Старгейт

9Евакуацията

Според схемата отпътуващият екип трябваше да се събере в 5:45 сутринта извън силоза. Ковалски, който отговаряше за последната проверка на екипировката и за даването на финални нареждания, пристигна рано и за свое учудване завари Даниел да седи в коридора и да чете книга. Прекалено изнервен, за да спи, той беше прекарал по-голяма част от нощта в ровене из най-древните йероглифи, които успя да открие — неща отпреди Първата династия — в опит да запамети колкото-се може повече от тях. На пода около него цареше обичайната бъркотия, която Даниел създаваше където и да отидеше.

— Джексън, къде смяташ, че отиваш, в библиотека ли? Събери тия неща.

Ковалски, надъхан и готов за бой, очакваше Даниел да скочи, когато му се дава заповед. Даниел от друга страна нямаше никакво намерение да получава заповеди от някакъв издут от тестостерон, обучен в армията бабанко, който въобще не можеше да разбере колко важни биха могли да се окажат тези йероглифи.

Той погледна подполковника с очи, подути от дългата безсънна нощ, и спокойно си издуха носа.

Ядосан, Ковалски реши да не спори. Той подхвърли на Даниел голям плик и продължи към следващата си задача.

Пликът съдържаше тънкия оловен калъф за защита на очилата му от вибрациите на пръстена. Имаше и бележка от Катрин, която гласеше:

— Не ти ли обещах да ти опаковам обяда?

На дъното на плика намери пет двойни шоколадови десерта.

При Ковалски се явиха още двама войници. Това бяха ферети и Браун, лица, които Даниел помнеше от онази сутрин, когато дойде в базата. Ферети, чието поведение отговаряше на името му, бе неспокоен мъж с рошави вежди, който като че ли не го свърташе на едно място. Той непрекъснато беше в движение, вечно си ровеше из джобовете, гледаше на всички страни, разучаваше всичко. Изглежда беше най-добрият приятел на Браун, макар че не можеше да си приличат по-малко. Браун бе спокоен младок с бавни движения и акцент от Мисисипи, който се кискаше на всяка глупава шега, пусната от Ферети, и не изглеждаше подходящ за мисията. Само по вида му Даниел никога нямаше да предположи, че е опитен атмосферен физик, динамитен блус-китарист и, също като Даниел, възпитаник на Бъркли. Всъщност Даниел никога нямаше да научи кой знае колко за нито един от двамата, най-вече защото те бяха „сгъстили редиците си“ и бяха решили да се държат хладно с него. Според слуховете, които се носеха из базата, Джексън бе надут цивилен с политически връзки, който по някакъв начин беше преодолял О’Нийл и Уест и се беше напъхал в отряда. Никой уважаващ себе си военен нямаше да се сближи с него. Негласният план беше всички да му направят живота колкото се може по-труден.

Даниел разбра намека и продължи да чете. В 5:44 и 45 секунди зад ъгъла се появи О’Нийл. Той допълнително привлече вниманието, тъй като носеше черна барета. Шестимата войници застанаха мирно в редица за оглед и стегнато козируваха на полковника. Даниел, седмият, се затътри до мястото си в края на редицата.

Абсолютно сериозен, О’Нийл зададе на групата един единствен въпрос:

— Някой иска ли да каже нещо, преди да тръгнем?

Отговор не последва. Полковникът тръгна покрай редицата, като се вглеждаше във всяко от войнишките лица, дълбоко в очите им и изведнъж…

„Апчихуу!“

Всички присъстващи погледнаха към Даниел, който си бършеше носа с парче тоалетна хартия.

— Добре тогава. Да тръгваме.

И О’Нийл се запъти към вратите, водещи към „Кабината“.

За разлика от предния ден, когато в „Кабината“ при всеки монитор седеше по един техник, тази сутрин вътре имаше само двама души — техникът Стори и един друг. Останалите от научния екип бяха или евакуирани, или в процес на заминаване. Генерал Уест не се майтапеше: искаше силозът да бъде напълно запечатан, преди заминаващият екип да прекрачи през Старгейт.

С кимване О’Нийл даде знак, че са готови. Като заговори по микрофона, така че останалите работници в силоза да го чуят. Стори обяви:

— Започваме началната последователност. Докато „Заминаващият Взвод“ преминаваше покрай него, Стори се вгледа в последния човек в редицата — Даниел. Както и по-голямата част от научния екип, техникът също чувстваше, че макар и да се радва, че поне един от тях тръгва, адски му се щеше това да не бъде Даниел: новакът в екипа, когото повечето от тях смятаха за досадно, арогантно човече. Така че Стори със смесени чувства вдигна палци към Даниел, докато той минаваше покрай него.

Взводът влезе в силоза и се скупчи в основата на рампата, която водеше до центъра на пръстена.

— Перманентните камери включени — съобщи един глас по високоговорителите.

Даниел облиза устни и се опита да преглътне, осъзнавайки, че устата му е напълно пресъхнала. Наистина ли щеше да премине през това? Знаеше, че сондата е пристигнала непокътната, но той не беше направен от метал. Ами ако нещо се объркаше? Ами ако Старгейт не можеше да събира повторно в едно човешки личности?

От този ъгъл пръстенът изглеждаше дори още по-голям и много, много по-страшен. Цялата група стоеше вкаменена и мълчалива, докато техниците донастройваха за последно компютрите си. Накрая през високоговорителите се чу гласът на Стори и забоботи из стаята, докато съобщаваше координатите.

— Наляво 11,329 — а после, след като пръстенът се завъртя на Телец:

— Надясно 148,002 — докато при регулаторната скоба застана Змиеносец.

Даниел усети как стомахът му се свива и нещо стяга гърлото му, когато тайнствените обертонове заструиха от пръстена. Отделните светлинни лъчи се процедиха от кварцовите камъни и постепенно се сляха във финото блещукащо енергийно поле. Когато седмият символ застана на върха и боботещият звук, излизащ от пръстена, разтресе всичко в стаята, групата се отдръпна надалеч от пръстена. Миг по-късно тънкото силово поле нарасна на дебелина и започна да ври, след което се разплиска над ръба на пръстена и бурно се разля из стаята. За части от секундата то се полюшна във въздуха в незачитане на всички закони на гравитацията, преди да бъде засмукано яростно обратно през пръстена към другата страна и да се образува призрачния тунел от светлина, кръглият водопад, който с бясна скорост преминаваше през стената на силоза. Сега оглушителният рев утихна, а Старгейт започна да повтаря хармоничните си тонове.

Техниците избутаха до началото на рампата количка, натоварена с оборудването. О’Нийл посочи към Ковалски и още един войник. Двамата застанаха зад количката и я избутаха до горната част на рампата, само на метър от зейналата паст на пръстена. Когато хармоничната прогресия на пръстена достигна дванадесетата си степен, всичко беше готово.

Един от техниците се приближи до О’Нийл, посочи количката и му каза нещо, което Даниел не можа да чуе. О’Нийл кимна и стисна ръката на мъжа. След това и двамата техници се отправиха на бегом към защитните врати, които се заключиха зад тях.

— Започваме финалната последователност — прозвуча гласът на Стори по високоговорителите. — Добър път — добави той, преди да се затича към последния асансьор.

О’Нийл се обърна да погледне към големия прозорец за наблюдения на заседателната зала. Даниел проследи погледа му и видя генерал Уест да вдига една телефонна слушалка, която беше свързана с говорители във всички части на силоза.

— Последна евакуация — каза той и се доближи до прозореца. Погледна надолу към хората си, помаха им простичко за поздрав и се обърна към изхода, а защитната стена на прозореца плавно се затвори.

Мъжете на горния край на рампата не откъсваха очи от О’Нийл, който даде заповедта с един пръст — „тръгвай.“ С помощта на дистанционното управление офицер Браун изпрати количката в енергийното поле. Щом предният й край влезе в контакт с енергийното поле, тя се изпари сред фонтан от светлина. Бясната скорост, с която тежката количка беше засмукана през пръстена, накара мъжете пред прага на пътуването да потреперят от страх.

С изключение на един. Като хвърли бърз поглед назад към войниците си, О’Нийл влезе със спокойна, равна крачка в бялата паст на развълнувания, плискащ се басейн. За миг като че ли спря по средата на крачката, докато движението му напред се усили милион пъти. Беше изчезнал.

Ковалски даде заповед на следващия войник, Райли, да измине последните три метра по рампата. Нервен, войникът се опита да застане на ръба на силовото поле. Даниел примигна, като си представи как половината човек бива транспортиран на онзи край на галактиката, а другата част от него остава в силоза. За щастие енергията на пръстена бързо се разпростря, обгърна го и го отнесе цял.

Един по един Ковалски нареждаше на войниците да се изкачат по рампата. Ферети изчезна сред мъгла, а след това и Браун. Сега останаха само Даниел и Ковалски. Подполковникът му направи знак, че ще тръгне последен, но Даниел замръзна.

— Без колебания — извика Ковалски. После превърна думите си в дела и скочи на бегом в пръстена. Повися там за част от секундата, закован за блещукащата повърхност на енергийното поле, преди да бъде засмукан.

Даниел се изкачи нерешително по рампата, докато стигна на няколко сантиметра от бушуващата светлина.

Стаята се изпълни с някакъв дълбок кух звук от захлопване, звука от затварящите се над него огромни бетонни врати на силоза. Ехото отекна в стените на силоза. Като млад фараон, зазидан в пирамидата си, Даниел бе единствената жива душа, останала сега в тази гигантска постройка. Той затвори плътно очи и пристъпи напред.