Стоунър

12

Онази година и особено през зимните месеци усети, че се връща все по-често и често към това състояние на призрачност — сякаш, стига да пожелаеше, можеше да извади съзнанието си от тялото, което го вместваше в себе си, и да се наблюдава, все едно е странно познат чужд човек, правещ странно познатите неща, които и той бе длъжен да прави. Това беше раздвояване, каквото не бе усещал никога дотогава, и знаеше, че би трябвало да се притесни, но бе вцепенен и не можеше да се убеди, че е важно. Беше на четирийсет и две години и не виждаше пред себе си нищо, на което да му се иска да се порадва, и почти нищо зад себе си, което да изпитва желание да си спомня.

Караше четирийсет и третата си година, а беше почти толкова строен, както на младини, когато, замаян и възхитен, бе влязъл за пръв път в университетското градче, което и досега не бе загубило докрай въздействието си върху него. От година на година се сгърбваше все повече и се беше научил да забавя движенията си, така че наследената от дълбоката провинция спънатост и непохватност на ръце и крака да изглеждат преднамерени, а не вродени. С времето дългото му лице се беше отпуснало и макар плътта и досега да беше като щавена кожа, тя вече не бе толкова опъната върху изпъкналите скули, беше набраздена от тънки бръчки около очите и устата. Все още ясни, със силно зрение, сивите му очи бяха хлътнали по-надълбоко в лицето и бдителната прозорливост вече бе поприкрита, косата му, навремето светлокестенява, бе потъмняла, въпреки че тук-там по слепоочията се бяха появили прошарени кичури. Стоунър не мислеше често за годините, не съжаляваше, че отминават, но видеше ли лицето си в огледалото, доближеше ли се до отражението си в някоя от остъклените входни врати на Джеси Хол, забелязваше, леко стъписан, промените, настъпили в него.

Късно един следобед в началото на пролетта седеше сам в кабинета си. На бюрото лежеше купчина писмени работи на първокурсници, той държеше една в ръката си, но не я гледаше. Както правеше често напоследък, погледна през прозореца към онази част от университетското градче, която се виждаше от кабинета му. Беше ясно и сянката, хвърляна от Джеси Хол, беше припълзяла направо пред очите му близо до основата на петте колони, издигнали се в мощно самотно великолепие в средата на правоъгълния двор. Там, където на двора падаше сянка, той бе кафеникавосив, отвъд ръба на сянката зимната трева беше жълтеникава, покрита с трепкащ пласт от възможно най-светлото зелено. До приличните на паяжина черни следи на увивните растения мраморните колони бяха бляскаво бели и Стоунър си помисли, че скоро сянката ще пропълзи по тях и основата ще потъмнее, а после нагоре ще пропълзи и мракът — бавно, сетне по-бързо, докато… Той усети, че зад него стои някой.

Обърна се на стола и вдигна поглед. Беше Катрин Дрискол, младата преподавателка, която предната година бе присъствала на семинара му. Бяха се срещали понякога из коридорите и си бяха кимали, но оттогава всъщност не бяха разговаряли. Стоунър усети, че е леко подразнен от този сблъсък — не искаше да му се напомня за семинара и какво е последвало от него. Изтика назад стола и се изправи непохватно.

— Госпожице Дрискол — рече мрачно и показа с ръка стола при бюрото.

Тя задържа за малко погледа си върху него, очите й бяха големи и тъмни и Стоунър си помисли, че лицето й е изключително бледо. Катрин понаведе глава и след като се отдръпна, седна на стола, който Стоунър й бе показал с бегло движение.

Той също седна отново и за миг се взря в нея, без всъщност да я вижда. После усети, че такова отношение може да бъде изтълкувано като грубост, и се опита да се усмихне, сетне промърмори по инерция някакъв въпрос за занятията й — колкото да не е без никак.

Катрин заговори внезапно:

— Веднъж… веднъж казахте, че имате желание да прегледате дисертацията ми — дали съм я започнала добре.

— Да — потвърди Стоунър и кимна. — Струва ми се, че казах такова нещо. Разбира се.

Едва тогава забеляза, че тя стиска върху скута си папка.

— Стига да не сте зает, разбира се — рече плахо Катрин.

— Изобщо не съм зает — отвърна Стоунър, като се постара да вложи в гласа си поне малко плам. — Извинявайте. Не исках да прозвучи разсеяно.

Тя вдигна колебливо папката и му я подаде. Стоунър я взе така, сякаш да провери колко тежи, и се усмихна на Катрин.

— Мислех, че сте напреднали повече — рече.

— Бях напреднала — отговори Катрин. — Но започнах наново. Възприех нов подход и… и ще бъда признателна, ако ми кажете какво мислите.

Той й се усмихна още веднъж и кимна, не знаеше какво да каже. Известно време седяха в неловко мълчание.

Накрая Стоунър попита:

— Кога я искате обратно?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Когато успеете.

— Не искам да ви бавя — рече Стоунър. — Какво ще кажете за този петък? Така ще имам предостатъчно време. Някъде към три?

Тя стана точно толкова внезапно, както и беше седнала.

— Благодаря — каза. — Не искам да ви притеснявам. Благодаря.

Обърна се и стройна, с изправен гръб, излезе от кабинета.

Стоунър държа известно време папката, взрян в нея. После я остави на бюрото и се върна към писмените работи на първокурсниците.

Това беше във вторник и следващите два дни ръкописът лежа недокоснат на бюрото му. По причини, които не проумяваше докрай, Стоунър не намираше сили да отвори папката, да започне да чете, нещо, което допреди няколко месеца щеше да бъде за него приятно задължение. Гледаше папката предпазливо, сякаш е враг, опитващ се да го прилъже да влезе във война, която Стоунър е отказал.

После дойде петък, а той още не я беше прочел. Видя я как лежи с укор на бюрото сутринта, докато взимаше книгите и записките за занятието в осем часа, после, когато малко след девет се върна, бе на път да реши да пусне в пощенската кутия на госпожица Дрискол в централната сграда бележка, с която да я помоли да му даде още една седмица, след това обаче си помисли, че ще прехвърли набързо дисертацията преди занятието в единайсет и когато Катрин дойде следобед, ще й каже няколко повърхностни думи. Но все не намираше сили да отвори папката и точно преди да тръгне за занятието, последното за деня, я грабна от бюрото, пъхна я при другите записки и забърза през университетското градче към аудиторията.

Занятието завърши в дванайсет и Стоунър се забави заради няколкото студенти, които искаха да поговорят с него, затова вече минаваше един, когато успя да се отскубне. С някаква мрачна решителност се отправи към библиотеката, смяташе да намери свободна ниша и преди срещата с госпожица Дрискол в три да прочете набързо за един час ръкописа.

Но дори в сумрачната, позната тишина на библиотеката, в празната ниша, която откри в долните дълбини на лавиците с книги, му беше трудно да се накара да погледне страниците, които носеше със себе си. Отвори други книги и зачете напосоки отделни абзаци — седеше, без да се помръдва, и вдишваше тежката миризма на стари книги. Накрая въздъхна, не можеше да протака повече, отвори папката и прегледа набързо първите страници.

В началото само някакво нервно крайче на съзнанието му докосваше онова, което той четеше, малко по малко обаче думите започнаха да си проправят насила път. Стоунър се свъси и зачете по-внимателно. И после се увлече: върна се на мястото, откъдето бе започнал, и вниманието му се съсредоточи върху страницата. Да, каза си, разбира се. Голяма част от материала, който Катрин бе представила в доклада на семинара, беше включена тук, но той бе пренареден, преработен и указваше към посоки, които самият Стоунър бе зърнал съвсем бегло. Господи, каза си леко изумен, и докато обръщаше страниците, пръстите му трепереха от вълнение.

Щом стигна до последния написан на машина лист, се облегна в щастливо изтощение и се взря в сивата циментова стена отпред. Макар и да му се струваше, че откакто е започнал да чете, са минали само няколко минути, Стоунър си погледна часовника. Беше почти четири и половина. Той скочи на крака, събра набързо ръкописа и изхвърча от библиотеката — знаеше, че е много късно и вече е все едно, но въпреки това прекоси едва ли не тичешком университетското градче и отиде в Джеси Хол.

Докато на път към кабинета си минаваше покрай стаята на ръководителя на катедрата, чу, че го викат по име. Спря и надзърна през отворената врата. Секретарката — ново момиче, което Ломакс бе назначил съвсем наскоро, — му каза с укор, едва ли не нагло:

— Госпожица Дрискол беше тук в три, за да се срещне с вас. Чака близо час.

Стоунър кимна, благодари й и продължи по-бавно към кабинета си. Каза си, че вече е все едно, че може да върне ръкописа в понеделник и тогава да се извини. Но вълнението, обзело го, след като бе прочел ръкописа, не го отпускаше и Стоунър закрачи неспокойно из кабинета си — от време на време спираше и си кимаше. Накрая отиде при библиотеката, потърси малко и издърпа тънка брошурка с размазани черни букви върху подвързията: „Телефонен указател на преподавателите и администрацията в Университета на Мисури“. Намери името на Катрин Дрискол, тя нямаше телефон. Стоунър си записа адреса й, взе от бюрото ръкописа и излезе от кабинета.

На около три пресечки от университетското градче в посока центъра на града имаше няколко големи стари къщи със стаи, обособени преди известно време в отделни апартаменти, където сега живееха студенти от горните курсове, млади преподаватели, служители от университетската администрация и други хора. Къщата, където живееше Катрин Дрискол, беше в средата. Беше огромна, триетажна, от сив камък, с изумително многообразие от входове и изходи, с кулички, еркерни прозорци и балкони, издадени от всички страни напред и нагоре. Накрая Стоунър намери името на Катрин Дрискол върху една пощенска кутия отстрани на сградата, където имаше късо циментово стълбище за врата в сутерена. Той се поколеба за миг, сетне почука.

Когато Катрин Дрискол отвори, Уилям Стоунър за малко да не я познае — беше си вдигнала нехайно косата и я беше прихванала високо, така че се виждаха малките й розово-бели уши, беше с очила с тъмни рамки, зад които тъмните й очи изглеждаха големи и уплашени, беше облечена в риза с мъжка кройка с разкопчана яка и тъмен панталон, с който изглеждаше по-слаба и стройна, отколкото я помнеше Стоунър.

— Извинявайте… пропуснах срещата — каза той спънато. Подаде й рязко папката. — Реших, че може би ви трябва за почивните дни.

Известно време тя не каза нищо. Гледаше го безизразно и хапеше долната си устна. Отдръпна се назад.

— Няма ли да влезете?

Стоунър тръгна след нея и от много късия, тесен коридор влезе в стаичка, тъмна и с нисък таван, с ниска кушетка, която служеше и за канапе, дълга ниска маса отпред, тапицирано кресло, малко бюро със стол и пълна с книги библиотека на стената. По пода и кушетката също имаше книги, по бюрото бяха разпилени листове.

— Доста тясно е — каза Катрин Дрискол, като се наведе да вдигне една от книгите на пода, — но на мен не ми трябва много място.

Стоунър седна на тапицираното кресло срещу кушетката. Катрин го попита ще пие ли кафе и той отговори, че да. Тя отиде в кухничката и след като се отпусна, Стоунър се огледа, заслушан в тихите звуци откъм кухнята.

Катрин донесе кафето в крехки бели порцеланови чаши върху черен лакиран поднос, който остави на масичката при кушетката. Известно време отпиваха от кафето и разговаряха притеснено. После Стоунър отвори дума за онази част от ръкописа, която беше прочел, и за вълнението, което беше усетил по-рано, в библиотеката — беше се навел напред и говореше напрегнато.

Доста време двамата разговаряха, без да се притесняват, прикрити зад темата. Катрин Дрискол седеше с блеснали очи в края на кушетката и ту преплиташе тънки пръсти над масичката, ту ги раздалечаваше. Уилям Стоунър бе придърпал напред креслото и се беше навел напрегнато към младата жена — бяха толкова близо, че ако протегнеше ръка, той щеше да я докосне.

Обсъждаха въпросите, свързани с началните глави на студията, докъде може да доведе тя, колко важна е темата.

— Не бива да се отказвате — посъветва Стоунър с припряност, която не разбираше. — Колкото и трудно да ви се струва понякога, не се отказвайте. Прекалено добре е за вас, за да се отказвате. О, няма съмнение, че дисертацията е добра.

Катрин мълчеше и за миг оживлението напусна лицето й. Тя се облегна, извърна поглед и каза някак разсеяно:

— Семинарът… някои от нещата, които казахте… ми бяха много полезни.

Той се усмихна и поклати глава.

— На вас този семинар не ви беше необходим. Но се радвам, че имахте възможност да се включите в него. Според мен беше добър.

— О, какъв срам! — избухна тя. — Какъв срам. Семинарът… вие бяхте… след семинара трябваше да започна отначало. Какъв срам, че ви…

Тя замълча, огорчена, ядосана и объркана, стана и отиде неспокойно при бюрото.

Стоунър се стъписа от изблика й и известно време не каза нищо. После рече:

— Не се притеснявайте. Случват се такива неща. С времето всичко ще се нареди. Наистина не е важно.

И най-неочаквано, след като той изрече думите, вече не беше важно. За миг усети, че онова, което е казал, си е самата истина, и за пръв път от месеци усети как го отпуска бремето на отчаянието, чиято тежест не бе осъзнавал докрай. Почти зашеметен, повтори едва ли не през смях:

— Наистина не е важно.

Но сега и двамата се чувстваха неловко и вече не можеха да говорят свободно, както преди няколко мига. След малко Стоунър се изправи, благодари за кафето и се сбогува. Катрин го изпрати до вратата и му пожела едва ли не рязко „лека нощ“.

Навън беше тъмно и във вечерния въздух се долавяше пролетен студ. Стоунър си пое дълбоко дъх и усети как потреперва. Светлините на града зад назъбените очертания на къщите с апартаменти грееха в рехавата мъгла. Уличната лампа на ъгъла разсейваше малко мрака наоколо, а в мрака нататък внезапно екна смях, който прокънтя и заглъхна. Мъглата задържаше мириса на дим, който идваше от запалените по задните дворове отпадъци, и докато Стоунър вървеше бавно във вечерта, докато вдишваше от този мирис и усещаше по езика си хапливия нощен въздух, му се струваше, че мигът, в който е влязъл, е бил достатъчен и може би не му трябва много повече.

И така той изживя своята любов.

Осъзна постепенно чувството си към Катрин Дрискол. Хвана се, че си търси поводи да ходи следобед в жилището й: хрумваше му заглавието на някоя книга или статия, той си го записваше и правеше всичко възможно да не вижда Катрин из коридорите на Джеси Хол, за да се отбие при нея следобед и да й го каже, да пийне кафе и да поговори. Веднъж прекара половин ден в библиотеката, за да търси препратка, която щеше да подсили един момент във втората глава на дисертацията, сторил му се съмнителен, друг път преписа прилежно част от малко известен латински ръкопис, от който библиотеката притежаваше фотокопие, и заради това прекара няколко следобеда при Катрин — помагаше й с превода.

През времето, когато бяха заедно, Катрин Дрискол беше любезна, приятелски настроена и сдържана, дълбоко в себе си беше признателна за часовете и интереса, които Стоунър посвещаваше на работата й, и се надяваше да не го задържа и отклонява от по-важни неща. На Стоунър не му хрумваше, че Катрин може да го възприема като друго, освен като проявяващ интерес преподавател, на когото се възхищава и чиято помощ, макар и приятелска, прекрачва границите на задълженията му. Стоунър се възприемаше като донякъде нелепа личност, към която някой може да проявява само безличен интерес, и след като призна пред себе си какво изпитва към Катрин Дрискол, внимаваше отчаяно да не покаже чувствата си по начин, по който може да бъде лесно разкрит.

Повече от месец се отбиваше по два-три пъти на седмица у Катрин, но не стоеше повече от два часа — притесняваше се да не би тя да започне да се дразни от честата му поява, затова внимаваше да идва само когато беше сигурен, че наистина ще й помогне в работата й. Мрачно развеселен, си даде сметка, че се готви за посещенията си при нея точно толкова прилежно, както и за лекциите, и си казваше, че това е достатъчно, че ще се задоволи само да я види и да говори с нея, докато тя търпи присъствието му.

Но колкото и да внимаваше и да се стараеше, следобедите, прекарани заедно, ставаха все по-напрегнати. Случваше се дълго време двамата да не знаят какво да кажат, отпиваха от кафето, гледаха встрани, изричаха с плахи, сдържани гласове: „Ами…“, и си намираха причини да се движат неспокойно из стаята, за да са по-далеч един от друг. С тъга, за която не бе очаквал да е толкова силна, Стоунър си мислеше, че посещенията му вече обременяват Катрин и че тя не му го казва само от любезност. Знаеше, че ще му се наложи да го направи, и взе решението да се отдалечи от Катрин, но постепенно, така, че тя да не разбере, че е усетил колко е неспокойна, все едно не може да й помогне повече.

Следващата седмица се отби само веднъж, а по-следващата не отиде изобщо. Не бе очаквал, че ще води такава вътрешна борба: следобед, докато седеше в кабинета си, се налагаше едва ли не физически да се сдържа да не става от бюрото, да не хуква навън към жилището на Катрин. Един-два пъти я видя отдалеч, в коридорите — тя бързаше за лекции, затова той се обърна и се отправи в другата посока, за да не им се налага да се срещат.

След известно време го обзе някакво вцепенение и Стоунър си каза, че няма страшно, до няколко дни ще бъде в състояние да вижда Катрин по коридорите, да й кима и да се усмихва, дори да я поспре за малко и да я пита как върви дисертацията.

После един следобед, докато прибираше пощата си в централната сграда, чу как един млад преподавател споменава на друг, че Катрин Дрискол е болна и от два дни не води занятия. И вцепенението се изпари — той усети в гърдите си остра болка, а решителността и силната воля го напуснаха. Забърза към кабинета си и там, след като огледа отчаяно библиотеката, избра една книга и отново излезе. Докато стигне в жилището на Катрин Дрискол, се беше задъхал, затова се наложи да почака малко пред вратата й. Сложи си на лицето усмивка, за която се надяваше да е нехайна, и почука.

Катрин бе дори по-бледа от обикновено, под очите й се тъмнееха сенки, тя беше облечена в тъмносин пеньоар и косата й бе прибрана строго назад.

Стоунър усети, че говори нервно и глупаво, но не бе в състояние да спре потока от думи.

— Здравей — рече бодро, — чух, че си болна, и реших да намина да видя как си, нося ти книга, която може би ще ти свърши работа, добре ли си? Не искам да…

Слушаше как звуците се леят от скованата му усмивка и не можеше да се сдържи и да не се взре търсещо в лицето й.

Когато накрая млъкна, Катрин се дръпна от вратата и промълви:

— Влез.

След като Стоунър се озова във всекидневната, която служеше и за спалня, нервното му оживление се стопи. Той седна на креслото срещу кревата и след като Катрин Дрискол седна срещу него, усети как го обзема познатото усещане за непринуденост. Известно време и двамата не казаха нищо.

Накрая Катрин попита:

— Искаш ли кафе?

— Не се притеснявай — отвърна Стоунър.

— Не ми струва нищо. — Гласът й беше рязък и в него се долавяше едва загатнат гняв, който той бе чувал и преди. — Само ще го притопля.

Тя отиде в кухнята. Сам в малката стая, Стоунър се вторачи мрачно в масичката и си помисли, че не е трябвало да идва. Изуми се на безразсъдството, тласкащо хората към нещата, които правят.

Катрин Дрискол се върна с кафеника и две чаши, наля от кафето и както седяха, двамата загледаха как от черната течност се вдига пара. Катрин извади от намачкания пакет цигара, запали я и издиша нервно дима. Стоунър забеляза книгата, която беше донесъл и още стискаше в ръце. Сложи я на масичката между двамата.

— Сигурно не ти е до това — подхвана, — но се натъкнах на нещо, което може би ще ти е от полза, и си казах…

— Не съм те виждала от близо половин месец — рече Катрин и след като смачка фаса, го завъртя яростно в пепелника.

Стоунър се стъписа и отвърна объркан:

— Бях доста зает… толкова много неща…

— Няма значение — каза тя. — Наистина. Не биваше да…

Потърка с длан челото си. Стоунър я погледна угрижено, помисли си, че Катрин сигурно има температура.

— Съжалявам, че си болна. Ако има нещо, с което мога да…

— Не съм болна — прекъсна го тя. И добави с глас, който беше спокоен, замислен и почти безразличен: — Ужасно, ужасно нещастна съм.

Той пак не я разбра. Оголените остри думи се врязаха като нож в него, Стоунър се поизвърна настрани и рече объркан:

— Съжалявам. Ще ми разкажеш ли? Ако има нещо, с което мога да…

Тя вдигна глава. Лицето й беше застинало, но очите й блестяха от насъбралите се като езерца сълзи.

— Не исках да те притеснявам. Извинявай. Сигурно ме мислиш за много глупава.

— Не — отрече Стоунър.

Взря се за миг в нея, в бледото лице, което тя явно с усилие на волята държеше безизразно. Сетне се вгледа в големите си кокалести длани, с които беше обхванал едното си коляно, пръстите му бяха тежки, с тъпи върхове, а кокалчетата по тях приличаха на бели възли върху кафявата плът.

Накрая Стоунър каза тежко и бавно:

— В много отношения съм невеж, не ти, а аз съм глупакът. Не идвах да те видя, защото си мислех… чувствах, че започвам да досаждам. Може би не е било така.

— Не — потвърди тя. — Не е било.

Пак, без да я поглежда, Стоунър продължи:

— И не исках да те притеснявам с… с чувствата си към теб, за които знаех, че ако продължавам да те виждам, рано или късно ще станат очевидни.

Катрин не се помръдна, от миглите й се отрониха две сълзи, които се плъзнаха надолу по бузите й, тя не ги избърса.

— Сигурно съм бил егоист. Чувствах, че от всичко това няма да излезе нищо, освен неловко положение, в което ще те поставя, и нещастие за мен. Знаеш какви са… обстоятелствата. Струваше ми се невъзможно ти… ти да изпитваш към мен друго, освен…

— Млъкни — пророни тя тихо, разгорещено. — О, скъпи, млъкни и ела при мен.

Той усети, че трепери, плахо като хлапе заобиколи масичката и седна до Катрин. Нерешително, непохватно ръцете им се затърсиха и те се притиснаха в напрегната прегръдка и дълго седяха, без да се помръдват, сякаш, стореха ли го, от тях щеше да избяга странното, ужасно нещо, което държаха здраво между себе си.

Стоунър смяташе, че очите на Катрин са тъмнокафяви или черни, а те се оказаха наситено виолетови. Понякога в тях се отразяваше мъждивата светлина на лампата в стаята и те проблясваха влажно, завъртеше ли се на едната или на другата страна Стоунър, очите под погледа му ставаха други на цвят и на него му се струваше, че дори и без да се движат, те постоянно се менят. Плътта й, която отдалеч изглеждаше толкова хладна и бледа имаше топъл червеникав оттенък, сякаш изпод млечната прозрачност струеше светлина. Подобно на прозрачната плът, и спокойствието, овладяността, сдържаността, които Стоунър бе смятал, че са нейна същност, прикриваха топлота, игривост и чувство за хумор, чиято сила бе възможна именно благодарение на тази измамна привидност.

През четирийсет и третата си година Уилям Стоунър научи нещо, което други, много по-млади, бяха разбрали преди него: че човекът, когото обичаш в началото, не е човекът, когото обичаш накрая, а също, че любовта не е цел, а процес, чрез който един човек се опитва да опознае друг.

И двамата бяха много срамежливи и се опознаха бавно, плахо, приближаваха се и се отдалечаваха, докосваха и се отдръпваха, понеже и двамата не искаха да натрапват на другия повече, отколкото той би желал. Ден след ден пластовете сдържаност — своеобразна защитна броня, — се смъкваха и накрая те бяха като мнозина, които са изключително срамежливи, но с времето се разтварят за другия, не се пазят, чувстват се съвършено, без свян, в свои води.

Почти всеки ден следобед, щом свършеха лекциите, Стоунър идваше в жилището й. Любеха се, говореха си, пак се любеха като деца, които и не мислят да се уморяват от играта си. Пролетните дни станаха по-дълги и двамата зачакаха с нетърпение лятото.