Стоунър

1

Уилям Стоунър постъпи в Университета на Мисури през 1910 година, когато беше на деветнайсет. След осем години, в разгара на Първата световна война защити докторска степен и прие да остане в същия университет, където преподава до смъртта си през 1956 година. Издигна се само до асистент и след като изкараха курса му, малко студенти си го спомняха отчетливо. Когато почина, в негова памет колегите направиха дарение — средновековен ръкопис, — който предоставиха на университетската библиотека. Този ръкопис може да се открие и досега в отдел „Редки книги“ и на него има надпис: „Дарен на Библиотеката към Университета на Мисури в памет на Уилям Стоунър, Катедра по английски език, от неговите колеги.“

Случва се някой студент да се натъкне на името и да се запита разсеяно кой ли е този Уилям Стоунър, но любопитството му рядко се свежда до нещо повече от нехаен въпрос. Колегите на Стоунър, които приживе не го уважаваха особено, сега говорят рядко за него: покрай името му по-възрастните си спомнят за края, който ги очаква всички, а за по-младите то е само звук и той не поражда усещане за миналото или за човек, с когото да свържат себе си и професионалния си път.

Беше роден през 1891 година в малка ферма в централната част на щата Мисури, недалеч от село Бунвил, на около шейсет километра от Колумбия, където се намираше университетът. Макар че при раждането му неговите родители бяха млади — баща му беше на двайсет и пет, а майка му едва на двайсет, — дори като малък Стоунър ги смяташе за стари. Сгърбен от тежкия труд, на трийсет баща му изглеждаше петдесетгодишен и се взираше без надежда в безплодната нивичка, с която семейството се изхранваше година след година. Майка му възприемаше живота търпеливо, сякаш е дълъг миг, който трябва да се издържи. Очите й бяха воднисти и мътни, а бръчиците около тях изпъкваха още повече заради рядката прошарена коса, която тя носеше опъната назад и прихваната на нисък кок.

Откакто се помнеше, Уилям Стоунър имаше задължения. Шестгодишен доеше мършавите крави, чистеше на прасетата в свинарника на няколко метра от къщата и събираше ситните яйца, снасяни от хилавите кокошки. Дори когато започна да ходи в селското училище на тринайсет километра от фермата, денят му пак бе запълнен от тъмно до тъмно с работа. Когато беше на седемнайсет, раменете му вече бяха започнали да се смъкват под бремето на тежкия труд.

Той беше единствено дете в семейство, което живееше самотно — онова, което свързваше тримата, бе нуждата да бъхтят и бъхтят. Вечерно време седяха в осветената от газеника кухничка и гледаха вторачено жълтия пламък — често пъти в часа, делящ вечерята от съня, не се чуваше друго, освен звука от уморено тяло на стола или скърцането на дървенията в старата къща, поддала леко от времето.

Тя представляваше приблизително квадрат и небоядисаните дъски около верандата и вратите вече се бяха огънали. От годините къщата бе придобила цвета на спечената пръст: сив и кафяв, изпъстрен тук-там с бяло. В единия й край имаше дълга всекидневна, оскъдно обзаведена с евтини столове и няколко издялани от дърво маси, и кухня, където семейството прекарваше повечето време заедно. В другия край имаше две стаи, всяка с желязно легло с бял емайл отгоре, с по един обикновен стол и маса с лампа и леген на нея. Дюшемето не беше боядисано и от времето дъските бяха с неравномерни процепи и пукнатини, през които все се просмукваше прах и майката на Стоунър я метеше ден след ден.

В училище той си учеше уроците така, сякаш са кърски труд, но не толкова изтощителен, както във фермата. Когато през пролетта на 1910 година завърши гимназия, очакваше да поеме повече работа на нивата: струваше му се, че от месец на месец баща му става по-муден и изморен.

Но една вечер в края на пролетта, след като двамата бяха прекопавали цял ден царевицата, баща му изчака да раздигат в кухнята чиниите от вечерята и заговори:

— Миналата седмица идва един човек от окръжната управа.

Уилям вдигна очи от мушамата на червени и бели квадрати, опъната гладко върху кръглата кухненска маса. Не каза нищо.

— Разправя, че към университета в Колумбия са открили ново училище. Казвало се Колеж по агрономия. Вика — така и така, не е зле да се запишеш. Учи се четири години.

— Четири години — повтори Уилям. — Струва ли пари?

— Можеш да си покриваш с работа спането и храната — отвърна баща му. — Майка ти има един първи братовчед, живее на хвърлей от Колумбия. Ще ти трябват учебници и други неща. Мога да ти пращам по два-три долара на месец.

Уилям разпери ръце върху покривката, която проблясваше мътно на светлината на газеника. Никога не беше ходил по-далеч от Бунвил на двайсет и четири километра от тях. Преглътна — да не му трепери гласът.

— Как мислиш, ще се справиш ли тук сам? — попита.

— Ние с майка ти ще се оправим. Ще засадя горния край с пшеница, така ще се намали ръчната работа.

Уилям погледна майка си.

— Мамо? — попита.

Тя каза глухо:

— Прави каквото ти казва баща ти.

— Наистина ли искате да замина? — възкликна той, сякаш се надяваше да го отрекат. — Наистина ли?

Баща му се намести на стола. Погледна дебелите си мазолести пръсти, пукнатините с пръст, проникнала толкова надълбоко в тях, че нямаше отмиване. Преплете пръсти и ги вдигна като за молитва над масата.

— Останах си, кажи-речи, неук — рече, загледан в дланите си. — Хванах се да работя в една ферма, след като завърших шести клас. На младини не съм смятал, че е кой знае какво да се изучиш. Но сега не знам. Струва ми се, че от година на година земята става все по-неплодородна и трудна за обработване, не дава реколта, както когато бях малък. Човекът от окръжната управа каза, че имало нови идеи, начини, на които учели в университета. Може пък да е прав. Понякога, както работя на нивата, си мисля разни неща. — Баща му замълча. Стисна пръсти и както ги беше преплел, отпусна дланите си върху масата. — Мисля си… — Взря се свъсен в ръцете си и поклати глава. — Наесен се записваш в университета. Ние с майка ти ще се оправим.

Стоунър не беше чувал никога баща си да говори толкова дълго. През есента замина за Колумбия и се записа в университета, в Колежа по агрономство.

Дойде в Колумбия с нов костюм от черно сукно, поръчан по каталог от „Сиърс анд Роубък“1 и платен с парите от яйцата на майка му, с износен балтон на баща му, чифт сини шевиотени панталони, с които веднъж месечно ходеше в методистката църква в Бунвил, две бели ризи, два ката работни дрехи и двайсет и пет долара в брой, които баща му беше взел назаем от един съсед срещу есенната пшеница. Тръгна пеш от Бунвил, където баща му и майка му го бяха докарали сутринта с впрегната в мулето каруца.

Беше горещ есенен ден и пътят от Бунвил до Колумбия беше прашен — Стоунър беше вървял пеш близо час, когато го настигна натоварена със стока каруца и каруцарят го попита не иска ли да го откара. Той кимна, качи се и седна до мъжа. Чак до коленете шевиотените панталони се червенееха от прахта, лицето му със силен загар от слънцето и вятъра бе мръсно от пепелта, която се бе вдигнала от пътя и се бе смесила с потта му. През целия път Стоунър току тръскаше с непохватни ръце крачолите си и прокарваше пръсти през пясъчнорусата си права коса, която все не искаше да стои на главата му.

В късния следобед пристигнаха в Колумбия. Каруцарят свали Стоунър в покрайнините на града и му показа няколко постройки в сянката на високите брястове.

— Това там е твоят университет — обясни. — Ето къде ще учиш.

Няколко минути след като мъжът си беше тръгнал с каруцата, Стоунър стоя, без да се помръдва и да сваля поглед от сградите. Никога дотогава не бе виждал такова внушително нещо. Високите постройки от червени тухли се бяха разпрострели по широката зелена морава, осеяна с каменни пътеки и малки градинки. Стоунър почувства как зад благоговейния ужас внезапно го обземат сигурност и спокойствие, каквито не бе усещал никога дотогава. Беше късно, но въпреки това той се разхожда доста дълго покрай университетското градче — само гледаше отстрани, сякаш нямаше право да влиза вътре.

Почти се беше мръкнало, когато помоли един минувач да го упъти към „Ашланд Гравъл“, пътя, който щеше да го отведе във фермата на Джим Фут, първия братовчед на майка му, за когото щеше да работи, и вече бе тъмно, когато стигна при двуетажната бяла дъсчена къща, където щеше да живее. Никога дотогава не беше виждал Футови и се притесняваше, че отива у тях толкова късно.

Те го посрещнаха с кимване и го огледаха от глава до пети. След миг, през който Стоунър стоя смутен на прага, Джим Фут го покани с ръка в тясна мрачна всекидневна, задръстена с каква ли не покъщнина и дрънкулки по лъснатите до блясък маси. Той не седна.

— Вечерял ли си? — попита Фут.

— Не, господине — отговори Стоунър.

Госпожа Фут го повика със свит показалец и тръгна нанякъде. Стоунър я последва, двамата минаха през няколко стаи и отидоха в кухнята, където тя му показа с ръка да седне на масата. Сложи пред него кана с мляко и няколко квадратни филии студен просеник. Стоунър отпи от млякото, но от вълнение устата му беше пресъхнала и той не успя да преглътне хляба.

Фут дойде в стаята и застана до жена си. Беше дребен, на ръст най-много метър и шейсет, с гладко лице и орлов нос. Жена му беше с десетина сантиметра по-висока, бе едра, с очи, скрити зад очила без рамки, и със стиснати тънки устни. Двамата загледаха ненаситно как той отпива от млякото.

— Храна и вода за добитъка, сутрин чистене на свинете — каза припряно Фут.

Стоунър го погледна неразбиращо.

— Моля?

— Това ще правиш сутрин, преди да идеш на училище — обясни Фут. — После вечерно време пак ще ги храниш и ще чистиш, ще събираш яйцата, ще доиш кравите. Ще цепиш дърва, когато намериш време. В края на седмицата ще ми помагаш в каквото правя.

— Добре, господине — каза Стоунър.

Фут се взря за миг в него.

— Колеж — рече и поклати глава.

И така, за девет месеца квартира и храна той хранеше и поеше добитъка, чистеше на свинете, събираше яйца, доеше крави и цепеше дърва. Освен това ореше и брануваше, вадеше коренища (през зимата копаеше на десет сантиметра в замръзналата пръст) и биеше маслото на госпожа Фут, която го наблюдаваше и клатеше одобрително глава, докато буталото на дървената буталка се движеше с плисък нагоре-надолу през млякото.

Сложиха го на горния етаж, служил преди за склад, и обзавеждането му се свеждаше само до черно желязно легло с поддало магаре, на което бе сложен тънък пухен дюшек, до счупена маса с газеник отгоре, до обикновен стол, който се клатеше, и голям сандък, който Стоунър използваше за писалище. През зимата се грееше само с топлината, която се просмукваше през пода от стаите долу, омотаваше се с опърпаните юргани и одеяла, които му бяха отпуснали, и си духаше на ръцете, за да може да отгръща страниците на книгите, без да ги къса.

В университета работеше така, както и във фермата — прилежно, съзнателно, без наслада, но и без досада. В края на първи курс оценките му бяха малко под „много добър“ и той се радваше, че не са по-ниски, но и не се домогваше до по-високи. Даваше си сметка, че е научил неща, които дотогава не е знаел, ала за него това означаваше само, че и във втори курс ще се справи, както в първи.

Лятото след първата година в колежа се прибра във фермата на баща си и му помогна с реколтата. Веднъж баща му го попита дали му харесва в училището и той отвърна, че да, харесва му. Баща му кимна и повече не отвори дума за това.

Чак след като се върна за втори курс, Уилям Стоунър разбра защо е дошъл да следва.

Във втори курс вече го знаеха в университетското градче. И зиме, и лете той ходеше все със същия костюм от черно сукно, бяла риза и тънка вратовръзка, маншетите на ризата му се подаваха от ръкавите на сакото, а крачолите се усукваха неудобно около краката му, сякаш бяха от униформа, принадлежала навремето на друг.

Работодателите му ставаха все по-лениви и затова работните му часове се увеличиха, а дългите вечери Стоунър прекарваше в стаята си, където учеше целеустремено — беше записал предмети, които щяха да го отведат при бакалавърската степен в Колежа по агрономство, — и през първия семестър от втори курс имаше два основни предмета: химия на почвите за Агрономическия факултет и курс, който на хартия бе задължителен за всички студенти: един семестър обща английска литература.

След първите няколко седмици се затрудняваше малко с научните предмети — имаше да върши толкова много неща, да запомня толкова много работи. Курсът по химия на почвите като цяло му беше интересен: не му беше хрумвало, че кафеникавите буци, които беше обработвал почти през целия си живот, са нещо повече от онова, което изглеждат, и някак смътно започна да усеща, че щом се прибере във фермата на баща си, все по-големите знания могат да му бъдат полезни. Но задължителният общ курс по английска литература го притесняваше и смущаваше, както нищо дотогава.

Преподавателят беше мъж на средна възраст, някъде към петдесетте, казваше се Арчър Слоун и подхождаше към задълженията си някак презрително и пренебрежително, сякаш виждаше между познанията си и онова, което може да каже, пропаст, толкова дълбока, че не желае да хаби сили, за да я запълва. Повечето студенти се страхуваха от него и не го харесваха, а той отвръщаше с развеселено иронично равнодушие. Беше среден на ръст, с дълго лице с дълбоки бръчки, гладко избръснат, имаше навика да прокарва припряно пръсти през гъстата си като грива коса, къдрава и побеляла. Гласът му беше глух и студен и излизаше през устни, които почти не помръдваха, без израз и интонация, но дългите му тънки пръсти се движеха красиво и убедително, сякаш за да вдъхнат на думите форма, каквато гласът му не можеше да им даде.

Извън аудиториите, докато работеше във фермата или примигваше срещу мъждивата светлина на газеника и учеше в таванската стаичка без прозорец, Стоунър често се хващаше, че си представя образа на този човек. Затрудняваше се да си спомни лицето на друг преподавател, да се сети какво точно е ставало на други лекции, но на прага на съзнанието му винаги чакаха силуетът на Арчър Слоун, студеният му глас и презрително нехайните му думи за някои места в „Беоулф“ или някой куплет на Чосър.

Установи, че с общия курс му е по-трудно, отколкото с другите предмети. Уж бе запаметил авторите, произведенията им, датите и влиянията, а за малко да го скъсат на първия изпит, на втория Стоунър не се представи кой знае колко по-добре. Четеше и препрочиташе каквото им бяха дали по литература толкова често, че работата му по другите предмети започна да куца, а думите, които четеше, пак бяха думи върху страници и той не виждаше приложение на онова, което правеше.

Размишляваше върху думите, които Арчър Слоун бе изрекъл в аудиторията, сякаш под глухото им студено значение щеше да открие ключ и той щеше да го отведе там, където той смяташе да отиде — сгърбваше се над чина, който бе прекалено тесен, за да му е удобен, стискаше ръба така, че кокалчетата на пръстите му побеляваха върху грубата кафява кожа, въсеше се съсредоточено и хапеше устната си отвъртя. Но колкото по-отчаяно внимаваха Стоунър и състудентите му, толкова по-похлупващо беше презрението на Арчър Слоун. И веднъж това презрение се взриви и прерасна в гняв, който се насочи единствено към Уилям Стоунър.

Бяха прочели две пиеси на Шекспир и приключваха седмицата с изучаване на сонетите. Студентите бяха притеснени и озадачени, леко уплашени от все по-голямото напрежение между тях и сгърбения мъж, който ги гледаше иззад катедрата. Слоун им беше прочел на глас Седемдесет и трети сонет — очите му зашариха из аудиторията, а устните му се свиха в усмивка без следа от хумор в нея.

— Какво означава сонетът? — попита той внезапно и замълча, а очите му затърсиха из помещението с мрачна и почти доволна безнадеждност. — Господин Уилбър? — Отговор не последва. — Господин Шмит? — Някой се закашля. Слоун извърна тъмните си блеснали очи към Стоунър. — Господин Стоунър, какво означава сонетът?

Той преглътна и се опита да отвори уста.

— Това е сонет, господин Стоунър — рече студено Слоун, — поетично съчинение от четиринайсет реда и строго определена рима, която, сигурен съм, сте запомнили. Написан е на английски език, който, смятам, говорите от доста години. Негов автор е Уилям Шекспир, поет, който е мъртъв, но който въпреки това заема в съзнанието на някои хора донякъде важно положение.

Той погледа още миг Стоунър, после очите му станаха безизразни и се взряха невиждащо някъде отвъд студентите. Без да поглежда в книгата, Слоун каза още веднъж стихотворението, а гласът му стана по-гърлен и мек, сякаш за миг думите, звуците и римите се бяха слели с него:

За миг настъпи мълчание и някой се прокашля. Слоун повтори стиховете, но вече със своя, студения глас:

Очите му пак се върнаха на Уилям Стоунър и той каза студено:

— Господин Шекспир ви говори през три века, господин Стоунър, чувате ли го?

Уилям Стоунър усети, че от доста време е затаил дъх. Издиша тихо въздуха и почувства осезаемо как, докато той излиза от белите му дробове, дрехите помръдват по тялото му. Извърна очи от Слоун и огледа помещението. През прозорците влизаше коса светлина, която падаше по лицата на състудентите му така, сякаш идваше отвътре, сякаш излизаше, за да се противопостави на мрака — един от студентите примига, а по една от бузите, уловила с мъха си слънчевата светлина, падна тънка сянка. Стоунър забеляза, че вече не стиска толкова силно ръба на чина. Обърна пред очите си длани, изумен колко са кафяви, колко точно съответстват ноктите на тъпите върхове на пръстите, и му се стори, че долавя как кръвта тече невидима по тънките вени и артерии, как тупти едва-едва, несигурно и от върховете на пръстите тръгва по тялото му.

Слоун заговори отново:

— Какво ви казва той на вас, господин Стоунър? Какво означава сонетът?

Очите на Стоунър се вдигнаха бавно, без желание.

— Означава — каза той и с леко движение вдигна ръцете си нагоре към въздуха — усети как очите му се изцъклят, докато търсят силуета на Арчър Слоун. — Означава — повтори, ала не успя да довърши каквото бе започнал.

Слоун го погледна с любопитство. После кимна рязко и каза:

— Свободни сте.

Без да поглежда никого, се обърна и излезе от помещението.

Уилям Стоунър почти не забелязваше студентите наоколо, които станаха с мърморене от местата си и тътрузейки крака, тръгнаха към изхода. Доста време след като бяха излезли, продължи да седи, без да се помръдва, втренчен в тесните дъски на пода отпред с лак, изтрит от неспокойните нозе на студенти, които той нямаше да види и да познава никога. Плъзна крака по пода, при което чу как грапавото дърво дращи по подметките му и усети през кожата вдлъбнатинките. После също стана и излезе бавно от аудиторията.

Хапещият студ на късната есен го проряза през дрехите. Той се огледа, взря се в голите чепати клони на дърветата, които се виеха и гънеха на фона на бледото небе. Покрай него се стрелкаха студенти, които бързаха през университетското градче за занятия, той чу сподавените им гласове и токовете, потракващи по каменните пътеки, видя лицата им, поруменели от студа и наведени, за да не усещат лекия вятър. Вгледа се с любопитство в тях, сякаш не ги беше виждал никога, и се почувства много далечен, но и много близък с тях. Запази това усещане, докато бързаше за следващото занятие, запази го и по време на лекцията по химия на почвите, докато слушаше провлачения глас на преподавателя, повтарящ разни неща — те трябваше да бъдат записани по тетрадките и запомнени с робски труд, който дори сега вече му ставаше непознат.

През втория семестър на онази учебна година Уилям Стоунър престана да ходи на лекциите в Колежа по агрономия, отписа се от него и се включи в подготвителния курс по философия и древна история, а също по два предмета от програмата по английска литература. През лятото се прибра във фермата на родителите си, където помогна на баща си с реколтата и не спомена какво прави в университета.

Вече много по-възрастен, щеше да се връща към последните две години от следването преди бакалавърската степен като към нещо нереално, което е принадлежало на друг, като към време, отминало не с обичайния ритъм, с който той беше свикнал, а някак на пресекулки. Всеки миг бе съпоставен с друг, но и откъснат от него и Стоунър имаше усещането, че е извън времето и го наблюдава да тече подобно на огромна, преобърната накриво диорама.

Вече се възприемаше по начин, различен от преди. Понякога се взираше в отражението си в огледалото, в дългото лице с буйна суха кестенява коса и се докосваше по изпъкналите скули, виждаше тънките китки, подали се на сантиметри от ръкавите на сакото, и се питаше дали и другите го възприемат като недодялан.

Нямаше планове за бъдещето и не говореше с никого за съмненията си. Продължаваше да работи за семейство Фут, за да плати за храната и квартирата, но вече не толкова дълго, както през първите две години в университета. По три часа всеки следобед и по половин ден в края на седмицата позволяваше Джим и Серина Фут да го използват, както сметнат за добре, но държеше останалото време да е негово.

Прекарваше част от него в таванската стаичка у Футови, но приключеха ли лекциите и работата в къщата, Стоунър се връщаше при първа възможност в университета. Понякога вечер обикаляше дългия открит вътрешен двор, сред двойки, които се разхождаха и си шепнеха тихо, и макар че не ги познаваше и не ги заговаряше, чувстваше някакво родство с тях. Случваше се да застане в средата на двора и да се загледа в петте огромни колони пред Джеси Хол3, извисили се от прохладната морава нагоре в нощта — беше научил, че са останали от първоначалната сграда на университета, унищожена преди много години от пожар. Сивкаво сребристи на лунната светлина, голи и чисти, те му се струваха въплъщение на начина на живот, който е избрал, точно както храмът е въплъщение на бог.

В университетската библиотека вървеше бавно покрай рафтовете, между хилядите книги и вдишваше тежкия мирис на кожа, на сукно и сухи страници, сякаш е екзотично благовоние. Понякога спираше, сваляше от лавиците някой том и го държеше в едрите си длани, които като че ли пламтяха от още непознатото усещане за гръбче, корица и податлива страница. После разлистваше книгата, четеше ту един, ту друг абзац и обръщаше внимателно с вдървени пръсти страниците, сякаш с непохватността си те могат да разкъсат и да унищожат онова, което хвърляха толкова усилия да открият.

Нямаше приятели и за пръв път през живота си даде сметка какво е самота. Случваше се вечер в таванската си стая да вдигне очи от книгата, която четеше, и да се взре в тъмните ъгли, където светлината на лампата трепкаше в здрача. Ако гледаше достатъчно дълго и напрегнато, мракът се сгъстяваше до светлина, приела безплътната форма на онова, което Стоунър четеше. И той чувстваше, че е извън времето, точно както се бе почувствал онзи ден в аудиторията, когато Арчър Слоун се бе обърнал към него. Миналото се сгъстяваше и изникваше от мрака, негово обиталище, мъртвите възкръсваха за живот, миналото и мъртвите навлизаха в настоящето, сред живите, така че за един напрегнат миг пред Стоунър изникваше видение за наситеност, в която беше вместен и от която не можеше, а и не искаше да избяга. Пред него вървяха Тристан и ненагледно хубавата Изолда, в сияйния мрак се въртяха Паоло и Франческа, от здрача се въздигаха Елена и будният Парис с лица, огорчени от последиците. И Стоунър беше с тях по начин, по какъвто не можеше да бъде никога със състудентите си, които вървяха от аудитория на аудитория, които бяха намерили временно жилище в голям университет в Колумбия, щата Мисури, и се разхождаха нехайно във въздуха на Средния запад.

За година Стоунър научи древногръцки и латински достатъчно добре, за да чете лесни текстове, очите му често бяха зачервени и смъдяха от напрежението и недоспиването. Понякога той си спомняше какъв е бил преди няколко години и се изненадваше от онзи непознат човек, кафяв и вял като пръстта, от която се е появил. Мислеше за родителите си и те му се струваха почти толкова непознати, както и детето, което бяха отгледали, и изпитваше към тях съжаление, примесено с хладна любов.

Един ден след занятията някъде в средата на четвърти курс Арчър Слоун го спря и му каза да се отбие в кабинета му, да си поговорели.

Беше зима и над университетското градче се стелеше ниска влажна мъгла, каквато има само в Средния запад. Дори малко преди пладне тънките клони на дряна проблясваха от белия скреж, а черните увивни растения, плъзнали по огромните колони пред Джеси Хол, бяха обточени с кристали във всички цветове на дъгата, които блещукаха на фона на сивотата. Балтонът на Стоунър беше толкова стар и опърпан, че макар и да бе сковал лют студ, той реши да не го облича, когато отиде при Слоун. Разтреперан, забърза по алеята и после по широките каменни стъпала пред Джеси Хол.

След студа в сградата му се стори много горещо. Сивотата отвън се просмукваше през прозорците и остъклените врати от двете страни на вестибюла, така че жълтите плочки по пода сияеха по-ярко от сивата светлина над тях, а огромните дъбови колони и ламперията по стените направо грееха от тъмното. По подовете съскаха мудни стъпки, шепотът на гласовете бе приглушен в огромното пространство, размазаните силуети се движеха бавно, доближаваха се един до друг и после се разделяха, а потискащият въздух събираше миризмата на лъсната ламперия и влажното ухание на вълнени дрехи. Стоунър се качи по гладките мраморни стъпала в кабинета на Арчър Слоун на втория етаж. Почука на затворената врата, чу глас и влезе.

Кабинетът беше дълъг и тесен, осветен от единствения прозорец в дъното. Чак до високия таван се издигаха лавици, отрупани с книги. Недалеч от прозореца бе сместено писалище и пред него, леко извърнат и откроен като тъмен силует на фона на светлината, седеше Арчър Слоун.

— Господин Стоунър — каза той студено, като се поизправи и посочи стола с кожена тапицерия отсреща. Стоунър седна. — Преглеждам данните ви. — Слоун замълча и вдигна от писалището папка, в която се взря с отчуждена ирония. — Дано не възразявате, че любопитствам.

Стоунър навлажни устни и се намести на стола. Постара се да кръстоса ръце с едри длани, така че да не се виждат.

— Не, господине — отвърна пресипнало.

Слоун кимна.

— Добре. Забелязах, че в началото сте записали агрономство и по някое време във втори курс сте се прехвърлили литература. Нали така?

— Да, господине — каза Стоунър.

Слоун се облегна на стола и се взря в квадрата светлина, проникваща през високото прозорче. Допря върховете на пръстите си и отново се извърна към младежа, който седеше сковано пред него.

— Официалната цел на този разговор е да ви уведомя, че ще се наложи да внесете по установения ред промяна в учебната програма, да обявите намерението си да напуснете факултета, в който първоначално сте се записали, и да съобщите къде смятате да се дипломирате. Ще го решите за пет минути в ректората. Ще имате грижата, нали?

— Да, господине — потвърди Стоунър.

— Но както вероятно сте се досетили, не това е причината да ви повикам тук. Нали не възразявате да ви поразпитам за бъдещите ви планове?

— Не, господине — каза Стоунър.

Погледна ръцете си с преплетени пръсти, които стискаше здраво.

Слоун докосна папката с документи, която бе пуснал върху писалището.

— Доколкото схващам, когато сте постъпили в университета, сте били малко по-възрастен от обичайното. Почти на двайсет, струва ми се?

— Да, господине — каза Стоунър.

— И по онова време плановете ви са били да завършите агрономство?

— Да, господине.

Слоун се облегна на стола и се взря във високия мрачен таван. Попита внезапно:

— А какви са плановете ви сега?

Стоунър продължи да мълчи. Не беше мислил за това, а и не му се мислеше. Накрая каза със следа от възмущение в гласа:

— Не знам. Не съм мислил много за това.

Слоун рече:

— Очаквате ли деня, когато ще напуснете тези отшелнически стени, за да навлезете в онова, което някои наричат широкия свят?

Колкото и да бе притеснен, Стоунър се усмихна.

— Не, господине.

Слоун почука с пръст по папката върху писалището.

— От тези книжа разбирам, че сте със селско потекло. Родителите ви са хора земеделци, така ли?

Стоунър кимна.

— И смятате ли да се приберете във фермата, след като се дипломирате тук?

— Не, господине — каза Стоунър и се учуди от решителния си глас.

Донякъде се изуми от решението, което най-неочаквано беше взел.

Слоун кимна.

— Представям си — човек, който изучава сериозно литература, едва ли ще установи, че знанията му са пригодни точно за обработването на земята.

— Няма да се върна — рече Стоунър така, сякаш Слоун не му беше говорил. — Не знам какво точно ще правя. — Погледна ръцете си и им каза: — Още не съм осъзнал, че толкова скоро ще приключа тук, че до края на годината ще напусна университета.

Слоун подметна нехайно:

— Не е чак толкова наложително, разбира се, да напускате. Доколкото схващам, нямате странични доходи.

Стоунър поклати глава.

— Представяте се отлично. С изключение на… — Той вдигна вежда и се усмихна. — С изключение на общия курс по английска литература оценките ви са прекрасни, при всички положения няма по-ниски от „много добър“. Ако след като се дипломирате, намерите начин да се издържате година година и нещо, съм убеден, че ще защитите успешно магистратура, а след това вероятно ще можете да преподавате, докато работите върху доктората си. Ако това изобщо ви интересува.

Стоунър се отдръпна.

— Какво имате предвид? — попита и чу в гласа си нещо като страх.

Слоун се наведе напред и доближи лице, дълго и слабо, а Стоунър видя как бръчките по него омекват и чу, че студеният присмехулен глас става мил и смъква защитата.

— Нима не знаете, господин Стоунър? — попита Слоун. — Още ли не го проумявате? Вие ще станете преподавател.

Изведнъж той сякаш изчезна в далечината, а стените на кабинета се отдръпнаха. Стоунър изпита чувството, че виси в свободното пространство, и чу как гласът му пита:

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм — отвърна тихо Слоун.

— Откъде знаете? Откъде сте сигурен?

— Това, господин Стоунър, е любов — рече бодро Слоун. — Вие сте влюбен. Какво по-ясно от това!

Какво по-ясно! Стоунър усети, че кима на Слоун и казва нещо несъществено. После излезе от кабинета. Устните му пламтяха, върховете на пръстите му бяха изтръпнали, той вървеше като в просъница, но въпреки това забелязваше и най-дребните подробности наоколо. Докосна с рамо лъснатата ламперия по стените в коридора и му се стори, че долавя топлината на старото дърво, заслиза бавно по стълбището и се взря изумен в студения мрамор на жилчици, който сякаш се плъзгаше леко под краката му. В коридорите гласовете на студентите сякаш се откроиха в сподавения шепот, отскубнаха се от него, а лицата им бяха и близки, и чужди, и познати. Стоунър излезе от Джеси Хол в сутринта и му се стори, че сивотата вече не е похлупила университетското градче — тя насочи очите му навън и нагоре, към небето, накъдето той погледна, сякаш е възможност, за която няма име.

Първата седмица на юни 1914 година Уилям Стоунър получи в Университета на Мисури заедно с още шейсет млади жени и мъже бакалавърска степен.

За да присъстват на тържеството, родителите му бяха потеглили още предния ден с взета от съселяни двуколка, теглена от старата им сивкавокафява кобила, и бяха пътували цяла нощ, за да изминат шейсетте километра от фермата до Футови, където, сковани от безсънната нощ, пристигнаха малко след зазоряване. Стоунър слезе да ги посрещне на двора. Те стояха един до друг в ярката сутрешна светлина и го чакаха да се приближи.

Стоунър се здрависа с баща си, стисна му ръката само с едно бързо силно движение, двамата не се погледнаха.

— Здравей — каза баща му.

Майка му кимна.

— Дойдохме с баща ти да видим как се дипломираш.

Известно време той не каза нищо. После рече:

— Я влезте да закусите.

Бяха сами в кухнята: откакто Стоунър беше дошъл във фермата, семейство Фут си бе създало навика да си поспива до късно. Но и тогава, и след като родителите му закусиха, Стоунър не намери сили да им каже, че плановете му са се променили и той е решил да не се прибира във фермата. Един-два пъти понечи да заговори, ала погледна кафявите лица, които се подаваха голи над новите дрехи, спомни си за дългия път, който са изминали родителите му, и за годините, когато са го чакали да се върне. Продължи да седи сковано заедно с тях, докато си допиха кафето, а Футови станаха от сън и дойдоха в кухнята. После им каза, че трябва да се яви рано в университета и ще ги види по-късно през деня, на тържеството.

Тръгна да се разхожда из университетското градче, като носеше черната роба и шапка, които бе взел назаем — бяха тежки и му пречеха, а той не намираше къде да ги остави. Замисли се какво ще каже на родителите си и за пръв път осъзна, че решението му е окончателно — чак му се прииска да се откаже от него. Почувства се недостоен за целта, която така безразсъдно бе избрал, и почувства колко го привлича светът, който е изоставил. Домъчня му за собствената му загуба и за загубата на родителите му, но и в мъката усети, че се отдалечава от тях.

Носеше това усещане за загуба през цялото тържество по дипломирането, а когато го повикаха по име и той тръгна да прекосява подиума, за да получи свитъка от мъж без лице зад меката бяла брада, не повярва, че и той присъства тук, а свитъкът пергамент в ръката му нямаше значение. Не можеше да мисли за друго, освен за майка си и за баща си, които седяха сковано и притеснено сред огромното множество.

След края на празненството се върна у Футови с майка си и баща си, които щяха да останат за през нощта и рано на другата сутрин да поемат към къщи.

Стояха до късно във всекидневната на Фут. Джим и Серина Фут поседяха малко с тях. Джим и майката на Стоунър току разменяха по някое име на роднина, сетне потъваха в мълчание. Баща му седеше на обикновения стол разкрачен, леко наведен напред, с големи ръце, стиснали капачките на коленете. Накрая Футови се спогледаха, прозинаха се и оповестиха, че било късно. Прибраха се в стаята си и тримата останаха сами.

Настъпи поредното мълчание. Родителите му, които гледаха право напред, към сенките, хвърляни от собствените им тела, от време на време се извръщаха към сина си, сякаш не искаха да нарушават новото му състояние.

След няколко минути Уилям Стоунър се наведе напред и заговори по-високо и напрегнато, отколкото бе възнамерявал.

— Трябваше да ви кажа по-рано. Трябваше да ви кажа през лятото или днес сутринта.

В светлината на лампата лицата на родителите му бяха унили и безизразни.

— Опитвам се да ви кажа, че няма да се прибера с вас във фермата.

Никой не се помръдна. Баща му рече:

— Ако имаш да довършваш нещо тук, ние може да се приберем утре сутринта, а ти ще си дойдеш след няколко дни.

Стоунър разтърка с разтворена длан лицето си.

— Друго имах предвид. Опитвам се да ви кажа, че изобщо няма да се връщам във фермата.

Баща му стисна по-здраво капачките на коленете си и се дръпна назад на стола. Рече:

— Да не си се забъркал в някакви неприятности?

Стоунър се усмихна.

— Няма такова нещо. Ще уча още една, а може би и две-три години.

Баща му поклати глава.

— Нали днес вечерта видях как завършваш. А и човекът от окръжната управа каза, че училището е четири години.

Стоунър се постара да обясни на баща си какво смята да прави, постара се да му предаде усещането за значимост и важност, което носеше в себе си. Заслуша как думите му падат сякаш от устата на друг и загледа лицето на баща си, което посрещаше тези думи така, както камъкът посреща юмрук, който удря отново и отново. След като приключи, продължи да седи с ръце, стиснати между коленете, и наведена глава. Заслуша тишината в стаята.

Накрая баща му се размърда на стола. Стоунър вдигна поглед. Сблъска се с лицата на родителите си и за малко да им кресне.

— Не знам — каза баща му. Гласът му беше пресипнал и уморен. — Не смятах, че ще се получи така. Мислех, че като те пращам тук, правя възможно най-доброто за теб. Ние с майка ти винаги сме правели възможно най-доброто за теб.

— Знам — отвърна Стоунър. Не издържа да ги гледа повече. — Ще се справите ли? През лятото мога да дойда за малко и да помогна. Мога да…

— Ако смяташ, че трябва да останеш тук и да учиш по книгите си, така да бъде. Ние с майка ти ще се оправим.

Майка му се беше извърнала с лице към него, но не го виждаше. Беше стиснала очи, дишаше тежко с юмруци, допрени до лицето, което беше сгърчено като от болка. Изумен, Стоунър забеляза, че тя хлипа безмълвно и безутешно, непохватно и засрамено, както хлипат онези, които плачат рядко. Погледа я още малко, после се изправи тежко и излезе от всекидневната. Намери в тъмното тясното стълбище, което водеше към таванската стая, и дълго лежа, вторачен в мрака горе.