Стоунър

13

Като съвсем млад Стоунър бе възприемал любовта като абсолютно състояние на битието, до което, ако ти провърви, можеш и да намериш достъп, вече на зряла възраст бе решил, че тя е раят на някаква мнима религия, към който трябва да гледаш развеселено и невярващо, с познато леко презрение и смутена тъга. Сега, на средна възраст, Стоунър започна да проумява, че любовта не е нито благословение, нито илюзия, той я виждаше като акт на човешко съзряване, като състояние, което миг след миг и ден след ден сътворяваме и променяме с волята, ума и сърцето си.

Сега прекарваше при Катрин часовете, които преди бе прекарвал в кабинета си, където бе гледал пейзаж, който трептеше и се изпразваше пред невиждащите му очи. Рано всяка сутрин ходеше в кабинета си и десетина-петнайсет минути седеше тревожно там, после, неспособен да намери спокойствие, излизаше от Джеси Хол, прекосяваше университетското градче и отиваше в библиотеката, където още десетина-петнайсет минути разглеждаше лавиците с книги. Накрая, сякаш това бе игра, която Стоунър играеше сам със себе си, той се отърсваше от самоналоженото нетърпеливо очакване, измъкваше се през една от страничните врати на библиотеката и отиваше в къщата, където живееше Катрин.

Тя често работеше до късно през нощта и се случваше сутрин, когато Стоунър дойдеше в жилището й, да я завари още сънена, топла и чувствена от съня, гола под тъмносиния пеньоар, с който се беше заметнала, за да отвори. В такива дни често се любеха, преди да говорят, отиваха на тясното легло, още намачкано и горещо от съня на Катрин.

Тялото й беше източено, крехко и нежно пламенно, а когато Стоунър я докоснеше, плахата му ръка сякаш оживяваше над плътта. Понякога той гледаше тялото й така, сякаш е ценно съкровище, поверено му да го пази, оставяше пръстите си с тъпи върхове да играят по влажната бледорозова кожа на бедрата и корема и не можеше да се нагледа на привидно простата крехкост на малките й стегнати гърди. Хрумваше му, че никога дотогава не е опознавал тялото на друг, хрумваше му още, че именно това е причината винаги да разграничава същността на другите от тялото, вместило в себе си тази същност. Хрумваше му — като окончателна истина, — и че никога не е познавал друг човек с близостта, доверието и човешката топлота на обвързването.

Като всички влюбени, и те говореха много за себе си, сякаш така щяха да разберат света, направил ги възможни.

— Господи, само как те желаех — каза веднъж Катрин. — Гледах те как стоиш пред групата, такъв голям, красив и непохватен, и те желаех неудържимо. Така и не си забелязал, нали?

— Не — призна си Уилям. — Мислех те за много прилична млада госпожица.

Тя се засмя радостно.

— Прилична, няма що! — Поуспокои се и се усмихна на спомена. — Сигурно и аз съм се мислела за прилична. О, колко прилични изглеждаме на самите себе си, когато нямаме причини да сме неприлични! Трябва да си влюбен, за да научиш някои неща за себе си. Понякога с теб се чувствам най-голямата мръсница, вярната, тръпнеща в очакване мръсница на света. Това прилично ли ти се вижда?

— Не — усмихна се Уилям и се пресегна към нея. — Ела насам.

Научи, че Катрин е имала един любовник — в последния курс в колежа, и че всичко е завършило зле, със сълзи, обвинения и предателства.

— Повечето любовни връзки завършват зле — каза тя и за миг и двамата станаха сериозни.

Уилям бе стъписан и изненадан, когато научи, че Катрин е имала друг преди него — даде си сметка как е започнал да мисли, че преди да се съберат, и двамата всъщност не са съществували.

— Какво срамежливо момче беше — рече Катрин. — В някои отношения вероятно като теб, само че бе огорчен и уплашен, така и не разбрах от какво. Чакаше ме в края на уличката за общежитието, под едно голямо дърво, понеже се срамуваше да влезе вътре — имало много хора. Ходехме на разходка извън града, където нямаше вероятност да ни види някой, извървели сме километри. Но всъщност така и не бяхме заедно. Дори когато се любехме.

Стоунър почти си представи този мъгляв младеж без лице и без име, стъписването му се превърна в тъга и на него като цяло му дожаля за непознатото момче — от объркване и огорчение с неясни причини то беше отхвърлило онова, което сега притежаваше той.

В сънената леност, която ги обземаше след любенето, Стоунър понякога лежеше и имаше чувството, че го залива бавен тих поток от усещания и мудни мисли, и в този поток все не можеше да разбере дали говори на глас, или просто разпознава думите, до които в крайна сметка се свеждаха усещанията и мислите.

Мечтаеше за съвършенства, за светове, където двамата могат да са заедно през цялото време, и бе на път да повярва, че мечтите му са осъществими. „Какво ли ще бъде, ако…“, казваше, а после описваше възможност, едва ли кой знае колко по-привлекателна от света, в който живееха. И двамата споделяха неизречената мисъл, че възможностите, които си представят и които описват, са проявление на любовта и тържество на живота, който сега живееха заедно.

А никой от тях всъщност не си беше представял живота, който живееха заедно. От желанието преминаха към страстта, а от нея — към чувствеността, която миг след миг се обновяваше.

— Страст и знания — каза веднъж Катрин. — Всъщност друго няма, нали?

На Стоунър му се стори, че е точно така и че това е едно от нещата, които е научил.

Защото съвместният им живот от онова лято не беше само любене и разговори. Те се научиха да бъдат заедно, без да разговарят, създадоха си навика да почиват; Стоунър носеше в жилището на Катрин книги, които оставяше там, докато накрая се наложи да сложат още една библиотека. В дните, които прекарваха заедно, Стоунър установи, че се връща към изследвания, които е изоставил, а Катрин продължи да работи по книгата, която щеше да представи като дисертация. Часове наред седеше на мъничкото бюро при стената и навела глава, четеше съсредоточено и напрегнато книги и записки, а тънкото й бледо вратле се подаваше, извито и грациозно, от тъмносиния пеньоар, който тя обикновено носеше, докато Стоунър седеше отпуснато на креслото или също тъй съсредоточено лежеше на кревата.

Случваше се да вдигнат очи, да се усмихнат един на друг и да продължат да четат, понякога Стоунър откъсваше поглед от книгата и се любуваше на изящно извития гръб на Катрин и на тънкото вратле с неизменния кичур коса, паднал върху него. После като спокойствие го обземаше бавно леко желание, той се надигаше от леглото и след като застанеше зад Катрин, отпускаше едва-едва ръце върху раменете й. Тя изправяше гръб и слагаше глава върху гърдите му, а Стоунър плъзваше длани под свободно падащия пеньоар и докосваше нежно гърдите й. После двамата се любеха и известно време лежаха неподвижно, след което се връщаха към работата, сякаш любовта и ученето са един процес.

Такава бе една от особеностите на онова, което наричаха „наложено мнение“, и те я усвоиха онова лято. Бяха възпитани в традиция, която по един или друг начин им казваше, че животът на ума и животът на сетивата са нещо обособено и всъщност взаимно изключващо се — двамата бяха смятали, без дори да се замислят, че едното трябва да бъде предпочетено за сметка на другото. И през ум не им беше минавало, че първото може да засилва второто, и тъй като въплъщението предхождаше осъзнаването на истината, им се струваше, че това откритие принадлежи единствено на тях. Започнаха да събират тези особености на „наложеното мнение“ и да ги трупат като съкровища, това помагаше да се откъснат от света, който даваше такива мнения, помагаше и да се сближат по недоловим, но трогателен начин.

Имаше обаче още една особеност, която Стоунър осъзна и за която не отвори дума пред Катрин. Тя беше свързана с отношенията с жена му и дъщеря му.

Според „наложеното мнение“ тези отношения трябваше да се влошават все повече заради, както би я определило това наложено мнение, „тайната им любовна връзка“, която се задълбочаваше. Но това не се случи. Обратното, отношенията се подобряваха все повече. Все по-дългите отсъствия на Стоунър от онова, което той и досега бе принуден да нарича свой „дом“, сякаш го сближаваха и с Едит, и с Грейс до степен, каквато Стоунър не помнеше от години. Той започна да изпитва към Едит странно приятелско чувство, което се доближаваше до обичта, и от време на време двамата дори разговаряха ей така, за нищо. Онова лято тя даже почисти остъклената веранда, повика да поправят щетите, нанесени от стихиите, и сложи там тясно легло, така че на Стоунър вече не му се налагаше да спи на канапето в дневната.

Понякога в почивните дни в края на седмицата Едит ходеше на гости на съседите и оставяше Грейс сама с баща й. Случваше се да отсъства достатъчно дълго и Стоунър да излиза заедно с дъщеря си на разходка извън града. Далеч от дома тежката бдителна сдържаност на Грейс се стопяваше и понякога тя грейваше в спокойна чаровна усмивка, каквато Стоунър бе на път да забрави. Последната година тя бе дръпнала на ръст и беше много слаба.

Само с усилие на волята Стоунър си припомняше, че изневерява на Едит. Двете части на живота му бяха възможно най-откъснати една от друга и макар Стоунър да знаеше, че самоанализът не му е стихията и той е склонен да се самозаблуждава, все не можеше да повярва, че вреди на някого, за когото носи отговорност.

Нямаше дарбата да се преструва, нито пък му хрумна да крие връзката си с Катрин Дрискол, както не му хрумна и да се перчи пред някого с нея. Струваше му се невъзможно чужд човек да я забележи и дори да прояви някакъв интерес.

Затова се стъписа много, макар и без да го преживява, когато в края на лятото откри, че Едит знае нещо за връзката му и че е била наясно едва ли не от самото начало.

Тя заговори нехайно за нея една сутрин, докато Стоунър пиеше кафе и си говореше с Грейс. Едит каза малко остро на Грейс да престане да се мотае, да закусва бързо, защото има урок по пиано и чак след това може да си губи времето. Уилям загледа как слабата му, стройна дъщеря излиза от трапезарията и зачака разсеяно да чуе първите кънтящи тонове, долетели откъм старото пиано.

— Е — продължи Едит, гласът й още беше рязък, — днес сутринта закъсняваш малко.

Уилям се извърна озадачено към нея, но лицето му си остана разсеяно.

Едит каза:

— Младата ти студентка няма ли да се разсърди, ако я държиш да чака?

Той усети как крайниците му изтръпват.

— Моля? — попита. — Какво каза?

— О, Уили — рече Едит и се засмя снизходително. — Нима си въобразяваш, че не знам за… за дребния ти флирт? Ами, знам от самото начало. Как се казва момичето? Чувала съм, но съм забравила.

Стъписано и объркано, съзнанието му се вкопчи в една-единствена дума и когато Стоунър заговори, му се стори, че гласът му звучи сприхаво и подразнено.

— Ти не разбираш — заяви. — Няма никакъв флирт, както се изрази. Това е…

— О, Уили! — повтори Едит и отново се засмя. — Изглеждаш толкова притеснен. О, знам всичко за тези неща. Мъж на твоите години и така нататък. Вероятно е естествено. Поне така твърдят.

За миг Стоунър не каза нищо. После отвърна без желание:

— Ако искаш да говорим за това, Едит…

— Не! — прекъсна го тя и в гласа й се долови лек страх. — Излишно е да го обсъждаме. Наистина.

И нито тогава, нито по-късно те не говориха за това. През повечето време Едит се придържаше към удобното обяснение, че Стоунър е закъснял и не се е прибрал заради работата си, ала се случваше и да заговори, макар и доста разсеяно, за онова, което знаеше и носеше постоянно някъде в себе си. Понякога го правеше закачливо, с нещо като заядлива обич, друг път без всякакви чувства, сякаш това е най-баналната тема, която може да си представи, случваше се и да стане сприхава, сякаш я дразнеше някаква дреболия.

Едит каза:

— О, знам. Когато мъжът прехвърли четирийсетте. Но, Уили, ти можеш да й бъдеш баща, наистина.

Не му беше хрумвало да се запита как ли изглежда в очите на страничен наблюдател, на света. За миг си го представи и онова, което Едит каза, бе част от тази представа. Зърна героя от вицовете по пушилните и от страниците на евтините романи — нещастник на средна възраст, който не е разбран от жена си, който се прави на млад, хваща се с момиче, от което е с години по-възрастен, пресяга се непохватно и глупаво към младостта, която не може да има, нелеп палячо в кичозни дрехи, на когото светът се присмива от съжаление, притеснение и презрение. Стоунър се взря възможно най-внимателно в този мъж, но колкото повече го гледаше, толкова по-непознат ставаше той. Човекът, когото виждаше, не беше Стоунър и той изведнъж проумя, че това е никой.

Знаеше обаче, че светът се прокрадва към него, към Катрин и малкото гнездо, за което мислеха, че си е само тяхно, и наблюдаваше приближаването му с тъга, за която не можеше да сподели дори с Катрин.

Онзи септември есенният семестър започна с бурно пъстро циганско лято, настъпило след подранилата слана. Стоунър се върна на лекциите с желание, каквото не бе изпитвал от много време, дори мисълта, че ще се изправи пред лицата на стотина първокурсници, не попари подновената му енергия.

Животът му с Катрин продължи почти както преди с тази разлика, че сега, когато студентите и много от преподавателите се бяха върнали, Стоунър започна да усеща, че трябва да е по-прикрит. През лятото в старата къща, където живееше Катрин, нямаше почти никой и така, докато бяха заедно, те бяха откъснати от целия свят и не се страхуваха, че някой може да ги забележи. Сега Уилям трябваше да проявява предпазливост, когато идваше следобед у Катрин — хващаше се, че се озърта по улицата, щом наближи къщата й, и се спуска крадешком по стълбището към малката площадка пред жилището й.

Мислеха какво да направят, обсъждаха дали да не се разбунтуват, споделяха, че се изкушават да извършат нещо скандално, за да разберат всички. Но не го направиха и всъщност не го искаха истински. Искаха само да ги оставят на мира, да бъдат такива, каквито са, и в това желание осъзнаваха, че няма да бъдат оставени на мира, и подозираха, че не могат да бъдат такива, каквито са. Въобразяваха си, че не бият на очи, и почти не им минаваше през ум, че някой може да ги подозира в любовна връзка. Стараеха се да не се засичат в университета, а когато нямаше как да не се срещнат на обществено място, се поздравяваха официално, което им се получаваше доста смешно, но двамата бяха убедени, че не е проличало.

Но за връзката им се знаеше, беше се разчуло много бързо след началото на есенния семестър. Явно бяха разкрити от онова особено ясновидство, което хората имат за такива неща, понеже никой от двамата не бе издал с нищо пред другите личния си живот. Или пък някой може би беше изказал ей така, напосоки, някаква догадка, която е прозвучала достоверно на друг, и заради това всички са започнали да ги гледат под лупа, което на свой ред… Знаеха, че няма никакъв смисъл да се губят в предположения, но продължиха да ги правят.

Имаше знаци, по които и двамата разбраха, че са разкрити. Веднъж Стоунър вървеше зад двама студенти от последния курс и чу как единият казва къде възхитено, къде презрително:

— Виж го ти този Стоунър. Господи, кой да повярва!

После видя как двамата клатят подигравателно глава, озадачени от човешкия жребий. Познати на Катрин й намекваха с недомлъвки за Стоунър и споделяха с нея разни неща за любовния си живот, което тя не бе насърчавала по никакъв начин.

Онова, което ги изненада, бе, че всичко това като че ли нямаше значение. Никой не отказваше да разговаря с тях, никой не ги гледаше на кръв, светът, от който се страхуваха, не ги накара да страдат. Започнаха да смятат, че биха могли да живеят на мястото, което доскоро бяха разглеждали като враждебно за любовта им, и то да живеят с известно достойнство, без притеснения.

Едит реши да заведе за коледните празници Грейс на гости при майка си в Сейнт Луис и за пръв и последен път в съвместния си живот Уилям и Катрин имаха възможност да са заедно за по-дълго.

Съобщиха поотделно и някак между другото, че по коледните празници ще отсъстват от университета: Катрин щяла да ходи на гости на свои роднини в източните щати, а Уилям — да работи в библиографския център и музей в Канзас Сити. По различно време се качиха на различни автобуси и се срещнаха в Лейк Озарк, курортно селище в полите на разпрострялата се Озаркска планинска верига.

Бяха единствените гости в единствената хижа с бунгала в селото, която работеше през цялата година, и прекараха заедно десет дни.

Три дни преди да пристигнат, беше натрупал дебел сняг, по време на престоя им валя отново и полегатите хълмове си останаха бели през цялото време, докато двамата бяха там.

Имаха на разположение спалня, дневна и кухничка, бунгалото им беше малко встрани от другите и бе с изглед към езеро, което през зимните месеци замръзваше. На сутринта се събудиха, за да видят, че са преплели крайници, а телата им са топли и лъскави под дебелите завивки. Надзърнаха изпод завивките и загледаха как в студения въздух дъхът им се превръща на огромни облаци пара, засмяха се като деца и след като отново се завиха презглава, се притиснаха още по-плътно един към друг. Понякога се любеха и оставаха в леглото цяла сутрин — говореха си, докато през един източен прозорец не изгрееше слънце, случваше се и Стоунър да скочи от кревата веднага щом се събудеха, да отметне завивките от голото тяло на Катрин и да се смее на писъците й, докато пали огъня в огромната камина. После се сгушваха пред нея, заметнати само с едно одеяло, и чакаха да се стоплят от разгарящия се огън и естествената топлина на телата си.

Въпреки студа почти всеки ден се разхождаха в гората. Зеленикавочерни на фона на снега, огромните борове се извисяваха тежко към бледосиньото небе без нито едно облаче по него, от време на време от някой клон с пукот се плъзгаше пряспа, която засилваше тишината наоколо, пак от време на време се обаждаше самотна птица и цвъркотът й засилваше усамотението, сред което вървяха. Веднъж видяха кошута, слязла от по-високите планини да търси храна. Лъскава и жълтеникавокафява, тя се открояваше на фона на рязко очертаните тъмни борове и бял сняг. Когато беше на петдесетина метра от тях, кошутата ги погледна, вдигнала предпазливо предна лапка над снега, малките й уши бяха щръкнали напред, а кафявите й очи бяха съвсем кръгли и невероятно нежни. Никой не се помръдна. Нежната муцунка на кошутата се наклони на една страна, сякаш тя ги гледаше с любезен въпрос, после се обърна, без да бърза, и се отдалечи, като вдигаше тънки крака от снега и ги слагаше точно където трябва с едва доловимо скърцане.

Следобед ходеха в сградата с рецепцията, която служеше и за общ магазин и гостилница на селото. Там пиеха кафе, разговаряха, с който се е отбил и понякога си купуваха разни неща — вечеряха винаги в бунгалото.

Вечерно време се случваше да палят газеника и да четат, по-често обаче седяха на сгънатите одеяла пред камината, разговаряха или мълчаха и наблюдаваха как пламъците си играят палаво по цепениците, наблюдаваха и как отражението играе по лицата им.

Една вечер — вече наближаваше краят на времето, отредено им да прекарат заедно, Катрин каза тихо, почти разсеяно:

— И нищо друго да нямаме, ще имаме тази седмица, Бил. Детински ли ти звучи?

— Няма значение как звучи — отвърна Стоунър. После кимна. — Така е.

— В такъв случай ще го кажа — допълни Катрин. — Ще имаме тази седмица.

Последната сутрин Катрин подреди и почисти бавно и старателно в бунгалото. Свали венчалната халка, която си беше сложила, и я пъхна в процепа между стената и камината. Усмихна се срамежливо.

— Исках да оставя тук нещо наше — каза, — нещо, за което ще знам, че ще си стои тук, докато го има бунгалото. Сигурно е смешно.

Стоунър не можеше да й отговори. Хвана я за ръката и двамата излязоха от бунгалото, а после тръгнаха през преспите към хижата с рецепцията — там автобусът щеше да ги вземе, за да ги откара в Колумбия.

Един следобед в края на февруари, няколко дни след началото на втория семестър секретарката на Гордън Финч се обади по телефона на Стоунър, за да му каже, че деканът би искал да поговори с него и пита дали му е удобно да намине днес следобед или утре сутринта. Стоунър й обеща да отиде — и след като затвори, цяла минута седя с ръка върху слушалката. После въздъхна, кимна си и слезе долу в кабинета на Финч.

Той беше по риза, с разхлабена вратовръзка, беше се облегнал на въртящия се стол и бе сключил пръсти отзад на тила си. Когато Стоунър влезе в стаята, му кимна сърдечно и махна с ръка към тапицираното с кожа кресло, сложено под ъгъл спрямо бюрото.

— Отпусни се, Бил. Как си?

Стоунър кимна.

— Добре.

— Занятията отварят ли ти много работа?

Стоунър отвърна студено:

— В разумни граници. Програмата ми е запълнена.

— Знам — каза Финч и поклати глава. — Наясно си, че там не мога да се бъркам. Но е ужасно жалко.

— Няма страшно — рече малко припряно Стоунър.

— И така. — Както седеше, Финч изправи гръб и сключи пръсти върху бюрото отпред. — В това посещение, Бил, няма нищо официално. Просто исках да си побъбрим малко.

Настъпи дълго мълчание. Стоунър рече предпазливо:

— Какво има, Гордън?

Финч въздъхна, после каза внезапно:

— Добре де. Сега ти говоря като приятел. Плъзнали са мълви. Не е нещо, на което като декан трябва да обърна внимание, но… е, понякога мога и да обърна и си казах, че трябва да поговоря с теб… отчети, като приятел, — докато нещата не са станали по-сериозни.

Стоунър кимна.

— Какви мълви?

— О, по дяволите, Бил. За теб и за онова момиче, Дрискол. Знаеш.

— Да — каза Стоунър. — Знам. Но ми е интересно докъде са стигнали.

— Засега не много далеч. Намеци, подмятания, такива неща.

— Ясно — рече Стоунър. — Не знам какво мога да направя.

Финч сгъна внимателно лист хартия.

— Сериозно ли е, Бил?

Стоунър кимна и погледна през прозореца.

— Опасявам се, че е сериозно.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

Най-неочаквано Финч намачка с все сила листа, който бе сгънал толкова прилежно, и го метна в кошчето за отпадъци. Каза:

— На теория животът си е твой, ти си знаеш. На теория би трябвало да можеш да спиш, с когото си поискаш, да правиш каквото си поискаш и това не би трябвало да занимава никого, стига да не пречи на преподавателската ти работа. Но, дявол да го вземе, животът не си е твой. Той е… о, по дяволите. Знаеш какво имам предвид.

Стоунър се усмихна.

— Опасявам се, че да.

— Лоша работа. Ами Едит?

— Както личи — подхвана Стоунър, — тя гледа на всичко това далеч не така сериозно, както другите. И странно, Гордън, според мен никога двамата с нея не сме се разбирали така добре, както през последната година.

Финч прихна.

— Човек никога не знае, нали? Но те питах за друго, развод ще има ли? Такива неща?

— Не знам. Може би. Но Едит ще се съпротивлява. Ще се вдигне голяма пушилка.

— Ами Грейс?

На гърлото на Стоунър внезапно заседна буца и той усети, че по лицето му се е изписало какво чувства.

— Това е… друго. Не знам, Гордън.

Финч рече безразлично, сякаш обсъждаха друг:

— Може и да излезеш жив от един развод… ако не се вдигне голяма пушилка. Няма да бъде приятно, но сигурно ще излезеш жив. И ако това… ако тази история с малката Дрискол не беше сериозна, ако ти просто се забавляваше, щяхме да се оправим някак. Но ти, Бил, сам си го просиш.

— Вероятно — каза Стоунър.

Настъпи мълчание.

— Каква ужасна работа имам — въздъхна Финч. — Понякога си мисля, че изобщо не ставам за нея.

Стоунър се усмихна.

— Навремето Дейв Мастърс каза, че не си достатъчно голям негодник, за да успееш истински.

— Може би е бил прав — отвърна Финч. — Но достатъчно често се чувствам негодник.

— Не се притеснявай за това, Гордън — каза Стоунър. — Разбирам в какво положение си. И ако мога да го облекча, то… — Стоунър замълча и поклати рязко глава. — Но точно сега не мога да направя нищо. Налага се да почакаме. Някак…

Финч кимна и не погледна Стоунър, вторачи се в писалището, сякаш е гибел, която се приближава към него бавно и неумолимо. Стоунър поизчака малко и когато Финч продължи да мълчи, се изправи тихо и излезе от кабинета.

Заради разговора с Гордън Финч онзи следобед закъсня при Катрин. Без да си прави труда да се оглежда, тръгна по улицата и влезе при Катрин. Тя го чакаше, не се беше преоблякла и чакаше сковано — седеше с изправен гръб, нащрек, на тясното легло.

— Закъсня — каза безизразно.

— Извинявай — отвърна той. — Задържаха ме.

Катрин запали цигара, ръката й трепереше леко. Тя погледа известно време клечката кибрит и я угаси, като духна от дима. Каза:

— Една от колегите преподавателки се постара да ми каже, че днес следобед те е повикал деканът Финч.

— Да — потвърди Стоунър. — Това ме задържа.

— Заради нас ли беше при него?

Стоунър кимна.

— Чул е разни неща.

— Така си и знаех — рече Катрин. — Преподавателката — тя ми е приятелка, — явно знаеше нещо, което не искаше да ми казва. О, Господи, Бил!

— Изобщо не е това, което си мислиш — възрази Стоунър. — Гордън ми е стар приятел. Всъщност мисля, че иска да ни предпази. И смятам, че ще го направи, стига да може.

Катрин мълча дълго. Изхлузи обувките и след като легна на кревата, се загледа в тавана. Каза спокойно:

— Започва се. Явно сме разчитали на прекалено много, като сме се надявали да ни оставят на мира. Всъщност едва ли някога сме смятали сериозно, че това ще се случи.

— Ако нещата загрубеят — рече Стоунър, — можем да заминем някъде. Можем да направим нещо.

— О, Уил! — Катрин се позасмя гърлено и тихо. Седна на леглото. — Ти си най-милото същество, най-милото, най-милото, което човек може да си представи. И няма да допусна да ни притесняват. За нищо на света!

Следващите няколко седмици живяха, общо взето, както преди. Със стратегия, с която нямаше да се справят преди година, със сила, която нямаше да знаят, че притежават, търсеха заобиколни пътища и хитри ходове, разгръщаха уменията си като обиграни пълководци, които трябва да оцелеят с малобройна войска. Наистина станаха внимателни и се пазеха много, а маневрите им носеха някакво мрачно удоволствие. Стоунър ходеше у Катрин само по тъмно, когато никой не можеше да го забележи, че влиза, през деня, между лекциите Катрин правеше така, че да я виждат по кафенетата с по-млади преподаватели, а часовете, които двамата прекарваха заедно, бяха белязани от споделената решителност. Казваха си — всеки сам на себе си и на другия, — че са по-близо от всякога, и за тяхна изненада видяха, че наистина е така, че думите, които изричат, за да се утешат, са повече от успокоителни. Правеха близостта възможна и обвързването неизбежно.

Живееха в свят на полусветлина, в който внасяха по-доброто от себе си, така че след известно време външният свят, където хората ходеха и говореха, където имаше промяна и постоянно движение, им се струваше измамен и лъжлив. Дните им бяха рязко разделени между тези два свята и им се струваше естествено да живеят така.

През месеците в края на зимата и началото на пролетта намериха заедно спокойствие, каквото преди нямаха. И докато външният свят стесняваше обръча около тях, те не забелязваха толкова силно присъствието му, а щастието им беше такова, че не изпитваха нужда да говорят помежду си и дори да мислят за него. В тясното сумрачно жилище на Катрин, скрито като пещера под огромната стара къща, имаха чувството, че напускат времето, за да се озоват в открита от самите тях извънвремева вселена.

После, един ден в края на април, Гордън Финч пак повика Стоунър в кабинета си и той слезе долу, скован от мисълта, с която не искаше да си признае, че е наясно.

Онова, което се беше случило, бе класически просто, нещо, което Стоунър би трябвало да предвиди, а не го беше направил.

— Ломакс — каза Финч. — Този негодник е научил отнякъде и сега не иска да миряса.

Стоунър кимна.

— Трябваше да се досетя. Трябваше да го очаквам. Как мислиш, има ли смисъл да говоря с него?

Финч поклати глава, прекоси кабинета и застана при прозореца. Слънцето на ранния следобед освети лицето му, което лъщеше от пот. Той каза уморено:

— Ти, Бил, не разбираш. Ломакс не играе така. Никой дори не е споменавал името ти. Удря чрез малката Дрискол.

— Какво, какво? — попита неразбиращо Стоунър.

— Направо да му се възхитиш — продължи Финч. — Някак си е разбрал, че знам. Та идва вчера и уж между другото ми заявява, че нямал избор, трябвало да уволни малката Дрискол, след това ме предупреди, че може да се вдигне пушилка.

— Не — каза Стоунър.

Стисна тапицираните с кожа странични облегалки на креслото така, че чак го заболяха дланите.

Финч продължи:

— Ако се вярва на Ломакс, имало оплаквания главно от студенти, а също от хора от града. В жилището й по всяко време на денонощието влизали и излизали мъже — крещящ случай на неморално поведение, ей такива неща. О, направи го красиво, нямал лични възражения, всъщност по-скоро се възхищавал на момичето, — но трябвало да мисли за доброто име на катедрата и на университета. Поразсъждавахме как волю-неволю трябва да се съобразяваме с еснафските представи за морал, стигнахме до общото мнение, че науката трябва да е убежище за всеки, вдигнал се срещу протестантската етика, и заключихме, че реално погледнато, сме безпомощни. Каза, че се надявал до края на семестъра да остави нещата както са, но че се съмнявал дали ще успее. И през цялото време този негодник беше наясно, че разбирам много добре за какво става въпрос.

На гърлото на Стоунър заседна буца и той не успя да каже нищо. Преглътна два пъти и си пробва гласа — беше глух, не трептеше.

— Пределно ясно е, разбира се, какво иска.

— Опасявам се, че е така — съгласи се Финч.

— Знаех, че ме мрази — продължи Стоунър, сякаш е някъде далеч. — Но никога не съм си давал сметка, и през ум не ми е минавало, че…

— На мен също — каза Финч. Върна се при бюрото и седна тежко. — А аз не мога да направя нищо, Бил. Безпомощен съм. Ако Ломакс иска оплакали се, те ще се появят, ако иска свидетели, те също ще се появят. Има доста поклонници, знаеш го. И ако ректорът разбере отнякъде…

Той поклати глава.

— Какво според теб ще се случи, ако откажа да напусна? Ако просто откажем да бъдем сплашвани?

— Той ще разпъне на кръст момичето — отсече Финч. — И уж случайно ще бъдеш забъркан и ти. Чиста работа.

— В такъв случай явно не може да се направи нищо — каза Стоунър.

— Бил — рече Финч, после замълча. Отпусна глава върху стиснатите си юмруци. Каза глухо: — Има шанс. Един-единствен. Струва ми се, че ще успея да го държа далеч от теб… стига малката Дрискол да…

— Не — каза Стоунър. — Не мисля, че мога да го направя. В буквалния смисъл на думата не мога.

— По дяволите! — В гласа на Финч се долавяше мъка. — Той разчита точно на това! Помисли само. Какво ще направиш ти? Сега сме април, почти май, каква работа ще намериш по това време на годината… ако изобщо намериш?

— Не знам — отговори Стоунър. — Нещо…

— Ами Едит? Нима мислиш, че ще се предаде, че ще се разведе, без да окаже съпротива? Ами Грейс? Какво ще й причиниш в този град, ако просто се вдигнеш и заминеш? Ами Катрин? Как ще живеете? Какво ще стане и с двамата?

Стоунър не каза нищо. Някъде дълбоко в него се появи празнота, той усети гърч, замайване. Накрая попита:

— Можеш ли да ми дадеш една седмица?… Трябва да помисля. Една седмица?

Финч кимна.

— Поне за седмица мога да удържа нещата. Но за по-дълго едва ли. Съжалявам, Бил. Знаеш го.

— Да. — Той стана от стола и постоя малко — да провери доколко изтръпнали са краката му. — Ще ти съобщя. Ще ти съобщя, когато мога.

От кабинета излезе в мрака на дългия коридор и тръгна с тежка крачка в слънчевата светлина, по широкия свят — накъдето и да се обърнеше, той бе като затвор.

Години по-късно в редки мигове се връщаше към дните след разговора с Гордън Финч и не можеше да си ги спомни ясно. Беше като мъртвец, в който не живееше друго, освен навика на упоритата воля. Но колкото и да е странно, помнеше себе си и местата, хората и събитията, подминавали го в онези няколко дни, и знаеше, че за пред другите е имал вид, който изобщо не е съответствал на неговото положение. Четеше лекции, поздравяваше колегите си, ходеше на заседанията, на които трябваше да ходи, и никой от хората, които срещаше ден след ден, и не подозираше, че се случва нещо.

Но от мига, в който излезе от кабинета на Гордън Финч, някъде вътре във вцепенението, разраснало се от малкото ядро на битието му, Стоунър знаеше, че част от живота му е приключила, че част от него е съвсем близо до смъртта и той може да наблюдава едва ли не спокойно наближаването й. Усещаше като през мъгла, че върви през университетското градче в ярката свежа горещина на следобеда в началото на пролетта, дрянът покрай тротоарите и в предните дворове бе потънал в цвят, който трептеше пред погледа му като мек облак, прозрачен и рехав, и въздухът беше просмукан със сладката миризма на умиращ люляк.

А когато стигна у Катрин, Стоунър беше трескаво и безсърдечно весел. Не обърна внимание на въпросите й за последната си среща с декана, накара я да се смее и загледа с неизмерима тъга последното им усилие да са весели, наподобяващо танц, който животът изпълнява върху тялото на смъртта.

Ала знаеше, че накрая ще се наложи да говорят, макар че думите, които изричаха, бяха като изпълнение на нещо, което насаме с познанието си са репетирали отново и отново. Разкриха това познание с граматиката: тръгнаха от сегашното време: „Щастливи сме, нали?“, върнаха се към миналото: „Бяхме щастливи, според мен по-щастливи от всеки друг“, и накрая стигнаха до неизбежния разговор.

Няколко дни след срещата с Финч, в миг на спокойствие, прекъснало полуистеричната веселост, която бяха избрали като състояние, най-прилягащо за последните им дни заедно, Катрин каза:

— Не разполагаме с много време, нали?

— Да — пророни Стоунър.

— Колко още? — попита Катрин.

— Няколко дни, два-три.

Тя кимна.

— Преди си мислех, че просто няма да издържа. А сега съм просто вцепенена. Не чувствам нищо.

— Знам — каза Стоунър. Известно време мълчаха. — Знаеш, че ако има нещо — каквото и да било, — което мога да направя, ще…

— Недей — спря го Катрин. — Разбира се, че знам.

Той се облегна на кушетката и загледа ниския тъмен таван — небето в техния свят. Каза спокойно:

— Ако зарежа всичко… ако оставя всичко и се махна оттук… ще дойдеш с мен, нали?

— Да — рече тя.

— Но знаеш, че няма да го направя, нали?

— Да, знам.

— Защото тогава — обясни сам на себе си Стоунър — всичко ще се обезсмисли: всичко, което сме правили, всичко, което сме били. Почти сигурно е, че няма да съм в състояние да преподавам, а ти… ти ще работиш друго. И двамата ще станем нещо друго, нещо различно от нас самите. Ние ще бъдем… нищо.

— Нищо — повтори тя.

— Поне излязохме от цялата тази история такива, каквито сме. Знаем, че сме… каквито сме.

— Да — каза Катрин.

— Защото в крайна сметка тук ме задържа не Едит и дори не Грейс или това, че със сигурност ще я загубя, тук ме задържа не скандалът, не болката, която могат да причинят на теб или на мен, не трудностите, през които ще се наложи да минем, не дори това, че не е изключено да изгубим любовта. А просто опасността да разрушим себе си, онова, което правим.

— Знам — каза Катрин.

— Така че в крайна сметка сме от света, би трябвало да го знаем. Струва ми се, че все пак го знаехме, но се чувствахме длъжни да се отдръпнем малко, да се преструваме, за да можем да…

— Знам — каза Катрин. — Вероятно съм го знаела от самото начало. Колкото и да се преструвахме, знаех, че някой ден, някой ден ще… знаех. — Тя замълча и го погледна втренчено. Изведнъж очите й заблестяха от сълзи. — Но по дяволите, Бил, по дяволите всичко.

Не казаха нищо повече. Прегърнаха се така, че да си виждат лицата, и правиха секс, за да не им се налага да говорят. Любиха се с предишната нежна чувственост, породена от това, че се познаваха добре, и с новата силна страст на загубата. После, в непрогледната нощ на малката стаичка, продължиха да лежат неподвижно, без да говорят, с тела, които се докосваха леко. След доста време Катрин започна да диша равномерно, като насън. Стоунър стана тихо, облече се в тъмното и излезе, без да я буди. Обикаля по тихите безлюдни улици на Колумбия, докато на изток се появи първата сивкава светлина, после отиде в университетското градче. Седна на каменните стъпала пред Джеси Хол и загледа как светлината на изток пълзи по огромните каменни колони в средата на двора. Замисли се за пожара, който още преди раждането му е изтърбушил и разрушил старата сграда, и някак смътно се натъжи от гледката на онова, което беше останало. Когато се развидели, Стоунър влезе в сградата и отиде в кабинета си, където зачака началото на първата лекция.

Не видя повече Катрин Дрискол. След като той си тръгна през нощта, Катрин стана, прибра всичките си вещи, опакова в кашони книгите и написа на домоуправителя бележка къде да ги изпрати. Написа писмо до Английската катедра с бележките на студентите и с указание групите й да бъдат разпуснати за десетте дни, които оставаха до края на семестъра, а също с молба за напускане. В два следобед вече беше във влака, който потегляше от Колумбия.

Стоунър си даде сметка, че тя явно е подготвяла от известно време заминаването си, и беше признателен, че не е знаел и че Катрин не му е оставила прощално писмо, за да му каже неща, които няма как да бъдат казани.