Стоунър

2

Половин месец след като Стоунър получи бакалавърска степен, в Сараево при покушение, извършено от сръбски националист, беше убит ерцхерцог Франц-Фердинанд и още преди есента цяла Европа беше обхваната от война. Въпросът вълнуваше постоянно по-големите студенти — те се питаха каква ли роля ще изиграят накрая Щатите и бяха приятно несигурни в собственото си бъдеще.

Пред Уилям Стоунър обаче бъдещето се простираше ярко, сигурно и непроменливо. Той го възприемаше не като поток от събития, промени и възможности, а като територия отпред, която чакаше той да я опознае. Възприемаше го като огромната университетска библиотека, където можеха да построят нови крила, да добавят нови книги и да махнат стари, без това да променя изцяло истинската й същност. Виждаше бъдещето в учебното заведение, на което се беше посветил и което разбираше толкова несъвършено, смяташе, че самият той ще се променя в това бъдеще, докато то ще бъде за него не обект, а оръдие на промените.

Към края на лятото, точно преди началото на есенния семестър отиде да се види с родителите си. Намерението му беше да помогне на баща си с лятната реколта, но видя, че той е наел черноработник негър, който се трудеше безмълвно и усърдно и сам свършваше за ден почти колкото преди години Уилям и баща му, взети заедно, за същото време. Родителите му се зарадваха и явно не му се сърдеха за решението. Той обаче усети, че няма какво да им каже — вече си даваше сметка, че те му стават чужди, и от тази загуба ги обичаше още повече. Върна се в Колумбия една седмица по-рано, отколкото бе предвиждал.

Вече недоволстваше, че трябва да заделя време и да работи във фермата на Фут. Бе започнал да учи късно и сега искаше да навакса. Понякога, потопен в книгите, осъзнаваше колко много не знае, колко много не е чел и спокойствието, към което неудържимо се стремеше, ставаше на пух и прах — Стоунър си даваше сметка с колко малко време разполага в живота, за да прочете толкова много, да научи каквото имаше да учи.

През пролетта на 1915 година си взе изпитите за магистратура и прекара лятото в това да пише дипломната работа — прозодично изследване на един от „Кентърбърийските разкази“ на Чосър. Още преди края на лятото Футови му казаха, че вече нямат нужда от него във фермата.

Стоунър очакваше да го отпратят и в някои отношения беше доволен, но след като се случи, за миг го жегна паника. Сякаш бе заличено последното, което го свързваше със стария живот. Той прекара последните седмици от лятото във фермата на баща си, където внесе окончателните поправки в дипломната си работа. Арчър Слоун вече беше уредил Стоунър да поеме два от началните курсове по английски при новопостъпилите първокурсници и през това време да започне докторската дисертация. Щеше да получава по четиристотин долара на година. Изнесе се от тясната таванска стаичка у Футови, където бе живял пет години, и нае още по-малка при университета.

Макар да му предстоеше да преподава на неколцина неподбрани първокурсници само основи на граматиката и композицията, той очакваше да започне работа въодушевено, със силното усещане за нещо значимо. През седмицата преди началото на есенния семестър подготви курса и видя възможностите, каквито откриваш, докато се бориш с материала и темите на едно начинание: долови логиката на граматиката и му се стори, че вижда как тя се разпростира, как прониква в езика и подкрепя човешката мисъл. В лесните упражнения по композиция, които подготви за студентите, откри възможностите на прозата и нейната красота и зачака с нетърпение да вдъхне и на студентите си чувството, което го бе обзело.

Но след обичайното записване и учебен план в началото, когато се обърна за пръв път към предмета и студентите си, Стоунър установи, че усещането за чудо си остава скрито вътре в него. Понякога, докато четеше лекции, сякаш стоеше извън себе си и наблюдаваше непознат, който говори на неколцина, събрани против волята си на едно място — чуваше собствения си глух глас, който повтаряше подготвените материали, и в това повторение не се долавяше и следа от вълнението му.

Намери отдушник и удовлетворение в занятията, където самият той беше студент. Там успя да си върне откривателското чувство, обзело го онзи пръв ден, когато Арчър Слоун го бе заговорил по време на упражненията и в миг Стоунър се бе превърнал в друг човек. Докато съзнанието му бе погълнато от предмета, докато се опитваше да обхване мощта на литературата, която изучаваше, и да проумее същността й, той долавяше, че постоянно се променя вътрешно, и след като го доловеше, се отдалечаваше от самия себе си, навлизаше в света, който го съдържаше, така че разбираше как стихотворението на Милтън, което е прочел, или очеркът на Бейкън, или пиесата на Бен Джонсън преобразяват света — тяхна тема, при това го преобразяват именно защото зависят от него. На занятията Стоунър говореше рядко, рядко беше доволен и от писмените си работи. И те като лекциите му пред младите студенти не издаваха онова, което той знаеше дълбоко в себе си.

Започна да се сближава с някои от състудентите си, които също преподаваха в катедрата. Сред тях имаше двама, с които се сприятели: Дейвид Мастърс и Гордън Финч.

Мастърс беше слабичък мургав младеж с остър език и добри очи. И той като Стоунър тъкмо беше записал докторантура, макар да бе с година година и нещо по-малък. Сред преподавателите и докторантите се славеше като нагъл и безочлив и по всеобщо мнение щеше да защити трудно научната степен. Стоунър го смяташе за най-умния човек, когото е срещал, и му се подчиняваше, без да му завижда или да му се сърди.

Гордън Финч беше едър и рус и само на двайсет и три бе склонен към напълняване. Беше получил бакалавърска степен в търговски колеж в Сейнт Луис, а в университета се пробваше за магистратура в икономическия, историческия и инженерния факултет. Беше се заел да пише дипломна и по литература главно защото в последния момент беше успял да се хване на дребна преподавателска работа в Английската катедра. Бързо се прояви едва ли не като най-безразличния студент там. Но първокурсниците го харесваха, той се разбираше и с по-възрастните преподаватели във факултета, и с хората в администрацията.

На тримата: Стоунър, Мастърс и Финч, им стана навик да се срещат в петък следобед в малко заведение в центъра на Колумбия, където пиеха огромни халби бира и си говореха до късно през нощта. Въпреки че само в тези вечери намираше удоволствието да общува, Стоунър често се питаше какви точно са отношенията между тримата. Разбираха се, но не бяха станали близки приятели, не си споделяха и рядко се виждаха, освен по време на тези седмични срещи.

Никой не повдигаше въпроса за тези отношения. Стоунър знаеше, че на Гордън Финч и през ум не му минава такова нещо, той обаче подозираше, че това не важи за Дейвид Мастърс. Късно една вечер, както седяха на маса в дъното на сумрачното заведение, Стоунър и Мастърс започнаха да обсъждат следването и преподавателската си работа с непохватната шеговитост на прекалено сериозните. Мастърс вдигна високо едно твърдо сварено яйце от безплатното мезе така, сякаш е кристална сфера, и каза:

— Запитвали ли сте се някога, господа, какво всъщност представлява университетът? Господин Стоунър? Господин Финч?

Те поклатиха усмихнати глава.

— Обзалагам се, че не сте. Предполагам, че Стоунър тук го възприема като огромно хранилище, като библиотека или бардак, където мъжете идват по своя воля и избират онова, което ще ги направи цялостни личности, където всички се трудят задружно като пчелички в общ кошер. Истинските, Добродетелните, Красивите. Те са ей там, зад ъгъла, в следващия коридор, в следващата книга, онази, която още не си чел, или в следващата купчинка, онази, до която още не си се добрал. Но някой ден ще стане и това. И тогава, тогава…

Мастърс погледа още малко яйцето, после отхапа голямо парче от него и с блеснали очи, както дъвчеше, се извърна към Стоунър.

Той се усмихна притеснен, а Финч прихна и удари с ръка по масата.

— Хвана те натясно, Бил. Хвана те.

Мастърс продължи да дъвче още известно време, глътна яйцето и насочи поглед към Финч.

— Ами ти, Финч. Ти какво ще кажеш? — Той вдигна ръка. — Ще възразиш, че не си се замислял. А си го правил. Зад блъфирането и наперената фасада се крие един неусложнен ум. За теб учебното заведение е оръдие на доброто — за света като цяло, разбира се, и по една случайност и за теб. Гледаш на него като на духовна панацея, която прилагаш всяка есен, за да помогнеш на малките копеленца да преживеят още една зима, и си добрият стар чичко доктор, който добродушно ги гали по главите и си прибира в джоба таксите.

Финч се засмя отново и поклати глава.

— Честен кръст, Дейв, като започнеш, и…

Мастърс лапна каквото беше останало от яйцето, задъвка доволно и отпи юнашка глътка от бирата.

— Но и двамата грешите — каза той. — Това е лудница, или… как го наричат сега… санаториум за недъгави, престарели, недоволни и други такива, които не стават за нищо. Да вземем нас тримата — ние сме университетът. Страничен човек няма да се досети, че имаме толкова много допирни точки, ние обаче го знаем, нали? Знаем го, и още как.

Финч се смееше.

— Какво е пък това, Дейв?

Вече заинтригуван от онова, което той казваше, Мастърс се наведе напрегнато през масата.

— Да вземем първо теб, Финч. Ще се постарая да бъда възможно най-добър и ще кажа, че си неподготвен. Както сам знаеш, всъщност не си особено умен — макар че това няма нищо общо.

— Е, де — възкликна все така през смях Финч.

— Но си достатъчно умен — умен точно колкото да осъзнаеш какво ще стане с теб в този свят. Обречен си на провал и го знаеш. Способен си да се държиш като негодник, но не си достатъчно безпощаден, за да го правиш последователно. Не си точно най-почтеният човек, когото съм срещал някога, нито пък си героично непочтен. От една страна, си работяга, но си и достатъчно ленив, за да не се скъсваш от работа, както би искал светът. От друга страна, не си достатъчно ленив, за да внушиш на света колко си важен. И не ти върви — истински. Нямаш излъчване, ходиш озадачен. В света винаги ще бъдеш в периферията на успеха и ще бъдеш съсипан от провала си. Затова си излъчен, избран: провидението, чието чувство за хумор винаги ме е забавлявало, те е изтръгнало от хищните зъби на света и те е сложило тук на сигурно, сред събратята ти. — Все така усмихнат и иронично заядлив, той се обърна към Стоунър. — Ти също няма да се измъкнеш, приятелю. Наистина. Кой си ти? Обикновен син на земята, както си внушаваш? О, не. Ти също си сред недъгавите — ти си мечтателят, безумецът в един още по-безумен свят, нашият Дон Кихот от Средния запад, който препуска без своя Санчо под синьото небе. Достатъчно умен си — при всички положения по-умен от общия ни приятел. Но носиш дамгата, старата недъгавост. Мислиш, че тук има нещо, нещо, което да откриеш. Е, в света ще научиш бързо. Ти също си обречен на провал; не че ще се опълчиш на света. Ще се оставиш да те излапа и да те изплюе и ще лежиш и ще се чудиш какво се е объркало. Защото винаги ще очакваш светът да е такъв, какъвто не е, какъвто няма желание да бъде. Гъгрицата в памука, червеят в бобеното зърно, вредителят в царевицата. Не можеш да застанеш лице в лице с тях, не можеш да се опълчиш, защото си прекалено слаб, защото си прекалено силен. И няма място на този свят, където да отидеш.

— Ами ти? — попита Финч. — Какво за теб?

— О — рече Мастърс и се облегна. — Аз съм един от вас. Всъщност по-лошо. Прекалено умен съм за света и няма да си мълча, това е заболяване, за което лек няма. Ето защо трябва да бъда затворен някъде, където мога да бъда безопасно безотговорен, където не мога да навредя. — Той пак се наведе напред и им се усмихна. — Всички сме като бедния Том и ни е студено.

— „Крал Лир“ — заяви сериозно Стоунър.

— Трето действие, Четвърта сцена — каза Мастърс. — Затова провидението или обществото, или съдбата — наречете го както щете, — е създало за нас този приют, за да се подслоним в бурята. Университетът съществува именно за нас, за отритнатите по света — не за студентите, не за да се стремим безкористно към знания, не заради причините, които чувате. Посочваме причините, допускаме и някои от обикновените хора, от онези, които ще се справят в света, но това е само защитна окраска. Подобно на Църквата през Средновековието, която е нехаела за миряните и дори за Бога, ние се преструваме, за да оцелеем. И ще оцелеем — защото сме длъжни да го направим.

Финч поклати възхитено глава.

— Както ни описваш, Дейв, със сигурност не сме много стока.

— Може би — отвърна Мастърс. — Но дори да не сме стока, пак сме по-добри от онези навън, в калта, от клетниците на света. Не вредим на никого, говорим каквото искаме и ни плащат за това — ето ти го тържеството на вродената добродетел — почти.

Мастърс се отдръпна от масата, вече бе безразличен, не го вълнуваше какво е казал. Гордън Финч се прокашля.

— Добре де — подхвана той сериозно. — Може и донякъде да си прав, Дейв. Но според мен стигаш прекалено далеч. Наистина.

Стоунър и Мастърс се усмихнаха един на друг и онази вечер не се върнаха повече към въпроса. Но след това години наред Стоунър си спомняше понякога думите му и макар да не извикваха образа на университета, на който се бе посветил, те разкриваха нещо за отношенията му с двамата мъже и даваха бегла представа за разяждащата, неподправена горчилка на младостта.

На 7 май 1915 година една германска подводница потопи британския кораб „Лузитания“ със сто и четиринайсет американски пътници на него, към края на 1916 година германците вече воюваха безпрепятствено с подводниците си и отношенията между Съединените щати и Германия се влошаваха от ден на ден. През февруари 1917 година президентът Уилсън скъса дипломатическите отношения. На 6 април американският Конгрес обяви, че САЩ са във война с Германия.

Хиляди младежи в цялата страна сякаш изпитаха облекчение, че напрежението на несигурността най-сетне се е разсеяло, и тръгнаха да обсаждат наборните пунктове, създадени в суматохата няколко седмици преди това. Всъщност стотици младежи не бяха изчакали САЩ да се намесят и още през 1915 година се бяха записали да служат в Кралските канадски въоръжени сили или като шофьори на линейки в някоя от армиите на Антантата в Европа. Неколцина от по-големите студенти в университета бяха постъпили така и макар да не ги познаваше, Уилям Стоунър чуваше все по-често имената им, превърнали се в легенда, защото месеците и седмиците ги приближаваха към мига, за който всички знаеха, че рано или късно неминуемо ще настъпи.

Войната беше обявена в петък и въпреки че лекциите за следващата седмица не бяха отменени, малцина сред студентите и преподавателите се преструваха, че се вълнуват от тях. Обикаляха из коридорите, събираха се на малки групички, говореха тихо, през шепот. Случваше се напрегнатата тишина да се взриви и за малко да прерасне в насилие: на два пъти се проведоха всеобщи антигермански демонстрации, на които студентите скандираха несвързано и развяваха американски знамена. Веднъж бе организирана и кратка демонстрация срещу един от преподавателите, брадат старец, който водеше лекциите по германски езици — беше роден в Мюнхен и на младини беше следвал в Берлинския университет. Но когато се срещна с групичката гневни превъзбудени студенти, когато примига недоумяващо и протегна към тях тънки разтреперени ръце, те се пръснаха, намусени и смутени, кой накъдето види.

През онези първи дни след обявяването на войната Стоунър също бе изпаднал в объркване, но съвсем различно от объркването на повечето в университетското градче. Беше разговарял с по-възрастните студенти и преподаватели за войната в Европа, но все не вярваше, че тя ще избухне, а сега, когато връхлетя и него, и всички останали, откри, че носи в себе си огромни запаси от безразличие. Недоволстваше, че университетът е принуден да прекрати занятията, но не откриваше в себе си силен патриотизъм и все не можеше да си наложи да мрази германците.

Те обаче бяха нарочени за мразене. Веднъж Стоунър срещна случайно Гордън Финч, който разговаряше с неколцина по-възрастни преподаватели от факултета: лицето му беше сгърчено и той сипеше огън и жупел по „хуните“ така, сякаш плюеше по пода. По-късно, в големия кабинет, който деляха шестима от по-младите преподаватели, Финч отиде при Стоунър вече в друго настроение — трескаво весело, и го шляпна по рамото.

— Няма да ги оставим да им се размине току-така, Бил — каза припряно. От потта кръглото му лице лъщеше като намазано с олио, а рядката му руса коса падаше на вяли кичури. — А, без тия, драги ми господине. И аз ще се включа. Вече го обсъдих със стария Слоун и той ми каза да действам. Утре заминавам за Сейнт Луис — да се запиша доброволец. — За миг успя да направи физиономия, близка до сериозната. — Всички сме длъжни да внесем своя принос. — После се усмихна и пак шляпна Стоунър по рамото. — Не е зле да дойдеш и ти с мен.

— Аз ли? — попита Стоунър и повтори невярващо: — Аз?

Финч се засмя.

— Ти, естествено. Всички се записват доброволци. Току-що разговарях с Дейв, и той идва с мен.

Стоунър поклати глава, сякаш беше зашеметен.

— Дейв Мастърс ли?

— Че кой друг! Нашето приятелче Дейв понякога говори доста странно, но ако теглим чертата, не е по-различен от всички останали — ще внесе своя принос. Точно както и ти, Бил. — Финч го удари с юмрук по ръката. — Точно както и ти.

Известно време Стоунър мълча.

— Не съм мислил за това — каза. — Всичко се разигра толкова бързо. Трябва да го обсъдя със Слоун. Ще ти съобщя.

— Ама разбира се — отвърна Финч. — Ще внесеш своя принос. — Гласът му стана дрезгав от чувствата. — Всички сме заедно в кюпа, Бил, всички сме заедно.

После Стоунър се раздели с Финч, но не отиде при Арчър Слоун. Вместо това тръгна да търси из университетското градче Дейвид Мастърс и да пита къде е. Намери го в една от нишите в библиотеката — седеше сам, пушеше лула и гледаше вторачено един от рафтовете с книги.

Стоунър седна срещу него от другата страна на бюрото. Когато го попита дали наистина е решил да се запише доброволец в армията, Мастърс отговори:

— Разбира се. Защо не?

А когато Стоунър се поинтересува защо, Мастърс рече:

— Познаваш ме доста добре, Бил. Пет пари не давам за германците. Всъщност, предполагам, и за американците. — Изтръска лулата на пода и размаза с крак пепелта. — Вероятно го правя, защото е все едно дали ще се запиша, или няма да се запиша. А може би ще е забавно да прекося още веднъж света, преди да се върна към бавното отшелническо угасване, което ни чака всички.

Макар и да не го разбра, Стоунър кимна — прие каквото му е казал.

— Гордън иска и аз да се запиша доброволец заедно с вас.

Мастърс се усмихна.

— Гордън чувства първата сила на добродетелността, до която някога са му давали достъп, и, естествено, иска да приобщи към нея и останалия свят — така ще има възможност да вярва и занапред. Ама разбира се. Защо не? Запиши се с нас. Сигурно ще ти се отрази добре да видиш какво представлява светът. — Той замълча и се взря напрегнато в Стоунър. — Но ако го направиш, много те моля, нека да не е заради Бога, родината и скъпия стар Университет на Мисури. Направи го заради себе си.

Стоунър изчака малко. После каза:

— Ще говоря със Слоун и ще ти съобщя.

Не знаеше какъв очаква да бъде отговорът на Арчър Слоун, но въпреки това се изненада, когато отиде при него в тесния кабинет с книги по стените и му съобщи за решението, което всъщност още не беше взел.

Слоун, който открай време се държеше хладно и любезно иронично с него, си изпусна нервите. Дългото му слабо лице почервеня, от гняв бръчките от двете страни на устата му се врязаха по-надълбоко, той понечи да стане от стола, за да се доближи до Стоунър, и стисна юмруци. После пак седна и демонстративно разхлаби юмруци, след което допря длани до бюрото — пръстите му трепереха, но гласът му бе рязък и уверен.

— Простете за внезапния изблик. Но през последните няколко дни изгубих близо една трета от преподавателите и не виждам надежда да им намеря заместници. Ядосан съм не на вас, но… — Той се извърна и погледна нагоре към високия прозорец в другия край на кабинета. Върху лицето му падаше рязка светлина, от която бръчките изглеждаха по-дълбоки и сенките под очите му по-тъмни, така че за миг той се стори на Стоунър стар и болен. — Роден съм през 1860 година, точно преди Войната на бунта4. Не я помня, разбира се, бил съм много малък. Не помня и баща си, загинал е през първата година на войната, в Битката при Шайлоу. — Той погледна бързо Стоунър. — Но виждам какво последва. Войната не само погубва няколко хиляди или няколко стотици хиляди младежи. Тя погубва в народа нещо, което никога не може да бъде възстановено. И ако един народ мине през достатъчно войни, много скоро не остава друго, освен добичето, съществото, което ние — вие, аз и други като нас, — сме извадили от калта. — Слоун мълча дълго, сетне се подсмихна. — Не бива да искат от един учен да унищожава онова, което той цели да съгради в живота си.

Стоунър се прокашля и каза нерешително:

— Всичко се разигра някак много бързо. Изобщо не ми е хрумвало, докато не говорих с Финч и Мастърс. И досега ми се струва малко нереално.

— Така е, разбира се — отвърна Слоун. После се размърда неспокойно и се извърна в другата посока. — Няма да ви казвам какво да правите. Ще ви кажа само едно: вие сам си решете. Ще има задължителна мобилизация, но ако искате, можете да се освободите. Не ви е страх да отидете, нали?

— Не, господине — потвърди Стоунър. — Не мисля, че ме е страх.

— В такъв случай наистина имате избор и ще трябва да го направите заради самия себе си. Не се налага да уточнявам, че ако решите да се запишете доброволец, ще бъдете възстановен на сегашната длъжност, след като се приберете. Ако ли пък решите да не се записвате, можете да останете тук, но няма да имате, естествено, особено предимство — не е изключено сега или в бъдеще да срещате спънки.

— Разбирам го — отвърна Стоунър.

Настъпи дълго мълчание и накрая Стоунър реши, че Слоун е приключил с него. Но тъкмо се изправи, за да си тръгне от кабинета, когато Слоун заговори отново. Каза бавно:

— Не забравяйте кой сте и какъв сте избрали да станете, а също значението на онова, което правите. Има войни, поражения и победи на човешкия род, които не са военни и не са записани в историческите летописи. Не го забравяйте, докато се опитвате да решите как да постъпите.

Два дни Стоунър не отиде да чете лекции и не разговаря с никого от познатите си. Стоеше в малката си стая и умуваше какво да прави. Беше заобиколен от книгите си и от тишината в стаята и само от време на време забелязваше света навън, виковете на студентите в далечината, които се чуваха като шепот, бързото трополене на някоя двуколка по покритите с кирпич улици, глухия тропот на някой от десетината автомобила в града. Така и не беше свикнал да се самоанализира и задачата да търси подбудите му се стори трудна и леко неприятна — чувстваше, че не може да предложи на себе си кой знае какво и че вътре в него няма много неща, които да открие.

Когато накрая стигна до решение, му се стори, че го е знаел още от самото начало. В петък се срещна с Мастърс и Финч и им каза, че няма да отиде с тях да се сражава с германците.

Нали още имаше подкрепа — достъпа до добродетелността, Гордън Финч застина и си позволи да го погледне с укор и тъга.

— Подвеждаш ни, Бил — каза пресипнало. — Подвеждаш ни всички.

— Млъквай — рече Мастърс. Той погледна изпитателно Стоунър. — Помислих си, че вероятно ще решиш да не дойдеш. Винаги си изглеждал някак крехък и отдаден на целите си. Не че има знамение, разбира се, но защо накрая реши така?

Известно време Стоунър мълча. Замисли се за последните два дни, за тихата борба, която сякаш нямаше цел и смисъл, замисли се за своя живот в университета през последните седем години, замисли се и за годините преди това, за далечните години с неговите родители във фермата и за мъртвилото, от което като по чудо бе възкръснал.

— Не знам — отвърна накрая. — Вероятно заради всичко. Не мога да кажа.

— Ще ти бъде трудно — вметна Мастърс — да останеш тук.

— Знам — каза Стоунър.

— Но си струва, така ли мислиш?

Стоунър кимна.

Мастърс грейна в усмивка и каза с обичайната си ирония:

— Точно така, изглеждаш крехък и гладен. Обречен си.

Печалният упрек на Финч се бе превърнал в нещо като колебливо презрение.

— Някой ден ще съжаляваш, Бил — каза той прегракнало и гласът му се поколеба между заплахата и съжалението.

Стоунър кимна.

— Възможно е — съгласи се той.

После им каза „довиждане“ и се обърна. На другия ден двамата заминаваха да се запишат доброволци в Сейнт Луис, а Стоунър имаше да се готви за лекциите следващата седмица.

Нямаше угризения на съвестта за решението си и когато мобилизацията стана всеобща, подаде молба да го освободят без особени чувства или разкаяние, но усещаше погледите на по-възрастните си колеги и едва доловимото неуважение, избило в обичайното отношение на студентите към него. Дори подозираше, че през месеците на войната Арчър Слоун, който навремето бе одобрил от все сърце решението му да остане в университета, е започнал да се държи по-хладно и отчуждено.

През пролетта на 1918 година изпълни всички изисквания за докторска степен и през юни същата година я защити. Месец преди това получи писмо от Гордън Финч, който беше изкарал офицерска школа и бе пратен в учебен лагер край Ню Йорк. С писмото си го уведомяваше, че са му разрешили да посещава в свободното време Колумбийския университет, където също е успял да покрие изискванията за докторска степен и през лятото ще я защити в Педагогическия колеж там.

Каза му още, че Дейв Мастърс е бил пратен във Франция и че почти година след като се е записал доброволец, по време на бойните действия на американските части е бил убит в Шато Тиери.