Светилата

Сребро

Покрусата, обзела Анна Уедърел при разкритието, че мъжът, посетил я следобеда, когато е пристигнала в Дънидин, всъщност е господарят на дома, се изостри още повече през следващите седмици. Сега Кросби Уелс обитаваше стаята в дъното в къщата на улица „Къмбърланд“ № 35, така че двамата се срещаха всеки ден.

Анна Уедърел беше болезнено чувствителна за впечатлението, което оставя у другите, и заради това постоянно сковаващо я притеснение беше неимоверно взискателна към себе си. Все ѝ се струваше, че в характера ѝ се проявява нещо, което самата тя не вижда, и това неизменно безпокойство не можеше да бъде прогонено нито с убеждаване, нито с доказателства, нито с похвали. Когато разговаряше с някого, Анна беше напълно сигурна, че неизречените му изводи са изключително критични и напълно основателни, и тъй като срамът, който я връхлиташе при това въображаемо неодобрение, беше съвсем истински, тя се стремеше още по-усърдно да спечели чуждото благоразположение, макар да ѝ се виждаше, че дори и тези ѝ усилия са съвсем прозрачни.

Беше убедена, че никой не я харесва, и щеше да се изненада много, ако узнаеше, че всъщност околните далече нямат еднакво мнение за нея. Според някои безхитростната непринуденост, с която говореше най-често, беше тревожен белег на наличието на лично мнение, чието искрено изразяване бе още по-стряскащо неженствено, за останалите обаче държанието ѝ беше просто непресторено и заради това освежително. По същия начин склонността ѝ да гледа на света през присвити очи за някои подсказваше боязън, а за други — пресметливост. За Кросби Уелс Анна беше най-вече „сладка“, той се радваше на смущението ѝ и много пъти ѝ го беше казвал.

— Ще ти е добре в лагера, момичето ми — рече ѝ. — Ти си свеж полъх. Непокварена. Няма нищо по-лошо от жена, която има готов отговор за всичко. И е забравила да се изчервява.

След неочакваното завръщане на съпруга ѝ Лидия Уелс — жена с готови отговори за много въпроси, която почти никога не се изчервяваше — рядко можеше да бъде видяна в дома на „Къмбърланд“ № 35. Тя излизаше сутрин и се връщаше чак по свечеряване, когато игралният дом отваряше врати. Докато нея я нямаше, Уелс обикновено седеше в будоара на първия етаж, където гарафите в бюфета се пълнеха всеки ден. Алкохолът смекчаваше нрава му. Анна установи, че го харесва най-много привечер, когато след три-четири чаши уиски Кросби беше замислен, но още не се беше разкиснал.

От думите му тя подразбра, че той не възнамерява да се връща в Дънстан и да продължи да търси злато. Миналата година бил направил голям удар и сега искал да използва богатството си, да го вложи в някакво начинание било то в Дънидин, било другаде и заради това отделяше много време на местните вестници: сравняваше цените на златото, следеше поскъпването и поевтиняването на различните стоки. „Как ще ме харесваш повече, като собственик на стадо овце или на дъскорезница?“, беше я попитал гой и се засмя гръмко, щом видя как тя се изчервява.

Анна не знаеше дали госпожа Уелс си дава сметка за нейното притеснение и за причината за него. По-възрастната жена продължаваше да се държи мило с нея, тонът ѝ беше задушевен, както при първата им среща, но на Анна ѝ се струваше, че господарката на дома се е отдръпнала леко, все едно тайно се подготвя за предстоящ разрив в отношенията им. Госпожа Уелс беше хладна и със съпруга си. Когато той я заговореше, тя само го изслушваше, без да се усмихва, и после сменяше темата. Тези дребни знаци на недоволство смазваха Анна и заради това тя още по-отчаяно се стремеше да спечели благоволението ѝ. Вече съзнаваше, че е била изиграна, както се беше изразил Кросби Уелс, но вместо да насочи усилията си към изобличаването на лъжата за несъществуващата Елизабет Макей (за която никога повече не стана дума), Анна ги влагаше в изпълнено с отвращение себеукоряване и в тайното убеждение, че единствено тя може да изкупи стореното от нея и Кросби.

Естеството на „Дома на желанията“ ѝ беше разкрито внимателно и постепенно. Сутринта, когато Анна пристигна в Дънидин, госпожа Уелс ѝ беше показала салона на първия етаж и Анна веднага го беше харесала: плюшените сепарета, бутилките от зелено стъкло на бара, масите за игра, колелото на късмета, напомнящата на изповедалня малка кабинка с летящи врати, в която госпожа Уелс понякога предсказваше срещу заплащане бъдещето на посетителите. На дневна светлина помещението изглеждаше запазено, прашинките, уловени от слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци, вдъхваха усещане за сила, за издръжливост. Анна беше възхитена. По настояване на домакинята тя стъпи на подиума и завъртя колелото — загледа как гумената стрелка потраква към триъгълника с голямата печалба и накрая с едно последно щракване го подминава.

Госпожа Уелс не я покани веднага да присъства на вечерните празненства. От прозореца в стаята си Анна наблюдаваше прииждащите мъже, които слизаха от файтони, сваляха ръкавиците си, пресичаха улицата и потропваха на вратата, не след дълго през пролуките на дюшемето се промъкваше мирис на пури, който придаваше на въздуха в стаята тръпчив, лютив привкус и забулваше в сива мъгла светлината от лампата. Към девет жуженето на разговорите се превръщаше в оглушителен грохот, накъсван от смях и ръкопляскане. Анна чуваше само това, което идваше през пода, макар че при всяко отваряне на вратата към коридора долу шумът се усилваше и тя успяваше да различи отделни гласове. Любопитството ѝ растеше, после беше заменено от униние и след няколко дни Анна нерешително и с гузна нотка в гласа попита дали ще ѝ бъде позволено да обслужва бара. Оттогава го правеше всяка вечер, но госпожа Уелс ѝ наложи две ограничения: никой от посетителите да не се обръща направо към нея и тя да не танцува.

— Вдига ти цената — обясни Уелс. — Колкото повече се налага да чакат, толкова повече ще ти вземе, когато те изкара на пазара.

— Стига, Кросби! — сопна се съпругата му. — Никой никого няма да изкарва на пазара. Не ставай смешен.

— Земеделието не е лошо занимание — подхвърли той. — Може да стана земеделец и тогава ти ще дойдеш да живееш с мен на село. — После се обърна към Анна и рече: — Няма нищо лошо в този занаят. Майка ми беше уличница, Бог да я прости.

— Опитва се да те изплаши — обади се госпожа Уелс. — Не го слушай.

— Не ме е страх — отвърна Анна.

— Видя ли, не я е страх — отбеляза Уелс.

— Защото няма от какво да я е страх — рече госпожа Уелс.

В интерес на истината Анна гледаше на момичетата в заведението не със страх, а със спотаено възхищение. Те не проявяваха никакво любопитство към нея, наричаха я Сидни или Порт Джаксън, но тя не се обиждаше, тъй като в нея нямаше и капчица гордост, умореното им безразличие ѝ се струваше изтънченост, към която Анна тайно се стремеше. Те предаваха поръчките на картоиграчите — за уиски с вода казваха „едно малко“, другото беше „едно чисто“ — и чакаха Анна да подреди чашите и да ги напълни. След това притискаха таблата към ханша си или я вдигаха високо над главата и кръшно се отправяха към масите, като оставяха след себе си лепкав мирис на пудра, мазила и парфюм.

Сутринта на дванайсети май обитателите на „Къмбърланд“ №35 станаха рано. Довечера в „Дома на желанията“ щеше да се проведе празненство в чест на моряците и „господата с връзки с морето“ и предстоеше голяма подготовка за това грандиозно събитие. Госпожа Уелс беше наела цигулар и беше поръчала доставка на лимони, смърчова бира, ром и няколкостотин метра въже, от което възнамеряваше да сплете венци за украса на масите.

— Аз ще направя първия като мостра — рече тя на Анна, — а ти може да сплетеш останалите следобед, ще ти покажа последователността и как да скриеш краищата.

— Язък за хубавото въже — измърмори Уелс.

Съпругата му продължи, все едно не го е чула:

— Според мен с венците ще стане страхотно, човек никога не може да прекали с украсата. Ако остане от въжето, ще го закачим над бара.

Закусваха заедно — това се случваше рядко, тъй като Уелс рядко ставаше преди обяд, а господарката вече беше излязла, когато Анна се събудеше. Госпожа Уелс седеше като на тръни, навярно се тревожеше за успеха на празненството.

— Ще изглеждат прекрасно — отвърна Анна.

— А после какво ще измислиш? — подхвърли Уелс сърдито. — Празненство за златотърсачи? Със сандъче с пясък на всяка маса и подземна галерия зад бара? „В чест на редовия човек! — така може да го оповестиш. — Празненство за обикновените хора. За господата без никакви връзки.“ Не е зле, нали?

— Искаш ли още препечен хляб, Анна? — попита госпожа Уелс.

— Не, госпожо.

— Един от гостите довечера е награждаван с орден — продължи госпожа Уелс, като смени темата. — Колко вълнуващо! За първи път ще бъда домакиня на герой от морска битка. Трябва да го разпитаме за онова време, нали, Анна?

— Да.

— Капитан Раксуърти. Награден е с кръст „Виктория“, дано не забрави да си го сложи довечера. Подай ми маслото, моля.

Уелс подаде маслото и след малко се поинтересува:

— Пристигна ли днешният „Уитнес“?

— Да, прегледах го, няма нищо интересно — отвърна тя. — Петъчните вестници винаги са много постни.

— Къде е? — попита господин Уелс.

— Изгорих го.

Той впи поглед в нея.

— Все още е сутрин.

— Знам, че е сутрин, Кросби! — засмя се съпругата му. — Запалих камината в стаята си с него.

— Девет часът е — оплака се Уелс. — Кой изгаря днешния вестник в девет сутринта? И то преди да съм го прочел. Ще ме накараш да изляза.

— Спести си шестте пенса — рече госпожа Уелс. — Вътре имаше само клюки. Нищо интересно, както ти казах.

Тя хвърли поглед към часовника, Анна забеляза, че го прави за втори път, откакто са седнали на масата.

— Аз харесвам клюките — рече Уелс. — А и нали знаеш, че търся в какво да вложа парите. Как да съм в крак с цените без вестник?

— Е, стореното е вече сторено, нищо няма да ти стане да почакаш до утре. Искаш ли още препечен хляб, Анна?

Анна се намръщи леко, госпожа Уелс вече я беше питала.

— Не, госпожо.

— Добре. — Госпожа Уелс потропваше нервно с крак. — Каква забава ще стане довечера! Обичам да подготвям празненства. А и моряците са толкова жизнерадостни. И много добри разказвачи. Историите им никога не са скучни.

Уелс продължи да мърмори:

— Знаеш, че сутрин обичам да чета вестник. Всяка сутрин го правя.

— Можеш да наваксаш с „Лийдър“ — отвърна съпругата му. — Или с „Литълтън Таймс“ от миналата седмица, на писалището е.

— Защо не изгори него тогава?

— Ох, да му се не види, Кросби! — извика тя. — Какво толкова, ако си запълниш сутринта с друго? Прочети някоя заселническа брошура. Има цяла купчина долу на скрина.

Уелс си допи кафето и остави рязко чашата, чинийката издрънча.

— Дай ми ключа за касата — рече той.

На Анна ѝ се стори, че госпожа Уелс е застинала за миг. След това тя продължи да размазва маслото върху филийката и без да поглежда съпруга си, попита:

— За какво ти е?

— Как така за какво ми е? За да видя златото.

— Нали решихме да изчакаме по-благоприятно време за продажбата?

— Не съм тръгнал да го продавам. Просто искам да преценя състоянието си. Да прегледам книжата си.

— „Книжата ти“? Аз не бих ги нарекла така — отбеляза госпожа Уелс и се изсмя.

— А как?

— „Книжа“ звучи високопарно.

— Разрешителното за добив на злато си е книга, не е ли?

— За какво ти е притрябвало?

Той присви очи.

— Какво си ме заразпитвала като инквизитор?

— Аз ли?

— Книжата са си книжа — заяви Уелс. — Има и едно писмо, което искам да прегледам отново.

— Стига, чел си го хиляда пъти, Кросби. Дори аз го знам наизуст. „Скъпо момче, не ме познаваш…“

Той стовари юмрук на масата, съдовете издрънчаха.

— Млъквай!

— Кросби! — възкликна смаяно госпожа Уелс.

— Едно е да се шегуваш, друго е да се подиграваш — рече той. — Прекаляваш!

Съпругата му като че ли понечи да отвърне, но после се отказа. Избърса устни със салфетката и се посъвзе.

— Извинявай.

— Не ми е притрябвало извинението ти. Искам ключа.

Тя се опита отново да се изсмее.

— Стига, Кросби, днес не е ден за това. Празненството довечера… За толкова неща трябва да се погрижа. Хайде да го оставим за утре. Ще седнем заедно…

— Не желая да го отлагам за утре — отсече Уелс. — Дай ми ключа.

Госпожа Уелс се надигна.

— Боя се, че чу последната ми дума по този въпрос. Извинете ме.

— Извинявай, но ти не си чула моята — отвърна той, после избута стола назад и също стана. — Къде е? На врата ти ли?

Тя се отдръпна от него и заобиколи масата.

— В интерес на истината е в банката. И нямам дубликат у дома. Ако почакаш…

— Глупости! Винаги го носиш на врата.

Съпругата му направи още една крачка към вратата, едва сега си пролича колко е уплашена.

— Моля те, Кросби, не прави сцени.

Той пристъпи към нея.

— Дай ми го!

Госпожа Уелс се насили да се усмихне, но устните ѝ трепереха.

— Кросби, бъди разумен. Недей да…

— Дай ми го!

— Не прави сцени…

— Още не си видяла сцена. Дай ключа!

Тя понечи да се измъкне навън, но мъжът ѝ я изпревари, ръката му се стрелна и я сграбчи. Госпожа Уелс се извъртя и за миг двамата се сборичкаха, после Кросби бръкна в пазвата ѝ и намери това, което търсеше: тънка сребърна верижка, на която висеше тежък сребърен ключ. Той го стисна в шепа и се опита да скъса синджирчето. То се впи във врата ѝ и тя извика. Уелс дръпна отново, по-силно. Жена му го налагаше с юмруци по гърдите. Той сумтеше и се мъчеше да хване ръцете ѝ, без да изпуска ключа от юмрука си. Отново дръпна рязко.

— Кросби… — прошепна тя. — Кросби…

В този миг верижката се скъса и ключът остана в ръката му, а госпожа Уелс простена. Без да губи и миг, Кросби се обърна задъхан и се отправи към касата. Пъхна ключа в ключалка, завъртя го няколко пъти, чу се щракване и тежката врата се отвори.

Касата беше празна.

— Къде е златото? — попита Кросби Уелс.

Госпожа Уелс опипваше шията си с насълзени очи.

— Успокой се и ще ти обясня.

— Не ми е притрябвало да се успокоявам! Зададох съвсем прост въпрос. Къде ми е съкровището?

— Виж, Кросби, изслушай ме. Мога да го върна. Прибрах го другаде за малко. На сигурно място е. Мога да ти го върна, но чак утре. Съгласен ли си? Довечера тук ще дойдат изискани господа и нямам време да… да отида да го взема. Просто имам твърде много работа.

— А книжата ми къде са? Разрешителното за добив. Актът за раждане. Писмото от баща ми.

— И те са при златото.

— А, и те са при златото. И къде е то?

— Не мога да ти кажа.

— Защо, госпожо Уелс?

— Дълго е за обяснение.

— Не се и съмнявам.

— Мога да ти ги върна.

— Така ли?

— Утре. След като мине празненството.

— А защо не днес? Защо не веднага?

— Няма смисъл да издевателстваш над мен! — избухна тя. — Просто днес не мога. Трябва да почакаш до утре.

— Мъчиш се да спечелиш време — отбеляза Уелс. — Чудя се защо.

— Кросби, празненството…

Той се взира дълго в нея. После прекоси стаята и рязко дръпна пискюла на шнура. След миг прислужницата Люси се появи на прага.

— Люси — заповяда Уелс, — изтичай до „Джордж“ и ми купи днешния „Отаго Уитнес“. Госпожа Уелс по погрешка го е изгорила сутринта.

Злато

Доброто разположение на духа, подтикнало Емъри Стейнс веднага след пристигането си в Дънидин да поръча на госпожа Лидия Уелс, медиум и спиритист, изготвянето на рождена карта, допълнително се подхрани от предсказанията ѝ, които, до едно благоприятни, му вдъхнаха такова въодушевление, че му се прииска да отбележи повода. На другата сутрин той се събуди с ужасно главоболие и гузно усещане за задлъжнялост, потърси пояснение от съдържателя и за свой потрес узна, че е заборчлял на странноприемницата с осем лири, тъй като е заложил на комар двуседмичния си престой и е загубил не само него, а и още пет лири отгоре. Обстоятелствата, при които беше поел този кошмарен дълг, бяха замъглени в паметта му и той помоли съдържателя за чаша кафе на вересия, за да седне и да помисли какво да прави оттук насетне. Молбата му беше изпълнена и младежът все още стоеше на бара четирийсет и пет минути по-късно, когато при него дойде Франсис Карвър с документи за съдружие в ръка.

Карвър отправи предложението си направо и с прости думи. Бил готов да осигури достатъчно пари, за да му набави разрешително за добив, вързоп с най-необходимото и билет до най-близкото находище, като нехайно добави, че с радост би покрил и натрупаните му предишната вечер дългове. В замяна Стейнс се съгласявал да му отстъпи половината дял от първото си находище с изплащане на годишни дивиденти, като парите трябвало да бъдат превеждани по сметката на Карвър в Дънидин.

Емъри Стейнс веднага си даде сметка, че е бил изигран. Помнеше първите часове от предишната вечер, в които Карвър го беше взел под крилото си, със смях бе удвоявал залозите и му беше пълнил чашата. Освен това имаше смътното чувство, че дългът му е бил натрапен по някакъв начин, тъй като по принцип нямаше кой знае каква слабост към картите и досега не беше губил такава голяма сума. Струваше му се забавно, че е бил измамен в самото начало на приключението си, и поради развеселеността си изпитваше едва ли не привързаност към Карвър, както човек изпитва привързаност към опитен противник в шаха. Реши да причисли случилото се към графа „трупане на опит“ и прие условията за съдружие с обичайната си незлобливост, като тайно си обеща оттук нататък да бъде по-бдителен. Да те надхитрят веднъж, беше занимателно, втори път обаче нямаше да го позволи.

Стейнс не умееше да преценява добре хората. Обичаше да бъде очарован и затова често биваше привличан от личности, в чието държание се усеща намек за трагедия, романтика или нещо митично. И да подозираше, че у Карвър се таи някаква подлост, младежът я възприемаше само като въображаема черта, допълваща пиратския образ на моряка, и ако се беше постарал да разнищи това си впечатление, щеше да установи, че то му допада. Карвър беше с повече от двайсет години по-голям от него и освен това беше набит и тъмнокос за разлика от Стейнс, който беше слаб и русоляв. По-възрастният мъж имаше вид на човек, готов всеки миг да извади оръжие, говореше грубо и рядко се усмихваше. С две думи, младежът го намираше за възхитителен.

Щом подписаха договора, Карвър стана още по-рязък. Находищата в Отаго, заяви той, вече били на изчерпване. По-добре било Стейнс да се отправи към току-що построения град Хокитика на Западния бряг, където, ако се вярвало на слуховете, човек можел да забогатее за един ден. Пристанището на Хокитика било известно с опасностите си, два парахода вече се били разбили в плитчините, заради това било за предпочитане да се пътува не с параход, а с платноход. Ако младежът склонял да го придружи до митницата, а след това до железарията на „Принсес“ и оттам до Запасна банка, до обяд щели да свършат всички задачи. Стейнс на драго сърце се съгласи и след три часа вече разполагаше с разрешително за добив, вързоп с най-необходимото и билет за Хокитика за шхуната „Бланш“, която сутринта на тринайсети май щеше да вдигне котва.

През следващия половин месец двамата се срещаха често: Карвър беше в едномесечна почивка, докато корабът му бъде насмолен и такелажът бъде сменен, и затова също като Стейнс беше отседнал в „Хоторн“ на улица „Джордж“. Повечето сутрини закусваха заедно и понякога младежът го придружаваше в многобройните му задачи и срещи из града, като през цялото време не спираше да бърбори. Карвър не го отпращаше и макар че не му отговаряше и в държанието му се долавяше сдържана тревога, Стейнс се ласкаеше от мисълта, че компанията му е добре приета, тъй като отвлича вниманието на моряка от някакво голямо притеснение.

Емъри Стейнс съзнаваше, че оставя дълбока следа у всеки, с когото го срещне съдбата. С годините това познание се беше превърнало в очакване, в резултат на което странността на младежа изпъкваше още по-силно. Държанието му издаваше необичайна смесица от копнеж и въодушевление, което иде да рече, че въодушевлението му беше винаги от мечтателен вид, а копнежите — неизменно възторжени. Той намираше радост във всевъзможни невероятни и непрактични идеи, които преследваше с нескритата наслада на потънало в игра дете. Когато говореше, изказваше оригинални съждения, и то с идеалистичен плам, който будеше усмивки дори у най-строгите му критици, а когато мълчеше, отстрани изглеждаше, че въображението му работи под пълна пара, понеже Стейнс често въздишаше или кимаше, сякаш се съгласяваше с невидим за околните събеседник.

Ведростта му сякаш бе непоклатима, ала тази му нагласа не почиваше на някакви определени житейски принципи. Като цяло убежденията му бяха по-скоро интуитивни, отколкото стъпили на здрава основа, и той не беше придирчив към подбора на личностите, с които общуваше, смяташе по своя си интуитивен начин, че всеки мислещ човек е длъжен да търси досег с различен тип хора, ситуации и възгледи. Беше много начетен и макар че имаше слабост към романтиците и никога не му омръзваше да обсъжда свойствата на възвишеното, в никакъв случай не беше строг последовател на това, а и на което и да е друго направление. Самотното му, оставено на самотек детство, прекарано най-вече в бащината библиотека, го беше подготвило за множество възможни животи, без той да има предпочитание към някой от тях. Можеше да бъде видян и как, издокаран в сутрешен тоалет, разисква Цицерон и Сенека, и как с ботуши и вълнен панталон се спуска по някой планински склон в търсене на хубава гледка, при това и в двата случая насладата му щеше да е еднаква.

На двайсет и първия му рожден ден му беше поставен въпросът къде би искал да отиде и той веднага отвърна: „В Отаго!“, тъй като знаеше, че златната треска във Виктория е отминала, а от малък беше влюбен в златотърсаческия живот, който неговите копнежи рисуваха като донкихотовски и алхимически. Представяше си как златото блести невидяно и неоткрито на някой самотен бряг в неизследвана страна, представяше си как пълната месечина се жълтее над открито море, представяше си как прекосява на кон през брода голяма река и спи на голата земя, как налива вода в дървено корито за промиване и навива тесто около пръчка, за да го опече в жаравата. Колко ще е хубаво, мислеше си той, да може да каже, че богатството му е по-старо от хората и човешката история, че го е намерил случайно, че с двете си ръце го е извадил от земята.

Молбата му беше изпълнена и веднага беше купен билет за парахода „Щастлив вятър“, който потегляше за Порт Чалмърс. В деня на заминаването баща му го посъветва да мисли трезво, да постъпва благородно и да се върне у дома, щом види достатъчно от света, за да разбере къде е мястото му в него. Пътуването в чужбина, рече той, е най-доброто образование и всеки мъж е длъжен да види и да опознае света. След като си стиснаха ръцете, старецът му връчи плик с банкноти с думите да не ги харчи наведнъж и му пожела приятен ден, все едно синът му излизаше да се поразходи и ще се върне за вечеря.

— А той какво работи? — попита Карвър.

— Съдия е — отвърна Стейнс.

— Добър ли е?

Момчето въздъхна и леко отметна глава.

— Ами… да, мисля, че е добър. Как да опиша баща си? Той чете много и е уважаван от колегите си, но има свои си представи за нещата. Например: твърди, че от него ще получа като наследство само цигулката и бръснача му, защото човек можел сам да си проправи път в живота, стига да е гладко обръснат и да може да свири. Дори го е написал в завещанието си, всичко останало отива при майка ми. Малко е странен.

— Хмм… — отговори Карвър.

За последен път закусваха заедно в „Хоторн“. На другата сутрин шхуната „Бланш“ потегляше за Хокитика, а няколко часа по-късно „На добър час“, оборудван с нов такелаж и с насмолен корпус, вдигаше платна за Мелбърн.

— Странно — продължи Стейнс, като почукваше по яйцето, — за първи път от пристигането ми в Дънидин някой ме пита какъв е баща ми — всеки срещнат се интересува къде ще търся злато или ми предлага съдружие, не помня вече колко пъти са ме питали какво ще правя с парите си, щом се замогна. Интересна дума е тази, „замогвам се“. Като че ли малко принизява цялата идея, не смяташ ли?

— Аха — измърмори Карвър, вперил очи във вестника.

— Чакаш ли някого?

— Какво? — попита морякът, без да вдига глава.

— От десет минути преглеждаш списъка с пристигащите в „Отаго Уитнес“ и още не си посегнал към закуската.

— Никого не чакам — отсече Карвър и отгърна на следващата страница, където бяха поместени няколко дописки от златните находища.

Помълчаха известно време. Морякът четеше, Стейнс дояде яйцето. Младежът тъкмо се канеше да стане и да се сбогува, когато вратата се отвори и влезе куриер.

— Господин Франсис Карвър!

— Аз съм — вдигна ръка Карвър.

Той разкъса плика и плъзна поглед по текста. Заради тънката хартия Стейнс видя, че съобщението се състои само от един ред.

— Надявам се да не са лоши новини — рече той.

Карвър дълго стоя неподвижно, след това смачка писмото на топка и го хвърли в огъня. Бръкна в джоба за пени и щом куриерът си тръгна, се обърна към младия си съдружник и попита:

— Какво ще кажеш за една златна лира?

— Много неща мога да кажа за една златна лира, но не ми се вярва да искаш да ги чуеш — отвърна Стейнс.

Карвър се взря в него с присвити очи.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита момчето.

— Да. Ела с мен.

Стейнс го последва по стълбите. Изчака съдружника си да отключи вратата и след това влезе заедно с него. Досега не беше стъпвал в стаята му. Беше доста по-голяма от неговата, но обзавеждането беше същото. Усещаше се лека миризма на спарено, завивките върху леглото бяха замотани. Насред стаята беше оставен обкован пътен сандък, на чийто капак беше залепена товарителница.

— Пази го за малко — рече Карвър.

— Какво има вътре?

— Няма значение какво има вътре. Не го изпускай от очи, докато не се върна. Няма да е повече от два часа. Най-много три. Имам да свърша една работа в града. За това ще получиш една лира.

Младежът вдигна вежди.

— Цяла лира, за да наглеждам няколко часа един сандък?

— Така ще ми направиш услуга — отвърна Карвър. — А аз не забравям задълженията си.

— Сигурно е нещо много ценно.

— За мен е ценно. Съгласен ли си?

— Добре — усмихна се Стейнс. — Щом е услуга. С радост.

— Трябва ти оръжие — рече Карвър и се приближи към писалището.

Младежът се разсмя.

— Оръжие?

Карвър извади пистолет, отвори го и надникна в цевта. Кимна доволно, затвори го и му го подаде.

— Ще се наложи ли да го използвам? — попита Стейнс, като оглеждаше пистолета.

— Не. Само го размахай, ако влезе някой.

— Да го размахам ли?

— Да.

— Кой ще влезе?

— Никой, Никой няма да влезе.

— Какво има в сандъка? — попита отново Стейнс. — Струва ми се, че е редно да знам. Мога да пазя тайна.

Карвър поклати глава.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Какво „по-малко“, аз не знам нищо! Да не излезе после, че съм станал съучастник в престъпление? Да не би сандъкът да е краден? Хайде, Карвър, наистина мога да пазя тайна.

— А, има и друго — отвърна морякът. — Днес името ми не е Карвър, а Уелс. Франсис Уелс. Ако някой дойде, аз съм Франсис Уелс. Не ме питай защо.

— Мили боже! — възкликна момчето.

— Какво?

— Ужасно загадъчно се държиш.

Изведнъж Карвър се надвеси над него.

— Ако сега си плюеш на петите, ще го смятам за нарушение на договора ни. И ще държа да получа обезщетение… каквото намеря за добре.

— Няма да си плюя на петите.

— Не изпускай сандъка от очи, докато не се върна, и после ще си тръгнеш с една лира в джоба. Как се казвам?

— Господин Уелс.

— Гледай да не забравиш. Ще си дойда след два-три часа.

Щом Карвър излезе, Стейнс остави пистолета на скрина, тъй че да сочи към стената, и се наведе да огледа сандъка. Резето беше заключено с катинар. Той го вдигна и със задоволство установи, че е от най-простия вид. Усмихна се и извади ножката си, измъкна острието и пъхна върха в ключалката. След около минута човъркане механизмът щракна.

МЕД

Кросби Уелс прегледа в пълно мълчание „Отаго Уитнес“ от първата до последна страница. След като приключи, разтърси вестника, сгъна го внимателно и стана. Госпожа Уелс седеше срещу него. Изражението ѝ беше студено. Кросби се приближи, хвърли вестника в скута ѝ — тя трепна, — после сложи ръце на кръста и впи очи в нея.

— Списъкът на пристигащите ми привлече вниманието — рече той.

Тя не отговори.

— И по-точно едно име. Пристига с парахода „Действен“. Акостира с прилива. Кога ще настъпи той, по залез ли?

Съпругата му продължаваше да мълчи.

— Странно, че не ми каза. Чакам от… колко, дванайсет години ли? Дванайсет години без никакъв отговор. Дванайсет години копая за злато в планината. А сега той пристига в града и ти си мълчиш. Даже не само си мълчиш. Нарочно се опитваш да ме заблудиш. Изгорила си вестника в камината! Това е подла измама, госпожо Уелс. Хладнокръвна измама!

— Прав си — рече тя спокойно. — Не биваше да се опитвам да те заблуждавам.

— Защо го изгори?

— Не исках тази новина да развали празненството довечера. Ако беше разбрал, щеше да отидеш на пристана, той сигурно щеше да ти обърне гръб и ти щеше да се прибереш в ужасно настроение.

— Точно това ми се струва подозрително, госпожо Уелс.

— Кое?

— Празненството.

— Най-обикновено празненство.

— Наистина ли?

— Кросби, не ставай глупав — рече тя. — Не търси под вола теле. Това е най-обикновено празненство.

— „Господа с връзки с морето.“ Моряци. Какво изобщо те интересуват моряците?

— Интересуват ме, защото са високопоставени и влиятелни, а аз искам заведението да върви добре и празненството ще ми помогне. Всички харесват тематичните празненства. В тях има очарование.

— А господин Алистър Лодърбак получил ли е покана?

— Не, разбира се — отвърна Лидия Уелс. — Защо да го каня? Никога не съм го виждала. А и както вече ти казах, изгорих вестника, защото не исках да се разтревожиш. Да, прав си, не биваше, съжалявам, че се опитах да те заблудя. Но празненството си е само празненство, уверявам те.

— А съкровището ми? — попита Уелс. — Книжата ми? Те какво общо имат?

— Нищо, боя се.

— Чудя се дали да не се разходя до Порт Чалмърс — подхвърли Уелс. — По залез. Времето ще е хубаво за разходка. Стига да не е много студено.

— Няма да те спирам.

— Само че ще пропусна празненството.

— Жалко.

— Наистина ли съжаляваш?

Тя въздъхна.

— Кросби, държиш се като дете.

Той пристъпи към нея.

— Къде са парите ми, госпожо Уелс?

— В трезора на Запасна банка.

— Лъжкиня! Къде са?

— В трезора на Запасна банка.

— Къде са?

— В трезора на Запасна банка.

— Лъжкиня!

— С обиди нищо няма да…

Уелс я зашлеви силно.

— Ти си мръсна лъжкиня и долна крадла и заслужаваш да те нарека с още по-обидни имена.

Възцари се гробна тишина. Госпожа Уелс не посегна към бузата си, по която се бяха отпечатали пръстите му. Седеше съвсем неподвижно и изведнъж обзет от раздразнение, Уелс ѝ обърна гръб и прекоси стаята към подредените на сребърен поднос гарафи и бутилки. Наля си чашка, гаврътна я на един дъх и я напълни отново. Анна беше впила поглед във въжения венец, който излизаше рошав изпод треперещите ѝ пръсти. Не смееше да погледне госпожа Уелс.

В този момент на вратата се почука рязко и в коридора отекна глас:

— Пратка за госпожа Лидия Уелс.

Госпожа Уелс понечи да стане, но Кросби, който се беше зачервил като рак, я спря.

— Стой! Няма да мърдаш оттук! — Той посочи Анна с чашата. — Иди да я вземеш.

Тя се подчини. Получи бутилка от половин литър, опакована в амбалажна хартия и подпечатана с печата на аптеката на улица „Джордж“.

— Какво е? — извика Уелс от горния етаж.

— Доставка от аптеката — отвърна Анна.

Настъпи тишина, после госпожа Уелс се обади с ясен глас:

— О, знам какво е. Тоник за коса, поръчах го миналата седмица.

Анна се качи с бутилката в ръка.

— Тоник за коса — повтори Уелс.

— Кросби, ставаш параноик — рече госпожа Уелс и се обърна към Анна. — Отнеси го в стаята ми. Сложи го на нощното шкафче.

Уелс продължаваше да се взира мрачно в съпругата си.

— Никъде няма да ходиш — изръмжа той, — докато не ми кажеш истината. Няма да мърдаш оттук, искам да те държа под око.

— В такъв случай ме очаква доста отегчителен ден — отбеляза тя.

Кросби Уелс ѝ се сопна ядосано и двамата продължиха да се дърлят. Доволна, че има повод да ги остави, Анна прекоси коридора и влезе в сумрачната стая на госпожа Уелс. Понечи да остави увитата в хартия бутилка на нощното шкафче и в този миг нещо улови погледа ѝ — шишенце с тоник за коса, наполовина по-малко от бутилката в ръката ѝ и съвсем различно на вид. Тя намръщено погледна новата доставка и някакъв непреодолим подтик я накара да подпъхне пръст под опаковката и да свали хартията. На бутилката нямаше етикет, корковата тапа беше запечатана с восък. Анна я вдигна към светлината. Течността вътре беше гъста, мазна и ръждива на цвят.

— Лауданум — прошепна Анна.

У-Син14

Учуден, Стейнс повдигна роклята към светлината. Бяха общо пет, една от оранжева коприна, останалите от муселин, и освен тях в сандъка нямаше нищо друго. Какво ли означаваше това? Навярно роклите имаха някаква сантиментална стойност за Карвър… но ако беше така, защо той го беше въоръжил с пистолет, за да ги пази? Може би бяха откраднати, макар че не изглеждаха кой знае колко ценни… Да не би морякът да си беше загубил ума? Тази мисъл развесели Стейнс, той се усмихна, сетне поклати глава и прибра роклята.

На вратата се потропа рязко.

— Кой е? — попита младежът.

Не последва отговор, но след миг се почука отново.

— Кой е там? — повтори той.

Посетителят потропа за трети път, още по-настойчиво. Сърцето на Стейнс заби учестено. Той се приближи към писалището и взе пистолета. Отпусна ръка до бедрото си, за да прикрие оръжието, отиде на вратата, свали резето и я открехна.

— Да?

В коридора стоеше китаец на трийсетина години, облечен в туника и вълнено наметало.

— Франсис Карвър?

Стейнс си спомни заповедта на Карвър.

— Боя се, че тук няма такъв — рече той. — Да не би да търсите господин Уелс, Франсис Уелс?

Китаецът поклати глава.

— Карвър — повтори той.

Извади от джоба на гърдите си лист и му го подаде. Младежът заинтригувано го взе. Оказа се писмо от затвора в Кокату, в което се благодареше на господин Яншън за запитването и се обясняваше, че след освобождаването си господин Франсис Карвър е отплавал с парахода „Спарта“ за Дънидин, Нова Зеландия. Най-отдолу и с по-тъмно мастило някой беше написал „Странноприемница «Хоторн»“. Стейнс дълго се взира в писмото. Не знаеше, че Карвър е бил в затвора, новината го сепна, но след като размисли, той реши, че това е напълно очаквано. Накрая поклати без желание глава.

— Съжалявам — рече той, върна писмото на китаеца и се усмихна извинително. — Тук няма човек на име Франсис Карвър.

Желязо

На „Къмбърланд“ №35 времето се точеше едва-едва. Анна и госпожа Уелс бяха сплели общо петнайсет венеца и ги бяха окачили долу в салона, наблюдавани от Кросби, който се наливаше мълчаливо. Зад подиума бяха направили „грот“ с помощта на едно гребло и навързан с лико чаршаф, а зад бара бяха провесили на въженце морски знаменца. След като подредиха венците, те се заеха с лимоните и смърчовата бира, нагласиха свещи, изплакнаха чашите, напълниха газените лампи и избърсаха прахта, като разтегляха всяка задача колкото се може повече и се възползваха от всеки повод да се качат горе или да отскочат до кухнята, за да избягат от неприятното сърдито мълчание.

Малко след четири ги прекъсна оживено потропване на вратата.

— Кой ли е? — обади се озадачена госпожа Уелс. — Момичетата ще дойдат чак в седем. Никога не приемам посетители по това време.

— Аз ще отворя — рече Уелс.

На прага стоеше китаец с туника и вълнено наметало.

— Я гледай! — възкликна Уелс. — Ти със сигурност не си моряк!

— Добър ден — поздрави посетителят. — Търси Франсис Карвър.

— Какво?

— Търси Франсис Карвър.

— Карвър ли каза?

— Да.

— За пръв път го чувам.

— Той живее тук — рече китаецът.

— Боя се, че грешиш, друже. Това място принадлежи на госпожа Лидия Уелс. Аз съм нейният щастлив съпруг. Кросби.

— Не Карвър?

— Не познавам никакъв Карвър.

— Франсис Карвър.

— Не мога да ти помогна.

Китаецът се намръщи. Бръкна в джоба и извади писмото, което преди два часа беше показал на Емъри Стейнс. Подаде го на Уелс. Думата „Хоторн“ беше задраскана и отдолу с различен почерк някой беше написал „Дом на желанията“, улица „Къмбърланд“.

— Някой ти е дал този адрес, така ли? — попита Уелс.

— Да — отвърна китаецът.

— Кой?

— Капитанът на пристанището.

— Значи капитанът на пристанището се е объркал, друже. — Уелс му върна писмото. — Няма такъв човек тук. За какво ти е?

— Да даде справедливост — отговори китаецът.

— Справедливост — усмихна се Уелс. — Добре, надявам се, че си го е заслужил. Успех.

Той затвори вратата и изведнъж спря с ръка на касата. Обърна се и хукна по стълбите, като взимаше по няколко стъпала наведнъж, горе в будоара „Отаго Уитнес“ лежеше сгънат на писалището. Уелс го грабна. Плъзна поглед по колонката със заминаващите на другия ден кораби и там откри следното съобщение:

— Кой беше?

На вратата стоеше Анна. Държеше във всяка ръка по един бронзов свещник.

— Люси ли се върна? Госпожа Уелс я чака.

— Един китаец — отвърна Уелс.

— Какво искаше?

— Търсеше някого.

— Кого?

Той се взря в нея.

— Познаваш ли някой, който е бил в Кокату?

— Не.

— Аз също.

— Там е каторга — рече Анна. — Щом е бил в Кокату, значи е каторжник.

— Да, не му е чиста работата.

— Кого търсеше китаецът?

Уелс се подвоуми, сетне попита:

— Чувала ли си името Франсис Карвър?

— Не.

— Виждала ли си бивш каторжник?

— Как бих го познала?

— Да, няма как — измърмори той.

Двамата замълчаха. След малко Анна попита:

— Да кажа ли на госпожа Уелс?

— Не, почакай.

— Качих се само да взема свещниците — тя протегна ръце за доказателство. — Тя ме чака долу.

Уелс нави вестника на тръба.

— Тя е безмилостна жена, Анна. У госпожа Лидия Уелс няма и капчица искреност, само парите я интересуват. Отмъкнала ми е златото, ще ограби и теб и накрая ще ни изхвърли на улицата. Без пукнат грош.

— Да — отвърна Анна нещастно. — Знам.

Той размаха вестника.

— Знаеш ли какво пише тук? Някой си Карвър, моряк на частен кораб, заминава утре с прилива. „Господин с връзки с морето“!

— Вероятно ще бъде на празненството довечера — рече тя.

— А капитанът на кораба се казва Раксуърти.

— Госпожа Уелс го спомена на закуска — отбеляза Анна.

— Да, точно така. — Уелс се шляпна по бедрото с вестника. — Всичко си идва на мястото. Но още не мога да видя цялата картинка.

— Кое си идва на мястото?

— От сутринта — обясни той — се питам едно: за какво са ѝ притрябвали моите книжа. Разрешителното ми за добив. Актът за раждане. Сигурен съм, че ги е взела заедно със златото, само че тя не би си направила труда, освен ако не може да ги използва по някакъв начин, а за какво са ѝ документите на един старец? Нищо не би могла да направи с тях, мислех си. В такъв случай трябва да ги е дала на някого. Но на кого? Кой има нужда от чужди документи? И накрая ми просветна. Някой, който иска да избяга. Някой с опетнено име, който иска да започне начисто. Някой, който иска да остави миналото зад гърба си.

Анна го слушаше намръщена.

— В едно съм сигурен — заяви Уелс и вдигна вестника, сякаш е маршалски жезъл. — Не знам как, нито защо и с каква цел, но съм готов да се обзаложа, моя малка Анна, че довечера ще се запозная с господин Франсис Карвър.

Калай

— Уелс… — промълви Лодърбак и се закова намясто.

— Добър вечер — поздрави Франсис Карвър.

Седеше на стол с лице към трапа. В ръката си държеше пистолет.

— Какво става тук?

— Заповядайте, влезте.

— Какво става? — повтори Лодърбак.

— Каня ви на разговор.

— За какво?

— Горещо ви препоръчвам да влезете в каютата, господин Лодърбак.

— Защо?

Карвър не отговори, но дулото на пистолета леко трепна.

— Не съм я виждал, откакто говорихме — рече политикът. — Честна дума. Казахте ми да я оставя и аз я оставих, господин Уелс. От девет месеца не съм излизал от Акароа. Пристигнах едва днес вечерта, току-що. Не съм я доближавал, точно както ме помолихте.

— Това вие го казвате — отбеляза Карвър.

— Да, аз го казвам! Нима се съмнявате в думата ми?

— Не.

— Тогава какво означава това „вие го казвате“?

— Че доказателствата сочат друго.

Лодърбак премига.

— Не знам за какви доказателства говорите — рече той след миг, — но предполагам, че става дума за квитанциите на Данфорт.

— Точно така — потвърди Карвър.

Лодърбак хвърли поглед през рамо, пристъпи в каютата и затвори вратата.

— Добре — рече той. — Явно нещо се готви. Или вече сте го приготвили.

— Да.

— С Кросби ли е свързано? За него ли става дума?

— Както знаете, много се безпокоя за стария Кросби — отвърна Карвър.

Той замълча. Политикът притеснено попита:

— Така ли?

— Да, безпокоя се за него — повтори Карвър. — Горкият ще хвърли топа от пиене.

Лодърбак беше почнал да се поти.

— Къде е Раксуърти? — попита той.

— Гуляе на „Къмбърланд“, ако се не лъжа.

— А Данфорт?

— Също.

— Взели сте им мярката, така ли?

— Не — отвърна Карвър, — на вас съм ви взел мярката.

Катран

Когато два часа по-късно Карвър похлопа на вратата в къщата на улица „Къмбърланд“ №33, морското празненство беше в разгара си, чуваха се ритмично пляскане, потропване в такт с музиката и гръмогласен смях. Той почука отново, по-силно. Прислужницата Люси се появи чак след четвъртото почукване, въведе го веднага и изтича да повика господарката.

— О, Франсис! — възкликна госпожа Уелс, щом го видя. — Слава богу!

— Успяхме — рече Карвър и се потупа по гърдите, където във вътрешния джоб беше пъхнат документът за продажбата. — Всичко е подписано и веднага влиза в сила. Пратих едно момче да държи Лодърбак под око до сутринта, макар да се съмнявам, че ще се разприказва.

— Не си му направил нищо лошо, нали?

— Не, той просто е потънал в самосъжаление. Какво става тук?

Тя снижи глас до шепот.

— След ужасното скарване сутринта и кошмарния ден най-сетне извадихме малко късмет. Кросби е хлътнал по новото момиче. Сигурно си мисли, че ще ми отмъсти, като легне с него… но аз бях готова да дам какво ли не, за да ми се махнат тази вечер от главата. И щом се усамотиха, пратих Люси да им занесе пълна гарафа.

— Сипа ли вътре от онова?

— Разбира се.

— Колко е силно?

— Сложих половината бутилка.

— Чува ли се нещо?

— Нито звук.

— Добре — кимна той. — Ще се кача. Трябват ми петнайсет минути.

— Той е страшно ядосан. Знае за златото, казах ти вече, и за пристигането на Лодърбак. Внимавай!

— Няма какво да внимавам, нали е упоен.

— Нали няма да го застреляш, Франсис?

— Не измъчвай хубавата си главица с такива въпроси.

— Искам да знам.

— Само ще го халосам веднъж по тила — отвърна Карвър.

— Не тук!

— Естествено, че няма да го направя тук. Ще го изкарам навън.

— Момичето още е там. Може да се е увлякло по него, не знам.

— Ще се оправя с момичето. Ще го разкарам, преди да се захвана с мъжа ти. Не се тревожи.

— А аз какво да правя?

— Върни се в салона и гледай чашата на Раксуърти да не остава празна.

Карвър долепи ухо към вратата, не чу нищо и леко натисна дръжката. Вратата се отвори безшумно. В стаята беше тъмно, но в спалнята отвъд портала гореше газениче. В леглото имаше някой, завивките бяха издути, на възглавницата се тъмнееше коса. Той вдигна ръка към пояса си и прекрачи бавно прага.

Във въздуха изсвистя нещо тежко, Карвър понечи да се обърне, ала не успя, ударът в тила беше толкова силен, че той падна на колене. Завъртя се, пръстите му стиснаха ръкохватката на пистолета, но Кросби Уелс вдигна отново ръжена и го стовари върху ръката му, а после върху челюстта. Карвър се сви от болка. Инстинктивно вдигна ръце да предпази лицето си. Четвъртият удар го улучи в лакътя, петият — точно над слепоочието. Той се просна странишком на пода.

Уелс се наведе и със свободната ръка се помъчи да измъкне пистолета от колана му. Карвър го сграбчи и двамата се сборичкаха, докато Уелс не го халоса отново по главата с ръжена. Карвър се отпусна и се свлече. Уелс хвана хубаво пистолета и го измъкна, запъна петлето, насочи дулото в лицето на непознатия и за миг замря, за да успокои дишането си. Карвър изпъшка и вдигна ръка. Виеше му се свят, светлината трепкаше пред очите му.

— Кой си ти?

Карвър се взря в него. Устата му беше пълна с кръв.

Уелс държеше пистолета в лявата си ръка, в дясната стискаше ръжена. Вдигна ръжена заплашително.

— Ти ли си Франсис Карвър? Говори или ще ти тегля куршума. Карвър ли е името ти?

— Беше Карвър.

— А сега как е?

Карвър се ухили, мярнаха се кървави зъби.

— Кросби Уелс.

Уелс пристъпи към него.

— Ще те убия!

— Добре, давай — подкани го Карвър и затвори очи.

Кросби вдигна ръжена.

— Къде е златото?

— Няма го.

— Къде е?

— Отплава.

— Къде? Кой го е изпратил? Ти ли?

Карвър отвори очи.

— Не, ти.

Уелс стовари ръжена върху слепоочието му и Карвър загуби съзнание. Другият мъж почака малко, за да е сигурен, че онзи не се преструва, но припадъкът очевидно беше истински, очите бяха подбелени, едната ръка потрепваше.

Той остави ръжена настрани. Прехвърли пистолета в дясната си ръка. Внимателно долепи дулото към бузата на Карвър и го побутна. Главата му клюмна назад.

— Мъртъв ли е? — обади се Анна от прага на спалнята.

Лицето ѝ беше бяло.

— Не. Диша.

С лявата ръка Уелс извади от ботуша ножката си и измъкна острието.

— Ще го убиеш ли? — прошепна тя.

— Не.

— Какво правиш?

Той не отговори. Подпря с пистолета главата на Карвър, за да не мърда, и заби върха на ножа точно под лявото му око. Веднага бликна кръв, която се събра на гъста струйка. Уелс рязко прокара острието надолу и направи прорез от окото до челюстта. После се отдръпна, ала Карвър не се свести, само изпъшка. Бузата му беше цялата в кръв, която се стичаше по челюстта и попиваше в яката.

— К за Карвър — рече Уелс тихо, впил поглед от него. — Сега всички ще те знаят, Франсис Карвър. Мъжа с белега.

Той вдигна глава. Анна беше зинала уплашено, сякаш се канеше да изкрещи. Уелс кимна към гарафата на скрина и каза:

— Пийни и веднага ще заспиш. Изгълтай го на един дъх.

Тя погледна гарафата. Лауданумът беше потъмнил уискито и му беше придал меден отблясък.

— Колко да изпия?

— Колкото можеш да погълнеш. И легни на една страна, не по гръб, иначе може да се задавиш.

— За колко време ще подейства?

— Веднага — отвърна Кросби Уелс.

Обърса ножа в килима, прибра го и се изправи, беше готов.

— Почакай. — Анна изтича в спалнята. След миг се върна с късчето самородно злато, което ѝ беше дал следобеда на първата им среща. Тикна го в ръката му. — Вземи, сигурно ще ти трябва, за да се измъкнеш оттук.

Пълнеж

— Ей, Бил!

Митничарят вдигна глава от вестника.

— Кой е там?

— Уелс. Кросби Уелс.

— Излез на светло да те виждам.

— Ето ме.

Той пристъпи с вдигнати ръце на светлината.

— Защо се промъкваш като крадец в тъмното?

Уелс се приближи, без да сваля ръцете си.

— Имам нужда от услуга.

— О!

— Искам да се кача на първия кораб, който отплава сутринта. Бил присви очи.

— Закъде?

— Няма значение — отвърна Уелс. — Където и да е. Но да не разбира никой.

— А аз какво ще получа?

Кросби отвори левия си юмрук, в дланта му лежеше късчето злато, което Анна му беше върнала. Митничарят го погледна, пресметна наум стойността и попита:

— В какво си се забъркал?

— Не съм прекрачвал закона.

— Кой те преследва тогава?

— Един на име Карвър.

— Защо?

— Открадна ми от касата у дома документите и цяло състояние в злато.

— Ти пък откога си се сдобил с цяло състояние?

— Намерих го в Дънстан. Преди около година, по-точно, преди година и три месеца.

— И си мълчиш, а?

— Естествено. Казах само на Лидия.

Митничарят се изсмя.

— Това е била първата ти грешка.

— Не, последната — поправи го Уелс.

Двамата се спогледаха.

— Май не си струва да рискувам — рече Бил.

— Качвам се на кораба, скривам се и утре сутринта отплавам завинаги. За теб остава златото, за мен — животът ми. Това е. Няма нужда да ми помагаш да се кача, само ми кажи кой кораб потегля и си затвори очите, докато минавам покрай теб.

Митничарят като че ли беше склонен да приеме. Остави вестника и се надвеси да погледне закаченото над бюрото разписание.

— Призори една шхуна вдига платна за Хокитика — рече той. — „Бланш“.

— На кой кей е? — попита Уелс. — Кажи ми и след това си затвори очите за пет минути. Нищо повече не искам, Бил.

Митничарят облиза замислено устни. Обърна се отново към разписанието, сякаш можеше да открие там правилното решение, написано черно на бяло. Изведнъж присви очи.

— Чакай малко!

— Какво?

— Тук има една пратка от теб.

Намръщен, Уелс пристъпи към него.

— Дай да видя.

Бил обаче придърпа тефтера към себе си.

— Сандък за Мелбърн. Натоварен е на „На добър час“ и ти си се подписал. — Той вдигна ядосано глава. — Какво е това, а?

— Не знам — отвърна Уелс. — Дай да погледна.

— Опитваш се да ме преметнеш!

— Не, честен кръст. Не съм подписвал никаква товарителница.

— Сложил си парите в сандъка, изпращаш го в Мелбърн и отплаваш за Хокитика да заметеш следите, а когато всичко утихне, ще прекосиш Тасманово море и златото ще те чака там, без да си платил митото!

— Не, не съм го пращал аз — възрази Уелс.

Митничарят презрително махна с ръка.

— Прибери си златото. Не искам да се забърквам.

Уелс не отговори. Плъзна поглед по тъмните очертания на корабите, играещите по водата пламъчета, закачените фенери, които проскърцваха от вятъра. След това рече предпазливо:

— Тази товарителница не е подписана от мен.

Бил се свъси.

— Не, хич и не опитвай. Няма да ме преметнеш.

— Актът ми за раждане — продължи Уелс. — Разрешителното за добив, документите… Всичко беше в касата у дома. Заклевам се. Този Карвър е бивш каторжник. Бил е в Кокату. Взел е всичко. Нямам нищо освен ризата на гърба си, Бил. Франсис Карвър е използвал името ми.

Митничарят поклати глава.

— Не, този сандък няма да замине за Мелбърн. Сутринта ще ги накарам да го свалят.

— Свали го още сега — предложи Уелс. — Ще го взема с мен в Хокитика. Така няма да напусне острова, нали? И всичко ще е законно.

Бил сведе поглед към регистъра на пратките, после вдигна глава.

— Не искам да се забърквам в никакви измами.

— Няма да направиш нищо нередно — успокои го Кросби. — Абсолютно нищо. Виж, ако го пуснеш за Мелбърн, ще има неплащане на мито. Готов съм да се подпиша, ако трябва. Само кажи къде.

Митничарят мълча дълго, двоумеше се.

— Не мога да го прехвърля на „Бланш“ — рече накрая той. — Заминава по изгрев и Париш вече е приел товара. Няма време.

— Изпрати го след това. Аз ще ти подпиша новата товарителница. Моля те.

— Няма нужда да ми се молиш — измърмори намръщено Бил.

Уелс пристъпи и сложи късчето злато на бюрото. За миг то заискря като трепкаща стрелка на компас.

Митничарят дълго се взираше в него. След това вдигна глава.

— Прибери си златото, Кросби Уелс. Не искам да се забърквам в нищо нередно.