Светилата

Еклиптика

Изминали са три седмици, откакто Уолтър Муди стъпи на сушата, съветът в „Короната“ заседава тайно и платноходът „На добър час“ потъна в плитчините. Сега дванайсетимата ни герои се поздравяват многозначително — както при среща на масон с другар от гилдията посред бял ден — и се споглеждат красноречиво и сериозно. Дик Манъринг кима на Кауъл Девлин, щом го застигне по пътя за Кънери, Харалд Нилсен вдига шапка пред Томас Балфор, сутрин Чарли Фрост заговаря Джоузеф Причард на опашката в закусвалнята. Тайната винаги има укрепващо въздействие върху нововъзникнало приятелство, същия ефект оказва и споделеното мнение, че виновен за всичко е някой извън групата — не е трудно да се види, че не толкова общите възгледи, колкото насочените към другите подозрения сплотяват мъжете от „Короната“. Макар че още нищо не е доказано, никой не е изправен пред съд и не са се появили нови сведения, присъствалите на сбирката в пушалнята стават все по-категорични в разсъжденията си за Алистър Лодърбак, Джордж Шепард, Лидия Уелс, Франсис Карвър, Анна Уедърел и Емъри Стейнс. Убежденията им са все по-налудничави, хипотезите — все по-невероятни, изводите — все по-неплодотворни. С времето недоказаното подозрение често се превръща в непоклатимо убеждение, сдобива се с ореола на лъжлива увереност и става лесна плячка на прищевките на настроението — възприема всички качества на най-обикновено суеверие, — а мъжете от „Короната“, чийто възел на верността е втъкан в ярката нишка на времето и движението, са все пак човешки същества и не са неподатливи на външно влияние.

Защото планетите са сменили местата си сред въртящото се платно на звездите. Слънцето е напреднало с една дванайсета по наклоненото колело на своята еклиптика и с това преместване изгрява нов световен ред, нов поглед към Вселената. Когато Слънцето беше в Козирог, бяхме сдържани, взискателни, надменно високомерни. Обърнехме ли поглед към някого, се стремяхме да го поправим, недоволствахме от недостатъците му и мерехме преценяващо талантите му. Не можехме да си представим какъв ще стане, ако се изкуши да измени на нрава си, или още по-добре, ако го направи, без да е бил изкушен. Ала няма друга истина освен истината на взаимовръзките, а небесните взаимовръзки се състоят от движещи се колела, наклонени оси, въртящи се циферблати, те са часовников механизъм, който се променя всяка минута, без да се повтаря и без да застива в покой. Вече не сме защитени от уютните спомени за миналото. Сега вече насочваме погледа си навън, през илюзорността на убежденията си, виждаме света такъв, какъвто искаме да бъде, и си представяме какво е да сме там.

Трети дом в овен

Теру Тафарей завари вратата в редакцията на улица „Калайджийска“ широко отворена и подпряна със закачалка, отвътре долиташе свирукане. Той влезе, без да чука, прекоси приемната и надникна в наборния цех отзад, където вестникарят Бенямин Льовентал набираше на тезгяха понеделнишкия брой на „Уест Коуст Таймс“.

В лявата си ръка Льовентал държеше стоманен компас с големината на ученически линеал, с дясната сръчно изваждаше буквите от клетките на касата и ги подреждаше с прорезите нагоре в правоъгълния компас. Тази задача изискваше да чете не само от дясно наляво, но и отпред назад, тъй като набраният текст, освен че беше наопаки, беше и огледално обърнат. Щом набереше реда, той го слагаше в печатарската форма, плосък стоманен поднос, малко по-голям от вестникарския лист, като под всеки ред подпъхваше парченца олово, за да остане разстояние, а понякога вмъкваше висока пиринчена линия, за да се отпечата като подчертаване. Щом закрепеше последния ред от текста в печатарската форма, Льовентал я уплътняваше с дървени клинове, като ги зачукваше с чук, тъй че буквите да не се размърдат, а след това минаваше отгоре ѝ с летвичка, за да е сигурен, че никоя буква не стърчи и всички са на еднаква височина. Накрая потапяше валяка в мастилото и покриваше печатарската форма с тънък слой лъскава чернота, като работеше бързо, че да не засъхне мастилото, и спускаше трепкащия лист върху нея. Вестникарят винаги отпечатваше първия екземпляр ръчно, за да го прегледа за грешки, преди да подаде формата на печатарската машина, макар че рядко допускаше пропуски от невнимание, защото по природа беше перфекционист.

Той посрещна Тафарей сърдечно.

— Май не съм ви виждал от нощта на потъването на „На добър час“, господин Тафарей. Възможно ли е?

— Да — отвърна безизразно маорът, — бях на север.

Той плъзна поглед по тезгяха: каси с букви, кутии с мастило и препарати за почистване, четки, клещи, чукове, всевъзможни оловни и пиринчени отливки, купа със спаружени ябълки, малко ножче.

— И сега се връщате, така ли?

— Пристигнах днес сутринта.

— В такъв случай мога да позная защо сте дошли.

Тафарей се намръщи.

— Откъде накъде?

— Иска ли питане! Идвате за сеанса на вдовицата! Познах ли?

Маорът, все тъй намръщен, мълчеше. След това подозрително попита:

— Какво е „сеанс“?

Льовентал се усмихна. Остави компаса, прекоси стаята и взе захвърления до мивката съботен брой на вестника.

— Ето. — Разтвори на втора страница и почука с изцапан с мастило показалец върху едно обявление. — Елате! Не на самия сеанс, за него ви трябва билет, а на празненството преди това.

Обявлението заемаше две колони, беше отпечатано с почернен едър шрифт, който вестникарят обикновено пазеше за първата страница и за исторически заглавия, и беше очертано с дебела черна линия. В него се съобщаваше, че тази вечер ще отвори врати „Скитническа слука“, собственост на госпожа Лидия Уелс от Дънидин, вдовица на Кросби Уелс. В чест на това събитие госпожа Уелс, изтъкнат медиум, щяла да проведе първия в историята на Хокитика спиритически сеанс. На него щяла да присъства само отбрана публика, закупила предварително билети на принципа „който свари“, но събитието щяло да бъде предшествано от „духовна беседа на по чашка“ за ценителите, които се призоваваха да пристигнат „без предубеждения“.

Последното предписание навярно не беше толкова лесно изпълнимо, понеже, както се обясняваше във вестника, целта на сеанса била да се улови — благодарение на извънмерно чувствителната госпожа Уелс — определено трептене в духовната енергия и по този начин да се отвори проход между този и отвъдния свят, за да се установи връзка с мъртвите. По отношение на широката категория на мъртвите вдовицата беше изключително точна и категорична в избора си, тя възнамеряваше да призове духа на Емъри Стейнс, който все още не се беше върнал в Хокитика и чието тяло така и не беше открито през изминалите пет седмици.

Лидия Уелс не беше посочила какво ще попита духа на господин Стейнс, но като цяло се смяташе, че ако не друго, тя ще поиска да узнае как е умрял. Всеки уважаващ себе си медиум би потвърдил, че духът на човек, загинал от насилствена смърт, е много по-разговорлив от събратята си, напуснали този свят в покой, а госпожа Уелс, едва ли е нужно да отбелязваме, имаше превисоко мнение за себе си.

— И какво е сеанс? — попита отново Тафарей.

— Една пълна глупост — отвърна с усмивка вестникарят. — Лидия Уелс обяви на всеослушание, че ще установи връзка с духа на Емъри Стейнс, и повече от половината хора в Хакитика ѝ повярваха. Самият сеанс е просто представление. Тя ще изпадне в транс — все едно е получила припадък или я е обладала свръхестествена сила — и след това ще произнесе няколко думи с мъжки глас, ще накара завесите да се размърдат или ще плати на някое момче да се качи на покрива и да викне през комина. Евтина постановка. Разбира се, после всички ще се приберат по домовете си твърдо убедени, че са видели призрак. Та къде казахте, че сте били?

— Маухера — отговори маорът, който продължаваше да се взира намръщено във вестника. — Греймаут.

— Там не са се чули новини за господин Стейнс, предполагам?

— Ни вест, ни кост.

— И тук така. За съжаление, вече губим надежда. Но довечера може да изскочи нещо. Вижда ми се подозрителна увереността на госпожа Уелс, че Стейнс наистина е мъртъв. Щом тя е сигурна в смъртта му, какво ли още знае и откъде го е научила? О, през последния половин месец из града се носят какви ли не истории, господин Тафарей! Не бих пропуснал за нищо на света празненството довечера. Жалко, че не успях да се снабдя с билет за сеанса.

Вдовицата беше решила да ограничи присъстващите на сеанса до седем души — числото седем беше магическо и звучеше мрачно и загадъчно, — а Льовентал, който пристигна в „Скитническа слука“ към девет без петнайсет сутринта, за свое неописуемо съжаление, установи, че и седемте места са вече заети. (От дванайсетимата в „Короната“ само Чарли Фрост и Харалд Нилсен бяха успели да купят билети.) Вестникарят трябваше да се примири наред с мнозина други разочаровани кандидати с насрочената за по-рано „духовна беседа на по чашка“ и да си тръгне преди официалното начало на сеанса. Той се опита да си осигури билет, като предложи двойна цена на седмината щастливци, само че без успех. Фрост и Нилсен отказаха на мига предложението му, като търговецът обеща после да опише събитието до последната подробност, а Фрост помоли Льовентал да му помогне в изработване на стратегия за внимателно наблюдение и следене на случващото се по време на мероприятието.

— Входът е три шилинга — добави вестникарят, в случай че маорът не умее да чете и умело го прикрива.

— Три шилинга ли? — възкликна Тафарей и вдигна изненадано поглед. Сумата беше твърде висока за салонно забавление. — И защо?

Льовентал вдигна рамене.

— Тя знае, че може да сложи каквато си поиска цена. Ако човек се постарае, може и да си избие парите от брендито, то ще е в неограничени количества. Но сте прав, това си е пладнешки обир. Разбира се, половината хора ще отидат, за да разменят по някоя дума с Анна. Тя е истинската атракция, истинската примамка! От три седмици почти не е излизала от „Скитническа слука“. Един господ знае какво става вътре.

— Бих искал да публикувам обявление — оповести Тафарей и захвърли грубо вестника на бюрото, тъй че той се преметна и падна върху печатарската форма.

— Заповядайте — отвърна неодобрително Льовентал и посегна към писалката. — Готов ли сте с текста?

— „Водач маор, много опитен, владее отлично английски, познава околността, предлага услугите си на земемери, златотърсачи, изследователи и т.н. Успехът и безопасността са гарантирани.“

— Земемери, златотърсачи, изследователи… — повтори вестникарят, докато пишеше. — Успехът и безопасността… Много добре. И накрая добавям вашето име, нали?

— Да.

— Ще ми трябва и адрес. Ще се задържите ли в града?

Тафарей се поколеба. Възнамеряваше довечера да се върне в долината Арахура и да пренощува в изоставената къща на Кросби Уелс, само че предпочиташе да го запази в тайна, тъй като Льовентал беше близък с Едгар Клинч, мъжа, на когото сега принадлежеше имотът.

През трите седмици след срещата в „Короната“ мислите на маора често се връщаха към Клинч, защото въпреки сделките между племето му и пакеха от последното десетилетие той все още смяташе долината Арахура за своя и сърцето го присвиваше всеки път, когато късче земя на тетай путини биваше закупено не за да бъде използвано, а за да се трупа печалба. Доколко-то Тафарей знаеше, Клинч не беше стъпвал в долината и след като се беше сдобил с имота, дори не си беше направил труда да обиколи границите му. Защо го беше купил? Дали възнамеряваше да се засели там? Да обработва земята? Да сече дървета? Да прегради реката? Или да изкопае галерия да търси злато? Не беше пипнал къщата на Кросби, освен дето беше изнесъл всичко, което можеше да се продаде, и то не го беше направил сам, а беше наел друг. Подобно вложение беше празно, без стойност, то не изискваше нито умение, нито любов, нито часове търпелив труд и печалбата от него можеше само да бъде прахосана, понеже каквото идваше от прахосване, на свой ред щеше да бъде прахосано. Тафарей нямаше как да уважава човек, който смята земята за обикновено капиталовложение. Земята не можеше да бъде сечена, както се секат пари! Човек можеше единствено да живее на нея и да я обича.

Тук маорът не проявяваше двуличие. Беше обиколил от край до край острова било то пеша, било на кон или с лодка еднодръвка. Можеше да си представи цялото протежение на брега като на богато илюстрована карта: далече на север Мохикинуи и Карамея, дебелите росни мъхове, восъчните дървета, плетеницата от ухаещи на пръст храсталаци, отронилите се от палмите никау перести листа, които лежаха на земята големи и тежки като перки на кит, на юг лъскавата бронзова нишка на река Тарамакау, назъбените кули в Пунакайки, блатистите равнини северно от Хокитика, над които винаги беше надвиснала мъгла и ръмеше, след това сгушените езера, смълчаните гъсто обрасли долини, набраздените в сиво и синьо извити ледници, гребена на високите Алпи, а отвъд тях Окаху и Махитахи, най-южните точки на острова с просторни каменисти плажове, изпъстрени тук-там с изхвърлени дънери на огромни дървета, където вълните биеха брега в непрестанна канонада, на която вятърът пригласяше с несекващ вой. След Окаху брегът изтъняваше и ставаше стръмен и непроходим. Отвъд лежаха дълбоките води на южните фиорди, където слънцето се скриваше рано зад внезапно появилите се зъбери и водата се тъмнееше като старо сребро, а сенките се чернееха, сякаш пред очите на пътника се сливаха локви земно масло. Тафарей не беше стигал до Пиопиотахи, но беше чувал за него и го обичаше, защото там също беше земята на тетай путини.

Ето такава беше крайбрежната ивица и в средата ѝ минаваше река Арахура, таонга, уахи тапу, хематахапу и те иуи! Ако Арахура беше екваторът на Тафарей, разделил наполовина земята на тетай путини, то къщата на Кросби, разположена в долината по средата между планините и океана, беше неговият меридиан. Само че той не можеше да предяви никакви претенции към нея, нито родът, нито племето му можеха да я притежават. Още преди тялото на Кросби Уелс да бъде положено в гроба, стоте хълмисти акра в долината Арахура бяха закупени от алчен пакеха, който ги беше уверил, че е придобил имота честно, без никакви номера, без да наруши закона.

— Странноприемница? — обади се Льовентал. — Или пансион? Името е достатъчно.

— Нямам адрес — отвърна маорът.

— Добре. — Вестникарят му се притече на помощ. — В такъв случай ще напиша: „Запитвания в редакцията на «Калайджийска».“ Какво ще кажете? Може да се отбиете в края на седмицата да проверите дали някой не ви е търсил.

— Става.

Льовентал очакваше благодарност, но не я получи.

— Добре — рече той студено. — Шест пенса за седмица, десет за две и шилинг и шест пенса за месец. Плаща се предварително, разбира се.

— За седмица.

Тафарей внимателно изтръска съдържанието на кесията в дланта си. Купчинката пенита и фартинги ясно показваше, че спешно се нуждае от работа. От срещата в „Короната“ насам беше изкарал само един сребърен шилинг, спечелен на борба. След като платеше за обявлението, щяха да му останат пари колкото за един оскъден обяд. Като го видя как отброява монетите, вестникарят добави с по-мек глас:

— Ако сте закъсали с парите, господин Тафарей, не е зле да се разходите до брега. На Гибсъновия вълнолом търсят хора. Може и да не сте чули камбаната, биха я преди час. Най-сетне са извадили от водата „На добър час“ и събират работници да свалят товара.

През изминалите три седмици платноходът беше извлечен от два големи влекача в плиткото, там корпусът беше вдигнат на трупи и изтъркалян към брега, а тази сутрин при отлива беше издърпан на сушата от двойка яки коне порода „Клайдсдейл“ с помощта на лебедка. Сега разнебитената грамада лежеше на пясъка и приличаше не толкова на изхвърлено на брега водно създание, колкото на стоварила се от небето летяща твар. Сутринта Льовентал беше минал оттам и му се беше сторило, че корабът е паднал от голяма височина и се е забил в земята. И трите мачти се бяха пречупили в основата и без платната и такелажа „На добър час“ изглеждаше като оскубана птица. Вестникарят се беше спрял да го огледа хубаво, преди да продължи. След като сваляха товара и принадлежностите, корабът щеше да бъде разглобен и гредите и дъските щяха да бъдат продадени на парче за резервни части или за горене.

— Понеже стана дума за това — продължи той, — не е зле някой от нас да е там, докато свалят товара. Да следи за пътния сандък на Том и за това, което господин Муди е видял в трюма. Вие може да сте нашите очи и уши, господин Тафарей. Разполагате с достоверно основание, щом сте останали без пари и се нуждаете от работа. Никой няма да ви разпитва.

Маорът обаче поклати глава. Беше се заклел никога вече, при никакви обстоятелства да няма вземане-даване с Франсис Карвър.

— Не съм общ работник — рече той и остави на тезгяха шест пенса.

— Слезте на брега при „На добър час“ — настоя вестникарят. — Никой няма да ви разпитва. Имате чудесни основания.

Тафарей не обичаше да приема чужди съвети, били те и напълно добронамерени.

— Ще почакам да се появят земемери.

— Може да се наложи да чакате дълго.

Той вдигна рамене.

— Възможно е.

Раздразнението на Льовентал растеше.

— Това не е разумно — рече той. — Предлага ви се възможност да окажете голяма услуга на всички ни, а и на себе си да помогнете. Няма как да присъствате на празненството на вдовицата, без да си платите входа, а няма как да платите, ако кесията ви е празна. Слезте на Гибсъновия вълнолом, поработете здраво един ден и ни направете това добро.

— Не желая да присъствам на празненството.

Льовентал не вярваше на ушите си.

— Защо, по дяволите?

— Нали казахте, че е глупост. Постановка.

За миг се възцари мълчание. После вестникарят попита:

— Знаете ли, че повикаха следовател? Господин Джон Фелоус от полицията в Греймаут. Изпратили са го да разследва случая на Кросби Уелс.

Тафарей вдигна рамене.

— И в момента той преценява — продължи Льовентал — дали е необходимо да се образува процес. Ще изпрати доклада си на съдия от Наказателния съд. Наказателният съд означава убийство, господин Тафарей! Процес за убийство.

— Не съм участвал в никакво убийство — отвърна маорът.

— Да, сигурно, но и двамата знаем, че сте забъркан в това като всички нас. Хайде, не се инатете! Господин Муди е видял нещо в трюма на „На добър час“ и вие имате отличната възможност да откриете какво е било то.

Но Тафарей не се интересуваше какво е видял господин Муди.

— Ще почакам да излезе някоя достойна работа — рече той.

— Може да проявите поне малко вярност.

Тафарей се навъси и троснато отсече:

— Не съм нарушил клетвата си.

Льовентал протегна ръка, захлупи с длан монетите и ги придърпа в джоба на престилката си.

— Не говоря за сбирката в „Короната“ — рече той. — Имах предвид покойния ви приятел Уелс. Все пак става дума за вдовицата му. Вдовицата, наследството, паметта му. Ще постъпите така, както решите, разбира се. Но на ваше място бих се постарал да присъствам на празненството довечера.

— Защо? — подхвърли презрително маорът.

— Защо ли? — Вестникарят отново вдигна компаса. — Защо да проявите вярност към приятеля си Уелс? Защото поне това му дължите, след като сте го продали на Франсис Карвър.

Юпитер в Стрелец

От сряда сутринта Алистър Лодърбак беше извън Хокитика по една-единствена причина: заседналият в плитчините корпус на „На добър час“ се виждаше ясно от стаите на горния етаж в „Палас“ и тази гледка причиняваше на политика безкрайно огорчение. Затова веднага щом получи възможността да произнесе реч в общинската зала в Греймаут и да пререже лентата на нова мина в Кумара, той с радост и без колебание прие и двете покани. Ние се присъединяваме към него по времето, в което Тафарей се сбогува с Льовентал, и го намираме да гази устремено в мочурищата край Кумара, метнал на рамо ловна пушка „Шарпс“ и стиснал в ръката кожена кесия с дребни сачми. До него крачеше приятелят му Томас Балфор, също тъй въоръжен и с пламнало от усилието лице. Двамата бяха гърмели по дивеча цяла сутрин и сега се връщаха при конете си, които бяха спънати в края на долината и оттук се виждаха като петънца — едно бяло и едно черно, на фона на небето.

— Какъв ден! — възкликна Лодърбак, без да става ясно на кого говори, дали на себе си, или на превозвача. — Прекрасен е, нали? На човек му иде да прости на дъжда, когато слънцето се появи накрая!

Балфор се засмя.

— Да, може и да му простим, но не и да го забравим. Поне аз не бих.

— Невероятна страна — продължи политикът. — Погледни какви цветове! Ето това са цветовете на Нова Зеландия, измити от новозеландския дъжд!

— Комай ние сме от малцината тук, които обичат тази страна — отбеляза превозвачът. — Новозеландски патриоти! Тази гледка е само за нас, господин Лодърбак. Чака ни да ѝ се насладим.

— Да — кимна Лодърбак. — Ние сме и патриоти, и природолюбители!

— Не ни трябва знаме.

— Какви сме късметлии! Помисли си колко малко хора са зървали тази красота. Колцина са стъпвали по тази земя!

— Сигурно са повече, отколкото предполагаме, щом птиците са се научили да се разбягват, когато се приближим.

— Преувеличаваш, Том. Птиците са изключително глупави създания.

— Ще ти го напомня следващия път, когато се появиш с връзка патици и изпълнена с перипетии дълга история как си ги надхитрил.

— Добре, напомни ми, но да знаеш, че пак ще те накарам да я изслушаш!

За Томас Балфор този ведър разговор беше повече от добре дошъл. През изминалите три седмици Лодърбак се беше показал изключително неприятен събеседник и на превозвача отдавна му беше додеяло от своенравните му настроения, политикът беше ту обидчив и избухлив, ту язвителен и кисел. Сблъскаше ли се с разочарование, Лодърбак започваше да се държи като дете и крушението на „На добър час“ беше предизвикало неподобаваща промяна в него. Той беше станал ревнив в многолюдна компания, изискваше постоянно да е обгрижван и обсипван с внимание, не желаеше и за миг да остане сам и ако това се окажеше неизбежно, шумно и грубо роптаеше. Поведението му в обществото си оставаше същото, когато застанеше на трибуната, политикът беше все тъй речовит и убедителен, но насаме беше заядлив и раздразнителен. Избухваше за всяка дреболия и хокаше верните си помощници, които отдаваха рязката промяна в настроенията му на изтощителното естество на политиката и не възразяваха. Тази неделя Лодърбак ги беше отлъчил от обкръжението си както заради недостига на оръжия, така и заради неспособността си да дели нещо с друг, те щяха да прекарат неделните часове в параклиса в Кумара, където, както им беше заповядал той, трябваше да се покаят за греховете си.

Алистър Лодърбак беше изключително суеверен и смяташе, че може да посочи точния ден, в който късметът му е обърнал гръб, а именно вечерта на пристигането си в Хокитика, когато беше намерил тялото на саможивеца Кросби Уелс. Замислеше ли се за нещастията, които го бяха сполетели от тогава насам — най-вече крушението на „На добър час“, — в гърдите му пламваше гняв към цял Уестланд, тази загубена провинция, която като че ли беше взела дейно участие в заговора Лодърбак да бъде направен за смях и стремежите му да се осуетят. Потъването на кораба за него беше доказателство, че цялата област е прокълната и враждебно настроена към него. (Това убеждение не беше чак толкова лишено от логика, тъй като опасната пясъчна коса в залива на Хокитика се образуваше най-вече от чакъла и пясъка, които реката носеше от находищата нагоре по течението — скрити под повърхността, те затлачваха устието с постоянно променящи местоположението си плитчини, подвластни единствено на прилива: всъщност „На добър час“ беше намерил гибелта си сред остатъците от промиването на рудата в хилядите находища и в този смисъл можеше да се приеме, че всеки човек в Хокитика отчасти носи вина за крушението.)

Няколко дни след потъването на кораба Томас Балфор беше признал пред Лодърбак, че сандъкът му с документи и лични вещи е изчезнал от Гибсъновия вълнолом най-вероятно заради неволна грешка при разтоварването. Политикът изслуша обясненията му мрачно, без да прояви кой знае какъв интерес. След като „На добър час“ беше на дъното, не се налагаше Лодърбак да се занимава с Франсис Карвър, за да си върне любимия кораб, и документът за продажбата на платнохода, прибран в сандъка сред личните му вещи, вече не му трябваше.

През изминалите седмици Лодърбак беше усвоил привичката вечер до късно да играе на зарове: когато се чувстваше унил и без късмет, той често ставаше жертва на слабостта си към хазарта. Естествено, настояваше Джок и Огъстъс Смит също да се отдадат на порока, понеже не можеше да седи сам на масата. Те покорно се подчиняваха, макар че проявяваха изключителна предпазливост в залагането и се оттегляха рано-рано. Лодърбак играеше с мрачната решителност на човек, за когото победата е въпрос на живот и смърт, ала залагаше пестеливо, тъй пиеше и уискито, на малки глътки, за да му стигне до сутринта.

— Няма да си тръгнеш още днес следобед, нали? — попита той настойчиво и с нотка на съжаление в гласа.

— Напротив — отвърна Балфор, — потеглям веднага. Искам да съм в Хокитика преди вечеря.

— Отложи с един ден — помоли Лодърбак. — Ела довечера в Гърнси да похвърляме зарове. Няма смисъл да пътуваш сам. Аз трябва да остана да прережа лентата сутринта, но ще съм в Хокитика утре до обяд. Най-късно.

Превозвачът поклати глава.

— Не мога. Утре сутринта пристига голяма пратка. Още призори.

— Толкова ли е наложително да присъстваш лично?

— А, трябва ми време да си оправя сметките — усмихна се Балфор. — От сряда насам олекнах с дванайсет лири и както знаеш, тези дванайсет лири отидоха в твоя джоб. По лира за всяка страна на зара.

(Той скри истинската причина да бърза, а именно желанието да присъства довечера на „духовната беседа на по чашка“ в салона на „Скитническа слука“. Не беше отварял пред Лодърбак дума за вдовицата, откакто той му беше доверил за връзката си с нея, понеже смяташе за по-благоразумно да го остави да повдигне въпроса, когато и както сметне за добре. Политикът също избягваше да споменава госпожа Уелс, макар Балфор да усещаше, че мълчанието му е измъчено и дори отчаяно, сякаш той можеше всеки миг да се пречупи и да изкрещи името ѝ.)

— Това ме връща към ученическите години — рече Лодърбак. — Тогава, ако ни хванеха, получавахме по един удар с камшика за всяка точка от зара. Зарът има двайсет и една точки. Никога няма да забравя тази незначителна подробност.

— Няма да остана, докато ми измъкнеш още двайсет и една лири, ако за това намекваш.

— Не, остани — настоя политикът. — Само още една вечер.

— Виж каква хубава папрат — посочи Балфор и тя наистина беше прекрасна, извита като охлюв на цигулка.

Той я докосна с дулото на пушката.

Промяната в държанието на Лодърбак се беше отразила твърде зле на приятелството между политика и превозвача. Томас Балфор беше сигурен, че Лодърбак не му е казал цялата истина за отношенията си с Франсис Карвър и Кросби Уелс, и заради това недоверие той хич не беше склонен да му угажда. На несекващите оплаквания на политика по адрес на Уестланд, плитчините, студената храна, модерните яки на ластик, имитациите, немската горчица, премиер-министъра, рибешките кости, показността, зле направените ботуши, дъжда и така нататък Балфор откликваше с далеч по-малък ентусиазъм и съчувствие отпреди, да речем, един месец: Лодърбак беше изгубил преимуществото си и двамата го знаеха. Политикът обаче отказваше да приеме, че приятелството им е поохладняло, и продължаваше да се обръща към Балфор както преди, тоест покровителствено, леко надменно и много рядко смирено, а превозвачът, който също можеше да бъде горделив, ако решеше, все тъй изпитваше неприязън към него.

Те отвързаха конете, яхнаха ги и се отправиха в бавен тръс към Кумара. По някое време Лодърбак поде отново атаката си.

— Бяхме говорили на връщане да спрем на Гледка. Да видим основите на затвора.

— Да — отвърна Балфор. — Ще ми разкажеш после.

— Значи трябва да ходя сам.

— Сам, с Джок и Огъстъс! Сам в компания от трима!

Лодърбак се размърда недоволно на седлото.

— Как се казваше тъмничарят, Шефилд ли?

Превозвачът го стрелна с поглед.

— Шепард. Джордж Шепард.

— Шепард, да. Чудя се дали няма мерак за мирови съдия. Справил се е добре с отпуснатия му бюджет, щом вече е задвижил строежа.

— Сигурно. Погледни — Балфор посочи с камшика си едно листо на папрат, още по-къдраво и по-оранжево от предишното. — Каква приятна за окото форма. И как потрепва! Все едно е застинало в движение. Добре казано, а?

Лодърбак обаче не се остави той да отвлече вниманието му с приятната за окото папрат.

— Обзалагам се, че е от хората на губернатора — продължи по нишката на мисълта си за Джордж Шепард. — И доколкото разбрах, е стар приятел на съдията.

— В такъв случай ще си се разберат помежду си.

— Мирише ми на честолюбие. Този затвор… С такава решителност се е захванал с него. И засега се справя много добре, не може да се отрече.

Самият Лодърбак също беше силно честолюбив, а точно най-честолюбивите гледат подозрително на тази черта у другите. Балфор обаче само изсумтя в отговор.

— Какво? — попита Лодърбак.

— Нищо — отвърна превозвачът.

Макар че не беше нищо! Балфор се изпълваше с негодувание винаги когато някой пряко или косвено получеше похвали незаслужено.

— Какво? — повтори политикът. — Защо сумтиш тъй?

— Ами сметни го! — извика Балфор. — Дървесината за бесилката. Желязото за оградата. Камъните за основите. Двайсет майстори на надница.

— И какво?

— Ако това се плаща от бюджета, ще си изям шапката! Парите идват от другаде, от друг източник! Сметни го и ще видиш!

Лодърбак го стрелна с поглед.

— Частно вложение ли? Това ли намекваш?

Балфор вдигна рамене. Много добре знаеше, че Джордж Шепард финансира строителството на затвора с комисионата на Харалд Нилсен от продажбата на имуществото на Кросби Уелс, но на срещата в „Короната“ се беше заклел да го пази в тайна и не искаше да наруши обещанието си.

— Частно вложение ли е? — настоя Лодърбак.

— Виж, дал съм дума, не мога да говоря за това. Не желая да навредя на никого. Но бих те посъветвал на връщане да спреш на Гледка и да поразучиш въпроса. Може и да откриеш нещо.

— Затова ли си тръгваш по-рано? За да избегнеш Шепард? Какво делите с него?

— Не! — възкликна Балфор. — Нищо не делим. Просто ми подшушнаха за строежа.

— Подшушнали са ти? Кой?

— Не мога да кажа.

— Стига, Том! Не се превземай! Говори!

Превозвачът се замисли, погледът му се зарея над долината към надиплените склонове на изток. Конят му беше малко по-дребен от черната кобила на политика и тъй като Балфор беше по-нисък, раменете му бяха на почти две педи под неговите, дори и когато изпънеше снага, както направи сега.

— Ясно се вижда, ако вложиш малко здрав разум — рече той. — Двайсет майстори на строежа наведнъж. Плащане в брой за материалите. Общинските проекти не минават така, знаеш го. Явно Шепард разполага с пари в брой.

— Последно какво е — обади се Лодърбак, — здрав разум или са ти подшушнали?

— Здрав разум!

— Значи не са ти подшушнали?

— Намекнаха ми нещо, ама и без това щях да се досетя — заяви разгорещено Балфор. — Нали това ти казвам, човек и сам може да види какво става.

— В такъв случай защо са го направили?

— Кое?

— Дето са ти подшушнали!

Превозвачът се намръщи.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — измърмори той, макар да съзнаваше, че въпросът на Лодърбак е напълно логичен.

— Това, което не се вписва, Том, е, че точно на теб са решили да подшушнат за затвора! Какво общо има „Превозни услуги Балфор“ с държавното финансиране и неговото изразходване? А дори и да е частно вложение, теб това какво ти влиза в работата?

Балфор поклати глава.

— Не си ме разбрал правилно.

— Може да е свързано с някой от затворниците — продължи Лодърбак. — Частно вложение в замяна на…

— Не, не — прекъсна го превозвачът. — Няма такова нещо.

— А какво е тогава?

Балфор не отговори и политикът добави:

— Слушай, ако става дума за частно финансиране, това е важно за кампанията и трябва да го знам. Очевидно Шепард се мъчи да пробута през главата на губернатора идеята си за нов затвор, а на мен това ми намирисва на политически амбиции и искам да знам какви точно са те. Щом е въпрос на здрав разум, защо не ми кажеш какво точно знаеш и ако някой ме попита, ще твърдя, че сам съм го разгадал.

Това предложение се стори съвсем разумно на Балфор. През последния месец топлите му чувства към Лодърбак не се бяха стопили напълно и въпреки породилите се в него съмнения той държеше да запази доброто отношение на политика към себе си. На никого нямаше да навреди, ако споделеше откъде идват парите на Шепард, стига Лодърбак наистина да се престореше, че сам го е разбрал!

Освен това Балфор се беше зарадвал на внезапно появилия се живец в тона на Лодърбак и на настървеността, с която по-възрастният мъж го притискаше за информация. Не харесваше приятеля си, когато той изпаднеше в униние, и тази рязка промяна му напомни за предишния Лодърбак, Лодърбак от Дънидин, който вървеше наперено като крал и командваше като генерал, който сам беше натрупал състояние и след това го беше удвоил, който се срещаше с премиер-министъра и на когото не би му минало през ума да умолява някого да остане още една нощ в Кумара, за да има с кого да се разтушва в игралния дом. Той състрадаваше на предишния Лодърбак, към когото все още беше силно привързан, и беше поласкан от молбата му да сподели какво знае за начинанието на Шепард.

И затова след дълго мълчание Балфор разкри пред стария си приятел, че строежът на затвора се финансира с част от съкровището, намерено в дома на Кросби Уелс. Не обясни как и защо е станало това и не посочи кой му е подшушнал сведенията. Сподели само, че до вложението се е стигнало по настояване на Джордж Шепард половин месец след смъртта на Кросби Уелс и тъмничарят много държал това да се запази в тайна.

Лодърбак ненапразно беше завършил юридическия факултет: усетеше ли, че му се спестява част от истината, умееше с ловък разпит да изкопчи от събеседника си нужната информация. Първо попита на каква стойност е частта от съкровището и превозвачът отвърна, че инвестицията надхвърля с малко четиристотин лири. Политикът веднага пресметна, че вложението представлява десет процента от общата стойност на намереното в къщата на Уелс, и се поинтересува защо е така, а след като Балфор не отговори, с още по-плашеща бързина предположи, че става дума за комисионата на търговеца.

Балфор се смая от скоростта, с която Лодърбак беше стигнал до тези изводи, и бурно възрази, че Харалд Нилсен е невинен.

Лодърбак се засмя.

— Той се е съгласил! Дал си е комисионата!

— Шепард го е хванал натясно. Нилсен не е виновен. В общи линии е било на ръба на изнудването. Не бива да се шуми около това. Не бива! Заради господин Нилсен.

— Частно вложение в единайсетия час! — възкликна политикът. (Изобщо не го беше грижа за Харалд Нилсен, с когото се беше запознал преди месец в „Звездата“ в Хокитика. Нилсен му бе направил впечатление на провинциален тип, който е свикнал с вярна публика от трима-четирима стари другари и става досадно словоохотлив, щом си пийне, и Лодърбак веднага го беше отписал като самодоволен бърборко, който с нищо не може да му бъде полезен.) Той се изправи на стремената. — Ето това е политиката, Том! Да, това е политиката! Виждаш ли какво се опитва да направи Шепард? Иска да започне строежа на затвора преди изборите и използва частна инвестиция, за да подкара работата. Гледай го ти дявола! Веднага ще пиша за това в „Таймс“, не се тревожи!

Думите му обаче произведоха точно обратния ефект, разтревоженият Балфор бурно възрази и след кратък пазарлък политикът се съгласи да не споменава името на Нилсен.

— Но няма да съм тъй милостив към Джордж Шепард — добави той и отново се засмя.

— Разбирам, че не го искаш за съдия — рече Балфор, чудейки се дали Лодърбак не се домогва до този пост.

— Пет пари не давам за съдийското кресло! — възкликна той. — Важен е принципът, него искам да защитя.

— Кой принцип? — попита превозвачът объркано, явно Лодърбак все пак се интересуваше от поста, щом беше реагирал тъй невъздържано.

— Този човек е крадец! — извика политикът. — Парите принадлежат на Кросби Уелс, жив или мъртъв. Джордж Шепард няма право да се разполага с чуждите пари, както си реши!

Балфор не отговори. До този момент Лодърбак не беше отварял дума за намереното в дома на Уелс съкровище, нито пък беше проявявал интерес каква ще е съдбата му. Не беше споменавал и за правните усложнения около иска на вдовицата. Превозвачът отдаваше мълчанието му на факта, че е замесена Лидия Уелс и че приятелят му още се срамува от позорната случка, накарала го да се раздели с кораба си „На добър час“. Но сега политикът се беше втурнал да защитава Кросби Уелс и явно имаше категорично мнение по въпроса за състоянието му. Балфор го стрелна с очи, после отклони поглед. Дали Лодърбак знаеше, че намереното в дома на Уелс злато е същото, с което е бил изнудван преди година? Любопитството не му даваше мира и той реши да предизвика политика, за да му развърже езика.

— Какво значение има? — попита Балфор нехайно. — Най-вероятно парите са били откраднати, със сигурност не са принадлежали на Кросби Уелс. Как у такъв човек ще попаднат четири хиляди лири? Не е тайна, че Кросби беше непрокопсаник, а от непрокопсаник до крадец разликата не е голяма.

— За това няма никакви доказателства… — поде Лодърбак, но превозвачът го прекъсна.

— Така че какво значение има, ако след смъртта му ги прибере друг? И без това по всяка вероятност произходът им не е чист.

— Какво значение има ли? — избухна Лодърбак. — Въпросът е в принципа, както казах, в принципа! Не можеш да разкриеш едно престъпление, като извършиш друго. Да откраднеш от крадец, пак си е кражба, както и да го увърташ! Не говори глупости!

Значи политикът беше на страната на Кросби Уелс, щом го защитаваше тъй яростно. Това беше любопитно.

— Но така ще получиш желания приют — подхвърли ведро Балфор, все едно обсъждаха някаква дреболия. — Парите няма да бъдат прахосани. Ще се използват за строежа на обществени заведения.

— Не ме интересува дали тъмничарят Шепард прибира парите в джоба си, или строи олтар! — отсече Лодърбак. — Това е само оправдание, с други думи, ти твърдиш, че целта оправдава средствата. Не приемам тази логика.

— И то не какви да е обществени заведения — продължи превозвачът, все едно не го е чул. — Най-сетне ще получиш мечтания приют! Хайде, спомни си разговора ни в „Палас“. Къде може да отиде една жена, как може да започне нов живот и така нататък. И ето на, скоро ще има къде да отиде и да започне нов живот. И то благодарение на Джордж Шепард!

Лодърбак едва се сдържаше. Много добре помнеше какво е проповядвал само преди половин месец за ползата от един такъв приют, но не обичаше да му цитират собствените му думи, освен ако това не се придружаваше от похвала.

— Проявяваш неуважение към мъртвеца — отсече той рязко. — Това е всичко, което мога да кажа по въпроса.

Балфор обаче не се примиряваше тъй лесно.

— Мисля си — възкликна той, сякаш току-що му е хрумнало, — че златото, с което Франсис Карвър ти измъкна „На добър час“ и което е било зашито в подплатата на…

— Какво?

— Не си го виждал никога повече, нали? Изчезнало е безследно. А сега, няма и година по-късно, злато на съвсем същата стойност се озовава в дома на Кросби Уелс. Малко над четири хиляди лири. Може би става дума за същото.

— Възможно е.

— И човек няма как да не се запита как се е озовало там.

— Да, така е — кимна неразговорливо политикът.

Пред „Златният лъв“ двамата се разделиха, Лодърбак очевидно вече не държеше Балфор да остане в Кумара още един ден, тъй като се сбогува набързо и без видимо съжаление.

Превозвачът се отправи към Хокитика в доста неспокойно състояние на духа. Заедно с другите единайсетима от „Короната“ се беше врекъл да пази в тайна споделеното от Нилсен, а сега беше нарушил обещанието си. И то за какво? Какво беше спечелил с престъпването на клетвата? Отвратен от постъпката си, той заби пети в корема на кобилата и продължи в тръс, докато не стигна до река Арахура, там слезе и преведе коня през плитчините, където буйните води се разливаха по пясъка.

Лодърбак не остана навън да изпрати с поглед приятеля си. Наум вече съчиняваше писмото, устните му бяха стиснати съсредоточено, челото му беше сбърчено замислено. Отведе коня в конюшнята, пъхна шест пенса в ръката на конярчето и веднага се качи в стаята си. Затвори вратата, отнесе принадлежностите си за писане до ромбовидното петно светлина под прозореца, примъкна стол, седна и извади празен лист. След кратък размисъл разтърси писалката, наведе се и написа:

Той се облегна и прочете писмото на глас с патос, все едно се подготвяше за важна реч, след това сгъна доволно листа, пъхна го в плик и написа адреса на редакцията на „Уест Коуст Таймс“, като отстрани добави: „Да се прочете при получаване“, и за всеки случай отдолу драсна „Неотложно!“. После запечата плика и бръкна в джобчето на жилетката да извади часовника, вече беше почти два. Ако Огъстъс Смит потеглеше веднага за Хокитика, писмото щеше да стигне при Льовентал, преди да бъде набран понеделнишкият брой на „Таймс“. Колкото по-рано, толкова по-добре, помисли си Лодърбак и излезе да потърси секретаря.

Меркурий в Козирог

Уолтър Муди привършваше обяда в „Максуел“, когато му донесоха съобщение, че товарът на „На добър час“ най-после е изваден на брега и сандъкът му е отнесен в стаята в „Короната“.

— Е, това най-сетне решава въпроса с така наречения призрак — рече той, след като подхвърли на пратеника монета от две пени и момчето хукна навън. — Ако Емъри Стейнс е бил на кораба, щяха да намерят трупа му в трюма.

— Съмнявам се, че е толкова просто — отвърна Гаскоан.

— Смяташ, че е възможно да скрият тялото?

— Смятам, че не е задължително да намерят трупа — поясни секретарят на съда. — Дори и ранен човек може да си проправи път към люка, а и корабът не беше потънал изцяло. Според мен е много по-вероятно да са го отнесли вълните.

През изминалите три седмици между Муди и Обер Гаскоан се беше зародило сърдечно приятелство и с всяка следваща среща Муди установяваше, че секретарят на съда му допада все повече. Гаскоан беше изключително умел в приспособяването към различни ситуации в обществото и стига да си го поставеше за цел, лесно можеше да спечели чуждата благосклонност. Ако Муди подозираше с какво настървение французинът се стреми към близост, сигурно — и с основание — щеше да се разтревожи, само че той смяташе новия си познат за изключително изтънчен джентълмен и се радваше, че има на разположение равен на себе си в интелектуално отношение човек, с когото да разговаря с наслада. Двамата обядваха заедно почти всеки ден, а вечер пушеха пури в „Звездата и жартиерата“, където играеха като партньори вист.

— Упорстваш с първоначалната си теория — отбеляза Муди, — че нарочно са го хвърлили в морето.

— Да, или са унищожили останките му — кимна Гаскоан. — Може да е викал за помощ и така да е привлякъл вниманието на убийците си. Колко му е да вържат тежест за краката му и да го хвърлят във водата. Както знаеш, Карвър на няколко пъти ходи с лодка до заседналия кораб и за него не би представлявало никаква трудност да види сметката на Стейнс.

— Възможно е — съгласи се младият мъж, който си играеше да нагъва получената бележка първо на половина, а после на четири, като прокарваше нокът по гънките. — Но не можем да бъдем сигурни нито в едното, нито в другото и дори и да се окажеш прав, че Стейнс наистина се е удавил било случайно или умишлено, никога няма да го разберем. Разполагаме с едно никакво престъпление — без тяло и без убиец!

— Да, така е.

— А и ние сме едни никакви детективи — допълни Муди, като целеше с това да сложи край на разговора, само че събеседникът му посегна към сосиерата, сякаш нямаше намерение да приключва с обяда.

— И накрая ще се почувстваме изключително глупаво — отбеляза французинът, поливайки със сос останалото месо, — когато намерят Стейнс на дъното на някой дол със счупен врат и без никакви следи от насилие.

Муди педантично подравни ножа и вилицата в празната си чиния.

— Боя се, че всички предпочитаме господин Стейнс да се окаже убит, дори и аз и ти, дето изобщо не го познаваме. Счупеният врат не би ни задоволил.

Сакото му висеше на облегалката на стола. Той си даваше сметка, че ще е невъзпитано да го вземе и да го облече, след като приятелят му още се хранеше, но мисълта, че сандъкът му най-сетне е пристигнал, не му даваше мира, той нямаше търпение да си тръгне и да се прибере. Не само че все още не знаеше дали багажът му е оцелял след крушението, но не беше сменял дрехите си от три седмици.

Секретарят на съда цъкна с език.

— Горкият Стейнс — рече той. — Сега госпожа Уелс го използва за забавление! Ако духът ми бъде призован на такъв сеанс с билети по един шилинг, ще бъда страшно възмутен. Едва ли бих приел подобна покана.

— Ако мен ме призоват, ще изпитам облекчение и веднага ще се отзова — отвърна Муди. — Предполагам, че отвъдното е доста мрачно място.

— Защо?

— Ние цял живот мислим за смъртта. Ако не беше тя да отвлича вниманието ни, сигурно щяхме да умираме от скука. Не би имало какво да избягваме, какво да отлагаме, за какво да се чудим. Времето не би имало никакво значение.

— А и ще е забавно да шпионираме живите — добави Гаскоан.

— Напротив, според мен това би ни накарало да се почувстваме страшно самотни. Да гледаме отвисоко този свят, без да можем да го докоснем, да го променим…

Гаскоан посегна към солницата.

— Чувал съм, че в поверията на местните жители след смъртта на човека душата му се превръща в звезда.

— Това е най-добрата причина, която съм чувал досега, да остана да живея тук.

— И ще си татуираш лицето, и ще носиш сламена поличка?

— Може и да го направя.

— Държа да го видя — рече секретарят на съда и отново взе вилицата. — Ще е далеч по-любопитно, отколкото да гледам как нахлупваш широкопола шапка, обуваш високи до коленете ботуши и почваш да промиваш злато! Още не мога да повярвам, че сериозно се каниш да го направиш!

Муди си беше купил походна постелка, корито и златотърсачески дрехи от молескин и шевиот, но като се изключеха няколко неособено въодушевени разходки до Кънери, още не се беше заел с търсенето на злато. Не се чувстваше готов да започне новия си живот и беше решил да изчака да бъде разгадана мистерията около Емъри Стейнс и Кросби Уелс, като си повтаряше, че е принуден на тази стъпка под натиска на обстоятелствата, а всъщност по цял ден нямаше какво да прави, освен да дебне да се появят нови сведения и от вече наличните да си съчинява хипотези като Гаскоан.

Вече на два пъти беше удължавал престоя си в „Короната“ и следобед на осемнайсети февруари щеше да го направи за трети път. Едгар Клинч го беше поканил да се премести в „Скарата“ и дори му беше предложил стаята на Анна Уедърел, която сега стоеше празна. Прекрасната гледка над покривите на Хокитика към заснежените Алпи на изток нямало да бъде оценена от някой прост златотърсач, а Муди, бидейки джентълмен, със сигурност щял да намери наслада в хармонията на природата, която другите вероятно изобщо нямало да забележат. Младият мъж обаче беше отклонил поканата любезно, беше се привързал към „Короната“, колкото и да беше занемарена, а освен това не искаше да се сближава прекалено с Едгар Клинч, тъй като все още беше вероятно да се стигне до съд заради скритото съкровище на Кросби Уелс и в такъв случай съдържателят заедно с Нилсен, Фрост и още десетина мъже щяха да бъдат призовани да дадат показания. Тринайсетимата се бяха заклели да пазят в тайна събранието в „Короната“, но Муди, който не вярваше особено на честността на другите, не обичаше да разчита на чуждите думи, пък и предполагаше, че с времето поне един от останалите дванайсетима ще наруши даденото обещание, и затова беше решил да страни от тях. Междувременно се беше представил на Алистър Лодърбак и двамата бързо установиха, че заради юридическото си образование имат неколцина общи познати, адвокати и съдии в Лондон, някои от които политикът възхваляваше, други хулеше, а трети отхвърляше пренебрежително с категоричност, която не допускаше нито прекъсване, нито отговор. Муди го беше изслушал любезно, но като цяло не беше останал с благоприятно впечатление и си беше тръгнал с намерението да не повтаря срещата. За него беше ясно, че Лодърбак е човек, който не си прави труда да печели благоволението на хора, чиито връзки не би могъл да използва.

Противно на очакванията си Муди беше склонен да симпатизира по-скоро на тъмничаря Джордж Шепард, отколкото на Лодърбак. Той не познаваше Шепард, само го беше зърнал веднъж отдалече на едно обществено събрание на „Гуляйджийска“, но се възхищаваше на сдържаността и безукорната му вежливост, колкото и да беше тя студена и скована. Присъствалите в „Короната“ бяха нарисували твърде неласкав портрет на тъмничаря, като в същото време открито бяха изразили съчувствието си към Лодърбак, и това само показваше, мислеше си Муди, че човек не бива да вярва на чуждите преценки за нечий нрав. Човешкият темперамент беше неустойчива смесица от възприятия и обстоятелства и за младия мъж не подлежеше на съмнение, че не би могъл да зърне истинския Шепард в направеното от Нилсен описание на тъмничаря, нито пък истинския Нилсен в думите на Шепард.

— Знаеш ли — рече той и почука с показалец по нагънатата бележка, — до днес като че ли бях склонен да вярвам, че Стейнс е все още жив. Сигурно е глупаво, но бях напълно убеден, че именно той беше на кораба и че ще го намерят в трюма.

— Да — кимна Гаскоан.

— Но сега излиза, че няма как да е жив. — Той пак почука замислено. — И че е изчезнал завинаги. Непоносимо е да не знаеш какво точно е станало! Какво ли не бих дал, за да присъствам на сеанса на вдовицата довечера!

— Вдовицата няма да е сама. Не забравяй за помощничката ѝ.

Муди поклати глава.

— Не ми се вярва това да е работа на госпожица Уедърел.

— Името ѝ беше във вестника — изтъкна французинът. — И не само името, беше упомената и ролята ѝ в сеанса. Тя ще помага на госпожа Уелс.

— Твърде бързо се е изучила — подхвърли язвително Муди. — Човек няма как да не се усъмни в качеството на обучението или пък в качествата на ученика.

Гаскоан се усмихна.

— Нима занятието на уличницата не е мистерията на мистериите? Току-виж се оказало, че тя се е обучавала цял живот.

Подобни разговори притесняваха Муди.

— Да, може да се каже, че досегашното ѝ занятие е мистерия, доколкото е било скрито под булото на нощта — отвърна той и се поизправи, — но изкуството на жената е родено от природата и не може да бъде сравнявано с призоваване на мъртвите.

— А, сигурен съм, че номерата на двата занаята са в общи линии едни и същи — рече французинът. — Уличницата е майсторка на убеждаването, а гадателката също трябва да е убедителна, за да ѝ повярват. Красотата и самоувереността винаги покоряват околните, независимо при какви обстоятелства се проявяват. Ако помислиш, ще видиш, че ролята на Анна не се е променила кой знае колко, и сега може да я наричаме Магдалина!

— Мария Магдалина не е била гадателка — възрази сковано Муди.

— Да — кимна все тъй усмихнат Гаскоан, — но първа е видяла отворения гроб. И се е заклела, че камъкът е бил отместен. Струва си да се отбележи, че вестта за възнесението е била донесена от жена и че в началото никой не е повярвал на клетвата ѝ.

— Е, довечера Анна Уедърел ще се закълне пред гроба на друг мъж, а ние няма да сме там да не ѝ повярваме.

Той подравни ножа и вилицата да са в една линия, нямаше търпение келнерът да дойде да отнесе празната чиния.

— Поне може да разчитаме на празненството преди това — отвърна секретарят на съда, макар и вече с невесел тон.

Той също беше изключително разочарован, че няма да вземе участие в предстоящото общуване на вдовицата с мъртвите. Изключването му от кръга на посветените беше много по-болезнено за него, отколкото за Муди, понеже Гаскоан смяташе, че като първи приятел на Лидия Уелс в Хокитика му се полага запазено място на сеанса. Само че след следобеда на двайсет и седми януари вдовицата не го беше потърсила нито веднъж и дори отказваше да го приеме в „Скитническа слука“.

Муди все още не беше официално представен на двете жени. Беше ги зърнал да окачват завесите на предните прозорци в бившата странноприемница, тъмните им силуети на фона на стъклото му бяха заприличали на кукли и докато ги гледаше, го прободе необясним копнеж, което беше необичайно за него, понеже той нямаше навика да завижда на жените за тяхната близост, а и истината беше, че не изпитваше кой знае какъв интерес към тях. Но докато минаваше край сенчестата фасада на „Скитническа слука“ и гледаше как телата им мърдат зад изкривяващите ги прозорци, изведнъж съжали, че не може да чуе за какво си говорят. Искаше да разбере защо Анна поаленя, прехапа устни и вдиша длан към бузата си, сякаш да провери дали няма температура, искаше да узнае защо Лидия се усмихва, отупва ръце и излиза, оставяйки Анна да държи накамарените завеси и с набодена с карфици предница на роклята.

— Според мен си прав да се съмняваш, че Анна е замесена в цялата тази работа — продължи Гаскоан. — Когато отворих дума пред нея за Стейнс, останах с впечатлението, че тя го цени изключително високо, дори ми се стори, че малко си е загубила ума по него. А сега по всичко изглежда, че се опитва да изкара пари от смъртта му!

— Няма как да бъдем сигурни до каква степен е замесена госпожица Уедърел. Зависи дали е знаела за скритото в роклите злато и съответно за изнудването на господин Лодърбак.

— Още никой не е потърсил оранжевата рокля — рече секретарят на съда. — Ако Анна е споменала пред вдовицата, че тя е под моето легло, логично е да се допусне, че госпожа Уелс би направила някакъв опит да си я върне.

— Вероятно госпожица Уедърел смята, че златото е платено на господин Манъринг.

— Да, но не мислиш ли, че в такъв случай госпожа Уелс не би отишла да си я поиска от него? Двамата не е като да не се познават, те са стари приятели от едно време. Не, според мен е много по-вероятно госпожа Уелс изобщо да не подозира за роклите.

— Хмм…

— Манъринг не желае да я вземе — продължи Гаскоан, — тъй като се опасява от евентуални последствия, а аз определено нямам намерение да я нося в банката. Затова тя още си стои под леглото ми.

— Ясна ли е вече стойността на златото?

— Да, помолих за неофициална оценка и господин Фрост мина да го погледне. Според него стойността е от порядъка на сто и двайсет лири.

— Е, надявам се за доброто на госпожица Уедърел, че тя не се е доверила на госпожа Уелс. Страх ме е да си помисля какво би сторила госпожа Уелс, ако разбере за това. Сигурен съм, че ще обвини Анна за загубата на съкровището.

Французинът рязко остави вилицата.

— Хрумна ми нещо — рече той. — Нали златото от роклите е същото, което после се е появило в дома на Уелс? В такъв случай, ако искът на вдовицата бъде признат за основателен и тя получи съкровището като наследство, ще си върне всичко, като се изключи златото от оранжевата рокля. Няма да е на загуба.

— Опитът ми показва, че хората рядко са доволни да приключат без загуба — отвърна Муди. — Ако съм отгатнал правилно характера на Лидия Уелс, тя ще е бясна, че роклите са били у Анна, независимо какви са били намеренията на Анна и независимо какъв е крайният резултат.

— Но ние можем да бъдем почти напълно сигурни, че Анна не е знаела за златото в роклите.

— Ах, Гаскоан, въпреки младостта си притежавам известни познания за нежния пол и мога да ви уверя категорично, че жените не обичат някой друг да носи роклите им без позволение.

Секретарят на съда се засмя и развеселен от шегата, се зае да довърши обяда си в добро настроение.

Без да оспорваме истинността на наблюдението на Муди, редно е да поясним, че неговите „познания“, както той се изрази, може да се нарекат емпирични само доколкото се дължаха на внимателни наблюдения на поведението на покойната му майка, мащехата му и двете лели по майчина линия, казано по-просто, адвокатът никога не бе имал любовница и не знаеше почти нищо за жените, освен как да се държи с тях любезно и да засвидетелства синовната си почит. В разрез с естествените пориви на младостта пределите на опита му бяха с големината на ключалката, през която беше зървал, метафорично казано, здрачните покои на зрелостта. В интерес на истината той се беше сблъсквал с достатъчно възможности да разшири кръгозора си, да отключи вратата и да пристъпи в тази забранена за чужди вмешателства обител, ала ги беше отхвърлял със същото притеснение и сковано придържане към доброто възпитание, с които сега отблъскваше закачките на Гаскоан.

Когато беше на двайсет и една години, една гуляйджийска обиколка из Лондон го беше отвела — по обичайните пътища и канали — до осветен с газови фенери двор недалече от пазара Смитфийлд. Там според състудентите му се събираха най-търсените уличници, които носеха червени жакети с месингови копчета — последния писък на парижката мода по това време — и с облеклото си хвърляха в смут английските дами. Военната кройка на жакетите им придаваше решителен и смел вид, ала въпреки това те се преструваха на свенливи, срамежливо извръщаха глави, мятаха погледи през закръглените си рамене, правеха се на скромни, кикотеха се и въртяха крачета насам-натам. Оглеждайки ги, Муди изведнъж изпита тъга. Сети се за баща си — колко пъти още от дете го беше заварвал из скритите кътчета на къщата с някоя непозната в скута? В спомените му тези жени неизменно охкаха и пъшкаха, грухтяха като прасета или крещяха с неестествено писклив глас и винаги оставяха след себе си силна лепкава миризма, миризмата на театър. Докато другарите на Муди вадеха суверени и теглеха жребий кой ще е първи, той тихомълком се изсули от двора, спря файтон и се прибра да си легне. От този миг нататък за него беше въпрос на чест да не постъпва като баща си, да не падне в ноктите на бащините пороци, да бъде по-добър човек. И все пак колко лесно беше — да извади своя суверен, да издърпа сламка от жребия, да избере някое момиче с червен жакет и да го последва по калдъръма до задната стена на църквата! Приятелите му в колежа подозираха, че си е поставил за цел да стане свещеник, и много се изненадаха, когато след няколко години той избра попрището на адвокат.

Затова, щом станеше дума за Анна и някой, било то Гаскоан, Клинч, Манъринг или Причард, изразеше възхищението си от нея като уличница, Муди се стараеше да прикрие невежеството си. Навременно подхвърляните от него вмятания „разбира се“, „естествено“ и „несъмнено“, съчетани със скованото му отношение при всяко споменаване на името на Анна, само подсказваха на другите, че той се притеснява от оголените истини на човешката природа и че предпочита като повечето мъже с по-високо обществено положение да не разгласява плътските си дела. Няма как да не отбележим: една от големите положителни страни на дискретността е, че тя може да прикрива непознаването и на най-елементарните неща от действителността, а Уолтър Муди беше изключително дискретен. Истината бе, че той не беше разменил и дума с жена със занаята и опита на Анна Уедърел и дори не знаеше как да заговори някоя уличница, ако му се отдадеше случай.

— Също така — обади се той — трябва да отбележим като положителен и факта, че сандъкът на госпожица Уедърел не я последва в „Скитническа слука“.

— Така ли? — попита изненадано Гаскоан.

— Да. Пълните с оловни тежести рокли са в „Скарата“ заедно с лулата ѝ, лампата и всички други дреболии, тя още не е изпратила човек да ги прибере.

— И господин Клинч не е повдигнал въпроса пред нея?

— Не е — потвърди Муди. — Това е ободрително според мен. Каквато и роля да е играла госпожица Уедърел в изчезването на господин Стейнс и каквато и роля да играе в нелепия сеанс довечера, поне можем да сме сигурни, че тя не се доверява напълно на госпожа Уелс. И това ми вдъхва надежда.

Той се огледа за келнера, тъй като Гаскоан най-сетне беше приключил с обяда, а Муди искаше да плати колкото се може по-бързо и да се върне в „Короната“ да отвори сандъка си.

— Нямаш търпение да тръгнеш — отбеляза секретарят на съда, като бършеше устни със салфетката.

— Прощавай, не исках да те обидя. Не ми е дотегнала компанията ти, но нямам търпение да си видя вещите. Не съм сменял сакото си от седмици и все още не знам до каква степен водата е повредила сандъка. Възможно е всичките ми дрехи и документи да се окажат унищожени.

— Какво чакаме тогава? Да вървим! — възкликна Гаскоан, за когото това обяснение беше напълно разбираемо, а и пропъждаше опасенията му.

Дълбоко в себе си той все се боеше, че другите го намират за отегчителен, и страшно се притесняваше, ако някой от събеседниците му проявеше нетърпение. Настоя да плати сметката и отхвърли възраженията на Муди като гувернантка, решила да поглези любимия си питомец, а след това излязоха на оживената и шумна улица, по която тъкмо минаваха група развеселени златотърсачи. Зад тях се разнесе вик, един земемер се приближаваше устремено на кон и крещеше да му направят път, самотната камбана на уеслианската църква удари два следобед. Извисили глас над шума — проскърцваща каруца, плющене на платна, смях, чукане, писклив женски глас, — двамата си пожелаха приятен следобед, стиснаха си сърдечно ръцете и се разделиха.

Малкият Малефик8

Когато в редакцията на „Уест Коуст Таймс“ се получеше писмо с възбуждащо страстите обвинение, преди да го отпечата, Льовентал винаги правеше опит да се свърже със засегнатата страна. Смяташе за правилно да предупреди охуления, който и да е той, тъй като съдът на общественото мнение в Хокитика беше строг и за една нощ можеше да съсипе нечия репутация, поради тази причина вестникарят предлагаше на всеки, изправен пред подобна заплаха, да напише отговор и да се защити.

Високомерното и доста небрежно откъм доказателства изложение на Алистър Лодърбак за простъпките на тъмничаря Джордж Шепард не правеше изключение от този принцип и след като го прочете от край до край, Льовентал веднага се залови да го препише. Щеше да използва преписа за набора, а оригинала щеше да занесе в лагера да го покаже на тъмничаря Шепард, който със сигурност щеше да пожелае да опровергае повдигнатите обвинения, а все още имаше достатъчно време отговорът му да бъде включен заедно с писмото на политика в понеделнишкия брой на „Таймс“.

Льовентал намръщено подреди принадлежностите си за писане, като размишляваше, че сведенията за личното вложение може да са дошли само от дванайсетимата от „Короната“, което означаваше, че за съжаление, някой беше нарушил клетвата за мълчание. Доколкото знаеше, единственият, който поддържаше връзка с Лодърбак, беше приятелят му Томас Балфор. И затова вестникарят с натежало сърце издърпа чист лист, развинти капачката на писалката и топна писеца в мастилото. Том, помисли си той укорително, Том… Поклати глава и въздъхна.

Льовентал беше стигнал до последния абзац, когато го сепна издрънчаването на камбанката. Той стана, остави писалката върху попивателната хартия, прекоси помещението и нагласи на лицето си доброжелателна усмивка, която застина едва забележимо, когато вестникарят зърна кой стои на прага.

Новодошлият беше облечен в дълго сиво палто с велурени ревери и маншети, ушито от плътен и лъскав като тюленова кожа плат, чийто цвят се променяше при всяко помръдване. Вратовръзката беше нагласена високо на гърлото, реверите на жилетката с остра яка бяха вдигнати и придаваха внушителен вид на раменете и на без това дебелия врат. Чертите на лицето бяха груби, все едно изсечени от твърд минерал, най-обикновен тежък камък, който не може да бъде шлифован. Устата беше широка, носът беше чупен, челото беше високо. На лявата буза се виждаше сребрист на цвят тънък белег, който се извиваше от крайчеца на окото надолу към челюстта.

Колебанието на Льовентал трая само миг. В следващия той се втурна напред, като отриваше пръсти в престилката, усмихна се широко и протегна ръце към госта.

— Господин Уелс! Радвам се да ви видя! Добре дошли отново в Хокитика!

Франсис Карвър присви очи, но не захапа примамката.

— Искам да публикувам обявление — рече той.

Не пристъпи към вестникаря, остана на прага, тъй че между двамата да остане няколко метра разстояние.

— Заповядайте, заповядайте. Ако позволите да добавя, за мен е чест. Поласкан съм, че за втори път се обръщате към мен. Щях да съжалявам много, ако бях загубил клиент поради неволна грешка.

Карвър отново си замълча. Не беше свалил шапката си и сега не посегна към нея. Грубостта му обаче не отблъсна вестникаря. Той се усмихна ведро и продължи:

— Но да оставим миналото, господин Уелс, да говорим за настоящето! Кажете ми какво мога да направя за вас.

Този път лицето на капитана помръкна и в очите му проблесна раздразнение.

— Карвър — поправи го той. — Името ми не е Уелс.

Льовентал доволно долепи длани. Палецът и показалецът на дясната му ръка бяха потъмнели от мастилото и когато сплетеше пръсти, се получаваше нещо като райе, все едно ръцете принадлежаха на две различни създания, едното черно, а другото — бяло.

— Навярно паметта ми ме подвежда — поде той, — ала ми се струва, че си ви спомням съвсем ясно. Не идвахте ли при мен преди година? Носехте акт за раждане. Публикувахте обявление за изчезнал пътен сандък, за който предлагахте възнаграждение. Само че стана някакво объркване относно името ви. При отпечатването направих грешка, пропуснах средното ви име и вие се върнахте на другата сутрин да ме поправите. Ако не се лъжа, актът за раждане беше на името Кросби Франсис Уелс. Кажете ми, моля, да не би да съм се заблудил?

Карвър отново не отговори.

— Винаги са ми казвали — добави вестникарят с ясното съзнание, че поема риск с безочливото си нахалство, но се надяваше по този начин да предизвика някакъв отклик, — че имам изключително добра памет.

Льовентал знаеше, че Карвър се е настанил в „Палас“ и оттам ръководи неприятните разправии около изваждането на сушата на корпуса на „На добър час“. Това начинание със сигурност би трябвало да бъде извършено потайно и без да се допускат външни лица, ако капитанът искаше да скрие труп на борда, но всички твърдяха — включително и превозвачът Томас Балфор, — че в действията на Карвър няма нищо скрито-покрито. Той беше предал опис на товара на капитана на пристанището, бе провел среща с представителите на превозваческите дружества в Хокитика, за да си оправят сметките, и няколко пъти беше ходил с лодка до заседналия в плитчините кораб заедно с корабостроители и прекупвачи.

— Не съм Уелс — обади се най-сетне Карвър. — Онова беше от името на друг. Вече няма значение.

— Прощавайте — отвърна любезно Льовентал. — Значи господин Кросби Уелс е бил загубил сандъка си и вие сте му помагали да го открие.

Миг мълчание, после капитанът кимна.

— Да.

— Е, дано сте успели да го намерите. Вярвам, че сандъкът в крайна сметка е стигнал до притежателя си?

Карвър раздразнено отметна глава.

— Няма значение — рече той. — Обясних ви вече.

— О, щях да пропусна да изкажа съболезнованията си, господин Карвър.

Капитанът впи очи в него.

— Вестта за смъртта на господин Уелс много ме опечали — продължи Льовентал. — Нямах честта да го познавам, но всички твърдят, че е бил порядъчен гражданин. О, надявам се, че не от мен научавате за смъртта на своя приятел?

— Не, не.

— Радвам се. Откъде се познавахте?

В очите му отново припламна раздразнение.

— Бяхме стари приятели.

— Сигурно от Дънидин? Или отпреди това?

Карвър явно нямаше намерение да отговори на този въпрос и затова вестникарят продължи:

— Е, предполагам, за вас е утеха, че поне си е отишъл мирно.

Устните на капитана потрепнаха и от тях се изтръгна възклицание:

— Мирно?

— В смисъл, че е починал в съня си, в дома си. По скромното ми мнение това е най-доброто, на което може да се надява човек.

— Льовентал усети, че е спечелил някакво преимущество, и добави: — Макар че, за съжаление, съпругата му не беше до него.

Карвър сви рамене. Появилата се изневиделица искра, довела до изблика му, беше угаснала също толкова внезапно.

— Бракът е личен въпрос — заяви той.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна вестникарят и се усмихна. — Вие познавате ли госпожа Уелс?

Посетителят изсумтя нечленоразделно.

— Аз имах удоволствието да се видя с нея, макар и за кратко

— продължи невъзмутимо Льовентал. — Възнамерявах тази вечер да отида в „Скитническа слука“ като скептик, разбира се, но без предразсъдъци. Мога да се надявам, че ще ви видя там, нали?

— Не, не можете.

— Явно вашият скептицизъм към сеансите надхвърля дори моя!

— Нямам мнение за сеансите. Може и да присъствам, може и да не присъствам.

— Така или иначе, предполагам, че госпожа Уелс е приветствала горещо завръщането ви в Хокитика. — Льовентал си даваше сметка, че гамбитите му да поддържа разговора стават съвсем прозрачни, но това не го възпря. — Да, сигурен съм, че тя много се е зарадвала на завръщането ви!

Карвър вече не правеше опити да прикрие раздразнението си.

— Защо? — попита той.

— Защо ли? Заради бъркотията около имуществото, разбира се! Та нали оправянето на документите беше спряно именно заради липсващия акт за раждане на господин Уелс! Никъде не успели да го открият!

Гласът му отекна изненадващо силно и за миг вестникарят се уплаши да не е прекалил. Това, което каза, беше самата истина, пък и се знаеше от всички: искът на вдовицата продажбата на имуществото на Уелс да бъде обявена за нищожна не беше гледан от съда, тъй като не можеше да се намери документ, който да удостовери самоличността на покойника. Лидия Уелс беше пристигнала в Хокитика няколко дни след погребението и заради това не беше разпознала тялото: ако не изровеха трупа (съдията помоли госпожа Уелс да го извини за грубия израз), нямаше друг начин да се докаже, че умрелият в долината Арахура саможивец е същият Кросби Уелс, чийто подпис се мъдреше под брачното свидетелство. И предвид голямата сума, на която възлизаше имуществото на покойника, съдията беше сметнал за благоразумно да отложи заседанието, докато въпросът не се изясни. Госпожа Уелс му благодари любезно за решението и го увери, че е търпелива като всяка жена и ще чака, докато е необходимо, за да ѝ се изплати дължимото (така наричаше тя наследството).

Думите му обаче не предизвикаха отклик, Карвър само го измери с поглед от глава до пети и повтори кисело:

— Искам да публикувам обявление в „Таймс“.

— Да, разбира се — отвърна Льовентал, чието сърце се беше разтуптяло. Той дръпна лист хартия и попита: — Какво ще продавате?

Капитанът обясни, че корпусът на „На добър час“ скоро ще бъде разглобен и той желае да продаде предварително гредите и дъските на търг, който ще се проведе в петък от „Гласън и Роули“. Изброи условията рязко. Преди търга няма да се продава нищо. Няма да се правят отстъпки и с никого няма да се водят преговори. Запитванията следва да се отправят по пощата лично към него, господин Франсис Карвър, в „Палас“.

— Както виждате, внимателно си записвам всичко — рече Льовентал. — Няма да допусна отново грешка с името ви! Да ви питам, да не би случайно с Кросби да сте роднини?

Карвър отново стисна устни.

— Не.

— Вярно, че Франсис е често срещано име — кимна вестникарят, без да го поглежда, защото тъкмо записваше адреса в „Палас“, но когато след миг вдигна глава, видя, че изражението му е станало още по-мрачно.

— А вашето име как е? — попита Карвър, като по този начин подчерта факта, че до този момент не го е използвал. Льовентал се представи, капитанът кимна бавно, сякаш за да го запомни, и изведнъж се тросна: — И си дръжте проклетата уста затворена!

Думите му разтърсиха Льовентал. Той прибра заплащането за обявата бавно и внимателно, с нетрепваща ръка написа разписка. За първи път му се случваше да бъде нагрубен в редакцията и беше толкова смаян, че онемя. Усещаше как в гърдите му се надигат вълнение, натиск, ликуващо бучене. Беше от хората, които срамът превръща в гладиатори. Воинът в него се размърда радостно, сякаш най-сетне е прозвучал отдавна чакан тръбен зов, който е отекнал в самото тяло на вестникаря, в кръвта му.

Карвър прибра разписката. Обърна се и се отправи към вратата, без да благодари и да се сбогува. Тази проява на грубост отприщи клокочещия в Льовентал гняв, той вече не можеше да се сдържа и избухна:

— Как смеете да се показвате тук! За толкова много неща имате да отговаряте!

Капитанът спря с ръка на дръжката.

— След това, което сторихте на Анна — продължи вестникарят. — Намерих я аз, ако искате да знаете. Цялата в кръв. Човек не се държи така с една жена. Не ме интересува каква е. Човек не се държи така с жена, още повече когато тя очаква дете!

Карвър не отговори.

— На косъм се разминахте с двойно убийство! Знаете ли? — Гневът на Льовентал се разрастваше в неудържим бяс. — Знаете ли на какво приличаше тя? Видяхте ли я как изглеждаше, когато синините изчезнаха? Знаете ли, че трябваше да ходи с бастун две седмици? Едва се крепеше на краката си! Знаете ли го, а?

— И тя не е света вода ненапита.

Льовентал едва не се изсмя.

— Какво ви е направила? Премазала ви е от бой, така ли? Пребила ви е почти до смърт? Око за око, а?

— Не съм казвал такова нещо.

— Убила е детето ви? Убила е детето ви и затова вие сте убили нейното? — почти изкрещя Льовентал. — Хайде, говорете! Говорете!

Капитанът не трепна.

— Имах предвид, че не е цвете за мирисане.

— Не била цвете за мирисане! И сега сигурно ще ме уверявате, че сама си го е изпросила, че си го е заслужавала!

— Да — кимна Франсис Карвър. — Получи си заслуженото.

— В Хокитика нямате приятели, господин Карвър — заяви вестникарят, насочил изцапан с мастило показалец към него. — Анна Уедърел може и да е обикновена уличница, но в този град я харесват мнозина и дори и въоръжен, няма как да се справите с всички тях! Не го забравяйте. Ако ѝ се случи нещо лошо — предупреждавам ви, — ако я сполети…

— Няма да е от мен — прекъсна го Карвър. — Приключих с нея. Разплатили сме се.

— Разплатили сте се? — Льовентал се изплю на пода. — За детето ли говорите? Собственото ви дете! Не му дадохте шанс дори да проплаче! Това ли наричате разплата?

Капитанът се усмихна и развеселено попита:

— Собственото ми дете ли?

— Ще ви кажа, макар да не сте питали. Детето ви е мъртво! Чувате ли ме? Детето ви замина на оня свят още преди да е проплакало! И то заради вас!

Карвър се изсмя дрезгаво.

— Уличницата не е носила мое дете. Кой ви го каза?

— Анна — отвърна вестникарят и изведнъж увереността му го напусна. — Нима ще отречете думите ѝ?

Карвър се изсмя отново.

— Не бих я докоснал и с канджа — заяви той и излезе, без да изчака отговор.

Слънце във Водолей

Анна Уедърел не беше стъпвала в пушалнята в Кънери от следобеда на четиринайсети януари. Бучицата опиум, която Сук Яншън ѝ беше подарил тогава, можеше да ѝ стигне за не повече от две седмици. Но вече беше минал месец, а Анна не беше дошла нито веднъж в Кънери да запали по една лула със стария си познайник и да поднови запасите си и Ах Сук не можеше да намери абсолютно никакво разумно обяснение за това.

Посещенията на уличницата му липсваха. Всеки следобед той я чакаше да се появи с отметната на гърба шапка в края на просеката, откъдето започваше китайското поселище в Кънери, и всеки следобед преживяваше поредното разочарование. Предполагаше, че Анна или се е отказала от опиума, или е решила да си го купува направо от аптекаря. Втората хипотеза явно бе по-мъчителна за него, тъй като той още подозираше, че Джоузеф Причард е замесен в злополуката с Анна в нощта на четиринайсети, и въпреки многото доказателства в противното смяташе, че по някаква незнайна причина аптекарят се е опитал да я убие. Ала терзанията му всъщност се пораждаха най-вече от първата възможност. Той просто не можеше — и не искаше — да повярва, че уличницата е успяла да загърби пристрастеността си.

Ах Сук харесваше Анна и смяташе, че и тя го харесва. Все пак си даваше сметка, че близостта, на която се радваха, не е близост на двама души, избрали да бъдат заедно, а е по-скоро споделена самота, тъй като нищо не е в състояние да измести връзката между пристрастения и неговия опиат. Ах Сук изпитваше омерзение от зависимостта си и колкото повече растеше то, толкова по-силно китаецът копнееше за опиата и това изпълваше с отвращение сърцето и ума му. Анна също ненавиждаше зависимостта си. Това чувство се беше усилило, когато уличницата разбра, че носи дете, тогава клиентелата ѝ в Хокитика се беше отдръпнала и Анна се озова сред изобилие от време: в продължение на седмици прекарваше по цял ден в здрачната пушалня, където плътният дим смекчаваше формите на предметите и замъгляваше очертанията им, беше останала в това състояние до смъртта на детето, когато в страстта ѝ към опиата се появи неистово безразсъдство, което Ах Сук дори не се опитваше да разбере. Той не знаеше как и защо е загинало бебето и не смееше да попита.

Двамата никога не разговаряха в пушалнята в Кънери, нито когато палеха лампата, нито когато полягаха и чакаха опиумът да се разтопи и да забълбука в чашката. Понякога Анна първо пълнеше лулата на Ах Сук и я държеше в ръката си, докато той поглъщаше дима, вдишваше жадно и постепенно потъваше в приятната омая, а после, щом се събудеше, китаецът я намираше простряна като мъртва, потна, с полепнала по бузата влажна коса. За него беше важно да не се говори при паленето на лулата и той се радваше, че са постигнали това разбирателство, без да се налага да прибягват до думи. Както не биваше да се обсъждат на глас съпружеските отношения в леглото — не само за да не се накърни сакралността на брака, а и по съвсем прозаични причини, — така и ритуалът на лулата беше свещен, неизразим, страшен и едновременно с това възвишен и божествен: свещен заради нечестивостта си и също тъй нечестив заради своята святост. С каква празнична радост двамата чакаха смълчани бучицата да се разтопи и изпълнени с болезнен срам и опиянение, поглъщаха лакомо сладкия мирис, който нахлуваше в ноздрите им, после разбъркваха топилката с иглата, угасяха пламъка, отпускаха се по гръб и вдишваха дима, а той се разнасяше чудодейно из цялото им тяло, до пръстите на ръцете и краката, до корените на косата! И с каква нежност я поглеждаше Ах Сук, когато се събудеха.

Следобеда преди сеанса на вдовицата (беше неделя, госпожа Уелс съзнателно беше решила да отправи това предизвикателство) Ах Сук седеше на слънце на прага, почистваше лулата си, подсвиркваше си през зъби и си мислеше за Анна. Вече час се занимаваше с тази задача и лулата отдавна лъщеше. Ножът му беше изгребал лепкавия червеникав нагар от опиума, дългата цев на мундщука също беше почистена. Но повтарящите се движения бяха в тон с повтарящите се мисли и го успокояваха.

— Ах Кю фат сан ме си а?

В края на просеката стоеше Тон Вей, голобрад млад мъж на трийсетина години. Ах Сук не вдигна глава. Беше дал дума да не говори с никого за събранието в „Короната“ и предшествалите го събития.

Младият мъж обаче продължи да упорства.

— Кео хай май бей ян да гип а?

Ах Сук отново замълча и мърморейки недоволно, сънародникът му се отправи към реката. Без да се помръдва, съдържателят на пушалнята стоя дълго след заминаването му, ала после изведнъж се надигна, изруга и сгъна острието на ножа. Истинско мъчение беше да прекарва дните си в чакане, да мисли за Анна, да се пита какво е станало. Не издържаше повече. Още днес следобед щеше да слезе в Хокитика и да настоява да я види. Щеше да тръгне веднага. Той прибра лулата и инструментите, изправи се и влезе да вземе палтото.

Ах Сук не беше разбрал всичко от разискваното в „Короната“ преди три седмици. Не му бяха помогнали нито сънародникът му Ах Кю, който говореше английски още по-зле от него, нито другите, които избухваха при всяко настояване за пояснения от страна на китайците. Разказът на Балфор беше твърде устремен и изпъстрен с поетични сравнения, за да бъде лесно схванат от чужденец, и затова Ах Сук и Ах Кю си бяха тръгнали от странноприемницата с далече не пълна представа за обсъжданото там.

Най-важните им пропуски бяха следните. Ах Сук не знаеше, че Анна Уедърел се е изнесла от „Скарата“ и вече живее при Лидия Уелс. Също така не знаеше, че Франсис Карвър е капитан на „На добър час“, кораба, заседнал в плитчините на Хокитика. След съвета в „Короната“, приключил малко след полунощ, Ах Сук не беше последвал останалите, които се бяха втурнали към брега, чуждите неблагополучия не го интересуваха, а и не обичаше да обикаля по тъмно из улиците на града. Вместо това се беше върнал в Кънери и оттогава не беше излизал оттам. Затова все още смяташе, че преди около месец Франсис Карвър е отплавал за Кантон и ще мине доста време, преди да се появи отново в Хокитика. Томас Балфор, който беше забравил, че го е подлъгал с това невярно предположение, не се беше сетил да поправи грешката си.

Когато камбаните удариха три и половина, Ах Сук се изкачваше по стъпалата на верандата в „Скарата“. Вътре поиска да го заведат при Анна Уедърел, като произнесе името ѝ тежко и с нескрито задоволство, все едно срещата им е била насрочена преди месеци. Извади от джоба един шилинг, за да покаже, че е готов да си плати за удоволствието да поговори с уличницата, и след това се поклони почтително. Помнеше Едгар Клинч от тайния съвет в „Короната“ и тогава той му се беше сторил порядъчен и разумен мъж.

Клинч обаче поклати глава. Посочи към наскоро пребоядисаната фасада на „Скитническа слука“ отсреща и избълва водопад от думи, от които Ах Сук не разбра нищо. Съдържателят го хвана за лакътя и го изведе навън, обърна го към сградата от другата страна на улицата и обясни, този път по-бавно, че сега Анна се е настанила там. Ах Сук мярна някакво движение през прозореца на бившата странноприемница и си даде сметка, че силуетът зад стъклото принадлежи на Анна — това му беше достатъчно, той се поклони отново на Клинч, взе си обратно шилинга от дланта му и го прибра в джоба. Сетне прекоси „Гуляйджийска“ и похлопа на вратата на „Скитническа слука“.

Анна явно беше в коридора, тъй като веднага отвори. Застана на прага с леко отнесеното високомерно изражение на подразнена прислужница — напоследък беше придобила този навик — и се подпря с една ръка на касата, тъй че да може веднага да захлопне вратата. (През изминалите три седмици се бяха изредили безчет посетители, най-вече зажаднели за компанията ѝ златотърсачи, които бяха свикнали вечер да я намират в „Златната прах“. Умоляваха я да я черпят чаша шампанско, бренди или малка бира, да „побъбрят“ в някое от ярко осветените заведения на „Гуляйджийска“, но поканите им неизменно удряха на камък, Анна поклащаше мълчаливо глава и затръшваше вратата под носа им.) Но сега, като видя кой стои пред нея, тя разтвори вратата широко и възкликна изненадано.

Ах Сук също беше изненадан, в първия миг само я изпиваше с поглед. След толкова седмици припомняне на образа ѝ тя най-сетне беше пред него. Наистина ли се беше променила толкова? Или паметта му беше тъй несъвършена, щом сега, докато я гледаше пред себе си, Анна му се струваше толкова различна, в нея не беше останало нищо от жената, с която беше прекарал безброй блажени следобеди сред виещия се на кълба пушек, видим ясно на падащата косо от прозореца бледа зимна светлина. Роклята ѝ определено беше нова, черна, със строга кройка. Но не само роклята беше друга, пред него стоеше съвсем различна жена.

Тя не беше под въздействието на опиата. Страните ѝ се руменееха, очите ѝ искряха, изглеждаха по-големи, по-будни. Бавните, точещи се като петмез движения бяха изчезнали, както и булото на лека замаяност, която винаги покриваше чертите ѝ като воал. Нямаше ги отнесената усмивка, треперещите устни, смаяната обърканост, която сякаш подсказваше, че във всеки момент Анна се мъчи да се пребори с някаква невидима за околните загадка. Изненадата на Ах Сук бързо отстъпи място на огорчението. Значи беше вярно. Анна се беше освободила от дракона на опиума. Беше се излекувала, а той въпреки десетилетните опити още си оставаше роб на това грозно чудовище.

Анна изви леко пръсти, сякаш се канеше да сграбчи дървото, за да не падне, и прошепна:

— Не може да влезеш, не може, Ах Сук.

Ах Сук не се поклони веднага, той вярваше на първото впечатление и искаше да го запечата в паметта си. Анна беше страшно отслабнала, костта на китката ѝ стърчеше, бузите ѝ бяха хлътнали.

— Добър ден — поздрави той.

— Какво искаш? — прошепна Анна. — Добър ден. Вече не пуша опиум. Не го ли знаеш?

Ах Сук се взря в нея.

— От три седмици — продължи тя, сякаш се мъчеше да го убеди. — Не съм пушила от три седмици.

— Как?

Тя поклати глава.

— Промених се, вече съм друга.

— Защо не дошла в Кънери?

Не му достигаха думи да обясни, че му липсва, че всеки следобед преди идването ѝ специално е нареждал възглавниците по канапето и е почиствал принадлежностите, грижел се е да е спретнато облечен и е връзвал косата си, че докато я е гледал как спи, е имал чувството, че сърцето му ще се пръсне от радост, че понякога е посягал към гърдите ѝ и пръстите му са увисвали на сантиметър от тях, сякаш е усещал мекотата на кожата в задименото пространство между плътта им, че след като тя е изпушела лулата, той не е палел своята веднага, а е изчаквал, за да може спокойно да я огледа, да запечата образа ѝ в паметта си.

— Вече не мога — отвърна Анна. — Не бива да идваш тук. А аз не мога да дойда.

Ах Сук я гледаше тъжно.

— Вече няма пушим?

— Няма. Край с опиума, край с Кънери.

— Защо?

— Не мога да ти обясня сега. Спрях, Ах Сук. Спрях окончателно.

— Няма пари?

Той знаеше, че Анна има да връща пари на няколко души. Дължеше голяма сума на Дик Манъринг и дългът ѝ растеше с всеки изминал ден. Вероятно вече не можеше да си позволи да отделя средства за опиум. Или не ѝ оставаше време да идва до Кънери.

— Не, въпросът не е в парите.

В този миг някъде от вътрешността на къщата се обади женски глас и настойчиво и високомерно попита кой е посетителят и какво иска.

Анна извърна леко глава, без да откъсва очи от него, и извика:

— Един познат китаец. Не е важно.

— И какво иска?

— Нищо. Преди купувах от него.

Не последва отговор.

— Да донеса тук? — предложи Ах Сук.

Сви ръце в шепа и ги протегна към нея, за да покаже, че е готов сам да ѝ донесе опиум.

— Не — прошепна Анна. — Не бива. Няма смисъл. Просто… вече не го усещам.

Ах Сук не я разбра.

— Последния път — рече той, имаше предвид бучката, която ѝ беше подарил следобеда преди сблъсъка ѝ със смъртта. — Последния път не хубаво?

— Не — поклати тя глава, но преди да успее да обясни, в коридора се разнесоха стъпки и до нея застана някаква жена.

— Добър ден — рече тя. — Какво продаваш? Свободна си, Анна.

Анна веднага се отдръпна. Ах Сук също отстъпи, макар и не от покорство, а от изненада: от тринайсет години не беше виждал Лидия Грийнуей. За последно я беше зърнал — кога? — в съда в Сидни от подсъдимата скамейка, тя седеше в залата с поруменяло лице и си вееше с избродирано ветрило от санталово дърво, чийто мирис беше стигнал до ноздрите му и му беше напомнил за склада на семейството му на брега на реката в Гуанджоу и за сандъците от санталово дърво, в които преди войните търговците донасяха топовете коприна. Беше облечена в бледозелена рокля и носеше покрита с дантела шапка, по време на целия процес беше гледала строго и сериозно. Когато я повикаха да свидетелства, отговаряше кратко и по същество. Ах Сук не беше разбрал и дума от показанията ѝ, но видя, че в един момент тя го посочи с пръст. Когато го оправдаха по обвинението в убийство, Лидия Грийнуей не реагира по никакъв начин, мълчаливо стана и излезе, без дори да се обърне да го погледне. Оттогава бяха изминали повече от дванайсет години! Повече от дванайсет години — а сега тя стоеше срещу него ужасяващо същата, ужасяващо непроменена! Бакърената ѝ коса грееше все така ярко, кожата ѝ беше гладка, почти без бръчки. На фона на изпитата и слаба Анна Лидия изглеждаше още по-закръглена и пухкава.

В следващия миг ченето ѝ увисна — това се случваше изключително рядко, обикновено Лидия майсторски докарваше изражението си и не обичаше да показва изненада — и очите ѝ се облещиха.

— Познавам го — възкликна тя смаяно и ръката ѝ неволно политна към шията. — Познавам го!

Анна объркано местеше поглед от Ах Сук към вдовицата и обратно.

— Откъде? — попита тя. — Нали не сте ходили в Кънери?

Над горната устна на Ах Сук беше избила пот. Той се поклони мълчаливо — надяваше се да решат, че не е разбрал думите им. Обърна се към Анна, тъй като му се струваше, че ако не отмести погледа си от Лидия Грийнуей, тя ще си спомни къде го е виждала. Усещаше обаче, че жената продължава да се взира в него.

Уличницата се намръщи озадачено.

— Сигурно го бъркате — рече тя. — Китайците трудно се различават.

— Възможно е — отвърна госпожа Уелс.

Но не отмести поглед от него. Той не можеше да прецени дали го е разпознала, или не. Опита се да измисли бързо какво да каже на Анна, но умът му беше като бял лист.

— Какво искаш, Ах Сук? — попита Анна.

Тонът ѝ не беше груб, по-скоро беше изпълнен с копнеж, очите ѝ гледаха умоляващо, уплашено.

— Как го нарече? — обади се бързо вдовицата.

— Ах Сук. Би трябвало да означава „господин Сук“. Той държи пушалнята в Кънери.

— Аха! — Лидия Уелс присви очи. — Опиум!

Значи го беше познала. Беше си спомнила.

Ах Сук на мига взе решение. Обърна се към Анна и оповести:

— Искам да купи теб. Плаща скъпо.

Вдовицата се изсмя.

— О! — Анна се изчерви. — Не, не можеш. Явно още не си чул. Приключих с това. Вече не съм уличница. Не се продавам.

— А каква? — попита Ах Сук.

— Госпожица Уедърел е моя компаньонка — рече госпожа Уелс, само че той не знаеше какво означава „компаньонка“. — И вече живее тук.

— Вече живея тук — повтори Анна. — И не пуша опиум. Разбираш ли? Край с опиума. Оставих го.

Той премига объркано.

— Всичко хубаво — рече Анна. — Благодаря, че се отби.

Изведнъж госпожа Уелс протегна ръка. Сграбчи със снежнобели пръсти Ах Сук за китката и я стисна здраво.

— Трябва да дойдеш на сеанса довечера — рече тя.

— Но той няма билет! — възкликна Анна.

— Азиатец — точно от това имахме нужда! — продължи вдовицата, без да ѝ обръща внимание. — Как го нарече?

— Ах Сук.

— А, да. Представи си само: азиатец на сеанса!

— Спиритическите сеанси от Изтока ли идват? — попита недоверчиво Анна.

Ах Сук не знаеше какво е „сеанс“, но „азиатец“ му беше ясно и той предположи, че става дума за него и вероятно е причината за грейналата в очите на Лидия алчност. Не можеше да си обясни как така тя не е мръднала и на йота за повече от десетилетие, след като Анна само за месец беше станала друга жена. Сведе поглед към впитите в китката му пръсти и изненадано забеляза златна халка. Посочи пръстена и каза:

— Госпожа Карвър.

Тя се усмихна още по-широко и подхвърли:

— От него ще излезе истински прорицател. Виж как познава!

— Защо я наричаш „госпожа Карвър“? — попита объркано Анна.

— Жена на Карвър — отвърна Ах Сук, с което не ѝ помогна особено.

— Смята, че сте съпруга на Карвър! — възкликна Анна.

— Или по-скоро предполага — отвърна госпожа Уелс и се обърна към него. — Не съм госпожа Карвър. Съпругът ми е мъртъв. Сега съм вдовица.

— Не госпожа Карвър?

— Госпожа Уелс.

Ах Сук се ококори.

— Госпожа Уелс…

— По-добре, че не знае английски — заяви доволно вдовицата.

— Няма да се разсейва с глупости. Ще стои като истукан. Какъв красавец! Ще свърши чудесна работа!

— Но той познава Карвър — възрази Анна.

— Естествено — отвърна надменно госпожа Уелс. — Капитан Карвър поддържа тесни връзки с азиатците. Предполагам, че са имали вземане-даване тук, в Хокитика. Ела в салона, Ах Сук. — Тя го побутна леко. — Хайде, ела. За малко. Не се противи, няма да те изям. Влез.

— Франсис Карвър в Гуанджоу? — попита Ах Сук.

— Да, в Кантон — отговори тя, като погрешно изтълкува въпроса му. — Капитан Карвър е живял дълги години в Кантон. Хайде, влизай. — Вдовицата придърпа китаеца в салона и посочи ъгъла.

— Ти ще седиш на възглавница там и ще наблюдаваш присъстващите. Ще придадеш мрачна атмосфера на сеанса. Може да те наречем Източния оракул или Живата статуя от Изтока… Или по-добре Духа на предците? Кое ти харесва повече, Анна, Оракула или Статуята?

Анна не изрази предпочитание. Досещаше се, че Лидия Уелс и Ах Сук са стари познати и по някакъв начин познанството им е свързано с Франсис Карвър, както и че вдовицата не желае да говори за това. Но тъй като знаеше, че няма смисъл да настоява за обяснения, попита:

— И за какво ни е?

— Ще наблюдава!

— С каква цел?

Госпожа Уелс нетърпеливо размаха ръка.

— Не видя ли представлението в „Уелският принц“? Има ли нещо източно, билетите се разграбват.

— Само че той е отдавна в Хокитика — възрази Анна. — Ще го познаят.

— Теб също те познават — изтъкна госпожа Уелс. — Това няма никакво значение.

— Хм, не съм сигурна.

— Анна Уедърел! — извика вдовицата с престорено раздразнение. — Помниш ли, когато миналия четвъртък предложих да закачим репродукция на Магьосника9 горе на стълбите и ти не се съгласи, защото било тъмно и нямало да се вижда, а когато все пак я сложих, стана ясно, че светлината пада точно върху нея, както аз твърдях?

— Да.

— Е, значи ще ме слушаш — засмя се госпожа Уелс.

Ах Сук не разбра и дума от тази размяна. Той се обърна към Анна и вдигна вежди, за да ѝ покаже, че чака обяснение.

— Довечера ще има сеанс — рече Анна.

Ах Сук поклати глава. Не знаеше какво е сеанс.

— Хайде да пробваме — обади се госпожа Уелс. — Ела, ела в ъгъла. Анна, донеси една възглавница. Или да го сложим на стол? Ще изглежда по-аскетично. Не, по-добре възглавница, ще седне с кръстосани крака. Хайде, ела насам, още малко, още… Точно тук.

Тя бутна Ах Сук на възглавницата и бързо отстъпи няколко крачки, за да го огледа от разстояние. Кимна доволно.

— Чудесно! Виждаш ли, Анна? Добре ли е според теб? Колко е сериозен! Дали да не го помолим да пуши, може би лула или пък цигаре, представи си как над главата му се вие струйка дим… Но пък на мен ми прилошава от пушека.

— Той още не се е съгласил да дойде — напомни Анна.

Забележката като че ли подразни госпожа Уелс, но тя не възрази, а се приближи към китаеца и му се усмихна отвисоко, застанала с ръце на кръста.

— Познаваш ли Емъри Стейнс? — попита тя, като произнесе ясно думите. — Емъри Стейнс. Познаваш ли го?

Ах Сук кимна. Познаваше Емъри Стейнс.

— Довечера ще го повикаме тук — продължи вдовицата. — Ще говорим с него. Емъри Стейнс ще е тук — тя посочи пода с ухаеща на лимон ръка.

Лицето на Ах Сук грейна. Прекрасно: младият златотърсач най-сетне се беше намерил, и то жив! Това беше добра новина.

— Много добре — рече той.

— Довечера — уточни госпожа Уелс. — Тук, в „Скитническа слука“. В тази стая. Отваряме врати в седем, сеансът е в девет.

— Довечера — повтори Ах Сук, без да отмества поглед от нея.

— Точно така. И ти ще бъдеш тук. Ще дойдеш. Ще седиш на възглавницата както сега. Съгласен ли си? О, Анна, дали ме разбира? Нищо не може да се прочете на лицето му, като статуя е. Затова мислех да го наречем Живата статуя!

Анна му обясни бавно, че Лидия настоява той да присъства вечерта на среща с Емъри Стейнс. Няколко пъти използва думата „сеанс“ и Ах Сук, който не знаеше какво означава, стигна до извода, че става въпрос за някакво уговорено събрание или среща, на която е поканен и Емъри Стейнс. Той кимна, че е разбрал. След това Анна добави, че го канят да се върне довечера и да седи на възглавница в ъгъла както сега. Щели да присъстват и други. Те щели да седят в кръг, а Емъри Стейнс щял да е в средата на стаята.

— Разбра ли? — попита госпожа Уелс и после се обърна към компаньонката си. — Анна, според теб той разбра ли?

— Да — отвърна Ах Сук и за да я успокои, добави: — Сеанс довечера с Емъри Стейнс.

— Чудесно! — възкликна вдовицата и му се усмихна като на преждевременно развито дете, изрецитирало сонет, с други думи, недоверчиво и със сдържано възхищение. — Уличница в траур и тайнствен азиатец! Идеална комбинация, чак тръпки да те побият! Разбира се, сеансът не идва от Изтока — поясни тя в отговор на зададения преди малко въпрос, — но нали от две седмици насам все ти повтарям, че за тези начинания атмосферата е всичко? Ах Сук ще свърши чудна работа!

Анна сведе очи и подхвърли:

— Трябва да му се плати за това.

Госпожа Уелс я стрелна с леден поглед, но Анна не го забеляза — в следващия миг изражението на вдовицата отново се проясни. Тя нехайно отвърна:

— Разбира се! Първо да видим колко си мисли, че заслужава за тази лесна работа. Хайде, Анна, попитай го, нали си му приятелка!

Анна обясни на Ах Сук, че домакинята е готова да му плати за участието в сеанса довечера. Ах Сук, който така и не беше разбрал, че Емъри Стейнс ще присъства само духом, реши, че предложението е чудесно. Но се усъмни — напълно основателно — и не го скри. Последва абсурден пазарлък и накрая Ах Сук се съгласи по-скоро заради Анна, отколкото заради себе си да получи възнаграждение от един шилинг.

Ах Сук не беше глупак. Даваше си сметка, че не е схванал изцяло за какво точно го канят довечера. Струваше му се странно, задето Анна е наблегнала толкова много, че Емъри Стейнс ще седи в средата на стаята, а останалите ще бъдат подредени в кръг около него, а още по-необяснима му се виждаше готовността на вдовицата да му плати само за да седи на възглавница в ъгъла. В крайна сметка стигна до извода, че явно му е отредена роля в някаква пиеса или постановка (това му предположение беше съвсем близо до истината), и реши, че каквото и унижение да се наложи да изтърпи, то си заслужава, щом ще получи възможност да поговори с господин Стейнс. Затова прие поканата на вдовицата и предложението за заплащане с категоричната увереност, че всичко ще се изясни, когато му дойде времето.

С това преговорите приключиха. Ах Сук се обърна към Анна. Улови погледа ѝ, в очите на уличницата се четеше хладна отстраненост, която той не познаваше. Но дали наистина беше отстраненост? Или той просто не беше свикнал с ясния ѝ взор, незамъглен от плътното було на опиума? Толкова се беше променила. Ако не я познаваше тъй добре, би определил изражението ѝ като високомерно, все едно иска да покаже, че щом вече не е уличница, китаецът седи по-долу от нея.

Ах Сук реши да изтълкува студенината във взора ѝ като знак, че е време да си тръгва, и се надигна от възглавницата. Беше пресметнал, че разполага с достатъчно време да отиде до Кънери и да се върне до залез-слънце, а искаше да осведоми сънародника си Кю Лон, че довечера Емъри Стейнс ще бъде в „Скитническа слука“ на „Гуляйджийска“. Знаеше, че Ах Кю отдавна желае да поговори със Стейнс и да го разпита за златото на „Аврора“, той щеше да се зарадва да научи, че младият мъж е жив.

Ах Сук се поклони на вдовицата, а след това и на Анна. В отговор уличницата направи бърз реверанс, който не издаваше нито копнеж, нито съжаление, и веднага му обърна гръб, за да оправи дантелата върху облегалката на канапето.

— Довечера ще дойдеш пак за сеанса. Тази вечер — рече Лидия Уелс. — В шест часа.

— В шест — повтори той и посочи възглавницата, от която беше станал, за да покаже, че е разбрал.

Хвърли прощален поглед на Анна, след това Лидия Уелс го хвана за ръката и го изпроводи в коридора. Там се пресегна с другата ръка да отвори вратата и изведнъж помещението се изпълни със светлина.

— Довиждане — рече Ах Сук и прекрачи прага.

За негова изненада вдовицата не затвори вратата, а дръпна от закачалката един шал, наметна го на раменете си и също излезе на верандата, като извика:

— Отивам да се поразходя, ще се върна след час.

Анна, която беше останала в салона, вдигна сепнато глава. Бързо се съвзе, постара се да скрие смайването си и изтича да затвори и да пусне резето.

— Приятна разходка — пожела тя на вдовицата и сетне се обърна към Ах Сук. — Приятен ден, Ах Сук.

Двамата слязоха на улицата и там се разделиха, Ах Сук пое надолу, към реката, а Лидия Уелс в обратна посока. След няколко крачки вдовицата хвърли поглед през рамо, сякаш нещо в сградата отсреща е привлякло вниманието ѝ, и Анна бързо хлопна вратата. Само че не пусна резето, а почака малко, внимателно я открехна отново и надникна през процепа. Лидия Уелс беше ускорила крачка, не беше тръгнала след Ах Сук, както подозираше Анна. Тя отвори вратата по-широко. Дали вдовицата щеше да заобиколи да го пресрещне? Едва ли можеше да има съмнение, че е излязла тъй внезапно не за друго, а да поговори тайно с китаеца, когото очевидно познаваше! Само че Ах Сук вече завиваше на ъгъла към Гибсъновия вълнолом, а в същия миг Лидия Уелс прекрачи канавката и се насочи към… Анна напрегна очи, какво беше това? Двуетажна сграда до железарията на Тайгрийн. Може би някое заведение? На верандата явно някой я спря, защото тя се забави да размени няколко думи, после влезе и се изгуби от поглед, но проблесналата синя боя при отварянето и затварянето на вратата беше достатъчна Анна да се сети кое е заведението. Лидия Уелс беше отишла на посещение при някого. При кого? Анна зачудено поклати глава. Който и да беше, едва ли бе обикновен златотърсач. Явно разполагаше със средства, щом беше отседнал в „Палас“.

Сатурн във Везни

Харалд Нилсен тъкмо беше сложил следобедния чай да се запари и се канеше да се настани удобно с книга в ръка пред чиния със сладък сухар, когато един куриер му донесе бележка. Беше от Джордж Шепард, който го призоваваше да се яви незабавно, без да посочва защо. Без съмнение ставаше дума за някоя безумна дреболия, помисли си Нилсен ядосано, сигурно работниците се бяха натъкнали на скала при копаенето на основите на затвора или пък върху чертежите на сградата е паднала капка кафе. Той въздъхна тежко, уви чайника в плетен калъф, смени вълнената жилетка с редингот и взе бастуна. Да безпокоиш човек в неделя следобед, беше изключително невъзпитано. Нима Нилсен не работеше по шест дни в седмицата? Заслужаваше почивка, без Джордж Шепард да го преследва за разписки, извлечения за платени надници и справки за цените на дървения материал. А и изпращането на бележката по куриер беше още по-обидно, все едно тъмничарят не можеше да измине краткото разстояние от затвора до Гибсъновия вълнолом, а настояваше Нилсен да отиде при него като слуга при господаря си! Търговецът гневно заключи кантората и закрачи устремено по „Гуляйджийска“ с накривен цилиндър и развети подире му пешове.

Посрещна го госпожа Джордж. С уплашения вид на бито куче го съпроводи до трапезарията, а след това, преди той да успее да размени някоя учтивост с нея, избяга, като затръшна след себе си вратата тъй рязко, че платнената стена потрепери и за миг на Нилсен му се стори, че се е озовал на кораб в открито море.

Тъмничарят седеше на челно място на масата и настървено нагъваше студена вечеря от желирано месо, някакъв пудинг с неясна плънка и корав ронлив черен хляб. Като се изключеше движението на ръката при поднасянето на храната към устата, изправеното му тяло не помръдваше. Той не покани посетителя да седне.

— Така — рече, след като преглътна залъка в устата си. — Казали сте на някого за нашето споразумение, нарушили сте дадената дума. С кого сте говорили?

— Моля?

Шепард повтори въпроса си и след миг мълчание Нилсен повтори смаяното си възклицание, само че този път малко по-пискливо.

Тъмничарят го гледаше студено.

— Не ме лъжете, господин Нилсен. Алистър Лодърбак е изпратил унищожително писмо до „Таймс“, което ще излезе в утрешния брой на вестника. В него той твърди, че част от откритото в дома на Кросби Уелс съкровище е вложено в строежа на затвора. Не зная как се е добрал до тези сведения, но държа да разбера. Веднага.

Търговецът потрепери. Откъде Алистър Лодърбак беше узнал за комисионата му? Някой от присъствалите в „Короната“ беше престъпил клетвата си! Може би Балфор? Балфор и Лодърбак бяха близки, а Нилсен никога не беше виждал политика в компанията на някого от останалите. Само че превозвачът нямаше никаква причина да го предаде. Нилсен не му беше сторил нищо лошо. Дали не беше Льовентал? Щом като писмото щеше да се появи в „Таймс“… Но пък Нилсен изобщо не можеше да си представи Льовентал да наруши думата си. Гледаше как Шепард набучва на вилицата късче желирано месо, кисела краставичка и малко от пудинга и изведнъж напълно необяснимо (той изобщо не беше гладен) устата му се изпълни със слюнка.

— С кого сте говорили? — потрети Шепард. — Моля, отбележете си, че търпението ми се изчерпва, за последен път ви питам.

Лапна накамарената хапка, измъкна вилицата от устата си и задъвка.

Нилсен не знаеше какво да отговори. Истината бе, че беше разказал на дванайсет души, на единайсетимата, поканени на съвета в „Короната“, плюс Уолтър Муди. Но как да признае, че е издал тайната на Шепард пред дванайсет души! Дали не беше по-добре да отрече? Ала беше очевидно, че е споделил с някого, щом Лодърбак знаеше! Той се напъна да измисли някакво правдоподобно обяснение.

— Не знам как е станало — измънка отчаяно. — Не знам…

Тъмничарят отново товареше вилицата.

— Вие ли сте отишли при Лодърбак? — попита той, без да отделя поглед от храната. — Или сте се разприказвали пред друг и той му е донесъл?

— През целия си живот не съм разменил повече от пет думи с Лодърбак! — извика възмутено търговецът.

— С кого сте говорили тогава?

Шепард вдигна поглед, приборите клюмнаха в ръцете му.

Нилсен не отговори. Беше се изпотил.

— И вие като златотърсачите отказвате да издадете приятелите си — отбеляза неодобрително Шепард. — Е, явно поне на някого сте верен, господин Нилсен.

Той се залови да довърши вечерята си и на търговеца му се стори, че е минало страшно много време, преди тъмничарят да го погледне отново. Шепард беше облечен в черния си неделен костюм и пешовете на връхната му дреха бяха преметнати от двете страни на стола, така че да не ги измачка, докато се храни. Панталонът с висока талия и жилетката без яка му придаваха мрачен, погребален вид, а широкото шалче на врата — отдавна излязло от мода, отбеляза с известно снизхождение Нилсен, който носеше съвсем тънка вратовръзка и я връзваше хлабаво — още повече подчертаваше строгостта му. Дори и студената му вечеря говореше за сдържаност и простота. Търговецът беше обядвал половин варено пиле, поднесено с пюре от ряпа с масло и обилно полято с бял сос, а покрай ястието беше изпил и половин гарафа хубаво вино.

Някъде в къщата удари часовник. Госпожа Джордж обикаляше от стая в стая. Шепард продължаваше да се храни. Нилсен го чакаше да обере и последния залък в чинията, като се надяваше, че след като приключи, тъмничарят най-сетне ще проговори. Когато стана ясно, че това няма да стане, той вяло се обади:

— И какво възнамерявате да направите?

— Първо — отвърна Шепард, бършейки устни със салфетка, — ще ви освободя от всички задължения покрай строежа на затвора. Не желая услугите на човек, който не държи на думата си.

— Ще ми върнете ли парите?

— Нищо подобно. — Тъмничарят хвърли салфетката в чинията. — Въпросът ви е абсурден, работата е вече започната.

Нилсен преглътна и измънка:

— Разбирам.

— Няма ли да нарушите златотърсаческия си кодекс?

— Няма.

— Изненадвате ме.

— Съжалявам.

Тъмничарят блъсна чинията настрани и поде делово:

— Писмото на господин Лодърбак ще бъде публикувано в утрешния брой на „Таймс“. Разполагам с препис от него.

Едва сега Нилсен видя, че на масата до чинията има отворено писмо. Той пристъпи и протегна ръка.

— Позволявате ли?

Шепард обаче не му обърна внимание.

— В писмото — продължи той, повишил леко глас — не се споменава името ви. Длъжен съм да ви уведомя, че довечера ще пиша на редактора и ще поправя този пропуск. Отговорът ми ще бъде публикуван под изложението на господин Лодърбак.

— Може ли да го прочета? — попита търговецът.

— Ще го прочетете утре във вестника заедно с цял Уестланд.

— Добре. — Нилсен отпусна ръка. — Ясно.

След миг тъмничарят добави:

— Освен ако не искате да споделите нещо с мен.

— Да — отвърна едва-едва търговецът, на гърлото му беше заседнала буца.

— Да?

— Да, искам да споделя.

Горкият Харалд Нилсен! Какво го караше да смята, че може да си върне доверието на тъмничаря, като извърши ново предателство? Нима вярваше, че втората простъпка ще заличи първата? Всъщност решението му бе породено не от трезв размисъл, а от паника, тъй като чуждото неодобрение го смазваше. За него беше непоносимо да не бъде харесван, той не виждаше разлика между това някой да не те харесва и да нямаш качества да бъдеш харесван, и най-дребната обида засягаше най-съкровената му същност. Именно за да се защити, търговецът се обличаше по последна мода, взимаше думата при първа възможност и се представяше за главен герой във всяка случка — изграждаше тази помпозна фалшива самоличност като щит около своята личност, защото много добре знаеше колко крехка е тя.

— Продължавайте, слушам ви — подкани го Шепард.

— Става дума за… — мислите му се щураха лудешки насам-натам. — За госпожа Уелс.

— За госпожа Уелс ли? Какво общо има тя?

— Била е любовница на Лодърбак.

Тъмничарят вдигна вежди.

— Алистър Лодърбак е слагал рога на Кросби Уелс?

Нилсен се замисли.

— Да, така излиза. Зависи кога са се оженили Кросби и Лидия, разбира се.

— Продължете.

— Работата е там, че той, Лодърбак де, е бил… изнудван и Кросби Уелс е прибрал парите. Оттам е дошло съкровището в дома на Кросби.

— С какво е бил изнудван? И вие как разбрахте?

Търговецът се поколеба. В напрегнатата стойка на Шепард като че ли се беше появило нещо хищническо, в очите му играеха ненаситни пламъчета, а това изобщо не се харесваше на Нилсен.

— Откъде разбрахте? — настоя тъмничарят.

— Казаха ми.

— Кой?

— Господин Стейнс — отвърна Нилсен, като в крайна сметка се спря на човек, на когото поне към този момент най-малко можеше да навреди.

— Той ли е изнудвал политика?

— Стейнс ли? — възкликна търговецът, но бързо се окопити и добави: — Да, да, сигурно е бил той.

— А вие с него ли сте, или против него?

— Ами… не знам.

Шепард въздъхна нетърпеливо.

— Какво имате против него? Би трябвало да имате нещо против него, щом не сте сигурен на чия страна сте.

— Има един акт за дарение — замънка Нилсен окаяно. — Намерен в печката на Кросби Уелс… Документът е леко обгорял, явно някой се е опитал да го унищожи. Открил го е капеланът, когато е отишъл да прибере тялото. Не ви е казал за него, но го е запазил. Не е казал и на доктор Гилис.

Шепард го слушаше безизразно.

— За какво е бил този акт за дарение?

Търговецът разкри накратко съдържанието на документа. Беше приковал погледа си на около две педи от лицето на тъмничаря и премигваше начесто, нарастващото в гърдите му отчаяние напираше в ребрата и всеки миг можеше да бликне навън. С издаването на тайната беше целял да увери Шепард във верността си, а всъщност само беше затвърдил мнението му, че е нищожество и на него не може да се разчита. Ала колкото и да се измъчваше от предателството си, едновременно с това изпитваше страшно облекчение, че най-сетне може да изговори на глас тайните, научени на срещата в „Короната“. Все едно от раменете му беше паднал голям товар, макар че на негово място се беше появила ужасна безтегловност. Той хвърли поглед към тъмничаря и побърза да отмести очи.

— Девлин ли е вашият човек? — попита Шепард. — На него ли сте казали за вложението? И той после е донесъл на Лодърбак?

— Да, точно така — потвърди Нилсен. (Какъв нещастник беше, да обвини свещеник! Но отчасти това беше самата истина, а и беше по-добре да посочи един, отколкото дванайсетима.) — Но само мога да предполагам, че той е споделил с Лодърбак. Не го знам със сигурност. Както ви казах, никога не съм говорил с Лодърбак.

— Значи Девлин е човек на Лодърбак — заключи Шепард.

— Не знам. Не смея да се произнеса.

Тъмничарят кимна и се надигна от масата.

— Е, господин Нилсен, с това разговорът ни приключи.

Грубото отпращане още повече уплаши търговеца.

— А актът за дарение… — поде той. — Ако възнамерявате да говорите с отеца…

— Да, със сигурност възнамерявам.

— Може ли да не споменавате името ми? — попита Нилсен измъчено. — Вижте, мога да ви кажа къде го крие и вие да го намерите уж случайно, все едно не знаете за него. Съгласен ли сте?

В погледа на Шепард нямаше и капчица милост.

— И къде го държи?

— Няма да ви кажа, докато не ми дадете дума.

Тъмничарят сви рамене.

— Добре.

— Заклевате ли се?

— Давам честната си дума, че няма да произнеса името ви пред капелана! — избухна ядосано Шепард. — Къде го държи?

— В Библията — отвърна тъжно Нилсен. — В Библията, между Стария и Новия завет.

Откакто беше започнало ускореното строителство на затвора, Кауъл Девлин и Джордж Шепард се виждаха рядко, и то главно вечер, когато тъмничарят се връщаше от обекта на Гледка, за да прегледа сметките и да се погрижи за кореспонденцията си. Девлин, който беше установил, че във временния лагер е много по-спокойно, когато Шепард го няма, не полагаше усилия да се сближи с него. Ако някой го притиснеше да сподели мнението си за характера на тъмничаря, той навярно щеше да признае, че съжалява Шепард за неговата сдържаност и се натъжава от неприязънта, която той очевидно изпитва към околния свят, след като помислеше още малко, сигурно щеше да добави, че няма нищо против него, но не очаква връзката им да се задълбочи повече от настоящите строго професионални отношения, които бяха далеч от сърдечни.

В неделя обаче работниците на строежа почиваха. Шепард беше прекарал сутринта в параклиса, а следобеда в кабинета си, откъдето тъкмо си тръгваше покрусеният Харалд Нилсен, Девлин пък се беше върнал преди малко от Кънери и сега беше във временната постройка на затвора, където беседваше със затворниците за ползата от молитвата. Въпреки че не възнамеряваше да я включва в проповедта си, носеше със себе си опърпаната Библия, тъй като винаги я взимаше на излизане от палатката, и когато тъмничарят се появи, тя лежеше затворена на един стол.

Шепард зачака разговорът да замре, което се случи бързо заради внушителното му присъствие. Когато Девлин вдигна въпросително глава към него, тъмничарят рече:

— Добър вечер, отче. Бихте ли ми дали за малко Библията си?

Капеланът изненадано вдигна вежди.

— Библията ли?

— Ако нямате нищо против.

Девлин положи длан върху Свещеното писание.

— По-добре направо ми кажете какво търсите — рече той. — Гордея се, и то не без основание, че познавам отлично Писанието.

— Не се и съмнявам. Но за мен ще е удоволствие да разлистя страниците — отвърна Шепард.

— Но вие си имате Библия!

— Разбира се. Само че точно в момента съпругата ми се моли и аз не бих искал да я безпокоя.

За миг Девлин се поколеба дали да не извади скрития документ, но обгореният лист със сигурност нямаше да убегне от вниманието на тъмничаря, а и така или иначе, капеланът беше заобиколен от затворници, къде щеше да го дене?

— Какво точно търсите? — попита той. — Конкретен стих или…

— Каква е тази свидливост у един свещеник? — подхвърли сприхаво Шепард. — Искам просто да я разлистя, за бога! Нима ще ми откажете?

Девлин се принуди да отстъпи. Тъмничарят му благодари и отнесе Библията в личните си покои.

Проповедта за ползата от отдаденото редене на молитви по своеобразен начин се оказа изключително уместна за последвалия половин час, тъй като мислите на капелана постоянно се връщаха — в едва ли не ритуален кръговрат — към кабинета на тъмничаря Шепард, където той сигурно седеше на бюрото и разлистваше с големите си бели длани страниците на Писанието. На Девлин и през ум не му минаваше, че Шепард може да е узнал за скрития вътре документ, тъй като не беше подозрителен по природа и за разлика от мнозина не намираше радост в мисълта, че е бил предаден. Докато минутите се влачеха едва-едва, той се молеше тъмничарят да ограничи четенето си до Стария завет и да не стигне до акта за дарение. Съзнаваше, че вярата на Шепард е по-скоро с непоклатимия характер на вярата на пророците от Левит, и заради това се осмеляваше да се надява, че тъмничарят ще се насочи към Петокнижието, Царствата и Паралипоменон. Много малко вероятно беше да харесва по-късните пророци… Само че Евангелията бяха обичайното четиво, особено за неделя, и въпреки предпочитанията си Шепард най-вероятно щеше да посегне към тях, а в такъв случай беше почти сигурно, че ще открие пъхнатия в Библията лист.

Най-сетне обсъждането приключи и обзетият от сковаващ страх капелан се сбогува със затворниците. Дежурният му кимна с прозявка за довиждане и Девлин излезе, над затвора се спусна тишина. Той прекоси двора, качи се по стъпалата към къщата на тъмничаря и почука на вратата.

Плътният глас на Шепард го призова да влезе и капеланът се подчини с натежало сърце. Вратата на кабинета беше отворена и още преди да прекрачи прага, Девлин видя, че Библията му лежи отворена на бюрото и отгоре ѝ е сложен обгореният документ.

Шепард скръсти ръце и зачака посетителят да заговори.

— Случайно го намерих — рече Девлин. — Не е нещо важно.

— Не е важно ли? — попита любезно тъмничарят. — Защо смятате така?

— Документът е невалиден. Дарителят не се е подписал. И това го прави невалиден.

Подобно на повечето хора, които не обичат да признават грешките си, Кауъл Девлин не придиряше за чуждите пропуски и простъпки. Но ако го обвиняха, че е сторил нещо нередно, той винаги започваше да се държи високомерно.

— Да — кимна Шепард. — Невалиден е.

— Не поражда никакви последствия — продължи Девлин. — Поне в правния смисъл на думата.

— А това е доста жалко, не сте ли съгласен? — попита тъмничарят, без да му трепне окото.

— Защо?

— Ако Емъри Стейнс се беше подписал, половината от намереното в дома на Кросби Уелс богатство щеше да принадлежи на Анна Уедърел! Какъв обрат!

— Съкровището в дома на саможивеца не е на Емъри Стейнс.

— Така ли? Прощавайте, но откъде сте толкова сигурен?

Кауъл Девлин знаеше много добре, че златото в дома на Кросби Уелс идва от четирите рокли на Лидия Уелс, купени от Анна Уедърел, знаеше и че Ах Кю го е извадил и претопил, а след това кюлчетата най-вероятно са били прибрани от Стейнс и в някакъв момент са били пренесени в къщата на Кросби. Само че не можеше да говори за това пред тъмничаря и затуй рече:

— Няма основание да смятаме, че богатството е принадлежало на господин Стейнс.

— Като се изключи фактът, че господин Стейнс изчезна в деня на смъртта на господин Уелс, който по всеобщо мнение не е бил богат човек. — Шепард забучи показалец в обгорелия лист. — Това листче със сигурност е от значение за изчезването на господин Стейнс, отче. Документът подсказва, че златото е било негово и той е възнамерявал да дари половината — точно половината — на една обикновена уличница. Дори ще се осмеля да изкажа предположението, че преди да почине, Кросби Уелс като свидетел на акта за дарение е пазил златото на Стейнс.

Тази хипотеза беше напълно логична. Възможно беше Шепард да е прав за едното, макар и да грешеше за другото. На глас Девлин каза:

— Да, прав сте, че документът, изглежда, е свързан със случая, но както вече отбелязах, той не е валиден. Господин Стейнс не го е подписал.

— Предполагам, че сте го намерили в дома на Кросби Уелс, когато отидохте да вземете тялото.

— Точно така.

— Щом сте го пазили тъй внимателно, явно ви е минало през ума колко важен може да се окаже той. И то за няколко души. За Анна Уедърел например. По силата на този акт за дарение тя може да стане най-богатата жена от тази страна на Алпите!

— Не може — възрази капеланът. — Документът не е подписан.

— А ако бъде подписан?

— Емъри Стейнс е мъртъв.

— Така ли? Виж ти. Още един пункт, по който очевидно мненията ни се различават.

Кауъл Девлин обаче не се предаваше тъй лесно.

— Надеждата за голямо богатство е нещо опасно — рече той, като преплете пръсти пред себе си, все едно се канеше да поучава от амвона. — Няма по-голямо изкушение от това, тъй като богатството обещава голямо влияние и големи възможности, а кой не копнее за тях? Ако госпожица Уедърел беше научила за акта за дарение, у нея щеше да се събуди лъжлива надежда. Тя щеше да започне да мечтае за голямо влияние и големи възможности, вече нямаше да се задоволява с досегашния си живот. Ето от това се боях. Затуй реших да запазя тези сведения за себе си поне докато Емъри Стейнс не се завърне или не стане ясно, че е мъртъв. Ако се окаже мъртъв, ще унищожа документа. А ако е жив, ще отида при него и ще го попитам дали желае да го подпише. И той сам ще направи избора си.

— А ако Стейнс никога не бъде открит? — попита тъмничарят. — Тогава какво?

— Взех решението си, воден от състрадание, господин Шепард — отвърна твърдо Девлин. — Боях се какво ще стане с горката госпожица Уедърел, ако този документ стане публично достояние или попадне в погрешни ръце. Ако господин Стейнс ме бъде намерен, няма да има попарени надежди, разочарования и страдания. За мен това е немалка милост. Не сте ли съгласен?

Воднистите очи на Шепард изглеждаха още по-размити от обикновено — знак, че той размишлява задълбочено.

— Свидетел — прошепна той — долуподписаният Кросби Уелс…

— Така или иначе — добави капеланът, — не е много вероятно порядъчен мъж да даде такава голяма сума на една уличница. По-скоро става дума за шега или измама.

Шепард се поусмихна.

— Съмнявате се в уменията ѝ ли?

— Не ме разбрахте правилно — отвърна спокойно Девлин. — Имах предвид, че е рядко срещано един мъж да дари наведнъж две хиляди лири на някоя уличница.

Тъмничарят затвори рязко Библията, като скри документа между страниците. Подаде я на капелана и едновременно с това с другата си ръка посегна към писалката, за да покаже, че разговорът е приключил.

— Благодаря ви, че ми заехте Библията си — рече той и се наведе над колоните с цифри в тефтера.

Девлин спря неуверено с Библията в ръка. Крайчецът на обгорелия лист стърчеше от страниците и ги разделяше на две неравни половини.

— А вие какво мислите за това? — попита той. — Какво е вашето мнение?

— За кое? — попита Шепард, без да вдига глава.

— За дарението!

— Предполагам, че сте прав, сигурно е шега или измама.

Тъмничарят забучи пръст в тефтера, за да не загуби докъде е стигнал, и се пресегна да топне писалката в мастилницата.

— О!

— Документът е невалиден, както казахте — добави Шепард и внимателно прокара писеца по ръба на мастилницата.

— Да.

— Свидетелят е мъртъв, а и дарителят най-вероятно също.

— Така е.

— Но ако искате да получите информация от първоизточника, може да отидете довечера в „Скитническа слука“… заедно с останалите богохулници.

— За да говоря с господин Стейнс?

— За да говорите с Анна — отвърна неодобрително тъмничарят. — Извинете ме, отче, чака ме доста работа.

След като Девлин си тръгна, Шепард остави писалката, отиде до библиотечния шкаф, взе оставена там папка и извади от нея гъсто изписан лист: единственото копие от договора с Харалд Нилсен, който беше изготвил преди три седмици и съгласно който търговецът се задължаваше да пази в тайна своето вложение от четиристотин лири. Тъмничарят драсна клечка кибрит по страничната дъска на библиотечката и я поднесе към листа, държеше го за горния ъгъл, докато хартията не се разгоря. Когато пламъците облизаха пръстите му, той го хвърли на пода, а щом хартията се разпадна на крехки тъмни късчета, ги стъпка с върха на обувката си.

После седна отново на бюрото, извади бял лист изпод тефтера, взе писалката и я топна в мастилото. Внимателно с обработен почерк написа:

Тъмничарят попи мастилото, извади нов лист и преписа цялото писмо, новото копие беше толкова точна реплика на оригинала, че човек дълго можеше да се взира, без да забележи и най-малка разлика. След това сгъна двата листа, запечата ги и ги адресира със старателния си почерк. Щом восъкът засъхна, той позвъни с камбанката да повика госпожа Джордж и я помоли за втори път този ден да отиде да намери куриер. Заповедта му беше незабавно изпълнена.

Куриерът беше луничав младеж с гъсти руси къдри.

— Това е за Льовентал в „Таймс“ — рече Шепард. — Първо него ще занесеш. А това е за Харалд Нилсен в Тържището на Гибсъновия вълнолом. Разбра ли?

— Нещо да им предам? — попита момчето, прибирайки писмата в джоба.

— Само на господин Нилсен — отвърна тъмничарят. — Утре сутринта го очаквам да се яви на работа. Запомни ли? Предай му, че съм казал да не се сърди, да не се оплаква и да си държи езика зад зъбите.

Марс в Козирог

Обер Гаскоан имаше от малък едно, тъй да се каже, любителско увлечение по корабите. През изминалите три седмици той на няколко пъти слиза на брега на Хокитика, за да наблюдава как изваждат пробития корпус на „На добър час“. Сега, след като корабът вече беше извлечен на пясъка, секретарят на съда можеше много по-лесно да го огледа и да прецени с неопитното си око щетите. Затова, тъй като в неделния следобед нямаше друга работа — беше прегледал вестника, беше рано да ходи в някоя от кръчмите, а и денят беше твърде слънчев и приятен, за да седи затворен вътре, — той беше дошъл тук след раздялата с Муди.

От няколко часа седеше с гръб към фара, съзерцаваше изтегления на сушата кораб и си играеше с гладко зеленикаво камъче, до него се издигаше пясъчен замък, чиито стени французинът беше укрепил с раковини и чирепчета. Към пет часа обаче изведнъж излезе вятър, който надигна яката му и го накара да потръпне от студ, и Гаскоан реши, че е време да се прибира. Стана, отупа дрехите си и докато се помайваше и се двоумеше дали да събори пясъчния замък, или да го остави непокътнат, забеляза, че на петдесетина метра от него се е появил един мъж. Той стоеше широко разкрачен със скръстени на гърдите ръце и това му придаваше навъсен вид, като цяло стойката му издаваше неумолима непреклонност и това внушение се допълваше от облеклото, което беше подчертано строго. Новодошлият обърна леко глава и за миг французинът мярна върху едната му страна лъскав белег.

Гаскоан и Франсис Карвър не се познаваха, но лошата слава на капитана беше добре известна на секретаря на съда, за нея беше допринесъл най-вече споделеният преди повече от месец разказ на Анна Уедърел за убийството на нероденото ѝ дете. Думите на уличницата му даваха предостатъчно основание да избягва Карвър, само че той държеше не толкова да покаже публично неприязънта си, колкото да се увери лично в нея: намираше немалка наслада в сближаването с хора, които тайно в себе си презираше, тъй като му допадаше да си представя уважението към другите като съкровен личен извор, кладенец, от който може да пие или пък да го разкалва за свое удоволствие когато и както реши.

Той се приближи към Карвър, вече беше вдигнал шапка.

— Прощавайте, господине, вие ли сте капитанът на този кораб?

Франсис Карвър го измери мълчаливо с поглед, после кимна.

— Аз бях.

Белегът на бузата му беше леко сбръчкан в единия край и неравната гънка напомняше на набраното, което се получава, когато шивачката забоде иглата в плата, щом приключи работа за деня — тази невидима игла се падаше точно в ъгълчето на устата и сякаш я придърпваше нагоре, все едно се мъчеше, макар и напразно, да изтръгне от мрачното му изражение усмивка.

— Позволете ми да се представя: Обер Гаскоан. Чиновник в Мировия съд.

— Чиновник? — Карвър присви очи и пое десницата му с нежелание, което си пролича и в хлабавото, съвсем бегло ръкостискане. — Какъв чиновник?

— Дребен — отвърна без капка самосъжаление французинът. — Занимавам се главно с бумаги, нищо особено, но от време на време през ръцете ми минават и застрахователни искове. Например този кораб — той посочи корпуса на полегнал на една страна параход на петдесетина метра от тях. — Едва успяхме да го оправим. Собственикът беше много доволен, защото иначе трябваше да плати от джоба си петстотин лири.

— Застрахователни искове — повтори капитанът.

— Да, покрай всичко останало. Поназнайвам това-онова — добави Гаскоан и извади табакерата си, — тъй като тъстът ми беше морски застраховател.

— Къде?

— В „Лойд“ в Лондон. — Секретарят на съда щракна капачето на сребърната табакера. — От няколко седмици наблюдавам работата по „На добър час“. Радвам се, че най-сетне го извадиха на брега. Каква херкулесовска задача! Истински подвиг, ако ми позволите да похваля екипажа, а и вас самия, господине, нали вие го ръководите.

Карвър не отговори на комплимента, само поизвърна глава. Впил очи в продънения корпус на „На добър час“, попита:

— И какво искате от мен?

— Не съм имал намерение да ви се натрапвам — отвърна Гаскоан и за миг табакерата застина в пръстите му. — Ни най-малко. Просто се наслаждавах на кораба. На човек рядко му се открива подобна възможност, да види такъв красавец на сушата. Така най-добре може да се разгледа.

— Въпросът ми беше какво искате да ми продадете — уточни Карвър, без да го поглежда.

Гаскоан не отговори веднага, понеже тъкмо поднасяше огън-чето към цигарата си.

— Нищо — рече той и издиша през рамо струйка бял дим. — Не съм свързан с нито едно застрахователно дружество. Интересът ми е съвсем личен. Наречете го хоби, ако желаете.

Капитанът мълчеше.

— При хубаво време обичам да идвам на брега в неделя — продължи Гаскоан. — Но ако ви досаждам, кажете ми и веднага ще ви оставя на мира.

Карвър завъртя глава отрицателно и избоботи:

— Не съм искал да ви засегна.

Французинът галантно махна с ръка, все едно извинението е напълно ненужно, и помирително отбеляза:

— Тъжно ти става, като гледаш на сушата такъв хубав кораб.

— Да, корабът беше хубав.

— Прекрасен. Фрегата, нали?

— Барка.

Гаскоан цъкна възхитено.

— Британска направа, предполагам.

Капитанът кимна.

— Личи си по медната обшивка.

Секретарят на съда поклати разсеяно глава.

— Да, хубав кораб… Надявам се, че е бил застрахован.

— Ако нямаш застраховка, няма да те пуснат в пристанището — отвърна Карвър. — Важи за всички кораби без изключение. Нямаш ли застраховка, не можеш да акостираш. Би трябвало да го знаете, щом твърдите, че проявявате интерес към застраховането.

Говореше с нескрито презрение, но едновременно с това спокойно, сякаш пет пари не даваше как ще бъдат приети или изтълкувани думите му.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Гаскоан. — В смисъл, радвам се, че не сте се разорили.

Карвър изсумтя.

— Като тегля чертата, ще съм на загуба поне с хиляда лири. Всичко, което виждате, струва пари и те идват от моя джоб.

— А защита и обезщетение?

— Какво е това?

— Нещо като застраховка срещу бедствия — обясни секретарят на съда.

— Не съм чувал за такава застраховка.

— Не сте ли член на някое сдружение на корабовладелци?

— Не.

Гаскоан мрачно сведе глава.

— Аха. Затова плащате от джоба си за всичко — рече той и посочи с плавно движение на ръката изтегления на брега корпус, лебедките, конете, влекачите, трупите.

— Да — отвърна безизразно Карвър. — Всичко, което виждате. Плащам им по гвинея повече, отколкото заслужават, за да стоят и да си връзват обувките, а после и да ги развързват и да дрънкат глупости, докато им писнат ушите и аз олекна с хиляда лири.

— Съжалявам. Искате ли цигара?

Капитанът хвърли поглед към сребърната табакера и след миг отвърна:

— Не. Не пуша такива.

Секретарят на съда дръпна силно от своята и се умълча замислено.

— Определено имате вид, все едно се мъчите да ми пробутате нещо — отбеляза Карвър.

— Цигара ли? — Гаскоан се засмя. — Предложих ви я напълно безплатно.

— Добре, че не я взех, така съм сигурен, че няма да ми струва нищо — отговори Карвър и французинът отново се засмя.

— Да ви питам — рече той, — откога го имате този кораб?

— Много въпроси задавате. Какво ви влиза в работата?

— Да, едва ли има значение — продължи французинът, сякаш не го е чул. — Би имало значение само ако сте го купили преди по-малко от година. Както и да е.

Карвър обаче захапа примамката.

— Имам го от десет месеца — каза той. — От миналия май.

— А! — възкликна секретарят на съда. — Интересно! Това може да проработи във ваша полза.

— Как?

Гаскоан присви очи, уж разсъждаваше задълбочено.

— Този, който ви го е продал… Той ли ви е дал и застраховката? Тоест от него ли сте наследили полицата, или сам сте я сключили после?

— Нищо не съм сключвал.

— Той от бранша ли е? Има ли и други кораби освен „На добър час“, да речем?

— Имаше и други. Търговски. С постоянни курсове.

— Но не са били параходи?

— Не, платноходи бяха. Защо?

— И откъде идвахте, когато „На добър час“ се удари в плитчините?

— От Дънидин. Ще ми кажете ли най-сетне какво целите с тези въпроси?

— От Дънидин — кимна Гаскоан. — Добре. Ако простите нахалството ми за последен път, бих ви попитал за обстоятелствата около злополуката. Предполагам, че не е имало небрежност от ваша страна, която да е довела до корабокрушението?

Карвър поклати глава.

— Приливът беше слаб, но ние бяхме далеч от брега. Веригата удари дъното на двайсетия метър, хвърлих две котви и отпуснах още седем-осем метра аванс за всеки случай. Казах на моряците, че ще чакаме да съмне, за да акостираме, и им заповядах да си държат очите отворени. И после за миг се озовахме в плитчините. Валеше, облаците бяха скрили луната. Вятърът угаси светлините. Нищо не можеше да се направи. И дума не може да става за небрежност. Особено под мое ръководство. — За Франсис Карвър това беше дълга реч, щом приключи, той скръсти ръце на гърдите и изгледа намръщено събеседника си. — Защо толкова разпитвате? Говорете ясно и просто, не търпя сладките приказки.

Гаскоан изведнъж си спомни, че капитанът е убил собственото си дете. Полазиха го тръпки.

— Мина ми през ума нещо, което може да ви помогне — рече той.

Карвър се намръщи още повече.

— Защо смятате, че имам нужда от помощ?

— Да, прав сте, беше безочливо от моя страна.

— Но говорете, слушам ви — подкани капитанът.

— Добре. Както вече споменах, бащата на покойната ми съпруга се занимаваше с морско застраховане. И неговата тясна област бяха полиците за защита и обезщетение.

— Казах ви вече, нямам такава полица.

— Да, само че е напълно възможно човекът, от когото сте купили кораба… Как се казва той?

— Лодърбак.

Гаскоан замълча, за да покаже изненада, после възкликна:

— Политикът?

— Да.

— Алистър Лодърбак? Той сега е в Хокитика, кандидатирал се е за парламента!

— Да се върнем на полицата.

— Да, разбира се. Възможно е господин Лодърбак, щом е притежавал няколко кораба, да е бил член на някое сдружение на корабовладелци. И също така е възможно да е плащал годишна вноска във взаимоспомагателен фонд за защита и обезщетение, нещо като допълнителна застраховка, различна от тези, които ние с вас познаваме.

— Не е за товарите, така ли?

— Точно така. Това е по-скоро взаимен фонд, в който корабовладелците плащат годишна вноска и от който могат да теглят определени суми, в случай че възникнат задължения, които не се покриват от другите, обичайните полици. Като тези, с които се разправяте вие сега. Изваждането на корпуса от водата например. Възможно е тази застраховка на „На добър час“ още да е в сила, въпреки че корабът е сменил притежателя си.

— Как така? — попита Карвър.

— Ами ако застраховката е била направена преди няколко години и това е първата подобна злополука с този кораб, във взаимния фонд следва да се е натрупала определена сума на името на „На добър час“. Тук няма отделна компания, няма акционери, нито застраховател в истинския смисъл на думата, никой не се стреми да печели от другите. По-скоро е нещо като кооператив от собственици на кораби. Всеки плаща ежегодна вноска, докато във фонда се натрупат достатъчно средства за изплащане на евентуални щети. След това корабите са осигурени, докато не се случи някоя злополука и не се наложи някой от собствениците да тегли пари от фонда.

— Значи нещо като лична сметка на името на кораба.

— Точно така.

Капитанът се замисли.

— И как мога да разбера дали е така?

Гаскоан вдигна рамене.

— Може да разпитате. Сдружението трябва да е регистрирано и да са упоменати всички собственици, които участват. Това е, при положение че Лодърбак наистина е членувал в подобно сдружение, разбира се, но аз смея да твърдя, че е много вероятно да е така.

Всъщност не само беше много вероятно, а наистина беше така. Алистър Лодърбак разполагаше със застраховка за защита и обезщетение за всичките си кораби и всеки от тях беше натрупал в сметката си сума в размер около хиляда лири, Карвър имаше законното право да предяви претенции за тези пари, за да плати за изваждането на корпуса от водата, стига да подадеше иска си преди средата на май, когато изтичаше година от продажбата на кораба и се прекратяваше обвързаността на Лодърбак с „На добър час“. Гаскоан го знаеше със сигурност, тъй като беше проверил първо в „Превозни услуги Балфор“, после в архивите на „Таймс“ и при капитана на пристанището, а накрая и в Запасна банка. Проучванията му бяха установили, че Лодърбак членува в малко сдружение на име „Гарити Груп“, наречено така по името на изтъкнатия си основател Джон Хинчър Гарити, запален привърженик на ветроходството — въпреки неизбежния залез на тази епоха — и също така член на парламента от Хийткоут и близък приятел на Лодърбак.

Длъжни сме да поясним, че секретарят на съда беше стигнал до тези разкрития покрай друго свое разследване, което нямаше нищо общо с морското застраховане, нито пък с Джон Хинчър Гарити. След вечерта на двайсет и седми януари той беше прекарал дълги часове при капитана на пристанището в ровене из стари тефтери и съобщения, заедно с Льовентал беше изчел политическите новини в „Лийдър“, „Отаго Уитнес“, „Дейли Съдърн Крос“ и „Литълтън Таймс“, а в архивите на съда беше прегледал всички документи, свързани с назначаването на Джордж Шепард, временния лагер и бъдещия затвор. Търсенията му бяха насочени към нещо конкретно: следа, която да свързва Шепард с Лодърбак, Лодърбак с Кросби Уелс или Кросби Уелс с Шепард, а може би дори и тримата. Гаскоан беше убеден, че поне една от тези възможни връзки играе роля в загадката, пред която бяха изправени. До този момент обаче от издирванията му не беше изскочило нищо полезно.

Откритието, че „На добър час“ е застрахован за щети при злополука, не правеше изключение от това „нищо полезно“, тъй като търговските дела на Лодърбак нямаха никаква връзка с Кросби Уелс, нито пък с Джордж Шепард и със строежа на затвора. Само че Гаскоан наистина имаше известни познания за морското застраховане, както беше споменал пред Франсис Карвър, и не беше излъгал, че темата представлява интерес за него, тъй като тъст му се беше занимавал точно с това и в продължение на години тя беше чест предмет на разговори между двамата. Ето защо секретарят на съда беше скътал в паметта си участието на Лодърбак в „Гарити Груп“, за да го разучи по-подробно в някой подходящ момент.

Обер Гаскоан знаеше, че Франсис Карвър е мерзавец, и нямаше желание да спечелва приятелството му, но смяташе, че ще е полезно да се сближи с него, и точно с тази цел го беше заговорил на брега.

Карвър все още обмисляше думите му.

— Сигурно ще ми трябва съгласието на Лодърбак — рече той. — За да поискам да покрият разходите. Сигурно ще трябва да подпише и той.

— Възможно е — отвърна Гаскоан, — но тъй като от прехвърлянето на собствеността са минали само десет месеца, според мен по-скоро няма да се наложи. Възможно е това да се окаже вратичка. (И наистина беше така.) А и щом сте наследили стандартна полица от Лодърбак, това също е във ваша полза: след като сте наследили цялото, вие сте наследили и неговите части, нали така? (И това беше вярно.) Плавали сте в новозеландски води, не е имало проявена небрежност от ваша страна… Всички факти говорят, че е напълно възможно да имате право да предявите претенции за парите.

Доводите му бяха впечатляващи. Карвър кимна, изглеждаше убеден.

— Така или иначе — подхвърли секретарят на съда, който усещаше, че семената на любопитството са попаднали на благодатна почва, — поне си заслужава да се поразровите. Може да си спестите немалко пари.

Той завъртя цигарата, впил очи в огънчето, за да даде възможност на капитана да го огледа необезпокоявано.

— И какво печелите вие от това? — попита Карвър.

— Абсолютно нищо. Както ви казах, аз работя в съда.

— Но сигурно имате приятел в това застрахователно сдружение?

— Не, нямам. А и това с нищо не би ви помогнало.

Той хвърли угарката върху скалите под фара.

— Значи сте просто човек, който обяснява за вратичките в закона.

— Така излиза.

— И после си тръгва.

Гаскоан вдигна шапка.

— Схващам намека ви — рече той. — Приятен ден, капитан…

— Карвър — рече бившият капитан и този път стисна здраво десницата му. — Франк Карвър.

— А аз съм Обер Гаскоан — напомни му с мила усмивка секретарят на съда. — Може да ме намерите в съда, ако някога имате нужда от мен. Желая ви късмет с „На добър час“.

— Благодаря.

— Чуден кораб наистина.

Гаскоан му обърна гръб и пое към града, изненадан от самия себе си. Вървеше право напред, без да се обръща, усещаше впитите в гърба си тъмни очи на Карвър чак до началото на „Гуляйджийска“, където зави и се скри от погледа му.

По това време Сук Яншън вървеше, потънал в мисли, към Кънери, за да поговори със сънародника си Кю Лон — крачеше унесен, със сключени на гърба ръце и макар очите му да бяха отворени, не виждаше нищо пред себе си. Не забелязваше хората, с които се разминаваше, нито поскърцващите натоварени каруци и самотните ездачи, препускащи към кариерата: мъжете бяха без шапки и по ризи, радваха се на слабото лятно слънце, което, понеже се появяваше рядко, като че ли грееше с благодатна, божествена светлина. По пътя към Кънери цареше радостно оживление, а иззад дърветата, от някой от набързо стъкмените храмове в лагерите на златотърсачите току долиташе църковно песнопение. Ах Сук не им обръщаше внимание. Срещата му с Лидия Грийнуей — сега Лидия Уелс — беше разчовъркала стара рана и за да притъпи болката, той си припомняше миналото и за сетен път си повтаряше историята, която беше разказал преди три седмици на Ах Кю.

Когато се запозна със семейството на Ах Сук, Франсис Карвър беше на двайсет и една години и дванайсетгодишният Ах Сук го гледаше в устата с преклонение. Карвър беше неразговорлив и мрачен младеж, роден в Хонконг в семейството на британски търговец и отраснал в морето. Знаеше добре китайски, но не харесваше Китай и беше твърдо решен да замине веднага щом се сдобие със собствен кораб — мечта, за която споменаваше често. Работеше за местния клон в Гуанджоу на търговската компания „Дент и Сие“, в която баща му беше високопоставен служител, и отговаряше за превоза на китайските стоки от и до складовете по Перлената река. Един от тези складове беше собственост на бащата на Сук Яншън — Сук Чън Ян.

Сук Яншън притежаваше съвсем бегли познания за делата на баща си. Знаеше, че складът им обслужва множество клиенти, повечето британски търговци. Най-значимата и добре поставена компания беше „Дент и Сие“ и баща му се гордееше с връзката си с нея. Знаеше, че техните контрагенти заплащат стоките в сребро, и това беше още едно основание за гордост за Сук Чън Ян, знаеше също така, че баща му ненавижда опиума и има високо мнение за императорския пълномощник Лин Дзесу. Ах Сук не знаеше какво точно означават тези неща, но беше покорен син и приемаше бащините си убеждения безкритично, вярваше, че те са правилни и мъдри.

През февруари 1839 година складът на Сук беше подложен на проверка — рутинна процедура, макар и опасна, тъй като по заповед на императорския пълномощник Лин всеки китайски търговец, хванат да продава опиум, се наказваше със смърт. Сук Чън Ян прие сърдечно чиновниците, отвори вратите на склада и вътре те откриха трийсет-четирийсет касетки с опиум, скрити сред чая, всяка с тегло приблизително двайсет и пет килограма. Сук Чън Ян напразно се молеше и се кълнеше в невинността си, екзекутираха го още същия ден.

Ах Сук не знаеше какво да мисли. Беше убеден в честността на баща си и смяташе, че работата е нагласена, ала в същото време вярата в бащината прозорливост сочеше, че Сук Чън Ян не би допуснал да падне жертва на скалъпено обвинение. Колебаеше се кое да приеме, но нямаше време да разсъждава надълго и нашироко, тъй като само седмица след екзекуцията в Гуанджоу избухнаха размирици. Подтикван от страх не само за себе си, а и за майка си, която беше обезумяла от мъка, той се обърна към единствения, на когото вярваше безусловно: младия представител на „Дент и Сие“ Франсис Карвър.

Оказа се, че господин Карвър е готов с радост да поеме склада на семейство Сук и да се нагърби с всички отговорности по организирането и надзора на търговските дела, докато, рече той, скръбта на Ах Сук се уталожи и безредиците стихнат или бъдат потушени. Освен това прояви милосърдие и му предложи работа, която да даде възможност на момчето да почете, уви, опетнената памет на баща си. Стига Ах Сук да имал желание, Карвър щял да го назначи за опаковчик — почтен, честен труд, макар и ръчен, но поне щял да му осигури препитание. Предложението допадна на Ах Сук и само няколко часа след този разговор той вече беше служител на Франсис Карвър.

През следващите петнайсет години Ах Сук опаковаше в слама порцеланови съдове и статуи, увиваше в хартия топове рисувана коприна, пълнеше кутии с чай, товареше и разтоварваше, заковаваше капаци на сандъци, лепеше етикети с дълги списъци с всевъзможни изящни и безсмислени дреболии, които в стоковите разписки се обобщаваха с една дума: „китайщина“. Рядко виждаше Карвър, тъй като той плаваше често, но когато се върнеше, срещите им бяха сърдечни, двамата сядаха на кея с шише оризова ракия и с наслада рееха поглед над делтата на реката, докато синята вода бавно сребрееше, а щом станеше черна, Карвър се надигаше, потупваше Ах Сук по рамото, хвърляше празната бутилка в реката и си заминаваше.

През лятото на 1854 година Карвър се върна след няколкомесечно отсъствие в Гуанджоу и извести Ах Сук, че споразумението им е стигнало до своя край. Отколешната му мечта да командва кораб най-сетне се била сбъднала, „Дент и Сие“ откривали редовен търговски курс до Сидни и златните находища във Виктория и баща му бил наел за него платнохода „Палмерстън“. Бил дошъл, рече той, да се сбогува със семейството на Ах Сук и с този етап от живота си.

Ах Сук прие новината с тъга. Майка му вече беше покойница, избухналите неотдавна кървави стълкновения в Гуанджоу вещаеха нова война и навярно дори окончателно сгромолясване на империята. Във въздуха се носеше промяна. Щом Карвър си заминеше и складът отидеше в чужди ръце, щеше да се прекъсне последната нишка, която свързваше Ах Сук с миналото. И без да се замисля много-много, той помоли стария си приятел да го вземе със себе си. Щял да си пробва късмета по златните находища във Виктория, закъдето вече бяха заминали толкова много негови сънародници, току-виж започнел там нов живот. Нищо добро не го очаквало в Китай.

Карвър откликна на молбата му равнодушно. Не виждал основание Ах Сук да не го придружи, само че трябвало да плати билета си и да не се пречка по време на пътуването. По график „Палмерстън“ имал престой от половин месец в пристанището на Сидни за разтоварване, преди да продължи на юг към Мелбърн, и през този половин месец Ах Сук следвало сам да се оправя и не бивало да го притеснява по никакъв начин. Щом корабът пристигнел в Порт Филип, щели да се разделят приятелски, без да очакват нищо един от друг, и най-вероятно никога повече нямало да се видят. Ах Сук се съгласи. Понесен от вихъра на внезапно обзелото го въодушевление, той продаде малкото си вещи, смени скромните си спестявания в лири и си купи билет за най-високата класа, която Карвър му разреши (трета). Оказа се, че е единственият пътник на борда.

Пътуването до Сидни мина без произшествия: Ах Сук го помнеше като тежка, замайваща сетивата мъгла, в която едва-едва светлеят слънчеви лъчи, същото усещане го обземаше винаги, преди да го връхлети главоболие. Когато корабът навлезе в широкото плитко устие на пристанището, отслабналият и изнемощял от дългите седмици в открито море Ах Сук с мъка се надигна от койката и за първи път се осмели да се качи на палубата. Светлината му се видя странна, струваше му се, че в Китай тя е по-прозирна, по-бяла, по-чиста. Австралийската беше много жълта и наситена, сякаш дори и сутрин или по пладне слънцето беше паднало ниско като при залез.

След като хвърли котва, капитанът не си даде и час, за да се нагодят към по-стабилна повърхност свикналите му с поклащането на кораба нозе, а веднага спусна трапа и се отправи към близкия бордей. Екипажът го последва по петите и Ах Сук се озова сам. След кратък размисъл той също слезе, като се постара да запомни къде точно се намира „Палмерстън“, и се насочи към сушата, решил може би малко наивно да добие представа за страната, в която ще живее.

Ах Сук почти не говореше английски, тъй като с Карвър общуваха на китайски, а не познаваше други англичани. Потърси на пристанището свои сънародници, но не откри нито един, после се скита с часове по улиците на града в дирене на надпис — поне един йероглиф, — който да му е понятен. Накрая събра смелост и влезе в митницата, като извади банкнота изпод лентата на шапката, където беше скътал парите си: може би тя щеше да му помогне да изрази това, за което не му достигаха думи. Служителят вдигна въпросително вежди, ала преди да успее да си отвори устата, шапката в ръката на Ах Сук изчезна. Той се завъртя и видя едно босо момче, което се отдалечаваше тичешком. Ах Сук изкрещя ядосано и хукна след него, но хлапакът бягаше бързо, познаваше отлично лабиринта на пристанището и изчезна безследно.

Ах Сук обикаля да го търси, докато не се стъмни. Накрая се отказа и се върна в митницата, но служителите там само клатеха глави и разперваха безпомощно ръце. Сочеха навътре към сушата и бълваха неразбираем поток от думи. Ах Сук не знаеше какво му сочат и какво обясняват. В гърлото му беше заседнала буца, той едва сдържаше сълзите. В шапката бяха всичките му пари, като се изключеше банкнотата, която беше държал в другата ръка. Обезумял от мъка, гой събу обувката си, пъхна последната си банкнота във вдлъбнатината на петата, обу се отново и пое обратно към „Палмерстън“. В Сидни имаше поне един човек, мислеше си той, който говори китайски.

Ах Сук внимателно се приближи към бордея. Отвътре се чуваше пиано — непознати за него звуци, които обаче му се сториха приятни, успокояващи. Той спря на прага и се зачуди дали да не почука, но в този момент вратата се отвори рязко и се показа един мъж.

Ах Сук се поклони. Постара се да обясни любезно, че търси капитан Карвър, капитана на „Палмерстън“. Мъжът на прага отвърна с поредица неразбираеми думи. Ах Сук настоя, повтори името на Карвър бавно и отчетливо. Получи същия отговор. Вдигна ръка, за да покаже, че желае да заобиколи непознатия и да влезе, за да говори с Карвър. Това се оказа грешка. Онзи го сграбчи с огромната си лапа за яката, вдигна го във въздуха и го хвърли на улицата. Ах Сук падна лошо, ожули си китката и бедрото. Противникът му слезе бавно по стълбите, като навиваше ръкави. Дръпна за последно от пурата и с едно отсечено движение на китката я хвърли настрани. След това, ухилен до уши, стисна юмруци. Ах Сук се изплаши. Вдигна ръце в знак, че не желае да се бие, и замоли за пощада. Мъжът подвикна нещо през рамо и на прага на бордея се появи още един, с по-изпито лице и с гърбав нос. Той се втурна към Ах Сук, изправи го на крака и изви ръцете му зад гърба, тъй че лицето и гърдите му останаха незащитени. Двамата нападатели размениха няколко думи. Колкото и да напрягаше сили, Ах Сук не можеше да се измъкне от хватката на този, който го държеше. Първият запристъпва от крак на крак, все едно се разгрява. На няколко пъти се приближаваше и отстъпваше с пружиниращи подскоци, после изведнъж се изстреля и обсипа с крошета лицето и корема на Ах Сук. Другият изръмжа нещо нечленоразделно. Боксьорът изсумтя и се отдръпна, но след миг отново връхлетя. Гуляйджиите от бордея се изсипаха на улицата — смееха се и се шегуваха.

Франсис Карвър също излезе. Беше без сако, по намачкана риза и синя вратовръзка, завързана на хлабав възел. Загледа побоя подразнено, с небрежно сложени на кръста ръце. Ах Сук улови погледа му и макар устата му да беше пълна с кръв, успя да извика:

— Мъ гой бон нгъ! Мъ гой бон нгъ!

Карвър като че ли не го виждаше. Не даде никакъв знак, че разбира думите му. Един от другите зяпачи подхвърли някаква забележка и той отвърна на английски.

— Пан яо! Хо пан яо!

Карвър обаче извърна глава. На прага до него застана жена с червена коса, той я подхвана през кръста и я придърпа към себе си. Прошепна нещо в ухото ѝ. Тя се засмя и двамата се прибраха.

Вторият мъж вече не можеше да държи изправено отмалялото тяло на Ах Сук и го пусна, мърморейки, очевидно се оплакваше от кръвта, изпръскала сакото и ръкавите на ризата му. Първият зарита проснатия на земята Ах Сук, но явно това не беше толкова забавно, тълпата загуби интерес и се разотиде. Мъжът нанесе с върха на ботуша един последен ритник в ребрата му и също се прибра вътре. При влизането му в бордея избухна смях, след това пианото засвири нова мелодия.

Ах Сук завлече пълзешком изпотрошеното си тяло в страничната уличка, за да не го виждат. При всяко поемане на дъх го прерязваше остра болка. Мачтите на корабите се полюшваха напред-назад. Слънцето залезе. Мина фенерджията да запали лампите, някъде наблизо се чуха съскане и тихо припукване при пламването на газта. Мракът изсивя. Ах Сук подозираше, че поне няколко от ребрата му са счупени. Усещаше по темето си лепкава мокрота, все едно пипаше сюнгер. Лявото му око не можеше да се отвори. Той нямаше сили дори да се изправи.

По някое време задната врата на бордея изскърца и по плодника плисна жълта светлина. В уличката отекнаха забързани стъпки. Ах Сук чу как нещо издрънча, сякаш на камъните беше оставен метален леген или кофа, след това усети върху челото си хладна ръка. Отвори дясното си око. Пред него беше коленичила млада жена с изпито лице и големи предни зъби. Като нашепваше неразбираеми за него думи, тя се зае да почиства кръвта от лицето му с топнато в топла вода парцалче. Гласът ѝ го унесе. Жената беше с колосана престилка, сигурно беше прислужница в бордея. Догадката му бързо се потвърди, отвътре се разнесе вик и тя забързано остави парцала и изчезна.

Минаха няколко часа. Пианото замлъкна, шумовете намаляха. Ах Сук заспа и когато се събуди, установи, че се е възцарила тишина и жената се е върнала. Този път носеше пъхната под мишница кутия, платнено вързопче и газена лампа. Коленичи до него, остави внимателно лампата и завъртя колелцето, пламъкът заблестя ярко. Ах Сук с мъка обърна глава и изненадано видя, че върху кутията е изписано фамилното му име на китайски. Той ахна, а в отговор жената се усмихна, кимна и вдигна пръст към устните си, подсказваше му, че не бива да вдига шум. След това отвори кутията, бръкна под листата чай и измъкна малко квадратно пакетче, увито в хартия. Усмихна му се. Ах Сук нищо не разбираше. Изви глава надясно, където жената беше оставила вързопа, и видя, че е извадила от него къса груба лула, игла, нож и желязно канче. Погледна я въпросително, но тя не му обърна внимание, беше заета да нагласява пламъка на лампата. Когато опиумът забълбука и от малката чашка на лулата се изви нишка бял дим, жената притисна мундщука към устните му. Ах Сук нямаше сили да откаже. Пое изпаренията и ги погълна.

В гърдите му все едно изгря зора, по вените му се разля течна светлина. Пълен покой изпълни тялото му. Болката се отцеди навън леко и бързо като вода, стичаща се през коприна. Опиум, помисли си гой замаяно. Опиум. Това беше нещо невероятно! Чудо, лек. Жената отново му подаде лулата и той загълта жадно като просяк, на когото са сипали черпак супа. Не помнеше как е загубил съзнание, но когато отвори очи, вече беше ден и прислужницата я нямаше. Той лежеше подпрян на два варела с помия зад бордея, завит с одеяло, друго беше нагънато под главата му. Някой, навярно жената, го беше довлякла тук. Или беше допълзял сам? Не помнеше. Главата му щеше да се пръсне, болката в гърдите се беше завърнала. От бордея се чуваха плисък на вода и точене на ножове.

Изведнъж Ах Сук се сети за скрития в кутията с чай опиум. „Дент и Сие“ плащаха на китайските търговци с опиум, тъй като Великобритания вече нямаше сребро, а Китай не приемаше злато. Колко глупав е бил! Франсис Карвър беше вкарвал опиума в Китай през склада на семейство Сук. Франсис Карвър беше предал баща му. Франсис Карвър беше извърнал глава и се бе престорил, че не разбира виковете му за помощ. Ах Сук застина. Непоклатимата увереност затисна гърдите му като камък.

През следващата седмица зъбатата прислужница продължи да се грижи за него, носеше му храна, вода и опиум. Минаваше да го нагледа по няколко пъти на ден, уж че отива да сипе помия на прасетата, да изхвърли мръсната вода или да простре прането на опънатото на двора въже, а вечер идваше с лулата и му даваше да вдиша дима, докато болката намалее и той заспи. Вършеше всичко това мълчаливо и Ах Сук също не я заговаряше. Но мислеше за нея. Една вечер тя дойде с посиняло око. Ах Сук посегна да я докосне, но тя се намръщи и извърна глава.

След няколко дни Ах Сук вече можеше да става, макар да го болеше, а в края на седмицата успяваше да обиколи, куцукайки, двора. Знаеше, че престоят на „Палмерстън“ в Сидни е само половин месец, скоро корабът щеше да потегли на юг към златните находища на Виктория. Ах Сук вече не държеше да стигне до Мелбърн. Искаше само да намери Карвър, преди платноходът да отплава.

Откакто корабът беше акостирал, Карвър не беше прекарал и една нощ на борда му, спеше в бордея при червенокосата. Вечер Ах Сук го виждаше на идване, капитанът вървеше по кея самоуверено, вятърът развяваше пешовете му. Тръгваше си рано следобед и често червенокосата излизаше да го изпрати на задната врата. На два пъти Ах Сук ги беше зървал да се разхождат на вълнолома по тъмно. Разговаряха като близки. Привеждаха глави един към друг, жената подхващаше Карвър под ръка и се притискаше към него.

Осмата вечер след побоя се падаше в неделя и веселбата в бордея приключи преди полунощ заради наложения вечерен час. Ах Сук се прокрадна пред сградата и видя силуета на Карвър на прозореца в средата на втория етаж — капитанът се беше подпрял на перваза и се взираше навън в мрака. Червенокосата се появи зад него, хвана го за ръкава и го придърпа в стаята. Ах Сук се промъкна до кухненския прозорец и го отвори. Скочи вътре. Помещението беше празно. Той потърси оръжие и в крайна сметка се спря на закачения над дръвника широк месарски нож с кокалена дръжка. Досега не беше посягал на друг човек, но тежкият нож в ръката му вдъхваше увереност. Насочи се към стълбите в сумрака.

На горния етаж имаше три врати, и трите затворени. Той се ослуша пред първата (тишина), после пред втората (приглушени стенания) и накрая пред третата, откъдето се чуха груб мъжки глас, изскърцване на стол и след това тих женски отговор. Ах Сук се помъчи да определи разстоянието от външната стена до големия прозорец, на който преди малко беше видял Карвър. Възможно ли беше тази врата да води до средната стая? Да, сметката излизаше, той беше на три метра от стълбището и ако си представеше фасадата, прозорецът беше поне на три метра и половина от края. Освен ако втората врата не водеше до по-голяма стая, разбира се, а тази, третата — до по-малка. Ах Сук долепи ухо. Чу мъжки глас, който изрече няколко думи на английски — рязко, строго, недоволно. Трябва да е Карвър, помисли си той. Нямаше кой друг да бъде. Със сила, придошла от внезапно бликналия в него гняв, Ах Сук ритна вратата, ала мъжът вътре не беше Карвър, а здравенякът, който го беше пребил преди седмица. Той беше дръпнал зъбатата прислужница в скута си, с едната ръка я стискаше за гърлото, а с другата посягаше към гърдите ѝ. Ах Сук отстъпи изненадано — онзи изруга ядосано, блъсна жената и скочи.

Избълва поток от неразбираеми думи и посегна към револвера си, оставен на нощното шкафче до леглото. В същото време жената бръкна в пазвата си и извади малък пистолет. Мъжът насочи револвера и натисна спусъка — Ах Сук изтръпна, — но механизмът заяде, в цевта имаше празна гилза. Докато здравенякът накланяше револвера на една страна, за да падне гилзата, жената изтича до него и опря пистолета в слепоочието му. Той вдигна ръка да я бутне, чу се тих пукот и мъжът се свлече. Ах Сук не беше помръднал. Жената светкавично посегна към оръжието в ръката на мъртвеца, взе го и на негово място сложи своя пистолет. След това пъхна тежкия револвер в ръката на Ах Сук, затвори пръстите му около него и му даде знак да си върви. Той смаяно се обърна, в едната си ръка стискаше револвера, а в другата — ножа. Зъбатата го сграбчи за рамото, дръпна го и го насочи към задното стълбище в другия край на коридора, по главното вече прииждаха хора.

Щом излезе навън, Ах Сук хвърли и двете оръжия във водата и те веднага потънаха. От бордея долитаха викове и приглушени крясъци. Той се обърна и хукна. Но още преди да стигне до края на вълнолома, чу зад себе си стъпки. Нещо го удари в гърба и той се просна по очи на земята. Изохка — ребрата още го боляха — и усети как някой извива грубо му ръцете зад гърба, щракнаха белезници. Изправиха го, издърпаха го до коневръза, закопчаха го за него с още едни белезници и без да роптае, той остана там, докато дойде полицейската кола да го откара в затвора.

Ах Сук не разбираше нито дума от въпросите, които му задаваха, и разпитващите го бързо вдигнаха ръце от него. Не му беше осигурен преводач и когато той повтори няколко пъти името Карвър, полицаите само клатеха глави. Хвърлиха го в претъпкана килия с още петима задържани. На предварителното изслушване беше решено, че случаят трябва да влезе в съда, и заседанието беше насрочено след месец и половина. Дотогава „Палмерстън“ отдавна щеше да е вдигнал платна, Карвър щеше да е заминал и Ах Сук никога повече нямаше да го намери. Той прекара следващия месец и половина в странно състояние на възбуда и униние и сутринта преди началото на процеса се събуди с усещането, че това е денят на екзекуцията му. Нима можеше да се надява да се защити? Щяха да го осъдят и да го обесят.

Делото се гледаше на английски и изправеният на подсъдимата скамейка Ах Сук не разбираше абсолютно нищо. След няколко часа речи и заклевания той видя смаян, че вкарват в залата Франсис Карвър, окован в белезници. Ах Сук се зачуди защо само този свидетел е с белезници. Докато капитанът приближаваше, той се изправи и му извика на китайски. Погледите им се срещнаха и във внезапно възцарилата се тишина Ах Сук тържествено се зарече да отмъсти за смъртта на баща си. Карвър не издържа взора му и позорно сведе глава.

Ах Сук научи много по-късно какво се е случило на процеса. Мъжът, в чието убийство беше обвинен, се казваше Джереми Шепард, а зъбатата жена, която се беше грижила за Ах Сук, беше съпругата му Маргарет. Червенокосата беше Лидия Грийнуей, собственичка на бордея на пристанището, наречен „Белият кон“. В съдебната зала Ах Сук не знаеше имената на никого и чак след като беше оправдан, плати на един китайски търговец да му преведе отпечатания във вестника материал за процеса, който благодарение на сензационния си развой беше описан в три колони, заемащи почти цяла страница.

Според „Сидни Хералд“ обвинението се опираше на три точки: първо, Ах Сук е имал зъб на Джереми Шепард, тъй като седмица по-рано последният го е пребил почти до смърт, второ, миг след изстрелите Ах Сук е бил видян да се отдалечава тичешком от „Белият кон“, което, естествено, го превръщаше в най-вероятния заподозрян, и трето, на китайците не може да се има вяра, тъй като по природа са злобни и отмъстителни.

Защитата, която трябваше да отхвърли тези обвинения, беше доста вяла. Адвокатът твърдеше, че е малко вероятно дребният Ах Сук да е успял да се доближи до Шепард и да опре пистолет в слепоочието му, и заради това не бивало да се изключва възможността за самоубийство. Прокурорът го прекъсна и заяви, че според показанията на приятелите на мъртвия характерът на Джереми Шепард изобщо не допускал мисълта за самоубийство, на което защитникът отговори, че едва ли има човек на този свят, който да е напълно неспособен да посегне на живота си, и веднага беше остро порицан от съдията. Адвокатът помоли съдията за извинение и приключи пледоарията си с предположението, че Сук Яншън е избягал от „Белият кон“ от уплаха заради произведения пистолетен изстрел. След като той седна, прокурорът дори не се опита да скрие насмешливата си усмивка, а съдията въздъхна тежко.

Прокурорът призова като последен свидетел Маргарет Шепард, вдовицата на убития, и нейните показания доведоха до внезапен обрат. Застанала на свидетелската скамейка, госпожа Шепард категорично отказа да следва линията на обвинението и настоя, че Сук Яншън не е убиецът на съпруга ѝ. Била сигурна, тъй като била видяла как той се самоубива.

Това смайващо признание предизвика суматоха в залата и съдията на няколко пъти призова да се въдвори ред. Тогава на Ах Сук, който се запозна с тези подробности впоследствие, и през ум не му беше минало, че жената рискува сигурността си, за да спаси живота му. След като съдията позволи разпитът на Маргарет Шепард да продължи, прокурорът я попита защо досега е скривала тези важни сведения, на което тя отговори, че е живяла в страх от съпруга си, който я е насилвал всекидневно и го знаели всички. Била с прекършен дух и едва намерила смелост да изрече истината на глас. След това убедително изявление процесът беше прекратен. Съдията беше принуден да оправдае Ах Сук по обвинението в убийство и да го освободи. В решението беше записано, че Джереми Шепард, Бог да го прости — макар че това беше твърде малко вероятно поне според учението на църквата, — се е самоубил.

След като го освободиха от затвора, Ах Сук веднага се захвана да търси сведения за Карвър и изненадано научи, че при една рутинна проверка преди няколко седмици „Палмерстън“ е бил задържан в пристанището на Сидни. На капитана били повдигнати обвинения в контрабанда, нарушаване на митническите разпоредби и опит за измама, тъй като според доклада на морската полиция в трюма на кораба били намерени шестнайсет полумъртви от глад млади жени от Гуанджоу. „Палмерстън“ бил задържан, жените били изпратени обратно в Китай, а компанията „Дент и Сие“ официално се отрекла от Карвър. Той бил осъден на десет години каторга на остров Кокату, като присъдата незабавно влязла в сила.

На Ах Сук не му оставаше друго, освен да чака врагът му да излезе на свобода. Той замина за Виктория и стана златотърсач, понаучи английски, преживя какво ли не, но мечтата му да отмъсти за убийството на баща си не повехна. През юли 1864 година изпрати до остров Кокату запитване с молба да го известят къде е отишъл Карвър след освобождаването си. Три месеца по-късно получи отговор, в който се казваше, че бившият затворник е отплавал за Дънидин, Нова Зеландия, с парахода „Спарта“. Ах Сук веднага замина за там, но в Дънидин следата внезапно изчезна. Издирванията му удариха на камък. Накрая той се призна за победен и сложи край на търсенето. Плати такса за право на добив на злато и си купи еднопосочен билет за Западния бряг, където осем месеца по-късно случайно попадна на Карвър: застанал на улицата с нов белег на лицето и с наедряло тяло, капитанът броеше монети в ръката на Теру Тафарей.

Ах Сук завари Ах Кю седнал с кръстосани крака върху купчина пръст на няколко педи от граничното колче, което отбелязваше югоизточния край на находището „Аврора“. В ръцете си държеше златарско корито и го разтърсваше ритмично с резки движения на китките, издаващи увереността на отдавна овладени умения. В кранчето на устата му висеше запалена цигара, но Ах Кю като че ли я беше забравил, пепелта се сипеше по дрехите му. Пред него имаше дървено ведро с вода, а зад гърба му — железен тигел с изтънено гърло.

Действията му се повтаряха в безкраен кръговрат. Той първо изхвърляше от коритото големите камъни и буци, като поддържаше равномерно темпо, така че по-дребните песъчинки постепенно да се свлекат на дъното, след това се навеждаше напред, потапяше в мътната вода края на коритото и рязко го накланяше към тялото си, като внимателно завърташе водата по посока на часовниковата стрелка, за да се образува нещо като въртоп. Златото беше по-тежко от камъчетата и потъваше на дъното: след като Ах Кю изгребеше мокрия чакъл от повърхността, долу оставаше чистият метал, искрящи петънца на тъмния фон. Той събираше люспиците една по една и внимателно ги пускаше в тигела, след това отново напълваше коритото с пръст и камъни и повтаряше всичко отначало без никакви промени, докато слънцето не паднеше зад дърветата на запад.

„Аврора“ беше далеч от реката и морето и именно на това неудобство се дължеше фактът, че нямаше много желаещи да обработват находището. Всяка сутрин Ах Кю носеше вода от реката, защото без вода задачата му беше направо невъзможна, само че след като водата се разкаляше, златото вече не се виждаше в мътилката и той пак трябваше да отиде да напълни ведрото. Можеше да се прокопае вада от реката или да се направи сондаж за кладенец, но собственикът на находището от самото начало беше дал да се разбере, че не възнамерява да вложи и пени в „Аврора“. Нямаше смисъл. Участъкът от два акра даваше злато колкото за надницата на Ах Кю, находището беше просто гол камънак без дървета. Купчината пресят чакъл зад гърба му, доказателство за дълги часове самотен труд, беше дълга и ниска, погребална могилка, под която обаче нямаше тяло.

При приближаването на Ах Сук златарят вдигна глава.

— Ней ху.

— Ней ху, ней ху.

В погледите им нямаше враждебност, ала нямаше и радост и все пак мина доста време, докато двамата отклонят очи. Ах Кю измъкна угарката от устата си и я хвърли настрани.

— Днес добивът е малък — рече той на китайски.

— Хиляди съболезнования — отвърна Ах Сук.

— Добивът е малък всеки ден.

— Заслужаваш повече.

— Дали? — измърмори Ах Кю, който беше в лошо настроение.

— Да — потвърди сънародникът му. — Старанието заслужава отплата.

— В какво съотношение? И в какво ще бъде тази отплата? Не говори празни приказки!

Ах Сук долепи длани.

— Идвам с добри новини.

— С добри новини и ласкателства — отбеляза Ах Кю.

Другарят му не обърна внимание на думите му, а рече:

— Емъри Стейнс се е завърнал.

Ах Кю застина.

— О! Видя ли го?

— Още не. Но разбрах, че довечера ще е в Хокитика, в едно заведение на „Гуляйджийска“, където подготвят празненство в негова чест. Поканиха ме и мен и в знак на добра воля аз те каня да дойдеш и ти.

— Кой го организира?

— Анна Уедърел и вдовицата на умрелия, на Кросби Уелс.

— Две жени — измърмори недоверчиво Ах Кю.

— Да.

След кратко колебание Ах Сук реши да признае какво е установил днес сутринта, а именно, че вдовицата на Кросби е съдържателката на „Белият кон“ в Сидни, свидетелствала на процеса срещу него, и навремето любовница на врага му Франсис Карвър. Сега Лидия Грийнуей била известна под името Лидия Уелс.

Ах Кю внимателно обмисли чутото и накрая отсече:

— Това е капан.

— Не — възрази Ах Сук. — Идвам тук по своя воля, никой не ми е нареждал да те водя.

— Капанът е за теб — натърти Ах Кю. — Сигурен съм. Защо иначе ще те канят на празненството довечера? Нямаш нищо общо с господин Стейнс. Какво ще правиш на празненство в чест на завръщането му?

— Ще играя роля в постановка. Ще седя на една възглавница като статуя. — Обяснението прозвуча глупаво и той забързано добави: — Нещо като театър. Дори ще ми платят.

— Ще ти платят?

— Да, като на актьор.

Ах Кю го огледа подозрително.

— Ами ако тази Грийнуей още е свързана с Карвър? Нали са били любовници. Може да го е предупредила, че довечера ще бъдеш там.

— Карвър не е тук.

— Дори и да е така, тя ще го извести веднага щом той се върне.

— Дотогава ще съм готов.

— И как ще се приготвиш?

— Ще съм готов — настоя Ах Сук. — Още няма значение. Карвър го няма.

— Жената му е вярна, а ти си се заклел да му отмъстиш, едва ли го е забравила. Със сигурност не ти желае доброто.

— Ще внимавам.

Ах Кю въздъхна. Надигна се, изтупа панталона си и изведнъж замря, после вдиша рязко през носа. Направи няколко крачки към Ах Сук и го сграбчи за раменете.

— Вониш! Едва се крепиш на краката си, Сук Яншън. Миризмата се усеща от двайсет крачки!

Ах Сук наистина беше минал през колибата си в Кънери да изпуши следобедната си лула и въздействието от това беше видимо, само че той не обичаше да го мъмрят за навика му. Дръпна се рязко и измърмори кисело:

— Всеки си има някаква слабост.

— Слабост ли! — извика Ах Кю и се изплю на земята. — Не е слабост, а лицемерие. Как не те е срам!

— Не ми говори така, не съм дете.

— Пристрастеният е като дете.

— Добре, значи съм дете — инатливо заяви Ах Сук. — На теб какво ти влиза в работата?

— Влиза ми, щом искаш да дойда с теб довечера.

— Не ми е притрябвала твоята закрила.

— Заблуждаваш се.

— Заблуждавам се, а? И как ме нарече, лицемер? — възкликна Ах Сук. — Дойдох да проявя любезност към теб, а ти само ме обиждаш!

— Заслужаваш си обидите. Станал си роб на опиума, заради който е загинал баща ти, а имаш наглостта да се представяш за защитник на семейната чест! Оплакваш го как е бил предаден, а всеки път, щом посегнеш към лулата, ти го предаваш наново!

— Франсис Карвър уби баща ми — измърмори Ах Сук, отстъпвайки.

— Опиумът е убил баща ти. Погледни се! — Ах Сук се беше препънал в корен и едва не падна. — Какъв отмъстител ще стане от теб, Ах Сук, щом не можеш да стоиш на краката си!

Ядосан, Ах Сук се подпря с ръка, изправи се и се обърна, зениците му бяха черни и влажни.

— Знаеш съдбата ми — рече той. — Опиатът ми беше даден като лекарство. Не съм посегнал към него по своя воля. Но не мога да се противопоставя на властта му над мен.

— Имал си предостатъчно време да го откажеш. Нали си бил в затвора няколко седмици преди процеса?

— Не беше достатъчно да преодолея нуждата си от него.

— Нужда! — извика презрително Ах Кю. — Каква жалка дума! Нищо чудно, че не я използва в историята, която ми разказа. Предпочиташ възвишени слова като „чест“, „дълг“, „предателство“ и „отмъщение“!

— Историята ми…

— Историята ти отделя повече внимание на сполетелите те несправедливости, отколкото на стоварилия се над семейството ти позор. Кажи ми, Сук Яншън, на кого искаш да отмъстиш, на мъжа, убил баща ти, или на този, който не ти е помогнал пред „Белият кон“?

Ах Сук го гледаше смаяно.

— Нима се съмняваш в подтика ми?

— Подтикът не е твой! Няма как да е твой! Погледни се! Едва се крепиш!

Възцари се мълчание. От долината се чу приглушен изстрел, последван от вик.

Накрая Ах Сук кимна.

— Сбогом.

— Защо се сбогуваш с мен?

— Ясно показа мнението си. Не ме харесваш, отвратен си от мен. Но въпреки това аз ще отида на празненството на вдовицата.

Ах Кю бързо кипваше, ала не обичаше да излиза лошият в спора. Той поклати глава и като вдиша шумно през носа, рече:

— Ще дойда с теб. Искам да поговоря с господин Стейнс.

— Знам. Дойдох тук с добри намерения, Кю Лон.

Ах Кю отвърна тихо:

— Човек познава сърцето си най-добре. Не биваше да се съмнявам в подтика ти.

Ах Сук за миг затвори очи.

— Докато стигнем в Хокитика — рече той, — ще се съвзема.

Ах Кю кимна.

— Няма да е зле.

Кардинална земя

След като се сбогува с Гаскоан, Уолтър Муди веднага се отправи към „Короната“, където бяха доставили пътния му сандък. Връхлетя вътре устремено, прекоси преддверието забързано и изкачи стълбите на един дъх, не успя от първия път да вкара ключа с треперещата си ръка и изруга на глас. Изведнъж го беше обзело необяснимо нетърпение да зърне вещите си, струваше му се, че възвръщането на драгоценните принадлежности от предишния му живот някак си ще заздрави връзка, която след корабокрушението на „На добър час“ му се виждаше несъществуваща.

Напоследък Муди все по-често се сещаше за срещата с баща си в Дънидин. Сега съжаляваше за бързината, с която е напуснал злощастното събитие. Вярно беше, че баща му го беше предал. Също така беше вярно, че и брат му го беше предал. Ала въпреки това Муди можеше да им прости, да остане и да изслуша Фредерик. В Дънидин не го беше видял, тъй като беше избягал от срещата с баща си, преди Фредерик да се появи, и затова не знаеше дали той е добре, дали е женен и щастлив, извадил ли е късмет в Отаго и възнамерява ли да живее до края на дните си в Нова Зеландия, не знаеше дали баща му и брат му са търсили злато заедно или с други хора, или пък сами. Това го натъжаваше. Трябваше да намери възможност да се види с брат си. Но дали Фредерик би се съгласил? Муди не знаеше дори това. Откакто беше пристигнал в Хокитика, на три пъти сядаше да му пише, но още след първите няколко думи оставяше писалката.

Най-сетне ключалката щракна. Той отвори рязко вратата, прекрачи прага и спря. Вътре в средата на стаята наистина го очакваше пътен сандък, само че Муди виждаше този сандък за първи път в живота си. Неговият беше правоъгълен и боядисан в червено. Този беше черен, обшит с метални ленти и с голяма квадратна закопчалка отпред, през която беше промушено резе, за да държи капака затворен, самият капак беше извит и оребрен като полегнала на една страна бъчонка. Върху него бяха залепени няколко етикета, на единия пишеше „Саутхамптън“, на другия — „Литълтън“, а на третия — обичайното „Не е нужен по време на пътуването“. Личеше си, че собственикът му винаги е пътувал в първа класа.

Вместо да позвъни на прислужницата и да ѝ обясни, че е станала грешка, Муди затвори вратата, пусна резето и клекна пред чуждия сандък. Освободи закопчалката, вдигна капака и видя залепено от вътрешната страна листче, на което пишеше:

Муди ахна. Ето на това му се викаше грешка! Значи сандъкът на Лодърбак наистина е бил на борда на „На добър час“, както подозираше Балфор. Сандъкът на Муди също като този не беше надписан от външната страна и нямаше кой знае какви отличителни знаци, само вътре за подлепения към капака плат беше пришито парче кожа с името и адреса му. Навярно двата сандъка са били разменени, този на Муди е бил занесен на Лодърбак в „Палас“, а сандъкът на Лодърбак е бил доставен в „Короната“.

Муди се замисли. В момента Лодърбак не беше в Хокитика, според „Уест Коуст Таймс“ беше заминал на север да провежда срещи с избиратели и щеше да се завърне утре следобед. С внезапна решителност младият мъж свали сакото си, коленичи и посегна към вещите на Лодърбак.

Уолтър Муди не изпитваше угризения, че нарушава правилата за лична неприкосновеност, нито пък виждаше причина да си признава за това. Той притежаваше хладен, бърз, остър и изключително рационален ум, който обаче беше придружаван от един недостатък, често срещан сред хората с по-голяма интелигентност: Муди приемаше дарбата на интелекта си за нещо като индулгенция, висша власт, която винаги придава правота на действията му. Смяташе, че нравствените му задължения са съвсем различни от тези на обикновените хора, и затова рядко чувстваше срам и разкаяние освен в най-общ смисъл.

Бързо и методично прерови вещите на Лодърбак, като оглеждаше всяка от тях и после я оставяше обратно на мястото ѝ. Вътре имаше главно канцеларски материали — хартия за писма, печати, тефтери, юридически книги и всевъзможни дреболии, задължителни за бюрото на един член на Съвета. Явно дрехите и личните принадлежности на Лодърбак бяха прибрани другаде, тъй като единственото, което можеше да бъде отнесено към облеклото, беше един вълнен шал, с който беше увито грозно бронзово преспапие във формата на прасе. В сандъка се усещаше мирис на море, на саламура, не толкова на солено, колкото на кисело, но нещата дори не бяха влажни, за късмет на Лодърбак вътре не беше влязла вода.

Най-отдолу беше сложена кожена папка. Муди я отвори и извади купчина договори, разписки и други документи. След известно ровене в тях откри и договора за продажба на платнохода „На добър час“ и го измъкна, като го държеше внимателно, за да не се счупи восъчният печат.

Както Лодърбак беше казал преди три седмици на Балфор, договорът беше подписан от Франсис Уелс. Датата на продажбата също съответстваше на разказа на политика: корабът беше сменил собствеността преди девет месеца, през май 1865 година.

Муди се наведе да огледа подписа на купувача. „Франсис Уелс“ се беше подписал с размах. От лявата страна на главното Ф беше долепена разкривена завъртулка, която преспокойно би могла да е и отделна буква. Той присви очи. Да, завъртулката можеше да се приеме и за К, долепено до следващата буква. Муди се взря по-внимателно. Даже имаше точка между К и Ф, мъничко петънце, все едно неволно паднала капка мастило, и това сякаш подсказваше, че Карвър нарочно се е подписал тъй, та името да може да се прочете и като „Франсис Уелс“, и като „К. Франсис Уелс“. Подписът беше накъсан, което често се получава, когато човек пише бавно и старателно.

Муди се намръщи. През юни миналата година Франсис Карвър беше разполагал с акта за раждане на Кросби Уелс, който доказваше (това беше потвърдено от Бенямин Льовентал), че средното име на Кросби Уелс е Франсис. Следователно Франсис Карвър беше откраднал акта за раждане на Кросби Уелс, за да се представи за него! Неясният подпис под договора за продажба със сигурност не беше случайност. Ако Карвър бъдеше обвинен в измама, той можеше да отрече и да заяви, че подписът под документа не е негов.

Дали общото име Франсис беше само щастливо съвпадение? Или актът за раждане на Уелс е бил подправен? Не беше трудно да се добави едно име, като се използва по-бледо мастило или после се избели написаното, за да не личи, че е вмъкнато по-късно. Но за какво му е било на Карвър да прикрива самоличността си, и то в договор за продажба? Какво печелеше от използването на чуждо име?

Муди се опита да подреди в ума си наличните сведения за случилото се. Франсис Карвър се беше представил като Кросби Уелс пред Бенямин Льовентал в редакцията на „Уест Коуст Таймс“, но не и пред политика месец преди това. При срещата си с Лодърбак беше използвал името Франсис Уелс, а след това се беше подписал тъй, че името да може да се чете по два начина. Предвид странното убеждение на Лодърбак, че Кросби Уелс и Карвър са братя, явно Карвър му се беше представил като брат на Кросби Уелс. Но защо го беше направил, Муди нямаше никакво разумно обяснение.

Той дълго оглежда документа в опит да запомни и най-дребните подробности, след това го прибра в папката, върна я в сандъка и продължи да изследва методично съдържанието му.

Накрая, щом се убеди, че вътре няма други улики, които да са му от полза, Муди прокара пръсти по ръба на капака. И изведнъж се сепна. Под плата, с който беше облицован сандъкът отвътре, беше пъхнато нещо тънко и правоъгълно. Той се приведе напред и пръстите му откриха разрез с големина на педя, внимателно обшит, за да не се нищи. Хасето беше щамповано на райета и отворът беше умело скрит в една от вертикалните ивици. Муди бръкна вътре и извади правоъгълния предмет, чиито очертания беше напипал. Оказа се снопче писма, вързани с връв.

Писмата бяха общо петнайсет и бяха адресирани до Лодърбак с грубоват почерк, издаващ неопитна ръка. Муди се постара да запамети възела и дължината на връвта и след това я развърза, хвърли я настрани и отвори писмата на коляното си. Пощенските клейма показваха, че писмата са подредени в обратен хронологичен ред, най-отгоре беше последното. Той измъкна отдолу първото и се зачете с разтуптяно сърце.

Под името беше даден адрес, пощенска кутия в Дънидин. Муди развълнувано остави писмото. Лодърбак и Кросби Уелс бяха братя! Какъв обрат! Лодърбак не беше споменал за тази връзка в показанията си за смъртта на Кросби Уелс, не беше го признал и пред приятеля си Томас Балфор. Защо беше прикрил незаконородения си брат? От срам? Или по друга причина?

Муди взе писмата и се премести на светло до прозореца. Отвори следващото и се извъртя към стъклото.

Муди веднага посегна към следващото писмо, като със свободната си ръка придърпа един стол и седна.

Следващото писмо беше много по-ново и мастилото грееше по-ярко. Муди погледна датата и забеляза, че то е писано почти десетилетие след предишното.

Това беше последното писмо. Беше изпратено преди около два месеца, по-малко от месец преди смъртта на Уелс.

Муди хвърли листа и се облегна, седеше напълно неподвижно. Нямаше навика да пуши сам и затова не държеше в себе си тютюн, ала сега му се прииска да си намери някакво занимание с повтарящи се, неизменни движения, за миг дори се подвоуми дали да не позвъни на прислужницата да му донесе цигара или пура. Само че не му се разговаряше с никого, било то и колкото да даде едно нареждане, и затова се задоволи със задачата да подреди писмата в първоначалния им вид, така че последното да е най-отгоре.

Кросби Уелс на няколко пъти споменаваше мълчанието на Лодърбак и това подсказваше, че политикът не е отговорил нито веднъж на писмата на незаконородения си брат, син на баща му и на уличница. Алистър Лодърбак беше мълчал цели тринайсет години! Муди поклати глава. Тринайсет години! Писмата на Кросби бяха толкова чистосърдечни, изпълнени с копнеж, той толкова желаеше да се види с брат си, да го зърне поне веднъж. Какво щеше да му стане на Лодърбак — на почитаемия Лодърбак, — ако беше написал в отговор няколко думи? Ако беше изпратил малко пари, да помогне на горкия нещастник да се прибере у дома? Какво коравосърдечие, да не отговори нито веднъж! От друга страна, той беше запазил писмата, беше ги чел и препрочитал, тъй като най-старите бяха захабени, личеше си, че са сгъвани и разгъвани безброй пъти. Освен това беше минал през дома на Кросби Уелс в долината Арахура, само че беше закъснял с половин час.

В следващия миг обаче Муди си спомни друго. Лодърбак беше взел за любовница Лидия Уелс! Беше взел за любовница жената на брат си!

— Безсрамие! — процеди на глас.

Скочи и закрачи из стаята. Безочие! Нечовешка подлост! Муди запресмята наум. Кросби Уелс беше заминал за Дънстан, после за Кауоро, а през цялото това време брат му, с когото той толкова копнееше да се запознае, е бил в Дънидин и му е слагал рога! Възможно ли беше Лодърбак да не е знаел? Малко вероятно, все пак Лидия Уелс беше взела фамилията на съпруга си!

Муди се спря. Не, Лодърбак изрично беше подчертал пред Балфор, че не знаел, че Лидия Уелс е била омъжена. Докато е траяла връзката им, тя е използвала моминското си име Грийнуей. Чак след като Франсис Карвър се беше появил от каторгата — и се беше представил с името Франсис Уелс, — Лодърбак беше разбрал, че Лидия е омъжена, името ѝ е Лидия Уелс и той е слагал рога на съпруга ѝ. Муди трескаво прерови купчинката писма и извади онова от август предишната година. Да, Кросби Уелс беше признал, че е споделил пред съпругата си истината за своя произход. Значи Лидия Уелс е знаела от самото начало на връзката си с Лодърбак и също така е знаела, че навярно този факт поражда силна неприязън у него, щом той не е отговорил нито веднъж на писмата на Кросби. Възможно беше дори да се е насочила към политика именно с тази цел: да се възползва от слабостта му.

И какво излизаше, тя беше просто една използвачка! Беше използвала и двамата братя и ги беше опропастила! Сега ставаше ясно и друго: златото, с което е бил изнудван Лодърбак, не е било на Карвър. То е било откраднато от Кросби Уелс, който е направил удар на находището в Дънстан! Значи Лидия Уелс беше издала тайната му на Франсис Карвър и с негова помощ беше измислила план да открадне златото на съпруга си и да изнуди Лодърбак, така че двамата да забогатеят и покрай другото да придобият собствеността над платнохода „На добър час“. Беше очевидно, че Лодърбак се е срамувал от незаконородения си брат, а госпожа Уелс като негова любовница е знаела за това и очевидно е намерила начин да го използва като средство за натиск.

Изведнъж сърцето на Муди прескочи в гърдите му. Ето това беше блесната — тайната, с която Франсис Карвър беше изнудвал Лодърбак и с която беше гарантирал мълчанието му за продажбата на „На добър час“. Карвър се беше представил като Франсис Уелс и беше подлъгал политика да го смята за брат на Кросби: синове на уличници, израснали заедно, може би дори родени от една майка! Кросби Уелс беше получил фамилията си от свещеника, не беше изключено да е имал други роднини по майчина линия, щом майка му е била уличница. Какъв дяволски начин да предизвика съчувствието на Лодърбак и да извие ръката му!

Кросби Лодърбак, помисли си Муди и му стана жал за самотния несретник. Представи си мъртвия Уелс в дома му в Арахура, стиснал празна бутилка в ръката си и отпуснал глава на масата. Колко безчувствено бе колелото на съдбата! Колко кораво бе сърцето на Лодърбак, който не бе нарушил мълчанието си при тези страстни молби! И с какво благородство Кросби Уелс бе гледал възхода на брат си от Съвета на провинцията до парламента, докато клетникът е мръзнел навън в студа.

Ала все пак Лодърбак не можеше да бъде заклеймен напълно. Накрая политикът беше отишъл в дома на брат си, макар и да не се знаеше с какво намерение. Може да е искал да изкупи тринайсетте години мълчание. Да му се извини или просто да го зърне, да изрече името му, да му стисне ръката.

В очите на Муди блещукаха сълзи. Той изруга, макар и без хъс, и прокара длан по лицето си — усещаше някаква близост със саможивеца, когото не познаваше и нямаше да опознае. Ала нямаше как да не види ужасната прилика между положението на Кросби Уелс и своето. Кросби Уелс беше изоставен от баща си, както и Муди. Кросби Уелс беше предаден от брат си, както и Муди. Кросби Уелс се беше озовал на другия край на земното кълбо в търсене на брат си — както и Муди, — колкото да бъде отхвърлен, отритнат и оставен да умре сам.

Той подравни писмата в ръката си. Още преди час трябваше да е позвънил на прислужницата, за да заповяда да изнесат сандъка, ако се забавеше още, щеше да предизвика подозрения. Зачуди се какво да стори. Нямаше време да препише всички писма. Дали да ги върне в скривалището им? Или да ги задържи? Да ги предаде на властите в Хокитика? Със сигурност имаха значение за случая и щом бъдеше призован съдия от Наказателния съд, щяха да са изключително ценни.

Муди прекоси стаята и седна на ръба на леглото да помисли. Можеше да изпрати писмата на Льовентал с указания да ги отпечата изцяло в няколко последователни броя на „Уест Коуст Таймс“. Можеше да се обърне към тъмничаря Джордж Шепард с молба за съвет. Можеше да ги покаже на приятеля си Гаскоан, като го закълне да пази тайна. Можеше да призове дванайсетимата от „Короната“, за да чуе мнението им. Можеше да ги занесе на комисаря или още по-добре, на съдията. Но какво щеше да постигне? Какво щеше да стане? Кой щеше да спечели от това? Той преплете пръсти и въздъхна.

В крайна сметка взе свитъка, завърза връвта точно както беше преди и върна писмата на мястото им под плата на сандъка. Затвори капака, залости резето и се отдръпна да го погледне отстрани, за да се увери, че всичко е, както го е намерил. След това си сложи палтото и шапката, все едно току-що се е прибрал от обяда в „Максуел“, и позвъни. Прислужницата се появи веднага и с ядосан глас той я уведоми, че са му донесли чужд сандък. Бил си позволил да го отвори и да прочете изписаното вътре име, собственик бил някой си Алистър Лодърбак, когото не познавал и който със сигурност не бил отседнал в „Короната“, а и името му нямало нищо общо с неговото. Вероятно неговият сандък е бил изпратен на господин Лодърбак. Той възнамерявал да прекара следобеда в билярдната зала на улица „Стафорд“ и очаквал грешката да бъде поправена, докато се завърне, било изключително важно вещите му да пристигнат възможно най-рано, понеже искал да присъства довечера на организираната от вдовицата „духовна беседа на по чашка“ в „Скитническа слука“ и държал да е подобаващо облечен. И накрая на излизане добави, че е изключително недоволен и наскърбен от случилото се.

Месец без Луна

Провесената над входа на „Скитническа слука“ табелка беше прерисувана и сега напереният младеж с вързоп на рамо крачеше под обсипано със звезди небе. Дори и да образуваха съзвездие, то не беше познато на Манъринг. Докато прекосяваше верандата, той забеляза, че чукалото е лъснато, прозорците са измити, изтривалката е сменена и до вратата е закачен нов надпис:

Манъринг почука, отвътре се чуха женски гласове и забързани стъпки по стълбите. Надяваше се, че ще му отвори Анна.

Веригата вътре изтрака, магнатът пристегна възела на вратовръзката си и след като се огледа в стъклото, поизправи рамене. Вратата се отвори.

— Дик Манъринг!

— Госпожо Уелс! — възкликна той и се постара да прикрие разочарованието си. — Желая ви добър вечер!

— Надявам се да е добра, макар че още не е вечер. — Тя се усмихна. — Точно вие би трябвало да знаете колко е неучтиво да пристигате преди уречения час. Майка ми би нарекла подобно поведение варварско.

— Нима съм подранил? — Магнатът бръкна да извади джобния си часовник, уж изненадан. Много добре знаеше, че е подранил, искаше да пристигне преди останалите, за да поговори с Анна насаме. — О, виж ти! — възкликна той, присвил очи към циферблата. Вдигна рамене и прибра часовника в джобчето на жилетката. — Явно сутринта съм забравил да го навия. Но така или иначе, вече съм тук, пък и вие отворихте. Как сте се издокарали, а? Много, много добре изглеждате!

Вдовицата носеше траур, макар че тоалетът ѝ беше „пипнат“, както навярно би се изразила тя, с множество дребни поправки, които подмолно опровергаваха строгото мрачно излъчване на дрехите. Отпред роклята ѝ беше избродирана с лъскави копринени конци, тъй че на гърдите проблясваха и лъщяха множество малки розички, черна роза имаше и на жалейката, закрепена като маншет на пухкавата ѝ бяла китка, а трета черна роза беше втъкната в косите ѝ над ухото.

Все така усмихната, тя попита:

— И какво да ви правя сега? Поставихте ме в ужасно положение, господин Манъринг. Не мога да ви поканя да влезете. Това би означавало да окуража грубиянщината ви и докато се усетим, цялото добро общество в Хокитика ще пропищи от вас. Но и не мога да ви оставя на улицата, тъй като тогава и двамата ще станем варвари. Вие заради нахалството си, а аз заради негостоприемството си.

— Има и трета възможност — отвърна Манъринг. — Оставете ме да вися на верандата цяла вечер, докато се чудите и маете, и когато стигнете най-сетне до решение, ще е дошло време за празненството.

— Продължавате с грубиянщините си. Колко лесно се гневите!

— Още не сте ме виждали разгневен, госпожо Уелс.

— Нима?

— Да. С вас винаги съм се държал като възпитан човек.

— А с кого, интересно, не сте възпитан?

— Въпросът не е с кого, а колко далече мога да стигна.

За миг се възцари мълчание.

— Доста високопарно — отбеляза вдовицата.

— Кое?

— Това, което казахте току-що. Ласкаете честолюбието си.

— У вас има известна изтънченост, госпожо Уелс. Бях го забравил.

— Наистина ли?

— Да, има, не може да се отрече. — Магнатът бръкна в джоба си. — Ето ви парите за входа. Пладнешки грабеж, ако ме питате. Не може да искате по три шилинга вход в Хокитика, дори да сте Хубавата Елена! Ще ви се смеят хората. Макар че не бива да ви давам съвети. От днес нататък с вас сме в надпревара, нали така? Не мислете, че не си давам сметка за това: оттук насетне момчетата трябва да избират къде да харчат парите си в събота вечер, дали в „Уелският принц“, или в „Скитническа слука“. А аз държа под око съперниците си и тази вечер съм дошъл да ви поогледам.

— Всяка жена обича да бъде гледана — отвърна госпожа Уелс, после прибра парите и отвори широко вратата. Докато Манъринг прекрачваше прага, тя добави: — Така или иначе, вие сте долен лъжец! Ако бяхте забравили да навиете часовника си, щяхте да закъснеете, не да подраните.

Тя затвори вратата и отново сложи веригата.

— Виждам, че сте в траур — подхвърли Манъринг.

— Естествено. Неотдавна овдовях.

— Ако не знаете, черното е невидимо за духовете. Обзалагам се, че не го знаете, нали? Заради това се обличаме в черно за погребение, с други, по-ярки дрехи бихме привлекли вниманието на мъртвите. А като сме в черно, те не ни забелязват.

— Каква очарователна глупост!

— И давате ли си сметка какво означава това? Господин Стейнс няма да ви види! Поне докато сте с тази рокля. Ще бъдете напълно невидима за него.

Госпожа Уелс се засмя.

— О, боже! Е, вече нищо не може да се направи. Твърде късно е. Ще трябва да отменя сеанса.

— А Анна как ще бъде облечена?

— В черно. И тя е в траур.

— Край с вас! С цялото ви начинание. И то само заради облеклото ви. Малкото камъче обръща колата, а? Да се провалите само заради роклите си!

Вдовицата вече не се усмихваше.

— Държите се непочтително — укори го тя, — правите си шеги със скръбта ни.

— Не само аз, това важи и за вас, госпожо Уелс.

За миг погледите им се срещнаха, двамата се взряха изпитателно един в друг.

— Уважавам мошениците — заяви изведнъж Манъринг. — Няма как иначе, нали и аз се броя сред тях! Само че гадаенето на бъдещето е глупост, госпожо Уелс. Съжалявам, че говоря тъй направо, но си е така.

— Защо? — попита кокетно тя, макар че по лицето ѝ още се четеше раздразнение.

— Защото е лъжа — отвърна смело той. — Хайде, кажете ми кой ще заложи пръв срещу мен. Подскажете ми как да спечеля следващата игра на покер. Кажете ми кой ще спечели надбягванията другата седмица. Няма да го направите, нали? Няма да го направите, защото не можете!

— Виждам, че обичате да се съмнявате, господин Манъринг.

— Защото съм врял и кипял в тази игра.

— Да — кимна тя, без да отмества погледа си от него. — Вие намирате радост в съмнението.

— Кажете ми кой ще спечели надбягването другата седмица и никога повече няма да се усъмня.

— Не мога.

Магнатът разпери ръце.

— Ето, виждате ли?

— Не мога, защото този въпрос не е свързан с вашето бъдеще. Вие искате да ви дам неоспоримо доказателство за способностите си. Няма как да стане. Аз съм гадателка, не съм логик.

— Ама не сте много добра гадателка, щом не знаете какво ще стане другата неделя.

— Един от първите уроци, които човек научава в този занаят, е, че бъдещето не е предопределено — рече госпожа Уелс. — И причината е много проста: разкриването на това, което ни очаква, променя съдбата ни.

— Избирате си само доводи, които наливат вода във вашата мелница.

Тя леко вирна брадичка.

— Щеше да е различно, ако бяхте жокей и дойдехте да ме питате какво ви очаква в надбягването другата седмица. Ако ви кажа, че бъдещето ви е мрачно, най-вероятно ще яздите зле, защото ще бъдете потиснат, а ако предрека победа, ще яздите уверено и ще се представите добре.

— Хубаво, не съм жокей, но съм заложил пет лири на една кобила, Айриш — това е самата истина, — и сега ви питам какво ме чака, хубаво или лошо. Какви са изгледите?

Вдовицата се усмихна.

— Не ми се вярва съдбата ви да зависи от загубата или спечелването на пет лири, господин Манъринг, а така или иначе, вие продължавате да търсите доказателство. Заповядайте в салона.

„Скитническа слука“ нямаше нищо общо със западналото заведение, в което преди три седмици госпожа Уелс беше приела Обер Гаскоан. Вдовицата беше поръчала завеси, нови мебели и дузина ролки тапети на виещи се рози, по стените бяха закачени няколко екзотични репродукции в рамки, стълбището беше пребоядисано и прозорците бяха измити. Беше намерила дори и аналой, на който да сложи алманаха си, и няколко увити в плат лампи, които беше поставила в различни ъгли в салона, за да създаде по-загадъчна обстановка. Манъринг отвори уста да отбележи преобразяването, но изведнъж се сепна.

— Ха! Та това е господин Сук! — възкликна той. — И господин Кю!

Двамата китайци го гледаха безмълвно. Седяха с кръстосани крака и с изрисувани лица от двете страни на камината.

— Познавате ли ги? — попита Лидия Уелс.

Магнатът се съвзе.

— Бегло — отвърна той. — Както знаете, имам вземане-даване с китайците и тези двамата ги виждам често в Кънери. Как сте, момчета?

— Добър вечер — отвърна Ах Сук.

Ах Кю продължи да мълчи. Лицата им изглеждаха безизразни заради обилния грим, черният туш издължаваше очите и подчертаваше кръглите им страни.

Манъринг се обърна към домакинята.

— Да не би и те да участват в сеанса?

— Този се появи следобед — посочи госпожа Уелс Ах Сук — и на мен ми хрумна, че присъствието му ще придаде определено очарование на нашата сбирка. Той се съгласи да дойде вечерта и доведе и приятеля си. По-добре двама, отколкото един, нали? Харесва ми тази ос на симетрия.

— А Анна къде е?

— Горе — отвърна тя. — Всъщност от вас заех тази идея, господин Манъринг. От вашето представление „Чувствени картини от Изтока“. Изтокът разпродава билетите! Ходих два пъти да го гледам, веднъж бях на балкона, а втория път долу на партера.

Магнатът се беше намръщил.

— И кога ще слезе Анна?

— Няма да е преди сеанса.

Той се сепна.

— Какво? Няма ли да бъде на празненството?

Госпожа Уелс се обърна и се залови да пренарежда чашите на скрина.

— Няма.

— И защо? Знаете, че сума ти хора нямат търпение да поговорят с нея. Момчетата са готови да ви платят седмичната си надница, за да влязат, и го правят единствено заради Анна. Лудост е да я държите горе.

— Трябва да се подготви за сеанса. Не мога да допусна да се наруши душевното ѝ равновесие.

— Глупости!

Вдовицата се завъртя рязко към него.

— Моля?

— Казах, че това са глупости. Нарочно не я пускате.

— В какво ме обвинявате.

— Анна Уедърел беше най-доброто ми момиче — заяви Манъринг. — Три седмици се държах настрана от уважение към един бог знае какво и сега искам да поговоря с нея. И двамата знаем, че тези приказки за душевното равновесие са пълни глупости.

— Май трябва да ви напомня, че вие не сте специалист в тази област и нямате нужните познания.

— Какви познания!? — извика презрително той. — Преди три седмици Анна не беше и чувала за вашето равновесие. Не ми ги пробутвайте на мен тия, госпожо Уелс. Повикайте я.

Домакинята се отдръпна.

— Господин Манъринг, не забравяйте, че сте гост в дома ми.

— Това не е вашият дом, а търговско предприятие. Платих ви три шилинга с увереността, че Анна ще е тук.

— Нямам представа откъде се е появила у вас тази увереност.

— Чуйте се само! — възкликна Манъринг, който се беше ядосал не на шега. — Ще ви дам още един съвет, госпожо Уелс, и то безплатно: в този бизнес трябва да предоставите на публиката точно това, за което си е платила, защото в противен случай ще си навлечете гнева ѝ. Във вестника пишеше, че Анна ще е тук.

— Пишеше, че ще е на сеанса като моя помощница.

— С какво я държите?

— Моля?

— Защо се е съгласила? Да стои сама горе на тъмно.

Вдовицата не обърна внимание на въпроса му.

— Госпожица Уедърел — рече тя — се учи да реди картите таро, оказа се, че има дарба. Щом се убедя, че е овладяла напълно нужните умения, ще обявя услугите ѝ в „Уест Коуст Таймс“ и тогава ще можете — не само вие, а и всички граждани на Хокитика — да си запазите час при нея.

— Като си платя скъпо и прескъпо за това удоволствие, а?

— Разбира се. Нима очаквате друго?

Ах Сук местеше поглед между госпожа Уелс, Ах Кю и Манъринг.

— Това е възмутително! — избухна магнатът.

— Доколкото разбирам, вече не желаете да присъствате на празненството — отвърна госпожа Уелс. — Ако е така, вървете си, ще ви върна парите.

— Какъв е смисълът? Да я държите горе?

Вдовицата се засмя.

— Недейте, господин Манъринг! С вас работим в една област, както вече изтъкнахте, не е нужно да ви обяснявам.

— Не. Обяснете ми — настоя той. — Хайде. Слушам ви.

Госпожа Уелс обаче не удовлетвори молбата му, вместо това го огледа преценяващо и попита:

— Защо дойдохте тук тази вечер?

— За да говоря с Анна. И да огледам съперника си. Вас.

— Първата ви цел няма да бъде изпълнена, както стана ясно, а втората вече трябва да сте я постигнали. Не виждам никаква причина да останете.

— Оставам — отсече Манъринг.

— Защо?

— За да ви държа под око, ето защо.

— Разбирам. — Вдовицата се взря в него. — Струва ми се, че има и друга причина за идването ви тук тази вечер, която все още не сте споделили.

— Нима? И каква е тя?

— Боя се, че мога само да гадая.

— Е, гадайте тогава, нали с това се занимавате? Кажете ми.

Тя наклони глава на една страна и го измери с поглед.

— Не, този път ще го запазя за себе си.

Манъринг се подвоуми какво да отвърне и след миг госпожа Уелс се разсмя звънко, дори вдигна ръце към гърдите си, все едно не ѝ достигаше дъх. Сетне помоли госта да я извини, била наела за вечерта две прислужници от „Звездата и жартиерата“, а още не била дала разпорежданията си, момичетата я чакали в кухнята. Подкани магната да си налее питие от гарафата на скрина и да се разположи като у дома си и излезе устремено. Манъринг остана зяпнал и с пламнало лице.

Щом вратата се затвори, той се обърна към Ах Сук.

— А вие какво правите тук?

— Дошли да види господин Стейнс.

— Искате да му зададете няколко въпроса, а?

— Да.

— Жив или мъртъв — подхвърли невесело Манъринг. — Или ще е едното, или ще е другото, нали? Няма трети вариант.

Той се отправи към скрина и си наля щедра глътка бренди.

Госпожа Уелс беше наела двама музиканти, цигулар и флейтист, от Католическото дружество, което се помещаваше на улица „Колингуд“. Те пристигнаха малко преди седем с увити в кадифе инструменти и домакинята ги разположи в дъното на преддверието, където бяха сложени два стола с лице към вратата. Те знаеха само жиги и бързи моряшки танци, но госпожа Уелс ги беше помолила, за да бъде музиката в съзвучие със случая, да свирят обичайния си репертоар в по-бавно темпо, доколкото им го позволяват дъхът и координацията. В резултат жигите звучаха зловещо, а моряшките танци напомняха на погребални песнопения, дори и Манъринг, чието лошо настроение не се беше оправило от брендито и от появата на закачливите прислужници от „Звездата и жартиерата“, не можеше да отрече, че ефектът е поразителен. Когато първите гости потропаха на вратата, във въздуха едва-едва се влачеше „Дребна монета“, която настройваше не за танци и празнуване, а за погребения, болести и други беди.

Към осем часа помещенията бяха пълни и вътре едва се дишаше от тютюневия дим.

— Не сте ли виждали измамниците по пазарите? И техния номер с чашките и топчето? Всичко е в отклоняването на вниманието, господин Фрост. Те знаят как да ви накарат да извърнете поглед — ще се пошегуват, ще ви изненадат с нещо неочаквано, ще вдигнат шум — и през това време сменят мястото на топчето. Едва ли е нужно да подчертавам, че вниманието на мъжете най-лесно може да се отвлече от някоя жена, а тази вечер пред вас ще има две.

Фрост смутено сведе поглед, Причард го плашеше, беше се надвесил застрашително над него и щом заговореше, банкерът усещаше топлия му дъх.

— И как ми предлагате да не позволя да отвлекат вниманието ми? — попита Фрост.

— Бъдете нащрек — отвърна аптекарят. — Нилсен ще държи под око Анна, а вие — вдовицата. Така и двете ще бъдат наблюдавани. Каквото и да става, не изпускайте от поглед Лидия Уелс. Ако ви подкани да затворите очи или да се съсредоточите върху някакъв предмет — често го правят, — не я слушайте.

Думите му подразниха банкера. Какво право имаше Причард да се разпорежда кой кого да наблюдава по време на сеанс, на който той дори не беше поканен? И защо Фрост да трябваше да гледа вдовицата, а Анна да остане за Нилсен? Той обаче не изрази на глас възраженията си, тъй като към тях се приближи прислужница с поднос с гарафа. Двамата допълниха чашите си, благодариха и я изпратиха с поглед.

Веднага щом прислужницата отмина, Причард продължи все така настойчиво:

— Стейнс все трябва да е някъде. Човек не може да изчезне безследно. Какво знаем със сигурност? Дайте да изброим. Знаем, че Анна последна го е видяла жив. Знаем, че тя лъже за опиума, твърди, че сама го е изпушила, а аз мога да се закълна, че това изобщо не е вярно. И накрая, знаем, че тя участва в този номер с призоваването му от отвъдното.

Изведнъж на Фрост му мина през ума, че сакото на Причард му стои зле, шалчето му не е изгладено, ризата му е износена. Даже и бръсначът му явно беше тъп, щом аптекарят се беше обръснал толкова неравно. Тези недостатъци, неизтъкнати на глас, му вдъхнаха известна увереност. Той попита:

— Вие не вярвате на Анна, нали, господин Причард?

Изводът му сепна аптекаря.

— Има предостатъчно основания да не ѝ вярваме — отвърна той студено. — Току-що ви ги изброих.

— Имах предвид като човек — настоя Фрост. — Като жена. Доколкото схващам, нямате високо мнение за почтеността ѝ.

— Каква почтеност у една уличница! — възкликна Причард, но не продължи.

След малко Фрост рече:

— Чудно ми е какво мислите за нея. Нищо повече.

Аптекарят се взря в него с унесено изражение.

— Не — рече накрая той. — Не вярвам на Анна. Нямам ѝ капчица вяра. Дори не я обичам. Но ми се иска да бях влюбен в нея. Странно, нали? Иска ми се да бях влюбен в нея.

Фрост се смути и побърза да смени темата.

— Не си струва трите шилинга — отсъди той, говореше за празненството. — Признавам, че очаквах много повече.

Причард също изглеждаше смутен.

— Не забравяйте, по време на сеанса не отделяйте очи от госпожа Уелс.

Двамата извърнаха глави настрани, огледаха преценяващо присъстващите и за миг на лицата им се изписа едно и също изражение: вглъбеното, леко разочаровано изражение на човек, който сравнява случващото се около себе си с други моменти, реални и въображаеми, които са ставали или стават някъде далеч оттук.

— Господин Балфор, може ли да разменим насаме две думи?

Балфор вдигна глава, пред него стоеше Харалд Нилсен, както винаги издокаран, с яркосиня жилетка. Лицето му беше сковано в строга маска, подсказваща твърда решимост да бъде зададен някакъв неудобен въпрос, и превозвачът усети рязко бодване под лъжичката.

— Разбира се, естествено — занарежда той. — Естествено, че може да разменим колкото думи желаете, естествено!

Какви глупци стават хората, помисли си Балфор, когато си дадат сметка, че ще трябва да понесат позора си. Той последва търговеца през тълпата.

Когато излязоха от салона, Нилсен спря рязко и се завъртя на пети.

— Ще започна направо — рече той.

— Да, започнете направо — кимна Балфор. — Така винаги е най-добре. Какво ще кажете за празненството?

От салона се разнесе гръмогласен смях, последван от възмутен женски писък.

— Приятно е — отвърна търговецът.

— Но Анна я няма.

— Да, няма я.

— И три шилинга… Хич не е малко! — продължи превозвачът.

— Но поне брендито е на корем и лесно ще си избием парите, нали?

Той сведе поглед към чашата си.

— Ще започна направо — повтори Нилсен.

— Да, давайте.

— Господин Лодърбак — поде търговецът — отнякъде е научил за моята комисиона. И утре сутринта ще публикува писмо за това във вестника. Разпердушинва Шепард и така нататък. Още не съм видял текста.

— О, боже — въздъхна Балфор. — О, боже… Разбирам.

Той закима бързо, без да поглежда Нилсен. Двамата стояха почти успоредно един на друг, търговецът говореше на една репродукция върху стената, а превозвачът — на дървената облицовка.

— Тъмничарят Шепард е написал отговор — продължи Нилсен, — който ще бъде отпечатан под писмото на Лодърбак. Днес следобед Шепард ми изпрати препис.

Той обобщи накратко съдържанието на отговора и за миг Балфор забрави за притесненията си.

— Да му се не види! — възкликна смаяно той и едва сега за първи път погледна Нилсен в очите. — Не мога да повярвам! Това се вика номер. Кой би предположил, че Шепард е способен да измисли такъв номер, а? Да заяви, че вие доброволно сте дали парите, че вложението ви е дарение! Не мога да повярвам! Хванал ви е натясно! Каква наглост! Змия!

— Вие ли сте казали на господин Лодърбак за комисионата?

— Не!

— Дори не сте му споменавали за нея?

— Не! И думичка не съм обелил!

— Добре — въздъхна Нилсен. — Благодаря. Извинявайте за безпокойството. Значи е някой от другите.

Превозвачът се сепна.

— От другите ли? Имате предвид някой от присъствалите в „Короната“ онази вечер?

— Да. Някой е нарушил клетвата. Аз със сигурност не съм говорил с господин Лодърбак, а за парите не знае никой друг освен дванайсетимата, дали клетва.

Балфор имаше уплашен вид.

— Ами момчето в кантората? — попита той.

Нилсен поклати глава.

— Не знае нищо.

— Може да е някой в банката.

— Не, договорът не беше вписан в банката и единственият екземпляр от него беше в Шепард. — Търговецът въздъхна. — Съжалявам, че така ви се нахвърлих да ви разпитвам… и се усъмних във вас. Но знаех, че вие с Лодърбак сте приятели, и трябваше да се уверя, нали разбирате.

— Естествено, естествено.

Нилсен кимна мрачно. Погледна през отворената врата към пълния салон, където Причард стърчеше с цяла глава над всички останали, Девлин разговаряше с Клинч, Льовентал приказваше с Фрост, а Манъринг пълнеше чашата си от гарафата на скрина и се смееше бурно на някаква шега.

— Почакайте — обади се изведнъж Балфор, — казахте, че в писмото на Шепард се споменава за връзката на Лодърбак с Лидия Уелс.

— Да — призна смутено търговецът. — Сега всички ще разберат за връзката им, тъмничарят призовава Лодърбак да си признае какви отношения поддържа с вдовицата и…

— Но как, по дяволите, Шепард е научил за това? — прекъсна го превозвачът. — Не ми се вярва Лодърбак да е…

— Аз му казах! — избухна Нилсен. — Наруших дадената дума. О, господин Балфор, той ме беше хванал натясно, знаеше, че крия нещо, и аз се поддадох. Не успях да си събера навреме ума. Прав сте да се гневите. Абсолютно прав сте. Не ви се сърдя.

— Не, не — възрази Балфор, на когото това признание беше донесло необяснимо облекчение.

— Лодърбак ще узнае, че не сте запазили тайната му — продължи Нилсен жално, — и утре сутринта цял Уестланд ще разбере, че той е държал за любовница госпожа Уелс, и навярно ще загуби изборите, и всичко това ще е по моя вина. Толкова съжалявам наистина…

— Какво друго му казахте? За Анна, за изнудването, за роклите?

— Не! — извика търговецът. — Нито дума за това. И за Карвър не съм му споменавал. Казах само, че госпожа Уелс е била любовница на Лодърбак. Нищо повече. Но тъмничарят Шепард ще го разгласи на всеослушание.

— Е, няма нищо — отвърна великодушно Балфор и го потупа по рамото. — Нищо не е станало! Тъмничарят Шепард може да го е разбрал от другаде. Ако Лодърбак ме попита, ще му отговоря, че през живота си две думи не съм разменил с Шепард, и това ще е самата истина.

— Ужасно съжалявам.

— Нищо, нищо — потупа го отново превозвачът.

— Много мило от ваша страна.

— Радвам се, че мога да помогна.

— Все още не знам кой ме е издал на Лодърбак — рече след миг Нилсен. — Трябва да продължа с разследването.

Той въздъхна и отново се обърна да огледа хората в салона.

— Знаете ли какво, господин Нилсен — обади се Балфор. — Мина ми през ума, като стана дума, не, то всъщност изобщо не е ставало дума, но… Както и да е, мисля си, че следващия път, щом изскочи нещо като за вас, когато трябва да възложа поръчка на външен търговец, може и да не отида при Кокран. Отдавна работя с него, но е време е за промяна. Сега всеки търси хора, на които може да разчита. Да им има доверие. И затова, викам, от сега нататък поръчките ми ще минават през вас.

Без да поглежда събеседника си, той бръкна в джоба на жилетката за пура.

— Много благодаря — отвърна Нилсен, после кимна бавно и завъртя глава отново към салона.

Балфор измъкна пурата, махна лентичката, отхапа края и я пъхна между зъбите си, след това драсна клечка кибрит, наклони я да се разгори и поднесе пламъка към сухите тютюневи листа. Пафна няколко пъти, издул бузи, угаси клечката, извади пурата от устата си и я завъртя, за да се увери, че се е разгоряла равномерно.

— Господин Клинч!

— Да? Какво?

— Бих искал да ви питам нещо — рече Тафарей.

— Какво?

— Защо купихте къщата на Кросби Уелс?

Съдържателят изпъшка.

— А, не! Хайде да не говорим за това. Поне тази вечер.

— Защо?

— Стига вече! — сопна се Клинч. — Не съм в настроение. Не ми се обсъжда проклетия Кросби Уелс.

Той наблюдаваше вдовицата, която обикаляше сред гостите. Кринолинът ѝ беше толкова широк, че тълпата се разтваряше пред нея да ѝ направи път и после пак се събираше.

— Лицето ѝ е жестоко — отбеляза Тафарей.

— Да — кимна Клинч, — и аз мисля така.

— Не е приятелски настроена към маорите.

— Нито пък към китайците, както се вижда. А и към никой друг от присъстващите тук, бих добавил. — Клинч пресуши чашата си и повтори: — Не съм в настроение, господин Тафарей. И знаете ли какво правя, когато не съм в настроение? Пия!

— Това е хубаво.

Съдържателят посегна към гарафата.

— Искате ли още едно?

— Да.

Той напълни чашите и на двамата.

— Така или иначе — рече Клинч, след като остави гарафата на скрина, — съдът ще признае иска ѝ, продажбата ще бъде обявена за нищожна, ще ми върнат капарото и с това въпросът ще приключи. Имотът ще принадлежи не на мен, а на госпожа Уелс.

— А вие защо го купихте? — настоя Тафарей.

Клинч въздъхна тежко.

— На мен и през ум не би ми минало да го купя — призна той. — Чарли Фрост го измисли. Купи земя, каза ми, така никой няма да задава въпроси.

Тафарей мълчеше, чакаше го да продължи и след малко съдържателят добави:

— Доводите му бяха убедителни. Ако си собственик на земята, не ти трябва разрешително за златотърсач, нали така? И ако намериш злато в имота си, то си е твое. Това беше идеята, неговата идея, не беше моя. Нямаше как да отнеса роклите в банката, след като не съм платил за право на добив на злато. Щяха да ме разпитват откъде е и какво можех да им отговоря? Но ако имах своя земя, никой нямаше да задава въпроси. Изобщо не знаех за Джони Кю. Мислех, че златото си стои в роклите. Затова спестявах за капаро. Чарли ме посъветва да изчакам да се появи имот на покойник или продажба на държавна земя, така всичко щяло да е чисто. И когато имотът на Уелс излезе на пазара, веднага го купих, тъй като смятах… не знам какво точно смятах. Беше глупаво. Да се установя там с… Както и да е, Анна се върна от затвора с нова рокля и след като се изнесе, установих, че в другите има не злато, а оловни тежести. Целият замисъл отиде по дяволите. Сега притежавам земя, която не искам, останал съм без пукнато пени, а Анна…

Тафарей го слушаше намръщен.

— Арахура е свещено място — поде той.

Клинч му махна да замълчи.

— Законът си е закон. Ако искате да купите имота, заповядайте, но трябва да говорите не с мен. А с нея.

Двамата насочиха погледите си към госпожа Уелс.

— Лошото на красивата жена е — рече съдържателят, — че тя съзнава красотата си и това я прави горделива. Аз предпочитам да си имам работа с жена, която не забелязва красотата си.

— Глупава жена — обади се Тафарей.

— Не глупава — поправи го другият. — Скромна. Смирена.

— Не знам какво означават тези думи.

Клинч размаха ръка.

— Да не говори много. Да не дрънка постоянно за себе си. Да знае кога да мълчи и кога да си отваря устата.

— Хитра? — предположи маорът.

— Не, не хитра — поклати глава Клинч. — Да не е хитра, но и да не е глупава. Предпазлива, кротка. И невинна.

— И коя е тази жена? — попита лукаво Тафарей.

— Не, не говоря за конкретна жена — отвърна намръщено съдържателят. — Няма значение.

— Здравей, Едгар, може ли за малко?

Зад тях се беше приближи Льовентал.

— Разбира се — отвърна Клинч. — Извинете, господин Тафарей.

Вестникарят премига изненадано, не беше забелязал маора.

— Явно сте отишли да помагате за разтоварването на „На добър час“ — рече той. — Намерихте ли нещо интересно?

Тафарей не обичаше да му говорят снизходително, все едно е част от прислугата, а и още не беше простил на Льовентал, че го е засрамил сутринта.

— Не — отвърна той недоволно. — Нищо.

— Жалко — отбеляза Льовентал и му обърна гръб.

— Какво става, Бен? — попита Клинч, когато останаха сами.

— Боя се, че въпросът ми е нетактичен — рече вестникарят. — Става дума за детето на Анна, бебето, което умря, преди да се роди.

— Така — кимна предпазливо съдържателят.

— Спомняш ли си вечерта, когато я намерих след побоя?

— Разбира се.

— Тогава тя каза, че детето е било от Карвър.

— Да, помня.

— Чудно ми е дали си го знаел отпреди, или също като мен тогава го чу за първи път. Надявам се да простиш нахалството ми.

Клинч мълча дълго.

— Не — рече той накрая. — Тогава тя за първи път отвори дума за това. Преди си мълчеше.

— А ти подозираше ли нещо? — настоя Льовентал. — Да си имал някакво предчувствие? Смятал ли си, че Карвър може да е… ъъъ… този, от когото е заченала?

Съдържателят се изчерви.

— Знаех, че бащата е от Дънидин. Че не е от Хокитика, това показваше сметката.

— А Карвър е познавал Анна още от Дънидин, така ли?

— Тя пристигна с „На добър час“ — отвърна ядосано Клинч. — Друго не знам. Откъде ти хрумна да задаваш такива въпроси?

Льовентал му разказа за случилото се следобед в редакцията на „Уест Коуст Таймс“.

— Възможно е Анна да е излъгала. Да ни е преметнала. На нас и през ум не ни е минавало да се усъмним в думите ѝ. Поне досега.

Съдържателят присви очи.

— Кой друг би могъл да е, ако не е Карвър?

Льовентал присви устни.

— Не знам. Кой ли не. Може изобщо да не го познаваме.

— Думата на Карвър срещу думата на Анна — поде разгорещено Клинч. — Нали не взимаш страната на Карвър? Какво, като е отрекъл, нищо не му коства да отрече, нали?

— Не взимам ничия страна — успокои го вестникарят. — Но ми се струва, че моментът на признанието на Анна може да се окаже важен. Кой знае.

Клинч намръщено вдигна ръка и се почеса по бузата. При движението му Льовентал усети аромат на одеколон, явно съдържателят беше платил и за одеколон в бръснарницата, а не само за бръснене за едно пени, както правеха повечето мъже в Хокитика. Това подозрение беше потвърдено в следващия миг, когато Клинч отпусна ръка и вестникарят видя червеникави точици от раздразнение по меката му кожа. Льовентал дискретно го огледа от главата до петите. Сакото на Клинч беше изчеткано, яката му беше колосана, ризата му изглеждаше твърде бяла, ботушите бяха току-що лъснати. О, помисли си с жал вестникарят, той се е издокарал за Анна…

— Какво толкова, че е посочила бащата едва след смъртта на детето? — попита с дрезгав глас Клинч. — И уличниците имат някаква представа за почтеност, не разкриват с кого са лягали.

— Сигурно си прав — отвърна миролюбиво Льовентал. — Да не говорим повече за това.

— Господин Уолтър Муди, госпожа Лидия Уелс — представи ги един на друг Гаскоан. — Господин Муди пристига в Хокитика от Шотландия, за да натрупа състояние. Госпожа Уелс, както знаете, господин Муди, е собственичка на това заведение и е пламенен почитател на духовното.

Лидия направи красив реверанс, Муди се поклони почтително, макар и не много ниско. Обсипа я със задължителните комплименти, благодари ѝ надълго и нашироко за празненството и похвали обновената странноприемница. Колкото и да се стараеше обаче, поздравленията му звучаха насилени, погледнеше ли я, веднага се сещаше за Лодърбак и за Кросби Уелс.

Когато той приключи, тя попита:

— Проявявате ли интерес към окултното, господин Муди?

Нямаше как да отговори искрено, без да я засегне, и затова след кратко мълчание рече:

— Все още има много неща, които са загадка за мен, госпожо Уелс, ала смея да твърдя, че съм любознателен човек, и доколкото проявявам интерес към това, което засега не знам, то е с цел да го опозная, или, да се изразя по-ясно, да направя тъй, че да ми се изясни.

— Ловко боравите с езика, забелязвам — отвърна вдовицата. — Какво означава за вас, господин Муди, „да опознаете“? По начина ви на изразяване си личи, че придавате голямо значение на знанието.

Той се усмихна.

— Бих казал, че да опознаеш нещо, е да си го огледал от всички страни.

— Да си го огледал от всички страни — повтори домакинята.

— Но признавам, че ме хващате неподготвен, не съм имал възможност да обмисля тази дефиниция и не бих искал да ми я цитирате, поне докато не поразсъждавам на спокойствие как бих могъл да я защитя.

— Да — кимна тя, — дефиницията ви не е много добра. Толкова изключения има от вашето правило! Как бихте могли да огледате от всички страни един дух, да речем? Това е немислимо!

Муди отново се поклони сковано.

— Права сте, че е изключение, госпожо Уелс. Боя се обаче, че според мен духовете са напълно непознаваеми — не само за мен, а за всеки от нас, — и определено не смятам, че един дух може да бъде видян. Не желая да омаловажавам ни най-малко дарбите ви, но истината е, че не вярвам в духове, категорично.

— И все пак се опитахте да се сдобиете с билет за сеанса тази вечер — изтъкна вдовицата.

— Любопитството ми беше предизвикано.

— От духа, с който ще се опитаме да се свържем ли?

— Господин Стейнс? — Муди сви рамене. — Не го познавам.

Пристигнах в Хокитика половин месец след изчезването му. Но оттогава много съм слушал за него.

— Господин Гаскоан спомена, че сте дошли тук да натрупате състояние.

— Да, надявам се.

— И как ще го постигнете?

— С труд и добро планиране, предполагам.

— Има мнозина богати мъже, които почти не работят и изобщо не планират.

— Те са късметлии.

— А вие не желаете ли също да бъдете късметлия?

— Аз желая да мога да кажа, че съм заслужил съдбата си — отговори предпазливо той. — Късметът по своята същност е незаслужен.

— Колко благороден отговор.

— И искрен, надявам се.

— Аха, стигаме до въпроса за истината.

Гаскоан, който не отместваше очи от Лидия Уелс, се обади:

— Виждаш ли колко бързо щрака умът ѝ? Ей сега ще скочи и ще те разпердушини. Подготви се.

— Не знам как да се подготвя да бъда разпердушинен — отвърна Муди.

Секретарят на съда беше прав. Вдовицата вирна брадичка и попита:

— Религиозен ли сте, господин Муди?

— Аз съм човек на философията. Тези страни на религията, които могат да бъдат определени като философски, ме вълнуват дълбоко, останалите — не.

— Разбирам. Боя се, че при мен е точно обратното: само тези философии, които могат да бъдат определени като религиозни, представляват някакъв интерес за мен.

Гаскоан избухна в смях.

— Браво — възкликна той, размахал пръст, — това беше много добро!

Острият ум на вдовицата допадаше на Муди, но той не беше готов да ѝ отстъпи първенството.

— Явно ни свързват малко неща, госпожо Уелс — рече. — Надявам се, че липсата на общи интереси няма да се окаже пречка за приятелството ни.

— На различно мнение сме за съществуването на духовете, това вече го установихме — отвърна тя. — Позволете ми обаче да ви попитам друго. Какво ще кажете за душата, живата душа? Смятате ли, щом не можете да „познаете“ мъртвеца, че можете да „познаете“ някой жив човек?

Муди се замисли, на устните му играеше лека усмивка. След миг вдовицата додаде:

— Смятате ли, че може истински да „познаете“ приятеля си господин Гаскоан, да речем? Него можете ли да го огледате от всички страни?

Гаскоан изглеждаше ядосан, че е използван за пример в такъв схоластичен спор, и дори изрази гласно недоволството си, ала госпожа Уелс го накара да замълчи и отново повтори въпроса си.

Муди погледна Гаскоан. В интерес на истината през трите седмици на запознанството им той беше огледал като под лупа и най-незначителните на пръв поглед дреболии в нрава на секретаря на съда. Струваше му се, че вече познава добре обхвата и ограниченията на ума му, темперамента и навиците му. Като цяло смяташе, че би могъл да обобщи доста точно характера му. Даваше си сметка обаче, че Лидия Уелс се стреми да го вкара в капан, и в крайна сметка предпочете да отговори уклончиво, като повтори, че е пристигнал в Хокитика едва преди три седмици и дори не смеел да се надява, че за такова кратко време си е изградил вярна представа за душата на Гаскоан. Тази задача, добави той, изисква повече наблюдение.

— Господин Муди е бил пътник на капитан Карвър — обади се Гаскоан. — Пристигнал е с „На добър час“ в нощта, в която корабът се разби в плитчините.

Муди се посмути от това разкритие. При качването си на „На добър час“ беше използвал чуждо име и избягваше да изтъква, че е дошъл в Хокитика с него, заради това, на което по време на пътуването беше станал свидетел — или което си беше въобразил. Той се взря напрегнато във вдовицата, търсеше да зърне на лицето ѝ подозрение или белег на изненада, които да покажат, че тя знае за окървавения призрак в трюма на „На добър час“.

Лидия Уелс обаче само се усмихна мило и подхвърли:

— Така ли? В такъв случай се боя, че господин Муди е съвсем обикновен представител на човешкия род.

— В какъв смисъл? — попита сковано той.

Вдовицата се засмя.

— Вие сте късметлия, който гледа с презрение на идеята за късмета — обясни тя. — Опасявам се, господин Муди, че съм виждала безчет хора като вас.

И преди той да успее да измисли отговор на тази забележка, Лидия Уелс посегна към сребърната камбанка, разлюля я рязко и с дрезгав шепот, който придаде неочаквана внушителност на думите ѝ, оповести, че хората без билети трябва веднага да напуснат, време беше сеансът да започне.

Венера във Водолей

Колко различна беше тази сбирка от тайния съвет, провел се в „Короната“ преди три седмици! „Короната“ беше приютила дванайсетима мъже, които след пристигането на Муди бяха станали тринайсет, а тук, в салона на „Скитническа слука“, се бяха стекли единайсет, за да призоват дванайсетия.

Според указанията на Джоузеф Причард Чарли Фрост не изпускаше от очи Лидия Уелс, която покани седмината щастливци, сдобили се с билети, в салона, където Ах Сук и Ах Кю с лъскави от грима лица седяха с кръстосани крака от двете страни на камината. Завесите бяха дръпнати, само една газена лампа беше оставена запалена и тя светеше с възрозов отблясък. На метална подставка върху нея беше сложена медна чинийка с розово масло и затоплената от пламъка течност изпълваше стаята с приятен мирис.

Госпожа Уелс покани мъжете да се настанят на столовете, които, докато другите гости се изнизваха от „Скитническа слука“, бяха подредени в кръг в средата на салона. Седмината заеха местата си смутено. Един от тях току се кискаше пискливо, други се подсмихваха и сръчкваха с лакти съседите си. Вдовицата не обръщаше никакво внимание на суетнята, беше заета да гласи пет свещи във формата на звезда върху поднос, после една по една ги запали. След това хвърли клечката, седна и с приглушен заговорнически глас оповести, че през изминалите няколко часа Анна Уедърел се е подготвяла за предстоящото общение с мъртвите. Когато влезела, не бивало да я заговарят, тъй като и най-дребното нещо можело да смути покоя на съзнанието ѝ, което на свой ред щяло да попречи на вдовицата да изпълни ролята си на медиум. Съгласни ли били всички присъстващи да се държат тъй, все едно изобщо не забелязват Анна?

Присъстващите се съгласиха.

Съгласни ли са също така да подпомогнат вдовицата и да останат с отворени сетива до края на сеанса? Дава ли дума всеки от тях да седи с непредубедено съзнание и с отпуснати крайници, да диша дълбоко и спокойно и да съсредоточи вниманието си като монах по време на молитва?

Дадоха дума.

— Не знам какво точно ще се случи тази вечер — продължи вдовицата все така шепнешком. — Възможно е мебелите да се размърдат. Да усетим полъх — мнозина го наричат дъха на мъртвите, — щом установим връзка с духовете край нас. Възможно е мъртвите да проговорят през устата на живите. Или да разкрият себе си чрез някакъв знак.

— Какъв знак? — обади се един златотърсач.

Лидия Уелс насочи благия си взор към него.

— Понякога — рече тя тихо — по неизвестни за нас причини мъртвите не могат да говорят. В такива случаи те търсят друг начин да известят присъствието си. Участвала съм в един такъв сеанс в Сидни.

— И какво стана на него?

Погледът ѝ се премрежи.

— Една жена беше убита в дома си. Обстоятелствата около смъртта ѝ не бяха изяснени и затова няколко месеца по-късно подбрана група от спиритисти се събрахме в къщата ѝ, за да се свържем с нея.

— Как е била убита?

— Кучето, нейното куче я е нападнало — отвърна вдовицата. — Изведнъж скочило и прегризало гърлото ѝ.

— Ужас!

— Не думай!

— Обстоятелствата около смъртта ѝ бяха подозрителни — продължи госпожа Уелс, — защото кучето беше застреляно, преди властите да установят дали му има нещо. Разследването приключи набързо и обезумелият от скръб съпруг напусна града и отплава. Няколко месеца след това един слуга, работил в дома, потърси помощта на медиум. Решихме да проведем сеанса в стаята, в която жената е била убита. Един от членовете на нашата група, не медиумът, а друг известен спиритист, носеше часовник. В началото ние не знаехме за него, но така или иначе, часовникът е бил в джоба на жилетката му, закачен на верижка. Човекът ни се закле, че го е навил, преди да дойде, и по принцип часовникът бил точен. По време на сеанса от жилетката му се разнесе странно тихо жужене като от превъртане на бързи обороти. Всички го чухме, макар да не знаехме на какво се дължи. Той извади часовника и смаяно видя, че стрелките сочат един и три минути. Беше категоричен, че е навил часовника в шест вечерта, а още нямаше девет. Нямаше как стрелките да са се преместили толкова бързо сами, нито пък той случайно да ги е превъртял, без да иска. Опита се да го свери и стана ясно, че колелцето отказва да се движи. Механизмът беше счупен. Часовникът никога повече не проработи.

— И какво означава това? — попита някой. — Един и три минути?

Вдовицата още повече сниши глас.

— Предположихме, че духът на мъртвата жена се опитва да ни каже нещо. Навярно това беше часът на смъртта ѝ. Или пък беше предупреждение? Че в този час някой ще умре?

Сърцето на Чарли Фрост се разтуптя.

— Какво стана след това? — прошепна Нилсен.

— Решихме да останем в стаята до един и три минути през нощта. Мислехме, че духът ни приканва да изчакаме до този час и тогава ще се случи нещо. Когато часовникът удари един, изведнъж всички замълчахме и се възцари тишина, мина още една минута, после втора и точно когато се навърши третата, се чу силно тупване. Една картина беше паднала от кукичката си на стената. Обърнахме се и видяхме дупка в мазилката. Картината е била сложена, за да я скрие. Както можете да се досетите, жените се разпищяха, настана суматоха, представяте си суетнята. Някой донесе нож и от дупката в стената изчегърта куршум.

Фрост и Нилсен се спогледаха. Разказът на вдовицата им беше напомнил за куршума, необяснимо изчезнал в стаята на Анна Уедърел в „Скарата“.

— И разбрахте ли в крайна сметка какво се е случило с жената?

— О, да — кимна вдовицата. — Няма да навлизам в подробности, твърде много са, и ако ви интересува, може да ги потърсите във вестниците. С две думи, накрая се оказа, че жената не е била нападната от кучето, а е била убита от собствения си съпруг, след това той е застрелял кучето и е прерязал гърлото ѝ, за да прикрие следите си.

В салона се разнесе смаян шепот.

— Да — въздъхна Лидия Уелс, — трагична история. Жената се казваше Елизабет, не помня фамилното ѝ име. Добрата новина е, че когато възобновиха разследването на смъртта ѝ, вече разполагаха с две важни улики: че е била убита с куршум от боен колт и че смъртта ѝ е настъпила точно в един часа и три минути. — Тя замълча за миг, после се засмя. — Но вие не сте дошли да ме слушате да ви разказвам истории! — Вдовицата стана и неколцина понечиха също да се надигнат от любезност, но тя ги спря и каза: — За съжаление, на този свят скептиците са твърде много и за всеки добър човек има десетима не толкова добри. Някои от вас навярно ще се опитат да отрекат това, което ще се случи сега, и да ме опозорят. Затова ви призовавам да се огледате внимателно и да се уверите, че няма никакви номера, измами и заблуди. Знам също така, че мнозина самозванци се мъчат да си изкарват хляба с изкуството на прорицанията, ала се заклевам, че аз не съм от тях. — Госпожа Уелс разпери ръце. — Както виждате, не крия нищо в дрехите си. Не се притеснявайте, оглеждайте спокойно.

Думите ѝ предизвикаха приглушени възгласи и обръщане на глави, мъжете оглеждаха тавана, столовете, газената лампа на масата, свещите, килима. Чарли Фрост не откъсваше очи от Лидия Уелс. Вдовицата не изглеждаше напрегната. Завъртя се, за да покаже, че не крие нищо под полите си, след което спокойно седна и се усмихна. Посегна да махне едно конче от ръкава си и изчака останалите да се успокоят.

— Чудесно — рече тя, когато вниманието отново се насочи към нея. — Щом сте задоволили любопитството си и сме готови, ще угася и ще изчакаме Анна.

Тя се приведе напред и духна газената лампа, всичко потъна в сумрак, разпръскван от пламъчетата на свещите. След няколко секунди тишина се чуха три почуквания на вратата зад гърба им и Лидия Уелс, която все още се суетеше с лампата, извика:

— Влез!

Вратата се отвори и седмината мъже са обърнаха. Дори и Фрост забрави указанията на Причард и също погледна през рамо.

Анна стоеше на прага с унесено бледо лице. Беше облечена с траурната рокля, която ѝ беше дал Обер Гаскоан, и ако още тогава роклята ѝ стоеше зле, сега изглеждаше направо плашещо. Висеше от раменете ѝ все едно от закачалка. Пристегнатата талия падаше свободно, дантелата скриваше хлътналите гърди. Лицето на Анна беше изпито и бяло като платно. Тя сякаш не забелязваше присъстващите, пристъпи в салона с вперени напред очи и се отпусна на празния стол срещу Лидия Уелс.

Колко е изпосталяла! — помисли си Фрост. Обърна се към Нилсен да улови погледа му, но търговецът се взираше озадачено в Анна, смръщил вежди. Фрост със закъснение си спомни за задачата си и се завъртя към вдовицата: за краткия миг, в който всички се бяха извърнали към вратата, тя беше направила нещо. Да, със сигурност беше направила нещо, тъй като смутено, ала с видимо задоволство приглаждаше полите на роклята си и изражението ѝ изведнъж беше станало делово. Какво беше направила? Какво беше променила? В сумрака обаче нямаше как да се разбере. Фрост изруга наум, яд го беше на самия себе си, че се е обърнал. Точно за такъв номер за отклоняване на вниманието го беше предупредил Причард. Банкерът си обеща да не я изпуска повече от очи.

Ъглите на салона бяха напълно потънали в мрак. Единствената светлина идваше от премигващите свещи и на нея единайсетте лица имаха сив призрачен вид. Без да отделя поглед от вдовицата, Фрост отбеляза, че всъщност столовете са подредени не в кръг, а по-скоро в елипса, издължена към вратата и към мястото на Лидия в другия край. Заради това разположение при появата на Анна всички присъстващи се бяха извърнали към вратата — и с гръб към вдовицата. Навярно единствено китайците бяха видели какво е сторила госпожа Уелс през първите няколко секунди след влизането на уличницата и Фрост реши, че си струва да ги разпита след сеанса.

По заповед на вдовицата присъстващите се хванаха за ръце около трепкащите свещи, после тя въздъхна тежко и затвори очи.

Мина много време, преди видението да благоволи да я споходи. Мъжете седяха в пълна тишина близо двайсет минути, без да смеят да мръднат, дишаха дълбоко и чакаха. Чарли Фрост не отделяше очи от госпожа Уелс. Накрая от гърлото ѝ се изтръгна дрезгаво стенание. То се усили, не след дълго в него вече можеха да се различат накъсани срички и отделни думи. Те започнаха да образуват цели словосъчетания, молби, заповеди, вдовицата вдигна глава и закле света на мъртвите да ѝ изпрати духа на Емъри Стейнс.

В многобройните разговори през следващите дни Фрост описваше това, което последва, като „припадък“, „истерия“ и „гърчове“. Знаеше, че тези думи не са съвсем точни, тъй като не предаваха изцяло нито майсторското представление на Лидия Уелс, нито силното смущение, което той беше изпитал, докато я наблюдаваше. Госпожа Уелс многократно призова Стейнс, като изговаряше името му нежно, все едно викаше любимия си, а след като не получи отговор, започна да буйства. Разтресе се в конвулсии. Повтаряше безсмислени срички като бърборещо дете. Главата ѝ ту клюмваше на гърдите, ту рязко се отмяташе назад. Постепенно гърчовете стигнаха до своята връхна точка, тежкото дишане изведнъж секна и вдовицата рязко отвори очи.

По гърба на Чарли Фрост пробяга студена тръпка, Лидия Уелс се взираше право в него, а изражението ѝ… За първи път я виждаше в такова състояние, лицето ѝ беше сковано, призрачно бяло, ожесточено. Изведнъж обаче отнякъде полъхна течение, свещите припламнаха по-ярко и той видя, че Лидия Уелс гледа не към него, а над рамото му към Ах Сук, който седеше на възглавница в ъгъла. Фрост не премига, не отклони очи. От устата на вдовицата се отрони стон. Тя подбели очи. Мускулите на гърлото ѝ се изопнаха. Челюстта ѝ се раздвижи, все едно дъвчеше. И с чужд, несвойствен глас тя извика:

— Нгъ йе ней вай мът хк нгъ дей га зък гъ мин син тън вай вей нгъ гъ син ю фъ зак. Му лон ней хай бин, дан нгъ ко ют гам кът лай, нгъ ят дин въй ван дъ ней. Втъ йъ ван ней бос су…

Тялото ѝ потрепери, наклони се на една страна и политна към пода. В същия миг (Фрост и Нилсен щяха да обсъждат това необяснимо събитие седмици наред) газената лампа на масата рязко подскочи и падна върху подноса със свещите. На пръв поглед тази дребна неприятност не би трябвало да има особени последици, тъй като стъклото на лампата не се счупи и газта не се разля, само че внезапно цялата повърхност на масата лумна и пламъците осветиха седналите в кръг мъже. Те наскачаха, разнесоха се викове. Един златотърсач издърпа вдовицата настрани, други двама разчистиха канапето, за да я положат върху него, огънят беше потушен с няколко одеяла, лампата беше избутана на пода и угасена, отново се възцари мрак. Чарли Фрост се обърна и видя, че Анна Уедърел не е помръднала, изражението ѝ не е трепнало. Избухналият пожар като че ли изобщо не я беше изплашил.

Някой запали лампа.

— Това ли беше? Това ли чакахме?

— Какво каза тя?

— Направи малко място, ако обичаш.

— Ама как лумна само!

— Някаква долнопробна…

— Виж я дали диша.

— Признавам, че не очаквах да…

— Според теб това означаваше ли нещо? Дето тя го избълва. Или…

— Това не беше Емъри Стейнс, сигурен съм…

— Може би друг дух? Той се е вселил в…

— И лампата подскочи, без никой да я пипне!

— Трябва да питаме азиатците. Ей, това на китайски ли беше?

— Разбират ли те изобщо?

— Това на китайски ли беше, дето тя го каза?

Ах Кю обаче не разбра въпроса. Един златотърсач се наведе и го потупа по рамото.

— Какво каза? — попита той. — Какво каза тя? На китайски ли беше? Или не?

Ах Кю го гледаше объркано. Вместо него се обади Ах Сук.

— Лидия Уелс говори на китайски.

— Така ли? — Нилсен се завъртя нетърпеливо към него. — И какво каза?

Ах Сук впи очи в него.

— „Един ден ще се върна и ще те убия. Ти убил човек. Той умира и затова и ти умира. Един ден ще се върна и ще те убия.“

Нилсен се ококори и следващият въпрос замря на устните му неизречен. Той се обърна към Анна, която се взираше в Ах Сук озадачено. Чарли Фрост беше свъсил вежди.

— И къде е Стейнс в тези глупости? — попита един златотърсач.

Ах Сук поклати глава.

— Не Стейнс — рече той тихо.

Надигна се рязко от възглавницата и се приближи към прозореца.

— Не е Стейнс? — обади се друг. — А кой е тогава?

— Франсис Карвър — отвърна китаецът.

През салона мина гневна вълна.

— Франсис Карвър ли? И какъв тогава е този сеанс? Та Карвър още е жив! И аз мога да говоря с него, достатъчно е само да почукам на вратата му!

— Само че той е в „Палас“ — възрази някой. — Има поне петдесет метра оттук.

— Това няма значение.

— Не можеш да отречеш, че беше странно…

— И аз мога да говоря с Карвър — повтори златотърсачът твърдоглаво. — Не ми трябва медиум.

— Ами лампата? Как ще обясниш лампата?

— Сама се движеше!

— Летеше във въздуха!

Ах Сук беше застинал.

— Франсис Карвър — попита той Харалд Нилсен — е в „Палас“?

Нилсен го изгледа изненадано, всички знаеха къде е Карвър.

— Да, Карвър е отседнал в „Палас“ — потвърди той. — На „Гуляйджийска“. Сградата със сините корнизи. До железарията.

— Откога?

Търговецът се намръщи.

— От три седмици — отговори той и сниши глас. — От онази вечер, в която… В която „На добър час“ се удари в плитчините.

Другите около тях продължаваха да спорят.

— Не е сеанс, щом не е говорила с мъртвите.

— Да, в разговорите с Карвър накрая ти си мъртъв!

Избухна смях, след това някой попита онзи, който най-гръмогласно недоволстваше:

— Значи според теб има нещо гнило в тази работа, така ли? Някаква измама?

Златотърсачът като че ли се канеше да потвърди, но погледът му се спря на Лидия Уелс. Вдовицата все още беше в безсъзнание, лицето ѝ беше бяло. Устата ѝ зееше, виждаха се зъбите и сухият език, очите шаваха бавно под клепачите. Ако се преструваше, то го правеше много добре. Само че той си беше платил да види Емъри Стейнс, а не да чуе някакви неразбираеми брътвежи на китайски и да я гледа как припада. Дори нямаше как да е сигурен, че думите са били на китайски, можеше да са обикновени дрънканици! Нищо чудно да беше платила на китаеца, за да подкрепи лъжите ѝ. Ала тъй като беше плашлив по природа, не изрече на глас съмненията си.

— Не мога да кажа — заяви той сърдито.

— Ще я попитаме, щом се свести.

— А Франк Карвър говори ли китайски? — подхвърли подозрително някой.

— Нали постоянно пътува до Кантон.

— И е роден в Хонконг.

— Да, ама да говори езика като тях…

— Направо ми се издига в очите.

В този момент златотърсачът, който беше отишъл до кухнята, се върна с чаша вода и я лисна в лицето на Лидия Уелс. Тя се сепна и отвори очи. Мъжете се скупчиха около нея и един през друг я заразпитваха как е и дали е добре, така че първоначално вдовицата дори нямаше възможност да отговори. Тя объркано местеше поглед от човек на човек, после изведнъж се изсмя тихо, само че в смеха ѝ не се долавяше обичайната увереност. Някой ѝ подаде чаша андалуско бренди и когато госпожа Уелс я пое, се видя, че ръката ѝ трепери.

Щом тя отпи, последва нова канонада от въпроси: какво е станало? Какво помни? Кой беше говорил чрез нея? Видяла ли е Емъри Стейнс?

Отговорите ѝ бяха разочароващи. Не помнела нищо от мига, в който изпаднала в транс, и това било необичайно, поясни вдовицата, тъй като по принцип виденията се отпечатвали неизличимо в паметта ѝ. Мъжете я разпитваха без никакъв успех, тя само клатеше глава. Когато ѝ казаха, че е говорила на чужд език, и то съвсем гладко, госпожа Уелс изглеждаше искрено озадачена.

— Но аз не зная китайски — заяви тя. — Сигурен ли сте? И жълтите са го потвърдили, така ли? Било е наистина на китайски? Напълно ли сте сигурен?

Мъжете потвърдиха хорово, объркано и развълнувано.

— А тук какво е станало?

Вдовицата немощно вдигна ръка към обгорялата маса.

— Лампата падна — обади се един златотърсач. — Без никой да я пипа, сама си падна.

— Не просто падна, рееше се във въздуха!

Лидия спря погледа си върху газената лампа и след това като че ли се стегна.

— Така — въздъхна тя и се поизправи на канапето. — Значи съм повикала дух на китаец!

— Не съм платил да ни се месят някакви чужденци — обади се твърдоглавият златотърсач.

— Да — побърза да го успокои Лидия Уелс, — естествено. Разбира се, ще ви върна парите… Но кажете ми какво точно съм изрекла?

— Говорехте за някакво убийство — обади се Фрост, който продължаваше да я наблюдава внимателно. — И за отмъщение.

— Така ли? — възкликна смаяно госпожа Уелс.

— Ах Сук каза, че било свързано с Франсис Карвър — добави банкерът.

Госпожа Уелс пребледня и се приведе напред.

— Какво точно съм казала? Точните думи, ако обичате.

Мъжете се огледаха, ала видяха само Ах Кю, който седеше с каменно лице и мълчеше.

— Този не знае английски.

— Къде е другият?

— Къде изчезна?

Ах Сук се беше измъкнал незабелязано навън преди няколко минути. Разкритието, че Франсис Карвър се е върнал в Хокитика и че е тук от цели три седмици, го беше хвърлило в смут, изведнъж той беше изпитал нужда да остане сам.

Облегна се на парапета на верандата и плъзна поглед по „Гуляйджийска“ надолу към вълнолома. Дългата редица окачени фенери образуваше двоен тегел от светлина, който след двеста метра се сливаше в неясна жълтеникава черта, фенерите грееха толкова ярко, че в средата на улицата все едно беше пладне, и от контраста сенките отстрани изглеждаха още по-тъмни. Отгоре се зададоха двама подпийнали златотърсачи, прегърнати през кръста. Срещу тях вървеше уличница, вдигнала полите си над коленете. Тя огледа любопитно Ах Сук и в първия миг той се зачуди какво е привлякло вниманието ѝ, но после си спомни, че лицето му все още е изрисувано, очите му са издължени с туш, бузите са покрити с белило. Жената му подвикна, Ах Сук обаче поклати глава и тя продължи нататък. Някъде наблизо избухна гръмогласен смях, разнесе се ръкопляскане.

Ах Сук засмука устни. Франсис Карвър отново се беше върнал в Хокитика. Навярно не знаеше, че старият му познайник живее в Кънери, на някакви си осем километра от града. Карвър не беше от хората, които бездействат при надвиснала опасност, той би направил всичко по силите си, за да отстрани заплахата. В такъв случай, помисли си Ах Сук, явно преимуществото беше на негова страна. Той отново пое въздух и после поклати глава. Не, Лидия Уелс го беше разпознала. Сигурно веднага беше съобщила на Карвър.

Разговорът вътре отново се беше насочил към газената лампа, номер, който Ах Сук беше разгадал лесно. Лидия Уелс просто беше метнала примка върху колелцето на лампата, докато я угасяше. Конецът беше с цвета на роклята, а в другия си край беше вързан около китката ѝ. Достатъчно беше едно рязко движение на дясната ръка, и лампата щеше да падне върху свещите. Малката маса беше намазана предварително с парафин, който беше прозрачен и без мирис, така че на външен вид повърхността изглеждаше просто излъскана, но щом пламъкът я докоснеше, веднага щеше да се възпламени. Това беше най-обикновен трик, измама. Госпожа Уелс изобщо не се беше свързала с отвъдното и думите, които беше изрекла, не идваха от мъртвец. Ах Сук много добре го знаеше, защото те бяха негови.

Уличницата, която още се мотаеше отпред, подвикна на мъжете на верандата отсреща и повдигна още малко воланите на роклята си. Мъжете се развикаха и един скочи към нея. Ах Сук ги гледаше разсеяно. Чудеше се на необяснимата сила на женската истерия — толкова години Лидия Уелс не беше забравила заканата му. Тя не знаеше китайски. Как тогава беше възпроизвела думите и интонацията му толкова точно? Ето това беше свръхестествено. Дори и той беше готов да се закълне, че през устата ѝ е проговорил китаец.

Златотърсачите бъркаха в джобовете си за пари, уличницата ги чакаше отстрани. Откъм вълнолома се чу изсвирване, последвано от предупредителен вик, идваше приставът. Мъжете се разбягаха и в този миг Ах Сук взе решение.

Щеше веднага да се върне в Кънери, да събере нещата си от колибата и да се отправи към планината. Там щеше да се посвети изцяло на търсенето на злато. Щеше да спестява всяка намерена прашинка и да живее колкото се може по-просто, докато не събере пет унции. Докато не постигнеше тази цел, нямаше да посяга към опиума, нямаше да пие и да играе комар, щеше да купува най-евтината храна. Веднага щом събереше пет унции, щеше да слезе в Хокитика. Щеше да продаде златото в банка „Грей и Булър“ и после направо щеше да прекоси улицата до железарията на Тайгрийн отсреща. Щеше да сложи банкнотата на тезгяха и да купи патрони, кутия барут и пистолет. Оттам щеше да отиде в „Палас“, да се качи по стълбите, да отвори вратата на стаята на Карвър и да го убие. А след това? Ах Сук въздъхна отново. След това — нищо. Животът му щеше да е направил пълен кръг и той най-сетне щеше да намери покой.