Стоунър

11

През 1932 година, няколко седмици след началото на есенния семестър, на Уилям Стоунър вече му беше ясно, че не е успял в битката си да не допуска Чарлс Уокър до програмата по английски език и литература за докторанти. След лятната ваканция Уокър се завърна в университетското градче така, сякаш излизаше победоносно на арена, а щом видя в коридорите на Джеси Хол Стоунър, наклони иронично глава, все едно му кима, и му се ухили злобно. Стоунър научи от Джим Холанд, че деканът Ръдърфорд е решил да не обявява веднага резултатите от гласуването от миналата година и накрая е било решено Уокър да бъде допуснат на поправителен на устните изпити, провеждани от хора, които е избрал ръководителят на катедрата.

Значи битката беше приключила и Стоунър бе готов да се признае за победен, но стълкновенията не свършиха. Срещнеше ли по коридорите, на съвети на катедрата или на светски прояви Ломакс, Стоунър му говореше както преди, сякаш между тях не се е случило нищо. Ломакс обаче не отговаряше на поздравите му, гледаше го студено или се извръщаше, сякаш за да каже, че не може да бъде умилостивен.

Веднъж в края на есента Стоунър влезе нехайно в кабинета на Ломакс и стоя до бюрото му няколко минути, докато накрая той го погледна без желание, студено, със стиснати устни.

След като разбра, че Ломакс няма да заговори пръв, Стоунър рече плахо:

— Виж какво, Холи, било, каквото било. Не може ли просто да го забравим?

Ломакс го изгледа. Стоунър продължи:

— Имахме разногласия, но това не е нещо необичайно. Преди бяхме приятели, не виждам причина да…

— Никога не сме били приятели — натърти Ломакс.

— Добре, не сме били — каза Стоунър. — Но поне се разбирахме. Нека запазим различията, но за бога, не е нужно да ги излагаме на показ. Дори студентите започват да забелязват.

— Нека забележат — отвърна горчиво Ломакс, — нали кариерата на един от тях за малко да бъде провалена. Блестящ студент, чието единствено престъпление бяха неговото въображение, плам и почтеност, тласнали го към конфликт с теб… — а също, защо да го премълчавам, един злочест физически недъг, който у нормален човек би събудил само състрадание. — В здравата, дясната ръка Ломакс държеше молив и той трепереше пред него — почти ужасен, Стоунър разбра, че Ломакс е необратимо, стряскащо искрен. — Не — продължи разгорещено той, — няма как да ти простя това.

Стоунър се постара гласът му да не звучи сковано.

— Тук не става въпрос да ми прощаваш. Тук става въпрос просто да се държим така, че да не притесняваме студентите и другите преподаватели от катедрата.

— Ще бъда много откровен с теб, Стоунър — рече Ломакс. Гневът му бе позатихнал и гласът му беше спокоен, делови. — Според мен ти не си годен за преподавател, никой не е годен, ако предразсъдъците му надделяват над дарбите и знанията. Стига да имах власт, вероятно би трябвало да те уволня, но както знаем и двамата, нямам такава власт. Ние… ти си защитен от правилника за щатни преподаватели. Трябва да го приема. Но не съм длъжен да се правя на двуличник. Не искам да имам нищо общо с теб. Нищо. И няма да се преструвам.

Стоунър го гледа дълго, без да мига. Сетне поклати глава.

— Добре, Холи — каза уморено.

Понечи да си тръгне.

— Чакай малко — извика Ломакс.

Стоунър се обърна. Ломакс гледаше напрегнато някакви листове по бюрото, лицето му беше червено и той явно се бореше със себе си. Стоунър си даде сметка, че онова, което вижда, е не гняв, а срам.

Ломакс каза:

— Занапред, ако искаш да ме видиш — по въпроси, свързани с катедрата, — ще си записваш час при секретарката.

И макар че Стоунър продължи да го гледа още дълго, Ломакс не вдигна глава. По лицето му мина лек гърч, после то застина. Стоунър излезе от стаята.

И над двайсет години двамата не разговаряха нито веднъж пряко един с друг.

След време Стоунър щеше да проумее, че е било неизбежно студентите да бъдат засегнати: дори и да беше успял да убеди Ломакс да се преструват, че не се е случило нищо, в крайна сметка той е нямало да ги опази от това да забележат, че се води битка.

Студенти, които бяха посещавали лекциите му, и дори такива, които той познаваше доста добре, започнаха да му кимат и да разговарят с него някак сдържано, сякаш се крият. Някои показваха открито приятелското си отношение и правеха всичко възможно да се види, че разговарят с него или вървят заедно по коридорите. Но Стоунър вече не чувстваше с тях предишната тясна връзка: беше нарочен и трябваше да има по-особени причини студентите да бъдат виждани — или да не бъдат виждани заедно с него.

С времето започна да усеща, че и приятели, и врагове са като на тръни в негово присъствие, и затова се усамотяваше все повече и повече.

Обзе го нещо като летаргия. Преподаваше възможно най-добре, въпреки че неизменната рутина, без която нямаше как да чете лекции на първокурсниците и второкурсниците, го оставяше без вдъхновение и в края на деня той се чувстваше изтощен и вцепенен. Доколкото успяваше, запълваше времето между занятията, отделени едно от друго с много часове, като проверяваше старателно писмените работи и провеждаше консултации, на които държеше студентите, докато те не започнеха да нервничат и да проявяват нетърпеливост.

Времето около него се влачеше бавно. Той се опита да стои повече у дома, с жена си и детето, но заради неудобната програма беше вкъщи в необичайно време, за което Едит с напрегнатото й разписание бе предвидила друго, и (без изненада) Стоунър установи, че редовното му присъствие разстройва жена му и тя става припряна и мълчалива, а понякога направо се поболява физически. И докато си стоеше у дома, виждаше Грейс рядко. Едит бе разпределила внимателно дните на дъщеря си и тя беше „свободна“ само вечер, когато четири пъти в седмицата Стоунър имаше късни лекции. Докато те свършат, Грейс обикновено вече си бе легнала.

Затова Стоунър продължи да я вижда само за кратко сутрин, на закуска, и оставаше сам с нея броени минути, докато Едит вдигаше от масата чиниите и ги слагаше да киснат в кухненската мивка. Наблюдаваше как тялото й се издължава, как крайниците й стават непохватно изящни и в спокойните й очи и будно лице проблясва остър ум. И понякога усещаше, че между тях се е запазила известна близост, близост, която и двамата не можеха да си позволят да признаят.

Накрая се върна към стария навик да прекарва повечето време в кабинета си в Джеси Хол. Повтаряше си, че трябва да е благодарен за възможността да чете на спокойствие, без да е притискан от задължението да се готви за лекции, без да е притискан от предварително определените насоки на знанията си. Опита се да чете произволно, за собствено удоволствие и наслада много от нещата, които чакаха от години да ги разлисти. Но мозъкът му отказваше да поеме натам, накъдето искаше Стоунър, вниманието му не можеше да се задържи по страниците, които държеше пред себе си, и той все по-често се усещаше, че гледа невиждащо напред, към нищото, съзнанието му като че ли се изпразваше за миг от всичко, което знаеше, и волята му сякаш оставаше без сили. Случваше се Стоунър да изпита чувството, че вегетира, и тогава копнееше за нещо — дори за болка, — която да го прониже и да го върне към живот.

Беше стигнал до точка, когато през ума му все по-често се мяркаше един въпрос, толкова смазващо прост, че Стоунър нямаше как да го погледне ребром. Усети се, че се пита дали изобщо си заслужава да живее такъв живот, дали някога си е заслужавало. Подозираше, че това е въпрос, пред който в едно или друго време застават всички, и се питаше дали и тях ги връхлита с такава сляпа сила. Въпросът носеше със себе си тъга, но тази тъга бе обща и (както си мислеше той) нямаше нищо общо с него и със съдбата му — Стоунър дори не бе сигурен, че въпросът е породен от най-непосредствените и очевидни причини, от онова, в което се бе превърнал животът му. Смяташе, че той идва от натрупалите се години, от сгъстеността на събития и обстоятелства и от начина, по който ги тълкува. Доставяше му мрачно и иронично удоволствие да си представя, че малкото познания, които е успял да придобие, са го тласнали към една мисъл: че в крайна сметка всички неща, дори познанията, довели го при нея, са напразни и кухи и накрая се превръщат в нищо, което не са променили.

Веднъж — вече беше късно, — след вечерните лекции Стоунър се върна в кабинета си и седна на бюрото в опит да чете. Беше зима, през деня беше навалял сняг, така че всичко навън беше покрито с бяла мекота. В кабинета беше прекалено топло, Стоунър отвори един прозорец при бюрото си, за да проветри задушното помещение. Пое си дълбоко въздух и плъзна поглед по бялата земя в университетското градче. Изключи импулсивно осветлението на бюрото и седна в горещия мрак на кабинета, студеният въздух изпълни белите му дробове и Стоунър се наведе към отворения прозорец. Чу тишината на зимната нощ и му се стори, че някак е усетил звуците, поглъщани от крехкото, сложно клетъчно битие на снега. В белотата не помръдваше нищо, гледката беше мъртвешка и сякаш го притегляше, всмукваше мислите му точно както придърпваше звука от въздуха и го заравяше в студена бяла мекота. Стоунър усети как го тегли навън, към белотата, разпростряла се докъдето поглед стига и превърнала се в част от мрака, откъдето сияеше, в част от ясното безоблачно небе без височина или дълбочина. За миг Стоунър усети как напуска тялото, застинало пред прозореца, и докато усещаше как се отдалечава плавно, всичко: плоската белота, дърветата, високите колони, нощта, далечните звезди, изглеждаше невероятно мъничко и далечно, сякаш се стопяваше и се превръщаше в нищо. Точно тогава зад Стоунър изтрака радиатор. Той се премести и гледката си стана такава, каквато е. Със странно нежелано облекчение Стоунър включи отново настолната лампа. Взе една книга и няколко писмени работи, излезе от кабинета, мина през тъмните коридори и излезе през широката двойна врата в дъното на Джеси Хол. Тръгна бавно към къщи, чуваше как при всяка крачка сухият сняг пука приглушено силно.