Светилата

В която Анна Уедърел потъва в размисли и пресмята дълговете си, това занимание я хвърля в такава безнадеждност, че умът ѝ, така да се каже, извръща глава и потърсва друг, по-приятен обект, към който да насочи погледа си, и неизбежно се спира на усмихнатия лъчезарен Емъри Стейнс, за чието благоволение Анна копнее повече от всичко, но този копнеж бива потъпкван в мига, в който припламне, тъй като Анна знае, че Емъри е от съвсем друг свят, възможностите пред него са бляскави и многобройни, докато нейните са мрачни и ограничени, а и освен това тя предполага, че това противопоставяне се пренася и в сферата на чувствата, тоест че неговите са напълно противоположни на нейните, макар че в разрез с това ѝ убеждение след възстановяването ѝ той я е посетил на три пъти и дори ѝ е подарил бутилка андалуско бренди, последната такава в Хокитика, въпреки че в мига, в който Анна я пое от ръцете му, Емъри изведнъж се сконфузи и я помоли да си я вземе, щял да я замени с друг, по-уместен подарък, на което тя съвсем искрено отговори, че е поласкана да получи дар, който не се стреми към уместност, а и освен това, предвид че бутилката е последната по рода си в Хокитика и следователно голяма рядкост, за Анна тя е по-ценна от всяка дрънкулка, която е получавала досега.

В която Емъри Стейнс потъва в размисли и подлага на съмнение своите намерения, струва му се, че вродената му честност твърде охотно е приела копнежа му, радостта, лекотата, с която може да постигне жадуваната наслада, а това не събужда у него срам, но все пак го кара да се замисли, тъй като независимо от разликата в положението им той усеща някаква връзка с Анна Уедърел, поради която обаче се чувства не повече, а по-малко завършен, в смисъл че природата на Анна, която е едновременно противоположна и в съзвучие с неговата, сякаш осветява онези вътрешни страни на характера му, които външното му държание не показва или не може да покаже, в резултат на което Емъри се чувства едновременно половинчат и удвоен, тоест, удвоен в нейно присъствие и половинчат, когато е без нея, и заради това той изведнъж започва да не се доверява на искреността и добросърдечното любопитство, на тези си качества, които иначе биха го подтикнали да действа решително и незабавно, като в размислите му често се мяркат думите на Джоузеф Причард: „Ако не беше дългът и зависимостта ѝ от опиума, десетки мъже щяха да поискат ръката ѝ “, повтарят се без изменение и подсилват смущението му.