Светилата

Фиксирана Земя

Емъри Стейнс още не беше направил удар в Хокитика. Не беше открил находище, което да му харесва достатъчно, че да вложи парите си в него, нито пък група, към която да се присъедини. Беше се „позамогнал“, ала купчинката ценен прашец беше събрана оттук-оттам, както от южния, така и от северния бряг на реката и от малките потоци в другия край на кариерата, притокът на злато беше непостоянен и по-голямата част от намереното вече беше похарчено. Емъри имаше склонност към прахосничество по отношение на времето и парите си, предпочиташе да се храни и да преспива в компания, вместо сам в палатка под звездите, чиято романтичност, установи той, изчезваше след първата нощ на открито. Оказа се също така, че не е подготвен за суровата зима на Западния бряг, и често търсеше убежище от дъжда в някоя странноприемница, вечер се отдаваше на вино, осолено говеждо и карти, като се оправдаваше с лошото време, а на сутринта потегляше към реката да напълни отново кърпата си със златни люспици. Ако не беше споразумението с Франсис Карвър, младежът сигурно щеше да продължи да се носи по течението на случайността, тоест да следва двоичния модел на изстъплението и възстановяването, ала той не беше забравил условията на съдружието, според които бе длъжен в скоро време да „хвърли котва“, както се изразяваха златотърсачите, и да купи свое находище.

Сутринта на осемнайсети юни Стейнс се събуди рано. Беше пренощувал в евтин пансион в Кънери, дълга ниска дъсчена барака с провесени в редица койки и пристроена отстрани кухня. Времето беше студено и влажно, докато той се обличаше, от устата му излизаше пара. Навън плати половин пени за чиния каша, разсипвана с черпак направо от врящия казан, и я изяде прав, като оглеждаше хребета на високите Алпи на изток, които се очертаваха на фона на мрачното зимно небе. Огреба хубаво чинията, остави я на тезгяха, сбогува се с останалите и се отправи към Хокитика, където възнамеряваше да продаде златото си като първа стъпка към покупката на находище.

Щом наближи устието на реката, забеляза, че един кораб навлиза величествено в залива, платноходът, обърнат странично към сушата, беше в дълбоките води от другата страна на плитчините и като че ли изчакваше сгоден миг да ги щурмува. Докато вървеше по дългата извивка на пристана, Стейнс го оглеждаше с възхищение. Корабът беше красавец, с три мачти, не много голям, на носа имаше орел с широко отворена човка и разперени криле. На палубата стоеше жена, от това разстояние Стейнс не можеше да зърне лицето ѝ, камо ли изражението, но му се струваше, че е тъжна и замислена, тя не помръдваше, стискаше с две ръце перилата, полите ѝ трепкаха от вятъра, връзките на бонето плющяха по гърдите ѝ. Младежът се зачуди в какви ли тревожни мисли се е унесла, дали е потънала в спомени за преживяно нещастие, или гледа напред, към нещо, за което копнее или пък от което се страхува.

В Запасна банка той извади кожената си кесия и по заповед на служителя предаде златото — да бъде проверено и претеглено. Оценката отне известно време, но предложената накрая цена беше добра и Стейнс си тръгна с чек на стойност двайсет лири, скътан до сърцето в джобчето на гърдите.

— Ей, момче, почакай!

Стейнс се обърна. На стъпалата пред банката беше седнал русоляв мъж на петдесетина години. Кожата му беше загрубяла, носът беше зачервен. Лицето му беше покрито от неравна едноседмична четина, която изглеждаше побеляла.

— С какво мога да ви помогна? — попита Стейнс.

— Може да ми отговориш на няколко въпроса — отвърна онзи. — Първият е дали си служител на банката.

— Не съм.

— Добре. Ето го и втория. Честност или вярност?

— Моля?

— Честност или вярност — повтори възрастният мъж. — Кое цениш повече?

— Това някакъв номер ли е?

— Не, истински въпрос. Ако нямаш нищо против да ми отговориш.

— Ами — рече Стейнс, като сбърчи чело, — трудно мога да кажа кое ценя повече. Честност или вярност… От една страна, честността е вярност, вярност към истината… Макар че верността няма как да бъде наречена честност! Ако трябва да избирам между това да бъда нечестен, но верен, или пък честен, но неверен, по-скоро бих застанал на страната на своите, на родината, на семейството си, отколкото на страната на истината. Затова сигурно бих се спрял на верността… що се отнася до мен. Но у другите… За другите е различно. Предпочитам честен приятел, отколкото приятел, който ми е само верен, а и по-скоро искам да съм верен на честен приятел, отколкото на някой подлизурко. Да речем, че отговорът ми е двояк: у себе си ценя верността, а у другите — честността.

— Добър отговор — кимна непознатият. — Много добър.

— Наистина ли? — Стейнс се усмихна. — Издържах ли изпитанието?

— Почти — отговори мъжът. — Нуждая се от една услуга. Не е нещо незаконно и ще ти платя. Виж… — Той бръкна в джоба си и извади къс самородно злато с големината на пура. Вдигна го и то засия на светлината. — Хубавец, нали?

— Да, много е хубаво — потвърди младежът, чиято усмивка беше угаснала.

— Намерих го в долината Клута. В Отаго. Разнасям го от месец, че и два, но сега искам да купя малко земя, хвърлил съм око на един парцел, а агентът приема само книжни пари. Ала ме ограбиха. Няма как да докажа самоличността си. Документите ми, разрешителното за добив — всичко ми взеха. И не мога да продам златото в банката.

— Аха.

— Затова ми трябва услуга. Ще занесеш златото в банката. Ще кажеш, че е твое, че си го намерил някъде. И ще го смениш за книжни пари. Ще ти отнеме не повече от половин час. И ще ти платя колкото поискаш.

— Разбирам — измърмори нерешително Стейнс. Помисли малко и попита: — Не може ли да обясните на хората вътре в какво положение се намирате? Кажете им, че са ви ограбили.

— Няма как.

— Винаги остава нещо черно на бяло — продължи младежът. — Дори да са ви задигнали документите, от банката ще намерят друг начин да докажат самоличността ви. От списъка с пристигащите например.

Мъжът поклати глава.

— Разрешителното ми за добив беше от Отаго — рече той, — а когато пристигнах, изобщо не минах през митницата. Никъде не е отбелязано, че съм тук.

— О! — възкликна Стейнс с нарастващо притеснение.

Непознатият пристъпи към него.

— Казвам ти самата истина, момче. Златото е мое. Намерих го в Клута. Ще ти нарисувам мястото, ако искаш. Карта ще ти направя! Не те лъжа.

Младежът отново погледна златото.

— Някой може ли да потвърди?

— Не съм го показвал на никого — отвърна мъжът рязко. — Кой би размахвал такова парче злато насам-натам? Веднъж вече ме ограбиха, не искам да се повтори. Освен мен го е виждал един-единствен човек. Една млада жена, Анна Уедърел. Тя може да потвърди, че казвам истината, само че е в Дънидин и не мога да седя да чакам да пристигне пощата.

Името Анна Уедърел не говореше нищо на Емъри и той не му обърна внимание, още повече че се чудеше как да се измъкне. Историята на мъжа не беше убедителна (на Стейнс му се струваше очевидно, че златото е било откраднато и сега крадецът, уплашен да не го заловят, се опитва да прикрие следите си, като накара един невинен човек да смени уличаващото доказателство в пари в брой, които не могат да бъдат проследени), а и външният му вид не вдъхваше доверие. Възрастният мъж изглеждаше уморен, с кървясали очи, приличаше на пропаднал пияница и дори от няколко крачки разстояние се усещаше миризмата на алкохол от дрехите и дъха му. За да спечели време, Стейнс подхвърли:

— Ще купувате земя, така ли?

Онзи кимна.

— Харесал съм си един парцел. В долината Арахура. Мисля да се захвана с дърводобив. Приключих с търсенето на злато. Имах цяло състояние, но него вече го няма и това слага край на играта, поне за мен. Дърводобивът е честна работа.

— Как се казвате?

— Кросби Уелс.

Стейнс замълча за миг.

— Уелс ли?

— Точно така — потвърди другият и изведнъж се намръщи. — Да не би името ми да ти говори нещо?

Младежът си спомни странните нареждания на Франсис Карвър в „Хоторн“ преди месец: „Днес името ми не е Карвър, а Уелс. Франсис Уелс“.

— Кросби Уелс — повтори той.

— Точно така. — Мъжът присви очи. — Без средно име, без прякор, без прозвище, само простичкото Кросби Уелс още от деня на раждането ми. Но не мога да го докажа, разбира се. Не мога да докажа нищо без проклетите документи.

Стейнс отново се подвоуми. След това протегна ръка.

— Аз съм Емъри Стейнс.

Уелс прехвърли златото в другата си ръка и двамата се здрависаха.

— Колко ще ми искаш за услугата, Емъри Стейнс? Ще съм ти много задължен.

— Вижте — рече изведнъж Стейнс, — дали случайно не познавате… Прощавайте, че любопитствам, но дали случайно не познавате Франсис Карвър?

Той още не знаеше какво точно се е случило в деня преди заминаването му от Дънидин и къде е отишъл онзи следобед Карвър, защо е избрал да се представя под чуждо име и защо е смятал за толкова важен сандъка, в който имаше само пет най-обикновени рокли.

Уелс застина.

— Защо питаш?

— Извинявайте много, сигурно няма никакво значение. Попитах, защото преди около месец този Карвър реши да се представя с вашата фамилия само за един следобед, не повече, но така и не ми обясни защо и с каква цел.

Възрастният мъж беше стиснал юмруци.

— Каква ти е връзката с Карвър?

— Не го познавам добре — отвърна Стейнс, като се дръпна леко. — Той ми зае малко пари, нищо повече.

— Какви пари? Колко?

— Осем лири.

— Колко?

— Осем — повтори той и сетне потрети: — Осем лири.

Уелс пристъпи към него.

— Значи сте приятели, така ли?

— Ни най-малко — отговори младежът и отново отстъпи. — Впоследствие разбрах, че е бил каторжник, бил е десет години в Кокату, но вече беше късно, бях подписал.

— Какво си подписал?

— Договора за съдружие.

— И той се е подписал с моето име?

— Не — Стейнс вдигна умиротворително ръце, — само се представяше с него, с вашето име, но не знам защо. Вижте, съжалявам, че ви обезпокоих…

— Той беше — рече Кросби Уелс. — Той ми открадна документите. И златото. Настрои жена ми срещу мен. Взе името ми, парите ми и се опита да вземе и живота ми, само че не стана. Измъкнах се. И сега съм тук. Работя каквото дойде и едва свързвам двата края, вървя с наведена глава, постоянно се озъртам през рамо и накрая сигурно ще полудея. Това — размаха той късчето злато, — само това ми остана.

— Защо не се оплачете в полицията? — попита Стейнс. — Струва ми се, че имате достатъчно доказателства.

Уелс не отговори. След малко попита:

— И къде е той сега?

— Мисля, че е още в Дънидин.

— Сигурен ли си?

— В общи линии. Имам адреса му, трябва да му пиша веднага щом взема първото си находище.

— Значи си негов човек — подхвърли презрително Уелс.

— Не, просто съм му задължен, нищо повече. Той ми даде осем лири и в замяна аз трябва да му осигуря вложение в някое находище.

— Ти си му съдружник. Негов човек!

— Вижте — поде уплашено Стейнс, — каквото и да ви е сторил господин Карвър, по каквато и причина да го е направил, аз нямам нищо общо. Наистина. Та ако знаех, нима щях да спомена името му пред вас? Щях да си мълча, нали?

Уелс не отговори. Двамата се взираха изпитателно един в друг. Накрая младежът се обади:

— Добре, ще отнеса златото ви в банката.

Марс в Рак

„На добър час“ прекоси плитчините с прилива. На капитан Карвър му трябваше почти цял час, за да прокара платнохода в устието на реката, тъй като няколко кораба тъкмо заминаваха и той трябваше да изчака знак от Гибсъновия вълнолом, за да влезе в пристанището. Анна Уедърел, която стоеше сама на палубата, имаше достатъчно време да се наслади на гледката. Хокитика беше по-малка, отколкото тя очакваше, и много по-открита. В сравнение с Дънидин, който беше сгушен в залива Отаго и заобиколен от всички страни от хълмове, близостта на Хокитика до океана беше плашеща. На Анна сградите ѝ се видяха мрачни и запуснати, опънатите над улиците въжета с червени и жълти знаменца подчертаваха изпадналия вид на странноприемниците.

Внезапно разнеслото се дрънчене насочи вниманието ѝ към пристана, където един риж мъж с мустаци размахваше пиринчена камбана и крещеше с цяло гърло. Очевидно разгласяваше нещо, навярно привличаше клиенти за някоя странноприемница или заведение, но поменикът с хвалби не се чуваше от звъна на камбаната, чийто отвор беше толкова широк, че вътре можеше да се пъхне самун хляб, а езичето беше колкото кюлче. Тъжното ѝ дрънчене се приглушаваше от разстоянието и от поривите на вятъра.

Пътуването от Дънидин беше първото излизане на „На добър час“ в открито море под командването на Франсис Карвър, който от схватката вечерта на дванайсети май беше пострадал толкова, че на другия ден следобед не бе успял да се яви на кораба за редовния му курс до Мелбърн, нито пък да извести капитан Раксуърти за промяната в собствеността на платнохода. Раксуърти беше изключително стриктен и не би допуснал заминаването да се забави заради някой нехаен моряк, въпреки тежкия си махмурлук той беше вдигнал котва по график и след като „На добър час“ напусна пристана на Порт Чалмърс, на Карвър не му оставаше нищо друго, освен да чака завръщането му. През следващия месец той ближеше раните си под грижите на притеснената госпожа Уелс, която изпадаше в отчаяние всеки път, щом зърнеше обезобразеното му лице. Срезът на бузата му беше зашит, след това конците бяха извадени и сега си личеше като грозно розово подпухване с дебелината на конопено въже, присвито в двата края. Той често докосваше белега с върха на пръста си и вдигаше ръка да го скрие, щом заговореше.

Когато на четиринайсети юни „На добър час“ се върна от Порт Филип, Карвър отиде при Джеймс Раксуърти и го уведоми, че вече не е капитан на кораба. Барката била продадена и по заповед на господин Уелс, новия собственик, Карвър бил издигнат в капитански чин, което му давало право да освободи екипажа и да събере нов. Срещата между двамата беше дълга и в никакъв случай сърдечна, отношенията им охладняха още повече, когато новият капитан установи, че преди месец част от товара е била свалена от кораба. Поиска обяснение от Раксуърти, но онзи само вдигна рамене, със свалянето на сандъка не били нарушени никакви правила и наредби. Гневът на Карвър бързо беше заменен от тревога. Той обиколи митницата, превозваческите кантори на пристанището и всички странноприемници наоколо, но разследването му не даде резултат. Вечерта прегледа списъка със заминаващите в „Отаго Уитнес“ и установи, че с изключение на „На добър час“ на тринайсети май от Порт Чалмърс е заминал само още един кораб, шхуната „Бланш“, потеглила за Хокитика. — Не е кой знае каква следа — рече Карвър на госпожа Уелс, — но не мога да стоя със скръстени ръце. Ако не направя нищо, ще полудея. Актът му за раждане и разрешителното за добив все още са в мен. Ще се представя като Кросби Уелс, ще кажа, че съм изгубил сандъка, и ще предложа възнаграждение за връщането му.

— А Кросби? — попита госпожа Уелс. — Възможно е и самият той…

— Ако го видя, ще го убия!

— Франсис…

— Ще го убия!

— Той ще очаква, че ще го преследваш. Няма да се остави да го изненадаш втори път.

— Нито пък аз.

Ден преди заминаването на „На добър час“ Анна Уедърел беше привикана в салона долу, където я чакаше госпожа Уелс.

— Господин Карвър вече е по-добре — рече тя — и сега мога да отделя време да помисля за по-маловажните въпроси, сред които и твоето бъдеще. Не можеш да останеш в дома ми и час повече и знаеш много добре защо.

— Да, госпожо — прошепна Анна.

— Дори да си затворя очите за твоето предателство и да страдам мълчаливо, каквато, уви, е женската участ, не мога да простя стореното на господин Карвър. Това, че се сдуши със съпруга ми, говори не просто за порочни наклонности, а че не правиш разлика между добро и зло. Господин Карвър ще остане обезобразен до края на живота си. Извади късмет, че изобщо е жив, предвид сериозността на нараняванията. Завинаги ще носи този белег.

— Аз бях заспала — отвърна Анна. — Не съм видяла нищо.

— Къде е господин Уелс?

— Не знам.

— Истината ли ми казваш?

— Да. Кълна се.

Госпожа Уелс стана.

— Както знаеш, утре господин Карвър заминава за Западния бряг — рече тя, — а аз имам един познат в Хокитика. Името му е Дик Манъринг. Той ще се погрижи за теб, както намери за добре, ще бъдеш сред златотърсачи, както искаше в самото начало, и никога повече няма да се видим. Позволих си да пресметна разходите ти от последните два месеца и той ще поеме този дълг. Виждам, че си изненадана. Сигурно си мислиш, че брендито расте по дърветата. Така ли мислиш?

— Не, госпожо — прошепна Анна.

— В такъв случай би следвало да разбираш, че навикът ти да се наливаш, щом останеш сама, ми е коствал през последния месец немалко средства.

— Да, госпожо.

— Очевидно не си толкова глупава, колкото си порочна, макар че си затънала дълбоко в греха и това едва ли може да се брои за интелектуално постижение. Длъжна съм да те уведомя, че господин Манъринг не е женен, няма опасност да опозориш дома му, както стори с моя.

Анна не отговори, едва сдържаше сълзите си. След като госпожа Уелс я освободи, тя изтича в будоара, отиде при бюфета, измъкна запушалката, надигна гарафата с уиски с лауданум и отпи две дълги нещастни глътки. После се хвърли на леглото и плака, докато опиатът не я унесе.

Много добре знаеше какво я очаква в Хокитика, но заради угризенията си и чувството за вина беше решила да приеме съдбата си с каменно сърце. Можеше да отхвърли нарежданията на госпожа Уелс, да избяга през нощта, да измисли нещо. Но вече нямаше и капчица съмнение, че е с дете, и знаеше, че не след дълго ще си проличи. Трябваше да напусне града колкото се може по-скоро, преди госпожа Уелс да е разкрила тайната ѝ, и затова беше готова на всичко.

Над Гибсъновия вълнолом се стрелна чайка: щом стигна вълните, зави и се заиздига по въздушното течение, за да се спусне пак. Анна придърпа шала около раменете си. „На добър час“ вече беше получил разрешение да акостира. На брега беше метнато въже, платната се завъртаха и спускаха съгласно заповедите на Карвър и корабът бавно се приближи към пристана. Там се бяха събрали група хамали и Анна изведнъж, сякаш се събуждаше от сън, видя, че неколцина я сочат с пръст. Когато уловиха погледа ѝ, те вдигнаха шапки и се поклониха, сетне се засмяха и многозначително потупаха катарамите на коланите си. Тя се изчерви. Покрусено прекоси палубата и се хвана с две ръце за перилата от другата страна, вдиша дълбоко и плъзна поглед над плитчините, вълните се разбиваха в тях и пръските хвърляха изящна бяла пелена, която скриваше хоризонта. Стоя там, докато Карвър не я повика грубо да слезе на пристана, господин Едгар Клинч, съдържателят на „Скарата“, бил предложил да я подслони и капитанът бил приел от нейно име.

Тера о Тайнуи15

Късчето самородно злато на Уелс, което Стейнс отнесе в банката, беше оценено на малко повече от сто лири. Докато закупчикът проверяваше чистотата на златото и банковият служител си записваше нужното, от всички страни заваляха въпроси къде е било намерено. Младежът отговаряше уклончиво, вдигаше ръка на изток и сочеше общи белези като „поток“ и „хълм“, но опитите му да омаловажи находката претърпяха пълен неуспех. Когато стойността на златото беше записана на дъската, банкерът изръкопляска и златотърсачите закрещяха името на Стейнс.

— Ако искате, може да направим бронзова отливка, преди да го претопим — рече банкерът Фрост, когато младежът понечи да си тръгне. — Ще я позлатите отгоре и ще си я запазите за спомен или може да я пратите на любимата си у дома.

— Не ми трябва отливка — отвърна Стейнс. — Благодаря.

— Не желаете ли спомен от най-късметлийския ден в живота ви?

— Надявам се най-късметлийският ден в живота ми тепърва да дойде — отговори той и думите му предизвикаха нов изблик на ръкопляскане и възхищение, както и предложения от поне петима-шестима златотърсачи да „станат другари“. Когато най-сетне се измъкна от навалицата и излезе навън, младежът беше видимо ядосан.

— Обявиха ме за най-големия късметлия в Хокитика — рече той и подаде на Кросби Уелс плика с парите. — Обсипаха ме със съвети да не изпускам късмета си, да го споделя с останалите, да не крия на какво се дължи той и какво ли още не. Предполагам, историята, която ми пробутахте, не е вярна, господин Уелс, просто сте знаели какво ще стане, ако някой глупак се съгласи да влезе в Запасна банка с такъв къс злато по това време на деня.

Уелс се усмихна.

— Най-големият късметлия в Хокитика — повтори той. — Висока летва. Дано оправдаеш очакванията.

— Ще се постарая — отвърна Стейнс.

— Е, задължен съм ти — рече Уелс, после преброи набързо парите и прибра плика в джоба на жилетката си. — Парцелът, който искам да купя, е в долината Арахура. Петнайсетина километра на север. Нагоре по реката, няма как да го пропуснеш. Добре дошъл си по всяко време.

— Няма да го забравя.

Двамата се умълчаха. След малко по-възрастният мъж попита:

— Май още не ми вярваш?

— Боя се, че е така, господин Уелс.

— Значи може да изплюеш камъчето пред твоя човек Карвър.

— Карвър не е „мой човек“.

— Но въпреки това може да му споменеш за мен. Уж нехайно. Само за да видиш как ще реагира.

— Няма.

— Това ще е равносилно на убийство. Той има да си ми връща. Иска да ме види мъртъв.

— Мога да пазя тайна — отвърна Стейнс. — На никого няма да кажа.

— Вярвам ти — отговори Уелс. Той протегна ръка. — Късмет!

— Да, късмет и на вас.

— Може пак да се видим някога.

— Може.

Стейнс остана на стъпалата пред Запасна банка дълго след като Кросби Уелс си тръгна. Възрастният мъж се насочи към кантората на агента за недвижими имоти, пред вратата свали шапката си и влезе, без да поглежда назад. Минаха петнайсет минути. Стейнс се подпря на парапета и продължи да чака.

— Корабокрушение! Корабокрушение! Кораб на плитчините!

Глашатаят бързо се приближи.

— Кой е корабът? — подвикна Стейнс.

— „Титания“ — отвърна глашатаят. — Параход. Заседна в плитчините.

Името „Титания“ не говореше нищо на младежа.

— Откъде идва?

— От Дънидин през Окланд — отговори мъжът и след като Стейнс му кимна, че няма други въпроси, той отново закрещя: — Корабокрушение! Корабокрушение! Кораб на плитчините!

Най-сетне вратата на кантората за недвижими имоти се отвори и излязоха двама души, Кросби Уелс и навярно агентът, който си обличаше палтото. Застанаха отпред, потънали в разговор, и след няколко минути отстрани спря малък екипаж, теглен от два коня. Те се качиха, затвориха вратите, кочияшът подкара конете и екипажът затрополи на север.

Акцидентални достойнства

Господин Едгар Клинч се оказа внимателен и изключително словоохотлив придружител. По време на кратката разходка от Гибсъновия вълнолом той се впускаше в протяжни излияния за всичко, край което минаваха, за всяка витрина, склад, търговец, кон, кола или залепен афиш. Анна отговаряше нарядко и с тих глас, но щом стигнаха Запасна банка, тя изведнъж прекъсна дърдоренето му с изненадано възклицание.

— Какво? — попита сепнато Клинч.

На перилата пред банката се беше подпрял златокосият младеж от „Щастлив вятър“ и също толкова смаяно се взираше в нея.

— Ти! — извика той.

— Да — отвърна Анна. — Да!

— Албатросите!

— Помня.

Двамата се оглеждаха свенливо.

— Хубаво е, че се срещаме отново — отбеляза Анна.

— Щастлива случайност — рече той и слезе по стълбите. — Представяш ли си, да се срещнем отново! Колко съм мечтал за тази среща, ала тези мечти ми се струваха напразни, несериозни, блянове в просъница. Не съм забравил какво каза, когато сутринта навлизахме в пристанището: „Бих искала да го видя по време на буря“. Оттогава често си мисля за твоите думи, толкова прекрасно, оригинално съждение.

Анна се изчерви, не само че досега никой не я беше наричал оригинална, но и през ум не ѝ беше минавало, че изреченото от нея може да се определи като „съждение“.

— А, просто случайно ми хрумна — рече тя.

Клинч, който чакаше да бъде представен, се прокашля силно.

— Отдавна ли си в Хокитика? — попита момчето.

— Пристигнах тази сутрин. Всъщност току-що, хвърлихме котва преди няма и час.

— Толкова скоро! — възкликна той смаяно, сякаш скорошното пристигане правеше случайната им среща още по-забележителна.

— А ти? — попита Анна. — Отдавна ли си тук?

— Повече от месец — отвърна момчето и изведнъж се усмихна. — Колко се радвам да те видя, прекрасно е! Откога не съм зървал познато лице.

— Ти… в лагера на златотърсачите ли си? — попита тя и отново се изчерви.

— Да, тук съм да натрупам състояние или поне случайно да се натъкна на него, признавам си, че не ми е много ясна разликата между двете. О! — Той смъкна рязко шапката си. — Каква непростима грубост от моя страна. Още не съм се представил. Казвам се Стейнс, Емъри Стейнс.

Клинч се възползва от тази възможност да се намеси.

— Харесва ли ви Хокитика, господин Стейнс?

— Да, много — отговори младежът. — Невероятна сбирщина от крайности! Има вестник, но не и кафене, в което човек да може да го прочете, има аптекар, който изпълнява всякакви рецепти, но не може да се намери лекар, който да ги предпише, а за болница да не говорим. В магазините има или само ботуши, или само чорапи, не и двете едновременно, а всички странноприемници по „Гуляйджийска“ предлагат през целия ден единствено закуска!

Анна се усмихваше. Отвори уста да отвърне, но Клинч я изпревари.

— В „Скарата“ има топла вечеря — рече той. — Порция за три пени и друга за шест пени, в която е включена халба бира.

— Кое беше „Скарата“? — попита Стейнс.

— На „Гуляйджийска“ — отговори Клинч, сякаш този адрес беше напълно достатъчен.

Момчето се обърна отново към Анна.

— Какво те води на Западния бряг? Да не би да идваш при някого? Тук ли ще живееш? Смяташ ли да останеш?

Анна не искаше да споменава името на Манъринг.

— Да, мисля да остана — рече тя предпазливо. — Ще отседна в „Скарата“, където любезно ме покани господин Клинч.

— Това съм аз — обади се съдържателят и протегна ръка. — Едгар е малкото ми име.

— Радвам се да се запознаем — рече Стейнс и стисна десницата му за миг, после пак се завъртя към Анна. — Още не знам как се казваш… Но може би е по-добре да не питам. Запази го в тайна, тъй че да се потрудя, за да го узная.

— Казва се Анна Уедърел — намеси се пак Клинч.

— О! — възкликна момчето.

На лицето му се изписа изненада, Стейнс се взираше любопитно в Анна, сякаш името ѝ му говореше нещо, което той, кой знае защо, не можеше да изрече.

— Хайде да тръгваме — подкани Клинч.

Стейнс отскочи настрани.

— А, да, разбира се. Вървете. Желая ви приятен ден и на двама ви.

— Радвам се, че се видяхме отново — рече Анна.

— Може ли някой път да те навестя? — попита той. — След като се настаниш в странноприемницата?

Анна изненадано му благодари и се канеше да добави още нещо, но Клинч вече беше обърнал гръб на момчето и я придърпваше след себе си, притиснал здраво ръката ѝ към гърдите си.

Овен с управител Марс

Маорът носеше на пояса си нещо като къса тояга от нефрит, мушната, все едно е пистолет или камшик. Беше във формата на весло и излъскана до блясък, камъкът беше тъмнозелен и изпъстрен с жълти жилки като грозд цветчета коухай, хванати в стъкло.

Карвър набързо изрече предложението си и се канеше да тръгва, когато изведнъж нефритът улови слънчевите лъчи и заискри — капитанът заинтригувано посочи към него и попита:

— Какво е това? Гребло ли?

— Пату пунаму — отвърна Тафарей.

— Дай да го погледна — рече Карвър и протегна ръка. — Искам да го пипна.

Тафарей извади тоягата от колана си, но не му я подаде. Застина за миг, впил очи в събеседника си, и внезапно скочи, замахна два пъти, сякаш да го прониже в гърлото и в гърдите, а после вдигна оръжието високо над рамото си, спусна го бавно и го задържа на милиметри от слепоочието на Карвър.

— По-здраво от стомана — рече той.

— Виж ти — отвърна Карвър, който не беше трепнал. — По-здраво от стомана, а?

Тафарей сви рамене. Отстъпи и прибра тоягата в колана си, огледа Карвър с вдигната брадичка и стиснати зъби, след това се усмихна студено и му обърна гръб.

Слънце в Близнаци

— Да му се не види! — измърмори Льовентал. Взираше се намръщено в печатарската форма, като четеше текста от дясно наляво и отзад напред, тъй като буквите бяха огледални и подредени наобратно. — Получи се опашка.

— Какво? — попита Стейнс, който току-що беше влязъл в редакцията.

— Опашка, така му викаме. Термин от печатарството. Текстът не се побира в колоната и когато една дума остане на нов ред, това се нарича опашка. Сутринта от бързане приех едно обявление, без да преброя думите, и сега става ясно, че то е по-дълго от необходимото. Ох, ще го оставя и после на свежа глава ще го погледна отново, така е най-добре. Какво обичате, господин Стейнс?

Вестникарят побутна формата настрани, усмихна се и посегна към един парцал да избърше мастилото от пръстите си. Стейнс обясни, че сутринта е продал златото си.

— Мислех да вложа парите в находище — рече той, — но като че ли още не съм готов. Още… още се двоумя за някои работи. И затова сега искам да разбера какви възможности има тук. Странноприемници, заведения, складове, магазини… Всичко, което е за продан.

— Веднага — отвърна Льовентал. Приближи се към кантонерката, дръпна най-горното чекмедже и запрелиства подредените вътре папки, извади един лист и го подаде на младежа. — Заповядайте.

Стейнс плъзна поглед по списъка. Когато стигна до края, изведнъж се ококори и изненадано вдигна поглед.

— „Скарата“…

Льовентал разпери ръце.

— Не е лошо заведение — рече той. — Господин Максуел е настоящият собственик, съдържател е господин Клинч. И двамата са порядъчни господа.

— Ще го купя — заяви младежът.

— О! — възкликна вестникарят. — Да предупредя ли господин Максуел, че ще отидете на оглед?

— Не, няма да се занимавам с огледи — отвърна Стейнс. — Искам да го купя веднага.

Скорпион с управител Марс

Карвър не таеше големи надежди, че обявлението, което е занесъл сутринта в „Уест Коуст Таймс“, ще даде резултат. Съмняваше се, че някой би върнал сандък, без да го отвори, още повече когато за него се предлага възнаграждение от петдесет лири. В най-добрия случай можеше да се надява, че сандъкът ще бъде отворен и съдържанието ще бъде преровено, след което намерилият го ще реши, че роклите вътре са единствено от сантиментална стойност, и стига да прочете обявлението в „Таймс“ и да научи за предложеното възнаграждение, ще го донесе, но тази възможност, сама по себе си малко вероятна, зависеше от още по-малко вероятната възможност сандъкът да е бил изпратен на Западния бряг! Не, фактът, че вечерта на дванайсети май е бил свален от трюма на „На добър час“, можеше да означава само едно: някой е знаел за несметните богатства в него. Едва ли товарът беше свален в последната минута само за да бъде изпратен напосоки някъде другаде. Ако не друг, а Кросби Уелс беше заповядал сандъкът да бъде свален в последния момент — това беше най-вероятното предположение, — той със сигурност се беше опитал да напусне при първа възможност страната и с помощта на златото беше подкупил служителите на митницата или беше платил на някого, за да използва неговите документи. Съкровището беше изчезнало завинаги. Карвър изруга на глас и за да подчертае недоволството си, стовари чашата върху бара.

— Амин — обади се мъжът, който седеше до него.

Капитанът се обърна и го изгледа навъсено, но онзи не го забеляза, тъй като махаше на кръчмаря.

— Налей му още едно — поръча той. — И на мен също. И го пиши на моята сметка.

Кръчмарят отпуши бутилката бренди и напълни чашата на Карвър.

— Аз съм Причард — представи се мъжът, без да отделя погледа си от кръчмаря.

— Карвър.

— Приличате ми на моряк — продължи Причард. — Дрехите ви са побелели от солта.

— Капитан — рече Карвър.

— Капитан — повтори Причард. — Браво! Аз не понасям плаването. Иначе досега да съм се прибрал у дома, ако мисълта за пътуването не ми беше толкова противна. Предпочитам да ме погребат тук, отколкото да изстрадам отново прекосяването на океана. Ние сме на гъза на географията, не е ли така?

Карвър изсумтя и двамата отпиха.

— Капитан, виж ти — продължи Причард. — Чудесно.

— А вие? — попита Карвър.

— Аптекар.

Карвър изненадано вдигна вежди.

— Аптекар ли?

— Единственият в града — отвърна Причард. — И единствен по рода си, както обичам да казвам.

Двамата се умълчаха. Когато изпразниха чашите, аптекарят даде знак на кръчмаря да ги напълни отново. Изведнъж Карвър се обърна и попита:

— Имате ли опиум? В наличност?

— Не мога да ви помогна — поклати глава Причард. — Имам само тинктура и тя не става за нищо. По-слаба е от уиски и докарва двойно по-силно главоболие. Няма да намерите и драм на юг от Грей. Ако толкова сте зажаднели за него, вървете на север.

— Не, не търся да купувам — отвърна Карвър.