Стоунър

3

Седмица преди началото на учебната година, когато Стоунър щеше да получи докторска степен, Арчър Слоун му предложи да стане преподавател на пълен щат в университета. Обясни, че университетът избягва да назначава свои възпитаници, но че заради войната, породила недостиг на обучени и опитни преподаватели, той е успял да убеди ректората да направи изключение.

Без особено желание Стоунър бе кандидатствал с писма в няколко университети и колежи наоколо, в които изненадващо бе изтъкнал колко е подготвен, и изпита странно облекчение, че не са му отговорили от нито един. Донякъде разбираше защо му е олекнало: в Университета в Колумбия бе вкусил от сигурността и топлотата, която би трябвало да е получил у дома като дете, и не беше убеден, че ще ги открие другаде. Прие с благодарност предложението на Слоун.

Мина му през ума, че за годината, откакто е избухнала войната, Слоун е остарял много. Наближаваше шейсетте, а изглеждаше десет години по-възрастен, косата му, която преди бе падала на буйни стоманеносиви къдрици, сега бе бяла и безжизнена и бе прилепнала за кокалестия му череп. Черните му очи бяха помръкнали и сякаш бяха покрити с пластове влага, кожата по дългото му сбръчкано лице, която навремето бе гладка и опъната, сега приличаше на изсъхнала ронлива стара хартия, а глухият му присмехулен глас бе започнал да трепери. Докато го гледаше, Стоунър си помисли: той ще умре — след година, след две или десет ще умре. Обзе го преждевременно усещане за загуба и той се извърна.

През лятото на 1918 година често мислеше за смъртта. Смъртта на Мастърс го бе извадила от равновесие повече, отколкото му се искаше да признае, вече бяха започнали да огласяват първите списъци с американци, загинали в Европа. Преди, замислеше ли се за смъртта, я възприемаше или като литературно явление, или като въздействие на времето, което малко по малко износва несъвършената плът. Не си я беше представял като взрив от насилие на бойното поле, като кръв, рукнала от разкъсаното гърло. Бе изумен колко различни са тези два вида смърт и какво означават различията и усети как в него се надига горчилката, която навремето бе зърнал в живото сърце на своя приятел Дейвид Мастърс.

Дисертацията му беше за „Влиянието на класическата традиция върху средновековната лирика“. Стоунър посвети почти цялото лято на това да препрочита класическите и средновековните поети, писали на латински, и най-вече стиховете им за смъртта. За кой ли път се изуми от лекотата и спокойствието, с което римските лирици приемаха смъртта за даденост, сякаш нищото, пред което бяха изправени, беше цената за богатството на годините, на което се бяха радвали, бе озадачен и от огорчението, ужаса, едва прикритата омраза, които откриваше у някои по-късни християнски поети, представители на латинската традиция, когато те разглеждаха тази смърт, обещаваща, макар и смътно, богат и блажен вечен живот, сякаш тази смърт и това обещание бяха подигравка, вгорчила дните на живота им. Спомнеше ли си Мастърс, си го представяше като Катул или по-мекия и лиричен Ювенал, изгнаник в собствената си страна, и възприемаше смъртта му като поредното заточение, по-чуждо и трайно, отколкото го бе смятал преди.

През есента на 1918 година, в началото на семестъра на всички беше ясно, че войната в Европа надали ще продължи още дълго. Последната отчаяна контраофанзива на Германия бе спряна в подстъпите на Париж и маршал Фош бе наредил частите на Антантата да преминат в контранастъпление, бързо изтласкало германците на изходната линия. Британците напредваха на север, а американците се прехвърлиха през Аргона на цена, която във всеобщото въодушевление остана незабелязана за почти всички. Вестниците предричаха, че до Коледа германците ще капитулират.

Ето защо семестърът започна в дух на напрегнато жизнерадостно настроение и усещане за добруване. Студентите и преподавателите се хващаха, че се усмихват един на друг и си кимат въодушевено по коридорите, преподавателите и ректоратът си затваряха очите за изблиците на веселие и насилие на дребно сред студентите, а един от тях, чиято самоличност така и не се установи и който тутакси се превърна в местен народен герой, се покатери на една от огромните колони пред Джеси Хол и окачи на върха й сламено чучело на кайзера.

Единственият в университета, който като че не бе засегнат от всеобщото вълнение, беше Арчър Слоун. От деня, в който Щатите се включиха във войната, той започна да се затваря в себе си и това пролича още по-ясно към края й. Не разговаряше с колегите си, освен ако не бе принуден да обсъжда някакви свързани с катедрата въпроси, и се шушукаше, че е започнал да преподава странно и студентите ходели на лекциите му със свито сърце — четял надлежно, по инерция от записките си, без да среща погледите на студентите, често гласът му глъхнел, докато той се взирал в написаното и за една, две, а понякога за цели пет минути настъпвала тишина, през която Слоун нито се помръдвал, нито отговарял на притеснените въпроси.

Уилям Стоунър видя последните останки от умния ироничен мъж, когото бе познавал като студент, докато Арчър Слоун му възлагаше какво да преподава през академичната година. Даде му два от курсовете по композиция на първокурсниците и обща средноанглийска литература за напреднали, а после каза с проблясъци от някогашната си ирония:

— Подобно на мнозина от колегите и на немалко студенти, и ти ще останеш доволен, че се отказвам от доста лекции. Сред тях е един от любимите ми курсове, които не се радват на голяма популярност — обща английска литература за второкурсници. Може би го помниш?

Стоунър кимна, усмихнат.

— Да — продължи Слоун, — така си и знаех. Моля те да го поемеш ти. Не че е кой знае какъв подарък, но реших, че сигурно ще ти се стори забавно да започнеш официално като преподавател оттам, откъдето тръгна и като студент.

Погледна го за миг с блеснали напрегнати очи, каквито те бяха преди войната. После ги забули пелената на безразличието, Слоун се извърна и започна да прехвърля някакви книжа по писалището си.

И така, Стоунър започна оттам, откъдето бе тръгнал и като студент: висок, слаб сгърбен мъж в същия кабинет, където бе седял като висок, слаб сгърбен младеж, заслушан в думите, които го отведоха там, докъдето бе стигнал. Нямаше случай да влезе в този кабинет и да не погледне стола, на който навремето беше седял, и всеки път се изненадваше малко, че не е на него.

На 11 ноември същата година, два месеца след началото на семестъра бе подписано примирие. Новината дойде в учебен ден и занятията бяха прекратени начаса: студентите хукнаха безцелно из университетското градче и се включиха в малки шествия, които се струпваха на едно място, пръсваха се и пак се събираха, лъкатушеха из коридорите, аудиториите и кабинетите. Почти против волята си Стоунър бе засмукан от една от тълпите, която влезе в Джеси Хол, тръгна по коридорите, по стълбищата и пак по коридорите. Повлечен от множеството студенти и преподаватели, той мина покрай отворената врата в кабинета на Арчър Слоун и го зърна да седи зад бюрото с лице, което се бе сгърчило — Слоун ридаеше горчиво и по дълбоките бръчки върху откритото му лице на цели ручейчета се стичаха сълзи.

Стъписан, Стоунър се остави тълпата да го повлече отново за миг. После се отскубна и се прибра в стаята си недалеч от университетското градче. Седна в сумрака и докато слушаше виковете на радост и облекчение навън, се сети за Арчър Слоун, който ридаеше за поражение, каквото виждаше единствен той — или му се струваше, че вижда, — така Стоунър разбра, че Слоун вече е сломен човек и никога няма да бъде същият.

Към края на ноември мнозина от заминалите на война започнаха да се връщат в Колумбия и университетското градче беше изпъстрено с масленозелените петна на военните униформи. Сред дошлите в дълга отпуска беше и Гордън Финч. Беше отсъствал от университета година и половина, през която беше напълнял, а широкото открито лице, което навремето бе изглеждало някак приятелски примирено, сега излъчваше дружелюбна, но плашеща сериозност — той беше с капитански нашивки и често говореше с бащинска любов за „мъжете“ си. Отнасяше се приятелски, но отчуждено с Уилям Стоунър, и се престараваше да прави мили очи на по-възрастните преподаватели в катедрата. Вече беше късно да му дадат за есенния семестър курсове, затова до края на учебната година го назначиха на временна синекурна длъжност — административен асистент на декана на Историко-филологическия и научен факултет. Беше достатъчно благоразумен да знае колко двусмислено е новото му положение и достатъчно прозорлив да вижда открилите се пред него възможности — отношенията му с колегите бяха сдържани и любезно необвързващи.

Деканът на факултета Джосая Клермонт беше дребен брадат мъж в напреднала възраст и отдавна бе надхвърлил годините за задължително пенсиониране — работеше тук още откакто в началото на седемдесетте години на миналия век обикновеният колеж бе преобразуван в университет и баща му бе сред първите ректори. Беше се окопал толкова надълбоко, беше се превърнал в такава неразделна част от историята му, че никой не набираше смелост да настоява да излезе в пенсия, въпреки че той бе все по-неспособен да се справя със задълженията си. От паметта му не бе останало почти нищо, случваше се той да се загуби из коридорите на Джеси Хол, където беше кабинетът му, и да се налага да го водят като дете до бюрото му.

Джосая Клермонт бе много далеч от делата в университета и когато от кабинета му оповестиха, че организират в дома му празненство в чест на завърналите се ветерани — преподаватели и хора от администрацията, — повечето получили покани останаха с усещането, че или им погаждат дебелашка шега, или е станала грешка. Но не беше шега, не беше и грешка. Гордън Финч потвърди поканите и мнозина намекнаха, че именно той стои зад празненството.

Вдовец от доста години, Джосая Клермонт живееше сам с три цветнокожи прислужници почти на същата преклонна възраст като него в голяма къща отпреди Гражданската война, каквито навремето са били нещо обичайно в Колумбия, но които бързо изчезваха под напора на дребните независими фермери и строителните предприемачи. Архитектурата на сградата беше приятна, но безлична — макар и като цяло „южняшка“ във формите и в размаха, тя не притежаваше нищо от неокласическата строгост на къщите във Вирджиния. Дървенията беше боядисана в бяло, а прозорците и перилата на балкончетата, които се подаваха тук-там на горния етаж, бяха обрамчени със зелен кант. Градината стигаше до гората, обградила къщата, а отстрани на централната алея и на пътеките имаше високи тополи — без листа в декемврийския следобед. Това бе най-величествената къща, до която Уилям Стоунър се бе приближавал някога, и в този петъчен следобед той отиде донякъде притеснен по алеята при неколцина преподаватели, които не познаваше и които явно чакаха пред входната врата да ги пуснат.

Отвори им Гордън Финч, който още бе във военната униформа, и те влязоха в малък квадратен вестибюл, в дъното, на който имаше стръмно стълбище с лъскави дъбови перила, водещо към втория етаж. Върху стената при стълбището, точно срещу влезлите, беше окачен малък френски гоблен със сини и златисти цветове, толкова избелели, че рисунъкът почти не се виждаше в мъждивата светлина на малките крушки. Стоунър спря и се загледа в гоблена, а мъжете, дошли с него, започнаха да сноват из тесния вестибюл.

— Дай си балтона, Бил.

Той се стресна от гласа до ухото си. Обърна се. Финч се усмихваше и протягаше ръка, за да вземе балтона, който Стоунър не беше съблякъл.

— Не си идвал друг път тук, нали? — попита почти през шепот Финч.

Стоунър поклати глава.

Финч се извърна към другите и без да повишава глас, успя да им извика:

— Отивайте, господа, в главната всекидневна. — Той показа една врата вдясно от вестибюла. — Всички са там. — Финч отново насочи вниманието си към Стоунър. — Хубава стара къща — рече, докато закачаше балтона му в големия дрешник под стълбището. — Една от най-красивите наоколо.

— Да — съгласи се Стоунър. — Чувал съм да говорят за нея.

— И деканът Клермонт е душа човек. Помоли ме днес вечерта един вид да поема нещата в свои ръце.

Стоунър кимна.

Финч го хвана за ръката и го поведе към вратата, която бе показал преди малко.

— По-късно довечера можем да се съберем да си поприказваме. Влизай, влизай. Аз идвам ей сега. Искам да те запозная с едни хора.

Стоунър понечи да каже нещо, но Финч се беше обърнал, за да посрещне друга група, влязла през входната врата. Стоунър си пое дълбоко въздух и отвори вратата на главната всекидневна.

След като влезе от студения вестибюл, го блъсна топлина, която го изтласка назад, а мудният шепот на хората вътре, проникнал през отворената врата, за миг се засили, после обаче слухът му свикна с него.

Из стаята се разхождаха двайсетина души и в началото Стоунър не позна никого: видя строгото черно, сиво и кафяво на мъжките костюми, масленозеленото сукно на военните униформи и тук-там нежното розово и синьо на женските рокли. Хората се движеха лениво из топлината и притеснен, че стърчи над седналите, Стоунър тръгна заедно с тях, като кимаше на лицата, които вече бе познал.

И дъното имаше друга врата, водеща към втора всекидневна, зад която беше тясната дълга трапезария. Двойната врата в коридора беше отворена и през нея се виждаше тежка орехова маса за хранене с покривка от жълта дамаска, отрупана с бели чинии и купи от проблясващо сребро. Около масата се бяха събрали няколко души начело с млада жена, висока, стройна и руса, в рокля от синя моарирана коприна, която, застанала права, наливаше чай в порцеланови чаши със златен кант. Стоунър застина на прага, прикован от гледката с младата жена. Дългото й лице с нежни черти се усмихваше на хората наоколо, а тънките й, почти прозрачни пръсти държаха ловко чайника и чашите — докато я наблюдаваше, Стоунър внезапно усети колко недодялан е самият той.

Известно време стоя на прага, без да се помръдва — чу как нежното тънко гласче на момичето се извисява над шепота на насъбралите се гости, които обслужваше. Момичето вдигна глава и най-неочаквано Стоунър срещна очите му, светли, големи и озарени сякаш от вътрешна светлина. Донякъде объркан, той отстъпи назад и се обърна към всекидневната, там, на едно място при стената, намери свободен стол и след като седна, заби очи в килима под краката си. Не се извръщаше към трапезарията, но от време на време му се струваше, че погледът на младата жена се плъзга топло по лицето му.

Гостите се движеха покрай него, разменяха си местата, говореха с друга интонация, щом откриеха нови събеседници за разговор. Стоунър ги виждаше като през мъгла, сякаш беше публика. След малко в стаята влезе и Гордън Финч и след като стана от стола, Стоунър прекоси помещението и отиде при него. Едва ли не грубо прекъсна разговора му с някакъв по-възрастен мъж. Дръпна го встрани и без да снишава глас, го помоли да го запознае с младата жена, която наливаше чай.

Финч го изгледа, подразнен, и на челото му се появи бръчка, но после тя се изглади и очите му се разшириха.

— Какво, какво? — попита той.

Уж беше по-нисък от Стоунър, а го изгледа някак отвисоко.

— Запознай ме — каза Стоунър. Усети как лицето му пламва. — Познаваш ли я?

— Разбира се — отвърна Финч. В ъгълчетата на устата му се появи началото на усмивка. — Някаква братовчедка на декана е, от Сейнт Луис, на гости на леля си е. — Усмивката стана по-широка. — Ех, Бил. Какво ли знаеш ти. Разбира се, че ще те запозная. Ела.

Младата жена се казваше Едит Илейн Бостуик и живееше с родителите си в Сейнт Луис, където миналата година била завършила двегодишно частно девическо училище, била дошла в Колумбия да погостува няколко седмици на по-голямата сестра на майка си, а през пролетта двете щели да заминат на голяма обиколка из Европа — събитие, което сега, след края на войната, отново бе възможно. Баща й, директор на една от по-малките банки в Сейнт Луис, бил родом от Нова Англия, но през седемдесетте се бил прехвърлил на запад и се бил оженил за най-голямата дъщеря в заможно семейство от централната част на щата Мисури. Едит била живяла цял живот в Сейнт Луис, но преди няколко години била заминала заедно с родителите си за сезона на изток, в Бостън: в Ню Йорк била ходила на опера и била посетила музеите. Била на двайсет години, свирела на пиано и имала артистични наклонности, които майка й насърчавала.

След време Уилям Стоунър нямаше да помни как е научил тези неща онзи първи следобед и ранна вечер у Джосая Клермонт, защото времето на запознанството бе замъглено и отдалечено като гоблена на фигури върху стената на стълбището във вестибюла. Помнеше, че е разговарял с младата жена, че тя може би го е погледнала, че е останала при него и го е възнаградила с удоволствието да чуе тихия й тънък глас, с който отговаряше на въпросите и на свой ред питаше колкото да не е без никак едно или друго.

Гостите започнаха да се разотиват. Гласове се сбогуваха, врати се захлопваха, помещения се опразваха. Стоунър остана почти след всички гости, които си тръгнаха, а когато дойде екипажът на Едит, отиде с нея във вестибюла и й помогна с палтото. Точно преди тя да излезе навън, я попита дали може да я види на другата вечер.

Едит сякаш не го чу и отвори вратата, после стоя така известно време, без да се помръдва: отвън нахлуваше студен въздух, който докосна Стоунър по горещото лице. Младата жена се обърна, погледна го и примига няколко пъти. Накрая кимна и каза:

— Да. Можете да ме видите.

Не се усмихна.

И така, той отиде да я види: в зимната вечер, в хапещия студ на Средния запад прекоси града, за да стигне у леля й. Горе на небето нямаше нито едно облаче, непълната луна осветяваше снежеца, навалял по-рано същия следобед. Улиците бяха безлюдни и приглушената тишина бе нарушавана от глухото скърцане на снега под краката на Стоунър. Той стоя дълго пред голямата къща, където бе дошъл, и слуша тишината. Краката му премръзнаха, но Стоунър не се помръдваше. През прозореца с дръпнато перде падаше слаба светлина, която върху синкавобелия сняг приличаше на жълто петно, на Стоунър му се стори, че е забелязал вътре движение, ала не беше сигурен. Тръгна решително, сякаш се обричаше на нещо, и стигна по пътеката до верандата, където почука на входната врата.

Лелята на Едит (както Стоунър вече бе научил, тя се казваше Ема Дарли и от доста години беше вдовица) го посрещна на прага и го покани вътре. Беше ниска и пълна, с рядка бяла коса, която се бе разхвърчала около лицето й, тъмните й очи проблясваха влажно и тя говореше тихо и задъхано, сякаш споделяше тайни. Стоунър отиде след жената във всекидневната и седна с лице към нея на дълго орехово канапе със седалка и облегалка, тапицирани с плътно синьо кадифе. По обувките му беше полепнал сняг и Стоунър загледа как той се топи и оставя по дебелия килим на цветя под краката му мокри петна.

— Едит ми каза, господин Стоунър, че преподавате в университета — подхвана госпожа Дарли.

— Да, госпожо — потвърди той и се прокашля.

— Много ми е приятно, че имам възможност да поговоря отново с някого от младите професори там — оживи се жената. — Доста години покойният ми съпруг господин Дарли членуваше в настоятелството, но вие, предполагам, знаете.

— Не, госпожо — каза Стоунър.

— О — възкликна госпожа Дарли. — Е, навремето някои от по-младите професори ни гостуваха за следобедния чай. Но това бе преди доста години, преди войната. Вие, професор Стоунър, участвахте ли във войната?

— Не, госпожо — отговори Стоунър. — Бях в университета.

— Да — каза госпожа Дарли. После кимна оживено. — И преподавате?…

— Английски — отвърна той. — И не съм професор. Само преподавател.

Знаеше, че гласът му е рязък, но не можеше да го овладее. Опита да се усмихне.

— А, да — рече жената. — Шекспир… Браунинг…

Настъпи мълчание. Стоунър кършеше ръце и гледаше пода.

Госпожа Дарли каза:

— Ще видя дали Едит е готова. Нали ще ме извините?

Стоунър кимна и след като тя излезе, се изправи. Чу в задната стая разгорещен шепот. Още няколко минути постоя прав.

Бледа, без да се усмихва, Едит застана изневиделица в широката рамка на вратата. Двамата се погледнаха така, сякаш не се бяха познали. Едит отстъпи назад, после тръгна напред с тънки стиснати устни. Ръкуваха се сковано и седнаха заедно на канапето. Не си бяха казали нищо.

Тя бе дори по-висока, отколкото помнеше Стоунър, и по-крехка. Лицето й беше дълго и слабо и Едит държеше устата си с доста големи зъби затворена. Кожата й беше някак прозрачна — и при най-малкото предизвикателство поруменяваше и пламваше. Косата й беше червеникавокестенява и Едит я носеше сплетена на дебели плитки, намотани отгоре на главата. Но онова, което привлече и прикова вниманието му, бяха очите й — точно както предния ден. Те бяха много големи и възможно най-светлосини, каквито човек можеше да си представи. Погледнеше ли ги, Стоунър изпитваше чувството, че го притеглят и той напуска тялото си, за да навлезе в тайна, която не може да разгадае. Смяташе Едит за най-красивата жена, която е виждал някога, затова, поддал се на порива, каза:

— Аз… аз искам да науча повече за вас. — Едит се поотдръпна. Стоунър продължи припряно: — В смисъл… вчера на празненството всъщност нямахме възможност да поговорим. Исках да поприказваме, но имаше много хора. Хората понякога пречат.

— Празненството беше много хубаво — промълви Едит. — Всички ми се сториха много мили.

— О, да, разбира се — отвърна Стоунър. — Имах предвид, че…

Той не се доизказа. Едит мълчеше. Стоунър продължи:

— Доколкото разбрах, доста скоро вие с леля ви заминавате за Европа.

— Да — каза тя.

— Европа… — поклати глава Стоунър. — Сигурно се вълнувате много.

Едит кимна от немай-къде.

— Къде ще ходите? В смисъл… на кои места?

— В Англия — отговори тя. — Във Франция. И Италия.

— И кога заминавате… през пролетта ли?

— През април — каза Едит.

— Пет месеца — рече Стоунър. — Не е много далеч. Надявам се междувременно да…

— Тук съм само още три седмици — побърза да каже тя. — После се прибирам в Сейнт Луис. За Коледа.

— Това наистина вече е скоро. — Стоунър се усмихна и продължи спънато: — В такъв случай се налага да ви виждам възможно най-често, за да се опознаем.

Тя го погледна едва ли не ужасена.

— Нямах предвид това — рече. — Много ви моля…

Известно време Стоунър мълча.

— Извинете, аз… Но наистина искам да ви виждам отново, вие ще кажете колко често. Може ли?

— О — възкликна Едит. — Добре.

Беше преплела тънки пръсти върху скута си и кокалчетата под опънатата кожа се белееха. Отгоре ръцете й бяха на много бледи лунички. Стоунър каза:

— Върви зле, нали? Извинете. Досега не съм познавал човек като вас и говоря спънато. Извинявайте, ако ви притеснявам.

— О, не — каза Едит. Обърна се към него и опъна устни в нещо, което, както той се досети, би трябвало да е усмивка. — Изобщо не ме притеснявате. Прекарвам чудесно. Наистина.

Стоунър не знаеше какво да каже. Спомена времето навън и се извини, че е донесъл сняг по килима, Едит прошепна нещо. Той подхвана дума за лекциите в университета, а тя кимна озадачена. Накрая потънаха в мълчание. Стоунър стана и тръгна бавно и тежко, сякаш е уморен. Едит го погледна безизразно.

— Е — рече той и се прокашля. — Вече е късно и аз… Вижте какво. Съжалявам. Мога ли да дойда пак след няколко дни? Вероятно…

Сякаш не го беше казал на нея. Кимна, пожела „лека нощ“ и се обърна да си ходи.

Едит Бостуик каза с висок писклив глас без интонация:

— Когато бях момиченце на около шест години, знаех да свиря на пиано, обичах да рисувам и бях много срамежлива, затова майка ми ме прати в девическото училище на госпожица Торндайк в Сейнт Луис. Бях най-малката там, но нищо, татко беше в настоятелството и го уреди. В началото не ми харесваше, но после ми беше хубаво. Всички момичета бяха много мили и заможни, имам оттам приятелки за цял живот и…

Когато заговори, Стоунър се обърна и я погледна изумено, макар и да не го показа с лицето си. Очите на Едит бяха вперени право напред, лицето й беше безизразно и устните й мърдаха така, сякаш, без да го разбира, тя четеше от невидима книга. Стоунър прекоси бавно стаята и седна до нея. Младата жена сякаш не го забеляза, очите й си останаха все така вперени право напред — тя продължаваше да му разказва за себе си, сякаш я е молил. Идеше му да я спре, да я утеши, да я докосне. Не се помръдна, не каза нищо.

Едит продължи да говори и след малко Стоунър започна да чува какво казва. Подир години щеше да му хрумне, че през онзи час и половина в декемврийската вечер, първия път, когато са прекарали известно време заедно, Едит му е разказала за себе си повече, отколкото всеки друг път. А когато приключи, Стоунър усети, че са си чужди по начин, който не бе очаквал, и разбра, че е влюбен.

Едит Илейн Бостуик вероятно не осъзнаваше какво е казала онази вечер на Уилям Стоунър, а и да го е осъзнавала, едва ли си е давала сметка за значението му. Стоунър обаче разбираше какво му говори и никога не го забрави: онова, което чуваше, беше своеобразна изповед, а онова, което му се стори, че долавя, бе молба за помощ.

След като я опозна по-добре, научи повече за детството й и с времето схвана, че то не се различава особено от детството на повечето момичета от нейното време и при нейните обстоятелства. Едит бе получила образование с мисълта, че ще бъде защитена от грубите събития, които животът може да стовари върху нея, а също с мисълта, че тя няма друго задължение, освен да бъде съвършена красива добавка на тази защита, понеже спадаше към обществена и икономическа прослойка, където защитата бе едва ли не свещен дълг. Посещаваше частни девически училища, където се учеше да чете, да пише и да прави прости сметки, в свободното си време беше насърчавана да бродира, да свири на пиано, да рисува акварели и да обсъжда някои от по-изтънчените литературни произведения. Беше обучавана и по въпросите на облеклото, на осанката, на изказ, какъвто приляга на една дама, и на нравствеността.

И в училищата, където ходеше, и вкъщи нравственото обучение бе негативно в същността си, забранително в намеренията си и почти изцяло свързано с половата й принадлежност. Тази принадлежност обаче беше косвена и непризнавана, ето защо просмукваше всичко друго в образованието й, получавало почти изцяло енергията си от тази скрита и неизречена нравствена сила. Едит научи, че ще има към съпруга и семейството си задължения, които трябва да изпълнява.

Детството й беше белязано от изключителна студенина дори в най-делничните мигове от семейния живот. Родителите й се държаха един към друг с хладна любезност и Едит нито веднъж не видя между тях да преминава непринудената топлина било на гнева, било на любовта. Гневът се свеждаше до дни на любезно мълчание, любовта — до някоя и друга дума на любезна гальовност. Едит беше единствено дете и самотата бе една от най-ранните особености в живота й.

И така, тя израсна с крехка дарба в по-изтънчените изкуства и никакви познания за необходимостта да живее ден за ден. Бродериите й бяха нежни и безполезни, тя рисуваше акварели — обвити в мъгла пейзажи, и свиреше на пиано с безсилна, но точна ръка, въпреки това обаче тънеше в невежество за тялото си, никога не бе оставала сама, за да се грижи и един-единствен ден от живота си за себе си, нито пък й беше хрумвало, че може да носи отговорност за благото на друг. Животът й беше непроменлив като глух тътен и беше надзираван от майка й, която, докато Едит беше малка, седеше с часове и я гледаше как рисува картинките си или свири на пианото си, сякаш и за двете не бе възможно да се занимават с друго.

На тринайсет Едит премина през обичайното полово преобразяване, мина и през физическо преобразяване, което не бе чак толкова обичайно. За броени месеци дръпна на ръст с близо трийсет сантиметра и стана висока почти колкото мъж. Така и не се възстанови никога от това, че свързваше непривлекателното си тяло с новото си притеснително полово съзряване. Тези промени засилиха вродената й саможивост — в училище тя странеше от съученичките си, у дома нямаше с кого да разговаря и затова се затваряше все повече в себе си.

Сега Уилям Стоунър нахълта в тази вътрешна уединеност. И нещо, за което Едит не подозираше, някакъв инстинкт я накара да го повика, когато той се запъти към вратата, накара я да заговори бързо и отчаяно, както никога дотогава, както никога след това.

През следващия половин месец Стоунър се виждаше с нея почти всяка вечер. Ходиха на концерт, организиран от новия музикален факултет в университета, ако не беше много студено, вечер се разхождаха бавно и тържествено по улиците на Колумбия, по-често обаче седяха във всекидневната на госпожа Дарли. Понякога говореха и Едит му свиреше, а той слушаше и гледаше как ръцете й се движат безжизнено по клавишите. След онази първа вечер заедно разговорите им бяха странно безлични: Стоунър все не можеше да изтръгне Едит от нейната сдържаност, а щом видя, че усилията му я притесняват, прекрати с опитите. Въпреки това между тях имаше някаква непринуденост и Стоунър си въобразяваше, че се разбират. Когато до деня, в който тя щеше да се прибере в Сейнт Луис, оставаше по-малко от седмица, Стоунър й се обясни в любов и й предложи брак.

Макар и да не знаеше как точно Едит ще посрещне обяснението и предложението, беше изненадан от хладнокръвието й. Докато говореше, Едит го изгледа някак спокойно и странно дръзко и той се сети за първия следобед, когато бе поискал разрешение да се видят и тя го бе погледнала от вратата, където ги духаше студен вятър. После Едит сведе очи и изненадата, изписала се върху лицето й, се стори на Стоунър почти нереална. Тя каза, че никога не го е възприемала по този начин, че и през ум не й е минавало и не знае.

— Би трябвало да знаеш вече, че те обичам — каза той. — Не виждам как бих могъл да го скрия.

Едит отвърна с нещо като оживление:

— Не знаех. Изобщо не знаех.

— В такъв случай трябва да ти го кажа още веднъж — рече той тихо. — А ти трябва да свикваш. Обичам те и не си представям живота без теб.

Объркана, Едит поклати глава.

— Пътуването до Европа — каза едва чуто. — Леля Ема…

Стоунър усети как на гърлото му засяда смях и заяви с щастлива убеденост:

— А, Европа. Аз ще те заведа в Европа. Някой ден ще я видим заедно.

Едит се отдръпна от него и долепи върховете на пръстите до челото си.

— Дай ми време да помисля. И трябва да поговоря с майка и татко, преди да…

Не пожела да се обвързва повече от това. Нямало да го вижда преди заминаването си за Сейнт Луис, което беше след няколко дни, щяла да му пише оттам, след като разговаряла с родителите си и си изясняла за себе си нещата. Онази вечер, преди да си тръгне, Стоунър се наведе да я целуне — тя извърна глава и устните му се плъзнаха по бузата й. Едит стисна леко ръката му и го пусна да излезе, без да го поглежда повече.

След десет дни Стоунър получи писмото й. Беше странно хладно и в него не се споменаваше изобщо за онова, което е било между тях, казваше се само, че Едит би искала той да се запознае с родителите й и че те очаквали с нетърпение да се видят с него, когато дойдел в Сейнт Луис, по възможност в края на другата седмица.

Както и очакваше Стоунър, родителите на Едит го посрещнаха хладно и сковано и веднага се постараха да унищожат и най-малкия намек за непринуденост. Госпожа Бостуик започна да му задава въпроси и след всеки отговор да казва мнително: „Мдаа“, а после го гледаше с любопитство, сякаш лицето му е мръсно или от носа му тече кръв. И тя като Едит беше висока и слаба и в началото Стоунър се стресна от приликата, която не бе очаквал, затова пък лицето й бе едро и вяло, без сила и изтънченост, и бе белязано трайно от превърналата се в навик неудовлетвореност.

Хорас Бостуик също беше висок, но бе странно, някак нереално едър, почти дебел, с кичур сива коса, огъната на къдрица върху иначе плешивата глава, и гънки кожа, увиснали хлабаво около челюстта. Когато разговаряше със Стоунър, гледаше точно над главата му, сякаш виждаше нещо зад него, а щом той му отговореше, барабанеше с дебели пръсти по ширита в средата на жилетката си.

Едит посрещна Стоунър, все едно е случаен посетител, после излезе безгрижно, за да се заеме с някакви не особено важни неща. Той я изпрати с очи, но не успя да я накара да го погледне.

Това бе най-голямата и изискана къща, в която бе влизал някога. Стаите бяха много високи и тъмни, освен това бяха задръстени с вази с всякакви размери и форми, с мътно проблясващи сребърни съдове по масички с мраморни плотове, по скринове и шкафове, и с мебели с пъстра дамаска и изящни линии. След като минаха набързо през няколко помещения, влязоха в голяма гостна, където, както прошепна госпожа Бостуик, двамата с мъжа й имали навика да седят и да си бъбрят задушевно с приятели. Стоунър седна на един стол, толкова крехък, че той се притесняваше да помръдне — усети как столът поддава под тежестта му.

Едит беше изчезнала, Стоунър я затърси почти трескаво с поглед. Но тя не се върна в гостната близо два часа, докато Стоунър и родителите й не приключиха с „разговора“.

А „разговорът“ беше уклончив, муден, с недомлъвки, прекъсван от дълго мълчание. Хорас Бостуик говореше за себе си с къси речи, насочени няколко сантиметра над главата на Стоунър. Той научи, че Бостуик е бостънчанин и към края на живота си баща му си съсипал кариерата на банкер и бъдещето на сина си в Нова Англия, като направил няколко неразумни вложения, заради които банката му затворила врати. („Предаден — оповести Бостуик на тавана — от мними приятели.“) Затова малко след Гражданската война синът дошъл в Мисури с намерението да продължи на запад, но така и не стигнал по-далеч от Канзас Сити, където от време на време ходел по работа. Понеже помнел провала на баща си, по-точно предателството, извършено спрямо него, си останал на първата работа в малка банка в Сейнт Луис и малко преди да навърши четирийсет, вече сигурен като заместник-директор, се оженил за местно момиче от добро семейство. От брака се родило само едно дете — господин Бостуик искал син, а получил дъщеря и това бе поредното разочарование, което той не си правеше труда да крие. Подобно на мнозина, които смятат успеха си за непълен, той бе изключително суетен и погълнат от чувството за собствената си важност. През десетина-петнайсет минути вадеше от джоба на жилетката си голям златен часовник, поглеждаше го и си кимаше.

Госпожа Бостуик говореше не толкова често и не толкова открито за себе си, но Стоунър бързо разбра що за човек е. Беше южнячка от строго определен тип. Произхождаше от стар род, който с времето беше обеднял, и бе израсла с мисълта, че обстоятелствата на лишения, в които съществува семейството, не съответстват на неговото качество. Беше научена да очаква известно подобрение в това положение, въпреки че така и не се уточняваше как ще изглежда това подобрение. Беше се омъжила за Хорас Бостуик с това неудовлетворение, което й бе толкова присъщо, че се бе превърнало в част от характера й, а с годините неудовлетворението и огорчението се засилваха, ставаха толкова всеобхватни и всепоглъщащи, че едва ли щеше да се намери лек за тях. Гласът й беше тънък и писклив и в него се долавяше нотка на отчаяние, от което всяка изречена от нея дума придобиваше особена стойност.

Вече се свечеряваше, когато отвориха дума по въпроса, събрал ги заедно.

Казаха на Стоунър колко скъпа им е Едит, колко загрижени били за бъдещото й щастие, за предимствата, на които се е радвала. Стоунър седеше смутен и изтерзан и се опитваше да дава отговори, които, както се надяваше, са уместни.

— Изключително момиче — каза госпожа Бостуик. — Толкова чувствително. — Бръчките по лицето й се врязаха още по-надълбоко и тя заяви със старото си огорчение: — Никой мъж… никой не може да разбере докрай колко изтънчена е…

— Да — отсече Хорас Бостуик.

И започна да разпитва какви са, както ги нарече, „перспективите“ пред Стоунър. Той отговори възможно най-добре — никога дотогава не се беше замислял за „перспективите“ си и се изненада колко необещаващи изглеждат те от думите му.

Бостуик попита:

— И извън професията не разполагате с други… с други средства?

— Не, господине — призна си Стоунър.

Господин Бостуик поклати нещастен глава:

— Сам разбирате, Едит е имала… някои предимства. Хубав дом, прислуга, най-добрите училища. Питам се… притеснявам се, че по-ниският жизнен стандарт, който ще бъде неминуем при вашето… о, при вашето положение…

Гласът му заглъхна.

Стоунър усети как му се гади и го обзема гняв. Изчака малко и чак тогава отговори, като се постара гласът му да е възможно най-глух и безизразен:

— Длъжен съм да ви кажа, господине, че досега не съм се замислял за тези материални въпроси. Щастието на Едит е, разбира се, мое… ако смятате, че Едит няма да бъде щастлива, тогава трябва да…

Той замълча и затърси думите. Искаше му се да каже на бащата на Едит, че обича дъщеря му, че е сигурен как двамата ще бъдат щастливи заедно, да му каже за живота, който ще имат. Но не продължи. Забеляза върху лицето на Хорас Бостуик загриженост, тревога и нещо като страх, от които се изненада, и замълча.

— Не — побърза да каже припряно Хорас Бостуик с по-ведро изражение. — Не ме разбрахте правилно. Просто се опитвах да изложа пред вас някои… трудности… които биха могли да възникнат в бъдеще. Сигурен съм, че вие, младите, сте обсъдили тези неща, сигурен съм и че сте наясно със себе си. Уважавам мнението ви и…

И въпросът беше уреден. Бяха казани още няколко думи и госпожа Бостуик се запита на глас какво ли е задържало толкова дълго Едит. Извика я с пискливия си тънък глас и след малко Едит влезе в стаята, където всички чакаха. Не погледна Стоунър.

Хорас Бостуик й каза, че двамата с нейния „младеж“ са си поговорили хубаво и че те имат благословията му. Едит кимна.

— Е — намеси се майка й, — трябва да обмислим всичко. Пролетна сватба. Може би през юни.

— Не — каза Едит.

— Какво, скъпа? — попита мило майка й.

— Щом ще го правим — отвърна Едит, — нека да е бързо.

— Колко нетърпеливи са младите — вметна господин Бостуик и се прокашля. — Но майка ти може би е права, скъпа. Трябва да обмислим всичко, иска се време.

— Не — повтори Едит и в гласа й имаше твърдост, заради която всички я погледнаха. — Трябва да е скоро.

Настъпи мълчание. После баща й рече изненадващо меко:

— Чудесно, скъпа. Както кажеш. Вие, младите, решете сами.

Едит кимна, промърмори, че имала да върши нещо, и се измъкна от стаята. Стоунър я видя чак на вечерята, по време на която Хорас Бостуик седеше в царствено мълчание на челно място. След вечерята Едит им посвири на пиано, но свиреше сковано и лошо, с много грешки. Оповести, че не се чувствала добре, и се прибра в стаята си.

Онази нощ Уилям Стоунър почти не мигна в стаята за гости. Взираше се в мрака, недоумяваше какъв странен обрат е приел животът му и за пръв път се питаше доколко е разумно да прави, каквото е намислил. Спомни си Едит и това му вдъхна известна увереност. Предположи, че всички мъже се чувстват несигурни, както внезапно се е почувствал и той, и имат същите съмнения.

На другата сутрин трябваше да хване един от ранните влакове за Колумбия, затова след закуска разполагаше с малко време. Искаше да вземе до гарата трамвая, но господин Бостуик настоя един от прислужниците да го откара с двуколката. Разбраха се след няколко дни Едит да му пише какви са плановете за сватбата. Той благодари на Бостуикови и се сбогува с тях, а те го изпратиха с Едит до входната врата. Стоунър почти бе стигнал при портата, когато чу, че зад него тича някой. Обърна се. Беше Едит. Тя спря, много скована, висока и бледа, и го погледна право в лицето.

— Ще се постарая да ти бъда добра съпруга, Уилям — каза. — Ще се постарая.

Той забеляза, че това е първият път, когато някой изрича името му, откакто е дошъл тук.