Старгейт

19Знанието е сила

Шаури я нямаше от няколко часа, когато Скаара, Набе, Раби и Акса дойдоха в катакомбите да я търсят. Тя седеше в малката изрисувана стая — тайния музей, и оплакваше Даниел.

Когато чу, че момчетата се приближават, тя си помисли да ги отпрати, но след миг вече знаеше какво да прави. Нареди им да насядат около нея. Тъй като все още се страхуваха да не бъдат открити в това несвято място, те с притеснение се подчиниха. Щом всички седнаха, тя започна да им чете отдавна забравената история на народа им, като се опитваше да не пропусне нищо от това, което Даниел я беше научил.

Докато четеше думите и разясняваше картините, гласът й ставаше все по-сигурен и по-силен. Въпреки че беше чувала историята, когато Даниел й я прочете, този път, когато думите излизаха от собствената й уста, тя се изпълни с решимост. Сякаш пречистена, тя им каза, че няма да допусне животът й да продължи така. Трябваше да направят нещо! В един единствен час момчетата станаха мъже. Знанието е сила и докато пред тях се разкриваше историята, те ставаха силни.

За Скаара разказът потвърди нещо, което като че ли знаеше инстинктивно. Потвърди подозренията и въпросите, които си бе задавал от дете, изтри всички съмнения, които го измъчваха. И той побесня. Разгневи се заради всички избити от войниците на Ра. Заради лъжите, заради поколенията, които бяха изживели живота си не в служба на бога, а като роби.

Тогава той се закле да посвети остатъка от живота си на борбата срещу тази несправедливост.

Подготовленията продължиха през цялата нощ. Организаторите на събитието бяха дошли по изгрев, най-ранния разрешен час. Касуф бе сред първите, дошли при пирамидата с един мастадж и сега наблюдаваше приготовленията за церемонията от стола си, встрани от биещите барабаните.

Щом третото слънце се показа на хоризонта и официално настъпи утрото, хиляди нагадци се събраха около пирамидата — страховитото и величествено обиталище на живия бог. Морето от хора се трупаше около рампата, по която доставяха кварц в пирамидата. Постоянен поток от посетители попълваше все повече пространството, а докъдето стигаше погледът можеха да се видят прииждащи.

От върха на централния вход до платформата бяха спуснати копринени воали, които затулваха гледката вътре в сградата.

Тълпата изведнъж притихна, когато един от воалите се дръпна и двойка Хороси с ястребови шлемове избутаха пленниците навън. Те носеха дългите си, блестящи оръжия-пулс пушки. Американците бяха сбутани по рампата към обелиските.

Само четирима от членовете на групата бяха още живи:

О’Нийл, Ковалски, Ферети и Фриймън. При нормални условия, те веднага биха се възползвали от отвореното пространство, биха контраатакували и после за секунди изчезнали.

Но боят, а след това и всичкото онова стоене във водния кладенец, бяха изсмукали силите им, а и нямаше къде да бягат. Отвсякъде бяха обградени от тълпата от Нагада. Стояха на рампата като група зомбита. Единствен О’Нийл беше съхранил отчасти енергията си, може би от чиста злоба и твърдоглава решителност да не се предава. Освен двойката гвардейци насреща им, отвътре излязоха още четирима пазачи и заеха позиция на рампата. За една нощ полковникът сякаш беше отслабнал двадесет кила и беше остарял с десет години.

Един Хорос мина зад пленените войници и с приклада на оръжието си подкоси Фриймън през треперещите му и без това колена.

— Всички на колене — извика О’Нийл и сам коленичи.

Хоросът изглеждаше разочарован, когато цялата група последва командира си. Той приближи шлема си до лицето на О’Нийл и започна да го зяпа изпитателно. Погледът му беше по-свиреп от този на сержант, но не толкова, че да уплаши полковника.

Както и повечето в процесията, Шаури носеше широка безцветна роба с нахлупена над очите й качулка. Тя се промуши през тълпата, докато не установи зрителен контакт със Скаара и Набе, които стояха на отсрещната страна на рампата.

Скаара зяпаше разсеяно към божествените Хороси и когато се увери, че гвардейците не гледат, се престори, че киха. Питаше Шаури къде е Даниел. Изразът на лицето й трябваше да му каже да не се безпокои, но вътре в себе си тя се боеше от най-лошото.

Изведнъж цялото внимание се насочи към входа. Една от слугините на Ра се показа зад копринените драперии. Това бе около деветгодишно момиче. Жителите на Нагада не бяха виждали подобно нещо. За разлика от техните одежди, които ги покриваха от главата до петите, тя беше почти гола. И малкото, с което бе облечена, беше извънредно красиво. Разноцветна къса пола и обсипана със скъпоценности огърлица. Дългата й права коса бе хваната на дебела опашка.

Момичето вървеше по рампата, приковало очи в земята, съсредоточено да не се отклони от целта си. Задължението й беше да каже на барабанчиците от Нагада да започват. Дошла още като невръстно дете в пирамидата, тя не беше виждала хора, които живееха извън двореца. Нито пък искаше да ги вижда. Бе научена, че миньорите са мръсни, разнасящи зарази роби, във всяко отношение по-низши от тези, които живееха близо до Ра. Впечатляващият контраст между нейната красота и изнурения вид на тези хора само подсилваше стереотипите, на които беше научена.

Тя разпозна водача на хората с барабани и изрецитира заповедта си. В последната секунда се загледа в очите му и застина пред гледката. Този мъж не беше само ужасяващо грозен по дворцовите стандарти, но и невероятно стар. Може би около четиридесет годишен!

Въпреки че бяха чували за старостта, тя и другарите й не бяха виждали някой по-възрастен от Ра, който беше вечно на двадесет. Щом децата от двора достигнеха двадесет, някои от тях биваха избирани за Хороси, а най-добрите бойци имаха шанса да станат новия помощник на Ра, Анубис. Имаше само един път да се достигне до тази висока титла — като убиеш предишния Анубис. Децата, които не ставаха стражи, биваха отвеждани някъде, но никой не знаеше къде.

Момичето се отдръпна от ужасния човек със сбръчкана от слънцето кожа. Два пъти преди това тя бе виждала да се доставя кварц, но винаги от височината на кораба. Оттам миньорите изглеждаха като черни точки, анонимни мравки-работнички. Внезапно тя разбра какво значи да остарееш.

Тя се обърна и забърза към другия край на рампата, където тъкмо се бяха появили и другите деца и примигваха срещу слънцата.

Барабаните и тимпаните започнаха да заглушават шума от тълпата и насочиха вниманието към входа. Последва патетична сцена — добре скалъпена религиозно-политическа манипулация, в която Ра се прекланяше пред Ра. Най-лошото беше, че Ра принуждаваше един цял народ да го чества в някаква церемония, прилична на тържествата преди колежански мач. Американците се погнусиха от тази натруфена и бездарна аранжировка. Дългите драперии от коприна се бяха вдигнали, за да открият трона, поставен върху носилка. Двама от гвардейците го повдигнаха и изнесоха на слънчева светлина.

След малко от входа се появи и застрашителният Анубис, водещ пред себе си Даниел. Американските войници, коленичили на 50 метра от входа се спогледаха недоумяващо. О’Нийл гледаше сякаш вижда призрак и в известен смисъл беше точно така.

— Нали каза, че е мъртъв — изръмжа Ковалски на командира си, изцяло загубил доверие към него.

О’Нийл не знаеше какво да отвърне. В тази картина имаше нещо нередно. Беше видял гърдите и стомаха на Даниел, направени на кайма от куршумите. Никой не би могъл да оживее след такива поражения. Но имаше и още нещо — сега Даниел изглеждаше дори подмладен. Нямаше очила, но не се мотаеше като слепец наоколо. През главата на О’Нийл мина една идея. Този Даниел Джексън, който сега стоеше до Анубис и изглеждаше свеж и подмладен, можеше да е фалшив. Или пък да е някаква илюзия, скалъпена от Ра. Впечатлението му се засилваше и от факта, че Даниел дори не ги поглеждаше.

Щом го зърна, Шаури едва удържа желанието си да го извика. Вместо това тя погледна притеснено през рампата и кимна на брат си. Скаара и Набе си пробиха път през тълпата, за да заемат удобна позиция. Шаури вече беше на мястото си.

Анубис застана на средата на платформата и разпери мощните си ръце, давайки знак на барабаните да спрат. Беше ред на Касуф.

Придружен от двамина нагадски старейшини, Касуф се покачи на платформата и застана недалеч от войниците, които бяха коленичили като жертви за заколение. Старият жрец беше с видимо подуто лице, разкриващо само част от мъченията, на които беше подложен. Беше заплашен, че ако не участва в церемонията, на подобни изтезания ще бъдат подложени още от неговите хора.

Тълпата седеше притихнала. Внезапно Касуф заговори. С все сила той изрече името на Ра. Щом чуха да се произнася името на страховития им цар, хилядите се проснаха на земята със заровени в пясъка лица.

Даниел, обикновено любопитен и нетърпелив, сега бе потънал в размисъл. Погледът му се рееше над телата, докато Анубис не го повали с мощен ритник. Всички трябва да се преклонят пред Ра.

Касуф изпя по памет един кратък псалм в прослава на царя-бог. Накрая на песента той се обърна с въпрос към простряното множество. Те отвърнаха с проглушаващ вик. — Ра, саадам йемалах нет!

Тази сцена се повтори няколко пъти. И изведнъж, сякаш подчинявайки се на зова отвътре, се появи една златна фигура. Това бе самият Ра в златната си одежда. Той се движеше бавно, блестеше на слънцето и плуваше, сякаш бе образ от някой сън. Стигна до трона си и деликатно седна отгоре, обкръжен от любимите си деца. Заедно с това и множеството започна да се надига. Всички знаеха какво ще последва и въпреки че то ги разяряваше, никой не се осмеляваше да изрази чувствата си.

Анубис изостави за момент Даниел и се доближи до Ра. Коленичи и му поднесе ритуално оръжието си. Ра кимна, после с театрален жест протегна ръка и посочи към Даниел. Анубис се поклони още веднъж, преди да се върне от мястото си.

Докато се разиграваше този маскарад, Скаара правеше всичко възможно, за да привлече вниманието на Даниел. Не можеше просто да му извика. Анубис стоеше наблизо, а и гвардейците се взираха внимателно в тълпата. Скаара кашляше, чешеше се по главата, кихаше, но нищо не помагаше.

Даниел гледаше през цялото време в краката си, потънал в мисли. Естествено, с морските пехотинци не го свързваше любов, но не можеше да си представи, че ще ги убие. И все пак при тези обстоятелства това като че ли бе единственото възможно развитие на нещата. Той разбираше, че пленените войници са загубени, както и той самият. Можеше да откаже да дръпне спусъка, но тогава Ра щеше да изпълни заканата си и да убие „всички, които са го виждали“.

Дилемата беше мъчителна и поради това, че Даниел бе поел отговорност. Не каза цялата истина на генерал Уест, когато той го попита дали ще може да върне хората обратно. Дигиталните снимки от втория Старгейт, направени от П. А. Л. С., бяха достатъчно ясни: в стаята не се виждаше картуш или друго надеждно средство, чрез което да се определят новите координати за завръщането. Той предположи, че Уест ще изпрати група, независимо дали Даниел е с тях или не. Беше готов да рискува, за да задоволи любопитството си, без, разбира се, да се съобразява с последиците за другите. Сега някой трябваше да плати скъпо за този егоизъм и прекалено любопитство.

Той вдигна поглед и видя войниците. Всички го гледаха. О’Нийл реши, че Даниел не ги гледа в очите, защото е приел някакви фалшиви обещания от Ра.

Скаара възприе поведението на Даниел като израз на отчаяние, точно когато се опитваше да му вдъхне някаква надежда. Всъщност Даниел се опитваше да събере сили за по-малката от двете злини.

С пресилен жест, достатъчно широк, че да се види и от задните в тълпата, Анубис връчи пушката на Даниел и го тласна към войниците. На Даниел му се зави свят, докато вървеше по рампата и мислеше каква алтернатива би могъл да предложи, какво споразумение да сключи с детето-тиран, така че да спаси спътниците си, робите наоколо, а и Земята, която явно щеше да е следващата цел. Тогава Анубис го спря. Изправен лице в лице с войниците, той виждаше устните им да се движат в молби, заплахи, идеи, но не ги чуваше. Усети, че Анубис му тика пушката в ръцете и ги наглася върху спусъка. Светлината от трите слънца осветяваше ярко наоколо, лъчите им се забиваха като нокти в очите.

Изведнъж той осъзна, че нещо отразява светлината отдолу, някакво бижу или лъскаво копче. Колко иронично, че такава дреболия можеше да привлече вниманието му в миг като този, когато животът на хиляди хора зависеше от него. И все пак той излезе от вцепенението си, за да се заеме с този незначителен детайл. Докато Анубис се завръщаше на мястото си до трона, оставяйки Даниел под охраната на гвардейците-Хороси, той погледна надолу, видя Скаара да му светва в очите със запалката на О’Нийл.

Щом привлече вниманието му, Скаара разтвори дрехата си и му показа прибраната от базовия лагер пушка. След това насочи погледа на Даниел към другата страна на рампата. Там видя Шаури и момчетата. Те му се усмихваха и също показваха прикритите си оръжия. Даниел им кимна, че е разбрал всичко.

Той излезе от ступора си, пое дълбоко дъх и после се остави на инстинкта да го води. Провикна се гръмогласно на развален, но вдъхновен египетски:

— Ра е само един. Той ми повелява да убия тези негодници, мои доскорошни приятели и братя, и аз ще му се подчиня.

Вживян в ролята си, той изкрещя на войниците, че е било безкрайно глупаво да предизвикат божествения Ра и насочи пушката към тях.

После внезапно се обърна към входа на пирамидата, притвори очи и натисна спусъка. Смъртоносният снаряд от енергия се насочи със свистене към трона на Ра. Преди още да избухне О’Нийл беше скочил на крака и обезвреждаше един от пазачите си. Снарядът експлодира на около метър от трона и вдигна купища прах и парчета от рампата.

В същия миг Скаара измъкна пушката си и я зареди за стрелба. Останалите момчета сториха същото. Бъркотията беше пълна. Тълпата се разбяга на 360 посоки, като всички се блъскаха един в друг.

О’Нийл използва пушката, която беше измъкнал от единия гвардеец, за да убие другия. Фриймън метна Ферети на рамо и го бутна към края на рампата, преди сам да скочи. Но не достигна до земята. Преди да се приземи, изстрелът на Анубис премина през главата му и я пръсна като диня върху пищящата тълпа.

Даниел и О’Нийл видяха, че Фриймън е улучен, спринтираха към другата част на рампата и скочиха. Изстрелите префучаха около главите им. Преди да се приземят, Анубис вече тичаше към тях щастлив, че нему се пада честта да убие О’Нийл. Но когато достигна до мястото, откъдето бяха скочили, тях вече ги нямаше. Той продължи по рампата, сигурен, че ще ги зърне някъде наоколо. Измъкна острия си нож и скочи на пясъка. Огледа се наоколо, преди правилно да се досети какво беше станало.

Щом се бяха озовали на земята, войниците бяха увити в дебели роби с качулки. Те ги направиха неотличими от тълпата, която сега се спасяваше кой как може към дюните.

Анубис погледна към небето и направи знак на удаджетите да се снишат. Щом самолетите закръжиха по-ниско, богът с глава на чакал сграбчи един от уплашените нагадци. Промуши го с ножа в сърцето и свали дългата му дреха. Захвърли тялото настрани и се омота с наметката, показвайки на пилотите какво да преследват.

Разбрали заповедта, летците се снишиха и започнаха да оглеждат тълпата. Но това бяха хиляди хора, бягащи без ред в хиляди посоки.

Ковалски, все още с подгизнали от водата обувки на краката, беше наистина лесна плячка. Той не само бе по-висок от всеки нагадец, а и носеше Ферети на ръце.

Набе, Раби и Акса водеха войниците към едно стадо мастаджи. О’Нийл и Даниел вече бяха там, готови да яхнат Малка хапка.

Стадото се състоеше от дванадесет животни, две за войниците и десет, които да служат за примамка на удаджетите.

Раби и Акса качиха ранения Ферети върху едно животно и когато всички бяха готови, Скаара почеса Малка хапка по суперчувствителната зона между ушите. Дузината животни се разбягаха във всички посоки.

За миг им се стори, че ще се измъкнат по мед и масло, но пилотите съзряха стадото и след секундно колебание избраха две от животните за своя цел.