Светилата

Рак и Луна

— Нямам нищо против китайците — заяви Клинч. — Просто, като го гледам, не ми харесва.

— Кое?

— Това, което виждам. Тази ситуация.

Анна приглади полата на роклята си — муселинова, кремава и с плетена на една кука предница, една от петте, които беше купила от вехтошарите след корабокрушението на „Титания“ преди няколко седмици. Две от роклите бяха изпъстрени с черна плесен, която не падна и след няколко пранета. Тоалетите бяха много тежки, със стегнати корсети, което тя си обясняваше с това, че са от по-стари, по-строги времена. Вехтошарят ги беше опаковал в хартия, като отбеляза, че в деня на корабокрушението на „Титания“ не е имало жени, още по-странно било, че никой не се бил появил да потърси сандъка след изваждането на товара от заседналия в плитчините кораб. Превозвачите не били чували за него. Надписът на товарителницата бил размазан от морската вода, а в регистъра натоварите на парахода сандъкът изобщо не бил посочен. Истинска загадка, заключи вехтошарят и изрази надежда, че няма да я сполетят някакви неприятности, ако носи роклите.

Клинч поднови атаката си.

— Как може да се очаква да разсъждаваш трезво, когато си замаяна от опиума? Как ще се защитиш, ако… ако… ако се сблъскаш с нещо непристойно?

Анна въздъхна.

— Не е твоя работа.

— Моя работа е, нали виждам, че той те е хванал в юмрука си и се възползва от теб!

— Той винаги ще е по-силен от мен.

Съдържателят продължи развълнувано:

— Откъде идва този глад към опиума? Отговори ми! Взела си веднъж лулата да опиташ и това е решило всичко, така ли? Щеше ли да го направиш, ако господин Манъринг не те беше принудил? Той много добре знае какво иска, иска да те натика в ъгъла, тъй че да не можеш да мърдаш. Да не мислиш, че не съм го виждал преди? Другите момичета бягат от опиума като дявол от тамян. Той го знае. И въпреки това се е пробвал с теб. Той те е накарал. Завел те е там.

— Едгар…

— Какво? — извика Клинч. — Какво?

— Остави ме на мира, моля те — отвърна Анна. — Нямам сили.

Слънце в Лъв

— Успехът ви отива, господин Стейнс — рече Манъринг. — А тази дреха аз много я харесвам.

— Боя се — отвърна младежът, — че късметът ми беше силно преувеличен.

— Недейте да скромничите. Този къс злато е невероятна находка. Видях отчета на банката. Колко ви дадоха за него, сто лири ли?

— Там някъде — измърмори смутено Стейнс.

— Казахте, че сте го намерили в кариерата.

— Близо до кариерата — поправи го той. — Не помня точно мястото.

— Където и да е било, извадили сте страшен късмет — заключи магнатът. — Ще доизядете ли мидите, или да минем на сиренето?

— Приключих с тях.

— Сто лири! — възкликна Манъринг и даде знак на келнера да отнесе чиниите. — Много повече, отколкото сте дали за „Скарата“. Колко всъщност платихте?

Стейнс потръпна.

— За „Скарата“ ли?

— Едва ли повече от двайсет лири.

Нямаше смисъл да се опитва да лъже.

— Двайсет и пет.

Манъринг стовари длан върху масата.

— Признахте си най-сетне! Прибрали сте куп пари, а вече цял месец не сте похарчили и пени. Защо? Какво сте замислили?

Младежът не отговори веднага.

— Винаги съм смятал — рече накрая той, — че има голяма разлика между това да пазиш своя тайна и да пазиш чужда, даже си мисля, че се нуждаем от две отделни думи, една за своята тайна и една за чуждата, която може да не сме искали да узнаем, но въпреки това сме задължени да пазим. Същото е и с любовта, има огромна разлика между любовта, която даваме или искаме да дадем, и любовта, за която копнеем и получаваме.

За миг се възцари мълчание. След това Манъринг рече грубовато:

— С други думи, ми казвате, че това не е цялата картинка и има и друго.

— Късметът никога не е цялата картинка — отвърна Стейнс.

Водолей и Сатурн

Маргарет Шепард стоеше на прага на железарията и чакаше съпругът ѝ да приключи с покупките и да плати, тя не виждаше Сук Яншън, който, макар и да беше на по-малко от три метра от нея, беше скрит зад рафтовете със стока. Шепард го зърна пръв, тъй като, за да стигне до касата, трябваше да мине зад рафтовете. Спря рязко и лицето му се вкамени, но той каза с обичайния си глас:

— Маргарет?

— Да? — прошепна тя.

— Върни се в лагера — заповяда тъмничарят, вперил очи в китаеца. — Веднага.

Без да поиска обяснение, тя се обърна безмълвно и излезе. След като вратата се затвори, дясната ръка на Шепард бавно се прокрадна към кобура. В лявата той държеше голяма книжна торба с руло хартия, две панти, кълбо въже и шепа винтове. Сук Яншън беше коленичил до кутиите с газ и пресмяташе нещо на пръстите на ръцете си, на пода до него лежаха другите му покупки.

Шепард имаше смътното усещаше, че магазинът е притихнал в очакване. Изведнъж иззад него се обади глас:

— Някакъв проблем ли има, господине?

Тъмничарят не отговори веднага. Накрая рече:

— Ето това ще взема.

Подаде хартиената торба и зачака, след миг се чуха шумолене, предпазливи стъпки и торбата беше поета от ръката му. Мина почти цяла минута. Сук Яншън продължаваше да пресмята, не поглеждаше нагоре. Същият глас обяви почти през шепот:

— Шилинг и шест пенса, господине.

— Пишете го на сметката на затвора — заповяда Шепард.

Дългото управление на Юпитер

Ще бъде преувеличено да твърдим, че подновената кореспонденция на господин Кросби Уелс представлява единствената причина Алистър Лодърбак да реши да се кандидатира за народен представител от Уестланд в парламента, но писмото наистина наклони везните в тази посока. Лодърбак го прочете шест пъти и след това с тежка въздишка го остави на писалището и запали лулата си.

Есенциални достойнства

Емъри Стейнс не разпозна роклята, с която Анна беше облечена, като една от петте, които му беше възложено да охранява с оръжие в ръка в „Хоторн“ следобеда на дванайсети май. Въпреки това я огледа внимателно и заключи, че дрехата не ѝ стои много добре, очевидно беше шита за жена с много по-пищен бюст, но той бързо прогони тази мисъл от ума си. Двамата се поздравиха топло, макар и нерешително, и след миг притеснено мълчание Анна го покани в салона, където седнаха на столовете с прави облегалки пред камината.

— Бих искал да те попитам нещо — поде на мига Стейнс, — навярно е малко безочливо и може веднага да ми откажеш, ако по някаква причина не желаеш да отговориш или, да се изразя по-точно, ако не желаеш да задоволиш любопитството ми.

— О! — възкликна Анна, след това си пое дълбоко дъх, сякаш се стягаше за някакво изпитание, и извърна глава.

— Какво? — сепна се Стейнс.

Тя стана рязко, прекоси стаята и там спря с лице към стената, дишаше тежко.

— Не, глупаво е — рече отнесено. — Глупаво е. Не ми обръщай внимание. Ей сега ще се съвзема.

Младежът също се надигна.

— С какво те обидих? Моля да приемеш извиненията ми, ако наистина съм те засегнал. Но с какво?

Анна прокара ръка по лицето си.

— Не, нищо — рече тя, без да се обръща. — Просто ме изненада… И аз глупаво си помислих, че навярно… Не си виновен.

— Кое те е изненадало? Какво навярно?

— Чети…

— Да? Хайде, обясни. Моля те.

Тя най-сетне се успокои и се обърна.

— Задай си въпроса, слушам те — подкани го Анна и се насили да се усмихне.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Разбира се.

— Добре — кимна Стейнс. — Става дума за един човек, Кросби Уелс…

Нещастното ѝ изражение се замени от смайване.

— Кросби Уелс!

— Той е наш общ приятел, ако се не лъжа. Или поне аз съм му верен и съм останал с убеждението, че ти също си му вярна.

Тя го огледа с присвити очи и попита:

— Откъде го познаваш?

— Не мога да отговоря на този въпрос — отвърна младежът. — Той ме закле да пазя тайна, да не разкривам на никого къде се намира и как сме се срещнали. Но спомена името ти във връзка с един къс злато, с мъж на име Франсис Карвър и с някаква кражба и стига да не е твърде нахално от моя страна — макар да знам, че е нахалство, съзнавам го, — бих искал да чуя цялата история. Не бих казал, че е въпрос на живот и смърт, защото не е, още по-малко мога да твърдя, че нещо важно зависи от това дали ще я узная, или не, тъй като всъщност не зависи нищо, но истината е, че влязох в съдружие с този Карвър — постъпих глупаво, вече го разбрах, — и имам чувството, ужасното чувства, че съм го преценил грешно, че все пак той е негодник.

— Той тук ли е? — попита тя. — Кросби в Хокитика ли е?

— Боя се, че не мога да ти кажа.

Ръцете ѝ се бяха вдигнали към корема.

— Не държа да узная къде е — рече Анна. — Но искам да му предадеш съобщение от мен. Много е важно.

Асцендентът

Кросби Уелс беше купил четири стъкла за прозорец, но тъй като още не беше изрязал отвора и не беше сложил рамката, засега те бяха подпрени на стената и отразяваха трепкащия пламък на лампата и квадратната решетка на печката.

— Имах един познат, дето загуби ръката си при наводненията в Дънстан — рече Уелс. Беше се облегнал на възглавницата с бутилка на корема, Тафарей седеше срещу него също с бутилка в ръка. — Течението го завлякло, ръката му се приклещила между два камъка и нямало как да я извадят. Името му беше съвсем обикновено, Смит или Стоун, нещо такова. Както и да е, това няма значение, въпросът е, че после той все казваше, че най му било мъчно за татуировката. На ръката си имал татуиран цял платноход, бил си го направил за подарък, след като заобиколил нос Хорн, страшно съжаляваше, че я е изгубил. И по някаква причина тази история ми е останала в ума. Да загубиш татуировката си. Попитах го не може ли просто да си нарисува същата на другата ръка. А той отговори, че никога нямало да го направи, никога.

— Доста боли — обади се Тафарей. — Та моко.

Уелс вдигна поглед към него.

— Понякога стряскаш ли се, като се видиш? Ако си изкарал дълго време далеч от огледала. Забравяш ли как изглеждаш?

— Не. Никога.

Лицето на маора беше в сянка, светлината от лампата подчертаваше бръчките около устата му и му придаваше мрачен хищен вид.

— Аз щях да забравя.

— Ние имаме една пословица — рече Тафарей. — Тайа а моко хей хоа матенга му.16

— Аз порязах един по лицето — продължи Уелс, без да отмества погледа си от него. — Оставих му белег. Ето тук. От окото до устата. Кървеше като заклан. И твоята ли кървеше толкова?

— Да.

— Убивал ли си, Тафарей?

— Не.

— И аз не съм — отвърна Уелс и надигна бутилката.