Стоунър

16

Годините на войната се сляха на размазано петно и Стоунър мина през тях така, сякаш са почти непоносима брулеща буря — със сведена глава, със стиснати зъби, с мисли, насочени към следващата стъпка и към следващата, и към следващата. Ала въпреки стоическата си издръжливост, въпреки че вървеше безжизнено през дните и седмиците, дълбоко в себе си той беше силно раздвоен човек. Изтръпваше от инстинктивен ужас при мисълта за всекидневното опустошение, за плъзналата навсякъде разруха и смърт, които щурмуваха неумолимо ума и сърцето, за втори път наблюдаваше как факултетът се обезлюдява, как аудиториите се опразват, виждаше измъчения вид на онези, които остават, виждаше в този вид и бавната смърт на сърцето, горчивото закърняване на чувствата и грижите.

От друга страна обаче, бе силно привлечен от същото това изтребление, от което изтръпваше. Откри в себе си склонност към насилие, за която не бе и подозирал: изгаряше от желание да се включи, да усети вкуса на смъртта и кръвта, горчивата радост на разрушението. Беше обзет и от срам, и от гордост, над които надделяваше горчивото разочарование от самия себе си и от времето и обстоятелствата, направили го възможен.

Седмица след седмица, месец след месец пред него се нижеха имената на загиналите. Понякога бяха само имена, които помнеше от далечното минало, друг път успяваше да си спомни и лице, което да свърже с името, случваше се да се сети и за глас, за дума.

През цялото това време продължи да преподава и да усвоява нови и нови неща, макар и понякога да усещаше, че е безполезно да се снишава, за да се прикрие от бушуващата буря, че е безсмислено да пази със събрани длани мъждивото пламъче на последната жалка клечка кибрит.

От време на време Грейс се прибираше в Колумбия — да погостува на родителите си. Първия път доведе и сина си, който току-що бе навършил една годинка, но с присъствието си той, кой знае защо, притесняваше Едит, затова при следващите посещения Грейс го оставяше при баба му и дядо му в Сейнт Луис. На Стоунър му се искаше да вижда по-често внук си, но не спомена за това свое желание — с времето беше разбрал, че Грейс се е изнесла от Колумбия — и може би дори е забременяла, — не за друго, а всъщност за да избяга от затвор, където сега се връщаше от неизкоренима доброта и мила добра воля.

Едит не подозираше или не искаше да го признае, но Стоунър знаеше, че Грейс е започнала да пие не на шега. Разбра го през лятото една година след като свърши войната. Грейс бе дошла да им погостува няколко дни — изглеждаше особено уморена, под очите й имаше сенки, лицето й беше напрегнато и бледо. Веднъж след вечеря Едит си легна рано, а Грейс и Стоунър останаха в кухнята да пият кафе. Стоунър се опита да поговори с нея, но тя беше неспокойна и объркана. Доста минути седяха в мълчание, накрая Грейс го погледна притеснено, сви рамене и най-неочаквано въздъхна.

— Слушай — подхвана, — намира ли ти се вкъщи нещо за пиене?

— Не — отвърна Стоунър, — опасявам се, че не. В шкафа може би има бутилка шери, но…

— Трябва на всяка цена да пийна малко. Нали нямаш нищо против да звънна в магазина и да поръчам една бутилка?

— Разбира се, че не — отговори Стоунър. — Просто ние с майка ти обикновено не…

Но Грейс беше станала от стола и бе отишла във всекидневната. Разлисти припряно телефонния указател и набра трескаво номера. След като се върна в кухнята, подмина масата, отиде при шкафа и извади преполовена бутилка шери. Взе от дъската за сушене на съдове една чаша и я напълни почти догоре със светлокафяво вино. Както стоеше права, я пресуши до дъно и като потреперваше леко, избърса устни.

— Развалено е — обясни. — И мразя шери.

Върна се на масата заедно с бутилката и чашата, седна и ги сложи точно пред себе си. Напълни чашата до половината и погледна баща си със странна, едва забележима усмивка.

— Пия малко повече, отколкото трябва — обясни. — Клетият татко. Не знаеше, нали?

— Не знаех — потвърди той.

— Всяка седмица си казвам: от другата седмица няма да пия толкова много, а се получава така, че пия повече. И аз не знам защо.

— Нещастна ли си? — попита Стоунър.

— Не — отговори Грейс. — Мисля, че съм щастлива. Или най-малкото почти щастлива. Не е това. А…

Тя не се доизказа.

Когато Грейс изпи до капка шерито в шишето, се появи и момчето за доставки по домовете, беше дошло с бутилка уиски. Грейс я донесе в кухнята, отвори я с обиграно движение и наля доста голяма доза в чашата от шерито.

Стояха до много късно, докато по прозорците не пропълзя първият сивкав здрач. Грейс не спираше да пие на малки глътки и с напредването на нощта бръчките по лицето й се изгладиха, тя се успокои и подмлади и двамата с баща й поговориха, както не бяха разговаряли от години.

— Предполагам — сподели Грейс, — предполагам, че забременях съвсем преднамерено, въпреки че навремето не го знаех, предполагам, че дори не знаех колко силно искам да се махна оттук, трябваше да се махна. Бог ми е свидетел, знаех как да се предпазвам и да не забременея, освен ако не искам. Всички онези момчета в гимназията и… — Тя се усмихна криво на баща си. — Вие с мама не знаехте, нали?

— Предполагам, че не — призна той.

— Мама искаше да съм популярна и — е, да, бях популярна. Това не значеше нищо, абсолютно нищо.

— Знаех, че си нещастна — рече с усилие Стоунър. — Но и през ум не ми е минавало… така и не съм разбрал…

— Вероятно аз също — каза Грейс. — Не бих могла да знам. Клетият Ед. Накрая той опра пешкира. Използвах го… о, да, той е бащата… но аз го използвах. Беше свястно момче, много срамежливо… направо не се понасяше. Сам се записа доброволец половин година преди задължителната повинност, само и само да се махне. Убих го, така ми се струва, беше много свястно момче, а ние с него дори не се харесвахме особено.

Говориха до късно като стари приятели. И малко по малко Стоунър осъзна, че както е казала и самата Грейс, тя е почти щастлива с отчаянието си, ще живее мирно и кротко и от година на година ще се пропива все повече, за да не вижда в какво нищо се е превърнал животът й. Стоунър се радваше, че дъщеря му има поне това, беше признателен, че тя може да пие.

Годините непосредствено след Втората световна война бяха най-добрите в преподавателската му работа, освен това в някои отношения бяха най-щастливите в живота му. Ветераните от тази война извършиха същински десант в университета и го преобразиха, донесоха качество на живот, каквото преди му липсваше, устрем и вихър, които го направиха съвсем различен. Стоунър работеше по-усърдно от всякога, студентите, странно зрели, бяха изключително сериозни и презираха всичко незначително. Непорочни спрямо модата и обичаите, гледаха на следването така, както Стоунър бе мечтал, подхождаха към него, сякаш е самият живот, а не конкретно средство за постигането на конкретна цел. Стоунър знаеше, че след тези няколко години преподаването никога вече няма да бъде същото, и се отдаде на щастливото състояние на изнемога, за която се надяваше да не свършва никога. Рядко мислеше за миналото или бъдещето, а също за разочарованията и радостите им, бе насочил цялата енергия, на която беше способен, към работата си тук и сега и се надяваше най-после онова, което прави, да се е превърнало в негова отличителна черта.

През тези години рядко бе отклоняван от отдадеността си на работата тук и сега. Понякога, щом дъщеря му се върнеше да погостува в Колумбия така, сякаш се луташе безцелно от стая на стая, го обземаше почти непоносимото чувство за загуба. Грейс щеше да навърши двайсет и пет, а изглеждаше десет години по-възрастна, пиеше неотклонно, без да спира, като човек, изгубил всякаква надежда, и се разбра, че оставя все по-често детето на грижите на баба му и дядо му в Сейнт Луис.

Само веднъж Стоунър получи вести от Катрин Дрискол. През 1949 година, в началото на пролетта от един голям университет в източните щати му изпратиха бюлетина си, където се съобщаваше, че книгата на Катрин е издадена, и бяха добавени няколко думи за авторката. Преподавала в добър хуманитарен колеж в Масачузетс, не била семейна. При първа възможност Стоунър си набави екземпляр от книгата. Когато я взе в ръце, пръстите му сякаш оживяха и затрепериха така, че той едвам я отвори. Отгърна първите няколко страници и видя посвещението: „На У. С.“

Очите му се замъглиха и Стоунър седя дълго, без да се помръдва. След това поклати глава и се върна към книгата — не я остави, докато не я прочете от кора до кора.

Както и очакваше, беше добра. Стилът беше отличен и заложената в нея страст бе прикрита с бистър ясен ум. Стоунър усети, че в онова, което чете, вижда Катрин, и бе изумен колко ясно си я представя дори сега. Най-неочаквано изпита чувството, че Катрин е в съседната стая и той се е разделил с нея преди броени мигове, ръцете му пламтяха, сякаш я бе докосвал. И усещането за загуба, което толкова дълго бе потискал вътре в себе си, бликна като от срутен бент, погълна го и Стоунър се остави да го носи, да го изтласква извън обсега на собствената му воля — не искаше да се спасява. После се усмихна с обич, като на спомен, хрумна му, че наближава шейсетте и би трябвало да е извън властта на такава страст, на такава любов.

Ала знаеше, че още е и винаги ще бъде подвластен на тази любов. Тя лежеше, мощна и ненакърнима, под вцепенението, безразличието, отказа — винаги си беше там. Като млад Стоунър я бе раздавал на воля, без да се замисля, беше я раздавал на знанията, които — преди колко ли години? — му бе разкрил Арчър Слоун, беше я раздавал на Едит в онези първи безразсъдни слепи дни, когато я беше ухажвал и се бе оженил за нея, беше я раздавал и на Катрин така, сякаш не я бе давал никога преди това. По един или друг начин я бе раздавал на всеки миг от живота си и вероятно го бе правил най-пълно, когато не бе и подозирал, че го прави. Това не беше страст на ума или на плътта, това по-скоро бе сила, която включваше и ум, и плът, сякаш именно от тях бе изтъкана любовта, сякаш именно те бяха веществото, от което е направена тя. Тази страст казваше и на жената, и на стиха просто: Виж! Жива съм.

Стоунър не се възприемаше като стар. Сутрин, докато се бръснеше, понякога се взираше в образа си в огледалото и нямаше чувството, че именно той е човекът с лицето, което го гледаше учудено, с ясен поглед като върху гротескна маска, сякаш по някаква неясна причина носи възмутителна дегизировка и стига да поиска, може да махне гъстите бели вежди, вълнистата бяла коса, плътта, увиснала около острите черти, дълбоките бръчки, сложени, за да го състарят.

Знаеше обаче, че нищо не го състарява, че наистина вече е на възраст. През годините след голямата война виждаше колко болни са светът и собствената му страна, виждаше как омразата и мнителността прерастват в лудост, плъзнала като скоротечна болест по цялата земя, виждаше как младежите тръгват на поредната война, как маршируват с готовност към безсмислената си гибел, като в ехо от кошмар. И съжалението и тъгата, които изпитваше, бяха толкова стари, толкова неотделими от възрастта му, че той се чувстваше едва ли не недосегаем.

Годините се изнизваха бързо и Стоунър почти не усещаше как отминават. През пролетта на 1954 година стана на шейсет и три и изведнъж си спомни, че му остава да преподава най-много четири години. Опита се да надзърне отвъд този срок, но не видя нищо, а и нямаше желание да вижда.

Онази есен получи бележка, с която секретарката на Гордън Финч го молеше да се отбие да се види с декана — когато му е удобно. Стоунър беше зает и минаха доста дни, докато намери свободен следобед.

Всеки път, когато се срещаше с Гордън Финч, Стоунър усещаше, че е леко изненадан колко малко е остарял той. Уж беше само една година по-млад от него, а човек трудно можеше да му даде повече от петдесет. Беше съвсем плешив, по едрото му лице нямаше бръчки и то излъчваше едва ли не херувимско здраве, Финч стъпваше напето и през последните години бе започнал да се облича по-спортно, с пъстри ризи, рядко слагаше сако.

Онзи следобед, когато Стоунър отиде да се видят, Гордън Финч изглеждаше притеснен. Двамата поговориха за общи неща, Финч попита как е със здравето Едит и спомена как буквално преди ден жена му Каролайн била казала, че не е зле да се съберат отново. После рече:

— Времето. Господи, как само лети!

Стоунър кимна. Най-неочаквано Финч въздъхна.

— Е — подхвана. — Явно се налага да го обсъдим. Догодина ставаш на… шейсет и пет. Вероятно не е зле да набележим някакъв план.

Стоунър поклати глава.

— Не точно сега. Възнамерявам да се възползвам, разбира се, от правото да работя още две години.

— Така и предполагах — отвърна Финч и се облегна на стола. — Аз пък няма да се възползвам. Остават ми три години и после се махам. Понякога си мисля за нещата, които съм пропуснал, за местата, където не съм бил, и… да го вземат мътните, Бил, животът е твърде кратък. Защо не напуснеш и ти? Помисли с колко време ще…

— Ще се чудя какво да правя с него — отвърна Стоунър. — Така и не се научих да го използвам.

— Стига де — възкликна Финч. — В наши дни, в наше време на шейсет и пет години още си си млад. Разполагаш с време да научиш неща, които…

— Ломакс, нали? Той те притиска.

Финч се усмихна.

— Разбира се. А ти какво очакваше?

Известно време Стоунър мълча. После рече:

— Предай на Ломакс, че съм отказал да го обсъждам с теб. Че от възрастта съм станал много опак и сприхав и не можеш да излезеш на глава с мен. И че се налага да го направи сам.

Финч се засмя и поклати глава.

— За Бога, ще му предам. След толкова години вие двамата може би ще поразхлабите гайките.

Но сблъсъкът не се състоя веднага, а когато дойде през март, в средата на втория семестър, не прие вид, какъвто Стоунър беше очаквал. И този път го помолиха да се яви в кабинета на декана в строго определено време, намекнаха му и че е спешно.

Стоунър се появи с няколко минути закъснение. Ломакс вече беше там, седеше сковано пред бюрото на Финч, до него имаше празен стол. Стоунър прекоси бавно помещението и седна. Извърна се и погледна Ломакс, той пък се бе втренчил невъзмутимо право напред, едната му вежда бе вдигната презрително към всичко и всички.

Финч ги наблюдава няколко мига, върху лицето му играеше едва доловима развеселена усмивка.

— Е — подхвана той, — всички знаем по какъв въпрос сме тук. За пенсионирането на Стоунър.

Изложи набързо правилника: човек можеше да се пенсионира по свое желание на шейсет и пет години, ако предпочетеше това, Стоунър можеше да излезе в пенсия или в края на тази учебна година, или в края на някой от семестрите догодина. При съгласие на ръководителя на катедрата, на декана на колежа и на самия преподавател той можеше да остане на работа, докато навърши шейсет и седем години, тогава вече бе задължително да се пенсионира. Освен ако въпросният преподавател не станеше почетен професор и не получеше катедра, тогава вече…

— Това е почти изключено, според мен тук сме единодушни — вметна студено Ломакс.

Стоунър кимна на Финч.

— Почти изключено.

— Искрено вярвам — обърна се Ломакс към Финч, — че в интерес на катедрата и на колежа Стоунър ще се възползва от възможността да се пенсионира. Отдавна обмислям някои промени в учебната програма и преподавателския състав, които при такова пенсиониране ще станат възможни.

Стоунър каза на Финч:

— Докато имам възможност да преподавам, нямам желание да се пенсионирам само заради прищевките на професор Ломакс.

Финч се извърна към Ломакс. Той каза:

— Сигурен съм, че Стоунър не е отчел много неща. Той ще разполага с време да се отдаде на писане… — Ломакс замълча тактично. — Нещо, което сега е възпрепятстван да прави заради отдадеността си на преподаването. Академичната общност със сигурност само ще спечели, ако плодовете на богатия му опит бъдат…

Стоунър го прекъсна.

— На този етап от живота си нямам желание да започвам литературна кариера.

Ломакс сякаш се поклони на Финч, без да се помръдва на стола.

— Сигурен съм, че нашият колега е прекалено скромен. До две години и аз ще бъда принуден от правилника да освободя мястото на ръководител на катедра. Със сигурност възнамерявам да се възползвам добре от малкото време, което ми остава, очаквам с нетърпение да се порадвам на спокойствието, след като се пенсионирам.

Стоунър каза:

— Надявам се да остана в катедрата най-малкото докато се отвори тази благоприятна възможност.

Известно време Ломакс мълча. После каза замислено на Финч:

— През последните няколко години често ми е хрумвало, че усилията на Стоунър в полза на университета може би не са оценени докрай. Хрумвало ми е, че ако го направим професор, това ще увенчае подобаващо годината, когато той ще излезе в пенсия. Вечеря в чест на събитието — подобаваща церемония. Така ще му се отблагодарим. Не сме в началото на годината, повечето повишения вече бяха оповестени, но съм сигурен, че ако настоявам, за догодина можем да уредим повишение — в чест на оттеглянето му в заслужена почивка.

Изведнъж играта, която Стоунър играеше с Ломакс — и на която, колкото и да е странно, се наслаждаваше, — му се стори дребнава и непочтена. Обзе го умора. Той погледна Ломакс право в лицето и каза изтощено:

— Мислех, че след толкова години, Холи, ме познаваш по-добре. Никога не ме е вълнувало какво според теб можеш да ми „дадеш“ или да ми „направиш“. — Той замълча. Всъщност бе по-уморен, отколкото си мислеше. Продължи с усилие: — Това не е важно, никога не е било важно. Предполагам, си добър човек, със сигурност си добър преподавател. Но в някои отношение си пълен невежа и негодник. — Стоунър замълча още веднъж. — Не знам на какво си се надявал. Но аз няма да се пенсионирам — нито в края на тази година, нито в края на следващата. — Изправи се бавно и постоя малко, за да събере сили. — Ще извинявате, господа, но съм малко уморен. Ще ви оставя да обсъждате, каквото имате да обсъждате.

Знаеше, че нещата няма да свършат дотук, но му беше все едно. Когато на последното заседание на преподавателите за годината Ломакс оповести в доклада на катедрата, че Уилям Стоунър ще се пенсионира в края на следващата година, Стоунър се изправи и заяви пред всички, че професор Ломакс греши и че пенсионирането му ще бъде факт цели две години след срока, съобщен от Ломакс. В началото на есенния семестър новият ректор на университета покани в дома си на следобеден чай Стоунър и говори надълго и нашироко за годините, които той е отдал на преподаването, за напълно заслужената почивка, за признателността, която всички изпитват, Стоунър пък отвърна доста хапливо, нарече ректора „млади момко“ и се направи на глух, така че накрая младият момък вече крещеше възможно най-умиротворително.

Но усилията на Стоунър, колкото и незначителни да бяха, го уморяваха повече, отколкото той беше очаквал, и в началото на коледната ваканция се чувстваше направо изтощен. Каза си, че наистина остарява и ще се наложи да кара по-спокойно, ако иска да работи като хората до края на годината. През десетте дни на коледната ваканция почиваше, трупаше сили и когато се върна за последните седмици от семестъра, преподаваше устремено, с енергия, която го изненада. Въпросът с пенсионирането му се струваше изяснен и той не си правеше труда да мисли отново за него.

В края на февруари умората пак го връхлетя и този път той явно не можеше да се отърси от нея: прекарваше много време вкъщи и четеше и пишеше главно подпрян на възглавници в леглото в задната си стаичка. През март усети тъпа болка в краката и ръцете и си каза, че е уморен и ще се почувства по-добре, щом настъпят топлите пролетни дни, че се нуждае от почивка. През април болката се пренесе изцяло от кръста надолу и се случваше Стоунър да пропусне лекция, защото установи, че остава почти без сили само докато се придвижва от аудитория на аудитория. В началото на май болката стана остра и Стоунър вече не можеше да си внушава, че това е нещо незначително. Записа си час при лекар в университетската лечебница.

Имаше прегледи, изследвания и въпроси, чийто смисъл Стоунър схващаше съвсем мъгляво. Бе поставен на специална диета, дадоха му и хапчета за болката и му казаха в началото на следващата седмица да дойде на консултация — тогава вече резултатите от изследванията щели да бъдат готови и обобщени. Почувства се по-добре, въпреки че умората си остана.

Лекарят беше младеж на име Джеймисън, който обясни на Стоунър, че ще поработи няколко години в университета, а после ще открие частна практика. Беше с кръгло розово лице, носеше очила без рамки и се държеше нервно и смутено, с което спечели доверието на Стоунър.

Той подрани с няколко минути за часа, но медицинската сестра му каза да влиза. Стоунър отиде по дългия тесен коридор на лечебницата в малката стаичка, служеща за кабинет на Джеймисън.

Той го чакаше — Стоунър разбра, че го чака от известно време, по бюрото старателно бяха подредени папки, рентгенови снимки и бележки. Джеймисън се изправи, усмихна се внезапно и притеснено и протегна ръка към стола пред бюрото.

— Господин Стоунър — каза. — Сядайте, сядайте.

Стоунър седна.

Джеймисън погледна свъсен нещата по бюрото, изглади един лист хартия и също се отпусна на стола.

— И така — подхвана, — има нещо, което пречи в долния край на тънките черва, това е ясно. На рентгеновите снимки не се вижда добре, но това не е необичайно. О, малко петно, но то не означава непременно нещо. — Той обърна стола, сложи една от рентгеновите снимки върху рамката, запали лампата и показа напосоки. Стоунър се взря, но не видя нищо. Джеймисън изключи лампата и пак се обърна към бюрото. Заговори много делово: — Белите кръвни телца са в повече, но там, изглежда, няма инфекция, утайката ви е под нормата, кръвното ви налягане е ниско. Има вътрешен оток, който смущава, отслабнали сте много и… при тези симптоми и при резултатите от това тук — показа той с ръка бюрото си — бих казал, че ни остава само едно. — Джеймисън се усмихна сковано и каза уж весело: — Просто трябва да ви отворим и да видим какво ще открием.

Стоунър кимна.

— Значи е рак.

— Е, думата е доста силна — отвърна Джеймисън. — Може да са много неща. Почти сигурен съм, че там има тумор, но… не можем да бъдем докрай сигурни в нищо, докато не ви отворим и не погледнем.

— Откога го имам?

— О, няма начин да се определи. Но ако се съди от размерите… доста голям е, явно не е от скоро.

Известно време Стоунър мълча. После каза:

— Колко според вас ми остава?

Джеймисън рече покрусено:

— О, вижте какво, господин Стоунър. — Той опита да се засмее. — Да не избързваме със заключенията. Така де, винаги има шанс… има шанс да е просто тумор, да не е злокачествен. Или… може да са много неща. Просто няма как да знаем със сигурност, докато не…

— Да — прекъсна го Стоунър. — Кога искате да направите операцията?

— Час по-скоро — отговори с облекчение Джеймисън. — До два-три дни.

— Толкова скоро — рече почти разсеяно Стоунър. След това погледна, без да мига, Джеймисън. — Нека ви задам няколко въпроса, докторе. Трябва да ви кажа, че искам да ми отговорите на тях откровено.

Джеймисън кимна.

— Ако е само тумор, който, както казахте, не е злокачествен, има ли някакво значение, ако отложим със седмица-две?

— Ами ще ви боли — отвърна без желание Джеймисън, — и… не, предполагам, че няма особено значение.

— Чудесно — рече Стоунър. — А ако положението е толкова тежко, колкото смятате… тогава има ли някакво значение, ако отложим със седмица-две?

Джеймисън мълча дълго, после отговори почти горчиво:

— Не, предполагам, че не.

— В такъв случай ще почакам седмица-две — допълни спокойно Стоунър. — Има едни неща, които трябва да разчистя… работа, която трябва да свърша.

— Сам разбирате, не ви го препоръчвам — каза Джеймисън. — Изобщо не ви го препоръчвам.

— Разбира се — рече Стоунър. — И, докторе, няма да го споменавате пред никого, нали?

— Да — потвърди Джеймисън и добави малко по-сърдечно: — Разбира се, че няма да споменавам.

Предложи да променят леко диетата, на която бе подложил Стоунър, предписа му още хапчета и уточни датата, когато той трябва да постъпи в болница.

Стоунър не почувства нищо, сякаш лекарят му бе казал, че има дребен проблем, спънка, която той трябва да преодолее, за да продължи да прави онова, което трябва да прави. Хрумна му, че това се случва твърде късно през годината и Ломакс сигурно ще се затрудни да му намери заместник.

От хапчето, което беше изпил в лекарския кабинет, му се виеше леко свят и колкото и да е странно, усещането му се стори приятно. Беше изгубил представа за времето, видя, че стои в дългия коридор с паркет по пода на първия етаж в Джеси Хол. Ушите му бучаха, сякаш някъде в далечината имаше птици, които пляскаха с криле, в сумрачния коридор като че имаше светлина без източник, която ту блясваше, ту гаснеше отново, туптеше като сърцето му, а плътта му усещаше остро и най-малкото движение, което Стоунър правеше, и пареше, докато той вървеше напред и внимаваше къде стъпва в това пространство с редуващи се светлина и мрак.

Застана пред стълбището за втория етаж, стъпалата бяха мраморни и точно в средата имаше почти невидими вдлъбнатини, изгладени от десетилетията, през които са слизали и са се качвали по тях. Бяха почти нови, когато — преди колко ли години? — Стоунър бе застанал за пръв път тук, беше погледнал нагоре, както гледаше сега, и се беше запитал къде ли ще го изведат. Замисли се за времето и за неусетния му ход. Стъпи внимателно на първата гладка вдлъбнатинка и се качи.

После влезе в кабинета на секретарката на Гордън Финч. Момичето каза:

— Деканът тъкмо се канеше да си тръгва…

Стоунър кимна разсеяно, усмихна му се и влезе в кабинета на Финч.

— Гордън — подхвана сърдечно, все така усмихнат. — Няма да те бавя много.

Финч също се усмихна по инерция, очите му бяха уморени.

— Разбира се, Бил, сядай.

— Няма да те бавя много — повтори той и почувства как в гласа му се влива странна сила. — Работата е там, че промених решението си… за пенсионирането де. Знам, че създавам неудобство, извинявай, че те предупреждавам толкова късно, но… мисля, че така е най-добре. В края на семестъра напускам.

Лицето на Финч заплува пред него, кръгло в изумлението си.

— Какви ги говориш? — възкликна той. — Да не те притискат?

— Няма такова нещо — увери го Стоунър. — Решението е мое. Просто… установих, че наистина има неща, които бих искал да направя. — Той добави спокойно: — И наистина имам нужда от малко почивка.

Финч се подразни и Стоунър знаеше, че има причини. Стори му се, че чува как промърморва някакво извинение, усети, че още се усмихва глупаво.

— Е, сигурно не е много късно — рече Финч. — Утре мога да задвижа документите. Предполагам, знаеш всичко необходимо за осигуровките, годишното възнаграждение, за такива неща.

— О, да — отвърна Стоунър. — Помислил съм за всичко. Не се притеснявай.

Финч си погледна часовника.

— Закъснявам, Бил. Намини след ден-два, да изчистим подробностите. Междувременно… е, не е зле да знае и Ломакс. Довечера ще му звънна. — Той се усмихна. — Опасявам се, че успя да му доставиш удоволствие.

— Да — каза Стоунър. — Опасявам се, че да.

През двете седмици, преди да го приемат в болница, имаше да върши много неща, но реши, че ще се справи. Отмени лекциите за следващите два дни и повика на консултация студентите, за които бе поел отговорността да бъде научен ръководител на изследванията, писмените работи и дисертациите им. Написа подробни указания как да довършат започнатото и пусна в пощенската кутия на Ломакс направени под индиго копия. Успокои онези, които изпаднаха в паника, понеже решиха, че е дезертирал, както и студентите, притеснени, че ще се наложи да работят с нов ръководител. Установи, че хапчетата, които пиеше, притъпяват болката, но и замъгляват съзнанието му, затова денем, докато разговаряше със студентите, и вечерно време, докато четеше лавината от недовършени работи, студии и дисертации, взимаше лекарствата само ако болката се засилеше дотолкова, че да му пречи да се съсредоточи и да работи.

Два дни след като оповести, че излиза в пенсия, насред претоварения следобед по телефона му се обади Гордън Финч.

— Бил? Гордън е. Слушай… възникна дребен проблем, според мен не е зле да го обсъдим.

— Да? — каза той припряно.

— Ломакс. Не проумява как така не го правиш заради него.

— Няма значение — каза Стоунър. — Да мисли каквото иска.

— Чакай… има и друго. Прави планове да даде в твоя чест вечеря и така нататък. Бил дал дума.

— Виж какво, Гордън, точно сега съм много зает. Не можеш ли някак да го спреш?

— Опитах, но той го прави през катедрата. Ако искаш да поговоря с него, добре, но трябва да присъстваш и ти. Почне ли да се държи така, не мога да го вразумя.

— Добре тогава. Кога трябва да се състои това безумие?

Настъпи кратко мълчание.

— Другия петък. Последния ден на учебната година, точно преди изпитната седмица.

— Добре — рече уморено Стоунър. — Дотогава би трябвало да съм разчистил нещата, така ще бъде по-лесно, отколкото сега да спорим. Остави го да действа.

— Трябва да знаеш още нещо: Ломакс иска да обявя, че се пенсионираш като заслужил професор, въпреки че това може да се оформи официално чак в края на другата година.

Стоунър усети как към гърлото му се надига смях.

— Ама че дивотия — каза. — Но карай.

Цяла седмица работи — беше загубил представа за времето. Работи чак до петък, от осем сутринта до десет вечерта. Прочете последната страница, внесе последната поправка и се облегна на стола, светлината на настолната лампа го заслепи и за миг той не знаеше къде се намира. Огледа се и видя, че е в кабинета си. Рафтовете на библиотеките бяха натежали от книги, наслагани как да е, по ъглите имаше купчинки книжа, кантонерките бяха отворени и разбъркани. Трябва да подредя — помисли си Стоунър, — трябва да оправя всичко.

— Другата седмица — обеща си. — Другата седмица.

Не знаеше дали ще успее да се прибере. Струваше му се, че трябва да полага усилия, за да диша. Стесни обхвата на мислите си, насочи ги към ръцете и краката си, накара ги да откликват. Изправи се и се постара да не залита. Изключи настолната лампа и продължи да стои, докато очите му свикнат с лунната светлина, струяща през прозорците. Сложи единия си крак пред другия и излезе по тъмните коридори навън, после тръгна по тихите улици към къщи.

У тях светеше, Едит още не си беше легнала. Стоунър събра каквото бе останало от силите му и след като се качи по предното стълбище, влезе във всекидневната. Разбра, че не може да продължи нататък, затова се добра някак до канапето и седна. След миг намери сили да бръкне в джоба на жилетката си и да извади шишенцето с хаповете. Лапна един и го глътна без вода, после взе още един. Бяха горчиви, но горчилката му се стори едва ли не приятна.

Забеляза, че Едит снове из стаята, мести се от място на място — надяваше се да не му е казала нещо. След като болката го поотпусна и малко от силите му се върнаха, той си даде сметка, че Едит не му е казвала нищо: лицето й беше застинало, ноздрите и устата й бяха стиснати и тя обикаляше сковано, ядосано. Стоунър понечи да й каже нещо, но реши, че не може да се довери на гласа си. Запита се защо ли Едит е ядосана — от доста време не се беше гневила.

Накрая тя спря да кръжи и се извърна с лице към него — беше стиснала юмруци отстрани на хълбоците си.

— Е? Ще кажеш ли нещо?

Стоунър се прокашля и насочи поглед към нея.

— Извинявай, Едит. — Чу, че гласът му е тих, но не трепери. — Вероятно съм малко уморен.

— Нямаше намерение да ми казваш, нали? Бива ли такова нещо! Нима смяташе, че нямам право да знам?

За миг Стоунър се озадачи. После кимна. Ако имаше повече сили, щеше да се ядоса.

— Как разбра?

— Няма значение. Предполагам, че знаят всички, освен мен. О, Уили, хубава работа!

— Извинявай, Едит, наистина съжалявам. Не исках да те тревожа. Смятах да ти кажа другата седмица, точно преди да постъпя в болница. Няма нищо страшно, не се притеснявай.

— Нямало нищо! — засмя се тя горчиво. — Казват, че може би е рак. Толкова ли не знаеш какво означава това?

Изведнъж Стоунър се почувства безтегловен и си наложи да не се вкопчва в нищо.

— Едит — рече с далечен глас, — хайде да го обсъдим утре. Моля те. Сега съм уморен.

Тя го изгледа.

— Искаш ли да ти помогна да стигнеш до стаята? — попита сърдито. — Както гледам, едва ли ще се справиш сам.

— Добре съм — увери я той.

Но още преди да се е прибрал в стаята, съжали, че не е оставил Едит да му помогне — и не само защото усети, че е по-изнемощял, отколкото е очаквал.

В събота и неделя почива, а в понеделник вече бе в състояние да проведе занятията. Прибра се рано и тъкмо лежеше на канапето във всекидневната и разглеждаше заинтригувано тавана, когато на вратата се позвъни. Стоунър седна и понечи да се изправи, но вратата се отвори. Беше Гордън Финч. Беше блед, ръцете му трепереха.

— Влизай, Гордън — покани го той.

— Господи, Бил — рече Финч. — Защо не ми каза?

Стоунър прихна.

— Какво искаш, да пусна обява във вестниците ли? — отвърна. — Мислех, че мога да го направя без излишен шум, без да разстройвам никого.

— Знам, но… Господи, ако знаех.

— Няма място за тревога. Още не са казали нищо определено — някаква си операция. Проучвателна, май така я наричат. Всъщност ти откъде научи?

— От Джеймисън — рече Финч. — Той е и мой лекуващ лекар. Не било етично, но смятал, че е редно да знам. Прав е, Бил.

— Знам — каза Стоунър. — Няма значение. Разчуло ли се е?

Финч поклати глава.

— Засега не.

— В такъв случай си мълчи. Моля те.

— Разбира се, Бил — увери го Финч. — А вечерята в петък… не е задължително да присъстваш.

— Въпреки това ще дойда — каза Стоунър. После се усмихна. — Все дължа нещо на Ломакс.

По лицето на Финч се мярна нещо като призрачна усмивка.

— Наистина си станал опак старец.

— Вероятно — каза Стоунър.

Вечерята бе в малката банкетна зала на Студентския съюз. Едит реши в последния момент, че няма да издържи на такова нещо, затова Стоунър отиде сам. Тръгна рано и мина бавно през университетското градче, сякаш се разхождаше безгрижно в пролетен следобед. Както и очакваше, в залата нямаше никого — накара един от келнерите да махне картончето с името на жена му и да пренареди централната маса, за да няма празни места. После седна и зачака гостите.

Седеше между Гордън Финч и ректора на университета, Ломакс, който щеше да бъде нещо като церемониалмайстор, беше през три стола. Усмихваше се, бъбреше си с хората наоколо и не погледна Стоунър.

Залата се напълни бързо, преподаватели от катедрата, които почти не бяха говорили с него от години, му махнаха от другия край на помещението, той кимна. Финч говореше малко, но не изпускаше от очи Стоунър, младият нов ректор, чието име той все не можеше да запомни, разговаряше с него непринудено, с уважение.

Храната беше поднесена от млади студенти в бели сака, Стоунър позна някои, кимна им и поговори с тях. Гостите гледаха тъжно храната, после започнаха да ядат. Помещението се огласи от ведър разговор като жужене, накъсван от веселото потракване на сребърните прибори и порцелановите чинии, Стоунър знаеше, че почти са забравили за присъствието му, затова имаше възможност да порови из храната, да отхапе ритуално няколко пъти и да се огледа. Присвиеше ли очи, не виждаше лица, виждаше цветове и смътни очертания, които се движеха пред него като в рамка, където миг след миг образуват нов рисунък като от сдържан прилив. Гледката беше приятна и ако Стоунър се съсредоточеше върху нея, вече не забелязваше болката.

Изведнъж настъпи тишина, той поклати глава, сякаш се отърсваше от сън. Ломакс стоеше прав в края на тясната маса и почукваше с ножа по чашата за вода. Красиво лице, помисли си разсеяно Стоунър, все още красиво. От годините дългото слабо лице бе станало още по-слабо и бръчките бяха като следи от изострила се чувствителност, а не от възраст. Усмивката и досега си беше задушевно ехидна, а гласът — както и преди, — бе кънтящ и не трептеше.

Ломакс говореше и говореше, думите достигаха до Стоунър откъслечно, сякаш гласът, който ги изричаше, тътнеше от тишината и после заглъхваше още при източника.

— … Дългите години на всеотдайно служение… напълно заслужена почивка след напрежението… уважаван от колегите…

Стоунър чу иронията и разбра, че след всички тези години Ломакс говори по свой си начин именно на него.

От унеса го изтръгнаха бурните решителни ръкопляскания, които заглъхнаха бързо. Гордън Финч застана прав до Стоунър и заговори. Стоунър извърна поглед нагоре и напрегна слух, но не чу какво казва Гордън Финч, устните му мърдаха, той гледаше втренчено напред, по едно време екнаха ръкопляскания, Финч седна. Ректорът от другата страна на Стоунър се изправи и заговори с глас, който препускаше от ласкателствата към заканите, от смешното към тъжното, от съжалението към радостта. Той каза как се надявал пенсионирането на Стоунър да бъде начало, а не край, как знаел, че университетът ще обеднее заради отсъствието му, че традициите били важни, че промените били наложителни, че всичките му студенти щели да носят години наред в сърцата си признателност. Стоунър не схващаше какво казва ректорът, но когато той приключи, залата избухна в бурни ръкопляскания и лицата се усмихнаха. След като ръкоплясканията заглъхнаха, някой от публиката извика пискливо:

— Реч!

Друг поде възгласа, тук-там се намериха такива, които я прошепнаха.

Финч пошушна в ухото на Стоунър:

— Искаш ли да те измъкна?

— Не — отвърна Стоунър. — Не се притеснявай.

Изправи се и осъзна, че няма какво да каже. Мълча дълго, като местеше поглед от лице на лице. Чу гласа си, беше глух.

— Преподавал съм… — подхвана. После опита още веднъж: — Преподавал съм в университета близо четирийсет години. Не знам какво щях да правя, ако не бях преподавател. Ако не преподавах, сигурно щях да… — Замълча, сякаш се беше разсеял. После каза като за финал: — Искам да благодаря на всички, че ми дадохте възможност да преподавам.

Седна. Чуха се ръкопляскания, приятелски смях. Хората наставаха и започнаха да се движат напред-назад. Стоунър усещаше, че му стискат ръка, че се усмихва и кима, на каквото му говорят. Ректорът се ръкува с него, усмихна се сърдечно, каза му на всяка цена да наминавал, да идвал следобед, когато пожелае, погледна си ръчния часовник и забърза нанякъде. Залата започна да се опразва, а Стоунър продължи да стои сам на същото място и събра сили, за да прекоси помещението. Изчака, докато почувства как нещо вътре в него се втвърдява, после заобиколи масата и излезе навън, като подминаваше малки групички хора, които го гледаха любопитно, сякаш вече беше чужд човек. Ломакс беше в една от тях, но не се обърна, а Стоунър усети, че е признателен, задето не се е наложило след всичкото това време двамата да разговарят.

На другия ден постъпи в болница и почива до понеделник сутринта, за когато бе насрочена операцията. Почти през цялото време спеше и не се вълнуваше особено какво ще се случва с него. В понеделник сутринта някой заби в ръката му игла и той бе в полусъзнание, докато го тикаха с количката по коридорите към странно помещение, което сякаш се състоеше само от таван и светлина. Видя как нещо се спуска към лицето му и затвори очи.

Събуди се от това, че му се гадеше, болеше го глава, усети от кръста надолу и нова остра болка, не неприятна. Повърна и се почувства по-добре. Плъзна ръка по дебелите бинтове, покрили средната част на тялото му. Заспа, събуди се през нощта и след като изпи чаша вода, заспа отново до сутринта.

Щом се събуди, до леглото му стоеше Джеймисън, който бе допрял пръсти до лявата му китка.

— Е, как се чувствате днес сутринта? — попита.

— Струва ми се, че добре.

Гърлото му беше сухо, той се пресегна и Джеймисън му подаде чашата с вода. Стоунър я изпи и го погледна изчаквателно.

— Е, извадихме тумора — каза накрая притеснен Джеймисън. — Доста големичък. До ден-два ще се почувствате по-добре.

— Ще мога ли да се прибера? — попита Стоунър.

— До два-три дни ще бъдете на крака — увери го Джеймисън. — Само че вероятно ще бъде по-удобно, ако все пак останете известно време. Не успяхме да махнем… всичко. Ще приложим рентгеново лечение, такива неща. Бихте могли, разбира се, да идвате и да си ходите, но…

— Не — отсече Стоунър и отпусна глава върху възглавницата. Пак беше изморен. — Възможно най-скоро — допълни. — Искам да се прибера вкъщи.