Старгейт

2Кайро, 1928

В порутените покрайнини на Кайро, от минарето на джамията Джеба ал-Салаам следобедният молитвен вик на мюезина се разстилаше над последните покриви на един град, който през последните два века почти не се беше променил. Една току-що измита лимузина на Ролс Ройс Импириъл, модел 1924, собственост на египетското Министерство на старините, префуча покрай сградите и се насочи към дългия твърд пясък на пустинята. Колата се движеше на юг по главния път за Гиза, като от време на време задминаваше по някой камион, пълен с работници или земеделска продукция.

Съобщението на Тейлър, колкото и да бе добре дошло, не можеше да му бъде предадено в по-неподходящ момент. Професор Лангфърд бе по средата на срещата с египетския министър на вътрешните работи. Негово Превъзходителство не спираше да говори за променящия се политически климат и за това как за него би било ужасен личен риск да удължи разрешението за спонсорираните от страна на Великобритания разкопки на Лангфърд. Лангфърд, който бе швед, беше прекарал достатъчно дълго време в страната, за да може да чете между редовете на речта на министъра. Той искаше пари в брой, достатъчно, за да го обезщетят за „сериозния личен риск“, който щеше да поеме. Лангфърд, който беше станал доста вещ в арабската техника на преговори, незабавно отвърна на атаката. Като гледаше да се прави на по-ядосан, отколкото беше всъщност, той се разкрещя за всичките пари, които беше похарчил, и за всичките работни места, които той и екипът му бяха създали. Изправи се и удари по огромното писалище от кедрово дърво, като напомни на пълничкия си мустакат приятел за всички спънки и неспазени обещания, които бе изтърпял в тази крайно обезсърчаваща страна. Точно тогава вратата се отвори и на Лангфърд му донесоха бележката. Написаното на ръка послание сложи край на срещата.

Лангфърд,

Седнал ли си в момента? Намерихме нещо. Вероятно Гробница. Още не може да се разбере. Разкопките продължават. Много вълнуващо. Предлагам да си домъкнеш аристократичните задни части тука веднага. И не води никой от ония дървеници от министерството. Нека да го запазим в тайна, докато можем.

Тейлър

Докато сгъваше писмото, Лангфърд се сгърчи от недипломатичния език на началника на разкопките. Знаеше, че бележката, която Тейлър не си беше направил труда да запечата, сигурно е била прочетена от поне десет чифта очи, преди да стигне до него, и че министърът, на който сега се усмихваше любезно, ще научи цялото й съдържание в рамките на десет минути. Трябваше да побърза. По начина, по който се разпространяваха слуховете в Кайро, ако не побързаше, до вечерта край мястото на разкопките щеше да бъде построено магазинче за сувенири. Той се извини, изтича надолу по стълбите и намери шофьора, който беше определен да го закара вкъщи. На развален арабски му обясни новия маршрут и че ще има значителен бакшиш за скоростно каране. След няколко минути спряха при помпозния хотел „Шепърдс“, качиха умната му деветгодишна дъщеря Катрин и се понесоха през претъпканата търговска част на града към зоологическата градина, като разгонваха пешеходци по пътя си. Лангфърд впи пръсти в кадифените облегалки за ръце на колата и задиша нормално, едва когато бяха излезли далеч от града по шосето, водещо на юг.

Катрин, лудетина с плитки, се беше надвесила в отделението на шофьора през плъзгащата се стъклена преграда, упражняваше арабския си и надаваше писъци при всяко отървано на косъм сблъскване. Тя беше пристигнала в Кайро преди дванадесет седмици, повикана да дойде при баща си, когато изглеждаше, че всеки момент ще бъде направено важно откритие. Тя беше изумителна ученичка и през това време бе станала нещо като експерт по йероглифите, като посещаваше Египетския музей почти всеки ден и дразнеше и очароваше персонала със стотиците си въпроси. Със сплетената си коса и дебелите си очила тя изглеждаше предопределена да се превърне във внушителен книжен плъх. Щом поеха по главния път, тя се облегна назад и отвори дебела книга със заглавие „Древен Египет“.

На задната седалка, потиснал възбудата с цялата сила на викторианското си възпитание, професор К. П. Лангфърд, член на Египетското изследователско общество и Британския кралски музей, приличаше в облеклото си досущ джентълмен-археолог, какъвто и беше: с кожени гетри, дълги бричове в цвят каки и спортно сако. Нормално никога нямаше да се облече така за работа на обекта и му се щеше да може да си смени дрехите преди срещата с Тейлър и останалите. Беше си сложил този костюм, само за да впечатли египетските официални власти.

Лангфърд и Тейлър се срещнаха в Луксор през 1920 година, когато и двамата бяха за пръв път в Египет, Лангфърд, мъж от аристократично семейство в шикозната част на Лондон, и Тейлър, грубоват студент от Пенсилванския университет, напуснал училище за да се запише доброволец в Световната война. След примирието той изпрати вкъщи телеграма за пари, после прекара известно време в обиколки на Гърция и Палестина, преди в крайна сметка да се озове в Египет. В Луксор Лангфърд, естествено, беше отседнал в луксозния „Уинтър Пелъс“, Тейлър, ограничен от по-скромния си бюджет, ходеше там всеки следобед и се преструваше за гост, тъй като хотелът имаше тоалетни с казанчета и „Интърнешънъл Херълд Трибюн“. Двамата прекараха няколко следобеда в проучвания на Бебан ел Малук (Долината на Царете), като Тейлър приказваше през по-голямата част от времето. Но едва посещението им в Храма на Ти по на север затвърди партньорството им.

Недалеч от Големите пирамиди, непосредствено до прочутата Стъпаловидна пирамида, се намира Храмът на Ти, единственият паметник от голям мащаб, издигнат в чест на човек без царски произход. Надзирател на пирамидите, Писар на Двора, Главен астроном и Нарочен съветник на няколко фараона. Ти е бил известен още и като „Владетел на тайните“. Прекараха цяла седмица в изучаване на гробницата, като обсъждаха множеството добре запазени релефи и фризове, които украсяваха мястото на погребението. Когато Лангфърд пусна на пазача на гробницата малко бакшиш, за награда получиха достъп до слабо познатата колекция от папирусни фрагменти, изкопани от Мариет, французинът, който преди четиридесет и пет години беше разкопал гробницата. От тези фрагменти, вече древни по времето, когато Ти ги е взел на съхранение, двамата мъже развиха настоящата си теория: че между Стъпаловидната пирамида и една от големите пирамиди на Гиза, вероятно тази на Хуфу1, е заровено нещо. В папирусите ставаше дума за „мор“ или „чума“, или „демон“, който е бил откраднат и „прехвърлен“. Указанията бяха разпръснати и шансовете за успех не бяха големи, ако добрите граждани на Стокхолм, колкото и да бяха омагьосани от скорошните открития за Тутанкамон, бяха разбрали колко невероятно дълго щяха да бъдат тези разкопки, никога нямаше да ги финансират.

Но все пак ги финансираха. Когато се върна в Кайро през март, Лангфърд донесе със себе си гаранции за почти един милион шведски крони. Само след шест седмици работа на обекта откриха малка погребална камера. Лангфърд, предполагаемата „дипломатическа половина“ на екипа, се втурна към града и покани всички кореспонденти на чуждестранни вестници и неколцина правителствени сановници да присъстват на отварянето на гробницата. Дори Хауърд Картър, най-прочутият археолог на света, отдели малко време и предприе пътуване до Луксор, където вече трета година каталогизираше съдържанието на малката гробница на Тутанкамон. Така, в една красива майска утрин входът бе разчистен и двамата мъже пропълзяха през отвора. Щеше да е много интересно да се направи запис на разговора им вътре. Когато се появиха, усмихващи се неловко и смутено, носеха със себе си единствения артефакт, който представляваше някакъв интерес: една мумифицирана котка в грубия й дървен ковчег. Международната преса се забавляваше неимоверно. Появиха се дълги сатирични статии за откриването на „Пис-пис Писанчо Тут“ и т.н. Тази случка беше много унизителна и смазваща за Лангфърд, който вече се виждаше пред прага на вечната слава за приноса си към науката. Докато се носеха на юг — между зелената панделка на Нил от едната страна и обширната Сахара от другата, Лангфърд отново потъна в размисли за безсмъртието. Човек никога не знае какво може да открие. Но когато пред погледа му се появиха големите пирамиди, единствените останали чудеса от древния свят, джентълменът-археолог бързо се върна към действителността. Поразителните размери на тези строежи в платото Гиза, пирамидите на Микеринос и Хефрен, и особено тази на Хуфу, накараха Лангфърд да се засмее на себе си. Колко жалък и незначителен изглеждаше неговият малък проект в сянката, хвърляна от тези великолепни, вечни творения.

Но това беше преди да види какво е открил.

Преди още гумите да спрат да се въртят, обувките на Лангфърд хрущяха по чакъла. С пърхащата зад него Катрин, той се изкатери до ръба на плато от отломки и камъни, преживяло хилядолетия. Но платото бе трансформирано, кофа след кофа пръст беше издълбавано от стотиците работници араби, които се трудеха в екипа през последните няколко месеца. Сега представляваше малка плитка долина с изкопно оборудване, разделена на спретнато оразмерени парцели със землемерски колчета. Този ден работеха почти триста души фелахи. Мнозинството от тях бяха местни хора, облечени в хаици — дълги, бели, памучни роби — и импровизирани чалми.

Главната част от работата се извършваше в най-отдалечения край на обекта. Дълги пипала прахоляк се издигаха спираловидно по вятъра там, където фелахите изхвърляха излишния пясък и натрошените камъни. Щом изпразнеха кошовете си, тези мъже се обръщаха и се отправяха обратно към малко по-големия от обикновено „сондаж“. На ръба на този изкоп бяха докарани два дървени подемни крана, а през макарите бяха опънати въжета. Подготвяха се да повдигнат нещо от земята. Нещо тежко.

— Татко, съкровището е ей там — осведоми го Катрин на шведски, като сочеше към крановете и тълпата работници.

— Първо ще отидем да видим Ед Тейлър — Лангфърд забеляза Тейлър и група мъже, надвесени над някаква работна маса пред „служебната палатка“. Изглеждаше, че разучават нещо.

Лангфърд, известен със способността си да разказва глупави вицове на няколко езика, последните няколко минути обмисляше остроумната си забележка. Когато се приближи дотолкова, че групата да го чуе, той си опита късмета.

— Ед, ако сме открили гробище за домашни любимци, се отказвам от разкопките.

Точно както се беше опасявал, никой не се засмя. Всъщност никой дори не направи и най-малък опит да се подсмихне поне от любезност. Но това, което наистина изуми Лангфърд, бе, че никой от мъжете дори и не забеляза костюма му на „джентълмен-изследовател“. Напрегнатата съсредоточеност на групата подсказваше на Лангфърд, че не става дума за обикновена находка. И двамата с Катрин незабавно бяха увлечени в драмата.

— Не мога да разчета какво пише. Ела да видиш. Тейлър направи място на Лангфърд да се приближи и да погледне големия лист хартия, разстлан на масата. Той беше покрит със серия странни отпечатъци — копия, получени чрез триене от гравирана каменна повърхност. На Лангфърд му трябваха само няколко секунди, за да разбере защо групата бе толкова озадачена. Но за всеобщо учудване Катрин първа го каза.

— Това не са истински йероглифи — заяви тя на английски.

— Или поне не от вида, който познаваме.

— Тейлър — попита Лангфърд с неочаквано раздразнение, — откъде дойдоха тези символи?

— Ще ти покажа. — Началникът на разкопките се отправи към обекта. На десетина метра преди сондажа, който беше пълен с работници, до един разменящи си напътствия с крясъци, Тейлър спря при нещо, което изглеждаше като гигантски каменен плот за маса. Беше висок един метър и около шест метра на ширина. Масивната плоча имаше същия варовиково-сив цвят като чакъла, сред който се намираше.

— Това е покривен камък — обясни Тейлър. — Най-големият, който някога съм виждал. Когато заравяш нещо под скала с такива размери, искаш да си остане заровено.

Лангфърд възбудено тръгна да обикаля около периметъра на камъка, като оглеждаше гравираната му повърхност. Наистина беше находка от световна класа. Камъкът поразяваше не само с размерите си — изваяната му повърхност бе звезден образец на древноегипетското каменоделско изкуство. Лицевата част на монолита беше организирана, досущ като мишена, в серия концентрични кръгове. Най-външният кръг съдържаше 39 знака, изписани на странния език, който му беше показал Тейлър. В следващата ивица имаше символи, които явно бяха сродни с древноегипетското писмо. Приличаха на някаква изключително ранна, изключително груба версия на по-късните йероглифи. Следваше пръстен странни закривени линии, пресичащи повърхността на камъка в различни посоки. Някои от точките, където тези линии се пресичаха, бяха обозначени, други не. Изглеждаше като някаква древна форма на геометрия. Но гравираното в самия център вече беше това, което превръщаше камъка в шедьовър.

Лангфърд скочи на камъка, за да вижда по-добре централната му част. На фона на внимателно издълбани дъговидни геометрични линии имаше симетрични гравюри на богинята Нут. Извила гръб, за да подкрепя небето, тя кърмеше от гръдта си децата на Земята, докато те плаваха под нея с Лодката на милион години. Под тези красиви картини, в самия център на камъка имаше картуш2 в класически стил. Вътре в продълговатия орнамент-рамка около свещено име или дума — се намираха шест от странните йероглифи от най-външния кръг. Дали тези знаци не означаваха името на някой праисторически фараон? Дали не беше някакво послание?

— Много странно — промърмори Лангфърд, отличен познавач на египетското писмо. Той поклати глава и се върна към периферията на кръга, където за няколко мига внимателно огледа втория пръстен, преди да заговори на Тейлър и останалите.

— Вътрешната лента донякъде се чете: това тук би могло да е символът за години… хиляда години… небе, звездите или нещо от този сорт… живее Ра, слънчевия бог. Но как схващате тези външни символи, да му се не види?

Когато се наведе да огледа знаците, Лангфърд си зададе същия въпрос, над който Тейлър и останалите си бяха блъскали главите целия следобед. Дали не сме открили непознат досега език? И ако е така, то кои са били авторите му?

— Какви са тези неща тук? — извика Катрин, докато тършуваше из прилежно струпаната колекция от „случайни находки“ — всяка с етикетче, в плик и с каталожен номер.

Тейлър обясни.

— Това са малки парчета сечива, чаши и неща, които са използвали работниците, когато са заравяли камъка. Но погледни този тук — каза той и вдигна един златен медальон, украсен с релеф на уджат — символ, представляващ наполовина птиче и наполовина човешко око. Той го подаде на Катрин. — Това беше увито в парче плат и оставено в центъра на камъка.

— Най-накрая намерихте нещо красиво — каза смаяно Катрин.

— Окото на Ра — проговори Лангфърд, докато слизаше от камъка, за да погледне по-отблизо рисунката върху медальона. Обърна го от другата страна в ръката на Катрин, преди да заговори на Тейлър.

— Този мотив се среща много, много рядко върху украшения. Може би е принадлежал на някой жрец.

Катрин вдигна находката към светлината и я загледа с възхищение, а двамата мъже се върнаха към разговора си. След това тя разкопча собствената си огърлица и сложи медальона на верижката.

— Тейлър, ако това е покривен камък, какво откри заровено отдолу?

Точно тогава от ямата се чу вик и двеста работника започнаха да теглят десетките дебели въжета, прекарани през макарите. Лангфърд искаше да отиде по-близо, но Тейлър го сграбчи за ръкава и го поведе към върха на малкото хълмче от едната страна на ямата.

— Повярвай ми, ние сме на най-доброто място. Всички в прашната долина, от най-високо образования учен до най-жалкия надничар, разбираха, че наблюдават рядко забележително събитие: разкопаването на най-странната археологическа находка на земята. В отговор на ритмичните команди на началника, фелахите бавно изтеглиха въжетата, вдигайки от вековния му сън един огромен кварцов пръстен, висок повече от пет метра. С идеално кръгла форма и с блестящ перлен цвят, той представляваше щателно изработен скъпоценен камък с огромни размери. Цялата му повърхност беше гравирана и украсена със сложни детайли, комплицирана като електронно командно табло, красива като султански амулет.

— Това е една от гривните на Бога — каза възбудено Катрин на баща си.

През десетилетията си проучвания и изследователска работа Лангфърд никога не беше виждал нещо подобно на това. Въпреки сходството на украсата с някои находки от Първата династия, изглеждаше невъзможно древните египтяни да са изработили нещо толкова напреднало в техническо отношение. Седем кварцови скъпоценни камъни с големината на юмрук бяха разположени на равно разстояние върху пръстена, всеки заобиколен от златен обков. Тези обкови бяха точни копия на раирания накит — немес за главата на фараона — като онзи на прочутата маска на Тутанкамон. По вътрешния ръб на пръстена минаваха същите неразгадаеми йероглифи като на покривния камък.

Когато вдигнаха пръстена под ъгъл от деветдесет градуса, работниците започнаха да го подпират с редица дървени колове с меки подложки. Тейлър издърпа вцепенения Лангфърд няколко крачки надясно. Щом слънцето остана зад пръстена, те с учудване установиха, че материалът е полупрозрачен.

— От какво е направен? — попита Лангфърд. Тейлър сви рамене.

— Знам ли. По-твърдо е от стомана, но няма ръжда или корозия. Някакъв вид кварц, но не мога да го идентифицирам.

Лангфърд се обърна към пръстена и постоя спокойно за миг, преди да избухне в ликуващ рев.

— Успяхме!

Катрин видя как баща й, обикновено толкова скован и официален, сграбчи изненадания си американски партньор Тейлър в развеселена мечешка прегръдка. Двамата се впуснаха в див празничен танц с крясъци. Тогава в ямата нещо се обърка.

Фелахите викаха и сочеха нещо. После започнаха да изоставят работата си, преди поддържащите колове да бъдат здраво закрепени. Огромният пръстен застрашително се заклати, като заплашваше да се прекатури и да смаже тълпата. Тейлър затича към ямата, като крещеше на арабски.

Лангфърд се обърна към Катрин и строго й нареди на шведски:

— Няма да мърдаш от това място.

Тя изчака колкото можа, около пет секунди, преди да се втурне след него да провери какво става. Положението в ямата за няколко секунди се беше влошило до пълен хаос. Докато купища хора скачаха вътре, за да хванат въжетата, още повече хора се бореха да излязат от ямата. Всички крещяха с цяло гърло.

Миг по-късно Катрин забеляза какъв е проблемът. Един участък от основната скала се беше пропукал и на мястото, където бе застопорен единият от опорните колове, се беше отворил дълбок процеп. Тя видя как Тейлър и баща й подеха опит да закрепят отново гредата. Каквото и да се криеше на дъното на току-що разкрилата се дупка, то хвърляше в паника всички араби, които го погледнеха.

Катрин не издържаше повече, трябваше да погледне. Тя изтича до другия край на ямата и се свлече по една от стените. Баща й и останалите мъже бяха долу в пръстта и работеха точно до мистериозната кухина. Тя се изкатери по пръстена и стигна до многолюдната група мъже в центъра му. Проправи си път между хората и надзърна в дупката.

— Вкаменелости!

— Катрин!

Тя чу гнева в гласа на баща си, но не можеше да откъсне поглед от неестествено сгърчените фигури, които Земята бе извадила на показ при отварянето си. Отчасти заровена в скалата, с изпочупени кости, сякаш смазани с голяма сила, се виждаше съвсем човешка на вид ръка. Но точно до нея, сплескана до остри ъгли, се намираше нещо, което приличаше на голяма екзоскелетна глава — определено не човешка. Смразяващото бе лъскаво черно око с форма на бадем, което блестеше от главата. Можеше да е изгнила биологическа тъкан, която се е вкаменила, или дебело сребро, или оникс, вграден върху статуя. Или може би фелахите бяха прави: те не преставаха да споменават една арабска дума, която Катрин знаеше — думата за дявол.

Хипнотизирана от тази изопачена картина на ада, Катрин усети, че се издига във въздуха и се понася към ръба на ямата. Баща й я сложи на земята, вгледа се дълго и строго в нея, което означаваше, че търпението му се е изчерпало, после нареди на един от помощниците си, топчест младеж от Ливърпул, да я държи под око.

Няколко минути, докато мъжете се мъчеха да закрепят пръстена в изправено положение, тя седеше и наблюдаваше как последната следобедна светлина се превръща в тъмно-виолетова вечер. Взираше се в пръстена, странния пустинен накит, и стигна до необратимо решение. Обеща си, че независимо колко време щеше да й отнеме, независимо колко трудна щеше да бъде тази работа, ще разреши загадката за произхода на пръстена. Веднага се хвана на работа, като се обърна към дундестия си кавалер и обяви:

— Връщам се в колата. Усетил, че няма глас по този въпрос, той я последва до лимузината, където тя се захвана да прелиства своя екземпляр на „Древният Египет“. Скоро намери това, което търсеше: рисунка на бога Анубис, божество с глава на чакал, отговорно за превеждането на умрелите долу в Страната на Мъртвите.

— Виж това — каза тя, като му подаде отворения том. — Размазаното нещо там долу е Анубис. Трябва да го покажем на баща ми.

Притежателят й, който беше успял да хвърли само един бърз поглед на касапницата, преди да му бъде отредена ролята на детегледач, взе книгата и я сложи на покрива на колата. Докато гледаше страницата, до тях спря друга кола. От нея излезе самият заместник-министър на египетското министерство на старините, дошъл на „обичайното“ си посещение.

Докато минаваше покрай тях, заобиколен от свитата си от ласкатели, небрежно облеченият мустакат бюрократ вдигна шапката си към малкото момиче.

— Добър вечер, госпожице Лангфърд. Нещо интересно днес?