Светилата

Меркурий в Стрелец

Дванайсетимата мъже в пушалнята на „Короната“ имаха вид, като да са се събрали съвсем случайно. Многообразието на външността и облеклото им — рединготи, фракове, сюртуци с рогови копчета, жълт молескин, батиста и габардин — навяваше представа за непознати, срещнали се неволно във влака на път към различни части на град, в който речните канали и талазите на мъглата са в нужното изобилие, че да го разделят на отделни райони; дори престорената вглъбеност в делата им — един разлистваше вестник, друг се навеждаше да тръсне пепелта от пурата в камината, трети разперваше длан върху зеленото сукно на билярдната маса и нагласяше щеката срещу топката — подчертаваше същото онова осезаемо мълчание, което цари късно вечер във влаковете, само че тук го заглушаваше не поскърцването и потракването на колелата по релсите, а силното плющене на дъжда.

Такова беше първоначалното впечатление на Уолтър Муди, спрял на прага с ръка върху касата. Съвестта му беше чиста, той не изпитваше вина, че е обезпокоил някакъв личен разговор, тъй като присъстващите бяха замлъкнали, щом чуха стъпките му в коридора — в мига, в който Муди отвори вратата, дванайсетимата бяха потънали в своите занимания (доста рискован ход за играчите на билярд, които бяха забравили кой е на ред и затова заеха позиции около масата както се случи) с такава показна съсредоточеност, че дори не погледнаха новодошлия.

Еднаквото сковано безразличие, с което го посрещнаха, навярно щеше да пробуди любопитството на Уолтър Муди, стига младият мъж да беше на себе си телом и духом. Той обаче беше леко замаян и твърде притеснен. Още преди да се качи на кораба, знаеше, че пътуването до западния бряг на Кентърбъри може да е смъртоносно безконечно подмятане сред белите гребени на разпенените вълни с краен пристан на морското дъно нейде из плитчините край Хокитика, ала не беше подготвен за сполетелите го страховити изпитания, за които все още не беше в състояние да изрече и дума. Нравът му не допускаше прояви на слабост — страхът и болестите го караха да се затваря в себе си — и именно поради тази причина съвсем несвойствено на навика си той не успя да долови духа, който цареше в помещението.

Обичайно изражението на Уолтър Муди издаваше вежлива отзивчивост. Големите му сиви очи рядко премигваха, а сочните момчешки устни бяха извити в израз на любезна загриженост. Косата му беше леко чуплива и в по-младите му години беше стигала до раменете, сега обаче беше подстригана ниско и вчесана на път със сладникаво ухаеща помада, която потъмняваше златистия отблясък до мазно кестеняво. Челото и скулите му бяха изпъкнали, носът — прав, кожата — гладка. Още не беше навършил двайсет и осем и в движенията му се долавяха премерена пъргавина и онази кипяща неопорочена жизненост, която не излъчва нито лекомислие, нито лукавство. С държанието си напомняше на тактичен съобразителен иконом и в резултат на това беше предпочитан и от най-свитите за довереник и често получаваше покана да служи за посредник в отношенията между двама души, с които току-що се е запознал. Накратко казано, външният вид ни най-малко не издаваше характера му и внушаваше доверие у околните.

Муди добре съзнаваше преимуществата, които му носеше загадъчното му изящество. Като повечето хора, надарени с извънмерна красота, беше разучавал внимателно отражението си в огледалото и в известен смисъл познаваше по-добре външността си, отколкото това, което се криеше под нея: във всеки момент в една килийка на мозъка си се наблюдаваше как изглежда отстрани. Беше прекарал многобройни часове пред тоалетната масичка, чиито огледала утрояваха образа му и го показваха в профил, полупрофил и анфас: Чарлс I на Ван Дайк, само че доста по-красив. Правеше го потайно и навярно дори би го отрекъл, тъй като с каква злъч днешните блюстители на морала заклеймяват вглеждането в себе си! Все едно човек няма нищо общо със себе си и се поглежда в огледалото единствено за да затвърди самомнението си, все едно проявата на себелюбие не е също тъй неуловима, неистова и изменчива като всяка връзка между две сродни души. В това си увлечение Муди целеше не толкова да величае красотата си, а по-скоро да я овладее. Разбира се, зърнеше ли отражението си в прозорец или стъкло след падането на нощта, по тялото му пробягваше тръпка на задоволство, само че задоволството на инженера, който случайно попада на измислен от самия него механизъм и с радост установява колко е прекрасен, лъснат, добре смазан и движещ се точно така, както създателят му го е сътворил.

И сега, докато стоеше на прага на пушалнята, Муди пак се виждаше отстрани и си мислеше, че на външен вид изглежда съвършено спокоен. А всъщност едва се държеше на крака от умора, в гърдите си усещаше оловната тежест на преживяния ужас, изпълваше го боязън, струваше му се, че нещо го преследва, връхлита го. Въпреки това се огледа почтително, с възпитана сдържаност. Помещението приличаше на възстановка, направена години след унищожаването на оригинала, като през тези години повечето детайли са били забравени (пиростията за огнището, завесите, полицата над камината), но тук-там някои дреболии са устояли на хода на времето: снимката на покойния съпруг на кралицата например, изрязана от списание и забодена с обущарски кабари на стената към двора, билярдната маса с шев през средата, където е била срязана на две на пристанището в Сидни, за да бъде пренесена тук, купчините стари вестници с омазнени и изтънели от докосването на множество ръце страници. През тесните прозорци от двете страни на камината се разкриваше гледка към задния двор на странноприемницата, кално парче земя със захвърлени щайги и ръждясали варели, отделено от съседните парцели само с ивица закърнели храсталаци и папрат, а в горния край с редица кокошарници, чиито вратички бяха омотани с вериги като предпазна мярка срещу крадци. Отвъд тези неясни граници се простираха провиснали над улицата въжета с пране зад къщите на една пресечка в източна посока, камари сурови дъски, подредени да съхнат, кочини, купчини боклуци и ламарини, счупени корита за промиване на злато и прокопани канали, като всичко изглеждаше изоставено и в различна степен негодно за употреба. Часовникът беше ударил онзи късен час по залез-слънце, когато цветовете изведнъж загубват наситеността си, валеше като из ведро и през мътното стъкло дворът се сивееше и чезнеше. Вътре газените лампи все още не бяха изместили морската светлина на гаснещия ден и със своята бледност подчертаваха цялостното мрачно униние на обстановката.

Тази гледка бе твърде печална за човек, свикнал с клуба си в Единбург, където всичко грее в отсенки на златисто и бургундско и удобните кресла лъщят в тон с мазните телеса на господата, седнали на тях, където на влизане получаваш мека наметка с приятен дъх на анасон или на мента, а след това е достатъчно само да вдигнеш пръст към шнура на звънеца, за да ти поднесат бутилка бордо на сребърен поднос. Ала Муди не беше от хората, които смятат суровите условия за основателна причина за роптаене, недодяланата простоватост го накара просто да се дръпне в себе си, както някой богаташ би отскочил с безизразно лице встрани при сблъсъка с просяк на улицата. Докато се оглеждаше, приветливото му изражение не трепна, ала всяка забелязана подробност — купчинката мръсен восък под някоя свещ, пелената прах около чашите — го подтикваше да се затваря все по-надълбоко и надълбоко в себе си и да се стяга, тъй че да не допусне външната среда да му повлияе.

Това отдръпване, макар и несъзнателно, се дължеше не толкова на често срещаните у галениците на съдбата предразсъдъци — всъщност Муди разполагаше със скромен доход и често даваше по монета на бедняците, въпреки че, не може да се отрече, винаги изпитваше лека тръпка на задоволство от щедростта си, — колкото на вътрешния смут, който в момента го беше завладял и с който скришом се мъчеше да се пребори. Все пак това беше град на златотърсачи, току-що построен между океана и джунглата в най-южната точка на цивилизования свят, и Муди не беше очаквал разкош.

Истината беше, че преди по-малко от шест часа на борда на тримачтовия платноход, докарал го от Порт Чалмърс до това диво късче на крайбрежието, младият мъж беше станал свидетел на събитие, толкова невероятно и въздействащо, че поставяше под съмнение реалността, която той познаваше. Видяното не го напускаше, все едно в ъгълчето на съзнанието му се беше открехнала врата и през пролуката се беше процедил лъч мъждива светлина и сега Муди нямаше как да привика обратно мрака. Усилието да не позволи на тази врата да се отвори по-широко му костваше много. В това крехко състояние всяка странност и всяко неудобство се възприемаха като лична обида. Муди имаше чувството, че унилата картина пред очите му е събран накуп отглас от изпитанията, на които беше подложен в последно време, и той се отдръпваше от нея, за да не позволи на съзнанието си да тръгне по този път и да се върне в миналото. Отвращението беше полезно. Даваше му определена устойчива мяра за здравомислие, за правота, на която може да се позове и да се почувства в безопасност.

След като произнесе наум присъдата си за пушалнята — недодялана, жалка и под всякаква критика — и така подсили вътрешната си съпротива срещу обстановката, той се обърна към дванайсетимата ѝ обитатели. Преобърнат пантеон, помисли си Муди и тази духовитост го поободри.

Мъжете бяха загорели и обветрени като всички заселници, устните им бяха изпръхнали и побелели, осанката им издаваше живот сред лишения и несгоди. Двамина бяха китайци, облечени еднакво с платнени обувки и сиви памучни роби, зад тях стоеше абориген с татуирано със синьо-зелени завъртулки лице. Произходът на другите не беше толкова ясен. Муди още не знаеше как промиването на злато може да те състари за месеци и след като обиколи с поглед помещението, реши, че е най-младият сред присъстващите, а всъщност неколцина бяха колкото него, а двама-трима бяха дори по-малки. Блясъкът на младостта беше отмит от тях. До края на живота си щяха да изглеждат все тъй сприхави, неспокойни, резки, с белязани от годините тела и да кашлят прахоляк в покафенелите си мазолести длани. На него му се сториха лишени от изтънченост, дори някак старомодни, той ги сметна за незначителни и изобщо не се запита защо са толкова мълчаливи. Копнееше за глътка бренди, да поседне и да затвори очи.

Спря се за миг на прага, очакваше някакво приветствие, но след като не последва нито поздрав, нито пък опит за отпращане, Муди пристъпи вътре и тихо затвори вратата. Направи лек поклон към прозореца, още един към огнището и след като реши, че така е изпълнил задълженията на доброто възпитание, се приближи до масата край стената да си налее питие от подредените за тази цел гарафи. Избра си пура, отряза крайчето ѝ, пъхна я между зъбите си, обърна се и отново се огледа. Никой не му обръщаше внимание. Това го устройваше. Настани се на единственото свободно кресло, запали пурата и се облегна с тихата въздишка на човек, напълно заслужил своите дребни наслади.

Задоволството му обаче се оказа преждевременно. Едва беше изпънал крака и беше кръстосал глезени (солта по крачолите му беше засъхнала в набиващи се на очи бели ивици), и седналият вдясно мъж се приведе към него, размаха във въздуха почти изпушената пура и рече:

— Ааа, да ме прощавате, ама вие по някаква работа ли сте днес вечерта в „Короната“?

Въпросът беше доста рязък, но лицето на Муди не трепна. Той кимна любезно и обясни, че току-що е пристигнал и е наел стая горе в странноприемницата.

— Сега слизате от кораба, тъй ли?

Муди кимна отново и потвърди, че точно това е имал предвид. И за да не го помисли събеседникът му за необщителен, добави, че пристига от Порт Чалмърс с намерението да си пробва късмета в търсенето на злато.

— Хубаво — заяви онзи, — много хубаво! Нагоре по брега са открили нови находища, били пълни със злато. „Черен пясък — ще ги чуете как крещят по улиците, — черен пясък нагоре по пътя за Чарлстън!“ Защото Чарлстън се пада на север оттук, нали така? А и в кариерата в Хокитика все ще изкарат нещо. Имате ли си другар, или сте единак?

— Сам съм — отвърна Муди.

— Без никакви връзки! — възкликна непознатият.

— Хм — измънка младият мъж, отново изненадан от думите му, — възнамерявам сам да си проправя път.

— Без връзки — повтори другият — и без другар. И нямате никаква работа тук в „Короната“, така ли?

Това вече беше безочие — да задава един и същи въпрос два пъти, — но мъжът изглеждаше дружелюбен, дори някак си добродушно разсеян, ако се съдеше как барабанеше с пръсти по реверите на жилетката си. Навярно, помисли си Муди, не е бил достатъчно ясен.

— Работата ми тук, в странноприемницата, е просто да си почина. През идните няколко дни ще направя проучване, ще поразпитам в кои реки се намира злато и в кои няма нищо и тъй да се каже, ще опозная живота на златотърсача. Възнамерявам да остана тук, в „Короната“, една седмица, а след това да продължа навътре в сушата.

— Значи досега не сте промивали злато?

— Не съм, господине.

— И никога не сте го зървали?

— Само при бижутерите — в часовник, в катарама, никога в чист вид.

— Но сте го сънували, нали? Сънували сте как сте нагазили до колене във водата и промивате златния прашец от калта?

— Ами, предполагам… Не, всъщност не съм — отвърна Муди. Сърдечният тон на събеседника му го озадачаваше: макар да изглеждаше разсеян, онзи говореше настойчиво и с настървение, граничещо с натрапничество. Муди се огледа, надяваше се да улови някой състрадателен поглед от останалите, ала те не му обръщаха внимание. Той се покашля и добави: — Може да се каже, че съм сънувал това, което идва после, тоест това, до което води златото, това, в което се превръща.

Този отговор като че ли се хареса на непознатия.

— Обратна алхимия, така го наричам аз — рече той. — Цялата тая треска за злато е обратна алхимия. Схващате ли: да превърнеш не нещо в злато, а златото в нещо друго…

— Добре казано, господине — кимна Муди и едва впоследствие си даде сметка, че тази представа е в съзвучие с неотдавнашната му духовитост за преобърнатия пантеон.

— А вашето проучване — прекъсна го мъжът, като кимна отсечено, — предполагам, ще се върти около въпросите какви лопати, какви корита и сита, какви карти и провизии ще са ви необходими.

— Да, точно така. Искам да се подготвя както трябва.

Нескрито развеселен, събеседникът му се облегна в креслото.

— Една седмица в „Короната“ само за да си направите проучването! — изсмя се силно той. — А след това ще се бъхтите две седмици в калта, за да си върнете парите за нея!

Муди кръстоса крака. Не беше в настроение да откликне подобаващо на този изблик, ала строгото възпитание не му позволяваше да прояви неуважение. Можеше да се извини, че не се чувства добре, и да се оправдае с някакво неразположение — мъжът с барабанящите пръсти и избухващия гъргорещ смях изглеждаше състрадателен, — ала Муди нямаше навика да говори искрено пред непознати, още по-малко да признае пред другиго своя слабост. Стегна се и се обади по-бодро:

— А вие, господине? Вие вече сте добре устроен тук, струва ми се?

— О, да. „Превозни услуги Балфор“, сигурно сте ни видели, точно до ограденото място за добитъка на крайбрежната, чудесно разположение на първа линия, сещате ли се? Балфор съм аз. Томас е малкото ми име. И на вас ще ви трябва в лагера, в кариерата никой не се обръща към останалите с „господине“.

— В такъв случай е добре да свикна да го използвам. Името ми е Уолтър. Уолтър Муди.

— Само дето никой няма да ви вика и Уолтър! — извика Балфор, като стовари пестник върху коляното си. — По-скоро ще е Уолт Шотландеца или Двуръкия Уолт. Или пък Златния Уолт, а?

— Това ще трябва да си го заслужа.

Балфор се разсмя.

— Няма да ви е трудно. Виждал съм буци колкото дамски пистолет. Колкото дамски пистолет, но, уверявам ви, много по-лесно е да стигнете до тях!

Томас Балфор беше на петдесетина години, със здраво закръглено тяло. Косата му беше почти изцяло побеляла, сресана назад, за да не пада на челото, и оставена по-дълга над ушите. Балфор носеше широка брада и имаше навика да я гали, когато е в добро настроение — направи го и сега, зарадван на шегата си. Благосъстоянието му отива, помисли си Муди, разпознал у събеседника си онази спокойна самоувереност, която настъпва, щом успехът потвърди вродения оптимизъм. Балфор беше свалил палтото си и вратовръзката му, макар да беше копринена и добре вързана, беше изпъстрена с мазни лекета и висеше хлабаво около врата. Муди от пръв поглед го причисли към лагера на либертарианците — безвреден, ренегат по душа, с весел нрав и склонен към излияния.

— Задължен съм ви, господине — рече той. — Това явно е един от многото тукашни обичаи, за които не знам нищо. Със сигурност щях да допусна грешката да се представя в кариерата с фамилно име.

Беше вярно, че представата му за добива на злато в Нова Зеландия бе изключително неточна и се дължеше главно на популярните картини от треската за злато в Калифорния — дървени колиби, равни долини, пълни със златен прашец каруци — и на смътното усещане (което той не знаеше от какво е породено), че колонията е нещо като тъмна сянка на Британските острови, все още неоформена дива противоположност на седалището и сърцето ма империята. Затова се беше изненадал, когато преди около половин месец заобиколи края на полуостров Отаго и видя на хълма големи къщи, кейове, улици и добре поддържани градини, изненада се и сега, щом зърна как един добре облечен джентълмен поднася огънче на застаналия до креслото му китаец, след което посяга покрай него да си вземе чашата.

Муди беше възпитаник на Кеймбриджкия университет и бе родом от Единбург, семейството му разполагаше със скромно състояние и в домакинството имаше трима прислужници. Обществените кръгове, където напоследък се беше движил в „Тринити“ и след това в „Инър Темпъл“, бяха далече по-разкрепостени от аристократичните, в които родовата история и положението на отделните представители почти не се различават, ала въпреки това образованието му го беше направило малко тесногръд, тъй като го беше научило, че най-добрият начин да вникнеш в обществения строй е да го гледаш отгоре. Пред приятелите си от колежа (облечени в тоги и със замаяни от ризлинга глави) той защитаваше премахването на класите с пламенността и крайността на младостта, но се сепваше всеки път, щом се сблъскаше с това явление в реалността. Още не знаеше, че златните находища са пълни с тиня и опасности и там, всеки е чужд не само на околните, но и на земята, по която върви, че коритото на бакалина може да се окаже пълно със златна прах, а на адвоката да остане празно, че там класово разделение не съществува. Муди беше двайсетина години по-млад от Балфор и затова се обръщаше към него почтително, макар да си даваше сметка, че по-възрастният мъж стои по-ниско от него в обществото, като в същото време не изпускаше от ума си и странната сбирщина от персонажи наоколо, чието положение и произход нямаше как да определи. Затова в любезността му се долавяше известна скованост, сковаността на мъж, който не разговаря често с деца, не знае как да се държи с тях и по тази причина е сдържан и студен, колкото и да му се иска да е мил.

Томас Балфор усещаше снизхождението му и то пробуждаше у него насмешка. Той изпитваше отвращение към хора, които, както сам се изразяваше, „говорят твърде префърцунено“, и обичаше да ги предизвиква, ала не с цел да ги разгневи — гневът им му беше досаден, — а за да заприказват по-простичко. За него сковаността на Муди беше като модерна яка, ушита по подражание на някой аристократичен стил, която непоносимо пристяга шията и те задушава, той гледаше на общоприетите условности на доброто общество като на безполезна украса и му беше смешно, че заради стремежа си към изтънченост човек може да се чувства толкова притеснен.

Балфор наистина беше със скромен произход, както беше предположил Муди. Баща му работеше в сарачница в Кент и Балфор можеше и да наследи занаята му, ако един пожар не беше отнесъл не само работилницата, а и бащата, когато малкият беше на единайсет години. Той обаче беше немирно момче с оръфани ръкави и с вътрешен плам, неотговарящ на отнесеното, замечтано изражение, с което Балфор обикновено обикаляше по цял ден, и еднообразната работа нямаше да му е по вкуса. Така или иначе, както често повтаряше, конят не може да издържи на темпа на влака и затова сарачеството нямаше как да издържи на устрема на промяната. Балфор обичаше да усеща, че е в челните редици на прогреса. За миналото говореше така, сякаш годините преди това десетилетие са били нещо като зле изработени свещи, отдавна изгорели и забравени. Не изпитваше тъга от спомените за момчешкия си живот — тъмния разтвор в коритата за щавене, камарата с кожи, кесията от телешка кожа, в която баща му държеше иглите и шилото — и рядко се връщаше към тях, и то само за да ги сравни с новите индустрии. Днес богатството се криеше в рудата, в находищата на въглища, стомана и злато.

Балфор започна със стъкларство. След няколко години чиракуване отвори собствена работилница, скромна фабричка, която впоследствие размени за дял във въглищна мина, не след дълго я разшири с мрежа от дълбоки галерии и накрая я продаде на инвеститори от Лондон срещу голяма сума. Не се ожени. На трийсетия си рожден ден си взе еднопосочен билет за клипер за Веракрус, първата спирка от деветмесечно пътуване, което в крайна сметка го отведе до златните находища в Калифорния. Блясъкът на златотърсаческия живот бързо избледня, но треската в лагера и кипящата там надежда така и не загубиха очарованието си, с първото промито злато Балфор купи акции в банка, за четири години построи три странноприемници и забогатя. Когато залежите в Калифорния се изчерпиха, той продаде всичко и замина за Виктория — нов удар, нови неразработени находища, — а после отново нададе ухо на призива, който слабият ветрец разнасяше през океана като мелодия на вълшебна флейта, и се прехвърли в Нова Зеландия.

През шестнайсетте години сред златотърсачите Томас Балфор беше срещал мнозина като Уолтър Муди и му правеше чест, че беше запазил уважението и привързаността си към онова целомъдрено състояние на все още недоказалите се, неподложени на изпитания мъже. Гледаше със симпатия на чуждите амбиции и като човек, който сам си е пробил път в живота, беше необичайно великодушен. Предприемчивостта и стремежът към успех му допадаха. Балфор беше склонен да хареса Муди само поради обстоятелството, че младият мъж се е решил да се захване с начинание, за което не знае почти нищо, но от което може да очаква голяма отплата.

Тази вечер обаче любезността на Балфор не беше лишена от умисъл. Появата на Муди беше изненадала дванайсетимата мъже, които уж бяха взели мерки да не бъдат безпокоени. Онази вечер салонът на „Короната“ беше затворен за частно събиране, а под навеса отпред седеше момче с ясни указания да държи улицата под око, в случай че някой реши да се отбие да пийне нещо в пушалнята, макар че вероятността за това беше нищожна, тъй като тя не се славеше нито с кръг от постоянни посетители, нито с удобствата си и в интерес на истината често беше празна дори и през почивните дни, когато златотърсачите се спускаха на ята от хълмовете, за да пръснат в пивниците в града изработеното. Манъринг, който беше довел момчето, му беше дал дебела пачка билети с нареждането да ги раздава безплатно на всеки, който се приближи към вратата на странноприемницата. Представлението „Чувствени картини от Изтока“ беше съвсем ново и обещаваше „невиждани наслади“, а във фоайето на театралния салон бяха струпани няколко каси с шампанско, доставени в чест на премиерата от самия Манъринг. Заради тези мерки за отклоняване на вниманието и твърдото убеждение, че никой кораб няма да рискува да навлезе в пристанището в мрачната вечер на този бурен ден (към този час вече бяха пристигнали всички кораби, обявени в разписанието на „Уест Коуст Таймс“), на членовете на групата дори не им беше минало през ума, че някой случаен непознат може да е наел стая в странноприемницата половин час преди мръкнало и да е вътре в сградата, когато момчето на Манъринг заеме поста си под капещия навес с изглед към улицата.

Ала въпреки кроткия си вид и любезната сдържаност, която проявяваше, Уолтър Муди си оставаше натрапник. Събралите се мъже не се сещаха как да го отпратят, без това да стане ясно и по този начин да излезе на бял свят тайното естество на срещата им. Томас Балфор се беше нагърбил със задачата да го разпита само защото по волята на случая седеше точно до него и това беше щастливо съвпадение, тъй като въпреки гръмогласното си самохвалство той преследваше упорито целите си и беше свикнал да обръща всяко стечение на обстоятелствата в своя изгода.

— Е, порядките се научават бързо — рече Балфор — и всеки трябва да започва оттам, където сте вие сега, от мястото на чирака, без да знае нищо. Но какво подпали искрата, ако ми позволите да попитам? Изпитвам силен интерес към въпроса какво води хората насам, накрай света, какво им пали фитила, тъй да се рече.

Муди си дръпна от пурата, преди да отговори.

— Моят случай е доста сложен — рече. — Семеен спор, който е твърде болезнен, за да се разпростирам върху него, но той обяснява защо прекосих океана сам.

— О, в това отношение обаче изобщо не сте сам — отвърна весело Балфор. — Всеки момък тук е избягал от нещо, в това можете да бъдете сигурен.

— Така ли? — измърмори Муди, доста обезпокоен от подобно твърдение.

— Всеки е дошъл от някъде другаде. Всички сме пришълци. А що се отнася до семейството, в кариерата ще намерите достатъчно братя и бащи.

— Много мило от ваша страна, че ми вдъхвате утеха.

Балфор се ухили широко.

— Това се казва приказка! — извика той и размаха пурата тъй, че по жилетката му се посипаха прашинки пепел. — Утеха, а! Ако това се брои за утеха, явно сте истински пуритан, момчето ми.

Муди не успя да измисли подходящ отговор на тази забележка и затова само се поклони отново, а сетне, сякаш за да отхвърли всяко съмнение в пуританство, отпи голяма глътка от чашата си. Вятърът отвън внезапно се усили, накъса равномерното шуртене на дъжда и запрати водната пелена в западните прозорци. Балфор огледа крайчеца на пурата си все така усмихнат, Муди пъхна своята в устата си, извърна се настрани и дръпна леко.

В този момент един от останалите, които досега си бяха мълчали, стана, като сгъна вестника на четири, и отиде до писалището да вземе нов. Беше облечен в черна връхна дреха и имаше бяла пасторска якичка, забеляза с известна изненада Муди. Какво би накарало един свещенослужител да дойде да се осведоми за новините в пушалнята на странноприемница късно в събота вечерта? Отчето заровичка в купчината вестници, отхвърли няколко броя на „Колонист“, стигна до „Грей Ривър Аргъс“ и го извади с доволно мърморене, а после го разтвори с изпънати напред ръце и се завъртя към светлината. И все пак, спореше сам със себе си Муди, може би в това нямаше нищо странно, вечерта беше дъждовна, а салоните и пивниците в града сигурно бяха препълнени. Навярно свещеникът се беше видял принуден да потърси временно подслон от дъжда.

— Значи сте се скарали — подметна Балфор, все едно другият му беше обещал интересна история, а сега е забравил да я разкаже.

— Въвлякоха ме в караница — поправи го Муди. — Не я започнах аз.

— С баща ви, предполагам.

— За мен е твърде болезнено да се впускам в подробности, господине.

Той го изгледа строго, надяваше се, че ще го смути и ще го принуди да замълчи, но в отговор Балфор се приведе още повече към него, сякаш строгото изражение на младия мъж му подсказваше, че историята си заслужава да бъде чута.

— О, хайде! — подкани го. — Свалете товара от плещите си.

— Този товар няма как да бъде свален, господин Балфор.

— Не съществува товар, който не може да бъде свален, приятелю.

— Простете, че сменям темата…

— Но вие разпалихте любопитството ми! Привлякохте вниманието ми! — извика усмихнат Балфор.

— Принуден съм да ви откажа — рече Муди, който се стараеше да говори тихо, тъй че думите им да не достигнат до ушите на останалите в стаята. — Умолявам ви да ми позволите да запазя личните си дела за себе си. И причината за това е не друга, а нежеланието ми да оставя лошо впечатление у вас.

— Но нали вие сте пострадалият? Казахте, че не сте започнали вие, нали?

— Точно така.

— Е, тогава? Какво има да пазите в тайна? — възкликна Балфор. — Прав съм, нали? Защо да пазите в тайна чужди прегрешения? Нима човек следва да се срамува от това, което е сторил друг?

— Вие говорите за личния срам — отвърна тихо Муди. — Аз имах предвид срама, който пада върху цялото семейство. Не желая да петня името на баща си, та нали го нося и аз.

— Баща ви! Не ме ли слушате, като ви говоря? В кариерата ще откриете предостатъчно бащи! И това не са просто думи, такива са порядките, това е необходимост, така правят всички! Позволете да ви кажа кое се смята за срамно сред златотърсачите. Да излъжете за находище — ето това се брои за срамно. Да оспорите границите на чуждо находище — също. Да откраднете, да измамите, да убиете. А семейният позор… Това ще е новина дори и за глашатаите, които разнасят вестите по улиците на Хокитика! Какво е позорът за семейството, щом тук нямаш семейство?

В края на тази разпалена тирада Балфор стовари празната си чаша на подлакътника на креслото. Усмихна се лъчезарно на Муди и протегна към него разтворена длан, сякаш за да покаже, че след като толкова убедително е защитил позицията си, едва ли има нужда от допълнителни спорове, ала би приветствал някаква похвала. Муди отново кимна машинално и с глас, издаващ едва сега за първи път изопнатите му нерви, отвърна:

— Напълно убедителен сте, господине.

Все тъй усмихнат, Балфор отхвърли с пренебрежително махване на ръката този комплимент.

— Убедителни са номерата и хитрините на шарлатаните. Аз говоря просто.

— За което съм ви благодарен.

— Да, да — кимна превозвачът, който очевидно се наслаждаваше на разговора. — Сега обаче сте длъжен да ми разкажете за семейната си свада, господин Муди, тъй че да преценя дали името ви е опетнено, или не.

— Прощавайте — измърмори Муди.

Вдигна поглед и видя, че свещеникът се е върнал на креслото си и се е зачел във вестника. Мъжът до него — привличащ вниманието тип с императорски мустаци и рижа коса — като че ли дремеше.

Томас Балфор обаче не приемаше отказ.

— Свобода и сигурност! — извика той и размаха отново ръка. — В крайна сметка винаги до това опира, нали? Да, вече знам за какво е бил спорът! Знам как е протекъл! Свобода или сигурност, сигурност или свобода… обезпечаване от бащата, свобода за сина. Разбира се, бащата може да е твърде властен, случва се, а синът да е прахосник, нехранимайко… Но спорът винаги е този. И в любовта е същото — добави той, след като събеседникът му не се обади. — И в любовта е същото, в дъното винаги е все тоя спор.

Муди обаче не го слушаше. За миг напълно беше забравил за нарастващата пепел на върха на пурата и топлото бренди в чашата. Беше забравил къде се намира — в пушалнята на странноприемница в град, изникнал преди няма и пет години на края на света. Съзнанието му се бе хлъзнало обратно към ужаса: кървавата вратовръзка, извитите сивкави пръсти, прошепнатото в мрака име: „Магдалина, Магдалина, Магдалина…“. Тази сцена изведнъж се беше съживила и бе изплувала неканена в паметта му като студена сянка, затулила лика на слънцето.

Муди бе отплавал от Порт Чалмърс с тримачтовия платноход „На добър час“, здрава малка барка с добре скосена предна част и с изрисувана дъбова фигурка на орел върху носа в чест на свети Йоан. На картата маршрутът му приличаше на фиба за коса: корабът потегли на север, прекоси тесния пролив между двете морета и след това зави обратно на юг към златните находища. Билетът осигуряваше тясно кътче в трюма, но то беше толкова близо до смрадливия товар, че Муди се принуди да прекара по-голямата част от времето на палубата, приклекнал до планшира с вдигната яка, за да се предпази от пръските, и притиснал мократа кожена торба към гърдите си. Присвит с гръб към гледката, той не видя почти нищо от крайбрежието: жълтите равнини на изток, които постепенно се издигаха и преминаваха в злачни възвишения, а в далечината зад тях се синееха върховете на планините, смълчаната спокойна вода на зелените фиорди, на север плетеницата от потоци, чиито бистри води потъмняваха, щом стигнеха брега, и изравяха дълбоки канали в пясъка на запад.

След като „На добър час“ заобиколи северния ръкав и се отправи на юг, барометърът започна да пада. Ако на горкия Муди не му беше толкова зле, той сигурно щеше да се изплаши и да се предаде в ръцете на Господа, тъй като още на пристанището моряците го бяха предупредили, че крушението е бич за западния бряг на Кентърбъри и че ще стане ясно дали е късметлия още преди да стигне до златните находища и да потопи коритото си във водата. Колкото стигали до сушата, толкова се и удавяли по пътя, довериха му те с приглушен глас и ококорени очи, а собственикът на кораба капитан Карвър се бил нагледал от мястото си на мостика на отнесени от вълните клетници и целият кораб с основание можело да бъде наречен плаващо гробище.

Бурята връхлетя на крилете на свирепи ветрове. В началото се усещаше като вкус на бакър в устата, като тъпа болка, която се усилваше с потъмняването и приближаването на облаците, и накрая се отприщи със сляпата ярост на стоварен пестник. Палубата се люлееше под нозете, плющящите платна хвърляха чудати сенки, трепкащи като размахани камшици, моряците се мъчеха да задържат курса на кораба, без да скриват животинския си страх, с една дума, беше истински кошмар и докато платноходът напредваше към богатия на злато бряг, Муди не можеше да се отърве от също толкова кошмарната мисъл, че „На добър час“ е предизвикал с нещо адската буря.

Уолтър Муди не беше суеверен и се надсмиваше на чуждите суеверия, а и трудно се оставяше привидното да го заблуди, макар да отделяше голямо внимание на своя външен вид. Това обаче се дължеше не толкова на ума, колкото на опита му, който до заминаването за Нова Зеландия едва ли можеше да бъде наречен богат и разнообразен. В досегашното си битие младият мъж беше срещал само онова съмнение, което е пресметнато и не представлява опасност. Познаваше подозрението, цинизма, вероятността, но не и страховития разпад, който те сполита, когато изгубиш вяра в способността си да се уповаваш, нито пък ужасяващата паника, която настъпва след този разпад, още по-малко смазващата бездна, която идва накрая. Съвсем доскоро Муди беше живял в щастливо неведение за тези видове съмнения. Въображението му нямаше естествена склонност към нереалното и той рядко се отдаваше на размисли без конкретна практическа цел. В идеята за смъртта съзираше единствено известно интелектуално очарование, сух блясък и тъй като не беше религиозен, не вярваше и в духове.

Цялостният разказ за случилото се в последния етап от пътуването по право принадлежи на Муди и не бива да му го отнемаме. Засега е достатъчно да отбележим, че „На добър час“ потегли от пристанището на Дънидин с осмина пасажери на борда, а когато корабът хвърли котва край западния бряг на Кентърбъри, те бяха деветима. Деветият не беше пеленаче, родено в открито море, нито скрил се в трюма нелегален пътник, нито пък корабокрушенец, подмятан от вълните и зърнат от юнгата на вахта. Но да продължим, би означавало да ограбим Уолтър Муди, да го лишим от собствения му разказ, а това не би било справедливо, тъй като той и досега не беше в състояние да си припомни ясно видяното, още по-малко да го опише с думи.

В Хокитика не беше спирало да вали от три седмици. При първия взор към селището младият мъж различи само неясно петно, което ту се появяваше, ту се скриваше в разнасяната от вятъра мъгла. Между брега и внезапно издигащите се планини имаше съвсем тясна ивица равна земя, разяждана от непрестанните вълни, които се разбиваха в порой от ситни капчици над пясъка — заради облака, който отрязваше върховете на планините и беше надвиснал като сив саван над сгушените покриви, това късче земя изглеждаше някак си смачкано и захлупено. Заливът беше на юг, край устието на златоносната река, чиито води се пенеха при досега със соленото море. Тук, на брега, тя беше мътна и лишена от живот, но нагоре по течението беше студена и бистра, говореше се дори, че искри. Спокойното като езеро устие беше пълно с мачти и широки комини на параходи, чакащи по-ясен ден, капитаните им не желаеха да рискуват да прекосят пясъчната коса, която лежеше скрита под водата и сменяше местоположението си при всеки прилив. Много кораби се бяха разбили тук и техните останки още стърчаха като злощастни свидетелства за невидимата опасност. Някои бяха съвсем скорошни, а общият им брой надхвърляше трийсет. Продънените корпуси изграждаха нещо като барикада, която сякаш бранеше града от попълзновенията на откритото море.

Капитанът не смееше да вкара кораба в пристанището, докато времето не се оправи, и затова даде знак да изпратят лодка, която да свали пътниците на брега. Екипажът ѝ се състоеше от шестима гребци, същински мрачни хароновци, които не пророниха нито дума, докато моряците от „На добър час“ спускаха пътниците един по един — вързани на стол — покрай полюшващия се корпус. Беше ужасно да гледаш свит в малката лодка нагоре към невероятната плетеница на такелажа на платнохода, който хвърляше тежка, трептяща от полюшването на вълните сянка, и когато най-сетне въжето беше отвързано и лодката се отдалечи, Муди усети как на сърцето му олеква. Другите пътници бяха в добро разположение на духа. На висок глас обсъждаха времето и колко хубаво било, че бурята е отминала. Намираха какво да подхвърлят за всеки заседнал кораб, край който минеха, изчитаха имената, говореха за златните находища и как ще забогатеят там. Веселото им настроение още повече потисна Муди. Една жена побутна стъкленица с ароматни соли към хълбока му с думите: „Вземете, но внимавайте да не ви видят другите, иначе и те ще поискат“, но той отблъсна ръката ѝ. Тя нямаше откъде да знае какво е зърнал в трюма на кораба.

При приближаването към брега пороят като че ли се усили. Пръските от вълните прескачаха борда и се наложи Муди да помага за изтребването на водата с кожено ведро, подхвърлено му безмълвно от един мъж, в чиято уста бяха останали само няколко зъба. Муди нямаше сили дори да се погнуси. Преминаха пясъчната коса, повдигнати от огромна белогрива вълна. Той не затвори очи. Навлязоха в спокойното речно устие и щом стигнаха кея, подгизналият до кости Муди скочи пръв, но беше толкова замаян, че се подхлъзна на стълбата и без да иска, оттласна лодката от брега и за малко да падне във водата. После се запрепъва по кея към сушата, все едно го гонеха по петите.

Щом стъпи на твърда земя, спря и се обърна: едва успя да различи крехката лодка, поклащаща се в края на пристана. Платноходът отдавна беше изчезнал в мъглата, която беше надвиснала като похлупак от мътно стъкло и скриваше заседналите в плитчините кораби, хвърлилите на безопасно разстояние котва параходи и откритото море. Муди се завъртя на пети. Като в сън гледаше как гребците свалят куфари и сандъци, другите пътници се суетяха наоколо, носачи и докери крещяха в дъжда. Виждаше го като през платно, силуетите бяха размазани, сякаш пътуването и всичко свързано с него вече е обгърнато в помътеното му съзнание от сива пелена, а паметта е отскочила назад в рикошет, стигнала е до своята противоположност — пълната забрава, и е създала мъглата и плющящия дъжд като нетленна завеса, за да го заслони от образите, които го преследваха.

Муди не се бави. Пое забързано по брега, мина покрай кланиците, примитивните нужници, издигнатите на пясъка плетени колиби и палатките, провиснали от сивата тежест на неспирния дъжд. Вървеше с наведена глава, сграбчил здраво кожената си торба, и не видя нищо: нито кошарите за добитъка, нито високите чела на складовете, нито прозорците с решетки на канторите по крайбрежната улица, зад които в осветените стаи се движеха неясни силуети. Крачеше неотклонно напред, газеше до колене в калта и когато пред него се появи прилъгващата фасада на „Короната“, се втурна към странноприемницата и на прага хвърли торбата на земята, за да стисне с две ръце дръжката на вратата.

„Короната“ беше удобно и непретенциозно заведение, което можеше да се гордее единствено с близостта си до вълнолома. Макар и това да представляваше определено предимство, в същото време едва ли можеше да се нарече достойнство, тъй като тук, досами кошарите за добитъка, миризмата на кръв от кланиците се смесваше със силния солен лъх на морето и резултатът напомняше за забравен в килера неосолен джолан, който е започнал да се разваля. Поради тази причина Муди навярно щеше да подмине на мига „Короната“ и да продължи на север към „Гуляйджийска“, където фасадите на странноприемниците бяха по-високи и в по-ярки цветове, перчеха се с навеси пред входа и с големите си прозорци и ажурната дърворезба излъчваха всички онези уверения за разкош и комфорт, с които той като човек със средства беше свикнал… ала способността за трезв размисъл го беше напуснала още в непрогледно тъмния трюм на „На добър час“. Единственото, което диреше той сега, беше подслон и усамотение.

Царящото в празното фоайе спокойствие, в което се озова, след като затвори вратата зад гърба си и така приглуши плющенето на дъжда, възпроизведе върху него мигновен ефект. Както вече отбелязахме, Муди черпеше значителни ползи от благовидната си външност и чудесно съзнаваше този факт, тъй че за нищо на света не би се представил пред първите срещнати обитатели на чуждия град в този вид, все едно е зърнал призрак. Изтръска водата от цилиндъра, приглади косата си, стъпи здраво, за да накара нозете си да престанат да треперят, и размърда челюсти насам-натам, сякаш за да провери гъвкавостта им. Тези движения бяха извършени набързо и без капчица свян. Когато се появи прислужницата, лицето му вече беше надянало обичайното си изражение на добродушно безразличие и погледът му беше насочен към сглобката на тезгяха в ъгъла.

Прислужницата беше глуповато на вид девойче с невзрачна коса и жълтеникави зъби и кожа. Тя оповести цената за нощувка с включена храна, прибра от госта десет шилинга (пусна ги с приглушен звънтеж в едно чекмедже под тезгяха и после го заключи) и уморено го поведе по стълбището. Щом видя мокрите следи, които оставяше след себе си, и немалката локвичка, образувала се от стоенето му във фоайето, той ѝ пъхна в шепата дребна монета. Прислужницата я прибра недоволно и се обърна към вратата, но после изведнъж като че ли реши да прояви любезност. Изчерви се и смънка, че навярно господинът би искал да му донесат вечерята в стаята, „за да се подсушите и отвътре“, и разтегли устни в жълтеникава усмивка.

„Короната“ беше построена наскоро и дъските още лепнеха, като да бяха току-що избичени, по стените бяха избили бисерни капчици смола, огнищата не бяха почернели. Стаята на Муди беше оскъдно обзаведена като в пантомима, в която голямо и богато домакинство се представлява от един-единствен стол. Тънката постеля, метната върху дюшека, изглежда, беше напълнена с парцали, завивката беше твърде широка и провисваше към пода, заради което леглото изглеждаше тясно и ниско, сбутано под грубия скосен таван. Оскъдността придаваше усещане за призрачност, за недовършеност, което навярно можеше да породи недоволство, ако разкрилата се през прозореца гледка показваше друга улица и друга епоха, но за Муди празнотата беше балсам за душата. Той остави подгизналата торба на шкафчето до леглото, доколкото можеше, изцеди и подсуши дрехите си, изпи няколко чаши чай, изяде четири резена черен хляб с шунка и след като надникна през прозореца към водната завеса на улицата, реши да отложи за сутринта работата си в града.

Прислужницата беше пъхнала под чайника вчерашния вестник — колко беше тънък за вестник от шест пенса! Муди го взе с усмивка. Имаше слабост към клюките и развеселено отбеляза, че „най-привлекателната танцьорка в града“ рекламира услугите си и като „най-дискретната акушерка“. Цяла колонка беше отделена на безследно изчезнали златотърсачи („Ако това известие стигне до ЕМЪРИ СТЕЙНС или до някого, който знае къде се намира той…“), а една страница беше запълнена с обяви за набиране на кръчмарски прислужници. Муди го прочете два пъти, включително обявленията за доставки и за стаи под наем с включена храна и няколкото изключително скучни политически речи, отпечатани без съкращения. Като цяло беше разочарован, „Уест Коуст Таймс“ приличаше на енорийско издание. Но какво беше очаквал? Че находищата ще са екзотично бляскаво видение? Че златотърсачите ще са лукави и безскрупулни, че всеки срещнат ще е убиец и крадец?

Той сгъна бавно вестника. Потокът на мисълта му го беше отвел отново към окървавения ковчег в трюма на „На добър час“ и сърцето му се разтуптя.

— Стига толкова! — заповяда си на глас и веднага се почувства неловко.

Стана и хвърли вестника настрани. Така или иначе, навън вече се стъмваше, а той не обичаше да чете в сумрак.

Излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Намери прислужницата да лъска с вакса ботуши за езда в нишата под стълбите и я попита дали в странноприемницата има салон, където да прекара вечерта. Пътуването беше изопнало нервите му и той имаше силна нужда от чаша бренди и спокойно място, където да отмори очи.

Девойчето беше станало по-внимателно, явно рядко получаваше бакшиши, Муди си го отбеляза наум, това можеше да му свърши работа занапред, ако имаше нужда от нещо. Прислужницата обясни, че днес вечерта в салона на „Короната“ ще има частно празненство на „Католическото дружество“, след което се усмихна и добави, че ако господинът желае, можела да му покаже пушалнята.

Муди се сепна и се върна в настоящето, Томас Балфор все още се взираше в него с изражение на заинтригувано очакване.

— Простете — измърмори объркано младият мъж. — За миг се отнесох в мисли…

— И за какво си мислехте?

За какво си мислеше ли? Само едно беше в главата му: окървавената вратовръзка, пепелявата ръка, прошепнатото в мрака име. Тази сцена беше като един малък свят със свои измерения. Нямаше как Муди да прецени колко време е изминало в реалността, докато умът му се носеше там. От едната страна беше големият свят с непрестанно бягащото време и променящото се пространство, а от другата — този малък застинал свят на ужас и страх, и те се вместваха един в друг като сфера в сфера. Колко странно, че Балфор го беше наблюдавал, че реалното време беше текло край него, докато…

— Не мислех за нищо конкретно — рече той. — Пътуването не беше леко и съм много уморен.

Зад него един от играчите на билярд се раздвижи, чуха се два удара и топката тупна тихо в джоба, разнесе се одобрително сумтене. Свещеникът разтърси шумно вестника, друг се покашля, трети изтупа ръкава си и се размърда на креслото.

— Питах ви за скарването — подсказа Балфор.

— Скарването… — поде Муди, но пак замълча.

Изведнъж почувства, че няма сили да си отвори устата.

— Спора между вас и баща ви — додаде превозвачът.

— Простете, въпросът е твърде деликатен.

— Значи става дума за пари! Познах ли?

— Не, не.

Муди прокара ръка по лицето си.

— Щом не е било за пари, значи е за любов! Вие сте влюбен, а баща ви не одобрява момичето…

— Не, господине, не съм влюбен.

— Жалко — подхвърли Балфор. — Добре, това налага извода, че вече сте женен, така ли е?

— Не съм женен.

— Може би сте млад вдовец?

— Никога не съм се женил, господине.

По-възрастният отново избухна в смях и вдигна ръце, сякаш да покаже, че смята потайността му за нелепа и вбесяваща, но не и обидна.

Докато Балфор се смееше, Муди се понадигна и надзърна над високата облегалка на креслото към дъното на стаята. Искаше му се да въвлече още някого в разговора и по този начин да отклони събеседника си от целта, която си беше поставил. Само че никой не срещна погледа му, като че ли нарочно го избягваха. Това беше странно. Ала позата му беше неудобна и държанието му беше нелюбезно и затова той се отпусна без желание обратно на креслото и кръстоса крака.

— Не желая да ви разочаровам — рече Муди, след като смехът утихна.

— Да ме разочаровате ли? В никакъв случай! — извика Балфор. — Не, не, запазете си тайните!

— Грешите, целта ми е не да прикрия някакви тайни, просто темата е твърде неприятна.

— А, винаги е така, господин Муди. Когато човек е млад, ненавижда миналото, иска му се да го загърби, да не го споделя, да не го разгласява пред други хора.

— Мъдри думи.

— Мъдри! И нищо повече?

— Не ви разбирам, господин Балфор.

— Явно сте решили да не задоволите любопитството ми.

— Признавам си, че то малко ме притеснява.

— Намирате се в град на златотърсачи, господине! Човек трябва да е сигурен в другарите си, трябва да им има доверие!

Това беше още по-странно. Едва сега, навярно заради нарастващото раздразнение, което накара Муди да заостри вниманието си към случващото се наоколо, любопитството му се пробуди. Необичайното мълчание в стаята едва ли можеше да мине за доказателство за онова братство, при което всичко се споделя с лекота… Още повече че Балфор не беше твърде словоохотлив за себе си и за общественото си положение, тъй че гостът да се почувства по-сигурен в него! Погледът му литна настрани към дебелия мъж до камината, чиито клепачи трепкаха от усилието да се престори на заспал, а след това към русокосия зад него, който прехвърляше билярдната щека от ръка в ръка, но май беше загубил всякакъв интерес към играта.

Нещо не беше както трябва, в това нямаше съмнение. Балфор явно действаше от името на останалите, опитваше се да му вземе мярката, да го види що за птица е. Но с каква цел? Зад канонадата от въпроси със сигурност се криеше нещо, някакъв умисъл, добре прикрит от шумното държание на превозвача, от щедро предлаганото съчувствие и очарование. Другите ги слушаха, колкото и нехайно да прелистваха вестници или да се преструваха на заспали. Щом Муди си даде сметка за това, изведнъж картината сякаш му се изясни, както когато случайно разпилени звезди се подредят пред нечий поглед в съзвездие. Балфор вече не приличаше на невъздържан веселяк, по-скоро изглеждаше напрегнат, прекалено възбуден, дори отчаян. И сега Муди се запита дали, ако откликне на желанието му, няма да спечели повече, отколкото ако продължи да упорства.

Уолтър Муди имаше немалък опит в изкуството на споделянето. Знаеше, че щом човек се довери, получава коварното право на свой ред да стане довереник на другия. Тайната заслужава тайна, разказът заслужава разказ, а кроткото очакване на взаимност можеше да бъде лост, който той знаеше как да използва. Дадеше ли си вид, че се доверява на превозвача, щеше да научи повече, отколкото ако открито изразеше съмнение в него, защото, ако приемеше да сподели историята си свободно и по своя воля, след това Балфор щеше да е длъжен да разкаже в замяна своята. Нямаше причина да скрива семейната история — колкото и да му беше неприятно да си я припомня, — а по този начин щеше да спечели близостта на превозвача. Не възнамеряваше, разбира се, да разкрива случилото се на борда на „На добър час“, но това не означаваше, че ще преиначи истината, тъй като то нямаше нищо общо с историята, която Томас Балфор искаше да чуе.

След тези размисли Муди взе решение да смени посоката.

— Давам си сметка, че тепърва трябва да спечеля доверието ви, господине — рече той. — Няма какво да крия. Ще ви разкажа своята история.

Превозвачът се отпусна с неприкрито задоволство в креслото.

— История, а? — възкликна той и се усмихна отново. — Изненадан съм, господин Муди, че в нея не става дума за любов, нито за пари!

— Опасявам се, само за тяхната липса.

— Да, за тяхната липса, да — повтори по-възрастният мъж, все така усмихнат, и му направи знак да продължи.

— Първо трябва да ви запозная с някои обстоятелства около положението на моето семейство — рече Муди и за миг замълча, присвил очи и стиснал устни.

Креслото, на което седеше, беше обърнато към огъня и затова почти половината от присъстващите в стаята бяха зад гърба му, като се преструваха на вглъбени в своите занимания. В краткия промеждутък от няколко секунди, в който уж събираше мислите си, той плъзна очи наляво и надясно, за да огледа слушателите пред камината.

Точно пред огъня седеше дебелият мъж, който се правеше на заспал. Облеклото му беше крещящо: на гърдите, между джоба на кадифената жилетка и батистената риза, висеше тежък златен ланец, дебел колкото показалеца му, към него на определено разстояние бяха прикрепени късчета самородно злато с големината на лешник. Мъжът до него, от другата страна на Балфор, беше полускрит от облегалката на креслото, така че Муди виждаше единствено лъскавото чело и бляскавия връх на носа му. Сюртукът му беше от дебел вълнен плат с десен на рибена кост и навярно на мъжа му беше горещо с него, тъй като избилата по челото пот противоречеше на привидно нехайната поза, в която се беше изтегнал. Той не пушеше, но подмяташе в ръцете си сребърна табакера. Вляво от Муди имаше друго кресло, придърпано толкова близо до неговото, че той чуваше хрипливото носово дишане на съседа си. Той беше тъмнокос, слаб и висок, изглеждаше сгънат на две, както седеше с долепени колене и стъпил с цяло стъпало на пода. Четеше вестник и общо взето, се справяше най-сполучливо с опита да си придаде незаинтересован вид, макар че очите му бяха леко забулени и си личеше, че не са фокусирани върху думите, а и от доста време той не беше отгръщал страницата.

— Аз съм по-малкият син в семейството — поде най-сетне Муди. — Брат ми Фредерик е с пет години по-голям от мен. Майка ми почина малко преди да завърша училище, прибрах се у дома за кратко, колкото да я погреба, и не след дълго баща ми се ожени отново. Преди това не познавах втората му съпруга. Тя беше и още е кротка нежна жена, плашлива и с разклатено здраве. По своята деликатност е пълна противоположност на баща ми, който е доста груб и обича да си пийва. Двамата изобщо не си подхождаха и според мен бързо осъзнаха, че бракът им е грешка, ала колкото и да не ми се иска, трябва да призная, че баща ми не се държеше добре със съпругата си. Преди три години изчезна и я изостави в Единбург без никакви средства за препитание. Изведнъж тя се озова в такава нищета, че трябваше да тръгне да проси по улиците или да си изкарва хляба по начин, който дори не ми се ще да назова. Обърна се към мен с молба за помощ, написа ми писмо, тъй като тогава бях в чужбина, и аз незабавно се върнах у дома. Така да се каже, взех я под крилото си, доколкото ми беше по силите. Направих каквото можах и тя прие грижите ми, макар и с огорчение, тъй като съдбата ѝ нямаше нищо общо с това, с което бе свикнала до този момент. — Той се прокашля смутено. — Осигурих ѝ прехраната, уредих я на работа. След това заминах за Лондон да открия баща си. Какво ли не пробвах, похарчих за тази цел немалко пари, ала без успех. Накрая не ми оставаше друг изход, освен да се опитам да превърна образованието си в някакъв източник на доходи, тъй като си давах сметка, че не мога да приемам наследството си за даденост, а и вече не можех да разчитам на още и още заеми. Брат ми не знаеше, че мащехата ни е изоставена, понеже няколко седмици преди изчезването на баща ни беше заминал да си търси късмета като златотърсач в Отаго. Беше склонен към такива внезапни решения, едва ли ще сгреша, ако го нарека авантюрист по душа, въпреки че никога не сме били близки, и няма да скрия, че всъщност не го познавам добре. Минаха месеци, години, без да получа вест от него. Не отговаряше на писмата ми. Всъщност и до ден-днешен не знам дали са стигнали до него. Така или иначе, в крайна сметка и аз си купих билет за кораб, потеглящ към Нова Зеландия, с намерението да известя брат си за промяната в семейното ни положение и — стига да е жив, разбира се — да се присъединя към него в търсенето на злато. Състоянието ми се беше стопило, бях похарчил дохода от пожизнената рента за години напред и бях натрупал немалко дългове. Завършил съм право. Навярно трябваше да остана в Лондон да упражнявам професията си, само че в мен няма любов към правото. Адвокатурата не ми допада. Затова отплавах за Нова Зеландия. Когато преди няма и половин месец слязох в Дънидин, узнах, че новите находища тук, на западния бряг на Кентърбъри, вече надминават по добиви тези в Отаго. Останах там няколко дни, чудех се накъде да се отправя и нерешителността ми беше възнаградена по неочакван начин: срещнах баща си.

Балфор измърмори нещо под нос, но не го прекъсна. Взираше се в огъня, стиснал здраво пурата в устата си, ръката му държеше хлабаво чашата. Останалите единайсетима също бяха притихнали. Явно играта на билярдната маса беше преустановена, тъй като Муди вече не чуваше трополенето на топките отзад. В тишината се усещаше някакво напрежение, сякаш слушателите очакваха с боязън той да разкрие нещо, за което вече се досещат.

— Срещата ни не беше радостна — продължи младият мъж. Говореше силно, за да надвика барабаненето на дъжда, тъй че да го чуват всички в стаята, но без да си проличи, че е забелязал вниманието им. — Той беше пиян и страшно се ядоса, като ме видя. Разбрах, че е станал невероятно богат и се е оженил отново, без съмнение новата му съпруга не знае нищо за миналото му, нито пък че пред закона е обвързан с друга. Признавам с тъга, че не бях изненадан. Отношенията с баща ми никога не са били сърдечни и не за първи път го хващах в съмнителни обстоятелства… Макар да трябва да добавя, че досега никога не е престъпвал закона. Голямата изненада дойде, когато попитах за брат ми и научих, че той е помагал на баща ни още от самото начало, двамата заедно са замислили бягството си и са заминали на юг като съдружници. Не изчаках да се появи и Фредерик — не бих понесъл да ги видя един до друг — и заявих, че си тръгвам. Баща ми скочи и се опита да ме спре. Изплъзнах му се и веднага реших да дойда тук. Имах достатъчно пари да се върна в Лондон, но мъката ми… — Муди замълча и щракна безпомощно с пръсти. — Не знам. Сметнах, че за известно време тежкият труд ще ми се отрази добре. А и не искам да ставам адвокат. — Възцари се тишина. Той поклати глава, поприведе се леко напред и добави по-бодро: — Тъжна история. Срам ме е от семейството ми, господин Балфор, но нямам намерение да размишлявам надълго и нашироко върху миналото. Смятам да започна начисто.

— Да, наистина е тъжна! — извика превозвачът, след като най-сетне извади пурата от устата си и я размаха във въздуха. — Жал ми е за вас, господин Муди, и в същото време ви поздравявам. Правилно сте поели по пътя на златотърсача. Ново начало! Дори бих казал — революция! Да започнеш начисто, да изградиш живота си от нищото, ето това е истината!

— Окуражителни слова — отбеляза Муди.

— Баща ви е със същата фамилия, предполагам?

— Да — кимна той. — Малкото му име е Ейдриън, да не би да го познавате?

— Не — отвърна Балфор и след като видя разочарованието му, добави: — Но това не означава нищо. Аз се занимавам с превоз и доставки на стоки, както споменах, вече не се движа толкова в средите на златотърсачите. Бях в Дънидин. Почти три години прекарах там. Но щом вашият старец е ударил кьоравото, явно е бил навътре в сушата, не по крайбрежието. Горе в планините. Кой го знае къде е бил, в Туапека, в Клайд? Но да се върнем към настоящето, господин Муди. Не ви ли е страх, че може да ви е проследил?

— Не — отвърна простичко младият мъж. — Направих си труда да създам впечатлението, че още същия ден заминавам за Англия. На пристанището намерих един мъж, който се канеше да отпътува за Ливърпул. Обясних му в какво положение съм изпаднал и след кратки преговори разменихме документите си. Той си купи билет на мое име, а аз — на негово. Ако баща ми отиде да разпитва, служителите ще му дадат доказателство, че вече съм напуснал островите и съм на път към дома.

— Но все пак е възможно той и брат ви да дойдат тук. Заради находищата.

— Един господ знае дали ще го направят. Доколкото разбрах, те вече са изкарали достатъчно злато в Отаго.

— Достатъчно злато, а!

Превозвачът понечи да се засмее отново. Муди вдигна рамене и рече хладно:

— Е, ще се подготвя за възможността да пристигнат тук, разбира се. Но не очаквам да се случи.

— Да, да, разбира се — закима Балфор и го потупа тежко по рамото. — Да поговорим за по-приятни неща. Кажете ми какво възнамерявате да направите с парите си, щом забогатеете? Ще се върнете да ги харчите в Шотландия ли?

— На това се надявам. Чувал съм, че човек може да изкара солидна сума за не повече от четири месеца, така че смятам да си тръгна, преди да е дошла зимата. Според вас възможно ли е?

— Напълно — отвърна по-възрастният мъж, усмихнат към въглените, — да, напълно е възможно и човек следва да се надява на подобен развой. И нямате приятели в града, така ли? Няма кой да ви посрещне на вълнолома, нито при кого да отседнете, другари от едно време?

— Не, господине — увери го за трети път Муди. — Пътувах сам и както вече ви казах, възнамерявам да натрупам състояние сам, без чужда помощ.

— А, да, сам да натрупате състояние… сам да постигнете нещо, както сега е модерно. Но другарят на златотърсача е като негова сянка — ето това също си го отбележете, — като негова сянка или като вярна съпруга.

При тези думи в стаята настъпи оживление, не открит смях, а по-скоро сдържано поемане на дъх от няколко места едновременно. Муди се огледа. Долови спадане на напрежението във въздуха, известно общо облекчение. Мъжете явно се страхуваха от нещо, но неговият разказ беше прогонил боязънта им. Сега обаче той се зачуди дали тяхното притеснение не е свързано по някакъв начин с ужаса, който беше зърнал на борда на „На добър час“. Тази мисъл незнайно защо му беше неприятна. Не му се искаше да приеме, че личният му спомен може да бъде понятен другиму, още по-малко че някой непознат може да го споделя. (Страданията, мислеше си той впоследствие, могат да лишат човек от съчувствие, да го превърнат в себичен, да го накарат да омаловажава чуждите несгоди. И тази истина, когато я осъзна, го изненада.)

Балфор се беше ухилил широко.

— Да, негова сянка или негова вярна съпруга — повтори той, като кимна доволно към Муди, все едно шегата е била произнесена от младия мъж, не от него самия.

Поглади няколко пъти брада и се засмя.

Наистина се беше успокоил. Тези предателства — загубено наследство, измяна в брака, жена от добро потекло, принудена да изкарва прехраната си с труд — принадлежаха на съвсем различен свят, свят на матинета и соарета, визитни картички и официални рокли. Ставаше му мило, като си помислеше, че подобни промени в благосъстоянието може да се възприемат като трагедии, че този млад мъж ги споделя с напрегнато овладяно смущение на човек, на когото от рождение му е втълпено да вярва, че положението му никога няма да се промени. Да говори така тук, в този аванпост на цивилизацията! Ако можеше да се вярва на вестника, Хокитика растеше по-бързо от Сан Франциско, и то насред нищото, насред древната гниеща джунгла, насред блатата и постоянно променящите се корита на потоците, насред мъглата и богатите на злато потайни води. Мъжете тук не си бяха проправили сами път в живота, правеха го сега, нагазили до кръста в калта с корита за промиване на злато. Балфор вдигна ръка към ревера си. Историята на Муди беше събудила у него жал и бащинско великодушие, тъй като превозвачът обичаше да му бъде напомняно, че самият той е модерен мъж — предприемчив, необременен от връзки, — докато другите все още кретат под ярема на отминалата епоха.

Разбира се, тази присъда говореше не толкова за подсъдимия, колкото за съдещия. Силната воля на Балфор отхвърляше всяка философия, която не почива на най-здравомислеща емпирична основа, либералните му възгледи не намираха смисъл в отчаянието, което за него беше бездънна яма, потулена заради изолираността си, през която може да се премине само опипом и която не буди никакво любопитство. Той не изпитваше кой знае какъв интерес към душата, разбираше я единствено като предлог за по-славните, по-вълнуващи загадки на темперамента и приключенията, а за нейните черни глъбини нямаше никакво мнение. Често повтаряше, че единствената вътрешна празнота, на която обръща внимание, е гладът, и макар да го казваше със смях и задоволство, наистина рядко проявяваше състрадание, когато другите го очакваха. Беше снизходителен към необятните простори на чуждото бъдеще, но не понасяше тесните килии на чуждото минало.

— Тъй или иначе — продължи той, — отбележете си втория съвет за тази вечер, господин Муди: намерете си другар. В кариерите има достатъчно групи, които с радост биха приели още две ръце. Така се прави, намирате си другар, после образувате група. Досега не съм чувал някой да е успял сам. Разполагате с нужното, нали?

— Боя се, че в това отношение съм принуден да разчитам на милостта на времето — отвърна Муди. — Пътният ми сандък е все още на кораба, морето беше твърде бурно и капитанът не искаше да рискува през плитчините. Казаха ми, че ще мога да прибера вещите си от митницата утре следобед. Мен ме докараха с лодка, малък екипаж от гребци смело се притече да свали пътниците.

— А, да — кимна мрачно превозвачът, — последния месец тук се разбиха три кораба. Страшна работа. Но и от това може да се изкара някоя пара. Хората не обръщат голямо внимание на пристигащите кораби, но на заминаващите… Там е друго, на борда има злато.

— Чувал съм, че хвърлянето на котва в пристанището на Хокитика е изключително опасно.

— Да, да, така е. И нищо не може да се направи, ако корабът е по-дълъг от стотина стъпки. Дори и да задвижи витлото с пълна пара, пак може и да не успее да прескочи пясъчната коса. Невероятно огнено представление, когато гледаш отстрани как от комина изскачат пламъци. Но това се отнася не само за параходите. И не само за големите кораби. Всеки може да загази тук, Уолтър. Пясъчната коса може да прати на дъното и шхуна, ако приливът е по-слаб.

— Вярвам ви. Нашият платноход беше тримачтов, не много голям, подвижен, не от най-устойчивите по време на буря, но въпреки това капитанът не посмя да рискува. Предпочете да хвърли котва в открито море и да изчака до сутринта.

— „Ватерлоо“, нали? Редовен курс до Чалмърс и обратно.

— Не, не е от тези, които се движат по разписание. Името му е „На добър час“.

Думите му произведоха такъв отклик, все едно беше извадил пистолет от джоба си. Муди плъзна из стаята поглед — с все така любезно изражение — и видя, че сега присъстващите изцяло и открито са насочили вниманието си към него. Тези, които четяха, бяха оставили вестниците, уж задрямалите отвориха очи, а един от играчите на билярд пристъпи към него и спря в светлината на лампата.

Балфор също се беше сепнал, но сивите му очи бяха все така спокойно впити в него.

— Тъй — рече той и сякаш за миг се отърси от добродушието, което до този миг характеризираше държанието му. — Признавам, че името на кораба не ми е непознато, господин Муди, напротив, но бих искал да потвърдите и самоличността на капитана, ако не възразявате.

Младият мъж огледа лицето му, търсеше да долови следи от нещо, което, ако трябваше да назове на глас, би го направил с неудобство: мъчеше се да види дали превозвачът не е уплашен. Беше сигурен, че ако съзнанието на Балфор успее да си представи — или да си спомни — свръхестествения ужас, с който самият Муди се беше сблъскал на борда на „На добър час“, то въздействието ще е неизличимо. Но превозвачът изглеждаше просто нащрек, като човек, научил неочаквано за завръщането на някой, който му е дал пари назаем, и принуден да започне да си съчинява наум оправдания и да пресмята как да се измъкне, видът му не беше нито уплашен, нито изтерзан. Муди беше сигурен, че всеки, станал свидетел на онова, което той беше зърнал, би носил отпечатъка от този сблъсък. И все пак у Балфор беше настъпила промяна, сега в погледа му се долавяха прозорливост, острота. И тази промяна някак си пробуди Муди. С внезапно оживление той си даде сметка, че е подценил събеседника си.

— Стига да не се лъжа, името на капитана е Карвър — рече той бавно. — Франсис Карвър, ако съм запомнил правилно, силен мъж, мрачен на вид, с голям бял белег на лицето. Това описание отговаря ли на човека, когото познавате?

— Да, отговаря. — На свой ред Балфор го огледа изпитателно и след това добави: — Много ми е интересно да науча как сте се запознали с господин Карвър. Стига да простите нахалството ми, разбира се.

— Ще си позволя да ви поправя, не се познавам с господин Карвър. Сигурен съм, че ако ме види отново, не би се сетил кой съм.

В съответствие със стратегията си Муди беше решил да отговаря любезно на въпросите, без да скрива нищо, тъй като впоследствие това щеше да му даде право на свой ред да настоява да получи желаните отговори. Той притежаваше немалки умения в изкуството на дипломацията. Още като дете интуитивно беше разбрал, че е по-добре доброволно да поднесе някаква достоверна версия на случилото се, отколкото да оповести цялата истина отбранително, все едно се чувства виновен за нещо. Привидното сътрудничество носеше голяма полза най-малкото защото предизвикаше съответната отплата, на честността се отговаряше с честност. Младият мъж не плъзна отново поглед настрани — взираше се в събеседника си с открито лице и се обръщаше единствено към него, все едно изобщо не забелязваше единайсетимата мъже, които го наблюдаваха отстрани.

— В такъв случай — рече Балфор — ще рискувам с предположението, че сте купили билета си от заместника му.

— И той прибра парите в собствения си джоб.

— Значи с него сте се разбрали?

— Схемата е била измислена от екипажа със съгласието на капитана — отвърна Муди. — Намерили са лесен начин да си докарат допълнително по някой шилинг. Нямаше никакви койки, само тясно място в трюма и на пътниците им се казваше да стоят настрани и да внимават да не пречат. Условията бяха на ръба на приемливото, ала, както вече знаете, обстоятелствата ме принуждаваха да напусна веднага Дънидин, а „На добър час“ беше единственият кораб, който потегляше същия ден. Преди това не познавах нито заместника, нито някой от моряците, нито другите пътници.

— И колко души пътуваха при тези условия?

Той срещна погледа му спокойно.

— Осем — рече и пъхна пурата в устата си.

Балфор веднага го притисна с нов въпрос:

— Значи вие и още седмина? Общо осем, така ли?

Муди не отговори направо.

— В понеделник списъкът с пътниците ще бъде публикуван във вестника и ще можете сам да го прегледате — рече той, като си придаде оскърбен вид, сякаш искаше да покаже, че търсеното от Балфор пояснение е не само ненужно, но и неподобаващо. След това добави: — Разбира се, там няма да се появи истинското ми име. Пътувах под името Филип Делейси, така се казваше мъжът, с когото си разменихме документите в Дънидин. Ако питате властите, Уолтър Муди в момента е някъде в южния край на Тихия океан и плава на изток, бих казал, към Кейп Хорн.

Лицето на превозвача не трепна.

— Позволете ми, моля, да задам още един въпрос. Интересува ме какво е мнението ви за него. За капитан Карвър де.

— Не съм сигурен дали мога да отговоря — отвърна Муди. — Разполагам единствено с повърхностни впечатления и с подозренията си. Струва ми се, че е бил принуден да потегли от Дънидин непредвидено, понеже държеше да вдигне котва въпреки прогнозите за приближаваща се буря, но не зная нищо за причината за това бързане. Не сме се запознавали официално, а по време на пътуването го мярках отдалече, и то рядко, понеже той като цяло не излизаше от каютата си. Така че, сам виждате, мнението ми не почива на кой знае какви факти. И все пак…

— И все пак? — повтори очаквателно Балфор, след като младият мъж замълча.

— Ще бъда честен с вас, господине — каза Муди и се извърна да го погледне в очите, — неволно открих сред товара на кораба някои неща, които ме карат да се съмнявам в почтеността на собственика му. Доколкото мога да бъда сигурен в едно, то е, че стига да е по силите ми да го избегна, за нищо на света не бих застанал на пътя на господин Карвър.

Тъмнокосият мъж вляво от него изведнъж се наведе притеснен напред и се намеси:

— Намерили сте нещо в товара ли, казахте?

„Аха! — възкликна наум Муди и след това си помисли: — Сега е моментът да се възползвам от преимуществото си.“ Обърна се към непознатия, който се беше обадил, и рече:

— Надявам се да простите нежеланието ми да се впускам в подробности. Не искам да ви обидя, господине, ала с вас не се познаваме или по-точно, аз не ви познавам, докато вие, тъй да се каже, сте в течение на моята история, защото разговорът ми с господин Балфор достигна не само до неговите уши. В това отношение аз се поставих в неблагоприятно положение, но не спрямо себе си, тъй като предадох разказа си истинно, а спрямо вас, защото вие ме опознахте, без да бъдем представени, и изслушахте разказа ми без покана и без отговор. Нямам какво да крия за това пътуване — той се завъртя отново към Балфор, — но, признавам си, е твърде неприятно да бъдеш подложен на толкова настойчив разпит, и то от човек, който умишлено не разкрива нищо за себе си.

Думите бяха доста по-резки, отколкото Муди обикновено си позволяваше, ала той ги изрече спокойно и с достойнство, убеден, че е в правото си. Взираше се в събеседника си с широко отворени кротки очи, очакваше отговора му. Погледът на Балфор литна настрани към чернокосия мъж, който се беше намесил, след това се обърна отново към Муди. Превозвачът въздъхна тежко. Надигна се от креслото, хвърли угарката от пурата в огъня и протегна ръка.

— Чашата ви е празна, господин Муди — рече тихо. — Моля ви, позволете да я напълня отново.

Отправи се мълчаливо към страничната маса, следван от тъмнокосия мъж, който разгъна снагата си в цял ръст и почти опря в ниския таван. Той се надвеси над превозвача и зашепна настойчиво в ухото му. Балфор кимна и отвърна нещо. Явно даде указание, тъй като високият се насочи към масата за билярд, махна на русокосия да се приближи и му прошепна някакво съобщение. Русокосият веднага закима отсечено. Докато ги наблюдаваше, Муди усети как се завръща обичайната пъргавина на ума му. Беше се посъживил от брендито, беше на сухо и топло, а нищо не можеше да повдигне духа му така, както обещанието за интересна история.

Често става тъй, че когато някой, подложен на тежко изпитание, се сблъска с нова трудност, която ни най-малко не го засяга, тя е като мехлем за първата. И сега Муди се убеди в това. За първи път, откакто беше слязъл от лодката, беше в състояние да разсъждава трезво за премеждията си. Изправена пред тази нова загадка, паметта му като че ли се беше отприщила. Сега той можеше да си припомни ясно сцената, която не му даваше мира — надигналия се мъртвец, окървавеното му гърло, вика му, — и тя му се струваше баснословна, невероятна, все тъй ужасяваща, но някак си по-приемлива. Случилото се беше придобило определена стойност, той можеше да го размени и така да извлече изгода от него.

Пред очите му прошепнатото послание се предаваше от човек на човек. Муди не долавяше цели думи — не го позволяваше ромолящият, непривичен за ухото му акцент, — но беше очевидно, че обсъжданият въпрос засяга всички в помещението. Муди пришпори ума си да направи внимателна и разумна преценка на положението. Днес вечерта невниманието го беше подвело да допусне една грешка, не биваше да се стига до втора. Сигурно ставаше дума за някакво престъпление, навярно грабеж, или пък мъжете тук се бяха съюзили срещу някого, може би капитан Карвър. На брой бяха дванайсетима и това подсещаше за състав от съдебни заседатели, само че присъствието на китайците и на маора категорично отхвърляше подобна възможност. Дали Муди не беше прекъснал заседание на някакво тайно съзаклятие? Но що за общност би могла да обедини такова разнообразие от раси, доходи и обществено положение?

Едва ли е нужно да изтъкваме, че външният вид на Уолтър Муди не издаваше размислите му. Той се беше постарал върху лицето му да се изпишат сериозна озадаченост и известно съжаление, сякаш искаше да покаже, че съзнава причинените от него неудобства, макар да няма никаква представа какво точно е тяхното естество, тъй че по отношение на бъдещите действия е готов да следва всяка насока освен тази на собственото си мнение.

Навън вятърът се усили и изпрати в комина вихър капчици, въглените поаленяха и за миг Муди усети мириса на морето. Разгорелият се пламък като че ли събуди дебелия мъж, който седеше най-близо до огъня. Той се надигна със сумтене от креслото и се отправи към останалите, скупчени около масата. Муди се озова сам пред камината с мъжа със сюртука с десен на рибена кост, който се приведе към него и се обади:

— Бих искал да ви се представя, ако не възразявате. — Чак сега за първи път отвори сребърната си табакера и извади цигара. Акцентът му беше френски, той се държеше хладно и любезно. — Казвам се Обер Гаскоан. Надявам се да ми простите, че вече знам името ви.

— Е, в интерес на истината — отвърна леко изненадан Муди, — струва ми се, че и аз знам вашето.

— Значи всичко е наред — отвърна Обер Гаскоан. Той опипваше дрехата си явно в търсене на кибрит, за миг ръката му се спря върху джобчето на гърдите и това му придаде вид на суетен полковник, позиращ за портрет. — Това обаче не може да не събуди любопитството ми. Откъде ме познавате, господин Муди?

— Прочетох един ваш текст в петъчния брой на „Уест Коуст Таймс“. Вие сте авторът, нали? Ако не се лъжа, сте написали материала от името на Мировия съд.

Гаскоан се усмихна и извади кибрита.

— Ясно. Излиза, че съм стара новина от вчерашния вестник.

Той измъкна една клечка, вдигна ботуша върху коляното си и драсна клечката в подметката.

— Прощавайте — извини се Муди, боеше се да не го е обидил.

Секретарят на съда поклати глава.

— Не съм се засегнал — рече той, след като запали цигарата. — Значи така. Пристигате в непознат град и какво правите? Намирате вчерашния вестник и изчитате съдебните новини. Научавате имената на престъпниците, от една страна, и на служителите на реда, от друга. Нелоша стратегия.

— Не го направих съзнателно — отвърна скромно Муди.

Името на Гаскоан беше отпечатано на трета страница под кратка проповед от един абзац за безчестието на престъпността. Преди нея беше поместен списък с всички задържани през последния месец. (Муди не беше запомнил нито едно име освен това на Гаскоан, и то само защото учителят му по латински се беше казвал Гаскоайен и сходството беше привлякло погледа му.)

— Дори и да е така — отвърна секретарят на съда, — пак сте улучили същината на нашите тревоги, темата, която от половин месец е в устата на всички.

Муди се намръщи.

— Дребната престъпност?

— И по-точно едно престъпление.

— Да позная ли? — подхвърли Муди игриво, след като събеседникът му замълча.

Гаскоан сви рамене.

— Едва ли ще успеете. Става дума за блудницата.

Муди вдигна вежди. Опита се да извика в паметта си списъка със задържаните, да, май че едно от имената беше женско. Зачуди се какво толкова имат да кажат жителите на Хокитика за ареста на една уличница. Трябваше му малко време да намери подходящ отговор, но за негова изненада Гаскоан се разсмя.

— Шегувам се — рече той. — Не бива да се оставяте да си правя шеги с вас. Престъплението ѝ не беше упоменато, естествено, но ако четете с малко въображение, ще се досетите. Анна Уедърел е името, под което жената се подвизава.

— Не съм сигурен, че знам как да чета с въображение.

Другият се разсмя отново и издуха облак дим.

— Нали сте адвокат?

— Само по образование — отвърна сковано Муди. — Никога не съм практикувал.

— Добре, вижте, в съобщенията на съда винаги има скрити намеци — заобяснява Гаскоан. — Първият е обръщението „към господата от Уестланд“. „Упадъчни деяния и простъпки срещу добрите нрави“ пък е вторият.

— Разбирам — кимна Муди, макар че хич не му беше ясно. Погледът му литна над рамото на събеседника, дебелият мъж се беше приближил към двамата китайци и драскаше нещо в бележника си, после го вдигна към тях. — Сигурно жената е била погрешно обвинена? Това ли е привлякло вниманието на цялата общественост?

— А, тя не беше задържана заради занаята си. Приставът не дава пукната пара за това. Стига човек да проявява дискретност, той с радост си затваря очите.

Муди мълчеше очаквателно. Тонът на Гаскоан го притесняваше, беше едновременно предпазлив и доверителен. Муди усещаше, че не може да му има вяра. Секретарят на съда беше някъде на трийсет и пет-шест. Светлата му коса беше започнала да посребрява по слепоочията, русолявите мустачки бяха сресани настрани. Сюртукът му с десен на рибена кост беше с тясна кройка по тялото.

— Ха! — възкликна Гаскоан. — Та самият пристав отиде при нея направо след произнасянето на присъдата!

— Присъдата ли? — повтори Муди глупаво.

Искаше му се събеседникът да говори по-ясно и по-обстойно. Гаскоан имаше вид на образован мъж (в сравнение с него Томас Балфор изглеждаше простоват като галош), но сякаш знанието му беше донесло само тъга. Гаскоан говореше като разочарован човек, за когото съвършенството съществува единствено в спомените и предизвиква печал, тъй като е завинаги изгубено.

— Беше изправена пред съда за опит за самоубийство — поясни секретарят. — Как звучи само: „Изправена пред съда за опит за самоубийство“! Нелепо, нали?

На Муди му се стори непристойно да изрази съгласие, пък и нямаше желание да задълбава в тази посока. И за да смени темата, рече:

— А капитанът на моя кораб, господин Карвър? Да разбирам ли, че е свързан по някакъв начин с тази жена?

— О, да, свързан е, и още как! — Гаскоан погледна цигарата в ръката си, изведнъж като че ли се изпълни с отвращение към нея и я хвърли в огъня. — Той уби собственото си дете.

Муди се дръпна ужасен.

— Моля?

— Няма как да се докаже, разбира се — продължи мрачно другият. — Но този мъж е истински звяр. Съвсем прав сте да го избягвате.

Муди се взираше в него занемял, отново не намираше думи за отговор.

— Всеки си има слабост — добави след малко Гаскоан. — За някои е златото, за други — жените. Анна Уедърел съчетаваше и двете.

В този момент дебелият се върна с пълна чаша и след като седна на мястото си, погледна първо секретаря на съда, после Муди и май с известно недоволство си даде сметка, че обществените порядки го задължават да се представи. Приведе се към него и протегна ръка.

— Дик Манъринг.

— За мен е чест — отвърна механично Муди.

Чувстваше се напълно объркан. Съжаляваше, че са прекъснали Гаскоан точно в този момент, искаше му се да го беше притиснал по въпроса за блудницата. Не беше възпитано да върне разговора към тази тема, пък и Гаскоан вече се беше облегнал в креслото и с помръкнало лице отново премяташе табакерата в ръцете си.

— Аз съм собственикът на „Уелският принц“ — добави дебелият, като се намести удобно.

— Превъзходно — рече Муди.

— Единственото вариете в града — уточни Манъринг и започна да почуква с кокалчетата на пръстите си по подлакътника, явно не се сещаше как да продължи разговора.

Муди хвърли поглед към Гаскоан, но той се взираше начумерено в скута си. Личеше, че повторната поява на собственика на вариетето му е неприятна, но явно не виждаше причина да прикрие недоволството си от дебелия, чието лице, забеляза смутено Муди, беше станало тъмночервено.

— Ланецът на часовника ви привлече вниманието ми и нямаше как да не му се възхитя — рече Муди на Манъринг. — Златото е от Хокитика, предполагам?

— Хубав е, нали? — отвърна Манъринг, без да поглежда надолу и без да вдига ръка, за да докосне предизвикалата възхищение вещ. Отново потропа по креслото. — В интерес на истината е от Клюта. Бил съм и в Кауоро, в Дънстан, после в Клюта.

— Признавам си, че тези имена не ми говорят нищо — каза любезно Муди. — Предполагам, че това са находища в Отаго?

Манъринг потвърди и заговори за възможностите за промишлен добив на злато и необходимостта от рудници.

— Всички тук ли сте златотърсачи? — попита Муди, след като онзи приключи с дългата си тирада, после завъртя във въздуха пръст, за да покаже, че има предвид цялото помещение.

— Не. С изключение на китайците, разбира се — отговори дебелият. — Ние сме, тъй да се каже, обозът на златотърсачите, макар че повечето сме започнали по кариерите. Къде има най-много злато по лагерите? В пивниците. В бордеите. Момчетата харчат всичко, което изкарат. Ако питате мен, вместо да се пилеете в пущинака, захванете се с търговия. Изкарайте си разрешително и започнете да продавате грог.

— Мъдър съвет, още повече че вие сам сте го последвали — рече Муди.

Манъринг се отпусна в креслото, доволен от комплимента. Да, бил загърбил промиването на злато, бил преотстъпил участъка си на други — срещу процент от намереното злато, — бил родом от Съсекс, Хокитика не бил лош град, само дето жените били твърде малко, обичал музиката и бил построил вариетето си като копие на „Аделфи“ в Уест Енд, бил твърдо убеден, че нищо не може да бие това съчетание хапване-пийване-песни, не понасял гостилниците, от слабата, разредена бира му ставало лошо, наводненията в Дънстан били ужасяващи, наистина ужасяващи, дъждът в Хокитика бил неприятен, пак щял да се повтори, ала по-хубаво от музиката нямало, по цял ден можел да слуша как гласовете се преплитат като нишки в копринен плат.

— Прекрасно — измърмори Муди.

По време на този монолог Гаскоан изобщо не помръдна, ако се изключат нервните движения на дългите му бледи пръсти, подхвърлящи сребърната табакера в скута му. Манъринг също не обръщаше никакво внимание на секретаря на съда и всъщност беше насочил излиянието си към някаква точка на метър над главата на Муди, сякаш и неговото присъствие изобщо не го засягаше.

Разиграващата се с напрегнат шепот драма зад гърба им като че ли най-сетне стигна до някакво решение и устременият поток от слова от страна на дебелия мъж утихна. Тъмнокосият се върна и седна на предишното си място вляво от Муди, след него дойде и Балфор, понесъл две пълни почти догоре чаши с бренди. Подаде едната на Муди, отклони благодарностите му с махване на ръка и се настани в креслото.

— Дължа ви обяснение — рече той — за грубостта, с която ви подложих на разпит, господин Муди. Не, не отричайте, така си е. Но истината е… Истината, господине, изисква дълъг разказ, макар че аз ще се постарая да бъда колкото се може по-кратък.

— Стига да бъдете така любезен да ни изслушате — обади се Гаскоан в изблик на лицемерна любезност.

В този миг тъмнокосият мъж изведнъж се надигна и попита:

— Има ли някой от присъстващите, който да не е съгласен?

Муди се огледа, премигвайки, но никой не се обади.

Балфор кимна, изчака още няколко секунди, сякаш за да даде още малко време за възражения, след това заговори:

— Длъжен съм още в самото начало да ви предупредя, че става дума за убийство. Убиецът е онзи мерзавец Карвър — не бих го нарекъл капитан за нищо на света, — ала проклет да съм, ако мога да ви кажа как и защо го е направил. Но съм сигурен в това, както съм сигурен, че виждам чашата в ръката ви. И ако ми окажете честта да изслушате историята на този негодник, то после може… да, може да проявите желание да ни помогнете предвид положението, в което се намирате.

— Простете, господине — прекъсна го Муди. При споменаването на думата „убийство“ сърцето му беше забило оглушително, навярно все пак всичко това беше свързано по някакъв начин с привидението в трюма на „На добър час“. — Какво точно е положението ми?

— Има предвид това, че сандъкът ви все още е на борда на кораба — рече тъмнокосият. — И утре следобед трябва да отидете да го приберете от митницата.

Балфор размаха подразнено ръка.

— За това ще говорим след малко — рече той. — Първо ви умолявам да изслушате историята ми.

— Ще ви изслушам — отвърна натъртено Муди, сякаш за да го предупреди да не очаква нищо повече.

Стори му се, че мярка върху бледото лице на Гаскоан подигравателна усмивка, но след миг изражението на секретаря на съда отново стана кисело.

— Разбира се, разбира се — кимна превозвачът, беше разбрал ясно предупреждението му. Остави чашата с бренди, преплете пръсти и изпука шумно с тях. — Така. Ще се постарая да ви запозная, господин Муди, с причината за нашето събрание тук.

Юпитер в Стрелец

Разказът на Балфор, доста удължен от прекъсвания и като цяло обременен от цветистия изказ на превозвача, се оплете до пълна неразбория и минаха няколко часа, докато Муди подреди ясно последователността на събитията, предшествали тайното събрание в пушалнята на странноприемницата.

Прекъсванията бяха твърде досадни, а отплесванията на Балфор в дреболии бяха излишно обстоятелствени, за да си заслужават да бъдат цялостно и достоверно предадени дума по дума. Тук ще орежем техните недостатъци и ще наложим строг казармен ред в забързаната хроника, родена от неспокойните мисли на превозвача, ще замажем със собствен хоросан пукнатините и процепите в спомените и ще възстановим като нова постройка това, което в паметта на отделния човек съществува само като руини.

Ще започнем, откъдето започна и Балфор, с една среща, състояла се същата сутрин в Хокитика.

Преди разгарянето на треската за злато по западното крайбрежие на Кентърбъри, когато Хокитика беше само кафеникаво устие на река и златото по бреговете ѝ блестеше необезпокоявано и невидяно, Томас Балфор живееше в провинция Отаго и развиваше превозваческата си дейност от малка барака с ламаринен покрив на пристана в Дънидин, над чиято врата висеше, изписано на парче зебло, името на компанията „Балфор и Харнет, превозвачи“. (Господин Харнет впоследствие се оттегли от съвместното дружество, от което притежаваше само една трета, и сега се радваше на спокойния колониален живот в Окланд, далече от студа и от мъглата, която в мразовитите утринни часове преди зазоряване изпълваше с бял памук долините на Отаго.) Доброто разположение на кантората — тя се намираше на централния вълнолом и се радваше на гледка към носа, затварящ в далечината залива — ѝ носеше отбрана многобройна клиентела и сред останалите беше и бившият управител на Кентърбъри, истински великан с ръце като лопати и със славата на съзнателен, предприемчив и ревностен мъж.

Алистър Лодърбак — така се казваше държавният чиновник — се радваше през цялата си кариера на попътни ветрове. Беше родом от Лондон и през 1851 година, след завършване на юридическо образование, беше заминал за Нова Зеландия, като беше опънал платна с две ясни цели: първо, да натрупа състояние и второ, да го удвои. Амбицията му напълно отговаряше на политическия живот, особено на политическия живот на една млада страна. Лодърбак бързо се издигна. В законодателните среди гледаха с възхищение на него като на човек, който, щом се залови с дадена задача, не подвива крак, докато не я изпълни — благодарение на това ценно качество беше възнаграден с място в Съвета на провинция Кентърбъри и беше поканен да участва в надпреварата за длъжността управител, която той спечели на изборите с голямо мнозинство. Пет години след пристигането му в Нова Зеландия връзките му се простираха чак до кабинета на Стафорд и до самия премиер — когато за първи път почука на вратата на Томас Балфор, издокаран с току-що откъснат цвят на каухаи в бутониерата и с яка, чиито остри ръбове, забеляза превозвачът, бяха колосани от женска ръка, Лодърбак вече не можеше да бъде наречен преселник. От него лъхаше на постоянство: влияние, което не отминава.

По външен вид и осанка Лодърбак беше не толкова красив, колкото внушителен. Брадата му, голяма и широка като на Балфор, стърчеше почти хоризонтално напред и му придаваше царствен вид, очите му под високото чело искряха. Той беше много висок и тялото му беше изпито, което още повече подчертаваше ръста му. Провъзгласяваше стремежите и мнението си гръмогласно и с искреност, която по-недоверчивите биха нарекли горделива, а останалите — безстрашна. Слухът му не беше много добър и заради това Лодърбак накланяше глава и се привеждаше леко към събеседниците си, с което създаваше тъй полезното в политиката впечатление, че изслушва всеки със сериозно внимание и благоволение свише.

При първата им среща политикът смая Балфор с размаха и увереността си. Устремът му, уведоми той превозвача, не бил насочен единствено към политическата област. От младини хранел страстна любов към морето и сега притежавал четири кораба: два клипера, шхуна и един тримачтов платноход. Бил дал под наем два от тях на частни лица, но рисковете от подобно начинание били твърде високи и затова желаел да сключи договор с утвърдена компания за превоз, която може да си позволи да плаща нужната застраховка. Изброи имената на корабите така, все едно изброяваше имената на децата си: клиперите „Достойнство“ и „Южна корона“, шхуната „Танцьорката“ и тримачтовия платноход „На добър час“.

Оказа се, че точно в този момент „Балфор и Харнет“ се нуждае от кораб с тези размери и способности, упоменати от Лодърбак. Балфор нямаше какво да прави с барката „На добър час“, тъй като тя беше твърде малка за неговите цели, но „Достойнство“ след съответния оглед и изпитания спокойно можеше да изпълнява редовния курс между Порт Чалмърс и Порт Филип. Да, рече той на Лодърбак, щял да намери капитан за „Достойнство“, да сключи застраховка с нелошо покритие и да вземе под наем кораба с годишен договор.

Лодърбак беше на годините на Балфор, но още от първата им среща превозвачът се държеше с него със синовна почтителност, като в това навярно се проявяваше известна суета, защото чертите, които Балфор харесваше в личността на политика, бяха същите, които той ценеше у себе си. Между двамата се зароди нещо като приятелство (от страна на Балфор то беше обременено с прекомерно възхищение, недопускащо истинска близост) и през следващите две години „Достойнство“ се движеше необезпокоявано между Дънидин и Мелбърн. За клаузата за застраховка, макар и да бе внимателно договорена, повече не бе отворена дума.

През януари 1865 година Робърт Харнет оповести намерението си да се оттегли, продаде дела си на своя съдружник и замина на север, на по-мек климат. С обичайната липса на сантименталност Балфор веднага изостави кантората на пристанището. Съзнаваше, че разцветът на Отаго вече преминава. Долините бяха прекопани, златото в реките беше на изчерпване. Балфор отплава за западния бряг на Кентърбъри, купи парче гола земя край устието на река Хокитика, вдигна палатката си и се захвана да строи склад. „Балфор и Харнет“ се превърна в „Превозни услуги Балфор“, Балфор си купи бродирана жилетка и цилиндър, а около него започна да се издига град Хокитика.

Няколко месеца по-късно в залива на Хокитика хвърли котва „На добър час“ и превозвачът си спомни, че собственик на платнохода е Алистър Лодърбак. В знак на любезност и добра воля той се представи на капитана на кораба Франсис Карвър и оттогава насетне се радваше на сърдечни отношения с него, почиващи на общата им връзка с политика, макар че тайно Балфор смяташе Карвър за грубиян и негодник. Това мнение не пораждаше у него никакво огорчение. Той не се прекланяше пред силата на волята, освен ако не е от типа, проявяващ се у Лодърбак — харизматична, чаровна дори, — и не би могъл да хареса някой мерзавец. Слуховете, които следваха по петите капитан Карвър, не го безпокояха, но и не разпалваха в сърцето му момчешко възхищение. Карвър просто не интересуваше Балфор и той не губеше време да разсъждава за него.

В края на 1865 година превозвачът прочете във вестника, че Алистър Лодърбак се кани да се кандидатира за парламента от избирателния район Уестланд, а няколко седмици по-късно получи писмо от самия кандидат, който за пореден път се обръщаше към него с молба за помощ. В кампанията си да спечели провинция Уестланд, пишеше Лодърбак, възнамерявал да се покаже като истински уестландски мъж. За тази цел умоляваше превозвача да му осигури квартира в центъра на Хокитика, да обзаведе помещенията както подобава и да се погрижи за превоза на пътен сандък с лични вещи — книги по право, документи и така нататък, — които щели да му бъдат нужни по време на кампанията. Задачите бяха подробно описани с устремения едър почерк на човек, който може да си позволи да хаби мастило за глупости и завъртулки. (При тази мисъл превозвачът се усмихна: приятно му беше да прощава на Лодърбак множеството му странности.) Самият Лодърбак нямало да пристигне с кораб. Възнамерявал да пътува по суша, да прекоси планините на кон и да дойде победоносно през долината Арахура. Искал да се появи не като изнежен държавник, пътуващ сред удобствата на първокласна каюта, а като човек от народа, с изтръпнало от ездата тяло и с пот на челото.

Балфор бързо уреди всичко, за което беше помолен. Намери няколко стаи с изглед към брега на Хокитика и вписа името на Лодърбак във всички клубове, които предлагаха игра на зарове и кегли. Поръча доставка на пресни круши, сирена и подсладен ямайски джинджифил, уговори бръснар, нае частна ложа във вариетето за февруари и март. Съобщи на издателя на „Уест Коуст Таймс“, че Лодърбак ще пристигне през планинския проход, и подхвърли, че една възхваляваща статия за това смело начинание ще постави в благоприятна светлина вестника през бъдещия мандат на Лодърбак, ако той спечели мястото, както най-вероятно щеше да стане. След това изпрати съобщение до Порт Чалмърс с указания капитанът на „Достойнство“ да натовари сандъка на политика, след като бъде доставен от Литълтън, и да го докара в Хокитика при следващия курс до западното крайбрежие. Накрая купи от „Скарата“ дамаджанка тъмна бира, вдигна си краката, наля си една чаша и докато отпиваше, си помисли, че навярно политиката — речите, агитацията, срещите с хора — ще му е съвсем по сърце.

Само че пристигането на Алистър Лодърбак в Хокитика не беше съпроводено от фанфарите, които политикът си беше представял, когато оповести плановете си в писмото до Балфор. Походът през Алпите наистина прикова вниманието на златотърсачите по крайбрежието и името му се появи по всички местни вестници и вестничета, само че по съвсем други причини.

Историята, записана от дежурния в полицейския участък и публикувана на сутринта в „Уест Коуст Таймс“, беше следната. На два часа път от целта Лодърбак и придружаващите го помощници минали покрай дома на един саможивец. Не били почивали отдавна и вече се свечерявало, затова спрели да помолят стопанина за кана вода и топла храна. Почукали на вратата на къщата, но не получили отговор, макар запалената лампа и излизащият от комина дим да показвали, че вътре има някой. Не било заключено и Лодърбак влязъл. Открил собственика мъртъв, обронил глава на кухненската маса, току-що бил предал богу дух, заявил после политикът в показанията си, тъй като чайникът на огъня още врял и водата не се била изпарила. Очевидно саможивецът бил умрял от препиване. Пръстите му още стискали почти празна бутилка, а в стаята се усещала силна миризма на алкохол. Лодърбак признал, че преди да продължат пътуването, тримата се подкрепили с чай и питки, изпечени на огъня в дома на саможивеца. Престоят им бил кратък, нямало и половин час, заради присъствието на мъртвеца, който по Божията милост седял с отпусната върху ръцете си глава и със затворени очи.

В покрайнините на Хокитика групата им се беше забавила още повече. Щом навлязоха в града, те се натъкнаха на мокра до кости и изгубила свяст жена, просната насред широкия път. Изглеждаше ни жива, ни умряла. Лодърбак предположи, че тя е под въздействието на някакъв опиат, но не успя да изтръгне от нея никакъв отговор освен тих стон. Той изпрати помощниците си да намерят дежурния в полицейския участък, вдигна тялото ѝ от калта и докато ги чакаше да се върнат; си помисли, че предизборната му кампания започва твърде злокобно. Първите трима, с които щеше да се запознае в града, бяха приставът, съдията и издателят на „Уест Коуст Таймс“.

През двете седмици след злощастното му пристигане Хокитика не обърна кой знае какво внимание на приближаващите избори, явно кандидатите изобщо не можеха да се състезават със смъртта на един саможивец и съдбата на една уличница (приставът веднага беше осведомил Лодърбак за занаята на намерената от него жена). В „Уест Коуст Таймс“ се споменаваше съвсем накратко как Лодърбак е прекосил планините, а цели две колонки бяха отделени на мъртвия Кросби Уелс. Това обаче не обезпокои политика. Той очакваше изборите със същата спокойна самоувереност, с каквато посрещаше Божите стихии и отплатата, получена за всяко начинание. Беше решен да спечели, затова и щеше да спечели.

Сутринта в деня на пристигането на Уолтър Муди в Хокитика — сутринта, от която подемаме разказа на Балфор — превозвачът седеше със стария си познат в салона на „Палас“ на „Гуляйджийска“ и двамата обсъждаха предимствата и недостатъците на различните такелажи. Лодърбак беше облечен с вълнен костюм в светлобежов цвят, който не понасяше добре влагата. Раменете му още бяха влажни от дъжда и това му придаваше вид, все едно е с еполети, реверите също бяха потъмнели и по тях се бяха появили валма мъхчета. Но Лодърбак не беше от хората, при които недостатъците на дрехите могат да намалят внушението на осанката, всъщност беше точно обратното: заради влажния костюм той изглеждаше още по-добре. Ръцете му бяха измити с истински сапун, косата му беше напомадена, кожените му гамаши блестяха като лъснат месинг, в бутониерата си той беше пъхнал някакво тукашно клонче с блед кичест цвят, чието име Балфор не знаеше. Пътуването през Южните Алпи беше оставило по бузите му отпечатък от здравословна руменина. С две думи казано, той беше в превъзходна форма.

Балфор се взираше в приятеля си, седнал от другата страна на масата, и слушаше с половин ухо как политикът разгорещено реди доводи в защита на тежките бойни кораби, като използва длани за илюстрация на гротмачтата и бизана, а солницата — за кърмата. В обичайни обстоятелства този спор би въвлякъл и превозвача, само че сега изражението му беше по-скоро отнесено и притеснено. Той почукваше с чашата по масата, въртеше се насам-натам и току посягаше да се почеше по носа. Предчувстваше, че покрай тази тема накрая разговорът им ще стигне до „Достойнство“ и до товара, който корабът трябваше да достави.

Палетът със сандъка на Алистър Лодърбак беше пристигнал в Хокитика сутринта на дванайсети януари, два дни преди собственика си. Балфор го освободи от митницата и нареди да го пренесат в склада. И доколкото знаеше, заповедите му бяха изпълнени. Ала по някаква злощастна игра на съдбата (двойно по-злощастна заради високото мнение на превозвача за Лодърбак) сандъкът беше изчезнал безследно.

Щом разбра за липсата му, Балфор изтръпна от ужас. Хвърли всички сили в издирването — обиколи пристанището от единия до другия край, потропа на всяка врата и разпита всеки срещнат докер, носач, моряк и митнически служител, но усилията му останаха напразни. Сандъка го нямаше.

Лодърбак не беше спал и две нощи в апартамента си на втория етаж на „Палас“. През изминалия половин месец беше обикалял по златотърсаческите лагери и поселища по крайбрежието и се беше завърнал едва тази сутрин. Заради заетостта си и тъй като смяташе, че „Достойнство“ не е пристигнал от Дънидин, все още не беше попитал за своя товар, но Балфор знаеше, че въпросът назрява и щом бъде зададен, превозвачът ще трябва да признае истината. Той отпи голяма глътка вино.

На масата пред тях лежаха останките от тяхната „закуска“, както Лодърбак наричаше всяко хранене в необичаен час, независимо дали беше сутрин, или вечер. Беше похапнал до насита и призоваваше и Балфор да последва примера му, ала превозвачът на няколко пъти отклоняваше поканите, тъй като не му се ядеше, особено пък мариновани лукчета и пържени агнешки дреболии, от чиято миризма му се повдигаше. За да не обиди домакина, на чиято сметка се пишеше гощавката, той беше изпил цяла кана вино и халба бира — да си вдъхне смелост, не отричаше, — ала алкохолът не беше спомогнал да притъпи притесненията му, а само му беше замаял главата.

— Вземи си парченце дроб — подкани го Лодърбак.

— Много е хубав — измърмори Балфор. — Много. Но вече нямам място, а и състоянието ми… не съм гладен, благодаря.

— Кентърбърийско шиле — уведоми го политикът.

— Аха, кентърбърийско, личи си, много е вкусно.

— Планински черен хайвер, Том.

— И хапка повече не мога да сложа в уста, много благодаря.

Лодърбак сведе поглед към дроба.

— Трябваше да подкарам едно стадо — рече той, сменяйки темата. — Пет лири на глава, десет лири, ха, щях да забогатея, като ги продам тук. Защо не ме предупреди, че всичкото месо тук е или пушено, или осолено? Щях да спечеля достатъчно, че да има какво да ям този месец. С две кучета отстрани щеше да е съвсем лесно.

— Хич не е лесна тая работа — възрази Балфор.

— Щях да направя удар!

— Като извадим от сметката овцете, дето ще се издавят в бързеите, плюс другите, дето ще се изгубят по пътя, плюс онези, които откажат да вървят. И досадата по цял ден да ги броиш, да ги събираш и подкарваш, да ги гониш насам-натам. Не бих се хванал.

— Няма печалба без риск — отвърна политикът, — а и пътуването и без това беше досадно, можеше поне да изкарам някоя пара от него. Пък и ако се бях появил с едно стадо овце, сигурно щяха да ме приветстват по-радушно!

— Виж, ако бяха говеда, работата е съвсем друга — вметна Балфор. — Когато са в стадо, говедата не се пилеят.

— Продължавам да те умолявам — рече Лодърбак, като побутна чинията с дроб към него.

— Не мога — поклати глава превозвачът. — Не мога, честен кръст!

— Довърши го ти тогава, Джок — заповяда Лодърбак. Той се обръщаше към помощниците си с малките им имена, тъй като и на двамата фамилията им беше Смит. В кръщелните им имена имаше забавна асиметрия: единият беше Джок, а другият — Огъстъс1. — Затъкни устата си с едно лукче и да не съм чул повече дрънканици за любимата ти бригантина. А, Том? Да затъкнем ли устата му с едно лукче?

И той с усмивка се извърна към превозвача.

Балфор отново се почеса по носа. Това беше съвсем в стила на Лодърбак, помисли си той, политикът държеше да се постигне съгласие за всяка дреболия, стремеше се към единно мнение дори когато това беше напълно невъзможно, и преди да се усети, човек минаваше на негова страна и се включваше в кампанията му.

— Да, едно лукче — измърмори той и след това, за да отклони разговора от темата за корабите, рече: — Във вчерашния „Таймс“ споменават твоето момиче, дето го намери на пътя.

— Не е „моето“ момиче! И не просто го споменават, ако трябва да сме точни.

— Авторът хич не си поплюва. Според него едва ли не целият град заслужава укор заради нея, все едно всички сме виновни.

— Кой ще му обърне внимание! — Лодърбак махна пренебрежително с ръка. — Дребен чиновник в Мировия съд, тръгнал да произнася присъди!

(Чиновникът, за когото така строго се изказа, беше, разбира се, Обер Гаскоан, чиято кратка проповед в „Уест Коуст Таймс“ привлече десет часа по-късно вниманието на Уолтър Муди.)

Балфор поклати глава.

— Все едно ние вкупом сме сгрешили. Все едно е трябвало да направим нещо, за да не го допуснем.

— Дребен чиновник — повтори политикът. — По цял ден пише чекове на чуждо име. И има мнение по всички въпроси, само дето никой не желае да го чуе.

— И все пак…

— И все пак нищо! Жената е спомената мимоходом и доводите не струват, няма какво да си губим времето с тази писаница.

Лодърбак почука с кокалче по масата, както съдията почуква с чукчето, за да покаже, че е изгубил търпение. Балфор обаче, който беше готов на всичко, за да не допусне да се върнат към предишната тема, побърза да се обади:

— Все пак видя ли я?

Другият се намръщи.

— Кого, жената ли? Уличницата? Не, само вечерта, когато я намерихме. Но чух, че се е оправила. Смяташ, че трябва да я навестя, нали? Затова ме питаш.

— Не, не.

— Човек с моето положение не може да си позволи…

— Да, да, разбира се, не можеш да си позволиш, естествено…

— Което пак ни връща към поученията във вестника — рече Лодърбак замислено. — Точно това беше идеята на автора. Докато не се вземат определени мерки, докато не се построят приюти и така нататък, манастири, кой е отговорен? Кой носи отговорност за момичета като нея, които са съвсем сами тук?

Въпросът беше риторичен, но превозвачът все пак отговори, за да не замре разговорът:

— Никой не е отговорен.

— Никой ли? — Политикът го изгледа изненадано. — Какъв християнин си ти?

— Анна е направила опит за самоубийство, искала е да сложи край на живота си! Никой не е отговорен за това освен тя самата.

— Наричаш я Анна! — укори го Лодърбак. — Говориш ѝ на малко име, би трябвало да изпитваш някаква отговорност, загриженост за нея!

— Говоренето на малко име не е тикнало лулата в ръцете ѝ.

— Значи ще затръшнеш вратата в лицето ѝ само защото пуши опиум?

— Никакви врати не затръшвам. Ако я бях намерил на улицата, щях да постъпя като теб. Точно като теб.

— Щеше да ѝ спасиш живота?

— Щях да я предам на пристава!

Лодърбак отхвърли поправката с махване на ръка.

— А след това какво? Една нощ в дранголника и после? Кой ще я закриля, когато тя продължи да пуши опиум?

— Никой не може да защити човек от самия него, от собствените му действия! — отсече раздразнено Балфор.

Не обичаше такива разговори, а и всъщност, мислеше си той, това не беше кой знае колко по-приятно от обсъждането на предимствата и недостатъците на такелажа и тонажа на корабите. (Но пък като цяло Лодърбак не беше приятен събеседник през изминалия половин месец, не търпеше възражения, отклоняваше чуждите въпроси и настояваше за конкретни отговори на своите. Балфор го отдаваше на разклатените му нерви.)

— Става дума за духовна утеха, за духовна закрила — обади се Джок Смит с желанието да помогне, но Лодърбак му даде знак да замълчи.

— Нека оставим настрани самоубийството, това е съвсем отделен въпрос — рече той. — Кой ще ѝ даде шанс, Томас? Ето това те питам. Кой ще даде на горкото момиче възможност за друг живот?

Превозвачът вдигна рамене.

— Някои хора просто нямат късмет. Човек не може да разчита на чуждата съвест, за да живее така, както иска. Трябва да се бориш, да използваш това, с което разполагаш.

Тези думи показваха коравосърдечието му, твърдоглавието, което висеше като противотежест на видимото му бодряшко великодушие, тъй като подобно на повечето предприемчиви хора, и той държеше твърде много на свободите си и искаше и другите да следват примера му.

Лодърбак се облегна и го изгледа отвисоко.

— Тя е уличница. Това ми казваш, нали така? Тя е просто една уличница.

— Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против уличниците — отвърна Балфор. — Но не харесвам приютите, нито пък манастирите. Побиват ме тръпки от тях.

— Нарочно ме предизвикваш! — извика другият. — Грижата за клетниците е най-значимото доказателство за наличието на цивилизация, най-категоричното доказателство! Ако стремежът ни е да цивилизоваме това място, да построим пътища и мостове, да положим основите на бъдещето на тази страна…

— То трябва да дадем на строителите на пътища възможност някой да ги топли в леглото нощем — обади се Балфор. — Трошенето на камъни хич не е лесна работа, да знаеш.

Джок и Огъстъс се разсмяха, Лодърбак обаче не се усмихна.

— Проституцията е нравствен недъг, Томас! Хайде да наричаме нещата с истинските им имена. Човек трябва да държи на стандартите си дори и когато се намира на края на света! — Това беше цитат от последното му обръщение към избирателите. — Проституцията е нравствен недъг. Точно това е. Лош начин да прахосаш спечелени с труд пари.

— А твоят лек — отвърна Балфор — е добър начин да прахосаш същите тези пари и въпреки това си остава прахосване, а парите са си пари. Зарежи приютите и дай да не превръщаме момичетата в монахини. Би било срамота, и без това са толкова малко.

Лодърбак изсумтя.

— Малко и глупави, ясно.

— Отговорност за уличниците! — Превозвачът поклати глава. — Както е тръгнало, скоро ще поискат и в парламента да влязат.

Огъстъс Смит подхвърли една солена шега за това и всички се разсмяха. След като смехът утихна, Лодърбак рече:

— Да оставим тази тема. Обсъдихме случилото се от всички възможни страни и ъгли, уморих се вече. — Описа кръг с ръка, за да покаже, че се връща към предишния разговор. — По отношение на такелажа на кораба. Аз твърдя, че мнението за преимуществата зависи изцяло от това какъв е опитът на човека. Джок се основава в доводите си на своя опит като бивш моряк, а аз — на опита си на корабовладелец и джентълмен. Обръщам внимание на издръжливостта и товароподемността, пък той — на катрана, кълчищата и вятъра.

Джок Смит отговори на тази задявка шаблонно, но разпалено и спорът се разгоря отново.

Разгоря се и раздразнението на Томас Балфор. Струваше му се, че е проявил духовитост по въпроса за приюта — Лодърбак беше похвалил отговора му! — и му се искаше да продължи този разговор, тъй че да му се предостави възможност да се изяви отново. Не можеше да подхвърли никакво остроумие за такелажа на различните кораби и съответните предимства и зова се отнасяше, помисли си той недоволно, и за Джок, Огъстъс и дори за самия Лодърбак. Само че политикът имаше навика да подема или да изоставя някой въпрос, както му скимне, да променя темата само защото му е станала досадна или защото авторитетът му е бил оспорен от събеседника. Вече на три пъти беше възразявал срещу смяната на насоката в разговора и все се връщаше към отегчителните си тиради за корабите, изнасяни с нетърпящ възражение тон. Заговореше ли Балфор за местни новини, политикът заявяваше, че му е дотегнало до смърт да слуша безполезни дрънканици за саможивеца и блудницата, макар че, помисли си подразнено превозвачът, всъщност изобщо не бяха обсъдили подробно нито единия, нито другия въпрос и със сигурност не ги бяха разгледали от всички възможни страни и ъгли.

Този спотаен изблик на чувства следваше утвърден модел, макар и непризнат. Балфор изпитваше такова дълбоко възхищение към Лодърбак, че когато двамата бяха на различно мнение, предпочиташе да потъпква своето, вместо да критикува политика, било то и тайно, но потъпкването на личното мнение винаги се надява да бъде оспорено и ако това не се случи, се превръща в сприхавост. През изминалите две седмици Балфор беше мълчал за срещата на Лодърбак с мъртвия Кросби Уелс, макар че обстоятелствата около смъртта на саможивеца будеха немалко любопитство у него, а за Анна Уедърел, намерената на пътя уличница, изобщо не беше отварял дума. Беше играл по свирката на политика и чакаше да му дойде редът, ала това предполагаше малко по-голяма чувствителност, отколкото Лодърбак притежаваше, тъй че този момент все още не беше настъпил. Балфор обаче не можеше да види този недостатък у човека, когото толкова уважаваше, и затова, след като загуби търпение, започна да недоволства.

(Трябва да добавим помирително, че неговото недоволство беше повърхностно, беше достатъчна една добра дума, и Лодърбак щеше да си възвърне благоразположението му.)

Превозвачът избута стола по-назад от масата — по детински му се искаше да покаже на домакина отегчението си — и плъзна поглед из помещението.

Заради необичайния час салонът беше почти празен и през отвора към кухнята се виждаше, че готвачът е свалил престилката и реди пасианс, подпрял лакти на тезгяха. Пред огнището седеше хлапак с щръкнали уши, който дъвчеше парче сушено месо. Явно го бяха пратили да наглежда ютиите, които се нагряваха на един дълъг прът, понеже той току наплюнчваше пръст и го поднасяше към желязото, за да провери дали се е сгорещило. На съседната маса седеше свещеник — луничав мъж, не особено красив, с чип нос и леко увиснала долна устна като на слабоумен. Той беше закусил сам, сега пиеше кафе и четеше някаква брошура, явно подготвяше проповедта, която щеше да изнесе на другия ден, тъй като постоянно кимаше бавно, все едно отмерваше ритъма на реч, която редеше наум.

Момчето с щръкналите уши отново наплюнчи пръст и го приближи към ютията, свещеникът отгърна страницата, готвачът подравни картите с дъската за рязане. Балфор си играеше с вилицата. Накрая Лодърбак прекъсна за миг дитирамбите си, за да отпие от виното, и превозвачът се възползва от предоставилата му се възможност.

— Като стана дума за баркетини — рече той, макар че досега темата беше за бригантини, — тази година видях на няколко пъти в залива твоята барка „На добър час“. Още е твоя, нали?

За негова изненада думите му бяха посрещнати с мълчание. Лодърбак само сведе глава, сякаш му е поставен въпрос с изключителна философска дълбочина и той възнамерява да го обмисли внимателно и на спокойствие.

— Чуден кораб е — добави Балфор. — Красавец.

Помощниците се спогледаха.

— Това определено доказва нашата теза, господин Лодърбак — обади се Огъстъс Смит. — Дори и тримачтов платноход се управлява по-лесно от бригантина, и то с наполовина по-малък екипаж и с много по-малко усилия. Не може да се отрече.

— Да — посъживи се Лодърбак и се обърна към Джок. — Не можеш да го отречеш.

Джок се усмихна с пълна уста.

— Напротив, мога. Дайте ми наполовина по-малък такелаж и наполовина по-малък екипаж и ето ви ги по-малкото усилия. Ако трябва да избирам, винаги бих предпочел скоростта пред лесното управление.

— Да се споразумеем — предложи Огъстъс. — Баркетина.

Джок поклати глава.

— Казах го вече: три мачти са с една повече от необходимото.

— Но е по-бърза от барката. — Огъстъс докосна Лодърбак по лакътя. — Ами вашата „Приумица“? На нея гротмачтата е свързана от носа до кърмата, нали?

Балфор не забеляза, че целта на помощниците е да отклонят разговора от темата, която той беше подхвърлил, и затова си помисли, че навярно политикът не го е чул. Повиши глас и поде наново:

— Та за „На добър час“ ми беше думата. Редовно се мярка тъдява. На няколко пъти съм го виждал в залива. Според мен той е хем бърз, хем лесен за управление. Това се вика кораб!

Алистър Лодърбак въздъхна. Отметна глава и присви очи към гредите, на устните му трепкаше глуповата усмивка, усмивка на мъж, несвикнал да се чувства смутен, осъзна впоследствие Балфор. (До този миг никога не бе чувал Лодърбак да признава каквато и да е слабост.)

Все тъй взрян в тавана, политикът рече:

— Корабът вече не е мой.

Гласът му прозвуча напрегнато, сякаш е изтънял от усмивката му.

— Виж ти! — възкликна изненадано Балфор. — Разменил си го, така ли? За по-голям?

— Не. Продадох го.

— За злато?

Лодърбак замълча за миг, после кимна.

— Да.

— Виж ти — повтори превозвачът. — Продал си го… И на кого?

— На капитана.

— Ха! — подхвърли насмешливо Балфор. — За това вече не ти завиждам. Тук се носят какви ли не истории за него.

Политикът не отговори. Все тъй усмихнат, той оглеждаше гредите на тавана и процепите между дъските, които образуваха пода на стаите горе.

— Да — облегна се Балфор и пъхна палци под реверите, — тук се носят какви ли не истории за него. Франсис Карвър! Не бих искал да му се изпречвам на пътя!

Лодърбак изненадано сведе поглед.

— Карвър ли? — намръщи се той. — Имаш предвид Уелс.

— Капитана на „На добър час“?

— Да, освен ако не го е продал.

— Намръщен тип, черни вежди, черна коса, чупен нос?

— Точно така — кимна Лодърбак. — Франсис Уелс.

— Не желая да ти противореча — рече Балфор, като премига, — ама името му е Карвър. Да не го бъркаш с оня дъртак…

— Не — прекъсна го Лодърбак.

— Саможивеца…

— Не.

— Дето умря, нали ти го намери преди половин месец — упорито довърши мисълта си превозвачът. — Той се казваше Уелс. Кросби Уелс.

— Не — потрети Лодърбак, като повиши леко глас. — Не греша. На документите, с които прехвърлих кораба, името беше Уелс.

Двамата се спогледаха.

— Не ми е ясна тази работа — рече накрая Балфор. — Надявам се, че не си се оплел нещо. Какво странно съвпадение, нали: Франк Уелс, Кросби Уелс…

Другият се поколеба, после предпазливо отвърна:

— Не е съвпадение. Те са братя, ако не се лъжа.

Превозвачът се засмя.

— Кросби Уелс и Франк Уелс са братя? Не ми се вярва. Освен ако единият не е природен.

Върху лицето на Лодърбак отново изгря глуповатата усмивка. Той почука с палец по масата, като се опита да залепи една троха.

— Кой ти го каза? — попита Балфор.

— Не знам.

— Карвър ли го е споменал, когато сте подписвали документите?

— Сигурно.

— Хмм… Щом твърдиш… Ама като ги гледа човек, никога не би му минало през ума. Единият висок и добре сложен, а другият такъв непрокопсаник… пройдоха!

Лодърбак потрепери и пръстите му се свиха, сякаш се канеше да сграбчи нещо.

— Кросби Уелс е бил непрокопсаник?

Балфор махна с ръка.

— Нали го видя?

— Видях го мъртъв, не жив — поправи го политикът. — Странна работа, не можеш да прецениш човек, когато не е жив. Когато душата му я няма.

— Хмм…

— Мъртвият изглежда като направен — продължи Лодърбак. — Все едно е скулптура. Кара те да се дивиш на сътвореното, насочва мислите ти към твореца. Кожата е гладка. Нежна. Като восък, като мрамор, ама не съвсем, не поглъща светлината като восъчна фигура, но и не я отразява като камъка. Все едно е матирана, както биха казали художниците. Няма блясък. — Той изведнъж се смути и приключи размишленията си, като попита нетактично: — Ти виждал ли си току-що умрял човек?

Балфор се опита да отклони въпроса с шега („Не е хубаво да се питат такива работи стари златотърсачи…“), но политикът чакаше отговор и накрая превозвачът се принуди да признае, че не е.

— Трябваше да питам не дали си виждал току-що умрял — добави Лодърбак, сякаш говореше на себе си, — а дали си бил свидетел на нечия смърт.

Огъстъс Смит се обади:

— Джок го пипна за врата, нали, Джок?

— Аха — кимна той.

— Когато влязохме — обясни Огъстъс.

— Исках да го събудя — рече Джок. — Не знаех, че е умрял. Реших, че спи. Яката му беше влажна. От пот, представяте ли си, потта му още не беше изсъхнала. Сигурно беше умрял преди не повече от половин час.

Той навярно щеше да продължи разказа си, но Лодърбак вирна рязко брадичка в знак да замълчи.

— Умът ми не го побира — рече Балфор. — Да се подпише на договора като Уелс!

— Сигурно става дума за различни хора.

— Карвър има белег на бузата, ето тук. Белезникав. Като… като сърп.

Политикът стисна устни, после поклати глава.

— Не си спомням белег.

— Но е бил чернокос? Едър? Здравеняк?

— Да.

— Умът ми не го побира — повтори Балфор. — Защо да си сменя името? Пък и да са братя! Франк Карвър и Кросби Уелс!

Мустаците на Лодърбак зашаваха, той като че ли дъвчеше горната си устна. Попита с дрезгав глас:

— Познаваше ли го?

— Кросби Уелс ли? Бегло — отвърна Балфор. Отпусна се на стола, доволен, че са му задали ясен въпрос. — Строеше дъскорезница в Арахура, ти си виждал къщата му, нали си бил там. Поръчваше си чрез мен материали — оборудване и всичко останало, — така че го знаех по физиономия. Лека му пръст. Дружеше с един маор. Бяха съдружници в дъскорезницата.

— Имаше ли вид на… като човек?

— Какъв човек?

— Какъвто и да е. — Ръката на Лодърбак отново трепна. Той се изчерви и поправи въпроса: — Исках да кажа, що за човек беше според теб?

— Нищо лошо не мога да кажа. Не беше от приказливите. Ако се съди по говора му, беше родом от Лондон. — Превозвачът замълча, после се приведе напред заговорнически. — Разбира се, сега приказват какво ли не за него, нали го няма.

Политикът не отговори. Държеше се странно, беше необичайно мълчалив, а лицето му беше почервеняло. Все едно искаше Балфор да продължи да говори и едновременно да замлъкне. Двамата му помощници като че ли бяха загубили интерес към темата, Джок побутваше парче дроб в чинията си, а Огъстъс беше извърнал глава настрани и зяпаше как дъждът шиба стъклата на прозорците.

Превозвачът ги огледа с крайчеца на окото. Двамата бяха като сателити на Лодърбак. Спяха на земята в стаята му, не се отделяха от него и като че ли винаги говореха и действаха заедно, сякаш споделяха не само едно фамилно име, а и една самоличност. До този миг Балфор ги беше възприемал като симпатяги, ведри и остроумни, ценеше загрижеността им за Лодърбак, макар и постоянното им присъствие от време на време да му лазеше по нервите. А сега? Премести поглед от единия към другия и обратно и си даде сметка, че не е толкова сигурен в преценката си за тях.

Лодърбак не беше обелил и дума пред превозвача за последния етап от пътуването си през Алпите. По-голямата част от информацията за случилото се в нощта на пристигането му преди половин месец Балфор беше почерпил от „Уест Коуст Таймс“, където бяха публикувани със съкращения показанията, дадени от Лодърбак в писмен вид пред пристава. Във вестника нямаше никакви намеци политикът да е изиграл някаква роля в двата случая — намирането на мъртвеца и опита за самоубийство, — в доклада на пристава категорично се твърдеше, че Кросби Уелс е починал от естествена смърт, а според лекаря опиумът, който едва не беше пратил Анна Уедърел на оня свят, е бил неин. Но сега, докато гледаше как Джок Смит побутва дроба насам-натам, Балфор се питаше дали публикуваното във вестника отговаря на истината. Странно беше, че Лодърбак тъй изведнъж проявява силно любопитство какъв е бил приживе Кросби Уелс, а още по-странна му се струваше възможността Кросби Уелс, този кротък безличен саможив мъж, да има родствена връзка — а и каквато и да е било връзка! — с печално известния Франсис Карвър. На превозвача му беше трудно да го повярва. А и намерената на пътя уличница. Дали случилото се с нея беше съвпадение, или беше свързано с преждевременната смърт на Кросби Уелс? Защо Лодърбак отказваше да говори за това?

И за да съживи разговора, а и за да попречи на въображението си да се отнесе и да отправи безпочвени обвинения към приятеля му, той рече:

— Значи си продал кораба на Карвър, като си мислел, че името му е Уелс, и той ти е споменал между другото, че има брат Кросби.

— Не помня вече — отвърна Лодърбак. — Беше преди близо година. Много време мина.

— А след това, година по-късно попадаш на брат му, току-що опънал петалата! И то не къде да е, а от другата страна на Алпите, където кракът ти не е стъпвал! Странна работа, а?

Политикът, който имаше навика да надява маска на снизхождение, когато биваше подлаган на натиск, изпуфтя надменно.

— Само слабият ум вярва в съвпадения.

Балфор обаче не обърна внимание на тази максима.

— Кое е фалшивото име: Карвър или Уелс? — рече той, все едно размишляваше на глас, но без да изпуска от очи събеседника си.

— Да напълня ли още една кана, господин Лодърбак? — обади се Огъстъс Смит.

Лодърбак забарабани по масата.

— Да, хубаво, напълни.

— „На добър час“ беше тук преди половин месец — продължи превозвачът. — Той прави редовни курсове до Кантон и обратно, нали? Търгува с чай. Така че Карвър явно няма да го има известно време.

— Да сменим темата — рече Лодърбак. — Объркал съм имената. Сигурно така е станало. А и няма никакво значение.

— Чакай малко — спря го Балфор, който се беше сетил нещо.

— Какво?

— Може и да има значение. Ами ако продажбата на имуществото му бъде оспорена пред съда? Ако Кросби Уелс е имал брат, това би имало значение за вдовицата.

Политикът отново се усмихна глуповато.

— За вдовицата ли?

— Аха — кимна мрачно Балфор и понечи да продължи, но Лодърбак нетърпеливо го прекъсна.

— В дома му нямаше никакви следи от жена, абсолютно никакви! По всичко личеше, че е живял сам.

— Да, така е — потвърди превозвачът и отново направи опит да вземе думата, но другият не му позволи.

— Според теб това, че е имал брат, може да се окаже важно. Но наследството винаги отива при съпругата, освен ако в завещанието не е предвидено друго. Такъв е законът! Не виждам какво значение би имало дали е имал брат, или не. Абсурд!

Той наклони предизвикателно глава към госта.

— Само че няма завещание — отвърна Балфор. — Там е работата. Кросби Уелс не е оставил завещание. Не беше известно да е имал семейство. Дори не знаеха на кого да съобщят за смъртта му, знаеше се само името му, но не и откъде е дошъл, нямаше дори акт за раждане. Така че по закон земята и къщата му отиват за държавата, а държавата има право да ги продаде и продажбата стана още на другия ден. Тук нищо не се задържа дълго на пазара, веднага се намира купувач. Но още преди мастилото по документите да е засъхнало, се появи жена му! Дотогава никой не беше чувал и думичка за нея, само че тя разполага с брачно свидетелство и там пише, че Кросби Уелс е бил женен за Лидия Уелс.

Лодърбак се ококори. Балфор най-сетне беше привлякъл напълно вниманието му.

— Лидия Уелс ли? — прошепна политикът.

Огъстъс Смит погледна Джок, после сведе глава.

— Това стана в четвъртък — отвърна Балфор, като кимна. — Съдът не намери нередности в документите ѝ, но за всеки случай ги прати за проверка в Дънидин. Но има нещо гнило. Как така се появи изневиделица да сложи ръка на имуществото, а Кросби дума не е обелил за нея? И още нещо намирисва: тази дама е първа класа. Как Кросби е успял да отведе до олтара такава жена, е загадка, за чийто отговор аз поне съм склонен да платя немалко.

— Видял си Лидия тук? Тя е тук?

Нарича я по малко име, значи я познава, помисли си Балфор, следователно е познавал и мъртвеца. На глас обаче каза, като внимаваше да не издаде подозренията си:

— Аха. Пристигна с парахода в четвъртък. Издокарана от глава до пети, личеше си, че е свикнала да пътува по море. Роклята събрана и заметната през рамо, кюлотите придържани с ръка. Всичко ѝ се виждаше. Мътните да ме вземат, ако мога да разбера как Кросби Уелс е хванал такава госпожичка!

Лодърбак все още не се беше съвзел от шока.

— Лидия Уелс е жена на Кросби Уелс…

— Поне така твърди тя. — Превозвачът изведнъж остави чашата, приведе се напред и разтвори длан на масата между тях. — Като те гледам, явно има нещо, дето ти пречи да говориш направо. Защо не го споделиш, свои хора сме?

Това предложение, изречено тъй простичко, сякаш помете някакъв бент в душата на политика. Като повечето управници, които са свикнали винаги да бъдат обслужвани и рядко се озовават сами, Лодърбак възприемаше околните единствено през призмата на тяхната полезност. Балфор определено беше симпатяга — прозорлив в търговските дела, гръмогласен веселяк, винаги готов да избухне в смях, — но стойността му като човек се равняваше на стойността на ролята, която играеше: за Лодърбак той беше заменим. До този момент на него и през ум не му беше минало да си прави труда да научава какво се крие зад качествата му, които се виждаха на повърхността.

Мигът, в който управникът за първи път възприема поданика си като човек — може би не напълно равен нему, но поне свободно създание, притежаващо слабости, страсти, истинско минало и неясно бъдеще, — е върховно, абсолютно съкровен. Сега Алистър Лодърбак усети този абсолют и се засрами. Осъзна, че превозвачът му е предложил приятелство, а той е приел само помощта му, че Балфор е предложил добрина, а той е приел само ползата от него. Обърна се към помощниците си и рече:

— Момчета, искам да поговоря с Балфор на четири очи. Оставете ни.

Огъстъс и Джок се надигнаха от масата (с неприсъщо за него ликуване превозвачът отбеляза, че и двамата изглеждат недоволни) и излязоха безмълвно от салона. След като си тръгнаха, Лодърбак въздъхна тежко. Напълни си отново чашата с вино, но вместо да отпие, я хвана между дланите си и се взря в нея.

— Липсва ли ти Англия, Том?

— Англия ли? — Балфор вдигна вежди. — Не съм стъпвал в слънчевата Англия от… откога, отпреди косата ми да побелее!

— Да, да — кимна политикът. — Бях забравил, че си бил в Калифорния,

Той замълча и се укори наум.

— Тук всички говорят за дома — рече Балфор. — И на човек няма как да не му мине през ума, че явно най-много милееш за дома, когато си далече от него.

— Да — отвърна тихо Лодърбак, — така е.

— Повечето момчета са винаги с единия крак на кораба — продължи превозвачът, окуражен от съгласието му. — Връщат се веднага щом понатрупат малко злато. И какво правят? Уреждат си живота, намират си някоя девойка, установят се и за какво мечтаят тогава? За какво копнеят? За находищата! За времената, когато ръцете им са били пълни със злато! Макар че, докато са били тук, са приказвали само за дома. За майка си. За йоркширския пудинг. За хубавия бекон. И всичко останало. — Той тропна с чашата по масата. — Англия е старата ни родина. Няма как старата родина да не ни липсва. Разбира се, че ще ни липсва. Но аз няма да се върна.

Докато чакаше събеседникът му да заговори, той плъзна поглед наоколо. Минаваше десет, още не се бяха появили хора за обяд, но скоро щяха да започнат да пристигат, тъй като беше събота, и то събота след цяла седмица дъжд. Момчето пред камината беше изчезнало заедно с ютиите, готвачът беше прибрал картите и разсичаше един джолан, миячите бяха слезли от стаичките си и сега шумно трупаха чинии на камари. Свещеникът на съседната маса още не си беше допил кафето, което отдавна беше изстинало. Погледът му беше прикован в брошурата в ръката, устните му бяха свити съсредоточено. Личеше, че не обръща никакво внимание на съседите си, ала въпреки това Балфор придърпа стола по-близо, тъй че политикът да не говори силно.

— Лидия Уелс — поде Лодърбак — притежава едно заведение в Дънидин, чието име бих искал да произнеса само веднъж, ако не възразяваш. Нарича се „Дом на желанията“. Доста глупаво име, като се замисли човек. Сигурно си го чувал.

Балфор кимна едва-едва, колкото да покаже, че не е много наясно, но и не тъне в пълно неведение. Заведението беше игрален дом от най-долнопробните, известно с високите залози и танцьорките си.

— Лидия беше… моя близка. Между нас и дума не е ставало за пари. Изобщо не съм ѝ давал нищо, уверявам те. Заклевам се, това е самата истина. — Помъчи се да улови погледа му, ала Балфор беше свел очи. — Както и да е. Когато се случех в Дънидин, винаги се отбивах при нея.

Той замълча предизвикателно, но превозвачът не се обади. След миг Лодърбак продължи:

— Когато дойдох първия път при теб, Том, сигурно си спомняш, че ми трябваше капитан за „На добър час“. Ти не искаше кораба и през следващите няколко месеца хвърлих доста усилия да намеря човек, на когото да мога да разчитам. „На добър час“ седеше на котва в пристанището на Дънидин. „Танцьорката“ се нуждаеше от насмоляване, а бях останал без пари заради ремонта на „Достойнство“. Отвсякъде валяха сметки за плащане. Накрая, без много да му мисля, реших да дам под наем „На добър час“ на един тип Раксуърти, който искаше да открие редовен курс между Австралия и Отаго. Беше капитан от флотата. Излязъл в заслужен отдих, разбира се. Командвал е корвета през Кримската война горе в Балтийско море и е получил орден за храброст. Обиколил е целия свят. Все повтаряше, че ако е бил пуснал въже след себе си, е щял да омотае цялото земно кълбо. Освободили го от флотата заради подагра, така или иначе, наближавал годините, но състоянието му не беше чак толкова тежко, че да го накара да хвърли котва завинаги. „На добър час“ го устройваше напълно, Раксуърти беше старомоден тип, а корабът е едновремешен красавец. След това се върнах в Акароа и известно време нямах никакви новини от него. После обикалях доста насам-натам и когато следващия път пристигнах в Дънидин, се оказах забъркан в неприятна история. Лидия била омъжена. И междувременно, докато мен ме е нямало, съпругът се появил.

Балфор присви очи.

— Кросби Уелс?

Лодърбак поклати глава.

— Не. Негодникът, когото ти наричаш Карвър. Аз обаче го знам като Уелс, Франсис Уелс.

Превозвачът кимна замислено.

— А сега същата тази жена твърди, че е съпруга на Кросби Уелс. Значи лъже.

— Така или иначе…

— Лъже или за брака, или за името.

— Така или иначе — повтори подразнено Лодърбак, — това няма значение, поне тогава нямаше. Изчакай да чуеш историята до края. В началото изобщо не знаех, че Лидия е омъжена. В игралния дом тя използваше моминското си име, беше известна като Лидия Грийнуей, никой не я наричаше Лидия Уелс. Разбира се, след като се появи съпругът, аз осъзнах, че съм допуснал грешка. Опитах се веднага да се оттегля. Исках да уредим нещата. Само че онзи ме беше хванал натясно. Тъкмо бях избран за управител, бях член на Съвета, току-що се бях оженил. Трябваше да се погрижа за доброто си име.

Балфор кимна.

— А онзи го е играл рогоносец. Искал е да те поизтупа.

Устните на Лодърбак трепнаха.

— Не беше толкова просто.

— Стар номер — продължи превозвачът, който искаше да покаже съчувствието си. — Първо те наплашва тъй, че след това приемаш изнудването едва ли не с облекчение. Плати и никога повече няма да ме видиш и така нататък. Най-често и момичето е замесено. Сигурно ти е казал, че е с дете.

Политикът поклати глава, все тъй взрян в чашата в ръката си.

— Не. Беше много по-умен. Не поиска пари, всъщност нищо не поиска. Поне в началото. Каза ми, че е убиец.

Преносимият часовник на полицата над камината удари четвърт час. Свещеникът на съседната маса вдигна глава, запотупва ту един, ту друг от джобовете на дрехата си и накрая извади часовник, за да го свери. Премести стрелката, нави го, избърса циферблата със салфетката и пак го прибра. След това се надвеси отново над брошурата, заслонил с длани очите си от двете страни на лицето така, че да не си отвлича вниманието.

— Заяви го съвсем спокойно — продължи Лодърбак. — Беше овладян, дори любезен. И сега другарят на убития го преследвал по петите. Не посочи нито кого е убил, нито защо, а само че го преследват заради убийство.

— Спомена ли някакво име?

— Не, нито едно.

Балфор се намръщи.

— Как ти се струва тая работа? Според мен става дума за сбиване. Или си измисля. Но тъй или иначе, ти нямаш нищо общо.

Лодърбак се наведе към него.

— Почакай, сега стигам до същината. Увери ме, че съм бил белязан като негов съучастник. Щом отмъстителят го намерел и отнемел живота му, щял да тръгне след мен.

— Белязан? Как?

Политикът сви рамене.

— Не знам. Често посещавах игралния дом и дори понякога придружавах Лидия навън. Може и да са ме следили, без да забележа.

— Едно е да те следят, ама как ще те бележат, без да разбереш? Да те бележат — с нещо като татуировка, — без да разбереш! Това са празни приказки! Врели-некипели!

Лодърбак като че ли се смути.

— Знаеш ли какво е блесна?

— Моля?

— Блесна. Парче стъкло или скъпоценен камък, може и от огледало, което се пъха в края на пурата. Не пречи на пушенето и когато пурата е в устата, изобщо не се забелязва. Използват я картоиграчите. Палиш пура на масата и когато решиш, я вадиш от устата и я държиш така, че в блесната да се отразяват картите на съседния играч. Или пък с нея показваш на съучастника си своите карти. Мошенически номер.

Балфор стисна в пръстите си въображаема пура и протегна ръка над масата.

— Хмм, доста нескопосен номер — рече той. — Можеш да се провалиш по толкова много причини. Ами ако другият държи картите си прибрани, да речем? Или ако ги е захлупил на масата? Виж, ако аз протегна ръка ето така, ти ще дръпнеш картите, нали? Целият ще се дръпнеш!

— Остави сега подробностите. Въпросът е…

— И рискът е голям — продължи превозвачът. — Ако те хванат, как ще обясниш какво прави огледалцето в пурата ти?

— Въпросът — повтори Лодърбак. — Остави подробностите. Въпросът е, че Уелс, Карвър де, заяви, че имал блесна за мен.

Балфор продължаваше да суче длан, присвил очи към невидимата пура в пръстите си. Сега обаче свали ръка на масата и я стисна в юмрук.

— Тоест, че има начин да държи под око картите ти.

— А аз не знаех какъв е той — кимна политикът. — И още не знам. И това ме подлудява.

Той посегна към каната с вино.

Изражението на Балфор издаваше неприкрито недоверие. Що за средство за упражняване на натиск беше това? Неясна заплаха за отмъщение без имена, без подробности и някакви глупости за мошенически номер? Не беше достатъчно за изнудване. Явно Лодърбак все още криеше нещо. Превозвачът му кимна да му напълни чашата.

Лодърбак остави каната на масата и продължи:

— Преди да си тръгне, той поиска от мен едно-единствено нещо. Раксуърти набираше моряци за „На добър час“, беше пуснал обявление във вестника и Уелс беше научил за това.

— Карвър.

— Да, Карвър. Помоли ме да го препоръчам. Сутринта щял да отиде да кандидатства. И ме помоли за тази мъжка услуга.

— И ти го направи?

— Да — потвърди тежко Лодърбак.

— Още една блесна — обади се Балфор.

— В смисъл?

— Още нещо, което ви свързва — корабът.

Политикът се замисли над думите му, изглеждаше необичайно унил.

— Да — кимна накрая. — Но какво можех да сторя? Бях в ръцете му.

Балфор изведнъж изпита състрадание към него и съжали за грубото си държане.

— Да — повтори той по-мило, — бил си в ръцете му.

— След това не се случи нищо. Абсолютно нищо. Аз се прибрах в Кентърбъри. Чаках. Мислех за тая проклета блесна, докато сърцето ми едва не се пръсна. Признавам, че се надявах отмъстителят да види сметката на Карвър, да го намери и да го убие, така че да разбера кой е, преди онзи да тръгне след мен. Всеки ден изчитах от първа до последна страница „Отаго Уитнес“ с надеждата да зърна некролога му, дано Бог ми прости. Ала нищо. Година по-късно, тоест миналата година през февруари-март, получих писмо по пощата. Квитанция от „Превози Данфорт“ на мое име.

— Данфорт? Джем Данфорт?

— Същият — потвърди Лодърбак. — Никога не бях използвал услугите на Данфорт, но го познавах, разбира се, той наема част от трюма на „На добър час“ за превоз на стоки.

— И понякога на „Достойнство“.

— Да, понякога и на „Достойнство“. Така, огледах аз квитанцията и видях, че при всеки курс на „На добър час“ през Тасманово море има пратка на мое име. При всяко пътуване — превозвач Данфорт, кораб „На добър час“, капитан Джеймс Раксуърти, лична пратка, стандартен размер, платено в брой от Алистър Лодърбак. От мен. Кръвта ми застина. Името ми, изписано черно на бяло, а отстрани колонката с датите. Дължимата сума беше нула. В квитанцията беше отбелязано, че всяка пратка е платена в брой. Някой беше изфабрикувал тази схема от мое име и беше похарчил немалко, за да изглежда всичко истинско. Прегледах набързо личните си сметки, нямаше никакви липси от порядъка на осемдесет-деветдесет лири, колкото излизаше превозът. А и веднага щях да забележа, ако някой се беше опитал да източи толкова пари. Явно се готвеше нещо. При първа възможност заминах за Дънидин, за да се погрижа лично за тази работа. Това беше… трябва да е било през април. Или май. В началото на есента. Щом пристигнах в Дънидин, изобщо не стъпих на сушата. Направо се преместих на борда на „На добър час“. Корабът беше хвърлил котва и беше завързан за кея, трапът беше спуснат, качих се, нямаше никой. Исках да говоря с Раксуърти, разбира се, но него го нямаше. В каютата на носа намерих Уелс.

— Карвър.

— Да, Карвър. Беше сам. В едната ръка държеше полицейска свирка, а в другата — пистолет. Заяви, че можел веднага да надуе свирката. Бараката на капитана на пристанището била на петдесетина метра, а вратата на каютата зеела широко отворена. Замълчах си. Той ми обясни, че в трюма на „На добър час“ има сандък с моето име и документи, които ме свързват с подобни пратки през всеки месец от последната година. Всичко било регистрирано и надлежно отбелязано. Пред закона аз съм бил плащал за тази пратка до Мелбърн и обратно в продължение на година и каквото и да кажа, не мога да оборя този факт. Добре, и какво има вътре, попитах го. Женски парцали, отвърна той. Рокли. Купчина рокли. Какви рокли, възкликнах. Уелс ми се усмихна — смразяваща усмивка — и отговори: „Как така какви рокли, господин Лодърбак, та вие всеки месец поръчвате от Мелбърн рокли по последна мода! Грижите се за външния вид на прекрасната си любовница Лидия Уелс и всичко е черно на бяло. При всяко пристигане в Мелбърн сандъкът се доставя на шивач на улица «Бърк» — само най-доброто за вас — и при всяко заминаване е пълен с най-хубавите тъкани, които могат да бъдат намерени в това полукълбо. Вие сте много щедър мъж, господин Лодърбак!“ — Гласът на политика зазвуча пискливо. — Попитах го как е станало така, че сандъкът се води на мое име, и той ми се изсмя. Всеки в Дънидин познавал Лидия Уелс и знаел как тя си изкарва хляба. Достатъчно било тя да обясни на стария Джем Данфорт, че я обсипвам с дантели и финтифлюшки, и да го помоли да не упоменава нейното име от уважение към горката ми съпруга. И онзи ѝ повярвал. Описвал пратката на мое име. Тя плащала в брой, уж че парите са от мен, и никой не обелвал и думичка. Мислели си, че са страшно дискретни, че ми правят голяма услуга, като ми спестяват християнското си възмущение. И това далеч не е всичко. Проклетите рокли бяха най-малката беда. Този път, рече Уелс, в сандъка при роклите имало и друго. Попитах го какво. Съкровище, отвърна, откраднато и в чисто злато. Поинтересувах се от кого е откраднато. От вашия покорен слуга, каза той, или по-точно, от съпругата му Лидия Уелс. След това се разсмя, тъй като, естествено, това е част от номера, двамата са набъркани заедно. Попитах го откъде се е сдобил с това съкровище от чисто злато и Уелс отговори, че бил регистрирал находище край Дънидин. А декларирал ли е намереното злато, подхвърлих, той поклати глава. Не го бил декларирал и не бил платил данъците, което означавало, че превозът нарушава митническите разпоредби или по-точно, ще ги наруши, ако „На добър час“ отплава по график с прилива на следващия ден. Карвър ме остави да си помисля малко. Помъчих се да си представя как изглежда цялата тази работа отстрани. Всеки би казал, че дълго време съм ухажвал съпругата му, за да я направя своя любовница зад гърба му. Имаше достатъчно доказателства. После съм откраднал златото му и съм се опитал да го изпратя с кораб. Измислил съм всичко, за да го докарам до просешка тояга и да го разоря. Прелюбодейство, кражба, съзаклятие дори. Но пиронът в ковчега беше недекларираното злато. Щяха да ме обвинят в нарушаване на митническия режим, избягване на данъци, незаконен превоз и какво ли още не. Очакваше ме доживотна присъда, а аз имам само един живот, Томас. Нямам друг. Затова накрая го попитах какво иска и той най-сетне свали картите. Искал кораба.

— Имаше ли документи за моряк?

— Да. Настоя да уволня Раксуърти. Беше измислил всичко: как ще разкарам Раксуърти още същата вечер, как ще разваля договора с екипажа и ще му прехвърля собствеността върху кораба без никакви обвързаности и условности. Да му имам наглостта! Изсмях се. Отказах му. Той обаче вдигна проклетата свирка към устата си, все едно ще извика капитана на пристанището.

— Поиска ли да видиш златото в сандъка? — попита Балфор. — Сигурен ли си, че не е блъфирал?

— Разбира се, че поисках да го видя! Сторих всичко, за което се сетих. Той обаче се беше подготвил внимателно, не може да се отрече. В сандъка наистина имаше пет рокли, последен писък на модата, съгласно изфабрикуваната му история, че уж ги пращам за поправка в Мелбърн. Но чуй по-нататък! Златото беше не просто пъхнато отдолу под тях, беше зашито в подплатата им. Навярно от самата Лидия, тя е сръчна с иглата. Изобщо не си личеше, докато не ги вдигнеш и не усетиш колко са тежки. Митничарят едва ли би си направил труда да ги вади и разгъва, освен ако някой не му подскаже. Ако отвориш сандъка и поразровиш набързо роклите, всичко изглежда наред, само дрехи. Да, планът беше много добре измислен.

— Поспри се малко да си събера ума — помоли Балфор. — Той те е заплашил, че ако корабът отплава по график…

— Карвър уж случайно ще се натъкне на сандъка в трюма, все едно за първи път го вижда. Ще отиде уж бесен при Раксуърти. Вътре са роклите на жена му, а на документите пише моето име! Ще поиска да ме изправи пред съда за кражба, прелюбодейство, нарушаване на митническия режим и всичко останало. „На добър час“ изобщо нямаше да напусне залива, щеше да поеме обратно към брега още преди да е заобиколил носа. Щяха да ме изведат от вкъщи окован с вериги.

— Но ако това се беше случило, ако наистина те бяха задържали, можеше да прехвърлиш цялата вина върху Лидия Уелс. И нея щяха да я тикнат в затвора…

— О, да, със сигурност — прекъсна го политикът. — Само че аз нямах намерение да рискувам свободата си само заради радостта да видя как и тя си получава заслуженото! Ако тази проклета история беше стигнала до съд, двамата щяха да се съюзят срещу мен и това щеше да ѝ донесе съчувствието на много хора — задето най-сетне е избрала правия път, задето се покайва и застава до законния си съпруг и тем подобни глупости.

— Ако той наистина е законният ѝ съпруг — изтъкна Балфор. — Сега изглежда, че Кросби Уелс…

— Да, да — извика подразнено Лодърбак. — Но тогава нямаше откъде да го знам, нали? Не ми казвай какво и как е трябвало да направя. Не понасям такива поучения. Каквото било — било.

Превозвачът се облегна на стола.

— Умът ми не го побира!

— Той ме изигра. — Лодърбак разпери унило ръце. — И му приписах кораба.

Балфор помисли малко и после попита:

— А Раксуърти къде е бил онази вечер?

— В проклетия игрален дом. Забавлявал се е прекрасно несъмнено, а Лидия Уелс му е гукала на ушенцето и е подухвала заровете му за късмет.

— И той ли е участвал в схемата?

— Съмнявам се — поклати глава политикът. — Онази вечер беше официално в отпуск, имаше някакво събитие, някакъв празник на флотата. А и след това не усетих нищо необичайно.

— И какво прави сега?

— Раксуърти ли? Капитан е на проклетия „Духът на Темза“ и умира от скука. Не понася параходи и ми е бесен.

— Знае ли?

Лодърбак избухна.

— Аз съм обществена личност, по дяволите! Ако някой узнае, веднага ще се разчуе. Ще се озова на дъното за нула време. Знае ли? Разбира се, че не знае!

Балфор виждаше, че политикът изведнъж се е ядосал на собствената си история. Разказът беше пробудил срама му, че е бил изигран като глупак.

— Но продажбата на кораба — рече след малко превозвачът — няма как да се скрие, излязла е във вестника.

Лодърбак изруга.

— О, да. Според вестника съм бил продал проклетия кораб за съвсем прилична сума, платена в чисто злато. От което, разбира се, не съм видял и пени. Златото остана в проклетия сандък и на другия ден „На добър час“ отплава, а сандъкът е бил прибран в Мелбърн, както всеки месец през изминалата година. И после изчезна, разбира се. Нищо не можех да направя, без адът да се изсипе на главата ми. Един господ знае къде е сега златото. А и корабът е вече негов.

Политикът гневно си играеше със солницата.

— И на каква стойност беше златото в сандъка, така, на око?

— Не съм оценител — отвърна Лодърбак, — но ако се съди по тежестта на роклите, бих казал, че е на стойност поне две хиляди.

— И никога повече не си го виждал?

— Аха.

— И не си чувал за него?

— Аха.

— А момичето, Лидия Уелс?

Лодърбак се изсмя грубо.

— Лидия Уелс не е никакво момиче. Не знам какво е, но не е момиче, Томас. Не е момиче…

Това обаче не отговаряше на въпроса на Балфор.

— Тя е тук, в Хокитика — напомни той.

— Да, каза ми — рече мрачно политикът и млъкна, явно нямаше желание да говори повече.

Какъв чудат, своенравен звяр е раболепието! Колко непредсказуемо мята глава и се измъква от юздите, които само си е надянало! Възхищението, което Балфор изпитваше към Лодърбак и което толкова лесно се беше превърнало в сприхава раздразнителност, сега преля като потоп в презрение. Да загуби толкова много, и то заради любовница! Заради чужда съпруга!

Въпреки стремежа си да съди другия, презрението е чувство, което носи известна яснота. Томас Балфор наблюдаваше как приятелят му пресушава чашата и щраква с пръсти да донесат нова кана и изпитваше надменност, но след това надменността бе заменена от недоверие, а недоверието — от прозорливост. В историята на Лодърбак имаше моменти, които все още не си пасваха напълно. Например навременната смърт на Кросби Уелс. Политикът тепърва трябваше да даде обяснение за това съвпадение, както и да посочи защо смята, че Карвър и Уелс са били братя! Ами Лидия Уелс, която беше долетяла да предяви претенции за наследството след смъртта на саможивеца толкова бързо, че капитанът на пристанището я беше попитал на шега дали в пощата в Хокитика не са сложили телеграф? Балфор беше сигурен, че не му е била споделена цялата истина, но не знаеше поради каква причина тя е била скрита от него. Кого защитаваше Лодърбак? Само себе си ли? Или и някой друг?

Очите на Лодърбак се бяха избистрили. Той се приведе напред и заби показалец в масата.

— Знаеш ли — рече, — току-що ми мина през ума една мисъл. За Карвър. Ако името му наистина е Карвър, значи продажбата на кораба е нищожна. Не можеш да се подпишеш на документа за собственост с чуждо име.

Превозвачът не отговори. Новата представа за Лодърбак, която беше изникнала в ума му, и критическата дистанция, която изведнъж се беше отворила като бездна от съмнения между двамата, бяха погълнали изцяло вниманието му.

— А дори и името му наистина да е Уелс — добави Лодърбак още по-въодушевено, — дори и да е така, Лидия не може да е била омъжена за двамата едновременно, нали? Ти самият го каза: лъже или за брака, или за името!

Едно момче донесе нова кана вино. Балфор я взе и напълни чашите.

— Може да не е било едновременно — рече той, докато наливаше. — Може да се е развела с единия и после да се е омъжила за другия… брат.

Подхвърли последната дума изпитателно, но събеседникът му, развълнуван от новопоявилата се възможност, не го забеляза.

— Дори и да е така — рече той, — дори и името на Карвър наистина да е Карвър, то подписът му е фалшив и в такъв случай продажбата на кораба е нищожна. Уверявам те, Томас, при всички случаи сме го хванали натясно. Уличихме Карвър в собствените му лъжи!

Облекчението го беше направило безразсъден.

— И сега какво — попита Балфор, — ще го издадеш ли?

Очите на Лодърбак искряха.

— Ще го изоблича — заяви той. — Ще изоблича Франсис Карвър и ще си върна „На добър час“!

— Ами отмъстителят?

— Кой отмъстител?

— Онзи, който преследвал Карвър. Дето имал блесна за теб.

— Нищо не се е чуло за него — отвърна политикът. — Сигурно си го е измислил.

— Значи не е убил никого, така ли? — подхвърли Балфор. — Не е убиец?

— Мерзавец е със сигурност — заяви Лодърбак и удари с юмрук по масата. — Мерзавец и лъжец! И крадец! Но аз ще го хвана. Ще го накарам да си плати.

— Ами изборите? А Каролайн?

Каролайн беше съпругата му.

— Няма да рискувам — отсече надменно Лодърбак. — Ще действам тайно. Ще го хвана с договора. Ще го изнудя, както гой мен. На зла круша — зъл прът.

Превозвачът поглади брада, без да отделя погледа си от него.

— Е, по-полека.

— Най-вероятно Карвър е унищожил своето копие от договора за продажба, ако то е доказателство за лъжата му… Може би е добре да заверя моето нотариално, за всеки случай.

— По-полека — повтори Балфор. — Не се впускай презглава.

Лодърбак обаче вече се беше надигнал развълнувано.

— Не, няма нужда, мога да започна веднага! — възкликна той. — Знам къде е договорът. В моя сандък, който е при теб.

Превозвачът застина. Лицето му почервеня. Той отвори уста да отговори, но после — от страх — я затвори безмълвно.

— „Достойнство“ мина ли вече оттук? — попита Лодърбак. — Очакваше го миналата седмица, ако се не лъжа.

Ушите на Балфор бучаха. Трябваше да му каже за изчезването на сандъка в мига, в който двамата бяха останали сами. Глупак, крещеше той наум, глупак! Но не можеше ли просто да признае истината? Никой не беше виновен, че сандъкът е изчезнал, беше станало случайно, най-вероятно документите се бяха объркали и рано или късно все щеше да изскочи отнякъде, може би малко поочукан, но иначе непокътнат. Лодърбак щеше да прояви разбиране. Ако Балфор поднесеше изповедта си искрено и кротко, ако признаеше вината си…

В този миг гърлото му изведнъж се сви. Не можеше да няма връзка между сандъка от досегашната история — този, който е бил пълен с рокли и в продължение на година всеки месец е прекосявал Тасманово море — и изчезналия от вълнолома на Хокитика сандък с вещите на политика, сред които и фалшивия договор. Със сигурност трябваше да има връзка, тъй като до този момент Балфор не беше губил толкова години нито една пратка — било то заради погрешно натоварване или пък поради кражба! Сърцето му заби учестено. Франсис Карвър вече беше изнудвал Лодърбак веднъж, нищо чудно да пробваше същия номер отново! Може би именно той беше откраднал сандъка! Карвър познаваше чудесно пристанището на Хокитика…

Лодърбак оглеждаше масата в търсене на някакво мезе и не беше забелязал промяната в поведението на приятеля си, който претегляше новата хипотеза в ума си.

— Пристигна ли вече „Достойнство“? — повтори той спокойно.

— Не — отвърна Балфор.

— Още го няма? — Лодърбак откри едно залоено лукче в чинията на Джок Смит и го пъхна в устата си. — Значи съм изпреварил собствения си кораб, и то на кон! Не го очаквах! Надявам се да не е станало нещо.

Доброто му настроение се беше върнало, въодушевлението го беше главозамаяло. Обещанието за отмъщение е такъв тоник за духа!

— Не, всичко е наред.

— И още пътува насам, така ли?

Превозвачът се поколеба частица от секундата, после кимна.

— Да, още пътува насам.

— На запад от Дънидин, нали? Или заобикаля нагоре през протока?

Балфор плувна в пот. Взираше се в дъвчещите му челюсти и се чудеше какво да отговори. Накрая избра по-дългия маршрут.

— През протока.

— Е, добре — рече Лодърбак, докато преглъщаше. — Случват се такива работи. Няма как да бъдат избегнати. Но ме извести в мига, в който пристигне.

— Естествено, да, да.

— Нямам търпение да се захвана с тази работа. — Политикът се поколеба и добави: — И още нещо, Том. Надявам се, разбираш, че всичко, което ти казах…

— Най-строга тайна — избоботи Балфор. — Думичка няма да обеля.

— Кампанията вече…

— Недей — поклати глава превозвачът, — няма нужда. Гроб съм.

— Така те искам. — Лодърбак избута стола назад и се плесна по коленете. — О, горкият Джок и горкият Огъстъс! Постъпих ужасно грубо с тях.

— Да, горкият Джок и горкият Огъстъс — повтори Балфор, като му даде знак, че не го задържа, ала Лодърбак вече посягаше към палтото си, свирукайки си през зъби.

Сърцето на Томас Балфор туптеше учестено. Той не беше свикнал с кошмарния натиск, който се появява след лъжа, когато на излъгалия му става ясно, че вече е завинаги обвързан с изреченото, че трябва да продължи да лъже, да трупа още и още по-дребни неистини върху първата и е обречен самотно да обмисля сторената грешка. Сега Балфор беше длъжен да влачи лъжата си като окови, докато не намереше липсващия сандък. Налагаше се да го направи бързо, и то без Лодърбак да разбере, без неговата помощ.

— Ако ме питаш мен, по-добре сега се захвани с политиката — каза превозвачът. — Иди да се здрависваш с хората по улиците. Похвърляй зарове. Поиграй на кегли. Мини през вариетето. Остави всичко това.

— А ти?

— Аз ще сляза на пристана да поразпитам малко. Да видя какво е намислил Карвър, къде е в момента.

Тревожна сянка помрачи лицето на Лодърбак.

— Нали е заминал за Кантон? Въртял търговия с чай, така каза.

— Но трябва да сме сигурни — отвърна Балфор. — Трябва да сме готови.

Мислеше си за липсващия сандък и възможността Франсис Карвър да го е откраднал. (Но защо Франсис Карвър ще реши да си отмъщава за втори път на Алистър Лодърбак, след като първото изнудване беше минало тъй гладко?)

— Без да бие на очи! — обади се политикът. — Ако ще разпитваш, разпитвай, без да бие на очи.

— Не се безпокой, по пристанището ме знаят, знаят и че често използвам за товари „На добър час“. По-добре да отида аз, а не ти.

— Да, по-добре е — кимна Лодърбак. — Хубаво, върви тогава.

Като заможен човек беше свикнал да възлага подобни задачи. За него беше съвсем естествено превозвачът да отдели съботата си, за да се погрижи за нечии дела. Изобщо не се запита дали Балфор не рискува собствената си репутация, като се замесва в история за прелюбодейство, изнудване, убийство и отмъщение, нито пък се замисли как би могъл да му се отплати. Изпитваше единствено облекчение. Сякаш беше възстановен някакъв невидим ред, онзи ред, благодарение на който получаваше сварените си яйца всяка сутрин, а после подносът от закуската изчезваше. Той пооправи възела на вратовръзката си и стана от масата като чисто нов човек.

— И стой далече от Лидия Уелс — обади се Балфор. — След като тя…

— Разбира се, разбира се, разбира се — закима Лодърбак. Взе ръкавиците с лявата ръка и протегна дясната към него. — Ще му дадем да се разбере на този негодник, нали?

В този миг превозвачът изведнъж си даде сметка, че политикът много добре знае каква е блесната, с която Франсис Карвър го държи. Не можеше да обясни как е стигнал до това внезапно прозрение, просто изведнъж беше сигурен.

— Да — отвърна той, стиснал здраво десницата му. — Ще му дадем да се разбере.

Марс в Стрелец

Когато един неспокоен дух е принуден да се залови за работа под чуждо давление, за да разреши някаква загадка, в началото той впряга сили почтено и с готовност. Само че у Томас Балфор усърдието гаснеше бързо, ако задачата не беше рожба на собствените му замисли. Въображението му отстъпваше място на нетърпението, а оптимизмът се заменяше от разточително нехайство. Той прегръщаше пламенно дадена идея и после веднага я отхвърляше само защото тя вече не представляваше новост за него, мяташе се във всички посоки едновременно. Това беше белег не толкова на непостоянство, колкото на нрав, привикнал на най-неподправения ентусиазъм, заради което не би приел никакви негови заместители, ала въпреки това си оставаше пречка пред отбелязването на напредък.

Балфор вече се канеше да стане и да си тръгне от „Палас“, когато изведнъж му мина през ума, че ще е срамота да остави половин каничка хубаво вино. Напълни чашата и след като я вдигна към устните си, забеляза над ръба ѝ, че свещеникът на съседната маса е затворил брошурата и се взира напрегнато в него със скръстени на гърдите ръце.

Превозвачът побърза да остави чашата като хлапак, хванат да краде.

— Отче — измърмори той.

(Като се замислеше, всъщност беше доста рано за пиене.)

— Добро утро — отвърна свещеникът.

От акцента му Балфор веднага се досети, че онзи е ирландец, успокои се и си позволи да престъпи повелите на доброто християнско възпитание. Вдигна чашата отново и отпи голяма глътка.

— Приятелят ви е късметлия — отбеляза свещеникът.

Самият той определено не беше късметлия, лицето му беше застинало в момчешка физиономия с увиснала долна устна, зъбите му бяха ситни като закърнели зърна на кочан кукуруз. Човек веднага си го представяше с къси панталонки и гамаши, в едната ръка хванал филия с мас, а в другата — вързоп с книги, пристегнати със стария колан на баща му, които при вървене се удрят в крака му. Само че той беше на трийсетина, ако не и на четирийсет години.

Балфор присви очи.

— Не помня да сме говорили на вас.

Онзи наклони глава на една страна, сякаш признаваше правотата му.

— Да, така е. Надявам се, че не ви е чул никой друг.

— Какво точно ще рече това?

— Че човек не бива да злорадства, щом чуе лоши вести. Още по-малко ако е Божи служител.

— Лоши вести ли? Нали казахте, че е късметлия?

— Късметлия е, задето може да разчита на вас — отвърна свещеникът и Балфор се изчерви.

— Дано да си давате сметка — рече той ядосано, — че не всяка подслушана тайна се брои за изповед.

— Съвсем прав сте да прокарвате това разграничение — каза все тъй миролюбиво свещеникът. — Но не съм ви подслушал умишлено.

— Умишлено? Кой може да каже кое е умишлено и кое — не?

— Просто говорехте на висок глас.

— Какъв е вашият умисъл, това ви питам.

— По отношение на моя умисъл, боя се, че трябва да се доверите на думата или на одеждите ми, ако тя не е достатъчна.

— И за какво по-точно следва да се доверя на думата и на одеждите ви?

— Че не съм имал намерение да подслушвам — обясни търпеливо свещеникът. — Че мога да пазя тайна, стига да бъда помолен.

— Помолен сте — заяви Балфор. — От мен. И не дрънкайте глупости за късмет и лоши вести. Това е само каквото си мислите, а не каквото сте чули.

— Така е. Извинявам се.

— Никой не ви е питал за мнението. И на никого не му е притрябвало.

— Съвсем искрено се извинявам. Ще си мълча.

Превозвачът размаха пръст.

— Длъжен сте да си мълчите, защото ви помолих, а не заради правилото за изповедта. Понеже това изобщо не беше изповед.

— Да, вече постигнахме съгласие — рече свещеникът и после каза с друг тон: — Така или иначе, се изповядват само католици.

— Е, вие нали сте католик.

Изведнъж Балфор се почувства много пиян.

— Методист съм — поправи го онзи, без да се обиди, но след това добави укорително: — Не съдете прибързано за човека от говора му.

— Ама сте ирландец, нали?

— Баща ми е от Тайроун. Аз идвам от Дънидин, преди това бях в Ню Йорк.

— Ню Йорк! Това се казва място!

Свещеникът поклати глава.

— Навсякъде е все Божия земя.

Балфор загуби кураж. След този отговор не можеше да продължи темата за Ню Йорк, ала не се сещаше за какво друго да заговори освен за въпроса, за който вече беше забранил на непознатия да изказва мнение. Затова попита намръщено:

— Тук ли сте отседнали?

— В „Палас“ ли?

— Аха.

— Не. Палатката ми е наводнена и дойдох да закуся на сухо. — Той посочи отдавна изстиналите останки от храна пред себе си. — Както виждате, не бързах, тъй като не исках да напускам този подслон,

— Нямате ли църква, в която да отидете?

Въпросът беше доста груб, а и Балфор знаеше отговора, тъй като по това време в Хокитика имаше само три църкви. Но се чувстваше някак предизвикан от свещеника, макар и да не можеше да обясни защо, и искаше да го постави на мястото му, ала не като го засрами, а като изтъкне незначителността му.

Свещеникът се усмихна, при което се показаха ситните си зъби.

— Все още не.

— Не съм чувал за методисти тук. Сигурно сте някаква нова религия.

— Ново вероизповедание, нова общност — рече онзи и отново се усмихна. — Но религията си е стара.

На Балфор този отговор му се видя твърде самодоволен.

— Предполагам, че сте дошли на мисия тук. Да покръстите езичниците.

— Прави ми впечатление, че предполагате твърде много — отвърна свещеникът. — Не сте задали нито един въпрос, без да смятате, че вече знаете отговора.

Томас Балфор не понасяше подобни обвинения и за нищо на света не би приел да го поучават. Блъсна стола назад — да покаже, че смята да си ходи.

— Отговорът на въпроса ви — продължи методистът, докато превозвачът посягаше към палтото си — е, че аз съм капеланът на новия затвор горе на Гледка. Но докато го построят — той взе брошурата и плесна с нея по отворената си длан, — изучавам богословието.

— Богословието! — възкликна Балфор, после пъхна ръце в ръкавите на палтото. — По-строги писания би трябвало да четете. Паството ви не е от леките.

— И те са Божи чада.

Превозвачът кимна разсеяно и понечи да му обърне гръб, но изведнъж му хрумна нова мисъл.

— Щом казахте, че новините са лоши, обзалагам се, че от доста време сте ни слушали.

— Да, така е — смирено потвърди свещеникът. — Едно име привлече вниманието ми.

— Карвър ли?

— Не, Уелс. Кросби Уелс.

Балфор присви очи.

— Откъде познавате Кросби Уелс?

Капеланът не отговори веднага. Истината бе, че той изобщо не познаваше Кросби Уелс, ала въпреки това през двете седмици, изминали след смъртта на саможивеца, по цял ден мислеше за него и за обстоятелствата около кончината му. След кратко мълчание призна, че е имал честта да изкопае гроба на Уелс и да го опее, но това обяснение не задоволи Томас Балфор. Превозвачът продължаваше да го гледа с открито недоверие и очите му се присвиха още повече, когато свещеникът (който обикновено не трепваше при такова изпълнено с подозрителност разучаване) изведнъж премига и сведе глава.

Както Уолтър Муди щеше да разбере след девет часа, капеланът се казваше Кауъл Девлин. Беше пристигнал в Хокитика с наетия от „Превозни услуги Балфор“ клипер „Достойнство“, който прекарваше освен разнородна пасмина пасажери и дървен материал, желязо, ключалки и резета, тенекии с боя, различни платове и дрехи, няколко кафеза с животни, топове хасе и изчезналия впоследствие сандък на Алистър Лодърбак, където беше договорът за продажбата на тримачтовия платноход „На добър час“. „Достойнство“ беше акостирал в пристанището два дни преди появата на Лодърбак, следователно преподобният Кауъл Девлин беше стъпил за първи път в Хокитика два дни преди смъртта на Кросби Уелс.

Веднага след като слезе на сушата, той се яви в полицейския лагер, където тъмничарят Джордж Шепард му намери работа, без да губи време. Официално Девлин щял да заеме длъжността си след построяването на новия затвор на Гледка, но междувременно свещеникът можел да помага за ежедневните дела във временния затворнически лагер, където към този момент се намирали две жени и деветнайсет мъже. Капеланът трябвало да им внуши богобоязливост и да набие в разпътните им сърца нужното уважение към желязната ръка на закона. (Девлин бързо установи, че с Шепард се различават кардинално в педагогическия си подход.) След като обиколи лагера и обсипа с похвали уредбата му, свещеникът попита дали може да нощува в сградата на затвора, да спи сред клетниците и да споделя хляба им. Тъмничарят прие това предложение неласкаво. Не го отхвърли направо, но замълча, облиза устни с бледия си сух език и отвърна, че ще е по-добре Девлин да се настани в някоя от многобройните странноприемници в Хокитика. Предупреди го, че ирландският му акцент може да предизвика прояви на крайности от страна на англичаните и надежди за католическо съчувствие у сънародниците му, и накрая го посъветва да внимава много в подбора на събеседниците и още повече в подбора на думите си. След това изявление приветства Девлин с добре дошъл в Хокитика и веднага му пожела приятен ден.

Кауъл Девлин обаче не разполагаше с достатъчно средства за няколкомесечен престой в странноприемница, а и нямаше навика да скланя глава пред чуждите прокоби за прояви на шовинистични пристрастия. Затова не последва съвета на Шепард, нито пък се съобрази с предупрежденията му. Купи обикновена златотърсаческа палатка, разпъна я на петдесетина метра от брега на Хокитика и напълни страничните джобове с камъни. След това се върна на „Гуляйджийска“, поръча си халба бира в най-оживената пивница, която успя да намери, и започна да се представя на околните, без да подбира дали са англичани, или ирландци.

Девлин беше от хората, за които обикновено се казва, че сами са се издигнали, но тъй като това определение рядко се използва по адрес на свещенослужители, би следвало да поясним употребата му тук. Във всеки миг от настоящето той пребиваваше в неизменно мечтателно състояние и си представяше умиротворената личност, в която беше твърдо решен да се превърне някой ден. И богословието му следваше този модел: Девлин беше изпълнен с упование вярващ и на множеството си ученици описваше утопично бъдеще, непознаващо лишенията. В проповедите си лесно смесваше езика на поличбите с езика на мечтите, тъй като в ума му нямаше противоречие между действителността, която предпочиташе да си представя, и действителността, която всъщност виждаше около себе си. При друг нрав подобна склонност би могла да бъде определена като амбициозност, но представата на свещеника за самия него беше непробиваема, дори митична, а той отдавна беше решил, че не е амбициозен човек. Както може да се очаква, често проявяваше изблици на умишлено невежество и подминаваше по-жестоките истини за човешката природа, като предпочиташе тези, които могат да бъдат романтично разкрасени чрез приумиците на въображението. В това отношение беше истински майстор. Беше отличен разказвач и точно това го правеше добър свещеник. Вярата му, подобна на представата му за самия него, беше непокътната и непоклатима, едва ли не пророческа в силата си и тези качества, както вече беше отбелязал Балфор, му придаваха малко самодоволен вид.

В единайсет вечерта на четиринайсети януари — вечерта, в която Алистър Лодърбак пристигна в Хокитика — Кауъл Девлин седеше с кръстосани крака на пода в затвора и разговаряше с паството си за свети Павел. По залез беше заваляло и свещеникът беше решил да остане до късно с надеждата, че пороят ще спре — той беше отскоро в Хокитика и все още не познаваше магарешкия инат на времето по западното крайбрежие. Тъмничарят работеше в кабинета си, съпругата му си беше легнала. Повечето затворници бяха будни. Бяха изслушали проповедта възпитано и с неподправен интерес и сега, подтиквани от капелана, споделяха своите възгледи и философии по въпроса.

Девлин тъкмо се чудеше дали не е време да си тръгне, колкото и да не му се излизаше в дъжда, когато от двора се чу вик и на вратата се потропа. Шумът накара тъмничаря да изскочи от кабинета си с бяла шапчица на главата и с пушка в ръка — комично съчетание, което обаче не будеше смях. Свещеникът също се надигна и го последва към вратата. Двамата надникнаха навън и в бледата светлина на фенера на тъмничаря видяха дежурния пристав Елис Дрейк. Той носеше на ръце някаква жена.

Шепард отвори широко вратата и го подкани да влезе. Дрейк беше мазен тип с дрезгав глас и неособено развит ум, щом чуеше името му, човек се сещаше не за прочутия морски герой, а за домашната птица, на която той доста приличаше2. Дежурният внесе жертвата си по най-простия метод — метна я на рамо като чувал с картофи — и без да се церемони, я хвърли на пода. След това хрипливо докладва, че уличницата е извършила престъпление или срещу добрите нрави, или срещу Бога, била намерена в състояние на пълна безжизненост и не можело да се определи дали става дума за опиянение, или за опит за самоубийство, но лично той смятал (тук Дрейк вдигна ръка към шапката си), че няколко часа в затвора щели да спомогнат за изясняване на въпроса. Подритна отпуснатото тяло с върха на ботуша, сякаш за да подчертае правдивостта на думите си, и добави, че най-вероятно престъплението е извършено чрез злоупотреба с опиум. Уличницата била роб на опиата и често била виждана на обществени места под негово въздействие.

Тъмничарят Шепард беше свел поглед към Анна Уедърел и безмълвно наблюдаваше как пръстите ѝ шават конвулсивно, сякаш искат да стиснат нещо. Девлин не желаеше да нарушава правилата на чинопочитанието и затова чакаше решението му, макар да му се искаше да коленичи и да провери дали тялото на жената не носи белези от наранявания: мисълта за самоубийство му тежеше и го изпълваше с печал, тъй като той смяташе това деяние за най-тежкото посегателство срещу душата. Тримата се взираха в блудницата и за миг никой не се обади. След това Дрейк доверително сподели, че ако трябвало да посочи ясно обвинението, според него жената била извършила по-тежкото престъпление, но по-добре било тъмничарят да я изчака да се свести и да я разпита.

Шепард подхвана изпадналата в безсъзнание госпожица Уедърел, подпря я на стената и я окова. Провери дали диша и дали в такова положение може спокойно да осъществява тази функция, след това погледна джобния си часовник и отбеляза, че е станало късно. Девлин схвана намека и си сложи палтото и шапката, макар че на излизане от затвора хвърли изпълнен с копнеж поглед през рамо. Съжаляваше, че не е нагласил по-удобно момичето. В това време тъмничарят му пожела лека нощ, затръшна вратата и я заключи.

Когато на другата сутрин свещеникът се върна в лагера, Анна Уедърел още не се беше свестила, главата ѝ висеше отпусната на една страна, устата ѝ беше полуотворена. На слепоочието се виждаше синкаволилава подутина, скулата ѝ беше отекла — дали жената беше паднала, или я бяха ударили? Девлин обаче нямаше време да проучи въпроса и да притисне тъмничаря за повече информация за обстоятелствата около задържането ѝ, тъй като стана ясно, че през нощта е починал някой, и капеланът беше изпратен да придружи лекаря до долината Арахура, за да му помогне да докара покойника, а покрай това, ако желае, и да прочете някоя молитва над тялото. Името на мъртвия, уведоми го Шепард, било Кросби Уелс. Доколкото се знаело, бил умрял от естествена смърт заради напреднала възраст, крехкото си телесно състояние и прекомерна слабост към чашката, на този етап нямало причина да се подозира убийство. Приживе Уелс живеел сам. Нямало да бъде запомнен нито с добрината, нито с лошите си привички, тъй като малцина го познавали и не бил оставил семейство.

Свещеникът и лекарят се отправиха с талига по брега на север и щом стигнаха устието на река Арахура, потеглиха нагоре срещу течението. Домът на Кросби Уелс, разположен на пет-шест километра оттам, беше с простичка конструкция — дървена барака с наклонен покрив от ламарина, — но пък собственикът си беше позволил непонятния лукс да сложи от северната страна на къщата стъклен прозорец. Тя се виждаше от пътя за Крайстчърч, тъй като беше издигната на десетина метра над брега на реката и се намираше сред широка просека.

Като цяло жилището изглеждаше позанемарено и изоставено и това усещане се засили, след като тялото на покойника беше увито с одеяла и изнесено навън. Всичко лепнеше и беше покрито с прах. Постелята беше пожълтяла, възглавницата беше изпъстрена с плесен. Окаченият на една греда пушен бут беше напукан и изсъхнал. Из цялото помещение се въргаляха празни дамаджани. Бутилката на масата също беше празна и подсказваше, че последното действие на саможивеца е било да я пресуши, да оброни глава на ръцете си и да заспи. Вътре миришеше на животно, на самота, помисли си състрадателно Девлин. Коленичи пред печката, дръпна пепелника — искаше да запали огън, за да прогони мириса на смърт в стаята — и видя късче хартия, провиснало между скарата и пепелта долу.

Някой, най-вероятно Уелс, явно се беше опитал да изгори документа, но беше затворил вратичката, преди хартията да пламне, тя беше пообгоряла по краищата и беше паднала между пречките на скарата почти невредима, само съвсем леко потъмняла. Девлин я извади и издуха пепелта. Написаното още се четеше ясно.

До името на Уелс се мъдреше разкривен подпис, ала мястото след името на другия мъж беше празно. Девлин вдигна вежди. Документът беше невалиден, тъй като свидетелят се беше подписал преди дарителя, а дарителят пък изобщо не се беше подписал.

Свещеникът не беше забравил името Анна Уедърел, това беше блудницата, която бяха докарали в несвяст в затвора предишната нощ. Той застина за миг, смръщил чело, после внезапно сгъна листа на две и го пъхна между копчетата на ризата в пазвата си. След това се зае да пали огън. Лекарят се върна — беше излязъл да нахрани конете — и двамата седнаха да изпият по чаша чай, като току поглеждаха през прозореца към реката и обвитата от облаци планина. Навън конете мърдаха муцуни в торбите с овес и от време на време потропваха да прогонят мухите, а одеялото, метнато върху тялото на Уелс отзад на талигата, се покри със сребристи капчици дъжд.

Кауъл Девлин напразно се мъчеше да намери оправдание за импулсивното си решение да скрие от доктор Гилис акта за дарение. Навярно, разсъждаваше той, му беше повлияла притихналата обстановка в дома на покойника и в този смисъл действието му можеше да се тълкува като проява на уважение. Или пък името Анна Уедърел — която се беше опитала да се самоубие и беше намерена в безсъзнание на улицата — беше разпалило любопитството му и скриването на документа беше плод на неосъзнатото му желание да я защити. Докато пиеше чая, свещеникът продължаваше да размишлява защо го е направил. Не каза нищо на лекаря, той също мълчеше. След като се подкрепиха, измиха чашите, зариха огъня, затвориха вратата и се покатериха на талигата, за да закарат скръбния си товар в лагера в Хокитика, където щеше да бъде извършен оглед на трупа.

Нежеланието да намери конкретно обяснение за своето съмнително деяние и склонността вместо това да забулва в мечтателна неяснота подбудите си, като цяло се вписваха напълно в характера на капелана. Типично за него беше и това, че той не се почувства длъжен да признае стореното нито тогава, нито през следващия половин месец, чак вечерта на двайсет и седми януари, четиринайсет дни по-късно, показа на друг прибрания документ. Девлин се смяташе за порядъчен човек и въпреки фактите, сочещи друго, представата му за самия него оставаше непоклатима. Усъмнеше ли се, че е постъпил лошо, свещеникът просто отхвърляше спомена и насочваше мислите си към друго. През целия път до Хокитика той придържаше с длан документа под ризата си и само веднъж наруши мълчанието, за да отбележи колко са големи вълните, щом стигнаха до разпенения прибой на брега. Лекарят пък изобщо не си отвори устата. Наистина, след като се върнаха в лагера и внесоха тялото на Кросби Уелс, Девлин с нежелание се беше замислил дали да не покаже документа на тъмничаря Шепард, но нова суматоха отвлече вниманието му и тази възможност беше пропусната. Оказа се, че Анна Уедърел идва на себе си.

Очите ѝ трепкаха под клепачите, езикът ѝ шаваше в устата, чу се тих стон. Като че ли треската беше отминала, по челото и носа ѝ бяха избили капчици пот, оранжевата коприна на роклята беше потъмняла по яката и под мишниците. Капеланът коленичи пред нея. Стисна ръцете ѝ — нежни и ледени — и извика на жената на Шепард да донесе вода.

Когато най-сетне момичето се пробуди, все едно се завръщаше от смъртта. Главата му се отпусна назад, очите му се ококориха, от дробовете се разнесе хъхрене. Като че ли осъзнаваше къде се намира, ала въздействието на опиума го беше омаломощило и то очевидно нямаше сили дори да изрази изненадата си. Немощно издърпа ръката си и Девлин я пусна. Свещеникът забеляза, че момичето веднага посяга към корсета, сякаш е било пронизано и сега се опитва да запуши раната с длан. Той прошепна няколко думи, но уличницата не отговори, затвори очи и май отново се унесе. В другия край на помещението избухна спор между неколцина затворници и капеланът беше привикан да го разреши тази задача и други, свързани с поста му, погълнаха вниманието му чак до вечерта.

В края на деня пристигна един служител на съда, за да събере гаранциите на тези, които можеха да си позволят да платят. Щом чу гласа на новодошлия, госпожица Уедърел завъртя глава — черната ѝ коса беше влажна от треската и беше прилепнала — и махна с ръка. (Чиновникът също беше отскоро в града, слаб и много елегантен мъж на име Гаскоан.) Уличницата измъкна няколко монети от жалкия си корсет и ги притисна една по една в отворената му длан. Тя трепереше и изглеждаше страшно зле. Секретарят отбеляза в тефтера си получената сума и тъмничарят Шепард беше длъжен да освободи задържаната, което той направи незабавно. На следващия ден Девлин не присъства на заседанието на съда, тъй като му беше възложена задачата да изкопае гроб за Кросби Уелс. После разбра, че Анна Уедърел е отказала да даде показания и е платила без възражения наложената глоба.

На другия ден след погребението в дома на Кросби Уелс беше намерено злато на стойност четири хиляди лири — два пъти повече от сумата, упомената в обгорения акт за дарение, който Девлин беше пъхнал между Стария и Новия завет. Въпреки това капеланът продължи да си мълчи за документа и не го показа на никого. Рече си, че щом Анна Уедърел укрепне и случката, при която едва не беше загинала, поотшуми, ще ѝ го покаже, но за момента реши, че е най-благоразумно да запази информацията в тайна.

Сега, в салона на „Палас“, Девлин протегна ръка към оръфаната корица на Библията, украсена само с малък кентърбърийски кръст, отпечатай в златно върху кожената подвързия. Макар още да не подозираше, че пъхнатият между Книгата на пророк Малахия и Евангелието от Матей апокрифен акт за дарение ще се окаже изключително важен за Томас Балфор, както и за редица други личности, свещеникът изпитваше нуждата да го държи до себе си. Знаеше, че документът — акт за дарение, което изобщо не беше правено, допълнение към завещание, каквото изобщо не бе съставяно — притежава някаква важност, и не беше склонен да се раздели с него, докато не разбере каква е истинската му стойност.

— Как се копаят гробове — обади се Балфор, после смъкна цилиндъра си от куката и прокара пръст по периферията, — ето за това трябва да почетете повече.

— Не знам да има богословски трактати по темата — отвърна Девлин.

— За новото ви паство — продължи превозвачът, без да обръща внимание на думите му. — Говори се, че за новия затвор ще докарат и бесилка. — Той нахлупи цилиндъра, побутна го с палец да не му пада на челото и се отправи към вратата. На прага се спря и подвикна: — Така и не узнах името ви, отче.

— И аз вашето — отговори капеланът.

За миг се възцари тишина, после Балфор избухна в смях, докосна цилиндъра си за поздрав и излезе.

В Хокитика съботният ден беше натоварен и оживен. Златотърсачите прииждаха на ята, изпълваха до пръсване странноприемниците и пансионите по „Гуляйджийска“ и общият брой на населението нарастваше до близо четири хиляди души. Служителите в Мировия съд биваха отрупвани с дребни спорове и искания за регистрация на права върху находища, брокерите — със залози, а търговците — с поръчки от богатите и с молби от бедните да се позабавят с плащането на заемите. Гибсъновият вълнолом жужеше като кошер, с всеки изминал час из града изникваше нова дървена постройка, окачаше се нова врата и нов магазин издигаше знамето си да се вее и плющи на тасманийския вятър. В събота се виждаше ясно всяка спица от голямото колело на късмета — издигналите се, издигащите се, падащите, вече пропадналите, мъртвите — и вечерта всеки златотърсач щеше да пие до безпаметност — било от мъка, било от радост.

Тази събота обаче проливният дъжд беше уплашил хората, Хокитика не беше претъпкана с обичайното стълпотворение и по улиците бяха дръзнали да излязат единствено тези с неотложни задачи. По пътя си Балфор мярна само малки групички мокри до кости мъже, сгушили се под навесите на странноприемниците и свили шепи да предпазят огънчето на цигарите си. Дори и конете изглеждаха унили. Пъхнали муцуни в мокрите торби с овес, те стояха като истукани в разораната кал и в присвитите цепки на очите им нямаше проблясък.

Щом превозвачът зави по „Гуляйджийска“, носените от вятъра талази го блъснаха толкова силно, че той се принуди да подхване цилиндъра си, за да не отхвръкне от главата му. Според предупрежденията за времето на Саксби, съмнителните прогнози, които излизаха всеки ден в „Уест Коуст Таймс“, пороят щеше да утихне след ден-два-три, понеже Саксби гледаше да не е много конкретен в предсказанията си и си оставяше място за грешки и в едната, и в другата посока. В интерес на истината съдържанието на колонката му рядко се променяше, проливните дъждове бяха част от Хокитика така, както студът и горещината бяха част от Отаго, а червената прах — от хълмовете на Виктория. Превозвачът ускори крачка, като придърпа палтото със свободната си ръка.

На покритата веранда пред Запасна банка стояха десетина мъже, скупчени на групички от по трима-четирима. Прозорците зад тях бяха запотени и сиви. Присвил очи, Балфор огледа лицата, но не видя познати. Едно накъсано стълбче дим привлече погледа му към самотна фигура долу — под стряхата клечеше маор, който се беше облегнал на гредата и пушеше пура.

Татуировките по лицето му напомняха на ветрове, нарисувани върху карта. От двете големи завъртулки бузите му изглеждаха издути, от веждите изскачаха стрелички към косата. Завихрените спирали от двете страни на ноздрите подчертаваха горделиво вирнатия нос. Устните бяха оцветени в синьо. Маорът беше облечен с шевиотен панталон и разкопчана на яката памучна риза, върху кафявата кожа на гърдите му висеше голям зелен камък във формата на брадва. Той почти беше допушил пурата и с приближаването на превозвача хвърли угарката на пътя, тя се изтърколи по наклона и се спря, както димеше, в мократа трева.

— Ти си онзи маор — обади се Томас Балфор. — Приятелят на Кросби Уелс.

Мъжът се обърна към него, но не отговори.

— Та как се казваше? Как ти е името, питам.

— Ко Теру Тафарей току ингоа.

— Леле! — възкликна превозвачът. — Я дай пак, ама само името. — Вдигна палец и показалец с няколко милиметра разстояние между тях, за да покаже нещо малко. — Само името.

— Теру Тафарей.

— И това не мога да го произнеса. — Балфор поклати глава. — Добре, как ти викат другарите ти, белите ти другари? Кросби как ти викаше?

— Теру.

— Все тая. Само глупак би си кълчил езика така. Какво ще кажеш да те наричам Тед? Едно хубаво британско име. Съкратено от Тиодор или от Едуард, можеш да си избереш. Едуард е хубаво име.

Тафарей не отговори.

— Аз съм Томас. — Превозвачът вдигна длан към гърдите си. — А ти си Тед.

Той протегна ръка да го потупа по главата. Маорът се дръпна рязко и Балфор изненадано отскочи. После се засрами, вдигна леко крак и пъхна и двете си ръце в джобчетата на жилетката.

— Тамати — обади се Тафарей.

— Какво?

— На моя език името ти е Тамати.

— А — въздъхна облекчено Балфор. Извади ръце от джобовете, сплете пръсти за миг, после кръстоса ръце. — Значи си поназнайвал английски, браво.

— Знам много думи на английски. Казват, че говоря езика добре.

— Кросби ли те научи, Тед?

— Аз учех него. Учех го на кореро маори! Ти казваш Томас, аз — Тамати. Ти казваш Кросби, аз — кореро маи!

Той се ухили, показаха се много бели и добре подредени зъби. Явно това беше някаква шега и превозвачът му се усмихна в отговор.

— Езиците никога не са ми вървели — призна той, като придърпа палтото си. — Щом не е английски, е испански, така викаше баща ми. Както и да е, виж сега, Тед, съжалявам за приятеля ти. Съжалявам за Кросби Уелс.

Лицето на Тафарей веднага стана сериозно.

— Хей маума харатанга.

— Да, да — измърмори Балфор, искаше му се онзи да престане да бръщолеви на своя език, — срамота е наистина. А и сега тази дандания, тази суматоха покрай съкровището и жена му.

Той се взря очаквателно през дъжда в маора.

— Хе пунаму какано руа — отвърна Теру Тафарей и докосна с палец и показалец камъка на шията си.

Сигурно беше някакъв талисман, помисли си превозвачът, всички маори носеха такива. Този беше почти колкото мъжка длан и беше шлифован до блясък, направен от тъмнозелен камък тук-там с по-светли петна и прикрепен с връв около шията, тъй че тесният край на острието на брадвата да ляга точно над ключицата.

— Да те питам… — Балфор реши да се пробва с изстрел в тъмното. — Да те питам, ти къде беше, когато стана тая работа, Тед? Къде беше, когато Кросби умря?

(Възможно беше маорът да го прати по дяволите, но пък току-виж се окажеше, че знае нещо. Нямаше смисъл превозвачът да обикаля да разпитва всеки срещнат, щеше да предизвика подозрения, далече по-безопасно му се струваше да заложи на местния, който най-вероятно не познаваше почти никого в града.)

Теру Тафарей впи тъмните си очи в него.

— Разбираш ли какво те питам? — настоя Балфор.

— Разбирам.

Разбираше, че го пита за смъртта на Кросби Уелс, но пък превозвачът не беше присъствал на погребението, това жалко подобие на погребение, помисли си Тафарей в изблик на гняв и презрение. Разбираше, че Балфор проявява само повърхностно съчувствие, дори не си беше свалил шапката от уважение към покойника. Разбираше, че превозвачът цели да извлече някаква изгода, тъй като в очите му играеха алчни пламъчета, както когато човек се озове пред възможност да получи нещо, без да даде друго в замяна. Да, Тафарей разбираше всичко много добре.

Теру Тафарей още нямаше трийсет години. Тялото му беше добре оформено и мускулесто и излъчваше онази самонадеяност и напращяла сила на стегната пружина, които са толкова присъщи на младостта, не беше открито горделив, но никога не показваше преклонение или смущение пред другиго. Притежаваше стаена надменност, темел от самоувереност, която не се нуждаеше нито от доказателство, нито от потвърждение, понеже, макар да му се носеше славата на воин и да се радваше на уважение в племето си, самомнението му не беше изградено въз основа на постиженията. Той просто знаеше, че красотата и силата му са несравними и че е по-добър от повечето си събратя.

В същото време обаче това високо самомнение го притесняваше, защото Тафарей съзнаваше, че то води към духовна гибел. Даваше си сметка, че самоувереността е белег на повърхностност и че собствената оценка не е признак за истинската стойност, но въпреки това не можеше да се отърси от самонадеяността си. И това го тревожеше. Тревожеше го, че красотата му е само привидна, куха като раковина без месо, празна мидена черупка, тревожеше го, че самооценката му издава единствено суета. Затова той си наложи да поеме по пътя на духовното извисяване. Търсеше мъдростта на дедите си, за да се научи как да изпитва съмнение в себе си. Както монахът се стреми да преодолее по-нисшите проявления на тялото си, така и Теру Тафарей се стремеше да надхвърли по-нисшите проявления на волята си, само че човек няма как да овладее волята си, без да я използва. Той не можеше да намери равновесие между пълната покорност пред подтиците си и противопоставянето им.

Племето, към което принадлежеше, путини нгай таху, навремето беше населявало цялото западно крайбрежие на Южния остров от стръмните брегове на фиордите на юг до обраслите с палми каменисти плажове далече на север. Преди шест години Короната беше закупила това обширно пространство за триста лири, а за путини нгай таху бяха останали само река Арахура, парченца от брега ѝ и малък участък земя край Маухера, устието на река Грей. Още тогава преговорите се бяха сторили на маорите нечестни, а сега, шест години по-късно, те бяха сигурни, че сделката е пладнешки обир. Хилядите златотърсачи, които прииждаха по крайбрежието в търсене на скъпоценния метал, плащаха по лира за разрешително, а земята се търгуваше по десет шилинга на акър. Тези приходи бяха значителни, при това в тях не влизаше самото злато, скрито в недрата на реките и пръснато в пясъка, чиято съвкупна стойност беше толкова колосална, че все още не беше изчислена. Замислеше ли се за богатството, което по право се падаше на племето му, Тафарей усещаше как в гърдите му се надига гняв, който сковаваше сърцето и душеше гърлото му.

Затова Кросби Уелс беше дал своите петдесет лири на Короната, а не на путини нгай таху, за да закупи сто акра в източния край на долината Арахура, където земята беше гъсто обрасла с тотара, местно дърво с хубава дървесина, която с готовност се подчиняваше на ножа и не се влияеше нито от солта, нито от бурите в океана. Уелс беше доволен от сделката. На този свят ценеше най-много две неща: усилната работа и отплатата от нея — уиски, когато можеше да се намери, а в останалото време джин. Сам си построи къща от една стая с изглед към реката, разчисти просека за градина и се захвана да издигне дъскорезница.

Теру Тафарей често пътуваше из долината, тъй като беше събирач на пунаму, а река Арахура беше пълна с тези гладки млечнозелени камъни, които при срязване разкриваха лъскава нефритена вътрешност, по-яка от стомана. Той умееше да дълбае камъка, даже според някои беше ненадминат майстор, но всъщност истинската му дарба беше да открива тези съкровища в коритото на реката. Колкото и да беше ярка и лъскава вътрешността им, отвън пунаму бяха съвсем обикновени на вид, благодарение на набитото си око Тафарей избягваше трудното разбиване на камъните намясто и направо ги занасяше недокоснати в Маухера, тъй че да бъдат благословени и разчупени според ритуала.

Парцелът, закупен от Кросби Уелс, граничеше със земите на племето или по-точно казано, с малкия участък, на който путини нгай таху бяха изтласкани. Така или иначе, Теру Тафарей още в самото начало се сблъска със заселника, привлечен от шума на брадвата му, отекващ из цялата долина. Познанството им потръгна сърдечно и срещите им зачестиха, постепенно маорът навикна да се отбива в дома на Кросби Уелс всеки път, когато минеше оттук. Оказа се, че Уелс е запален изследовател на живота и ритуалите на маорите и така тези гостувания се превърнаха в традиция.

Теру Тафарей обичаше да просвещава събеседниците си за своите качества и най му беше приятно да го прави, когато слушателите ласкаеха тези страни на личността му, за които той питаеше дълбоко в себе си съмнения, а именно неговия маури, тоест душата и вярата му. През последвалите месеци Кросби Уелс неуморно го разпитваше за вярата му — като човек и като маор, спадащ към племето нгай таху. Не криеше, че Тафарей е първият неевропеец, с когото разговаря, и любопитството му беше ненаситно. Трябва да се отбележи, че през този период маорът не узна почти нищо за приятеля си, тъй като той рядко отваряше дума за миналото си, а Тафарей нямаше навика да разпитва. Маорът смяташе Кросби Уелс за сродна душа и често му го казваше, защото като всички самоуверени хора обичаше да се сравнява с другите и виждаше в тези сравнения най-искрени похвали.

Сутринта след смъртта на Кросби Уелс Тафарей пристигна в дома му с дар, какъвто им беше обичаят: той осигуряваше месото, а Уелс — пивото, и тази уговорка удовлетворяваше и двамата. В просеката пред къщата маорът се натъкна на каруца, която тъкмо потегляше обратно към града. Юздите бяха в ръцете на доктор Гилис, лекаря на Хокитика, до него седеше капеланът на затвора Кауъл Девлин. Тафарей не ги познаваше, ала погледът му се плъзна по талигата и под нагънатото одеяло зърна очертанията на тяло, отдолу стърчаха ботуши, които много пъти беше виждал. Маорът извика и изтърва дара си на земята. Свещеникът го съжали и му предложи да придружи другаря си до Хокитика, където щяха да го подготвят за погребване и след това да го заровят. На капрата нямало място, но ако желаел, можело да седна на стърчишката, стига да внимавал да не падне.

Когато каруцата навлезе в Хокитика и затрополи по главната улица, търговците и хората от странноприемниците по „Гуляйджийска“ наизлязоха да я посрещнат. Някои дори изтичаха напред, за да виждат по-добре, но безизразен и унил, Теру Тафарей не обръщаше внимание на любопитните погледи. С едната ръка се беше хванал хлабаво за глезена на Уелс. При всяко разклащане на каруцата тялото подскачаше и се полюшваше. Когато стигнаха полицейския лагер, маорът не помръдна. Седеше и чакаше, без да пуска глезена на Уелс, докато другите разговаряха.

Бъчварят в Хокитика се беше съгласил да скове чамов ковчег и заоблен надгробен кръст, на който да изпише с боя името на покойника и годините, обрамчили живота му. (Никой не знаеше кога точно е роден Кросби Уелс, но на корицата на Библията му беше отбелязана с мастило 1809 година и тя можеше да мине за приемлива година за раждане, тъй като според нея излизаше, че покойникът е на петдесет и седем, затова и беше изписана от бъчваря на надгробния кръст.) Докато тези задачи бъдат свършени и бъде изкопан гробът, тъмничарят Шепард нареди Кросби Уелс да бъде положен на пода в личния му кабинет — само един муселинен чаршаф разделяше тялото от дюшемето.

След като го нагласиха със скръстени на гърдите ръце, тъмничарят изкара всички от стаята и затръшна вратата тъй, че коридорът потрепери. Вътрешните стени в къщата бяха направени от басма, опъната на рамки от летвички, прикрепени към гредите, и когато външните дъски поскърцваха от вятъра, от тежки стъпки или от рязко захлопване на врата, басмените прегради трептяха и по тях се надигаха вълнички като в езеро — докато ги гледаше как пърхат като крилца на пеперуди, човек не можеше да не се замисли за широкото няколко пръста и пълно с прахоляк пространство между платовете от двете страни на рамката, по която се очертаваха движещите се сенки на хората в съседната стая.

Тафарей настоя, че някой трябва да седне при мъртвия. Не можело да оставят Уелс сам, проснат на пода, дори без една запалена свещ и без да има кой да бди над него, да го докосва, да се моли и да му пее. Опита се да обясни основните принципи на танги, само че те не бяха принципи в истинския смисъл на думата, бяха свещени ритуали, които нито можеха да бъдат обяснени на непосветените, нито да бъдат защитавани, просто така се правеше, такава беше традицията. Докато тялото не бъде погребано, духът не го напуска напълно, рече маорът. Трябва да му се пее, да се казват молитви. Тъмничарят му се сопна и го нарече езичник. Тафарей се ядоса. Някой трябвало да остане. Той щял да го направи. Кросби Уелс му бил приятел и брат. Кросби Уелс, възрази Шепард, бил бял и освен ако не се заблуждавал от сенките тук, според него маорът бил твърде мургав, че да му е брат. Погребението щяло да е във вторник сутринта, ако искал да помогне, да отидел да изкопае гроба.

Тафарей обаче остана. Първо бдеше над покойника от навеса пред вратата, а после, след като го прогониха оттам, се премести на пътеката между дома на тъмничаря и затвора. Накрая Шепард изскочи с дългоцевен пистолет в ръка и го заплаши, че ако го види на по-малко от петдесет метра от лагера, преди да дойде времето да спуснат тялото на Кросби Уелс в земята, ще го застреля, Бог да му е на помощ. Маорът отброи петдесет крачки, седна на земята и се облегна на дървената фасада на банка „Грей и Булър“. От това разстояние бдеше над тялото на приятеля си и му шепнеше ласкави думи в последната му нощ, преди духът да се възнесе.

— Когато Кросби почина — отвърна Тафарей, — бях в Арахура.

— Бил си в долината, така ли? — изненада се Балфор. — Бил си там, когато е умрял?

— Слагах капани за кереру. Знаеш ли какво е кереру?

— Май някаква птица.

— Да, много вкусна. Става за яхния.

— Аха.

Цилиндърът на Балфор беше подгизнал. Той го свали и го удари в бедрото си. От дъжда сивото му палто беше станало катраненочерно. Изпод полепналата му риза се розовееше кожа.

— Слагам капаните, преди да се стъмни, така че птиците да се хванат на сутринта — заобяснява маорът. — От хълма се вижда къщата на Кросби. И онази нощ в нея влязоха четирима души.

— Четирима ли? — Превозвачът пак нахлупи цилиндъра. — Не са ли били трима, един на черен жребец, много висок, а другите двама по-ниски, на дорести кобили? Алистър Лодърбак, Джок и Огъстъс. Те намериха тялото, сигурно си чул, и дойдоха да съобщят.

— Да, видях трима на коне — кимна Тафарей. — Но преди те да се появят, един дойде пеша.

— Един е дошъл пеша… Виж ти! Сигурен ли си, Тед? — заразпитва възбудено Балфор. — Сигурен ли си, за бога?

— Не се разтревожих — продължи маорът, — защото не знаех, че Кросби Уелс е починал същата нощ. Разбрах чак на сутринта.

— Един мъж е влязъл в къщата сам! — извика Балфор и закрачи напред-назад. — И то преди Лодърбак! Преди да се появи Лодърбак!

— Искаш ли да узнаеш името му?

Превозвачът се завъртя на пети.

— Познаваш ли го? — възкликна той. — Искам, разбира се! Кажи ми!

— Да сключим сделка — предложи тутакси Тафарей. — Аз ще кажа колко искам, ти кажи колко даваш. Една лира.

— Сделка?

— Една лира.

— Поспри се — вдигна ръка Балфор. — Видял си някой да влиза в дома на Уелс в деня на смъртта му преди половин месец. Сигурен си, че е било точно тогава. И знаеш без никакво съмнение кой е той, така ли?

— Знам как се казва. Познавам го. Няма лъжа.

— Няма лъжа — съгласи се превозвачът. — Но преди да ти платя, трябва да съм сигурен, че наистина го познаваш и не го бъркаш с друг. Не искам да ме пратиш за зелен хайвер. Този, дето си го видял, е бил едър мъж, нали така? С черна коса?

Маорът скръсти ръце.

— Играем честно — рече той. — Няма лъжа, няма измама.

— Да, да, честно играем — отвърна Балфор. — Съвсем честно.

— Да се спазарим. Аз искам една лира. Ти колко даваш?

— Набит мъж, нали, набит е бил? Здравеняк? Просто искам да съм сигурен, нали разбираш. Проверявам дали не ме лъжеш. Щото може и да се опитваш да ме преметнеш, нали така?

— Една лира — повтори упорито Тафарей.

— Франсис Карвър е бил, нали, Тед? Прав ли съм? Бил е Франсис Карвър, капитанът? Капитан Карвър?

Балфор налучкваше, но явно позна. Върху лицето на маора се изписа обида, той въздъхна тежко и рече укорително:

— Нали беше честно?

— Аз играх честно, Тед. Знаех кой е бил. Само че бях забравил. Карвър е бил в дома на Кросби, нали? Мъжът, когото си видял, е бил капитан Карвър? Хайде, кажи го, то не е някаква тайна, аз вече го знам.

Превозвачът се вгледа изпитателно в него. Тафарей стисна устни и измърмори под нос:

— Ки те туоху кое, ме маунга тейтей.

— Направи ми голяма услуга, Тед, няма да го забравя — заяви Балфор, който вече беше подгизнал до кости. — Ако ми трябва човек да свърши някоя работа, ще те потърся, нали така? И ти пак ще си получиш парите.

Тафарей вирна брадичка.

— Трябва ти маор, идваш при мен. Аз не върша работа, но ако искаш да говориш езика, мога да те науча.

Той нарочно не изтъкваше уменията си на каменоделец. Не продаваше пунами. Не би го направил за нищо на света. Тези светини нямаха цена и това беше също толкова ясно, колкото и че не може да се купи мана или пък да се сключи сделка с Бога. Златото не беше ценност. То беше обикновено разплащателно средство, нямаше памет, стремеше се само напред, бягаше от миналото.

— Добре, разбрано, дай да ти стисна ръката! — Балфор сграбчи сухата му длан (неговата беше мокра) и я разтърси здраво. — Добър човек си, Тед, добър човек.

Тафарей обаче продължаваше да гледа недоволно и побърза да измъкне ръката си от десницата на превозвача. Балфор съжали за постъпката си. Не биваше да превръща маора в свой враг, още повече че тази история засега не беше напълно изяснена. Възможно беше да се наложи да разчита на показанията му в някакъв момент, а и току-виж се окажеше, че той знае нещо за отношенията между Кросби Уелс и Франсис Карвър или пък между тях двамата и Лодърбак. Да, щеше да е полезно да бъде на негова страна. Превозвачът бръкна в джоба си. Можеше да му даде някоя дребна монета, ей така, колкото да не е без нищо. Пръстите му напипаха шилинг и шест пенса. Той извади шестачето.

— Ето. Давам ти я, за да ме научиш на някоя дума на маорски. Както си учил Кросби Уелс. Става ли, Тед? И така ще сме сключили сделка, както държеше преди малко. Съгласен ли си? И ще сме приятели. Няма да има за какво да се цупиш. — Той притисна сребърната монета в дланта му. Тафарей я погледна. — Така, кажи ми… — Балфор потри ръце. — Кажи ми какво означава Хокитика? Една дума ми стига. И ако питаш мен, цената е повече от прилична, шест пенса за една дума! Направо си е удар!

Теру Тафарей въздъхна. Знаеше смисъла, ала не можеше да го преведе. Това се случваше твърде често, думите от единия език никога не намираха точното съответствие в другия, белите нямаха билка, която да може да бъде заменена от пуха, нито пък хляб, който да напомня на ревена парароа, колкото и да беше близък вкусът, винаги имаше нещо добавено, а друго се губеше. Кросби Уелс го разбираше. Теру Тафарей го учеше на кореро маори, без да използва английски, сочеха предметите с пръсти и свиваха лица в гримаси, а когато англичанинът не успееше да схване нещо, оставяше звуците да се носят край него като молитви, докато значението им не се проясни.

— Хокитика — повтори превозвачът и избърса капките дъжд от лицето си. — Хайде, друже.

Накрая Тафарей вдигна пръст и описа кръг във въздуха. Когато показалецът му стигна обратно до началната точка, той го заби навътре рязко, за да отбележи завръщането. Само че как се бележи дадено място в кръга, мислеше си маорът, да отбележиш място в кръга, означава да го разкъсаш и той вече няма да е кръг.

— Разбери го ето така — рече Тафарей, съжаляваше, че се налага да изговаря думите на английски и да предава приблизителния смисъл на маорското съществително. — Около. И пак наново. Начало.

В събота по обяд в Запасна банка винаги беше многолюдно. Златотърсачи с пълни със скъпоценния метал ръце се редяха на опашки, служителите го претегляха на потракващите звънко везни, младшите чиновници се суетяха насам-натам и притичваха до архива и обратно, за да проверят в регистъра собствеността върху находищата и да отбележат платените данъци и такси. Покрай стената към улицата имаше четири гишета с решетки, над тях беше окачена черна дъска в позлатена рамка, на която се изписваха седмичният добив, раздробен по находища, и общата стойност на всичкото злато, добито от района на Хокитика. При всяко внасяне или продажба изписаните с тебешир цифри се поправяха и после сборът се пресмяташе наново, обикновено под съпровода на трепетния шепот на присъстващите в салона, а понякога, когато сумата надхвърлеше очакванията, избухваха ръкопляскания.

Когато Балфор влезе в банката, вниманието беше приковано не към дъската, а към дългата маса отсреща, където закупчиците, които се разпознаваха по закрепените за коланите червеникави кожени торби, оглеждаха донесеното за продажба злато. Закупчиците работеха бавно. Претегляха всяко късче в ръка, драсваха го с остър предмет, за да проверят чистотата на метала, оглеждаха го с бижутерска лупа. Промитият пясък се пресяваше през сита, за да се види дали не е примесен с пръст или с камъчета, а понякога се разпиляваше върху подноси с живак, за да е сигурно, че златните песъчинки се слепват, както би трябвало. След като се обявеше, че металът е чист и може да бъде претеглен, златотърсачът пристъпваше напред и посочваше името си. Везните се изравняваха, тъй че да са успоредни на масата, и закупчикът сипваше златото в лявото блюдо. В дясното добавяше една по една цилиндрични тежести, докато везната не потрепери и блюдото със златото не отхвръкне нагоре.

Тази сутрин закупчикът беше само един, богаташ с напомадена коса, облечен с бледозелен жакет и с жълта вратовръзка — умопомрачително съчетание, което навярно можеше да се обясни с желанието му да изтъкне завидното си благосъстояние, стига да беше сам, без охрана. Само че униформеният отряд на Златния конвой също беше тук. Тази малка армия от десетима мъже присъстваше при всяка покупко-продажба на злато и се грижеше за прехвърлянето му в бронирана кола и за безопасното му натоварване на кораба. Те се бяха разположили зад закупчика и от двете страни на бюрото, на което той седеше. Всеки от тях беше въоръжен със снайдър-енфилд — тежка лъскава пушка с най-модерен дизайн. Патроните за нея бяха колкото мъжки показалец и от сто крачки превръщаха човешка глава в кървава пихтия. Когато първата пратка снайдър-енфилд пристигна в Хокитика, Балфор дълго оглежда оръжието с възхищение, но при вида на десетимата мъже в това затворено помещение му настръхна косата. Вътре беше толкова претъпкано, че едва ли някой от пазачите можеше да намери място да вдигне приклада на рамо, камо ли пък да се прицели и да стреля.

Превозвачът си запробива път през навалицата към банковите гишета. Повечето присъстващи бяха само зяпачи, сториха му път и той за нула време се озова пред млад мъж с раирана жилетка и старателно закарфичена вратовръзка.

— Добро утро.

— Интересува ме дали човек на име Франсис Карвър притежава разрешително за златотърсач — рече Балфор.

Свали цилиндъра и заглади влажната си коса, от което нямаше никаква полза, тъй като и дланта му беше мокра.

— Франсис Карвър… Капитан Карвър ли?

— Същият.

— Длъжен съм да ви помоля да се представите и да поясните за какво ви е необходима тази информация.

Банкерът говореше спокойно с тих глас.

— Той притежава кораб, а аз се занимавам с превози — отвърна без колебание Балфор и нахлупи отново цилиндъра. — Казвам се Том Балфор. Мисля да захвана ново начинание, търговия с чай от Кантон. Искам да разуча малко повече за този Карвър, преди да му предложа съдружие. В какво влага парите си. Дали някога е обявявал банкрут. Такива неща.

— Бихте могли да попитате самия господин Карвър — отвърна банкерът със същия любезен тон, тъй че думите му да не прозвучат грубо, а по-скоро като доброжелателно предложение.

Все едно минава край счупена каруца на улицата и приятелски подхвърля, че оста лесно може да се поправи.

Балфор заяви, че Карвър е в открито море и няма как да говори с него.

Но това обяснение като че ли не задоволи банкера. Той подръпна замислено долната си устна и огледа просителя изпитателно. Явно не успя да се сети за друго възражение, което да му даде основание да отклони искането. Кимна, придърпа тефтера си и отбеляза нещо с дребен стегнат почерк. След това подсуши страницата с попивателна хартия (което беше съвсем ненужно, отбеляза си Балфор, тъй като тефтерът остана отворен) и избърса писеца с парченце велур.

— Изчакайте, моля — рече банковият служител.

После изчезна през ниската врата, зад която имаше малко помещение, и не след дълго се върна с голяма папка с кожена подвързия, на чието гръбче беше изписана буквата К.

Докато младият мъж развързваше връзките на папката, за да я отвори, превозвачът барабанеше нетърпеливо с пръсти. Оглеждаше го през решетката.

Колко различен беше той от маора на улицата! Двамата бяха видимо на една възраст, но докато Тафарей беше мускулест, жилав и горделив, този изглеждаше отпуснат, прокрадваше се безшумно като котка и в движенията му се долавяше нехайна разточителност, все едно той не виждаше причина да хаби усилия за бързина, нито пък основания да пази силите си. Тялото му беше слабо. Косата беше кестенява на цвят, дълга и леко чуплива в краищата, вързана с панделка на врата като на китоловец. Лицето беше широко и очите бяха разположени на голямо разстояние едно от друго, устните бяха дебели, зъбите — криви, носът му беше доста голям. В своята съвкупност тези черти създаваха впечатление за неподкупност и безгрижие, а безгрижието е вид елегантност, особено когато предявява претенции, без да посочва на какви основания. В заключение преценката на Балфор беше, че пред него стои един много изтънчен млад мъж.

— Ето — рече най-сетне банкерът, като сочеше с пръст. — Погледнете, Карбъри, след него идва Карсуел. Няма Карвър.

— Значи Франсис Карвър няма разрешително за добив на злато?

— Поне в Кентърбъри.

Младият мъж затвори папката внимателно.

— А в Отаго?

— Боя се, че за тази информация трябва да отидете до Дънидин.

Тук Балфор удари на камък. Според Лодърбак златото в сандъка идваше (или поне така му беше казано) от Дънстан, находище на територията на Отаго.

— Нямате ли регистър и на златотърсачите в Отаго? — попита разочаровано превозвачът.

— Не.

— А ако е дошъл с разрешително от Отаго? Дали ще е отбелязано в митницата при пристигането му?

— Не, в митницата няма да е отбелязано, но ако е намерил някакво злато, то със сигурност е било претеглено и оценено, преди той да замине. Забранено е да се пренася в друга провинция или да се изнася от страната, без да се обяви. За тази цел трябва да дойде тук, ние ще му поискаме документите и ще отбележим в регистъра, че е работил с разрешително от Отаго на находище в Хокитика. В регистъра няма нищо, следователно, както вече казах, може спокойно да предположим, че не е добивал злато в този район. А дали го е правил в Отаго, това вече не мога да ви кажа.

Банкерът говореше с овладяната тревога на бюрократ, принуден да обясни някаква банална подробност в бюрокрацията, от която е част: овладяна, защото служителят винаги намира опора в доказателствата за своите познания, а тревога, защото необходимостта от обяснение като че ли подкопава системата, благодарение на която се е сдобил с тези познания.

— Добре — кимна Балфор. — И още нещо. Искам да разбера дали Карвър притежава дялове в някоя компания за добив или в частно находище.

За миг върху лицето на младия мъж се изписа изпълнено със съмнения колебание, което помрачи миловидното му изражение. Отначало той не каза нищо, като че ли отново се мъчеше да намери причина да отхвърли молбата, да я обяви за необичайна или да се поинтересува за причините, които са я породили. Погледът му, макар и любезен, беше и не по-малко проницателен и превозвачът, който винаги се притесняваше от чуждото внимание, се намръщи. В крайна сметка обаче банкерът се зае със задачата, която се изискваше от длъжността му. Записа си нещо в тефтера, подсуши с попивателната, извини се възпитано и излезе да изпълни новото искане.

Когато обаче се върна с регистъра на дяловите участия, изглеждаше видимо смутен.

— Франсис Карвър наистина има дялове — рече той. — Не бих го нарекъл портфейл от инвестиции, само в едно находище е. Всяко тримесечие Карвър прибира по петдесет процента от печалбата.

— Петдесет процента! — възкликна Балфор. — И то само в едно находище, това се вика увереност! Кога е сключена сделката?

— Според регистъра през юли 1865 година.

— Толкова отдавна! — Това беше преди шест месеца. Падаше се след продажбата на „На добър час“. — И кое е находището? Кой е съдружникът му?

— Мината се нарича „Аврора“ — банкерът произнесе името отчетливо. — Собственикът е…

— Емъри Стейнс — прекъсна го с кимане превозвачът. — Да, знам я, нагоре по пътя за Кънери. Я каква новина! Стейнс ми е приятел. Ще отида да поговоря направо с него. Благодаря ви много, господин…

— Фрост.

— Много ви благодаря, господин Фрост. Бяхте изключително полезен.

Банкерът обаче го гледаше със странно изражение.

— Господин Балфор, явно не сте разбрали…

— Да не е станало нещо със Стейнс?

— Да.

Превозвачът застина.

— Да не би да е умрял?

— Не — отвърна Фрост. — Изчезнал е.

— Какво? Кога?

— Преди половин месец.

Балфор се ококори.

— Съжалявам, че точно аз ви съобщавам новината, след като сте толкова близки приятели.

Превозвачът не забеляза язвителното клъвване, защото в същото време извика:

— Изчезнал преди половин месец! И нищо не се е чуло. Защо не са ми казали?

— Уверявам ви, че мнозина само за това говорят — рече Фрост.

— В колонката за безследно изчезнали във вестника цяла седмица излиза съобщение за него.

— Не чета личните обяви — заяви Балфор.

(Да, през този половин месец той беше с Лодърбак, уреждаше обиколката му по крайбрежието и не беше стъпвал в „Коринтяните“, където обикновено ходеше вечер да изпие халба бира с другите търговци и да обсъдят местните новини.)

— Може да е намерил жила — продължи замислено той. — И затова да го няма. Ако е намерил богата жила някъде в пустошта, логично е да си мълчи, докато уреди правата върху земята.

— Възможно е — отвърна банкерът любезно, но не добави нищо повече.

Балфор хапеше устни.

— Изчезнал! — възкликна той. — Не мога да повярвам!

— Вероятно тази новина ще се окаже важна за вашия партньор

— рече Фрост, като погледна страницата на регистъра.

— Кой партньор? — попита разтревожено Балфор, тъй като реши, че банкерът намеква за Алистър Лодърбак, чието име беше внимавал да не спомене.

— Как кой, господин Карвър! Вашият бъдещ съдружник в съвместното ви начинание, нали така ми казахте току-що? Господин Карвър има дял от „Аврора“. Така че ако господин Стейнс се окаже мъртъв…

Той замълча, вдигнал рамене.

Превозвачът присви очи. Младият мъж като че ли намекваше, макар и с половин уста, че Карвър е отговорен за изчезването на Емъри Стейнс… без да има никакви доказателства за подобно обвинение. Отношението му беше съвсем ясно, макар той да не беше изразил мнение, за което да може да бъде упрекнат. Тонът му показваше, че не харесва Карвър, а думите изразяваха съчувствие за евентуалната му загуба. Балфор, който усети зад това усукване страх, едва не избухна, но навреме си спомни, че е излъгал. Нямаше никакво намерение да влиза в съдружие с Карвър и не биваше да взима страна за или против него.

В този момент Фрост се подсмихна и с внезапен прилив на възмущение Балфор осъзна, че всъщност младият мъж му се подиграва. Банкерът изобщо не беше повярвал на измислената му история! Беше се досетил, че превозвачът няма да влиза в съдружие с Карвър, че тази лъжа е изфабрикувана, за да замаскира някаква друга цел, и не само имаше наглостта да му покаже, че е разкрил картите му, а и му се присмиваше! Балфор се гнетеше, че е бил надхитрен, но още по-жлъчно го ядеше отвътре, че е подигран, и то от човек, който по цял ден седи в тясна клетка с решетки и пише чекове на чуждо име. (Този израз на Лодърбак от сутринта се появи в ума му като негов собствен.) Той ядосано се приведе напред и стисна здраво решетката.

— Така — рече тихо. — Слушай ме хубаво. Ясно е, че нямам никакво намерение да влизам в съдружие с Карвър. Според мен той е мошеник и негодник. А аз не съм такъв. Искам да намеря някаква блесна за него, нещо, което да мога да използвам.

— Каква блесна? — премига объркано банкерът.

— Това са глупости, няма значение — рязко отвърна Балфор. — Важното е, че възнамерявам да го хвана. Да го предам на правосъдието. Смятам, че е измъкнал цяло състояние от чуждо находище. Но това са само думи, нужни са ми неоспорими доказателства. И все отнякъде трябва да започна. Тази работа със съдружието, дето обяснявах, е блъф. Празни приказки. — Изгледа го заплашително през решетката. — Какво? Какво каза?

— Нищо, абсолютно нищо — отвърна Фрост. Той подравни документите на бюрото си и присви устни в загадъчна усмивка. — Това си е ваша работа, господин Балфор. Желая ви успех.

Новината за Емъри Стейнс разтърси Балфор. Едно беше да уредиш превоза на чужд сандък и да изнудваш някого и съвсем друго — да изчезне жив човек. Това беше сериозна работа. Емъри Стейнс беше добър златотърсач и твърде млад, за да замине на оня свят.

Балфор спря пред съда и на няколко пъти вдиша и издиша дълбоко. Навалицата пред банката се беше разпръснала, хората бяха отишли да обядват, маора също го нямаше. Дъждът беше отслабнал, но продължаваше да ръми упорито. Превозвачът огледа улицата, не знаеше накъде да поеме. Чувстваше се невероятно потиснат. Как е възможно човек да изчезне ей така? Момчето най-вероятно беше мъртво. Нямаше друго обяснение, след като никой не го беше виждал половин месец.

Емъри Стейнс навярно беше най-заможният човек на юг от черните пясъци. Притежаваше десетина-петнайсет мини, някои от които се спускаха поне на десет метра дълбочина. Балфор, който питаеше голямо възхищение към него, би определил възрастта му на двайсет и три-четири години — не толкова млад, че да не е заслужил богатството си, и не толкова стар, че да е налице съмнение за непочтени средства при придобиването му. Подобно подозрение изобщо не бе минавало през ума на превозвача. Стейнс беше надарен с добродушна красота, чистосърдечна и изпълнена с вяра в бъдещето, нравът му беше благ, ведър и игрив. Дори и мисълта, че може да е мъртъв, беше омразна на Балфор. А вероятността да е бил убит, му се струваше непоносима.

В този момент камбаната на уеслианската църква удари дванайсет и половина и подплаши ято птици, които изхвръкнаха от камбанарията и се разпръснаха като тъмни точици в небето. Балфор извърна глава на юг и изведнъж тъпа болка скова слепоочията му. Замаяните му сетива — последица от изпитото на закуска вино — се пробуждаха и той започваше да усеща тежкото бреме на отговорностите, с които се беше нагърбил. Вече нямаше желание да оправя бакиите на Лодърбак.

Пристегна палтото, завъртя се на пети и пое към кея на Хокитика, където често намираше убежище. Обичаше да стои на пясъка в лошо време, сгушил брада във вдигнатата яка, и да рее поглед към скупчените мачти на платноходите в залива, които се поклащаха като един, полюшвани ту от устременото течение на реката, ту от вълните, ту от бурния тасманийски вятър, който лющеше кората на крайбрежните дървета и привеждаше шубраците тъй, че те растяха криви и огънати. Жестокото безразличие на вихъра му допадаше. Балфор харесваше самотни места, защото той самият никога не се чувстваше самотен.

Докато крачеше по калния бряг към вълнолома, вятърът изведнъж утихна. Превозвачът с усмивка се взря в мъглата. Дъждът не беше оставил никакъв шанс за сияйно отражение по водната повърхност в устието на реката, която беше сива и мътна като калайдисан поднос. Със замирането на вятъра подскачащите като необязден жребец мачти се бяха поукротили и Балфор не отделяше поглед от тях, тежкото им клатушкане насам-натам, насам-натам го успокояваше. И едва когато те застинаха почти напълно неподвижни, той продължи напред.

Вълноломът се извиваше покрай устието на реката към пясъчната ивица на носа, тясна коса, щурмувана от едната страна от белите вълни на океана, а от другата подмивана от мътните води на реката, вече примесени със сол и останали без златото си. Тук, откъм спокойната страна на косата, от вълнолома стърчеше малък пристан. Балфор скочи трупешката и скелята потрепери под тежестта му. Двамата подгизнали хамали, които стояха на десетина метра от него, се обърнаха сепнато.

— Спокойно, момчета! — подвикна превозвачът.

— А, ти ли си, Том.

Този, който му отговори, държеше канджа с бронзов връх и се мъчеше да набучи с нея някоя от чайките, които се стрелкаха към камъните под кея в търсене на храна, и сега поднови това безцелно занимание. Другият отбелязваше бройката.

Балфор спря при тях и известно време никой не се обади. Присвили очи, гледаха как се олюляват хвърлилите котва кораби.

— Там е работата, че тук всеки може да започне наново — изведнъж рече дълбокомислено превозвачът. — Начисто. Какво значение има името? Можеш да го отмъкнеш, все едно е късче злато. Ако искаш, се наречи Уелс, ако искаш — Карвър…

Единият от хамалите вдигна поглед.

— Какво делиш с Франсис Карвър?

— Нищо, нищо не деля — поклати глава Балфор.

— Значи с онзи, с Уелс?

Превозвачът въздъхна.

— Не, с никого нищо не деля — рече той. — Просто се опитвам да разбера едно-две неща. Но тихомълком, без да се вдига шум.

Чайките се върнаха, хамалинът замахна и не улучи.

— На косъм мина — отбеляза другият. — За пети път.

Балфор видя, че са хвърлили на камъните няколко сухара. Хамалинът, който първи се беше обадил, попита:

— Кого искаш да сгащиш, Карвър или другия?

— Нито единия, нито другия — отвърна превозвачът. — Няма значение. Нищо не деля с Франсис Карвър, запомни го и не го забравяй!

— Ще го запомня. Но ако искаш да изровиш някаква мръсотия за него, без да се разчуе, питай тъмничаря.

Балфор гледаше как чайките пикират все по-близо и по-близо.

— Тъмничаря ли? Шепард? Защо?

— Как защо! Защото Карвър е бил на каторга при него — отговори онзи. — На остров Кокату, цели десет години. Карвър е копал за пристанището там, а Шепард му е бил надзирател. Ако искаш да сгащиш Карвър, обзалагам се, че Шепард е човекът, който може да ти помогне.

— На Кокату? — повтори заинтригувано Балфор. — Не знаех, че Шепард е бил на Кокату.

— А, бил е. И същата година, когато са пуснали Карвър, Шепард са го прехвърлили в Нова Зеландия и е дошъл след него! На това му се вика лош късмет!

— По-лош няма накъде — кимна другарят му.

— Откъде ги знаеш тия работи? — попита превозвачът.

— Таман си мислиш, че никога повече няма да зърнеш мутрата на тъмничаря — нареждаше хамалинът, — дето десет години си го гледал по цял ден, и веднага щом те освободят…

— Откъде го знаеш? — настоя Балфор.

— Работех на пристана там — отвърна хамалинът. — Ей, гледай! Какъв удар!

Беше пробол с куката една чайка през гърба.

— А знаеш ли за какво са бутнали Карвър зад решетките?

— За контрабанда.

— На какво?

— На опиум.

— На опиум? Вкарвал го е в Китай или го е изнасял от Китай?

— Не знам.

— И кой го е пратил в дранголника? Едва ли е Короната.

Хамалинът се замисли, после сви рамене.

— Не знам. Май ставаше дума за опиум, ама може и просто да съм го чул някъде, не съм сигурен.

Балфор им пожела довиждане и продължи по брега. Щом се поотдалечи, спря, стъпил здраво с разкрачени крака, пъхна ръце в джобовете и впи поглед в далечината над белите вълни на океана, над лебедките и омазаните с грес скари за изваждане на лодките, над дървения фар в другия край на носа, над тъмните силуети на корабите, заседнали в плитчините.

— Виж ти! — измърмори той на глас. — Интересно. Много интересно! Значи името му наистина трябва да е Карвър! Не може да се представя под друго име в Хокитика, под носа на тъмничаря, при когото е трошил камъни в каторгата! — Балфор засука мустак. — Въпросът е какво, по дяволите, го е накарало да твърди — и на всичкото отгоре да го напише черно на бяло, — че името му е Франсис Уелс?

Сатурн във Везни

В този момент разказваческата роля беше отнета от Балфор — превозвачът отбеляза предаването на щафетата, като запали нова пура, доля си в чашата и отправи настойчиво призива:

— Поправете ме, ако греша, момчета!

Думите му бяха насочени към двама души: към Джоузеф Причард, тъмнокосия мъж вляво от Муди, чиято спотаена напрегнатост в мълчанието, както скоро установи гостът, се равняваше на спотаената напрегнатост на бавния му говор, и към друг от присъстващите, на когото още не сме имали повод да се спрем. Този втори персонаж беше хванал щека за билярд, когато Муди спря на прага на пушалнята, а сега Балфор го посочи гордо с пурата и го представи като Харалд Нилсен, роден в Кристиания и пристигнал тук от Бат, ненадминат майстор на покера и първокласен стрелец, при което Нилсен веднага пристъпи напред и за да дообрисува портрета си, добави, че не се разделя със своя пълнещ се предно мускет енфилд, най-добрия мускет на Британската империя и единственото огнестрелно оръжие, което благоволявал да докосне. Двамината приеха съвсем буквално призива на Балфор и веднага взеха думата, Нилсен от суета, тъй като не можеше да търпи да е главен герой в разказа, без сам да излезе на сцената, а Причард поради стремежа си към по-голяма точност.

Затова сега ще оставим Томас Балфор на брега да се взира в дъжда с ръце в джобовете и ще насочим погледа си двеста метра на север, към тържището на Гибсъновия вълнолом, където една небоядисана врата водеше към кантора, на която пишеше „Нилсен и Сие, търговец комисионер“.

И за да не нарушим хармонията на въртящите се сфери на времето, ще подновим разказа си точно в същия миг, в който Балфор го прекъсна — в Хокитика, събота, двайсет и седми януари, пет минути преди един на обяд.

В събота по обяд Харалд Нилсен обикновено можеше да бъде намерен в кабинета си, приведен над купчина договори, поръчки и квитанции, нетърпеливо да пребърква джобчетата на жилетката през има-няма десетина минути, за да извади сребърния часовник, който щеше да го освободи да отиде на обяд. Търговецът обядваше всеки ден в един и същи час в „Нонпарей“ и проповядваше на всеослушание тази рутина, тъй като сляпо вярваше в лечебните свойства на мазния сос, тестените изделия и бирата — обичаше да говори с назидателен тон и често изтъкваше собствения си пример пред останалите, не толкова напредничави хора. Изпитваше неимоверно удоволствие от споровете, особено ако са в сферата на хипотетичното и абстрактното, и с радост извеждаше абсурдни теории от тесния, но неизменен кръг на своите вкусове. Тази склонност се окуражаваше пламенно от приятелите му, които го смятаха за ведър и забавен, и се приемаше с презрение от противниците му, които го намираха за самомнителен и надут, ала гласовете на вторите като цяло не стигаха до търговеца и той не правеше усилия да нададе ухо за тях.

В Хокитика Харалд Нилсен беше известен с изтънчения си вкус. Тази събота беше облечен с дълъг до коленете фрак с обшити с коприна ревери в антрацитен цвят, тъмночервена жилетка, сива папийонка и кашмирен панталон на едва забележимо райе. Копринената му шапка, която беше закачена зад бюрото, беше в същия антрацитен цвят като фрака, а под нея беше подпрян бастун със сребърен връх и извита ръкохватка. И за да довърши цялостното въздействие на този костюм (той възприемаше дрехите си едва ли не като театрален костюм, който трябва да привлече вниманието на околните), търговецът пушеше лула, дебела кратунка с изгризан мундщук, въпреки че привързаността му към този инструмент се дължеше не толкова на насладата от порочния навик, колкото на възможността, която лулата му предоставяше, да поддържа образа си. Често я стискаше между зъбите си незапалена и говореше с крайчеца на устата като комик, подхвърлящ реплика настрани, и това сравнение го ласкаеше, понеже, ако Нилсен беше суетен за впечатлението, което правеше, то това беше, защото знаеше, че го създава майсторски. Днес обаче махагоновата чашка беше топла и той раздразнено предъвкваше мундщука. Беше минал обичайният му час за обяд, но търговецът не мислеше за стомаха си, нито за румената прислужница в „Нонпарей“, която го наричаше „Хари“ и му пазеше най-хубавите крайчета от пая. Взираше се намръщено в един пожълтял лист на бюрото си и не беше сам.

Накрая извади лулата от устата си, вдигна поглед към мъжа, който седеше срещу него, и рече тихо:

— Не съм извършил нищо лошо. Не съм престъпил закона.

Нилсен говореше с едва доловим норвежки акцент, трийсетте години, прекарани в Бат, го бяха превърнали в истински британец по отношение на езика.

— Чия е ползата? — извика Джоузеф Причард. — Ето това ще се запита съдията. А ти си спечелил немалко от смъртта на онзи нещастник.

— От продажбата на имуществото му! С което се захванах, след като него го бяха заровили!

— И да са го били заровили, още не е бил изстинал, дето се вика.

— Кросби Уелс е умрял от преливане — заяви Нилсен. — Всичко изглеждаше нормално, нямаше никаква причина смъртта му да се разследва. Той беше пияница, живееше сам и когато получих документите, смятах, че имуществото му възлиза на съвсем дребна сума. Изобщо не съм подозирал за златото!

— Твърдиш, че просто си извадил късмет с тази сделка.

— Твърдя, че не съм извършил нищо незаконно.

— Но някой друг го е направил — отвърна Причард. — Все някой стои зад тази работа. Кой е знаел за златото? Кой е чакал Кросби Уелс да се озове два метра под земята и после бързо и тихомълком продаде земята му, без да се обяви търг? Кой придвижи книжата? Кой е подхвърлил моя лауданум под одъра му?

— Подхвърлил ли?

— Да, подхвърлен е нарочно. Мога да се закълна. Не съм му продавал и драм. Познавам клиентите си, Харалд. Не съм продавал и драм на Кросби Уелс.

— И защо се притесняваш тогава? Нали можеш да го докажеш? Извади регистъра си, рецептите…

— Трябва да мислим не само за нашата роля в този пъклен замисъл, а за цялото — отговори аптекарят, който, щом се разпалеше, не повишаваше глас, а заговаряше по-тихо. — В един кюп сме. Ако проследим нишката назад, ще открием и кой стои в дъното. Всичко е свързано.

— Тоест ти смяташ, че е било предварително планирано?

Причард сви рамене.

— Ако питаш мен, е убийство.

— Умишлено убийство — поправи го Нилсен.

— Каква е разликата?

— Разликата е в тежестта на обвинението. Ако убийството е умишлено, ще ни осъдят не само за престъплението, а и за намерението да го извършим. Само че Кросби, както много добре знаеш, е умрял от естествена смърт.

— Така се твърди — рече Причард. — Но ти вярваш ли на лекаря? Или си готов да грабнеш лопата и сам да изровиш тялото?

— Пфу, противно!

— Чуй какво ще ти кажа: в гроба няма да намериш само един труп.

— Престани!

— Емъри Стейнс — продължи непреклонно аптекарят. — Какво, по дяволите, е станало с него, ако не е бил убит? Да не мислиш, че се е изпарил във въздуха?

— Не, разбира се.

— Уелс е мъртъв, Стейнс е изчезнал. И то само в разстояние на няколко часа. Два дни по-късно Уелс е вече заровен, а нима има по-добро място да скриеш труп от чужд гроб?

Джоузеф Причард винаги търсеше скритите подбуди, спотайващата се под повърхността истина — конспирациите го опияняваха. Той изграждаше убежденията си така, както другите градяха зависимости — убежденията бяха неговият опиат, — и подхранваше вярата си с пламенната страст на новопокръстен. Тази екстатична крайност се пренасяше и в размишленията върху собствената му личност. Щом нещо обезпокоеше подземните води на съзнанието му, аптекарят се гмуркаше вътре, стремеше се да навлезе по-дълбоко, риташе силно, целенасочено, сякаш искаше да достигне до богатите на ценни залежи глъбини на своите мрачни фантазии или пък да се удави.

— Това са необосновани предположения — възрази Нилсен.

— Погребани са заедно — заяви Причард и се облегна тежко. — Залагам живота си.

— Какво значение има какво предполагаш и какво залагаш? — избухна търговецът. — Нали не си ги убил ти? Никого не си убил. Друг да му мисли.

— Но някой определено иска да извърти нещата така, че да изглежда, все едно съм ги убил аз. И същият този някой те прави на глупак и те праща за зелен хайвер!

— Това е така само на пръв поглед.

— Съдебните заседатели едва ли ще си губят времето за втори!

— Стига — въздъхна уморено Нилсен. — Нали не смяташ наистина…

— Че ще се стигне до съд ли? Не бъди глупак. Емъри Стейнс е кралската особа на Хокитика. Колкото и странно да звучи. Хора, които не могат да посочат губернатора сред група пияници, познават Стейнс по име. Няма никакво съмнение, че ще има разследване. Дори и да беше паднал по стълбите и да си беше счупил врата пред десетина свидетели, пак щеше да има разследване. Нужно е само една нишка да го свърже с Кросби Уелс — най-вероятно тялото му, когато го намерят, — и ще стигнат до теб. Ти си съучастник. Ще те изправят в съда. И тогава какво ще кажеш в своя защита?

— Че аз, че ние не сме заговорничели…

Но той не довърши, не виждаше смисъл да продължава.

Причард не наруши мълчанието. Взираше се напрегнато в домакина и чакаше. Накрая търговецът отново отвори уста и се помъчи да обобщи спокойно и делово:

— Не бива да крием нищо. Трябва сами да отидем да съобщим…

— И да рискуваме да ни обвинят? — Гласът на аптекаря се беше снишил почти до шепот. — Та ние не знаем кой друг е набъркан! Ако Стейнс е убит — виж, дори и да не вярваш на останалото, не може да не признаеш колко е странно съвпадението, че той изчезна точно в този момент. Ако е бил убит — нека да приемем, че е така, — значи го е направил някой в града.

Нилсен се опита да си придаде високомерен вид и с патос поде:

— Няма да седя и да чакам с примка на врата…

— Не ти предлагам да седим и да чакаме.

Надменността на търговеца постихна.

— А какво?

Причард се усмихна.

— Каза „с примка на врата“. Да последваме въжето!

— Към банкера ли?

— Чарли Фрост? Може би.

Нилсен поклати глава недоверчиво.

— Чарли не е измамник. И той се изненада, когато се появи златото.

— Не е толкова трудно да се престориш на изненадан. А онзи, който купи земята? Клинч от „Скарата“? Явно някой му е подсказал.

Търговецът пак поклати глава.

— Не вярвам.

— Помъчи се да повярваш.

— Освен това — рече намръщено Нилсен — Клинч няма да вземе и пени, след като вдовицата предяви иск. Ето за нея трябва да помислиш.

Аптекарят обаче нямаше никакво мнение за вдовицата, затова повтори:

— Клинч няма да вземе и пени… Може и да е така в случая с Кросби Уелс, но като помисли човек… Стейнс дава под наем „Скарата“ на Клинч, нали така?

— Какво намекваш?

— Че никой не съжалява, когато кредиторът му умре.

Нилсен пламна.

— Клинч не би убил и муха. Нито пък Чарли Фрост. Стига, Джо! Та Чарли е страхлив като мишка.

— По външния вид не можеш да отгатнеш на какво е способен човек. Още по-малко какво е сторил вече.

— Подобни догадки… — поде възмутено търговецът, но тъй като не можа да реши как да оформи възраженията си, замълча.

Нилсен не познаваше добре изчезналия Емъри Стейнс, макар че ако го попитаха, щеше разпалено да уверява в противното, тъй като имаше склонност да изповядва близост, когато това ласкаеше самолюбието му, а Стейнс беше от хората, с които търговецът би желал да е сърдечен приятел. Обичаше да бъде заслепяван от чуждия блясък и най-силно го заслепяваха личностите, към които изпитваше възхищение. Емъри Стейнс, който притежаваше и младост, и хъс, нямаше как да не предизвика завист у мнозина. Нилсен не можеше да не се съгласи с Причард, че е изключително малко вероятно Стейнс да е напуснал тайно Хокитика по своя воля посред нощ. Находищата му се нуждаеха от постоянен надзор и грижа, повече от петдесет души работеха за него и липсата му щеше да му коства много пари, загубите му се увеличаваха с всеки изминал ден. Не, Причард беше прав. Стейнс или беше отвлечен, или — по-вероятно — беше убит и тялото му беше добре скрито.

Според наличните към този момент сведения Емъри Стейнс беше видян за последно по залез-слънце на четиринайсети януари да се спуска по „Гуляйджийска“ към дома си. Никой не знаеше какво е станало след това. На другата сутрин в осем бръснарят му беше намерил вратата отключена, леглото било разтурено, явно някой бил спал в него, но огънят бил угаснал. Всичко било по местата си и ценните вещи не били докоснати.

Доколкото Нилсен знаеше, Емъри Стейнс нямаше врагове. Младият мъж притежаваше ведър и открит нрав и беше благословен с рядката дарба да е едновременно щедър и скромен. Беше много богат, ала в Хокитика имаше десетки заможни мъже и повечето бяха доста по-неприятни от него. Необичайна беше младостта му, разбира се, и тя можеше да е причина за завист у по-възрастните, натрупали огорчения мъже, само че завистта едва ли беше достатъчно силен мотив за убийство.

— Кой може да е имал зъб на Стейнс? — попита на глас търговецът. — Момчето беше късметлия, позлатяваше всичко, до което се докоснеше.

— Късметът не е добродетел.

— Искаш да кажеш, че са го убили заради парите му?

— Да оставим за момент Стейнс. — Причард се приведе към него. — Ти прибра нелош дял от богатството на Кросби Уелс.

— Да, казах ти вече, десет процента — отвърна Нилсен и сведе отново поглед към жълтия документ на бюрото. — Обичайната комисиона за продажбата на имуществото му. Само че сега, след оспорването от страна на вдовицата, плащането ще бъде анулирано. Ще трябва да върна парите.

Той побутна жълтия лист. Преди половин месец беше подписал двата екземпляра на договора на същото това бюро, и то с огромно нежелание. В Хокитика разпродажбата на имуществото на покойник не беше доходоносно начинание, само че търговията напоследък не вървеше и Нилсен беше на ръба. Какъв срам, мислеше си понякога той, да стигнеш чак до другия край на земното кълбо само за да паднеш толкова ниско, че да се бориш за трохите под масата на богатите късметлии. Името в документа — Кросби Уелс — не му говореше нищо. Доколкото знаеше, Уелс е бил самотник, някакъв нещастник, който всяка вечер се е наливал до безпаметност и е лежал вцепенен до сутринта. Нилсен подписа договора уморено, озлобено. Беше се наложило да наеме кон, да отдели цял работен ден, за да отиде до проклетата Арахура и да събере вещите на покойника, все едно беше бездомник, който рови из канавките за къшей сух хляб.

И там, разпределено в тенекията с брашно, кутията с барут, мухарника за месо, духалото и дори в един очукан стар леген, откри златото — искрящо, тежко, примамливо. Комисионата му беше възлязла на малко повече от четиристотин лири, за първи път в живота си разполагаше с толкова пари. Можеше да си събере багажа и да отплава за Сидни, да се върне у дома, да започне нов живот, да се ожени. Само че не му остана време да им се нарадва. Същия ден, в който му изплатиха комисионата, пристигна госпожа Уелс и само няколко часа по-късно продажбата на имуществото на покойника беше оспорена в съда и златото беше предадено на съхранение в банката. Ако съдът удовлетвореше иска на вдовицата, както със сигурност щеше да стане, търговецът щеше да бъде принуден да върне комисионата си до последното пени. Четиристотин лири! Повече от годишния му доход. Той прокара пръст по ръба на документа, усещаше как надигналият се в гърдите му гняв го задушава. Искаше му се, както му се беше искало много пъти през последната седмица, поне да има кого да обвини за случилото се.

Причард обаче клатеше глава, имуществото на мъртвеца не го интересуваше, още по-малко правните последствия от оспорването на продажбата.

— Да забравим всичко това за момент — рече той. — Да се върнем към дома му. Видял си златото с очите си, нали така?

— Аз го намерих — отвърна с неприкрита гордост Нилсен, споменът поразми яда му. — О, да го беше видял… Достатъчно да се позлати цяла билярдна маса, включително краката. И как тежеше! И блестеше!

Аптекарят не се усмихна.

— Спомена, че не е било на пясък, нито на късчета. Правилно ли съм разбрал?

Търговецът въздъхна.

— Да, беше на кюлчета.

— Значи е било претопено, за което са нужни умения и съответното оборудване. Така че въпросът е кой го е направил. Едва ли е бил самият Уелс.

Нилсен се замисли. Не се беше сещал за това. Начинът, по който Причард водеше разговора — самоуверено, надменно, — му беше неприятен, но не можеше да отрече, че аптекарят вече е установил няколко връзки, които той самият беше пропуснал. Търговецът всмука от лулата си.

Не познаваше добре работата на златотърсачите. Само веднъж се беше пробвал и беше установил, че е ужасно трудоемко — да мъкнеш вода с ведро от реката за промиване на пясъка и по цял ден да разгонваш накацалите по тялото ти мухи, докато накрая ти идва да заподскачаш от бяс. На другия ден го болеше гърбът, по дланите му бяха излезли пришки, а нозете му останаха сбръчкани и гъбясали цяла седмица. Щипчицата златна прах, която беше отнесъл у дома, вързана в носната кърпа, беше претеглена с най-малката тежест на везната — една унция — и след удържането на данъка той получи пет жалки шилинга, невероятно разочарование, понеже те едва покриваха разходите му за наем на коня, с който беше отишъл до кариерата и обратно. Нилсен не направи втори опит. По натюрел, потвърден и от собствената му представа за себе си, беше ренесансова личност и беше склонен да очаква незабавен успех, в каквато и област да насочеше усилията си — ако не овладееше тънкостите на занаята от първия път, се отказваше. (Подхождаше с чувство за хумор към този си опит и често разказваше безплодния епизод в кариерата, като преувеличаваше понесените неудобства и се присмиваше на изнежеността си, но пазеше тази позиция единствено за себе си и се смущаваше, ако някой друг възприемеше същото гледище или се съгласеше с него.)

В известна степен изложената от Джоузеф Причард теория беше напълно логична. Някой — или може би не само един човек, а цял кръг от заговорници — е знаел за скритото в дома на Кросби Уелс злато. Стойността му беше твърде голяма и продажбата на имуществото беше извършена твърде бързо и потайно, за да се отхвърли категорично тази възможност. Освен това намерената близо до трупа стъкленица с лауданум подсказваше, че някой — навярно същият този някой — е бил в къщата преди или по време на смъртта на саможивеца, и то с недобри намерения. Стъкленицата беше закупена от аптеката на Причард и на нея беше залепено етикетче, изписано с неговия почерк, следователно човекът, който я беше донесъл в къщата, беше от Хокитика, а не непознат, дошъл от север, от планината. Това изключваше големците, открили тялото на Кросби и донесли новината за смъртта му в града.

Тайно в себе си Нилсен беше убеден, че Причард е прав да подозира купувача на имота Едгар Клинч и банкера Фрост. Не му се вярваше те да са замесени в убийството на Емъри Стейнс, както очевидно смяташе аптекарят, но му се струваше, че някой е подсказал на Клинч да закупи къщата и земята на Кросби Уелс, а каквато и да беше машинацията зад тази сделка, Чарли Фрост не можеше да не знае за нея. Търговецът можеше да приеме, че навярно безпристрастният наблюдател ще зърне нещо нередно в собственото му, макар и съвсем невинно участие: все пак той беше открил златото, той беше вписал стъкленицата с лауданум в списъка с вещите за продажба, от която накрая беше получил четиристотин лири. Но отвъд тези приемливи допускания (които все пак бяха само допускания, а не установени факти) Нилсен не беше толкова сигурен. Твърдението на Причард, че изчезването на Емъри Стейнс не може да е съвпадение, беше само предположение, другото му твърдение, че Стейнс е бил убит, беше прекалено самонадеяно, мнението му, че тялото е било заровено в гроба на Уелс, беше нелепо, според аптекаря правната бъркотия около имуществото на Уелс е била предварително планирана като начин за отвличане на вниманието, а това, мислеше си търговецът, вече беше налудничаво. Причард не можеше да даде никакво обяснение за стъкленицата с лауданум, не можеше да посочи мотив или заподозрян… И все пак търговецът нямаше как да обори напълно опасенията му, колкото и да не му допадаше начинът, по който те бяха изразени.

Нилсен не споделяше опиянението на аптекаря от това да се гмурка в дълбокото, не беше обладан от неговата страст към търсене на истината. Причард ставаше доста странен, щом заговореше за своите увлечения, за еликсирите, които забъркваше и опитваше под ниския таван на лабораторията си, за растителните смоли и прахчетата, които купуваше и продаваше в матови стъкленици. В този човек се долавяха някаква студенина и коравина, помисли си Нилсен, и заради това, както често се случваше, превърна своята неприязън в принципно естетическо презрение.

Раздразнен — винаги ставаше сприхав, когато чуждите доводи изтъкваха пропуски в неговите, — Нилсен извади лулата от устата си и рече:

— Ами може Уелс да е имал свой човек в Запасна банка. Киларни или пък някой друг…

— Не! — Причард плесна шумно с длан по бюрото, беше очаквал търговецът да направи грешно предположение и вече беше подготвил контрадовода си. — Това е работа на китайците. Залагам си главата. Китайското селище в Кауоро беше пълно с жълтурковци без разрешителни, разменяха си документите. Никой не може да ги различи, пък и имената им звучат еднакво. Тяхна работа е. Ако беше на някой от банката…

— Щеше да е по-просто? — подхвърли оптимистично Нилсен.

— Напротив. Когато трябва да заметеш следите си, да влезеш през задния вход вместо през главния, както си свикнал, тогава си длъжен да вложиш повече размисъл, да се подготвиш. Ако си вътрешен човек, в плановете си включваш всички фактори, всички фигури на дъската. А този отвън може направо да сключи сделка с дявола.

Търговецът не понасяше подобни изрази. Той отново сведе поглед към документа от продажбата.

— Топилнята в китайското селище — продължи Причард. — Помни ми думата. Само един работи там, Кю.

— Говори ли с него?

— Надявах се ти да отидеш — отвърна аптекарят. — В момента съм в малко обтегнати отношения с китайците.

— Да питам ли за причината?

— Делови разправии. Търговски тайни. Опиум — отвърна Причард, после обърна ръката си с дланта нагоре и я прибра в скута си.

Нилсен вдигна вежди.

— Да не искаш да кажеш, че доставяш опиума от Китай?

— Не, за бога! От Бенгал. — Аптекарят се поколеба и добави: — По-скоро става дума за лична свада. Заради уличницата, която едва не умря.

— Анна — подсказа Нилсен. — Анна Уедърел.

Причард се намръщи, не искаше да изрича името ѝ. Извърна глава и се загледа в прозореца, по стъклото се стичаха дъждовни капки, които образуваха локвичка на перваза.

В настъпилия кратък миг мълчание Нилсен сепнато си помисли, че навярно аптекарят я обича: нея, Анна Уедърел, уличницата. Той доволно запрехвърля тази възможност в ума си. Анна Уедърел беше необичайно привлекателна — движенията ѝ притежаваха отпуснатата, убийствена грация на див лебед, — но нравът ѝ беше твърде променлив за вкуса му, а красотата ѝ (всъщност търговецът не би я нарекъл красива, пазеше тази дума за добродетелните девици и ангелските видения) беше според него неприлично подчертана. Освен това момичето беше пристрастено към опиума и този вреден навик се проявяваше във вида му като постоянна пелена, забулила очите му, а в поведението му — като неотминаващо изтощение — сам по себе си този порок беше достатъчно неподобаващ, а Анна беше добавила към него и опит за самоубийство. Да, помисли си Нилсен, точно по такава жена би си паднал Причард. Тайни срещи по тъмно в една пламенна и обречена любов.

Тук обаче предположенията на търговеца бяха далеч от действителността. Неговите изводи рядко се основаваха на друго освен на самите себе си, понеже той имаше склонност да приема доказателства, които най-пълно отговарят на първоначалната му принципна представа, а също така да се придържа към принципи, които най-лесно се поддават на доказване. Често говореше за добродетелта и по този начин оставяше впечатление за жизнерадостен и оптимистичен нрав, но вярата му в добродетелта беше подчинена на господар, далеч по-непригоден от оптимизма. Способността да приемаш всяко нещо на доверие, безкритично, е тираничен дар, а Нилсен беше твърде горд с ума си, че да се откаже от мощта на хипотетичните си предположения. В съзнанието му кристалните форми на висшите абстракции бяха покрити със защитен гланц, той обичаше да им се радва и да се диви на блясъка им, но нито веднъж не му беше минавало през ума да ги свали, така да се каже, от резбованата им дъбова полица и да усети податливостта им в ръцете си. Беше стигнал до извода, че Причард е влюбен, просто защото му беше приятно да обмисля подобна възможност, да разучава конкретния пример и след това да се върне към първоначалните си убеждения, че Причард е странен тип, че Анна е загубена кауза и човек никога не бива да се влюбва в уличница.

— Да — обади се аптекарят, — те са бесни. Жълтуркото, който държи пушалнята за опиум в Кънери, Ах Сук, отишъл при Томас Балфор страшно възбуден. Поискал от Том да прегледа регистрите на моите товари и да провери последния сандък, който съм получил.

— А защо не е дошъл направо при теб?

Причард вдигна рамене.

— Сигурно ме подозира в нещо нередно.

— Смята, че си я отровил нарочно?

Аптекарят отново отклони поглед.

— Да.

— И какво му е отговорил Том? — настоя Нилсен.

— Показал му е регистрите. Уверил го е, че всичко е наред.

— И наистина ли е наред?

— Разбира се — отвърна троснато Причард.

Търговецът видя, че го е засегнал, и изпита грозно задоволство. Не му се искаше да мисли, че двамата могат да споделят в еднаква степен обвинението в заговор, ако (или когато) убийството на Емъри Стейнс излезеше на бял свят, струваше му се, че аптекарят е затънал много по-дълбоко. Нилсен нямаше нищо общо с опиума и не желаеше да има. Това беше чиста отрова, бич, който превръщаше хората в глупци.

— Слушай — рече Причард, като сложи пръст на бюрото, — трябва да накараш този Кю да проговори. Ако можех, щях да отида аз. Вече пробвах да мина през пушалнята, но Сук ме изгони. С Кю можеш да се разбереш. Той е почтен тип. Разпитай го за златото, виж дали е негова работа и ако се окаже, че е така, проучи как се е озовало в дома на Уелс. Може да отидеш още днес следобед.

Нилсен не търпеше да го командват така.

— Не разбирам защо ти сам не отидеш да поговориш с Кю, след като спорът ти е с другия.

— Аз съм на топа на устата. Затова гледам да се сниша.

Търговецът имаше съвсем различен възглед за нещата, но на глас недоволно рече:

— И защо този жълтурко би приел да говори с мен?

Така най-сетне намери утеха в раздразнението и блъсна начупено встрани жълтия документ.

— Най-малкото защото не си замесен — отвърна Причард. — Не си им давал основания да смятат, че си на нечия страна, нали?

— На жълтите ли? — Нилсен дръпна от лулата, тютюнът беше изгорял, беше останала само пепел. — Не съм.

— Обърни се към него с „Ах“, викай му Ах Кю. Все едно казваш „господине“. — Аптекарят замълча за миг и го огледа, после добави: — Има и друго. Ако нас са ни насадили на пачи яйца, то навярно същото се отнася и за него.

Докато той говореше, на вратата се почука, влезе служителят на Нилсен и съобщи, че Джордж Шепард е отвън и чака да бъде приет.

— Джордж Шепард, тъмничарят? — възкликна разтревожено търговецът и стрелна с поглед Причард. — Каза ли по какъв въпрос?

— Делови, рече, от взаимна изгода — отвърна служителят. — Да го доведа ли?

— Аз тръгвам — заяви аптекарят и веднага се надигна. — Ще отидеш при онзи, нали? Хайде, обещай.

— Чак до Кънери? — измърмори Нилсен, припомнил си обяда и прислужницата в „Нонпарей“.

— Не повече от час пеша е — отвърна Причард. — Внимавай да говориш с него, не с някой друг, той е нисичък, много слаб, гладко обръснат, къщата му ще я познаеш по комина на топилнята. Ще чакам после да се обадиш.

Кабинетът на Нилсен изглеждаше твърде тесен, за да побере тежкия тромав поклон, който Джордж Шепард направи на прага. Търговецът усети как се отдръпва и се свива на стола и за да поправи това впечатление, скочи, протегна ръка и извика:

— Господин Шепард, заповядайте моля. Досега не съм имал удоволствието да ви обслужвам, но се надявам, че в най-скоро време това ще се промени. Заповядайте, седнете.

— Аз ви познавам, разбира се — отвърна Шепард, докато се настаняваше на предложения му стол. Щом видя, че лулата на домакина дими, посегна да извади своята от джоба. Нилсен му подаде торбичката си с тютюн и кутия кибрит и настъпи кратко мълчание, докато тъмничарят напълни и натъпче лулата и я запали. Тя беше малка, от изтравниче, с красив кехлибарен пръстен между мундщука и стеблото. Шепард пафна няколко пъти, за да се разгори тютюнът, облегна се и внимателно плъзна поглед първо наляво, после надясно, сякаш искаше да се запознае с размерите на помещението. След това, тъй като беше от хората, които винаги довършват мисълта си, добави през кълбото дим, което издиша: — Поне по име. А кой беше този, който тъкмо си тръгваше?

— Джо Причард, господине, Джоузеф. Държи аптеката на „Колингуд“.

— А, да.

Шепард замълча, обмисляше как да постави въпроса, който го беше довел тук. На слабата дневна светлина, която падаше косо по бюрото, виещият се от лулата пушек изглеждаше застинал над главата му, преплетените струйки бяха замръзнали във въздуха така, както в кварца са уловени лъкатушните жилки злато. Докато го чакаше да заговори, Нилсен си помисли: „Ако ме осъдят, този мъж ще ми е тъмничар“.

Назначението на Джордж Шепард в затвора в Хокитика беше посрещнато без съпротива от хората, които живееха и добиваха злато в района на неговите правомощия. Шепард беше студен, труден човек, бавните му движения подчертаваха широчината на плещите и тежестта на ръцете му, той вървеше с големи целенасочени крачки и когато си отвореше устата (това се случваше рядко), говореше с плътен властен бас. Държанието му беше официално и не особено дружелюбно, но строгостта се приемаше за добродетел у мъжете с неговото занятие и му правеше чест, че срещу името му никога не бе отправяно обвинение в пристрастие или предразсъдъци.

Доколкото тъмничарят беше обект на хорските приказки, те винаги се въртяха около предположения и догадки за отношенията със съпругата му. По всичко изглеждаше, че в семейното им гнездо цари пълно мълчание, а бракът им се крепи на мрачна решителност от негова страна и на наплашена покорност от нейна. Жена му се представяше като „госпожа Джордж“, говореше шепнешком и имаше объркания уплашен вид на измъчвано животно, което навсякъде вижда клетка и при всяко шумване хуква да се крие. Госпожа Джордж рядко се осмеляваше да излезе от дома си освен в редките случаи на градски тържества, когато крачеше с пламнало лице след съпругата си по „Гуляйджийска“. Малкото ѝ име — Маргарет — се узна цели четири месеца след пристигането им в Хокитика, ала явно произнасянето му в нейно присъствие се приемаше за толкова страшно посегателство, че тя мигом търсеше спасение в бягството.

— Дошъл съм по работа, господин Нилсен — започна Шепард, притиснал към гърдите си лулата. — Настоящият ни затвор не е нищо повече от кошара за добитък, временен лагер. Почти не влиза светлина, въздухът не достига. За да се проветри, оставям вратата отворена, закачена на верига, а аз сядам на прага с пушка на коленете. Абсолютно непригоден е за обитаване. Освен това не разполагаме с възможности да се справим с по-опитни закононарушители, с по-… по-тънки престъпления, като убийство, да речем.

— Да, да — закима Нилсен. — Разбирам ви.

Настъпи кратка тишина, после тъмничарят продължи:

— Надявам се да простите песимизма ми, но според мен пред Хокитика предстоят тежки времена. Градът е на прага на нова ера. По хълмовете все още управлява законът на златотърсачите, а тук… тук все още сме задният двор на Кентърбъри, макар че не след дълго ще сме перлата в короната на провинцията. Уестланд ще се раздели на две и Хокитика ще преживее разцвет, ала с издигането си ще трябва да потърси помирение.

— Помирение ли?

— Помирение между дивото и цивилизованото — поясни Шепард.

— Говорите за местните, за маорите, така ли?

В тона на търговеца се долови оживление, той питаеше романтична страст към така наречения от него племенен живот. Когато по реката се спуснеха устремено маорски лодки еднодръвки, той отиваше да ги гледа отдалече и душата му се изпълваше със страхопочитание. Воините му се струваха ужасяващи, жените им бяха непознаваеми, обичаите им — страховити и първобитни. Омаята му беше по-близо до ужаса, отколкото до преклонението, но той с цялото си сърце копнееше да изпита отново този сковаващ страх. Всъщност първоначалната искра за пътуването му до Нова Зеландия беше дошла от случайната среща с един моряк в крайпътна странноприемница в Саутхамптън, който разправяше (впоследствие се оказа, че хвалбите му са пълни с измислици) за срещите си с първобитните народи на Южните морета. Морякът беше холандец и носеше палтото си срязано късо до кръста. Бил разменял пирони за кокосови орехи, бил позволил на островитянките да докоснат бялата кожа на гърдите му, а веднъж дал като подарък на един туземец възел. (Нилсен попита какъв точно възел и онзи отговори, че бил кръстат, търговецът не го знаеше и морякът изрисува с пръст във въздуха как се премята намотката.)

Шепард обаче поклати глава.

— Не използвам „див“ в смисъла на аборигени — рече той. — Говоря за самата природа. Добивът на злато е опасно начинание, той кара човек да започне да мисли като престъпник. А трудните условия тук правят златотърсачите безразсъдни.

— Но добивът може да бъде цивилизован, нали?

— Вероятно. След като се изчерпат залежите в реките, след като златотърсачите отстъпят място на изграждането на бентове, използването на машини и прокопаването на рудници, след като се изсекат горите. Може би тогава ще стане цивилизован.

— Не вярвате ли в силата на закона? — попита озадачено Нилсен. — Уестланд скоро ще има свой представител в парламента.

— Виждам, че не успявам да обясня ясно. Позволете ми да започна отначало.

— Заповядайте.

Тъмничарят поде веднага, без да промени нито позата, нито тона си.

— При наличието на две правни норми, действащи едновременно, човек винаги използва едната, за да хули другата. Вземете за пример златотърсач, който смята за справедливо да подаде жалба до Мировия съд срещу своята блудница, като очаква тя да бъде наказана, а в същото време самият той да бъде изключен от обхвата на прилагане на закона. Или искът му ще бъде отхвърлен, или и златотърсачът ще бъде обвинен в разврат и ако това се случи, той ще започне да вини не само блудницата, а и закона. Законът не отговаря на златотърсаческите му разбирания за справедливост и затова той ще вземе в свои ръце възстановяването на правдата и ще удуши момичето. В миналото най-вероятно е щял да реши на мига спора с юмруци — такъв е бил законът на златотърсачите. Уличницата може да загине, може и да оцелее, но и в двата случая това си е бил лично негов въпрос. А сега той смята, че му е било отнето правото да получи правосъдие, и заради това сам се залавя да въздаде справедливост. И тъй като е двойно ядосан — и на жената, и на закона, — си отмъщава с двойна сила. Виждам всеки ден подобни примери.

Шепард се облегна и пъхна лулата в устата си. Изглеждаше напълно спокоен, но бледите му очи бяха впити настойчиво в домакина. Както винаги, Нилсен не подмина възможността да завърже спор.

— Да, така е, но ако следвам доводите ви, излиза, че вие подкрепяте златотърсаческия закон.

— Златотърсаческото право е примитивно и еснафско — отвърна тъмничарят. — Ние не сме диваци, а цивилизовани хора. Не смятам, че законът не е добър, само исках да изтъкна какво се случва, когато дивото се сблъска с цивилизацията. Преди четири месеца мъжете и жените, които попадаха при мен, бяха пияници и крадци на дребно. Сега виждам пияници и крадци на дребно, които се чувстват възмутени, говорят за нарушени права и отнети свободи, смятат, че са били несправедливо осъдени. И са много ядосани.

— Добре, да обобщим — вметна Нилсен. — Какво става след удушаването на уличницата, след като златотърсачът освободи гнева си? Тогава цивилизованият закон ще накаже извършителя, нали? И той ще си получи справедливото възмездие?

— Не и ако другарите му се съберат около него да защитят своите порядки. Човек се придържа най-здраво за убежденията си, когато те са под заплаха, господин Нилсен, а няма по-жестоко нещо от разгневената тълпа. Тъмничар съм от шестнайсет години.

Търговецът се облегна и кимна.

— Да, разбирам какво искате да кажете, опасността идва именно от тази здрачна зона между стария и новия свят.

— Трябва да се сбогуваме със старото — рече Шепард. — Няма да търпя уличници, нито пък тези, които ги посещават.

Автобиографията на тъмничаря (ако някога бъдеше изготвен такъв документ, той щеше да е строг, изпълнен с упреци и оскъден откъм информация) не притежаваше онази необходима глава, в която младият герой, така да се каже, развява байрака си, свръща от правия път и се отдава на насладите на разгулния живот. Откакто той беше минал под венчило, въображението му познаваше единствено ръбестата фигура на госпожа Джордж, чиито привички му бяха толкова добре познати, толкова неизменни, че Шепард можеше да сверява джобния си часовник по ритъма на дните ѝ. Поведението му беше неизменно безукорно и в резултат на това способността му да изпитва състрадание беше минимална. Занаятът на Анна Уедърел не криеше никакво очарование за него, Шепард нямаше момчешки спомени за подарена му нежност или за изпитан свян, които да смекчат сърцето му към тайните на начина ѝ за препитание — в нея той виждаше единствено поменик от прегрешения срещу установения морал, помътен разсъдък и пълна липса на надежда за извисение. Това, че една уличница може да направи опит да отнеме живота си, не му се струваше нито невероятно, нито печално, в този конкретен случай той дори бе склонен да окачестви подобна развръзка като милостива. Госпожица Уедърел беше роб на опиума и опиатът я държеше в подчинение тъй, както царедворците държат в подчинение малоумен цар, а тя щеше да брани престола ревниво до смъртта си.

Справедливо е да отбележим, че от седемте добродетели Шепард предпочиташе класическите четири. Той беше добре запознат с християнското учение за прошката, но само като верую за изучаване и следване. Без да петним вярата му, тук само ще подчертаем, че човек първо трябва да помоли за прошка, за да знае как да я даде, а тъмничарят нито веднъж в живота си не беше осъзнавал необходимостта да поиска опрощение. Той се молеше за душата на госпожица Уедърел, както и за душите на всички жени и мъже под свое попечителство, ала молитвите му бяха по-скоро израз на дълг, отколкото на надежда. Шепард вярваше, че душата обитава тялото и следователно поругаването на тялото е посегателство срещу душата: съдена според това самобитно богословие, една обикновена уличница наистина не би имала кой знае какъв шанс, а на това отгоре Анна Уедърел беше недохранена, носеше следите от лошото отношение към себе си и като цяло представляваше жалка гледка. Той не ѝ желаеше да гори в ада, но тайно в себе си вярваше, че спасението ѝ е невъзможно.

Съдбата на душата на госпожица Уедърел и начинът, по който младата жена се беше опитала да я определи завинаги, не го интересуваха, още по-малко го интересуваха прелестите на тялото ѝ. В това отношение Шепард се различаваше от повечето мъже в Хокитика, които (както след седем часа Гаскоан щеше да отбележи пред Муди) от половин месец не говореха за нищо друго. Изчерпеха ли първата тема, подемаха втората, после се връщаха пак към предишната и това редуване им осигуряваше храна за дълги разговори.

Лулата на Нилсен беше угаснала. Той очука чашката о бюрото, за да изтърси пепелта, и след това се зае да я пълни отново.

— Струва ми се, че Алистър Лодърбак възнамерява да промени нещата — рече той, като развърза със свободната ръка кесията с тютюна. — Стига да го изберат, разбира се.

Шепард се подвоуми, но в крайна сметка попита:

— Следите ли кампанията?

Зает с кесията, търговецът не забеляза колебанието му. При появата на тъмничаря се беше уплашил и затова в началото се беше държал отбранително, ала той рядко оставаше задълго смутен. Теорията на Шепард за закона беше възбудила и поласкала ума му и той беше възвърнал душевното си равновесие. Отвличащите вниманието ритуали около пълненето на лулата — борбата с изтънелите, износени кожени връзки, сухият аромат на тютюна — го бяха успокоили. Без да вдига поглед, Нилсен отговори:

— Да, следя я. Чета речите всеки ден, и то с изострено внимание. В момента Лодърбак е тук, в Хокитика, нали?

— Да, тук е — кимна Шепард.

— Според мен той ще спечели — рече търговецът, като стри между пръстите си щипка тютюн. — „Литълтън Таймс“ го подкрепя.

— Вие лично цените ли го?

— Тунели и железница, това са неговите послания, нали? Прогрес, цивилизация и така нататък. Струва ми се, че вашето мислене напълно съвпада с неговото.

Той драсна клечка кибрит.

Тъмничарят не отговори, изглеждаше потънал в размисъл. После каза:

— Нямам навика да споделям политическите си възгледи в чужди кабинети, освен ако не бъда поканен, господин Нилсен.

— О, моля ви, заповядайте — отвърна любезно търговецът и размаха клечката, за да я угаси.

— С ваше позволение — наклони Шепард голямата си глава — ще кажа следното. И аз смятам, че Лодърбак ще спечели изборите не само за парламента, но и за длъжността управител на провинцията. Той има изключително обаяние, а връзките му със законодателните среди и Съвета говорят много за характера и уменията му.

— Всъщност ще му е за втори път да го изберат — прекъсна го Нилсен, който често обсъждаше политиката в чужди кабинети и за момент забрави, че е дал право на събеседника си да говори свободно. — Познат е.

— Познат е в собствения си кръг — уточни тъмничарят. — Той е верен на Кентърбъри и неговите тунели и железници, както вие се изразихте, са тунелът край Литълтън и проектът за железница между Крайстчърч и Дънидин. Като управител на провинция той ще насочи всички свободни средства към този тунел и към тази железница, както и би следвало, ако иска да спази обещанията, дадени по време на кампанията.

— Може и да сте прав за това, но като депутат той ще представлява Уестланд…

— Лодърбак е от Уестланд само по мандат — прекъсна го Шепард. — Не го виня за това, аз лично ще гласувам за него, господин Нилсен, но той не познава живота на златотърсачите.

Нилсен като че ли се канеше да вметне още нещо, само че тъмничарят не му даде възможност и продължи, повишил леко глас:

— Така стигаме до работата, поради която идвам при вас. Имам подкрепата на губернатора да започна строежа на нов затвор — не в досегашния лагер, а на един хълм северно от града. Сигурно си спомняте, че пътят до Хокитика е изграден от затворници? И аз възнамерявам да постъпя по същия начин, да използвам труда на мъжете под мое попечителство, за да построя затвора на Гледка.

Тази идея отговаряше напълно на представата за възмездие, която Нилсен имаше, и той се усмихна.

— Само че, както вече отбелязахте — продължи Шепард, — Алистър Лодърбак съсредоточава усилията си върху транспорта, в обръщението си към Съвета той призовава за използването на затворнически труд за строителството и поддръжката на пътя за Крайстчърч. Маршрутът през Алпите е все още опасен, не е удобен за ездач, камо ли за кола.

— И управителят на провинцията има окончателната дума по въпроса, така ли? — попита Нилсен. — Затворниците не са ли ваши, за да ги използвате, както намерите за добре?

— Уви, не. Те са мои само за да ги пазя.

В този момент влезе служителят с дървена табла с кафе. Той не беше на себе си от вълнение, тъй като търговецът рядко приемаше посетители, още по-малко с такава тайнствена слава като Причард (известен с опиума си) и Шепард (известен със съпругата си). Чиновникът беше подредил каничката с кафе и чашките изключително внимателно върху таблата и я носеше с щръкнали настрани лакти и изправен гръб. Нилсен кимна одобрително — не беше обичайно служителят да му приготвя кафе, — но му беше приятно да си представя какво впечатление ще остави това у госта. Служителят остави таблата на шкафчето до стената и вдигна каничката да напълни чашите. Надяваше се двамата да продължат разговора, докато е в стаята, и затова се стараеше да налива бавно, загледан в недоволно плаващите люспици от цикорията, която беше добавил към кафеените зърна за икономия: с грозния си мазен слой те разваляха ефекта от старанието му.

Шепард се обади зад него:

— Между другото, господин Нилсен, какво знаете за Емъри Стейнс?

Кратко мълчание.

— Знам, че е изчезнал — отвърна накрая Нилсен.

— Да, изчезнал е — кимна тъмничарят. — Никой не го е виждал от половин месец. Много странно.

— Не го познавам добре — измънка търговецът.

— Така ли?

— Той е просто познат, не ми е приятел.

— Аха.

Нилсен се прокашля и изведнъж избухна:

— Още ли се мотаеш, Албърт?

Чиновникът пусна каничката.

— Да оставя ли подноса, господине?

— Да, да, върви си, за бога! — извика Нилсен.

Пое грубо подадената му чаша и разля кафето в чинийката, а след това я тресна на бюрото тъй, че тя издрънча. Чиновникът поднесе втората чаша на Шепард, който изобщо не посегна към нея, а кимна безмълвно да я сложи пред него.

— Ще говоря направо — поде тъмничарят, след като разочарованият Албърт затвори вратата. — Възнамерявам веднага да пристъпя към строежа на затвора, така че когато Лодърбак встъпи в длъжност, работата да е доста напреднала. Съзнавам, че отстрани това може да се възприеме като опит да попреча на успеха на кампанията му. Затова дойдох при вас, тъй като разчитам както на услугите, така и на дискретността ви.

— От какво имате нужда? — попита предпазливо Нилсен.

— От строителни материали и десетина-дванайсет общи работници, които да се захванат с изкопаването на основите — отвърна Шепард и посегна да извади от вътрешния си джоб плановете. — Мога да ви предложа обичайния процент комисиона. Парцелът вече е закупен и одобрен. Ето архитектурната скица.

Търговецът пое от грамадната му ръка листа и започна да го разгъва.

— Това е оригиналът, така ли? Имате ли копие?

— Да, това е оригиналът. Няма копие. Не го оставям без надзор и винаги го нося у себе си, разбира се.

— Разбира се — кимна Нилсен и посегна към очилата си.

— Причината да се обърна към вас — продължи тъмничарят, — а не към Кокран или Морисън, или някой друг от конкурентите ви, които — простете за откровеността — са в по-добро финансово състояние, се дължи отчасти само на славата ви на оправен мъж. — Нилсен вдигна поглед. — Позволете ми да говоря откровено. Въпросът е щекотлив, знам, ще се постарая да бъда тактичен. До ушите ми достигнаха сведения, че от продажбата на имуществото на господин Кросби Уелс сте прибрали комисиона на стойност няколкостотин лири. — Търговецът отвори уста, но Шепард вдигна ръка. — Не казвайте нищо, което би могло да ви злепостави, докато не ме изслушате докрай. Нека първо ви разкрия какво знам аз. Трупът мина през полицейския лагер, преди да бъде погребан, а тъй като покойникът нямаше нито близки, нито приятели, опелото беше извършено при нас. Беше ми оказана честта да разпозная тялото и да присъствам, докато лекарят го преглежда за следи от наранявания. Доктор Гилис заключи, че смъртта е причинена от злоупотреба с алкохол, и с моите нищожни познания не бих оспорвал мнението му. Доктор Гилис обаче изключително внимателно изследва съдържанието на стомаха и вътрешностите и откри не само храна и алкохол, а и следи от лауданум, макар и в твърде малки количества. С две думи, не смятам, че Кросби Уелс е бил отровен от друго освен от алкохол. Още преди опелото земята и дъскорезницата на Уелс бяха продадени. Имотът, както знаете, беше иззет от банката и беше продаден незабавно на господин Едгар Клинч — сделката е напълно законна и все пак не може да не пробуди любопитство скоростта, с която бе извършена смяната на собствеността. Доколкото знам, след това вие сте били нает да разчистите къщата и да продадете вещите на покойника срещу комисиона в размер на процент от приходите, приели сте тази задача и сте открили голямо количество злато (къде беше скрито, в тенекията с брашно ли?) на обща стойност четири хиляди лири. Достатъчно пари, за да се върне човек в родината, както се казва. Към този момент, господин Нилсен, сте можели да си заминете за дома благодарение на хубавата комисиона, ала това начинание явно е било осуетено от появата на вдовицата на господин Уелс. Тя пристигна седмица след погребението, но навреме, за да оспори продажбата на имуществото и всяка сделка, последвала от нея. Както вече споменах, не вярвам Кросби Уелс да е бил отровен. Но също така не вярвам скритото злато да е било негово, още по-малко — на вдовицата му. Нейната поява е поредното странно събитие в история, която и без това е твърде странна за моя вкус. — Той замълча за миг. — Нещо от изброеното дотук да е невярно? Може и да не отговаряте, ако желаете.

— Възнамерявате да ме изнудвате ли? — прошепна Нилсен.

— В никакъв случай — отвърна тъмничарят. — Ала едва ли бихте отрекли, че цялата тази работа вони.

— Да, така е.

— Не съм детектив — продължи Шепард — и нямам наклонности към тази област. Не ме вълнува особено какво знаете. Но държа да построя затвора и виждам възможност и двамата да извлечем изгода от създалото се положение.

— Слушам ви, господине.

— Вдовицата Уелс е подала иск да оспори продажбата на имуществото на покойния си съпруг. Разглеждането му ще отнеме месеци, така е при всички съдебни дела, а междувременно парите ще бъдат оставени под запор в банката. Предполагам, че накрая продажбата ще бъде обявена за нищожна и ако не се разкрие някаква машинация, вдовицата ще прибере съкровището. Случайно или не, през последните месеци аз имах няколко срещи с Кросби Уелс и той със сигурност не е споменавал да е женен — нито пред мен, нито пред другите, с които говорих.

Нилсен си представи котка, която побутва дребно мишле с лапа, но без да си пуска ноктите. Не беше виновен — не беше направил нищо незаконно — и въпреки това се чувстваше виновен, чувстваше се впримчен, все едно е извършил ужасяващо престъпление насън и при събуждането си е намерил възглавницата си окървавена. Беше сигурен, че всеки момент тъмничарят ще го изобличи — и той не знаеше още за какво престъпление. Коя беше думата, използвана от Причард? Съучастник. Да, чувстваше се именно съучастник.

Като малък беше откраднал веднъж едно копче от ковчежето със скъпоценности на братовчед си. Копче за ръкавел от военна униформа, медно на цвят и с гравирано слабо тяло на лисица, която тича с разтворени лапи и наострени уши. Копчето беше изпъкнало и в единия край потъмняло, сякаш собственикът е имал навика да го гали и с времето блясъкът там се е изличил. Братовчедът Магнъс беше болен от рахит и краката му бяха разкривени в коленете, щеше да умре скоро и затова не беше длъжен да споделя играчките си с другите деца. Но Нилсен така копнееше за копчето, че една нощ се прокрадна на пръсти, докато Магнъс спеше, отвори ковчежето и взе копчето, дълго обикаля из тъмната детска стая, опипваше го и се радваше на тежестта му, прокарваше пръст по тялото на лисицата, усещаше как месингът поема топлината на ръката му, ала накрая нещо го завладя, не точно угризения, а смазваща умора, празнота, и той го върна на мястото му. Братовчедът Магнъс така и не разбра. Никой не узна за случилото се. Въпреки това в продължение на месеци, години, дори на десетилетия след смъртта на братовчеда Магнъс тази кражба беше като треска, забита в сърцето на Нилсен. Той виждаше пред очите си огряната от луната детска стая всеки път, щом споменеше името на братовчед си, изчервяваше се без причина, понякога се сепваше или изругаваше, когато се сетеше за онзи момент. Защото, макар да съдим за човека по неговите действия, по изреченото или стореното от него, той съди себе си по това, което е готов да стори, което е искал да изрече или да направи, и тази присъда е неизбежно обременена не само от широтата и границите на въображението му, но и от постоянно променящата се мяра на съмнението и самоувереността му.

— По моя преценка продажбата ще бъде обявена за нищожна най-рано през април — продължи с обясненията Шепард все така строго и сериозно. — А междувременно, по-точно незабавно, предлагам да вложите цялата сума от вашата комисиона в строежа на затвора.

Нилсен изненадано вдигна вежди.

— Но парите не са мои — рече той за втори път този следобед. — Те са вече прибрани де юре, ако не и де факто. След като съдът приеме искането на вдовицата и продажбата бъде анулирана, ще трябва да върна комисионата до последното пени.

— Съветът ще ви възстанови парите заедно със съответната лихва — рече тъмничарят. — Затворът се финансира с държавни средства и когато дойде време да върнете комисионата, аз ще мога да изтегля пари от банката и да ви ги дам. Ще изготвим договор, вие ще посочите условията си. Вложението ви ще е напълно сигурно.

— Щом разполагате с държавно финансиране, защо изобщо ми предлагате тази схема? За какво са ви тези четиристотин лири?

— Вашите пари са налични, те представляват частно вложение. Финансирането от Съвета е одобрено, но парите още не са отпуснати. За да влезе тази сума по сметката на затвора, трийсетима чиновници ще си предават напред-назад един куп книжа през трийсет бюра. Ще стане март-април и изборите ще са минали.

— И Лодърбак ще е дръпнал затворниците за своите начинания.

— Да, плюс немалка част от бюджета на областта.

— Добре — кимна търговецът. — Да речем, че се съглася и вие получите своя затвор. Споменахте, че и двамата ще извлечем изгода.

— Да, разбира се! — възкликна Шепард. — Вие ще имате работа, господин Нилсен. Ще получите обичайната си комисиона за наемането на работниците, за желязото, за дървения материал, за пироните и всяка дреболия. Съвсем законна печалба — ето това ще е вашата полза.

Нилсен не можеше да възрази срещу този довод (от месеци не беше сключвал договор, който да му донесе такъв приход), но го смущаваше начинът, по който Шепард беше отправил предложението си. Тъмничарят беше използвал думата „убийство“ и беше нарекъл това престъпление „тънко“, беше изчакал влизането на Албърт, за да попита за Емъри Стейнс пред свидетел, а докато предаваше хронологията по случая с Уелс, не беше допуснал търговецът да го прекъсне, уж да не би да сподели нещо, което да го свърже с престъплението, като така внушаваше, че подозира подобна възможност. Шепард се държеше с домакина си като с виновен човек.

— А какво ще стане, ако не приема предложението ви? — попита Нилсен.

Тъмничарят разтегли устни в рядко срещана усмивка, чието въздействие беше плашещо.

— Вие упорствате да възприемате предложението ми като изнудване — рече той. — За мен това е необяснимо.

Нилсен не издържа дълго погледа му.

— Ще ви отпусна заема и ще предложа услугите си срещу съответната комисиона — заяви той с тих глас и придърпа архитектурните планове към себе си. — Изчакайте малко, моля, за да си отбележа какви материали ще са ви необходими.

Тъмничарят кимна и най-сетне посегна към кафето, което изстиваше на бюрото пред него. Подхвана чинийката внимателно, в огромната му ръка порцеланът изглеждаше невероятно крехък, все едно беше достатъчно Шепард да стисне юмрук, за да стрие на прах чашката. Пресуши на една глътка кафето и остави обратно чинийката на същото място. След това пъхна отново лулата в устата си, скръсти ръце и зачака. Неравномерното дращене на молива на Нилсен беше единственият звук в стаята.

— Ще ви напиша чек в понеделник сутринта — обеща търговецът, след като пресметна окончателната сума. — Може да пуснем обява за поръчка в понеделнишкия брой на вестника, аз ще изпратя бележка на Льовентал. Най-добре е работниците да се съберат тук, на тържището, точно в десет, за да подпишат договорите, това ще даде възможност повече хора да прочетат вестника и да разпространят новината. До обяд в понеделник, ако времето позволява, може да започнем работа.

Шепард бе присвил очи.

— Льовентал ли казахте? Бен Льовентал? Евреинът?

— Да — премига Нилсен. — Няма как да пуснем обявление без вестника. Освен ако не предпочитате листовки или афиши, но всички четат „Таймс“.

— Надявам се, разбирате, че инвестирането на вашата комисиона следва да си остане само между нас?

— Естествено, господине. — Миг мълчание. — Давам ви честната си дума — добави търговецът и веднага съжали за избраната фраза.

— Може би не е зле да впишем такава клауза в договора — подхвърли Шепард. — За всеки случай.

— Може да имате вяра на дискретността ми — рече Нилсен и отново се изчерви.

— Надявам се да е така — отвърна тъмничарят, изправи се и протегна десница.

Нилсен също стана и двамата си стиснаха ръцете.

— Господин Шепард — обади се изведнъж той, когато гостът се обърна към вратата. — Това, което говорихме преди, за дивото и цивилизацията, за стария и новия свят…

Лицето на Шепард беше безизразно.

— Да?

— Любопитно ми е да разбера как гледате през тази призма на всичко това — имуществото на Уелс, съкровището, вдовицата му.

Тъмничарят размишлява дълго, преди да отговори.

— Парите дават възможност за цялостно преобразяване, господин Нилсен — рече той накрая. — Намери ли късче самородно злато, човек може да си купи нов живот. А цивилизованият свят не предлага подобен шанс.

След като Шепард си тръгна, Нилсен дълго размишлява над предложението на тъмничаря. В ума му беше покълнало съмнение. Струваше му се, че е изтървал нещо, все едно беше намерил вързана кърпичка, смачкана на топка в джоба на стара жилетка, и колкото и да се напъваше, не можеше да си спомни какво е трябвало да му подскаже тя, каква задача е имал да свърши, нито пък къде е бил, когато е направил възелчетата и я е прибрал до сърцето си. Барабанеше по бюрото напрегнато, подръпваше реверите си. Дъждът плющеше по прозореца. Сивите сенки в стаята се издължиха, слънцето беше скрито от облак.

Изведнъж той скочи, отиде до вратата и я открехна.

— Албърт! — извика през пролуката.

— Да, господине — отвърна Албърт от приемната.

— Кросби Уелс, онзи, дето го намериха умрял…

— Да?

— Кой откри тялото? Припомни ми.

— Били са няколко души, господине.

— Каква точно беше историята?

— Пишеше го във вестника, господине. Да го потърся ли, за да го донеса?

— Не, кажи ми каквото си спомняш.

— Групата спряла да се освежи и намерила господин Уелс още топъл, доколкото си спомням, господине. Седял на кухненската маса, пишеше във вестника.

— А името? — настоя Нилсен, макар че вече се беше сетил.

Изведнъж му прималя и той облегна глава на рамката на вратата.

— Кандидатът за депутат от Уестланд, господине — отговори Албърт. — Онзи от Кентърбъри. Запознахте се миналата седмица в „Звездата“. Алистър Лодърбак.

Десетина минути по-късно Нилсен се появи на прага на приемната и свали цилиндъра си с толкова силен плясък, че чиновникът подскочи на стола. Търговецът беше хванал бастуна си заплашително по средата, сякаш се канеше да го размаха като тояга. Лицето му беше бледо. Той се отправи към вратата и Албърт извика след него:

— Ако някой ви потърси, да го пратя ли в „Нонпарей“?

— Не, не ме безпокой. Ако някой ме потърси, кажи му да изчака. Или по-добре да дойде пак в понеделник — отвърна рязко Нилсен, без да се обръща.

Подмина бараката на капитана на пристанището и продължи по вълнолома, стигна до обичайната си гостилница на ъгъла, но не се отби, а пристегна палтото и се насочи навътре към сушата, към находищата на Кънери.

Полунощ в Скорпион

След като си тръгна от кантората на Нилсен, Джоузеф Причард не се отправи към лабораторията си на улица „Колингуд“. Насочи се към „Скарата“, една от шейсетте-седемдесетте странноприемници на „Гуляйджийска“, разположена в най-оживения ѝ участък. В нея (благодарение на жълтия си корниз и декоративните капаци на прозорците „Скарата“ имаше ведър вид дори и в дъжда) пребиваваше Анна Уедърел и макар да не ѝ беше в навика да приема посетители в този час на деня, на Причард пък не му беше в навика да съобразява делата си с чуждите предпочитания. Той се качи по стъпалата и нахлу вътре, без дори да кимне на златотърсачите, които седяха в редица на верандата, вдигнали крака на парапета, и дялкаха тресчици, изстъргваха мръсотията под ноктите си и плюеха тютюн в калта. Те го изгледаха насмешливо и щом вратата се затръшна зад гърба му, заваляха шеговити коментари колко ли е загорял аптекарят, че да бърза така.

Причард не беше виждал от седмици Анна. Беше разбрал за опита ѝ за самоубийство от Дик Манъринг, който от своя страна беше преразказал сведенията, дадени му от Ах Сук, китаеца, който държеше пушалнята за опиум в Кънери. Анна често посещаваше китайското селище и затова мнозина я наричаха Анна Китайската — това прозвище накърняваше репутацията ѝ в някои кръгове и подсилваше популярността ѝ в други. Причард не беше нито в единия, нито в другия лагер — той не проявяваше никакъв интерес към частния живот на околните — и затова новината, че уличницата е любимка на Ах Сук и че разминалата ѝ се на косъм смърт е докарала китаеца почти до истерия, не породи у него нито любопитство, нито отвращение. (Манъринг не говореше китайски, но знаеше няколко йероглифа — метал, искам, смърт, — които бяха достатъчни да завърже разговор с помощта на тефтерчето си, пожълтяло от употреба и тъй запълнено с драсканици, че той можеше да отправя дълбокомислени послания само като прелисти назад страниците и посочи с пръст стар спор, сметка или сделка.)

Причард се беше засегнал, че Анна не го е потърсила. Все пак той беше аптекар и южно от река Грей беше единственият доставчик на опиум за западния бряг на Кентърбъри. Точно от такъв специалист имаше нужда тя, трябваше да му се обади, да потърси съвет. Причард не вярваше Анна да е направила опит да посегне на живота си, според него това беше невъзможно. Беше сигурен, че е била принудена да вземе опиата против волята си или че той нарочно е бил примесен с друго, за да ѝ причини вреда. Аптекарят се беше опитал да прибере остатъка от опиума от китайската пушалня, за да го изследва за следи от отрова, но Ах Сук беше твърде ядосан, за да изпълни молбата му, и ясно заяви (отново чрез Манъринг) решимостта си никога повече да не купува от него. Причард не обърна никакво внимание на заплахата — разполагаше с достатъчно голяма клиентела в Хокитика и продажбата на опиум носеше много малка част от приходите му, — но професионалното му любопитство към случилото се все още не бе задоволено. Затова сега се налагаше да разпита самата Анна.

Когато аптекарят влезе, съдържателя на странноприемницата Клинч го нямаше и самата тя изглеждаше празна и запусната. След като очите му свикнаха със сумрака, той различи помощника на Клинч, който се беше облегнал на тезгяха и четеше стар брой на „Лийдър“, като едновременно произнасяше шепнешком думите и ги следеше с пръст по редовете. Движението на ръката му беше излъскало дървото и то сияеше като намазано с олио. Момчето вдигна глава и му кимна. Докато минаваше край него, аптекарят му подхвърли един шилинг, то го хвана във въздуха, захлупи го отгоре на дланта си и извика след него:

— Ези!

Причард, който вече беше поел нагоре по стълбите, се изсмя рязко. Когато се чувстваше обиден, ставаше груб, а в момента беше направо озлобен. Коридорът беше пуст, но въпреки това аптекарят долепи ухо до вратата на Анна Уедърел и се ослуша, преди да почука.

Харалд Нилсен правилно се беше досетил, че отношенията на Причард с блудницата са доста по-сложни от неговите, но заключението му, че аптекарят е влюбен в нея, беше погрешно. Всъщност вкусът на Причард към жените беше съвсем ортодоксален, даже момчешки. Той по-скоро би хлътнал по доячка, отколкото по уличница, колкото и да е грозна доячката и колкото и да е красива уличницата. Аптекарят ценеше чистотата и простотата, скромните рокли, тихия глас, покорността и почти пълната липса на стремеж за себеизява, с други думи, точно обратното на това, което представляваше той. Идеалът му за жена беше негова пълна противоположност: тя трябваше да знае това, което той не знае, и да е спокойна тогава, когато той не е. Спътницата в живота му трябваше да е нещо като котва, гледана отгоре, откъм повърхността, лъч светлина, утеха и благословия. С крайностите и опияненията си Анна Уедърел твърде много приличаше на него. Не че я мразеше заради това, по-скоро я съжаляваше.

Като цяло Причард рядко отваряше дума за нежния пол. Не му беше приятно да разговаря за жени с други мъже, според него този навик издаваше незрялост и склонност към самохвалство. Заради мълчанието му приятелите го смятаха за твърде благовъзпитан, а жените го намираха за загадъчен и непроницаем. Той не беше грозен, имаше солидна професия и можеше да мине за желана партия, ако не беше толкова отнесен в работата си и се появяваше по-често в обществото. Причард обаче ненавиждаше големи смесени групи, в които мъжът е длъжен да действа като представител на своя пол и закачливо да изтъква пред очите на всички събрали се своите предимства. В подобна обстановка ставаше скован и раздразнителен. Предпочиташе по-задушевна компания и имаше малко приятели, на които беше верен до смърт, както беше верен по свой си начин на Анна. Близостта, която изпитваше към нея, се дължеше главно на това, че мъжът не е длъжен да обсъжда блудниците си с другите: уличницата е личен въпрос, пиршество, на което се наслаждаваш сам. Ето това уединение търсеше аптекарят у Анна. За него тя беше самота и дори когато беше с нея, той не я допускаше до себе си.

Причард беше обичал истински веднъж като млад, ала вече бяха минали шестнайсет години, откакто Мери Мингис стана Мери Фъркин и замина за Джорджия да живее сред червената пръст на памучните поля (както си го представяше той) — невероятна скука, дължаща се на богатството и безоблачните небеса. Дали е жива, дали господин Фъркин все още е на този свят, дали е родила деца, дали е губила рожби, дали е запазила красотата си, или не, той не знаеше. За него тя си оставаше Мери Мингис. За последно я беше видял като двайсет и пет годишна девойка, облечена в скромна муселинена рокля на цветчета и със сплетени на венец къдрици, без никакви накити по пръстите и китките — тя го прие седнала под прозореца, когато той отиде да се сбогуват.

„Джоузеф — беше му казала на раздяла Мери и после той си го записа в тефтерчето, за да не го забрави, — Джоузеф, ти никога не си бил в мир с доброто. Хубаво, че не легнах с теб. Така ще си спомняш с обич за мен.“

Той чу от другата страна на вратата забързани стъпки.

— А, ти ли си? — рече вместо поздрав Анна.

Беше разочарована, явно очакваше друг. Причард влезе безмълвно и затвори вратата. Анна се дръпна и пристъпи в светлото очертание пред прозореца.

Носеше траур, но от старомодната кройка на роклята (извити на камбана поли и повдигната талия) и от избелелия цвят на плата Причард се досети, че дрехата не е била шита за нея, сигурно ѝ я бяха дали или по-вероятно е била намерена изхвърлена на брега след някое корабокрушение. Подгъвът беше отпуснат и като лентичка над пода минаваше три пръста по-тъмна ивица. Странно беше да видиш уличница в траур, все едно гледаш издокарал се пастор или дете с мустаци, помисли си Причард.

Мина му през ума, че до този миг е виждал Анна само в светлината на лампата или на луната. Сега кожата ѝ изглеждаше прозрачна, дори синкава, а под очите потъмняваше до лилаво като рисунка с акварел на тънка хартия, върху която боите са се разтекли. На външен вид тя беше, както би се изразила майката на Причард, ръбата. Челото ѝ беше високо, брадичката — остра. Носът беше тесен, геометричен, някой скулптор би го пресъздал с четири движения: едно плъзване на длетото от лявата страна, едно от дясната, едно отгоре и едно отдолу. Устните бяха тънки и макар че очите ѝ бяха с нормална големина, Анна гледаше на света подозрително и в тях твърде рядко се мяркаше кокетство. Бузите ѝ бяха хлътнали, отдолу се показваха костите като ръб на барабан под здраво опънатата мембрана на кожата.

Предишната година тя беше заченала, това състояние беше сгряло восъчните ѝ бузи и беше изпълнило с плът костеливите ръце и тогава Причард я харесваше повече: закръгленият корем, налетите гърди, скрити под метри тюл и тънък лен, тези тъкани я омекотяваха, придаваха ѝ лекота. Само че малко след пролетното равноденствие, когато вечерите се удължаваха и дните ставаха по-светли, а слънцето с часове висеше, алено и ниско, над Тасманово море, преди да се гмурне в червените води, Анна пометна. Малкото телце на детето беше увито в парче басма и погребано в плитък гроб на Гледка. Аптекарят не се бе осмелил да отвори дума пред нея за починалото дете. Не я посещаваше редовно и когато отидеше при нея, не ѝ задаваше въпроси. Но се беше разплакал скришом, когато научи за случилото се. В Хокитика имаше толкова малко деца, брояха се на пръстите на едната ръка. Човек закопняваше за детска глъч така, както копнее да чуе позната реч, напомняща за дома, или да зърне на хоризонта обичан кораб.

Той я чакаше да заговори.

— Не можеш да останеш — рече тя. — Имам среща.

— Няма да се бавя. Исках да попитам дали си добре.

— О — избухна Анна, — от разпити ми е дошло до гуша! Буйният ѝ отклик го изненада.

— Отдавна не съм идвал при теб.

— Така е.

— Но те видях на улицата веднъж, малко след Нова година.

— Градът е малък.

Причард пристъпи към нея.

— Ухаеш на море.

— Глупости. Не съм се къпала в морето от седмици.

— На буря тогава. Както когато някой се прибере при снежна виелица и от него лъха на студ.

— Какво ти става?

— Какво да ми става?

— Защо говориш така? Поетично!

— Поетично ли?

(Причард имаше лошия навик в разговорите си с представителки на другия пол да отговаря на въпросите им с въпрос. Веднъж преди години Мери Мингис се беше оплакала от това.)

— Сантиментално. Надуто. Както и да е, няма значение. — Анна придърпваше нервно маншета си. — Вече съм здрава. И няма смисъл да задаваш следващия си въпрос. Не съм имала никакво намерение да си навредя. Исках просто да изпуша една лула, както винаги, след това заспах и се събудих в затвора.

Той се подпря на тоалетката.

— И оттогава не те оставят на мира.

— Нито за миг.

— Горката.

— Съжалението е още по-неприятно.

— Е, в такъв случай няма да те съжалявам. Ще бъда жесток.

— Както искаш.

Струваше му се, че тя говори вяло и насилено, и това го ядоса, той се почуди дали да го покаже, но в крайна сметка си напомни, че е дошъл с определена цел. За да подразни Анна, попита:

— И кой е клиентът?

Тя се извърна изненадано.

— Моля?

— Каза, че имаш среща. С кого?

— Не е с клиент. Ще ходя с една дама за шапки.

Аптекарят изсумтя.

— Чувал съм за кодекса на честта на уличниците. Няма нужда да лъжеш.

Анна го оглеждаше все едно от голямо разстояние, сякаш той беше точица на хоризонта, далечен обект, който постоянно се смалява. След това рече бавно, като да говореше на дете:

— А, значи не си чул. Сложих край на това.

Причард вдигна вежди и за да прикрие изненадата си, се изсмя.

— И вече си почтена жена, така ли? Шапки и цветя по первазите, а? Ръкавици на улицата?

— Поне докато съм в траур.

Отговорът ѝ, изречен тихо, с достойнство, го накара да се засрами за смеха си и в гърдите му се надигна гняв.

— А какво ще каже Дик? — попита той, имаше предвид работодателя ѝ Дик Манъринг.

Анна му обърна гръб.

— Не е доволен.

— Не се и съмнявам!

— Не желая да го обсъждам с теб, Джо.

Той настръхна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Нищо особено. Просто не желая да мисля за него.

— Зле ли се държи с теб?

— Не — отвърна тя. — Не особено.

Причард имаше богат опит с уличниците. Познаваше префърцунените, които се преструваха на изненадани и говореха с пискливи надменни гласчета, пълничките, които бяха отзивчиви, по всяко време на годината носеха рокли с ръкави до лактите и се обръщаха към всеки с „момко“, пияниците, алчни, мърморещи, с ожулени червени кокалчета и воднисти очи, Анна обаче принадлежеше към друга категория, категорията на неразгадаемите, които бяха ту вяли и отпуснати, ту възхитително очарователни, тяхното държание говореше за такова върховно нещастие, за такова съвършено и абсолютно страдание, че то се проявяваше като достойнство, като спокойствие. Анна Уедърел не беше просто тъмна Индия, тя беше самата тъмнина, булото ѝ. Тя е безмълвен оракул, помисли си Причард, не познава нито мъдростта, нито покварата, каквото и зло да е сторил, изрекъл или видял човек, то не може да я трогне, тъй като не надминава онова, което е изпитала на гърба си.

— Защо не ме потърси? — попита той, искаше му се поне в нещо да я обвини.

— Кога?

— Когато не ти беше добре.

— Бях в затвора.

— А след това?

— Какъв смисъл имаше?

— Можеше да ти спести куп неприятности — отвърна аптекарят кисело. — Ако ме беше повикала да дам показания в съда, щях да докажа, че опиумът е бил примесен с нещо друго.

— Знаеш, че е бил примесен?

— Подозирам. Как иначе, Ан? Освен ако…

Анна отново се дръпна от него, този път направи крачка към леглото и стисна металната топка на таблата. При движението ѝ той отново усети уханието на море. Беше изненадващо силен. Причард едва овладя подтика да пристъпи към нея, да я последва, да вдиша пак мириса. Усещаше солта, желязото, тежкия металически вкус на буря… на надвиснали облаци, на дъжд. И не само на море, а и на кораб. Миризма на катран и въжета, на уталожен прахоляк от измитата палуба, на насмоления брезент на платната, на восък от свещите. Устата му се изпълни със слюнка.

— Примесен — повтори Анна, приковала поглед в него. — Кой би го направил?

(Може би беше просто спомен от подобно усещане, случаен отглас, който изведнъж изпълва тялото и след това също толкова бързо отминава. Той го прогони от ума си.)

— Не вярвам, че не ти е хрумвало — рече той, намръщен озадачено.

— Е, да. Но не помня нищо.

— Абсолютно нищо?

— Освен как седнах с лулата. Запалих я. После нищо.

— Бях убеден, че не си имала намерение да се самоубиеш. Ти не си от хората, които биха посегнали на живота си.

— Кой знае — въздъхна тя, — понякога на човек му минават какви ли не мисли.

— Да, понякога — съгласи се прекалено бързо Причард.

Чувстваше се победен, направи крачка назад.

— Нямам представа дали опиумът е бил примесен с друго.

— Ако изследвам остатъка, ще мога да ти кажа дали е така. Заради това дойдох. Искам да откупя от теб това, което е останало, за да го проверя. Ах Сук отказва да говори с мен.

Тя присви очи.

— Искаш да го изследваш или да го подмениш?

— Какво намекваш?

— Може да се опитваш да заметеш следите си.

Причард пламна от възмущение.

— Какви следи?

Анна не отговори и той повтори:

— Какви следи?

— Ах Сук смята, че може ти да си сложил вътре отровата — рече тя и го погледна предпазливо.

— Така ли? Има много по-лесни начини да те пратя на оня свят, ако искам да те видя мъртва.

— А ако си искал да видиш мъртъв него?

— И да го изгубя като клиент? — Причард сниши глас. — Виж, не твърдя, че изпитвам братски чувства, но не деля нищо с жълтите. Чуваш ли ме? Няма причина да им желая злото. Абсолютно никаква.

— Миналия месец някой пак е срязал въжетата на палатката му. Всичките му вещи са подгизнали.

— Какво, да не мислиш, че съм го направил аз?

— Не.

— Какво тогава? Хайде, говори, Анна! Какво?

— Според него си замислил нещо.

— Какво, да убивам китайци ли? — изсумтя аптекарят.

— Да — кимна Анна. — И не е толкова нелепо, колкото го изкарваш.

— Така ли? Успял е да те спечели на своя страна, а?

— Не, не. Аз смятам…

— Ти ме смяташ за сприхав старец — прекъсна я Причард. — Да, знам. И аз наистина съм сприхав старец, Анна. Но не съм убиец.

Самоувереността, която за миг ѝ беше вдъхнала живец, угасна също толкова бързо, колкото и се беше появила. Анна се отдръпна отново и отстъпи встрани към прозореца, ръката ѝ се вдигна към плетената на една кука дантела на яката и я заподръпва разсеяно. Аптекарят се поуспокои. Жестът ѝ му беше познат, не беше неин, можеше да принадлежи на всяка жена.

— Както и да е — рече помирително той. — Както и да е.

— Не си толкова стар.

Искаше му се да я докосне.

— А и това с лауданума, внезапната смърт на Кросби Уелс — въздъхна Причард. — Още една загадка, която не ми дава мира.

— Какъв лауданум?

— Под леглото му е била намерена стъкленица с лауданум. Моя.

— Запушена или отворена?

— Запушена. Но пълна наполовина.

Тя като че ли се заинтригува.

— Твоя ли? Какво имаш предвид, че е била лично твоя или че е била купена от теб?

— И двете — отвърна Причард. — Но не от Кросби. На него не съм му продавал и драм.

Анна се почеса замислено по бузата.

— Странно.

— Горкият Кросби Уелс — подхвърли той в опит да разведри обстановката. — Приживе никой не му обръщаше внимание, а сега…

— Кросби… — поде Анна и изведнъж се разплака.

Причард не пристъпи към нея, не я притисна в обятията си да я утеши. Гледаше я как търси в ръкава кърпичка и чакаше, скръстил ръце зад гърба. Тя не плачеше за Кросби Уелс. Дори не го познаваше. Плачеше за себе си.

Разбира се, помисли си той, сигурно е неприятно да те съдят за опит за самоубийство, да те разпитват и да пишат за теб във вестника като куриоз, да те одумват по време на закуска и докато играят билярд, все едно душата ти е обща собственост, някакво общо дело. Причард я гледаше как си бърше носа и прибира с тънки пръсти кърпичката. Не, не беше само изтощение, беше съвсем друго страдание. Тя изглеждаше не просто измъчена, сякаш се беше стопила наполовина.

— Не обръщай внимание — рече Анна, като се овладя. — Не ми обръщай внимание.

— Ако можех да хвърля поглед на едно късче… — рече Причард.

— От кое?

— От опиума. Ще ти го платя. Няма да го подменя, искам само малко парченце, не е задължително да ми даваш всичкото.

Тя поклати глава и в това рязко движение Причард най-сетне долови кое е различно у нея. Пристъпи напред, прекоси с три бързи крачки разстоянието и я сграбчи за ръкава.

— Къде е? — попита той. — Къде е опиумът?

Анна се дръпна.

— Изпуших го. Снощи изпуших последното късче.

— Не си!

Причард се втурна след нея, хвана я за рамото и я обърна. Забучи палец под брадичката и повдигна главата ѝ нагоре, за да надзърне в очите ѝ.

— Лъжеш! Очите ти са бистри.

— Изпуших го — повтори Анна и бутна ръката му.

— На Сук ли го върна? Той ли го прибра?

— Изпуших го. Както винаги.

— Стига, Ан! Не лъжи.

— Не лъжа.

— Изпушила си примесен с отрова опиум и очите ти са бистри като вода?

Тя го изгледа подозрително.

— Откъде знаеш, че е бил примесен с отрова?

— Дори и да не е бил…

— Сигурен ли си, че е бил примесен? Сигурен ли си?

— Не съм сигурен и не знам абсолютно нищо за тази проклетия! И освен това не ми харесва тонът ти! — извика Причард. — Искам просто да получа остатъка, за да го изследвам, по дяволите!

Анна отново се беше съживила.

— И кой е сложил отровата вътре, Джо? Кой се е опитал да ме убие? Кой според теб?

Аптекарят махна с ръка.

— Може да е бил Ах Сук.

— Обвиняваш мъжа, който обвинява теб? — Тя се засмя. — Гузен негонен бяга!

— Опитвам се да ти помогна! — заяви ядосано Причард. — Опитвам се да ти помогна!

— Нямам нужда от помощта ти! Не желая да ми помагаш! За последен път ти казвам: не съм искала да се самоубивам, Джо, и в опиума не е имало никаква отрова!

— Тогава как ще обясниш, че се озова полумъртва насред пътя за Крайстчърч?

— Не мога да го обясня!

Едва сега на лицето ѝ, безизразно до този момент, се изписа някакво чувство: страх, гняв.

— Онази нощ си изпушила една лула, както винаги, така ли?

— И всеки ден, откакто ме пуснаха от затвора.

— И днес ли?

— Не. Снощи беше за последно. Казах ти вече.

— По кое време снощи?

— Късно беше, към полунощ.

Причард едва се сдържа да не се изплюе в краката ѝ.

— Не ме прави на глупак! Виждал съм те под въздействието на опиума, виждал съм те и да се съвземаш. В момента си трезва като монахиня.

Лицето ѝ се отпусна като дрипа.

— Щом не ми вярваш, отивай си.

— Няма да си тръгна. Няма!

— Върви по дяволите, Джо Причард!

— Ти върви по дяволите!

Тя отново се разплака. Причард ѝ обърна гръб. Къде ли го криеше? Отправи се към гардероба, отвори го и затършува вътре. По закачалката висяха рокли. Фусти. Кюлоти, оръфани и захабени. Кърпички, шалове, корсети, чорапи, обувки. Нищо. Прехвърли се към тоалетката, там върху пукната порцеланова чиния беше поставена газена лампа, на чийто пламък уличницата навярно загряваше опиума, до нея имаше подплатени ръкавици, гребен, игленик, отворен пакет сапун, бурканчета с крем и пудра. Той ги взимаше едно по едно и после грубо ги връщаше по местата им, идеше му да обърне цялата стая наопаки.

— Какво правиш? — попита Анна.

— Криеш го и не искаш да ми кажеш защо!

— Не ми пипай нещата.

Той се изсмя.

— Твоите скъпоценности, а? Спомени от едно време?

Измъкна рязко чекмеджето на тоалетката и го обърна. На пода се посипа водопад от дрънкулки. Монети, ибришимчета на дървени макари, панделки, облечени копчета, шивашки ножици. Три коркови тапи от шампанско. Мъжка четка за бръснене, отмъкната от някого. Кибрит, банели. Билетът от пътуването ѝ до Нова Зеландия. Парчета плат. Огледало със сребърно покритие на гърба. Причард разбута купчината. Намери лулата на Анна, с нея трябваше да има и малка кутийка или пък кесийка, в която, увито във восъчна хартия, да е пъхнато парчето опиум като бонбон, купен от магазин. Той изруга.

— Звяр! — подхвърли Анна. — Отвратителен си.

Причард не ѝ обърна внимание, взе лулата.

Беше китайска направа, издълбана от бамбук и дълга колкото ръката му от лакътя до китката. Чашката беше на пет-шест сантиметра от края, издадена като топка на дръжка на врата, и беше прикрепена с метално седло към дървото. Причард я претегли в ръка, държеше я, както флейтист държи флейта. Подуши я. По ръба на чашката имаше черни наслагвания, значи някой я беше използвал, и то неотдавна.

— Доволен ли си? — попита Анна.

— Дръж си езика зад зъбите. Къде е иглата?

— Ето там.

Анна посочи в жалката купчина разпилени вещи на пода парче плат, през което беше забодена дълга игла за коса със зацапан с черно връх. Аптекарят подуши и нея. След това пъхна иглата в отвора на чашката и зачовърка.

— Ще я счупиш.

— И така ще ти направя услуга.

(Причард презираше страстта на Анна към опиата — но защо ли? Самият той беше пушил опиум много пъти. Включително в схлупената колиба на Ах Сук в Кънери, по чиито стени китаецът беше окачил източни тъкани, за да укроти полъха на течението, тъй че скъпоценните му лампи да не примигват от вятъра.)

Той хвърли лулата настрани, направи го нехайно, тъй че чашката се удари в пода и издрънча.

— Звяр! — повтори Анна.

— Аз съм звяр, така ли?

Посегна към нея, всъщност не искаше да я удари, а само да я сграбчи за раменете и да я разтърси, докато не му каже истината. Само че се забави, тя се отскубна и за трети път този следобед ноздрите му се изпълниха с плътния солен мирис на океана — необичайно съчетан с металния вкус на студ, — все едно през лицето го беше зашлевил порив на вятъра, все едно над главата му се беше раздрало платно, все едно се задаваше буря. Той спря нерешително.

— Дръпни се! — извика Анна. Беше вдигнала ръце пред лицето си, пръстите ѝ бяха свити в хлабави юмручета. — Сериозно говоря, Джоузеф. Няма да търпя да ме наричаш лъжкиня. Остави ме на мира и си върви.

— Щом ме лъжеш, значи си лъжкиня.

— Дръпни се!

— Кажи ми къде си го скрила.

— Дръпни се!

— Няма да мръдна оттук, докато не ми кажеш къде е! — кресна той. — Кажи ми, празноглава пачавро!

В отчаянието си отново посегна към нея, очите ѝ заблестяха гневно, тя бръкна в пазвата си и извади малък пистолет от онези с един патрон. Изглеждаше миниатюрен, едва ли беше по-дълъг от показалеца на Причард, но от две крачки разстояние можеше да пробие гърдите му. Той инстинктивно вдигна ръце. Пистолетът беше обърнат наопаки, дулото му сочеше нагоре, към брадичката на Анна, и тя трябваше да го завърти, за да го хване хубаво, само че не беше на себе си и в този миг едновременно се случиха три неща. Аптекарят отстъпи и се спъна в края на ратановата черга, вратата се отвори рязко и някой извика, Анна се поизвърна натам, направи крачка и се простреля в гърдите.

Изстрелът от малкия пистолет прозвуча глухо, не стряскащо, а като плющене на платно високо над палубата. Като ехо, сякаш истинският изстрел е бил произведен някъде далече и този слаб звук е само негов отклик. Причард се завъртя глупаво на пети, застана с гръб към Анна и с лице към новодошлия. В ума му като че ли се беше спуснала мъгла и през нейното було той видя, че току-що влезлият мъж е Обер Гаскоан, секретарят на съда. Причард не го познаваше добре. Преди три седмици секретарят беше дошъл в лабораторията му с оплаквания от лошо храносмилане и сега, колкото и да беше нелепо, аптекарят се сети за онзи случай и се зачуди дали тинктурата му е помогнала, както беше обещал.

За част от секундата — или пък изобщо не беше изминало никакво време — не помръдна никой. След това Гаскоан изруга гръмогласно, втурна се напред и се надвеси над тялото на блудницата. Завъртя главата ѝ настрани и пистолетът падна на пода. По бялата ѝ шия нямаше и драскотина, нямаше кръв, Анна дишаше. Тя вдигна ръце към гърлото си.

— Глупачка! Ах, каква глупачка! — извика Гаскоан. В гласа му се долавяше хрип, сякаш той едва сдържа сълзите си. Сграбчи дантелената ѝ яка с двете си ръце и я раздра. — Не е имало куршум, нали? Напълнила си фишека с парченца восък, така ли? Искаш да ни изкараш ангелите! Какво, по дяволите, разиграваш?

Анна опипваше гърдите си, пръстите ѝ объркано обикаляха по кожата. Очите ѝ бяха ококорени.

— Халосен патрон, така ли? — обади се Причард.

Наведе се и взе пистолета.

Той беше топъл, във въздуха се усещаше мирис на барут. Само че не се виждаше нито празна гилза, нито дупка. Боядисаната стена зад Анна беше гладка и съвсем същата, нямаше и драскотина. Двамата мъже се огледаха — взряха се в стената, в пода, в Анна. Уличницата сведе очи към гърдите си. Причард поднесе пистолета към нея, като го остави да провисне глупаво на показалеца му, и Гаскоан го взе. Умело го отвори и надникна в цевта. След това се обърна към Анна.

— Кой го е заредил? — попита строго той.

— Аз — отвърна смаяно тя. — Мога да ви покажа другите патрони.

— Покажи ги. Дай да ги видим.

Тя се надигна, отиде при шкафчето до леглото и след миг се върна с тенекиена кутия, в която върху парче амбалажна хартия се търкаляха седем патрона. Гаскоан ги докосна с върха на пръста си. След това ѝ подаде пистолета.

— Покажи ни как си го заредила. Направи го точно по същия начин.

Анна кимна сковано. Отвори оръжието и пъхна патрона в цевта. След това щракна да се затвори, запъна петлето и подаде на Гаскоан заредения пистолет. Изглеждаше уплашена до смърт, смаяна, отнесена. Секретарят на съда взе пистолета, отстъпи няколко крачки, вдигна го и стреля в леглото. Изстрелът прозвуча точно като предишния — този път отдолу се чуха уплашени викове и забързани стъпки — и тримата се вгледаха в постелята. Във възглавницата се виждаше кръгла дупка с тъмнеещи краища, където топлината беше прогорила плата, отвътре се бяха разлетели перушинки, които сега се спускаха обратно на прозирен покров, Гаскоан пристъпи и дръпна възглавницата. Опипа дюшека, както Анна беше опипала шията си за рана, и след миг изсумтя доволно.

— Там ли е? — попита Причард.

— Само драскотина — отвърна Гаскоан, докато проверяваше с върха на пръста си дълбочината на дупката. — Тия дамски пистолетчета не струват особено.

— Но къде е…

Аптекарят още не можеше да се окопити. Имаше чувството, че езикът му се е удебелил.

— Какво е станало с първия? — подсказа секретарят.

Всички се взряха във втората гилза, която лежеше разкривена в ръката му. След това Гаскоан се обърна към Анна и на Причард му се стори, че двамата като че ли обменят мисли безмълвно, с очи.

О, колко тежко е да наблюдаваш как твоята блудница се споглежда с друг мъж! На аптекаря му се искаше да я презре, но не можеше, чувстваше се объркан, замаян. Ушите му звънтяха.

Анна се обърна към него.

— Ще слезеш ли да кажеш на Едгар, че съм си играла с пистолета или съм го почиствала и без да искам, съм натиснала спусъка?

— Него го няма — отвърна Причард.

— Кажи на помощника му тогава. И на всеки, когото срещнеш. Иначе ще се качат да разпитват, а не желая шумотевица. Моля те.

— Добре, отивам — отвърна той. — А после…

— После си върви — рече твърдо тя.

— Дай ми това, за което дойдох — помоли тихо той, като хвърли поглед към Гаскоан, който беше свел тактично глава.

— Не мога да го направя, Джоузеф. Не мога да ти дам това, което искаш. Моля те, върви си.

Той отново се вгледа в очите ѝ. Бяха зелени, с плътен тъмен кръг около ириса и с обсипани със сияйни сиви петънца зеници. От месеци не беше виждал очите ѝ бистри, от месеци не беше виждал зениците ѝ свити, а не размазани черни петна, все едно забулени от сън. Тя не беше под въздействието на опиума, в това нямаше и капчица съмнение. Значи беше лъжкиня и може би дори крадла. А и срещата с този Гаскоан. Поредната тайна. Поредната лъжа. Щяла да ходи на пазар за шапки, друг път!

Ала Причард установи, че не може да разпали наново гнева си. Чувстваше се посрамен. Все едно той беше натрапникът, нахлул в стаята и прекъснал задушевна сцена между Анна и Гаскоан. Срамът му беше силен и детински, усещаше се като пареща горчилка в гърлото. Той се завъртя на пети и излезе. На прага посегна към дръжката на вратата и бавно затвори, като ги наблюдаваше през стесняващата се пролука.

Гаскоан се раздвижи още преди бравата да щракне. Обърна се към Анна, разпери ръце и тя падна в обятията му, бледата ѝ страна се облегна на извивката на шията му. Той я прегърна здраво през кръста и тялото ѝ се отпусна, секретарят я повдигна леко, тъй че пръстите на краката ѝ едва докосваха пода, а той сведе глава и отпусна буза на косата ѝ. Челюстта му беше стисната, очите му бяха отворени, дишаше шумно през носа. Гледащият ги от прага Причард се чувстваше невероятно самотен. Струваше му се, че никога не е обичал и никой никога не го е обичал. Затвори вратата колкото се може по-тихо и пое надолу по стълбите.

— Ще позволите ли да ви прекъсна с един въпрос?

— Разбира се, заповядайте.

— Бихте ли ми показали как точно госпожица Уедърел е държала пистолета?

— Веднага. Ето така, ръката ѝ лежеше ето тук. Аз стоях встрани от нея, долу-горе на това разстояние, на което сега е господин Манъринг, а тялото ѝ беше извърнато ето така.

— И ако изстрелът е бил произведен съгласно очакванията ви, какво нараняване би получила госпожица Уедърел?

— Ако извади късмет, в рамото. В противен случай малко по-долу. Може би право в сърцето. В лявата половина на гърдите… Странното обаче е, че дори и патронът да е бил халосен, тя пак трябваше да е обгорена от барута или най-малкото роклята ѝ трябваше да е почерняла. Изобщо не можахме да разберем какво е станало.

— Благодаря ви. Извинявайте, че ви прекъснах.

— Искате ли да споделите нещо с нас, господин Муди?

— Да, ще го направя, но след като чуя края на разказа.

— Прощавайте, ала изглеждате някак не на себе си.

— Добре съм. Моля ви, продължете.

Следобедът още не беше превалил, когато Причард се върна в дома си на „Колингуд“, а на него му се струваше, че е много по-късно, даже вечер, тъй като само това би обяснило умората, която изпитваше. Влезе през аптеката отпред и известно време се занимава да подравнява ремъците за точене на бръсначи с ъглите на лавиците и да подрежда различните шишенца тъй, че да са успоредни на ръба на витрината, но в един момент усети, че вече не го свърта на едно място, закачи на вратата бележка, подканваща клиентите да дойдат отново в понеделник, заключи и се скри в лабораторията.

На тезгяха лежаха няколко рецепти за приготвяне, но невиждащият поглед на аптекаря ги подмина, без да ги забележи. Той свали сакото си, окачи го на кука до печката и по навик си върза престилката на кръста. След това дълго стоя, зареял очи в нищото.

Думите на Мери Мингис го бяха омагьосали, те бяха неговото пророчество, неговото проклятие. „Ти никога не си бил в мир с доброто“, беше казала тя, той го беше записал и с това беше направил тъй, че да се сбъдне. Превърна се в отхвърлен мъж, защото тя го отхвърли, защото го изостави. Вече беше на трийсет и осем, а повече нито веднъж не се влюби, докато другите мъже имаха любовници и съпруги. Причард прокара дългия си показалец по гърлото на едно шишенце с хапчета на тезгяха. Тя беше на деветнайсет. За него тя беше Мери Мингис.

В ума му изплува една фраза на баща му: „Избереш ли лошо име за кучето си, и то ще бъде лошо“. („Запомни го, Джоузеф“ — беше казал той, сложил ръка на рамото на сина си, докато с другата притискаше новородено кутре към гърдите си, на следващия ден Причард кръсти палето Кромуел и баща му кимна одобрително.) И като си припомни думите му, аптекарят си помисли: това ли направих със себе си, със съдбата си? Аз ли съм кучето от пословицата на баща ми? Ала това не беше въпрос.

Той седна и разпери длан върху тезгяха. Мислите му се върнаха пак към Анна. Тя твърдеше, че не е имала намерение да се самоубива, и за това Причард напълно ѝ вярваше. Животът ѝ беше труден, ала Анна си имаше своите радости и не беше склонна към прояви на насилие. Аптекарят смяташе, че я познава добре. Не можеше да си представи тя да посегне на живота си. И все пак какво му беше отговорила? Че понякога на човек му минават какви ли не мисли. Да, въздъхна тежко той, понякога на човек му минават какви ли не мисли.

Анна употребяваше опиум отдавна. Правеше го почти всеки ден и беше свикнала с въздействието му върху тялото и съзнанието. Причард не знаеше друг път да е губила съзнание толкова дълго, че да дойде на себе си чак след дванайсет часа. Съмняваше се това да е станало случайно. И ако, както твърдеше, тя наистина не бе смятала да отнема живота си, то оставаха само две възможности: или е била упоена от друг и е била използвана за някаква нечестива цел, а след това е била захвърлена на пътя за Крайстчърч, или (кимна замислено той) блъфираше. Да. Беше излъгала за опиума, спокойно можеше да лъже и за свръхдозата. Но с каква цел? Кого прикриваше? И защо?

Лекарят в Хокитика беше потвърдил, че в нощта на четиринайсети януари Анна наистина е взела голямо количество опиум, неговите показания бяха публикувани в „Уест Коуст Таймс“ ден след процеса. Възможно ли бе тя да е успяла да го заблуди или по някакъв начин да го убеди да сложи фалшива диагноза? Причард се замисли. Анна беше останала повече от дванайсет часа в затвора и през това време всякакви хора се бяха опитвали да я свестят, а десетки други я бяха наблюдавали. Нямаше как да ги заблуди всички. Човек не може да се преструва, че е в безсъзнание. Дори и една уличница не може да е толкова добра актриса.

Добре, може би все пак опиатът е бил отровен. Аптекарят обърна длани и се загледа в завъртулките по меките възглавнички на пръстите си — едната ръка беше като огледален образ на другата. Допреше ли пръсти, ръцете му бяха като съвършено отражение една на друга, както когато човек докосне с чело огледало. Причард се приведе да погледне отблизо завъртулките. Той самият със сигурност не беше прибавял никакви примеси към опиата, а и не вярваше да го е направил Сук. Сук харесваше Анна. Не, беше изключено Сук да е искал да ѝ навреди. А това означаваше, че опиатът е бил отровен или преди Причард да закупи цялата пратка, или след като Анна е взела своята доза от Ах Сук.

Аптекарят доставяше всичките си опиати от един източник, Франсис Карвър. Сега насочи мислите си към него. Капитанът беше лежал в затвора и затова му се носеше лоша слава, ала с Причард винаги се беше държал любезно и почтено и аптекарят не виждаше основания Карвър да му желае — на него и на търговията му — злото. Не знаеше дали капитанът питае лоши чувства към китайците, но със сигурност не работеше с тях. Доставяше единствено на него.

Двамата се бяха запознали преди седем месеца в един игрален дом на „Гуляйджийска“. Причард беше запален комарджия и една вечер, докато се подкрепяше между игрите на покер с халба бира и пресмяташе наум загубите си, срещу него се настани мъж с белег на лицето. В проява на любезност аптекарят го попита дали обича картите и какво го води в Хокитика. Двамата се разговориха и не след дълго Причард посочи занаята си. Карвър наостри уши, остави чашата и обясни, че имал отдавнашна връзка с бивш служител на Източноиндийската компания, който притежавал в Бенгал плантация с опиумен мак. Ако аптекарят се нуждаел от опиум, Карвър можел да му гарантира доставки с ненадминато качество и в неограничено количество. Към този момент Причард не разполагаше с никакви запаси от опиум с изключение на няколко слаби тинктури лауданум, които беше закупил от един пътуващ шарлатанин, затова без колебание благодари, стисна ръката на капитана и се съгласи да се видят на сутринта, за да уточнят условията на сделката.

Оттогава Карвър му беше продал общо към килограм и половина опиум. Отказваше да му доставя повече от половин килограм на курс, тъй като (съвсем откровено беше обяснил) предпочитал да държи аптекаря „на къса каишка“, за да не му дава възможност да препродава големи количества и да трупа печалба от посредническата си дейност. (Като продаваше опиум на Ах Сук, Причард всъщност правеше точно това, но Карвър не беше в течение на споразумението му с китаеца, тъй като рядко се задържаше в Хокитика и аптекарят не си беше направил труда да го осведоми.) Опиумът пристигаше във вид на смола, опакована в хартия и прибрана в тенекиена кутия като тези, в които се съхраняваше чай.

Причард взе от тезгяха едно парцалче и захвана да чисти мръсотията под ноктите си, като разсеяно отбеляза, че са станали за изрязване.

Дали Карвър би посмял да примеси опиума с отрова, преди да му го достави? Причард можеше да стрие смолата и да я направи на лауданум, можеше да я продаде на малки дози на различни клиенти или пък да я използва за собствена употреба. Вярно, че Карвър и Анна бяха в обтегнати отношения, той веднъж я беше пребил от бой. Но дори и да искаше да я убие с опиума, нямаше как да е сигурен, че част от него ще стигне в нейните ръце. Причард въртеше между пръстите си топченце кал. Не, абсурдно беше да приеме, че някой би разчитал на план с толкова много неясноти. Карвър може и да беше негодник, но не беше глупак.

След като отхвърли това предположение, аптекарят се насочи към второто: опиатът да е бил примесен с отрова, след като Ах Сук го е дал на Анна Уедърел. Не беше невъзможно някой да проникне в стаята ѝ в „Скарата“ и да пъхне нещо в опиума. Но въпросът отново беше защо. Защо му е било да слага отрова в опиума? Защо не е убил уличницата по друг, по-лесен начин, като я удуши, да речем, или ѝ счупи врата, или я пребие до смърт?

Признал поражението си, Причард насочи мислите си към нещата, които интуитивно знаеше, че са верни. Беше сигурен, че Анна Уедърел не е разкрила цялата истина за събитията от четиринайсети януари. Беше сигурен, че някой е използвал наскоро лулата, която тя криеше в стаята си. Беше сигурен също така, че тя самата е престанала да употребява опиум, очите и движенията ѝ показваха извън всякакво съмнение, че е трезва като монахиня. И тези непоклатими според него предпоставки налагаха само един възможен извод.

— По дяволите! — прошепна той. — Тя лъже… прикрива някого.

И така продължи целия следобед.

По някое време взе рецептите и поради липсата на друго занимание, което да отвлече мислите му, се залови за работа. Не държеше сметка за отминаващите часове, докато към настоящето не го върна тихо почукване на вратата в лабораторията. Той се обърна — с изненада отбеляза, че светлината е помръкнала и се спуска здрач — и видя на прага Албърт, служителя на Нилсен, задъхан и със смутено лице. В ръката си държеше писмо.

— А, бележка от Нилсен — рече Причард и се приближи.

Беше забравил за разговора си с търговеца и задачата, която му беше възложил: да намери златаря Кю и да го разпита за откритото в дома на Кросби Уелс злато. Саможивецът напълно му беше изхвръкнал от ума заедно с богатството, вдовицата и изчезналия Стейнс. Колко незабележимо се въртеше светът, когато човек потънеше сам в мислите си.

Аптекарят бръкна в джоба на престилката за монета, но Албърт се изчерви и като вдигна длани, за да покаже, че честта да донесе писмото е напълно достатъчна за него, извика:

— Не, господине, не!

Албърт беше сигурен, че това е най-вълнуващият ден в живота му. Преди няколко часа работодателят му се беше върнал от китайското селище в Кънери тъй превъзбуден, че на влизане едва не изтръгна вратата от пантите. Написа бележката, която чиновникът носеше, със страстта на симфоничен композитор, посетен от музата му. Запечата я лошо, покапа се с восък, изруга, връчи сгънатия дебел лист на Албърт и каза дрезгаво: „Причард. Занеси го колкото се може по-бързо“. В преддверието на лабораторията Албърт сви писмото на фуния и като напрегна очи, успя да различи няколко думи, които според него говореха за някакъв небивал заговор. И сега не беше на себе си от мисълта, че работодателят му е съучастник в престъпление.

— Добре, благодаря — рече Причард, като пое писмото. — Каза ли да изчакаш за отговор?

— Не държи на отговор, господине — отвърна той. — Но ми поръча да остана и да видя с очите си как ще го изгорите, след като го прочетете.

Аптекарят се изсмя. Това беше съвсем типично за Нилсен: първо увърта, после се оплаква, разтакава се, мъчи се да отхвърли всякаква отговорност, но щом се захване, щом почувства, че е важен участник и внушителна фигура, всичко се превръща в театрално представление, в мелодраматична пиеска, в която той тържествуващо се нагърбва с главната роля.

Причард се дръпна няколко крачки настрани (Албърт го изгледа разочаровано), разкъса печата и приглади листа на тезгяха. Бележката гласеше:

Луна в Телец, растяща

Въпросите, които онази сутрин Томас Балфор беше дошъл да зададе в Запасна банка, разпалиха любопитството на банкера Чарли Фрост и веднага след като търговецът си тръгна, той се захвана да проучва нещата. В ръката си още държеше документа за дяловете в златното находище „Аврора“, регистрирано на името на изчезналия Емъри Стейнс. „Аврора“, мислеше си Фрост, като почукваше със слабия си показалец по листа, „Аврора“… Беше сигурен, че наскоро е виждал някъде това име, само че не можеше да си спомни къде. Прибра документа, скочи от стола и се скри в помещението отзад, където бяха подредени множество папки с надпис по кожените гръбчета „Приходи по тримесечие“. Извади третото и четвъртото тримесечие на предишната година и се върна на бюрото да разгледа данните за находището.

Чарли Фрост беше човек с, така да се каже, оскъдна репутация, понеже като цяло беше тих, скромно облечен, безличен и несклонен да нарушава спокойствието си при каквито и да е провокации. Говореше бавно и предпазливо. Рядко се смееше открито и макар тялото му да беше слабо и отпуснато, банкерът винаги изглеждаше нащрек, сякаш държеше сметка за някое правило на етикета, което другите вече не спазват. Не обичаше да взима страна и да държи речи, даже в разговорите рядко изразяваше категорично мнение. Това не означаваше, че няма мнение или предпочитания, напротив, в личния си живот спазваше строго привичките си, а въжделенията му бяха съвсем конкретни. Истината бе, че банкерът си даваше сметка колко е важно да изглеждаш скромен. Познаваше скритата мощ на загадъчното (мощ, защото предизвиква у околните любопитство) и беше способен да измисля сложни стратегии за постигането на този ефект, но много внимаваше да държи в тайна този свой талант. При първа среща с него всеки си създаваше впечатлението, че той не е човек на действието, че в работата се оставя да го командват, в любовта — да го съблазнят, а насладите му са неизменно кротки.

Фрост беше само на двайсет и четири години и беше роден в Нова Зеландия. Навремето баща му беше високопоставен служител във вече разтурената Новозеландска компания и след като слезе от кораба край устието на река Хът и видя богатата равнина, която тепърва трябваше да бъде разпределена на парцели за продажба, веднага прати вест у дома съпругата му да го последва незабавно. Фрост не се гордееше с мястото си на раждане, тъй като тук бяха родени малцина бели и у него то будеше единствено срам. Никога не отваряше дума за детството си, което беше прекарал във влажна къща в долината Хът в безкрайно препрочитане на бащиния екземпляр на „Изгубеният рай“, единствената книга освен Библията в дома им. (На осем години Фрост можеше да повтори всяка дума на Бога, Сина и Адам, но не и на Сатаната, който му беше противен, нито пък на Ева, която смяташе за досадна слабачка.) Детството му не беше нещастно, ала той си го припомняше такова. Заговореше ли за Англия, слушателите оставаха с усещането, че родината му липсва много и той няма търпение да се завърне.

С рухването на Новозеландската компания старият Фрост едва не се разори и не загуби доброто си име. Обърна се за помощ към единствения си син. Чарли Фрост се хвана писар в Уелингтън и не след дълго получи предложение за място в банка в Ламбтън, което му носеше достатъчно, за да осигури на родителите си що-годе приемливи условия на живот. След откриването на златните залежи в Отаго младият мъж беше прехвърлен в Лорънс, като на заминаване обеща всеки месец да изпраща по-голямата част от заплатата си у дома и остана верен на думата си. Само че не се върна нито веднъж в долината Хът и не възнамеряваше да го прави някога. Чарли Фрост разглеждаше всичко през призмата на прихода и печалбата и не се хабеше да обръща внимание на другите, след като решеше, че е изпълнил дълга си. В Хокитика (беше последвал треската за злато от Лорънс към крайбрежието) изобщо не се замисляше за родителите си, сещаше се за тях само когато им пращаше ежемесечното писмо. Писането му тежеше, тъй като посланията на баща му бяха резки и от тях лъхаше на наранена гордост, а на майка му бяха пълни със смаяно мълчание, и тези чувства натъжаваха Чарли Фрост, макар и за кратко. След като изпратеше своя отговор, той накъсваше писмата им на лентички, за да си пали пурите с тях, като се стараеше да раздира листовете по дължина, за да направи абсолютно неясен смисъла, после ги изгаряше с пълно безразличие.

Фрост разлисти папката, за да намери документите за Кънери и кариерата край Хокитика. Данните бяха подредени по азбучен ред и „Аврора“ беше на второ място, под рудник с твърде оптимистичното за западното крайбрежие име „Августейшо лято“. Фрост се надвеси над страницата да прочете цифрите и нададе приглушен вик на изненада.

Първия месец, след като Стейнс се бе сдобил с находището, резултатите на „Аврора“ бяха много добри и възлизаха на почти сто лири, от август насетне обаче приходите драстично спадаха и — банкерът учудено вдигна вежди — накрая почти напълно секваха. Общата сума на печалбата от „Аврора“ за последното тримесечие беше само дванайсет лири. Една лира седмично! Това беше твърде странно за такъв обещаващ участък. Та една лира седмично едва покриваше режийните разходи за експлоатация, помисли си банкерът. Той се надвеси над папката. В документа пишеше, че „Аврора“ има само един работник. Името беше китайско, което означаваше, че заплатата му не е висока, но все пак той трябваше да получава поне обичайната дневна надница.

Чарли Фрост се намръщи озадачено. Според регистъра на собствеността Емъри Стейнс беше закупил „Аврора“ в края на миналата есен. Няколко седмици по-късно беше продал половината дял на небезизвестния Франсис Карвър и веднага след тази сделка находището изведнъж беше пресъхнало. Или „Аврора“ се беше оказала нерентабилна и без никаква стойност, или някой си беше поставил за цел нещата да изглеждат така. Банкерът затвори папката и се замисли. Погледът му се рееше над тълпата в салона: златотърсачи с нахлупени над очите шапки, закупчици, охранители с преплетени еполети. И изведнъж си спомни откъде му е познато името.

Той скочи и окачи на гишето табелка „Затворено“.

— Приключваш ли за днес? — попита го един колега.

— Май да — отвърна Фрост. — Мислех да отскоча да обядвам и да се върна, но…

— Бездруго до два няма да работим и с това приключва купуването за днес тук — рече колегата. Протегна се и после се потупа с две ръце по корема. — Ще се видим направо в понеделник, Чарли, няма проблем.

— Ами… — измърмори Фрост, впил поглед в цилиндъра си, сякаш не можеше да си обясни какво прави в ръката му. — Много мило, благодаря.

Когато Фрост почука на вратата, Дик Манъринг беше сам в кабинета си. При шума колито на магната изскочи изпод бюрото, после се втурна радостно към госта, опря предните си лапи в гърдите му, зинало с широко отворена уста, и зашиба развълнувано с опашка по пода.

— Чарли Фрост! Точно теб най-малко очаквах да видя — възкликна Манъринг, като избута стола назад. — Влизай, влизай, затвори вратата. Нещо ми подсказва, че каквото и да си дошъл да споделиш, ще е само за моите уши.

— Долу, седни! — заповяда Фрост на кучето, погали го по муцуната, намачка ушите му и накрая то доволно се отпусна на четири крака, върна се при господаря си, обърна се, легна, положи нос на предните лапи и тъжно изгледа изпод вежди банкера. Той затвори вратата, както беше помолен, и попита: — Как си, Дик?

— Как съм ли? — повтори Манъринг и разпери ръце. — Умирам от любопитство, Чарли. Нали знаеш колко съм любопитен? И сега ме измъчват сума ти въпроси. Разбра ли за Стейнс? Даже закарахме Холи до кариерата, макар че тя не е ловно куче. Дадохме ѝ да подуши една носна кърпа и тя хукна нанякъде, но после се върна с изплезен език. Да, много интересна работа. Надявам се да ми носиш някаква новина или ако не новина, то поне клюка. Боже мой, какви бяха тези две седмици! Свали си палтото, дай го насам, не се тревожи, че е мокро. Това е само вода, вече трябва да сме свикнали с проклетия дъжд.

Въпреки призивите му Фрост внимателно окачи палтото си така, че да не докосва връхната дреха на домакина и да не капе върху оставените под закачалката лъснати черни ботуши с пъхнат вътре калъп, за да запазят формата си. След това едва ли не без желание свали цилиндъра.

— Ужасен ден — рече той.

— Сядай, сядай — подкани го Манъринг. — Ще пийнеш ли едно бренди?

— Само ако ми правиш компания — отвърна Фрост, това беше правилото, което спазваше винаги когато ставаше дума за задоволяване на апетита и жаждата.

Настани се, отпусна длани върху коленете си и се огледа.

Кабинетът на Манъринг се намираше над салона на „Уелският принц“ и от него се разкриваше красива гледка към „Гуляйджийска“ и отвъд нея към открития океан, който се виждаше между отсрещните къщи като сивкавосиня или понякога зелена ивица, а днес, в дъжда, тя беше възжълта, водата отразяваше цвета на небето.

Помещението беше направено така, че да изтъква богатството на своя притежател, тъй като, освен че беше собственик на вариетето, Манъринг получаваше доходи и от своите уличници, игрални зали и множество златни находища. Във всички тези начинания проявяваше завидно умение да извлича печалба — най-вече от чуждите пороци — и обзавеждането го показваше ясно. Стените бяха облепени с тапети, шкафовете бяха лъснати, на пода имаше дебел турски килим, на етажерката за книги се мъдреше намръщен керамичен бюст в римски стил, под прозореца в малка витрина бяха подредени три черни пеперуди с размерите на детска длан. Зад бюрото висеше великолепен акварел, пейзаж в позлатена рамка, който показваше висока скала, сияйни слънчеви лъчи, лилавееща гора и в мъглявата далечина извита бледа дъга, изскачаща от облак. Според Чарли Фрост това беше едно класическо произведение на изкуството, което говореше добре за вкуса на магната. Обичаше да си намира причина да се отбива тук, така че да се настани точно в това кресло срещу картината и да си представя, че е на някое далечно прекрасно място.

— Да, какви две седмици — продължаваше да нарежда Манъринг. — И на всичкото отгоре най-добрата ми уличница обяви, че е в траур! Такава досада! Започвам да си мисля, че не е съвсем с всичкия си. А това ще е тежък удар. Най-добрата ти уличница да се смахне. Наистина тежък удар. Знаеш ли, че тя беше с Емъри онази нощ, когато той изчезна?

— Госпожица Уедърел е била при господин Стейнс? — попита изненадано банкерът, който беше отпуснал ръце върху резбованите подлакътници на креслото и с върховете на пръстите си следваше ажурните плетеници в дървото.

За Чарли Фрост красотата беше повече или по-малко равнозначна на изтънченост. Неговият идеал за жена предполагаше отдадена на своето усъвършенстване личност, овладяла женските изкуства на бродерията, свиренето на пиано, правенето на хербарий и така нататък, способна да пее хубаво, да чете наум и да не изразява никакво мнение, едно очарователно скъпоценно бижу, което обича най-вече да бъде обичано. Анна Уедърел не притежаваше нито едно от тези качества, ала признанието, че тя не отговаря на фантастичните пропорции на въображаемия му идеал, не означаваше, че банкерът не изпитва никакви чувства към нея или не задоволява потребностите си като останалите. Сега, щом си представи Анна и Стейнс заедно, изпита някакво смущение, едва ли не отвращение.

— О, да — рече Манъринг, после извади кристалната запушалка и разклати гарафата с брендито. — Плати за цялата нощ и подкупи пристава и всички, дето могат да отидат да му потропат на вратата! Да, заведе я в дома си! Не, не в някой долнопробен хотел! Беше непреклонен, искал нея, не Кейт, не Лизи, само Анна. А на другата сутрин нея я намират полумъртва, а от него няма и следа. Взе ми се акълът, Чарли! И разбира се, от нея една смислена дума не можеш да изкопчиш. Не помнела нищо преди събуждането си в затвора и като гледам глуповатата ѝ физиономия, съм склонен да ѝ вярвам. Тя е най-добрата ми уличница, Чарли, но тоя опиат е дяволска работа, сам дяволът пуши опиум. Искаш ли пура?

Фрост си избра от подадената му кутия и Манъринг се наведе да запали от въглените в камината лентичка хартия, само че тя се оказа къса, изгоря твърде бързо и пламъкът го опари по пръстите. Той изруга и я хвърли в огнището. Наложи се да откъсне нова лентичка от попивателна хартия и мина известно време, докато пурите на двамата задимят.

— Но всичко това е цвете в сравнение с неприятностите, които ти се стовариха на главата — добави Манъринг, след като се настани в креслото си.

Фрост се намръщи.

— Моите неприятности, както ги наричаш, са под контрол.

— Под контрол, друг път! — възрази магнатът. — След като вдовицата пристигна в четвъртък, целият град говори само за това! Ще ти кажа как изглежда тая работа отстрани. Все едно ти прекрасно си знаел за златото в дома на саможивеца и след смъртта му си се заел да придвижиш продажбата колкото се може по-бързо.

— Не е вярно — отрече банкерът.

— Отстрани изглежда, че и ти си замесен, Чарли — продължи Манъринг. — С Клинч изглеждате съучастници, и още как. Ще извикат съдия, нали знаеш? Ще изпратят някой от наказателния съд. Тия работи не отминават току-така. Ще ни призоват всички и ще ни разпитват къде сме били в нощта на четиринайсети януари и така нататък. И по-добре преди това да си сверим версиите. Не те обвинявам. Просто ти казвам как изглежда отстрани.

Магнатът често говореше така, сякаш чете кралска прокламация, тъй като неговото самомнение беше непоклатимо, властно и абсолютно. Той не можеше да гледа на света по друг начин освен като на свое владение и обичаше да се произнася от висотата на последна инстанция. В това отношение беше пълна противоположност на госта си, различие, което пробуждаше известно раздразнение у него, защото, макар да предпочиташе събеседниците да го гледат в устата, ставаше заядлив, ако сметнеше, че не са достойни за вниманието му. Винаги беше щедър с Чарли Фрост, споделяше с него брендито и пурите си и му подаряваше билети за партера за последното представление, но понякога спокойната вглъбеност на младия мъж му лазеше по нервите. Манъринг имаше навика да свежда околните до ролите им, определяше ги така, както се определя човек според занаята му, наричаше ги „доктора“ или „пристава“ и тези етиките, лепнати наум и неизговаряни на глас, описваха другите само чрез връзката им с него, защото точно по този начин възприемаше той познатите си: като отражение или затъмнение на неподправената му личност.

Магнатът, както вече беше отбелязано, беше изключително дебел. На младини беше набит, на трийсетина години вече имаше коремче, а когато стана на четирийсет, торсът му се беше сдобил с едва ли не кълбовидна форма и за свое удивление той се принуди да търси помощ при качване и слизане от коня. Но вместо да признае, че килограмите му са се превърнали в пречка за ежедневните дейности, Манъринг винеше подаграта, болест, от която никога не беше страдал, но която според него звучеше аристократично. Харесваше му да бъде взиман за благородник и това се случваше често, тъй като той ходеше с дълги бакенбарди, обичаше скъпите дрехи и кожата му беше бяла. Този ден вратовръзката му беше закрепена със златна игла, а жилетката му (чиито копчета едва се държаха под напора на телесата) беше с модерните ревери под ъгъл спрямо яката.

— Не сме съучастници — отвърна Фрост. — Нямам представа за какво говориш.

Манъринг поклати глава.

— Виждам, че си загазил, Чарли, виждам го ясно! И ти, и Клинч. Ако се стигне до процес — а има голяма вероятност това да стане, — ще се наложи да обясняваш защо толкова бързаше с продажбата на имуществото. Това е ключовият въпрос и е добре да се разберете предварително какво ще отговорите. Не казвам да лъжесвидетелствате, а че просто версиите ви трябва да съвпадат. За какво си дошъл при мен? За помощ ли? Да нямаш нужда от алиби?

— Алиби ли? За какво?

— Стига! — Магнатът размаха бащински пръст. — Не ми замазвай очите. Виж само колко бързо мина продажбата!

Банкерът отпи от брендито.

— Не бива да го обсъждаме тъй лековато. Особено когато са замесени и други лица.

(Това беше друга негова тактика: винаги да си дава вид, че не желае да говори.)

— Другите да вървят по дяволите! — възкликна Манъринг. — „Бива“ и „не бива“ също да вървят по дяволите! Хайде, изплюй камъчето! Говори!

— Ще ти кажа, но няма нищо незаконно — рече Фрост не без известно задоволство, понеже обичаше да изтъква невинността си. — Продажбата беше напълно законна и в нея няма нищо гнило.

— И как ще го обясниш тогава?

— Кое?

— Развоя на събитията!

— Съвсем лесно е за обяснение — отвърна той спокойно. — Един от първите, които са узнали за смъртта на Кросби Уелс, е бил Бен Льовентал, тъй като е отишъл да интервюира онзи политик веднага след пристигането му в града, за да пусне новината в сутрешния брой. А политикът, Алистър Лодърбак, идвал направо от дома на Уелс, той бил намерил тялото. И разбира се, разказал на Льовентал.

— Хитрец е този евреин — отбеляза с известно възхищение Манъринг. — Винаги на точното място в точното време, а?

— Сигурно — отвърна Фрост, защото не желаеше да се ангажира с конкретно мнение. — Та, както казах, Льовентал научил първи за смъртта на Уелс. Още преди лекарят да пристигне в дома на саможивеца.

— Но не той купи имуществото — обади се магнатът. — Земята.

— Да, обаче е знаел, че Клинч търси възможност за инвестиция, и е решил да му направи добро и да му съобщи новината, че скоро имуществото на Уелс ще бъде обявено за продан. На сутринта Клинч дойде при мен с готово капаро и изрази желание да купи имота. Това е всичко.

— Не, не е.

— Уверявам те.

— Мога да чета между редовете, Чарли — заяви Манъринг. — „Решил е да му направи добро“! От милостиво сърце, а? Точно Льовентал ли? Знаел е за златото! Двамата са забъркани заедно, Льовентал и Клинч. Залагам си шапката.

— Дори и да е така — сви рамене Фрост, — аз нямам нищо общо. И те уверявам, че продажбата на имуществото е напълно законна.

— Законна! Кой го твърди — банкерът! Но ти още не си отговорил на въпроса ми. Защо продажбата мина толкова бързо?

Фрост не трепна.

— Просто защото нямаше никакви бумащини. Кросби Уелс нямаше нищо, нито дългове, нито застраховка, нито завещание. Дори и документи нямаше.

— Нямал е и документи?

— В дома му не намериха нищо. Нито акт за раждане, нито билет, нито разрешително за добив на злато. Абсолютно нищо.

Манъринг завъртя пурата между пръстите си.

— Нямал е и документи — повтори той. — Какво мислиш за това?

— Не знам — рече пак банкерът.

Не обичаше да го притискат да споделя мнението си.

— Може някой да ги е изгорил. За да се отърве от тях.

Фрост се намръщи леко.

— Кой?

— А този политик, Лодърбак. Дето е открил трупа. Може той да е забъркан някак. Може той да е казал на Льовентал за скритото в къщата съкровище. Може да е видял златото, да го е споменал пред Льовентал и евреинът е пошушнал на Клинч! Не, в това няма смисъл — добави той, отхвърлил хипотезата си. — Не би спечелил нищо, нали? Евреинът също. Освен ако не са се разбрали да получат определен дял…

— Никой нищо няма да получи — обади се Фрост. — Златото е под запор в банката. Никой не може да го вземе. Поне докато не се изясни работата с вдовицата.

— А, да, вдовицата! — извика доволно Манъринг. — Това се вика обрат, нали? Какво ще кажеш за нея? Аз я познавам, но отбележи, само я познавам, нищо повече. Грийнуей е моминското ѝ име. Не съм чувал да я наричат госпожа Уелс, всички ѝ викаха Грийнуей. Хваща окото, нали, Чарли?

Банкерът сви рамене.

— Тя разполага със съответните документи. Ако брачното свидетелство се окаже законно, продажбата ще бъде обявена за нищожна и златото ще отиде при нея. Това е вече в ръцете на бюрократите.

— А харесва ли ти, това те питах.

Фрост се намръщи подразнено.

— Изглежда добре. Намирам я за доста красива.

Той пъхна пурата в ъгълчето на устата си и я стисна здраво, което му придаде леко напрегнат вид.

— Да, тя е красавица — закима магнатът. — Красавица и половина! Върти мъжете на малкия си пръст! Предполагам, че така е станало и с горкия Кросби Уелс, и на него му е завъртяла главата като на всички останали.

— За мен бракът им е пълна загадка — призна младият мъж. — Какво би могъл да предложи старец като Кросби Уелс дори и на една невзрачна жена, да не говорим за красавица? Не мога да си обясня какво я е привлякло, макар че ми е напълно ясно какво е привлякло него.

— Забравяш за златото — размаха пръст Манъринг. — Най-силният афродизиак на света! Не ще и съмнение, че се е омъжила за стария Кросби заради парите му. А след това той ги е скрил и тя е нямало какво да прави, освен да го чака да умре. Нима може да има друго обяснение? След като тя се появи толкова бързо след смъртта му. Все едно я е очаквала, а? О, Лидия Уелс е хитруша! Тя държи под око петачетата и не изпуска от ръцете си лирите. Би се подписала под някоя хартийка само ако това ще ѝ донесе печалба.

Фрост не отговори веднага, тъй като думите на магната го бяха подсетили за причината за посещението му и той искаше да посъбере мислите си, преди да оповести за какво е дошъл. В следващия миг обаче Манъринг избухна в смях и стовари юмрук на бюрото си.

— Ето това е! — извика той радостно. — Сигурен бях! Бях сигурен, че си сгазил лука, и също така бях сигурен, че ще те разкрия! За какво точно става дума, а? Какво престъпление си извършил? Какво те безпокои? Издаде се, Чарли, на челото ти го пише. Свързано е със съкровището, нали? Има нещо общо с Кросби Уелс.

Банкерът отпи от брендито. Не беше извършил никакво престъпление в тесния смисъл на думата, ала наистина нещо го безпокоеше и то наистина беше свързано със съкровището и с Кросби Уелс. Погледът му се плъзна над рамото на домакина към прозореца и той не отговори веднага, любуваше се на гледката и размишляваше как е най-добре да подходи.

След като откритото в дома на Уелс съкровище беше оценено от банката, Едгар Клинч беше направил на Фрост много елегантен подарък в знак на признание за ролята му в продажбата: чек на стойност трийсет лири. Получаването на този чек беше произвело изненадващо главозамайващ ефект върху Чарли Фрост, чиито приходи отиваха главно за издръжката на двама старци, които той не посещаваше и не обичаше. В обзелото го опиянение, което нямаше равно на себе си в досегашния му опит, младият мъж реши да пръсне цялата сума, и то веднага. Нямаше да осведоми родителите си за този неочакван златен дъжд и щеше да похарчи парите само за себе си. Размени чека за трийсет лъскави лири и с тях си купи копринена жилетка, игла с рубин, каса уиски, комплект исторически драми, подвързани с кожа, кутия вносни сладки и дузина носни кърпи с монограм, като инициалите му бяха извезани върху роза.

Лидия Уелс беше пристигнала в Хокитика няколко дни след този изблик на разточителство. Веднага, щом стъпи на сушата, тя отиде в Запасна банка и оповести намерението си да поиска анулиране на продажбата на къщата и имуществото на покойния си съпруг. Ако съдът уважеше иска ѝ, на свой ред Фрост трябваше да върне трийсетте лири. Нямаше как да продаде жилетката освен като втора ръка, книгите и иглата можеше да заложи, но за тях щеше да получи нищожна част от стойността им, касата с уиски вече беше начената, от сладките не беше останало нищо, а кой глупак би купил носни кърпи с чужд монограм? Всичко на всичко, ако имаше късмет, можеше да събере само около половината сума. Щеше да се наложи да се обърне към някой от многото лихвари в Хокитика и да помоли за заем, който щеше да изплаща в продължение на месеци или дори години, а най-лошото бе, че щеше да се види принуден да признае за случилото се пред родителите си. При тази мисъл направо му призляваше.

Ала той не беше дошъл при Манъринг да изповяда позора си.

— Не съм сгазил лука — отвърна банкерът рязко и премести поглед към домакина, — но предполагам, че някой друг го е сторил. Не вярвам златото да е принадлежало на Кросби Уелс. Според мен то е било откраднато.

Приведе се да тръсне пепелта и забеляза, че пурата му е угаснала.

— От кого? — попита магнатът.

— Точно за това дойдох да поговорим — отвърна Фрост. В джобчето на жилетката имаше кибрит и той прехвърли пурата в дясната ръка, за да го извади. — Днес ми направи впечатление нещо странно и исках да го споделя с теб. Става дума за Емъри Стейнс.

— О, и той е в кюпа, в това няма никакво съмнение — рече Манъринг и се отпусна на креслото. (Фрост се зае да разпалва пурата за втори път.) — Изчезна по същото време! Ясно е като бял ден, че е свързан с тази работа. Честно казано, не тая големи надежди за нашия приятел Емъри. Сред златотърсачите има една приказка: много хубаво не е на хубаво. Чувал ли си я? А Емъри Стейнс беше най-големият късметлия, когото съм виждал. И едва ли ще видя друг като него. За нула време се превърна от просяк в богаташ, и то без чужда помощ. Обзалагам се, че е бил убит, Чарли. Хвърлили са го в реката или в морето и отливът е отнесъл тялото му. На хората не им е приятно да гледат как някакво хлапе се издига. Няма трийсет, а вече богаташ. И особено ако го е постигнал с честен труд. Обзалагам се, че онзи, който му е видял сметката, е поне двайсет години по-възрастен от него. Най-малко двайсет. Готов ли си да се обзаложим?

— Съжалявам — измърмори Фрост и поклати едва-едва глава.

— А, да — отвърна разочаровано Манъринг, — ти не се обзалагаше, вярно. Ти си от благоразумните типове. Не хвърляш ези-тура, освен ако не си сигурен, че ще прибереш монетата в джоба си, а?

Банкерът не отговори, думите на домакина му бяха напомнили за трийсетте лири, които беше прахосал тъй безразсъдно. В следващия миг Манъринг извика:

— Хайде, не ме карай да чакам! — Той се беше посмутил, тъй като последната му забележка можеше да се приеме за обидна, и затова, за да отвлече вниманието, настоя с още по-голямо настървение: — Изплюй камъчето! Какво ти е направило впечатление?

Чарли Фрост обясни какво е установил сутринта: че Франк Карвър притежава половината дялове от „Аврора“ и че той и Емъри Стейнс са в пълния смисъл на думата съдружници.

— Да, знам — кимна Манъринг. — Но това е дълга история и си е лична работа на Стейнс. Какво значение има?

— Има, защото „Аврора“ е свързана с главоблъсканицата около Кросби Уелс.

Магнатът се намръщи.

— Как?

— Ще ти кажа.

— Слушам те.

Фрост всмука от пурата и издиша дима.

— Златото на Уелс мина през банката — рече той. — Така да се каже, през ръцете ми.

— И?

Дик Манъринг не можеше да търпи друг да е за дълго под светлината на прожекторите и имаше навика често да прекъсва събеседника си и да го подтиква да стигне до същината колкото се може по-бързо и с по-кратки думи. Фрост обаче не обичаше да го пришпорват.

— Ето кое е странното в цялата работа. Златото беше претопено, и то не от нас, в банката. Явно е било направено другаде, тайно.

— Претопено! — възкликна Манъринг. — Не бях чул за това.

— Няма откъде — отвърна банкерът. — Златото, което пристига при нас, дори и да е на готови слитъци, пак се претопява. Целта е да се прочисти от всякакви примеси и да се гарантира качеството. Затова Киларни претопи златото на Уелс, преди да бъде оценено, и когато всички го видяха, то беше на слитъци, подпечатани с печата на банката. Никой освен служителите на банката няма откъде да знае, че то е било на кюлчета. Освен този, който го е скрил в дома на Уелс, разбира се. А, и търговеца, който го намери в къщата и го донесе в банката.

— Кой е той, Кокран ли?

— Харалд Нилсен. От „Нилсен и Сие“.

Манъринг се намръщи.

— Защо не Кокран?

Фрост замълча, за да си дръпне от пурата.

— Не знам — отвърна накрая.

— Защо му е трябвало на Клинч да набърква още един човек в цялата работа? — попита Манъринг. — Можел е сам да отиде да разчисти къщата. За какво му е било да намесва и Харалд Нилсен?

— Защото на Клинч и през ум не му е минавало, че там може да има нещо ценно — отвърна банкерът. — Той се слисал, щом научил за златото.

— Слисал се?

— Да.

— Той ли ти каза?

— Да.

— Слисал се — повтори магнатът.

— Нилсен изкара невероятен късмет — додаде Фрост. — Според договора е трябвало да получи десет процента от стойността на имуществото. Прибра четиристотин лири!

Манъринг продължаваше да гледа недоверчиво.

— Добре, продължавай — подкани го той. — Златото е било претопено…

— Аз трябваше да го прегледам — заразказва Фрост. — Преди да го претопим, винаги правим кратко описание, дали е на прах, или на късчета и така нататък. Същото е и когато ни донесат готови слитъци, пак сме длъжни да отбележим как изглеждат. За по-голяма… — (Той замълча, канеше се да каже „за по-голяма сигурност“, но осъзна, че това не е много логично.) — За всеки случай. Така или иначе, аз прегледах кюлчетата, преди Киларни да ги хвърли в тигела, и видях, че върху задната страна на всяко блокче златарят, който и да е бил той, е изписал една дума.

Младият мъж замълча.

— Е, какво пишеше? — обади се Манъринг.

— „Аврора“.

— „Аврора“?

— Точно така.

Изведнъж магнатът като че ли застана нащрек.

— Но след това тези слитъци от първия до последния са били претопени, нали? И са излети нови от вашия човек в банката.

Фрост кимна.

— И още същия ден бяха заключени в трезора, след като търговецът получи своя дял и бяха платени данъците.

— Значи няма никакви доказателства за надписа — отсъди Манъринг. — Правилно ли разбирам? Надписът е изчезнал. Бил е разтопен.

— Да, изчезнал е — съгласи се банкерът. — Но аз отбелязах името, разбира се, така че то е в регистъра. Има го черно на бяло.

Домакинът остави чашата.

— Добре, Чарли. Колко ще ми струва да изчезне тази страница или целият регистър, ако може? Колко ще ми струва малко нехайство от твоя страна? Да го залееш с вода или без да искаш, да го изтървеш в огъня?

Младият мъж се сепна.

— Не разбирам — измърмори гой.

— Хайде, отговори на въпроса ми. Можеш ли да направиш така, че тази страница да изчезне?

— Бих могъл — отвърна Фрост, — но не само аз забелязах надписа. Видя го и Киларни. И Мейхю. Един от закупчиците също, Джак Хармън, ако не се лъжа. Той сега е в Греймаут. Може да са го споменали пред някого. Нямаше как да не привлече вниманието ни, нали разбираш. Не е нещо, дето лесно да се забрави.

— По дяволите! — Манъринг стовари юмрук на бюрото си. — По дяволите! По дяволите!

— Не разбирам — повтори Фрост. — Какво те притеснява?

— Какво ти става, Чарли? — избухна домакинът. — Половин месец ли ти трябваше, че да дойдеш да ми го кажеш? Какво прави толкова време, в носа ли си бърка? А?

Банкерът се отдръпна леко.

— Дойдох при теб, тъй като сметнах, че тази информация може да ни помогне да намерим господин Стейнс — отвърна той с достойнство. — Парите принадлежат на него, не на Кросби Уелс!

— Не ми пробутвай врели-некипели! Ако беше така, щеше да дойдеш преди половин месец, не сега!

— Но аз открих връзката със Стейнс едва днес сутринта! Откъде можех да знам за „Аврора“? Не пазя регистър за сметките и дяловите участия на всеки клиент в главата си. Откъде да…

— И ти си се облажил — прекъсна го Манъринг и насочи пръст към него. — Получил си пай от парите!

Фрост се изчерви.

— Това няма нищо общо.

— Хайде, признай си, взе ли нещо от съкровището на Кросби Уелс?

— Ъъъ, между нас да си остане…

Магнатът изруга.

— И затова си мълчал, така ли? — С изпълнено с отвращение рязко движение на китката той хвърли пурата в огъня. — Докато не се появи вдовицата и не се оказа притиснат в ъгъла. И сега си дошъл да свалиш картите, и имаш наглостта да се държиш тъй, все едно ми правиш услуга! Проклет да съм, Марли! Проклет да съм!

Фрост го изгледа обидено.

— Не, не си прав. Едва днес сутринта сглобих картинката. Наистина. Том Балфор дойде в банката с някаква изсмукана от пръстите история за Франсис Карвър, помоли ме да проверя дяловите регистри за него и така открих…

— Какво?

— Че Карвър е купил акции от „Аврора“ малко след като Стейнс е придобил находището. Едва днес сутринта го разбрах.

— А какво искаше Томас Балфор?

— И щом Балфор си тръгна, прегледах данните за „Аврора“ и забелязах, че печалбата от участъка започва рядко да спада, след като Карвър придобива акции от него, и чак тогава си спомних за надписа на слитъците и навързах всичко. Честна дума.

Манъринг повиши глас:

— А Томас Балфор какво иска от Франсис Карвър?

— Иска да го изправи пред съда.

— Защо?

— Според него Карвър е отмъкнал пари от чуждо находище или нещо от този род. Но не беше искрен, в началото се опита да ме подхлъзне.

— Хмм…

— И веднага дойдох при теб — продължи младият мъж, който все още се надяваше на похвала. — Тръгнах си рано от банката, за да дойда направо тук. Веднага щом сглобих картинката.

— Сглобил си картинката! — избухна домакинът. — Нищо не си сглобил, Чарли! Половината парчета липсват.

Фрост се засегна.

— Какво искаш да кажеш?

Манъринг обаче не му отговори.

— Джони Кю — измърмори той. — Проклетият Джони Кю!

Надигна се рязко, тъй че столът политна и се удари в стената, а колито скочи радостно и заподскача край него.

— Кой е Джони Кю? — попита Фрост, ала в същия миг си спомни, че Кю е китаецът, който работеше в „Аврора“.

Името му беше вписано в регистъра в банката.

— Моят китайски проблем, който, боя се, вече е и твой — отвърна мрачно Манъринг. — С мен ли си, Чарли, или против мен?

Банкерът сведе очи към пурата.

— Иска ли питане? С теб съм, разбира се.

Манъринг се насочи към дъното на кабинета. Отвори един шкаф и се показаха две карабини, различни пистолети и огромен колан с два кобура от еленска кожа, украсени с шнурчета. Магнатът се захвана да намества на дебелото си шкембе нелепите такъми.

— Трябва ти оръжие. Носиш ли нещо?

Фрост се изчерви леко. Наведе се да изгаси пурата, без да бърза, натисна угарката три пъти в пепелника и след това намачка пепелта на ситна черна прах.

Магнатът тропна с крак.

— Ей, не ме ли чуваш? Въоръжен ли си, или не?

— Не съм — отвърна банкерът и най-сетне пусна угарката. — Честно казано, Дик, никога не съм стрелял.

— Не е кой знае каква философия. Просто е като фасул.

Той се върна до шкафа и избра от поставката два кремъчни пистолета. Фрост го наблюдаваше.

— Не ставам за секундант — рече той, като се помъчи да прикрие уплахата си, — още повече не знам за какво е спорът и не разполагам с нужните средства да го прекратя.

— Това не е важно, изобщо не е важно — измърмори Манъринг и огледа колекцията си от пистолети. — Канех се да ти дам един армейски колт, ама като се замисля… Отива сума ти време да го заредиш, а и ти едва ли ще успееш, щом ти е за първи път. Пък и вали. Нищо, и така ще се справим. И така ще се справим!

Банкерът се взираше в колана му.

— Хубав е, нали? — подхвърли Манъринг съвсем сериозно. Пъхна пистолетите в кобурите, прекоси стаята и свали палтото си от дървената закачалка. — Не се тревожи, като се облека и се закопчая, няма да си личи. Кръвта ми кипи, Чарли! Този проклет китаец! Кръвта ми кипи!

— Но аз не знам защо — обади се Фрост.

— Той обаче знае много.

— Спри се за миг — помоли младият мъж. — Нека… Кажи ми какво точно възнамеряваш да правиш?

— Ще поуплашим малко проклетия китаец — отвърна магнатът, докато пъхаше ръце в ръкавите на палтото.

— Как точно ще го уплашим? — попита Фрост, който разтревожено беше отбелязал множественото число. — И защо?

— Той върти „Аврора“. Това е негова работа, Чарли, претопяването на златото.

— А ти какво имаш против него?

— Имам му зъб отпреди.

— О! — възкликна Фрост. — Да не би според теб той да е убил господин Стейнс?

Манъринг изсумтя нетърпеливо, прозвуча почти като стон. Свали от закачалката палтото на Фрост и му го подхвърли, банкерът го хвана, ала не направи опит да го облече.

— Да вървим — подкани го магнатът. — Губим време.

— За бога! — избухна младият мъж. — Поне ми обясни за какво става дума. Ако ще нахлуваме в проклетото китайско селище, поне да знам за какво!

(Фрост веднага съжали за думите си, тъй като нямаше никакво желание да нахлува в китайското поселище при каквито и да е било обстоятелства, независимо дали знае защо, или не.)

— Няма време за обяснения — отвърна Манъринг. — Ще ти разкажа по пътя. Обличай се.

— Не — възрази Чарли Фрост, като за своя изненада установи, че може да прояви деликатна твърдост и да не отстъпи. — Не е толкова спешно, ти просто си превъзбуден.

Манъринг се поспря нетърпеливо с шапка в ръка.

— Китаецът работеше за мен — рече той накрая. — Копаеше в „Аврора“, преди да продам находището на Стейнс.

Банкерът премига.

— „Аврора“ е била твоя мина?

— А когато Стейнс я купи — продължи магнатът, кимайки, — китаецът остана при него. Той е тук по договор. Казва се Джони Кю.

— Не знаех, че „Аврора“ е била твоя.

— Половината земя от тук до Грей е минала през ръцете ми — заяви изпъчен Манъринг. — Както и да е. Преди Стейнс да се появи, с Кю се бяхме посдърпали. Не че се бяхме скарали, не. Просто аз си имам свои начини на работа, а китайците — други. Въпросът беше там, че всяка седмица взимах намереното от Кю злато — след като го претеглеха, разбира се — и го връщах обратно в находището.

— Какво?

— Връщах го обратно в находището.

— За да изглежда добивът по-висок и да можеш да продадеш мината на по-висока цена? — възкликна смаяно Фрост.

Чарли Фрост не беше внимателен наблюдател на човешката природа и в резултат на това често се чувстваше излъган в околните. Дълбокомислената загадъчност, обикновено присъща на поведението му, не беше нарочно търсена, макар той напълно да осъзнаваше нейното въздействие, а се дължеше по-скоро на фундаменталната му слепота за мнението на другите. Фрост не умееше да преценява как звучат думите му отстрани, не умееше да гледа света през чужди очи, нито пък да осмисли нечий характер, освен ако не го сравни — със завист или снизхождение — със своя. Беше таен хедонист, постоянно увит в пашкула на своите сетива и винаги с едно наум за нещата, които притежава, и всичко онова, което тепърва трябва да придобие — субективността му беше всеобхватна и завършена. Той никога не говореше открито, никога не обявяваше на всеослушание личните си подбуди и затова обикновено беше възприеман като изключително обективен, безпристрастен и хладнокръвен. Но това не беше истина. Смайването, което сега проявяваше, не беше показно възмущение, нито пък искрен изблик на неодобрение, той просто беше слисан, тъй като за него Манъринг беше единствено човек със завиден доход и лошо здраве, чиито пури са винаги с най-добро качество и чиито гарафи никога не пресъхват.

Магнатът вдигна рамене.

— Не съм първият, който желае да изкара печалба, няма и да съм последният.

— Но със срам — отбеляза Фрост.

За Манъринг обаче срамът беше чувство, което съпътства единствено провала, нищо не би могло да го накара да изпитва угризения, ако той по собствените си мерки не преценеше, че се е провалил.

— Добре — отвърна магнатът, — хубаво, това е твоето мнение по въпроса. Но ето как стана цялата работа. Находището беше безполезно. Мината вече беше изчерпана. Установих го, след като я купих, и затова почнах да заравям в камънаците чисто злато на стойност към двайсет лири, разпръсвах го из целия участък и пращах Кю да копае. И Кю го намираше. Това се повтаряше всяка седмица. В неделя той носеше златото в станцията в лагера да го претеглят както всички останали. Това беше, преди да се появи Конвоят. Когато банкерите имаха станции по реката и закупчиците работеха сами. Дойдеше ли моят ред, тия от банката питаха искам ли да го продам и аз отказвах, не, благодаря, викам, ще си го взема. Бях подшушнал тук-там, че го събирам за частен закупчик, който да е готов да го вземе всичкото накуп срещу пари в брой. Или някаква подобна история, не помня вече. Така, след като го претеглеха и си запишеха стойността, аз си го прибирах, изчаквах да се стъмни и под прикритието на мрака се промъквах обратно в находището да разпилея отново златото сред камънаците.

— Не мога да повярвам — поклати глава Фрост.

— Ако щеш, вярвай — отговори Манъринг. — Не мога да си кривя душата, всяка седмица китаецът се появяваше долу-горе с абсолютно същото количество. Намираше го всичкото, колкото и да се стараех да го пилея сред камъните, колкото и дълбоко да го заравях, каквото и да правех, той го събираше. Работеше като роб. Това на китайците не може да се отрече, стане ли дума за физически труд, нямат равни.

— Но ти не си му казал какви ги вършиш?

Въпросът смая магната.

— Не, разбира се! — възкликна той. — И през ум не ми е минало! Както и да е. Отстрани изглеждаше, че „Аврора“ носи по двайсет лири на седмица. Никой не знаеше, че всъщност това са си едни и същи двайсет лири! На вид го докарваше на едно добро, стабилно находище.

Манъринг беше започнал разказа си с раздразнение, но вродената му слабост към сладкодумните приказки бързо надделя, а и на него му беше приятно да изтъкне изобретателността си. Той се поуспокои и започна да почуква с цилиндъра по бедрото си.

— Само че Кю се досети каква е работата. Сигурно ме е видял или пък просто е разгадал какво се случва. И знаеш ли какво направи? Хитрецът му с хитрец! Започна да претопява златото в своята топилня. И в края на седмицата го носеше в лагера на блокче, ето толкова голямо. Как да го разпилееш из камънака! Няма значение, помислих си. Имах други находища и те изкарваха достатъчно злато. Можех да взема от тях. Внасях в банката кюлчетата на Кю, уж че са от „Английска мечта“, и продължих да разпилявам злато в „Аврора“, само че от другаде. До този момент „Аврора“ носеше по двайсет лири седмично и трябваше да продължи да докарва същия приход, иначе щеше да излезе, че печалбата от нея намалява, и нямаше да успея да я продам. Кю обаче разбра и за това — Манъринг повиши глас с приближаването към финала — и проклетият хитрец започна да отбелязва на блокчетата името на находището — „Аврора“. И вече нямаше как да ги внасям в банката, сякаш са от „Английска мечта“, без да почнат да ме гледат изпод вежди, нали? Да не повярваш какъв наглец!

— На мен лично ми е трудно да повярвам на цялата тази история — вметна Фрост, който все още се чувстваше излъган.

— Е, така или иначе, това е — приключи магнатът. — Точно тогава на хоризонта се появи Емъри.

— И?

— Какво?

— Какво стана?

— Знаеш какво стана. Продадох му „Аврора“.

— Но находището е било изчерпано, сам го каза!

— Да.

— Продал си му изчерпано находище!

— Да.

— Та той ти е приятел! — извика Чарли Фрост и още в същия миг съжали за думите си.

Колко жалко прозвуча — да упреква човек като Манъринг заради някакво си приятелство. Магнатът беше във височайшия зенит на живота си. Беше богат, добре облечен и притежаваше най-голямата и най-хубава сграда на „Гуляйджийска“. От ланеца на джобния му часовник висяха късчета самородно злато. Хранеше се с месо сутрин, обед и вечер. През леглото му бяха минали стотици, може би дори хиляди жени, ако не и повече. Какво значение имаше за него приятелството? Младият мъж се изчерви.

Манъринг го изгледа и рече:

— Да обобщим положението, Чарли. В дома на мъртвец се появява злато на стойност четири хиляди лири — претопено и с надпис „Аврора“ на всяко кюлче. Не знаем защо, не знаем как, но знаем кой е претопил златото и този кой е моят стар приятел Кю от Кънери. Нали така? Затова сега сме тръгнали към китайското селище. Да му зададем един-два въпроса.

Фрост усещаше, че другият продължава да крие нещо от него.

— А самото злато? — попита той. — Според теб откъде е дошло? След като „Аврора“ е изчерпано находище. А ако не е, кой подправя документите, за да изглежда, че мината не струва нищо?

Магнатът нахлупи цилиндъра си.

— Мога да отговоря само едно — рече той, като прокара по ръба показалец и палец. — Имам стари сметки за уреждане. Никой не е правил Дик Манъринг на глупак повече от веднъж, а като гледам, този китаец точно това се опитва да стори. Да вървим! Или те хвана шубето?

Никой не обича да бъде наричан страхливец, най-малкото истинските страхливци. Банкерът отвърна студено:

— Не!

— Добре. Значи всичко е наред. Хайде!

Фрост пъхна ръце в ръкавите на палтото и подхвърли:

— Надявам се да не се стигне до бой.

— Ще видим — отвърна Манъринг. — Ще видим какво ще стане. Хайде, Холи, напред! Чака ни работа в кариерата!

Когато Фрост и Манъринг излязоха от „Уелският принц“, нахлупили цилиндрите заради дъжда, Томас Балфор тъкмо беше свил по „Калайджийска“ три преки по на юг. Беше прекарал изминалия час и половина в Немската гостилница на „Лагерна“, където чинията с кисело зеле с наденички и гъст кафеникав сос, буйният огън и относителното спокойствие му бяха помогнали да поразмишлява съсредоточено над делата на Алистър Лодърбак. От гостилницата си тръгна освежен и се насочи право към редакцията на „Уест Коуст Таймс“.

Капаците бяха затворени, както и вратата. Балфор натисна дръжката, беше заключено. Заинтригуван, той заобиколи сградата, отзад, в малка пристройка, живееше издателят на вестника Бенямин Льовентал. Превозвачът се ослуша, не чу нищо и предпазливо бутна вратата.

Тя се отвори с лекота и той се озова лице в лице със самия Льовентал, който седеше на масата с ръце в скута, все едно само беше чакал Балфор да го сепне и да го изкара от унеса му. Вестникарят скочи рязко.

— Том! — извика той. — Какво се е случило? Защо не почука?

Масата всъщност беше стар тезгях, повърхността беше очукана, неравна и изпъстрена със следи от мастило и други вещества, сега обаче беше почистена от печатарските инструменти и покрита с бродирана покривка. В средата беше сложена чиния, в която гореше дебела свещ.

— О, извинявай, Бен — отвърна превозвачът. — Здрасти. Извинявай. Не исках да те безпокоя, изобщо не исках да…

— Добре дошъл си! — прекъсна го радушно Льовентал, който бързо осъзна, че гостът му все пак не носи лоши новини, а се е отбил на раздумка. — Влизай, не стой на дъжда.

— Не исках да прекъсна…

— Не си прекъснал нищо. Хайде, хайде, затвори вратата!

— Не идвам по работа — рече Балфор като извинение, понеже знаеше, че свещеният ден на евреина е само за почивка. — Не е делово. Просто исках да обсъдим нещо.

— Разговорите с теб не се броят за работа, те са наслада — отвърна любезно Льовентал и за четвърти път го подкани: — Хайде, влизай!

Балфор пристъпи прага и затвори вратата. Домакинът се върна на мястото си и скръсти ръце.

— Отдавна си мисля, че за един евреин вестникарство го е идеалното занимание. В неделя вестникът не излиза и това сякаш е измислено точно заради съботата. Жал ми е за моите конкуренти християни. Те трябва цяла неделя да набират, да мажат буквите с мастило и така нататък, за да са готови за понеделник, няма за кога да почиват. И точно над това разсъждавах, когато влезе. Да, закачи си палтото. Сядай.

— Аз съм от англиканската църква — рече Балфор, който като мнозина от лоното на това вероизповедание се смущаваше от всяко външно проявление на вярата.

Изгледа подозрително свещта на масата, все едно домакинът му беше извадил власеница или пък камшик с шипове за самобичуване.

— Какво те мъчи, Том?

Бенямин Льовентал не беше сърдит на неканения гост, задето му се беше натрапил в празничния ден, тъй като вярата му беше непоклатима и той не беше от хората, които изпитват съмнение в себе си. Често нарушаваше правилата на съботата и не се упрекваше за това, защото си даваше сметка за разликата между дълга, породен от страх, и дълга, който идва от любовта: той вярваше в яснотата на своите възприятия и смяташе, че когато нарушава правилата, го прави по основателни причини. Освен това не можеше да се отрече, че след два часа безспирни молитви вече не го свърташе на едно място, евреинът беше деен човек и не можеше да изкара дълго време без външни дразнители.

— Току-що чух — поде Балфор, разперил длан върху масата — за Емъри Стейнс.

— А! — възкликна изненадано Льовентал. — Чак сега ли? Да не си си бил заврял главата в пясъка?

— Бях зает — обясни превозвачът и отново спря поглед върху свещта, от малък не можеше да седи до свещ, без да му се прище да я докосне, да прокарва през пламъка показалец, докато не почернее, да мачка меките топли крайчета, да топне върха на пръста си в горещия разтопен восък и след това бързо да го дръпне, тъй че восъкът да застине като жълта шапчица, която при изстиването изсветлява и се напуква.

— Толкова зает, че не си чул новината? — подкачи го вестникарят.

— В града е един приятел. Политик.

— А, да, почитаемият Лодърбак. — Льовентал се облегна. — Надявам се, че той поне чете моя вестник — за разлика от теб! Появява се често в моите материали.

— Да, знам — кимна Балфор. — Виж, Бен, исках да те питам нещо. Сутринта минах през банката и разбрах, че някой е пускал при теб обява. С молба към господин Стейнс да се завърне. Мога ли да попитам кой?

— Разбира се. Обявленията са публични, а и тя сложи номера на пощенската си кутия, достатъчно е човек да отиде до пощата и да погледне кутията, за да разбере името ѝ.

— Значи е жена?

— Сигурно ще се изненадаш, но става дума за една от нашите „нощни пеперуди“. Можеш ли да познаеш коя?

— Лизи? Лизи Ирландката?

— Анна Уедърел.

— Анна?

— Да! — Льовентал се усмихна широко, той обичаше да споделя информацията, с която разполагаше, и му беше приятно да играе ролята на добре осведомен източник. — Не би ти минало през ума, нали? Дойде при мен два дни след изчезването на господин Стейнс. Опитах се да я убедя да почака да мине още малко време, струваше ми се прахосничество да публикува обява, след като него го няма само от два дни. Може просто да е някъде из кариерата, казах ѝ, или да е тръгнал нагоре по брега към Грей. Може да се върне утре! Но тя беше непреклонна. Заяви, че той не бил заминал, бил изчезнал. Беше категорична. Използва точно тези думи.

— Изчезнал — повтори Балфор.

— Горката, беше изправена пред съда същата сутрин — продължи вестникарят. — Какъв лош късмет я преследва от миналата година. А е мило девойче, Том, много мило.

Превозвачът се намръщи, не беше нужно да му обясняват какво мило девойче е Анна Уедърел.

— Не мога да си ги представя — рече той на глас, като клатеше шава. — Не мога да си ги представя заедно. Те са като деня и нощта.

— Деня и нощта — повтори Льовентал, който проявяваше интерес към устойчивите словосъчетания на този чужд за него език. — Кой е денят? Стейнс може би, ако Анна е нощта!

Балфор май не го слушаше.

— А Анна подсказа ли по някакъв начин защо издирва Стейнс? Имам предвид защо…

— Искаше да се свърже с него, разбира се — отвърна вестникарят. — Но подозирам, че не това ме питаш.

— Не, имах предвид…

Балфор не довърши изречението. Льовентал се усмихна.

— Какво се чудиш, Том? Ако той е проявил и грам привързаност към нея…

— Какво?

Вестникарят цъкна с език.

— Е, не можеш да отречеш, че в сравнение с господин Стейнс ние с теб сме малко побелели.

Балфор се намръщи. Какво им беше лошото на белите коси? Те придаваха на мъжа достолепен вид.

— Имам и друг въпрос — рече той, за да смени темата. — Какво знаеш за Франсис Карвър?

Льовентал вдигна вежди.

— Не много. Чувал съм какви ли не истории, разбира се. Винаги е пълно с истории за хора като него.

— Да, така е — кимна превозвачът.

— Какво знам за Франсис Карвър… — проточи замислено Льовентал. — Знам, че идва от Хонконг. Баща му е някакъв финансист, нещо, свързано с търговски сделки. Но явно пътищата им са се разделили, тъй като Карвър не е свързан с фирмата на баща си. Работи сам. Занимава се с търговия. Навярно са се разделили, след като синът е попаднал в затвора.

— И какво мислиш за него? — настоя Балфор.

— Струва ми се, че впечатлението ми за него не е много добро. Първо, той е син на богаташ и второ, е бивш затворник, но дори и да беше обратното, Карвър е взел най-лошото и от двата свята. Той е мерзавец, но е хитър. Другояче казано, живее в разкош, само че като звяр.

(Това обобщение беше типично за Бенямин Льовентал, който в мислите си имаше склонност да заема просветителската средна позиция между две крайности. При преценката си за околните първо намираше някакво същностно противопоставяне в тяхната личност и след това обясняваше как полюсите на това противопоставяне могат да бъдат обединени и теоретично, и от самия него. Беше му съдено да съзира присъща дуалност във всичко — дори в своето верую за дуалността — и в резултат на това не можеше да не възприеме система от строги лични принципи, свои категорически императиви, като защитна мярка срещу този свят на противоречия и постоянна промяна. Принципността му беше флегматична, разсъдъчна и високо нравствена, тя беше единственият непоклатим престол, от който Льовентал можеше да разглежда безконечните дуалности, и той изцяло зависеше от нея. Беше ведър в ежедневните си задачи, шеговит по отношение на религията и гъвкав в работните си дела, но за императивите си не допускаше възможността да греши и никога не би отстъпил от тях.)

— Неотдавна Карвър ми поднесе неприятна изненада — продължи той. — Някъде преди половин месец неочаквано вдигнал котва, и то посред нощ. В неделя, а разписанието на корабите беше излязло предишния ден. И тъй като „На добър час“ потеглил след падането на нощта, заминаването не било отразено в митническия регистър. Никой не ме предупреди и аз нямаше как да го публикувам във вестника. Все едно корабът изобщо не е отплавал! Капитанът на пристанището беше бесен.

— Миналата неделя ли? Тогава пристигна Лодърбак.

— Да, май да. На четиринайсети.

— Но тогава Карвър е бил в долината Арахура!

Льовентал рязко вдигна поглед.

— Кой ти каза?

— Един маор. Теру не знам кой си. Млад, с голям зелен камък на шията. Говорих с него на улицата.

— Може ли да му се вярва?

Балфор обясни, че Теру Тафарей и Кросби Уелс са били големи приятели и че маорът е видял Франсис Карвър да влиза в къщата в деня, в който саможивецът е починал. Не се знаело дали това е било преди, или след смъртта на Уелс, но Тафарей бил сигурен, че е било преди появата на Лодърбак, който по собствените му думи бил пристигнал непосредствено след смъртта на саможивеца, понеже, когато влязъл вътре, чайникът кипял на печката и водата още не била извряла. Затова било логично да се приеме, че Франсис Карвър е бил в къщата, преди Кросби Уелс да почине, и може би (по гърба на Балфор полазиха ледени тръпки) дори е бил свидетел на смъртта му.

Вестникарят поглади мустаци.

— Много интересно — рече той. — „На добър час“ е отплавал късно същата вечер, почти към полунощ. Тъй че Карвър явно се е върнал от долината Арахура, отишъл е направо на кораба и веднага е вдигнал котва. Изглежда, доста е бързал.

— Странна работа — отбеляза Балфор.

Беше се сетил за изчезналия сандък.

— И ако се вземе предвид, че и Стейнс е изчезнал по същото време…

— И Анна — прекъсна го превозвачът, — тя е припаднала същата нощ, тъй като Лодърбак я е намерил на пътя, ако си спомняш.

— А, още едно съвпадение.

— Сигурно ще кажеш, че само глупаците вярват в съвпадения — рече Балфор, — но мен ако питаш, такава поредица от съвпадения не може да бъде случайна. Цяла върволица!

— Да, наистина — кимна отнесено Льовентал.

— И младият Стейнс. Жалко, наистина жалко. Излишно е да се самозалъгваме, Бен, той е бил убит. Човек не може ей така да изчезне. Някой бедняк — да, но не и богат човек.

— Хмм… — отвърна Льовентал, който мислеше за друго, не за Стейнс. — Чудя се какво ли е правил Карвър при Уелс в Арахура. И от какво е бягал. Или към какво. — После изведнъж възкликна: — Лодърбак не е забъркан с Карвър, нали?

Балфор въздъхна тежко и с привидно нежелание отговори:

— Уместен въпрос. Но Лодърбак ме закле да си мълча и ако ти кажа, ще наруша дадената дума.

Той отново се загледа в пламъка на свещта, надяваше се приятелят му да го притисне да продължи. За нещастие обаче, нравственият кодекс на Льовентал не допускаше простъпки, за каквито очевидно намекваше превозвачът. Вестникарят огледа госта си безстрастно, облегна се и смени темата.

— Знаеш ли — рече той малко по-рязко, — не си първият, който идва да ме разпитва за обявлението във вестника за Емъри Стейнс.

Едновременно разочарован и изненадан, Балфор вдигна очи.

— Кой друг?

— Дойде в редакцията в средата на седмицата. В сряда или четвъртък. Ирландец. Свещеник, но не католик, а методист, ако не се лъжа. Капеланът на новия затвор.

— Да, методист — кимна превозвачът. — Запознах се с него днес сутринта. Странен тип. Ужасни зъби. И защо се е интересувал от обявлението?

— Само че не си спомням името му — измърмори Льовентал, като потупа замислено устна.

— Защо се е интересувал от Стейнс? — попита отново Балфор, тъй като не знаеше името на свещеника и не можеше да подсети приятеля си.

Вестникарят преплете пръсти на масата.

— Историята е доста необичайна. Той е отишъл с лекаря в дома на Кросби Уелс да приберат тялото.

— Да, и после го е погребал. Изкопал е гроба.

— Девлин! — извика Льовентал и удари по масата. — Така се казваше, Девлин. А малкото му име… Ей сега ще се сетя…

— Няма значение — прекъсна го Балфор. — Та те питах. Какво общо има той със Стейнс?

— Не знам — призна Льовентал. — От краткия ни разговор останах с впечатлението, че държи да обсъди някакъв неотложен въпрос със Стейнс, доколкото разбрах, свързан със смъртта на Кросби Уелс. Но нищо повече не мога да ти кажа. Не го разпитах.

— Жалко — поклати глава Балфор. — Тук изтървахме нишката.

— Ха, Том — изведнъж се усмихна вестникарят, — говориш като детектив!

Балфор се изчерви и побърза да възрази:

— Не, не. Просто се опитвам да разгадая една главоблъсканица.

— Опитваш се да разгадаеш една главоблъсканица от името на приятеля си Лодърбак, който те е заклел да мълчиш!

Превозвачът си спомни, че сутринта свещеникът е подслушал разказа на Лодърбак, и настръхна, това беше още една изтървана нишка, помисли си той. Лодърбак трябваше да внимава повече и да не говори на публично място за личните си дела!

— Ама не е ли странно — поде той войнствено, — този Девлин…

— Кауъл Девлин! — прекъсна го Льовентал. — Точно така, знаех си, че ще се сетя. Кауъл Девлин. Да, наистина зъбите му са ужасни.

— Както и да се казва, днес го видях за първи път. Но защо ей така изведнъж се е загрижил за Емъри Стейнс? Не ти ли се струва странно?

— Да, странно е — отвърна пак с усмивка Льовентал. — Много странно. Ама ти съвсем се разпали, Том.

Балфор наистина беше почервенял като рак.

— Лодърбак — поде той, но вестникарят поклати глава.

— Недей, недей, няма да те карам да нарушаваш думата си — рече той. — Само те подкачих. Да сменим темата. Няма да разпитвам повече.

На Балфор обаче му се искаше Льовентал да настоява. Беше готов да издаде тайната на Алистър Лодърбак и се беше надявал, като се престори, че за нищо на света няма да разкрие секрета на политика, да изкуши вестникаря да му се примоли. Очевидно Льовентал не играеше такива игри. (Навярно не желаеше или просто не знаеше, че може да го направи.) Балфор се почувства угнетен. Съжаляваше, че още в самото начало не е разказал чистосърдечно и от край до край историята за изнудването и предложеното отмъщение. Сега щеше да си тръгне с празни ръце, вече нямаше как да предложи да я сподели, след като вестникарят го беше уверил, че не държи да я узнае.

Тук сме длъжни да вметнем, че това наложено мълчание се оказа злополучно, понеже, ако Балфор беше предал цялата история на Лодърбак, събитията от двайсет и седми януари можеха да се развият по съвсем друг начин за него и за още мнозина други. Някои детайли от нея навярно щяха да подсетят Льовентал за едно събитие, случило се преди много месеци, а този спомен можеше да е от голяма помощ при разследването за Карвър и можеше поне отчасти да обясни загадъчното приемане на фамилията Уелс от страна на капитана.

Само че превозвачът не разказа одисеята на Лодърбак и споменът не изплува от паметта на вестникаря. Балфор се надигна от окапаната маса, не му оставаше нищо друго, освен да благодари на приятеля си и да му пожелае приятен ден, като чувстваше — същото чувстваше и самият Льовентал, — че разговорът им е бил малко или много разочароващ, защото само е разпалил надежди, останали впоследствие неудовлетворени. Льовентал се върна към спокойните размисли за вярата си, а Балфор — към калта на „Гуляйджийска“, където камбаните вече отбелязваха три и половина и денят се търкаляше към края си.

Търкаля се напред и външната сфера — безпределното настояще, което съдържа в себе си скованото в своите предели минало. Историята се разказва — с множество неясноти и повторения — на Уолтър Муди, а Бенямин Льовентал, който също присъства в пушалнята на „Короната“, чува някои моменти от нея за първи път. Изведнъж в ума му изплува събитие, случило се близо осем месеца преди това. И когато Томас Балфор замълчава, за да отпие от брендито, Льовентал пристъпва напред, заобикаля билярдната маса и вдига ръка в знак, че иска думата. Превозвачът го подканва да заговори и с приглушена сериозност, все едно разкрива важни новини, вестникарят започва разказа си.

Ето го и него.

Една сутрин през юни 1865 година в малкия кабинет на Льовентал на улица „Калайджийска“ влязъл тъмнокос мъж с белег на бузата и поискал да помести в „Уест Коуст Таймс“ известие. Льовентал с радост приел, взел писалката и попитал какво ще е обявлението. Мъжът отговорил, че е загубил сандък с важни лични вещи. Бил готов да плати двайсет лири на този, който му го върне, а ако съдържанието вътре бъде недокоснато, възнаграждението щяло да скочи на петдесетачка. Не пояснил какво има вътре, само посочил, че вещите са от голяма сантиментална стойност, говорел грубо и с прости думи. На въпроса на вестникаря за името му непознатият мълчаливо извадил от джоба си акт за раждане и го сложил на бюрото. Льовентал преписал името — Кросби Франсис Уелс — и попитал къде може да бъде намерен, ако се открие изчезналият сандък. Онзи дал адрес на Гибсъновия вълнолом. Льовентал изготвил разписката, прибрал парите и след това пожелал приятен ден на господина.

Логично е да се запитаме (и Муди наистина зададе този въпрос) на какво се дължи увереността на вестникаря за подробностите от случилото се, ако отчетем, че си е спомнил за него току-що, оттогава са изминали почти осем месеца и той не е имал време да провери детайлите. Откъде е толкова сигурен, първо, че мъжът, донесъл обявлението за публикуване, е имал белег на бузата, второ, че събитието се е разиграло през юни предишната година и трето, че името върху акта за раждане е било извън всякакво съмнение Кросби Франсис Уелс?

Отговорът на Льовентал беше любезен, но и твърде пространен. Той обясни на Муди, че „Уест Коуст Таймс“ е основан през май 1865 година, месец след пристигането на вестникаря в Нова Зеландия. В началото тиражът му бил само двайсет екземпляра, по един за осемнайсетте странноприемници в Хокитика, един за новоназначения мирови съдия и един за самия Льовентал. (Само след месец благодарение на закупената парна печатарска преса тиражът надхвърлил двеста, а сега, през януари 1866 година, всеки брой излизал в почти хиляда екземпляра и вестникарят бил наел двама помощници.) За да оповести на читателите появата на първия всекидневник в Хокитика, Льовентал бил окачил пред редакцията първия брой на вестника — покрит със стъкло, за да го предпази от дъжда. И тъй като го зървал всяка сутрин, датата на първия брой (29 май 1865 година) се била запечатала в паметта му. А въпросният мъж бил дошъл със сигурност през юни, тъй като парната печатарска преса била доставена на първи юли, а вестникарят ясно си спомнял как е набрал на старата си машина обявлението на белязания.

Защо си го спомнял толкова ясно? Ами при набора Льовентал установил, че петсантиметровата кутийка (стандартният размер за лично обявление, за каквото бил платил белязаният) не можела да побере съобщението, то било с една дума по-дълго от необходимото. Освен ако не разместел другите обявления и не сменял изцяло оформлението на страницата, щяла да се получи така наречената от печатарите опашка, тоест последната дума от текста (която била „Уелс“) щяла да се озове най-отгоре в началото на третата колонка и така да създаде нежелан и дори объркващ читателя ефект. Когато Льовентал го установил, белязаният отдавна вече си бил тръгнал от редакцията и на вестникаря не му се искало да обикаля по улиците и да го издирва. Вместо това потърсил не може ли да махне някоя дума и накрая решил да жертва средното име на мъжа, Франсис. Така нямало да се стигне до появата на „опашка“ и форматът на колоната щял да си остане същият.

„Уест Коуст Таймс“ бил отпечатан рано на другия ден и още преди обяд белязаният се появил отново. Настоял, макар и без да обясни защо, че средното му име е изключително важно. Бил страшно недоволен, че Льовентал е променил обявлението, без да се допита до него, и изразил гнева си със същата простовата рязкост, с която се бил обърнал към вестникаря предишния път. Льовентал поднесъл извиненията си и публикувал поправения текст още пет пъти, тъй като онзи бил платил за седмица, а предвид обстоятелствата вестникарят сметнал за благоразумно да му предложи известието да излезе още веднъж, седми път, безплатно.

Затова, обясни Льовентал на Муди, бил сигурен както за датата на събитието, така и за пълното име — Кросби Франсис Уелс. Случката се била запечатала в съзнанието му, тъй като предприемачът винаги помнел първите си грешки, а недоволството на някой клиент не се забравя лесно, когато човек взима присърце занаята си.

Оставаше само въпросът за външния вид: откъде Льовентал е толкова сигурен, че въпросният мъж има белег на бузата си — подобно на бившия затворник Франсис Карвър и за разлика от покойния Кросби Уелс? По този въпрос вестникарят призна, че няма как да бъде категоричен. Възможно било да се преплитат два отделни спомена, един от конкретния случай и друг за мъж с белег на лицето. Но той смятал за нужно да добави, че по принцип се отличавал с добра памет и можел съвсем ясно да си представи онзи мъж, спомнял си, че той бил с цилиндър и го стискал здраво, докато говорел, сякаш се канел да го сплеска. Този детайл със сигурност не можело да бъде лъжлив! Бил готов да заложи немалка сума, че онзи наистина имал на бузата белег във формата на сърп и че притежавал акт за раждане на името Кросби Франсис Уелс. Все пак бил склонен да признае, че никога не е виждал Кросби Уелс и нямало откъде да узнае как е изглеждал, тъй като след смъртта му не били открити никакви негови портрети.

Както може да се предположи, тази нова информация породи истинска какофония от възгласи и подмятания в пушалнята на „Короната“ и измина доста време, докато разказът бъде подновен. Но ние ще оставим споровете и възклицанията в настоящето и ще продължим нататък, към миналото.

Лодкарите, които осигуряваха превоза между Кънери и устието на Хокитика, не се бяха уплашили от безмилостното време и намалелия поток пътници и тези, които в момента нямаха клиенти и належащи задачи, седяха в един отворен склад на вълнолома, пушеха и играеха вист. Явно мисълта да изоставят играта и да излязат в дъжда не ги блазнеше особено и затова назоваха сума, която отразяваше недоволството им. Манъринг обаче веднага се съгласи и гребците се видяха принудени да хвърлят картите, да загасят цигарите и да занесат лодката до водата.

Кънери се намираше само на шест-седем километра нагоре по реката и на връщане щяха да изминат това разстояние неусетно, тъй като нямаше да се налага да гребат срещу течението, ала пътуването нагоре можеше да отнеме близо час в зависимост от силата на течението, вятъра и придърпването на отлива. Златотърсачите, които пътуваха между Кънери и Хокитика, обикновено се движеха с кола или пеша, но дилижансът вече беше минал, а времето не предразполагаше към ходене пеша.

Манъринг плати поисканата сума и двамата с Фрост се настаниха на носа на боядисаната ладия (всъщност тя беше спасителна лодка, изхвърлена на брега след корабокрушение), а колито Холи седна между тях. Гребците от дясната страна се отблъснаха от брега, натиснаха здраво веслата и лодката пое срещу течението.

Фрост и Манъринг седяха с гръб към посоката на движение и с лице към гребците като необикновено дебели и добре облечени кормчии, при всяко привеждане напред на гребците разстоянието между тях и пътниците намаляваше. Затова двамата не разговаряха за работата, която ги очакваше, тъй като другите щяха да чуят всичко. Вместо това Манъринг надълго и нашироко обсъждаше времето, Америките, цените на земята, качествата на стъклото, прокарването на канали за промиване на руда, местните видове дървета, разположението на силите в Балтийско море и живота на златотърсачите. Фрост, който страдаше от морска болест, не помръдваше, само от време на време посягаше да изтръска капчиците, които провисваха от периферията на цилиндъра, и отговаряше на забележките на магната с процедени през зъби нечленоразделни звуци.

В интерес на истината банкерът беше доста изплашен и страхът му растеше с всяко загребване на веслата, приближаващо лодката към кариерата. Какво, по дяволите, го беше прихванало да заяви, че не е уплашен, след като направо умираше от страх? Съвсем лесно можеше да излъже, че го очакват в банката! А сега се клатушкаше в педя кафеникава вода, трепереше невъоръжен и неподготвен — зле подбран секундант в чужд дуел, — и то за какво? Какво му беше направил онзи китаец Кю? Нима имаше причина да му бъде ядосан за нещо? Та той не му беше виждал очите! Фрост отново посегна да обере капките от периферията на цилиндъра.

Река Хокитика се провираше в камениста клисура със заоблени и загладени от водата скали. Бреговете бяха гъсто обрасли с шубраци и от дъжда листакът се тъмнееше, по високото бяха накацали облаци. Плъзнеше ли поглед настрани, човек имаше чувството, че всеки етап от разстоянието до хоризонта е белязан по съответен начин: високата кахикатея, която стърчеше над храстите, отблизо се зеленееше, от един хвърлей изглеждаше синкава, а по склоновете на хълмовете се сливаше с цвета на мъглата и беше сива. Алпите бяха скрити, но в хубаво време, отбеляза Манъринг, острите им побелели хребети стърчали в небето.

Лодката напредваше бавно. Разминаха се с едно кану, което устремено се спускаше надолу с брадясал земемер и двама водачи маори — те вдигнаха весело шапки и Манъринг им отвърна. (Фрост не рискува да помръдне.) След това — нищо, само бреговете, край които минаваха, и дъждът, който плющеше по водата. Чайките, последвали ги от устието на реката, изгубиха интерес и отлетяха обратно. След двайсетина минути лодката излезе иззад широк завой и изведнъж, все едно беше запалена лампа и тя беше осветила пълна стая, се озоваха сред шумотевица и суматоха.

Палатковото селище в Кънери беше разположено по средата на разстоянието между Хокитика и находищата. Земята около него беше относително равна и изровена от гъста мрежа долчинки и потоци, които носеха камъни и пясък от Алпите към морето, тук винаги се усещаше присъствието на водата било то като далечен грохот, било като кротко бълбукане и плисък. Както се беше изразил един от първите топографи на западния бряг, навсякъде, където имаше вода, имаше и злато, а водата тук беше в изобилие, капеше от папратите, блещукаше като мъниста по клоните на дърветата, подхранваше провисналите мъхове и лишеи, изпълваше човешките стъпки, извираше на всяка крачка.

За Фрост лагерът в Кънери представляваше безрадостна гледка. Палатките на златотърсачите, подредени една над друга в криви редици, се бяха схлупили от тежестта на несекващия дъжд, а някои направо бяха паднали. Между тях бяха прокарани плетеници от въжета, натежали от табелки и мокро пране. Няколко палатки бяха укрепени със зидове от камъни и кал и изглеждаха по-добре, една група се беше сетила да опъне парче брезент на клоните на дърво като допълнителен навес. По дънерите бяха заковани изписани на ръка табели, предлагащи всевъзможни забавления и напитки. (Тук човек се нуждаеше само от навес и дамаджана, за да отвори питиепродавница, макар че, ако го хванеха, можеше да го глобят и дори да го пратят в затвора — по-голямата част от продавания в лагера алкохол се вареше на място. Веднъж Чарли Фрост опита кънерски ликьор, но отвратен, го изплю. Течността беше мазна, остра на вкус и гъста, пълна с парцали като съсиреци, а миризмата ѝ беше досущ като на фотографски проявител.)

За удивление на Фрост дъждът не беше прогонил златотърсачите и не беше угасил плама им. Те се бяха струпали по брега, някои, стъпили до кръста във водата, държаха корита за промиване, други разширяваха улеите, отвеждащи водата, трети миеха тенджери и тигани, къпеха се, перяха, плетяха въжета, кърпеха. Всички бяха облечени в дрехи от молескин, шевиот и габардин. Някои се бяха препасали с яркочервени пояси по тогавашната пиратска мода, повечето бяха нахлупили смачкани шапки с извити надолу периферии. Непрестанно си подвикваха един на друг и като че ли изобщо не забелязваха дъжда. Отвъд крясъците се чуваше обичайната работна шумотевица — звънтеж на брадва, смях, подсвиркване. Във въздуха се носеше синкав дим, който се разпиляваше на лениви талази над реката. Някъде иззад дърветата свиреше акордеон, а от още по-далече се чу ръкопляскане.

— Доста спокойно е днес — отбеляза Манъринг. — Дори и за събота.

Според Фрост изобщо не беше спокойно.

— Почти няма хора — добави магнатът.

Чарли Фрост можеше да преброи пред себе си десетки, даже стотици златотърсачи.

За първи път виждаше Кънери и дори може да се каже, че за първи път виждаше околностите на Хокитика като цяло, тъй като през седемте месеца, откакто прекоси пясъчната коса в залива, нито веднъж не се беше осмелил да навлезе в сушата, нито пък да се поразходи по брега по-далече от Гледка. Макар често да се оплакваше от скромното си материално положение, дълбоко в себе си той усещаше, че духът му не е пригоден за приключения — сега, докато гледаше как един мъж довлачва огромен клон до едва мъждукащ огън досами водата и го хвърля тежко в тъмното ложе на пепелта, тъй че блъвналият гъст пушек почти напълно го погълна и златотърсачът започнала кашля с ужасяваща, къртеща кашлица, която подсказваше, че не му остава още много на този свят, Фрост почувства, че консерватизмът му е напълно оправдан. Кънери, каза си той, е загубено, забравено от Бога място.

Лодката стигна плитчините и килът задра в камъните. Седналите най-отпред гребци скочиха и издърпаха носа на сушата, за да могат пътниците да слязат, без да си намокрят ботушите — излишна любезност, тъй като ботушите им вече бяха вир-вода. Колито скочи през плашира и цопна във водата.

— По дяволите! — изруга Манъринг, след като стъпи на камъните и разкърши гръб. — Трябваше да се преобуя, преди да тръгнем. Днес не е ден за хубави дрехи, а, Чарли? Само глупак би се издокарал, за да дойде тук. По дяволите!

Беше забелязал, че Фрост не е на себе си, и се мъчеше да го ободри. Макар да смяташе, че на банкера ще му се отрази добре да види с очите си малко грубост и насилие (неизменното му спокойствие излъчваше известна надменност, която страшно дразнеше по-възрастния мъж), все пак предпочиташе да запази доброто му отношение. По природа магнатът гледаше на живота като на надпревара и сред множеството хипотетични трофеи, за които всекидневно се състезаваше, беше и купата, изписана с имената на хората, с които общуваше. Ако беше принуден да избира между чуждото извисяване и чуждото покорство, той би избрал второто, независимо какво би му струвало това. Не би се държал меко с Фрост, който и без това си беше мекушав, би направил всичко, за да го постави на мястото му, но не беше толкова горделив, че да не му протегне милостиво ръка най-малкото заради това, че другият толкова явно копнееше за милостта му.

Само че Фрост не отговори. Гледаше ококорено островърха брезентова палатка, която побираше най-много трима души, легнали един до друг, и беше закичена с изписана на ръка табелка „Хотел“, още повече се ококори, щом видя как един златотърсач си разкопчава панталона и се облекчава пред приятелите си на брега. Банкерът потръпна погнусен и след това едва не подскочи от уплаха, тъй като наблизо се разнесе гръмогласен смях. Двама златотърсачи, седнали под опънат на летви брезент на по-малко от десетина метра от мястото, където беше спряла лодката, бяха наблюдавали приближаването им и очевидно се смееха на ужасеното изражение на банкера. Единият свали шапката си за поздрав, а другият подигравателно отдаде чест.

— Дошли сте на инспекция, а?

— Не, Боб, дошъл е да се опере на реката. Ама е забравил преди това да се поизцапа!

Двамата отново избухнаха в смях и изчервеният Фрост се обърна. Вярно, че животът му се подчиняваше на двойния компас на дълга и навика, вярно, че той не беше пътувал и не залагаше, а палтото му беше изчеткано сутринта и жилетката му беше чиста. Не се срамуваше от това. Само че беше израснал без други деца и не познаваше подигравките. Ако някой му се присмееше, не знаеше как да отговори. Лицето му пламна, на гърлото му заседна буца и той само успя да се усмихне насилено.

Гребците бяха извадили лодката от водата. Съгласиха се да върнат пътниците в Хокитика след два часа (два часа, помисли си Фрост и помръкна още повече), после теглиха жребий кой ще остане при лодката. Загубилият седна разочаровано, а останалите, подмятайки разпределените монети, се пръснаха сред дърветата.

Двамата златотърсачи отсреща продължаваха да се смеят. Единият подвикна на другаря си:

— Питай го дали има щипка енфие.

— Не, питай го колко често пише у дома в Мейфеър.

— Питай го знае ли изобщо как да запретне ръкавите си.

— Питай го какъв е доходът на баща му. Това ще му хареса.

Ужасно несправедливо е, мислеше си банкерът, та той никога не беше стъпвал в Мейфеър, баща му беше разорен, а той самият сигурно беше единственият новозеландец тук! (Този довод обаче звучеше глупаво, нямаше такова нещо като „великобританец“.) Като се приспаднеше огромната част от заплатата, която всеки месец изпращаше на родителите си, доходът му всъщност беше жалък. А що се отнася до дрехите, беше си ги купил с честно спечелени пари и сутринта сам беше изчеткал палтото! И често запретваше ръкави. Носеше не ръкавели, а копчета като златотърсачите, беше купил ризата си от Хокитика също като тях. Фрост искаше да им го обясни, но вместо това клекна и протегна ръка към кучето — да я близне.

— Да вървим — подхвърли полугласно той към Манъринг.

— Ей сега.

Магнатът беше прибрал портфейла си във вътрешния джоб и сега се занимаваше с копчетата на палтото, тъй като не можеше да реши дали да остави незакопчано само най-долното — така най-лесно щеше да извади пистолетите си — или само най-горното, което би прикрило най-добре оръжието.

Фрост смутено плъзна поглед наоколо, като избягваше златотърсачите под навеса. Пътеката, която започваше от мястото, където беше акостирала лодката, се разклоняваше сред дърветата, единият ръкав тръгваше на изток към езерото Кънери, а другият — на югоизток към кариерата. По южния бряг на реката имаше богати находища и мини, там беше и „Аврора“. Фрост не го знаеше, всъщност, ако го попитаха, не би могъл дори да посочи къде е север. Огледа се за табела, която да ги упъти към китайското селище, ала не откри. Не виждаше и китайски физиономии наоколо.

— Насам — рече Манъринг, все едно се беше досетил за какво се чуди, и кимна на изток. — Нагоре по течението. Не е далече.

Фрост беше хванал кучето между краката си и го галеше по мократа козина не толкова да му достави наслада, колкото да си вдъхне спокойствие.

— Не трябва ли да си изработим някакъв план? — осмели се да попита той, като погледна изотдолу събеседника си.

— Няма нужда — отвърна Манъринг и си пристегна малко колана.

— Няма нужда от план?

— Кю няма пистолет. Аз имам два. Друг план не ни е нужен.

Това не успокои особено Фрост. Той пусна Холи — кучето веднага хукна напред — и се изправи.

— Нали няма да застреляш невъоръжен човек?

В крайна сметка магнатът реши да остави незакопчано горното копче.

— Готово — рече той и приглади палтото. — Така е най-добре.

— Чу ли какво попитах?

— Чух те. Спри да се притесняваш, Чарли. Така само привличаш вниманието.

— Може да ми отговориш, ако искаш да не се притеснявам толкова — отвърна банкерът пискливо.

— Виж — обърна се най-сетне към него Манъринг, — от пет години наемам китайци да работят на моите находища и за това време съм се убедил в едно: те се нахвърлят на опиума като златотърсач на уличница, и то без изключения. В събота следобед всеки азиатец от тази страна на Алпите ще се е проснал по гръб и в очите му ще плуват дракони. Можеш да влезеш в китайското селище и с вързани ръце. Ясно ли е? Няма да има никакво насилие. Оръжията изобщо не ни трябват. Те са само за показ. Всичко е на наша страна, Чарли. Когато човек се нагълта с опиум, все едно няма кости, не става за нищо. Запомни го. Като дете е.

Слънце в Козирог

Докато наблюдаваше през процепа на вратата Анна и Гаскоан, Джоузеф Причард видя само това, за което самият той копнееше — обич и искрено състрадание. Причард беше самотен и като повечето самотии души съзираше щастливи двойки навсякъде. В този миг — когато тялото на Анна беше превито върху гърдите на Гаскоан и той я прегърна, повдигна я във въздуха и облегна буза на главата ѝ — аптекарят, който бе хванал хлабаво студената дръжка, едва ли щеше да намери особена утеха във вестта, че Обер Гаскоан и Анна Уедърел са просто приятели. Самотата не може да бъде залъгвана със степенуване. За Причард и това приятелство щеше да е като затворено зад стъклена витрина лакомство, дори и най-дребната проява на любезност щеше да напълни устата му със слюнка и да разпали глада му.

Предположенията на аптекаря за Гаскоан почиваха на съвсем бегло познанство или по-точно, само на един разговор. Заради надменното поведение и безупречните му дрехи Причард смяташе, че Гаскоан заема някакво влиятелно място в съда, а всъщност отговорностите на секретаря бяха съвсем малко. Основното му задължение беше всеки ден да събира гаранцията от задържаните в полицейския лагер. Като се изключеше това, той запълваше часовете си да издава разписки за платени такси, да изготвя свидетелства за право на добив на полезни изкопаеми, да регистрира искове и от време на време да изпълнява по някоя заръка на съдията. Длъжността му беше ниска, но той беше отскоро в града и се радваше, че изобщо има работа, освен това беше убеден, че няма още дълго да носи у дома тази жалка заплата.

Гаскоан беше пристигнал в Хокитика преди по-малко от месец, когато се озова пред окованата в белезници Анна Уедърел. Тя седеше на пода в затвора с ръце върху скута, облегната на стената. Очите ѝ бяха отворени и блестяха от треската, косата ѝ се беше измъкнала от фибите и по страните ѝ полепваха влажни кичури. Той клекна пред нея и импулсивно протегна ръка. Анна я сграбчи и я придърпа към себе си скришом, тъй че да не я види тъмничарят, който седеше при вратата с пушка на коленете.

— Мога да си платя — прошепна тя, — мога да събера парите, но трябва да ми повярвате. И не бива да му казвате.

— На кого?

Гласът на Гаскоан също се беше снижил до шепот.

Тя кимна към Джордж Шепард, без да сваля очи от Гаскоан. Стисна го още по-здраво и насочи пръстите му към гърдите си. Той се сепна, едва не отскочи, но след това си даде сметка, че Анна иска да го накара да усети нещо, скрито под плата на роклята. На пипане му заприлича на ризница, макар че никога не беше виждал истинска ризница.

— Злато — прошепна Анна. — Злато е. По целия корсет и в подплатата, надолу и нагоре. — Тъмните ѝ очи се взираха умолително в лицето му. — Злато. Не знам как е попаднало тук. Намерих го, когато се свестих, пришито е отдолу.

Гаскоан се намръщи, нищо не разбираше.

— Искате да платите гаранцията със злато?

— Не мога да го извадя. Не мога да го извадя тук. Нямам нож. То е пришито отдолу.

Лицата им почти се докосваха, той долавяше в дъха ѝ сладкия мирис на опиум, напомнящ на слива.

— Ваше ли е? — попита.

По лицето ѝ се мярна отчаяние.

— Какво значение има? Нали е злато.

От ъгъла се разнесе гласът на Шепард:

— Уличницата ли ви бави, господин Гаскоан?

— Не, не.

Тя го пусна, той се изправи и отстъпи крачка. Извади кесията от джоба си, мъчеше се да демонстрира нехайство, целеустременост. Претегли я в ръка.

— Напомнете на госпожица Уедърел, че не приемаме обещания — продължи тъмничарят. — Или плаща веднага, или остава тук, докато някой не събере парите и не ги внесе от нейно име.

Гаскоан оглеждаше Анна, Нямаше основания да изпълни молбата ѝ, нито пък да ѝ вярва, че твърдата подплата, която беше усетил под корсета, наистина съдържа злато. Знаеше, че дългът му повелява да извести незабавно тъмничаря за опита ѝ да възпрепятства изпълнението на задълженията му. Трябваше да разкъса корсета с ловджийския нож, който носеше в ботуша си, тъй като, ако тя наистина имаше чисто злато в себе си, то със сигурност не беше нейно. Тя беше уличница. Беше намерена полумъртва, с мръсна рокля. Вонеше на опиум и под очите си имаше тъмни кръгове.

Секретарят на съда обаче я оглеждаше жаловито. Той изповядваше принципите на кавалерството и изпитваше дълбоко състрадание към изпадналите в беда, измъчената ѝ молба, отправена с блеснали очи, беше пробудила у него не само състрадание, но и любопитство. Гаскоан вярваше, че правосъдието трябва да е синоним на милост, не на нещо друго. Също така смяташе, че проявата на милосърдие се подчинява на инстинкта, а чак подир това — на закона. И във внезапен изблик на жалост — това чувство винаги го помиташе като потоп — той реши да изпълни молбата ѝ и да я вземе под крилото си.

— Госпожице Уедърел — рече, беше чул името ѝ от тъмничаря, — гаранцията ви е определена на една лира и един шилинг.

Държеше кесията в лявата ръка, а в дясната — тефтера, понечи уж да го прехвърли, като се прикриваше с него, извади от кесията две монети и ги стисна здраво в дланта. След това хвана кесията и тефтера с дясната ръка и протегна лявата, като с палеца крепеше монетите върху дланта си.

— Можете ли да платите тази сума с парите, които ми показахте в корсета си? — говореше високо и ясно, все едно на дете или на слабоумен.

В първия момент тя не го разбра. После кимна, пъхна пръсти в пазвата си, извади ги, все едно стискаше нещо, и ги притисна в дланта му, той вдигна палец, кимна, сякаш беше доволен от монетите, които се появиха там, и записа сумата в тефтера. Пусна монетите да издрънчат в кесията и пристъпи към следващия затворник.

Тази проява на милосърдие, толкова необичайна за затвора на Джордж Шепард, не беше нещо изключително за Гаскоан. Той обичаше да завързва приятелства сред по-нископоставените, с деца, просяци, животни, грозни жени и забравени от света мъже. Любезността му винаги беше насочена към тези, които не я очакват, изправеше ли се пред човек, който стои по-долу от него, никога не си позволяваше да се държи грубо. От по-висшестоящите обаче странеше. Не беше невъзпитан, но държанието му издаваше пресита и тъга, дори равнодушие и този му навик, макар да не бе в истинския смисъл на думата премислен, му помагаше да печели уважение и да получи място сред надарените със земи и богатства не по-зле, отколкото ако си беше поставил за цел да се озове сред тях.

По този начин Обер Гаскоан, извънбрачно дете на английска гувернантка, отрасло в бедняшките квартали на Париж, обличано в подаяния, затваряно в бараката за въглища, ту хокано, ту подминавано, с годините се беше превърнал в личност със скромно, но уважавано положение в обществото. Беше избягал от миналото си, ала все пак не можеше да бъде наречен нито амбициозен, нито късметлия, получил облагите си незаслужено.

В личността на Гаскоан се проявяваше любопитна смесица от черти и на висшите, и на нисшите прослойки. Той беше облагородил ума си със същата строга дисциплина, с която сега поддържаше външния си вид, с други думи, чрез един изтънчен, но като че ли отживял подход. Отличаваше се с присъщата за самоуките страст към книгите и знанията, но тъй като зародишът ѝ бе както личен, тъй и добродетелен, тя клонеше към жалост и презрение. Нравът му беше подчертано носталгичен, но не за собственото му минало, а за отминалите времена, Гаскоан гледаше цинично на настоящето, със страх към бъдещето и с дълбока тъга на повсеместния упадък. Като цяло той напомняше на добре запазен стар джентълмен (а беше само на трийсет и четири), сполетян от трудни — макар и все още далеч от оскъдицата — времена, който в зависимост от настроенията си възприема това обстоятелство или с насмешка, или с известна меланхолия.

Всъщност Гаскоан беше изключително податлив на настроенията си. Вълната жалост, която го беше накарала да излъже заради Анна, отмина веднага след освобождаването на блудницата и беше изместена от отчаяние, той се боеше, че помощта му може да е била напразна, погрешна, не намясто и най-вече себична. Себичността беше най-черният му страх. Секретарят на съда презираше всички нейни признаци в себе си така, както държащият да спечели първенството презира и най-дребните проявления на слабост, която може да му попречи да постигне себичната си цел. Той обаче се гордееше извънмерно с тази си черта и обичаше да поучава околните за нея, а когато това противоречие станеше твърде явно и Гаскоан вече не можеше да си затваря очите за него, той изпадаше в съвсем себичен изблик на раздразнение.

Анна си тръгна с него от затвора и на улицата той възгрубо ѝ предложи да дойде в дома му, за да се обясни, без да бъдат безпокоени. Тя се съгласи немощно и двамата поеха заедно в дъжда. Гаскоан вече не изпитваше жал към нея. Състраданието му бе припламнало и бе угаснало, за да отстъпи място на тревога и неувереност, тъй като все пак уличницата си беше посегнала и навярно — поне така го беше предупредил тъмничарят, докато подписваше документа за освобождаването ѝ — дори не беше с всичкия си.

Сега, половин месец по-късно, в „Скарата“, докато я държеше в обятията си тъй, че ръцете ѝ бяха притиснати към гърдите му, а дъхът ѝ овлажняваше ключицата му, на Гаскоан му мина през ума, че навярно тя е опитала отново, за втори път, да сложи край на живота си. Но къде беше отишъл куршумът, който трябваше да е заседнал в гръдната ѝ кост? Нима Анна е знаела, че пистолетът ще гръмне по толкова странен начин, когато е насочила дулото към шията си и е натиснала спусъка? Как би могла да е сигурна?

„Всички мъже искат техните блудници да са нещастни“, беше казала Анна вечерта, когато след освобождаването си от затвора го бе последвала в дома му и срязаха роклята на кухненската маса, докато навън продължаваше да вали и газената лампа хвърляше тъмни сенки в ъглите на стаята. „Всички мъже искат техните блудници да са нещастни.“ Какво беше отговорил той? Най-вероятно я беше скастрил строго и грубо. А сега тя беше направила опит да се простреля. Гаскоан я държа в прегръдката си дълго след като Причард затвори вратата, стискаше я здраво, вдъхвайки соления мирис на косите ѝ. Този мирис му беше познат и му беше приятен, Гаскоан беше прекарал дълги години в морето.

Навремето беше женен. За Агата Гаскоан, Агата Придо, както се казваше, когато се запозна с нея. Дребна, с пъргав ум, закачлива и охтичава — той знаеше за болестта ѝ, когато ѝ предложи брак, но някак си този факт му се струваше незначителен, преодолим, по-скоро доказателство за деликатността ѝ, отколкото предзнаменование за неизбежна беда. Ала дробовете ѝ не заздравяваха. Двамата решиха да заминат на юг, на по-мек климат и Агата почина в открито море някъде край бреговете на Индия, той не знаеше точно къде и това беше ужасно. Ужасно бе и как тялото ѝ се изви, когато се стовари с плисък във водата. Беше го заклела да не търси ковчег, ако умре, преди да стигнат пристанището. Искаше да бъде погребана по моряшки: да я хвърлят в морето, зашита в хамака ѝ. И тъй като това беше нейният хамак, яркочервен, потъмнял до кафяво, Гаскоан беше коленичил да го целуне, колкото и зловещо да изглеждаше отстрани. След това той продължи да плава. Слезе на сушата едва когато му свършиха парите.

Анна беше по-тежка от Агата, по-ръбата, по-здрава, но навярно живите винаги изглеждат такива за тези, чиито мисли са все при мъртвите. Той плъзна ръка по гърба ѝ. С пръстите си проследи корсета, шева по илиците, пристегнати с шнурче.

След като си бяха тръгнали от затвора, минаха през съда, така че Гаскоан да остави в касата кесията със събраните пари и да впише платените гаранции, за да е готов за сутринта. Докато той го вършеше, Анна го наблюдаваше търпеливо и без любопитство, като че ли осъзнаваше, че ѝ е направил голяма услуга, и нямаше нищо против в замяна да му се подчинява и да не роптае. По навик на улицата не вървеше до него, а го следваше на няколко метра разстояние, така че Гаскоан да може да заяви, че не я познава, ако срещнат някой служител на закона.

Щом стигнаха до къщата му (той разполагаше с цяла къща, макар и малка, едностайна дъсчена постройка на стотина метра от брега), Гаскоан ѝ нареди да го изчака под навеса пред входа, докато той нацепи дърва за подпалки в двора. Справи се бързо с тази задача, макар да се смущаваше от взора на тъмните очи на Анна, които не се отделяха от него. И преди треските да са се намокрили от дъжда, той ги събра и изтича към вратата, където Анна се дръпна, за да му направи път.

— Не е дворец — рече той неловко, макар че за Хокитика си беше истински палат.

Анна не отговори, мълчаливо пристъпи в задушния сумрак. Гаскоан хвърли подпалките пред огнището и се върна да затвори вратата. После запали газената лампа, сложи я на масата и клекна да стъкне огъня. Усещаше как Анна оглежда стаята. Обзавеждането беше спартанско. Единствената по-хубава мебел беше кресло с висока облегалка, тапицирано с плътна дамаска на розово-жълти райета, беше си го подарил за нанасянето тук и то заемаше почетното място в средата на стаята. Гаскоан се чудеше какви ли изводи си прави гостенката му, каква картина очертава в главата ѝ тази оскъдна подредба на живота му. Сгънатата на три завивка върху леглото. Закаченият на пирон над таблата мъничък портрет на Агата. Редицата раковини по перваза на прозореца. Металният чайник на огъня, Библията, чиито страници в по-голямата си част си стояха неразрязани с изключение на Псалтира и Евангелията, пъстрата кутия от бисквити, в която пазеше писмата от майка си и принадлежностите си за писане. Кашонче с начупени свещи — само нишката на фитила придържаше восъка да не се разпадне — до леглото.

— Поддържате чисто — рече тя.

— Живея сам. — Гаскоан посочи с една треска сандъка до леглото. — Отворете го.

Анна щракна закопчалките и вдигна капака. Гаскоан кимна към вързоп от тъмно платно, тя го вдигна и роклята на Агата се разтвори на коленете ѝ — черна, с плетена на една кука яка, която Агата не харесваше.

(„Хората ще ме мислят за аскетична — беше казала тя ведро, — но черното е строг цвят, а всеки се нуждае от поне една строга дреха.“ Целта ѝ всъщност беше да скрие кървавите петна, червените точици, които изпъстряха ръкавите ѝ, и той го знаеше, но си замълча. На глас се съгласи, че човек трябва да има строги дрехи.)

— Облечете я — рече Гаскоан.

Загледа как Анна приглажда дрехата върху коляното си. Агата беше по-ниска, трябваше да отпуснат подгъва. Но дори и след това пак щяха да се показват няколко пръста от глезените на уличницата и може би дори краят на кринолина ѝ. Щеше да изглежда грозно, но просяците не бива да имат претенции, а тази вечер Анна беше просякиня. Той се обърна отново към камината и разръчка пепелта.

Само тази рокля на Агата му беше останала. Другите, прибрани в ухаещия на камфор кедров сандък, бяха изчезнали, след като параходът заседна в плитчините, каютите първо бяха плячкосани, а после наводнени, тъй като корабът се килна на една страна и водата го заля. За Гаскоан тази загуба беше по-скоро благословия. Той пазеше портрета на Агата, нищо друго не му трябваше. Щеше да прояви нужното уважение към паметта ѝ, ала беше млад, кръвта му кипеше, беше решен да започне отначало.

Докато Анна се преобличаше, огънят се разгоря. Гаскоан се взираше с присвити очи в роклята. Стоеше ѝ зле, както беше стояла и на жена му. Анна усети погледа му.

— Сега вече мога да обявя траур — рече тя. — Никога не съм имала черна рокля.

Обер Гаскоан не я попита кого ще жали и дали смъртта е настъпила скоро. Напълни чайника и го сложи на куката.

Предпочиташе да дава тон в разговорите, а не да следва темата и темпа на събеседника си, не му пречеше да си мълчи, докато не му дойде желание да заговори. С интуицията си на уличница Анна Уедърел явно долови тази особеност на характера му. Не го заприказва, не го следеше с поглед, докато той се суетеше с обичайните си вечерни задължения — да запали свещите, да напълни табакерата, да смени калните ботуши с обувки за вътре. Тя взе подплатената със злато рокля, отнесе я на масата и я разстла отгоре. Роклята тежеше. Златото беше прибавило поне два килограма към тежестта на тъканта и Анна се помъчи да пресметне стойността му. Държавата купуваше чистото злато срещу три лири за унция, а в килограма имаше поне трийсет и пет унции. Колко правеше това общо? Тя се опита да си представи колонката с цифри, но те се размиваха пред очите ѝ.

Докато Гаскоан нареждаше по-дебели цепеници — да държат огъня, и слагаше чаени листа в цедката, Анна огледа роклята. Който беше скрил златото, очевидно имаше опит с иглата и конеца, беше или жена, или моряк. Беше шил внимателно. Златото беше прикрепено по корсета, пришито към воланите и разпределено поравно по подгъва, досега тя не беше усетила допълнителната тежест, защото често слагаше оловни топчета отдолу на кринолина, за да не се вдига от вятъра.

Гаскоан се приближи към нея. Извади ножа да разреже корсета, държеше го като касапин и Анна недоволно изсумтя.

— Моля ви — рече тя. — Не знаете как, дайте на мен.

Той се поколеба, но в крайна сметка ѝ подаде ножа и се отдръпна. Тя работеше бавно, искаше да запази роклята, първо разши подгъва, след това продължи нагоре по воланите, издърпваше конеца с върха на ножа и изтупваше златото на масата. Когато стигна до корсета, направи малък срез под банелите и след това пъхна пръсти да извади златото, тук то беше скрито в торбички. В затвора точно те бяха напомнили на Гаскоан за ризница.

Изваденото злато блестеше. Анна го събра в средата на масата. Внимаваше течението, което полъхваше изпод вратата, да не събори нито една песъчинка. При всяко добавяне на нова шепа или отделно късче самородно злато захлупваше длани върху купчинката, сякаш да се сгрее на пламъка му. Гаскоан я наблюдаваше намръщено.

Накрая тя приключи, роклята беше изпразнена.

— Ето! — Анна взе късче долу-горе с размерите на последната става на палеца му и го побутна към него. — Една лира и един шилинг, не съм забравила.

— Няма да докосна това злато.

— Плюс черната рокля — добави Анна и се изчерви. — Не искам подаяния.

— Може и да ви потрябват — отвърна той. Седна на ръба на леглото и бръкна в джоба на гърдите си за цигарите. Отвори сребърната табакера, извади една цигара и внимателно я запали, чак след това, след като дръпна няколко пъти, се обърна и попита официално: — За кого работите, госпожице Уедърел?

— Питате ме на кого са момичетата ли? На Манъринг.

— Не го познавам.

— Сигурно сте го виждали. Много дебел. Собственикът на „Уелският принц“.

— Да, виждал съм там един дебел мъж. — Гаскоан дръпна от цигарата. — И той добър работодател ли е?

— Избухлив е, но като цяло условията му са справедливи.

— Той ли ви дава опиума?

— Не.

— А знае ли за него?

— Да.

— Откъде го купувате?

— От Ах Сук.

— Кой е той?

— Един китаец. Единак. Държи пушалнята в Кънери.

— В какъв смисъл единак? Не е женен?

— Не, не. Така викат тук на златотърсачите, които работят сами.

Гаскоан прекъсна за миг разпита, за да дръпне от цигарата. После добави:

— И този китаец държи пушалня в Кънери, така ли?

— Да.

— И вие ходите при него?

Тя присви очи.

— Да.

— Сама.

Думата прозвуча обвинително.

— В повечето случаи. — Анна го гледаше намръщено. — Понякога си купувам и за вкъщи.

— А той откъде го взима? Сигурно от Китай.

Тя поклати глава.

— Продава му го Джо Причард. Аптекарят. Аптеката му е на „Калайджийска“.

Гаскоан кимна.

— Познавам го. В такъв случай обаче се чудя защо ходите при китаеца, щом може направо да си купувате опиум от господин Причард.

Анна вирна леко брадичка или пък просто потрепери, той не можа да прецени.

— Не знам.

— Не знаете?

— Да.

— Кънери е доста далеч, за да биете толкова път само за да се напушите.

— Навярно сте прав.

— А аптеката на господин Причард е на не повече от десет минути от „Скарата“. Даже по-малко, ако човек върви бързо.

Тя сви рамене.

— Защо ходите в китайското селище в Кънери, госпожице Уедърел?

Гаскоан зададе въпроса язвително, струваше му се, че знае отговора, но искаше да го чуе от нея.

Лицето ѝ беше застинало като камък.

— Може би там ми харесва.

— А! Може би там ви харесва…

(За бога! Какво го беше обзело? Какво му влизаше в работата дали блудницата има вземане-даване с китайците? Какво му влизаше в работата дали ходи в Кънери сама, или с придружител? Тя беше уличница! Беше я видял за първи път тази вечер! За миг се почувства неловко, после, почти едновременно, го прободе гняв. Той потърси утеха в цигарата.)

— Манъринг — рече, след като издиша дима. — Онзи, дебелият. Можете ли да го напуснете?

— След като си платя дълга.

— Колко дължите?

— Сто лири. Или малко повече.

Изпразнената рокля лежеше между тях като одрана кожа. Той се взря в блестящата купчина, очите на Анна също се спряха на нея.

— Ще бъдете изправена, разбира се, пред съда — рече Гаскоан, без да отделя поглед от златото.

— Да, задето са ме намерили в нетрезво състояние на публично място. Само ще ме глобят.

— Не, ще ви съдят за опит за самоубийство. Тъмничарят го потвърди.

Тя зяпна.

— Опит за самоубийство ли?

— Не сте ли се помъчили да сложите край на живота си?

— Не съм! — Анна скочи. — Кой го казва?

— Дежурният пристав, който ви е намерил.

— Това е нелепо!

— Боя се, че е записано черно на бяло — отвърна той. — И ще трябва да дадете показания.

Анна не отговори веднага. След това избухна:

— Всички мъже искат техните блудници да са нещастни, всички!

Гаскоан издиша тънка струйка дим.

— Повечето уличници са нещастни — рече той. — Простете, но изтъквам самата истина.

— Как може да ме обвинят в опит за самоубийство, без да са ме питали дали… Как е възможно? Къде е…

— Доказателството?

Гаскоан я изгледа жалостиво. Скорошният сблъсък със смъртта беше оставил отпечатък върху лицето и тялото ѝ. Кожата ѝ беше восъчнобледа, косата изглеждаше изтощена и мазна. Анна разсеяно подръпваше ръкавите на роклята и изведнъж се олюля, тръпка разтърси цялото ѝ тяло.

— Тъмничарят смята, че не сте с всичкия си — рече Гаскоан.

— Не съм разменила и дума с Шепард, откакто съм стъпила в Хокитика — отвърна тя. — Изобщо не го познавам.

— Той спомена, че неотдавна сте изгубили дете.

— Изгубила съм! — възкликна презрително Анна. — Изгубила!

По-безлична дума не можа ли да намери?

— Друга ли бихте използвали?

— Да.

— Детето ви е било отнето?

На лицето ѝ се изписа ожесточение.

— Беше изкарано с ритници от утробата ми! И то от… от собствения му баща. Но това Шепард едва ли ви го е казал.

Гаскоан замълча. Хвърли на пода цигарата, макар че още не я беше допушил, стъпка пламъчето с тока на обувката и запали друга. Анна седна отново. Зарови ръце в тъканта на разстланата на масата рокля. Поглади я нежно. Гаскоан се взираше в гредите, а Анна — в златото.

Този изблик беше съвсем нетипичен за нея. По нрав Анна беше съзерцателна и вглъбена, рядко говореше за себе си и патетичността ѝ беше чужда. Колкото и парадоксално да звучи, занаятът ѝ изискваше най-строга скромност. Тя беше длъжна да се държи мило и състрадателно дори когато отсрещната страна не се нуждаеше от състрадание и не заслужаваше милост. Мъжете, благодарение на които си изкарваше хляба, рядко проявяваха любопитство към нея. Ако изобщо си отвореха устата, говореха за други жени, за изгубените любими, за изоставените съпруги, за майките, сестрите, дъщерите и повереничките си. Точно тях търсеха те в Анна, макар и не само тях, тъй като всъщност търсеха в нея и самите себе си: тя беше отразен мрак и в същото време светеше с чужда светлина. Нейната окаяност беше изключително успокояваща.

Анна протегна пръст да докосне едно късче злато в купчината. Знаеше, че трябва да се отблагодари на Гаскоан както се полага, задето е платил гаранцията: той беше поел немалък риск с лъжата пред тъмничаря, със запазването на тайната ѝ и с поканата да дойде в дома му. Анна усещаше, че Гаскоан очаква нещо. Той седеше като на тръни. Въпросите му бяха резки и дори груби — сигурен знак, че вниманието му е отвлечено от надеждата за полагащата му се отплата — и когато Анна заговореше, я поглеждаше и после бързо отместваше очи, сякаш думите ѝ му бяха неприятни. Анна взе късчето и го завъртя в дланта си. Повърхността му беше шуплеста, на дупки, все едно е било хвърлено в тигела и тъкмо когато е започнало да се топи, е било извадено.

— Аз бих казал — поде Гаскоан, — че някой е знаел за намерението ви да пушите снощи опиум. Изчакал е да изпаднете в безсъзнание и след това е пришил златото в роклята.

Тя се намръщи, но не към него, а към бучицата в ръката си.

— И защо го е направил?

— Не знам — отвърна той. — С кого бяхте снощи, госпожице Уедърел? И колко ви плати той?

— Не, в това няма смисъл — рече Анна, като пренебрегна въпроса му. — Според вас някой е свалил роклята от мен, пришил е златото внимателно, после пак ме е облякъл и си е дал всичкия този труд само за да ме захвърли на пътя?

— Наистина звучи невероятно — съгласи се Гаскоан. Той смени посоката. — Добре, кажете ми тогава откога притежавате тази дреха?

— От пролетта. Купих я втора ръка, била е плячкосана от потънал кораб.

— Колко други притежавате?

— Пет, не, четири. Но те не са за работа. Само с тази излизам вечер, заради цвета. Имах една по-широка, когато бях в положение, но тя вече не ставаше за нищо след… след като детето почина.

Настъпи миг мълчание.

— Дали е било пришито наведнъж? — обади се замислено Гаскоан. — Или в течение на определен период от време? Предполагам, няма начин да се разбере.

Анна не отговори. Той вдигна очи и улови погледа ѝ.

— С кого бяхте снощи, госпожице Уедърел? — попита отново секретарят на съда и този път тя не можеше да се направи, че не е чула въпроса му.

— С мъж на име Стейнс — отвърна тихо.

— Не го познавам. Той е бил с вас в пушалнята за опиум, така ли?

— Не! — възкликна Анна. — Не бяхме в пушалнята, бяхме в дома му. В неговото легло. По някое време през нощта си тръгнах, за да изпуша една лула. И това е последното, което си спомням.

— Тръгнали сте си от дома му?

— Да, тръгнах си и се върнах в „Скарата“, където съм наела стая. Нещо ми беше станало, не бях много на себе си. Исках да изпуша една лула. Помня как я запалих. И след това се събудих в затвора, и вече беше ден.

Анна потрепери и се сви зиморничаво. Говореше с трепетна умора, онази умора, която настъпва, след като човек бъде пометен от вълната на любовта и загубил почва под нозете си, борещ се за глътка въздух, се предава на страховития прилив. Но пристрастеността към опиата не беше любов, нямаше как да бъде любов. Гаскоан не биваше да се поддава на романтичния порив да разкрасява тъмните сенки под очите ѝ, изпосталелите ѝ крайници, сънливата ѝ замаяност, ала все пак, разсъждаваше гой, му се струваше зловещо как опустошението от опиума може толкова вярно да наподобява като отражение в огледало възторзите на любовта.

— Разбирам — рече той на глас. — Значи сте оставили онзи мъж да спи?

— Да. Той спеше, когато си тръгнах.

— И сте били облечена с тази рокля — посочи оранжевите дрипи на масата.

— Това е работната ми рокля. Винаги съм с нея, когато излизам.

— Винаги?

— Винаги когато работя.

Гаскоан замълча, но присви леко очи и стисна устни, за да покаже, че иска да зададе въпрос, който приличието не му позволява да изговори. Анна въздъхна. Реши, че все пак няма да изрази благодарността си по обичайния начин, на сутринта щеше да му върне парите за гаранцията в монети.

— Вижте — рече тя, — всичко е точно така, както ви казах. Заспахме, аз се събудих, пушеше ми се, тръгнах си, прибрах се в стаята, запалих лулата и нищо повече не помня.

— Забелязахте ли нещо необичайно в стаята си, когато се прибрахте? Някакви следи, че е влизал друг например?

— Не. Вратата беше заключена както винаги. Отключих си с моя ключ, влязох, затворих, седнах, запалих лулата и нищо повече не помня.

Беше ѝ досадно постоянно да повтаря едно и също и досадата ѝ щеше да нарасне през идните дни, след като станеше ясно, че същата нощ е изчезнал и Емъри Стейнс и оттогава никой не го е виждал. Щяха да я отрупват с въпроси, да я подлагат на кръстосан разпит, да я обливат с презрение и неверие, а тя щеше да повтаря историята си, докато вече престанеше да ѝ звучи познато и самата Анна започнеше да се съмнява дали е вярна.

Гаскоан не познаваше Стейнс, тъй като беше пристигнал наскоро в Хокитика, ала сега, докато наблюдаваше Анна, изведнъж усети силен интерес към него.

— Възможно ли е господин Стейнс да ви желае злото?

— Не!

— Вярвате ли му?

— Да. Колкото и на…

Не довърши сравнението.

— Любовник ли ви е?

Анна се изчерви.

— Той е най-богатият човек в Хокитика. Ако още не сте чули за него, със сигурност ще чуете. Емъри Стейнс. Почти целият град е негов.

Погледът на Гаскоан отново се премести, този път многозначително, към искрящата купчина злато, за най-богатия човек в Хокитика тя навярно не представляваше нищо особено.

— Любовник ли ви е? — повтори той. — Или клиент?

Анна не отвърна веднага.

— Клиент — рече накрая едва чуто.

Гаскоан сведе почтително глава, все едно му беше казала, че онзи е починал. Тя побърза да добави:

— Той е златотърсач. Така е натрупал богатството си. Но е родом от Нов Южен Уелс, също като мен. Всъщност дойдохме с един кораб през Тасманово море, „Щастлив вятър“.

— Разбирам. Добре, в такъв случай, щом той е толкова богат, навярно това злато е негово.

— Не — възрази уплашено Анна. — Той не би го направил.

— Какво не би направил? Не би ви излъгал?

— Не би…

— Не би ви използвал като товарно добиче да пренасяте злато контрабанда?

— Къде да го пренасям? Аз не заминавам. Никъде нямам намерение да ходя.

Гаскоан дръпна от цигарата.

— Тръгнали сте си от дома му през нощта, нали така?

— Възнамерявах да се върна. И да остана там до сутринта.

— Но сте си тръгнали, без той да разбере?

— Възнамерявах да се върна.

— Въпреки че той навярно ви е платил да останете до сутринта.

— Казах ви вече, мислех, че ще отсъствам за малко.

— Само че сте изгубили съзнание.

— Сигурно съм припаднала.

— Не го вярвате.

Анна загриза устни.

— О, нищо не се връзва! — извика тя след малко. — Нито златото, нито опиумът. Как съм попаднала на пътя? На студа, съвсем сама, в покрайнините на града?

— Предполагам, че това, което изпитвате под въздействието на опиата, също едва ли се подчинява на логиката.

— Да, така е.

— Но по този въпрос с радост ще ви се доверя, тъй като лично аз никога не съм докосвал опиум.

Водата завря. Гаскоан пъхна цигарата в устата си, взе парцал и свали чайника от огъня. Докато наливаше водата върху чаените листа, попита:

— А китаецът? Нали опиумът е от него?

Анна потърка лице така, както уморено дете разтрива очи с юмручета: несръчно.

— Снощи не съм се виждала с Ах Сук. Казах вече, пуших в стаята си.

— Но опиумът е бил от него!

Секретарят на съда сложи чайника на подставка отстрани.

— Е, да. Но колкото е от него, толкова е и от Джоузеф Причард.

Гаскоан седна отново.

— Господин Стейнс сигурно се пита какво е станало с вас, след като сте го изоставили в леглото и не сте се върнали. Макар че днес не дойде да плати гаранцията ви. Както и работодателят ви.

Говореше силно, за да изтръгне Анна от унеса на умората ѝ, остави чинийката рязко, тъй че чашката издрънча, после я плъзна със стържене по масата.

— Това си е моя работа — отвърна Анна. — Ще отида да се извиня веднага щом…

— Щом решим какво ще правим със златото — довърши вместо нея Гаскоан. — Да, трябва да се извините.

Настроението му отново се беше сменило, изведнъж той се беше разгневил. Не беше намерил ясно обяснение защо роклята е била подплатена със злато, как Анна се е озовала в безсъзнание на пътя, нито пък дали тези две събития са свързани по някакъв начин. Беше сърдит, че не може да разгадае тази главоблъсканица, и за да укроти яда си, стана надменен, това му даваше известно усещане, че владее положението.

— Колко струва това? — попита Анна и посегна отново да докосне купчината. — Долу-горе. Аз нямам око да преценя.

Гаскоан смачка цигарата в чинийката си.

— Според мен въпросът е не колко, а кой и защо. Чие е златото? От чие находище идва? И къде е трябвало да стигне?

Онази първа вечер се споразумяха да скрият златото. Решиха също така, ако някой попита Анна защо е заменила обичайната си рокля с нова, по-строга, тя да отговори съвсем чистосърдечно, че възнамерява със закъснение да пази траур за смъртта на нероденото си дете и че е купила на старо рокля, изхвърлена на брега от някой потънал кораб. Всичко си беше вярно. Ако някой поискаше да види предишната рокля или проявеше любопитство къде е тя сега, Анна трябваше веднага да съобщи на Гаскоан, тъй като задалият тези въпроси несъмнено би трябвало да знае за скритото под воланите злато, както и за неговия произход, а вероятно и за местоназначението му.

След като се спряха на тази стратегия, секретарят на съда изпразни кутията от бисквити и двамата заедно прехвърлиха златото в нея, увиха я в одеяло и пъхнаха вързопа в чувал от брашно, който накрая Гаскоан върза с парче канап. Той настоя, докато не съберат повече сведения, чувалът да остане в дома му, скрит под леглото. В началото Анна се колебаеше, но французинът я убеди, че златото ще е на сигурно място, той не приемаше посетители, къщата беше заключена през деня и никой не подозираше, че е възможно у него да се крие съкровище, все пак секретарят на съда беше отскоро в града и нямаше нито приятели, нито врагове.

Следващият половин месец измина като в мъгла. Анна се върна в дома на Стейнс и установи, че той е изчезнал безследно, няколко дни по-късно научи за смъртта на Кросби Уелс и си даде сметка, че това събитие също се е случило в часовете, в които е била в безсъзнание. Малко по-късно до нея достигна новината, че в дома на Кросби Уелс е било намерено огромно състояние с неустановен произход, а самата къща е била купена от Едгар Клинч, който държеше в момента „Скарата“, собственост на Емъри Стейнс и сегашно обиталище на самата Анна.

Гаскоан не беше обсъждал с Анна тези събития, тъй като тя отказваше да отговаря на въпроси за Емъри Стейнс и твърдеше, че изобщо не познава Кросби Уелс. Секретарят на съда усещаше, че тя тъгува по Стейнс, но не можеше да прецени дали го смята за жив, или за мъртъв. От уважение към нея избягваше тази тема и двамата говореха за други неща. От високия си прозорец на втория етаж в „Скарата“ Анна гледаше как златотърсачите се шляят в дъжда по „Гуляйджийска“. Почти не излизаше от стаята си и всеки ден носеше черната рокля на Агата Гаскоан. Никой не беше проявил любопитство за промяната в облеклото ѝ, никой по никакъв начин не беше показал, че знае за скритото в корсета злато, което сега се намираше на сигурно място под леглото на французина. Който и да го беше пришил към роклята, явно не желаеше да излезе на светло и да се разкрие.

В деня след погребението на Кросби Уелс Анна беше изправена пред съда с обвинение, че е направила опит за самоубийство, точно както беше предрекъл Гаскоан. Тя отказа да говори и в крайна сметка беше глобена с пет лири за провинението и строго нахокана, че е загубила времето на съдията.

Всичко това премина през ума на Гаскоан, докато той притискаше Анна Уедърел в обятията си и опипваше с върха на пръстите си илиците на корсета ѝ. По същия начин беше прегръщал и Агата, с едната длан под лопатката ѝ, другата на рамото, а ръцете на Агата притиснати до гърдите му, тъй като в последния миг тя винаги вдигаше ръце, сякаш искаше да го отблъсне. Колко странно, че точно за нея си спомни сега. Дори и да има хиляди любовници, дори всяка вечер в продължение на години да си ляга с различна жена, мислеше си Гаскоан, човек рано или късно установява, че те само му напомнят за първата любима и че е обречен да се скита изгубен в този лабиринт на отражения и безкрайни сравнения завинаги, вечно недоволен, вечно обърнал глава назад.

Анна още трепереше от шока от изстрела. Гаскоан изчака дишането ѝ да се успокои, което стана три-четири минути след като Причард си тръгна, и тогава, щом усети, че тялото ѝ е възвърнало силата си, прошепна:

— Какво те накара да го направиш, по дяволите?

Анна поклати глава и отново се притисна към него.

— Халосен патрон ли беше?

Тя отново поклати глава.

— Да не би с аптекаря да сте?…

Това я изтръгна от унеса ѝ, Анна се дръпна и с глас, изпълнен с отвращение, извика:

— С Причард?

Макар да беше предизвикано от гняв, оживлението ѝ го зарадва.

— Какво искаше той от теб?

Анна за малко не му каза истината, ала изведнъж я досрамя. Гаскоан беше толкова мил с нея през изминалия половин месец, че тя не смееше да сподели какво е станало с опиума. Предишния ден той беше изразил радостта си, че е сложила край на робуването на лулата, беше се дивил на силата ѝ, беше възхвалявал бистротата на очите ѝ, бе заявил, че ѝ се възхищава. Сърце не ѝ беше дало да го извади от заблуждението му.

— Старият Джо Причард — рече тя и отмести поглед. — Просто беше самотен.

Гаскоан извади табакерата си и изненадано видя, че и неговата ръка трепери.

— Да ти се намира малко бренди? — попита той. — Бих искал да поседна, ако нямаш нищо против. Трябва да се посъвзема.

Внимателно остави пистолета на шкафчето до леглото.

— Продължават да ти се случват странни работи — продължи той, — които не можеш да обясниш. Които никой не може да обясни. Чудя се…

Гаскоан замълча. Анна отиде да вземе брендито от гардероба, а той седна на леглото и запали цигара. За миг бяха като жива картина, един от онези портрети, които рисуват върху чинии и ги продават по панаири като образи от едно време: мъжът с ръце на коленете, с наведена глава и с увиснала от пръстите цигара, жената с ръка на кръста, тежестта на тялото пренесена върху единия крак, пълни му чашата. Но те не бяха любовници и това не беше тяхното гнездо.

Той дръпна отново от цигарата и затвори очи. За да го разведри, Анна се обади:

— Чакам с нетърпение изненадата си.

Тя не беше излъгала Джоузеф Причард, наистина имаше намерение да ходи с една жена на пазар за шапки. Гаскоан беше уредил частна консултация с някаква дама с изтънчен вкус и в крак с модните тенденции, беше платил от джоба си и беше настоял, че подробностите около уговорката и самоличността на дамата са изненада. За първи път някой подготвяше изненада за Анна и това я изпълваше едновременно с възторг и ужас, въпреки това тя му беше благодарила мило за вниманието.

Гаскоан не отговори и тя додаде:

— Дамата долу ли е?

Той най-сетне изплува от мислите си. Въздъхна.

— Не, уговорихме се да те заведа при нея. В салона на „Скитническа слука“, но може да почака десет минути. Не, тя вече чака от десет минути. — Гаскоан потри лице. — Шапките могат да почакат.

— За какво се чудиш?

— Моля?

— Преди малко каза: „Чудя се…“, и не довърши изречението.

През този половин месец бяха станали доста близки, както често се случва след споделени тежки премеждия, но Анна още не можеше да се отпусне да го нарече Обер. Гаскоан и не настояваше тя да използва малкото му име, тъй като по принцип харесваше условностите на доброто възпитание и се ласкаеше, когато към него се обръщат по фамилия.

— Не съм сигурен какво да мисля — рече той.

Взе от нея чашата, но не отпи, изведнъж го беше обзела силна печал.

Обер Гаскоан усещаше товара на безпокойството много по-силно от повечето хора. Когато беше разтревожен, както сега заради необяснимия изстрел на пистолета, го връхлитаха мощни чувства — смайване, отчаяние, гняв, скръб — и той им се отдаваше с готовност, понеже те насочваха тревогата му навън и в известен смисъл изпускаха напрежението, което изпитваше вътре в себе си. Беше си спечелил славата на непоклатим и здравомислещ мъж в критични моменти — така се беше представил и този следобед, — но бързо рухваше, след като кризата отминеше. Все още не можеше да укроти ръцете си, макар че треперенето се беше появило чак след като той пусна уличницата от обятията си.

— Исках да те питам нещо — рече Анна.

Гаскоан разклати брендито в чашата.

— Да?

Тя се върна при шкафа и сипа един пръст и на себе си.

— Закъснявам с наема. Дължа за три месеца. Сутринта Едгар заплаши, че ще ме изхвърли.

Анна млъкна, обърна се и впи очи в него. Той тъкмо всмукваше от цигарата и тъй като дробовете му бяха пълни с дим, с жест попита за каква сума става въпрос.

— За десет шилинга на седмица с осигурена храна и баня всяка неделя — отвърна Анна. (Гаскоан издиша дима.) — За три месеца това прави… Чакай да пресметна… шест лири.

— Три месеца — повтори той.

— Глобата ме разори — продължи тя. — Пет лири на съда… Толкова изкарвам на месец. Останах без пари.

Тя зачака.

— Работодателят ти не ти ли плаща наема?

— Не. Аз си го плащам направо на Едгар.

— На съдържателя?

— Да, Едгар Клинч.

— Клинч ли? — Гаскоан вдигна поглед. — Този, който е купил имота на Кросби Уелс.

— Къщата.

— Та той току-що се е сдобил с цяло състояние! Какво значение имат за него шест лири?

Анна вдигна рамене.

— Каза ми да ги намеря отнякъде. Веднага.

— Сигурно се опасява какво ще стане в съда — рече Гаскоан. — Най-вероятно го е страх, че ще се наложи да върне парите, ако уважат иска.

— Не ми даде обяснения — отвърна Анна. (Тя още не беше научила за внезапната поява в четвъртък следобед на вдовицата и не знаеше, че има опасност продажбата на имуществото на Уелс да бъде обявена за нищожна.) — Но заяви, че говори сериозно.

— Не можеш ли да го умилостивиш по някакъв начин?

— По никакъв — отсече надменно тя. — Аз съм в траур. Детето ми е мъртво и скърбя. Вече не се занимавам с това.

— Може да си намериш друга работа.

— Няма работа. Мога единствено да шия, а тук такива умения не се търсят. Жените са малко.

— Може да кърпиш — предложи той. — Чорапи, копчета. Да сменяш яки. Златотърсачите сигурно имат нужда.

— От кърпенето не се изкарват пари.

Тя се взираше в Гаскоан, гледаше го очаквателно и това отприщи отново припламване на гняв у него. Той намери спасение в глътка бренди. Не беше виновен, че е останала без пари. Не беше излизала на улицата от половин месец, а изкарваше парите си там, логично беше, че е разорена. А и това с траура! Никой не я беше карал насила. Не можеше да се каже, че е смазана от скръб, детето беше мъртво от три месеца, по дяволите! Роклята също не беше пречка. Анна можеше да изкара шилинг с черната рокля на Агата не по-зле, отколкото с обичайната си оранжева, тъй като имаше верни клиенти в Хокитика, а по крайбрежието уличниците бяха твърде малко. Така или иначе, помисли си Гаскоан, какво значение има? В тъмното цветовете не се забелязват.

Този изблик на раздразнение не се дължеше на липсата на милосърдие. Гаскоан познаваше бедността и като млад често беше затъвал в дългове. С радост би помогнал на Анна, ако тя беше отправила молбата си по друг начин. Но като повечето изключително чувствителни хора, той не понасяше чувствителността у другите, изискваше честност и прямота и държеше на тях двойно повече, когато беше ядосан. Виждаше, че уличницата се опитва да постигне нещо по заобиколен път. И това го вбесяваше не само защото Гаскоан съзнаваше, че тя се мъчи да го манипулира, а и защото беше наясно какво ще поиска. Той издиша струйка дим.

— Едгар винаги е бил мил с мен — продължи Анна, след като стана ясно, че Гаскоан не възнамерява да заговори. — Но напоследък е в лошо настроение. Не знам на какво се дължи. Опитах да му се примоля, ала нищо не помага. Ако можех само…

— Не!

— Съвсем малко, повече не ми трябва. Само едно късче. Може да му кажа, че съм го намерила в потока или на улицата. Или че са ми платили със злато, златотърсачите понякога го правят. Може да кажа, че ми го е дал някой от чужденци те. Ще ми повярва.

Гаскоан поклати глава.

— Не бива да докосваш златото.

— Докога? — попита Анна. — Докога?

— Докато не разбереш кой го е пришил към роклята ти! — отвърна рязко той. — И нито миг преди това!

— А как да си платя наема?

Секретарят на съда я изгледа коравосърдечно.

— Анна Уедърел, ти не си ми повереница.

Това ѝ затвори устата, но очите ѝ просветваха недоволно. Тя потърси с какво да се залиса, трябваше да се занимава с нещо, да отвлече вниманието си. Накрая коленичи да събере разпилените от Причард дрънкулки, загребваше ги гневно към себе си и със сила ги хвърляше в празното чекмедже.

— Прав си, не съм ти повереница. Но аз ще ти възразя така: златото не е твое, че да го пазиш и да правиш с него каквото си поискаш!

— Нито пък е твое.

— Беше в моята рокля. Беше в мен. Аз носех риска.

— Много по-голям риск ще поемеш, ако го похарчиш.

— И какво да правя тогава? — извика Анна. — Веднъж уличница, завинаги уличница, така ли? Това ли е единствената възможност пред мен?

Двамата се гледаха ядосано. Ще ти дам цяла лира, помисли си Гаскоан, ако ме приемеш за клиент. На глас обаче рече:

— С колко време разполагаш?

Анна нави една панделка на топка и след това отговори:

— Не знам. Каза ми да намеря парите или да си тръгвам.

— Искаш ли да поговоря с него? — предложи той, нарочно ѝ залагаше капан, знаеше, че не това очаква от него.

— И какво ще му кажеш? — отвърна Анна, като хвърли панделката в чекмеджето. — Ще го помолиш да се смили над мен за още една седмица или месец? И какво от това? Рано или късно ще трябва да му платя.

— Боя се, точно това е същността на дълга — рече с леден тон Гаскоан.

— Жалко, преди половин месец не знаех, че и ти си от този вид кредитори — отговори язвително тя. — Нямаше да приема помощта ти.

— Нещо не е наред с паметта ти. Помогнах ти, защото ме помоли.

— И как ми помогна? Даде ми тази мухлясала рокля, така ли? Това ли е помощта ти? Предпочитам да ти я върна и да си взема златото.

— Измъкнах те от затвора, Анна Уедърел, като поех голям риск, а тази рокля, ако не знаеш, принадлежеше на покойната ми съпруга. — Той пусна цигарата на пода и я стъпка ожесточено. Анна отвори уста да отговори, но Гаскоан я изпревари, повишил глас: — Опасявам се, че състоянието ти не позволява да видиш моята изненада.

— Много съм си добре.

— Изненада — повиши той още повече глас, — която измислих за теб от добра воля и от милостиво сърце…

— Господин Гаскоан…

— Тъй като смятах, че ще ти се отрази добре да излезеш и да се позабавляваш малко — продължи той с пребледняло лице. — Ще осведомя дамата, че не се чувстваш добре и не можеш да дойдеш.

— Нищо ми няма!

— Напротив. — Гаскоан пресуши чашата и я остави на нощното шкафче досами пронизаната с черна дупка възглавница. — Оставям те. Съжалявам, че изстрелът не постигна целта ти, и също така съжалявам, че начинът ти на живот надхвърля средствата, с които разполагаш. Благодаря за брендито.

MEDIUM COELI — IMUM COELI3

Докато Гаскоан пресичаше фоайето на „Скарата“, вратата рязко се отвори и вътре забързано се втурна съдържателят Едгар Клинч. Секретарят на съда забави крачка, за да се разминат, ала Клинч изтълкува действията му превратно и се спря внезапно на прага, като му запречи пътя. Вратата се затръшна силно зад гърба му.

— Какво ще обичате? — попита съдържателят.

— Нищо, нищо, благодаря — отвърна любезно Гаскоан и го зачака да се дръпне, тъй че да си тръгне, без да се бутат.

Трясването на вратата обаче беше привлякло вниманието на помощника и той изскочи от стаичката си под стълбите.

— А, вие ли сте? — извика на Гаскоан. — Какви бяха тези изстрели? Джо Причард слезе бял като платно. Все едно е видял призрак.

— Недоразумение — измърмори неразговорливо секретарят на съда. — Най-обикновено недоразумение.

— Какви изстрели? — обади се Клинч, който не беше мръднал от мястото си.

Беше висок четирийсет и три годишен мъж със сламеноруса коса и благодушен, кротък вид. Дългите му мустаци бяха засукани с помада и не бяха посивели като косата му, която също беше обилно напомадена, разделена на път през средата и подстригана на нивото на ушите. Скулите му бяха изпъкнали като ябълки, носът му се червенееше, а профилът му беше заоблен. Очите бяха разположени толкова дълбоко, че почти изчезваха, когато се усмихнеше, а той се смееше често, както показваха бръчиците по лицето му. В момента обаче Клинч гледаше намръщено.

— Бях тук долу — заразказва помощникът. — Този господин тъкмо влизаше, когато прозвуча изстрел, и той хукна нагоре по стълбите. После се чу още един изстрел, втори. Канех се да се кача да видя какво става, но слезе Джо Причард и ми каза, че всичко е наред. Уличницата смазвала пистолета си и той гръмнал случайно, ама това обяснява само първия изстрел, нали?

Едгар Клинч плъзна поглед към Гаскоан.

— Втория път стрелях аз — рече секретарят на съда със зле прикрито раздразнение, не обичаше да го задържат против волята му. — След като стана ясно, че пистолетът е гръмнал случайно, произведох още един изстрел, за да проверя дали механизмът е наред.

— За какво са се скарали? — попита съдържателят.

— Въпросът е вече приключен.

— Джо Причард ѝ е посегнал, така ли?

— Поне оттук така звучеше — вметна помощникът.

Гаскоан го прониза със злобен поглед и после се обърна отново към Клинч.

— Никой не е посягал на уличницата. На нея ѝ няма нищо и въпросът е приключен, както вече ви казах.

Съдържателят присви очи.

— Странно колко често се случва някой пистолет да гръмне, докато собственикът му го смазва — рече той. — И колко често уличниците решават да смазват оръжието си, когато при тях има посетител. И то в моята странноприемница.

— Боя се, че не мога да ви помогна с мнение по въпроса — отвърна Гаскоан.

— Напротив, напротив! — възрази Едгар Клинч, като се поразкрачи и скръсти ръце на гърдите си.

Секретарят на съда въздъхна. Не му беше до грубиянски прояви на накърнено честолюбие.

— Какво точно е станало? — настоя Клинч. — Анна добре ли е?

— Предлагам ви да отидете да я попитате и да не губите и моето, и своето време. Нищо не ви пречи да го направите, както знаете, тя е горе.

— Не ми допада да ме правят на глупак в собствената ми странноприемница!

— Защо смятате, че ви правя на глупак?

Мустаците на Клинч затрептяха застрашително.

— Смея ли да попитам, господине, защо се заяждате?

— Струва ми се, че сте сбъркали адреса — отвърна Гаскоан. — По-скоро вие трябва да отговорите защо се заяждате.

— Причард!

— Това няма нищо общо с мен. Причард почти не го познавам.

Секретарят на съда се чувстваше в безизходица. Нямаше смисъл да спори с човек, който си е навил на пръста нещо, а по всичко изглеждаше, че Едгар Клинч само си търси повод за кавга.

— Това е самата истина — спаси го помощникът.

Той също беше забелязал, че работодателят му не е на себе си. Лицето на съдържателя беше станало тъмночервено, а крачолите му потрепваха, сякаш той пружинираше на пръсти, готвейки се за скок — сигурен знак, че е бесен. Помощникът обясни, че Гаскоан е прекъснал разправията между Причард и Анна и не е присъствал на зараждането ѝ.

Дори и когато заемеше бойна стойка, както в момента, Клинч трудно можеше да докара заплашителен външен вид. Гневът му, макар да се долавяше ясно, като че ли по-скоро го сковаваше в безпомощно вцепенение. Емоцията го покоряваше, гой беше неин слуга, а не господар. Напомняше по-скоро на нацупено дете, отколкото на готвещ се за схватка боец, ала Гаскоан съзнаваше, че ако бъде предизвикано, това дете може да бъде не по-малко опасно. Клинч все още препречваше прага. Личеше си, че не разсъждава трезво, но поне, помисли си секретарят на съда, можеше да се опита да го успокои.

— Какво ви е сторил Причард, господин Клинч? — попита той с надеждата, че като разговори съдържателя, гневът му ще се излее в думите и той ще си възвърне самообладанието.

Клинч отговори дрезгаво, все едно някой го беше стиснал за гърлото:

— Не на мен, на Анна! Тъпче я с опиата, който я убива! Той ѝ го продава!

Това едва ли можеше да се приеме за достатъчно обяснение, сигурно имаше и друга причина. За да го притисне, Гаскоан отбеляза ведро:

— Да, но когато някой се напие, кръчмарят ли е виновен?

Съдържателят не обърна внимание на риторичния му въпрос.

— Джоузеф Причард! — процеди той. — Тика ѝ опиата тъй, както майка тика лъжица в устата на дете! Вярвам, че споделяте напълно мнението ми за това, господин Гаскоан.

— О, вие ме познавате? — възкликна облекчено секретарят на съда. — Познавате ли ме отнякъде?

— От проповедта ви във вчерашния „Таймс“. Много добро изявление между другото, чудесен материал — отвърна Клинч. Похвалата като че ли го поуспокои, ала след това лицето му отново помръкна. — Би било добре да го прочете и той. Знаете ли откъде я взима? Тази мръсотия, опиума? От проклетия Франсис Карвър!

Гаскоан сви рамене, името не му говореше нищо.

— Проклетият Франсис Карвър, дето я преби и ѝ изкара от корема с ритници детето, родното си дете! Уби родното си дете!

Клинч беше повишил глас, почти крещеше. Изведнъж секретарят на съда наостри уши и пристъпи напред.

— Какво? Какво казахте?

Анна му беше споделила, че нероденото ѝ дете е било убито в утробата ѝ от собствения си баща, а сега излизаше, че въпросният мъж е свързан и с опиума, който едва не беше отнел живота ѝ!

Клинч обаче се завъртя към помощника си и заяви:

— Ако Причард се появи отново и ме няма, разчитам на теб да го спреш. Чу ли?

Беше силно развълнуван.

— Кой е Франсис Карвър? — попита Гаскоан.

Съдържателят се изхрани на пода.

— Един мръсник! Мръсник и убиец. Джо Причард е обикновен подлец, а Карвър е самият дявол, сатана.

— Приятели ли са?

— Не, не, приятели не са, а… — Той размаха пръст към помощника си. — Чу ли? Ако кракът на Джо Причард докосне това стъпало, край с теб!

Очевидно съдържателят вече не възприемаше Гаскоан като заплаха, тъй като се дръпна от прага и рязко свали шапката си. Секретарят на съда беше свободен да си тръгне. Гаскоан обаче не помръдна, чакаше Клинч да поясни думите си, което той направи, след като заглади косата си и сложи шапката на закачалката.

— Франсис Карвър е търговец. Сигурно сте мяркали в пристанището кораба му „На добър час“. Тримачтов платноход.

— И каква е връзката му с Причард?

— Опиумът, естествено! — извика нетърпеливо Клинч. Личеше си, че не обича да го разпитват, отново се намръщи и пак стана подозрителен. — А вие какво търсехте в стаята на Анна?

— Не знаех, че Анна Уедърел е под вашата опека, господин Клинч — отвърна любезно с престорена изненада Гаскоан.

— Да, не е под моята опека, но е под моите грижи — отговори троснато съдържателят и отново приглади косата си. — Тя е моя наемателка и аз имам право да знам какво се случва в моето заведение, особено ако са намесени оръжия. Свободен си, имаш десет минути.

Последните думи бяха предназначени за помощника, който се отправи към салона да обядва.

Гаскоан се хвана за реверите и каза:

— Навярно смятате, че тя е извадила късмет с настаняването си тук под ваш надзор.

— Грешите — възрази Клинч. — Нищо подобно не смятам.

Секретарят на съда изненадано вдигна вежди. След това попита тактично:

— Много момичета като нея ли са под вашите грижи?

— В момента са само три. Дик има набито око. Взима само най-добрите. И държи на стандартите си, не смъква летвата. Ако искаш уличница за един шилинг, върви на Френската уличка, дето всички са с френската болест. При него дребните монети не минават. Или лира, или нищо. Дик ли ви прати при Анна?

Явно ставаше дума за Дик Манъринг, работодателя на уличницата. Вместо отговор Гаскоан измърмори нечленоразделно. Не му се обясняваше откъде познава Анна.

— Обърнете се към него, ако искате да се пробвате с някоя от другите — продължи Клинч. — Дебеличката Кейт, къдрокосата Сал, луничавата Лизи. Няма смисъл да питате мен. Аз не се занимавам с това. Те само спят тук. — Видя недоверчивия израз на събеседника си и додаде: — Наистина само спят, не се шегувам. Не мога да приемам нощни посетители, ще си изгубя разрешителното. Ако я искате за цяла нощ, я взимате при себе си, в своята стая.

— Хубаво местенце — отбеляза Гаскоан любезно, като описа широк полукръг, за да покаже, че има предвид странноприемницата като цяло.

— Не е мое — отвърна недоволно съдържателят. — Взел съм сградата под наем. Всички на тази улица, от „Уелд“ до „Стафорд“, са под наем. Собственик е Стейнс.

Секретарят на съда се изненада.

— Емъри Стейнс?

— Странно — продължи Клинч, — странно е да зависиш от младеж, дето ти е на половината години. Но в наши дни е така, надпревара за всичко и всяка коза за свой крак.

На Гаскоан му се стори, че в думите на съдържателя се долавя насилена нотка, фразите му изглеждаха наизустени, звучаха неестествено. Тонът беше предпазлив, дори притеснен, като че ли Клинч се боеше — макар и да нямаше никакви основания за подобни опасения — да не си навлече пренебрежението на събеседника си. Не ми вярва, помисли си Гаскоан, но пък и аз му нямам вяра.

— И какво ще стане със странноприемницата, ако господин Стейнс не се появи? — попита той.

— Какво да стане, ще си работи. Може и да купя сградата. — Съдържателят надникна в чекмеджето под тезгяха и добави, като гледаше едва ли не умолително посетителя: — Навярно ще ме сметнете за изключително досаден, задето си позволявам да ви задавам няколко пъти един и същи въпрос, но пак да ви питам, какво търсехте в стаята на Анна?

— Обсъждахме финансовото ѝ състояние — отвърна Гаскоан. — Анна е останала без пукнато пени. Но вие го знаете, ако се не лъжа.

— Без пукнато пени! — изсумтя презрително Клинч. — Тя се въргаля в пари, повярвайте ми.

Дали това не беше намек за пришитото в роклята ѝ злато? Или беше грубо подмятане за занаята ѝ? Секретарят на съда застана нащрек.

— Защо да вярвам на вас, а не на нея? — попита той. — Тя твърди, че няма и пени, а въпреки това вие смятате за редно да поискате веднага да ви плати шест лири!

Клинч се ококори. Значи Анна беше споделила с Гаскоан за дължимия наем. Беше му се оплакала от съдържателя, и то огорчено, ако се съдеше по враждебния тон на французина. Заболя го. Не му беше приятно, че Анна го е обсъждала с другиго. Рече тихо:

— Това не е ваша работа.

— Напротив. Анна повдигна въпроса пред мен. Помоли ме за помощ.

— Защо? Защо, питам се?

— Сигурно защото ми има доверие — отвърна Гаскоан с известна жестокост.

— Не, чудя се защо се е обърнала точно към вас.

— За да ѝ помогна.

— Но защо точно вие?

— В какъв смисъл защо точно аз?

— Защо Анна се е обърнала към вас? — изкрещя съдържателят.

В очите на Гаскоан заблестяха мълнии.

— Разбирам, че държите да определя точното естество на отношенията си с Анна, така ли?

— Не, не ви питам за това — отвърна с дрезгав смях Клинч. — То е ясно и без питане!

Секретарят на съда усети надигащия се в гърдите му гняв.

— Държите се безочливо, господин Клинч.

— Безочливо ли? Кой се държи безочливо? Уличницата е в траур, не можете да го отречете!

— И точно защото е в траур, не може да ви се издължи. А въпреки това вие продължавате да я тормозите.

— Да я тормозя?

— Останах с впечатлението — заяви студено Гаскоан, — че Анна се бои от вас.

Това, разбира се, не беше вярно.

— Не, не може да се бои от мен — отвърна смаяно съдържателят.

— За какво толкова са ви притрябвали нейните шест лири? Какво значение има дали Анна ще ви плати утре, или догодина? Току-що сте се сдобили с цяло състояние. Имате хиляди в банката! А си скубете като лаймхауски лихвар4 косите за наема на една уличница!

Клинч се наежи.

— Дългът си е дълг!

— Бошлаф! По-скоро ѝ имате зъб.

— За какво да ѝ имам зъб?

— Не знам. Но явно трябва да разбера, за да мога да помогна на Анна.

Съдържателят отново избухна.

— Не ми говорете така! Нямате право! В собствената ми странноприемница!

— Държите се, все едно сте ѝ пазач! А къде бяхте днес следобед, когато тя беше в опасност? — попита одързостен Гаскоан. — Къде бяхте, когато тя се озова полумъртва насред пътя за Крайстчърч?

Този път Клинч не избегна страхливо обвиненията, а се стегна и вирна брадичка.

— Няма да търпя да ме поучавате — заяви той. — Нямате представа какво означава Анна за мен. Няма да търпя да ме поучавате!

Двамата се взряха един в друг като пуснати на арената бойни кучета, но в крайна сметка като че ли безмълвно приеха, че са се изправили пред достоен противник. Гаскоан и Клинч наистина не бяха толкова различни по нрав и дори в пререканията им се долавяше известно съзвучие — секретарят на съда държеше по-високата октава, по-чистия, ясен тон, а Клинч добавяше баса, бумтенето.

В природата на Едгар Клинч се забелязваше ясен кръговрат. Съдържателят беше едновременно любвеобилен и неуверен и тези качества, тъй като си противоречаха, пораждаха постоянен въртоп от притеснения. Той полагаше грижи за тези, които обичаше, само за да изиска от тях пълно признание за усилията си, а това на свой ред го изпълваше със срам, защото Клинч беше чувствителен за оттенъците на действията си и винаги изпитваше съмнение за стойността им, съответно се отказваше от очакванията си и удвояваше грижите, ала накрая установяваше, че жаждата му за признание също се е удвоила. По този начин съдържателят никога не беше в покой точно както жената, подчинена на ритъма на Луната.

Тъкмо по този начин се бяха развили и отношенията му с Анна Уедърел. Когато Анна пристигна от Дънидин, Клинч беше на седмото небе, за него тя беше най-прекрасното и най-измъчено създание на света и той се закле, че ще стори всичко по силите си, за да може Анна да познае най-сетне любовта. Задели ѝ най-хубавата стая, угаждаше ѝ и я глезеше, но го болеше, че тя не забелязва усилията му, а когато установи, че е сляпа и за обидата му, се разгневи. Гневът му беше неутолим и неутоляващ, не го подхранваше, той не беше от хората, които яростта крепи. Ядът му носеше само срам, оставяше го опустошен и още по-жаден за обич.

Анна дойде в Хокитика непразна, макар че коремът ѝ още не беше почнал да едрее и тялото ѝ с нищо не издаваше скритата в него тайна. Клинч я видя за първи път на Гибсъновия вълнолом, когато тя слезе от лодката, която я беше докарала от платнохода „На добър час“, хвърлил котва на стотина метра от брега. Денят беше ясен и студен. Устието на реката искреше, пристанът се огласяше от птичи песни. И до ден-днешен Клинч помнеше всяка подробност. Големия ореол на бонето с разветите от вятъра краища на панделката, ботушите до глезена, закопчаните ръкавици, плетената чанта. Трепкащата лилава рокля, която, както Клинч узна впоследствие, беше отпусната от Дик Манъринг, на когото Анна плащаше дневен наем, докато успее да си купи своя. Яркият цвят не ѝ отиваше, придаваше болнава бледнина на кожата, изпиваше блясъка на очите ѝ. За Едгар Клинч обаче Анна беше ослепителна. Ухилен до уши, той захлупи между дланите си тънката ѝ ръчица и я разтърси силно. Приветства я с добре дошла в Хокитика, предложи ѝ да я разведе из града и тя прие. След като нареди на хамалите да отнесат пътния ѝ сандък в „Скарата“, Клинч пое с Анна Уедърел по „Гуляйджийска“, изпъчил гърди, все едно придружава кралица.

Нямаше и месец, откакто той самият беше пристигнал в Хокитика. Все още не познаваше Дик Манъринг освен по име и беше излязъл да посрещне лодката с Анна, без да има уговорка нито с магната, нито с уличницата. (Манъринг се беше забавил в Дънидин и се върна в Хокитика чак след седмица — той предпочиташе да пътува с параход, а не с платноход.) При хубаво време Клинч често излизаше на брега и поздравяваше златотърсачите, които слизаха от корабите. Здрависваше се с тях, усмихваше се, канеше ги да се настанят в „Скарата“, като нехайно отбелязваше, че може да предложи изгодно намаление на тези, които приемат до половин час.

При кратката разходка от Гибсъновия вълнолом Клинч усещаше съвсем ясно нежния натиск на ръката на Анна върху лакътя си и когато пристигнаха в „Скарата“, установи, че едва ли не вече не може без нея. Примоли ѝ се да му окаже честта да обядват заедно, тя склони и от съгласието ѝ в гърдите му се разля такова блаженство, че той ѝ предложи най-хубавата и най-голяма стая в странноприемницата.

Вместо веднага да му плати, Анна му връчи бележка от Дик Манъринг и обзетият от великодушие съдържател я прие, без да задава въпроси. Когато най-сетне му се изясни, че тя изкарва хляба си с най-древния занаят, любовта му вече беше пуснала здрави корени. Пристигналият след седмица Манъринг се представи като работодател на Анна и в това си качество договори споразумение, съгласно което срещу скромна седмична такса уличницата щеше да получава закрила, ненатрапчив надзор, храна два пъти дневно и веднъж в седмицата топла баня. Последното беше необичаен лукс и както обясни мимоходом магнатът, впоследствие, щом младата жена се установи в града, то щяло да отпадне от уговорката. През първите няколко седмици обаче било необходимо да се подхранва усещането ѝ за разкош и да се удовлетворяват прищевките ѝ.

Клинч с радост пълнеше всяка неделя медното корито, колкото и трудоемко да беше това задължение. Обичаше да вижда Анна в коридора току-що изкъпана и с мокра коса, обичаше да минава край нея в салона в неделя вечер и да долавя млечния мирис на сапун от кожата ѝ. Обичаше да излива потъмнялата от мръсотия вода в канавката на улицата, като се надяваше, че в този миг Анна го гледа от прозореца си на горния етаж.

Неговите усилия в любовта бяха от майчински тип, тъй като човешката природа е такава, че даваме това, което най-силно желаем да получим, а Едгар Клинч копнееше за майка — съвсем невръстен беше останал сирак и след смъртта си майка му беше възкръснала в ума му като богиня с неопетнена добродетел и с неясен лик, все едно гледана през прозорец в мъглива нощ. Любовните му терзания обаче бяха осъдени да останат несбъднати, защото изискваха от обекта си изтънчена интуиция, каквато той самият не притежаваше. Едгар Клинч беше безнадежден романтик, но романтичните му пориви бяха обречени на крах: въпреки всекидневните му грижи Анна Уедърел оставаше сляпа за факта, че съдържателят я обича с цялата страст на самотното си отчаяно сърце. Държеше се любезно с него и поддържаше в ред стаята си, но не търсеше компанията му и ограничаваше разговорите им до банални тривиалности. От само себе си се подразбира, че нейното безразличие разпалваше въглените на увлечението му и ги струпваше на купчина, тъй че да горят по-дълго и с по-ярък пламък. Когато Манъринг подхвърли след месец, че глезотията със седмичната баня трябва да бъде преустановена, Клинч просто престана да вписва тази услуга в месечната сметка, но както преди продължи всяка неделя да изважда медното корито, да подрежда хавлиите и да носи вода.

През първите няколко месеца като че ли нищо не можеше да помрачи обожанието, което изпитваше към Анна. Занаятът ѝ не го отблъскваше, единственото му притеснение беше, че тя постоянно се излага на опасност и може да пострада. Щом узна, че Анна пуши опиум, и то почти всеки ден, вместо отвращение изпита по-скоро тъга и боязън. (Опитваше се да се убеди, че в някои кръгове опиатът минава за много моден и че той самият взима лауданум, когато го мъчи безсъние, нима имаше някаква разликата между опиума, направен на тинктура, и опиума от дима на лула?) Вместо да го прогонят, печалните привички на Анна го натъжаваха и в резултат на това той още по-силно желаеше да ѝ донесе щастие.

Когато стана ясно, че Анна очаква дете от друг, тъгата му отстъпи място на силна тревога. Клинч започна да се пита дали не е време да признае чувствата си. Може би трябваше да ѝ предложи брак. Навярно можеше да признае детето за свое и да се грижи за него, да станат истинско семейство.

Точно над този въпрос размишляваше Клинч един следобед в средата на зимата, когато отвън на верандата изтрополи нещо и се разнесе приглушен вик. Той отвори прозореца (беше на втория етаж, палеше камините в стаите), надникна и видя Анна просната на стъпалата. Тя бавно вдигна ръка и заопипва да хване парапета.

Съдържателят се спусна по стълбите, прекоси фоайето и отвори вратата — през това време Анна се беше изправила и бе прекосила верандата. Когато той излезе на прага, Анна тъкмо посягаше към дръжката, политна към него и за да не падне, го прегърна през врата. Отпусна се в обятията му и сгуши лице в яката му, носът и устата ѝ докосваха голата му шия. Клинч възкликна изненадано и замря. Струваше му се, че ако проговори или помръдне, ще развали магията и уличницата ще избяга. Надникна над рамото ѝ навън. Неделният следобед беше ясен, слънчев, улицата беше безлюдна. Не се виждаше жива душа. Никой не ги наблюдаваше. Той подхвана бързо Анна за кръста, пое си дъх, повдигна я леко и впи устни в бузата ѝ. За миг застина така, залепил устни върху страната ѝ. След това я повдигна още малко, отстъпи от прага, затвори вратата с крак, завъртя ключа и отнесе горе прималялата Анна.

Коритото беше нагласено в стаята срещу стълбището, тенджерите с гореща вода вече чакаха захлупени на подставка до камината. С Анна на ръце Клинч седна на дивана до коритото. Сърцето му туптеше оглушително. Той отдръпна глава и погледна жената. Очите ѝ бяха затворени, крайниците ѝ бяха отпуснати и висяха като на парцалена кукла.

Преди доста месеци Анна беше върнала наетата от Дик Манъринг лилава рокля и си беше купила няколко, които ѝ стояха по-добре. Този ден обаче не беше с оранжевата, с която обикновено подчертаваше занаята си — уличниците в Хокитика носеха ярки цветове, когато работеха, и по-приглушени в останалото време. Вместо нея беше облякла кремава муселинена рокля, чиято предница беше с кройката на жакет и копчетата бяха закопчани догоре. На раменете беше наметната с триъгълен шал. Поради това, както и поради факта, че Анна беше почти в несвяст от опиума, Едгар Клинч стигна до заключението, че тя идва от китайското селище, понеже, когато ходеше там, пътуваше инкогнито с по-невзрачните си дрехи.

С треперещи пръсти съдържателят смъкна шала от раменете ѝ и го пусна на пода. После развърза шнурчето на гърба и бавно и внимателно разхлаби корсета. Пръстите му намираха скритите илици и откачаха една по една кукичките. Анна лежеше покорно и когато той посегна да свали роклята, тя вдигна ръце като малко дете. След това Клинч освободи кринолина и я измъкна от горния обръч, останалите части се свлякоха на пода със звън на метал и тропот на дърво. Положи отново Анна на дивана — тя вече беше само по комбинезон — и я наметна с шала. Изправи се и се захвана да пълни коритото. Анна лежеше, подпъхнала ръка под бузата си, гърдите ѝ се надигаха и спадаха с равномерното дишане на съня. Щом приготви водата, Клинч се върна при уличницата, измъкна комбинезона през главата ѝ с успокоителен шепот повдигна голото ѝ тяло, коленичи и я спусна в коритото.

Анна изсумтя, когато тялото ѝ докосна водата, но не отвори очи. Той я закрепи така, че медният ръб на коритото да е точно на тила ѝ, тъй че тя да не се хлъзне и да се удави. Прибра косата ѝ настрани и прокара пръст по челюстта ѝ. После се отдръпна и разперил ръце встрани от тялото си — беше си измокрил ръкавите до раменете и сега от тях капеше, — се взря в нея. Чувстваше се едновременно страшно самотен и извънмерно доволен.

След някоя и друга минута се наведе да вдигне от пода муселинената рокля, за да я изтупа и да я метне върху облегалката на дивана. Тя беше изненадващо тежка — странна работа, нали той беше махнал кринолина и фустите, би трябвало да е само муселин и конец! Защо беше толкова тежка? Клинч стисна с два пръста плата и усети нещо. Обърна роклята наопаки — какво беше това, по подгъва като че ли бяха окачени тежести. Все едно бяха пришити камъчета. Клинч подпъхна пръст под шева и го скъса, после провря палеца и показалеца си в тунела на подгъва. Извади смаян щипка злато.

Анна продължаваше да спи с буза върху ръба на коритото. Клинч опипа с разтуптяно сърце подгъва на роклята и след това плъзна ръка нагоре по воланите към деколтето. В тъканта бяха скрити поне няколко унции злато! Чисто злато! Какво беше правила Анна в китайското селище, за да се върне тъй замаяна от опиума и с пришито в роклята чисто злато? Сигурно го пренасяше тайно. Нямаше никаква логика да го вкарва в китайското селище. Нали го изнасяше оттам! Вероятно срещу опиум! Умът на Клинч щракаше устремено. Скриването на злато в подгъва беше често срещан начин да избегнеш митото, макар да беше доста рискован, защото наказанието беше не само глоба, а и каторга. Само че Анна не беше златотърсач, тя беше жена, за бога, златото нямаше как да е нейно. Явно някой ѝ имаше достатъчно доверие да го скрие в роклята ѝ. А самата Анна пък се беше доверила на този някого и беше поела риска.

И тогава му просветна: Манъринг! Дик Манъринг притежаваше почти всички китайци в Кънери, те работеха на неговите находища срещу мизерно заплащане. Манъринг бе работодател и на Анна. Разбира се! Знаеше се, че магнатът не се церемони с правилата, та кой сводник ги спазва? А и той самият многократно беше заявявал, че Анна Уедърел е най-ценната му уличница.

Клинч се обърна отново към Анна и сепнат, установи, че очите ѝ са отворени и се взират в него.

— Как е водата? — попита той глуповато, като разтърси дрехата, за да скрие златото в ръката си.

Тя измърка доволно, свенливо вдигна коляно да се прикрие и скръсти ръце на гърдите си. Подутият ѝ корем беше съвършена сфера, плуваше в мътната вода като ябълка във ведро.

— Пеша ли се прибра от Кънери? — попита Клинч.

Малко вероятно беше да е вървяла шест километра, след като не можеше да си държи главата изправена. Та тя едва се крепеше на краката си!

Анна измърка отново, като накъса звука на две, за да подскаже отрицание.

— А как си дойде?

— Мина Дик — промърмори тя.

Думите се точеха като петмез от устата ѝ.

Съдържателят пристъпи към нея.

— Дик Манъринг е минал през китайското селище?

— Аха.

Тя отново затвори очи.

— И те е докарал?

Но Анна не отговори. Отново беше заспала. Главата ѝ клюмна на ръба, скръстените на гърдите ѝ ръце паднаха с плясък във водата, сетне потънаха и пак се вдигнаха на повърхността.

Клинч продължаваше да стиска щипката злато в пръстите си. Внимателно положи роклята върху облегалката на стола и пусна златото в джоба си, като потри пръсти, все едно солеше, за да паднат прашинките.

— Оставям те да се къпеш — каза той и излезе.

Не се върна долу, а забързано прекоси коридора до стаята на уличницата и отключи със своя ключ. Щом влезе, направо се насочи към гардероба, където бяха дрехите ѝ. Анна имаше пет рокли, и петте бяха купени втора ръка и бяха извадени от товарен параход, претърпял корабокрушение. Клинч взе първо работната рокля. Ловко опипа шевовете и турнюра. Също като муселинената, и тази беше пълна със злато! Провери следващата, после другата — при всички беше така. Ха, пресметна наум той, Анна Уедърел криеше в роклите си истинско богатство!

Съдържателят седна на леглото.

Анна никога не ходеше с оранжевата рокля в китайското селище, това Клинч го знаеше със сигурност, но и оранжевата беше пълна със злато. Значи не ставаше дума за някаква сделка с жълтите, както беше решил в началото. Тази машинация надхвърляше границите на китайското селище. Може би дори и на Хокитика. Някой подготвяше голям удар.

Той се замисли. Възможно ли беше Манъринг да използва Анна, за да пренася тайно злато от кариерата без нейно знание? Не беше трудно, достатъчно беше да ѝ тикне в ръцете лула с опиум и да изчака да заспи, след това лесно можеше да пришие малко по малко златото в роклята. Може би… Не, не, беше абсурдно Манъринг да поеме такъв огромен риск, без да е сигурен в мълчанието на уличницата. Тя разнасяше със себе си стотици, дори хиляди лири, за бога! Не можеше да не знае. Магнатът не беше лекомислен, особено щом ставаше дума за пари. Не би оставил цяло състояние под грижите на обикновена блудница, без да се презастрахова. Сигурно държеше Анна с нещо, с някакъв дълг, с някакво обезпечение. Но какво би могла да предложи тя, което да служи като гаранция за подобно съкровище?

Клинч ядосано удари по покривката на леглото. Проклетият Манъринг! Какво безочие! Да замисли такава машинация, когато Анна живее под покрива на Клинч и се храни на масата му! Ами ако дойдеше приставът, ако претърсеше стаята ѝ? Кой тогава щеше да понесе отговорността? Да, помисли си Клинч, не само му се полагаше дял от печалбата, а и трябваше да бъде посветен в тайната! Китайците бяха вътре несъмнено. Ето това го вбесяваше. Навярно цяла Хокитика знаеше. Клинч изруга. Дик Манъринг можеше да върви по дяволите!

Чу в съседната стая плисък — Анна явно се беше събудила — и се запита дали да не прибере роклите от гардероба. Можеше да поиска за тях откуп от Манъринг. Да изчака Анна да се съвземе и да я разпита. Да я накара да си признае, да му се извини. Само че не му достигна смелост. Недоволството винаги го сковаваше, колкото и да го болеше от някоя несправедливост, неприязънта му рядко се проявяваше, оставаше само в ума му. Той излезе от стаята на Анна с натежало сърце, върна се долу и отключи вратата.

— Моля, приемете искрените ми извинения — рече Гаскоан.

Клинч премига.

— За какво?

— За намека, че може би не сте взели присърце интересите на госпожица Уедърел.

— А! Ами извинен сте.

— Довиждане.

Съдържателят прие раздялата разочаровано. Беше се надявал Гаскоан да остане още малко, поне докато помощникът се върне от обяд, и да обсъдят по-подробно въпроса. Не обичаше да изоставя някой спор, без да е постигнал помирение, а и освен това въпреки първоначалната си враждебност всъщност искаше да размени още няколко думи със секретаря на съда за дълга на Анна. Вчера следобед беше избухнал неволно. Но Анна го беше излъгала — беше заявила, че няма и шилинг в джоба си, а в роклите ѝ в гардероба имаше злато на стойност стотици, дори хиляди лири! Те още бяха тук, той проверяваше редовно, за да е сигурен, че златото не е изчезнало. Откъде накъде ще ѝ плаща разноските, след като тя разполага с несметни богатства? Защо да се грижи за нея, след като тя заговорничи срещу него и дори изрича неистини в очите му? Месеците мълчание го бяха озлобили и за миг озлоблението беше избликнало навън.

Той пристъпи напред и дори протегна ръка да спре Гаскоан. Искаше му се да го помоли да не тръгва, не му се оставаше сам. Но каква причина би могъл да изтъкне, за да убеди секретаря на съда да остане? За да спечели време, съдържателят попита:

— Къде отивате?

Въпросът подразни Гаскоан. Колко груб беше животът в края на цивилизацията! Всеки ти се бърка в работите! Не беше като в Париж или Лондон, където човек можеше наистина да остане сам и да се радва на лукса да бъде непознат навсякъде.

— Имам среща — отвърна той нелюбезно.

— С кого? За какво?

Гаскоан въздъхна. Въпросите му бяха досадили неимоверно и Клинч го гледаше едва ли не нацупено, все едно му се сърдеше, че си тръгва! Та те се познаваха от няма и десет минути!

— Имам среща с една дама — отговори той, — ще ходим на пазар за шапки.

Истинен Лунен възел5 в Дева

В мига, в който Гаскоан се раздели с Едгар Клинч и твърде нелюбезно затръшна зад гърба си вратата на „Скарата“, Дик Манъринг и Чарли Фрост слизаха от лодката на каменистия бряг в Кънери. Търговецът Харалд Нилсен се приближаваше бързо пеша към същото място: тъкмо беше подминал дървената табелка, указваща, че до селището му остават два километра, окуражителен надпис, вдъхнал му сили да ускори крачка и да продължи да шиба с бастуна мократа трева край пътя. Целта и на тримата беше да стигнат китайското селище в Кънери и там да проведат разговор със златаря Кю Лон, който току-що беше обезпокоен — за първи, но не и за последен път този ден — от появата на неочакван посетител.

Името „китайското селище“ беше малко подвеждащо за шепата палатки и каменни колиби, разположени на стотина метра нагоре по реката над находищата на Кънери, тъй като, макар всичките му обитатели да бяха от Кантон и повечето да бяха родени в Гуанджоу, те едва ли бяха достатъчно да образуват истинско село — по това време тук живееха едва петнайсетина китайци. Домът на Кю Лон се виждаше отдалече заради хубавия комин, иззидан от печени тухли. Каменната пещ, над която се извисяваше той, беше направена като мъничка топилня с лято чугунено горнило, а над нея, в средата на едностайната колиба, беше измайсторено пръстено ложе, на което Кю Лон спеше нощем, защото то дълго пазеше топлината от горелия през деня огън. Когато топеше намереното през седмицата злато, той пълнеше огнището с въглища, тъй като, въпреки че бяха скъпи, те отделяха повече топлина от кокса, днес обаче тигелът и духалата бяха оставени настрани и в огнището бяха хвърлени няколко дебели цепеници — да поддържат огъня.

Кю Лон беше набит, с широки гърди и силни мишци. Лицето му беше почти четвъртито, във вътрешните ъгълчета очите му бяха кръгли, но постепенно се издължаваха към скулите. Усмихнеше ли се, в устата му зейваха дупки, липсваха два предни зъба и няколко кътника на долната челюст. С щърбавата си усмивка напомняше на сменящо млечните си зъби дете и това сравнение навярно щеше да допадне на златаря, понеже той имаше остър поглед, пъргав ум и слабост към язвителна самоирония. Заговореше ли за себе си, неизменно обрисуваше един твърде немил образ и този му навик беше подчинен на желанието да прояви чувство за хумор, но въпреки това издаваше една изключително уязвима самопреценка. Кю Лон съдеше действията си по свое мерило за съвършенство, на което робуваше, а в резултат на това никога не беше доволен от усилията си и от техните плодове и като цяло беше склонен към пораженство. Оттенъците на характера му оставаха незабелязани за поданиците на Британската корона, с които Кю Лон обменяше не повече от осемдесет-сто думи, но сред своите сънародници той беше известен с циничния си хумор, меланхоличния дух и всеотдайното преследване на недостижимите си идеали.

Беше пристигнал в Нова Зеландия по договор. Срещу билета за връщане до Гуанджоу се беше съгласил да се откаже от по-големия дял от заплащането си в полза на компанията. Заради това условие в договора, който и без това беше твърде неизгоден и не подлежеше на промяна, Кю Лон нямаше никакъв шанс да забогатее, ала въпреки това се трудеше старателно и съвестно. Мечтата му, която, уви, нямаше как да осъществи, беше да се върне в Гуанджоу със седемстотин шейсет и осем шилинга в джоба и с тях да изкара до края на дните си. (Беше се спрял точно на тази сума не само заради благоприятното предзнаменование — произнесена на китайски, тя звучеше като „вечно богатство“, — но и защото знаеше, че работи по-усърдно, ако пред себе си има поставена цел.)

Бащата на Кю Лон, Кю Дзуан, беше нощен страж в Гуанджоу. Цял живот обикаляше нагоре-надолу по крепостната стена на града, надзираваше отварянето и затварянето на портите и смяната на стражите. Работата му беше важна, макар и еднообразна, и като малък Кю Лон с основание се гордееше с нея. Само че заради търговските войни напоследък престижът на бащината му длъжност невъзвратимо угасна. При британското нахлуване в Гуанджоу през 1841 година хората напразно обръщаха очи към крепостната стена. Щурмувалите цитаделата британски войници бяха в пъти повече от защитниците и китайската отбрана бързо беше сломена. Нашествениците завладяха града и Кю Дзуан наред със стотици свои сънародници беше пленен, а впоследствие освободен с условието Гуанджоу да отвори пристанището си за търговия с чужденците.

Срамът, който Кю Лон изпитваше заради не колко кратното покоряване на родния си град (през следващите няколко години Гуанджоу падна в ръцете на британците още четири пъти), се усилваше стократно от мисълта за позора на баща му. Кю Дзуан не преживя безчестието си и умря след края на втората война, а малко преди да издъхне, за трети път се беше озовал пред дулата на британските оръжия.

На Кю Лон не му се искаше да си представя какво би казал баща му, ако го зърнеше сега. Старият беше отдал честта и живота си, за да защитава Китай от безумните искания на англичаните, а сега, осем години след смъртта му, синът му беше тук, в Нова Зеландия, и изкарваше хляба си благодарение на това, което баща му и родината му напразно се бяха мъчили да предотвратят. Спеше на чужда земя, копаеше за злато (злато, не сребро!) и оставяше по-големия дял от спечеленото на британска компания, на която беше едва ли не роб. Неудобството, с което изброяваше тези предателства, се дължеше не толкова на синовен срам, колкото на непреодолимо отчуждение. Погледнеше ли назад към несекващия прелом в живота си (защото точно така гледаше той на живота, все едно във всеки момент личността му едва се крепеше, разкрачена, върху някаква повратна точка на съдбовен избор, макар да не знаеше между какво трябва да избира, тъй като това постоянно люшкане между противоречия нямаше начало и не му се виждаше краят), Кю Лон изпитваше не друго, а отчуждение, отчуждение от работата си, от бащините завети, от обстоятелствата, донесли безчестие за отечеството и семейството му. И изгубен в това отчуждение, той не знаеше накъде да тръгне и какво да стори.

В едно отношение обаче Кю Лон оставаше верен на духа на баща си. Не взимаше опиум и не търпеше друг да пуши в негово присъствие, забраняваше го и на близките си. За него опиатът беше символ на непростимото варварство, извършено от Запада над родната му цивилизация, и на презрителното пренебрежение към живота на китайците, с което бездушната западна алчност преследваше печалбите си. Опиумът беше обица на ухото за китайския народ. Той беше тъмната страна на западната експанзия, нейното сенчесто съответствие, както ин беше на ян. Кю Лон често казваше, че човек без памет е човек без бъдеще, и шеговито добавяше, че много пъти е повтарял тази мъдрост и ще продължи да я повтаря без никакви изменения. За него всеки китаец, който вземеше лулата в ръцете си, беше предател и глупак. Минеше ли покрай пушалнята в Кънери, той извръщаше глава и плюеше на земята.

Затова с немалка изненада ще видим, че посетителят, с когото в момента разговаряше Кю Лон, беше не друг, а Сук Яншън, съдържателят на пушалнята в Кънери, продал на Анна Уедърел опиума, който преди половин месец едва не беше отнел живота ѝ. (Строгите правила на Кю Лон не се отнасяха за Анна, която често наминаваше през колибата му на тръгване от пушалнята, когато тялото ѝ беше отпуснато като парцалена кукла и от устата ѝ излизаха само тежки въздишки. Кю Лон обаче не виждаше опиата и ако тя го извадеше в негово присъствие, той щеше да го изтръгне от ръцете ѝ. Или поне така си казваше. Под тази неособено категорична увереност лежеше друго, неизразимо убеждение, че в случая с жалката пристрастеност на Анна е въздадена космическа правда.)

Сук Яншън и Кю Лон не бяха приятели. Когато днес следобед Сук почука на вратата му с молба за помощ и гостоприемство, домакинът го прие без желание. Не ги свързваше нищо освен родното им място, езика и любовта към една уличница. Кю Лон предполагаше, че Сук Яншън е дошъл при него за последното, тъй като през изминалите дни Анна Уедърел беше дала храна на множество разговори и догадки, затова се изненада още повече, щом гостът му съобщи, че информацията му се отнася до двама мъже: Франсис Карвър и Кросби Уелс.

Сук Яншън беше десетина години по-млад от Кю Лон. Рехавите му вежди се спускаха рязко надолу и му придаваха леко сепнат вид. Очите му бяха големи, носът беше широк, а горната му устна беше с двойната извивка, наричана в поезията „Купидонов лък“. Макар да говореше развълнувано, той слушаше със застинало лице и заради този си навик минаваше за мъдър човек. Сук Яншън също беше гладко обръснат и носеше косата си на опашка, въпреки че всъщност беше върл противник на манджурската традиция и не питаеше и капчица любов към империята Цин — прическата му не беше признак за политически убеждения, просто от младини той беше свикнал да я носи така. Също като домакина си, беше облечен в сива памучна роба и дочен панталон, а отгоре беше пристегнал с колан черно вълнено палто.

Кю Лон за първи път чуваше имената Франсис Карвър и Кросби Уелс, но кимна мрачно, отдръпна се и приветства госта с добре дошъл в дома му, като настоя посетителят да се настани на почетното място край огъня. Поднесе му най-хубавата храна, която можеше да предложи, напълни вода за чай и се извини за оскъдното си гостоприемство. Продавачът на опиум мълчаливо гледаше как домакинът се суети насам-натам, сетне се поклони ниско, благодари за щедростта на Ах Кю, опита всяко от подредените пред него ястия и ги похвали. След като отхвърлиха формалностите, Сук Яншън се захвана да обясни причината за посещението си: както винаги, говореше оживено, с множество поетични преувеличения и народни мъдрости, чийто смисъл беше винаги красив, но невинаги много ясен.

В началото например отбеляза, че по всяко голямо дърво има изсъхнали клони, че най-добрите воини не са буйни и невъздържани и че понякога и най-хубавата цепеница може да подпали комина. Тези мъдрости, изредени една след друга в бърза последователност и без да е ясно за какво се отнасят, озадачиха домакина. Принуден да прояви пъргавия си ум, той отвърна с доста язвителната забележка, че везната си върви с теглилките, и така с помощта на поредната пословица подсказа, че гостът му говори несвързано и неразбрано.

Затова тук ще се намесим и ще предадем разказа на Сук Яншън по начин, който отразява точно съдържанието му, макар и без да се придържаме към стила му.

Ах Сук рядко ходеше в Хокитика. Предпочиташе да си стои в колибата в Кънери, която беше обзавел като салон с канапета с разхвърляни възглавници и с провесени драперии по стените, за да поглъщат и спират тежкия пушек, който се издигаше от лулите, мангалите, газениците и огнището. Пушалнята му вдъхваше сигурност — това впечатление се дължеше най-вече на топлия задух вътре — и Ах Сук беше свикнал с нейния уют. През последния половин месец обаче му се беше наложило да слезе до устието на реката цели пет пъти.

Сутринта на четиринайсети януари (дванайсет часа преди Анна Уедърел да се окаже на прага на смъртта) Ах Сук получи известие от Джоузеф Причард, че дългоочакваната пратка опиум най-сетне е пристигнала. И тъй като запасите на Ах Сук бяха почти изчерпани, той нахлупи шапката и се отправи към Хокитика.

В аптеката на Причард купи двеста грама опиум, като плати с чисто злато. Щом излезе на улицата, скрил опакованата в хартия бучка опиат на дъното на торбата си, Ах Сук усети, че лятото дава какви ли не възможности, нещо, което утрините в Хокитика рядко предлагаха. Слънцето грееше силно, вятърът от Тасманово море изпълваше въздуха със солен мирис. Тълпите минувачи изглеждаха в необичайно добро разположение на духа и когато той прескочи канавката, един златотърсач му кимна и му се усмихна. Одързостен от този случаен жест на добра воля, Ах Сук реши да не си тръгва веднага за Кънери. Щеше да убие час-два с ровичкане из сандъците с изхвърлени от морето вещи на вехтошарския пазар на улица „Танкред“. След това дори можеше да си купи парче месо и да си свари у дома супа.

Но на ъгъла на „Танкред“ спря като закован: радостното му настроение се изпари на мига. В другия край на улицата стоеше човек, когото Ах Сук не беше виждал повече от десет години и за когото беше убеден, че никога повече няма да зърне.

Старият му познайник се беше изменил много от последната им среща. Горделивото му лице беше обезобразено от немалък белег и годините каторга бяха издули мускулите на гърдите и мишниците му. Осанката му обаче си беше същата, той стоеше с леко отпуснати рамене и с ръце на кръста. (Колко странно, помисли си по-късно Ах Сук, че дори когато тялото се промени, когато повехне и се покори на старостта, жестовете си остават непроменени, все едно са истинският съсъд, вазата за цветето на тялото. Единствено Франсис Карвър можеше да стои с леко издаден напред ханш и провиснали рамене — тази поза би предизвикала подигравки у всеки друг. Само че благодарение на своето излъчване — мрачно, тежко, внушително — Карвър можеше да си позволи да не обръща внимание на правилата, на които другите се подчиняваха заради своята посредственост.) Карвър се поизвърна да огледа улицата и Ах Сук отскочи настрани, за да се скрие. Облегна се върху грубо рендосаната чамова стена на бакалията и за миг замря, за да се укроти сърцето му.

Кю Лон не беше в течение за връзката му с Франсис Карвър, но Ах Сук не го запозна с подробностите. Обясни на домакина си само че Карвър е убиец и той, Сук Яншън, се е заклел да отмъсти и да отнеме живота му. Сподели тази информация мимоходом, все едно беше нещо обичайно да се закълнеш да отмъстиш на врага си, ала всъщност нехайният му тон се дължеше на преживените страдания, той не желаеше да се разпростира върху злощастната от миналото си. Ах Кю усети, че не е моментът да го прекъсва, и само кимна, като се постара да отбере и запомни по-важното от разказа му.

Ах Сук продължи разказа си.

Няколко секунди стоя така, притиснал чело към грубата дъсчена стена на бакалията. Щом дишането му се поуспокои, той се прокрадна към ъгъла на сградата, за да погледне отново Карвър, тъй като да зърнеш лицето, което се е явявало в мечтите ти за отмъщение, е невъобразима и несравнима наслада, а ликът на капитана се беше мяркал в сънищата на Ах Сук почти петнайсет години. Омразата му не се нуждаеше от подклаждане, но сега той изпита прилив на небивал и неовладян гняв: никога дотогава не беше мразил врага си толкова силно. Ако имаше пистолет, щеше да го простреля веднага в гърба.

Карвър разговаряше с млад маор и от държанието им си личеше, че двамата не са близки: стояха на разстояние един от друг и приличаха по-скоро на бегли познати, отколкото на приятели. Думите им не се чуваха, но от устремения ритъм на разменяните реплики Ах Сук се досещаше, че тече някакъв пазарлък, маорът клатеше глава и ожесточено ръкомахаше. В крайна сметка като че ли се споразумяха за цената, Карвър извади кесията и отброи няколко монети в протегнатата ръка на събеседника си. Очевидно беше платил да получи сведения, тъй като младият мъж надълго и нашироко обяснява нещо. После Карвър повтори указанията, явно за да ги запомни. Маорът кимна и добави още няколко думи. Накрая си стиснаха ръцете и се разделиха, младият мъж пое на изток, към планините, а капитанът се отправи на запад, към устието и вълнолома.

Ах Сук се поколеба дали да не последва Карвър от безопасно разстояние, ала като размисли, се отказа: не искаше да се изправя срещу него неподготвен. В момента не беше въоръжен и подозираше, че врагът му разполага най-малкото с нож и вероятно с пистолет, би било глупаво да го нападне, без да си е осигурил преимущество. Затова се втурна след маора, който беше тръгнал към долината Арахура да залага капани за птици, беше дошъл в Хокитика да купи от смесения магазин няколко метра здраво рибарско влакно и сухари, които щеше да нарони за примамка.

Ах Сук го настигна на следващата пряка и го хвана за ръкава. Поиска да узнае за какво са разговаряли с Карвър и извади монета, за да покаже, че ако е необходимо, е готов да плати. Теру Тафарей го изгледа безизразно, сви рамене, прибра монетата и заговори.

Преди много месеци, заразказва той, Франсис Карвър му бил предложил щедро възнаграждение за новини за някой си Кросби Уелс. Не след дълго Карвър се върнал в Дънидин, а маорът — в Греймаут, и двамата повече не се видели. Но по волята на случайността Тафарей се сблъскал с издирвания от Карвър мъж и дори били станали близки приятели. Господин Уелс живеел в долината Арахура, преди бил златотърсач, а сега се бил заел да строи дъскорезница.

(Тафарей говореше бавно и ръкомахаше разпалено, очевидно беше свикнал да общува с помощта на жестове и мимики и след всяко изречение спираше, за да се увери, че е разбран правилно. Ах Сук установи, че общуването им е съвсем безпроблемно, макар английският да не беше роден език и на двамата. Той прошепна имената, за да ги запомни: Арахура, Теру Тафарей, Кросби Уелс.)

Маорът обясни, че едва днес, сутринта на четиринайсети януари, е срещнал отново Карвър. Мярнал го преди половин час на брега на Хокитика и като си спомнил за отправеното му предложение, решил, че това е лесен начин да изкара някой шилинг. Отишъл при капитана и му казал, че разполага със сведения за Кросби Уелс, ако запитването е все още в сила, и очевидно то било. Споразумели се за цената (два шилинга) и след като прибрал парите, Тафарей го насочил къде да намери Кросби Уелс.

В разказа му Ах Сук не видя нищо, което да му е от полза, но въпреки това благодари любезно на младия мъж и му пожела приятен ден. След това се върна в Кънери, където намери Анна Уедърел седнала на слънце пред вратата на пушалнята. Той изведнъж се умили (всяко напомняне за преживените в миналото страдания пробуждаше у него желание да поправи злото в настоящето) и ѝ подари парченце опиум, което отряза от току-що купената от Причард бучка. Тя уви дара в къс хартия и го мушна в панделката на шапката си. След това Ах Сук запали газената лампа, двамата легнаха един до друг и се събудиха чак когато привечер от планината се спусна хлад, Анна си тръгна, а той се залови да си приготвя вечеря.

Ах Кю, на когото се разказваше тази история, смаяно установи, че мнението му за госта рязко се променя. До този момент беше гледал с презрение на Ах Сук, който винаги беше обвит с невидимите сенки на мерзкия пушек, избягваше чуждата компания, прахосваше нищожните си средства по игралните домове, където хвърляше заровете мълчаливо и плюеше грозно на пода. Но сега златарят усещаше, че не е трябвало да го съди толкова строго. Сега събеседникът му се струваше едва ли не добродетелен, принципен. Не, това не бяха точните думи. Той говореше пламенно и в устрема му имаше нещо миловидно, долавяше се някаква детинска наивност. Ах Кю изненадано осъзна, че всъщност не изпитва ненавист към него. Беше поласкан, че Ах Сук е решил да му се довери, и това на свой ред беше разпалило състраданието му, а и все още не се беше досетил за целта на посещението и затова беше напълно обсебен от разказа. За миг беше забравил неодобрението си към занаята му и лепкавия мирис на опиум, който беше попил в дрехите и косите му.

Ах Сук беше замълчал, за да хапне лъжица извара. Похвали я отново и продължи нататък.

Вечерта на четиринайсети януари, непосредствено след срещата на Франсис Карвър с Кросби Уелс, „На добър час“ беше вдигнал котва. Ах Сук научи за това няколко дни по-късно, тъй като не беше излизал от Кънери и се беше посветил изцяло на подготовката на престъплението, което смяташе да извърши. Той имаше силно развит усет към ритуала и му се искаше Карвър да загине точно така, както трябва, само че не притежаваше пистолет, а и доколкото знаеше, никой от сънародниците му не разполагаше с огнестрелно оръжие. Трябваше тайно да се сдобие с револвер и да се научи да го използва, само че беше вложил всичките си налични спестявания в току-що купения от Причард опиум. Дали да не помолеше някого от сънародниците си за заем? Над този проблем размишляваше Ах Сук, когато от Хокитика пристигна неочаквана вест: Анна Уедърел била направила опит да посегне на живота си.

Новината го хвърли в дълбок смут, но след като поразмисли, той реши, че това не може да е вярно. По-вероятно беше последната доставка на Причард да е била примесена с отрова. Анна беше свикнала с опиата и няколко драма не бяха достатъчни да я пратят в безсъзнание. На сутринта Ах Сук отново отиде в Хокитика и поиска да разговаря насаме с превозвача на Причард Томас Балфор.

Така се бяха стекли обстоятелствата, че същата сутрин (на шестнайсети януари) Томас Балфор беше установил изчезването на сандъка с личните вещи на Алистър Лодърбак и в резултат на това беше разсеян и нелюбезен. Да, „Превозни услуги Балфор“ имали договор с Причард, но Балфор нямал нищо общо с опиума. По-добре било Ах Сук да се обърне направо към доставчика на аптекаря, здрав на вид мъж, набит, с белег на бузата и доста груб. Името му било Франсис Карвър. Дали случайно Ах Сук не го познавал?

Ах Сук се постара да прикрие смайването си. Попита откога Причард и Карвър имат вземане-даване. Балфор отвърна, че не знае, но тъй като Карвър се бил появил в Хокитика предишната пролет, можело да се предположи, че двамата поддържат отношения оттогава. Странно било, продължи превозвачът, че Ах Сук не бил срещал Карвър, след като се познавали! (Това беше очевидно от изражението на Ах Сук.) Но пък, от друга страна, може би не било чак толкова странно, тъй като Карвър рядко слизал на сушата, а Ах Сук почти не идвал в града. Да не би да го знаел още от Кантон? Така ли? Е, в такъв случай жалко, че пак са се разминали! Да, разминали са се, капитан Карвър бил отплавал. Преди два дни. Колко жалко! Най-вероятно бил потеглил за Кантон и кой знае кога щели да го видят пак в Хокитика.

(Ах Сук беше стигнал до този момент в разказа си, когато водата завря. Ах Кю свали чайника от огъня и сипа водата върху чаените листа да се запарят. Ах Сук замълча, гледаше как листенцата се утаяват на дъното на чашата и се събират на куп. След това поде отново нишката на историята си.)

Ах Сук прие за чиста монета предположението на Балфор, че Карвър е потеглил от Хокитика за Кантон и няма да го има поне няколко месеца, и се върна в Кънери да обмисли следващия си ход. От маора беше научил, че преди да замине, Франсис Карвър е събирал сведения за някой си Кросби Уелс. Може би трябваше да се свърже с въпросния мъж и да го разпита. От краткия си разговор с Тафарей беше запомнил, че Уелс живее в долината Арахура, на няколко километра нагоре по реката. Отиде до там и с голямо разочарование намери къщата празна, саможивецът беше починал.

През следващата седмица Ах Сук внимателно следеше развоя на събитията около намереното в дома на Уелс съкровище, беше убеден, и то напълно основателно, че смъртта на саможивеца по някакъв начин е свързана със заминаването на Карвър. Това занимание почти изцяло поглъщаше усилията му през следващите осем дни до тази сутрин, двайсет и седми януари, когато беше направил две смайващи разкрития.

Тъкмо се канеше най-сетне да оповести причината за посещението си, когато навън отекна пистолетен изстрел — Ах Сук подскочи изненадано — и от поляната отпред се разнесе вик:

— Излез, проклет китаецо! Излез и се дръж като мъж!

Ах Сук улови погледа на домакина и вдигна вежди. Ах Кю присви недоволно устни и прошепна: „Манъринг“. В очите му обаче се четеше страх.

В следващия миг завесата от зебло на вратата беше отметната и на прага се извиси Манъринг. В ръката си държеше пистолет.

— Събрали сте се край топилнята, а? И заговорничите! Мислех те за по-умен, Джони Сук! Да се забъркаш в тази мръсотия! Ненапразно ви викат жълта напаст, Бог ми е свидетел!

Той пристъпи в колибата далеч не толкова заплашително, колкото му се искаше, тъй като заради ниския таван се наложи да се наведе, сграбчи Ах Кю с една ръка и заби дулото на своя смит и уесън в слепоочието му. Ах Кю застина.

— Такааа — проточи Манъринг. — Говори! Какво общо имаш с Кросби Уелс?

В първия миг Ах Кю изобщо не реагира. След това едва-едва поклати глава, тъй като усещаше опряното в черепа си оръжие. Той не познаваше Кросби Уелс, за първи път беше чул името му преди малко от Ах Сук и от него беше научил, че Уелс е бил саможивец, живеел е в долината Арахура и наскоро е починал. Зад Манъринг се появи пребледнелият Чарли Фрост, а след него вътре връхлетя и колито Холи. Козината му беше подгизнала от дъжда. Кучето обиколи с изплезен език тясната стаичка и дрезгаво излая няколко пъти, но никой не си направи труда да му заповяда да млъкне.

— Добре — рече магнатът, след като не получи отговор, — ще задам въпроса другояче. Кажи ми, Джони Кю, как е попаднало у Кросби Уелс злато от „Аврора“ на стойност четири хиляди лири?

Ах Кю изсумтя изненадано. Злато от „Аврора“ ли? В „Аврора“ нямаше злато! Мината беше изчерпана и Манъринг много добре го знаеше!

— Напъхано в тенекията с брашното — изръмжа Манъринг. — В духалото. В чайника. В мухарника. Разбираш ли какво те питам? Чисто злато на стойност четири хиляди лири!

Ах Кю се намръщи, той разбираше съвсем слабо английски, но знаеше какво е „злато“, „Аврора“, „хиляди“ и му беше ясно, че Манъринг иска да си върне нещо загубено. Навярно ставаше дума за златото от роклите на Анна, което той беше открил случайно един следобед, когато повдигна волана на роклята ѝ и установи, че тежи, сякаш е пълен с камъни, после в продължение на седмици малко по малко източваше скритото злато, като разшиваше шевовете един по един, докато уличницата лежеше на пръстеното ложе над печката, бледата полусфера на корема ѝ се повдигаше и спускаше равномерно, а от устата ѝ се отронваше едва чута въздишка, щом върхът на иглата докоснеше случайно кожата ѝ. След това той беше претопил метала и беше подпечатал всяко блокче с името на мината, към която беше обвързан по договор — „Аврора“, — преди да го занесе в станцията в лагера в Кънери.

— Четири хиляди лири! — изрева Манъринг гръмогласно и Холи се разлая. — „Аврора“ е изчерпана! В нея няма нищо! Знам го! И Стейнс го знае! В „Аврора“ отдавна няма и грам злато. Хайде, признай си. Жила ли си намерил? Намерил си жила, претопил си златото и си го скрил в къщата на Кросби Уелс, така ли е? Говори, проклет да си! Млъкни, Холи, млъкни!

Ах Кю беше обвързан с „Аврора“, защото според договора заплащането му зависеше единствено от добива на находището. След като претопеше златото от роклите на Анна и изпишеше на кюлчетата името „Аврора“, той ги носеше в лагера да бъдат претеглени и прибрани в станцията. Но когато през януари излязоха данните за последното тримесечие, Ах Кю смаяно установи, че неговото злато изобщо не е вписано. Някой го беше откраднал от трезора в лагера.

Манъринг забучи дулото на пистолета в слепоочието му и отново му заповяда да говори, като добави няколко нецензурни ругатни, които тук ще пропуснем.

Ах Кю облиза устни. Не знаеше достатъчно английски, за да признае всичко, и затова се опита да се справи с малкото думи, които изникнаха в паметта му.

— Лош късмет — рече той. — Много лош късмет.

— Абсолютно си прав, извадил си много лош късмет! — извика магнатът. — И ще става още по-лош! — Удари го по лицето с дръжката на пистолета и после пак натика дулото в слепоочието му, натискайки главата му на една страна. — Време е да се замислиш за късмета си, Джони Кю. Помисли как да го обърнеш в своя полза. Ще те застрелям! Ще ти пръсна черепа пред двама свидетели. Ще го направя, кълна се!

Чарли Фрост, който едва се сдържаше, изведнъж се обади:

— Престани!

— Млъкни, Чарли!

— Няма да млъкна. Свали пистолета.

— За нищо на света.

— Само го объркваш!

— Глупости.

— Погледни го!

— Само така ще ме разбере.

— Нали носиш тефтерчето?

Носеше го. Без желание, все едно признаваше поражението си, Манъринг свали револвера от слепоочието на Ах Кю, но не го прибра в кобура. За миг го претегли в ръка замислено, после го вдигна отново, но го насочи не към Ах Кю, а към Ах Сук, който говореше по-добре английски, и каза:

— Искам да знам дали е намерил жила в „Аврора“ и искам истината. Питай го.

Ах Сук преведе въпроса и Ах Кю отговори с водопад от думи. Златарят разказа от край до край историята на „Аврора“, как Манъринг е разпилявал злато и Стейнс я е купил, обясни защо е решил да претопява намереното злато, а после и да изписва на кюлчетата името на мината, закле се, че според него „Аврора“ не струва нищо, през последните шест месеца златото от нея едва стигаше за надницата му. Манъринг намръщено пристъпваше от крак на крак. През цялото време Холи обикаляше из стаята с изплезен език и размахваше опашка. Чарли Фрост протегна ръка, та кучето да я близне.

— Няма злато — преведе Ах Сук, след като Ах Кю свърши. — Няма жила. Ах Кю казва, че в „Аврора“ няма нищо.

— Лъже! — избухна Манъринг.

— Дик! — обади се Фрост. — Ти сам ме уверяваше, че в „Аврора“ няма нищо!

— Да, така е! Но в такъв случай откъде, по дяволите, е дошло златото, разтопено от този мръсен езичник в тази стая? С Кросби Уелс ли работи, питай го!

Той размаха пистолета към Ах Сук, който размени няколко думи със сънародника си и отвърна:

— Той не знае Кросби Уелс.

Ах Сук можеше да сподели с Манъринг сведенията, които го бяха довели тук днес следобед, но не одобряваше методите за разпит на магната и смяташе, че той не заслужава да му се помогне.

— Ами Стейнс? — попита ядосано Манъринг. — Какво знае за Емъри Стейнс? Аха, името ти е познато, нали, Джони Кю? Хайде, кажи къде е Стейнс?

И този въпрос беше преведен.

— Не знае — рече Ах Сук, след като Ах Кю отговори.

Манъринг избухна:

— Не знае ли? Не знае? Я виж колко много неща не знаел този Джони Кю!

— Няма да ти отговори, ако продължаваш така! — обади се Фрост.

— Млъкни, Чарли.

— Няма да млъкна!

— Не се меси. Стой настрана, това не е твоя работа.

— Но ще стане моя, ако се стигне до кръвопролитие — отвърна Фрост. — Прибери оръжието.

Вместо това магнатът отново го насочи към Ах Сук.

— Е? — изръмжа той. — Престани да ме гледаш тъпо, че жив ще те одера! Питам те теб, не Джони Кю, а теб, Сук. Какво знаеш за Стейнс?

Ах Кю местеше поглед между двамата.

— Господин Стейнс много порядъчен господин — отвърна любезно Ах Сук.

— Порядъчен господин, а? А не искаш ли да споделиш къде е изчезнал този порядъчен господин?

— Заминал.

— Заминал, значи. Просто си е тръгнал ей тъй? Оставил е находищата и е заминал. Зарязал е всичко?

— Да — кимна Ах Сук. — Така пише във вестника.

— А защо, защо го е направил?

— Не знай.

— Играете си с огъня, и двамата си играете с огъня! Питам за последен път и питам бавно, че да ме разберете. Изневиделица изскочи цяло състояние, скрито в дома на един покойник. Златото е било претопено до последната прашинка на блокчета с надпис „Аврора“. Това е подписът на стария ми познайник Кю и ако отрече, ще гние в ада. И сега искам да знам дали това злато наистина идва от „Аврора“, или не. Попитай го. Да или не?

Ах Сук преведе въпроса и заради сериозността на положението Ах Кю реши да признае истината. Да, бил намерил съкровище, но то не идвало от „Аврора“, въпреки това, след като претопял златото, изписвал името на мината върху кюлчетата, тъй че поне част от богатството да се върне при него. Обясни, че колкото и невероятно да звучи, бил намерил златото пришито в роклята на Анна Уедърел. Открил го преди шест месеца и след дълъг размисъл стигнал до извода, че явно тя го пренася по нечия заръка. Знаел, че Анна работи за Манъринг, както и че той е подправял финансовите си отчети. Затова заключил, че магнатът използва уличницата да изнася злато от кариерата, за да не плаща данъци.

— Какво казва? — попита Манъринг.

— Доста дълго говори — отбеляза Фрост.

Сега беше ред на Ах Сук да изгуби ума и дума. Анна Уедърел е пренасяла цяло състояние в роклята си? Анна, на която Манъринг не позволяваше да носи и чантичка от страх да не я ограбят? Не вярваше на ушите си!

Ах Кю продължи.

Не можел да прости на Дик Манъринг, заради когото бил обвързан с договор с изчерпана мина. Затова сега видял възможност да си отмъсти и да си извоюва свободата. Започнал да кани Анна Уедърел в колибата си всяка седмица, когато, замаяна от опиума, тя си тръгвала от пушалнята на Ах Сук, винаги била сънена и отмаляла и се унасяла веднага щом влезела, топлината от пещта я приспивала. Точно това чакал Ах Кю и докато Анна лежала на пръстеното ложе над печката, той разпарял шевовете с игла. За да не забележи тя олекването на роклята, след като се събуди, заменял малките късчета злато от подгъва с оловни тежести, ако се размърдала, поднасял към устните ѝ чаша силен алкохол и я карал да я изпие до дъно.

Ах Кю се опита да обясни как точно е било скрито златото във воланите на роклята, но тъй като магнатът продължаваше да го държи, той не можеше да си помага с жестове и затова използва метафора, за да опише как металът е бил пришит към корсета и под предницата „като ризница“. Ах Сук, който обичаше поетичните изрази, се усмихна. Анна имала всичко на всичко четири рокли, рече Ах Кю, и всяка от тях по негови сметки съдържала чисто злато на стойност хиляда лири. Ах Кю ги изпразнил до последната прашинка и претопил златото на кюлчета, като ги надписал с името на мината, с която бил обвързан, все едно го е намерил честно и почтено сред камънака на „Аврора“. Известно време бил много доволен: след като му изплатели полагаемото, можел да се върне в Гуанджоу като богат човек.

— Е? — подхвърли Манъринг към Ах Сук и потропа нетърпеливо с крак. — Какво толкова дърдори? Какво казва?

Но Ах Сук беше забравил ролята си на преводач. Взираше се смаяно в сънародника си. Разказът му се струваше невероятен. Хиляди лири… В продължение на месеци Анна е носела тайно злато на стойност хиляди лири! С това богатство и десет души можеха да преживяват сносно десетилетия. Анна можеше да изкупи всички парцели по брега на първа линия в града и пак щяха да ѝ останат пари за харчене! Но къде беше това състояние сега?

И в следващия миг се досети.

— Сей цин! — възкликна той.

Златото, което Ах Кю беше взел от роклите на Анна, по някаква прищявка на съдбата или по погрешка беше стигнало при саможивеца Кросби Уелс. Но как беше станало? И кой беше виновен?

— Говори на английски! — извика Манъринг. — Говори на английски, проклет да си!

Ах Сук попита развълнувано златаря знае ли как съкровището се е озовало скрито в дома на Уелс. Ах Кю огорчено отвърна, че не знаел. До този следобед не бил чувал името Кросби Уелс. Последният, който бил докосвал златото, бил настоящият собственик на „Аврора“ Емъри Стейнс, а от него нямало ни вест, ни кост. Именно Стейнс трябвало в края на всеки месец да отнася съхраняваното в станцията в лагера злато до Запасна банка, но очевидно не го бил правел.

— Стига сте дрънкали! — обади се Манъринг. — Ако не ми обясниш какво става, Джони Сук, кълна се…

— Приключват вече — намеси се Фрост. — Почакай малко.

Ах Сук се беше намръщил. Дали Емъри Стейнс наистина беше взел от собственото си хранилище златото и го беше отнесъл в дома на саможивеца на двайсет километра от лагера? Къде беше логиката? Защо му беше на Стейнс да открадне собственото си злато, за да го дари на друг?

— Ще броя до пет! — извика магнатът, чието лице беше добило цвета на патладжан. — Едно!

Ах Сук най-сетне се обърна към него и въздъхна тежко.

— Две!

— Ще казвам — рече Ах Сук и вдигна ръце.

Но колко много имаше за казване и с колко малко думи разполагаше той, за да обясни всичко! Замисли се, за да си припомни английската дума за ризница и да запази поетичната метафора на Ах Кю. След това се прокашля и рече:

— Съкровище не от „Аврора“. Анна носи тайна риза, направена от злато. Кю Лон намира тайна риза и решава да предаде злато от нея, все едно е от „Аврора“. И Стейнс открадва от Кю Лон.

Естествено, Дик Манъринг изтълкува думите му погрешно.

— Значи златото не е от „Аврора“ — повтори той. — Емъри е намерил някъде друга жила, но я е държал в тайна, докато Кю не е разбрал. Кю се е опитал да предаде златото, уж че е от „Аврора“, и Стейнс си го е прибрал.

Това изкривяване съвсем обърка Ах Сук и той забързано заразпитва Ах Кю на китайски, което магнатът явно прие като потвърждение на думите си.

— И къде е сега Стейнс? — попита той. — Остави другите въпроси, питай го къде е Стейнс.

Ах Сук покорно преустанови тирадата си и преведе въпроса. Този път Ах Кю отговори с видимо притеснение. Не бил виждал Емъри Стейнс от декември, но силно желаел да поговори с него, тъй като след публикуването на отчета за тримесечието в началото на януари си бил дал сметка, че е измамен. Съкровището, което бил намерил в роклите на Анна, не било записано в банката на името на „Аврора“ и Ах Кю бил сигурен, че Стейнс е отговорен за тази грешка. Само че когато Ах Кю научил за нея, господин Стейнс вече бил изчезнал. А къде бил отишъл, Ах Кю не знаел.

Ах Сук се обърна към Манъринг и отново повтори:

— Не знае.

— Чу ли, Дик? — обади се Чарли Фрост от ъгъла. — Не знае.

Магнатът не му обърна внимание.

— Кажи му, че ако ме излъже, ще те убия — заяви той, като размаха пистолета, който все още сочеше в лицето на китаеца. — Кажи му, че ако Джони Кю не проговори, Джони Сук ще умре. Хайде, преведи го!

Ах Сук покорно предаде тази заплаха. Настъпи тишина, като че ли всеки очакваше някой от другите да заговори. Изведнъж Манъринг, без да сваля револвера, направи светкавично движение с дясната си ръка, бутна Ах Кю в гърба, сграбчи го за плитката и дръпна рязко главата му назад. Златарят не издаде и звук, но от очите му закапаха сълзи.

— Никой няма да забележи изчезването на един китаец — каза Манъринг на Ах Сук. — Най-малкото в Хокитика. Какво ли ще обяснява твоят приятел на съдията? „Лош късмет, сигурно ще каже, Сук умря, лош късмет.“ И какво ще отвърне съдията? — Магнатът пристегна около юмрука си плитката на Ах Кю. — Съдията ще каже: „Джони Сук ли? Онзи, дето върти пушалнята за опиум? Дето всеки следобед поляга и в очите му плуват дракони? И продава на китайците и уличниците отровата? Той ли е умрял? Че какво толкова? Защо ме занимавате с глупости?“.

Този злобен изблик беше необясним, дотогава Манъринг и Ах Сук се бяха държали като равни, но и да изпитваше гняв или обида, китаецът не го показа. Взря се в магната безизразно, без да мига. Ах Кю, чиито мускули на гърлото напираха да изскочат от кожата, беше застинал с извит назад врат.

— Няма отрова — рече Ах Сук. — Аз не тровил Анна.

— О, не, грешиш — отвърна Манъринг, — ти тровиш Анна всеки ден!

— Дик — възкликна отчаяно Фрост, — какво общо има…

— Какво ли? — изрева магнатът, после отклони пистолета на педя от главата на китаеца и стреля. Ах Сук извика уплашено и вдигна ръце, от дупката в стената се посипаха прашинки. — Ето това е общото! Анна Уедърел се въргаля в мръсната бърлога на този тук — посочи той с револвера Ах Сук — шест дни в седмицата! А другият — дръпна силно плитката на Ах Кю — нарича Стейнс лъжец. Очевидно е разкрил, че Стейнс е намерил богата жила. Аз знам със сигурност, че Анна Уедърел беше с Емъри Стейнс в нощта, в която той изчезна, а между другото същата нощ в дома на оня саможивец се е появило цяло състояние и Анна си изгуби акъла! По дяволите, Чарли, не ме питай какво е общото!

Изведнъж четиримата заговориха едновременно.

— Ли го си хай нгъ… — поде Ах Кю.

— Ако си сигурен за „Аврора“… — каза Фрост.

— Нгор мо жу… — обади се Ах Сук.

— Някой е дал златото на Кросби Уелс! — заяви Манъринг.

Иззад Чарли Фрост прозвуча друг глас.

— Какво, по дяволите, става тук?

Беше търговецът Харалд Нилсен. Привел глава заради ниския праг на колибата, той се оглеждаше смаяно. Колито скочи към него и задуши пешовете на палтото и крачолите му. Нилсен протегна ръка и го погали зад ушите.

— Какво става? — повтори той. — За бога, Дик, гласът ти се чува от петдесет метра! Жълтите са наизскачали навън!

Манъринг стисна още по-здраво опашката на Ах Кю и извика:

— Харалд Нилсен! Свидетел на обвинението! Точно от теб имаме нужда!

— По-кротко — рече Нилсен, после бутна кучето, което беше стъпило с предните лапи на гърдите му, и сложи ръка на главата му, за да го успокои. — По-кротко! Ей сега ще дойде приставът. Какво става тук?

— Ти си бил в дома на Кросби — продължи Манъринг, без да понижава тон. — Видял си, че златото е било претопено, нали? Този жълт негодник ни прави на глупаци!

— Да — отвърна търговецът, който съвсем не намясто, сякаш не забелязваше какво се случва пред очите му, се мъчеше да отръска мокрото си палто, — златото беше претопено. И точно заради това съм тук. Но нищо не ти пречи да зададеш въпроса си по-тихо. Всички те чуват.

— Виждаш ли? — Магнатът се обърна към Ах Кю. — Дошъл е още един желаещ да те накара да проговориш! Още един ще насочи пистолет към главата ти!

— Извинявай, ама нямам никакво намерение да размахвам пистолети — обади се Нилсен. — И пак ще те попитам какви ги вършиш. Каквото и да си намислил, не изглежда добре.

— Не ще да се вразуми — вметна Фрост, който се боеше да не бъде забъркан.

— Остави го сам да обясни! — сопна му се Нилсен. — Хайде, какво става?

Тук ще пропуснем отговора на Манъринг, тъй като гой беше не само неточен, а и твърде превъзбуден, ще пропуснем и последвалия разговор, при който магнатът и Нилсен разбраха, че са пристигнали в китайското селище по една и съща причина, а Фрост, който съвсем ясно долавяше, че търговецът го гледа с известно подозрение заради продажбата на имуществото на Уелс, мълчеше недоволно. Изясняването отне доста време и чак след десетина минути вниманието се насочи към златаря Ах Кю, който продължаваше да стои в неудобна и позорна поза с извита назад глава. Манъринг предложи да отрежат плитката му, за да му покажат колко е важно да проговори, като с неприкрита наслада я дръпна с все сила. Етичните принципи на Нилсен обаче не допускаха унижаване на други човешки същества, а естетическите му не приемаха грозотата, тъй че той отново възрази и завързалият се спор забави още повече освобождаването на Ах Кю и хвърли Холи в неудържимо буйство.

Накрая Чарли Фрост, на когото до този момент никой не беше обръщал внимание, подметна, че навярно китайците просто не са разбрали въпросите. Той предложи отново да разпитат Ах Сук, но този път с помощта на тефтерчето, като по този начин, аргументира се банкерът, можели да бъдат сигурни, че нищо няма да се изгуби в превода. Нилсен зърна рационално зърно в тази идея и я одобри. Разочарован, Манъринг остана в малцинство и беше принуден да се съгласи. Пусна Ах Кю, прибра револвера в кобура и извади от вътрешния джоб тефтерчето, за да зададе въпроса с китайски йероглифи.

Манъринг с основание се гордееше с тефтерчето си. Страниците му бяха като азбучник, в който китайските йероглифи бяха написани под английските думи, магнатът дори си беше измислил нещо като показалец, с чиято помощ йероглифите можеха да бъдат съединявани, за да образуват по-сложни думи. Произношението им не беше посочено и затова понякога тефтерчето предизвикваше по-голямо объркване, отколкото помагаше, но като цяло представляваше хитроумно приспособление за водене на разговори. Манъринг изплези леко език — така правеше винаги когато се наложеше да чете или да пише — и запрелиства страниците.

Ах Сук обаче отговори на въпроса още преди той да бъде зададен. Надигна се от мястото си до огнището — изведнъж колибата стана много тясна, след като и той се изправи — и се прокашля.

— Знам тайна на Кросби Уелс — рече той.

Ето тази тайна беше научил сутринта в Кънери и заради нея беше дошъл при Ах Кю да потърси съвет.

— Какво? — възкликна Манъринг. — Какво?

— Той беше в Дънстан — продължи Ах Сук. — В Отаго.

Магнатът разочаровано се отдръпна.

— И какво ни помага това? Да ти имам тайната! Кросби Уелс е бил в Дънстан! Чудо голямо! Кога е било това, преди две, три години? И аз бях в Дънстан! Цяла Хокитика идва от Дънстан!

Нилсен се обърна към него.

— Не си ли го срещал там?

— Не, изобщо не го познавам. Но пък познавам жена му. От Дънидин.

Върху лицето на търговеца се изписа изненада.

— Познаваш жена му? Вдовицата?

— Да — потвърди неразговорливо Манъринг и запрелиства тефтера. — Но Кросби никога не съм го виждал. Тя живееше сама. А сега млъкнете, човек не може да си чуе мисълта в тази суматоха.

— Дънстан — рече Уолтър Муди, като пощипваше замислено брадичката си.

— Това е находище в Отаго.

— В Централен Отаго.

— Мина му вече времето. Сега там има само дълбоки рудници. Но беше чудно находище.

— За втори път тази вечер се споменава Дънстан — отбеляза Муди. — Прав съм, нали?

— Абсолютно, господин Муди.

— Чакай! Защо да е прав?

— Златото, с което е бил изнудван Лодърбак, е било намерено в Дънстан. Поне така ми каза той.

— Точно така, поне така е казал Лодърбак — кимна Муди. — Питам се дали можем да приемем на доверие подбудите на господин Лодърбак днес сутринта да подхвърли между другото името на находището в разговора си с господин Балфор.

— Какво по-точно намеквате, господин Муди?

— Не вярвате ли на Лодърбак?

— Няма причина да не вярвам на господин Лодърбак — отвърна Муди, — още повече че не съм го виждал никога през живота си. Но си давам сметка, че фактите от този разказ достигат до мен през една, ако не и през две ръце. Например въпросното находище в Дънстан. Доколкото става ясно, Франсис Карвър е споменал Дънстан пред господин Лодърбак, който от своя страна е преразказал срещата им на господин Балфор, а той пък изложи техния разговор пред мен тази вечер! Надявам се, ще се съгласите, че би било глупаво да приема думите на господин Балфор за непоклатима истина.

Муди явно не беше преценил правилно събеседниците си, че да поставя под съмнение толкова щекотлива тема като истината. Из цялата стая се разнесе недоволно мърморене.

— Нима не вярвате в правдивостта на разказа ни?

— По-вярно няма накъде, господин Муди!

— Че какво друго да каже освен това, което са му казали на него?

Муди побърза да премине в отстъпление.

— Не смятам, че сте преиначили или премълчали нещо в разказа си — рече той, като този път подбра по-внимателно думите и плъзна поглед по присъстващите. — Исках само да отбележа, че човек не бива да приема чуждата истина за своя.

— Защо? — обадиха се няколко гласа едновременно.

Той не отвърна веднага, размишляваше.

— В съда — поде Муди — свидетелят се заклева да разкрие истината, тоест своята истина, като се съгласява с две условия. Да разкрие „цялата“ истина и „нищо друго освен истината“. Но само второто поставя истинско ограничение. Първото е въпрос на лична преценка. Когато казваме „цялата истина“, ние по-точно имаме предвид всички факти и впечатления, които се отнасят до разглеждания въпрос. Това, което няма отношение, е не просто несъществено, а в много случаи е и умишлено подвеждащо. Господа — това обръщение му се стори странно предвид нееднородната компания в пушалнята, — аз твърдя, че не съществува такова нещо като „цялата истина“, по-скоро може да говорим за „уместната истина“, а уместността, ще се съгласите с мен, е винаги въпрос на преценка. Не мисля, че днес вечерта някой от вас е излъгал. Вярвам, че сте споделили с мен истината и само истината. Но вашите гледни точки са различни и се надявам да ми простите, че не възприемам разказа ви за едно цяло.

Настъпи мълчание и Муди долови, че ги е обидил.

— Разбира се — добави той тихо, — забележката ми е твърде ненавременна, все още не сте довършили разказа си. Не биваше да ви прекъсвам. Пак повтарям, не исках да засегна никого. Моля ви, продължете.

Чарли Фрост се взираше заинтригувано в Ах Сук.

— Защо смятате така, господин Сук? — попита той. — Защо смятате, че знаете някаква тайна за Кросби Уелс?

Ах Сук се завъртя към него.

— Кросби Уелс прави удар в Дънстан. Много, много злато. Голям късмет.

Нилсен се обърна.

— Кросби Уелс е направил удар?

Манъринг също беше вдигнал глава.

— Какво? — обади се той. — Удар ли? Кога?

— В Дънстан — повтори Сук Яншън, без да отмества погледа си от Фрост. — Голям късмет. Съкровище. Много богат.

Нилсен пристъпи напред, което подразни банкера, тъй като все пак той беше подел разпита в тази насока. Но търговецът и Манъринг като че ли напълно бяха забравили за присъствието на младия мъж.

— Кога? — попита Нилсен. — Преди колко време?

— Две — Ах Сук вдигна два пръста.

— Преди две години! — възкликна Манъринг.

— Колко? Колко е било златото? — поинтересува се търговецът.

— Много хиляди.

— Колко? Четири ли? — Нилсен разпери четири пръста. — Четири хиляди?

Ах Сук вдигна рамене, не знаеше.

— И откъде разбрахте, господин Сук? — обади се Фрост. — Откъде разбрахте, че господин Уелс е забогатял в Дънстан?

— Питал конвоя — отвърна Ах Сук.

— Не се е доверил на банката! — извика Манъринг. — Какво ще кажеш, а, Чарли? Не е имал вяра на банката!

— Кой конвой? „Гилигам“ ли? Или „Грейсуд и Спиърс“? — рече Нилсен.

— „Грейсуд и Спиърс“.

— Значи Кросби Уелс е направил удар в Дънстан и след това е наел „Грейсуд и Спиърс“ да пренесат златото от находището, така ли? — обобщи Фрост.

— Да — кимна Ах Сук. — Точно така.

— Значи през цялото време Уелс е кътал съкровище в дома си! — извика Нилсен и поклати глава. — Парите са си били негови! А никой не го вярваше.

Манъринг посочи Ах Кю.

— А той? Той знаел ли е за това?

— Не — отвърна Ах Сук.

Магнатът ядосано избухна.

— В такъв случай какво значение има това, по дяволите? Златото в дома на Кросби е било претопено от него, от него! Джони Кю го е претопил със собствените си ръце!

— Може Кросби Уелс да му е платил — предположи Фрост.

— Така ли е? — попита Нилсен, като посочи Ах Кю. — Кросби Уелс ли му е платил да претопи златото?

— Той не знае Кросби Уелс — отговори Ах Сук.

— О, боже господи! — възкликна Манъринг.

Търговецът напрегнато местеше поглед от единия към другия китаец, сякаш можеше да разчете по лицата им доказателство, че двамата са в някакъв таен заговор. Нилсен беше подозрително настроен към китайците по принцип, макар лично да не познаваше нито един, неговите убеждения не почиваха на опита му и даже често изпадаха в противоречие с него, въпреки че доказателствата в противното никога не успяваха да променят мнението му. Той отдавна беше решил, че китайците са двулични, и нищо не би могло да го разубеди. Взрян в Ах Кю, Нилсен си припомни конспиративната теория, която Джоузеф Причард му беше споделил днес следобед: „Ако нас са ни насадили на пачи яйца, то навярно същото се отнася и за него“.

— Някой друг е в дъното на цялата работа — рече той. — Замесен е друг.

— Да — кимна Ах Сук.

— Кой? — попита нетърпеливо Нилсен.

— Нищо смислено няма да изкопчиш от него — обади се Манъринг. — Не си струва да си хабиш силите, предупреждавам те.

Отговорът на китаеца обаче изненада всички.

— Теру Тафарей — заяви той.

Венера в Козирог

След като си тръгна от „Скарата“, Обер Гаскоан се насочи право към „Скитникът“, над чиято врата се поклащаше изрисувана табела, провесена на два къси синджира от една греда на стряхата. На табелата имаше не надпис, а само щрихован силует на вървящ мъж с вирната брадичка и вързоп на рамо. От наперената му стойка беше логично да се приеме, че странноприемницата предлага подслон само за мъже, а и като цяло заведението сякаш не държеше сметка за нежния пол и това си личеше по пиринчения плювалник на верандата, пристроения отвън нужник и липсата на завеси. Всъщност обаче това бяха признаци на пестеливост, а не на категорична възбрана, „Скитникът“ не проявяваше предпочитания към половете и следваше неотклонно печелившата политика да не задава въпроси на наемателите и да предлага най-ниските цени за нощувка. При такива условия, естествено, човек е готов да се примири с редица недостатъци и до този извод беше стигнала и госпожа Лидия Уелс, която веднага се нанесе тук, тъй като самата тя беше доста спестовна.

Лидия Уелс имаше навика, когато очаква посетител, да се настанява в небрежна поза, тъй че щом гостът пристигне, тя да скочи уж сепнато и да го посрещне с кръшен смях. Гаскоан я завари изтегната на канапе в салона на странноприемницата, на изпънатия ѝ крак се полюшваше пантофка, главата беше отпусната върху възглавница, едната ръка беше преметната настрани, а другата държеше книга като задължителен реквизит при полагане. Напудрените страни и предизвикателната поза бяха изфабрикувани миг преди появата на Гаскоан и намекваха — съвсем целенасочено, — че книгата, в която е потънала домакинята, е с твърде непристойно съдържание.

Щом Гаскоан почука (проява на любезност, тъй като вратата беше отворена), Лидия Уелс скочи, ококори се и се разсмя звънко. Затвори рязко книгата и я хвърли на отоманката, но тъй, че заглавието да се вижда ясно.

Гаскоан се поклони. След като се изправи, с наслада плъзна поглед по домакинята — Лидия Уелс беше красавица и радост за окото. Навярно беше към четирийсетте, но можеше да мине за преждевременно съзряла трийсетгодишна или младееща петдесетгодишна. Тъй или иначе, тя отказваше да разкрие точната си рождена дата и беше ясно единствено, че е в неопределения период на средната възраст, който винаги привлича вниманието с неспособността да бъде категорично определен: когато Лидия кокетничеше като момиче, кокетността ѝ изпъкваше още повече заради напредналите ѝ години, а когато се държеше зряло, зрелостта беше още по-впечатляваща, тъй като идваше от толкова млада жена. Чертите ѝ напомняха на лисица, очите ѝ бяха леко склонени, носът се извиваше нагоре и наподобяваше застанало нащрек любопитно животинче. Устните ѝ бяха плътни, зъбите — добре оформени и правилно подредени. Косата ѝ, която мъжете наричаха червена, а жените — бакъреноруса, потъмняваше като пламък при всяко движение. В момента тя беше сплетена в сложна прическа, скриваща тила. Лидия носеше рокля от сива коприна, която въпреки строгия цвят едва ли можеше да мине за траурна, тъй както и на вид собственичката ѝ не можеше да бъде определена нито като зряла жена, нито като напъпила девойка. Роклята беше с висока яка с копчета, набрана предница и буфан ръкави, бухналите форми подчертаваха пищните гърди и правеха талията ѝ по-тънка. Стърчащите изпод огромните ръкави длани — в момента притиснати една към друга в знак на радостна изненада от появата на Гаскоан — изглеждаха крехки и миниатюрни като на кукла.

— Мосю Гаскоан! — извика тя, като проточи името с наслада. — Защо сте сам?

— Поднасям ви извинения, мадам — отвърна той.

— Поднасяте извинения и пробуждате дълбоки съжаления! — Лидия го огледа от глава до пети. — Да позная ли? Главоболие!

Гаскоан поклати глава и набързо разказа за случайно гръмналия в ръката на Анна пистолет. Не скри нищо. Лидия възкликна уплашено веднъж-дваж и го обсипа с въпроси, на които той отговори изчерпателно, ала с дрезгав от умора глас. Накрая домакинята се смили над него и му предложи да седне и да пийне нещо, той прие поканата ѝ с облекчение.

— Опасявам се, че имам само джин — додаде тя.

— Джин с малко вода е чудесно — отвърна секретарят на съда и се настани в креслото до канапето.

— Долнопробно питие — продължи весело Лидия. — Ще трябва да го понесете стоически. Постъпих глупаво, че не се сетих да взема една каса бренди от Дънидин. Тук човек не може да намери и напръстник приличен алкохол.

— Анна има в стаята си бутилка испанско шери.

— Испанско ли? — Лидия вдигна вежди заинтригувано.

— Херес де ла Фронтера. От Андалусия.

— Със сигурност би ми харесало. Чудя се как ли се е сдобила с него.

— Жалко, че не е тук да ви разкаже — отвърна галантно Гаскоан, макар че като гледаше как домакинята пъха краче в пантофката, повдигайки полите си така, че се мярна обутият в копринен чорап налят прасец, той си даде сметка, че всъщност изобщо не съжалява.

— Да, с нея щяхме да си прекараме чудесно — заяви Лидия. — Но нищо не ни пречи да отложим излизането за друг път, аз обичам да кроя планове за обикаляне по магазини. Освен ако не искате да дойдете с мен вместо Анна? Може би таите страст към шапките?

— Бих могъл да се престоря — отговори секретарят на съда и предизвика нов изблик на звънък смях.

— Страстта не може да бъде престорена — каза тя тихо. Стана от дивана и се приближи до скрина, на който на дървена табла бяха подредени бутилка без етикет и три чаши. Обърна две от тях, остави третата захлупена и добави: — Но не съм учудена.

— За пистолета ли? Не сте учудена, че отново е посегнала на живота си?

— О, не, за бога! Не това имах предвид! — Лидия замълча, стиснала бутилката в ръката си. — Не съм учудена да ви видя сам.

Гаскоан се изчерви.

— Постарах се да изпълня молбата ви — рече той. — Не издадох името ви, казах ѝ, че е изненада. Че ще обикаляме по магазините за шапки. На нея ѝ допадна. С радост щеше да дойде. Но стана това с пистолета. То я разтърси и след това тя просто не беше в състояние…

Усещаше, че бръщолеви несвързано, ала умът му беше другаде. Колко красива беше вдовицата! Колко съблазнително стърчеше напред набраната предница на роклята ѝ!

— Постъпихте невероятно мило, че се съгласихте да угодите на прищявката ми — успокои го Лидия Уелс. — Както ви казах, от време на време жените на моята възраст обичат да се правят на феята кръстница от приказките. Да размахат вълшебната пръчица и да помогнат на някоя девойка. Не, не, сигурна съм, че не сте развалили изненадата. Просто имах предчувствие, че Анна няма да дойде. Моите предчувствия никога не ме лъжат, Обер.

Тя поднесе чашата към него и за миг го лъхна острият аромат на току-що срязан лимон — сутринта вдовицата беше почиствала кожата и ноктите си.

— За нищо на света не бих издал ваша тайна — закле се Гаскоан.

Кой знае защо, беше готов на всичко, за да продължи да получава похвали от нея.

— Разбира се — кимна Лидия, — разбира се.

— Но съм сигурен, ако тя знаеше, че става дума за вас…

— Щеше да дотича на мига!

— Да, щеше да дотича на мига.

(Това убеждение, повторено леко неуверено от Гаскоан, почиваше на неколкократно изречените от Лидия обяснения, че навремето двете с Анна са били първи приятелки. Именно по тази причина той се беше съгласил да нагласи „изненадата“, при която да се срещнат и да възвърнат близостта си, макар това изобщо да не му беше присъщо. Той рядко се нагърбваше с чужди задачи и като цяло хитруванията в обществото го притесняваха: предпочиташе по-скоро да се оставя да бъде преследван, отколкото сам да плете мрежи. Само че, както вече е напълно ясно, беше позагубил ума си по Лидия Уелс и глупавото му увлечение беше достатъчно силно, за да го накара не само да действа против своите наклонности, а и да ги промени.)

— Горката Анна Уедърел — въздъхна Лидия Уелс. — Това момиче е преследвано от такъв лош късмет.

— Тъмничарят Шепард смята, че не е с всичкия си.

— Тъмничарят Шепард! — Лидия се изсмя весело. — Е, по този въпрос той е специалист, нали? Може и да е прав.

Секретарят на съда нямаше мнение за тъмничаря, когото не познаваше добре, нито пък за смахнатата му съпруга, която пък не познаваше изобщо. Той се замисли отново за Анна. Вече съжаляваше, че се е държал толкова строго с нея. Не можеше да се сърди задълго: дори и най-краткият промеждутък от време беше достатъчен, за да се породят угризения у него.

— Горката Анна — съгласи се той на глас. — Права сте, тя е в ужасно положение. Не може да си плати наема и съдържателят заплашва да я изхвърли. Но тя отказва да наруши траура си и да се върне на улицата. Не иска да поругае паметта на горкото си дете, в безизходица е. Да, положението ѝ е ужасно.

В тона му се долавяха възхищение и жал.

Лидия скочи.

— О, в такъв случай да дойде да живее при мен, да, нека дойде! — извика тя, все едно не предлагаше тази възможност за първи път, а беше увещавала дълго, макар и напразно Гаскоан. — Може да спим в едно легло, като сестри. Сигурно си има сестра някъде далече оттук и тъгува по нея. О, Обер, нека дойде. Помолете я!

— Дали ще се съгласи, как мислите?

— Горката Анна ме обожава — заяви уверено Лидия. — Ние сме невероятно близки, като две гълъбчета… или по-точно бяхме миналата година в Дънидин. Но за истинската привързаност времето и разстоянието са нищо, пак ще се намерим. Трябва да го уредим. Накарайте я да се премести при мен.

— Тази щедрост ви прави чест, но може би е прекалена — рече той, като се усмихна снизходително. — Знаете занаята на Анна. Той върви с нея навсякъде, било то и само като опетнено име. Освен това тя няма пукнато пени.

— Глупости, сред златотърсачите лесно се изкарват пари — отвърна Лидия. — А и може да работи за мен. Откога искам прислужница. Компаньонка, както казват дамите. След три седмици златотърсачите изобщо няма да помнят, че е била уличница! Не, няма да ме разубедите, Обер, няма! Голям инат съм, щом си навия нещо на пръста, а за това вече съм решила твърдо!

— Добре — Гаскоан сведе уморено поглед към чашата си. — Искате ли да прескоча веднага и да я попитам?

— Не искам нищо, което не ви е по сърце — измърка Лидия. — Ще отида аз. Довечера.

— Но така ще провалите изненадата. С такова нетърпение я очаквахте.

Лидия приглади ръкава си.

— Не — рече твърдо, — горкото дете се е нагледало на изненади. Крайно време е да си почине, крайно време е някой да се погрижи за нея. Ще я взема под крилото си. Ще я поглезя!

— С всички ли сте толкова добра? — попита усмихнат Гаскоан. — Представям си ви, пред очите ми изниква съвсем ясно като видение: благородната дама, която с газениче в ръка обикаля от легло на легло и щедро раздава милостта си…

— Ха, тъкмо да си дойдем на думата — вметна Лидия.

— За кое? За милостта ли?

— Не, не! О, Обер, ще се пръсна, ако не ви кажа!

— За наследството ли става въпрос? — попита объркано той. — Много бързо!

На Гаскоан не му бяха напълно ясни отношенията между Лидия Уелс и покойния ѝ съпруг. За него беше странно, че двамата са живели на стотици километри разстояние — тя в Дънидин, а Кросби навътре в долината Арахура, където до този миг, почти половин месец след смъртта на съпруга си, Лидия не беше и стъпила. Единствено благоприличието го възпираше да не я разпита, макар че любопитството продължаваше да го човърка, а и на всичкото отгоре тя въобще не изглеждаше опечалена. Споменеше ли се името на Кросби, Лидия започваше да увърта.

Сега обаче тя поклати глава.

— Не, не. Нищо общо с наследството! Попитайте ме какво съм правила от последната ни среща, какво съм правила днес сутринта! Нямам търпение да ви кажа. Не мога да повярвам, че още не сте ме попитали!

— Хайде, кажете ми.

Лидия се изправи и драматично ококори сивите си очи.

— Купих странноприемница!

— Странноприемница ли! — повтори смаяно Гаскоан. — Коя?

— Тази тук.

— Тази?

— Смятате ме за лекомислена!

Тя плесна с ръце.

— Смятам ви за предприемчива, смела и много красива — отвърна той. — И каква ли още не. Но защо я купихте?

— Мисля да я преобразя — оповести Лидия. — Знаете, че съм практична жена, десет години сама си изкарвах хляба в Дънидин, а и преди това в Сидни. Наистина съм предприемчива, Обер! Още не сте ме видели, като се развихря. Тогава ще ви стане ясно какво е предприемчивост!

Гаскоан се огледа.

— И какво мислите да правите?

— Е, най-сетне стигаме до вашето „видение“. — Тя се приведе към него. — Видяхте ли в днешния вестник обявлението за спиритическия сеанс… в което се посочва, че мястото и времето ще бъдат уточнени впоследствие?

— О, не, стига!

Лидия вдигна вежди.

— Какво „О, не, стига!“?

— Въртене на маси и духове? — Гаскоан се усмихна. — Сеансите са глупаво забавление, с тях не можеш да си изкарваш хляба! Не можеш да печелиш от салонни номера! Ако заподозрат, че ги мамите, хората ще се ядосат. Пък и църквата не одобрява.

— Говорите така, все едно не става дума за цяла наука. Все едно е само някакво мошеничество — отвърна Лидия Уелс, която беше въздъхнала отегчено при споменаването на неодобрението на църквата. — Светът на свръхестественото не е номер, Обер. Етерът не е измама.

— О, стига — повтори той. — Все пак става дума за забавление, не за гадаене на бъдещето, нека не намесваме свръхестественото.

— Значи сте циник. — Тя се престори на разочарована. — Жалко, не ви смятах за такъв, виждахте ми се разочарован, невярващ, ала не и толкова закоравял.

— И да съм циник, то със сигурност съм поне добре осведомен циник — отговори високопарно Гаскоан. — Бил съм на немалко сеанси, госпожо Уелс, и щом ги отхвърлям като глупаво суеверие, не го правя просто ей така.

Тя се поколеба, след това протегна пухкавата си ръка и го хвана за ръкава.

— О, държа се нелюбезно, този въпрос явно ви е присърце — опомни се той.

— Не, не. — Лидия погали маншета му и след това се дръпна. — Няма да ме наричате „госпожа Уелс“ още дълго.

Секретарят на съда сведе глава.

— Предпочитате да се обръщам към вас с моминското ви име ли? — попита той, решил, че подобно желание е твърде неблагопристойно.

— Не, не… — Тя прехапа устни, след това се приведе към него и прошепна: — Възнамерявам да се омъжа отново.

— Да се омъжите?

— Да, колкото се може по-скоро. Но е тайна.

— Тайна ли? От мен?

— От всички.

— Няма ли поне с мен да споделите името на любимия си?

— Нито с вас, нито с когото и да било. Това е моята тайна любовна връзка. — Лидия се изкикоти. — Погледнете ме, държа се като тринайсетгодишно девойче, което се кани да пристане! Дори не смея да нося пръстена, макар да е толкова хубав: рубин от Дънстан в обков от злато от Дънстан.

— Навярно трябва да ви поздравя — рече французинът сърдечно, макар и по-студено отпреди, тъй като новината беше попарила надеждите му.

В света на възможностите се беше затворил един тунел, светлината беше угаснала, вратата се беше затръшнала под носа му. Буквално още от първия миг, в който беше зърнал Лидия Уелс, Гаскоан си мечтаеше как един ден тя ще стане негова любовница. Представяше си я в къщичката си, виждаше я как разтърсва медните си къдрици в леглото му, как сутрин стъква огъня, облечена в памучен пеньоар, разиграваше в ума си главозамайващите първи дни на ухажването, изграждането на семейния дом, отлитащите години. Мечтаеше за това без смущение и срам и дори без да съзнава накъде са кривнали мислите му. Беше му се струвало съвсем естествено: тя беше вдовица, той беше вдовец. Двама непознати в чужд град, събрани от сърдечно приятелство. Не беше чак толкова невероятно да намерят любовта.

Сега обаче, щом узна, че Лидия Уелс е вречена на друг, Гаскоан трябваше да отхвърли фантазиите си, а за да го направи, беше принуден да ги признае и щом го стори, осъзна колко са нелепи. В първия момент изпита самосъжаление, но после, като насочи хладния си разсъдък към тях, му стана смешно от тяхната незначителност.

— Безмерно съм щастлива — заяви вдовицата.

Той се усмихна.

— А как да се обръщам към вас, щом не мога да използвам „госпожо Уелс“?

— О, Обер! Ние сме приятели! Не е нужно да питате. Ще ме наричате Лидия, разбира се.

(Ще се намесим за миг, колкото да отбележим, че Обер Гаскоан и Лидия Уелс изобщо не бяха чак такива приятели, всъщност се познаваха само от три дни. Гаскоан я беше видял за първи път в четвъртък следобед, когато тя пристигна в съда да разпита за имуществото на покойния си съпруг, което беше прибрано в банката. Докато той вписваше молбата ѝ продажбата на имота да бъде обявена за нищожна, двамата се разговориха. В петък сутринта вдовицата се върна отново в съда и французинът, одързостен от очевидния интерес, който тя проявяваше към него, я помоли за честта да я придружи на обяд. Лидия Уелс прие предложението с кокетна изненада и секретарят, стиснал гордо слънчобрана ѝ, я съпроводи до „Максуел“, където поръча две порции ечемичена супа, най-белия хляб, който може да се намери, и малка гарафа сухо шери, а след това я настани на почетното място до прозореца.

Бързо стана ясно, че Лидия Уелс и Обер Гаскоан имат много общи неща и теми за разговор. Госпожа Уелс беше любопитна да научи всичко, случило се след смъртта на съпруга ѝ, а това, естествено, отведе секретаря на съда до Анна Уедърел и необяснимия ѝ припадък на пътя за Кънери. Лидия Уелс беше смаяна от новината и веднага обясни, че познавала Анна Уедърел. Момичето било отседнало за няколко седмици в пансиона ѝ в Дънидин, преди да замине миналата година за Хокитика, и през това време двете били станали много близки. И точно тогава вдовицата измисли своята „изненада“. Веднага след като раздигнаха съдовете от масата, тя изпрати Гаскоан в „Скарата“ да съобщи на Анна, че на другия ден в два следобед я очаква да ходи с тайнствена дама на пазар за шапки.)

— Щом имате годеник и ново начинание — рече той, — навярно бих могъл да се надявам, че престоят ви в Хокитика няма да е кратък.

— Човек никога не бива да губи надежда — отвърна Лидия Уелс, която разполагаше с богат запас от подобни мъдрости и обичаше да позира драматично, след като произнесеше някоя от тях.

— Правилно ли предполагам, че капиталовложението ви е било подпомогнато от вашия годеник? Да не е някой известен богаташ?

Вдовицата се разсмя.

— Обер, нищо няма да изкопчите от мен!

— Реших, че очаквате поне да опитам.

— Да, но само да опитате. А не да успеете!

— Това сигурно е някаква женска черта — отбеляза мрачно Гаскоан.

— Сигурно — засмя се пак тя. — Но ние сме проницателният пол, а аз бих казала, че точно това харесвате вие, мъжете.

Последва захаросана размяна на комплименти и двамата вдовци установиха, че са напълно равностойни в тази игра. Вместо да предаваме сантименталниченето им, по-добре, докато трае разговорът, да се спрем по-подробно на това, което иначе би могло погрешно да се възприеме като голяма слабост в характера на французина.

Гаскоан беше запленен от Лидия Уелс и гледаше с възхищение на изтънчената превзетост на говора и обноските ѝ, ала въпреки всичко не ѝ се беше доверил. Не беше предал Анна Уедърел и в разказа си за нея не беше споменал, че предишната седмица в оранжевата ѝ рокля е намерено злато, което сега беше опаковано в чувал от брашно и бе пъхнато под леглото му. Освен това беше описал събитията от четиринайсети януари, сякаш наистина смяташе, че Анна е посегнала на живота си, тъй като усещаше, че докато не се намери логично обяснение, по-добре да не привлича вниманието към множеството загадки от онази вечер. Много добре знаеше, че Анна няма представа къде са отишли тези среднощни часове, или иначе казано, кой ги е похитил, а той не желаеше да я излага на опасност. Затова се беше придържал към „официалната“ версия, според която Анна беше посегнала на живота си и беше намерена в безсъзнание отстрани на пътя. Беше възприел същото поведение и в разговорите си с другите и затова не му беше струвало никакво усилие да се държи така и с Лидия Уелс.

По-трудно ще ни бъде да обясним възторга му от Лидия Уелс и обстоятелството, че многобройните ѝ необясними хрумвания не са пробудили веднага съмнение у него. Длъжни сме да отбележим, че привличането беше възникнало още преди Гаскоан да разбере какво води Лидия в съда, то се беше породило още преди вдовицата да произнесе името си. Сега вече той знаеше, че отношенията с покойния ѝ съпруг са били твърде необичайни и че тайнственото съкровище, намерено в дома на мъртвеца, е оспорено в съда. Знаеше също така, че не бива да ѝ вярва, но когато беше с нея, сърцето му се изпълваше с чиста възхита. Разсъдъкът не може да надвие желанието, когато е неподправено и силно, то се превръща в нещо като чист разум. Лидия беше рядко срещан проблясък от стария свят и за секретаря на съда това беше неопровержим факт, доказан от логиката. Той знаеше, че острите ѝ котешки черти са взети непокътнати от по-стари, по-добри времена. Че формата на китката и глезена ѝ е несравнима, а гласът…

Ясно е какво се опитваме да покажем и нека се върнем към настоящата сцена.

Гаскоан остави чашата.

— Според мен е добре, че се омъжвате отново — рече той. — Твърде очарователна сте за вдовица.

— А не съм ли твърде очарователна за чужда съпруга?

— Ни най-малко. Очарователна сте точно толкова, колкото трябва: единствено благодарение на жени като вас ние, мъжете, се женим. Заради вас представата за брака изглежда поносима.

— Обер, вие сте ласкател.

— И ще ви полаская още повече, като ви призова да върнем разговора към темата, по която вие сте специалист и която нехайно омаловажих преди малко — рече французинът. — Хайде, Лидия, разкажете ми за духовете и за силите на етера, а аз ще се постарая да бъда лековерен и да не проявявам скептицизъм.

Колко прекрасна беше тя в слабата светлина на следобедното слънце, която падаше като було по раменете ѝ! Колко красиво играеха сенките в трапчинката под устните ѝ!

— Първо — Лидия Уелс се поизправи, — грешите, ако смятате, че обикновеният човек не би платил да узнае бъдещето си. Хората стават суеверни, когато залозите са високи, а на златните находища рискът и съответно възможността за печалба са големи. Мъжете тук биха платили немалко за съвет „от горе“, та нали думата „късмет“ не слиза от устните им! Биха се пробвали с всичко, което би могло да им донесе преимущество. В това отношение златотърсачите не се различават много от циганите, само са облечени в други дрехи.

Гаскоан се разсмя.

— Не ми се вярва златотърсачите да останат доволни от това сравнение, но схващам мисълта ви, госпожице Лидия, и признавам, че хората винаги са склонни да платят за съвет. Но дали ще вярват в ползата от него, в практическата полза, имам предвид? Боя се, че изпитанието ще е огромно, тъй като трябва да издържите проверката на доказателствата! А и как можете да бъдете сигурна, че няма да отклоните някого от правия път?

— Що за ужасен въпрос — отвърна Лидия Уелс. — Явно се съмнявате в уменията ми.

Гаскоан наистина се съмняваше, но галантно предпочете да го прикрие.

— Ни най-малко — рече той, — ала все още не ги познавам. И затова съм заинтригуван.

— В продължение на десет години държах игрален дом. През това време стрелката на колелото на късмета се спря на знака за голямата печалба само веднъж, и то защото в оста се беше заклещило паднало боклуче. Механизмът беше настроен така, че стрелката да подминава този знак. За всеки случай редовно смазвах местата от двете му страни. В последния момент стрелката винаги се плъзваше, но всичко изглеждаше на косъм и мъжете се трупаха и даваха и последния си шилинг за още едно завъртане на колелото.

— Госпожице Лидия, това е адски нечестно!

— Нищо подобно.

— Напротив! — възрази Гаскоан. — Това е измама!

— А измама ли е, когато търговецът подрежда хубавите ябълки на дъното на щайгата, така че първо да се изкупят натъртените?

— И дума не може да става за сравнение.

— Глупости, едно и също е. Търговецът просто си подсигурява печалбата: ако сложи най-хубавите ябълки отгоре, никой няма да купи натъртените, те ще загният и ще трябва да ги изхвърли. Той си изкарва прехраната, като прави така, че клиентите му да се задоволяват с плод, който е леко, съвсем леко наранен. За да не фалирам, и аз трябва да се погрижа да съм на печалба и го правя по същия начин. Когато комарджията се прибере у дома с някаква дребна сума, да речем пет лири, и с усещането, че се е разминал на косъм с невероятно богатство, то е същото, като да се е прибрал у дома с натъртена ябълка. Има си скромна печалба, приятен спомен за добре прекарана вечер и мисълта, че за малко не е направил големия удар. И е щастлив. Както и аз.

Гаскоан отново се засмя.

— Но комарджийството е порок — изтъкна той. — А натъртената ябълка не е. Простете, не желая да ви поучавам, но ми се струва, че подобно на вашето колело на късмета, примерът ви е внимателно подбран да работи във ваша полза.

— Разбира се, че комарджийството е порок — отвърна презрително вдовицата. — Разбира се, че е ужасен грях, неизкоренима напаст, която води до развала, и така нататък. Но мен това какво ме интересува? Опитайте се да обясните на зарзаватчията, че не давате пет пари за ябълките! Няма значение, ще ви отговори той, има толкова хора, които ги обичат!

Французинът ѝ отдаде чест по военному.

— Умеете както никой друг да убеждавате — рече той. — Човек не бива да ви подценява, госпожо Лидия! Жал ми е за горкия нещастник, който е ударил вашата голяма печалба и след това е дошъл да си прибере парите.

— А, да… Така и не му платих.

Той се ококори.

— Отказали сте му?

Тя отметна глава.

— Не съм му отказала. Просто му дадох още една възможност. Казах му, че може да избере или стоте лири в злато, или мен. Не като уличница — добави вдовицата, щом видя изражението му, — а като съпруга, глупчо. Става дума за Кросби. Той направи своя избор. Едва ли е нужно да посочвам кое предпочете!

Гаскоан зяпна от изненада.

— Кросби Уелс…

— Да, оженихме се още същия ден. Какво, Обер? Тъй или иначе, нямах ето лири да му дам. И през ум не ми е минавало, че стрелката може да спре на голямата печалба, бях нагласила механизма така, че никога да не се случи! Нищо не можех да направя. В противен случай щях да се опропастя. Щеше да се наложи да обявя банкрут. Защо се изненадвате?

— Признавам си, че съм изненадан — рече той, макар че изненадата му беше примесена с възхищение. — А преди това… Познавахте ли го отпреди?

— Не, разбира се! Какви модерни възгледи изповядвате, Обер.

Французинът се изчерви.

— Не това имах предвид — измънка той и побърза да добави: — Но щом така сте предотвратили финансовата си разруха…

— Изобщо не си подхождахме и след месец вече не можехме да се гледаме. Това и трябваше да се очаква. Да, точно това трябваше да се очаква при тези обстоятелства.

Гаскоан се зачуди защо не са се развели, но не можеше да зададе въпроса, без да прехвърли границите на благоприличието, и затова само кимна.

Както виждате, в това отношение съм много модерна — додаде Лидия. — Сигурна съм, че одобрявате моето благоразумие и решението ми да настоявам за раздяла вместо за развод! Все пак сте били женен, господин Гаскоан!

Той забеляза кокетното използване на фамилното си име и се усмихна.

— Да — кимна. — Но нека оставим миналото, по-добре да говорим за настоящето и за бъдещето, за това, което предстои. Разкажете ми за преобразованията, които смятате да направите тук.

Лидия с радост се възползва от предоставената ѝ възможност. Скочи, долепи длани пред себе си като хористка и излезе пред отоманката. Обърна се и обиколи с поглед салона — прозорците с решетки, оскъдно измазаните стени, опърпаното британско знаме, което навярно беше измъкнато от водата след някое корабокрушение и беше закачено вертикално на стената срещу прозорците.

— Първо ще променя името, разбира се — рече тя. — От днес нататък няма да е „Скитникът“, а „Скитническа слука“.

— Определено се долавя благозвучие.

Коментарът му ѝ допадна. Тя направи няколко крачки и разпери ръце.

— Ще сложа завеси, не понасям стаи без завеси, и дивани с извити облегалки, по последна мода. Във всекидневната ще има летящи вратички като на изповедалните, точно като на изповедалните! Предният салон ще е нещо като чакалня. А сеансите ще се провеждат тук, разбира се. О, имам страшно много идеи! Ще предсказвам бъдещето, ще чертая астрологически карти, ще гадая с таро. А горе… О, Обер, продължавате да ме гледате скептично!

— Не, вече не съм скептичен! Покаях се — отвърна Гаскоан и посегна да я хване за ръката — движението само отчасти беше породено от желанието да прикрие усмивката си. (Той наистина беше закоравял скептик и когато я чу как издължава р-то в „таро“, го напуши смях.) Стисна дланта ѝ и добави: — И очаквам да бъда възнаграден за това.

— В тази област аз съм специалистът, а вие сте лаикът — заяви Лидия Уелс. — Не го забравяйте въпреки ниското си мнение за света на свръхестественото.

Ръката ѝ беше протегната отпуснато към него все едно за целувка и той едва успя да потисне порива си да я грабне и да притисне устни към нея.

— Права сте — рече французинът и отново стисна дланта ѝ. — Абсолютно сте права.

Пусна я и тя се приближи към камината, като подхвърли през рамо:

— В отплата ще ви доверя една тайна, но при условие, че ме изслушате сериозно, както бихте изслушали мъж.

— Разбира се — кимна строго Гаскоан и поизправи гръб.

— Следващия месец няма да има Луна.

— О, боже!

— По-точно няма да има пълнолуние. Февруари е кратък месец. Пълнолунието ще настъпи точно преди първи, а следващото ще е след двайсет и осми. И така през целия февруари няма да има пълнолуние.

Гаскоан се усмихна.

— Всяка година ли се пада така?

— Не. Това явление е изключително рядко.

Лидия прокара пръст по полицата.

— Щом се случва рядко, значи предвещава нещо важно, нали? Или някаква опасност?

— Случва се веднъж на няколко години — обясни тя, като намести часовника.

— И какво предвещава този месец без Луна, госпожице Лидия?

Вдовицата се обърна към него и сложи ръце на кръста.

— Ще ви кажа. Срещу един шилинг.

Той се засмя.

— Друг път. Още не съм се уверил в познанията ви. Трябва да ви изпитам, преди да се разделя с парите си или с каквото и да е друго от този свят. Довечера ще е облачно, но ще проверя в понеделнишкия вестник и в справочника за приливите и отливите.

Лидия Уелс се взря в него с непроницаемо изражение.

— Не греша — рече тя. — Имам алманах и мога да разчитам таблиците. Макар и да не я виждаме от облаците, сега Луната расте. В понеделник вечерта ще има пълнолуние и във вторник месечината ще започне да намалява. Следващия месец няма да има Луна.

Съвпади

Преподобният Кауъл Девлин остана в салона на „Палас“ до следобед, когато усети, че му се додрямва, главата му натежава и четенето вече не е пълноценно. Прецени, че се нуждае от малко свеж въздух, допи си кафето, прибра брошурите, плати, вдигна яка заради дъжда и пое на север по брега. Следобедното слънце грееше над облаците ярко, със сребрист отблясък, който изсмукваше цвета на океана и тук-там се отразяваше в бяло по пясъка. Дъждовните капки като че ли сияеха във въздуха, идващият от открито море леден вятър ухаеше приятно на ръжда. Всичко това за миг разпръсна замаяността на Девлин, бузите му поруменяха и той с усмивка хвана широкополата шапка на главата си. Реши да удължи разходката си и да се върне в Хокитика през Гледка, мястото, където щеше да се издигне бъдещият затвор и където самият той щеше да пребивава.

Щом стъпи на билото, се извърна задъхан и изненадано установи, че след него върви някой. По пътеката се изкачваше млад мъж, облечен само в дочена риза и мокър панталон, прилепнали към тялото му. Главата му беше наведена и свещеникът го разпозна чак когато онзи се приближи на десетина метра. Беше маорът от долината Арахура, приятелят на покойния Кросби Уелс.

Кауъл Девлин не беше обучаван за мисионер и не с тая цел беше дошъл в Нова Зеландия. Тук изненадано научи, че Новият завет е бил преведен на маорски преди двайсетина години, а още повече се смая, щом видя в една книжарница на улица „Джордж“ в Дънидин, че преводът се продава свободно, и то на съвсем поносима цена. Воден от учудването си как свещеното послание е било опростено и какво точно е било жертвано при превода, той беше разлистил изданието. Непознатите думи, изписани на някакъв окастрен вариант на английската азбука, му се струваха нелепи, съставени от редуващи се срички, безсмислени като детинско бърборене. Веднага след това обаче Девлин се укори, та нима неговата Библия не беше също преведена от друг език? Не биваше да прибързва, не подобаваше да бъде тъй горделив. В знак на покаяние за породилото се у него съмнение той извади тефтерче и си записа няколко ключови стиха от маорския текст. „Хе ароха те Атуа. Е Ароха ана татоу ки а ио, но те е ако иа куа матуа ароха ки а татоу. Ко Ахау те хуарахи, те поно, те ора. Хоне 14:16“, отбеляза си свещеникът и удивено добави: „Послание на Паора“. Преводачът беше променил и имената!

Маорът вдигна глава, зърна застаналия на билото Девлин и спря, двамата се загледаха мълчаливо от разстояние няколко метра.

Силният порив на вятъра приведе тревата около капелана и развя косата му по слепоочията.

— Добър ден! — извика свещеникът.

— Добър ден — отвърна маорът, присвил леко очи.

— Виждам, че лошото време не е спряло нито мен, нито вас.

— Да.

— Жалко, че днес няма гледка — продължи Девлин и протегна ръка към небето. — С тези надвиснали облаци може да се намираме къде ли не. Ако вятърът ги разпръсне, ще се озовем на съвсем друго място!

Билото, уместно назовано Гледка, предлагаше невероятен изглед към океана, който от тази височина се виждаше гладък като тепсия, широка лента от един-единствен цвят, над която беше простряна втора — на небето, — един нюанс по-светла. Зад стръмния скат брегът оставаше скрит, в края скалата изведнъж се превръщаше в сипей от камъни и глинести буци и празнотата на това триединство на земя, вода и въздух без дървета, които да накъсват равнината, без очертания, които да омекотят формата на сушата, хвърляше сетивата в такъв хаос, че човек се принуждаваше да обърне гръб на водата и да се изправи с лице към планините на изток, които днес бяха скрити от трепкаща пелена бели облаци. Под Гледка сгушените покриви на Хокитика плавно преминаваха в широката кафява ивица на река Хокитика и в сивата извивка на пясъчната коса, от другата страна на реката брегът продължаваше на юг, разкривен и мержелеещ се от разстоянието, и накрая се губеше в мъглата.

— Добро място за наблюдение — отбеляза маорът.

— Да, така е. Но съм длъжен да добавя, че тук още не съм намерил гледка, която да не ми допадне. — Капеланът се спусна няколко крачки и протегна ръка. — Аз съм Кауъл Девлин. Боя се, че не помня вашето име.

— Теру Тафарей.

— Теру Тафарей — повтори тържествено Девлин. — Как сте?

Тафарей явно не беше запознат с този израз и се замисли озадачен, а през това време свещеникът продължи:

— Вие сте били близък приятел на Кросби Уелс, доколкото помня.

— Единственият му приятел.

— Дори и един верен приятел да има човек, пак е късметлия.

Тафарей не отговори на тази забележка и след кратко мълчание подхвърли:

— Учех го на кореро маори.

Капеланът кимна.

— Споделили сте с него езика си. Разказите на своя народ. Добро е приятелството, което е издигнато на такива основи.

— Да.

— Нарекохте Кросби Уелс свой брат, не съм забравил: точно така го нарекохте онази вечер в лагера, преди да го погребем.

— Това е просто израз, така се казва.

— Да, прав сте, но чувството, което се крие зад този израз, е добро. Изразили сте се така, защото харесвате Кросби и го обичате като свой близък, нали? За мен братство и любов са едно и също, те са взаимозаменяеми. Любовта, която даряваме с радост и по свой избор.

Тафарей се замисли и рече:

— Някои братя не се избират.

— А, и това е така. Не избираме роднините си, нали? Не избираме семейството си. Да, изтъквате важна разлика. Много важна.

— Дори и в едно семейство — продължи маорът, окуражен от похвалата — двама братя може да са съвсем различни един от друг.

Девлин се засмя.

— Отново сте прав. Братята може изобщо да не си приличат. Аз имам само сестри. Четири сестри, всичките по-големи от мен. Все ме глезеха.

Той замълча, за да даде възможност на събеседника си да сподели за своето семейство, но Тафарей само повтори думите си за братята, доволен от своята прозорливост.

— Чудя се, Теру, дали не бих могъл да ви задам няколко въпроса за Кросби Уелс — попита изведнъж Девлин.

Той не беше забравил дочутия сутринта в салона на „Палас“ разказ. Политикът Алистър Лодърбак изглеждаше убеден, макар и да не беше станало ясно по каква причина, че покойният Кросби Уелс и изнудвачът Франсис Карвър са братя, ако и да носят различно име. Лодърбак не беше посочил на какво почива това убеждение. Но като близък приятел на Уелс Тафарей може би знаеше нещо.

Маорът се намръщи.

— Не ме питайте за златото. Не знам нищо. Вече ме разпитаха и приставът, и съдията, и тъмничарят. Не желая пак да повтарям.

— О, не, мен златото не ме интересува — отвърна капеланът. — Исках да ви питам за един мъж, Карвър. Франсис Карвър.

Тафарей застина.

— Защо?

— Чух, че е бил стар познат на господин Уелс. Доколкото разбрах, между тях е имало някаква кавга. Били са скарани.

Присвил подозрително очи, маорът не отговори.

— Знаете ли нещо за това? — притисна го Девлин.

Когато сутринта на четиринайсети януари Теру Тафарей бе казал — срещу два шилинга — на Франсис Карвър къде живее Кросби Уелс, той изобщо не бе подозирал, че излага приятеля си на опасност. Не бяха необичайни и предложението, и начинът, по който то беше отправено. Немалко хора предлагаха възнаграждение за новини за свои познати, изчезнали сред находищата, издирваха братя, бащи, чичовци, синове, длъжници, съдружници и приятели. Разбира се, във вестника имаше цяла страница с лични обявления, само че не всички златотърсачи можеха да четат, а още по-малко имаха склонност да държат под око случващото се по света. В повечето случаи беше по-евтино и по-уместно да се заложи на мълвата и предаването на сведения от уста на уста. Тафарей прибра доволен двата шилинга и не се разтревожи, когато вечерта видя, че Карвър се приближава към дома на Уелс, че почуква на вратата и влиза. Реши да пренощува в гората недалеч от заложените капани, така че двамата да могат да поговорят необезпокоявано. Предполагаше, че Карвър е стар познайник на Уелс от Дънидин, и не се задълбочи повече в размислите си.

Но на сутринта Уелс бе намерен мъртъв, в деня на погребението под одъра му беше открита стъкленица с лауданум, няколко дни след това се оказа, че корабът на Карвър „На добър час“ изненадващо и под прикритието на мрака е вдигнал котва в нощта на четиринайсети януари. Тафарей се уплаши. Доказателствата като че ли сочеха, че Франсис Карвър има пръст в смъртта на саможивеца, и ако това наистина беше така, то маорът му беше помогнал, понеже го беше уведомил къде точно може да намери Уелс. И на всичкото отгоре беше получил възнаграждение за предателството си.

Присъщото на Тафарей самообладание, съществена част от представата му за самия него, не допускаше несъзнателни действия. Мисълта, че е предал приятеля си за пари, пораждаше у него срам, който се проявяваше като изпълнен с отвращение гняв, насочен едновременно навътре и навън. След погребението на Уелс маорът изпадна в мрачно раздразнение, скърцаше със зъби, скубеше си косите и проклинаше на всяка крачка Франсис Карвър.

И сега въпросът на Девлин го жегна и подлюти раната му. Очите на Тафарей заискряха, той вирна брадичка.

— Дори и да е имало кавга между тях — заяви маорът ядосано, — с нея вече е приключено.

— Разбира се — кимна капеланът и вдигна умиротворително ръка, — чух обаче, че двамата били братя. Кросби Уелс и Карвър. Може да е само израз, както вие посочихте преди малко, но исках да съм сигурен.

Новината озадачи Тафарей и за да скрие объркването си, той се намръщи още повече.

— Знаете ли нещо за това?

— Не! — отсече троснато маорът.

— Уелс не е ли споменавал за този Карвър?

— Нито дума.

Девлин забеляза, че от въпросите събеседникът му се вкисва, и реши да пробва нов подход.

— А как се справяше Кросби Уелс с ученето на маорски?

— Не толкова добре, колкото аз с английския.

— Не се и съмнявам! Говорите английски отлично.

Тафарей вирна брадичка.

— Пътувал съм със земемери. Много хора съм прекарал през планините.

Свещеникът се усмихна.

— Знаете ли, струва ми се, че усещам у вас сродна душа, Теру. Като че ли изобщо не сме толкова различни. Обичаме да споделяме историите си, езика, откриваме братя у другите. Да, убеден съм, че изобщо не сме толкова различни.

Думите на Девлин изразяваха не толкова възприятията, колкото надеждите му. Опитът го беше научил, че винаги е добре в началото на някоя връзка да установи нещо общо и ако то не съществува, да го създаде. Това не беше лъжа в буквалния смисъл на думата, ала ако го притиснеха, той нямаше да може да посочи по-точно предполагаемото сходство, а щеше да отвърне с мъгляви общи приказки.

— Аз не съм кръстен — възрази намръщено Тафарей.

— И въпреки това Бог е във вас. Вижда ми се, че у вас е заложена инстинктивна склонност към молитвата, Теру, иначе днес нямаше да сте тук. Нямаше да дойдете да поднесете почитта си на гроба на своя приятел, да се помолите за него.

Маорът поклати глава.

— Аз не се моля за Кросби. Помня го.

— Няма лошо. И това хич не е малко. Да помниш, е добро начало. — Капеланът се усмихна леко, долепи върховете на пръстите си и ги сведе надолу, както обикновено правеше пред олтара. — Молитвата често започва като възпоминание. Когато споменаваме близките си и тъгуваме за тях, ние се надяваме, че където и да се намират в момента, те са в безопасност и са добре. Надеждата ни всъщност е пожелание и изговорим ли го дори наум, без думи, то се превръща в смирена молитва. Възможно е да не знаем към кого се обръщаме, възможно е да отправяме молбата си, без да сме сигурни кой ни слуша и даже преди да сме повярвали, че има кой да ни чуе. Но според мен споменаването на близките ни е едно много добро начало. Когато си спомняме за тях с обич, ние им желаем здраве, радост и всичко добро. Ето такива са молитвите на християните. Християнинът гледа навън, Теру, той първо обича другия, а чак след това себе си. Ето защо християните имат много братя. Както такива, на които приличат, така и други, с които се различават. Като цяло никой от нас не е чак толкова различен от околните, нали?

(В този смисъл няма как да не видим, че като цяло Теру Тафарей и Кауъл Девлин наистина си приличаха в много отношения, но на най-значимите им сходства им беше писано да минат незабелязани и неизговорени. Никой от тях не притежаваше достатъчно любопитство, че да наруши горделивото спокойствие на събеседника си и да го изкара от хралупата му, двамата бяха обречени завинаги да кръжат един около друг, единият самата себеизява, а другият — доказателство за нея.)

— Общението с Бога не е задължително да се проявява единствено като смирена просба — добави капеланът. — Някои молитви са израз на радост, други — на благодарност. Но във всички добри чувства има надежда, Теру, дори и в тези, които припомнят миналото. Молещият се човек, добрият човек, винаги се надява, той е оптимист. Молитвата носи надежда на човека.

Тафарей изслуша тази проповед с нескрито недоверие и нарастваща жал към свещеника и кимна.

— Мъдри думи.

Представата му за общението с Бога се изчерпваше с показния ритуал. Задължителният поклон при уайкореро, а и всички церемониални речи и обреди пробуждаха у него усещане за покой и хармония, каквото, дори и да искаше, не можеше да постигне сам. То нямаше нищо общо с любовта, която той изпитваше към семейството си и която разтуптяваше сърцето му, различаваше се и от гордостта, която се проявяваше като силна възбуда, като главозамайваща увереност, че е единствен по рода си и никой не би дръзнал да мери сили с него. То беше заложено по-дълбоко от благостта, която изпитваше, докато гледаше майка си да чисти миди и да пуска лъскавите парчета месо в широкогърла сламена кошница на брега — тогава знаеше, че любовта му е напълно чиста и добра, — беше заложено по-дълбоко и от приятното изтощение, което го връхлиташе след цял ден пълнене на руа кумара, събиране на дърва или плетене на харакеке, докато върховете на пръстите му се разранят и изтръпнат. За Теру Тафарей любовта беше истинската религия и на олтара ѝ нямаше място за идоли.

— Да отидем ли заедно на гроба? — предложи Девлин.

Крайбрежните стихии вече бяха оставили отпечатъка си върху дървения кръст, който отбелязваше гроба на Кросби Уелс. Само половин месец след смъртта на саможивеца дъските се бяха изкорубили и покрили с черна плесен. Вдлъбнатините на направения от бъчваря надпис се бяха позагубили, тънкият слой бяла боя беше станал жълто-сивкав и оставяше впечатлението — което изписаната година на смъртта не успяваше напълно да прогони, — че мъжът е починал отдавна. Гробът още не беше обрасъл с трева и мъх и изглеждаше запуснат, въпреки дъжда приличаше на отъпкано парче земя, което няма да бъде прекопавано отново.

Предпочитаните епитафии тук бяха главно от евангелските блаженства и от най-цитираните стихове в Псалтира. Обещанията за вечен сън и покой обаче не вдъхваха такава утеха, както в оградените с жив плет и опасани с калдъръм църковни гробища на шестнайсет хиляди километра през океана. Кросби Уелс беше положен във вечния си дом в компанията на удавници и безследно изчезнали, на Гледка имаше само дузина кръстове и повечето бяха в памет на заседнали в плитчините или погълнати от морето кораби — „Глазгоу“, „Дънидин“, „Нова Зеландия“, чиито имена сякаш говореха, че цели градове, цели държави са били потеглили към този бряг само за да се разбият в него, да потънат и да изчезнат. Вдясно от гроба на саможивеца се издигаше паметник на бригантината „Дъб“, първия кораб, потънал в устието на Хокитика, което беше отбелязано като зловещо предупреждение върху зеленикавия камък, вляво пък беше забит малък дървен кръст, на който нямаше име, а само надпис: ДНИТЕ МИ СА В ТВОЯ РЪКА6. Недалеч от гробището беше парцелът за бъдещия затвор на Джордж Шепард, основите му вече бяха измерени и очертани с бяла оловна боя върху пръстта.

Теру Тафарей за първи път дръзваше да се качи на Гледка след погребението, събрало само няколко души в проливния дъжд. В това отношение, както и по отношение на бързината, с която беше извършено, то беше едно твърде печално събитие и сякаш подсказваше, че е възприемано от присъстващите само като досадно главоболие. Съвсем естествено, маорът не беше сред поканените на опелото, всъщност Джордж Шепард му беше заповядал, размахвайки заплашително едрия си пръст, да мълчи и да не се обажда, докато капеланът не рече: „Амин“, едва тогава можел да повтори благословията заедно с останалите, но в крайна сметка Тафарей не се включи в хора, тъй като пороят поглъщаше думите на Девлин и никой не ги чуваше. Позволиха му обаче да помогне при спускането на ковчега в калната дупка и да хвърли отгоре му трийсет, четирийсет, петдесет лопати пръст. Той предпочиташе да го бяха оставили да зарови сам другаря си, защото групата за нищо време запълни гроба и на него му се стори, че всичко е приключило твърде бързо. Мъжете вдигнаха яките, закопчаха палтата, прибраха калните инструменти и се спуснаха в индийска нишка по лъкатушещата по хълма пътека към топлината и светлината на Хокитика, където отърсиха връхните си дрехи, избърсаха лица и свалиха подгизналите ботуши.

Тафарей застана мълчаливо пред гроба на приятеля си, а Девлин се спря зад него със скръстени ръце и благодушен вид. Маорът беше на метър и половина-два от дървения кръст, все едно стоеше на прага в стаята на болник и го беше страх да пристъпи вътре.

Беше виждал Кросби единствено в Арахура. Доколкото знаеше, саможивецът нито веднъж не беше идвал тук, на този самотен хълм, захлупен от небето. Колко пъти беше повтарял, че иска да изживее дните си в долината? Какъв беше смисълът да го слагат да почива тук, сред мъже, които не му бяха братя, в земя, която не беше обработвал и не обичаше, а скъпият му дом да стои празен и изоставен само на двайсетина километра? Ето там трябваше да го заровят. В тамошната пръст от смъртта му щеше да се роди живот, който да даде плодове. Трябваше да го погребат в Арахура, в края на поляната, край малката му градинка или на някое слънчево място от северната страна на къщата.

Теру Тафарей се приближи, пристъпи във въображаемата стая, към въображаемия смъртен одър. Гризеше го вина. Дали да не си признае на капелана, че смъртта на Кросби тежи на съвестта му? Да, щеше да се изповяда и Девлин щеше да се помоли за него, както се молеше за събратята си християни. Маорът клекна, внимателно положи длан на мократа пръст, скрила сърцето на Кросби, и я задържа там.

— Вечер настъпва плач, а сутрин — радост7 — обади се Девлин.

— Уату нгаронгаро хе тангата, тойту хе уена.

— Господ да бди над него и над нас, които се молим да намери покой.

Дланта на Тафарей беше потънала леко в калта, той я вдигна и с върховете на пръстите заличи отпечатъка.

В редакцията на „Уест Коуст Таймс“ на „Калайджийска“ празничният ден вече беше към края си и Чарли Фрост завари Бенямин Льовентал да довършва вечерята си.

Вестникарят го приветства доста по-студено, отколкото по-рано същия следобед беше приел Томас Балфор, тъй като правилно се досети, че посетителят е дошъл да разговарят за имуществото на Кросби Уелс, а тази тема отдавна му беше досадила. Все пак го покани любезно в кухнята и му предложи да седне.

Фрост, който притежаваше съвсем скромен опит с чуждите религии, изобщо не забеляза, че е обезпокоил ритуала на домакина, и не се извини за натрапничеството си. Единствено му се видя странно, че Льовентал е сам, а си е приготвил толкова изискана вечеря. Свещта взе за проява на чудатост и спря погледа си на нея само веднъж.

— Дошъл съм заради имуществото — рече той и седна на окапаната с мастило маса.

Вестникарят въздъхна.

— Лоши новини, значи. Така и предполагах.

Банкерът разказа накратко какво се е случило следобед в китайското селище и се спря по-обстойно на причините Манъринг да има зъб на Ах Кю.

— И къде са лошите новини? — попита Льовентал.

— Боя се, че името ви беше замесено — отвърна мъгляво Фрост.

— В какво?

— Изказа се предположение — продължи младият мъж още по-увъртяно, — че навярно онзи политик, Лодърбак, ви е използвал като пионка вечерта на четиринайсети. Когато ви е посетил след смъртта на саможивеца и ви е уведомил за нея. Възможно е — просто е възможно, не друго — да е дошъл при вас нарочно.

— Абсурд! Как би могъл Лодърбак да знае, че ще отида направо при Едгар Клинч? Изобщо не съм споменавал името на Едгар пред него… А и той се държеше съвсем естествено.

Фрост разпери ръце.

— Просто правим списък на заподозрените лица и господин Лодърбак попада в него.

— И кой друг е в този списък?

— Франсис Карвър.

— А! Друг?

— Вдовицата, разбира се.

— Разбира се. И кой още?

— Госпожица Уедърел и господин Стейнс.

Изражението на вестникаря беше неразгадаемо.

— Доста широк набор — отбеляза той. — Продължавайте, слушам ви.

Фрост обясни, че по залез-слънце ще се съберат в „Короната“ да обменят сведения и да обсъдят случилото се. Групата включвала всички присъствали онзи следобед в колибата на Кю Лон, Едгар Клинч, който беше закупил имуществото на Уелс, и Джоузеф Причард, чийто лауданум бе открит в дома на саможивеца след смъртта му. Харалд Нилсен бил гарантирал за Причард, а Фрост гарантирал за Клинч.

— Гарантирали сте за Клинч? — вдигна вежди Льовентал.

Фрост потвърди и добави, че с радост ще гарантира и за него, стига той да желае да отиде на срещата.

Вестникарят отблъсна назад стола.

— Ще присъствам — рече той, после стана и направи няколко крачки към лавицата до вратата, за да вземе кутия кибрит. — Но има още един човек, който също не е зле да участва.

Фрост вдигна уплашено поглед.

— Кой?

Льовентал извади клечка и я драсна на вратата.

— Томас Балфор. — Вестникарят наклони клечката и загледа как пламъчето се изкачва към пръстите му. — Смятам, че информацията, с която той разполага, ще е от значение за обсъждането, стига да реши да я сподели, разбира се.

Внимателно поднесе клечката към газената лампа над масата.

— Томас Балфор… — повтори замислено Фрост.

— Томас Балфор, превозвачът — кимна Льовентал. Завъртя колелцето да вдигне фитила и оранжевочервеният пламък запращя по-ярко. — Сутринта е минал през вас, нали? Ако не се лъжа, спомена, че ви е видял в банката.

Младият мъж се намръщи.

— Да, беше при мен. Зададе няколко дяволски странни въпроса и честно казано, така и не разбрах какво иска.

— Точно така — отвърна Льовентал и духна клечката. — Цялата тази история има и друга страна и Том я знае. Днес следобед той сподели, че Алистър Лодърбак пази някаква тайна, нещо важно. Може и да не пожелае да наруши дадената пред него дума, разбира се — на мен нищо не ми каза, — но ако поставим въпроса в светлината на това събиране… е, той има глава на раменете си. Сам ще реши как да постъпи. След като изслуша другите, може и да проговори.

— Хубаво, че ще проговори пред нас, но може ли да му се има доверие, че после няма да разгласи това, което ще чуе?

Вестникарят стисна с два пръста обгорялата клечка и го погледна студено.

— Поправете ме, ако греша, ала от поканата ви останах с впечатлението, че става дума за среща на невинни мъже, не на заговорници, съзаклятници или някакви престъпници.

— Точно така. Но все пак…

— Но все пак ме питате дали може да се има доверие на Том. Надявам се, че не криете информация, която би могла да ви злепостави. Че не знаете нищо, което не бихте искали да споделите на глас, свободно, пред група невинни мъже, обединени от общо дело?

— Разбира се — измънка изчервен Фрост. — Все пак трябва да сме предпазливи…

— Предпазливи ли? — Льовентал хвърли клечката върху купчината дърва пред огнището и потри пръсти. — Започвам да се съмнявам в намеренията ви, господин Фрост. И да се питам дали все пак това не е някакъв заговор.

Двамата приковаха погледи един в друг, но тъй като младият мъж беше с много по-слаба воля, бързо сведе глава и кимна.

— Добре, поканете господин Балфор — рече той. — Задължително го поканете.

Вестникарят цъкна доволно. Когато нещо противоречеше на етичните му принципи, той заприличваше на училищен директор, укорите му винаги бяха строги и също така винаги даваха плодове. Льовентал изгледа натъжено младия мъж и това накара Фрост да се изчерви още по-силно като ученик, хванат да драска в учебника си.

И в стремежа си да заличи лошото впечатление, той съвсем необмислено добави:

— И все пак има някои подробности около продажбата на имуществото, които още не са публично достояние, и господин Клинч едва ли би желал да се разчуе за тях.

Погледът на Льовентал беше изпепеляващ.

— Ще бъда съвсем ясен — рече вестникарят. — Вярвам във вашата дискретност, както и вие в моята, и двамата вярваме в дискретността на господин Клинч. Но дискретността е твърде далеч от премълчаването на истината, господин Фрост. Не мисля, че някой от нас прикрива важни сведения в юридическия смисъл на думата. Нали така?

Банкерът отвърна с насилено нехайство:

— Мога само да се надявам, че и господин Клинч споделя вашето мнение.

С това изказване той целеше донейде глуповато да си изпроси благоволението на събеседника, като похвали разумната му позиция. Льовентал обаче поклати глава.

— Господин Фрост, проявявате недискретност. Не бих ви съветвал да продължавате в тази посока.

Бенямин Льовентал беше роден в Хановер, който след заминаването му беше попаднал под властта на Прусия. (С буйните си мустаци и олисялото теме вестникарят напомняше на Ото фон Бисмарк, но приликата не беше плод на подражание, на Льовентал и през ум не би му минало да подражава на някого.) Той беше първороден син на търговец на платове, посветил живота си на стремежа да изучи двамата си синове. За своя неизмерима радост старецът беше видял мечтата си сбъдната, ала малко след като двамата младежи завършиха образованието си, родителите се разболяха от инфлуенца и починаха в деня, в който Хановер беше оповестил даването на пълни граждански права на еврейското население.

Това беше преломен момент за младия Льовентал. Макар да не беше суеверен и да не придаваше особен смисъл на съвпадението, двете събития оставаха свързани в ума му и поради факта, че бяха настъпили в един и същи ден, той се чувстваше дълбоко отчужден от тях. По същото време получи предложение да постъпи чирак в „Ди Хене“ в Илменау — родителите му без съмнение биха го окуражили да се възползва от тази възможност, — но тъй като Тюрингия все още не беше признала евреите за равноправни граждани, Льовентал смяташе, че ако приеме, ще прояви неуважение към паметта на майка си и баща си. Раздираше се от колебания. Страх го беше да не сгреши, а и по природа беше склонен към прекомерни анализи и самонаблюдения, винаги обмисляше до крайност подбудите за всяко свое действие. Тук няма да се разпростираме в подробни описания на причините и само ще отбележим, че в крайна сметка той реши да не заминава за Илменау, но и да не остава в Хановер. Веднага след смъртта на родителите си загърби Европа с намерение никога повече да не се завърне. Брат му Хайнрих пое търговията на баща им в Хановер, а Бенямин Льовентал прекоси с диплома в ръка Атлантика до Америка, където в следващите месеци, години и десетилетия си разказваше сам на себе си тази история по един и същи начин, без да променя и дума.

Нищо друго не притежава такава укрепваща сила, както повторението. С годините представата на Льовентал за миналото му се беше втвърдила и бе станала непоклатима като скала. Той вече не можеше да опише живота си другояче освен с категориите, които сам си беше наложил: че е морален човек, изправен пред парадокс, човек, който е постъпил правилно и винаги ще постъпва правилно. В ума му всеки избор беше морален. Вестникарят вече не правеше разлика между лични предпочитания и нравствен императив и дори не приемаше съществуването на подобна разлика. Именно заради това беше скастрил толкова строго Чарли Фрост.

Банкерът беше свел очи.

— Мога да бъда дискретен — рече той тихо. — Не се безпокойте.

— Ще отида да поговоря с Том — каза Льовентал, после прекоси с две крачки стаята и отвори вратата да го изпроводи. — Благодаря за поканата. Ще се видим довечера в „Короната“.

След като се върна от Кънери, Дик Манъринг отиде право в „Скарата“, където намери Едгар Клинч седнал зад бюрото в кабинета си. Без да чака покана, магнатът се разположи срещу него, разказва за случилото се следобед и образно описа насрочената за вечерта среща. Бяха решили за всеки случай да се съберат на неутрална територия и пушалнята на „Короната“, най-непривлекателният салон на най-нехаресваната странноприемница в Хокитика, се беше видяла на всички изключително разумен избор. Манъринг говореше твърде въодушевено, тъй като идеята за тайно събрание му допадаше много, той отдавна копнееше за членство в някаква гилдия, в стара и достъпна за малцина организация със средновековна йерархия и скришни правила. Постепенно обаче осъзна, че съдържателят не го слуша внимателно. Клинч беше положил длани на бюрото, сякаш се държеше за него — да не го отнесе вятърът, — и по време на дългата тирада на госта си не беше помръднал нито веднъж, само погледът му се стрелкаше притеснено из стаята. Лицето му, което обикновено беше румено, сега беше бяло като платно и мустаците потръпваха.

— Май нещо те яде, като те гледам — рече накрая Манъринг с нескрито недоволство, беше сигурен, че каквото и да безпокои съдържателя, то едва ли е по-вълнуващо от събитията в китайското селище и насрочената тайна среща, на която щяха да обсъдят изчезването на един от най-богатите хора в Хокитика.

— Дойде вдовицата — отвърна глухо Едгар Клинч. — Искала да поговори с Анна. Качи се и след няма и половин час слезе с нея.

— Лидия Уелс?

— Лидия Уелс — повтори съдържателят троснато.

— Кога?

— Току-що. Излязоха тъкмо преди да дойдеш.

Той замълча отново. Манъринг нетърпеливо изсумтя.

— Хайде, с ченгел ли да ти вадя думите от устата, по дяволите!

— Познавали се! — избухна Клинч. — Лидия и Анна се познавали! Били първи приятелки!

Това откритие не беше новина за Манъринг, който беше чест посетител на „Дома на желанията“ в Дънидин и беше виждал двете жени там, всъщност точно от „Дома на желанията“ беше взел Анна. Магнатът сви рамене.

— И какво те притеснява?

— Сдушили са се като разбойници — отвърна тъжно Клинч. — Като крадци, Дик, като крадци!

— Какви крадци?

— Заедно са го замислили!

Каква досада, помисли си магнатът, когато Клинч не е на себе си, нищо не му се разбира. На глас рече:

— За иска на вдовицата ли говориш?

— Много добре знаеш за какво говоря — отвърна сърдито съдържателят.

— За какво? За златото ли?

— Не за златото на Уелс. За другото злато.

— Какво друго злато?

— Много добре знаеш!

— Напротив, и представа си нямам.

— За роклите на Анна говоря!

За първи път Клинч се осмеляваше да отвори дума за златото, което беше открил през зимата, когато отнесе уличницата на ръце по стълбите и я пъхна във ваната, а след това, щом взе роклята, усети колко е тежка, разши подгъва и извади блестяща щипка златна прах. Бремето на дълго пазената тайна придаде налудничавост на изблика му, а и съдържателят все още беше убеден, че магнатът е замесен в някаква машинация, макар да не беше успял да разгадае каква всъщност е тя.

Манъринг обаче го гледаше объркано.

— Какво? Какви рокли?

Клинч се намръщи.

— Не се прави на дръж ми шапката.

— Извинявай, на нищо подобно не се правя — възрази Манъринг. — За какво говориш, Едгар? Какво общо имат роклите на уличницата с всичко останало?

Едгар Клинч се взря в него и усети как трепетът на съмнението разколебава увереността му. Магнатът наистина изглеждаше озадачен. Не приличаше на човек, чиито тайни са били разкрити. Дали това означаваше, че не знае за скритото в роклите на Анна злато? Дали Анна не заговорничеше с някой друг зад гърба на сводника си? Съдържателят също се обърка и реши да смени темата.

— Имах предвид траура — отвърна той тромаво. — Онази черна рокля с идиотската яка, дето я носи от половин месец.

Манъринг махна с ръка.

— Преструва се. Само си придава вид. Ще ѝ мине.

— Не съм сигурен. Миналата седмица ѝ казах, че трябва да изчисти дълга си към мен, преди да се откаже да излиза на улицата. Спречкахме се и на мен ми прекипя, заплаших да я изхвърля.

— Какво общо има това с Лидия Уелс? — попита нетърпеливо магнатът. — Хубаво, ядосал си се. Какво значение има?

— Лидия Уелс плати дълга на Анна. — Клинч най-сетне отлепи длани от бюрото и под тях, поизпотен от натиска на ръцете му, лежеше току-що издаден чек на стойност шест лири. — Анна се изнесе в „Скитникът“. Завинаги. Отказвала се от занаята. Вече нямало да бъде уличница.

Манъринг се взря в чека, за миг загубил ума и дума.

— Но това е дългът ѝ към теб — рече той, след като се посъвзе. — За стаята. На мен ми дължи сто лири, ако не и повече! Затънала е до шия! Дължи тези пари не на теб, не на проклетата Лидия Уелс, а на мен! Как така вече няма да е уличница?

— Така каза — отвърна съдържателят. — Била приключила.

Лицето на Манъринг беше почервеняло.

— Не можеш ей така да се откажеш от работата си. Не ме интересува дали си уличница, касапин или хлебар! Не можеш ей така да се откажеш, без да си платиш дълговете!

— Точно това…

— В траур съм, вика! За известно време било! Подадеш ѝ пръст и ти лапа ръката до рамото! Не, този номер няма да мине! Тая няма да стане, докато не ми плати стоте лири! Кълна се!

Клинч го гледаше студено.

— Каза ми да ти предам, че можеш да си получиш парите от Обер Гаскоан — рече той. — Били скрити под леглото му.

— Кой, по дяволите, е тоз Гъз-кон?

— Секретарят на съда. Дето е приел иска на вдовицата за имуществото на Кросби Уелс.

— Аха! Значи пак се връщаме към това! По дяволите!

— Има и друго. Днес следобед господин Гаскоан е бил в стаята на Анна и се е стреляло два пъти. Попитах го какво е станало, а в отговор той ми държа сметка за дълга ѝ. Качих се да погледна. Във възглавницата на Анна има дупка. Точно в средата. Разхвърчала се е перушина.

— Две дупки ли?

— Само една.

— И вдовицата я е видяла?

— Не. Тя дойде след това. Но когато Гаскоан си тръгваше, рече, че имал среща с някаква дама… И тя се появи два часа по-късно.

— А за какво друго злато спомена преди малко? — попита изведнъж Манъринг.

— Мислех… — Клинч сведе очи. — Не, няма значение. Грешка беше. Забрави.

Магнатът се намръщи.

— Откъде накъде Лидия Уелс ще плаща дълга на Анна? Какво печели от това?

— Не знам — отвърна Клинч. — Но двете ми се видяха доста близки.

— Близки? От това не се печели!

— Не знам — повтори съдържателят.

— Вървели са под ръка? Били са в добро настроение? Какво? Хайде, говори!

— Да, бяха се хванали под ръка и когато вдовицата заговореше, Анна се привеждаше към нея.

Той замълча отнесено.

— И ти си я оставил да си тръгне! — избухна Манъринг. — Оставил си я да си тръгне, без да ме питаш, без дори да ми се обадиш! Тя е най-добрата ми уличница, Едгар! Много добре го знаеш. Другите и на малкия ѝ пръст не могат да стъпят!

— Нямаше как да я задържа — отвърна кисело Клинч. — Какво можех да направя, да я заключа в стаята ли? А и ти беше в Кънери.

Манъринг скочи от стола.

— Значи Анна Китайската вече е Анна Ничията! — Той стовари цилиндъра върху бедрото си. — Колко лесно ѝ се струва, а? Да се откаже от занаята си! Излиза, че всеки може да се събуди някоя сутрин и да му скимне да…

Едгар Клинч не го слушаше. Размишляваше печално, че утре е неделя, първата неделя от много месеци насам, в която нямаше да приготви коритото на Анна. На глас рече:

— Може би не е зле да се отбиеш през този Гаскоан да провериш за парите.

— Знаеш ли кое ме ядосва най-много, Едгар? — попита магнатът. — Да научавам последен новините. Да тичам след други хора. Кой не би се вбесил, като те слуша? Как си го представя Анна? Да почукам на вратата на човек, когото не познавам? И какво ще кажа? „Извинете, господине, но ако не се лъжа, под леглото ви има една торба пари, дето Анна Уедърел ми ги дължи!“ Това е обидно. Обидно и още как! Не, ако ме питаш мен, момичето е още мое. Още си е уличница и дългът ѝ не е платен.

Клинч кимна. Чувстваше се изнурен, искаше да остане сам. Взе чека, сгъна го и го прибра в портфейла до сърцето си.

— В колко часа каза, че е срещата довечера?

— По залез — отвърна Манъринг. — Но е добре да дойдеш малко по-рано или по-късно, за да не се изсипем там наведнъж. Ще се изненадаш колко хора държат да стигнат до дъното на тази бъркотия и да намерят кой е виновен за нея.

— „Короната“ не ми допада особено — измърмори съдържателят, все едно говореше на себе си. — Пестили са от стъклото. Прозорците към улицата трябваше да са по-големи. А и отпред няма навес.

— Но ще е спокойно и това е най-важното.

— Е, да.

Манъринг нахлупи цилиндъра си.

— Ако ме беше питал миналата седмица кой е виновен за тази каша, щях да ти кажа, че е евреинът. Ако ме беше питал вчера, щях да посоча вдовицата. Днес следобед щях да обвиня китайците. А сега? Сега, Едгар, проклет да съм, ако не заложа на уличницата! Помни ми думата, Анна Уедърел много добре знае как се е озовало това злато при Кросби Уелс и какво се е случило с Емъри Стейнс, лека му пръст, ако и още да не сме намерили тялото. Била посегнала на живота си! Била в траур! Шикалки! Сдушила се е с Лидия Уелс и двете кроят нещо!

Сук Яншън и Кю Лон се спускаха по пътя от Кънери за Хокитика, облечени с еднакви дрехи, с широкополи филцови шапки, вълнени антерийки и платнени обувки. Здрачаваше се и изведнъж се застуди, кафявите мътни локви отстрани заискриха в синьо. Движението беше слабо, нарядко минаваше някоя каруца или самотен ездач, бързащ към светлината и топлината на града, до който оставаха още пет километра, макар че вече се чуваше глухият грохот на океана, над приглушеното бумтене на вълните току се извисяваше писък на чайка, който отекваше слаб и безтегловен сред ромола на дъжда.

Двамата разговаряха на китайски.

— В „Аврора“ няма злато — каза Ах Кю.

— Сигурен ли си?

— Мината е изчерпана. Прекопана е от край до край.

— Понякога и в изчерпаните мини се крият изненади — отвърна Ах Сук. — Познавам мнозина, които си изкарват хляба, като преравят вече изоставени находища.

— Познаваш много китайци, които си изкарват хляба по този начин — поправи го Ах Кю. — И на всичкото отгоре тези, дето очите им не са толкова набити да зърнат златото, ги гонят и дори ги пребиват от бой.

— Богатството е бреме — въздъхна Ах Сук, който често цитираше тази пословица.

— Бреме, което се усеща най-тежко от бедните — отговори другарят му и го погледна. — Напоследък и при теб работите не вървят.

— Така е — кимна спокойно Ах Сук.

— Уличницата вече не я влече към опиума.

— Да. Не мога да си го обясня.

— Може да е намерила друг доставчик.

— Може.

— Май не ти се вярва много?

— Вече не знам на какво да вярвам.

— Подозираш аптекаря.

— И не само него.

Ах Кю се замисли, после добави:

— Според мен златото, което намерих, не е било на Анна.

— Да — съгласи се Ах Сук. — Най-вероятно е така. Най-малкото защото тя изобщо не е забелязала кражбата.

Златарят свъси вежди.

— Значи според теб това, което сторих, е кражба, така ли?

— Не бих искал да петня честта ти… — поде Ах Сук, но не се доизказа.

— Думите противоречат на желанието ти, Сук Яншън.

Ах Сук сведе глава.

— Прощавай. Глупав съм и глупостта е по-силна от мен.

— Дори и глупците имат мнение — рече Ах Кю. — Хайде, кажи ми. Според теб крадец ли съм?

— Крадец е този, който се мъчи да запази деянието си в тайна — отвърна неубедително златотърсачът.

— Петниш честта на много хора!

— Ако не съм прав, ще си взема думите обратно.

— Не си прав! — отсече Ах Кю. — Когато някой намери злато, не се разкудкудяква като кокошка, снесла яйце. Скрива го и не обелва дума пред другарите си. Тук всеки се стреми да опази тайната си. Само глупакът разправя на всеослушание какво е открил. И ти ще постъпиш така, Сук Яншън, ако попаднеш на жила.

— Само че това злато не е било открито в находище — отвърна Ах Сук. — Намерил си го в джоба на една жена, взел си го от нея, не от земята.

— Тя не знаеше какво носи в себе си! Беше като човек, който е спрял да лагерува на брега и е сляп за златото в реката, дори не подозира за богатствата край себе си.

— Но златото в реката не принадлежи на никого, не принадлежи и на реката.

— Ти самият каза, че златото не е било на Анна!

— Да, едва ли е било на Анна. Но какво да кажем за този, който го е пришил в роклята ѝ? Сигурно е имал някаква цел, нали?

— Не знам кой го е направил — отвърна разгорещено Ах Кю.

— Когато вземеш едно сребърно пени, не питаш кой го е отлял, нали? Не, питаш само у кого е било последно! Не съм крадец, просто взех нещо изгубено.

— Изгубено ли?

— Изгубено — повтори Ах Кю. — Никой не потърси златото. Било е откраднато, преди да попадне при мен, след това също бе откраднато.

— Прощавай — рече Ах Сук. — Признавам, че сгреших.

— Уличницата не е наложница — продължи въодушевено златарят, очевидно от доста време му се беше искало да се оправдае.

— Една уличницата не може да стане почтена. Нито пък богата. Честта и печалбата винаги отиват при сводника, не при нея. Да, единственият, който печели от този занаят, е мъжът, който стои зад нея с кесията в едната ръка и с пистолет в другата. Не съм откраднал от Анна! Какво мога да взема от нея? Тя не притежава нищо. Златото не е било нейно.

Зад тях се чу чаткане на копита и те се обърнаха: двама ездачи, привели се над гривите на конете, яздеха в галоп към Хокитика, устите на жребците бяха разпенени, мъжете размахваха камшици, за да пришпорят животните да ускорят ход. Китайците се дръпнаха да им направят път.

— Прощавай — повтори Ах Сук, след като ездачите отминаха. — Сгреших. Не си крадец, Кю Лон.

Продължиха да вървят нататък.

— Истинският крадец е господин Стейнс — отвърна Ах Кю. — Прибрал е златото и е избягал без никакви угризения. Глупаво постъпих, че му се доверих.

— Стейнс е съдружник на Франсис Карвър — изтъкна Ах Сук.

— Регистрите на „Аврора“ го доказват. Съюзът им е достатъчно основание да се съмняваш в него.

Златарят го погледна.

— Не познавам този Франсис Карвър. До днес не бях чувал името му.

— Той е търговец — уточни безизразно Ах Сук. — Знам го от Гуанджоу, още от момче. Той предаде семейството ми и аз съм се заклел да го убия.

— Това вече го разбрах. Но бих искал да науча повече.

— Историята е доста тъжна.

— Тогава ще я изслушам със състрадание. Предателството към мой сънародник е предателство и към мен.

Ах Сук се намръщи.

— Трябва да си отмъстя аз, не ти — каза той.

— Имах предвид, че трябва да си помагаме, Сук Яншън.

— Защо да трябва?

— В тази страна животът на един китаец не струва нищо.

— Сред златотърсачите ничий живот не струва нищо.

— Грешиш — възрази Ах Кю. — Днес видя как ме удряха, дърпаха ме за косата, обиждаха ме, заплашваха ме със смърт — и без никакви последствия! Какво мога да сторя? Всеки в Хокитика ще повярва на думите на Манъринг, не на мен, и защо? Защото аз съм китаец, а той не е. Ние с теб сме длъжни да си помагаме, Ах Сук. Длъжни сме. Законът е срещу нас и ние трябва да се обединим срещу него.

Този възглед беше съвсем нов за Ах Сук и той дълго го обмисля мълчаливо. Ах Кю си свали шапката, бръсна я няколко пъти с длан и после пак я сложи на главата си. От шубраците се обади нектарник с примамлив гърлен зов, повикът беше поет от друга птица, после от трета и дърветата наоколо оживяха от чуруликане.

Сук Яншън живееше и работеше сам не по принуда, а по предпочитание. По природа не беше сприхав и не му беше трудно да завързва познанства, а сприятелеше ли се, лесно задълбочаваше отношенията, само че предпочиташе да отговаря единствено пред себе си. Не харесваше тежестта на задълженията, които се налагаха от другите и от техните надежди, а опитът му показваше, че приятелството почти винаги води до очаквания, зависимости и чувство за вина. Той смяташе за близки тези, които не искаха нищо и раздаваха с лека ръка, и в резултат на това миналото му беше богато на щедри познайници и бедно откъм обич. Ах Сук се причисляваше към обществения авангард на свободните личности, които отстояваха непоклатимо своите убеждения и които според него бяха осъдени винаги да бъдат неразбрани. С годините усещането, че светът го подценява, щеше да прерасне в нещо като демагогия, той беше напълно сигурен в правотата на своите възгледи и не смяташе за необходимо да ги обяснява на останалите. Като цяло схващанията му отразяваха един по-прост, по-добър свят, който Ах Сук обитаваше във въжделенията си, тъй като предпочиташе пречистващия пламък на самотата пред обществените задължения и имаше склонност, когато се намира в компания, да се държи високомерно. Не че не го съзнаваше, той дори прекалено се взираше в себе си и се отдаваше на безкрайни самоанализи от най-строг и умозрителен вид. Само че се ровичкаше в ума си тъй, както пророкът тълкува странните си видения, или иначе казано, почтително и с пълната увереност, че му е съдено да бъде вестител на космическата първопричина, на вселенския промисъл.

— Враждата ми с Франсис Карвър — рече той накрая — има много начала, но се надявам краят ѝ да е само един.

— Разкажи ми — подкани го Ах Кю.

Харалд Нилсен затвори вратата на кабинета в кантората си, седна на бюрото и без да свали палтото и шапката, набързо надраска бележка до Джоузеф Причард. Писмото му звучеше тромаво, дори налудничаво, ала той не си направи труда да го оправи. Без да го чете още веднъж, попи мастилото, сгъна листа и го подпечата с кръглия печат на „Нилсен и Сие“. После извика Албърт и му нареди незабавно да го отнесе в аптеката на Причард на „Колингуд“.

Щом Албърт излезе, търговецът окачи шапката си, съблече подгизналото палто, наметна сух халат и извади лулата, но и след като я запали и се настани удобно с вдигнати на бюрото крака, пак не се успокои. Зъзнеше. Кожата му беше влажна, сърцето му биеше забързано. Стиснал лулата в крайчеца на устата, той насочи вниманието си към това, което го тревожеше: обещанието, което сутринта беше дал на Джордж Шепард, тъмничаря.

Чудеше се дали да наруши клетвата си и на срещата довечера да сподели за предложението на Шепард. То със сигурност имаше отношение към обсъжданите въпроси най-малкото защото ставаше дума за дял от богатството на Кросби Уелс, но и също така, подозираше Нилсен, защото враждебността на тъмничаря към политика Лодърбак се дължеше не само на различия в мнението за труда на затворниците, строежа на нов затвор и пътища. Като се имаше предвид, че Алистър Лодърбак беше открил трупа на Кросби Уелс, излизаше, че и Шепард е забъркан в мистерията около саможивеца! Но какво точно знаеше тъмничарят и на кого служеше освен на собствените си себични интереси? Дали е бил в течение за съкровището, скрито в дома на Кросби Уелс? Дали и Лодърбак не е знаел за него? Търговецът преметна замислено крак връз крак и хвана чашката на лулата във вдлъбнатината между палеца и показалеца. Както и да го погледнеше човек, разсъждаваше той, не можеше да се отрече, че Джордж Шепард знае много повече, отколкото показва.

Харалд Нилсен беше свикнал да се радва на чуждото внимание, на власт, която постигаше над околните чрез остроумие, високопарни излияния и преднамерено комично поведение. Когато по една или друга причина се наложеше да пребивава в периферията на някоя компания, бързо се отегчаваше. Суетата му изискваше постоянно подклаждане и поднасяне на доказателства, че несекващото съграждане на егото му е изцяло под негова власт. Мисълта, че е бил изигран като глупак, неимоверно го дразнеше, и то не защото смяташе, че не заслужава подобно отношение (той много добре съзнаваше, че е чувствителен тип, и често се шегуваше с това), а защото не можеше да отгатне по каква причина Шепард се е отнесъл така с него.

Пафкаше с лулата и си представяше бъдещия затвор, приюта, ешафода с издигащото се над дупката бесило. Всичко това щеше да бъде построено с неговата комисиона и с негово позволение. Шепард да върви по дяволите, помисли си изведнъж търговецът. Не беше длъжен да пази тайната му, още повече че дори не знаеше каква точно е тя! Да, на срещата довечера щеше да сподели за молбата на тъмничаря и да огласи подозренията си за него. Все още не беше обвързан с договор да мълчи. Не беше подписвал никакъв документ. А и какво значение имаше? Затворът не беше частна собственост. Той принадлежеше на цяла Хокитика. Строеше се от държавата в името на тези, които спазваха закона.

Външната врата на кантората се отвори и се затвори. Нилсен скочи. Беше Албърт, връщаше се от аптеката на Джоузеф Причард. Влезе в кабинета и от мокрото му палто лъхна пръстеният мирис на дъжд.

— Причард изгори ли писмото? — попита нетърпеливо търговецът. — Видя ли го? Какво държиш?

— Отговор — отвърна Албърт и повдигна сгънатия лист.

— Нали ти казах, че не искам отговор!

— Да, и аз му предадох, но въпреки това той реши да ви отговори.

Нилсен впи поглед в листа в ръката му.

— Поне изгори ли моето писмо?

— Да — рече Албърт, но после се поколеба.

— Какво? Какво?

— Ами когато му казах, че трябва да го изгори, той се разсмя.

Търговецът присви очи.

— Защо?

— Не знам. Реших, че е добре да ви уведомя. Може би няма никакво значение.

Под едното око на Нилсен заигра мускулче.

— Разсмял се е, след като е прочел писмото, така ли? След като е видял какво пише вътре?

— Не. Преди това. Когато му казах, че трябва да го изгори.

— Сторило му се е смешно, а?

— Да, това, че сте поискали да го изгори — кимна Албърт. Опипваше краищата на писмото в ръката си. Едва се сдържаше да не попита за какво е цялата тази суматоха, но не знаеше как да го направи, без да си навлече хокане. На глас рече: — Искате ли да прочетете отговора?

Нилсен протегна ръка.

— Дай. Не си го чел, нали?

— Не съм — отвърна обидено Албърт. — Запечатано е.

— А, да, добре. — Търговецът взе писмото, завъртя го, счупи с пръсти печата, но не го отвори, а извика: — Какво се мотаеш? Върви си!

— У дома ли? — попита тъжно момчето.

— У дома, глупако — сопна се Нилсен. — И остави ключа на бюрото.

Албърт обаче не помръдна от мястото си.

— На връщане — занарежда той забързано — минах покрай „Уелският принц“ и видях, че довечера има ново представление, чужд спектакъл. Заради откриването господин Манъринг е пуснал безплатни билети и ви взех един.

Млъкна, почеса се по бузата и отклони поглед. Нилсен още не беше отворил писмото на Причард.

— Какво?

— „Чувствени картини от Изтока“. Билетът е за балкона, първи ред в средата. Най-хубавото място. Изрично помолих за него.

— Иди ти — отвърна търговецът. — Не искам билет. Хайде, върви.

Момчето пристъпи от крак на крак.

— Взех си и за мен. Мислех си, нали е събота, а надбягванията ги отложиха…

Нилсен поклати глава.

— Довечера не мога.

— О, защо?

— Не се чувствам добре.

— Само за първото действие — настоя Албърт. — Ще има и шампанско. Шампанското помага, ако ви е зле.

— Вземи Хенри Фулър.

— Край задния вход мярнах една артистка със слънчобран.

— Вземи Хенри.

— Беше японка — продължи момчето. — Не беше нарисувана, приличаше на истинска японка. Хенри Фулър замина, не е в града. Защо не искате да дойдете?

— Болен съм.

— Не изглеждате болен. Пушите.

— Сигурен съм, че ще намериш кой да дойде с теб — отсече ядосано Нилсен. — Иди с билета в „Звездата“ и веднага ще се появят желаещи.

Албърт се взря в дюшемето, размърда устни и въздъхна тежко.

— Добре, значи ще ви видя в понеделник, господин Нилсен.

— Да, най-вероятно, Албърт.

— Довиждане.

— Довиждане. После ще ми разкажеш за представлението. Нали?

— Може да отидем заедно някой път. Макар че билетите са за довечера. Но може после пак да отидем.

— Да — кимна Нилсен. — Другата седмица. След като се пооправя.

Той изчака разочарованият му служител да излезе и да затвори тихо вратата. После разгъна писмото от Причард и пристъпи към прозореца на светло.

В късния следобед Томас Балфор се върна в „Палас“ с намерението да открие Кауъл Девлин, капелана, който сутринта беше подслушал разговора с Лодърбак. Искаше да се извини за грубостта си и също така — всъщност това беше по-наложителното — да го разпита за връзката му с изчезналия златотърсач Емъри Стейнс. Беше сигурен, че посещението на свещеника в редакцията на „Уест Коуст Таймс“ е по някакъв начин свързано с Кросби Уелс.

Девлин обаче го нямаше и работниците в кухнята осведомиха Балфор, че свещеникът си е тръгнал преди няколко часа. Нямаше го и в палатката му на брега, нито пък в тъмницата, църквите, магазините, заведенията с билярд и на вълнолома. Балфор обикаля унило няколко часа из Хокитика и тъкмо се канеше да се откаже и да се прибере у дома, когато най-сетне го зърна. Капеланът вървеше по „Гуляйджийска“ с много по-висок и едър мъж. Превозвачът прекоси улицата и тръгна към тях. Вече беше вдигнал ръка да привлече вниманието на свещеника, когато установи, че спътникът му е младият маор, с когото беше разговарял сутринта и с когото също се беше държал непростимо.

— Здравейте! — извика той. — Отче Девлин! Не е за вярване! Точно вас търся! Здрасти, Тед, радвам се да те видя.

Тафарей не отговори, но Девлин се усмихна.

— Виждам, че сте научили името ми. Боя се обаче, че още не знам вашето.

Превозвачът протегна ръка.

— Томас Балфор — представи се той и се усмихна широко. — Да, минах през „Таймс“ да поговоря с Бен Льовентал и там стана дума за вас. Честно казано, от няколко часа ви издирвам. Искам да ви питам нещо.

— В такъв случай срещата ни е двойно благословена — отвърна капеланът.

— Въпросът ми е за Емъри Стейнс — прекъсна го Балфор. — Чух, че сте разпитвали за него. Искали сте да узнаете кой е публикувал обявлението във вестника. Бен го спомена. И мен ме загложди каква е връзката ви с него, със Стейнс де, и откъде го познавате.

Кауъл Девлин се поколеба. Истината бе, че беше видял името на Емъри Стейнс — беше едно от трите в акта за дарение, който беше прибрал от печката на Кросби Уелс ден след смъртта му. Не беше показал документа на никого и беше решил да го пази в тайна, докато не научи повече за хората, за които се отнася. Дали да излъжеше Балфор? Не искаше да го прави, но навярно можеше да мине с част от истината. Той прехапа устна.

Превозвачът долови колебанието му и погрешно го разтълкува като укор. Вдигна ръце и възкликна:

— Чуйте ме само! Да ви разпитвам на улицата, и то в такова време, дето човек, спре ли се навън, за миг става мокър до кости! Не, не, по-добре да идем да хапнем. Нещо топло, а? Няма смисъл да приказваме на дъжда, когато и от двете ни страни има прекрасни заведения с добра обстановка!

Капеланът хвърли поглед към Тафарей, който въпреки неприязънта си към Балфор видимо се беше посъживил при споменаването на храна.

Балфор се прокашля, тупна се с юмрук по гърдите и се свъси.

— Сутринта не бях на себе си, не знам какво ми беше станало. Съжалявам, искам да се извиня и на двама ви. Нека седнем да хапнем и да пийнем като приятели. Хайде, елате, позволете ми да ви почерпя в знак на извинение.

След няма и минута тримата вече се бяха настанили около една ъглова маса в „Максуел“. Балфор, който винаги с радост поемаше ролята на щедър домакин, поръча три бульона, хляб, черен пудинг, сирене, сардини в зехтин, задушени моркови, порция миди и дамаджанка тъмна бира. Прояви благоразумие да не повдига въпроса за Кросби Уелс и Емъри Стейнс, докато шегите му не утолят глада и жаждата си, като вместо това насочи разговора към лова на китове, за който и тримата имаха романтична представа и можеха да говорят много. Когато три часа по-късно се появи Бенямин Льовентал, той ги намери в задушевна дружеска обстановка.

— Бен! — възкликна Балфор, когато видя приближаващия се вестникар. — Нали днес е събота?

За втори път този ден се беше понапил.

— Свършва по залез-слънце — отвърна строго Льовентал и се обърна към Теру Тафарей. — Струва ми се, че не се познаваме. Аз съм Бенямин Льовентал, издателят на „Уест Коуст Таймс“.

— Теру Тафарей — представи се маорът и стисна здраво десницата му.

— Аз му викам Тед — обади се превозвачът. — Много добър приятел на Кросби Уелс.

— Така ли? — попита Льовентал.

— Най-добрият му приятел — вметна Девлин.

— По-близък от брат — додаде Балфор.

— Е, в такъв случай, това, което ме води тук — рече вестникарят, — ви засяга и тримата.

Бенямин Льовентал не беше упълномощен да покани на срещата в „Короната“ Девлин и Тафарей. Но както вече отбелязахме, той ставаше доста нравоучителен, когато някой засегнеше етичните му принципи, а точно това беше направил Чарли Фрост с мнението, че събранието в „Короната“ следва да е достъпно само за малцина избрани. Вестникарят смяташе за необходимо да поправи неговото морално прегрешение и затова сега като неявен укор към банкера реши да включи в кръга на посветените и Тафарей и Девлин.

— Гръм и мълния! — извика Балфор. — Дръпни си един стол!

Льовентал седна, долепи длани и с приглушен глас обясни целта на събирането довечера. Балфор прие веднага, Тафарей кимна мрачно, а Кауъл Девлин го последва след дълго дълбокомислено мълчание. Капеланът размишляваше за акта за дарение, който беше прибрал от печката на саможивеца и който сега беше скрит в Библията между Стария и Новия завет. Реши да вземе на срещата Свещеното писание и ако му се стори уместно, да извади в подходящ момент документа.

Коминът на секретаря на съда Гаскоан пушеше и щом Манъринг почука на вратата, той веднага изскочи на прага. В ръката си държеше току-що запалена цигара, беше свалил официалния сюртук и беше по риза и вълнена жилетка.

— Да?

— Разполагам с достоверна информация, че при вас има немалка сума пари — поде тежко магнатът, — които ми принадлежат. Дойдох да си ги прибера.

Обер Гаскоан го изгледа преценяващо, вдигна цигарата към устата си, всмука и издиша в дъжда над рамото му облак дим.

— И кой е източникът на вашата достоверна информация? — попита той любезно.

— Госпожица Анна Уедърел чрез посредничеството на господин Едгар Клинч.

Гаскоан се облегна на касата на вратата.

— И какво точно очаква госпожица Анна Уедърел — чрез посредничеството на господин Едгар Клинч — да сторите след получаването на тази информация?

— Не ми се правете на умник — сърдито избоботи Манъринг. — На мен тия не ми минават. Ще го кажа веднъж и няма да повтарям: не понасям умниците. Уличницата твърди, че парите са скрити под леглото ви.

Секретарят на съда сви рамене.

— Дори и да приемем, че пазя определена сума пари на Анна, не виждам основание да наруша обещанието си към нея и да предам парите на друг само защото той твърди, че били негови. Тя не ме е предупредила да очаквам посетител.

— Мои са.

— Защо?

— Тя ми е длъжница. И парите ще погасят дълга ѝ.

— Дългът е личен въпрос, той засяга само нея и човека, който ѝ го е дал — отбеляза Гаскоан.

— Но съвсем лесно може да засегне и вас. Ще ви хареса ли, ако подшушна тук-там, че държите в дома си злато на стойност повече от сто лири? Давате ли си сметка какво ще последва? До полунощ ще са изкъртили вратата ви, до сутринта крадецът ще е на осемдесет километра оттук, а утре по това време вие ще сте труп. Няма нищо по-лесно от това, живеете сам и нямате никакви приятели.

Гаскоан се свъси.

— Аз отговарям за златото и без съгласието на госпожица Уедърел няма да го предам на никого.

Манъринг се усмихна.

— Приемам думите ви като признание за вина.

— А аз приемам вашите като доказателство за липсата на логика в умозаключенията ви — отвърна французинът. — Лека нощ. Ако Анна иска да си получи парите, нека дойде лично при мен.

Той понечи да затвори, но магнатът пристъпи напред и хвана вратата.

— Не ви ли се струва странно? — попита той.

Гаскоан присви очи.

— Кое?

— Една нищо и никаква уличница изведнъж се сдобива с достатъчно злато да плати дълговете си, а след това го скрива под леглото на човек, който е от толкова скоро в Хокитика, че дори не ѝ знае името.

— Да, изключително странно е.

— Навярно е редно да се представя.

— Знам кой сте — отговори секретарят на съда. — И знам с какво се занимавате.

Манъринг разкопча палтото и показа пистолетите на кръста си.

— А знаете ли това какво е? И за какво се използва?

— Да — отвърна Гаскоан, без да трепне. — Капсулни револвери, изстрелват по шест патрона за шест секунди.

— Седем, ако трябва да бъдем точни — поправи го Манъринг.

— Второ поколение смит и уесън. Седем патрона. Но наистина за шест секунди.

Французинът отново дръпна от цигарата си.

Магнатът сложи ръце на кобурите и се усмихна.

— Ще ви помоля да ме поканите в дома си, господин Гаскоан.

Французинът не отговори, но след малко угаси в рамката на вратата цигарата, хвърли угарката, отдръпна се и с пресилена любезност му даде знак да влиза. Манъринг плъзна поглед из стаята, като за миг го задържа върху леглото. Щом Гаскоан затвори вратата, гостът се обърна и попита:

— На кого сте верен?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви — отвърна Гаскоан.

— Искате да ви направя списък с приятелите си ли?

Манъринг го изгледа кръвнишки.

— Тогава ще ви попитам другояче. Верен ли сте на Анна?

— Да. До определена степен, разбира се.

Той се настани на креслото с раирана дамаска, без да покани госта да седне.

Магнатът скръсти ръце зад гърба си.

— Значи, ако знаете, че тя се е забъркала в някаква афера, няма да ми кажете.

— Зависи от конкретната ситуация. За каква „афера“ намеквате?

— Готов ли сте да излъжете, за да я прикриете?

— Съгласих се да се погрижа за определена сума пари заради нея. Скрих ги под леглото си. Но това вече го знаете. Така че явно отговорът на въпроса ви е отрицателен.

— И защо сте ѝ верен? До определена степен.

Ръцете на Гаскоан лежаха отпуснати върху подлакътниците на креслото, той седеше спокойно като крал на престола си. Обясни, че се е погрижил за Анна след освобождаването ѝ от затвора преди половин месец и след това двамата са се сприятелили. Било му жал за нея, смятал, че я използват нечестно, но не били много близки и не бил плащал за компанията ѝ. Черната рокля принадлежала на покойната му съпруга. Дал я на уличницата от милосърдие, тъй като след престоя в затвора дрехите ѝ не ставали за нищо. Не очаквал тя да обяви траур и дори бил разочарован от този развой на събитията, тъй като я смятал за красива и привлекателна и му се искало да ѝ се наслади по обичайния начин.

— От думите ви не става ясно защо под леглото ви е скрито злато — вметна Манъринг.

Секретарят на съда вдигна рамене. Беше твърде уморен и ядосан, за да лъже.

— Сутринта след смъртта на Кросби Уелс Анна се събудила в затвора с голямо количество злато в себе си. Пришито към корсета ѝ. Не знаеше откъде се е появило и естествено, беше много уплашена. Помоли ме за помощ. Реших, че е най-добре да го скрие, тъй като не знаехме кой и защо го е пришил към роклята. Все още не сме го оценили, но според мен стойността му възлиза на повече от сто лири. Това, господин Манъринг, е цялата истина, поне доколкото ми е известна на мен.

Магнатът мълчеше. Обяснението всъщност не изясняваше нищо.

— Длъжен съм да добавя — продължи Гаскоан, — че ме обидихте неимоверно, като без дори да ме помолите за обяснение, ме обявихте за виновен. Изобщо не ми е приятно да ми нарушават почивката и да отнемат от времето ми, и то по такъв войнствен начин.

— Спестете си приказките. Войнствен друг път! Да не би да съм ви заплашил с оръжие? Или да съм влязъл насила в дома ви?

— Да, не сте, но все пак е по-добре да свалите колана си.

— Да го сваля? — възкликна презрително Манъринг. — И да го оставя в средата на масата, сигурно така, че да е на равно разстояние от нас, а вие да скочите към него и аз да се окажа по-бавен, тъй ли? Няма да се хвана на този номер, виждал съм го вече.

— В такъв случай ще ви помоля друго: присъствието ви в дома ми да трае колкото се може по-кратко. Ако имате още въпроси, задайте ги, макар че вече ви казах всичко, което знам за златото.

— Вижте — поде магнатът. (Беше учуден как така изведнъж е загубил надмощието си.) — Нямах намерение да се караме.

— Напротив — отвърна Гаскоан. — Навярно сега съжалявате, но точно такова беше намерението ви.

Манъринг изруга.

— За нищо не съжалявам! — извика той. — За нищичко!

— И заради това сте толкова спокоен, а?

— Чуйте какво ще ви кажа — рече Манъринг, но не успя да продължи, тъй като в този момент на вратата се почука настоятелно.

Секретарят на съда веднага стана. Магнатът разтревожено отстъпи няколко крачки и извади револвер от кобура. Отпусна го до бедрото си, за да не се вижда, и кимна на домакина да дръпне резето.

На прага стоеше Харалд Нилсен, наперено размахал бастун и със също тъй наперено вирнат цилиндър. Той кимна и тъкмо да се представи, когато зърна над рамото на Гаскоан Дик Манъринг, който стоеше непохватно с отпусната край тялото ръка. Търговецът се разсмя.

— Гледай ти! Май пак съм две крачки след теб, Дик. Където и да отида днес, навсякъде все теб заварвам! Здравейте, господин Гаскоан. Името ми е Харалд Нилсен, радвам се да се запознаем. Надявам се, че не ви безпокоя.

Гаскоан се поклони любезно, макар и със студено изражение.

— Ни най-малко — рече той. — Моля, заповядайте.

— Идвам да поговоря с вас за Анна Уедърел — продължи ведро Нилсен, докато триеше ботушите си, — но виждам, че са ме изпреварили!

Секретарят на съда затвори вратата и попита:

— Та какво за Анна?

В същото време се обади Манъринг:

— По-кротко, Нилсен!

Търговецът се обърна към домакина и каза:

— Ами става дума за нещо много странно. Навярно не е за пред всички. Вижте, не желая да се натрапвам. Мога да дойда друг път, когато не сте зает.

— Останете, моля ви — отвърна Гаскоан. — Господин Манъринг тъкмо си тръгваше.

Магнатът се подразни, че го гонят.

— За какво става дума? — попита той Нилсен.

Нилсен се поклони леко.

— Въпросът е изключително деликатен, прощавай.

— Деликатен друг път! — извика Манъринг. — Няма нужда да криеш от мен, по дяволите, и двамата сме в кюпа! За вдовицата ли става дума? Или за златото?

Търговецът премига объркано.

— Съкровището на Уелс ли имаш предвид? — Той се обърна към Гаскоан. — И вие ли сте замесен в това?

Секретарят на съда изведнъж се подсмихна.

— Към мен валят въпроси от всички страни. И вие ли носите пистолети, господин Нилсен? Ако е така, признайте си.

— Не нося пистолети — отвърна Нилсен. Обърна се към Манъринг и видя револвера в ръката му. — Това пък за какво ти е? Какви ги вършиш?

Магнатът не отговори, не виждаше какво може да каже, без да издаде това, което искаше да скрие от Нилсен, и другото, което искаше да скрие от Гаскоан. Поколеба се, съжаляваше, че е споменал за вдовицата и златото.

— Господин Манъринг ми показваше новите смит и уесън — подхвърли спокойно Гаскоан. — Барабанът им побира седем патрона.

— О! — Търговецът обаче продължаваше да гледа подозрително. — И защо?

Обясненията на Манъринг отново заседнаха в гърлото му. Той не желаеше Нилсен да разбере за скритото под леглото злато, но не желаеше и Гаскоан да узнае за главозамайващата мистерия около Кросби Уелс, Ах Кю, Ах Сук, опиума и всичко останало, което щяха да обсъдят довечера в „Короната“.

— Въпросът е деликатен — обади се отново вместо него Гаскоан и се приведе доверително към Нилсен. — Мога само да ви кажа, че господин Манъринг разполага с източник на достоверна информация за Анна Уедърел, а тази информация пристига с посредничеството на господин Едгар Клинч.

— Достатъчно! — извика Манъринг, развързал най-сетне езика си. — Нилсен, какво си узнал за Анна? За какво става дума?

Нилсен изтълкува погрешно настояването му да заговори. Спомни си, че в бележката на Причард се споменават пистолетни изстрели, Анна и непряко Едгар Клинч — аптекарят беше написал, че днес следобед в стаята на Анна в „Скарата“ се е случило нещо. Разбира се, помисли си търговецът, това беше същият „деликатен въпрос“!

— Вижте — рече той, вдигнал ръце, — струва ми се, че в крайна сметка говорим за едно и също. Щом господин Гаскоан е посветен в тайната, по-добре да изчакаме да се съберем и тогава да споделим какво сме узнали. Да не разказваме всичко по два пъти. Ще ви видя после в „Короната“, нали?

Манъринг въздъхна.

— Боя се — рече Гаскоан, — че нито съм посветен в тайната, нито съм канен в „Короната“.

Възцари се мълчание. Французинът местеше поглед от Нилсен към Манъринг и обратно, магнатът се взираше укорително в Нилсен, на чието лице се беше изписало виновно изражение.

— Стана тя, каквато стана — измърмори Манъринг. Изруга, прибра револвера и насочи пръст към Гаскоан. — Добре, няма друг изход, макар че хич не сте добре дошъл и проклет да съм, ако не ви държа под око до края на вечерта и след това! Облечете се. Идвате с нас.

Меркурий в Стрелец

В пушалнята на „Короната“ се спусна тежка тишина, за миг сковала дъха на присъстващите и дима, който се виеше от лулите, цигарите и пурите.

Минаваше полунощ. Мракът беше заоблил ъглите на стаята, конусите светлина на газениците, които преди мъждукаха със студен пламък, сега грееха ярко. От улицата долитаха откъслечните звуци на съботната нощ — акордеон, далечни крясъци, весели подвиквания, чаткане на подкови. Дъждът беше спрял, но облаците не се бяха разнесли и растящата луна се виждаше като по-светло петно на надвисналото небе.

— Това е — рече Томас Балфор. — Това е всичко. Дотук сме стигнали.

Муди премига и се огледа. Разказът на Балфор, колкото и да бе разпокъсан и хаотичен, наистина беше обяснил присъствието на всеки мъж в пушалнята. До прозореца стоеше маорът Теру Тафарей, верният приятел на Кросби Уелс, когото накрая той неволно беше предал. В отсрещния ъгъл беше Чарли Фрост, банкерът, уредил продажбата на къщата и земята на Уелс, а срещу него седеше вестникарят Бенямин Льовентал, който беше научил за смъртта на саможивеца само няколко часа след настъпването ѝ. Едгар Клинч, купувачът на имуществото на Уелс, сучеше мустаци на канапето при билярдната маса. До огнището беше Дик Манъринг, собственикът на вариетето и близък на Емъри Стейнс, зад него — врагът му Ах Кю. С щека в ръка стоеше търговецът комисионер Харалд Нилсен — той беше намерил в дома на Кросби Уелс не само огромно съкровище, но и полупразна стъкленица с лауданум, купена от аптеката на Джоузеф Причард, който пък седеше до Муди, от другата му страна беше Томас Балфор, храненикът на политика Лодърбак, чийто пътен сандък беше изчезнал неотдавна от пристанището. До Балфор, в кресло с висока облегалка, се беше разположил Обер Гаскоан, който беше платил гаранцията на Анна Уедърел и беше намерил друго, по-малко съкровище в оранжевата ѝ рокля. Зад него беше Ах Сук, единак, търговец на опиум и съдържател на пушалнята в Кънери, стар познат на Франсис Карвър, който днес следобед беше установил, че Кросби Уелс е натрупал състояние в Дънидин. И накрая, подпрян на билярдната маса със скръстени на гърдите ръце, стоеше капеланът Кауъл Девлин, който беше отслужил опелото при погребението на саможивеца на Гледка.

Тази разнородна компания, мислеше си Муди, беше събрала хора само от покрайнините, без да стигне до ядрото. Единственото общо между дванайсетимата мъже беше връзката им със събитията от четиринайсети януари, когато Анна Уедърел едва не се беше простила с живота, Кросби Уелс беше напуснал този свят, Емъри Стейнс беше изчезнал, Франсис Карвър беше отплавал, а Алистър Лодърбак беше пристигнал в града. Само че нито един от тях сега не беше тук. Липсваше и тъмничарят Джордж Шепард, както и хитрата вдовица Лидия Уелс.

После през ума на Муди мина друго: същата вечер самият той беше стъпил за първи път на новозеландска земя. След като беше слязъл от парахода, с който бе пристигнал от Ливърпул в Дънидин, Муди беше вдигнал очи нагоре и за първи път бе усетил на какво чуждо място е попаднал. Небето беше обърнато, подредбата на звездите беше друга, Полярната звезда беше под нозете му, не се виждаше. Търси я дълго и безуспешно, искаше да измери географската ширина по ъгъла на изпънатата си ръка, както беше правил като момче в другия край на земното кълбо. Намери Орион — извърнат на една страна, колчанът под него, мечът увиснал наопаки от пояса, Голямата мечка приличаше на провесено на ченгел умряло куче. Връхлетя го печал. Тук древните образи нямаха смисъл. Накрая Муди откри Южния кръст и се опита да си припомни правилото как да се ориентира за полюса, тъй като в тази част на света, в мрака на антиподите, където всичко беше в хаос и обърнато надолу с главата, нямаше звезда, която да сочи към него. Коя чертица на кръста се използваше, хоризонталната или вертикалната? Муди не помнеше. Имаше някакво правило, мереше се един пръст разстояние, после нещо се пресмяташе. Незнайно защо липсата на звезда, сочеща полюса, го тревожеше.

Муди се взря в огнището, въглените отдавна бяха станали на пепел. В разказа си Томас Балфор не се беше придържал към хронологията, а и го беше накъсвал допълнително с безчет вмятания, пояснения и повторения, които следваха в безкраен кръг едно подир друго. Колко разкривена беше картината на случилото се и колко трудно беше човек да я обгърне в нейната цялост! Муди насочи мислите си към това, което беше узнал днес вечерта, и се опита да подреди разказаните събития в реда, в който бяха настъпили.

Преди осем-девет месеца бившият каторжник Франсис Карвър беше успял да принуди с измама Алистър Лодърбак да му прехвърли кораба си „На добър час“. След това заради някакво неустановено усложнение пътният сандък, чрез който Карвър беше изнудвал политика, беше изчезнал. Вътре в него имаше злато на стойност приблизително четири хиляди лири, внимателно пришито към пет рокли от Лидия Уелс, която към онзи момент се беше представяла за съпруга на Франсис Карвър.

Четири хиляди лири бяха много пари и съвсем естествено, след като беше разбрал за липсата на сандъка, Карвър се беше опитал да си го върне. Той беше пристигнал в Хокитика — най-вероятно беше предположил, че товарът е бил пренасочен тук по погрешка — и беше публикувал обявление в „Уест Коуст Таймс“ с предложение за щедро възнаграждение. В редакцията се беше представил под името Кросби Франсис Уелс — дори беше показал акт за раждане, за да потвърди самоличността си, — макар в града да беше известен като Франсис Карвър. Нямаше обяснение защо изнудването на Лодърбак го е принудило — или вдъхновило — да приеме чуждо име. Не се знаеше и как актът за раждане на Кросби Уелс, стига да не беше фалшификат, се е оказал в ръцете му.

Истинският Кросби Уелс (или, помисли си Муди, някой друг Кросби Уелс) беше живял сам-самичък в Арахура на няколко километра северно от Хокитика. Уелс не беше имал почти никакви приятели, а малцината му познати не го бяха смятали за заможен. Но въпреки това, докато разследваше обстоятелствата около смъртта му, Ах Сук беше установил, че преди години Уелс е направил удар в Дънстан и е намерил злато на стойност няколко хиляди лири. По някаква причина саможивецът се беше постарал да не се разчува.

Франсис Карвър беше публикувал обявлението си в „Таймс“ в началото на юни (за което свидетелстваше Бенямин Льовентал). По време на престоя си в Хокитика той беше предложил на Теру Тафарей да му се плаща за новини за Кросби Уелс. Маорът обаче още не е познавал Уелс, сандъкът също не е бил намерен и Карвър се беше върнал в Дънидин с празни ръце.

С „На добър час“ в Хокитика беше пристигнала и Анна Уедърел, облечена с лилава рокля, която беше взела под наем от новия си работодател Дик Манъринг. Няколко седмици по-късно тя беше научила за изхвърлен на брега — навярно след някое корабокрушение — сандък с пет рокли и ги беше купила и петте.

Логично беше да се приеме, че не е знаела за скритото в тях съкровище, нито пък за произхода им. Тя не беше отваряла дума за златото пред никого и не беше правила опит да го извади. Муди се замисли над тази хипотеза. Възможно ли беше наистина да не е знаела? Можеше да приеме, че заради пристрастеността си към опиума Анна не е обърнала внимание на необичайната тежест, която не би останала незабелязана от една трезва жена, ала все пак, както Гаскоан беше подчертал, тя беше живяла при Лидия Уелс и сигурно познаваше гардероба ѝ. Така или иначе, оттогава Анна беше носила скъпоценните рокли непрестанно с изключение на период от един месец през септември-октомври, когато заради положението си е била принудена да облече специално шита по-широка дреха.

Едгар Клинч, съдържателят на „Скарата“, където живееше Анна, беше намерил скритото в роклите съкровище и беше решил, че работодателят ѝ Дик Манъринг я използва да пренася тайно злато от находището, за да избегне плащането на данъци. Мисълта за този заговор не му беше давала мира, но Клинч нямаше основание да иска обяснение от уличницата и сводника и не го беше направил.

Ала не само той беше попаднал на скритото в роклите на Анна богатство и погрешно беше изтълкувал произхода му. Златотърсачът Кю Лон също беше разкрил тайната — всъщност почти едновременно с Клинч — и беше стигнал до неговите изводи. Ах Кю на собствен гръб беше установил, че Манъринг не се свени да прибягва до мошеничества и измами, и затова беше решил да го изиграе, като източи златото от роклите на Анна и го претопи на кюлчета, на които да изпише „Аврора“, тъй че в банката приходите да се водят на името на находището, което по това време вече е било закупено от младия Емъри Стейнс.

Извличането на златото от роклите на Анна беше отнело няколко месеца. Всеки път, когато се отбивала в колибата на Ах Кю в китайското селище в Кънери, Анна била замаяна от опиума и той спокойно можел да разшие подгъва с иглата, без тя да усети. Анна никога не ходела в китайското селище с оранжевата си рокля и затова златото в нея беше останало и след като Ах Кю беше изпразнил другите четири.

Никой не знаеше как и защо блокчетата на Ах Кю са били откраднати от трезора в лагера. Най-вероятно крадецът беше изчезналият Стейнс, който обаче нямаше никакъв мотив за това. Младият мъж беше богат като Крез и поне според мнозина беше нечуван късметлия. За какво му е да краде от своя работник? А и да крие златото в дома на непознат на няколко километра от находището? Каквито и да бяха подбудите на Стейнс, според Муди едно беше сигурно: той не беше внесъл в банката кюлчетата на Ах Кю на името на „Аврора“, както беше длъжен да стори. Това беше озадачаващо, тъй като ако беше стигнало до банката, претопеното злато щеше да превърне — поне на хартия — изчерпаната мина в доходоносно начинание.

Също толкова необясним беше и актът за дарение, който Кауъл Девлин беше намерил в печката на Кросби Уелс и в който, макар да не беше подписан, присъстваше името на Емъри Стейнс. Документът като че ли сочеше, че младият мъж и Кросби Уелс са били свързани по някакъв начин и че скритото съкровище е било предназначено за дар от Емъри Стейнс за Анна Уедърел. А това заплиташе още повече мистерията, понеже, както и да го погледнеше човек, златото не беше на Стейнс, че да го подарява!

Анна беше заченала дете от Карвър още преди да пристигне в Хокитика, и през пролетта положението ѝ най-сетне беше започнало да си личи. До раждане обаче не се беше стигнало, защото в средата на октомври Карвър се беше върнал в Хокитика, беше пребил жестоко уличницата и тя беше пометнала. Впоследствие Анна беше споделила с Едгар Клинч, че капитанът хладнокръвно е убил собствената си рожба.

Муди прекъсна с хронологията, за да обмисли това злощастно събитие. Днес вечерта смъртта на детето беше спомената мимоходом на няколко пъти, но май никой от присъстващите не беше наясно как точно се е стигнало до фаталното спречкване. От вродена тактичност Муди не беше притиснал събеседниците си за повече подробности, ала сега се запита как отношенията между Анна и Карвър се вписват в цялостната картина на разказа. Чудеше се дали смъртта на детето наистина е била умишлена и какво е подтикнало капитана да извърши това чудовищно злодеяние. Дванайсетимата мъже в пушалнята не можеха да дадат категоричен отговор на този въпрос, разбира се, те само споделяха чутото от други.

(Колко непроницаеми са умовете на жените и мъжете, които не са пред очите ни! Как ни убягват техните подбуди! Не бе изключено Франсис Карвър да е убил детето си в резултат на трезво взето решение, в изблик на омраза, като брутален начин да сложи край на бременността или пък неволно, без да иска — докато не го запитаха направо, нямаше как да бъдат сигурни. Анна Уедърел, която го беше обвинила в убийство, имаше стотици причини да излъже.)

След като стигна до този извод, Муди продължи нататък.

Теру Тафарей беше срещнал случайно Карвър сутринта на четиринайсети януари и си беше спомнил предложението му от предишната година. Двамата се бяха договорили за възнаграждение от два шилинга за сведения къде живее Кросби Уелс. Бяха си стиснали ръцете, маорът беше указал посоката и Карвър се беше отправил към Арахура още същия ден, последния ден на Уелс. Вероятно беше станал свидетел на смъртта на саможивеца или си беше тръгнал миг преди тя да настъпи, но така или иначе, беше пристигнал в дома му със стъкленица лауданум, следи от който бяха открити впоследствие при аутопсията в стомаха на Кросби Уелс. След това Карвър се беше върнал в Хокитика и още същата нощ беше вдигнал котва с „На добър час“. От Хокитика се беше отправил не към Кантон (както смяташе Балфор), а към Дънидин, към Порт Чалмърс, както можеше да потвърди самият Муди, понеже именно там се бе качил след дванайсет дни на кораба.

Алистър Лодърбак се беше появил в дома на Уелс малко след заминаването на Карвър и беше намерил саможивеца мъртъв, обронил глава на кухненската маса. Беше продължил пътя си към Хокитика и там беше разговарял с Бенямин Льовентал, който имал намерение да отпечата специален брой на вестника в понеделник. След като беше научил от Лодърбак за смъртта на Кросби Уелс, Льовентал беше предположил, че собствеността на покойника ще бъде обявена за продан. На сутринта беше съобщил на съдържателя Едгар Клинч за тази възможност, тъй като знаел, че Клинч търси начин да закупи земя наоколо. Клинч веднага беше отнесъл капарото в банката и там Чарли Фрост беше уредил набързо продажбата на имуществото.

След това Клинч беше възложил на Харалд Нилсен да разчисти къщата на покойника и да продаде вещите му. За своя огромна изненада Нилсен беше попаднал на цяло състояние, скрито на различни места в единствената стая. Златото беше претопено в банката и оценено на малко повече от четири хиляди лири. Нилсен беше получил своите десет процента комисиона и от останалите три хиляди и шестстотин лири бяха платени различни данъци, такси и разходи, в това число и трийсетте лири на банкера Чарли Фрост. В момента остатъкът беше под запор в Запасна банка. Клинч обаче едва ли щеше да види и пени от тази сума, защото няколко дни след смъртта на саможивеца от Дънидин беше пристигнала вдовицата Лидия Уелс, която беше подала иск продажбата на имуществото да бъде обявена за нищожна, тъй като собствеността и вещите на покойния ѝ съпруг ѝ принадлежат по право.

Разбира се, намереното в дома на Кросби злато не представляваше цялото съкровище. Ах Кю беше извлякъл златния прашец само от четири от роклите на Анна, а имаше и пета. Последната част от златото, пришита в оранжевата рокля на уличницата, беше намерена случайно от самата Анна Уедърел преди половин месец — след като тя се беше свестила в затвора. Тъй като не помнеше нищо от случилото се предишната нощ и не беше на себе си, тя логично беше допуснала, че златото е било пришито току-що към роклята. Беше помолила Гаскоан за помощ, двамата бяха извадили златото от оранжевата рокля и го бяха скрили в чувал от брашно под леглото му.

След като Анна се беше върнала в „Скарата“ с черната рокля на покойната съпруга на французина, подозренията на Едгар Клинч бяха пламнали наново. Той се беше досетил — този път правилно, — че смяната на дрехата е свързана със скритото злато, и с тъга беше отбелязал изчезването на оранжевата рокля. Беше се подразнил от оправданията на уличницата, че не можела да си плати дълговете — много добре знаеше, че тя се въргаля в злато, — беше се поддал на гнева и грубо я беше заплашил, че ще я изхвърли. Само че заплахата му не беше довела до очаквания от него резултат. Анна Уедърел беше погасила задълженията си още същия следобед, но не със златото от роклите, нито пък с изработеното на улицата, а със заем от шест лири от вдовицата Лидия Уелс. Златото, което Анна и Гаскоан бяха извадили от оранжевата рокля, щеше да покрие напълно дълга на уличницата към магната Манъринг, който според него възлизал на повече от сто лири. След това Анна се беше изнесла от „Скарата“ и се беше настанила при Лидия Уелс в „Скитническа слука“, като беше заявила, че повече няма да бъде уличница.

Дали Лидия Уелс знаеше, че изчезналият пътен сандък на Карвър се е озовал в Хокитика, роклите са били купени от Анна и съкровището, намерено в дома на Кросби Уелс, е същото, с което преди десет месеца Карвър е изнудвал политика Лодърбак? Отговорът на този въпрос зависеше изцяло от Анна. До каква степен уличницата беше наясно със своята роля в този заплетен случай? И какво беше склонна да разкрие на Лидия Уелс? Възможно беше Анна да не подозира, че роклите са били на Лидия. В такъв случай госпожа Уелс нямаше как да узнае за тях, тъй като сега Анна беше облечена с черната рокля на покойната съпруга на Гаскоан и се беше зарекла да пази известно време траур. Разбира се, беше достатъчно Анна да отвори гардероба в стаята си, и вдовицата щеше да познае роклите, но тъй като златарят Ах Кю беше пришил към тях оловни тежести, госпожа Уелс нямаше как да разбере от пръв поглед — и от първо пипане, — че първоначалното съкровище е било заменено с метал без никаква стойност. Клинч вече се беше заблудил по този начин. Може би именно с това погрешно убеждение вдовицата беше изплатила днес следобед дълга на Анна.

От друга страна, ако Анна знаеше, че петте рокли са принадлежали на Лидия Уелс, то навярно от самото начало е била в течение за скритото в тях съкровище, за изнудването на Лодърбак и принудителното прехвърляне на „На добър час“ преди десет месеца. В такъв случай убийството на нероденото ѝ дете навярно беше свързано с настоящата загадка, тъй като никой от присъстващите не можеше да хвърли светлина върху отношенията на Анна с Франсис Карвър, нито пък върху дружбата ѝ с Лидия Уелс.

Муди прокара разсеяно пръст по ръба на чашата. Не, не можеше да приеме, че става дума само за случайно натрупване на обстоятелства. Какво беше казал преди няколко часа Балфор? „Такава поредица от съвпадения не може да бъде случайна“? А какво е съвпадението, помисли си Муди, ако не застинал миг от низ събития, за което тепърва трябва да се намери обяснение?

— Поне това е нашето участие — добави Балфор едва ли не извинително. — Не е кой знае какъв отговор, господин Муди, но поне сега имате представа какво ни е събрало тук, каква е причината, както казах, за сбирката ни.

— Доста по-дълъг отговор, отколкото е очаквал, обзалагам се — обади се Дик Манъринг.

— Истината винаги надхвърля очакванията ни — отбеляза превозвачът.

Муди плъзна поглед по лицата около себе си. Не можеше да определи като виновен никого от присъстващите, но и никой от тях не беше в пълния смисъл на думата невинен. Как ли беше редно да ги нарече? Съзаклятници? Съучастници? Случайно въвлечени странични наблюдатели? Той се намръщи. Не можеше да намери точната дума. Причард беше използвал „заговор“, но тя не беше напълно приложима, тъй като те се бяха озовали забъркани в тази мистерия неволно и бяха свързани със събитията по съвсем различен начин. Не, истинските герои на този разказ, истинските заговорници бяха мъжете и жените, които тази вечер не бяха тук и пазеха ревниво тайните си!

Муди насочи мислите си към отсъстващите.

Франсис Карвър, както многократно беше заявено днес вечерта, определено имаше за какво да отговаря. Поне от разказа на Лодърбак излизаше, че Карвър е изпечен мошеник и изнудвач, освен това беше посетил Кросби Уелс в деня на смъртта му и може би дори саможивецът беше умрял пред очите му. Мрачната слава на капитана не биваше да се забравя, но и не биваше да ѝ се вярва много, нямаше как Карвър да стои зад всичко и той със сигурност не беше в състояние да измисли толкова сложен план, че едновременно да обвърже дванайсет души.

След него се нареждаше Лидия Уелс, предполагаемата съпруга и на Уелс, и на Карвър, бивша любовница на Алистър Лодърбак, а сега, както беше доверила на Гаскоан, тайна годеница на неизвестен мъж. Подобно на капитана, госпожа Уелс беше показала, че е способна на безскрупулно изнудване и опашати лъжи. Освен това вече беше действала веднъж заедно с Карвър. Съдът щеше да реши доколко са основателни претенциите ѝ за имуществото на Кросби Уелс, но дори и тя да докажеше правотата си, начинът, по който беше предявила иска, в най-добрия случай беше в разрез с добрия тон, а в най-лошия говореше за вкоравяло безсърдечие. Муди изпитваше по-голямо недоверие към вдовицата, отколкото към Франсис Карвър, колкото и нелепо да беше това, тъй като всъщност нито я познаваше, нито я беше виждал, само беше чувал откъслечни и дори противоречащи си истории за нея.

Той се прехвърли към другата двойка, Анна Уедърел и Емъри Стейнс, които са били заедно вечерта на четиринайсети януари, преди уличницата да изгуби съзнание и Емъри да изчезне. Какво се беше случило онази нощ и каква роля бяха изиграли те съзнателно или не в смъртта на Кросби Уелс? Макар на пръв поглед да изглеждаше, че Емъри Стейнс е късметлията, а Анна — кутсузът, уличницата беше оцеляла след сблъсъка със смъртта, а Стейнс навярно беше на оня свят. Муди долавяше, че всеки от присъстващите ужасно завижда на Стейнс и ужасно ревнува Анна. Никой от тях нямаше неговия късмет като златотърсач, а Анна, нали беше лагерната уличница, бе обща собственост и всички си я деляха.

Оставаха политикът и тъмничарят. Муди ги обедини в една група. Подобно на противника си Джордж Шепард, Алистър Лодърбак беше представителна фигура, човек, закрилян от пълния размер на последствията на своите действия, тъй като прищевките му най-често се изпълняваха от други. Между двамата имаше още сходства. Лодърбак скоро щеше да се кандидатира за място в парламента от Уестланд, а тъмничарят щеше да започне строителството на затвора и приюта на Гледка. Политикът беше имал връзка с Лидия Уелс, негова бивша любовница, а Шепард беше имал връзка с Франсис Карвър, негов бивш затворник в каторгата в Сидни.

В ума си Муди беше подредил тези външни фигури в три двойки: вдовицата и изнудвана, политика и тъмничаря, златотърсача и уличницата. Подредбата му допадна, той намираше утеха в повтарящите се модели. За миг лениво се зачуди каква ли роля играе той самият в това кълбо от връзки и взаимоотношения, което тепърва трябваше да бъде разплетено. Дали си имаше съответствие? Може би Кросби Уелс? Дали другият от неговата двойка не беше мъртвец? Изведнъж Муди си припомни привидението от „На добър час“ и неволно потрепери.

— Давам пени за мислите ви — обади се Харалд Нилсен и Муди осъзна, че от доста време го чакат да заговори.

Дванайсетимата в пушалнята се взираха в него с изпълнено с надежда очакване, като в зависимост от нрава на съответния човек това чувство или се показваше видимо, или беше старателно прикрито. Значи на мен ми се пада задачата да разплета кълбото, помисли си Муди. Детективът — ето каква беше неговата роля.

— Не го пришпорвайте — подхвърли Харалд Нилсен към останалите, макар че самият той беше призовал госта да проговори. — Оставете го да помисли на спокойствие.

Муди обаче беше изгубил дар слово, не знаеше какво да каже.

Причард се приведе и докосна с дългия си пръст подлакътника на креслото му.

— Споменахте, че сте открили нещо в трюма на „На добър час“, господин Муди, което ви е накарало да се съмнявате в почтеността на капитана. За какво става дума?

— Да не е изчезналият сандък? — попита Балфор.

— Или товар опиум? — предположи Манъринг. — Опиум ли е?

— Не го пришпорвайте — призова отново Нилсен. — Когато е готов, ще ни каже.

Уолтър Муди беше влязъл в пушалнята, твърдо решен да не разкрива пред никого случилото се по време на пътуването си от Дънидин. Той едва намираше сили да признае пред самия себе си на какво е станал свидетел и не смяташе, че е способен да го предаде така, че някой друг да улови същността му. Сега обаче си даваше сметка, че преживяното от него може да предложи някакво обяснение на поне една от загадките в разказа, който току-що беше изслушал.

— Господа — поде той, — тази вечер ми оказахте честта да ми се доверите и аз ви благодаря, че споделихте историята си. В замяна ще ви предложа своята. Струва ми се, че в някои отношения тя ще ви заинтригува, но се боя, че навярно само ще замени въпросите, които си задавате сега, с други.

— Да, да — закима Балфор, — заповядайте, господин Муди, сцената е ваша.

Муди покорно се изправи и обърна гръб към камината, веднага обаче се почувства нелепо и съжали, че не е останал в креслото. Сключи ръце на кръста си и се поклати няколко пъти напред-назад, преди да заговори.

— Още в началото бих искал да ви уведомя, че имам новини за Емъри Стейнс.

— Добри или лоши? — обади се Манъринг. — Жив ли е? Видели ли сте го?

Всеки път, щом магнатът си отвореше устата, Гаскоан правеше кисела физиономия, той не беше простил грубото му държание днес следобед и скоро нямаше да го направи. Французинът не търпеше да бъде унижаван и неприязънта го държеше дълго. При това прекъсване той шумно издиша през зъби, за да покаже неодобрението си.

— Не мога да ви отговоря категорично — отвърна Муди. — Длъжен съм да ви предупредя, господин Манъринг, а и това се отнася за всички останали, че в разказа ми има неща, които, как да се изразя, не се поддават на разумно обяснение. Надявам се да ми простите, че досега не разкрих всички подробности от пътуването си, признавам, че самият аз не съм сигурен как да тълкувам случилото се.

В стаята се възцари гробна тишина.

— Навярно си спомняте — продължи той, — че пътуването ми от Дънидин до тук беше предприето под натиска на обстоятелствата и че билетът, който в бързината бях купил, не ми осигуряваше койка, а само тясно кътче в трюма. Там беше тъмно като в рог, вонеше нетърпимо и не беше годно за обитаване. Когато бурята ни връхлетя, господа, аз бях на палубата, където прекарах почти цялото пътуване. В началото бурята не изглеждаше толкова застрашително, просто времето се развали, излезе силен вятър и заваля дъжд. Но с нарастването на мощта ѝ растеше и тревогата в мен. Бяха ме предупредили, че моретата край Западното крайбрежие са непредсказуеми и че при всеки курс към находищата Смъртта и нейният верен спътник Ужасът играят на зарове за съдбата на невинните пасажери. В сърцето ми се всели страх. Куфарът ми беше при мен. Исках да го върна долу, тъй че ако вълните ме отнесат, поне документите ми да оцелеят и да бъда погребан с истинското си име. На моряците се бях представил с чужда самоличност, както си спомняте, бях им показал документите на друг. Мисълта да бъда погребан под чуждо име…

— Кошмар! — вметна Клинч.

Муди кимна.

— Да, виждам, че вие ме разбирате. Но да се върна към разказа си. Като се олюлявах по палубата, прегърнал куфара с една ръка, дълго се мъчих да отворя люка на кърмата: вятърът фучеше неистово, вълните подмятаха кораба насам-натам. Ала в крайна сметка успях да открехна вратата и хвърлих куфара вътре, само че не уцелих добре пролуката. Закопчалката се удари в някакъв ръб, капакът се отвори и всичко се разпиля. Вещите ми се разпръснаха в трюма и нямаше какво друго да сторя, освен да се спусна по стълбичката да ги събера. Слизането ми отне доста време. Вътре беше тъмно, но при всяко поклащане лъчът светлина, който влизаше през отворения люк, се плъзваше из трюма като търсещ поглед. Миризмата беше нетърпима. Палетите напрягаха въжетата и веригите, с които бяха застопорени, а скърцането и дрънченето от тях сякаш идваха направо от ада. В повечето клетки имаше кози, по-малко бяха тези с гъски. Горките животни блееха, крякаха и изразяваха уплахата си по всевъзможни начини. Захванах се да събирам вещите си колкото се може по-бързо, тъй като не исках да се задържам долу по-дълго от необходимото. В цялата какофония обаче долових и друг, необичаен звук. От един сандък наблизо се чуваше приглушено ожесточено почукване, което за миг се извиси над царящата олелия.

Балфор беше приковал погледа си в него.

— Звучеше — продължи Муди, — все едно вътре има затворен човек и той с ръце и крака удря по капака. Извиках: „Ехо!“, приближих се със залитане — корабът се люшкаше ужасно — и чух как някой крещи отвътре: „Магдалина! Магдалина! Магдалина!“. Вече бях сигурен, че вътре има човек, че не е плъх или друго животно. Без да губя време, се заех да отварям сандъка, напрегнах мишци и успях да откова капака. Струва ми се, че трябва да е било към два следобед, четири-пет часа преди да пристигнем в Хокитика.

— Магдалина — обади се Манъринг. — Това е Анна.

Гаскоан смръщи ядосано вежди.

Муди се обърна към магната.

— Прощавайте, но не ви разбирам. Да не би Магдалина да е средното име на госпожица Уедърел?

— Не, просто така им викат на уличниците — обясни Манъринг.

Муди поклати глава, явно още не му беше ясно.

— Както всяко куче е Шаро, а всяка крава е Детелинка.

— А, да, разбирам — кимна Муди и си помисли, че магнатът е могъл да избере по-щадящи примери, след като самият той печели от занаята на момичетата.

— Навярно — рече замислено Бенямин Льовентал — можем да допуснем със съответното съмнение, разбира се, че мъжът вътре е бил Емъри Стейнс.

— Той беше хлътнал здравата по Анна, това е сигурно — съгласи се Манъринг.

— Стейнс изчезна в деня, в който Карвър вдигна платна! — обади се Балфор развълнувано. — Същия ден, в който изчезна моят сандък! Разбира се, това е! Стейнс се е озовал в сандъка, Карвър го е натоварил и е отплавал!

— За какво му е било да го прави? — попита Причард.

— Случайно да сте погледнали залепеното отгоре листче? Товарителницата?

— Не, не съм — отвърна рязко Муди.

Не беше довършил разказа си, а не обичаше да го прекъсват по средата. Само че внимателната му публика отново, за пореден път тази вечер, се беше разпаднала в шумна тълпа, в която всеки държеше да изрази изненада и да изкаже предположенията си.

— Емъри Стейнс на кораба на Карвър! — възкликна Манъринг. — Въпросът е дали сам се е качил, това е едната възможност, дали не се е озовал случайно на борда, това е втората, или Карвър го е заловил и го е затворил в сандъка умишлено, това е третата.

Нилсен поклати глава.

— Не го ли чу какво каза, капакът е бил закован! Как ще заковеш капака отвътре!

— Не сандък, а ковчег! Как да диша човек вътре?

— Има цепнатини между дъските, пролуки…

— Не са достатъчно широки, за да влиза въздух!

— Том, твоят сандък. Достатъчно голям ли е да побере човек?

— Колко голям е сандъкът всъщност?

— Не забравяйте, че Карвър и Стейнс са съдружници!

— Долу-горе колкото талига. Виждал си ги натрупани по пристана. Спокойно мога да легна вътре.

— Съдружници в изчерпана мина!

— Странното е обаче, че той е вътре в сандъка на връщане от Дънидин. Нали? Това подсказва, че Карвър по-скоро не е знаел за присъствието му на борда.

— Да оставим господин Муди да довърши.

— Това се вика отношение към съдружник: да го затвориш в сандък!

В шумната препирня не се бяха включили единствено двамата китайци Кю Лон и Сук Яншън — те стояха с изправени гърбове и гледаха сериозно, така бяха прекарали цялата вечер. Муди улови погледа на Ах Сук и макар че изражението на китаеца не се промени, на Муди му се стори, че долавя известно състрадание, все едно китаецът искаше да му покаже, че чудесно разбира клокочещото в него раздразнение.

Поради липсата на общ език Ах Сук не беше успял да разкаже цялата история на взаимоотношенията си с Франсис Карвър пред събралите се днес вечерта в „Короната“ и в резултат на това говорещите английски още тънеха в неведение за подробностите, като се изключеше фактът, че Карвър е извършил убийство и Ах Сук се е заклел да му отмъсти. Впил светлия си взор в тъмните очи на китаеца, Муди се зачуди какво точно е свързвало двамата. Ах Сук беше споделил само, че е познавал Карвър като малък, нищо повече. Доколкото можеше да се прецени по външния вид, Ах Сук беше някъде към четирийсет и пет годишен, което означаваше, че е роден в началото на двайсетте, следователно се беше сблъскал с капитана по време на опиумните войни.

— Господин Муди — провикна се Кауъл Девлин. — Да отправим въпроса към вас. Вие смятате ли, че мъжът в сандъка е бил Емъри Стейнс?

Веднага се възцари тишина.

— Не съм виждал господин Стейнс и не бих могъл да го позная — отвърна сковано Муди, — но да, бих казал, че вътре беше той.

Причард засмята наум.

— Ако Стейнс е бил в сандъка, откакто Карвър замина за Дънидин — рече той, — това прави тринайсет дни без вода и чист въздух.

— Фатално число — измърмори някой и Муди изведнъж си даде сметка, че тринайсет на брой са и събралите се в пушалнята мъже и самият той е тринайсетият.

— Възможно ли е подобно нещо? Тринайсет дни? — попита Гаскоан.

— Без вода? Едва ли. — Причард поглади брадичка. — А без въздух, и дума да не става.

— Може да не е бил вътре през цялото време, откакто са потеглили от Хокитика — изтъкна Балфор. — Може да е бил сложен в сандъка в Дънидин, било то по собствена воля или насила…

— Все още не съм довършил разказа си — отбеляза недоволно Муди.

— Да, точно така! — извика Манъринг. — Не е свършил! Замълчете!

Предположенията секнаха. Муди се поклати отново на токове и след миг поднови разказа си.

— Щом се убедих, че вътре в сандъка има не друго, а жив човек, аз му помогнах да излезе, което не беше лесно, тъй като той беше много слаб и едва дишаше. Явно беше изразходвал всичката си сила да тропа по капака. Посегнах да разкопчая яката му — той носеше широка вратовръзка — и в мига, в който го докоснах, на гърдите му изби кръв.

— Порязали сте го някак? — предположи Нилсен.

Този път Муди не отговори, затвори очи и продължи, сякаш беше изпаднал в транс.

— Кръвта шурна, все едно я изтласкваше помпа, и мъжът вдигна ръце към гърдите си, за да я спре, през цялото време стенеше: „Магдалина! Магдалина!“. Бях застинал от ужас, господа. Бях загубил ума и дума. Толкова кръв…

— Одраскал се е на пирон от сандъка ли? — обади се настойчиво Нилсен.

— Кръвта бликаше отвътре — рече Муди и отвори очи. — Със сигурност не беше повърхностна рана, господине. Не бих могъл да го одраскам с нищо освен с нокът може би, а ноктите ми, както виждате, са изрязани ниско. И пак повтарям, кръвта шурна, след като го извадих от сандъка и гой застана прав. Помислих си, че вратовръзката може да е била закрепена с игла, само че игла нямаше.

Причард се намръщи.

— В такъв случай раната е била нанесена преди това — каза той. — Преди да отворите сандъка. Може да се е порязал, преди да се появите.

— Възможно е — отвърна неубедено Муди. — Боя се, че моето тълкувание на случилото се не е толкова…

— Какво?

— Ами — той се съвзе, — ще го кажа така. Раната не изглеждаше… естествена.

— Не е изглеждала естествена ли? — повтори Манъринг.

Муди имаше смутен вид. Вярваше в аналитичните способности на разума, вярваше в логиката със същата спокойна непоклатимост, с която вярваше в умението си да прави логични изводи. За него истината можеше да бъде съвършена, а съвършената истина винаги беше напълно красива и изцяло чиста. Вече споменахме, че Муди не беше религиозен и затова не търсеше истината в тайнственото, в неизразимото и необяснимото, в мъглите, които забулваха научното възприятие на човек тъй, както сега облакът навън скриваше небето над Хокитика.

— Съзнавам, че звучи странно — рече той, — ала не съм съвсем сигурен, че мъжът в сандъка беше жив. В трюма беше тъмно и сенките… — Замълча, после добави дрезгаво: — Не съм сигурен дали изобщо беше човек.

— А какво? — обади се Балфор. — Какво, ако не човек?

— Привидение — отвърна Муди. — Призрак. Или дух. Да, звучи глупаво, нали? Може би Лидия Уелс ще го опише по-добре от мен.

За миг се възцари тишина.

— А после какво стана, господин Муди? — попита Фрост.

Муди се обърна към банкера.

— Следващата ми постъпка, боя се, беше постъпка на страхливец. Обърнах се, грабнах куфара си и се закатерих по стълбата. Оставих мъжа да кърви…

— А случайно да сте обърнали внимание на товарителницата върху сандъка? — попита отново Балфор, но не получи отговор.

— И повече не сте го видели? — обади се Льовентал.

— Да — отвърна тежко Муди, — Повече не слязох в трюма и когато пристигнахме в Хокитика, една лодка дойде да превози пътниците до брега. Ако наистина е било човек, ако е бил Емъри Стейнс, той все още е на борда на „На добър час“… При Франсис Карвър. И двамата са в морето, оттатък устието на реката и чакат прилива, за да влязат в пристанището. Но може и да съм си го въобразил. Мъжа, кръвта, всичко. Никога преди не съм страдал от халюцинации, само че… Както виждате, не съм сигурен. Ала тогава бях сигурен, че съм видял призрак.

— Може и да е така — рече Девлин.

— Може. Ако доказателствата са категорични, ще приема това обяснение за истина. Колкото и да е невероятно.

— Призрак или не, като че ли най-сетне стигаме до някакъв вариант за действие — вметна Льовентал, който изглеждаше много уморен. — Утре сутрин, когато господин Муди отиде на вълнолома да си прибере багажа…

В този миг вратата на пушалнята се отвори рязко и се удари в стената с такава сила, че мъжете вътре уплашено подскочиха и се обърнаха като един. На прага, задъхано и притиснало ръка към корема си, стоеше момчето на Манъринг.

— Светлините… — извика то.

— Какво? — Манъринг се надигна от креслото. — Какви светлини? Какво става?

— Светлините на пристана — отвърна момчето, продължаваше да се държи за корема, явно не можеше да си поеме дъх.

— Говори!

— Не мога…

Хлапето се закашля.

— Къде си тичал? — развика се магнатът. — Казах ти да стоиш отпред на вратата! Да не мърдаш оттам, по дяволите! Не ти плащам да обикаляш наоколо!

— „На добър час“… — промълви момчето.

Изведнъж в стаята се възцари тишина.

— „На добър час“? — ококори се Манъринг. — Какво? Говори, глупако!

— Навигационните светлини угаснаха от вятъра. И приливът…

— Какво стана?

— „На добър час“ се удари в плитчините. Заседна върху пясъчната коса и легна на една страна, няма и десет минути. — Момчето си пое дъх пресекливо. — Гротмачтата се счупи и корабът се завъртя. През люковете нахлу вода. „На добър час“ потъна. Потъна. На дъното.