Светилата

Първа точка на Овен

Първото, което Анна Уедърел зърна от Нова Зеландия, беше каменистият нос на полуостров Отаго: пъстри скали, които се спускаха отвесно в бялата пяна на прибоя, а над тях неравното покривало на полюлявана от вятъра трева. Слънцето току-що беше изгряло. От океана се вдигаше лека омара, скрила края на пристанището, където хълмовете синееха, после ставаха лилави, гърлото на залива се стесняваше и почти се затваряше. Слънцето беше ниско на изток, хвърляше мазна ивица жълта светлина върху водата и придаваше оранжев отблясък на скалите. Дънидин още не се виждаше, градът беше сгушен зад носа, по брега нямаше къщи и добитък и първото впечатление на Анна беше за безлюден залив, ясно небе и хълмиста земя, недокосната от човешки живот и ръка.

Юнгата на вахта беше мярнал брега в сумрачните часове преди изгрева и Анна не беше видяла как точицата на хоризонта нараства и с приближаването на парахода се показват очертанията на полуострова. Тя се беше събудила няколко часа по-късно от непривична какофония — непознати птичи крясъци, от които правилно се беше досетила, че най-сетне са близо до сушата. Стана от койката, като внимаваше да не събуди останалите жени, и на тъмно се среса и опъна чорапите си. Когато се качи по желязната стълба и излезе на палубата с наметнат на раменете шал, „Щастлив вятър“ вече заобикаляше носа и полуостровът беше пред нея — невероятно внезапно облекчение след дългите седмици в открито море.

— Прекрасни са, нали?

Анна се обърна. На перилата на бакборда се беше облегнало русокосо момче с мека шапка. Сочеше към скалите — тя вдигна поглед и видя птиците, чиито зловещи крясъци я бяха изтръгнали от обятията на съня, те бяха надвиснали като облак, кръжаха, спускаха се, искряха на светлината. Анна пристъпи към перилата. Птиците ѝ приличаха на големи чайки, отгоре крилете им бяха черни, а отдолу — светли, главите бяха снежнобели, човките — здрави и бледи. Една от птиците се стрелна пред кораба и върховете на крилете ѝ докоснаха водата.

— Красиви са — отвърна тя. — Буревестници ли са? Или корморани?

— Това са албатроси! — Момчето се усмихна щастливо. — Истински албатроси! Почакай да видиш този, щом се върне. Ей сега ще се появи пак, от известно време обикаля около кораба. О, боже, какво ли ще е да можеш да летиш? Представяш ли си?

Анна се усмихна. Албатросът се отдалечи, после зави и започна да набира височина.

— Те носят късмет — продължи момчето. — И са невероятни летци. Чувал съм, че понякога следвали някой кораб в продължение на месеци, в дъждове, в бури, чак до другия край на земното кълбо. Един господ знае къде са били тези и какво са видели.

Албатросът се изви на една страна и за миг стана почти невидим. Бяла игла, светла точица на фона на небето.

— За малко птици се носят толкова легенди — нареждаше момчето, без да отделя очи от албатроса. — Да, за гарваните, разбира се, а може би и за гълъбите, макар че те са наравно с бухалите и орлите. Но албатросите са различни. Имат тежест. Символично значение. Сякаш са ангелски създания, дори само като произнесеш името им, те полазват тръпки. Много се радвам, че най-сетне видях истински албатрос. Чувствам се направо озарен. И как охраняват пристанището! Хубаво предзнаменование, нали, за един град на златотърсачи? Чух ги да крякат — това ме събуди — и излязох да разбера какво става. В началото си мислех, че грухтят прасета.

Анна го измери с поглед. Той май се опитваше да се сближи с нея. Говореше, все едно се познават отдавна, макар че по време на пътуването от Сидни само се бяха поздравявали бегло, като цяло Анна се придържаше към женското отделение на кораба, а той — към мъжкото. Не знаеше името му. Често го беше мяркала отдалече, разбира се, но не му беше обърнала кой знае какво внимание. Сега обаче виждаше, че в него има нещо особено.

— И мен ме събудиха крясъците — призна тя. После добави: — Ще отида да повикам останалите. Не бива да изпуснат тази прекрасна гледка.

— Недей! — спря я момчето. — Не го прави. Представи си какво ще стане, ако се съберат всички тук. Няма да го понеса. Особено в този час. Все ще се намери кой да подхвърли: „Наместо кръст, на моя врат увисна Албатроса“ или „Той спря един от трима“11, и всичко ще потъне в караници до края на пътуването, ще се мъчат да изрецитират цялата балада, ще спорят кой стих след кой е и ще се хвалят с добрата си памет. Нека им се насладим сами. Изгревът е миг за усамотение, не си ли съгласна? Самотен час. Казват го най-вече за полунощ, но според мен полунощ е по-дружеска, тогава всички спят заедно в мрака.

— В такъв случай се притеснявам, че се натрапих на самотата ти — отвърна Анна.

— Не, не — отговори той. — В никакъв случай. Човек се наслаждава на самотата най-добре, когато има компания.

Ухили ѝ се и тя му се усмихна в отговор.

— Особено в компанията на сродна душа — додаде момчето и отново се обърна към морето. — Ужасно е да се чувстваш сам и наистина да си сам. Но когато не съм сам, ми е приятно да се наслаждавам на самотата. Погледни го! Какъв красавец! Ей сега ще се спусне насам.

— Птиците ми напомнят на кораби — рече Анна.

Той се обърна ококорен към нея.

— Наистина ли?

От вторачения му поглед тя се изчерви. Очите му бяха тъмнокафяви. Веждите му бяха гъсти, устните — месести. Носеше мека шапка с периферия, косата му беше тъмнозлатиста, около слепоочията и над ушите стърчаха рошави къдрици. Очевидно е бил късо подстриган преди няколко месеца и оттогава не беше ходил на бръснар.

— Просто така ми изглеждат — отговори срамежливо тя.

— Хайде, не спирай — призова я той. — Обясни!

— Големите кораби са толкова грациозни във водата — отвърна Анна, като отмести поглед настрани, — особено в сравнение с по-малките. Когато някоя лека лодка се полюшва на вълните, тя не е грациозна. Същото е при птиците. Големите не се оставят да бъдат подмятани от вятъра. Изглеждат царствени във въздуха. Като гледам този албатрос, все едно виждам голям кораб, който пори вълните.

Албатросът зави, за да се спусне отново пред парахода. Анна крадешком огледа обувките на момчето. Кафяви, кожени, със стегнати връзки, нито лъснати, нито прекалено износени, не издаваха нищо за миналото му. Най-вероятно и той идваше да забогатее на златните находища в Отаго като всички останали мъже на кораба.

— Права си! — извика момчето. — Да! Не е като лястовичките, нали? Албатросът си тежи на мястото, точно като кораб!

— Ще ми се да го видя по време на буря — рече Анна.

— Странно желание — отбеляза той. — Но да, и на мен ми се иска да го видя по време на буря.

Замълчаха. Анна чакаше момчето да се представи, но то не проговори повече и не след дълго усамотението им беше нарушено, на палубата се качиха и други. Непознатият свали шапка, тя направи реверанс и той изчезна. Анна се обърна отново към океана. Албатросите бяха останали зад гърба им, писъците и крясъците им бяха утихнали, заглушени от боботенето на парната машина и плисъка на вълните.

Меркурий в Риби, Сатурн в съвпад с Луната

Анна Уедърел и Емъри Стейнс бяха в затвора от нощта на пролетното равноденствие. Нейната гаранция беше определена на осем лири, възмутително голяма сума, която Анна нямаше как да плати сама. Този път не можеше да разчита на скрито в роклята си богатство, което да използва като залог, нито пък на работодател, който да ѝ се притече на помощ. Навярно Емъри Стейнс би ѝ протегнал ръка, само че и той беше задържан, на другия ден след завръщането си младежът беше арестуван по обвинение в документна измама, присвояване и престъпна небрежност. Гаранцията му беше лира и един шилинг — обичайната сума, — но той предпочете да не я плати, за да остане с Анна и да чака с нея да бъде призован пред съда.

След появата на Стейнс здравословното състояние на Анна започна бързо да се подобрява. Китките и ръцете ѝ се наляха, лицето ѝ вече не изглеждаше тъй изпосталяло, страните ѝ отново поруменяха. Възстановяването ѝ беше отбелязано със задоволство от доктор Гилис, който в седмиците след равноденствието посещаваше затвора почти всеки ден. Той ѝ беше изчел строга лекция за вредите от опиума и беше изразил пламенна надежда, че последният припадък ѝ е дал урок никога повече да не посяга към лулата, вече на два пъти била вадила късмет, не можела да разчита, че ще прескочи трапа и третия път. „Късметът — рече той — има свойството да се изчерпва, скъпа.“ Лекарят ѝ предписа намаляващи дози лауданум, за да преодолее тя по-безболезнено зависимостта си.

Същото лекарство беше дадено и на Емъри Стейнс: пет драма лауданум дневно, като количеството намаляваше с драм на половин на месец, докато рамото му заздравее. След като доктор Гилис заши и превърза раната, тя не изглеждаше толкова страшна, макар че младежът трудно движеше ръката си и не можеше да я вдигне над главата, като цяло обаче и неговото състояние се подобряваше. Когато вечер Кауъл Девлин донесеше стъкленицата с лауданум в затвора, Стейнс гледаше жадно как капеланът налива ръждивата течност в две тенекиени канчета. Младият златотърсач не можеше да даде разумно обяснение за внезапната си неутолима страст към опиата, но за разлика от него Анна като че ли не намираше никаква наслада в ежедневната си доза и дори бърчеше нос при миризмата. Девлин смесваше лауданума със захар и понякога добавяше шери, за да размие горчивия вкус на тинктурата, а след това съгласно строгите разпоредби на лекаря не оставяше двамата си питомници, докато те не пресушаха еднаквите чаши. Опиатът им действаше бързо, след няколко минути те въздъхваха, обронваха глави и се отнасяха в подводния лунен пейзаж на странни, обагрени в алено сънища.

През следващите седмици проспаха много промени в Хокитика. На първи април Алистър Лодърбак беше избран за народен представител от новоучредения избирателен район на Уестланд с триумфалната преднина от триста гласа. В речта си след победата той възхвали Хокитика и дори я нарече „най-ценния къс самородно злато на Нова Зеландия“, после изрази тъгата си, че се налага да напусне толкова скоро града, и увери гласоподавателите, че ще отнесе нуждите на обикновения златотърсач в новата столица, където щял да изкара мандата си в парламента като верен син на Уестланд. След речта съдията му стисна топло ръката и комисарят даде тон за мощен възглас „ура“.

На дванайсети април най-сетне беше завършен строежът на затвора и приюта на Джордж Шепард. Затворниците, сред които и Анна и Емъри, бяха прехвърлени от временната постройка в лагера в новата сграда на Гледка, където госпожа Джордж вече ги очакваше. След смъртта на Ах Сук се беше улисала изцяло в поръбване на завивките, шиене на униформи, готвене, съставяне на списъци с продукти и мерене на седмичната дажба тютюн и сол и доколкото беше възможно, се появяваше още по-рядко отпреди в обществото. Вечерите прекарваше в гробището на Гледка, а нощите — сама в дома си.

На шестнайсети април Франсис Карвър и Лидия Уелс най-сетне се ожениха, а церемонията, както беше отбелязано в „Уест Коуст Таймс“, „по отношение на облеклото, броя на присъстващите и обстановката напълно подобаваше на повторен брак на вдовица“. Ден след сватбата младоженецът получи голяма сума от „Гарити Груп“, с която се разплати с кредиторите си, и последните останки от медната обшивка на „На добър час“ бяха прибрани, а скелетът на кораба беше изоставен да бъде плячкосан за дърва за огрев. Карвър беше напуснал „Палас“ и сега пребиваваше в „Скитническа слука“ при съпругата си.

През тези седмици мнозина се изкачиха по лъкатушната пътека към Гледка да помолят за разговор с Емъри Стейнс. По строга заповед на тъмничаря Кауъл Девлин ги отпращаше, като ги уверяваше, че, да, Стейнс е жив, възстановява се след тежко нараняване и много скоро, веднага щом Мировият съд се произнесе, ще бъде освободен. Капеланът направи само едно изключение за Теру Тафарей, към когото Стейнс се беше привързал силно. Маорът рядко се задържаше задълго в затвора, но посещенията му ободряваха младежа и се отразяваха благотворно на състоянието му и затова Девлин също ги чакаше с нетърпение.

Стейнс, установи капеланът, беше благ доверчив момък, винаги усмихнат и с известна наивна слабост към чудатото. Рядко отваряше дума за дългото си отсъствие, повтаряше само, че не е бил добре и се радва, задето се е върнал. Когато Девлин го попита предпазливо дали си спомня да е виждал Уолтър Муди на борда на „На добър час“, Стейнс само се намръщи и поклати глава. Спомените му от онзи период бяха откъслечни и доколкото схващаше капеланът, се състояха по-скоро от впечатления, усещания и мимолетни проблясъци. Не помнел да се е качвал на кораб, нито пък крушение, но ясно виждал как вълните го изхвърлят на брега, докато е прегръщал каче с осолено говеждо и е кашлял вода. Помнел как се отправя към къщата на Кросби Уелс, помнел, че по пътя минал покрай група златотърсачи, седнали около огън, помнел дървета и течаща вода, помнел изгнилия корпус на изоставена лодка еднодръвка, стръмен склон и едно тъмночервено око на дива кокошка, помнел как всяка нощ сънувал сънища с карти таро, позлатени рокли и съкровище, скрито в чувал от брашно и пъхнато под легло.

— Всичко ми е като в мъгла — рече той. — Сигурно през нощта съм излязъл от вкъщи и някак си съм се загубил в гората, а след това не съм можел да намеря пътя обратно. Добре, че ме намери Теру!

— Още по-добре щеше да е, ако ви беше намерил по-рано — отвърна Девлин, като внимателно подбираше думите. — Ако се бяхте завърнали само три дни по-рано, нямаше да изземат находищата ви. Изгубили сте всичкото си имущество, господин Стейнс.

Това като че ли изобщо не безпокоеше младежа.

— Злато винаги може да се открие — отговори той. — Парите са само пари, на човек му се отразява добре да остане от време на време без пукнат грош. А и така или иначе, имам цяло състояние, заровено в долината Арахура. Щом се оправя, ще отида да го изкопая.

Естествено, беше необходимо доста време, за да изяснят този въпрос.

През третата седмица на април в „Уест Коуст Таймс“ беше отпечатан бюлетинът за следващото заседание на съда, в който се казваше:

Девлин прочете тази новина, докато си пиеше кафето в неделя, и веднага се отправи към „Короната“.

— Да, видях го — каза Муди, който закусваше препечен хляб с осолена херинга.

— Предполагам, си давате сметка за тежестта на обвиненията.

— Разбира се. Надявам се процесът да е кратък и едва ли съм единственият, който таи подобни очаквания.

Муди наля на госта чаша кафе, седна и любезно зачака капеланът да обясни какво го води при него. Девлин положи ръка на масата.

— Вие сте юрист по образование, господин Муди — рече той, — и доколкото ви познавам, сте умен човек, което ще рече, че не сте пристрастен. Познавате фактите в този случай така, както би следвало да ги познава един адвокат: от всички страни.

Муди се намръщи.

— Да, така е — потвърди той. — И много добре знам, че златото, намерено в дома на господин Уелс, не идва от „Аврора“. То не принадлежи на господин Стейнс, както и да го погледне човек. Нали не искате от мен да се явя в съда като защитник, отче?

— Точно това е молбата ми — възрази Девлин. — В Хокитика адвокатите са кът, а вие сте много по-обигран от тях.

Муди не вярваше на ушите си.

— Това е граждански съд! Как си представяте да извадя на бял свят цялата история и да въвлека всеки от вас, да не говорим за Лодърбак, Шепард, Карвър и Лидия Уелс?

— Вече е Лидия Карвър.

— Прощавайте, Лидия Карвър — поправи се той. — Отче, не смятам, че от мен би имало някаква полза в съда. И също така не виждам кой би спечелил от едно безжалостно разкриване на истината — златото в роклите, изнудването, миналото на Лодърбак и така нататък.

Всъщност той си мислеше за незаконородения Кросби Уелс.

— Не настоявам за безжалостно разкриване — отвърна капеланът. — Моля ви само да обмислите дали да не поемете защитата на госпожица Уедърел.

Муди вдигна изненадано вежди.

— Доколкото разбрах, госпожица Уедърел вече е наела адвокат.

— Опасявам се, че господин Фелоус не оправда името си12 — отговори Девлин. — След припадането на Анна в съда миналия месец той отказва да я представлява.

— Защо?

— Доколкото разбрах, се бои да не бъде обвинен в продажност. Анна е предложила да му плати от парите, които е очаквала да получи от дарението. Доста неразумен ход предвид всичко останало.

Муди се намръщи.

— А в съда няма ли служебен защитник?

— О, има, господин Харингтън, само че той е твърде близък със съдията. Няма да ни свърши работа, ако искаме да спасим Анна от Наказателния съд.

— Наказателния съд? Не говорите сериозно! — възкликна Муди. — Въпросът ще се реши още от Мировия съд, и то съвсем бързо, сигурен съм. Не се засягайте, отче, не подценявам вашите познания, ала все пак има огромна разлика между граждански и наказателен процес.

Девлин присви очи.

— Прочетохте ли бюлетина на съда в днешния вестник?

— Да.

— От началото до края?

— Така мисля.

— Не е зле да го погледнете отново.

Муди озадачено отвори вестника на трета страница, приглади го и плъзна поглед по бюлетина. Най-отдолу беше поместено следното съобщение:

Той смаяно вдигна вежди.

— Покушение ли?

— Доктор Гилис смята, че куршумът в рамото на Стейнс е от дамски пистолет — отвърна Девлин. — Той е споделил мнението си пред помощника на господин Клинч в „Скарата“, който си е спомнил за изстрелите в стаята на Анна през януари и на свой ред е разгласил на всеослушание историята. От съда веднага пратили човек в „Скарата“ и господин Клинч бил длъжен да предаде пистолета на Анна като доказателство. Впоследствие било потвърдено, че куршумът най-вероятно е бил изстрелян от това оръжие.

— Не ми се вярва господин Стейнс да е повдигнал обвинение срещу нея — рече Муди.

— Да, не е той — кимна Девлин.

— А кой тогава?

Капеланът се прокашля смутено.

— За съжаление, господин Фелоус все още разполага с проклетия акт за дарение, който е подписан от Кросби Уелс като свидетел и според който Стейнс дава две хиляди лири на Анна. Фелоус го е показал на тъмничаря Шепард, който, както знаете, го беше видял неподписан. Шепард дойде при мен и аз нямаше как да не призная, че подписът на Стейнс е подправен от Анна.

— О, боже!

— Хванали са я натясно — продължи Девлин. — Ако се признае за виновна за покушението, ще решат, че се е опитала да убие Стейнс, дори може да използват акта за дарение, за да покажат, че е разполагала с мотив да желае смъртта му.

— А ако отрече?

— Пак ще я обвинят, че е подправила подписа, и дори и да не се признае за виновна, ще поискат съдът да я обяви за невменяема. Шепард отдавна крие в ръкава си този коз. Опасявам се, че двамата с Фелоус са се обединили срещу нея.

— Господин Стейнс несъмнено ще свидетелства в нейна полза.

Девлин потрепери.

— Да, само че според мен той не осъзнава сериозността на положението. Стейнс е благодушен момък, но преценките му невинаги издават здрав разум. Когато споменах за възможността Анна да бъде обявена за невменяема например, той изпадна във възторг. Заяви, че точно това най-много харесвал в нея.

— А вие какво смятате? Момичето с ума си ли е?

— Това едва ли мога да определя аз — отвърна Девлин.

— Напротив — възрази Муди. — За да се докаже, че човек е с разсъдъка си, се взимат предвид свидетелствата на околните. Помолихте ли лекаря да изготви мнение?

— Надявах се вие да го направите.

— Хмм… — Той отново насочи вниманието си към вестника. — Ако се нагърбя да представлявам госпожица Уедърел, трябва да мога да разговарям с господин Стейнс.

— Това лесно ще се уреди, те са неразделни.

— Насаме и необезпокоявано.

— Ще ви осигуря всичко, от което имате нужда.

Муди забарабани с пръсти. След миг каза:

— Първо, разбира се, трябва да сме сигурни, че и двете страни са съгласни.

Утрото на двайсет и седми април дойде ясно и слънчево. Уолтър Муди стана още на зазоряване и отдели доста време на тоалета си. Обръсна се, среса се, приглади косата си с помада и си сложи одеколон зад ушите. Прислужницата в „Короната“ беше оставила току-що лъснатите му обувки пред вратата на стаята, а на скрина вътре беше извадила червена жилетка, сива вратовръзка и яка с остри краища. Беше изчеткала и изгладила редингота и го беше закачила на прозореца, за да не се измачка през нощта. Муди се облече внимателно, така че слезе да закуси чак когато камбаната удари осем, като по стълбите потупа джобчето на жилетката, за да се увери, че часовникът му е добре закрепен. Половин час по-късно се отправи нагоре по „Гуляйджийска“ с нахлупен на челото цилиндър и с кожено куфарче в ръка.

Щом се приближи към съда, му се стори, че отпред се е стекла цяла Хокитика, опашката се простираше до средата на улицата, тълпата изглеждаше нетърпелива, затаила дъх. Муди се нареди на опашката, която вървеше бързо, и не след дълго беше въведен в залата от двама строги пристави, които му наредиха грубо да не си придава важности, да не се обажда и да си свали шапката при влизането на съдията. Притиснал куфарчето към гърдите си, той си проправи път през навалицата, прескочи въженото ограждение и се настани на мястото си до обвинителя.

Като защитник Муди беше получил имената на призованите от обвинението свидетели три дни преди процеса. Те бяха вписани по реда, по който щяха да дадат показания в залата: господин Джоузеф Причард, господин Обер Гаскоан, отец Кауъл Девлин и тъмничарят Джордж Шепард, като тази последователност подсказваше каква ще е тактиката на обвинението в процеса срещу Анна. Списъкът със свидетелите за следобедното заседание беше много по-дълъг, в делото „Област Уестланд срещу господин Емъри Стейнс“ обвинението призоваваше господин Ричард Манъринг, господин Джон Кю Лон, господин Бенямин Льовентал, господин Едгар Клинч, господин Харалд Нилсен, господин Чарлс Фрост, госпожа Лидия Карвър и капитан Франсис Карвър. Веднага щом получи тези документи, Муди седна да доизбистри своята стратегия от две части, тъй като много добре съзнаваше, че създаденото сутринта впечатление ще окаже голямо влияние върху присъдата, която ще бъде произнесена следобед.

Най-сетне часовникът удари девет и седналите бяха призовани да се изправят. Тълпата се смълча в очакване на почитаемия съдия Кемп, който се качи на подиума, настани се тежко в креслото, даде знак на останалите също да седнат и делово продължи с процедурата. Беше червендалест мъж с дебели пръсти, гладко обръснат и с гъста остра коса, която беше странно подстригана, така че стърчеше над ушите, а на темето беше пригладена.

— Господин Уолтър Муди от името на обвиняемия — зачете той от тефтера пред себе си — и господин Лорънс Брохам за обвинението, подпомаган от господин Роджър Харингтън и господин Джон Фелоус от Мировия съд. — Съдията погледна над очилата си към тях. — Господин Муди, господин Брохам, преди да започнем, бих искал да подчертая две неща. Първото е следното. Ясно ми е, че това множество се е събрало днес не от любов към закона, ние обаче сме тук да служим на справедливостта, не на разпътността, независимо кой е изправен на подсъдимата скамейка и какво е обвинението. Ще ви бъда благодарен, ако сдържате разпита си на госпожица Уедърел и всички останали до границите на приличието. За занятието на госпожица Уедърел може да използвате едно от следните три названия: „дама на нощта“, „нощна пеперуда“ или „най-древния занаят“. Ясен ли съм?

Адвокатът и обвинението измърмориха утвърдително.

— Добре — кимна съдията. — Второто, което държа да отбележа, вече сме го обсъждали с вас насаме. Шестте обвинения, които ще бъдат разгледани днес — подправяне на документ, поява в нетрезво състояние и нанасяне на тежка телесна повреда в делото срещу госпожица Уедърел и документна измама, присвояване и престъпна небрежност в делото срещу господин Стейнс, — са взаимносвързани и всеки грамотен човек в Уестланд го знае. Предвид това смятам за уместно да отложа произнасянето на присъдата срещу госпожица Уедърел, докато не мине процесът срещу господин Стейнс, тъй че всяко от делата да бъде преценено в светлината на другото. Ясен ли съм? Добре. — Той се завъртя към пристава и заповяда: — Въведете обвиняемата.

При влизането на Анна в залата се разнесе шепот. Муди извърна глава да види приближаването ѝ и остана доволен от впечатлението, което клиентката му създаваше. Макар все още слаба, тя не изглеждаше тъй изпосталяла и отпаднала, слабостта ѝ беше по-скоро женствена, свидетелство за деликатност, а не за недохранване. Анна беше облечена в черната рокля на покойната съпруга на Гаскоан, косата ѝ беше пристегната на нисък кок. Приставът я насочи към свидетелската скамейка и тя положи ръка на Библията. Закле се тихо и скромно, а после се обърна към съдията със спокойно лице и отпуснати ръце.

— Госпожице Уедърел — рече той, — срещу вас са повдигнати три обвинения. Първо, подправяне на чужд подпис върху акт за дарение. Признавате ли се за виновна?

— Не, господине.

— Второ, публична поява в нетрезво състояние и неприлично поведение следобеда на двайсети март тази година. Признавате ли се за виновна?

— Не, господине.

— И, трето, нанасяне на тежка телесна повреда на господин Емъри Стейнс. Признавате ли се за виновна?

— Не, господине.

Съдията си записа отговорите и след това отбеляза:

— Безспорно съзнавате, госпожице Уедърел, че този съд няма правомощия да гледа наказателни дела.

— Да, господине.

— По третото обвинение може да бъде преценено, че е необходим процес пред Наказателен съд. В такъв случай ще останете задържана, докато делото се гледа пред Наказателен съд със съдебни заседатели. Разбирате ли какво означава това?

— Да, господине, разбирам.

— Добре. Седнете.

Тя седна.

— Господин Брохам — каза съдията Кемп, — съдът е готов да изслуша обвинението.

— Благодаря, господине. — Брохам беше слаб мъж със светли мустаци и проницателни воднисти очи. Той се надигна, подравни книжата на масата пред себе си и чак тогава започна: — Уважаеми господин Кемп, почитаеми колеги, госпожи и господа. На всички порядъчни граждани е известно, че опиумът е примитивно изкушение, опустошително и укорително както от обществена, така и от историческа гледна точка. Днес сме изправени пред тъжен пример за това: една млада жена, чиято слабост към опиата хвърля петно не само върху лика на Хокитика, а и върху целия току-що създаден район Уестланд…

Пледоарията на Брохам беше дълга и витиевата. Той напомни на присъстващите, че Анна вече веднъж е направила опит да посегне на живота си, и свърза този случай с припадъка ѝ следобеда на двайсети март, „като и двете събития — натърти той цинично — привлякоха вниманието на обществеността“. Спря се обстойно на подправянето на подписа на Стейнс върху акта за дарение, като хвърли съмнение върху валидността на документа, и подчерта колко много ще спечели Анна от деянието си. По обвинението в нанасяне на тежка телесна повреда той се разпростря в общи приказки колко опасно и непредсказуемо е поведението на пристрастените към опиума и след това описа раната на Стейнс в такива подробности, че се наложи да помогнат на една жена сред публиката да излезе навън. В заключение обвинителят призова присъстващите да пресметнат колко опиум може да се купи с две хиляди лири и след това риторично попита дали обществеността е готова да понесе такова количество да попадне в ръцете на увредената и пропаднала личност на госпожица Анна Уедърел, до неотдавна „дама на нощта“.

— Господин Муди — обади се съдията, след като Брохам седна. — Встъпително изказване на защитата.

Муди се надигна веднага.

— Благодаря, господине. Аз ще бъда кратък.

Ръцете му трепереха, той разпери длани на масата, за да ги успокои, и след това с глас, който звучеше много по-уверен, отколкото Муди се чувстваше, продължи:

— Още в началото бих искал да напомня на господин Брохам, че госпожица Уедърел е отхвърлила зависимостта си от опиата и с това постижение си извоюва най-искреното ми възхищение и уважение. Никой от нас няма съмнение, че тази слабост превръща госпожица Уедърел в лесна плячка на безбройните изкушения на пристрастяването, описани преди малко с такава наслада от господин Брохам. Самият аз никога не съм докосвал опиум — в същото ви увери и господин Брохам, — но бих се осмелил да предположа, че единствена причина за нашето въздържание е страхът, страхът от властта на опиата върху нас, страхът от неговата способност да пристрастява, страхът какво ще видим или ще направим, ако се поддадем на въздействието му. Отбелязвам го, за да подчертая факта, че слабостта на госпожица Уедърел в това отношение не е нещо невиждано, и отново повтарям поздравленията си, че се е заела тъй сърцато да я преодолее. Ала каквото и да се опитва да ви убеди господин Брохам, ние не сме тук, за да съдим нрава на госпожица Уедърел, нито нейния характер. Тук сме, за да отсъдим как можем да служим на справедливостта по отношение на три обвинения: в подправяне на документ, в непристойно поведение и в нанасяне на тежка телесна повреда. Подкрепям твърдението на господин Брохам, че подправянето на документ е сериозно престъпление, и не възразявам срещу убеждението му, че тежката телесна повреда е близък родственик на убийството, само че, както ще докажем сега пред вас, госпожица Уедърел е невинна и по трите обвинения. Тя не е подправяла документи, не се е и опитвала да навреди на господин Емъри Стейнс и припадъкът ѝ на двайсети март е също толкова непристоен, колкото и прилошаването на дамата, която беше изведена преди десет минути от съдебната зала. Напълно съм убеден, че показанията на свидетелите ще докажат невинността на клиентката ми, и то съвсем скоро. В очакване на тази щастлива развръзка, господин съдия, уважаеми колеги, госпожи и господа, без колебание се уповавам на закона.

Муди седна с разтуптяно сърце. Вдигна поглед, надяваше се на някакъв утвърдителен знак, но съдията се беше надвесил над тефтера и си записваше. От другия край на скамейката Брохам гледаше Муди със самодоволно изражение. Седналият до него Фелоус се приведе и прошепна нещо в ухото му, той се усмихна и му отговори.

— Благодаря, господин Муди — обади се най-сетне съдията, сетне подчерта със замах написаното и остави писалката. — Обвиняемата да стане. Господин Брохам, заповядайте.

Прокурорът се изправи и за втори път благодари на съдията. След това се обърна към Анна.

— Госпожице Уедърел, как си изкарвахте прехраната до вечерта на четиринайсети януари?

— Господин Брохам! — сопна се съдията. — Какво ви казах преди малко? Госпожица Уедърел е упражнявала най-стария занаят, това е достатъчно.

— Да, господине — кимна Брохам и започна отначало: — Госпожице Уедърел, вечерта на четиринайсети януари сте взели важно решение относно занятието си, нали така?

— Да.

— Какво по-точно е това решение?

— Да се откажа от него. От занаята.

— Какво имате предвид под „да се откажа“?

— Да не излизам повече на улицата.

Съдията въздъхна и примирено подхвърли:

— Продължавайте.

— Веднага ли си намерихте друга работа? — попита Брохам.

— Не — отвърна Анна. — Когато пристигна, госпожа Уелс ме взе при себе си в „Скитническа слука“. Започнах да се уча да редя таро и да разчитам звездните карти с идеята да ѝ помагам в гледането. Надявах се да си изкарвам прехраната като нейна помощничка.

— А имахте ли тази възможност, когато се отказахте от предишното си занятие?

— He. He знаех, че госпожа Уелс смята да се премести тук.

— В такъв случай как възнамерявахте да се издържате?

— Нямах ясен план — отвърна Анна.

— Никакъв план?

— Никакъв, господине.

— Не сте имали заделени пари? Или нещо друго, което да ви дава сигурност?

— Не, господине.

— В такъв случай сте направили доста крайна стъпка — отбеляза мило Брохам.

— Господин Брохам! — извика съдията.

— Да, господине?

— Пристъпете по същество.

— Разбира се. Този акт за дарение — обвинителят размаха листчето във въздуха — ви посочва, госпожице Уедърел, за получател на две хиляди лири. Съставен е на единайсети октомври миналата година. Дарителят, господин Емъри Стейнс, изчезна безследно на четиринайсети януари, същия ден, в който вие като щастлив получател на тази баснословна сума решавате да се откажете да излизате на улицата и да заживеете нов живот. Решение, взето без никакъв подтик и без ясен план за бъдещето.

— Възразявам! — Муди скочи. — Господин Брохам не е установил, че не е имало подтик госпожица Уедърел да промени занятието си.

Съдията прие възражението и обвинителят, смръщил ядосано вежди, се принуди да попита Анна:

— Госпожице Уедърел, подтикна ли ви нещо да вземете решение да престанете да продавате тялото си?

— Да — отвърна Анна и погледна Муди. Той ѝ кимна леко, окуражително. Тя си пое дъх. — Влюбих се. В господин Стейнс. Вечерта на четиринайсети януари за първи път прекарахме нощта заедно и след това вече не желаех да се продавам на улицата.

Брохам се намръщи.

— Същата тази нощ бяхте задържана и за опит да посегнете на живота си, нали така?

— Да. Мислех, че той не ме обича, тоест че не би могъл да ме обича, и това ми се стори непоносимо. И постъпих ужасно.

— Признавате ли, че сте се опитали да отнемете живота си онази нощ?

— Исках да се напуша — отвърна Анна, — но не съм имала намерение да си навредя.

— На процеса срещу вас, когато бяхте обвинена в опит за самоубийство, вие отказахте да дадете показания. Какво ви накара да промените решението си?

Муди и Анна не бяха обсъдили този въпрос и за миг той се притесни дали тя няма да сгреши, ала Анна отговори спокойно и чистосърдечно:

— Тогава господин Стейнс все още го нямаше. Мислех, че е нагоре по реката или някъде в кариерата, и смятах, че вероятно следи вестниците от Хокитика, за да е в крак с новините. Не исках да кажа нещо, което той да прочете и да му падна в очите.

Брохам се изкашля сухо в шепа.

— Разкажете, моля, какво точно се случи на четиринайсети януари — рече той — последователно и със свои думи.

Тя кимна.

— Към седем се видях с господин Стейнс в „Златната прах“. Той ме почерпи едно питие и след това ме придружи до дома си на „Гуляйджийска“. Към десет аз се върнах в стаята си в „Скарата“ и изпуших една лула. Чувствах се странно, както вече казах, и сложих малко по-голямо количество от обичайното. Сигурно съм излязла от „Скарата“, докато още съм била под въздействието на опиума, тъй като не помня нищо друго до събуждането си в затвора на другата сутрин.

— В какъв смисъл сте се чувствали странно?

— Ами бях едновременно тъжна, щастлива, унила… не мога да го опиша точно.

— В някакъв момент същата тази нощ господин Стейнс е изчезнал — рече Брохам. — Знаехте ли къде е отишъл?

— Не. За последно го видях в дома му на „Гуляйджийска“. Той спеше. Явно е излязъл, след като съм си тръгнала.

— С други думи, след десет вечерта?

— Да — кимна Анна. — Чаках го да се върне, а него го нямаше, не пристигаше и никаква вест. Когато госпожа Уелс ми предложи да се преместя в „Скитническа слука“, реших, че е най-добре да приема. Временно. Всички го смятаха за мъртъв.

— Виждали ли сте господин Стейнс между четиринайсети януари и двайсети март?

— Не, господине.

— Поддържали ли сте някаква връзка?

— Не, господине.

— Според вас къде е бил той в този период?

Анна отвори уста да отговори, но Муди се надигна и извика:

— Възразявам! Обвиняемата не може да бъде принуждавана да изказва предположения.

Съдията отново прие довода му и подкани Брохам да продължи.

— Господин Стейнс беше намерен следобеда на двайсети март с куршум в рамото — каза обвинителят. — По време на срещата ви на четиринайсети януари той беше ли ранен?

— Не — отвърна Анна.

— Същата вечер ли е била нанесена раната?

— Не мога да кажа. Когато го видях за последно, той си беше добре. Спеше.

Брохам вдигна малко дамско пистолетче от масата пред себе си.

— Познавате ли това оръжие, госпожице Уедърел?

— Да — кимна Анна, присвила очи към пистолета. — Мое е.

— Винаги ли го носите в себе си?

— Носех го, когато работех. Държах го в пазвата си.

— Във вас ли беше и вечерта на четиринайсети януари?

— Не. Бях го оставила в „Скарата“. Под възглавницата.

— Но всъщност сте работили вечерта на четиринайсети януари, нали?

— Бях с господин Стейнс.

— Не това ви питам — рече Брохам. — Работехте ли вечерта на четиринайсети януари?

— Да.

— И въпреки това твърдите, че сте оставили пистолета в стаята си.

— Да.

— Защо?

— Не смятах, че ще ми трябва.

— Но това е било необичайно, по принцип оръжието е трябвало да бъде с вас.

— Да.

— Някой може ли да потвърди къде се е намирал пистолетът онази вечер?

— Не — отвърна Анна. — Освен ако не е надникнал под възглавницата ми.

— Куршумът, изваден от рамото на господин Стейнс, е от точно такъв пистолет — продължи обвинителят. — Вие ли сте простреляли господин Стейнс?

— Не.

— Знаете ли кой го е направил?

— Не, господине.

Брохам отново се изкашля в шепа.

— Вечерта на четиринайсети януари знаехте ли на каква точно сума възлиза имуществото на господин Стейнс?

— Знаех, че е богат — отговори тя. — Всички го знаеха.

— Разговаряли ли сте с господин Стейнс онази нощ или някой друг път за намереното злато в дома на господин Кросби Уелс?

— Не. Никога не сме говорили за пари.

— Никога ли? — вдигна вежди Брохам.

— Господин Брохам! — обади се съдията.

Обвинителят сведе за миг глава.

— Кога научихте за първи път за намеренията на господин Стейнс, описани в този документ?

— Сутринта на двайсети март — отвърна Анна. Тя се поотпусна, отговорът на този въпрос беше многократно репетиран. — Капеланът донесе акта за дарение в „Скитническа слука“ и аз веднага отидох в съда да разбера какво означава. Господин Фелоус потвърди, че документът е редовен и изряден. Каза, че може да излезе нещо, тоест че имам право да предявя претенции към златото. След това се съгласи да отнесе от мое име документа в банката.

— И какво стана след това?

— Уговорихме се да се срещнем отново в пет часа в съда. Аз се върнах следобед и седнахме да поговорим. И тогава припаднах.

— На какво се дължеше припадъкът ви?

— Не зная.

— Били ли сте под въздействието на някакъв опиат или на алкохол?

— Не — отвърна Анна. — Бях абсолютно трезва.

— Някой може ли да го потвърди?

— Сутринта бях с отец Девлин, а следобеда прекарах в „Скарата“ при господин Клинч.

— В показанията си пред съда господин Шепард споменава, че във въздуха се е усещала силна миризма на лауданум — изтъкна Брохам.

— Навярно се е объркал — предположи Анна.

— Вие сте зависима от опиата, нали така?

— Не съм пипвала лулата, откакто се пренесох при госпожа Уелс — заяви твърдо тя. — Не съм пушила опиум от деня, в който ме пуснаха от затвора и обявих траур.

— Позволете ми да поясня, вие твърдите, че не сте докосвали опиум под никаква форма от припадъка си на четиринайсети януари, така ли?

— Да, точно така.

— И госпожа Карвър може да го потвърди?

— Да.

— Бихте ли разказали пред съда какво точно се е случило следобед на двайсет и седми януари преди появата на госпожа Карвър в „Скарата“?

— Бях в стаята си и разговарях с господин Причард — зарецитира Анна. — Пистолетът беше в пазвата ми както обикновено. Господин Гаскоан влезе внезапно и ме сепна, извадих пистолета и той неволно гръмна. Не ни беше ясно какво е станало. Господин Гаскоан предположи, че оръжието е повредено, и ме накара да го заредя отново, след което стреля повторно във възглавницата, за да провери дали е наред. После ми върна пистолета, аз го прибрах в чекмеджето и оттогава не съм го пипала повече.

— С други думи, онзи следобед са били произведени два изстрела.

— Да.

— Вторият куршум е заседнал във възглавницата ви — продължи прокурорът. — А първият?

— Той изчезна.

— Изчезнал е?

Брохам вдигна вежди.

— Да. Не разбрахме къде е попаднал.

— Да не би прозорецът да е бил отворен случайно?

— Не. Валеше. Не знам къде отиде куршумът. Никой от нас нямаше обяснение.

— Просто е изчезнал.

— Точно така — кимна Анна.

Прокурорът нямаше други въпроси. Седна, като се подсмихваше, и съдията подкани Муди да подложи обвиняемата на кръстосан разпит.

— Благодаря, господине — отвърна Муди. — Госпожице Уедърел, и трите обвинения срещу вас са повдигнати от господин Джордж Шепард, началника на затвора в Хокитика. Познавате ли го?

Бяха упражнявали този разговор много пъти и Анна без капчица колебание отвърна:

— Не.

— И въпреки това освен днешните обвинения Джордж Шепард многократно е отправял намеци за душевното ви състояние, нали така?

— Да, той твърди, че съм луда.

— Разговаряли ли сте някога с Джордж Шепард?

— Не.

— Имали ли сте някакво вземане-даване от каквото и да е било естество с него?

— Не.

— Знаете ли защо Джордж Шепард е тъй враждебно настроен към вас?

— Не — отвърна тя. — Нищо лошо не съм му направила.

— Разбрах обаче, че имате общ познат — рече Муди. — Прав ли съм?

— Да — кимна Анна. — Ах Сук. Китаец. Държеше пушалнята в Кънери и ми беше близък приятел. Беше застрелян на двайсети март. От Джордж Шепард.

Брохам скочи.

— Шепард разполагаше със заповед за задържането му и действаше като представител на полицията. Господин Муди си позволява да петни честта…

— Знам за заповедта, господин Брохам — прекъсна го Муди. — Повдигам въпроса, защото според мен общият познат представлява важна брънка между подсъдимата и тъжителя.

— Продължете, господин Муди — обади се съдията намръщено.

Брохам седна.

— Какво свързваше тъмничаря Шепард с Ах Сук? — попита Муди.

— Ах Сук е бил обвинен в убийството на брата на господин Шепард — отвърна Анна с ясен глас. — В Сидни. Преди петнайсет години.

В залата изведнъж се възцари гробна тишина.

— И как е приключил процесът?

— Ах Сук е бил оневинен в последния момент — отговори Анна. — И е бил освободен.

— Господин Сук ли ви е разказвал за това?

— Той не говореше много добре английски, но често споменаваше за „отмъщение“ и „убийство“. Понякога говореше насън. Тогава не всичко ми беше ясно.

— В тези моменти, за които става дума, как ви се струваше господин Сук?

— Напрегнат — отвърна Анна. — Може би дори изплашен. Чак после си дадох сметка за това. Разбрах за брата на господин Шепард едва след убийството на Ах Сук.

Муди се обърна към съдията и вдигна един лист.

— Защитата предоставя на вниманието на съда описание на процеса, публикувано на девети юли 1854 година в „Сидни Хералд“. Оригиналът се намира в архива на „Крайбрежна“, това е заверен препис.

Той пусна листа по веригата насядали на масата мъже, за да го предадат на съдията, и се обърна отново към Анна.

— Тъмничарят Шепард знаеше ли, че сте били близки с господин Сук?

— Това не беше тайна — отговори тя. — Почти всеки ден се отбивах в пушалнята, а друга пушалня в Кънери нямаше. Бих казала, че всички го знаеха.

— Ходенето ви там дори ви е донесло едно определено прозвище, нали?

— Да — кимна Анна. — Всички ме наричаха Анна Китайската.

— Благодаря, госпожице Уедърел. Това е всичко.

Муди се поклони на съдията, който се взираше в преписа на материала в „Сидни Хералд“, и седна.

Брохам, за когото това отклонение беше дошло като твърде неочаквана изненада, поиска отново да разпита Анна по повдигнатия от защитата въпрос. Съдията обаче отхвърли искането му.

— Тази сутрин сме се събрали тук заради три обвинения — рече той, после остави внимателно настрани статията за освобождаването на Ах Сук и сплете пръсти, — за подправяне на документ, за поява в нетрезво състояние и непристойно поведение и за нанасяне на тежка телесна повреда. Отбелязах факта, че познанството на госпожица Уедърел с господин Сук е било от значение за тъжителя, но не смятам, че това налага повторен разпит. Все пак целта е да преценяваме мотивите не на тъжителя, а на госпожица Уедърел.

Брохам изглеждаше изключително недоволен, Муди улови погледа на Анна и ѝ се усмихна, тя също му отвърна с усмивка. Бяха спечелили победа.

Първият призован свидетел беше Джоузеф Причард, който на въпросите на Брохам повтори разказа на Анна за случилото се на двайсет и седми януари в „Скарата“, първият куршум бил изчезнал след неволно произведен изстрел, а вторият бил изстрелян във възглавницата от Обер Гаскоан — за проба.

— Господин Причард — поде Муди, след като дойде неговият ред да разпита свидетеля, — какво всъщност правехте в стаята на госпожица Уедърел следобеда на двайсет и седми януари?

— Смятах, че има някакво друго обяснение зад така наречения ѝ опит да посегне на живота си — отвърна аптекарят. — Предполагах, че опиумът е бил отровен или примесен с нещо, и исках да разследвам случилото се.

— И успяхте ли?

— Да.

— Какво установихте?

— По вида на лулата си личеше, че е била използвана наскоро — отвърна Причард. — Но не от Анна. Тя беше трезва като монахиня. Очите ѝ ясно сочеха, че не е докосвала опиум от дни. Може би от нощта, в която беше намерена в безсъзнание на улицата.

— А самия опиум? Него изследвахте ли го?

— Не можах да го намеря. Обърнах чекмеджето, претърсих цялата стая, но не го открих. Нямаше го.

Муди вдигна вежди.

— Нямало го е?

— Да — кимна аптекарят.

— Благодаря, господин Причард. Това е всичко.

Харингтън се беше навел над бележника си и дращеше яростно. Откъсна листа и го сложи на масата тъй, че другите двама да прочетат написаното. Брохам вече не се усмихваше самодоволно.

— Поканете следващия свидетел — заповяда съдията, който също си водеше записки в тефтера.

Следващият свидетел беше Обер Гаскоан, неговите показания потвърдиха, че пистолетът е гръмнал неволно, куршумът е изчезнал, а вторият изстрел е бил произведен нарочно в леглото на Анна. Докато Брохам разпитваше секретаря на съда, той призна как изобщо не му е минало през ума, че следобед на двайсет и седми януари Емъри Стейнс може да е бил в „Скарата“, на въпроса на Муди той се съгласи, че все пак това е възможно. След като Гаскоан се върна на мястото си и седна, приставът въведе капелана на затвора Кауъл Девлин.

— Отче — поде Брохам, след като капеланът положи клетва. Той вдигна акта за дарение. — Как попадна у вас този документ?

— Намерих го в дома на Кросби Уелс на другия ден след смъртта му — отвърна Девлин. — Господин Лодърбак беше донесъл вестта за кончината му в Хокитика и тъмничарят Шепард ми възложи да отида да помогна да докараме тялото.

— Къде точно го намерихте?

— В печката. В къщата беше доста мрачно и унило, навън валеше, затова реших да запаля огън. Отворих долната вратичка и видях падналия там лист.

— И какво направихте след това?

— Прибрах го.

— Защо?

— Упоменатата в документа сума беше твърде голяма — отговори спокойно капеланът — и сметнах за по-благоразумно информацията да не се разгласява, докато здравето на госпожица Уедърел не се подобри, предишната вечер я бяха докарали в затвора по подозрение за felo de se13 и беше очевидно, че тя не е в състояние да понесе нови изненади.

— Това ли е единствената причина да приберете документа?

— Не. Както по-късно обясних на тъмничаря Шепард, не виждах смисъл да предавам документа на властите, тъй като тогава той беше невалиден.

— Защо е бил невалиден?

— Господин Стейнс не се беше подписал.

— И въпреки това в документа, който държа сега, има подпис на господин Стейнс! — извика Брохам. — Обяснете, моля, как е станало това.

— Боя се, че не мога — отвърна Девлин. — Не съм бил свидетел на подписването.

Обвинителят се запъна за миг, но бързо се окопити и попита:

— Кога разбрахте, че документът е бил подписан?

— Сутринта на двайсети март, когато го занесох на госпожица Уедърел в „Скитническа слука“. Разговаряхме с нея за други неща и по време на нашия разговор изведнъж забелязах, че отдолу се е появил подпис.

— Видяхте ли госпожица Уедърел да подписва акта за дарение?

— Не, не съм.

Личеше си, че отговорът му е смутил Брохам — за да си върне самообладанието, обвинителят попита:

— И за какво точно разговаряхте?

— Естеството на разговора ни попада под закрилата на тайнството на свещеническия ми сан — отвърна Девлин. — Не мога да го разкрия, нито да свидетелствам срещу госпожица Уедърел.

Брохам беше като попарен. Девлин обаче беше напълно прав и след дълги възражения и спорове обвинителят с вече не толкова самоуверен вид предостави свидетеля на защитата. Муди подреди книжата на масата пред себе си и поде:

— Отче, веднага след намирането на акта за дарение ли го показахте на тъмничаря Шепард?

— Не.

— В такъв случай той как е научил за него?

— Съвсем случайно — отвърна Девлин. — Държах документа в Библията си, за да не се намачка, и тъмничарят Шепард попаднал на него, докато разлиствал Свещеното писание. Това стана някъде около месец след смъртта на господин Уелс.

Муди кимна.

— Господин Шепард сам ли е бил, когато е станало това?

— Да.

— И какво направи?

— Посъветва ме да покажа документа на госпожица Уедърел и аз го послушах.

— Незабавно ли?

— Не, изчаках няколко седмици. Исках да разговарям насаме с нея, без госпожа Карвър да разбере, а подобна възможност все не се явяваше, тъй като двете жени живееха заедно и госпожица Уедърел рядко оставаше сама.

— Защо искахте разговорът ви с госпожица Уедърел да остане в тайна от госпожа Карвър?

— По това време смятах, че госпожа Карвър е законният наследник на намереното в дома на господин Уелс съкровище — рече капеланът. — Не исках да вбивам клин между нея и госпожица Уедърел заради един документ, който можеше да се окаже безвкусна шега. Сутринта на двайсети март, както сигурно си спомняте, госпожа Карвър беше призована в съда. Прочетох за това във вестника и веднага се отправих към „Скитническа слука“.

— А междувременно актът за дарение си е седял в Библията, така ли?

— Да.

— След като тъмничарят Шепард е открил документа, имало ли е случаи, в които той е оставал сам с вашата Библия?

— О, много. Всяка сутрин я взимам със себе си в лагера и често я оставям в кабинета му, докато върша делата си.

Муди помълча малко, за да могат слушателите да осмислят думите на Девлин, след това промени темата.

— Откога познавате госпожица Уедърел, отче?

— Запознахме се на двайсети март, когато отидох при нея в „Скитническа слука“. Оттогава тя е под мое попечителство в затвора и я виждам всеки ден.

— През това време имали ли сте възможност да я наблюдавате и да разговаряте с нея?

— Предостатъчно възможности.

— Бихте ли описали общото си впечатление за нейния характер?

— Впечатлението ми е благоприятно — отвърна капеланът. — Разбира се, с нея е било злоупотребявано и миналото ѝ е опетнено, но е нужна голяма смелост човек да се пребори с недостатъците си и аз съм много доволен от усилията ѝ в тази насока. Най-малкото тя отхвърли зависимостта си от опиата и е твърдо решена повече да не продава тялото си. За това заслужава поздравления.

— Какво е мнението ви за душевното ѝ състояние?

— О, тя е напълно нормална — премига Девлин. — Нямам и капчица съмнение.

— Благодаря, отче — рече Муди и се обърна към съдията. — Благодаря, господине.

Следваха експертизите на доктор Гилис и на доктор Сандърс, дошъл от Кумара да даде второ мнение за душевното състояние на Анна, както и на полицейския инспектор от Греймаут господин Уолшам.

Тъжителят Джордж Шепард беше призован последен.

Както беше очаквал Муди, Шепард се разпростря надълго и нашироко върху пропадналия нрав на Анна Уедърел, изтъкна зависимостта ѝ от опиума, противния ѝ занаят и предишния опит за самоубийство като доказателства за нейното безчестие. Описа подробно как поведението ѝ е прахосвало средства на правоохранителните органи и е нарушавало общоприетите нравствени норми и благоприличието и настойчиво препоръча обвиняемата да бъде прибрана в новопостроения приют на Гледка. Муди обаче беше подготвил добре защитата си: след разкритието за Ах Сук и показанията на Девлин думите на Шепард звучаха като злобно, дори дребнаво заяждане. Муди мълчаливо се поздрави, че е избрал пръв да повдигне въпроса за лудостта на Анна.

Когато най-сетне Брохам седна, съдията сведе поглед и рече:

— Свидетелят е на ваше разположение, господин Муди.

— Благодаря, господине — отвърна Муди и се обърна към тъмничаря. — Господин Шепард, според вас подписът на Емъри Стейнс върху акта за дарение подправен ли е?

Тъмничарят вирна брадичка.

— Бих го нарекъл почти съвършено копие.

— Прощавайте, господине, но защо „почти съвършено“?

Шепард се намръщи.

— Нелошо копие — поправи се той.

— А не може ли да бъде наречен и „точно копие“ на подписа на господин Стейнс?

— Това трябва да кажат експертите — сви рамене Шепард. — Аз не съм специалист.

— Господин Шепард, вие самият успяхте ли да намерите някаква разлика между този подпис и предоставените от Запасна банка документи с подписа на господин Стейнс?

— Не, не успях.

— В такъв случай на какво основание твърдите, че подписът е подправен?

— Когато през февруари видях за първи път въпросния акт за дарение, той не беше подписан — отвърна тъмничарят. — Госпожица Уедърел донесе същия документ в съда на двайсети март вече с подпис отдолу. Възможни са само две обяснения. Или тя е подправила подписа — и според мен точно това е истината, — или е била в тайно съглашение с господин Стейнс по време на отсъствието му, а в такъв случай излиза, че преди малко тя излъга.

— Всъщност има и трето обяснение — рече Муди. — Ако подписът наистина е подправен, както вие твърдите тъй уверено, възможно е да го е положил някой друг, а не Анна. Някой, който е знаел, че документът е у капелана и който е желаел по някаква причина да види госпожица Уедърел в затвора.

Шепард го изгледа студено.

— Намекът ви е обиден, господин Муди.

Муди бръкна в портфейла си и извади малко листче.

— Това тук — рече той — е запис на заповед от юни миналата година, изготвен от господин Ричард Манъринг и подписан от госпожица Уедърел. Забелязвате ли нещо странно в подписа на госпожица Уедърел, господин Шепард?

Тъмничарят се взря в листчето.

— Подписала се е с кръстче — рече гой.

— Точно така, подписала се е с кръстче — повтори Муди. — След като госпожица Уедърел дори не може да напише името си, господин Шепард, защо смятате, че тя е способна да пресъздаде „почти съвършено копие“ на чужд подпис?

Всички бяха вперили очи в тъмничаря. Той продължаваше да се взира в листчето.

— Благодаря, господине — обърна се Муди към съдията. — Нямам повече въпроси.

— Добре, господин Муди — отвърна съдията с тон, който можеше да бъде изтълкуван и като развеселен, и като неодобрителен. — Свободен сте.

Венера Зорница

Щом „Щастлив вятър“ хвърли котва на пристана в Порт Чалмърс и траповете бяха спуснати, Анна се нареди на опашката на жените за преглед от лекарската комисия. От карантинния навес тя се прехвърли в митническата барака, където прегледаха и подпечатаха документите ѝ. След като формалностите бяха приключени, я насочиха към магазията, за да си прибере пътния сандък (той беше съвсем малък, не по-голям от кутия за шапки, тя можеше да го носи под мишница), и там отново се забави, тъй като по погрешка багажът ѝ беше натоварен на чужда количка. Докато недоразумението се изясни и ѝ върнат сандъка, вече беше минало обяд. Когато най-сетне излезе от магазията, Анна с надежда се огледа за златокосото момче, което толкова ѝ беше харесало сутринта, но не видя нито едно познато лице, спътниците ѝ отдавна се бяха разпилели в оживлението на града. Тя остави сандъка на земята и се спря да оправи ръкавиците си.

— Прощавайте, госпожице — обади се глас и Анна се обърна: заговорила я беше пълничка жена с бакъреноруса коса и гладко лице, добре облечена в хубава зелена рокля от брокат. — Прощавайте, да не би случайно да пристигате сега?

— Да, госпожо — отвърна Анна. — Току-що слизам от кораба.

— От кой кораб?

— „Щастлив вятър“, госпожо.

— Да — кимна жената, — в такъв случай навярно можете да ми помогнете. Чакам една млада дама, Елизабет Макей. На вашата възраст, слаба, облечена като гувернантка, пътува сама…

— Боя се, че не съм я виждала.

— Ще навърши деветнайсет през август — продължи непознатата. — Тя е братовчедка на моя братовчедка, аз лично не я познавам, но съм чувала, че е хубавичка и спретната. Казва се Елизабет Макей. Не сте ли я виждали?

— Съжалявам, госпожо.

— С кой кораб, казахте, сте дошли, „Щастлив вятър“ ли?

— Да.

— Къде се качихте?

— В Порт Джаксън.

— Да, точно така. „Щастлив вятър“, потегля от Сидни.

— Колкото и да ми е неприятно, трябва да ви кажа, че на борда на „Щастлив вятър“ нямаше млади дами — рече Анна и замислено присви очи. — Бяхме аз, госпожа Патерсън, която пътуваше със съпруга си, госпожа Мейдър, госпожа Юърс и госпожа Кук, но всички те със сигурност са над четирийсетте. Нямаше деветнайсетгодишни.

— О, божичко — измърмори жената и прехапа устна. — Божичко, божичко…

— Случило ли се е нещо, госпожо?

— О — жената я хвана за ръката, — толкова сте мила. Аз имам девически пансион тук, в Дънидин. Преди няколко седмици получих писмо от госпожица Макей, с което тя ми се представи и плати в аванс за настаняването си, трябваше да пристигне днес. Ето. — Тя извади смачкано писмо. — Вижте, съвсем недвусмислено посочва датата.

Анна не посегна да вземе писмото.

— Съжалявам — рече тя и поклати глава. — Сигурна съм, че няма грешка с датата.

— О, извинявайте — отвърна жената. — Не можете да четете.

Анна се изчерви.

— Чета, но не много добре.

— Няма значение, няма значение — успокои я непознатата и прибра писмото в ръкава си. — Страшно съм притеснена за горката госпожица Макей. Страшно съм притеснена! Дали не ѝ се е случило нещо? Увери ме, че пристига днес, с този параход, а въпреки това, както вие твърдите, изобщо не се е качила на кораба! Сигурна ли сте? Абсолютно ли сте сигурна, че не е имало други млади дами?

— Предполагам, че има някакво простичко обяснение — отвърна Анна. — Може да се е почувствала зле в последния момент. Или пък да е изпратила писмо да ви предупреди за промяна в плановете си и то да се е загубило по пътя.

— Толкова сте мила, че ме успокоявате! — Жената отново ѝ стисна ръката. — Да, права сте, трябва да разсъждавам трезво и да не си измислям. Само ще се разтревожа повече, ако си представям какво лошо може да ѝ се е случило.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.

— Мило дете… Радвам се да се запозная с толкова мило красиво момиче. Аз съм госпожа Уелс, Лидия Уелс.

— Госпожица Анна Уедърел — представи се Анна и направи реверанс.

— Но бива ли такова нещо, да се тревожа за едно момиче, което пътува само, пред друго в същото положение — усмихна се госпожа Уелс. — А вие как така пътувате сама, госпожице Уедърел? Сигурно сте сгодена за някой златотърсач!

— Не, нямам годеник.

— В такъв случай навярно някой ви очаква тук. Баща ви или друг роднина ви е повикал да…

Анна поклати глава.

— Дойдох да започна живота си отначало.

— Е, намерили сте най-доброто място за това — отвърна госпожа Уелс. — Тук всеки започва отначало, защото просто няма друг начин! Значи сте съвсем сама?

— Да, сама съм.

— Много смело от ваша страна, госпожице Уедърел, изключително смело! Добре е, че по време на пътуването сте имали някаква женска компания, но кажете ми, има ли къде да отседнете тук, в Дънидин? В града е пълно със странноприемници с лоша слава. Красива госпожица като вас определено се нуждае от доброжелателен съвет.

— Благодаря ви за загрижеността — рече Анна. — Мислех да се настаня при госпожа Пенистън, за там се бях запътила.

Жената се ококори.

— При госпожа Пенистън?

— Чух ласкави отзиви за пансиона ѝ — отвърна Анна неуверено. — Вие не бихте ли го препоръчали?

— Уви, не — отсече госпожа Уелс. — Точно пансиона на госпожа Пенистън ли намерихте от всички заведения в града… Тя е пропаднала жена, госпожице Уедърел. Развалена жена. Трябва да се държите далеч от хора като нея.

— О! — възкликна Анна.

— Кажете ми пак какво точно очаквате да намерите в Дънидин? — попита сърдечно госпожа Уелс.

— Дойдох заради златната треска. Всички разправят, че в лагерите има повече злато, отколкото в земята. Мислех да започна някаква работа.

— Като прислужница в заведение навярно?

— Да, мога да поднасям питиета. Работила съм в странноприемници. Ръцете ми са здрави и съм честна.

— Имате ли препоръки?

— Много добри, госпожо. От „Емпайър“ в Сидни.

— Прекрасно!

Госпожа Уелс усмихнато я огледа от главата до петите.

— Щом не препоръчвате госпожа Пенистън… — поде Анна, но новата ѝ позната я прекъсна.

— О! — възкликна тя. — Хрумна ми идеалното решение! То ще реши дилемите и на двете ни, и вашите, и моите! Госпожица Макей предплати за една седмица, но не е тук и стаята ѝ е празна. Вземете я вие! Елате, ще я използвате, все едно сте госпожица Макей, докато ви намерим някаква работа и се установите.

— Много сте мила, госпожо Уелс — отвърна Анна, като отстъпи крачка, — но не бих могла да приема толкова щедра… Не бих се натрапила на гостоприемството ви.

— О, замълчете! — скара ѝ се госпожа Уелс и я хвана за лакътя. — Когато станем добри приятелки, госпожице Уедърел, ще поглеждаме назад към днешния ден и ще се дивим на щастливата случайност да попаднем една на друга. Аз вярвам в късмета! И в други неща, разбира се. Но стига съм бърборила, сигурно умирате от глад и копнеете за топла баня. Елате, ще се погрижа за вас и щом си починете, ще ви намерим някаква работа.

— Не желая да прося милостиня — рече Анна. — Не приемам подаяния.

— Какви подаяния, и дума не може да става — възрази Лидия Уелс. — Какво мило дете. Хей, носач!

Към тях изтича чипоносо момче.

— Занесете сандъка на госпожица Уедърел на „Къмбърланд“ №35 — заповяда госпожа Уелс.

Чипоносото момче се ухили, обърна се към Анна, огледа я внимателно и наместо поздрав игриво отметна падналия над очите си кичур коса. Лидия Уелс се направи, че не забелязва нахалството му, и строго тикна в ръката му монета. След това прегърна през рамо Анна и усмихната я поведе по улицата.

Екзалтация в Овен

Следобедното заседание на съда започна точно в един.

— Господин Стейнс — рече съдията, след като младежът положи клетва. — Предявени са ви три обвинения, първо, за подправяне на тримесечния отчет през януари 1866 година. Признавате ли се за виновен?

— Да, господине.

— Второ, присвояване на голямо количество злато, събрано от вашия служител Джон Кю Лон в находището „Аврора“ и впоследствие намерено в дома на покойния Кросби Уелс в долината Арахура. Признавате ли се за виновен?

— Да, господине.

— И накрая, престъпна небрежност и неизпълнение на задълженията към изискващи всекидневна поддръжка находища и участъци за период повече от два месеца. Признавате ли се за виновен?

— Да, господине.

— Виновен и по трите обвинения — обобщи съдията и се облегна. — Добре. Седнете засега, господин Стейнс. Защитник отново е господин Муди, а обвинител — господин Брохам, подпомаган от господин Фелоус и господин Харингтън от Мировия съд. Господин Брохам, заповядайте.

Както и предишния път, встъпителното изказване на Брохам имаше за цел да очерни обвиняемия и също като предходното беше дълго и витиевато. Обвинителят изброи всички проблеми, причинени от отсъствието на Стейнс, и обрисува вдовицата Уелс като трагична фигура с лъжливи надежди, разпалени у нея от обещанието за неочаквано наследство, което тя по погрешка (но съвсем разбираемо) смятала за част от имуществото на покойния си съпруг. Разпростря се върху покварата на богатството и нарече подправянето на отчета и присвояването „трезво и хладнокръвно извършени престъпления“. В отговор Муди само потвърди, че Стейнс напълно съзнава какви неприятности е предизвикало дългото му отсъствие и е готов да покрие възникналите щети и задължения.

— Господин Брохам — рече съдията, след като Муди приключи. — Свидетелят е на ваше разположение.

Обвинителят стана.

— Господин Стейнс! — Той вдигна един лист и го размаха, все едно беше заповед за задържане. — Този документ, издаден от кантората на „Нилсен и Сие“, представлява опис на имуществото на покойния Кросби Уелс. Имуществото, както е описано от господин Нилсен, включва и голямо количество злато, впоследствие оценено от банката на четири хиляди деветдесет и шест лири. Какво можете да ни кажете за това съкровище?

Стейнс отговори, без да се колебае:

— Златото е намерено в находището „Аврора“, което до неотдавна беше моя собственост. Събрано е от моя служител господин Кю в продължение на няколко месеца в средата на миналата година. Господин Кю претопи метала на кюлчета, както правеше винаги, и след това ми ги предаде. Само че аз не ги внесох в банката по сметката на „Аврора“, както ме задължава законът, а ги прибрах и ги зарових в долината Арахура.

Той говореше спокойно и чистосърдечно.

— Защо точно в Арахура? — попита Брохам.

— Защото в земите на маорите е забранено да се търси злато, а по-голямата част от Арахура попада в тях — отвърна Стейнс. — Смятах, че там съкровището е на сигурно място поне известно време, докато се върна и го изкопая.

— Какво възнамерявахте да правите с него?

— Исках да го разделя на две. Половината да остане за мен, а другата половина да даря на госпожица Уедърел.

— Защо?

Младият мъж направи озадачена физиономия.

— Боя се, че не разбирам въпроса, господине.

— Какво сте искали да постигнете, господин Стейнс, като подарите толкова голяма сума на госпожица Уедърел?

— Абсолютно нищо.

— Не сте искали абсолютно нищо?

— Да, точно така — отвърна лъчезарно Стейнс. — Иначе не би било подарък, нали?

— Съкровището — повиши глас Брохам, тъй като тук-там в залата се беше разнесъл смях — впоследствие е било открито в дома на покойния Кросби Уелс. Как е попаднало там?

— Не знам. Предполагам, че той го е изкопал и го е прибрал.

— Ако е така, защо според вас господин Уелс не го е отнесъл в банката?

— Не е ли очевидно?

— Боя се, че не е — отвърна студено обвинителят.

— Защото златото беше на кюлчета — обясни Стейнс. — И те бяха надписани, господин Кю беше изгравирал името „Аврора“ върху всяко от тях! Нямало е как Кросби Уелс да заяви, че е намерил златото в имота си.

— Защо не сте внесли златото в банката по сметката на „Аврора“, както повелява законът?

— Петдесет процента от находището принадлежаха на господин Франсис Карвър. Аз имах лошо мнение за него и не исках той да получи дял от печалбата.

Брохам се намръщи.

— Прибрали сте златото от „Аврора“, защото не сте искали да изплатите петдесет процента от дивидентите, които сте дължали на господин Карвър. А в същото време сте възнамерявали да дадете петдесет процента от същото съкровище на госпожица Анна Уедърел. Правилно ли ви разбирам?

— Да, точно така е.

— Простете, но намеренията ви ми се струват малко нелогични, господин Стейнс.

— Защо да са нелогични? Исках Анна да получи дела на Карвър.

— Защо?

— Защото тя заслужаваше да получи тези пари, а той заслужаваше да ги загуби — отвърна Емъри Стейнс.

Отново избухна смях, този път по-гръмогласен. Муди се притесни, беше предупредил Стейнс да не отговаря твърде наперено и самодоволно.

Когато залата утихна, съдията се обади:

— Нямате право да преценявате какво заслужава или не заслужава даден човек, господин Стейнс. От сега нататък се придържайте единствено към фактите, моля.

Стейнс веднага стана сериозен.

— Разбирам, господине — отвърна той.

Съдията кимна.

— Продължете, господин Брохам.

Обвинителят рязко смени темата.

— Нямаше ви в Хокитика повече от два месеца — рече той. — Какво наложи отсъствието ви?

— Срам ме е да си призная, но през това време бях под въздействието на опиума, господине — отвърна младежът. — Когато при завръщането си узнах, че са изминали два месеца, ми беше трудно да повярвам.

— Къде бяхте през този период?

— Предполагам, че съм прекарал по-голямата част от него в пушалнята в Кънери, но не мога да го заявя със сигурност.

Брохам замълча многозначително и после повтори:

— В пушалнята…

— Да, господине. Неин собственик беше Сук, Ах Сук. Обвинителят явно не желаеше да се разпростира върху темата за Ах Сук и бързо смени посоката.

— Бяхте намерен на двайсети март в дома на покойния Кросби Уелс. Какво правехте там?

— Струва ми се, че търсех съкровището си — отговори Стейнс.

— Само че нещо се обърках, не бях добре и не можех да си спомня къде съм го заровил.

— Кога развихте зависимост от опиума, господин Стейнс?

— За първи път посегнах към него в нощта на четиринайсети януари.

— С други думи, същата нощ, в която е починал Кросби Уелс.

— Така разбрах, да.

— Интересно съвпадение, не смятате ли?

Муди стана.

— Господин Уелс е починал от естествена смърт — заяви той.

— Не виждам какво значение може да има едно съвпадение с естествено настъпило събитие.

— Всъщност — обади се Брохам — при аутопсията в стомаха на господин Уелс е намерено малко количество лауданум.

— Малко количество — натърти Муди.

— Продължете с разпита, господин Брохам — рече съдията. — Седнете, господин Муди.

— Благодаря, господине — отвърна обвинителят и се обърна отново към Стейнс. — Имате ли някакво предположение, господин Стейнс, защо господин Уелс би поел каквото и да е било количество лауданум заедно с почти цяла бутилка уиски?

— Вероятно го е боляло нещо.

— Какво?

— Не знам — отвърна Стейнс. — Боя се, че това са само предположения, не познавах добре навиците на покойния и не съм бил с него въпросната вечер. Имах предвид, че лауданумът често се приема като болкоуспокояващо или като сънотворно.

— Но не и с бутилка уиски.

— Аз определено не бих направил такава комбинация. Но не мога да отговоря от името на господин Уелс.

— Вие взимате ли лауданум, господин Стейнс?

— Само по предписание.

— В момента имате ли такова предписание?

— Да, но то е съвсем отскоро.

— Откога по-точно?

— За първи път ми дадоха лауданум на двайсети март — отвърна младият мъж — като болкоуспокояващо и да притъпи глада ми за опиум.

— Преди двайсети март купували ли сте, или по някакъв друг начин сдобивали ли сте се със стъкленица лауданум от аптеката на Причард на „Колингуд“?

— Не.

— Няколко дни след смъртта на Кросби Уелс в дома му е била намерена стъкленица с лауданум. Знаете ли как е попаднала там?

— Не.

— Знаете ли дали господин Уелс е употребявал опиати?

— Той беше пияница — отговори Стейнс. — За друго не знам.

Брохам впи поглед в него.

— Разкажете, моля, последователно и със свои думи как прекарахте вечерта на четиринайсети януари.

— Към седем се видях с Анна в „Златната прах“. Изпихме по едно питие и след това се върнахме в дома ми на „Гуляйджийска“. После аз заспах и когато се събудих, трябва да е било към десет и половина, нея я нямаше. Нямах никакво обяснение защо си е тръгнала тъй внезапно и излязох да я потърся. Отидох в „Скарата“. Фоайето беше празно, не срещнах никого и по стълбите, вратата на стаята ѝ не беше заключена. Влязох и я видях легнала на пода, до нея бяха лулата, опиумът и лампата. Не можах да я събудя и докато я чаках да дойде на себе си, заразглеждах инструментите. Не бях пушил опиум преди, но отдавна копнеех да пробвам. Има нещо толкова загадъчно в това, както знаете, пушекът е тъй прекрасен, плътен… Лулата беше все още топла, лампата гореше и ми се стори, че това е някаква щастлива случайност. Реших да опитам. Анна изглеждаше направо блажена, усмихваше се.

— Какво стана след това? — попита обвинителят, тъй като Стейнс беше замълчал.

— От опиума се унесох, разбира се — отвърна младежът. — Беше прекрасно.

Брохам изглеждаше подразнен.

— А после?

— Надишах се хубаво, изтегнах се на леглото и заспах, по-точно не заспах, а сънувах или мечтаех, не знам как да го нарека. Когато се събудих, лампата беше угаснала, лулата беше празна и Анна я нямаше. За свой срам трябва да кажа, че изобщо не се замислих за нея. Исках само отново да се унеса. Изпитвах невероятен копнеж, още от първата глътка опиумът ме омагьоса. Знаех, че няма да намеря мира, докато не опитам отново.

— И това само от първата глътка? — попита недоверчиво Брохам.

— Да.

— И къде отидохте?

— Отправих се към пушалнята в китайското селище. Беше рано, тъкмо се разсъмваше. Не срещнах никого по пътя.

— Колко време останахте в китайското селище в Кънери?

— Според мен около половин месец, но не съм сигурен, дните се сливаха един с друг. Ах Сук беше много мил с мен. Прие ме, хранеше ме, внимаваше да не прекалявам с опиума. Отбелязваше си на дъсчица колко му дължа.

— През този период разговаряхте ли с някой друг освен с него?

— Не, но спомените ми наистина не са много ясни.

— Какво е следващото, което си спомняте?

— Един ден се събудих и Ах Сук го нямаше. Не ме свърташе в пушалнята. Той беше взел опиума със себе си, винаги така правеше, когато излизаше, и в отчаянието си обърнах цялата колиба наопаки, но не намерих нищо. После изведнъж си спомних за бучицата на госпожица Уедърел. Отправих се веднага към Хокитика. Валеше силно и нямаше много хора, стигнах до града, без да срещна познати. Влязох в „Скарата“ през задната врата и се качих по стълбите за прислугата. Изчаках Анна да слезе да обядва и се промъкнах в стаята ѝ, намерих опиума и инструментите в чекмеджето. Но се оказах в капан, не можех да изляза, тъй като в коридора някакви хора разговаряха точно пред вратата. След това Анна се върна и като я чух да влиза, се уплаших и се скрих зад завесите.

— Зад завесите?

— Да — потвърди Стейнс. — Бях зад завесите, когато ме уцели куршумът от пистолета на Анна.

Брохам почервеня.

— Колко време сте се крили зад завесите?

— Няколко часа — отвърна младежът. — Бих казал, най-малко от дванайсет до три. Но това е само предположение.

— Госпожица Уедърел знаеше ли, че сте в стаята ѝ?

— Не.

— А господин Гаскоан? И господин Причард?

— Не — повтори той. — Гледах да не мърдам и се стараех да пазя тишина. Сигурен съм, че никой не знаеше за мен.

Фелоус зашепна настойчиво в ухото на Харингтън.

— А какво стана, след като ви простреляха? — попита обвинителят.

— Мълчах си — отвърна Стейнс.

— Мълчали сте си?

— Да.

— Господин Стейнс — поде Брохам укорително, — сериозно ли възнамерявате да убедите съда, че сте били прострелян изведнъж, и то отблизо, и не сте извикали, не сте помръднали и по никакъв начин не сте издали присъствието си пред трима свидетели?

— Да.

— Как е възможно да не извикате?

— Не исках да загубя бучицата опиум.

Обвинителят го огледа преценяващо, в настъпилата тишина Харингтън му подаде листче, което Брохам прочете набързо, след това вдигна глава и попита:

— Според вас, господин Стейнс, възможно ли е госпожица Уедърел да е знаела, че се криете зад завесите следобеда на двайсет и седми януари и нарочно да е стреляла към вас?

— Не — отвърна Стейнс. — Според мен не е възможно.

Присъстващите в залата бяха затаили дъх.

— Защо смятате така?

— Защото ѝ имам доверие.

— Питам ви дали е възможно — уточни Брохам, — а не дали е вероятно.

— Разбирам въпроса ви. Но отговорът ми си остава същият.

— И какво ви кара да изпитвате такова доверие към госпожица Уедърел?

— Нищо не може да „накара“ човек да изпитва доверие! — избухна младежът. — Доверието се дава, и то доброволно. Как да ви отговоря?

— Ще опростя въпроса си — рече обвинителят. — Защо вярвате на госпожица Уедърел?

— Вярвам ѝ, защото я обичам.

— А как започнахте да я обичате?

— Като ѝ се доверих, разбира се!

— Аргументите ви се въртят в кръг.

— Да, няма друг начин! — извика Стейнс. — Истинското чувство винаги е такова, или се върти в кръг, или е парадоксално, защото причината за него и неговият израз са две половини на едно цяло! Любовта не може да бъде сведена до списък с причини и един списък с причини не може да роди любов. Ако някой не е съгласен с мен, значи не е обичал или поне не е обичал истински.

За миг се възцари тишина. После от дъното на залата се разнесе тихо подсвирване и в отговор се чу сподавен смях.

Господин Брохам беше видимо ядосан.

— Надявам се да ми простите, господин Стейнс, но ми се струва необичайно да крадеш опиат от човека, в когото си влюбен.

— Знам, че е лошо — отвърна младежът. — Много ме е срам от това, което направих.

— Някой може ли да подкрепи твърденията ви къде сте били през тези два месеца?

— Ах Сук.

— Господин Сук вече не е сред живите. Друг?

Стейнс се замисли, после поклати глава.

— Не се сещам за друг.

— Нямам повече въпроси — оповести Брохам рязко. — Благодаря, господин съдия.

— Свидетелят е ваш, господин Муди — обади се съдията.

Муди също му благодари. Отдели няколко секунди да подреди книжата на масата, докато чакаше шепотът наоколо да заглъхне, и поде:

— Заявихте, че имате лошо мнение за господин Карвър, господин Стейнс. На какво се дължи то?

— Той преби Анна. Преби я най-хладнокръвно, когато тя беше с дете. И детето загина.

Залата утихна.

— Кога е станало това? — попита Муди.

— Следобед на единайсети октомври миналата година.

— На единайсети октомври — повтори той. — Вие бяхте ли свидетел на случилото се?

— Не.

— Как разбрахте за него?

— От господин Льовентал малко по-късно. Той я е намерил на улицата, окървавена и смазана от бой. Може да потвърди в какво състояние я е заварил.

— По каква работа сте се видели с господин Льовентал този ден?

— По съвсем друг въпрос. Отбих се през редакцията, защото исках да публикувам обявление във вестника.

— Относно?

— Покупката на корита за промиване.

— Изненада ли ви побоят над госпожица Уедърел? — попита Муди.

— Не — отвърна Стейнс. — Вече знаех, че Карвър е негодник, и съжалявах, че сме съдружници. Той ми предложи да ми помогне с пари, когато пристигнах в Дънидин, така се запознах с него същия ден, в който слязох от кораба. Не заподозрях нищо нередно. Бях съвсем неопитен. Стиснахме си ръцете и въпросът беше решен, но не след дълго започнах да чувам разни истории за него и за госпожа Карвър, те работеха заедно. Когато узнах какво са сторили с господин Уелс, изтръпнах. Осъзнах, че съм станал съдружник с един изпечен негодник.

Младежът избързваше. Муди се покашля, за да му напомни да не изпреварва последователността на събитията, за която се бяха разбрали, и рече:

— Да се върнем на вечерта на единайсети октомври. Какво направихте вие, след като господин Льовентал ви уведоми за побоя над госпожица Уедърел?

— Отправих се към долината Арахура, за да известя господин Уелс.

— Защо смятахте, че вестта е важна за господин Уелс?

— Защото той беше бащата на детето в утробата на госпожица Уедърел и аз реших, че е редно да узнае за смъртта му.

Залата се беше смълчала, чак се чуваше шумът от улицата.

— Как реагира господин Уелс на вестта, че детето му е мъртво?

— Той беше мълчалив човек — отвърна Стейнс. — Почти не говореше. Пийнахме заедно и аз поседях с него.

— Онази вечер разговаряхте ли с господин Уелс за друго?

— Разказах му за съкровището, което бях заровил недалече от дома му. Заявих, че ако Анна прескочи трапа — тя беше жестоко пребита, — ще ѝ дам дела на Карвър.

— Същата нощ ли изразихте намерението си в писмен вид?

— Уелс написа документа, но аз не го подписах.

— Защо?

— Не помня вече защо — отговори Стейнс. — Доста бях пийнал и беше станало късно. Навярно разговорът ни се е отплеснал към друга тема или пък просто съм забравил да се подпиша. Така или иначе, поспах малко и после рано сутринта се върнах в Хокитика да проверя как е госпожица Уедърел. Това беше последната ми среща с господин Уелс.

— Казахте ли на господин Уелс къде точно е заровено златото?

— Да. Описах му мястото.

След това пред съда бяха изслушани показанията на Манъринг, Кю, Льовентал, Клинч, Нилсен и Фрост, които от първия до последния разказаха за съкровището, намерено в дома на Кросби Уелс и след това преместено, все едно претопеното злато наистина е било събрано в „Аврора“. Манъринг говори за продажбата на „Аврора“, а Кю свидетелства за претопяването на златото. Льовентал разказа подробно как вечерта на четиринайсети януари се е срещнал с Алистър Лодърбак, от когото е научил за смъртта на Кросби Уелс. Клинч потвърди, че е закупил имота на следващия ден. Нилсен обясни как златото е било скрито в къщата на Уелс, а Фрост удостовери стойността му. Никой не спомена за роклите на Анна, за разбилия се в плитчините платноход „На добър час“ и за всички други въпроси и открития, предшествали тайната среща в „Короната“ преди три месеца. Разпитите минаха необезпокоявано и не след дълго съдията призова на свидетелската скамейка госпожа Лидия Карвър.

Тя беше облечена в черна рокля, върху която беше сложила елегантен черен жакет за езда с буфан ръкави. Ярката ѝ червена коса беше вдигната на кок, закрепен с черна кадифена лента. Когато госпожа Карвър мина край масата на защитата и обвинението, Муди усети аромат на камфор, лимон и анасон, силната остра миризма му напомни за празненството в „Скитническа слука“ преди сеанса.

Госпожа Карвър изкачи няколкото стъпала до свидетелската скамейка на един дъх, но щом зърна седналия отсреща Емъри Стейнс, за миг забави крачка. Колебанието ѝ трая съвсем кратко, тя бързо се съвзе, обърна гръб на Стейнс, усмихна се на пристава и вдигна снежнобялата си ръчичка да се закълне.

— Госпожо Карвър — поде Брохам, след като приставът отстъпи, — познавате ли обвиняемия Емъри Стейнс?

— Боя се, че никога не съм имала удоволствието да бъда представена на господин Емъри Стейнс — отвърна тя.

За огромна изненада на Муди младежът се изчерви чак до коренчетата на косата си.

— Въпреки това вечерта на осемнайсети февруари сте организирали сеанс, за да се свържете с него — продължи Брохам.

— Така е.

— Защо се спряхте точно на господин Стейнс?

— Боя се, че истината е чисто меркантилна — отвърна госпожа Карвър с лека усмивка. — По това време целият град говореше за изчезването му и аз реших, че името му ще привлече повече посетители. Това беше единствената причина.

— Когато публикувахте обявлението за този сеанс, знаехте ли, че намереното в дома на покойния ви съпруг съкровище идва от находището „Аврора“?

— Не.

— Имахте ли някаква причина да подозирате, че господин Стейнс е свързан с покойния ви съпруг?

— Абсолютно никаква. За мен той беше просто едно име, знаех само, че е изчезнал и е оставил множество находища.

— Не знаехте ли, че настоящият ви съпруг, господин Карвър, притежава половината от едно от находищата на господин Стейнс?

— О, с Франсис никога не сме обсъждали вложенията му.

— Кога научихте за истинския произход на съкровището?

— Когато в края на март Запасна банка публикува обявление във вестника, с което уверяваше читателите, че златото наистина е било на кюлчета и произходът му може да бъде проследен.

Брохам се обърна към съдията.

— Моля съдът да отбележи, че обявлението е отпечатано в „Уест Коуст Таймс“ на двайсет и трети март тази година.

— Отбелязано, господин Брохам.

Обвинителят се обърна отново към госпожа Карвър.

— Вие сте пристигнали в Хокитика в четвъртък, на двайсет и пети януари 1866 година, с парахода „Уайкато“. Веднага след слизането си от кораба сте отишли в съда да оспорите продажбата на имота на покойния си съпруг. Така ли е?

— Точно така.

— Как научихте за смъртта на господин Уелс?

— Господин Карвър ми донесе вестта лично — отвърна тя. — Естествено, постарах се веднага да замина за Хокитика. Искаше ми се да присъствам на погребението, но за съжаление, закъснях.

— При заминаването си от Дънидин знаехте ли, че в имуществото на господин Уелс има цяло съкровище с неустановен произход?

— Не. Разбрах за това едва след като пристигнах в Хокитика и прочетох статиите в „Уест Коуст Таймс“.

— Въпреки това преди заминаването сте продали дома и заведението си в Дънидин.

— Да, така е — кимна госпожа Карвър, — но решението не е толкова внезапно, колкото вероятно изглежда отстрани. Аз си изкарвам хляба в сферата на забавленията, а в Дънидин вече не е толкова оживено както преди. Отдавна обмислях да се преместя на Западния бряг и следях внимателно „Уест Коуст Таймс“ с тази мисъл наум. Когато научих за смъртта на Кросби, реших, че това е идеалната възможност. Можех да започна наново на място, където търговията със сигурност ще върви добре, а и щях да съм близо до гроба му, такова беше желанието ми. За съжаление, не получихме възможност да преодолеем различията си, докато той беше жив, а раздялата ни ме нарани дълбоко.

— С господин Уелс сте били разделени по време на смъртта му, така ли?

— Да.

— Колко време сте живели отделно?

— Девет месеца, ако се не лъжа.

— Каква беше причината за раздялата ви?

— Господин Уелс предаде доверието ми — отвърна госпожа Карвър.

Тя замълча, а Брохам хвърли притеснен поглед към съдията и я подкани:

— Бихте ли обяснили по-обстойно, моля?

Госпожа Карвър отметна глава.

— При мен живееше една млада жена, от която господин Уелс се възползва по отвратителен начин. С Кросби се скарахме жестоко и малко след това той напусна Дънидин. Не знаех къде е отишъл и той не ми писа. Разбрах къде е бил едва когато господин Карвър донесе вестта за смъртта му.

— А въпросната млада жена…

— Госпожица Анна Уедърел — отговори ясно тя. — Бях проявила милосърдие да я приема в дома си и тя твърдеше, че е много благодарна за това. Господин Уелс опетни моето милосърдие, а госпожица Уедърел злоупотреби с него.

— Познанството между госпожица Уедърел и господин Уелс запазило ли се е след преместването им в Хокитика?

— Нямам никаква представа.

— Благодаря, госпожо Карвър. Нямам повече въпроси.

— Благодаря, господин Брохам — отвърна тя мило.

Муди вече се надигаше в очакване съдията да го покани да поеме разпита.

— Госпожо Карвър — рече той веднага щом това стана, — през март 1864 година покойният ви съпруг Кросби Уелс е попаднал на богата жила в долината на Дънстан, прав ли съм?

Личеше си, че въпросът му е изненадал госпожа Карвър, но тя отвърна:

— Да, така е.

— Господин Уелс не е предал съкровището за съхранение в банката, нали така?

— Да, отново сте прав.

— Вместо това е наел частен конвой, за да превози златото от Дънстан в Дънидин, където сте го получили вие.

По лицето на госпожа Карвър пробяга тревога.

— Да — отвърна тя предпазливо.

— Бихте ли описали как е било съхранявано и пренесено златото?

Тя се подвоуми, но насоката на разпита очевидно я беше хванала неподготвена и Лидия Карвър нямаше време да си съчини алиби.

— Беше прибрано в каса — отвърна тя. — Касата беше натоварена на каруца, придружавана от няколко мъже, въоръжени, разбира се. В Дънидин прибрах касата, платих на охранителите и веднага седнах да напиша писмо до съпруга си, за да го уведомя, че касата е пристигнала без произшествия, и тогава той ми изпрати ключа.

— Придружителите от вас ли бяха посочени, или от господин Уелс?

— Господин Уелс се беше погрижил за всичко. Те бяха много добри. Не сме имали никакви поводи за оплакване. Някаква частна фирма беше, „Грейсуд и синове“ или нещо от този род.

— „Грейсуд и Спиърс“ — поправи я Муди. — Между другото сега те са се преместили в Кънери.

— Виж ти — отбеляза госпожа Карвър.

— Какво направихте със съкровището, след като то ви е било доставено?

— Златото си остана вътре в касата, която се намираше в дома ни на улица „Къмбърланд“.

— Защо не го занесохте в банката?

— Цената на златото се променяше всеки ден, пазарът беше непредсказуем. Смятахме, че е най-добре да изчакаме подходящ момент за продажбата.

— Предпазливостта ви ме навежда на мисълта, че стойността на златото е била голяма.

— Да, няколко хиляди, поне според нас. Не го бяхме оценили.

— След този удар господин Уелс на находището ли е останал?

— Да, той продължи да работи още една година, до следващата пролет. Успехът му беше замаял главата и той смяташе, че може отново да извади късмет, но това не стана.

— И къде е сега това съкровище? — попита Муди.

Тя отново се подвоуми и накрая рече:

— Откраднаха го.

— Моите съболезнования. Навярно сте били опустошени от тази загуба.

— Да, бяхме.

— Говорите и от името и на покойния си съпруг, нали така?

— Разбира се.

Муди отново замълча, после рече:

— Предполагам, че крадецът е успял някак да се сдобие с ключа.

— Вероятно — отвърна госпожа Карвър. — Или пък ключалката не е била надеждна. Касата беше от новите, а както всички знаем, на новата техника не може да се вярва. Възможно е също така да е бил направен и дубликат на ключа без наше знание.

— Имате ли някакво подозрение кой може да е отмъкнал съкровището?

— Абсолютно никакво.

— Смятате ли, че е вероятно да е бил някой от вашето близко обкръжение?

— Не е задължително — поклати глава тя. — Възможно е да е бил и някой от придружителите. Те знаеха, че в дома ни има цяло състояние в чисто злато и къде точно е касата. Може да е бил някой от тях.

— Редовно ли отваряхте касата да проверите златото?

— Не, не.

— Кога разбрахте, че то е изчезнало?

— Когато Кросби се върна следващата година.

— Бихте ли описали какво се случи, щом узнахте за кражбата?

— Господин Уелс се прибра и седнахме да прегледаме състоянието си. Той отвори касата и видя, че е празна. Естествено, беше бесен, както и аз.

— Кога точно стана това?

— О, не знам — измърмори притеснено госпожа Карвър. — През април може би. Или май.

— Април или май 1865 година. Миналата година.

— Да.

— Благодаря, госпожо Карвър — рече Муди и се обърна към съдията. — Благодаря, господине.

Той седна, усещаше се как присъстващите в залата са затаили дъх. Харингтън и Фелоус вече не си шепнеха, съдията не дращеше в тефтера си. Всички бяха вперили очи в госпожа Карвър, която слезе от свидетелската скамейка и се върна на мястото си.

— Съдът призовава господин Франсис Карвър.

Карвър се беше издокарал с тъмнозелен сюртук и шалче около врата. Той се закле с обичайния си дрезгав глас и след това се обърна с мрачно изражение към масата на обвинението и защитата.

Брохам вдигна глава от бележките си.

— Господин Карвър, разкажете, моля, как се запознахте с господин Емъри Стейнс.

— Срещнахме се в Дънидин — отвърна Карвър — по това време миналата година. Той току-що беше слязъл от кораба от Сидни и искаше да се пробва като златотърсач. Предложих да му помогна и той прие.

— Какви точно бяха взаимоотношенията ви?

— Дадох му назаем достатъчно пари да започне да търси злато, а в замяна той пое задължението да ми отстъпи половината от първото си находище и дивидентите от него.

— На каква точно сума възлизаше заемът, който сте му отпуснали?

— Купих му всичко необходимо и провизии за първо време. Платих му билета до Западния бряг. Той имаше и някакъв дълг от игра на карти в Дънидин и аз покрих и него.

— Бихте ли посочили конкретна сума, моля?

— Бих казал, че става дума общо за осем лири. Някъде толкова. Той получаваше помощ веднага, а аз щях да получа отплата след време. Такъв беше замисълът.

— Кое беше първото находище на господин Стейнс?

— Той купи два акра на около километър и половина от Кънери, участъкът се казва „Аврора“. След покупката ми писа от Хокитика и ми препрати всички документи от банката.

— Как получавахте дивидентите си от „Аврора“?

— Със запис чрез Запасна банка.

— С каква честота пристигаха тези плащания?

— На тримесечие.

— На каква точно сума възлизат дивидентите, които сте получили през октомври 1865 година?

— Осем лири и нещо.

— А през януари 1865?

— Шест лири.

— Следователно през последните две тримесечия на миналата година сте получили общо към четиринайсет лири дивидент.

— Точно така.

— В такъв случай общата печалба на „Аврора“ би трябвало да възлиза на около двайсет и осем лири за шест месеца.

— Да.

— Господин Стейнс споменавал ли ви е за голямо количество злато, намерено в „Аврора“ от китаеца Джони Кю?

— Не.

— Кога разбрахте, че съкровището, открито в дома на покойния господин Уелс, идва от находището „Аврора“?

— Научих заедно с всички останали — отвърна Карвър, — когато банката отпечата известие във вестника, че златото е било на кюлчета и те са били надписани.

Брохам кимна, прокашля се и смени темата.

— Господин Стейнс заяви в показанията си, че има лошо мнение за вас, господин Карвър.

— Дори и да е така, досега не го е показвал.

— Нападнали ли сте, както твърди господин Стейнс, госпожица Уедърел на единайсети октомври?

— Зашлевих я веднъж — отговори той. — Нищо повече.

В залата се разнесе неодобрителен ропот.

— Какво ви накара да я зашлевите? — попита Брохам.

— Държа се непочтително.

— Бихте ли пояснили?

— Попитах я нещо и в отговор тя ми се присмя, затова я зашлевих. За първи и последен път ѝ посягах, повече с пръст не съм я докосвал.

— Бихте ли разказали за срещата си, моля?

— Бях в Хокитика по работа и реших да отскоча до Кънери да погледна „Аврора“, тримесечният доклад тъкмо беше излязъл и ставаше ясно, че находището не дава достатъчно злато, исках да разбера на какво се дължи това. Срещнах госпожица Уедърел на пътя. Тя беше напушена до козирката и бръщолевеше глупости. Не успях да изкопча и една смислена дума от нея и затова се качих на коня и си продължих по пътя.

— Господин Стейнс заяви, че същия ден госпожица Уедърел е загубила детето си.

— Не знам нищо за това — отвърна Карвър. — Когато си тръгвах, тя продължаваше да се кикоти и да се олюлява. Може да е станало по-късно.

— Помните ли какво точно сте я попитали?

— Да. Исках да разбера къде мога да намеря Уелс.

— Защо сте искали да се свържете с господин Уелс?

— По личен въпрос. Не го бях виждал от май и не знаех къде е, нито кого да питам. Както Лидия посочи преди малко, той напусна Дънидин внезапно, без да каже на никого къде отива.

— Госпожица Уедърел разкри ли ви къде е господин Уелс?

— Не — отговори Карвър. — Тя ми се изсмя. И затова я шамаросах.

— Смятате ли, че госпожица Уедърел е знаела къде се намира господин Уелс и нарочно е скрила тази информация от вас?

Той се замисли и поклати глава.

— Не знам. Не мога да кажа.

— Какво точно искахте да обсъдите с господин Уелс?

— Застраховката.

— Каква застраховка?

Той сви рамене, за да подскаже, че отговорът е без значение, но въпреки това обясни:

— „На добър час“ беше негов, аз бях капитан на кораба. Не беше неотложно, но исках да обсъдим някои въпроси.

— С господин Уелс в добри отношения ли бяхте?

— Сравнително. Не е тайна, че харесвах жена му и се ожених за нея след смъртта му, но никога не съм заставал между тях. Държах се почтено с Уелс и Уелс беше почтен с мен.

— Благодаря, господине — рече Брохам на съдията. — Благодаря, господин Карвър.

— Свидетелят е на ваше разположение, господин Муди.

Муди скочи.

— Господин Карвър, откога се познавате с госпожа Карвър?

— От почти двайсет години.

— С други думи, още преди тя да се омъжи за господин Уелс?

— Да.

— Бихте ли описали връзката си с госпожа Карвър?

— Познавам Лидия още от съвсем млад и винаги сме смятали, че ще се оженим. Но след това ми дадоха десет години в Кокату и през това време тя е срещнала Уелс. Когато излязох на свобода, вече бяха женени. Не можех да я виня. Десет години са много време. И него не можех да виня. Знам що за жена е тя. Но си казах, че ако някога бракът им приключи, аз ще съм следващият.

— Сключихте брак доста бързо след смъртта на господин Уелс, нали така?

Карвър впи поглед в него.

— В това няма нищо нередно.

— Да, разбира се — кимна Муди. — Прощавайте, ако думите ми са подсказвали противното. Нека да се върнем малко назад. Кога точно бяхте освободен от затвора?

— През юни шейсет и четвърта. Преди близо две години.

— Какво сторихте след това?

— Отправих се към Дънидин. Намерих си работа на кораб, който пътуваше през Тасманово море. „На добър час“.

— Били сте капитан на кораба?

— Не, моряк — уточни Карвър. — Станах капитан следващата година.

— По това време господин Уелс е търсел злато в Дънстан, нали така?

Карвър се подвоуми, но в крайна сметка кимна.

— Да.

— А госпожа Карвър, тогава съпруга на господин Уелс, е живеела в Дънидин.

— Да.

— Често ли се виждахте с нея през този период?

— Отбивал съм се да пийна по чашка в нейното заведение. Тя държеше кръчма на „Къмбърланд“. Но през повечето време бях в морето.

— През май 1865 година Кросби Уелс се е върнал в Дънидин — рече Муди. — Доколкото знам, тогава е направил едно вложение.

Карвър си даваше сметка, че му залагат капан, но не можеше да го избегне.

— Да — заяви троснато. — Той купи „На добър час“.

— Интересна покупка — отбеляза Муди, — най-малкото защото е била направена толкова внезапно. Фактът, че е решил да вложи парите си не в друго, а в кораб, също е любопитен. Господин Уелс имал ли е преди това интерес към корабоплаването?

— Не знам — отвърна Карвър. — Сигурно, щом е купил кораб.

Муди замълча, после рече:

— Доколкото знам, договорът за продажба в момента е у вас.

— Така е.

— Как се озова във вашите ръце?

— Даде ми го господин Уелс.

— Кога ви го даде?

— Веднага след покупката.

— Което е…

— През май миналата година.

— С други думи, непосредствено преди господин Уелс да напусне Дънидин и да се премести в долината Арахура?

Карвър нямаше как да го отрече.

— Да — потвърди той.

— Защо господин Уелс ви е поверил договора за продажба?

— За да мога да действам като негов пълномощник.

— Ако той се разболее — предположи Муди. — Или почине.

— Да.

— Аха — кимна Муди. — Да видим дали съм разбрал правилно, господин Карвър. В началото на миналата година господин Уелс е бил законен собственик на няколко хиляди лири в злато, намерено в находище в долината Дънстан. Златото е било прибрано в каса в дома му в Дънидин, където е живеела съпругата му, стара и близка ваша приятелка. През май господин Уелс се е върнал в Дънидин от Дънстан и без да предупреди съпругата си, е прибрал златото от касата. Веднага е вложил цялото състояние в покупката на платнохода „На добър час“, поверил го е на вас и незабавно е заминал за Хокитика, без да извести никого къде е и какво смята да прави. Разбира се, аз просто допускам, че господин Уелс, а не някой друг е изпразнил касата… но как иначе би могъл да закупи „На добър час“? Не е притежавал никакви акции и ценни книжа, в това сме напълно сигурни, а и в известието за продажбата на кораба, отпечатано в „Отаго Уитнес“ на четиринайсети май онази година, изрично се посочва, че за кораба е било заплатено в злато.

Карвър се беше намръщил.

— Изпускате уличницата — рече той. — Уелс напусна Дънидин заради нея. Заради нея се раздели с Лидия.

— Да, не е изключено да е било така, но ще си позволя да ви поправя, по това време госпожица Уедърел не е продавала тялото си — отвърна Муди. — В записа на заповед, която е издадена от господин Ричард Манъринг и която показах сутринта на съда, се посочва недвусмислено, че госпожица Уедърел трябва да бъде снабдена с рокля, пистолет, парфюм, фусти и всичко друго, от което „има нужда“. Документът е от юни миналата година.

Карвър не отговори.

— Надявам се да ми простите забележката — продължи Муди, — че господин Уелс не е спечелил кой знае колко от събитията, разиграли се миналия май в Дънидин. За сметка на това обаче вие сте се облагодетелствали изключително много.

Съдията Кемп изчака Карвър да се върне на мястото си до своята съпруга и строго призова за тишина.

— Добре, господин Муди — рече той, като скръсти ръце, — виждам, че ни водите в определена посока, и ще ви разреша да продължите, ала ще си позволя да отбележа, че се отдалечаваме твърде много от курса, указан в сутрешния бюлетин. Вие сте призовали двама свидетели на защитата.

Муди кимна.

— Да, господине.

— При свидетелите на защитата господин Муди ще води разпита, а след това господин Брохам ще може да ги подложи на кръстосан разпит, ако желае — рече съдията. Той погледна тефтера пред себе си, сетне надзърна над очилата и оповести: — Господин Томас Балфор.

Томас Балфор беше въведен в залата.

— Господин Балфор — поде Муди, след като свидетелят положи клетва, — вие се занимавате с превоз на стоки, нали така?

— Вече ще станат дванайсет години, господин Муди.

— Доколкото знам, ваш клиент е и господин Лодърбак.

— Да, така е — отвърна доволно Балфор. — Работя с господин Лодърбак от зимата на 1861 година.

— Бихте ли разказали пред съда за последната поръчка на господин Лодърбак?

— Разбира се. Както сигурно си спомняте, господин Лодърбак пристигна в Хокитика през януари, като мина през планината. Сандъкът с личните му вещи дойде по море. Той го беше изпратил от Литълтън до Порт Чалмърс и от там аз уредих да бъде взет от един от моите кораби — „Достойнство“ — и да бъде докаран тук. Сандъкът стигна до Хокитика без никакви премеждия. Корабът дойде на дванайсети януари, два дни преди господин Лодърбак. На следващия ден сандъкът беше свален и оставен на пристана заедно с другия товар и аз се разпоредих да бъде отнесен в склада, откъдето господин Лодърбак щеше да си го прибере. Но това така и не стана, сандъкът изчезна, преди да стигне до склада.

— Върху него имаше ли надпис, който да удостоверява на кого е?

— Да — потвърди Балфор. — Виждали сте накамарените сандъци на пристана, те са напълно еднакви и човек лесно може да се обърка, ако не е товарителницата. В нея са посочени собственикът, превозвачът, корабът и всичко останало.

— Какво направихте, след като узнахте за изчезването на сандъка?

— Както сигурно се досещате, обърнах цялото пристанище наопаки, но сандъка го нямаше никъде. Половин месец по-късно „На добър час“ се разби в плитчините и при ваденето на товара, не щеш ли, се появи и сандъкът на господин Лодърбак! Явно е бил качен на кораба, преди той да замине от Хокитика.

— С други думи, рано сутринта на петнайсети януари.

— Точно така.

— Какво стана, след като намерихте сандъка на Лодърбак?

— Хванах се да разчепкам тази история — отвърна превозвачът. — Поразпитах екипажа и моряците ми обясниха как е станала грешката. Някой видял товарителницата, на която пишело, че собственик е господин Лодърбак, и си спомнил, че предишната година капитанът — Карвър де — издирвал такъв сандък. Вечерта на четиринайсети януари моряците видели сандъка на кея и решили, че им се предоставя добра възможност да спечелят благоволението на капитана. Надникнали вътре, намерили само разни книжа и дреболии, нищо особено ценно, но за всеки случай решили да уведомят Карвър. Само че не успели да го намерят. Нямало го нито в стаята му в странноприемницата, нито по кръчмите. Решили да оставят въпроса за сутринта и отишли да си легнат. След това обаче Карвър се появил изневиделица силно развълнуван, изритал ги от койките и наредил „На добър час“ да вдигне котва с първите лъчи на зората, няколко часа по-късно. Не обяснил какво налага такова бързане. Тъй или иначе, моряците набързо натоварили сандъка на кораба и когато призори „На добър час“ потеглил, сандъкът бил в трюма.

— Капитан Карвър бил ли е уведомен за този товар?

— О, да — усмихна се Балфор. — Момчетата били доволни като куче в каруца, смятали, че ще получат награда. Затова изчакали да опънат платната и тогава го повикали да слезе в трюма. Карвър погледнал товарителницата и веднага му станало ясно, че са издънили работата. „Превозни услуги Балфор“? — извикал той. — Този, дето търсех, е бил превозван от Данфорт! Взели сте друг и сега имаме краден сандък на борда!

— Значи от това можем да направим извода — обобщи Муди, — че капитан Карвър е изгубил сандък, подобен на сандъка на Алистър Лодърбак и превозван от господин Данфорт, който е съдържал нещо ценно за него, така ли?

— Така излиза.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Балфор.

— Удоволствието беше мое, господин Муди.

Брохам, който, личеше си, нямаше никакво обяснение накъде води разпитът на Муди, се отказа от правото си да задава въпроси и съдията, след като си го отбеляза, призова следващия свидетел на защитата.

— Почитаемият господин Алистър Лодърбак.

Алистър Лодърбак прекоси залата с пет крачки.

— Господин Лодърбак — поде Муди, след като политикът положи клетва, — вие сте предишният собственик на платнохода „На добър час“, нали така?

— Да, така е.

— Според договора за продажба вие сте продали кораба на дванайсети май 1865 година.

— Да.

— Човекът, на когото сте го продали, в залата ли е в момента?

— Да — кимна Лодърбак.

— Бихте ли го посочили, моля?

Политикът вдигна ръка към Карвър.

— Ето този е — рече той, без да отделя поглед от Муди. — Това е човекът, на когото продадох кораба.

— Не грешите ли? — попита Муди. — В договора за продажба, предоставен на съда от самия господин Карвър, купувачът се е подписал като „К. Франсис Уелс“.

— Подписът е подправен — заяви Лодърбак, който продължаваше да сочи Карвър. — Той ми се представи с името Кросби Уелс, подписа договора като Кросби Уелс и аз му продадох кораба с убеждението, че го продавам на Кросби Уелс. Чак осем-девет месеца по-късно осъзнах, че съм бил изигран.

Муди не смееше да погледне Карвър, който беше застинал едва видимо при лъжата на политика. С крайчеца на окото си адвокатът видя как госпожа Карвър протяга бялата си ръчица да задържи съпруга си, пръстите ѝ стиснаха здраво китката му.

— Бихте ли разказали какво точно се случи? — попита Муди.

— Той се направи на измамения съпруг — отвърна Лодърбак. — Знаеше, че имам вземане-даване с Лидия — всички тук са в течение, признах си в „Таймс“, — и беше решил да се възползва. Представи ми се за Кросби Уелс и ме обвини, че съм развалил жена му. И през ум не ми мина, че ме лъже в очите. Давах си сметка, че съм постъпил лошо с него и съм опетнил съпругата му.

Двамата Карвър не помръдваха. Без да ги поглежда, Муди попита:

— И какво поиска той от вас?

— Поиска кораба — отвърна политикът. — Поиска кораба и го получи. Но това беше изнудване. Продадох го под натиск, не по своя воля.

— Бихте ли обяснили в какво се състоеше изнудването?

— Докато имах връзка с Лидия, аз ѝ осигурявах рокли по последна мода — заобяснява Лодърбак. — Всеки месец изпращах старите ѝ рокли в Мелбърн на поправка и те се връщаха издокарани с панделки и финтифлюшки, и каквото там ви дойде на ума. Товарът прекосяваше Тасманово море под мое име и разбира се, за целта използвах „На добър час“. Карвър обаче го беше надушил. Беше отворил сандъка и под роклите беше пъхнал злато. Сандъкът беше мой, не забравяйте, както и уговорката с шивачите в Мелбърн. Ако съкровището напуснеше пристанището, с мен беше свършено, на книга щях да съм нарушил закона и щяха да ме обвинят в кражба, неплащане на мито и така нататък. Видях какъв капан ми е заложил и си дадох сметка, че нищо не мога да направя. Трябваше да му дам кораба. Затова си стиснахме ръцете, аз отново му се извиних и за да не се издаде накрая, той се подписа в договора като „Уелс“.

— След това Карвър правил ли е опит да се свърже отново с вас?

— Нито веднъж.

— А оттогава виждали ли сте сандъка?

— Не.

— Кой е бил превозвачът, който сте използвали за пренасяне на роклите на госпожа Карвър до Мелбърн и обратно?

— „Превози Данфорт“ — отвърна Лодърбак. — На Джем Данфорт.

Муди почака хората в залата да си дадат сметка какво означават думите на политика и след това попита:

— Кога узнахте истинската самоличност на господин Карвър?

— През декември. Господин Уелс, истинският господин Уелс, ми писа малко преди да почине. Представи ми се като обикновен гласоподавател, нищо повече. Но от писмото му веднага осъзнах, че той не знае за мен и Лидия, и тогава си дадох сметка, че са ме преметнали.

— Пазите ли писмото на господин Уелс?

— Да, разбира се.

Лодърбак бръкна в джоба на гърдите си и извади сгънат лист.

— Моля съдът да отбележи, че документът, представен от господин Лодърбак, носи пощенско клеймо от декември 1865 година — рече Муди.

— Отбелязано, господин Муди.

Муди се обърна към политика.

— Бихте ли прочели писмото, моля?

— Разбира се.

Лодърбак разгъна листа, прокашля се и зачете:

Муди му благодари и се обърна към съдията.

— Съдът ще забележи, че подписът в писмото до господин Лодърбак е същият, както подписа от акта за дарение, изготвен от господин Кросби Уелс на единайсети октомври 1865 година, според който господин Емъри Стейнс дарява сумата от две хиляди лири на госпожица Анна Уедърел и който е подписан от господин Кросби Уелс като свидетел, той е същият и като подписа в брачното свидетелство на господин Уелс, предоставено на съда преди два месеца от госпожа Лидия Карвър, преди това госпожа Уелс. Съдът също така ще забележи, че двата подписа нямат нищо общо с подписа в договора за продажбата на кораба „На добър час“, предоставен на съда от господин Франсис Карвър. Което е достатъчно доказателство, че подписът в договора за продажба на кораба е подправен.

Брохам го беше зяпнал с отворена уста.

— Какво точно искате да покажете, господин Муди? — попита съдията.

— Че господин Карвър се е сдобил с кораба „На добър час“ чрез изнудване, измама и подправяне на документи, а по същия начин е успял да измъкне и съкровище на стойност няколко хиляди лири от господин Уелс през май миналата година, като е извършил тази кражба вероятно с помощта на госпожа Карвър, предвид че сега тя е негова съпруга.

Брохам, който все още се мъчеше да подреди в ума си събитията от последните пет минути, поиска почивка, но думите му едва се чуха в избухналата суматоха. Съдията Кемп извиси глас и нареди господин Брохам и господин Муди незабавно да се явят в кабинета му, след това заповяда всички свидетели да бъдат задържани под охрана и прекъсна заседанието на съда.

„Домът на желанията“

Лицето, което сградата на „Къмбърланд“ № 35 показваше към улицата, беше съвсем обикновено: светла дъсчена обшивка, скрита зад решетки витрина, чието стъкло беше облепено отвътре с бакалска хартия, и два прозореца със спуснати завеси на горния етаж. Постройките от двете ѝ страни — на №37 имаше обущарница, а на №33 превозваческа кантора — бяха издигнати съвсем близо и от пътя не можеше да се прецени колко е голяма навътре къщата. Някой случаен минувач дори можеше да реши, че тя е необитаема, тъй като над вратата нямаше никаква табела, а поставката за картичка над чукалото беше празна.

Госпожа Уелс отключи входната врата със свой ключ. Прекосиха смълчания коридор чак до дъното, където към втория етаж водеше тясно стълбище. Коридорът горе беше чист и празен като долния, там домакинята извади втори ключ от чантичката си, отключи една врата и с усмивка покани Анна да влезе.

Един врял и кипял в градския живот човек веднага би си направил нужните изводи от обстановката, която ги посрещна: тежки тъкани завеси, изобилие от меки кресла, напластен аромат на алкохол и парфюм, привързана настрани завеса от мъниста на портала, отвъд който се разкриваше сумрачна спалня. Анна обаче не беше много обиграна в светските порядки и не личеше да е изненадана от тази тъй приятно ухаеща и луксозно обзаведена стая уж в девически пансион. По пътя от пристанището до „Къмбърланд“ госпожа Уелс беше показала, че притежава изящен вкус и категорично мнение по множество въпроси, и докато двете стигнат до целта си, Анна вече беше напълно готова да ги прегърне като свои, понеже в сравнение с тях собствените ѝ преценки ѝ се струваха твърде бледи и немощни.

— Виждаш, че се грижа добре за своите момичета — рече домакинята.

Анна отговори, че стаята е прекрасна, и това подтикна госпожа Уелс да я разведе и да ѝ посочи различните хитринки и тънкости в украсата и разположението на мебелите, тъй че гостенката да може да изрази възхищението си по-обстойно.

Сандъкът на Анна беше донесен и оставен до леглото, което тя прие за знак, че то е отредено за нея. Беше с хубава дървена табла, която почти не се виждаше от купчината бели възглавници, накамарени по три една върху друга, и беше много по-широко и по-високо от тесния нар, с който беше свикнала у дома. Тя се зачуди дали няма да се наложи да го дели с друг, струваше ѝ се твърде голямо за сам човек. Срещу него имаше медно корито, върху което бяха метнати пешкири, а по стената горе тръгваше дебело въже с пискюл. Госпожа Уелс го дръпна и някъде на долния етаж отекна приглушен звънтеж. След малко прислужницата се появи и госпожа Уелс нареди от кухнята да бъде донесена топла вода, а после и обяд. Прислужницата не удостои с поглед Анна, която прие безразличието ѝ с радост и въздъхна облекчено, когато жената излезе, за да стопли вода на печката в кухнята.

Щом останаха сами, Лидия Уелс се обърна към гостенката, усмихна се отново и се извини, че трябва да я остави.

— Имам среща в центъра, на която не мога да не отида, но ще се върна навреме за вечеря, надявам се, че ще си правим компания. От каквото и да имаш нужда, обърни се към Люси. Ако тя може да го осигури, ще го имаш. Стой колкото си искаш в коритото и използвай каквото ти допадне от тоалетката. Държа да се чувстваш като у дома си.

Анна Уедърел точно това и направи. Изми косата си с лосион, ухаещ на лавандула, изтърка всеки сантиметър от кожата си с купешки сапун и се кисна в коритото почти цял час. След като се облече — като обърна чорапите, за да изглеждат чисти, — прекара доста време пред огледалото, за да оправи прическата си. На тоалетката имаше няколко бутилчици с парфюм, тя ги подуши една по една, върна се на първата и си сложи по няколко капки на китката и зад ушите.

Прислужницата беше оставила студен обяд на масата под прозореца. Анна дръпна кърпата, с която беше покрит подносът, и видя купчинка изящно нарязана шунка, щедра порция запържено пюре от грах, кифличка с масло и конфитюр и две мариновани яйца. Тя седна, взе вилицата и ножа и се нахвърли лакомо, след блудкавата храна на кораба всичко ѝ се стори страшно вкусно.

Щом опразни чиниите, се замисли дали не трябва да повика прислужницата да раздигне, кое щеше да е по-високомерно — да позвъни или не? В крайна сметка реши да се въздържи. Стана, приближи се до прозореца, дръпна завесите и известно време наблюдава минувачите по улицата. Часовникът удари три и малко след това отдолу се чу шум, в коридора се разнесоха гласове, после и стъпки по стълбището и на вратата се почука отсечено.

Анна едва се беше изправила, когато вратата се отвори рязко и вътре влезе висок мъж, облечен в мръсен тютюнев панталон от молескин и избеляло палто. Той я видя и се сепна.

— О! Извинявай.

— Добър ден — поздрави Анна.

— Ти от момичетата на Лидия ли си?

— Да.

— Нова?

— Пристигнах днес.

— И аз също — отвърна непознатият. Косата му беше руса и беше започнала леко да се прошарва. — Добър ден, значи.

— С какво мога да ви помогна?

Той се ухили широко.

— Ей сега ще видим дали можеш да ми помогнеш. Търся господарката. Тя тук ли е?

— Има среща в центъра.

— Кога ще се върне?

— Каза, че ще е тук за вечеря — отвърна Анна.

— Ти имаш ли някакви уговорки дотогава?

— Не.

— Чудесно — потри ръце мъжът. — Нещо против следващият танц да е за мен?

Анна се зачуди какво да отговори.

— Не съм сигурна дали мога да приемам посетители, когато госпожа Уелс я няма.

— Госпожа Уелс! Как звучи, все едно е някаква почтена дама, а? — Той се засмя и посегна да затвори вратата. — Аз съм Кросби, Ти как се казваш?

— Госпожица Анна Уедърел — отвърна тя уплашено.

Мъжът се насочи към бюфета.

— Да ти налея една чашка, госпожице Анна Уедърел?

— Не, благодаря.

Той извади бутилка и посочи с нея към Анна.

— Не искаш, защото не харесваш алкохол, или от любезност?

— Току-що пристигнах.

— Вече ми го каза, скъпа, а и не това те питам.

— Не бих искала да злоупотребявам с гостоприемството на госпожа Уелс — отговори с доловимо неодобрение Анна, за да му подскаже, че и той би трябвало да последва примера ѝ.

Кросби отпуши бутилката, подуши и отново сложи тапата.

— За никакво гостоприемство не може да става дума — възрази той, после остави бутилката на мястото ѝ и извади друга. — Ще ти бъде предявена сметката за всяко нещо, което си докоснала тук. Помни ми думата.

— Не — възрази тя, — всичко е вече платено. А госпожа Уелс е много гостоприемна. Останах по нейна покана.

Той се засмя.

— Така ли? Значи сте си близки, а? Стари приятелки?

Анна се намръщи.

— Запознахме се днес на пристанището.

— Съвсем случайно, предполагам.

— Да. Една млада дама, госпожица Макей, не успяла да хване кораба. Братовчедка на нейна братовчедка. И тъй като госпожица Макей я няма, госпожа Уелс ме покани да се настаня в стаята ѝ. За нощувката и храната вече е платено.

— Охо, виж ти! — отбеляза мъжът и напълни една чаша.

— Вие от находищата ли се връщате? — попита Анна, за да спечели време.

— Да, идвам направо от планината. Пристигнах тази сутрин. — Той отпи и въздъхна. — Не, не е редно да си мълча. Изиграли са те, мила.

— Моля?

— Изиграли са те.

— Не ви разбирам, господин Кросби.

Той се усмихна, но не поправи грешката ѝ.

— Винаги има някоя госпожица Макей. Лидия разказва тази история, за да ѝ повярват, да дойдат тук и да се почувстват признателни към нея. И ти си ѝ признателна, нали? Осигурила ти е хубав обяд и гореща вана, била е мила и добра, а ти как ще ѝ се отблагодариш? О — той размаха пръст, — има как да ѝ се отблагодариш, госпожице Анна Уедърел! Има, и още как… — В следващия миг забеляза тревогата ѝ и добави по-нежно: — Чуй ме хубаво и не го забравяй: в град на златотърсачи милосърдие няма. Заприлича ли ти на милосърдие, вгледай се по-внимателно.

— О! — възкликна тя.

Той пресуши чашата и седна.

— Искаш ли малко, или не?

— Благодаря, някой друг път.

Кросби бръкна в джоба, извади нещо и протегна свит юмрук към нея.

— Можеш ли да познаеш какво има тук?

— Не.

— Хайде, познай.

— Монета?

— Много по-добро от монета. Пробвай отново.

— Не знам — отвърна тя уплашено.

Той разтвори юмрук и се показа късче самородно злато с големината и формата на кестен, Кросби се засмя отново на смаяното ѝ изражение и подхвърли късчето към нея. Тя го хвана в шепа.

— Това злато стига да платя за всички бутилки в бюфета и пак ще останат няколко лири — рече той. — Ще ти го дам, ако ми правиш компания, докато се върне госпожата. Какво ще кажеш, а? Тъкмо ще можеш да си платиш дълговете, които вече си натрупала.

— За първи път пипам злато — рече Анна.

Късчето беше по-тежко, отколкото тя очакваше, и по-солидно. В ръцете ѝ губеше блясъка си.

— Ела — подкани я Кросби. Той отнесе бутилката бренди до канапето, седна и потупа мястото до себе си. — Ела пийни с мен, момичето ми. Половин месец съм бъхтил пеша, гърлото ми е пресъхнало като пустиня, а очите ми са закопнели да погледат хубаво личице. Хайде, седни и ще ти разкажа всичко, което трябва да знаеш за госпожа Лидия Уелс.

Южен кръст

Теру Тафарей не беше призован да свидетелства нито на сутрешния, нито на следобедния процес. Той наблюдаваше с мрачно лице хода на делата от дъното на залата, облегнат на стената. Когато съдията Кемп прекъсна заседанието и нареди свидетелите да бъдат поставени под охрана, маорът излезе навън заедно с останалите. Там видя фургона, който чакаше да върне престъпниците в затвора, и Тафарей отиде да поздрави седналия отстрани надзирател.

— Здравейте, господин Тафарей.

— Здравейте.

— Как е вашият приятел Стейнс? Него май вятър го вее на бял кон, а?

— Аха.

— И аз надникнах преди малко. Не че чух нещо, но ми се видя добро представление.

— Много добро — потвърди Тафарей.

— Тъмничаря Шепард го плеснаха сутринта по ръцете, а?

— Да.

— Жалко, че не бях там — рече надзирателят.

В този момент задната врата на съда се отвори и приставът излезе на прага.

— Дрейк!

— Да, господине — скочи надзирателят.

— Съдията заповяда да откараш Франсис Карвър в затвора на Гледка — рече приставът. — Оставяш го там и веднага се връщаш.

Дрейк изтича да отвори вратата на фургона.

— Само Карвър ли?

— Само него — потвърди приставът. — И да си тук навреме за присъдата. Право към Гледка и после незабавно обратно.

— Ще смогна.

— Не се мотай. А, ето го и него.

Франсис Карвър беше изведен от съда и напъхан във фургона. Ръцете му бяха стегнати в белезници на гърба. Във фургона Дрейк извади още едни от колана си и с тях закрепи железата около китките на Карвър за халка на стената зад капрата.

— Това няма измъкване — рече той доволно и издрънча с халката. — Има три сантиметра желязо между вас и света, господин Карвър. Какво сте направили, че не ви вярват да останете при другите? За последно чух, че сте призован като свидетел, а сега сте в окови!

Карвър не отговори.

— Един час! — обади се приставът и се върна в съда.

Дрейк скочи от фургона и затвори вратата.

— Ей, господин Тафарей — подхвърли той, докато наместваше резето, — какво ще кажете за разходка до Гледка и обратно? Ще се върнем навреме за присъдата.

Маорът се поколеба.

— Съгласен ли сте? — продължи надзирателят. — Денят е идеален за разходка, а на връщане ще се засилим хубаво по нанадолнището.

Тафарей продължаваше да се двоуми. Погледът му беше впит в резето на вратата на фургона.

— Какво ще кажете, а?

— Не — отсече накрая маорът.

— Ваша воля — сви рамене Дрейк, качи се на капрата, взе поводите и подкара конете.

— Господин Емъри Стейнс, вие се признахте за виновен по обвинението, че сте подправили документацията на находището „Аврора“, за да избегнете плащане на дивиденти на стойност половината от годишния добив на господин Франсис Карвър, както и на парични поощрения на неустановена стойност, дължими на работника Джон Кю Лон. Признахте също така, че сте присвоили голямо количество злато, намерено от Джон Кю Лон в находището „Аврора“ и оценено впоследствие на четири хиляди деветдесет и шест лири, което сте откраднали от трезора в лагера и сте закопали в долината Арахура с цел да го скриете. Признахте се за виновен и по обвинението в престъпна небрежност, като заявихте, че сте били в невъзможност да изпълнявате задълженията си през последните два месеца заради прекомерна употреба на опиум. — Съдията остави книжата настрани и сплете пръсти. — Вашият адвокат, господин Стейнс, се справи успешно със задачата си и днес следобед обрисува в черни краски господин Карвър. Въпреки това остава фактът, че наличието на основателна подбуда не ви дава право да нарушавате закона, вашето ниско мнение за господин Карвър в никакъв случай не ви упълномощава сам да определяте какво заслужава или не заслужава той. Вие не сте били свидетел на нападението над госпожица Уедърел — май и никой друг не го е видял с очите си — и следователно няма как да бъдете сигурен извън всякакво съмнение дали господин Карвър наистина е нанесъл побоя и дали изобщо е имало такъв побой. Разбира се, загубата на дете е трагедия, която никакви обстоятелства не могат да смекчат, но в преценката си за стореното от вас, господин Стейнс, трябва да оставим настрани трагичното естество на случилото се и да го приемем единствено като подбуда, и то непряка подбуда за много по-хладнокръвно извършените от вас престъпления — присвояване и измама. Да, имали сте основания да не харесвате господин Карвър, да го ненавиждате, дори да го презирате, ала едва ли е необходимо да изтъквам очевидното, а именно, че сте можели да отнесете оплакването си до полицията в Хокитика и да ни спестите много неприятности. Признаването на вината ви прави чест. Също така отбелязвам, че днес се държахте възпитано и скромно. Всичко това подсказва, че се разкайвате и сте готов да се подчинявате на закона. Отправените ви обвинения обаче сочат и себично загърбване на поетите договорни задължения, упадъчен и непостоянен нрав и склонност към пренебрегване на отговорностите не само към находищата, но и към съгражданите ви. Лошото ви мнение за господин Карвър, макар и основателно, ви е подвело да вземете правосъдието в свои ръце неведнъж и в не едно отношение. Заради това смятам, че ще ви се отрази добре за известно време да забравите грандиозните си философии и да се научите да се поставяте на мястото на другите. Господин Карвър е бил съдружник в „Аврора“ в продължение на девет месеца. Той е изпълнил договорните си задължения към вас и в отплата не е получил нищо. Емъри Стейнс, осъждам ви на девет месеца каторга.

Лицето на Стейнс беше безизразно.

— Да, господине.

Съдията погледна Анна.

— Госпожице Анна Уедърел. Вие заявихте, че сте невинна по всички обвинения, отправени срещу вас, а всеки цивилизован съд се придържа към принципа, че човек е невинен до доказване на противното. Давам си сметка, че сянката, хвърлена от господин Муди върху доброто име на тъмничаря Шепард, е само сянка, при все това думите на господин Муди бяха надлежно отбелязани и може да бъдат използвани при едно бъдещо разследване на господин Шепард. Тъй или иначе, аз не намирам достатъчно доказателства за вината ви. Оправдана сте по всички обвинения и следва веднага да бъдете освободена. Вярвам, че от сега нататък ще следвате правия път на въздържанието, порядъчността и другите добродетели на цивилизованата личност, и едва ли е нужно да добавям, че не желая да ви виждам отново в тази зала по каквото и да било обвинение, най-малкото за нетрезво състояние и неприлично поведение. Ясен ли съм?

— Да, господине.

— Добре. — Той се обърна към защитата и обвинението, но преди да успее да продължи, от улицата се чуха викове, тропот и цвилене на уплашени коне, по вратата на съда отекна удар, все едно някой се беше хвърлил с цяло тяло върху нея. Съдията се намръщи. — Какво става?

Муди се надигна, крясъците отвън се засилваха.

— Отворете! — заповяда съдията Кемп. — Вижте какво става!

В този момент вратата се отвори.

— Дрейк! — възкликна съдията. — Какво се е случило?

Надзирателят се взираше в него с ококорени очи.

— Карвър…

— Какво?

— Мъртъв е!

— Какво!

— По пътя от тук до Гледка… някой е отворил вратата… изобщо не съм забелязал. Като стигнахме там… той лежеше вътре… мъртъв!

Муди се завъртя рязко, боеше се, че госпожа Карвър може да припадне при тази тъй грубо поднесена вест, но тя се взираше в пребледнелия надзирател. Той обходи с поглед лицата на околните. По време на почивката всички свидетели бяха останали под охрана, дори и тези, които бяха дали показания сутринта, никой не беше напускал съда. Там бяха и Шепард, и Лодърбак, и Фрост, и Льовентал, Клинч, Манъринг, Кю, Нилсен, Причард, Балфор, Гаскоан, Девлин. Кой липсваше?

— Отпред е! — извика Дрейк и разпери ръце. — Тялото… Веднага поех обратно, не можех…

Съдията извиси глас в шумотевицата:

— Сам ли е отнел живота си?

— Едва ли — поклати глава надзирателят. — Едва ли…

Хората се заблъскаха да излязат навън.

— Дрейк — извика съдията Кемп, — как точно е умрял Франсис Карвър, за бога?

Навалицата беше погълнала Дрейк, но гласът му се чу ясно:

— Някой е разбил главата му!

Лицето на съдията почервеня.

— Кой? — изрева гръмогласно той. — Кой го е направил?

— Не знам, казвам ви!

От улицата се чу ужасяващ писък, последван от още викове, съдът се изпразни. Госпожа Карвър, вдигнала ръка към устата си, гледаше как последните се изнизват през вратата.

Изгорена планета

Докато Анна Уедърел забавляваше „господин Кросби“ в „Дома на желанията“ на улица „Къмбърланд“, Лидия Уелс също предлагаше в центъра на града нещо като забавление. Следобедите тя отнасяше алманаха и звездните си карти в „Хоторн“ на улица „Джордж“, настаняваше се в някой ъгъл на салона и предсказваше бъдещето на златотърсачите и току-що пристигналите пътници. Единственият ѝ клиент днес беше русокосо момче с мека шапка, което, оказа се, също беше пристигнало с парахода „Щастлив вятър“. То беше изключително словоохотливо и изглеждаше очаровано от слабостта на госпожа Уелс към мистичното, възторгът му я поласка и я предразположи да бъде щедра в предсказанията си. Докато изготви рождената му карта, обрисува миналото и настоящето и надзърне в бъдещето му, стана четири часът.

Тя вдигна поглед и видя Франсис Карвър — вървеше през салона към тях.

— Едуард — рече госпожа Уелс на русокосото момче, — би ли отишъл да помолиш келнера да ми завие за вкъщи един пай със свинско? Кажи му да ми го пише в сметката, ще го взема с мен за вечеря.

Той се подчини.

— Нося добри новини — рече Карвър, след като момчето се отдалечи.

— Какви?

— Лодърбак идва насам.

— О!

— Явно най-сетне е видял квитанциите от Данфорт за превоза. Били Брус ми каза, че Лодърбак е купил билет за „Действен“ и ще се качи на борда в Акароа. Ще пристигне на дванайсети май и е изпратил съобщение „На добър час“ да го изчака тук.

— След три седмици, значи.

— В кърпа ни е вързан, Грийнуей! Няма къде да мърда!

— Горкият господин Лодърбак… — измърмори госпожа Уелс.

— Добре е тези дни да минеш през морския клуб и да измислиш как да привлечеш вниманието на момчетата. Цяла нощ игра на комар, двойно по-голяма печалба на колелото или пък ново момиче с всяко завъртане. Нещо да изкуши Раксуърти да остави кораба вечерта, тъй че да имам възможност да поговоря насаме с Лодърбак.

— Още утре сутринта ще отида — отвърна Лидия Уелс, после се зае да прибира книжата и картите и повтори: — Горкият господин Лодърбак…

— Той сам си падна в капана — отбеляза Карвър.

— Да, но ние му го изкопахме.

— Няма за какво да съжаляваш един страхливец. Още по-малко страхливец с излишни пари.

— И въпреки това ми е жал за него.

— Защо? Заради копелето ли? Аз по-скоро бих съжалявал него. Лодърбак цял живот се е радвал на добър късмет. Разполагал е с всичко наготово.

— Да, така е, но пак ми е жал — отвърна госпожа Уелс. — Толкова се срамува, Франсис. От Кросби, от баща си, от себе си. Не мога да не изпитвам жал към човек, който се срамува.

— Уелс нали няма да цъфне тук изневиделица?

— Откъде да знам? — тросна се тя. — Не мога да отговарям за него, не го държа на каишка.

— Откога не си е идвал?

— От месеци.

— Обикновено пише ли ти, преди да се прибере?

— О, боже! — изпъшка госпожа Уелс. — Не, не ми пише.

— Не можеш ли да направиш така, че да не се мярка насам? Само това оставаше — да се сблъска в последния момент с Лодърбак.

— Пиенето винаги може да го изкуши, независимо по кое време е.

Карвър се усмихна.

— Изпрати му една каса по пощата? Или уреди да му отпуснат кредит в „Златотърсачът“?

— Това не е лоша идея. — Тя видя момчето да се задава от кухнята с увит в хартия пай и се изправи. — Трябва да се прибирам. Утре ще се отбия да те видя.

— Ще те чакам — отвърна Карвър.

— Благодаря, Едуард — рече госпожа Уелс на младежа и пое пая. — И довиждане. Няма да ти пожелавам късмет, тъй като не е нужно, нали?

Момчето се засмя.

Карвър също се усмихна.

— Да не би да си му гледала?

— Да — отвърна госпожа Уелс. — Той ще стане неимоверно богат.

— Като всички останали?

— Не, не като всички — възрази тя, — а баснословно богат. Довиждане, Франсис.

— До скоро — рече Карвър.

— Довиждане, госпожо Уелс — обади се момчето.

Двамата я изпратиха с поглед, докато тя излезе на улицата. След това Карвър се обърна към младежа.

— Ти си Едуард, така ли?

— Не, всъщност не — отвърна момчето леко засрамено. — Реших да мина инкогнито, както се казва. Баща ми все повтаряше, че на уличници и гледачки човек не бива да се представя с истинското си име.

Карвър кимна.

— Прав е.

— Не знам за уличниците — продължи младежът. — Не ми се ще да си мисля, че и той е ходил при тях, струва ми се някак си отвратително, навярно от вярност към майка ми. Но това с гледачките ми харесва. Беше забавно да си измисля друго име. Почувствах се някак невидим. Или удвоен, все едно личността ми се е разделила на две.

Карвър го погледна и след миг размисъл протегна ръка.

— Аз съм Франсис Карвър.

— Емъри Стейнс — отвърна младежът.

Меркурий залязва

Дори и с най-хубавия си костюм, с вчесана и напомадена коса, лъснати обувки и напарфюмирана кърпичка господин Ейдриън Муди беше далеч по-невзрачен от красивия си по-малък син. По лицето му се четяха следи от отколешна склонност към чашката — очите бяха подпухнали, носът беше месест, кожата беше постоянно зачервена, — а движенията му не издаваха нито гъвкавост, нито изящество. Той вървеше тромаво и сковано, погледът му шареше тревожно насам-натам, пожълтелите от тютюна ръце или се криеха в джобовете, или притеснено подръпваха реверите на палтото.

Щом слезе от лодката, която го превози от парахода до брега, старият Муди спря за миг да разкърши снага и да се опита да прогони болките в ставите. Заповяда да отнесат багажа му в една странноприемница на „Лагерна“, здрависа се с митничаря, който стоеше отстрани, благодари с дрезгав глас на гребците и се отправи по „Гуляйджийска“ със сключени на гърба ръце. Изкачи се до края ѝ и после се спусна обратно, като надзърташе намръщено във витрините и внимателно оглеждаше лицата на хората, без да се усмихне на никого. Събралата се пред съда тълпа вече се беше разпръснала и фургонът с тялото на Франсис Карвър се беше върнал на Гледка, вратите на сградата бяха затворени и заключени. Муди едва я удостои с поглед, когато мина оттам.

В крайна сметка се насочи към пощата и щом влезе вътре, се нареди на опашката пред гишето. Докато чакаше, извади от портфейла един лист, разгъна го с ръка и го притисна към гърдите си.

— Искам това да стигне до господин Уолтър Муди — рече той, когато дойде редът му.

— Добре — отвърна пощаджията. — Знаете ли къде е отседнал?

Камбаната на уеслианската църква удари пет часа.

— Знам само, че от няколко месеца е в Хокитика — отвърна Муди.

— В града? Или в кариерата?

— В града.

— В странноприемница? Или на палатка?

— Предполагам, че е в странноприемница, но не съм сигурен. Името е Уолтър Муди.

— Ваш познат?

— Синът ми.

— Ще изпратя момчето да обиколи, ще платите след доставката — отвърна пощаджията и си записа името. — Трябва да оставите един шилинг за залог, но ако го намерим още утре, ще ви върнем шест пенса.

— Добре.

— Плик ли предпочитате, или ще го запечатате с восък?

— Плик — отвърна Муди, — но почакайте малко, искам да го прегледам отново.

— В такъв случай се отдръпнете и елате пак, щом сте готов. Затварям след половин час.

Ейдриън Муди се подчини. Приглади писмото на тезгяха встрани и след това го вдигна с пръст към светлината.

Той прочете писмото два пъти, пъхна го в плика и изписа името на сина си с големи букви отпред. След това с треперещи ръце сложи капачката на писалката.

— Господин Фрост за господин Стейнс.

— Пуснете го — заповяда Девлин.

Чарли Фрост влезе с лист в ръка.

— Разходите — измърмори той извинително.

— Седнете — покани го капеланът.

— Какви са щетите, господин Фрост? — попита Стейнс, който изглеждаше много уморен.

— Боя се, големи — отвърна банкерът и придърпа един стол. — Съдията Кемп постанови, че трябва да изплатите на Франсис Карвър дължимия дивидент от две хиляди четирийсет и осем лири. Има уловка обаче — от тази сума ще бъдат върнати всички пари, отпуснати от „Гарити Груп“ по застраховката на „На добър час“, останалото ще отиде при госпожа Карвър.

— Как е тя? — попита Девлин.

— Упоена. Доктор Гилис и господин Причард се грижат за нея, придружиха я до „Скитническа слука“. — Фрост се обърна към младежа и приглади листа. — Ще ми позволите ли накратко да изброя разходите?

— Заповядайте.

— Тъй като сте признат за виновен, трябва да поемете всички съдебни разходи, включително заплащането на господин Фелоус и комисионата на господин Нилсен, вложена в строежа на затвора, както сигурно си спомняте, съдията постанови, че той не е длъжен да връща парите, тъй като ги е дарил. Всичко това възлиза на малко повече от петстотин лири.

— Половината на половината — измърмори Стейнс.

— Да, за съжаление, се случва често при съдебните разходи. И това не е всичко. Срещу вас има искове за нанесени вреди от множество златотърсачи в Кънери и в кариерата на Хокитика. Още не съм пресметнал цялата сума, но се боя, че ще е на стойност десетки, ако не и стотици лири.

— Друго?

— По отношение на официалните разходи — не. Но има няколко неофициални въпроса, които трябва да обсъдим. Имаме ли време?

— Имаме ли време? — обърна се Стейнс към Девлин.

— Докато не дойде колата — отвърна капеланът.

— Ще бъда бърз — рече Фрост. — Както сигурно знаете, златото, извадено от оранжевата рокля на Анна, все още е под леглото на господин Гаскоан. Анна дължи към сто и двайсет лири на господин Манъринг и искаше да се разплати с това злато. На мен обаче ми мина през ума, че може вие да покриете дълга ѝ към господин Манъринг от дела си от съкровището. По този начин Анна ще има с какво да живее, докато вие сте в затвора.

— Добре — кимна Стейнс. — Направете го.

Банкерът си го отбеляза.

— Вторият въпрос е допълнителното възнаграждение на господин Кю. Не бива да поставяме под съмнение историята, че съкровището идва от „Аврора“, а ако някой служител открие голямо количество злато, заслужава премия.

— Естествено — отвърна Стейнс. — Премия…

— Доколкото разбирам — продължи Фрост, — господин Кю желае да се завърне в Китай, след като изтече договорът му с компанията, като си е поставил за цел да се прибере с точно седемстотин шейсет и осем шилинга в джоба. Според господин Манъринг той отдавна се е спрял на тази сума. За него тя била важна от лична или пък от духовна гледна точка, не ми стана съвсем ясно.

При други обстоятелства тази странност веднага щеше да възбуди любопитството на Емъри Стейнс, но сега той не се усмихна. За сметка на това Девлин възкликна:

— Седемстотин шейсет и осем шилинга!

— Да — потвърди Фрост.

— Каква придирчивост — отбеляза капеланът. — И защо точно тази сума, знаете ли?

— Боя се, че не — отвърна банкерът и се обърна отново към Стейнс. — Ако ми позволите, бих ви посъветвал отпуснатата от вас премия за господин Кю да е достатъчна той да осъществи тази своя цел.

— На колко лири възлиза сумата?

— Трийсет и осем лири и осем шилинга. Около един процент от четирите хиляди, което не е зле за премия, особено ако отчетем, че господин Кю е китаец. Като проява на добра воля може също така да го откупите от договора с компанията и да му помогнете да се прибере у дома.

Младежът поклати глава.

— Изобщо не помислих за него…

— За кого?

— За господин Кю. Изобщо не се замислих за него.

— Днес следобед той ни направи голяма услуга, като запази тайната, и сега ние имаме възможност да му се отблагодарим. Вече говорих с господин Манъринг. Няма нищо против да приеме предварително прекратяване на договора с господин Кю и посочи колко ще му струва това. Ако отделите за допълнително възнаграждение на господин Кю общо шейсет и четири лири, те ще са достатъчни да покрият всички разходи.

Стейнс вдигна рамене и въздъхна.

— Добре, съгласен съм.

— И третият финансов въпрос. — Фрост се покашля. — Когато през януари беше намерено съкровището, господин Клинч ми направи подарък от трийсет лири. Боя се, че ги похарчих и в момента не мога да възстановя и пени. И затова се питам дали не мога да разчитам на вашата щедрост и да включа тази сума като банкови разходи. — Банкерът изрече всичко това на един дъх и после добави: — Като заем, разбира се. Ще ви ги върна, когато излезете на свобода.

— Колата идва — обади се Девлин и стана.

— Добре — кимна Стейнс. — Включете ги. Няма значение.

Фрост въздъхна облекчено.

— Благодаря ви много, господин Стейнс. — Той гледаше как Девлин съпровожда младежа навън. Щом стигнаха прага, банкерът извиси леко глас и извика след тях: — Утре ще ви изпратя подробна разбивка по пера за всички плащания.

Когато църковната камбана удари седем, Уолтър Муди тъкмо приключваше с прибирането на дрехите си в сандъка — затвори капака, залости резето и се изправи. Провери копчелъка на тютюневия си панталон от молескин, затегна колана, нагласи червеното шалче на врата си и накрая посегна да вземе палтото и шапката, то беше съвсем обикновено, вълнено, дълго почти до коленете, а тя — с широка периферия, намазана с восък, за да не пропуска дъжд. Сложи си ги, метна вързопа на рамо и излезе от стаята, като взе ключа със себе си.

По време на отсъствието му сандъкът щеше да го чака в склада на Кларк на Гибсъновия вълнолом, където щяха да бъдат препращани и писмата, които пристигнеха в „Короната“. Заедно с ключа Муди остави на тезгяха и три шилинга, за да покрие тези разходи. След това пъхна още един в ръката на прислужницата, стисна жълтата ѝ длан между своите и ѝ благодари топло за трите месеца грижи и гостоприемство. Излезе от „Короната“, зави по тясната пътека, която водеше към брега, и пое на север, вързопът се подмяташе на гърба му, събраната палатка се удряше в бедрата му при всяка крачка.

Не беше изминал и три километра от Хокитика, когато видя, че на десетина метра зад него върви друг мъж в обичайните златотърсачески одежди. Муди се спря да го изчака и двамата си кимнаха.

— Здрасти — обади се непознатият. — На север ли отиваш?

— Да.

— Към брега? Към Чарлстън?

— Надявам се да стигна до там. В една посока ли сме?

— Така изглежда. Нещо против да вървим заедно?

— Ни най-малко — отвърна той. — Ще се радвам да имам компания. Казвам се Уолтър Муди. Уолтър.

— Пади Райън — представи се другият. — Звучиш ми като шотландец, Уолтър Муди.

— Не мога да го отрека.

— Никога не съм имал неприятности с шотландци.

— И аз не съм се карал с ирландци.

— Май си останал единствен — усмихна се Пади Райън. — Но наистина не мога да се оплача от шотландците.

— Радвам се.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Май и двамата сме далече от дома — рече Пади Райън.

— За себе си бих казал, че съм далече от родното си място — отвърна Муди, присвил очи към вълните в морето, — но за дома не съм толкова сигурен.

— Щом домът не е мястото, от което идваш — подхвърли ирландецът, — то значи е там, където отиваш.

— Добре казано — отбеляза Муди.

Пади Райън кимна доволно.

— Значи мислиш да останеш тук, Уолтър, така ли? След като поработиш по находищата и натрупаш пари?

— Предполагам, че късметът ще ми даде отговор на този въпрос.

— Кое ще е по-голям късмет, да останеш или да заминеш?

— Най-големият късмет ще е да мога да избирам — отвърна Муди за своя изненада, тъй като преди три месеца не би отговорил така.

Пади Райън го изгледа преценяващо.

— Имаш ли нещо против да си разкажем историите? Да скъсим пътя.

— Историите? Имаш предвид живота си?

— Да, или пък някакви истории, които сме чули от други, или каквото ни дойде наум.

— Добре — отвърна леко сковано Муди. — Ти ли почваш, или аз?

— Давай ти — подкани го ирландецът. — Измисли една дълга и засукана, тъй че да забравим за нозете си и за пътя.

Муди мълча дълго, чудеше се откъде да започне.

— Двоумя се кое да избера, цялата истина или нищо друго освен истината — рече той. — Историята ми е такава, че не може да съвмести и двете.

— А, че за какво ти е истината? — попита Пади Райън. — Кой казва, че историите трябва да са верни? Ти си свободен човек, Уолтър. Каквато и небивалица да си съчиниш, ако успееш да я разтегнеш чак до разклона за Кумара, ще я броя за много хубава история.

Слънце в съвпад с Луна (новолуние)

Лидия Уелс се върна в „Дома на желанията“ малко след седем и прислужницата я уведоми, че в нейно отсъствие Анна Уедърел е приела посетител, господин Кросби Уелс се бил върнал от находищата в Отаго. Довечера имал някаква среща на улица „Джордж“, но щял да се върне на сутринта да поговори с жена си.

Госпожа Уелс я изслуша замислено.

— И колко време остана той горе, Люси?

— Два часа, госпожо.

— От кога до кога?

— От три до пет.

— А госпожица Уедърел?

— Не съм я безпокоила. Не е звъняла, откакто излязохте, а аз не съм се качвала, докато той беше тук.

— Добре си направила — похвали я господарката. — Ако утре Кросби наистина се появи и мен ме няма, пак го изпрати в стаята на госпожица Уедърел.

— Да, госпожо.

— И на сутринта първата ти работа е да отидеш да поръчаш една каса вино и уиски.

— Да, госпожо.

— За вечеря съм взела пай. Претопли го и го донеси горе. Ще вечеряме в осем.

— Добре, госпожо.

Лидия Уелс нагласи алманаха и картите под мишница, присви очи към отражението си в закаченото в коридора огледало и след това се качи по стълбите, почука на вратата на Анна и отвори, без да изчака отговор.

— Човек се чувства много по-добре, когато се нахрани, изкъпе се и има покрив над главата си, нали? — рече тя вместо поздрав.

Анна седеше под прозореца. Скочи, изчервена до ушите, и отвърна:

— Много по-добре, госпожо. Прекалено сте мила с мен.

— Милостта никога не е прекалена — обяви госпожа Уелс и остави книгите на масата до канапето. Хвърли поглед към бюфета, прецени набързо какво количество е изпито от бутилките и се обърна към Анна с усмивка. — Да знаеш само какво забавление съм приготвила за тази вечер. Ще ти изготвя рождена карта!

Анна кимна. Лицето ѝ все още беше пламнало.

— Правя го винаги когато се запозная с някого — продължи домакинята. — Хем ще си прекараме приятно, хем ще видим какво те очаква. Донесох пай за вечеря, най-хубавия в Дънидин. Чудесно звучи, нали?

— Да, прекрасно — измърмори Анна и сведе очи към пода.

Госпожа Уелс като че ли не забелязваше смущението ѝ.

— Така… — Тя се настани на канапето и придърпа голямата книга към себе си. — Кога си родена, миличка?

Анна отговори.

Госпожа Уелс се сепна, хвана се за сърцето и извика:

— О, не!

— Какво?

— Колко странно!

— Кое е странно? — попита уплашено Анна.

— В същия ден е роден и един младеж, на когото току-що… — Лидия Уелс не се доизказа, а внезапно попита: — На колко години си, мила?

— На двайсет и една.

— Двайсет и една! И си родена в Сидни?

— Да, госпожо.

— Точно в града?

— Да.

На лицето на домакинята се беше изписала безкрайна почуда.

— Случайно да знаеш точния час на раждането си?

— Ако не се лъжа, е било през нощта — отвърна Анна и отново се изчерви. — Поне така ми е казвала мама. Но не знам точния час.

— Невероятно! — възкликна госпожа Уелс. — Не мога да повярвам! Абсолютно същия рожден ден! Сигурно дори под същото небе!

— Не разбирам — рече Анна.

С приглушен задушевен тон Лидия Уелс ѝ обясни. Следобед ходела в салона на една странноприемница на улица „Джордж“, където срещу скромно заплащане правела хороскопи. Повечето ѝ клиенти били млади мъже, пристигнали да си опитат късмета на находищата. И днес, докато Анна се наслаждавала на ваната, бил дошъл точно такъв младеж. Просителят (така го нарече госпожа Уелс) също бил на двайсет и една години, също бил роден в Сидни, и то в същия ден като Анна!

Анна не можеше да си обясни въодушевлението ѝ.

— И какво означава това? — попита тя.

— Какво означава ли? — Лидия Уелс снижи гласа си до шепот. — Означава, че с него може да споделяте една съдба!

— О!

— Може да имаш астрален другар, чийто път в живота изцяло повтаря твоя!

Това като че ли не впечатли толкова момичето, колкото се беше надявала госпожа Уелс, тъй като Анна само повтори вяло:

— О…

— Случва се много рядко — добави госпожа Уелс.

— Имах един братовчед, който беше роден на същата дата — рече Анна, — но няма как да споделяме една съдба с него, защото той почина.

— Не е достатъчно да е роден в същия ден — отвърна Лидия Уелс. — Трябва да сте родени и в една и съща минута, и на една и съща географска дължина и ширина, тоест под едно небе. Само тогава звездните ви карти ще са еднакви. Дори и близнаците излизат от утробата с няколко минути разлика, а междувременно звездите са променили местоположението си и небето е друго.

— Не знам в колко точно часа съм родена — измърмори намръщено Анна.

— Той също не знаеше, но съм готова да се обзаложа, че рождените ви карти са еднакви, тъй като вече знаем, че ви свързват и други общи неща.

— Какво например?

— Аз! — заяви победоносно госпожа Уелс. — И двамата сте пристигнали в Дънидин на двайсет и седми април 1865 година, същия ден и на двама ви е била изготвена рождена карта от госпожа Кросби Уелс!

Анна рязко вдигна ръка към гърлото си.

— Какво? — прошепна тя. — Госпожа…

Лидия Уелс продължи възторжено:

— Има и други съвпадения! Той също е пътувал сам и е пристигнал днес сутринта. Навярно дори е намерил нов приятел, също като теб, ти се запозна с мен, а той сигурно с някой друг!

На Анна като че ли ѝ беше прилошало.

— Казва се Едуард. Едуард Съливан. О, защо не го доведох с мен! Да бях знаела! И на теб ти се иска да се запознаеш с него, нали?

— Да, госпожо — прошепна Анна.

— Какво невероятно съвпадение — додаде Лидия Уелс, като се взираше настойчиво в нея. — Абсолютно невероятно! Чудя се какво ли ще стане, ако някога се срещнете.