Стоунър

14

Онова лято Стоунър не преподава и се разболя за пръв път през живота си. Вдигна висока температура с неизвестен произход, която само за седмица спадна, но го остави без сили, той стана слаб като скелет и оглуша частично. Цялото лято бе толкова немощен и безжизнен, че се уморяваше и от няколко крачки, почти през цялото време не излизаше от малката остъклена веранда отзад на къщата, лежеше или седеше на старото кресло, което бе качил от мазето. Гледаше през прозореца или към обкования с дъски таван и от време на време се раздвижваше, като ходеше да хапне нещо в кухнята.

Почти нямаше сили да разговаря с Едит и дори с Грейс, въпреки че се случваше Едит да дойде в задната стаичка, да побъбри разсеяно няколко минути с него, а после да го остави сам точно толкова внезапно, както и беше нахлула.

Веднъж в средата на лятото отвори дума за Катрин.

— Току-що научих, преди ден-два — рече тя. — Значи малката ти приятелка си е заминала, така ли?

Стоунър трябваше да приложи усилие, за да насочи вниманието си от прозореца към Едит.

— Да — каза меко.

— Как й беше името? — попита Едит. — Все не мога да го запомня.

— Катрин — отговори той. — Катрин Дрискол.

— А, да — рече Едит. — Катрин Дрискол. Ето на, видя ли? Казвах ли ти аз? Обясних ти, че тези неща не са важни.

Той кимна разсеяно. Навън, в стария бряст, сместил се при оградата в задния двор, се обади голяма черно-бяла птица, сврака. Стоунър заслуша грака й, протяжния самотен вик, и загледа като омагьосан отворения клюн.

Онова лято се състари бързо и когато през есента тръгна да чете отново лекции, имаше и хора, които в началото не го познаваха и трепваха, стъписани и изненадани. Лицето му, изпито и костеливо, бе прорязано от дълбоки бръчки, косата му бе на път да побелее и Стоунър се беше изгърбил много, сякаш носеше невидим товар. Гласът му бе станал леко пресипнал и рязък и той си бе създал навика да гледа с наведена глава, така че бистрите му сиви очи бяха пронизващи и изпитателни под гъстите вежди. Рядко говореше с някого, освен със студентите и винаги отговаряше на въпросите и поздравите припряно, а понякога и грубо.

Вършеше работата си упорито и решително и с това развеселяваше по-възрастните колеги и вбесяваше по-младите преподаватели, които като него водеха занятия само на първокурсниците, часове наред поправяше и оценяваше писмени работи, всеки ден провеждаше консултации и ходеше неотклонно на всички заседания на катедрата. Не се изказваше често на тях, но направеше ли го, говореше без задръжки и недомлъвки, така че си създаде сред колегите славата на сприхав и избухлив. Но с младите студенти беше внимателен и търпелив, макар да настояваше да работят повече, отколкото им се искаше, и то със сляпа твърдост, която мнозина не разбираха.

Колегите му, особено по-младите, го смятаха за „отдаден“ преподавател, понятие, което употребяваха къде със завист, къде с презрение, за човек, когото тази отдаденост е заслепила за всичко извън аудиторията или в най-добрия случай, извън университета. Взимаха го малко и на подбив: след поредното заседание на катедрата, на което Стоунър разказа без заобикалки как напоследък експериментирал с преподаването на граматиката, един млад преподавател подметна, че „за него съвкуплението се ограничава с глаголите“, и бе изненадан колко много са се смели и как многозначително са се споглеждали някои от по-възрастните мъже.

Но Уилям Стоунър познаваше света по начин, който малцина сред по-младите му колеги можеха да разберат. Дълбоко в него, отвъд паметта, се бе загнездило познанието за несгодите, за глада, лишенията и болката. Стоунър се сещаше рядко за ранните си години във фермата в Бунвил, но въпреки това през цялото време съвсем близо до съзнанието му бе кървавото познание на неговото наследство, предадено му от предци, чийто живот е бил труден, белязан от тъма и стоицизъм и които са споделяли етиката да посрещат потисническия свят с лица, безизразни, твърди и мрачни.

И макар да гледаше с привидно безразличие на времето, в което живееше, Стоунър осъзнаваше до какво се свежда то. През това десетилетие, когато лицата на мнозина мъже откриваха постоянна намусеност и твърдост, сякаш надзъртаха в бездна, Уилям Стоунър, за когото това изражение бе познато като въздуха, в който се движеше, различаваше признаците на поголовно отчаяние, познати му още от дете. Виждаше как добри хора пропадат, спускат се бавно към безнадеждността, прекършени, както бе прекършена мечтата им за сносен живот, виждаше ги как обикалят безцелно по улиците с очи, празни като парчета натрошено стъкло, виждаше ги как се качват към задни врати с горчивата гордост на мъже, тръгнали към лобното си място, и просят хляб, който да им позволи да просят отново, виждаше мъже, които навремето бяха стъпвали напето, достойно, а сега го гледаха със завист и омраза заради окаяната сигурност на човек на постоянен щат в учреждение, което надали щеше да се разори. Не изразяваше на глас онова, което знаеше за всеобщото нещастие, но това познание го трогваше и го променяше по начини, скрити надълбоко от очите на другите, и всеки миг от живота му бе белязан от сподавената тъга, породена от тези повсеместни изпитания.

Знаеше, освен това за събитията в Европа, които възприемаше като далечен кошмар, и през юли 1936 година, когато Франко се вдигна на бунт срещу испанското правителство и Хитлер разпали от този бунт цяла война, подобно на мнозина други, Стоунър загледа с погнуса как кошмарът напуска съня и тръгва по света. Онази година след началото на семестъра по-младите преподаватели не можеха да говорят за почти нищо друго, мнозина огласиха намерението си да се запишат доброволци и да се бият на страната на лоялистите или да карат линейки. Към края на първия семестър вече имаше такива, които бяха направили тази стъпка и напуснаха в суматохата университета. Стоунър си спомни за Дейв Мастърс и старата загуба го връхлетя с подновена сила, спомни си и за Арчър Слоун и как преди близо двайсет години мъката бавно е пропълзяла по присмехулното му лице, а разяждащото отчаяние е разтворило твърдата сърцевина — помисли си още и че сега, макар и не в такава степен, знае какво е да усещаш опустошението, което Слоун е предчувствал. Виждаше годините, разпрострели се пред него, и знаеше, че най-лошото тепърва предстои.

Подобно на Арчър Слоун, и той осъзна колко е безполезно и опустошително да се обвързваш изцяло с безразсъдните тъмни сили, тласкащи света към неизвестен край — както бе направил и Арчър Слоун, Стоунър се поотдръпна леко от състраданието и любовта и затова не бе повлечен от надвисналата вихрушка. Както и в други мигове на криза и отчаяние, пак се обърна към предпазливата вяра в университета като институция. Каза си, че не е много, но знаеше, че това е всичко, което има.

През лятото на 1937 година усети нов прилив на предишната страст към учението и изследването и с любопитната безплътна напористост на учения, която не е присъща само на младостта или само на възрастта, се върна към единствения живот, който не го беше предал. Установи, че дори в отчаянието си не се е отдалечил много от този живот.

Онази есен програмата му беше особено тежка. Упражненията по композиция с четирите групи първокурсници бяха разхвърляни в най-различни часове шест дни от седмицата. През всички години, откакто беше ръководител на катедрата, Ломакс не бе пропуснал случай да даде на Стоунър програма, от каквато би възроптал и току-що постъпил млад преподавател.

Рано сутринта в първия учебен ден Стоунър седеше в кабинета си и за кой ли път гледаше четливо написаната на машина програма. Предната вечер бе чел до късно нова студия за средновековната традиция, оцеляла и през Ренесанса, и се бе увлякъл толкова, че бе седял до сутринта. Погледна програмата и в него се надигна сподавен гняв. Вторачи се в стената отпред и след няколко минути отново се взря в програмата, после си кимна. Пусна я заедно с прикрепения към нея учебен план в кошчето за отпадъци и отиде при кантонерката в ъгъла на помещението. Издърпа горното чекмедже, погледна разсеяно кафявите папки вътре и извади една. Прелисти я, като подсвирна тихо. След това затвори чекмеджето и с папката под мишница излезе от кабинета, прекоси университетското градче и отиде на първото занятие.

Сградата беше стара, с дъсчени подове и се използваше за аудитория само в крайни случаи — аудиторията, където трябваше да бъде занятието, бе прекалено малка за записалите се студенти и се наложи доста от момчетата да седят по первазите или да стоят прави. Когато Стоунър влезе, те го погледнаха притеснени, както се притесняваме от несигурността — той можеше да е и приятел, и враг, а студентите не знаеха кое е за предпочитане.

Стоунър се извини за аудиторията, направи безобидна шега за сметка на ректората и увери онези, които продължаваха да стоят прави, че на другия ден ще има столове и за тях. После остави папката върху очуканата клатеща се катедра и огледа лицата отпред.

Поколеба се за миг. След това каза:

— Който е купил учебник за курса, може да го върне в книжарницата и да си получи обратно парите. Няма да работим по учебника, посочен в учебния план, който, предполагам, всички сте получили, когато сте се записали за курса. Няма да работим и по самия учебен план. Смятам да се придържам към различен подход по предмета, подход, заради който ще се наложи да набавите два други учебника.

Обърна се с гръб към студентите и взе от поставката под олющената черна дъска парче тебешир — подържа го малко, заслушан в приглушените въздишки и суетене на студентите, докато те се наместваха по чиновете и търпяха рутина, внезапно станала им позната.

Стоунър каза:

— Ще учим по следните учебници. — Той произнесе думите бавно, докато ги пишеше: — „Средновековна английска проза и поезия“ под редакцията на Лумис и Уилард и „Английска литературна критика. Средновековният стадий“ от Дж. У. Х. Аткинс. — Извърна се към групата. — Ще установите, че в книжарницата още не са получили тези книги — нищо чудно това да стане и след половин месец. Междувременно ще ви запозная с предмета и целта на курса и ще изпиша от библиотеката някои книги, за да имате какво да правите.

Известно време той мълча. Много от студентите се бяха надвесили над чиновете и записваха прилежно, други го гледаха вторачено, с едва доловима усмивка, която би трябвало да мине за умна и разбираща, трети пък се бяха втренчили с неприкрито изумление.

— В антологията на Лумис и Уилард ще разберете за основния предмет на курса — поясни Стоунър, — ще изучаваме образци на средновековната поезия и проза с три цели: първо, като литературни произведения, значими сами по себе си, второ, като доказателство за началото на литературен стил и подход в литературната традиция и, трето, като риторични и граматически решения на въпроси от разговорната реч, които дори днес могат да имат приложна стойност и смисъл.

Сега вече почти всички студенти бяха престанали да си водят записки и бяха вдигнали глави, дори умните усмивки вече бяха леко напрегнати, а във въздуха стърчаха няколко ръце. Стоунър посочи една от тези ръце — на висок младеж с тъмна коса и очила.

— Това, господине, общият курс по английски за първи курс, група четвърта ли е?

Стоунър му се усмихна.

— Как се казвате, моля?

Момчето преглътна.

— Джесъп, господине. Франк Джесъп.

Стоунър кимна.

— Господин Джесъп. Да, господин Джесъп, това е общият курс по английски за първокурсници, група четвърта и аз се казвам Стоунър… факти, които безспорно трябваше да спомена в началото на занятието. Имате ли други въпроси?

Момчето преглътна още веднъж.

— Не, господине.

Стоунър кимна и се огледа дружелюбно.

— Някой друг има ли въпроси?

Лицата продължиха да го гледат вторачено, усмивки нямаше и няколко уста висяха отворени.

— Чудесно — рече Стоунър. — Ще продължа. Както казах в началото на занятието, целта на курса е изучаването на някои произведения от периода приблизително от тринайсети до шестнайсети век. На пътя ни могат да застанат някои исторически събития, ще има трудности, и езикови, и философски, и обществени, и религиозни, и теоретични, и практически. Всъщност цялото ни образование дотук ще бъде спънка пред нас, защото мисловните ни навици за естеството на опита са предопределили очакванията ни точно толкова подчертано, както навиците на човека от Средновековието са предопределили неговите очаквания. Като начало нека разгледаме някои от тези мисловни навици, съобразно, с които човекът от Средновековието е живял, разсъждавал и писал…

На тази първа среща Стоунър не държа студентите до края на часа. Някъде по средата приключи с въведението и им даде домашно за почивните дни.

— Бих искал да напишете кратко есе, не повече от три страници, за начина, по който Аристотел е тълкувал понятието topoi, или в приблизителен превод на английски, темата. В Книга втора на „Риторика“ на Аристотел ще намерите подробно изложение на понятието, а в изданието на Лейн Купър е включен предговор, който, както ще установите, ще ви бъде от изключителна полза. Трябва да предадете есето в… понеделник. Мисля, че това е всичко за днес.

След като каза на студентите, че са свободни, той ги гледа угрижено известно време — те не помръдваха. После им кимна рязко и излезе от аудиторията с кафявата папка под мишница.

В понеделник по-малко от половината студенти бяха готови с есето, Стоунър освободи онези, които го предадоха, и довърши занятието с останалите — обясни отново и отново темата, която беше задал, докато не беше сигурен, че са я схванали и са в състояние до сряда да напишат зададеното есе.

Във вторник забеляза в коридорите на Джеси Хол, пред кабинета на Ломакс неколцина студенти — видя, че са от първата му група. Докато ги подминаваше, те се извърнаха с гръб към него и погледнаха към пода, към тавана или към вратата в кабинета на Ломакс. Стоунър се подсмихна, отиде в кабинета си и зачака да го потърсят по телефона — беше сигурен, че е неминуемо.

В два следобед му позвъниха. Той вдигна слушалката, отговори и чу гласа — леден и учтив, — на секретарката на Ломакс.

— Господин Стоунър? Господин Ломакс би искал да се видите днес следобед, възможно най-бързо с господин Ърхарт. Той ви чака.

— Ломакс ще бъде ли там? — попита Стоунър.

Настъпи стъписано мълчание. Гласът отвърна неуверено:

— Според мен… не… вече има уговорена среща. Но господин Ърхарт има правото да…

— Кажете на Ломакс, че не е зле да дойде и той. Предайте му, че до десет минути ще бъда в кабинета на Ърхарт.

Джоуел Ърхарт беше младеж, който вече бе започнал да плешивее и наскоро беше прехвърлил трийсетте. Преди три години Ломакс го беше довел в катедрата и когато се разбра, че е сериозен, но не особено талантлив и без преподавателска дарба, бе сложен да отговаря за учебната програма на първокурсниците в Английската катедра. Кабинетът му всъщност не бе кабинет, а малка стаичка като ниша в дъното на голямата обща стая, където двайсетина млади преподаватели имаха бюра, и за да стигне до там, Стоунър трябваше да прекоси цялото помещение. Докато се провираше между бюрата, някои от преподавателите вдигнаха глави и го погледнаха, ухилиха се открито и го проследиха с очи как върви през стаята. Стоунър отвори вратата, без да чука, влезе в кабинета и седна на стола срещу бюрото на Ърхарт. Ломакс го нямаше.

— Искал си да ме видиш? — подхвана.

Ърхарт, който беше с много светла кожа, се поизчерви. Лепна си усмивка, каза въодушевено:

— Радвам се, че намина, Бил. — После известно време си игра с клечка кибрит, опитваше се да си запали лулата. Не успяваше. — Проклетата влага — каза мрачно. — Тютюнът все е влажен.

— Доколкото разбирам, Ломакс няма да дойде — каза Стоунър.

— Да — потвърди Ърхарт и остави лулата на бюрото. — Всъщност обаче именно господин Ломакс ме помоли да поговоря с теб, така че в известен смисъл… — Той се засмя нервно. — Аз съм нещо като вестоносец.

— И каква вест ти възложиха да ми съобщиш? — попита студено Стоунър.

— Ами доколкото разбрах, са постъпили оплаквания. Студенти… нали знаеш. — Той поклати съчувствено глава. — Някои от тях, изглежда, мислят… всъщност явно не разбират какво точно се случва на занятието ти в осем часа. Господин Ломакс си помисли… всъщност, изглежда, оспорва доколко е разумно въпросите на композицията в първи курс да се разглеждат през…

— През призмата на средновековния език и литература — допълни Стоунър.

— Да — потвърди Ърхарт. — Всъщност ми се струва, че разбирам какво се опитваш да направиш… да ги постъписаш, да ги разтърсиш, да приложиш нов подход, да ги накараш да мислят. Нали така?

Стоунър кимна сериозно.

— Напоследък на съветите често се обсъждат новите подходи в преподаването на първокурсниците, експериментите.

— Именно — каза Ърхарт. — Едва ли някой подкрепя повече от мен експериментите… но водени от най-добри подбуди, понякога стигаме твърде далеч. — Той се засмя и поклати глава. — Със сигурност знам, че аз го правя, ще бъда първият, който ще го признае. Но аз… а и господин Ломакс… може би някакъв компромис, частично връщане към учебната програма, използване на посочените учебници… сам разбираш.

Стоунър стисна устни и погледна тавана, после се облакъти върху страничните облегалки на креслото, долепи върховете на пръстите си и отпусна брадичка върху палците. Накрая каза решително:

— Не, не смятам, че експериментът е получил възможност да бъде приложен. Предай на Ломакс, че смятам да го провеждам до края на семестъра. Ще го направиш ли вместо мен?

Лицето на Ърхарт беше червено. Той процеди:

— Ще го направя… но си представям… сигурен съм, че господин Ломакс ще бъде изключително… разочарован. Наистина изключително разочарован.

Стоунър каза:

— О, в началото може и да е разочарован. Но ще го преглътне. Сигурен съм, че господин Ломакс едва ли възнамерява да оспорва начина, по който един старши асистент е сметнал за уместно да преподава на студентите си. Може и да не е съгласен с преценката на преподавателя, но ще бъде крайно неетично да се опитва да налага собственото си мнение… и между другото, малко опасно. Не си ли съгласен?

Ърхарт взе лулата, стисна я за чашката и я загледа трескаво.

— Ще кажа на господин Ломакс какво е решението ти.

— Ще ти бъда признателен — отвърна Стоунър. Стана от креслото, отиде при вратата, поспря, сякаш се е сетил нещо, и се обърна към Ърхарт. Подметна нехайно: — О, и още нещо. От известно време мисля за следващия семестър. Ако експериментът се окаже сполучлив, следващия семестър вероятно ще опитам още нещо. Обмислям възможността да засегна някои от въпросите на композицията, като разгледам начина, по който класическата и средновековната латинска традиция са се съхранили в някои от пиесите на Шекспир. Може би звучи доста специализирано, но си мисля, че мога да го сведа до работно равнище. Защо не предадеш на Ломакс какво ми е хрумнало — помоли го да го обмисли. След няколко седмици ние с теб бихме могли да…

Ърхарт се сгърби на стола. Пусна лулата върху масата и каза уморено:

— Добре, Бил. Ще му предам. Ще… благодаря, че намина.

Стоунър кимна. Отвори вратата, излезе, затвори я внимателно след себе си и прекоси дългото помещение. Когато един от младите преподаватели го погледна с въпрос в очите, той му намигна, кимна и — най-после — си позволи да се усмихне.

Отиде в кабинета си, седна на бюрото и зачака, като гледаше през отворената врата. След няколко минути чу как по-нататък по коридора се затръшва врата, чу неравномерните стъпки и видя как Ломакс минава покрай кабинета му възможно най-бързо — доколкото му позволяваше куцането.

Стоунър не се помръдна, продължи да бди. След половин час чу как Ломакс се качва бавно, тътрузейки крака, по стълбището и го видя как минава още веднъж покрай кабинета му. Изчака, докато вратата по-нататък се затвори, после си кимна, стана от стола и се прибра.

След няколко седмици научи не от друг, а от самия Финч какво се е разиграло онзи следобед, когато Ломакс нахълтал с гръм и трясък в кабинета му. Оплакал се горчиво от поведението на Стоунър, описал как преподава на първокурсниците неща за последните курсове, изучаващи средноанглийска литература, и поискал Финч да наложи дисциплинарни мерки. Известно време двамата мълчали. Финч понечил да заговори, но взел, че прихнал. Смял се дълго, като от време на време се мъчел да каже нещо, но пак прихвал. Накрая се успокоил, извинил се на Ломакс за изблика и казал:

— Притиснал те е до стената, Холи, толкова ли не виждаш? Няма да се предаде и ти не можеш да направиш абсолютно нищо. Искаш аз да ти свърша мръсната работа, така ли? Как според теб ще изглежда това: декан да се бърка и да проучва как един от най-заслужилите преподаватели в катедрата обучава групите си, при това да се бърка по настояване не на друг, а на ръководителя на катедрата? Не, драги ми господине. Сам си вади кестените от огъня — както умееш. Но нямаш голям избор, нали?

Половин месец след този разговор Стоунър получи от кабинета на Ломакс паметна записка, с която го уведомяваха, че програмата му за следващия семестър е променена, че се предвижда той отново да поеме семинара по латинска традиция и ренесансова литература за докторанти, курса по средноанглийски език и литература за студентите последен курс и докторантите, курса по обща литература за второкурсниците и само една група първокурсници, на които да преподава композиция.

Това беше своеобразна победа, но до края Стоунър щеше да се отнася към нея развеселено и презрително, сякаш тази победа е извоювана само от скука и безразличие.