През изминалия месец дългът на Анна към Манъринг се беше удвоил. Сто лири! За да ги върне, щяха да ѝ трябват десет години, ако не и повече, ако се сметнеха лихвите и цената на опиума и се добавеше тъжната истина, че заплащането на самата Анна неизбежно щеше да започне да намалява. Дъхът ѝ беше замъглил стъклото, тя посегна да го докосне. В главата ѝ се въртеше едно изречение, звучеше като максима. „Падналата жена няма бъдеще, издигналият се мъж няма минало.“ Дали го беше чула от някого? Или сама го беше измислила?
Навярно можеше да ѝ плати да остане при него цяла нощ. На сутринта щеше да я заведе в Арахура и да ѝ покаже заровеното там злато. Да ѝ обясни, че иска да ѝ даде половината. Дали това, че щеше да ѝ плати, за да се наслади на компанията ѝ, щеше да потъпче смисъла на дара му? Сигурно. Но можеше ли да понесе други мъже да я познават по начин, който той, Стейнс, не я познава? Не знаеше. Той смачка едно листо в шепата си и след това вдигна ръка към носа си да усети миризмата.