Стоунър

7

Една вечер през пролетта на 1927 година Уилям Стоунър се прибра късно. Във влажния топъл въздух се носеше мирисът на напъпили цветя, в здрача цвърчаха щурци, някъде в далечината се чу самотен автомобил, който вдигаше прах и запращаше в тишината силно предизвикателно пърпорене. Стоунър вървеше бавно, пленен от сънливостта на новото годишно време, прехласнат по мъничките зелени пъпки, които грееха в сянката на храсти и дървета.

Когато влезе в къщата, Едит седеше в дъното на всекидневната и допряла до ухото си телефонната слушалка, го гледаше.

— Закъсня — каза.

— Да — отвърна той мило. — Докторантите имаха устен изпит.

Тя му подаде слушалката.

— Теб търсят, от провинцията. Някой се опитва цял следобед да се свърже с теб. Обясних, че си в университета, но той продължи да звъни през час.

Уилям взе слушалката и заговори. Не се обади никой.

— Ало — повтори той.

Отговори му тънък непознат мъжки глас.

— Бил Стоунър ли е?

— Да, кой се обажда?

— Не ме познавате. Само минавах, когато майка ви ме помоли да ви се обадя. Опитвам цял следобед.

— Да — рече Стоунър. Ръката, с която държеше слушалката, трепереше. — Какво има?

— Баща ви — каза гласът. — Направо не знам откъде да започна.

Глухият, лаконичен уплашен глас продължи нататък, а Уилям Стоунър го заслуша изтръпнал, сякаш гласът не съществуваше извън слушалката, която той държеше до ухото си. Онова, което чу, засягаше баща му. От близо седмица (обясни гласът) не се чувствал добре и понеже наемният работник не смогвал сам с орането и саденето, рано сутринта баща му — въпреки че имал висока температура, — тръгнал, за да се включи в сеитбата. Наемният работник го намерил по-късно сутринта, бил се свлякъл в безсъзнание по лице върху разораната нива. Мъжът го отнесъл в къщата, сложил го да легне и отишъл да доведе лекаря, но по пладне той издъхнал.

— Благодаря ви, че се обадихте — каза по инерция Стоунър. — Предайте на майка ми, че утре ще бъда там.

Върна слушалката върху вилката и дълго гледа долния й край във вид на камбанка, прикачена към тесния черен цилиндър. Обърна се към стаята. Едит го гледаше изчаквателно.

— Е? Какво има? — попита тя.

— Баща ми — рече Стоунър. — Мъртъв е.

— О, Уили! — каза Едит. После кимна. — В такъв случай сигурно няма да те има до края на седмицата.

— Да — потвърди Стоунър.

— Тогава ще повикам леля Ема да дойде да ми помага с Грейс.

— Да — каза по инерция Стоунър. — Да.

Уреди да го заместват в университета до края на седмицата и рано на другата сутрин хвана автобуса за Бунвил. Именно по пътя от Колумбия за Канзас Сити, който минаваше през Бунвил, Стоунър бе дошъл преди седемнайсет години за пръв път в университета, сега той беше широк, с настилка, и покрай него зад прозореца на автобуса се мяркаха засети с царевица и пшеница ниви със спретнати дъсчени огради.

През годините, откакто не беше виждал Бунвил, той почти не се беше променил. Бяха израсли няколко нови сгради, няколко стари бяха съборени, ала градът бе запазил своята голота и неугледен вид и пак си приличаше на временно селище, което всеки момент може да бъде заличено. През последните няколко години по повечето улици беше положена настилка, но въпреки това над града пак висеше рехав облак прах и пак се мяркаха впрегнати в коне каруци с метални колела, от които при допира с циментовата настилка и тротоара понякога се пръскаха искри.

Къщата също не се беше променила съществено. В сравнение с преди може би беше по-суха и сива, по дъските, с които беше обкована, не бе останала и люспица боя, а небоядисаната дървения на верандата бе хлътнала още повече към голата земя.

В къщата имаше хора, съседи, които Стоунър не помнеше: висок изпит мъж с черен костюм, бяла риза и тънка вратовръзка, надвесил се над майка му, която седеше на обикновен стол до тесния дървен ковчег с тялото на баща му. Стоунър тръгна през стаята. Високият мъж го видя и отиде да го пресрещне, очите му бяха сиви и изцъклени като парчета от гледжосан глинен съд. Пърленият му, мазен баритон, тих и плътен, промълви някакви думи, мъжът нарече Стоунър „братко“ и заговори за „покруса“, а също за „Бог, който го прибра“, сетне попита дали Стоунър иска да се помолят заедно. Той мина припряно покрай непознатия и застана пред майка си, лицето й заплува пред него. Стоунър видя през мъглата как тя му кима и става от стола. Хвана го за ръката и каза:

— Ела да видиш баща си.

С допир, толкова плах, че Стоунър почти не го усети, майка му го заведе при отворения ковчег. Той извърна очи надолу. Взира се, докато погледът му се избистри, после се дръпна стъписан назад. Тялото, което видя, сякаш беше на непознат, беше спаружено и мъничко, а лицето бе като маска от тънка амбалажна хартия с дълбоки черни вдлъбнатини там, където би трябвало да са очите. Тъмносиният костюм, в който тялото бе вместено, бе гротескно голям, а ръцете, които се подаваха от ръкавите и бяха кръстосани върху гърдите, приличаха на изсъхналите лапи на звяр. Стоунър се обърна към майка си и разбра, че ужасът, който е изпитал, се е изписал в очите му.

— През последните седмица-две баща ти отслабна много — каза тя. — Помолих го да не ходи на нивата, но той е станал, преди да се събудя, и е излязъл. Не беше на себе си. Беше толкова болен, че не беше на себе си и не знаеше какво прави. Лекарят каза, че не е бил на себе си, иначе е нямало да стигне чак дотам.

Докато говореше, Стоунър я виждаше ясно, сякаш, докато говореше, и тя беше мъртва, нещо от нея си бе отишло безвъзвратно, бе хлътнало в ковчега заедно с мъжа й, за да не се появи никога отново. Сега Стоунър я виждаше: лицето й беше слабо, с хлътнали бузи, бе толкова изпито, че дори когато бе спокойно, върховете на зъбите се подаваха изпод тънките устни. Майка му се движеше така, сякаш беше безтегловна и нямаше сили. Той промърмори една дума и излезе от гостната, отиде в стаята, където беше израсъл, и застана насред голотата й. Очите му пареха и бяха сухи, той не можеше да плаче.

Уреди, каквото трябваше да се урежда за погребението, и подписа книжата, които имаше да се подписват. Подобно на всички селяни, и неговите родители имаха полици за погребение, за които през целия си живот, и във времена на най-отчаян недоимък, бяха заделяли седмица след седмица по някой петак. Имаше нещо окаяно в полиците, които майка му извади от стария скрин в стаята си: позлатата на печатните калиграфски букви беше започнала да се рони и от времето евтината хартия бе станала чуплива. Стоунър заговори с майка си за бъдещето, искаше да дойде заедно с него в Колумбия. Има предостатъчно място, каза, и (при тази лъжа трепна) Едит ще се зарадва много.

Но майка му не пожела.

— Няма да се чувствам добре — рече. — Ние с баща ти… живяла съм тук почти през целия си живот. Ако ида другаде, надали ще се чувствам добре. Пък и Тоуб… — Стоунър си спомни, че Тоуб е негърът, когото преди много години баща му бе наел да работи на нивата. — Тоуб каза, че ще остане, докогато имам нужда от него. Направил си е на тавана хубава стаичка. Ще се справим.

Стоунър почна да я убеждава, но тя не искаше и да чуе. Накрая си даде сметка, че майка му иска само едно, да умре, иска да умре, където е живяла, и осъзна, че тя заслужава достойнството, колкото и малко да е то, да постъпи според желанието си.

Погребаха баща му на малкото гробище в покрайнините на Бунвил и Уилям се върна с майка си във фермата. Онази нощ не можа да спи. Облече се и отиде на нивата, която баща му беше обработвал година след година, до края, който сега бе намерил. Помъчи се да си спомни баща си, ала лицето, което познаваше от своята младост, все не идваше и не идваше. Приклекна на нивата и загреба в дланта си буца суха пръст. Натроши я и загледа как тъмни на лунната светлина, парчетата се ронят и се сипят между пръстите му. Избърса ръка в крачола на панталона си, изправи се и се върна в къщата. Не заспа, само лежеше на кревата и гледаше през единствения прозорец, докато се зазори, докато по земята вече нямаше сенки, докато тя се разпростря сива, безплодна и безкрайна пред него.

След смъртта на баща си Стоунър ходеше възможно най-често в края на седмицата във фермата и всеки път, когато виждаше майка си, я виждаше все по-слаба, бледа и мълчалива, докато накрая живи като че ли бяха само хлътналите й бляскави очи. През последните си дни тя изобщо не разговаряше с него, очите й само трепкаха леко, докато го гледаше от леглото, и от време на време от устните й се отронваше тиха въздишка.

Стоунър я погреба до съпруга й. След като опелото приключи и шепата опечалени се разотидоха, Стоунър продължи да стои на студения ноемврийски вятър и да гледа двата гроба, единия отворен за товара си, другия с могилка отгоре, обрасла с рехава трева. Той се извърна към голото малко гробище без дървета, на което лежаха други като майка му и баща му, и погледна през равната земя по посока на фермата, където се беше родил, където майка му и баща му бяха прекарали годините си. Замисли се за цената, плащана година след година на земята, която си беше останала същата — може би малко по-безплодна, малко по-скъперническа. Не се беше променило нищо. Животът им бе похарчен в безрадостен робски труд, волята им бе сломена, умът им бе притъпен. Сега бяха в земята, за която бяха дали живота си, и бавно, година след година, земята щеше да ги прибере. Влагата и разложението щяха да разядат бавно чамовите ковчези, където лежаха телата им, щяха да докоснат бавно плътта им и накрая щяха да погълнат последните останки от съществуванието им. И майка му и баща му щяха да се превърнат в безсмислена част от тази упорита земя, на която преди много време се бяха посветили.

Стоунър остави Тоуб да презимува във фермата, а през пролетта на 1928 година я обяви за продан. Уговорката беше Тоуб да живее във фермата, докато тя се продаде, и каквото изкара, да остане за него. Доколкото можеше, той постегна къщата, пооправи я и боядиса малката плевня. Въпреки това Стоунър намери подходящ купувач чак през пролетта на 1929 година. Прие първото предложение, което получи — малко над две хиляди долара, даде на Тоуб няколкостотин и в края на август изпрати каквото беше останало на тъст си, за да намали сумата, която му дължеше за къщата в Колумбия.

През октомври същата година фондовата борса се срина и по местните вестници се появиха статии за Уолстрийт, за пропилени състояния и променен охолен живот. Малцина в Колумбия бяха засегнати — хората тук бяха консервативни и почти никой не държеше парите си, вложени в акции и облигации. Но започнаха да пристигат новини за банкови фалити в цялата страна и зачатъците на несигурността докоснаха някои от жителите на града: неколцина фермери изтеглиха спестяванията си, други пък (подучени от местните банкери) увеличиха влоговете си. Никой обаче не се притесни особено, докато не се разбра, че в Сейнт Луис е фалирала малка частна банка — „Търговски тръст“.

Когато новината пристигна, Стоунър обядваше в бюфета на университета и веднага се прибра, за да каже на Едит. „Търговски тръст“ беше банката, в която бе ипотеката на къщата им и на която управител беше бащата на Едит. Същия следобед тя се обади по телефона в Сейнт Луис и разговаря с майка си, която бе весела и й каза как господин Бостуик я бил уверил, че няма място за притеснение и до няколко седмици всичко ще се нареди.

Три дни по-късно Хорас Бостуик беше мъртъв, самоубийство. Една сутрин отишъл на работа необичайно весел, поздравил няколкото служители, които още работели зад затворените врати на банката, казал на секретарката да не го свързва с никого по телефона и след като влязъл в кабинета си, се заключил отвътре. Към десет сутринта се застрелял в главата с револвер, който бил купил предния ден и бил внесъл в куфарчето си. Не оставил писмо, но старателно подредените по бюрото му книжа казвали всичко, каквото той имал да каже. А то било: финансов крах. Подобно на баща си в Бостън, Хорас Бостуик бил вложил неразумно, при това не само свои пари, но и пари на банката, и разорението му било толкова пълно, че той не виждал как ще се измъкне. Оказа се, че разорението съвсем не е чак толкова пълно, колкото си мислел той в мига на самоубийството. След разчистването на сметките семейната къща си остана непокътната, а няколкото дребни недвижими имота в покрайнините на Сейнт Луис бяха достатъчни да осигурят на жена му малки приходи до края на живота й.

Това обаче не се разбра веднага. Уилям Стоунър бе потърсен по телефона, за да научи за фалита и самоубийството на Хорас Бостуик, и той съобщи новината на Едит възможно най-внимателно, доколкото го позволяваше отчуждението им.

Тя я посрещна спокойно, сякаш го беше очаквала. Гледа известно време Стоунър, без да казва нищо, сетне поклати глава и рече разсеяно:

— Клетата мама. Какво ще прави? Винаги е имало някой, който да се грижи за нея. Как ще живее?

Стоунър отвърна:

— Кажи й… — Той замълча неловко. — Кажи й, че ако иска, може да живее с нас. Добре дошла е.

Едит му се усмихна със странна смесица от обич и презрение.

— О, Уили. Тя по-скоро ще умре. Не го ли знаеш?

Стоунър кимна.

— Вероятно го знам — отговори.

И така вечерта, след като Стоунър научи по телефона какво се е случило, Едит тръгна от Колумбия, за да отиде на погребението в Сейнт Луис и да остане колкото е необходимо. Една седмица след заминаването й Стоунър получи кратко писмо, в което се казваше, че тя щяла да постои с майка си още половин месец, може и по-дълго. Остана там близо два месеца и Уилям беше сам с дъщеря си в голямата къща.

Първите няколко дни празнотата в нея го хвърляше в неочаквана странна тревога. Той обаче свикна с тази празнота и тя започна да му доставя наслада: след седмица Стоунър се почувства щастлив, както не се бе чувствал от години, и спомнеше ли си, че Едит неминуемо ще се прибере, го обземаше тихо съжаление, което вече не се налагаше той да крие от самия себе си.

Пролетта на същата година Грейс бе отпразнувала шестия си рожден ден, а през есента тръгна на училище. Всяка сутрин Стоунър я приготвяше за часовете, а следобед се прибираше, за да я посрещне.

На шест години Грейс беше високо, стройно дете с коса, по-скоро руса, отколкото червена, със съвършено светла кожа и очи, които бяха тъмносини, чак лилави. Беше кротка и весела и се радваше на неща, вдъхващи на баща й чувство, което наподобяваше тъжно благоговение.

Понякога Грейс си играеше с децата от квартала, но по-често седеше с баща си в просторния му кабинет и го гледаше как проверява писмени работи, чете или пише. Двамата разговаряха — толкова тихо и сериозно, че Уилям Стоунър бе трогнат от нежност, каквато изобщо не бе очаквал. Грейс рисуваше върху листове жълта хартия непохватни мили картинки и ги подаряваше най-тържествено на баща си или пък му четеше на глас от читанката за първи клас. Вечер, след като я сложеше да си легне и се върнеше в кабинета, Стоунър усещаше отсъствието й в стаята и се успокояваше с мисълта, че тя спи на сигурно горе. По начини, които едва ли осъзнаваше, започна да я обучава и наблюдаваше с изумление и любов как тя расте направо пред очите му и върху лицето й се изписва умът, който работеше вътре в нея.

Едит се прибра в Колумбия чак след Нова година, така че Уилям Стоунър и дъщеря му прекараха Коледата сами. Размениха си подаръци: в сдържано напредничавото училище към университета Грейс направи за баща си нещо като пепелник от глина, въпреки че той не пушеше, а Уилям й поднесе нова рокля, която лично бе избрал в един магазин в центъра, няколко книжки и комплект за оцветяване. Почти целия ден седяха пред малкото коледно дърво, разговаряха и гледаха как лампичките блещукат по украшенията, а гирляндите примигват от тъмнозелените иглички като заровен огън.

По време на коледната ваканция, тази странна плаха пауза насред трескавия семестър, Уилям Стоунър започна да осъзнава две неща: започна да си дава сметка колко жизненоважна е станала Грейс за съществуването му и започна да разбира, че май е възможно да стане добър преподавател.

Беше готов да си признае, че не е бил добър преподавател. Винаги, още от времето, когато бе напредвал бавно и мъчително през лекциите по английски в първи курс, виждаше пропастта, разпростряла се между онова, което той чувства към предмета, и онова, което показва в аудиторията. Беше се надявал времето и опитът да запълнят тази пропаст, но това не се беше случило. Нещата, които бе скътал най-дълбоко в себе си, бяха предавани най-вероломно, когато Стоунър говореше за тях пред студентите си, най-живото се спаружваше в думите му и онова, което го вълнуваше най-силно, ставаше студено, след като го изречеше. И мисълта за това несъответствие, за тази несъстоятелност го потискаше така, че усещането за нея се превърна в навик, в част от него, както сгърбените му рамене.

Но през седмиците, когато Едит беше в Сейнт Луис, докато той четеше лекции, от време на време усещаше, че се е запалил дотолкова по темата, че е забравил за своята несъстоятелност, за себе си и дори за студентите отпред. От време на време се въодушевяваше така, че пелтечеше, ръкомахаше и не обръщаше внимание на записките за лекциите, които обикновено го направляваха. В началото се стъписваше от тези изблици, сякаш възприемаше прекалено свойски предмета, и се извиняваше на студентите, но след като те започнаха да идват при него и след лекциите, след като в писмените им работи се появиха намеци за въображение и следи от плаха любов, Стоунър беше насърчен да прави каквото никога не го бяха учили. Любовта към литературата, към езика, към тайнството на ума и на сърцето, проявяващи се в дребните, странни и неочаквани съчетания от букви и думи, в най-черния и най-студения печат — любовта, която Стоунър беше крил, сякаш беше незаконна и опасна, — той започна да дава воля на тази любов в началото плахо, сетне дръзко и след това гордо.

Беше и натъжен, и насърчен от откритието какво може да прави: въпреки намеренията си усещаше, че е измамил и студентите, и самия себе си. Студентите, които дотогава избутваха криво-ляво курса му, като повтаряха механично определени стъпки, започнаха да го гледат озадачено и възмутено, а които не бяха присъствали преди на курсовете му, започнаха да се стичат на неговите лекции и да му кимат из коридорите. Стоунър говореше по-уверено и усещаше как в него се трупа топла твърда строгост. Подозираше, че с десетгодишно закъснение е започнал да открива кой е и човекът, когото виждаше, беше и повече, и по-малко от онова, което си бе представял. Чувстваше, че най-после е започнал да бъде преподавател, което всъщност не бе нищо повече от човек, верен на принципите си, на когото е дадено достойнството на едно умение, нямащо нищо общо с безразсъдството, малодушието и несъстоятелността му като мъж. Това беше познание, за което Стоунър не можеше да говори, но което, след като той достигна до него, го промени тъй, че никой не можеше да сбърка присъствието му.

И така, когато се прибра от Сейнт Луис, Едит го завари променен по начин, който не разбираше, но който тутакси усети. Върна се най-неочаквано с един от следобедните влакове и след като прекоси всекидневната, влезе в кабинета, където мъжът й и дъщеря й седяха мълчаливо. Искаше да ги изненада и с внезапната си поява, и с променения си вид, но когато Уилям я погледна и Едит видя учудването в очите му, тя веднага разбра, че истинската промяна всъщност е настъпила в него и тя е толкова дълбока, че ефектът от външността й си е останал незабелязан — Едит си помисли някак отчуждено, но и донякъде изненадано: познавам го по-добре, отколкото съм предполагала.

Уилям бе учуден от появата и от променения й външен вид, но и едното, и другото вече не можеха да го развълнуват както преди. Той я погледа известно време, после стана от бюрото, прекоси стаята и я поздрави сериозно.

Едит се беше подстригала на черта и си бе сложила една от онези шапки, които бяха толкова прилепнали, че подстриганата й коса стоеше като неравна рамка плътно до лицето й, на устата бе с ярко оранжевочервено червило, а скулите й изпъкваха от двете петънца руж по тях. Беше облечена в къса права рокля, каквито от няколко години бяха излезли на мода сред по-младите жени, тя се спускаше свободно от раменете й и стигаше точно над коленете. Едит се усмихна смутено на мъжа си и отиде през стаята при дъщеря си, която седеше на пода и я гледаше безмълвно и съсредоточено. Приклекна спънато с тясната в краката рокля.

— Грейси, миличка — каза с глас, който се стори на Уилям напрегнат и пресеклив, — мъчно ли ти беше за мама? Помисли ли си, че няма да си дойде никога?

Грейс целуна майка си по бузата и я погледна сериозно.

— Изглеждаш различно — отбеляза.

Едит се засмя и стана от пода, завъртя се с ръце над главата.

— Имам си нова рокля и нови обувки, и нова прическа. Харесват ли ти?

Грейс кимна не особено убедено.

— Изглеждаш различно — повтори.

Усмивката на Едит стана по-широка, на един от зъбите й имаше бледо петно размазано червило. Тя се извърна към Уилям и попита:

— Различно ли изглеждам?

— Да — потвърди той. — Много чаровна. Много хубава.

Тя му се засмя и поклати глава.

— Клетият Уили — каза. После се извърна още веднъж към дъщеря си. — Струва ми се, че съм различна — рече й. — Наистина.

Но Уилям Стоунър знаеше, че Едит говори на него. И в онзи миг някак си разбра, че каквито и да са намеренията и мнението й, Едит — без дори да подозира, — се опитва да му обяви нова война.