Стоунър

6

В началото на лятото през 1924 година, един петъчен следобед Арчър Слоун бе забелязан от студенти да влиза в кабинета си. Следващия понеделник бе намерен малко след зазоряване от чистачка, която обикаляше кабинетите в Джеси Хол, за да изпразни кошчетата за отпадъци. Слоун седеше на стола при бюрото си сгърбен и скован, с глава под странен ъгъл, с очи, отворени и зловещо втренчени. Чистачката му каза нещо, после се разпищя и хукна по празните коридори. Тялото бе изнесено от кабинета с известно закъснение и няколко подранили студенти вече кръжаха из коридорите, когато тръгнаха да свалят на носилка странно свития, заметнат с чаршаф труп към чакащата линейка. По-късно беше установено, че Слоун е починал късно вечерта в петък или рано в събота по причини, които очевидно бяха естествени, но така и не бяха уточнени, и че и през двата почивни дни е останал на бюрото, втренчен завинаги някъде пред себе си. Съдебният лекар определи като причина за смъртта разрив на сърцето, но Уилям Стоунър бе убеден, че в миг на гняв и на отчаяние Слоун е наредил на сърцето си да спре и така за последен път е показал безмълвно любовта и презрението си към свят, предал го толкова жестоко, че той просто не е издържал.

На погребението Стоунър беше сред хората, определени да носят ковчега. По време на опелото сякаш не чуваше думите на свещеника, но знаеше, че са кухи. Спомни си първия път, когато е видял в аудиторията Слоун, спомни си първия им разговор и се замисли как бавно е угасвал този човек, който му е бил далечен приятел. По-късно, вече след опелото, когато вдигна ръчката на сивия ковчег, за да го отнесе до катафалката, онова, което беше вътре, му се стори много леко и той направо не повярва, че в тесния сандък има нещо.

Слоун нямаше роднини, около тесния гроб се събраха само негови колеги и шепа хора от града, които изслушаха благоговейно, смутено и с уважение каквото имаше да казва свещеникът. И понеже Слоун нямаше роднини и любими хора, които да скърбят за кончината му, Стоунър се разрида, докато смъкваха ковчега, сякаш хлиповете му щяха да притъпят самотата на последното спускане. Не знаеше за кого ридае, дали за себе си, за онази част от живота и младостта си, която също отиваше в пръстта, или за клетото слабо тяло, съдържало навремето човека, когото е обичал.

Гордън Финч го откара с колата до града и почти през цялото време двамата мълчаха. После, когато наближиха, Гордън попита за Едит, Уилям каза нещо и на свой ред се поинтересува за Каролайн. Гордън отговори, после настъпи дълго мълчание. Точно преди да стигнат пред жилището на Уилям, Гордън Финч се обади отново:

— Не знам. На погребението през цялото време си мислех за Дейв Мастърс. За Дейв, който загина във Франция, и за стария Слоун, който два дни е седял мъртъв на бюрото, мислех си, че са си отишли по един и същ начин. Никога не съм познавал добре Слоун, но ми се струва, че беше добър човек, поне съм чувал, че е бил добър. И сега ще се наложи да назначим друг и да намерим нов ръководител на катедрата. Всичко се върти, всичко продължава. Да се чуди човек.

— Да — каза Уилям и не добави нищо повече.

Но за миг му домиля много за Гордън Финч и когато слезе от колата и го загледа как той продължава нататък, го прониза мисълта, че друга част от него, от миналото му се отдалечава бавно, почти неусетно и хлътва в мрака.

Освен задълженията си на заместник-декан Гордън Финч трябваше по съвместителство да изпълнява временно и длъжността ръководител на Английската катедра и първото, което трябваше да направи, бе да намери приемник на Арчър Слоун.

Въпросът се реши през юли. Тогава Финч свика хората от катедрата, останали през лятото в Колумбия, и обяви кой е заместникът. Обясни на малката група, че това бил един специалист по деветнайсети век — Холис Н. Ломакс, който наскоро бил защитил в Харвардския университет докторска степен, но въпреки това от доста години преподавал в малък хуманитарен колеж в югоизточната част на щата Ню Йорк. Идвал с горещи препоръки, вече бил издал нещо и щели да го назначат асистент. Финч наблегна, че засега не било решено нищо за ръководството на катедрата, той щял временно да я оглавява още поне година.

До края на лятото Ломакс си остана обвит в тайнственост и хората на постоянен щат в катедрата се губеха в какви ли не догадки. Студиите, които Ломакс беше публикувал по списанията, бяха изровени, прочетени и предадени нататък с многозначително кимане. Ломакс не се появи по време на Седмицата на първокурсника, не присъстваше и на общото събрание на факултета в петъка преди понеделник, когато щеше да започне записването на студентите. А по време на записването преподавателите от катедрата, които, насядали един до друг зад дългите писалища, помагаха уморено на студентите да изберат предметите и да изпълнят убийственото задължение да попълнят формулярите, се оглеждаха с крайчеца на окото за ново лице. И този път Ломакс не се появи.

Не беше забелязан чак до заседанието на катедрата във вторник следобед, вече след приключване на записването. По това време, изтощени от еднообразието в последните два дни и въпреки това напрегнати от вълненията около началото на новата учебна година, преподавателите в Английската катедра почти бяха забравили за Ломакс. Бяха насядали нехайно по столовете в голямата лекционна зала в източното крило на Джеси Хол и гледаха с презрително, но и нетърпеливо очакване към подиума, където Гордън Финч стоеше и се взираше подчертано доброжелателно. Помещението се огласяше от тихото жужене на гласовете, столовете скърцаха по пода, от време на време някой се смееше гръмогласно и грубо. Гордън Финч вдигна дясна ръка с длан, обърната към насъбралите се: глухият шум позатихна.

Затихна достатъчно, та всички в залата да чуят как вратата в дъното на помещението изскърцва и се отваря, да чуят и ясното бавно тътрузене на крака по голия дъсчен под. Обърнаха се и шумът на гласовете стихна. Някой прошепна:

— Ломакс.

Прозвуча ясно, чу се в цялата зала.

Той беше влязъл, беше затворил вратата и след като бе направил няколко крачки, беше спрял. На ръст беше, има-няма, метър и петдесет и тялото му бе гротескно безформено. От лявото му рамо към шията стърчеше малка гърбица, а лявата му ръка висеше безжизнено отстрани до хълбока. От кръста нагоре тялото му беше едро и огънато, така че Ломакс сякаш през цялото време се опитваше да запази равновесие, краката му бяха тънки и той накуцваше вдървено с десния. Известно време стоя с наведена руса глава, сякаш разглеждаше лъснатите си до блясък черни обувки и острия ръб на черния панталон. После вдигна глава и протегна рязко дясната си ръка, при което се видя колосаният му бял маншет със златно копче, между дългите му бледи пръсти имаше цигара. Ломакс всмукна дълбоко, вдиша дима и после го издиша на тънка струйка. Тогава вече видяха лицето му.

Беше като на идол от матине. Дълго, слабо и подвижно, но въпреки това с волеви черти, с високо тясно чело с изпъкнали по него вени, с гъста чуплива коса с цвят на узряла пшеница, вдигната назад на нещо като театрален помпадур. Мъжът пусна цигарата на пода, смачка я с подметка и заговори:

— Аз съм Ломакс. — Известно време мълча, гласът му, плътен и гърлен, изричаше думите точно, с мелодраматично кънтене. — Надявам се да не съм прекъснал заседанието.

Заседанието наистина продължи, но никой не обръщаше особено внимание на онова, което говореше Гордън Финч. След като седна встрани от другите в дъното на аудиторията, Ломакс продължи да пуши и се вторачи във високия таван така, сякаш изобщо не забелязваше главите, които час по час се обръщаха и го гледаха. След заседанието продължи да седи — остави колегите да идват при него, да се представят и да казват каквото имаха да казват. Приветстваше всеки набързо, с любезност, която, странно, изглеждаше присмехулна.

През следващите няколко седмици стана очевидно, че Ломакс няма намерение да се вписва в светските, културните и академичните рамки на Колумбия, щата Мисури. Макар да беше иронично мил с колегите си, той нито приемаше, нито отправяше светски покани, не отиде и на тържеството, което се провеждаше всяка година в дома на декана Клермонт, макар че събитието се бе превърнало в традиция и бе почти задължително, не беше забелязан на никой от концертите и лекциите в университета, мълвеше се и че упражненията му са оживени и поведението му в аудиторията е ексцентрично. Студентите го обичаха, тълпяха се в междучасията около бюрото му и вървяха по петите му из коридорите. Знаеше се, че от време на време Ломакс ги кани на групи в квартирата си, където ги забавлява с разговори и със записи на струнни квартети.

На Уилям Стоунър му се искаше да го опознае по-отблизо, но не знаеше как да го направи. Разговаряше с него, когато имаше да му казва нещо, веднъж го покани и на вечеря. Когато Ломакс му отговори така, както отговаряше на всички: любезно, но присмехулно и безразлично, и отказа поканата, Стоунър не се сети какво друго да стори.

Трябваше да мине известно време, докато осъзнае защо Холис Ломакс го привлича. В неговата наглост, в общителността и весело огорченото му поведение Стоунър виждаше, макар и изопачен, но разпознаваем, образа на своя приятел Дейвид Мастърс. Искаше му се да разговаря с него така, както бе говорил с Дейв, а не можеше дори и след като призна сам пред себе си това желание. Недодялаността от младежките години не го беше напуснала — за разлика от въодушевлението и непринудеността, които биха могли да направят такова приятелство възможно. Стоунър знаеше, че иска невъзможното, и това го натъжаваше.

Вечерно време, след като почистеше в жилището, след като измиеше съдовете от вечерята и сложеше Грейс да спи в люлката, сложена в ъгъла на всекидневната, той редактираше книгата си. В края на годината тя вече бе готова и макар да не бе съвсем доволен, Стоунър я изпрати на един издател. За негова изненада студията му беше одобрена и предвидена за печат през есента на 1925 година. Благодарение на тази все още неиздадена книга Стоунър бе повишен в асистент и бе назначен на постоянен щат.

Повишението дойде няколко седмици, след като книгата бе одобрена за издаване, и успокоена, Едит съобщи, че те с детето ще прекарат една седмица в Сейнт Луис, където ще погостуват на родителите й.

Тя се прибра в Колумбия преди края на тази седмица, притеснена и уморена, но и ликуваща. Била се върнала по-рано, защото на майка й й били дошли в повече напрежението и грижите около невръстното дете, а от пътуването самата Едит се била уморила толкова, че не била в състояние сама да се грижи за Грейс. Но била постигнала нещо. Тя извади от чантата си няколко листа и връчи на Уилям един от тях, най-малкия.

Беше чек за шест хиляди долара, издаден на името на господин и госпожа Стоунър и подписан с дръзкия, почти нечетлив почерк на Хорас Бостуик.

— Какво е това? — попита Стоунър.

Тя му връчи и другите книжа.

— Заем — отговори. — Единственото, което трябва да направиш, е да подпишеш тук. Аз вече се подписах.

— Но шест хиляди долара! За какво са ни?

— За къща — рече Едит. — За истинска, наша си къща.

Уилям Стоунър погледна отново книжата, разлисти ги припряно и каза:

— Не можем, Едит. Съжалявам, но… виж, изкарвам на година само хиляда и шестстотин долара. Вноските по такъв заем надвишават шейсет долара на месец… почти половината ми заплата. Освен това има данъци и застраховки… не ни е по джоба. Трябваше първо да го обсъдиш с мен.

Върху лицето й се изписа скръб и тя се обърна — да не гледа Уилям.

— Исках да те изненадам. Не мога да направя много. Но това успях да направя.

Той възрази, че й е признателен, но не утеши особено Едит.

— Мислех за теб и за детето — каза тя. — Ти би могъл да имаш кабинет, а Грейс — двор, където да си играе.

— Знам — отвърна Уилям. — Може би след няколко години.

— След няколко години — повтори Едит. Настъпи мълчание. Сетне тя допълни глухо: — Не мога да живея така. Вече не мога. В жилище в обща сграда. Където и да отида, те чувам, чувам и бебето, и… тази миризма. Не я понасям… тази миризма. Ден след ден миризмата на пелени и… не я понасям, а няма къде да избягам. Толкова ли не знаеш? Толкова ли не знаеш?

Накрая приеха парите. Стоунър реши, че поне няколко години ще преподава и през лятото, когато си бе обещал само да чете и да пише.

Едит сама се зае да търси къща. В края на пролетта и началото на лятото беше неуморна и това като че тутакси я излекува. Веднага щом Уилям се прибереше от лекции, тя излизаше и често се връщаше чак по тъмно. Понякога обикаляше пеш, друг път с кола — заедно с Каролайн Финч, с която се беше сприятелила. В края на юни откри къщата, която търсеше, плати капарото и се споразумя да влезе във владение в средата на август.

Къщата беше стара, двуетажна, само на няколко пресечки от университетското градче, предишните й собственици я бяха оставили да се руши, тъмнозелената боя по дъските се лющеше, моравата беше пожълтяла и бе обрасла с бурени. Но дворът беше голям и къщата — просторна, въпреки занемареността в нея имаше нещо величествено и Едит смяташе, че може да я обнови.

Взе от баща си още петстотин долара назаем — за покъщнина, и във времето между летния и есенния семестър Уилям боядиса отново къщата: Едит я искаше бяла и се наложи той да нанася три пласта боя, за да не избива тъмнозеленото. Първата седмица на септември Едит реши най-неочаквано, че иска празненство — както се изрази, по случай новата къща. Оповести го донякъде решително, сякаш това е ново начало.

Поканиха всички от катедрата, които се бяха прибрали от летния отпуск, а също неколцина познати на Едит от града, а Холис Ломакс изненада всички, като прие поканата, първата, която не отхвърляше, откакто преди година бе пристигнал в Колумбия. Стоунър намери на черно няколко бутилки джин, Гордън Финч обеща да донесе малко бира, а лелята на Едит — Ема, също внесе своята лепта с две бутилки отлежало шери — за който не пие твърд алкохол. Едит не искаше да предлагат алкохол, на хартия си беше забранено. Но Каролайн Финч намекна, че никой в университета няма да го сметне за нередно, и това я убеди.

Онази година есента подрани. На десети септември, деня преди записването на студентите, падна лек снежец, през нощта скова студ. В края на седмицата, за когато бе насрочено празненството, се позатопли и студът се долавяше само във въздуха, но дърветата бяха без листа, тревата бе започнала да пожълтява и като цяло всичко бе голо, което предвещаваше люта зима. Покрай мразовитото време навън, покрай окапалите листа на тополите и брястовете, които стърчаха голи-голенички на двора, покрай топлината и приборите, подредени вътре за предстоящото празненство, Уилям Стоунър се сети за един друг ден. Известно време му беше трудно да разбере какво се опитва да си спомни, после си даде сметка, че именно в такъв ден преди близо седем години е ходил у Джосая Клермонт и е видял за пръв път Едит. Струваше му се много отдавна, той не можеше да преброи промените, които тези няколко години бяха донесли.

Почти цялата седмица преди празненството Едит се хвърли презглава в трескава подготовка, нае за седмицата млада негърка, която да й помага в подготовката и сервирането, и двете се запретнаха да търкат подовете и стените, да лъскат дървенията, да бършат прах по мебелите и да ги чистят, да ги редят и пренареждат, така че вечерта на празненството Едит беше на косъм от изтощението. Под очите й се тъмнееха сенки, гласът й беше на тихия ръб на истерията. В шест часа — очакваше се гостите да дойдат в седем, — тя преброи още веднъж чашите и установи, че няма да стигнат за всички, които очакваха. Разплака се и хукна на втория етаж — захлипа, че не я било грижа какво ще става и че тя нямало да се върне долу. Стоунър се опита да я успокои, Едит обаче отказваше да отговаря. Той й каза да не се притеснява, защото ще донесе чаши. Предупреди прислужницата, че няма да се бави, и излезе бързо. Близо час търси магазин, който да не е затворен — докато намери, докато избере чашите и се върне, вече бе минало седем и първите гости бяха дошли. Едит беше при тях във всекидневната, усмихваше се и си говореше безгрижно, сякаш нищо не е било — посрещна нехайно Уилям и му каза да отнесе пакета в кухнята.

Празненството беше като много други. Разговорът започна хаотично, бързо набра ускорение, което обаче беше слабо, и прерасна в други, несвързани с него разговори, смехът беше сприхав и нервен, избухваше из цялото помещение като мънички взривове в продължителен, но непостоянен преграден артилерийски огън и участниците в празненството се носеха небрежно от място на място, сякаш заемаха тихомълком сменящи се стратегически позиции. Някои обикаляха като шпиони из къщата, предвождани от Едит или Уилям, и отбелязваха, че тези по-стари сгради са по-добри от новите в предградията, които били по-паянтови.

В десет часа повечето гости бяха взели от чиниите, пълни с нарязани на тънко шунка и студена пуйка, мариновани кайсии и разнообразна гарнитура от доматчета, стръкове целина, маслини, туршия, хрупкави репички и късчета сурово цветно зеле, имаше и пияни, които отказваха да ядат. В единайсет повечето гости си бяха тръгнали, сред онези, които останаха, бяха Гордън и Каролайн Финч, неколцина преподаватели от катедрата, които Стоунър познаваше от години, и Холис Ломакс. Беше доста пиян, макар и да не му личеше: вървеше предпазливо, сякаш носеше по пресечен терен тежък товар, а тънкото му бледо лице лъщеше от избилата по него пот. От пиенето езикът му се беше развързал и въпреки че Ломакс говореше отчетливо, гласът му бе изгубил ироничната си хапливост и той изглеждаше беззащитен.

Заговори за самотното си детство в Охайо, където баща му бил сравнително успял дребен предприемач, разказа така, сякаш ставаше въпрос за друг човек, колко откъснат се е чувствал заради недъгавостта си, колко се е срамувал като дете, макар да не е разбирал защо и да не е могъл да се защити. А когато започна да говори за дългите дни и вечери, които е прекарвал сам в стаята си, където е чел, за да избяга от ограниченията, наложени от сакатото му тяло, и лека-полека е откривал усещане за свобода, засилило се, след като е проумял естеството на тази свобода — когато започна да говори за това, Уилям Стоунър почувства родство, за което не беше подозирал: осъзна, че Ломакс е минал през преображение, през своеобразно откровение и е научил чрез думите нещо, което не може да се изрази с думи, както навремето се беше случило и със Стоунър на лекцията на Арчър Слоун. Ломакс беше стигнал до това рано и сам, ето защо познанието бе в по-голяма степен част от него, отколкото при Стоунър, но в най-важното двамата в крайна сметка си приличаха, въпреки че едва ли някой от тях би пожелал да го признае пред другия и дори пред самия себе си.

Приказваха почти до четири след полунощ и макар да пиха още, разговорът им ставаше все по-тих, докато накрая и двамата замълчаха. Седяха близо един до друг, като на остров, сред онова, което бе останало от празненството, сякаш за да им е по-топло и спокойно. След малко Гордън и Каролайн Финч станаха и предложиха на Ломакс да го откарат до тях. Той се ръкува със Стоунър, попита го за книгата и му пожела успех, после отиде при Едит, която седеше с изправен гръб на един от дървените столове, и след като я хвана за ръката, й благодари за празненството. Сетне, сякаш тласкан от безмълвен подтик, се понаведе и допря леко устни до нейните, а Едит го докосна леко с длан по косата и двамата стояха така известно време, докато другите ги гледаха. Това бе най-целомъдрената целувка, която Стоунър бе виждал някога, и тя му се стори съвсем естествена.

Той изпрати гостите до входната врата и постоя малко там — загледа как слизат по стълбището и изчезват извън обсега на светлината от верандата. Мразовитият въздух го обгърна, Стоунър си пое дълбоко от него и пронизващият студ му вдъхна сили. Затвори без желание вратата и се обърна: във всекидневната нямаше никой, Едит вече се бе качила горе. Стоунър угаси осветлението и след като прекоси разхвърляната стая, отиде при стълбището. Къщата вече му ставаше родна, той се хвана за перилата, които не виждаше, и се остави да го водят нагоре. След като се качи, вече виждаше къде стъпва, защото коридорът бе осветен от лампата в спалнята с открехната врата. Дъските изскърцаха, докато Стоунър вървеше натам.

Дрехите на Едит бяха нахвърляни безредно по пода при леглото с нехайно отметнати завивки — тя лежеше на изгладения бял чаршаф, гола и лъскава от светлината. В разголената си отпуснатост тялото й бе някак вяло и разпътно и блестеше като бледо злато. Уилям се приближи още малко до леглото. Едит спеше непробудно, но от светлината се създаваше впечатлението, че леко отворените й уста изричат безмълвно думи на страст и любов. Уилям стоя и я гледа дълго. Усещаше смътно съжаление, неволно приятелство и познато уважение, освен това усещаше и уморена тъга, понеже знаеше, че и да гледа Едит, това няма да пробуди у него болезненото желание, каквото е изпитвал навремето, знаеше и че никога вече няма да се развълнува, както се е вълнувал преди от присъствието й. Тъгата го поотпусна и след като зави внимателно Едит, той угаси осветлението и легна до нея.

На другата сутрин Едит беше болна и уморена и прекара деня в стаята си. Уилям почисти къщата и се погрижи за дъщеря си. В понеделник видя Ломакс и го заговори с топлина, останала от нощта на празненството, Ломакс му отвърна с ирония, която беше като студен гняв, и нито онзи ден, нито някога след него отвори дума за празненството. Сякаш беше открил враждебност, която го държи настрани от Стоунър и с която не иска да се разделя.

Както се бе опасявал и Уилям, не след дълго къщата се оказа почти съсипващо финансово бреме. Той уж разпределяше доста внимателно заплатата си, а в края на месеца все нямаше пари и запасите, които бе заделил от преподаването през лятото, се топяха все повече. Първата година, след като се сдобиха с къщата, Стоунър пропусна две от вноските, които трябваше да изплати на бащата на Едит, и получи хладно и строго писмо със съвети да си разчита разумно средствата.

Въпреки това започна да изпитва радост, че притежава нещо, и успокоение, каквото не беше очаквал. Кабинетът му беше на първия етаж, до всекидневната, с висок северен прозорец, през деня в помещението проникваше мека светлина, а дървената ламперия проблясваше с богатството на времето. Стоунър намери в мазето цял куп дъски, които под пораженията на прахта и мухъла съответстваха на ламперията в стаята. Почисти ги и скова библиотеки, за да бъде заобиколен от книгите си, в магазин за мебели втора ръка намери паянтови столове, кушетка и допотопно писалище, за които плати няколко долара и които поправя седмици наред.

Докато работеше по стаята и тя малко по малко придобиваше вид, си даде сметка, че без да го осъзнава, от дълги години е носил като срамна тайна дълбоко в себе си един образ, образ, който уж беше на къща, но всъщност бе на самия него. И така, докато стягаше кабинета, се опитваше да даде определение на самия себе си. Докато търкаше с шкурка старите дъски, от които да скове библиотеки, и гледаше как грапавините по повърхността изчезват, как сивите поражения на времето падат люспа по люспа и отдолу изниква истинското дърво, накрая достигнало чистота на строежа и текстурата — докато поправяше мебелите и ги редеше в стаята, Стоунър всъщност придаваше бавно форма не на друго, а на самия себе си, подреждаше себе си, правеше възможен себе си.

И така, въпреки че редовно го притискаха задължения и оскъдица, следващите няколко години бяха щастливи и като цяло Стоунър живееше, както бе мечтал като млад докторант и след като се бе оженил. Противно на надеждите му Едит не участваше в голяма част от живота му, всъщност те сякаш бяха навлезли в дълго примирие, което приличаше на задънена улица. Почти през цялото време живееха всеки своя живот, Едит поддържаше в безупречен вид къщата, където рядко се отбиваше някой. Когато не метеше, не бършеше прах, не переше и не лъскаше, тя си стоеше в стаята и явно бе доволна от това. Никога не влизаше в кабинета на Уилям, той сякаш не съществуваше за нея.

Уилям и досега се грижеше почти сам за дъщеря им. Следобед, щом се прибереше от университета, взимаше Грейс от стаята горе, която бяха преоборудвали в детска, и я водеше да си играе в кабинета, докато той работи. Момиченцето се забавляваше кротко и щастливо на пода, доволно, че е само. От време на време Уилям говореше на Грейс, а тя спираше и го поглеждаше бавно, вглъбено и радостно.

Случваше се той да покани студенти — на консултации и да си поговорят. Правеше им чай на котлончето, което държеше до писалището, и усещаше към тях плаха обич, докато те седяха срамежливо по столовете, казваха едно или друго за библиотеката или хвалеха красивата му дъщеря. Стоунър се извиняваше, че жена му я няма, и казваше, че е болна, но накрая осъзна, че като повтаря тези извинения, само набляга на отсъствието й, вместо да го обяснява, затова спря да я споменава с надеждата, че мълчанието му не е така злепоставящо, както обясненията.

Ако не броим отсъствието на Едит, животът му бе, кажи-речи, такъв, какъвто искаше Стоунър. Когато не се готвеше за лекциите, не оценяваше писмени работи и не четеше дисертации, той усвояваше нови и нови неща и пишеше. Надяваше се с времето да се утвърди и като учен, и като преподавател. Очакванията за първата му книга бяха и предпазливи, и скромни, което отговаряше на истинското положение на нещата: един от рецензентите я определи като „обикновена“, друг я нарече „задълбочено проучване“. В началото Стоунър се гордееше много с книгата: държеше я в ръце, галеше непретенциозната корица и я разлистваше. Тя му се струваше крехка и жива, като дете. Той я прочете и отпечатана, леко изненадан, че не е нито по-добра, нито по-лоша, отколкото е очаквал. След известно време се умори да я гледа, но сетеше ли се за нея и за това, че я е написал, се изумяваше и не можеше да повярва в собствената си дързост и в отговорността, която е поел.