Стоунър

8

Обявената война влизаше в промяната, която Едит се бе заела да осъществява през седмиците, прекарани след смъртта на баща й „у дома“ в Сейнт Луис. И тя се разгоря, а накрая направо се развилня и разбушува след другата промяна, настъпила бавно в Уилям Стоунър, след като той откри, че би могъл да е добър преподавател.

Колкото и да е странно, Едит не показа на погребението на баща си особено вълнение. По време на тържественото опело седя с изправен гръб и каменно лице, което не се промени и когато тя трябваше да мине покрай тялото на баща си, бляскаво и пълно, в богато украсения ковчег. Но на гробището, когато спускаха ковчега в тесния ров, прикрит с парчета изкуствена трева, Едит захлупи върху дланите безизразното си лице и стоя така, докато не я докоснаха по рамото.

След погребението прекара доста дни в някогашната си стая, в стаята, където беше израсла — виждаше се с майка си само на закуска и вечеря. Който наминеше към тях, мислеше, че се е усамотила със скръбта си.

— Бяха много близки — отбелязваше тайнствено майка й. — Много по-близки, отколкото изглеждаше.

В стаята обаче Едит обикаляше като за пръв път, свободно, докосваше стените и прозорците, проверяваше доколко са устойчиви. Накара да свалят от тавана цял сандък, пълен с вещите от детството й, надзърна в чекмеджетата на писалището, недокосвани от близо десетилетие. Замаяно и лениво, сякаш разполагаше с цялото време на света, се зае да преглежда вещите си, да ги милва, да ги обръща ту насам, ту натам, да се взира внимателно, едва ли не като на ритуал. Натъкнеше ли се на писмо, което беше получила като малка, го четеше от начало до край, сякаш за пръв път, откриеше ли забравена кукла, й се усмихваше и галеше боята по грапавата буза, все едно е дете, получило подарък.

Накрая подреди всичките си вещи от детството на две спретнати купчинки. Едната се състоеше от играчки и дрънкулки, които сама си бе купувала, от тайни снимки и писма от нейни приятели съученици, от подаръци, които навремето е получавала от далечни роднини, в другата бяха струпани нещата, които й бяха дадени от баща й или пряко или косвено бяха свързани с него. Именно към тази купчинка Едит насочи вниманието си. Устремено, безчувствено, без гняв, но и без радост се запретна да вади една по една вещите в нея и да ги унищожава. Изгори в камината писмата и дрехите, пълнежа на куклите, иглениците и снимките, пак пред камината натроши на ситна прах глинените и порцелановите глави, дланите, ръцете и краката на куклите, а каквото остана след горенето и трошенето, събра с метлата на малка купчинка и го изхвърли в тоалетната към стаята.

След като приключи — след като стаята се изчисти от дима, след като камината бе изметена и малкото оцелели вещи бяха върнати в скрина с чекмеджетата, Едит Бостуик-Стоунър седна на малката тоалетка и се погледна в огледалото с изтъняло или олющено сребърно покритие отзад, така че тук-там образът й се отразяваше несъвършено или изобщо не се отразяваше, а лицето й приемаше странно непълен вид. Тя беше на трийсет години. Косата й вече бе започнала да губи младежкия си блясък, около очите й се бяха появили бръчици, а кожата на лицето й вече се опъваше върху изпъкналите скули. Едит кимна на отражението си в огледалото, стана рязко и слезе долу, където за пръв път от доста дни заговори весело и едва ли не задушевно с майка си.

Искала (обясни) някаква промяна в себе си. Прекалено дълго била такава, заговори за детството си, за своя брак. От източници, които можеше да опише само мъгляво и несигурно, си създаде образ, който искаше да постигне, и през двата месеца, които прекара при майка си в Сейнт Луис, не правеше почти нищо друго, освен да осъществява тази цел.

Поиска назаем известна сума от майка си, която неблагоразумно й я подари. Обнови целия си гардероб, като изгори всички дрехи, които бе донесла със себе си от Колумбия, отиде да се подстриже късо, както бе модно напоследък, накупи козметика и парфюми, които всекидневно се упражняваше да употребява в стаята си. Научи се да пуши и заговори по нов начин, накъсано, с едва доловим английски акцент, леко пискливо. Прибра се в Колумбия, добре овладяла тази външна промяна, а също с още една промяна, тайна и мощна, вътре в нея.

През първите няколко месеца, след като се върна в Колумбия, не подвиваше крак — вече не й се струваше наложително да се прави пред самата себе си на болна и немощна. Включи се в малка театрална трупа и се посвети на възлаганата й работа: рисуваше декори, събираше пари за трупата и дори изпълняваше малки роли в постановките. Когато следобед се прибереше, Стоунър заварваше във всекидневната нейни приятели, непознати, които го гледаха, все едно е натрапник, и на които той кимаше учтиво и отиваше в кабинета, където чуваше през стените гласовете им, приглушени и рецитаторски.

Едит закупи пиано на старо и каза да го сложат във всекидневната, при стената, отделяща я от кабинета на Уилям — малко преди да се омъжи, се бе отказала от музиката и сега започна едва ли не от нулата: упражняваше гамите, с огромни усилия работеше над етюдите, които бяха прекалено трудни за нея, понякога свиреше по два-три часа на ден, често вечер, след като Грейс вече бе сложена да спи.

Групите студенти, които Стоунър канеше на разговор в кабинета си, се разрастваха и срещите ставаха по-чести, а Едит вече не се задоволяваше да стои горе, далеч от сбирките. Настояваше да им носи чай и кафе, а след като го направеше, се настаняваше на някой стол в стаята. Говореше весело на висок глас, като успяваше да отклони разговора към работата си в малкия театър или към музиката си, или към рисуването и ваятелството, с които (както оповестяваше) смятала да се заеме отново веднага щом намери време. Озадачени и притеснени, студентите малко по малко престанаха да идват и Стоунър започна да се среща с тях на по кафе в университетския бюфет или в някое от малките кафенета, пръснати около университетското градче.

Не обсъждаше с Едит новото й поведение — бурната й дейност само го дразнеше леко, пък и тя изглеждаше щастлива, макар че може би някак отчаяно щастлива. В крайна сметка Стоунър винеше себе си за новата насока, която животът й бе приел: не бе успял да открие за нея някакъв смисъл в съвместния им живот, в брака им. Затова смяташе, че няма нищо лошо тя да намира такъв смисъл в неща, които нямаха нищо общо с него, или в начинания, към които не можеше да се присъедини.

През лятото на 1930 година, насърчен от новия си успех като преподавател и от това, че по-добрите докторанти го търсят все повече, Стоунър започна нова книга. Сега прекарваше почти цялото си свободно време в кабинета. Двамата с Едит се преструваха, че делят една спалня, той обаче влизаше рядко в тази стая и никога нощем. Спеше на кушетката в кабинета и дори държеше дрехите си в гардеробчето, което бе сковал в ъгъла.

Имаше възможност да бъде с Грейс. Както й беше станало навик през първото дълго отсъствие на майка й, тя прекарваше повечето време с баща си в кабинета му, той дори й беше намерил малко бюрце и стол, така че Грейс имаше къде да чете и да си пише домашните. Обикновено се хранеха само двамата, Едит отсъстваше много, а когато си беше у дома, често забавляваше приятелите си, театралите, на малки празненства, които не предполагаха да има и деца.

После най-неочаквано Едит започна да си стои вкъщи. Тримата пак започнаха да се хранят заедно и Едит дори направи известни усилия да се грижи за дома. Там вече беше тихо, дори пианото стоеше неизползвано и по клавишите се трупаше прах.

Бяха достигнали точка в съвместния си живот, когато рядко говореха за себе си или един за друг, да не би да се наруши крехкото равновесие, което правеше възможен съвместния им живот. Затова след дълго двоумение и размисли за последиците Стоунър я попита накрая дали се е случило нещо.

Вечеряха, след като се бе извинила, Грейс бе отишла с една книжка в кабинета на Стоунър.

— В какъв смисъл? — попита Едит.

— Приятелите ти — каза Уилям. — Не са идвали от известно време, а и ти явно вече не участваш толкова много в театралната си дейност. Просто се питах дали не се е случило нещо.

Едит изтръска с почти мъжко движение една цигара от пакета до чинията си, стисна я между устните си и я запали с друга, която бе изпушила до половината. Всмукна силно от дима, без да маха цигарата от устните си, и отметна назад глава, така че, когато погледна Уилям, очите й бяха присвити, изпитателни и преценяващи.

— Нищо не се е случило — рече. — Просто ми стана скучно с тях и с работата. Толкова ли е задължително да се е случило нещо?

— Не е — отвърна Уилям. — Просто си казах, че може би не се чувстваш добре, нещо такова.

Не мисли повече за разговора, след малко стана от масата и отиде в кабинета, където, погълната от книгата, Грейс седеше на бюрото си. Настолната лампа проблясваше по косата й и открояваше ясно сериозното й личице. Уилям си помисли, че през последната година Грейс е пораснала, и на гърлото му за миг заседна буца — беше го обзела лека, не неприятна тъга. Той се усмихна и без да казва нищо, отиде на бюрото си.

След малко се улиса в работата си. Предната вечер бе отхвърлил доста от обичайните задължения, беше прегледал писмените работи и се бе подготвил за лекциите за цяла седмица напред. Представи си предстоящата вечер и много други вечери, когато ще бъде свободен и ще работи по новата книга. Още не си беше изяснил какво иска да направи в нея, като цяло желанието му бе да разшири първата студия и като време, и като обхват да навлезе в епохата на Английския ренесанс и да хвърли още светлина върху влиянието на класическите и средновековните латински автори по тези места. Беше на етапа, когато обмисляше темата, и именно този етап му носеше най-голяма наслада: изборът между различните подходи, отхвърлянето на някои стратегии, тайнствата и неустановеностите, заложени в непроучените възможности, последиците от избора… Възможностите, които виждаше, го въодушевяваха дотолкова, че не го свърташе на едно място. Той стана от бюрото, поснова малко напред-назад и в някаква безсилна радост заговори на дъщеря си, която вдигна поглед от книгата и му отвърна.

Долови настроението му и нещо от онова, което той каза, я разсмя. След това прихнаха безпричинно, сякаш и двамата бяха малки деца. Най-неочаквано вратата на кабинета се отвори и в сумрачните ниши в кабинета грейна ослепителната светлина във всекидневната. В тази светлина стоеше Едит.

— Грейс — натърти бавно тя, — баща ти се опитва да работи. Не му пречи.

Няколко мига Уилям и дъщеря му бяха толкова стъписани от това внезапно нахлуване, че и двамата не се помръднаха и не казаха нищо. После Уилям успя да изрече:

— Не се притеснявай, Едит. Не ми пречи.

Тя обаче подвикна така, сякаш Уилям не бе казал нищо:

— Чуваш ли, Грейс? Веднага излизай оттам.

Смаяна, Грейс стана от стола и тръгна да прекосява стаята. В средата поспря, погледна първо баща си, после и майка си. Едит понечи пак да каже нещо, но Уилям успя да я прекъсне.

— Не се притеснявай, Грейс — промълви възможно най-нежно. — Не се притеснявай. Върви с майка си.

Докато Грейс отиваше във всекидневната, Едит каза на мъжа си:

— Детето разполага с прекалено голяма свобода. Не е естествено да е толкова кротко, толкова затворено. Стои прекалено много само. Трябва да е по-активно, да си играе с връстниците. Толкова ли не виждаш колко е нещастно?

И затвори вратата още преди Уилям да е отговорил.

Той седя дълго, без да се помръдва. Известно време гледа бюрото, осеяно с бележки и отворени книги, после прекоси бавно стаята и се зае да пренарежда безцелно листовете хартия, книгите. Още няколко минути стоя свъсен, сякаш се опитваше да си спомни нещо. След това се обърна още веднъж и отиде при малкото бюро на Грейс, стоя там известно време, както бе стоял и при своето. Изключи лампата, бюрото стана сиво и безжизнено, после отиде при кушетката и легна, вторачен в тавана.

Осъзна цялата чудовищност постепенно, затова трябваше да минат няколко седмици, докато признае пред себе си какво върши Едит, и когато най-сетне бе в състояние да направи това признание, го стори почти без изненада. Едит се бе впуснала в кампания толкова умно и умело, че Уилям не можеше да открие разумни основания да се оплаква. След внезапната й и едва ли не брутална поява в кабинета онази вечер, поява, която след време Уилям щеше да възприема като изненадващ щурм, стратегията й стана по-заобиколна, по-потайна и сдържана. Това бе стратегия, замаскирана като любов и загриженост, затова Уилям беше безсилен пред нея.

Сега Едит си стоеше почти през цялото време вкъщи. Сутрин и рано следобед, докато Грейс беше на училище, се занимаваше да пренарежда стаята й. Изнесе от кабинета на Стоунър малкото бюро, постегна го и го боядиса в бледорозово, закачи отстрани по ръба на плота широка панделка от нагънат атлаз в същия цвят, така че писалището да не прилича на бюрото, с което Грейс беше свикнала, един следобед, докато дъщеря й стоеше безмълвно до нея, прегледа всички дрехи, които Уилям й беше купил, изхвърли повечето от тях и й обеща в края на седмицата да отидат в центъра на града и да заменят изхвърлените неща с по-подходящи, „момичешки“. И наистина отидоха. Късно следобед, изнемощяла, но тържествуваща, Едит се прибра с цял куп пакети и изтощена дъщеря, която се притесняваше до смърт в новата, корава колосана рокля с милиард волана, стигащи до издутия като балон подгъв, изпод който се показваха тънките й крака с вид на жалки клечки.

Едит й купи кукли и играчки и висеше над нея, докато Грейс си играеше с тях като по задължение, записа я на уроци по пиано и седеше на столчето, докато тя се упражняваше, с повод и без повод й устройваше малки празненства, на които идваха съседските деца, отмъстителни и нацупени в коравите официални дрешки, и надзираваше строго как дъщеря й чете и си готви домашните, като не й позволяваше да учи повече от определеното време.

Сега на Едит й гостуваха майките от квартала. Идваха сутрин, пиеха кафе и си говореха, докато децата бяха на училище, следобед водеха и тях, гледаха ги как си играят в голямата всекидневна и бъбреха безцелно така, че да надвикат шума от игрите и тичането.

В такива следобеди Стоунър обикновено беше в кабинета си и чуваше какво казват майките зад стената — те говореха високо, да се чуват през детските гласове.

Веднъж стана по-тихо и той чу как Едит казва:

— Клетата Грейс. Много обича баща си, а той не разполага с време, което да й посвети. Нали знаете, работи, а и започна нова книга…

С любопитство, едва ли не отстрани Стоунър загледа ръцете си, които, както държаха една книга, започнаха да треперят. Трепериха няколко минути, докато накрая той ги овладя, като бръкна дълбоко в джобовете си и стисна юмруци.

Сега виждаше рядко дъщеря си. Тримата се хранеха заедно, но в тези случаи почти не дръзваше да я заговори, защото, ако го направеше и Грейс му отвърнеше, Едит бързо започваше да намира недостатъци в начина й на хранене, в стойката й на стола и я схокваше така, че до края на вечерята дъщеря й не смееше да каже и дума и седеше с наведена глава.

Вече стройното й тяло ставаше все по-слабо, а Едит се умиляваше и се смееше, че „расте нагоре, но не и встрани“. Погледът й ставаше все по-изпитателен, почти наплашен, лицето й, което преди беше ведро и спокойно, сега бе или леко намусено в едната крайност, или весело и оживено, почти на ръба на истерията в другата, Грейс се усмихваше рядко, въпреки че се смееше много. А усмихнеше ли се, по лицето й сякаш за миг се мярваше призрак. Веднъж, когато Едит беше горе, Уилям и дъщеря му се подминаха във всекидневната. Грейс му се усмихна свенливо, а той не се сдържа, приклекна и я прегърна. Усети как тялото й се напряга, а по лицето й се изписват изумление и страх. Изправи се, каза нещо напосоки и се усамоти в кабинета си.

На другата сутрин изчака Грейс да отиде на училище и остана на масата със закуската, макар и да знаеше, че ще закъснее за занятието в девет. След като изпрати Грейс до входната врата, Едит не се върна в трапезарията и Стоунър разбра, че го избягва. Отиде във всекидневната, където жена му седеше с чаша кафе и цигара в края на канапето.

Каза й, без да увърта:

— Едит, не ми харесва какво става с Грейс.

Тя отговори начаса, сякаш бе чакала само това:

— В смисъл?

Той седна в другия край на канапето, по-далеч от нея. Обзе го безпомощност.

— Знаеш в какъв смисъл — отвърна уморено. — Остави я на мира. Не я притискай толкова.

Едит смачка цигарата в чинийката.

— Грейс никога не е била по-щастлива. Сега има приятели, неща, с които да се занимава. Знам, прекалено зает си, за да забелязваш тези работи, но… със сигурност си даваш сметка, че напоследък е много по-общителна. И се смее. Преди не се е смяла никога. Почти никога.

Уилям я погледна, леко изумен.

— И вярваш в това, така ли?

— Разбира се, че вярвам — отвърна Едит. — Аз съм й майка.

Стоунър видя, че тя наистина го вярва. Поклати глава.

— Никога не съм искал да си го признавам — подхвана с нещо като спокойствие, — но ти наистина ме мразиш, нали, Едит?

— Моля? — Изумлението в гласа й беше искрено. — О, Уили! — Тя се засмя звънко и неудържимо. — Не ставай глупак. Разбира се, че не те мразя. Ти си ми съпруг.

— Не използвай детето. — Той не успя да овладее треперещия си глас. — Вече не ти се налага, знаеш го. Всичко друго. Но ако продължаваш да използваш Грейс, аз ще…

Стоунър не се доизказа. След миг Едит попита:

— Какво „ще“? — Изрече го тихо, без предизвикателство. — Единственото, което можеш да направиш, е да ме изоставиш, а ти няма да го направиш никога. Знаем го и двамата.

Той кимна.

— Предполагам, си права.

Стана слепешката и отиде в кабинета. Взе палтото си от гардероба и куфарчето, оставено при бюрото. Докато прекосяваше всекидневната, Едит пак заговори:

— Няма да нараня Грейс, Уили. Би трябвало да го знаеш. Обичам я. Тя ми е родна дъщеря.

И Стоунър знаеше, че е така, Едит наистина обичаше Грейс. От тази истина още малко, и да изкрещи. Поклати глава и излезе навън.

Когато вечерта се прибра, видя, че през деня Едит е наела местен носач и с негова помощ е изнесла от кабинета всичките му вещи. В един от ъглите на всекидневната бяха сместени бюрото и кушетката, а около тях на безредни купчини бяха струпани дрехите, записките и всичките му книги.

Понеже сега щяла да стои повече вкъщи (обясни му Едит), била решила отново да се заеме с рисуване и ваятелство, а в цялата къща само в кабинета с неговия северен прозорец имало подходяща светлина. Знаела, че той няма да възрази — можел да се премести на остъклената веранда отзад на къщата, в сравнение с кабинета тя била по-далеч от всекидневната и той щял да си работи на по-голямо спокойствие.

Но остъклената веранда беше толкова малка, че Стоунър изобщо не можеше да подреди книгите си, нямаше място и за бюрото и кушетката от кабинета, затова той ги прибра в мазето. През зимата беше трудно да затопли верандата, знаеше и че лятно време през стъклата ще пече слънце и ще бъде почти невъзможно да живее тук. Въпреки това работи там няколко месеца. Пренесе малка маса, която използваше за писалище, купи и преносим радиатор, за да посмекчи студа, проникващ през тънките дъски отстрани. Нощем спеше, завит с одеяло, на канапето във всекидневната.

След няколко месеца на относителен, макар и зареден с напрежение мир, щом се прибереше следобед от университета, Стоунър започна да намира различни изхвърлени вещи: счупени лампи, протрити килими, малки шкафове и скринове с дрънкулки, оставени нехайно в помещението, което сега му служеше за кабинет.

— В мазето е много влажно — обясняваше Едит, — ще се повредят. Нали нямаш нищо против да ги подържа известно време тук?

Един следобед през пролетта Стоунър се прибра в проливния дъжд и установи, че едно от стъклата се е счупило и дъждът е съсипал доста от книгите му и е размазал доста от записките му, така че сега те не се четяха, няколко седмици по-късно пък видя, че на Грейс и на няколко от приятелчетата й им е било разрешено да играят в помещението и че още от записките и първите страници на ръкописа на новата книга са били скъсани и намачкани.

— Пуснах ги само за няколко минути — заоправдава се Едит. — Все трябваше да си поиграят някъде. Но и през ум не ми е минавало. Не е зле да поговориш с Грейс. Обясних й колко важна е за теб работата.

Тогава вече Стоунър се предаде. Пренесе възможно най-много от книгите в кабинета си в университета, който делеше с трима млади преподаватели, и започна да прекарва повечето време там и да се прибира рано само когато надделяваха самотата и желанието да зърне за кратко дъщеря си и да поговори с нея.

Но в кабинета имаше място само за някои от книгите и работата му по ръкописа често биваше прекъсвана, защото той не разполагаше с нужните текстове, освен това един от младите му колеги, сериозен младеж, имаше навика да насрочва за вечерта консултациите със студентите и съскащите, оживени разговори огласяха помещението така, че разсейваха Стоунър, на когото му беше трудно да се съсредоточи. Той изгуби интерес към книгата, започна да работи по-бавно, а накрая спря. Даде си сметка, че тя се е превърнала в убежище, в пристан, в оправдание да идва вечер в кабинета. Четеше и усвояваше нови неща и накрая започна да открива известна утеха, известна наслада и дори призрака на някогашната радост в онова, което правеше — знания без особена цел.

Едит пък бе престанала да преследва Грейс и да се грижи като обсебена за нея, затова детето бе започнало от време на време да се усмихва и дори да разговаря донякъде непринудено със Стоунър. Така той откри, че е възможно да живее и дори понякога да е щастлив.