Светилата

Меркурий във Водолей

Сутринта на двайсети март Уолтър Муди стана по тъмно, позвъни да донесат топла вода и се изми пред прозореца, загледан как тъмносиньото небе над покривите избледнява до сиво и после бързо до лазурно, а когато на изток се обагри в цвета на пресен жълтък, той вече се беше облякъл и слезе да поръча обичайната си закуска от препечен хляб с масло и твърдо сварени яйца. На път към трапезарията спря и долепи ухо до една заключена врата отстрани на стълбището. Ослуша се внимателно и долови хрипливо спокойно дишане, обитателят на стаята още спеше.

Трапезарията на „Короната“ беше празна, като се изключи готвачът, който сподави прозявка, докато оставяше подноса с чая, а после и още една, когато донесе новия брой на „Уест Коуст Таймс“, чиито страници бяха влажни от студената нощ. Докато се хранеше, Муди прегледа вестника. Първата страница беше пълна с обичайните обявления. Банките се съревноваваха с предлаганите лихви и всяка обещаваше „най-добрата цена“ при покупка на злато. Съдържателите хвалеха предимствата на заведенията си. Собствениците на железарии и бакалии изброяваха подробно стоките си, а в рубриката с новини от пристанището се посочваха заминалите и пристигналите. Втората страница беше заета от дълъг и доста хаплив отзив за последното представление в „Уелският принц“ („толкова ниско качество, че не подлежи на критика, тъй като е под нивото ѝ“) и от няколко клюкарски кореспонденции от лагерите на север. След като довърши второто яйце, Муди отгърна на личните обявления и погледът му беше привлечен от две познати имена. Церемонията щяла да бъде скромна. Датата все още не била уточнена. Нямало да има меден месец. Поздравителните картички можело да бъдат изпращани до младоженеца в „Палас“.

Муди сгъна намръщено вестника, обърса устни и стана, но преди да излезе, се качи обратно в стаята да си вземе шапката и палтото, като размишляваше не толкова за годежа и обявяването му, колкото за посочения адрес.

Знаеше много добре, че Франсис Карвър вече не е в „Палас“. Стаята му в „Палас“ си стоеше непокътната, рединготът му висеше в дрешника, пътният сандък и досега беше до леглото, завивките бяха разхвърляни. Сутрин капитанът закусваше там, а вечер пиеше уиски в салона. Продължаваше да плаща наема на собственика, който, доколкото Муди можеше да прецени, изобщо не подозираше, че най-прочутият му гост хвърля по две лири седмично за стая, в която не стъпва. Малцина знаеха за преместването на Карвър и ако не беше случайното съвпадение, Муди също нямаше да разбере, че от сеанса на вдовицата насам капитанът спи в „Короната“, в малка стая до кухнята, от която се виждаше издълбаният от коловози път за Кънери.

Към седем и половина Муди вече крачеше на изток покрай Гибсъновия вълнолом, облечен в тютюнев панталон от молескин, кожени ботуши, сива шевиотена риза и тъмно вълнено палто и със сива мека шапка на главата. Ходеше с тези дрехи шест дни в седмицата и това предизвикваше присмеха на Гаскоан, няколко пъти попитал защо е забравил червения пиратски пояс, който тъй би отивал на „костюма“ му.

Муди беше взел находище близо до Хокитика, тъй че и занапред да нощува в „Короната“. Това се отразяваше зле на седмичните му приходи, но той го предпочиташе пред спането в палатка под открито небе, беше пробвал веднъж и установи, че изобщо не е удобно. Пътят от Хокитика до находището беше час и двайсет минути и преди часовникът да удари девет, Муди беше край потока, пълнеше ведрата с вода и като си подсвиркваше, загребваше с лопата пясък и го хвърляше в коритото.

В интерес на истината още не беше усвоил нужните умения, надяваше се да попадне на цели късчета самородно злато и много-много не разчиташе на промиването за златна прах. Твърде често се случваше златните люспици да пропаднат през мрежата на коритото и водата да ги отнесе, понякога Муди не намираше на дъното нито една прашинка. Това, което изкарваше, му стигаше колкото да свързва двата края, с други думи, седмичният му приход се равняваше в общи линии на направените разходи, ала той си даваше сметка, че не може да продължава дълго така. Знаеше, че трябва да послуша съвета, който му даваха всички, и да си намери другар или да се присъедини към някоя група. Работеха ли двама, шансът да забогатеят се удвояваше, а още повече нарастваше в групи от по петима, седмина или деветима. Само че го възпираше гордостта му. Упорстваше сам и през цялото време пред очите му плуваха късчетата самородно злато, които щяха да осигурят бъдещето му. Сънищата му нощем сияеха, на най-невероятни места Муди зърваше проблясъци и често се налагаше да премигва и да затваря очи, за да прогони примамливите видения.

След като прекоси поточето, което минаваше по северния край на неговия участък, Муди изненадано видя в шубраците блед силует на палатка, а пред нея угаснал огън. Той спря. Златотърсачите обикновено прекарваха почивните дни в града и се връщаха на работа чак в понеделник по обед. Защо този не беше с другарите си? И какво правеше на чуждо находище?

— Хей! — извика Муди, за да разбуди обитателя на палатката. — Ей!

Разнесе се сумтене, човекът вътре се размърда.

— Съжалява — обади се глас, — много съжалява.

През отвора надникна сънено лице с издължени очи.

— Нищо лошо не прави — продължи китаецът. — Извинете.

— Господин Сук?

Ах Сук присви очи.

— Аз съм Уолтър Муди — рече Муди, като долепи длан към гърдите си. — Помните ли ме?

— Да, да.

Ах Сук разтърка очи.

— Радвам се — отвърна младият мъж. — Това е моят участък, от тук до жълтите колчета ей там.

— Извинете. Нищо лошо не прави.

— Да, разбира се, няма за какво да се извинявате. Радвам се, че ви виждам, господин Сук. Изчезването ви разтревожи много хора. Включително и мен. Радвам се да ви видя, много се радвам, изобщо не ви се сърдя. Бояхме се, че ви се е случило нещо.

— Нищо лошо не прави — повтори китаецът. — Нищо лошо. Само палатка.

Той се скри обратно вътре.

— Да, виждам, че не сте сторили нищо лошо — продължи Муди.

— Не се тревожете, господин Сук, изобщо не ме притеснява, че сте преспали тук. Изобщо.

Ах Сук изпълзя от палатката, като навличаше дрехите си.

— Аз отива — рече той и разпери пръсти. — Пет минути.

— Спокойно. Може да спите тук, ако желаете, не ми пречите.

— Само тази нощ било.

— Добре, но ако искате да опънете палатката си тук и довечера, нямам нищо против.

Муди говореше със смесица от насилена бодрост и тромаво снизхождение, все едно общуваше с непознато дете.

— Довечера не — отвърна Ах Сук и се захвана да разглобява палатката.

Издърпа още влажното от росата платнище от въжетата, на които беше опънато, и отдолу се показа отъпканото парче земя, на което беше спал: смачкано вълнено одеяло, запазило очертанията на тялото му, пълна с пясък тенджера, кожена кесия, корито за промиване, плетена торбичка с чай, брашно и няколко спаружени картофа. Муди плъзна поглед по тази жалка сбирщина и сърцето му неволно трепна.

— Къде се изгубихте, господин Сук? — попита той. — Цял месец ви няма. Мина цял месец от сеанса и никой не знаеше къде сте.

— Търси злато — отговори Ах Сук, притиснал платнището към гърдите си, за да изглади ръбовете.

— Изчезнахте веднага след сеанса и си помислихме, че сте последвали горкия господин Стейнс!

Ах Сук изведнъж спря с платнището в ръце.

— Господин Стейнс се върна?

— Не, още го няма.

— А Франсис Карвър?

— Карвър е още в Хокитика.

Китаецът кимна.

— В „Палас“.

— Не, всъщност не е там — рече Муди, доволен, че му се предоставя възможност да сподели информацията, която беше научил по стечение на обстоятелствата. — Спи в „Короната“. Тайно. Без никой да знае. Все още се прави, че е отседнал в „Палас“, и продължава да си плаща наема там, но спи в „Короната“. Пристига след полунощ и излиза рано-рано. Разбрах го случайно, тъй като стаята ми се пада над неговата.

Ах Сук се взираше в него напрегнато.

— Къде?

— Кое? Стаята на Карвър или моята?

— На Карвър.

— Долу на първия етаж, до кухнята. Гледа на изток. Съвсем близо до пушалнята, където ви видях за първи път.

— Малка стая.

— Много малка — съгласи се Муди, — но гледа към пътя за Кънери. Явно Карвър е нащрек. Чака ви.

Уолтър Муди не знаеше какви точно са били взаимоотношенията на Ах Сук и Франсис Карвър, тъй като на срещата в „Короната“ китаецът не беше получил възможност да се изкаже и оттогава не се беше мяркал в града, като се изключи появата му преди месец в „Скитническа слука“. На младия мъж му се искаше да узнае цялата история, но въпреки старателните си издирвания и подпитвания — беше станал истински майстор в дискретното насочване на разговора към парливи теми — не беше научил нищо повече от това, което беше чул в пушалнята на „Короната“, а именно, че става дума за опиум, убийство и закана за отмъщение. Ах Сук беше разказал миналото си единствено на Ах Кю, а той, за съжаление, не знаеше достатъчно английски, за да го сподели с някого.

— Всяка нощ в „Короната“? — попита Ах Сук. — И довечера?

— Да, и довечера ще е там. Но късно, след като се стъмни.

— Не в „Палас“.

— Не, не в „Палас“. Премести се, както вече казах.

— Добре — кимна мрачно Ах Сук. — Разбира.

Той посегна да развърже въжето от един клон.

— А кого е убил? — попита Муди.

— Мой баща.

— Баща ви… — Той замълча, но не успя да се сдържи за дълго и продължи с въпросите. — А как го е убил? Простете, че питам, но какво точно е станало?

— Било отдавна. Преди войната.

— Опиумната война?

— Да.

Ах Сук не добави нищо повече, залови се да намотава въжето около лакътя си.

— И какво точно е станало? — настоя Муди.

— Облага — обясни равнодушно с една дума Ах Сук.

— Каква облага?

Очевидно въпросът му се стори глупав на китаеца, Муди го забеляза и побърза да зададе друг.

— А баща ви и той ли се занимаваше с опиум като вас?

Ах Сук не отговори. Извади намотаното въже, уви го на осморка и го прибра във вързопа. След това клекна на пети, изгледа младия мъж студено, приведе се и се изплю многозначително в прахта.

Муди се дръпна.

— Простете — измърмори той. — Не биваше да любопитствам.

Уолтър Муди не беше споделил с никого, че Кросби Уелс е незаконороден брат на политика Лодърбак. Беше решил, че не е редно да разтръбява на всеослушание чужда тайна. Зад мълчанието му се криеше силно чувство, което обаче той не можеше да изрази ясно с думи. Никой не биваше да бъде държан отговорен за действията на своите близки. Не беше правилно да се разкрива личната кореспонденция без съгласието на засегнатите лица. Най-малкото Муди не желаеше той да е човекът, който ще го направи. Но дори и взети в своята съвкупност, тези причини не представляваха цялата истина, а именно, че през изминалия месец Муди често се е сравнявал с двамата мъже и чувстваше известно родство с тях, макар и в различни отношения: с копелето заради отчаянието му, с политика — заради неговата гордост. Това двояко сравняване беше станало обичайно занимание в ежедневието му, докато той стоеше в студената вода и разклащаше коритото, пълно с бучки пръст, пясък и камъни.

Ах Сук напъха и последните си вещи във вързопа и накрая седна върху него, за да завърже обувките си.

Муди вече не можеше да се сдържа.

— Ако убиете Карвър, ще ви обесят! Ще ви обесят! Ще ви вземат живота, господин Сук, ако вие вземете неговия, каквото и да се е случило преди това.

— Да — отвърна китаецът, — разбира.

— Няма да можете да се защитите в съда.

— Да — съгласи се Ах Сук.

Тази възможност като че ли изобщо не го притесняваше. Той клекна пред огъня, взе една клечка и разрови влажната пръст, с която снощи беше засипал жарта. Пепелта отдолу беше още топла, въгленчетата се чернееха като съсиреци.

— Как възнамерявате да го направите? — попита Муди. — Ще го застреляте?

— Да.

— Кога?

— Довечера. В „Короната“.

Ах Сук като че ли търсеше нещо под пепелта. Клечката удари в твърд предмет. Той я подпъхна под него и със замах го изкара в тревата: малка тенекиена кутия от чай, почерняла от саждите. Очевидно още беше гореща, тъй като китаецът издърпа ръкава си и я хвана с него.

— Покажете ми оръжието си — нареди Муди.

Ах Сук вдигна глава.

— Хайде, покажете ми оръжието си! — извика възбудено младият мъж. — Има пистолети и пистолети, господин Сук, човек трябва да познава барута си, както казваше баща ми.

Той рядко цитираше баща си пред чужди хора, обичайните изрази на Ейдриън Муди не бяха подходящи за възпитаното общество, а и като цяло синът не обичаше да си спомня за него.

— Купи пистолет — рече Ах Сук.

— Добре. Дайте да го видя.

— Още не.

— Още не сте го купили?

— Днес.

Ах Сук отвори кутията и изсипа златен прашец в шепата си. Навярно беше заровил златото под огъня като предпазна мярка, ако през нощта го нападнат крадци.

— И какъв пистолет възнамерявате да купите?

— От Тайгрийн.

Със свободната ръка Ах Сук посегна към кесията си.

— От кой производител? Коя марка?

— Тайгрийн — повтори китаецът и с една ръка развърза кесията, за да прехвърли златото в нея.

— Добре, разбрах от кого. Но какъв пистолет искате? Изобщо разбирате ли нещо от оръжия?

— Да убие Франсис Карвър.

— Тайгрийн няма да ви свърши работа — поклати глава Муди. — Там може да намерите ловджийска пушка или карабина, но не и пистолет. На вас ви трябва боен пистолет. Не всеки куршум може да убие човек, а вие не искате само да го раните, нали? За бога, господин Сук! Пистолетът не е само парче желязо, също както конят не е… — Той замълча, не му идваше наум как да завърши сравнението си. — Не е превозно средство.

Ах Сук не отговори. Беше избрал железарията на Тайгрийн по две причини: първо, защото магазинът беше разположен до „Палас“ и второ, защото собственикът се държеше добре с китайците. Първото обстоятелство вече не беше от значение, разбира се, но второто все още беше важно, Ах Сук възнамеряваше да помоли господин Тайгрийн да зареди пистолета, така че да свърши работата още същия ден. Досега не беше стрелял с пистолет, но познаваше основните принципи на огнестрелните оръжия и подозираше, че не е необходимо човек да се упражнява много, за да овладее това умение.

— Идете в оръжейната на „Лагерна“ — рече Муди. — Точно до Немската гостилница. Сградата с острия покрив. Още не са окачили табелата, но собственици са Брънтън, Соломон и Барнс, би трябвало да е отворено. Като влезете вътре, поискайте револвер кър. Не им позволявайте да ви пробутат друго, това е английски боен револвер, много добър, точно за вашата задача. Цената му е пет лири. Ако поискат повече, значи се опитват да ви преметнат.

— Пет лири? — Ах Сук сведе поглед към златото в кесията си. Не беше подозирал, че може да се сдобие с оръжие на толкова ниска цена! Бяха му казали двойно по-голяма сума. Повтори указанията, за да ги запомни: — Револвер кър, на „Лагерна“. Благодаря, господин Муди.

— А какво ще правите после? След като убиете Карвър? Ще се предадете? Ще се опитате да избягате?

Муди сам не можеше да си обясни защо е толкова развълнуван.

Китаецът поклати глава. Завърза кесията и я уви в парче плат. Стана, метна вързопа на рамо и прибра грижливо кесията в джоба си.

— Този участък — той направи полукръг с ръка — само кал. Много малко злато.

Младият мъж кимна.

— Да, знам.

— Няма богатство.

— Да, няма богатство. Не е нужно да ми го казвате, господин Сук, знам го.

Ах Сук го погледна.

— Идете на север. Черни пясъци. Много късмет на север. Тук няма злато. Твърде близо до града.

— Да, в Чарлстън човек може да забогатее.

Ах Сук кимна и повтори:

— Черни пясъци.

Пристъпи към него и му поднесе с две ръце почернялата от сажди кутия. Муди изненадано я пое. Китаецът не я пусна веднага, поклони се ниско над нея и в отговор Муди също се поклони.

— Дзъ ней ху въ — рече Ах Сук.

Той не преведе думите си и младият мъж не го помоли да го направи, само мълчаливо го изпрати с поглед, стиснал кутията в ръката си.

Слънце в риби

Зърнатото във Водолей — това, което е било провидяно, предсказано, предречено, в което си повярвал и си се усъмнил — се проявява в Риби. Самотните видения, които едва преди месец са принадлежали единствено на мечтателя, сега придобиват форма и същност. Сами сме се сътворили, пак сами ще станем своят край.

А след Риби? Изскачаме от утробата, кърваво раждане. Не гоним нищо, не можем да прескочим от края в началото. Овенът няма да приеме възможността за обща гледна точка, Телецът няма да отстъпи от субективното. Близнаците са крайно придирчиви. Ракът търси източник, Лъвът — цел, а Девата — структура, но тези начинания се извършват самотно. Едва във втората половина на зодиака ще започнем да проявяваме същността си: във Везни като представа, в Скорпион като качество, а в Стрелец — като глас. В Козирог ще придобием памет, във Водолей — зрение, и чак в Риби, последния, най-стария от зодиакалните знаци, ще се сдобием с нещо като личност, нещо цяло. Но двете риби на знака, тази огледална утроба на личността и себепознанието, са безкрайният кръг на захапалата опашката си змия на съзнанието — както волята на съдбата, така и съдбовна воля — и домът на самоунищожението е затвор, построен от затворници, задушен, без врати, зазидан отвътре.

Промените ни връхлитат необратимо, с неизбежността на часовниковите стрелки, които отмерват изтичащото време.

Лидия Уелс не беше организирала втори сеанс. Познаваше основното правило на шарлатаните, че с един и същи номер не бива да се излиза пред една и съща публика, но ако някой се позовеше на него и я обвинеше, че тя самата е шарлатанка, госпожа Уелс избухваше в смях. В отворено писмо до „Уест Коуст Таймс“ беше признала, че опитът ѝ да се свърже с духа на господин Стейнс е претърпял неуспех. За първи път я сполитал подобен провал и тази аномалия според нея сочела, че отвъдното не толкова не желаело, колкото не можело да осигури присъствието на господин Стейнс. От това следвало да се направи само един извод, а именно, че господин Стейнс не е мъртъв, и в края на писмото си госпожа Уелс изразяваше увереността, че все някога младият мъж ще се завърне.

Изявлението ѝ озадачи присъствалите на тайната среща в „Короната“ и доразмъти умовете им, но същевременно (обикновено такова беше въздействието от всички ходове на вдовицата) разпали интереса към нея и след публикуването на писмото в „Скитническа слука“ редовно беше стълпотворение. Заведението отваряше врати от седем до десет вечерта и предлагаше евтино бренди и беседи за душата. Гледането на карти се извършваше следобед само с лична уговорка, а Анна Уедърел, както и преди, не се появяваше в салона.

Излизаше от „Скитническа слука“ само да се поразтъпче и винаги беше придружавана от госпожа Уелс, която вярваше в неизмеримата полза от ежедневното движение и често повтаряше, че най-любимото ѝ нещо на този свят е да се разхожда. Хванати под ръка, сутрин двете изминаваха от край до край „Гуляйджийска“. Оглеждаха внимателно витрините, купуваха мляко и захар, когато тези стоки можеха да се намерят в бакалията, и поздравяваха жителите на Хокитика студено, даже с известно равнодушие.

Тази сутрин разходката им беше изтеглена по-рано от обичайното, тъй като в девет Лидия Уелс трябваше да се яви в съда. Беше призована по някакъв въпрос, свързан с имуществото на покойния ѝ съпруг Кросби Уелс, а формулировката на писмото подсказваше, че вдовицата може да се надява на добри новини. В девет без десет вратата на „Скитническа слука“ се отвори и Лидия Уелс — в тъмносиня рокля, над която искреше червената ѝ коса — пристъпи навън.

Кауъл Девлин гледаше как вдовицата излиза на улицата, загръщайки раменете си с шал, и се усмихва на минувачите, спрели да я позяпат. Изчака я да потъне в навалицата, а след това за всеки случай постоя още пет минути. После прекоси улицата, изкачи стъпалата на „Скитническа слука“, хвърли поглед през рамо към сградата на съда и почука на вратата. Към гърдите си притискаше опърпаната си Библия.

Вратата се отвори веднага.

— Госпожице Уедърел — той свали шапката си със свободната ръка, — позволете да се представя. Казвам се Кауъл Девлин, капеланът на затвора. В ръцете ми попадна документ, който навярно ще ви заинтригува. Надявам се да поговорим насаме, за да го обсъдим.

— Помня ви — отвърна Анна. — Бяхте там, когато се свестих.

— Да.

— И се молехте за мен.

— И оттогава не съм спирал да се моля за вас.

Тя вдигна изненадано вежди.

— Наистина ли?

— Пламенно — додаде капеланът.

— И какво искате?

Девлин повтори обясненията си.

— Какъв документ?

— Предпочитам да не го вадя тук. Може ли да вляза?

Анна се подвоуми.

— Госпожа Уелс я няма.

— Да, знам. Видях я да влиза в съда и побързах да дойда с мисълта, че ще можем да поговорим насаме. Признавам, че отдавна чаках подобна възможност. Може ли да вляза?

— Не бива да пускам посетители, когато я няма.

— При вас ме води един-единствен въпрос — отвърна спокойно Девлин, — освен това съм свещеник и е посред бял ден. Нима господарката ви би възразила срещу това?

Господарката ѝ със сигурност щеше да възрази не само срещу това, а и срещу много други работи, тъй като никога не допускаше изключения от правилата, които налагаше по свое усмотрение. Само че този път Анна реши да прояви безразсъдство и да рискува.

— Елате в кухнята — рече тя, — ще приготвя чай.

— Много сте мила, благодаря.

Девлин я последва до кухнята в дъното на къщата и там я изчака да напълни чайника и да го сложи на печката. Анна беше страшно отслабнала. Бузите ѝ бяха хлътнали, кожата ѝ беше восъчно бледа, изпитото ѝ тяло говореше за недохранване, крайниците ѝ трепереха от изтощение, все едно не беше хапвала от седмици. Капеланът набързо огледа помещението. На мивката бяха оставени да съхнат чиниите от закуската, от всички съдове имаше по два, включително и две керамични чашки за яйца, изрисувани с виещи се къпини. Освен ако Лидия Уелс не беше имала гост рано сутринта — което беше малко вероятно, — значи Анна поне беше закусила. На дъската за хляб лежеше половин самун, увит в ленена кърпа, подносът с маслото още не беше прибран.

— Желаете ли бисквити с чая?

— Много сте мила — рече отново Девлин и смутен от повторението на тази изтъркана фраза, забързано добави: — Изключително се радвам, госпожице Уедърел, че сте отхвърлили зависимостта си от китайския опиат.

— Госпожа Уелс не би го търпяла в дома си — отвърна Анна и прибра зад ухото си един кичур коса, който падаше върху лицето.

След това отиде да вземе кутията с бисквити от килера.

— Права е да е толкова строга — продължи капеланът, — но поздравленията са за вас. Проявили сте завидна сила, щом сте се преборили със зависимостта. Познавам големи мъже, които са се провалили в това начинание.

Когато биваше притеснен, той винаги се държеше сковано и официално.

— Аз просто престанах — каза Анна.

— Да — кимна Девлин, — спирането отведнъж е единственият начин, разбира се. Но в последвалите седмици сигурно са ви измъчвали какви ли не изкушения.

— Не, просто вече нямах нужда от него.

— Твърде скромна сте.

— Не се превземам — възрази тя. — След като установих, че вече не ми действа, продължих да го пуша, докато не свърши всичкият. Но не усещах нищо.

Девлин я огледа преценяващо.

— И забелязвате ли оттогава подобрение в здравословното си състояние?

— Не знам — отвърна Анна, докато подреждаше бисквитите в чинията. — Не се оплаквам.

— Простете, че ви противореча, госпожице Уедърел, но изобщо не изглеждате добре.

— Имате предвид, че съм твърде слаба.

— Ужасяващо слаба сте, скъпа.

— Студено ми е. Все ми е студено напоследък.

— Това е, защото сте толкова слаба.

— Да, сигурно.

— Забелязал съм — добави след малко капеланът, — че при хората с нисък дух, особено тези, които се замислят да посегнат на живота си, често се проявява подобна липса на апетит.

— Аз имам апетит — възрази тя. — Ям. Просто не мога да задържа теглото.

— Всеки ден ли се храните?

— По три пъти на ден, два от тях с топла храна. Аз готвя и за двете.

— Госпожа Уелс сигурно ви е много благодарна — отбеляза Девлин, тонът му подсказваше, че приема с недоверие думите ѝ.

— Да — отговори Анна уклончиво и се обърна да вземе чашите и чинийките от полицата над мивката.

— Ще останете ли при нея, след като се омъжи? — попита той.

— Вероятно.

— Предполагам, че господин Карвър ще се нанесе тук.

— Да, мисля, че намеренията му са такива.

— Обявили са годежа си в днешния брой на „Уест Коуст Таймс“. Твърде скромно, бих казал, даже с половин уста. Но всяка сватба е щастливо събитие.

— Аз обичам сватбите — каза Анна.

— Да, щастливо събитие, каквито и да са обстоятелствата.

След скандала, предизвикан преди месец от писмото на Джордж Шепард до редактора на „Уест Коуст Таймс“, на вдовицата ѝ беше подсказано, че единственият начин да заличи нанесените на доброто ѝ име щети е да се омъжи отново. Претенциите ѝ към наследството на Кросби Уелс бяха значително накърнени от разкритието, че е мамила съпруга си преди смъртта му, а позициите ѝ бяха още повече отслабени от факта, че Алистър Лодърбак беше направил пълни и честни самопризнания. В публичен отговор до Джордж Шепард той беше признал, че е скрил връзката си от гласоподавателите, на които поднасяше искрените си извинения. Страшно се срамувал от постъпката си и поемал напълно отговорността за последствията, до сетния си час щял да съжалява, че е пристигнал в дома на господин Уелс с половин час закъснение и не е успял да измоли от него прошка. Изповедта му беше постигнала търсения ефект, мнозина смятаха, че след отприщената от нея вълна на съчувствие и възхищение шансовете на Лодърбак да спечели депутатското кресло са се увеличили.

Анна беше приключила с подреждането на чиниите.

— Да отидем в салона — предложи тя. — Ще чуя чайника, когато заври.

Тя остави подноса и пое обратно по коридора към салона, който беше приготвен за следобедното гледане на карти, две от големите кресла бяха дръпнати едно до друго и завесите бяха спуснати. Девлин изчака Анна да се настани и след това също седна, отвори Библията и извади обгорелия акт за дарение. Подаде ѝ го мълчаливо.

Анна пое документа с премрежени очи, тя беше почти напълно неграмотна и не очакваше да схване съдържанието му от пръв поглед. Познаваше азбуката и ако светлината беше достатъчно силна, можеше със сричане да прочете някой ред, само че ѝ беше трудно и допускаше много грешки. В следващия миг обаче тя ахна изненадано и го приближи към очите си.

— Мога да го прочета! — прошепна смаяно.

Девлин не знаеше, че Анна е неграмотна, и затова не обърна внимание на думите ѝ.

— Намерих го в печката на Кросби Уелс ден след смъртта му — рече той. — Както виждате, сумата е огромна, още повече за дарение, и честно казано, не знам какво да мисля. Длъжен съм да ви предупредя, че документът не е валиден. Господин Стейнс не се е подписал, а това обезсилва и подписа на господин Уелс. Свидетелят не може да се подпише преди дарителя.

Анна не отговори, все още се взираше в документа.

— Виждали ли сте го преди?

— Не — отвърна тя.

— Знаехте ли за него?

— Не!

Капеланът се сепна, тя почти беше изкрещяла.

— Какво ви е? — попита загрижено той.

— Ами… — Анна вдигна ръка към гърлото си. — Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Случвало ли ви се е… Имали ли сте досега… — Тя прехапа устни. — Знаете ли защо успях да го прочета?

Той се опита да улови погледа ѝ.

— Боя се, че не разбирам какво ме питате.

— Не мога да чета — обясни Анна. — Не мога да чета като хората. Мога да сричам буквите, разчитам етикети и надписи, но то е по-скоро, все едно съм ги запаметила, защото ги виждам всеки ден, не е четене. Не мога да прочета вестника, да речем, от първа до последна страница. Ще ми трябва цял ден. Но това го чета! Без никакво усилие. Ей така.

— Прочетете го на глас.

Тя го прочете гладко.

Девлин свъси вежди.

— Сигурна ли сте, че за първи път виждате този документ?

— Абсолютно.

— Знаехте ли, че господин Стейнс възнамерява да ви дари две хиляди лири?

— Не.

— А господин Уелс? Говорили ли сте с господин Уелс за това?

— Не. Казах ви вече, за първи път го виждам.

— Възможно е да са ви споменавали, но сте забравили…

— Не бих забравила такова богатство! — възкликна Анна.

Капеланът замълча, оглеждаше я изпитателно. След това каза:

— Чувал съм за деца с бавачки от Европа, които един ден се събуждат и проговарят гладко холандски или френски, или немски…

— Никога не съм имала бавачка.

— Но не съм чувал за човек, който изведнъж се е научил да чете — довърши мисълта си той. — Много странно.

В гласа му ясно се долавяше недоверчива нотка.

— Не съм имала бавачка — повтори тя.

Девлин се приведе към нея.

— Госпожице Уедърел, името ви е замесено в множество неразрешени престъпления, включително и възможно убийство, и едва ли е нужно да ви обяснявам колко сериозно нещо е да бъдете изправена пред съда. Нека говорим открито, това, което ще кажем, ще си остане само между нас. — Той посочи акта за дарение в ръката ѝ. — Документът е бил изготвен три месеца, преди господин Стейнс да изчезне. Упоменатата в него сума представлява половината от наследството на Уелс. Господин Уелс е починал в деня, когато Стейнс изчезна, а аз намерих акта на другия ден в печката му. Между тези събития съществува връзка и обвинителят ще успее да съедини точките, дори и аз да не мога. Ако сте в затруднено положение, може би ще мога да ви помогна, но няма как да го направя, ако не ми се доверите. Умолявам ви да говорите открито и да ми кажете какво знаете.

Анна го слушаше намръщено.

— Този документ няма нищо общо с наследството на Уелс — възрази тя. — Става дума за парите на Емъри, не на Кросби.

— Права сте, но има съмнения, че намереното в дома на господин Уелс злато не е било негово — обясни Девлин. — Златото не е било на прах, а е било претопено и направено на кюлчета. Те са били надписани и по надписа от банката са проследили златото до едно от находищата на господин Стейнс. „Аврора“.

— Как?

— „Аврора“ — повтори той. — Така се казва.

— Аха.

Личеше си, че ѝ е трудно да възприеме цялата тази информация, капеланът я съжали и отново повтори обясненията си, този път по-бавно.

— Значи златото е било на Емъри? — попита тя.

— Вероятно — отвърна предпазливо Девлин.

— И той е искал половината да бъде за мен!

— Според този документ господин Стейнс наистина е възнамерявал да ви дари две хиляди лири, а господин Уелс е знаел за това и вероятно дори го е одобрявал. Но както вече ви казах, документът не е валиден, господин Стейнс не се е подписал.

— А ако го подпише?

— Боя се, че докато господин Стейнс не се появи, не може да се направи нищо. — Той я погледна и после добави: — Трябваше ми доста време, за да ви покажа този документ, госпожице Уедърел, за което ви моля да ми простите. Причината за забавянето е желанието ми да поговорим насаме, а както знаете, подобна възможност беше трудно да се намери.

— Кой знае за това? — попита изведнъж тя. — Освен вие и аз?

Девлин се поколеба.

— Тъмничарят Шепард — рече той, като реши да признае истината, макар и не цялата. — Разговарях с него преди около месец.

— И той какво каза?

— Според него става дума за някаква шега.

— Шега ли? — Анна изглеждаше сломена. — Каква шега?

Той посегна да погали състрадателно пръстите на ръката ѝ.

— Не се поддавайте на разочарованието, скъпа. Блажени са бедните духом, всеки от нас го очаква много по-голяма награда от тази, която може да бъде измерена в злато.

От кухнята се чуха пронизително изсвирване и съсък, чайникът кипеше върху нагорещената плоча на печката.

— Водата завря — усмихна се Девлин.

— Отче — рече Анна, като дръпна ръката си от неговата, — имате ли нещо против да налеете чая? Не се чувствам добре, бих искала да остана за миг сама.

— Разбира се — отвърна любезно Кауъл Девлин и стана.

Веднага щом той излезе, Анна скочи и прекоси с две крачки салона, в ръката си стискаше обгорелия лист. Сърцето ѝ биеше до пръсване. Тя замря за миг, за да събере увереност, а след това плавно пристъпи към писалището на вдовицата, остави документа, отвори мастилницата, взе писалката на госпожа Уелс, топна писеца в мастилото, приведе се и написа:

Анна никога не беше виждала подписа на Емъри Стейнс, но в нея нямаше и капчица съмнение, че го е докарала съвсем точно. Във фамилното име буквите нехайно се смаляваха, а в първото бяха игриво нечетливи, изглеждаха изписани с дръзка самоувереност и отдолу бяха подчертани със замах, който сякаш идваше да покаже, че този подпис е бил изографисван толкова пъти, че никакви дребни различия не могат да оборят истинността му. Преди Е-то имаше усукана завъртулка, а С-то беше леко полегнало.

— Какво правите!

Девлин стоеше на прага с подноса в ръце и я гледаше укорително. Остави рязко подноса на скрина и се приближи към нея, отдалече протегнал десница. Анна безмълвно му подаде документа и той го грабна. За миг онемя от гняв, после се овладя и рече тихо:

— Това е измама.

— Не е.

— Какво? — извика капеланът ядосано и се завъртя към нея. — Какво казахте?

Очакваше тя да се уплаши, но Анна не трепна.

— Това е неговият подпис — заяви тя. — Документът е редовен.

— Не е неговият подпис.

— Е!

— Подправен е! Извършили сте измама.

— Не знам за какво говорите.

— Що за безочие? Нима ще добавите и лъжесвидетелство към измамата?

— Къде видяхте измама?

— Истината ще излезе на бял свят — предупреди я мрачно Девлин. — Има специалисти, госпожице Уедърел, които от един поглед могат да разпознаят подправен подпис.

— Не и този.

— Не се заблуждавайте. Как не ви е срам?

Само че Анна не се чувстваше нито заблудена, нито засрамена, всъщност от месеци не се беше усещала толкова жива. С подписа на Емъри Стейнс документът вече не беше невалиден. Той повеляваше като дарение от господин Емъри Стейнс на госпожица Анна Уедърел да бъдат платени две хиляди лири, актът беше подписан пред свидетел и подписът на дарителя беше истински. Кой можеше да го оспори, след като единият от подписалите се беше изчезнал, а другият беше мъртъв?

— Може ли да го погледна пак? — попита тя.

Почервенял от гняв, капеланът ѝ го подаде. Щом го взе, Анна се дръпна, разтвори роклята на Агата Гаскоан и пъхна листа до кожата си. Долепи длани към гърдите си и застина за миг, взираше се в Девлин, който не беше помръднал. Между двамата имаше разстояние от четири-пет метра.

— Засрамете се — рече тихо Девлин. — Какви ги вършите?

— Искам да чуя и второ мнение.

— Току-що подправихте документ, госпожице Уедърел.

— Не можете да го докажете.

— Мога, като се закълна.

— А ако аз се закълна, че не е така?

— Това ще е лъжа. И то много сериозна лъжа, ако я произнесете в съда, както навярно ще бъдете принудена да сторите. Не правете глупости.

— Ще потърся второ мнение — каза отново тя. — Ще отида в съда да попи там.

— Госпожице Уедърел, успокойте се. Помислете. На кого според вас ще повярва съдията, на един свещеник или на една уличница?

— Вече не се занимавам с това.

— Простете, бивша уличница.

Той пристъпи към нея и Анна отскочи. Ръцете ѝ все още притискаха скрития в пазвата лист.

— Ако направите още една крачка към мен, ще се разкрещя. Ще разкъсам роклята и ще ви обвиня, че сте ми посегнали. Мога да крещя силно, хората на улицата ще ме чуят и ще влязат.

Девлин за първи път се сблъскваше с подобна заплаха.

— Няма да се приближа повече към вас — отвърна той надменно. — Даже веднага ще отстъпя. — Върна се при креслото и седна. — Не желая да се карам с вас. Но бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Добре — рече Анна задъхано. — Питайте.

Капеланът реши да кара направо.

— Знаехте ли, че роклите, които сте купили миналата зима, са принадлежали на Лидия Уелс?

Анна зяпна.

— Отговорете на въпроса, моля. Имам предвид петте рокли, които госпожа Уелс е използвала да изнудва с помощта на Франсис Карвър Алистър Лодърбак.

— Моля?

— Роклите — продължи той, — които са съдържали цяло състояние в чисто злато, пришито в подплатата и в подгъва. Една от тях е била от оранжева коприна, другите са били от муселин, съответно кремава, сива, светлосиня и розова на райета. Последните четири в момента са прибрани в сандък под стълбите на „Скарата“, оранжевата е в дома на господин Обер Гаскоан.

Тя се взираше смаяно в него.

— Откъде знаете?

— Постарах се да ви проуча — отвърна Девлин. — А сега отговорете на въпроса.

Лицето ѝ беше пребледняло.

— Само в оранжевата рокля имаше злато — рече Анна. — Останалите бяха пълни с оловни тежести.

— Знаехте ли, че са били на Лидия Уелс?

— Не. Не бях сигурна.

— Но сте подозирали?

— Ами… бях подочула нещо. Преди месеци.

— Кога установихте какво има в роклите?

— В нощта след изчезването на Емъри.

— След като се озовахте в затвора за опит за самоубийство?

— Да.

— И господин Гаскоан ви е платил гаранцията, и заедно сте разшили оранжевата рокля в дома му на „Гуляйджийска“, и сте скрили парцалите под леглото му.

— Откъде… — прошепна уплашено тя.

Капеланът продължи:

— Предполагам, че след като онази вечер сте се прибрали в „Скарата“, веднага сте отворили гардероба да проверите другите четири рокли.

— Да — потвърди Анна, — но не ги разших. Само ги огледах. Не знаех, че това, което напипвам, е олово, мислех, че също е злато.

— В такъв случай сигурно сте сметнали, че изведнъж сте забогатели.

— Да.

— Но не сте разшили роклите, за да извадите златото и да платите дълга си към Едгар Клинч.

— Направих го по-късно. Следващата седмица. И тогава открих оловните тежести.

— Но тогава пак не сте казали на господин Гаскоан. Вместо това сте се престорили, че не знаете нищо и нямате и пукнато пени, и сте го помолили за помощ!

— Откъде знаете?

— Аз задавам въпросите. Какво възнамерявахте да правите със златото?

— Да го запазя. За черни дни. Нямаше къде да го скрия. Мислех, че може да се обърна към Емъри. Само на него имах доверие. Но той вече беше изчезнал.

— А на Лидия Уелс? Която същия следобед е дошла в „Скарата“, платила е дълга ви към господин Клинч и оттогава се грижи за вас?

— Не — отвърна едва чуто Анна.

— Не сте ѝ казали за роклите?

— Не съм.

— Защото сте подозирали, че са нейни.

— Не бях сигурна, но знаех, че има нещо и тя желае да си ги върне.

Девлин скръсти ръце. Анна очевидно се страхуваше от това колко много знае за нея и как е събрал тези сведения. Тези неща го натъжаваха, но предвид обстоятелствата беше по-добре тя да се бои от него, отколкото той да рискува дързостта ѝ да се върне. Кой знае какво щеше да стане, ако ѝ позволеше да покаже на другиго подправения подпис.

— Къде е господин Стейнс? — попита той.

— Не знам.

— Според мен знаете.

— Не, не знам.

— Напомням ви, че извършихте тежко престъпление, като подправихте подписа на мъртвец.

— Емъри не е мъртъв.

Девлин кимна, беше се надявал на категоричен отговор.

— Откъде знаете?

Анна не отговори и капеланът повтори по-строго:

— Откъде знаете, госпожице Уедърел?

— Получавам съобщения — прошепна без желание Анна.

— От господин Стейнс?

— Да.

— Какви съобщения?

— Лични.

— И как се свързва той с вас?

— Не с думи.

— А как?

— Просто го усещам.

— Усещате го?

— В мислите си.

Девлин въздъхна.

— Сигурно не ми вярвате — рече Анна.

— Определено не ви вярвам — отвърна той. — И това не би трябвало да ви учудва, след като ви видях да подправяте подписа му.

Тя удари с юмрук документа в пазвата си.

— Толкова време сте го крили от мен!

Капеланът я изгледа ядосано. Отвори уста да отговори, но преди да намери думи, отвън се чуха забързани стъпки, дръжката на вратата изтрака и внезапно нахлу шумът от улицата, някой влезе. Анна се обърна уплашено към свещеника. Вдовицата се беше върнала от съда.

Сатурн в Дева

Сутринта на двайсети март Джордж Шепард беше отишъл на Гледка да надзирава доставката на материали и желязо за бъдещия затвор, който два месеца след началото на строежа с всеки изминал ден изглеждаше все по-внушително. Стените вече бяха издигнати, комините бяха иззидани, а вътре в основното помещение укрепените врати висяха на своите стоманени рамки. Все още имаше много дреболии за доизкусуряване, разбира се, не бяха доставени лампите, в затворническата кухня нямаше печка, прозорците на къщата на тъмничаря зееха без стъкла, ямата под бесилото не беше изкопана, но като цяло работата вървеше доста бързо благодарение на „дарените“ от Харалд Нилсен четиристотин лири и на най-сетне изплатеното допълнително финансиране от Обществената комисия на Уестланд, Съвета на Хокитика и Общинската управа. Шепард смяташе, че ще може да премести затворниците преди края на април, и някои от тях даже вече спяха в недовършената сграда на Гледка, надзиравани лично от него, тъй като сега, щом затворът беше почти готов, тъмничарят предпочиташе да си носи вечеря и да нощува тук.

Когато камбаната на уеслианската църква удари пладне, Шепард копаеше отходната яма на бъдещия приют. Щом звънът на камбаната се издигна откъм града, бригадирът даде почивка на затворниците. Тъмничарят също остави лопатата, обърса с ръкав челото си, изскочи от изкопа и забеляза, че от другата страна на железните порти стои млад мъж с рижа коса, който наднича през решетките.

— Господин Евърард — подвикна Шепард и пое към него.

— Господин Шепард.

— Какво ви води днес на Гледка? Едва ли е любопитството.

— Надявах се да ми позволите да разменим няколко думи, господине.

— Дано не чакате отдавна.

— Не, не.

— Ще влезете ли? Може да заповядам да отворят портите.

Тъмничарят отново отри чело, продължаваше да се поти.

— Няма нужда — отвърна младият мъж. — Идвам само да ви съобщя нещо.

— Слушам ви — кимна Шепард и сложи ръце на кръста си.

— Преди малко видях господин Барнс. От „Брънтън, Соломон и Барнс“.

— Не ги познавам.

— Продават оръжие. Имат нов магазин — обясни Евърард. — На „Лагерна“. Още не са закачили табелата.

— И какво искате да ми съобщите? — попита Шепард все така с ръце на кръста.

— Преди няколко месеца споменахте, че ще сте благодарен, ако държим под око онзи китаец.

Тъмничарят веднага застана нащрек.

— Да.

— И затова сега дойдох да ви кажа, че днес сутринта един китаец е купил пистолет.

— От магазина на господин Барне, така ли?

— Да, господине.

— И къде е сега този китаец?

— Не зная — отвърна Евърард. — Току-що се видях с Барнс и той рече, че е продал револвер кър на един китаец. И аз веднага дойдох при вас. Не съм сигурен дали въпросният китаец е същият, или не… Но реших, че е по-добре да ви предупредя.

Шепард нито му благодари, нито го поздрави за бдителността.

— Кога е станала продажбата?

— Преди най-малко два часа. Може и повече. Барнс каза, че сигурно някой е посъветвал китаеца какво да търси и колко да плати: повтарял, че ще даде за револвера само пет лири и нито пени отгоре. Явно е бил подучен.

— Как е платил?

— С банкнота.

— Нещо друго?

— Да. Револверът е бил зареден в магазина.

— От кого?

— От Барнс. По молба на китаеца.

Тъмничарят кимна.

— Много добре — рече той. — Слушайте сега внимателно. Връщате се незабавно в Хокитика, господин Евърард, и предупреждавате всеки срещнат, че Джордж Шепард издирва китаеца Сук. Ако някой види в града Джони Сук, независимо къде и какво прави, да ме извести начаса.

— Ще има ли възнаграждение за залавянето му?

— Не споменавайте за възнаграждение, но ако някой попита, не отричайте.

Младият мъж вирна брадичка.

— Това означава ли, че ме упълномощавате да действам като ваш заместник?

Тъмничарят помисли малко и каза:

— Означава, че ако откриете Джони Сук и успеете да го задържите, без да предизвикате суматоха, няма да придирям как точно сте го направили. Това е.

— Разбирам, господине.

— И още нещо — обади се Шепард. — Познавате ли Франсис Карвър?

— Онзи с белега на лицето ли?

— Да. Искам да му предадете съобщение от мен. Ще го намерите в „Палас“.

— И какво да му кажа, господине?

— Това, което споделихте с мен. И го предупредете да е нащрек.

Евърард го погледна унило.

— Значи той ще е вашият заместник, така ли?

— Нямам заместник — отвърна Шепард. — Вървете. Ще говорим после.

— Добре.

Хванал пречките на портата, тъмничарят го изпрати с поглед. После се провикна:

— Господин Евърард!

Младият мъж спря и се обърна.

— Да?

— Искате ли да служите на закона?

Онзи се поободри.

— Надявам се, че някой ден ще стане и това, господине.

— Добрите служители на закона не се нуждаят от значка, за да го прилагат — рече Шепард, взрян строго в него през решетките. — Не го забравяйте.

Според съда двата месеца, изминали от изчезването на Емъри Стейнс, бяха напълно достатъчен период, за да се отнеме правото му на собственост върху златните находища. Съгласно решението, влязло в сила миналия петък, всички участъци и находища, притежавани от господин Стейнс, се изземваха в полза на държавата. И тъй като „Аврора“ беше едно от тях, Кю Лон най-сетне беше освободен от задължението да прахосва усилията си за това изчерпано парче земя. Рано сутринта в понеделник той се отправи към Хокитика да разбере къде ще бъде зачислен и при кого.

Ах Кю не обичаше да ходи в кантората на компанията, тъй като там винаги се държаха нелюбезно с него и го караха да чака. Той обаче понасяше стоически подигравките на служителите и се преструваше, че не забелязва как младшите чиновници го обстрелват с топчета от засъхнали сополи и хартия и запушват демонстративно носовете си, когато минават покрай него. След дълго висене отпред го поканиха да влезе и да обясни по каква работа е дошъл. Последва ново, напълно необяснимо за него чакане и когато най-накрая Ах Кю получи бележка за прехвърлянето си на друг участък в Кънери и стана да си върви, рижият господин Евърард вече се беше върнал в Хокитика и беше разгласил на всеослушание заповедта на Джордж Шепард.

Когато Ах Кю излезе от кантората на компанията на „Калайджийска“, стиснал в ръка хартийката с новото си назначение, зад него се разнесе вик. Той се огледа изненадано и разтревожен, установи, че към него са се затичали двама мъже. Ах Кю извика уплашено и вдигна ръце, ала въпреки това те го повалиха на земята.

— Къде е пистолетът, Джони Сук?

— Къде е пистолетът?

— Виж да не е в пояса му.

Опипаха го набързо, като не спираха да го налагат с юмруци. Единият го срита в ребрата и Ах Кю изпъшка.

— Скрил го е някъде.

— Какво държи? Разрешително за работа ли?

Разписката за новото назначение беше изтръгната от ръката му и след кратък оглед бе захвърлена.

— И сега какво?

— Говори, Джони Сук!

— Ах Кю — рече той.

— А, значи си можел да говориш!

— Говори на английски или по-добре не си отваряй устата!

Още един ритник в ребрата. Ах Кю простена и се сви.

— Май не е този — обади се единият.

— Какво значение има? — отвърна другият. — Нали е китаец? И той вони.

— Но няма пистолет — изтъкна първият.

— Ще ни каже къде да намерим Сук. Жълтите са преплетени като черва.

Ах Кю получи нов ритник, този път в задника, върхът на ботуша го уцели в опашката и болката се пренесе през гръбнака му чак до челюстта.

— Познаваш ли Джони Сук?

— Познаваш ли Джони Сук?

— Виждал ли си го?

— Искаме да поговорим с Джони Сук.

Ах Кю изпъшка. Опита да се надигне, подпря се на ръце, но не издържа и се свлече отново.

— Няма да го издаде — отбеляза единият.

— Чакай. Дръпни се малко.

Другият отстъпи няколко крачки и се засили като борец, който иска да смаже противника си. Ах Кю усети приближаването му в последния момент и се претърколи към него, за да смекчи удара. Болката в гърдите му беше нетърпима. Той можеше да диша само с най-горната част на дробовете си. Мъжете се смееха. Гласовете им долитаха до него като неясно бучене.

Изведнъж от другата страна на улицата се обади гръмовен глас:

— Сбъркали сте човека, братлета.

Нападателите се обърнаха. На прага на едно кафене на „Калайджийска“ стоеше Дик Манъринг, който беше скръстил ръце на гърдите си. Едрото му тяло изпълваше вратата. Макар и да не беше въоръжен, магнатът изглеждаше внушително и щом го видяха, двамата веднага се дръпнаха от Кю Лон.

— Има заповед за задържане на китаеца Джони Сук — обади се първият и пъхна като малко момче ръце в джобовете.

— Този тук е Джони Кю — отвърна Манъринг.

— Ама ние не знаехме — оправда се вторият и също прибра смутено ръце в джобовете.

— Заповедта е от тъмничаря — додаде другият.

— Китаецът Джони Сук да бъде задържан.

— Има револвер.

— Въоръжен е и опасен.

— Сбъркали сте човека — повтори магнатът и се спусна по стъпалата на улицата. — И вече го знаете, защото аз ви го казвам, и повече няма да повтарям. Този тук е Джони Кю.

Магнатът пристъпи заплашително към тях и те отстъпиха.

— Нищо лошо не сме направили — измърмори единият. — Бяхме длъжни да проверим.

— Защитник на жълтурите — измърмори другарят му тихо, тъй че Манъринг да не го чуе.

Манъринг изчака двамата да се отдалечат и чак тогава се обърна към Ах Кю, който се претърколи на една страна, провери дали няма счупено ребро и с усилие се изправи ма крака. Прибра от пътя смачканата разписка и я отупа от прахта. Гърлото му сякаш беше стегнато с примка.

— Благодаря — прошепна той, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

Благодарността му като че ли подразни магната. Той се намръщи, огледа го от главата до петите и попита:

— Какви са тия глупости за Джони Сук и пистолета?

— Не знае — отвърна Ах Кю.

— Той къде е?

— Не знае.

— Виждал ли си го? Тези дни?

Ах Кю не беше виждал Ах Сук от сеанса на вдовицата преди месец: когато късно вечерта се бе прибрал в Кънери, го беше заварил да стяга вързопа си, а след това, още същата нощ Ах Сук беше потеглил с мрачна решителност за някъде.

— Не.

Манъринг въздъхна.

— Предполагам, че са те пратили другаде, след като прибраха „Аврора“ — рече той. — Дай да видя документа. Да проверя къде са те зачислили. Дай го.

Той протегна ръка към разписката. Документът беше съвсем кратък и беше изготвен, без да бъде питан Ах Кю, вътре беше посочена „предполагаемата“ му възраст, а вместо рожденото му място в Кантон беше вписан корабът, с който той беше пристигнал, накрая имаше кратка негова характеристика. Най-отгоре беше изписано едно голямо 5, което сочеше, че договорът му е за срок от пет години, отдолу беше положен печатът на компанията. Магнатът го прегледа набързо. В кутийката за „месторабота“ името „Аврора“ беше задраскано и беше заменено с „Английска мечта“.

— Пак не извади късмет! — възкликна Манъринг. — Този участък е мой! Един от моите. Мой е. — Той се потупа в гърдите. — Пак ще работиш за мен, Джони Кю. Като едно време. Когато ми играеше номера с кюлчетата и източваше Анна Магдалина.

— Ти — измърмори Ах Кю, като разтри бедрата си.

— Пак сме заедно — продължи магнатът и мрачно извика: — „Английска мечта“ друг път! По-скоро „Английски кошмар“.

— Няма късмет — отвърна Ах Кю.

— Ти ли нямаш късмет, или аз нямам късмет?

Ах Кю не отговори, не беше разбрал въпроса. Изведнъж Манъринг се разсмя и поклати глава.

— Какъвто и договор да подпишеш, все се отказваш от късмета си. С подписа си сам обръщаш гръб на късмета. С всички договори е така, без изключение. Договорът трябва да се изпълнява и рано или късно пак се връщаш там, където си бил в началото. Ако питаш мен, късметлия е този, който веднъж е извадил късмет, а след това се е научил да влага парите си. Късметът идва само веднъж, и то случайно. А от договорите няма отърване. Вложения, задължения, бумащини — край няма. Ако човек иска да забогатее, никога не бива да слага подписа си под нещо, дето го е писал друг. Виж ме мен, Джони Кю. Никога не се подписвам под договор, който не съм изготвил аз.

— Много добре.

Магнатът го изгледа кръвнишки.

— Предполагам, че няма да си толкова глупав да се опиташ пак да ми правиш сечено. Вече на два пъти се мъчиш да ме надхитриш, веднъж с „Аврора“ и веднъж с Анна. Чак до толкова мога да броя.

— Много добре — повтори Ах Кю.

Манъринг му подаде разписката.

— С радост ще си тръгнеш от „Аврора“, не се и съмнявам. Не се тревожи за „Английска мечта“, находището е добро.

— Не изчерпано? — попита лукаво Ах Кю.

— Този път не е. Давам честната си дума. Добре ще ти е там. По-големите късчета самородно злато вече са събрани, разбира се, но има достатъчно прашец. Точно като за теб. Няма да забогатееш от работата там, Джони Кю, но кой от вас е забогатял?

Ах Кю кимна.

— Прибирай се в Кънери — заповяда накрая Манъринг и се върна в кафенето.

Венера в Риби

— Кой ни е дошъл на гости? — попита Лидия Уелс. — Свещеник?

Тя стоеше на прага, подсмихваше се и придърпваше от пръстите си ръкавицата, за да я свали — Анна и Девлин се взираха в нея онемели от ужас, сякаш бяха хванати в позорен акт на съвкупление, макар че уличницата беше до прозореца, все още притиснала длан към гърдите си, а Девлин седеше на канапето. Той скочи рязко и се изчерви до коренчетата на косата си.

— Боже мой — продължи Лидия Уелс и измъкна снежнобялата си ръчица, после пъхна ръкавицата под мишница, за да свали другата. — Какви агънца!

— Добро утро, госпожо Уелс — рече Девлин, най-сетне развързал езика си. — Казвам се Кауъл Девлин. Аз съм капеланът на новия затвор.

— Очарователно представяне — отбеляза вдовицата. — И какво правите в дома ми?

— Ами… водехме богословски спор. И пиехме чай.

— Май сте забравили чая.

— Още се запарва — обади се Анна.

— Добре — кимна Лидия Уелс, без да си прави труда да погледне чайника. — В такъв случай пристигам точно навреме! Анна, иди донеси още една чаша. Ще се присъединя към вас. Обичам богословските спорове.

Анна кимна, хвърли отчаян поглед към капелана и излезе с наведена глава.

— Госпожо Уелс — прошепна Девлин, когато стъпките на Анна заглъхнаха в коридора, — ще ми позволите ли да ви задам един навярно странен въпрос, докато сме сами?

Лидия Уелс се усмихна.

— Изкарвам си прехраната с отговори на странни въпроси, а и точно вие би трябвало да сте напълно наясно, че в никакъв случай не сме сами.

— Да, да — измърмори смутено той. — И все пак… Исках да ви питам, госпожица Уедърел може ли да чете?

Вдовицата вдигна вежди.

— Въпросът ви наистина е странен, макар и отговорът му да е съвсем близо до ума. Чудя се какво ви е накарало да го зададете.

Анна се върна с чашка и чинийка и ги сложи до другите на подноса.

— И какъв е отговорът? — попита тихо Девлин.

— Анна, днес ти ще си домакинята, налей чая — извика звънко Лидия Уелс. — Отче, седнете моля. Заповядайте. Колко е приятно да пиеш чай със свещеник! Човек се чувства тъй благовъзпитан. Да, може и за мен една бисквита, както и захар.

Капеланът я изчака да се настани и също седна.

— Отговорът, доколкото знам, е отрицателен — продължи вдовицата. — Но сега и аз бих искала да ви задам един необичаен въпрос. Когато Божи служител изрече неистина, това не е ли също лъжа?

Той се сепна.

— Не виждам уместността на въпроса.

— Не сте честен, отче. Аз ви отговорих, без да любопитствам защо ме питате, нима не заслужавам същата любезност?

— А какъв беше въпросът? — попита Анна, като местеше поглед от единия към другия, но не получи отговор.

— Не е ли също лъжа, питам — повтори госпожа Уелс, — когато е изречена от един Божи служител?

Девлин въздъхна.

— Би било голям грях, ако той използва положението си, за да причини някому зло. Ако неистината не е свързана с неговата служба, не би имало значение. Всички сме равни пред Бога.

— Аха — кимна вдовицата. — Благодаря. И така. Преди малко казахте, отче, че сте разговаряли по богословски въпроси. Бихте ли ме запознали с естеството на спора си?

Той се изчерви още повече. Отвори уста, ала от нея не излезе звук, свещеникът не си беше подготвил алиби.

Анна му се притече на помощ.

— Когато се свестих в затвора, отец Девлин беше до мен. Днес ми каза, че оттогава не е спирал да ме споменава в молитвите си.

— Значи сте разговаряли за молитви? — вдигна вежди Лидия Уелс.

Капеланът се беше посъвзел.

— Не само — отвърна той. — Обсъждахме и проявленията на височайша милост и неочакваните дарове.

— Изключително интересно — заяви вдовицата. — Нима имате навика, отче, да се отбивате при млади жени, когато техните попечители не са у дома, за да обсъждате насаме богословски въпроси?

Девлин се засегна от обвинението.

— Трудно може да се приеме, че вие сте попечителка на госпожица Уедърел — възрази той. — Тя е живяла тук сама месеци, преди да пристигнете в Хокитика, каква е тази внезапна нужда от попечител?

— Твърде голяма, струва ми се, предвид степента, в която с госпожица Уедърел е било злоупотребявано в този град.

— Използваното от вас минало време ме озадачава, госпожо Уелс. Да не би да намеквате, че с нея вече не се злоупотребява?

Лидия Уелс застина.

— Явно вие не се радвате — рече тя студено, — че днес тази млада жена не продава тялото си, не се излага на неописуеми опасности и не погубва плътта и душата си с отвратителния опиат. Явно ви се иска тя да се върне към предишния си живот.

— Не ми пробутвайте това „явно“! — избухна Девлин. — Евтин похват, чиста грубиянщина! Аз не търпя грубияните, не ги търпя!

— Обвиненията ви ме озадачават. Къде видяхте грубиянщина?

— Момичето е лишено от всякакви свободи, за бога! Било е доведено тук против волята си и вие сте ѝ стъпили на врата!

— Анна — рече Лидия Уелс, без да отмества поглед от капелана, — против волята си ли дойде в „Скитническа слука“?

— Не, госпожо.

— Защо се премести тук?

— Защото вие ми предложихте и аз приех.

— Какво ти предложих?

— Предложихте да платите дълга ми към господин Клинч и казахте, че мога да дойда да живея с вас като ваша компаньонка, стига да ви помагам.

— И спазих ли уговорката?

— Да — промълви нещастно Анна.

— Благодаря — рече вдовицата. Не отместваше очи от Девлин, не беше посегнала и към чая си. — Що се отнася до „стъпването на врата“, чудно ми е, че възразявате срещу един добродетелен и скромен живот, а адвокатствате на, как ги нарекохте, на „свободите“? И какви точно са тези свободи? Свободата да излиза с мъже, които до неотдавна са я позорели и са се възползвали от нея? Свободата да се опива до безсъзнание в пушалнята на един китаец?

Девлин не устоя на изкушението и контраатакува.

— А защо сте ѝ го предложили, госпожо Уелс? Защо сте предложили да платите дълга на госпожица Уедърел?

— От загриженост за нея, естествено.

— Дрън-дрън-ярина!

— Извинете, но аз съм изключително загрижена за доброто на Анна.

— Погледнете я! Тя се е стопила наполовина, не можете да го отречете. Умира от глад. Ще я уморите от глад!

— Анна! — Лидия Уелс произнесе името рязко, недоволно. — Моря ли те от глад?

— Не.

— Смяташ ли, че гладуваш?

— Не — повтори Анна.

— Спестете ми театъра — обади се Девлин ядосано. — Не давате и пет пари за момичето. Загрижена сте за него, колкото и за всички останали, а доколкото съм чувал за вас, това ще рече, че не давате и пет пари.

— Още едно тежко обвинение — рече Лидия Уелс. — И то от капелана на затвора! Навярно трябва да се опитам да изчистя името си. Анна, кажи на отеца какво направи в Дънидин.

Възцари се мълчание. Девлин неуверено стрелна с поглед Анна.

— Хайде, кажи му — настоя вдовицата.

— Бях змията в пазвата ви — измърмори Анна.

— И какво точно означава това? Хайде, признай си какво точно направи.

— Легнах със съпруга ви.

— Да — кимна Лидия Уелс. — Прелъсти мъжа ми, господин Уелс. А сега кажи на отеца какво направих аз в отплата.

— Изпратихте ме да си вървя. И аз заминах за Хокитика.

— В какво състояние?

— Носех дете.

— И чие беше детето?

— На съпруга ви — прошепна Анна. — На Кросби.

Девлин не вярваше на ушите си.

— Изпратих те в Хокитика — кимна вдовицата. — И все още ли твърдя, че съм постъпила правилно?

— Не — отвърна Анна. — Сега съжалявате за стореното. Помолихте ме да ви простя.

— Сигурна ли си? — възкликна с престорена изненада госпожа Уелс. — Според отеца аз не давам и пет пари за добруването на другите, какво остава за теб, дето си съблазнила съпруга ми! Съвсем сигурна ли си, че изобщо съм способна да те помоля за прошка?

— Достатъчно! — вдигна ръка Девлин. — Престанете.

— Вярно е — обади се Анна. — Тя наистина ме помоли за прошка.

— Стига!

— След като хвърлихте сянка върху доброто ми име — рече вдовицата и посегна най-сетне към чашата, — ще ми кажете ли, без да се опитвате да ме заблуждавате и този път, какво правите в дома ми?

— Донесох лично известие за госпожица Уедърел — отговори той.

Лидия Уелс се обърна към Анна.

— И какво е то?

— Не сте длъжна да ѝ казвате — извика Девлин. — Освен ако не искате. Не сте длъжна да ѝ отговаряте.

— Анна — заплашително повиши тон Лидия Уелс, — какво е това съобщение?

— Отецът ми показа документ, според който половината от намереното в дома на Кросби злато ми принадлежи.

— Така — рече вдовицата и макар този път гласът ѝ да прозвуча спокойно, на капелана му се стори, че е доловил в очите ѝ тревожни искрици. — И на кого принадлежи другата половина?

— На господин Емъри Стейнс.

— Къде е този документ?

— Скрих го.

— Иди и го донеси! — заповяда Лидия Уелс.

— Недей! — обади се Девлин.

— Няма — заяви Анна, без да посяга към скрития в пазвата си лист.

— Може поне да проявите добро възпитание и да ми кажете цялата истина — рече Лидия.

— Боя се, че не можем да го направим — отвърна Девлин. — Информацията е свързана с престъпление, чието разследване още не е приключило. Става дума за изнудване срещу господин Алистър Лодърбак.

— Моля?

— Какво? — възкликна изненадано Анна.

— Опасявам се, че нищо повече не мога да разкрия — отговори той и със задоволство отбеляза колко е пребледняла вдовицата. — Госпожице Уедърел, ако желаете да отидете още сега в съда, с радост ще ви придружа.

— Наистина ли?

— Да.

— И какво точно ще търсите в съда? — попита Лидия Уелс.

— Ще поискам съвет от адвокат — отвърна Анна. — Каквото е моето гражданско право.

Вдовицата впи непроницаем поглед в нея.

— Смятам, че това е твърде лош начин да се отплатиш за добрината ми — каза тя тихо.

Анна се приближи към Девлин и го хвана под ръка.

— Госпожо Уелс — рече тя, — за друго имам да ви се отплащам, не за добрината ви.

Юпитер в Козирог

Сградата, в която се помещаваше Мировият съд на Хокитика, беше издокарана пищно, макар и с подръчни средства, с оглед да внушава нужната тържественост и официалност. Залата беше опасана с въжета като кошара за стригане на овце. Служителите седяха на бюра, които ги предпазваха от блъсканицата на просителите: при гледането на делата редиците бюра образуваха барикада между съдията и зрителите, които стояха прави. Съдийското кресло, което в момента беше празно, всъщност беше обикновен капитански стол, поставен на подиум, но пък беше покрито с овча кожа, за да му се придаде по-достолепен вид. До него беше сложено голямо знаме, закачено на твърде нисък прът, тъй че долният край на плата щеше да мете мръсния под, ако някоя изобретателна душа не беше измислила да закрепи пръта върху празна каса от вино, тази подробност обаче, вместо да възвисява националния флаг, по-скоро го принизяваше.

Тази сутрин в съда беше доста оживено. Искът на госпожа Уелс за обявяване на продажбата на имуществото на Кросби Уелс за нищожна най-сетне беше одобрен, което означаваше, че наследството, държано до този момент под запор в Запасна банка, беше прехвърлено в сметките на съда. За разлика от продажбата комисионата от четиристотин лири на Харалд Нилсен не беше анулирана и причините за това бяха две, първо, защото тя представляваше законно плащане за предоставена услуга и второ, защото след това беше дарена изцяло за строежа на новия затвор на Гледка. Би било неподобаващо, беше заявил съдията, да се изиска връщането на дарение, особено когато то е направено с милосърдно и великодушно сърце, той дори поздрави отсъстващия Нилсен за щедростта му.

Тепърва трябвало да се опишат още куп други разходи, свързани най-вече с безплодните усилия да се издири актът за раждане на покойния господин Уелс. Те също щели да бъдат удържани от наследството, което без данъка и таксите и след нанасянето на тези корекции щяло да възлезе на малко повече от три хиляди и петстотин лири. Сумата щяла да бъде платена на госпожа Уелс — в брой или в злато, както си избере — веднага щом Запасна банка вдигне запора. Накрая съдията попита вдовицата дали желае да добави нещо. Тя отклони поканата, но пък на излизане от съда се усмихна широко на Обер Гаскоан и той видя, че очите ѝ блестят.

— Ей, Гаскоан!

Секретарят на съда, който се беше унесъл в мисли, се сепна.

— Да?

На прага стоеше колегата му Бърк с дебел плик в ръка.

— Джими Шоу спомена, че проявяваш интерес към морското застраховане.

— Така е.

— Нещо против да поемеш една задача? Пристигна току-що.

Гаскоан изгледа намръщено плика.

— За какво точно става дума?

— Писмо от Джон Хинчър Гарити. Във връзка с един от разбилите се в плитчините кораби. „На добър час“.

Французинът протегна ръка.

— Ще го погледна.

— Благодаря.

Пликът беше с марка от Уелингтън и вече беше отворен. Гаскоан изсипа на бюрото съдържанието. Най-отгоре имаше кратко писмо от Джон Хинчър Гарити, член на парламента от окръг Хийткоут в Кентърбъри. Политикът упълномощаваше служител на съда в Хокитика да изтегли от негово име определена сума от сметките на сдружение „Гарити Груп“ в Новозеландска банка. Освен това изразяваше убеждение, че приложените документи внасят достатъчно яснота, и благодареше предварително за усилието. Гаскоан остави писмото настрани и взе следващия лист. Оказа се също писмо, само че изпратено до „Гарити Груп“.

Гаскоан смръщи чело. Какво целеше Карвър? Кросби Уелс със сигурност не беше собственик на „На добър час“, самият Карвър беше купил кораба под името Уелс. Секретарят на съда разрови останалите документи, които очевидно бяха изпратени от капитана като доказателство за основателността на иска му. Мярна писмо от капитана на пристанището, отчет за всички направени разходи, всевъзможни разписки и свидетелства, докато накрая, в дъното на купчинката, намери екземпляр — навярно екземпляра на Карвър — от договора за продажба на „На добър час“. Извади го и внимателно се вгледа в подписа. Договорът беше подписан от Франсис Уелс! Какви ги вършеше Карвър? Само че, като се вгледа още веднъж, Гаскоан забеляза, че голямата завъртулка преди Ф-то може да се приеме за К… Да! Имаше дори и точица, все едно капнало мастило, между К-то и Ф-то. Колкото повече се взираше, толкова по-ясна му ставаше двусмислеността на подписа, Карвър нарочно беше избрал това име. Той поклати глава и неволно се засмя на глас.

— Какво? — вдигна глава Бърк.

— А, нищо — отвърна Гаскоан.

— На какво се смееш? Кажи, да се посмея и аз.

— Не, не се смея, възхищавам се.

— Възхищаваш се? На какво?

— На една майсторски свършена работа — отвърна секретарят на съда.

Прибра документите в плика и се изправи, възнамеряваше веднага да занесе писмото на Джон Хинчър Гарити в банката, но в същия миг вратата на залата се отвори и влезе Алистър Лодърбак, следван по петите от Джок и Огъстъс Смит.

— Аха! — извика политикът, като забеляза плика в ръката му. — Пристигам точно навреме. И аз получих сутринта писмо от Гарити. Станало е някакво недоразумение и съм тук да го разрешим.

— Господин Лодърбак, предполагам — рече хладно Гаскоан.

— Искам да разговарям със съдията — заяви Лодърбак. — Въпросът е неотложен.

— В момента съдията обядва.

— Къде?

— Боя се, че не зная. Следобед отваряме врати в два часа, заповядайте тогава. Извинете, господа.

Французинът се поклони и понечи да се отправи към вратата.

— Стойте! — спря го Лодърбак. — Къде сте тръгнали с това писмо?

— Отивам в банката — отвърна Гаскоан, който не понасяше грубото свойско държание на политика. — Упълномощен съм от господин Гарити да извърша плащане от негово име. Извинете.

Той отново му обърна гръб.

— Стойте! — извика Лодърбак. — Почакайте малко. Именно по този въпрос идвам при съдията, не бива да ходите в банката, докато не ме изслушате!

Гаскоан го изгледа студено. Политикът като че ли съжали, че не е подходил както трябва, и добави:

— Поне ме изслушайте, моля. Как се казвате?

— Гаскоан.

— Гаскоан ли? Значи сте французин?

Лодърбак протегна ръка и секретарят на съда я стисна.

— Ще разговарям с вас тогава — продължи Лодърбак. — Щом съдията го няма.

— Предполагам, че е по-добре разговорът ни да е насаме — предложи Гаскоан все така студено.

— Да, наистина. — Политикът се обърна към двамата си помощници. — Изчакайте ме тук. Няма да се бавя повече от десет минути.

Гаскоан го въведе в кабинета на съдията и затвори вратата. Настаниха се на креслата пред бюрото.

— И така, господин Гаскоан — поде веднага Лодърбак, приведен напред, — ето я цялата история. Тази работа е мошеничество. Не съм продавал „На добър час“ на Кросби Уелс. Продадох го на човек, който твърдеше, че се казва Франсис Уелс. После стана ясно, че това не е истинското му име. Става дума за Франсис Карвър. Той ми се представи под името Франсис Уелс и аз му продадох кораба. Виждате, че е със същото малко име, само фамилията е друга. Но е подписал договора за продажба с фалшиво име, а това е престъпление!

— Да видим дали съм разбрал правилно — рече уж изненадан Гаскоан. — Франсис Карвър твърди, че „На добър час“ е закупен от Кросби Уелс, а според вас това е лъжа.

— Лъжа е! — заяви категорично Лодърбак. — От игла до конец! Аз продадох кораба си на Франсис Уелс.

— Който не съществува.

— Да, с това име ми се представи Франсис Карвър. Той твърдеше, че името му е Уелс.

— Франсис Уелс — натърти секретарят на съда. — Средното име на Кросби Уелс е Франсис, а Кросби Уелс наистина съществува, или по-точно, е съществувал до неотдавна. Да не би да бъркате самоличността на купувача? Няма кой знае каква разлика между Франсис Уелс и К. Франсис Уелс.

— Какъв К. Франсис Уелс? — попита объркано Лодърбак.

— Прегледах изпратения ми екземпляр от договора за продажба — отвърна Гаскоан. — Той е подписан от К. Франсис Уелс.

— Нищо подобно!

— Опасявам се, че е точно така.

— Значи е бил фалшифициран! Бил е фалшифициран след подписването!

Французинът отвори плика в ръката си и извади договора.

— На пръв поглед ми се стори, че пише само „Франсис Уелс“, и едва когато се вгледах, видях К-то, залепено като завъртулка за Ф-то.

Лодърбак взе документа, присви очи, взря се внимателно и по врата и лицето му плъзна червенина.

— Завъртулка или не — извика той, — с К или без К, този договор беше подписан от мръсника Франсис Карвър! Видях го да се подписва с двете си очи!

— Имаше ли свидетели на подписването?

Политикът не отговори.

— Ако не е имало свидетели, остава дума срещу дума, господин Лодърбак.

— Не е дума срещу дума, а истината срещу лъжа!

Гаскоан реши да замълчи. Прибра договора в плика и го приглади на коляното си.

— Това е машинация — рече Лодърбак. — Ще го съдя! Жив ще го одера!

— По какво обвинение?

— Измама, разбира се. Подправяне на документи. Фалшификация.

— Боя се, че доказателствата няма да ви подкрепят.

— Нима?

— Няма законови основания да се съмняваме в този подпис — заяви секретарят на съда, заглаждайки отново плика, — тъй като след смъртта на господин Кросби Уелс не са останали никакви документи, били те официални, или не, които да послужат като доказателство за почерка му.

Лодърбак отвори уста и понечи да каже нещо, но после я затвори и поклати глава.

— Това е машинация — повтори той. — Чиста проба машинация!

— Защо смятате, че господин Карвър е решил да ви се представи под чуждо име?

Отговорът на политика беше изненадващ.

— Поразрових се за Карвър — рече той. — Баща му е бил влиятелна фигура в една от британските търговски компании, „Дент и Сие“. Може и да сте го чували — Уилям Рочфорт Карвър. Не сте ли? Както и да е, няма значение. Някъде в началото на петдесетте той дал на сина си кораб — „Палмерстън“ — и Карвър подхванал търговия с китайски стоки от Кантон под флага на „Дент и Сие“. Той е бил много млад тогава. И това, че е станал капитан на кораб толкова млад, му е замаяло главата. Както и да е, ето какво открих. През пролетта на 1854 година „Палмерстън“ бил спрян за проверка на излизане от пристанището в Сидни — съвсем обикновена, рутинна проверка — и се оказало, че Карвър е вътре с двата крака. Незаконен трафик, недекларирани стоки и още куп нарушения. Незначителни, взети сами по себе си, всеки съдия би си затворил очите, но обвиненията били внесени заедно в съда и събрани накуп, нямало как да не му донесат присъда. Дали му десет години в Кокату, десет години каторга! Страшен позор. Бащата обезумял. Прибрал си кораба, лишил сина си от наследство и накрая за капак го разнесъл по всички пристанища и корабостроителници в Южния Пасифик. Когато Франсис Карвър излязъл от затвора, му се носела славата на капитан Кид, поне в морските кръгове. Никой собственик на кораб не би склонил да го наеме и никой екипаж не би се съгласил да плава под негово ръководство.

— И затова той си е измислил друго име, така ли?

— Точно така — кимна Лодърбак.

— Интересното е, че се е представил с чуждо име само пред вас — отбеляза нехайно Гаскоан. — Не е използвал името Уелс в други случаи освен при покупката на кораба. На мен например ми се представи като Франсис Карвър.

Политикът го изгледа мрачно.

— Четете вестници — рече той. — Не ме карайте да повтарям. Вече се извиних публично, няма да го правя отново.

Французинът наклони глава.

— Аха! Карвър е употребил името Франсис Уелс, за да се възползва от отношенията ви с госпожа Уелс.

— Да. Заяви, че е брат на Кросби. Каза ми, че иска възмездие от името на Кросби, задето съм опозорил съпругата му. Такава беше тактиката му да ми извие ръцете и тя свърши работа.

— Разбирам — кимна Гаскоан, питаше се защо преди два месеца Лодърбак не е обяснил толкова просто нещата на Томас Балфор.

— Вижте, ще бъда напълно откровен с вас, господин Гаскоан. Законът е на моя страна. Всички знаят за разправията на Карвър с баща му. Имал е предостатъчно основания да избере чуждо име. Бих могъл да призова и баща му да свидетелства, ако се наложи. И това хич няма да му хареса.

— Да, предполагам, че няма да му хареса.

— Да — извика Лодърбак, — ни най-малко!

Избликът му подразни Гаскоан.

— Е, желая ви успех, господин Лодърбак, в опита ви да изправите господин Карвър пред правосъдието.

— Спестете си любезностите — сопна се политикът. — Говорете ясно.

— Както желаете. — Секретарят на съда сви рамене. — Не е нужно да ви обяснявам, че наличието на основания не е доказателство за престъпление. Човек не може да бъде осъден само въз основа на това, че е имал основания да извърши дадено престъпление.

Лодърбак се наежи.

— Нима се съмнявате в думата ми?

— Ни най-малко.

— Смятате, че доказателствата ми са неубедителни. Че няма на какво да се опра.

— Да. Смятам, че ще бъде неразумно да отправяте този въпрос към съда — рече Гаскоан. — Простете, че говоря тъй откровено. Съчувствам ви за неприятностите, разбира се.

Всъщност не изпитваше и капчица съчувствие към Алистър Лодърбак. Пазеше това чувство за хора в по-непривилегировано положение и макар да виждаше, че Лодърбак заслужава да бъде съжаляван за случилото се, смяташе богатството и известността на политика за предостатъчна утеха за несгодите, пред които е изправен в момента. Всъщност понасянето на известна несправедливост можеше да му се отрази добре, можеше да го направи по-добър политик. Поне така мислеше Гаскоан, който по собствена преценка имаше уклон да разсъждава като всевластен самодържец.

— Ще почакам съдията — обяви Лодърбак. — Той ще прояви здрав разум.

Секретарят на съда прибра плика в джоба си, при цигарите.

— Разбрах, че Карвър се опитва да изтегли определена сума от вашата полица за закрила и обезщетение, за да покрие разходите си за изваждането на кораба, претърпял корабокрушение.

— Точно така.

— И вие искате да му попречите.

— И това е така.

— На какво основание?

Лодърбак почервеня като домат.

— На какво основание ли? Той ме изигра, господин Гаскоан! Замислил го е от самото начало! Трябва да сте пълен глупак, за да смятате, че ще си мълча. Това ли ми казвате? Да обърна другата буза?

— Господин Лодърбак, не бих се осмелил да ви давам какъвто и да е било съвет. Само изтъквам, че няма никакво нарушение на закона. В писмото си до господин Гарити капитан Карвър ясно заявява, че действа от името на господин Уелс, който, както знаете, е мъртъв. По всичко изглежда, че Карвър просто постъпва благородно и урежда нещата като представител на починалия собственик. Не виждам да разполагате с доказателство за противното.

— Но това не е вярно! — избухна Лодърбак. — Кросби Уелс не е купувал кораба! Франсис Карвър подписа проклетия договор под чуждо име! Става дума за измама!

— Боя се, че ще ви е много трудно да го докажете.

— Защо?

— Защото, както вече споменах, няма запазени доказателства за истинския подпис на Кросби Уелс — отвърна Гаскоан. — В дома му не са открити никакви книжа, а актът за раждане и документът му за право на добив на злато са изчезнали.

Политикът отвори уста да отговори, но отново се разколеба в последния миг.

— А! — възкликна изведнъж Гаскоан. — Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Брачното свидетелство. Там би трябвало да има негов подпис, нали?

— О, да — съгласи се Лодърбак.

— Не — разколеба се французинът, — няма да е достатъчно. За да се докаже подправяне, ще са нужни поне няколко образеца на подписа му.

— Колко точно? — попита Лодърбак.

Гаскоан вдигна рамене.

— Не познавам закона — рече той, — но предполагам, че са нужни поне няколко, за да се видят разликите спрямо подправения.

— Поне няколко — повтори Лодърбак.

— Е — надигна се Гаскоан, — надявам се да намерите нещо, господин Лодърбак, но се опасявам, че междувременно съм длъжен да изпълня указанията на господин Гарити и да отнеса книжата в банката.

Щом излязоха от „Скитническа слука“, капеланът не тръгна с Анна Уедърел право към съда. Вместо това я заведе в „Главата на Гарити“ и поръча порция рибен пай — целогодишния обеден специалитет на заведението — и чаша лимонада. Настани Анна, сложи чинията пред нея и тя започна да се храни мълчаливо и покорно. Когато Анна приключи, Девлин побутна към нея подсладената лимонада и попита:

— Къде е господин Стейнс?

Въпросът му като че ли не я изненада. Тя взе чашата, отпи, потръпна от сладостта и после впи поглед в него.

— Във вътрешността — каза накрая. — Някъде във вътрешността. Не знам точно къде.

— На север или на юг оттук?

— Не зная.

— Против волята му ли го държат там?

— Не зная.

— Знаете — възрази той.

— Не зная. Не съм го виждала от януари и нямам представа защо изчезна така. Но съм сигурна, че е жив и е някъде във вътрешността.

— Заради съобщенията, които получавате. В главата си.

— „Съобщения“ не е точната дума — отвърна Анна. — Не се изразих правилно. По-скоро е… усещане. Все едно се опитвате да си припомните сън, спомняте си какво е било, какво сте почувствали, но без никакви подробности, без да сте сигурен в нищо. И колкото повече се напъвате да си спомните, толкова по-мъгляво става.

Девлин я слушаше намръщено.

— Значи става дума за „усещания“, така ли?

— Да.

— Усещате, че господин Стейнс е жив и е някъде във вътрешността?

— Да — повтори Анна. — Нищо повече не мога да ви кажа. Знам, че мястото е влажно. С гъста растителност. Близо до вода, но не на брега на океана. Водата тече бързо. Над камъни… Виждате ли, помъча ли се да го опиша с думи, усещането изчезва.

— Доста съмнително ми звучи това, скъпа.

— Но е истина, сигурна съм. Както човек е сигурен, че е сънувал, знае, че е сънувал, но не може да си припомни какво точно.

— И откога ги имате тези „усещания“? Тези сънища?

— Откакто спрях да се продавам на улицата — отвърна Анна. — Откакто изгубих съзнание и ме прибраха в затвора.

— Откакто Стейнс го няма, с други думи.

— От четиринайсети януари. Това е точната дата.

— И винаги ли е едно и също? Вода, растителност? Винаги ли се повтаря един и същи сън?

— Не.

Тя не обясни нищо повече и Девлин попита:

— Какво друго?

— Ами — измънка Анна смутено, — просто усещания. Откъслечни образи. Впечатления.

— Какви впечатления?

Тя отклони поглед.

— За мен.

— Опасявам се, че не ви разбирам.

Анна обърна ръка.

— Какво си мисли за мен. За какво мечтае, когато си ме представя.

— Виждате себе си, но през неговите очи.

— Да, точно така.

— Тоест да разбирам, че господин Стейнс ви цени много?

— Той ме обича — отвърна тя и после повтори: — Обича ме.

Девлин я гледаше недоверчиво.

— Разбирам — рече. — Показал ли е досега по някакъв начин любовта си?

— Не. Няма нужда. Аз го знам.

— Често ли изпитвате тези усещания?

— Много често. Той мисли за мен през цялото време.

Капеланът кимна. Най-сетне мътилката се избистряше и с идването на яснотата сърцето му помръкна.

— А вие обичате ли господин Стейнс, госпожице Уедърел?

— Говорихме за това — рече тя. — Нощта, в която той изчезна. Приказвахме си и аз подхвърлих нещо за несподелената любов. Той стана много сериозен, прекъсна ме и каза, че несподелена любов няма, тя не е любов. Любовта се дава доброволно и се приема доброволно, така че мъжът и жената, щом се съединят, стават две половини на едно цяло.

— Трогателна представа — отбеляза Девлин.

Думите му като че ли ѝ допаднаха.

— Да — кимна тя.

— Но все пак не е признал, че ви обича.

— Не ми се е клел, казах ви вече.

— Нито пък вие.

— Не ми се удаде случай. Същата нощ той изчезна.

Кауъл Девлин въздъхна. Да, най-сетне разбираше Анна Уедърел, ала това не му носеше радост. Той познаваше много жени с оскъдни средства и никакви надежди за бъдещето, чието единствено спасение от злощастната клетка на бедността и тъгата беше полетът на въображението. В техните измислици винаги имаше някакво вълшебство — ангелско покровителство, покана за рая — и историята на Анна, колкото и да беше трогателна, носеше същите белези на невъзможното. Случаят беше болезнено ясен. Най-заможният млад мъж сред познатите ѝ я обича с тъй дълбока и чиста любов, че разликите между тях губят всякакво значение. Увереността, че той не е мъртъв, а изчезнал. Само тя може да долови неговите „съобщения“, които доказват колко силна е любовта му. Това беше измислица. Фантазия. Младият мъж явно беше мъртъв.

— Иска ви се господин Стейнс да ви обича, нали, госпожице Уедърел?

Въпросът му май я засегна.

— Той наистина ме обича! — извика тя.

— Друго ви питах.

Анна присви очи.

— Всеки иска да бъде обичан.

— Вярно е — кимна тъжно Девлин. — Всички искаме да бъдем обичани и се нуждаем от обич. Без любов не можем да бъдем истински.

— И господин Стейнс е на същото мнение.

— Така ли?

— Да — кимна тя. — Точно така би се изразил и той.

— Вашият господин Стейнс явно е голям философ, госпожице Уедърел.

— Ха, отче — усмихна се Анна, — май току-що сам си направихте комплимент!

Замълчаха. Анна отпи отново от подсладената лимонада, Девлин замислено плъзна поглед из салона. После тя вдигна ръка към пазвата си, където беше скрила подправения акт за дарение.

Капеланът я погледна строго.

— Все още имате време да размислите.

— Искам да чуя мнение от адвокат.

— Не ви ли стига моето мнение на свещеник?

— Вашето мнение? „Блажени са кротките.“

Анна веднага съжали за дързостта си, по шията и лицето ѝ се разля буйна червенина и тя извърна глава. Изведнъж Девлин вече не искаше да има нищо общо с нея. Отблъсна стола от масата и сложи ръце на коленете си.

— Ще ви придружа до съда, но няма да вляза с вас — рече той. — Не е моя грижа какво ще правите оттам насетне с документа. Но знайте, че няма да излъжа, за да ви защитя. И със сигурност няма да изрека лъжа в съда, ако ме призоват. Ако някой ме попита, няма да се поколебая да разкрия истината, че вие собственоръчно сте подправили подписа на документа.

— Добре — отвърна Анна и се надигна. — Благодаря ви за пая. И за лимонадата. Както и за всичко, което казахте на госпожа Уелс.

Девлин също стана.

— За това не е нужно да ми благодарите. Боя се, че позволих на гнева да надделее над разума. Не бях на себе си.

— Бяхте прекрасен — рече Анна, сетне пристъпи към него, хвана го за раменете и го целуна мило по бузата.

Когато Анна отиде в съда, Обер Гаскоан вече се беше запътил към Запасна банка с плика от Джон Хинчър Гарити във вътрешния джоб на сакото, Алистър Лодърбак също си беше тръгнал отдавна. Посрещна я румен адвокат на име Фелоус, когото тя не познаваше. Той я насочи към ниша в дъното на залата и там се настаниха един срещу друг на обикновена маса. Анна безмълвно му подаде обгорения документ. Адвокатът го сложи на масата, като го подравни тъй, че да е успореден на краищата ѝ, заслони очи да не вижда нищо друго с периферното си зрение и го прочете.

— Откъде го взехте? — попита след това.

— Пристигна анонимно — отвърна Анна.

— Кога?

— Тази сутрин.

— Как?

— Някой го е пъхнал под вратата — излъга тя. — Докато госпожа Уелс беше тук, в съда.

— Да, за да разбере, че най-сетне искът ѝ е удовлетворен — подхвърли недоверчиво Фелоус. После отново насочи вниманието си към документа. — Кросби Уелс… А Стейнс е онзи, дето е изчезнал… Госпожица Уедърел сте вие. Странно… Някаква идея кой го е пъхнал под вратата?

— Не.

— А обяснение защо го е направил?

— Не — повтори Анна. — Предполагам, че някой е искал да ми помогне.

— Сещате ли се кой може да е този някой? Някакви предположения?

— Не. Интересува ме дали документът е валиден.

— Изглежда редовен — отвърна адвокатът, взрян в обгорения лист. — Но не е, като да е чек на ваше име, нали? Особено при така стеклите се обстоятелства. Вече са минали повече от два месеца от изчезването на господин Стейнс…

— Не разбирам.

— Ами дори и документът да е редовен, нашият добър приятел господин Стейнс вече не разполага с две хиляди лири. Цялото му имущество е иззето. Решението излезе в петък. Ако извади късмет, може и да събере няколкостотин лири от това, което му е останало.

— Но все пак документът е в сила, нали?

Той поклати глава.

— Това, което се опитвам да ви обясня, скъпа, е, че господин Стейнс не може да ви даде две хиляди лири, освен ако по някакво чудо не се появи жив и здрав с цяло съкровище в джоба. Находищата му са иззети и са изкупени от други.

— Но документът е в сила — повтори Анна. — Всичко е ясно.

Господин Фелоус се усмихна.

— Боя се, че законът не работи точно така. Представете си, че сега ви напиша чек за един милион лири. Това не означава, че ще разполагате с тези пари, щом джобовете ми са празни и нямам гарант, нали така? Парите все трябва да дойдат отнякъде, а ако няма откъде… Това е положението, каквито и претенции да има човек.

— Но господин Стейнс има две хиляди лири — възрази тя.

— Ако е така, положението е съвсем различно.

— Така е, уверявам ви. Господин Стейнс има две хиляди лири.

— Откъде?

— Златото, намерено в дома на Кросби Уелс, е негово.

Фелоус замълча. Изгледа я изпитателно и после със съвсем друг тон попита:

— Можете ли да го докажете?

Анна повтори това, което беше научила сутринта от Девлин: златото е било претопено на кюлчета, подпечатани така, че да указват произхода му.

— И кое е находището?

— Не помня името — отвърна Анна.

— Откъде получихте тези сведения?

Тя се поколеба.

— Предпочитам да запазя източника в тайна.

Адвокатът изглеждаше заинтригуван.

— Може да проверим дали е вярно. Златото е част от имуществото на Уелс, така че трябва да е било описано. Чудно, че не се е чуло за това досега. Сигурно някой в банката нарочно си е замълчал.

— Ако е вярно — попита Анна, — това означава, че златото е мое, нали така? Две хиляди лири от него принадлежат на мен. Защото така се казва в този документ.

— Госпожице Уедърел — рече Фелоус, — такава сума не сменя лесно притежателя си. Боя се, че не е толкова просто, като да напишеш чек. Но в същото време бих допълнил, че имате късмет, че дойдохте при мен точно днес. Искът на госпожа Уелс току-що беше одобрен и в момента тече процедурата за изплащане на наследството. Аз обаче мога да наложа запор на парите, докато измислим какво да предприемем по-нататък.

— Добре — кимна тя, — ще го направите ли?

— Ако се съгласите да ме наемете за свой адвокат, ще направя каквото мога — отвърна той. — Таксата ми е две лири на седмица, разходите са отделно. Заплаща се предварително, разбира се.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви платя сега. Нямам никакви пари.

— Може да вземете назаем — предложи Фелоус, като отмести поглед. — Боя се, че съм изключително стриктен по отношение на финансовата страна, не приемам обещания и не допускам изключения. Не е лично отношение, върви си със занаята.

— Не мога да ви платя сега — повтори Анна, — но ако се съгласите, ще ви платя тройно, когато получа парите.

— Тройно? — Адвокатът се усмихна. — Делата често се проточват дълго, госпожице Уедърел, а понякога и не дават резултат. Няма никаква гаранция, че ще получите тези пари. На госпожа Уелс ѝ трябваха два месеца, за да одобрят иска ѝ, а както личи, въпросът още не е приключен окончателно!

— Тройно до сто лири — рече твърдо тя. — Но ако направите така, че да получа парите до две седмици, ще ви платя двеста, и то в брой.

Фелоус вдигна вежди.

— Виж ти. Доста смело.

— Върви си със занаята — отвърна Анна.

Тук обаче тя допусна грешка. Адвокатът се ококори и веднага се дръпна. Милостиви Боже, та тя беше уличница, осъзна той и изведнъж цялата история изплува в главата му. Това беше уличницата, която се беше опитала да сложи край на живота си на пътя за Кънери в деня, когато Стейнс беше изчезнал и Уелс беше умрял! Фелоус беше отскоро в Хокитика, не беше срещал Анна Уедърел и не беше разпознал името ѝ. Едва след дръзкия ѝ отговор се сети коя е.

Анна погрешно изтълкува притеснението му като колебание.

— Приемате ли условията ми, господин Фелоус?

Той я огледа от глава до пети и отвърна студено:

— Ще проверя в Запасна банка дали златото наистина е било на кюлчета. Ако се окаже, че това, което сте чули, е вярно, ще изготвим договор. В противен случай, боя се, че не мога да ви помогна.

— Много сте мил.

— Не ми излизайте с тези номера — сряза я грубо Фелоус. — Къде да ви намеря след, да речем, три часа?

Анна се поколеба. Не можеше да се върне в „Скитническа слука“. Нямаше пари в себе си, но можеше да помоли някой стар познат да я почерпи нещо в някое от заведенията на „Гуляйджийска“.

— По-добре аз да дойда тук — рече тя.

— Както желаете — кимна адвокатът. — За всеки случай нека се уговорим за пет часа.

— Пет часа днес — повтори Анна и протегна ръка към обгорелия документ, но Фелоус вече отваряше портфейла си да го прибере.

— По-добре да остане при мен — рече той. — Поне засега.

Луна в Овен, първа четвърт

Теру Тафарей подскачаше с леко сърце по камъните в плитчините на река Арахура, беше тръгнал към брега на океана. Беше прекарал един месец с група земемери в долината Дисепшън и кесията му беше пълна, на всичкото отгоре сутринта беше попаднал на чуден кахуранги пунаму, от чиято тежест вързопът на гърба му се полюшваше при всяка крачка.

В Маухера вече беше време за беритбата на кумара: Тафарей го знаеше, защото на северното небе, ниско над хоризонта, се беше появила звездата Уануи, която изгряваше след полунощ и залязваше преди разсъмване. Народът му наричаше този месец пу ту те ранги — „пръта, който подпира небето“, тъй като през нощта Те икароа образуваше светла дъга, която минаваше от север на юг по черния свод. Над нея, на север, беше Уануи, отдолу, на юг, оставаше Аутахи, а вътре в нея, високо над главите, грееше червеният бисер на Рехуа, за един кратък миг всяка вечер небето се превръщаше в същински компас с прашната ивица на звездите за стрелка. При изгрева на Уануи се прибираше реколтата, след това идваше пенга уа уа10, грудките се струпваха на купчини край нивята, за да бъдат прегледани и преброени, после се прибираха в хранилища или се заравяха в ями за настъпващата зима. След пенга уа уа идваше краят на годината или, както казваха тохунга, „годината умираше“.

След големия завой на реката Теру Тафарей обърна гръб на плитчините и излезе на брега. От ден на ден къщата на Кросби Уелс изглеждаше все по-унило. Тенекиеният покрив беше ръждясал и грееше в яркооранжево, посадената от Уелс зеленчукова градина отдавна беше загинала. Тафарей пое по пътеката, отбелязвайки с тъга следите на упадъка, но след няколко крачки изведнъж спря.

Вътре имаше някого.

Маорът се приближи бавно и надникна през отворената врата в сумрачното помещение. На пода лежеше човек — или спеше, или беше мъртъв. Беше обърнат на една страна със свити към гърдите колене и с гръб към вратата. Тафарей направи още няколко крачки. Мъжът беше облечен в панталон и сако, не в обичайните дрехи на златотърсач, тъканта върху гърдите му леко помръдваше, спадаше и се надигаше. Значи човекът спеше.

Тафарей прекрачи прага, като се стараеше сянката му да не пада върху заспалия и да го събуди. Внимателно се прокрадна покрай стената и го заобиколи. Мъжът беше млад. Косата му беше потъмняла от мръсотия, до нея лицето изглеждаше бяло като платно. Красиво лице, опустошено от белезите на лишенията. Клепачите бяха изпъстрени с черни точки, във вдлъбнатините под очите се тъмнееха сенки. Дъхът му беше накъсан и неритмичен. Тафарей плъзна поглед по тялото. Дрехите бяха издрани, личеше си, че не са сваляни от седмици, бяха станали корави от прахта и калта. Виждаше се обаче, че сакото е от хубав плат, а вратовръзката, цялата покрита със засъхнала кал, беше с модна кройка.

— Господин Стейнс? — прошепна той.

Младежът отвори очи.

— Да. Какво?

— Господин Стейнс?

— Да, аз съм — потвърди младият мъж с ясен и силен глас. Вдигна глава. — Извинявайте, извинявайте. В земите на маорите ли съм?

— Не — отвърна Тафарей. — Откога сте тук?

— Тази земя не е ли на маорите?

— Не.

— Трябва да стигна до земите на маорите — измърмори младежът и се надигна, притиснал лявата си ръка към гърдите.

— Защо? — попита Тафарей.

— Скрих нещо. Под едно дърво. Но сега дърветата ми изглеждат еднакви и май съвсем се обърках. Слава богу, че се появихте вие, много съм ви благодарен.

— Вие изчезнахте.

— От три дни, ако се не лъжа — отвърна Стейнс и отново се отпусна на пода. — Поне така смятам, че са минали три дни. Напоследък дните ми се сливат, не мога да се ориентирам. Човек губи представа за времето, когато е сам. Бихте ли хвърлили едно око на това, моля?

Той разтвори ризата си и маорът сепнато осъзна, че тъмната коричка на вратовръзката не е кал, а засъхнала кръв. Точно над ключицата имаше рана и въпреки разстоянието от почти метър Тафарей видя, че тя е твърде дълбока и гноясала. В средата беше черна, а отстрани плътта се червенееше като слънчево сияние. Черните петънца от обгорено по белите гърди подсказваха, че раната е от огнестрелно оръжие. Явно някой беше прострелял Емъри Стейнс от съвсем близко разстояние.

— Трябва ви лекарство — рече маорът.

— Точно така. Абсолютно сте прав. Ще ми донесете ли? Страшно ще съм ви задължен. Боя се обаче, че не знам името ви.

— Името ми е Теру Тафарей.

— Вие сте маор! — възкликна Стейнс и премига, все едно го виждаше за първи път. Погледът му бавно се проясни. — При маврите ли съм?

Тафарей посочи на изток.

— Земята на маорите е натам.

— Натам ли? — Младежът се завъртя в указаната посока. — А вие какво правите тук, щом земята ви е там?

— Това е домът на мой приятел. На Кросби Уелс.

— Кросби, Кросби… — Стейнс затвори очи. — Горкият, как са го изиграли. Но как пие, боже мой! Смуче като смок. А той къде е? Злато ли е отишъл да търси?

— Той умря.

— О, съжалявам. Какъв тежък удар! А вие сте били негов приятел, сигурно много добър приятел! И Анна… Приемете съболезнованията ми, уважаеми… Пак забравих името ви.

— Теру.

— Да, така беше. Така беше… — Той замря за миг от изтощение, сетне попита настойчиво: — Нали няма да имате нищо против да ме заведете там, приятелю? Нали?

— Къде?

— При маорите — отвърна Стейнс. — Закопах немалко злато в земята на маорите и ако ми помогнете, с радост ще ви дам част от него. Колкото поискате. Помня мястото съвсем точно, имаше голямо дърво. И златото е точно под дървото.

Клепачите му трепнаха, той изгледа Тафарей с умоляващ замъглен поглед.

— Къде бяхте толкова време, господин Стейнс?

— Търсех съкровището си. Знам, че е в земята на маорите… Само че как да позная къде започва тя? Няма ограда да я бележи. Всички казват, че тук човек не може да се загуби, тъй като от едната страна са планините, а от другата — океанът… Но аз май се изгубих, Теру. Теру беше, нали? Да, да… Изгубих се.

Тафарей коленичи до него. Отблизо раната изглеждаше още по-страшна. В средата на чернотата имаше дебела коричка, над която беше избила мазна жълта гной. Той посегна да пипне лицето му.

— Тресе ви — рече маорът. — Раната е сериозна.

— Изобщо не подозирах — продължи Стейнс, впил поглед в него. — Току-що бях слязъл от кораба, неопитен младок. А си личи отдалече, когато си неопитен. Изобщо не подозирах… Но колко се радвам да ви видя! Ужасно съжалявам за тази каша. Съжалявам и за другаря ви, за Кросби. Наистина. Какво лекарство казахте, че имате?

— Ще ви донеса лекарство. Вие чакайте тук.

Нямаше голяма надежда. Младежът бълнуваше, беше твърде зле, за да стигне до Хокитика, трябваше да го закарат с кола, а и Тафарей беше виждал болницата в града и знаеше, че там хората отиват не за да бъдат излекувани, а да умрат. Нямаше покрив, а само навес от опънато платнище, стените бяха от тънки дъски, през които фучеше силният тасманийски вятър и всеки полъх предизвикваше нов изблик на кашлица и хриптене. Вонеше на мръсно и на болест. Нямаше прясна вода, нито чисти чаршафи. Отделението беше само едно, пациентите спяха съвсем близо един до друг, а понякога дори слагаха по двама на легло.

— Половината — прошепна Стейнс. — Според мен така е справедливо. Половината за вас, половината за мен. Какво ще кажеш, пита ме, да станем съдружници.

Тафарей се помъчи да пресметне разстоянието. Да слезе в Хокитика, да предупреди доктор Гилис, да наеме каруца или двуколка… В най-добрия случай щеше да се върне след три часа… Но дали щеше да пристигне навреме? Дали младежът щеше да издържи дотогава? Сестрата на Тафарей, която си беше отишла от треска, в последните си дни беше точно като Стейнс — с блеснали очи, едновременно отпусната и бодра, бълнуваше несвързано. Ако го оставеше, младежът можеше да умре. Но иначе с какво можеше да му помогне? Взел решение, маорът сведе глава да каже каракия за оздравяването му.

— Тутакина и те иви, тутакина и те тото. Тутакина и те ико. Тутакина и те уауа. Тутакина киа у. Тутакина киа мау. Теней те ранги ка тутаки. Теней те ранги ка руруку. Теней те папа ка уеука. Е ранги е, аухита. Е папа е, аухита. Нау ка аухи, ка аухи.

Той вдигна глава.

— Това някакво стихотворение ли е? — попита Стейнс. — Какво означава?

— Помолих се раната ви да заздравее — отвърна Тафарей. — Сега ще отида за лекарство.

Той свали от гърба си вързопа, извади манерка и я тикна в ръката му.

— Опиум ли е това? — Младежът потрепери. — Не съм пробвал никога, но как само се впива в човека… като трънче в пръста, като примка около сърцето… Не те пуска, винаги го усещаш. Човърка те, човърка те… Ще ми донесете опиум. Вярвам ви. Вие сте благороден мъж.

Маорът свали вълненото си палто и го метна върху нозете му.

— Само да намеря дървото в земята на маорите — продължи Стейнс. — Ще ви дам колкото поискате. Аз искам другото. При аптекаря ли отивате? Имам сметка при Причард. Той е добър човек. Помолете го. Досега не съм пушил опиум.

— Това е вода — посочи Тафарей манерката. — Пийте.

— Много мило — измърмори младежът и отново затвори очи.

— Не мърдайте оттук — рече строго маорът и се изправи. — Аз отивам до Хокитика да известя за вас. Няма да се бавя.

— Донесете малко опиум — извика след него Стейнс, без да отваря очи. — И като се върнете, ще отидем да потърсим златото. Или първо ще изпушим една лула. О, да. Ще го направим както трябва. Каква несподелена любов е този копнеж! Но любов ли е, ако е несподелена? О, Боже Господи! Отивам за лекарство, вика. На всичкото отгоре и маор!

Марс във Водолей

След като сутринта направи покупката си за пет лири в „Брънтън, Соломон и Барнс“, Сук Яншън реши, че е най-добре веднага да се скрие. Магазинерът, който беше заредил револвера, го гледаше подозрително, но прие без възражение парите му, дори след това го изпрати до вратата и докато се отдалечаваше, Ах Сук на два пъти се озърна през рамо и го видя да стои на прага със скръстени на гърдите ръце и присвити очи. Китаец да купи пистолет, да плати веднага в брой, като откаже да даде повече от пет лири, и да помоли оръжието да бъде заредено в магазина? Човек не пази подобни съмнения за себе си. Ах Сук си даваше сметка, че още преди да стигне до ъгъла на „Гуляйджийска“ и „Танкред“, мълвата ще е тръгнала по петите му. Трябваше да намери къде да се спотаи до вечерта, когато под прикритието на мрака щеше да се промъкне до последната стая на първия етаж в „Короната“.

Ах Сук не вярваше на никого в Хокитика, за да помоли за помощ. Не можеше да се обърне към Анна, вече ѝ нямаше вяра. Нито пък към Манъринг. Или към Причард. С останалите мъже от „Короната“ не беше достатъчно близък, като се изключеше Ах Кю, който обаче беше в Кънери. За момент се зачуди дали да не наеме стая в някой от пансионите с лоша слава в източния край на града, можеше да плати за седмица, за да прикрие целта си… но и там не можеше да разчита на анонимност, нямаше никаква гаранция, че собственикът ще си държи устата затворена. И без това присъствието на един китаец в Хокитика в понеделник по обяд беше подозрително. По-добре Ах Сук да не се доверява на никого. В крайна сметка реши да се скрие в уличката, която минаваше между „Гуляйджийска“ и „Танкред“. Тя представляваше издълбан от коловози черен път между задните дворове на странноприемниците и магазините на „Гуляйджийска“, които гледаха на запад, и гърбовете на къщите по „Танкред“, които гледаха на изток. Там имаше къде да се спотаи и лесно можеше да се измъкне, ако се наложи. А най-хубавото бе, че оттук нарядко минаваха хора, уличката се използваше най-вече от доставчиците, които обслужваха странноприемниците, и от куриерите.

Ах Сук намери сгодно скривалище в задния двор на един търговец на вино. На нужника в дъното беше подпряно парче ламарина и така се образуваше нещо като мъничка колибка, отворена от две страни. От улицата беше скрита от голям храст, а от гърба на магазина не се виждаше заради сложената в двора помпа за вода. Ах Сук пропълзя под ламарината и седна с кръстосани крака. В същото положение беше и три часа по-късно, когато господин Евърард мина тичешком по „Гуляйджийска“, като изкрещя на глашатая, че Джордж Шепард е заповядал да задържат един китаец.

Щом Ах Сук го чу, по гърба му полазиха мравки. Сега вече беше сигурен, че Франсис Карвър е предупреден. Но Ах Сук имаше преимущество, за което капитанът не подозираше: благодарение на Уолтър Муди китаецът знаеше къде и кога може да намери Карвър. Джордж Шепард беше издал заповед, но още не го беше задържал! Ах Сук се ослушва напрегнато, докато виковете по „Гуляйджийска“ стихнаха, след това се усмихна и затвори очи.

— Какво правиш тук?

Ах Сук се сепна. До него, протегнал ръка към вратата на нужника, стоеше мръсен млад мъж на около двайсет и пет години с широко късо палто и риза без яка.

— Не можеш да седиш тук — продължи намръщено той. — Това е частна собственост. Принадлежи на господин Чесни. Не можеш да се разполагаш тук, както ти скимне.

От магазина се обади някой:

— С кого говориш, Ед?

— Един китаец седи тук. До нужника.

— Какво?

— Китаец!

— В нужника?

— Не — извика младият мъж. — Седи отвън.

— Кажи му да се маха!

— Изчезвай! — Младият мъж срита Ах Сук с върха на ботуша. — Обирай си крушите! Не можеш да седиш тук.

От магазина отново се разнесе вик:

— Какво прави, Ед?

— Нищо — отвърна младежът. — Просто си седи. Но има пистолет.

— Какво?

— Има пистолет!

— Носи пистолет?

— Да. Но доколкото виждам, не прави нищо лошо.

Тишина. После:

— Тръгна ли си?

— Изчезвай! — заповяда отново Ед и вдигна ръка. — Върви!

Ах Сук най-сетне се размърда, изпълзя изпод ламарината и бързо се отдалечи, усещаше озадачения поглед на младия мъж в гърба си. Шмугна се под едно въже с пране и със сведена глава, притиснал револвера към гърдите си, се вмъкна в миришещата на овес конюшня на „Империал“. Покрай тихото пръхтене и чаткане с копита на конете чуваше как онези двамата продължават да си крещят. Знаеше, че не разполага с много време, трябваше да се скрие, и то бързо, преди да са вдигнали тревога. Изтича в другия край на конюшнята и надникна през ниската вратичка. Плъзна поглед по редицата сгради, пристроените към тях кухни, вратите със завеси от зебло за доставчиците, нужниците, бунищата. Къде щеше да е в безопасност? Погледът му се спря на скупчените постройки в лагера, в една от тях, в паянтовата дъсчена къща живееше Джордж Шепард. Сърцето му изведнъж подскочи. Защо не, помисли си той дръзко. Никой не би се сетил да го търси там.

Ах Сук прекоси малкото парче пуста земя между конюшните и оградата на лагера, приближи се към кухненската врата на тъмничаря и потропа уверено. Докато чакаше, се огледа крадешком, уличката беше празна, дворът също. Освен ако някой не го гледаше от сградите наоколо — което беше напълно възможно, заради мътните стъкла на прозорците не се виждаше нищо вътре, — засега не го бяха забелязали, че стои пред дома на Джордж Шепард с пистолет в ръка.

— Кой е? — разнесе се женски глас. — Кой е?

— Търси Маргарет — отвърна Сук Яншън, долепил устни до вратата.

— Кого?

— Маргарет Шепард.

— Кой сте вие? Какво искате?

Струваше му се, че и нейните устни са близо до дървото, разделяха ги само тънките дъски.

— Сук Яншън — отговори той и щом мълчанието отсреща се проточи, добави: — Моля.

Вратата се отвори.

— Маргарет — промълви развълнувано Ах Сук и се поклони дълбоко.

Изправи се и чак тогава си позволи да я погледне. И тя като Лидия Уелс му се видя непроменена от последната им среща в съда в Сидни, когато беше излязла на свидетелката скамейка да даде показания — лъжливи показания! — които бяха спасили живота му. Над главата ѝ стърчаха няколко косъмчета, изплъзнали се от мрежата, косата ѝ изглеждаше суха и в нея проблясваха сребристи нишки, но като се изключеше този дребен белег за напредналата възраст, чертите ѝ изглеждаха същите: същите уплашени воднисти очи, същият чупен широк нос, същите тънки устни, същата уплаха и ужас. Как пришпорва паметта познатото лице! За миг Ах Сук я видя как тя се настанява на свидетелската скамейка, как отпуска ръце в скута си, премигва към прокурора, кашля два пъти в памучна кърпичка и я прибира в ръкава, след това преплита пръсти. И изрича лъжа, за да спаси живота му.

Съпругата на тъмничаря се взираше в него.

— Какво, за бога… — изсъска тя. Изведнъж от гърлото ѝ се изтръгна смях, който приличаше по-скоро на хълцане. — Господин Сук… какво… какво, за бога? Издадена е заповед да бъдете задържан, не знаете ли? Джордж е заповядал да бъдете задържан!

— Може ли да вляза? — попита той.

Държеше револвера долепен до бедрото си и стоеше леко извърнат настрани, така че да прикрие оръжието, тя още не го беше видяла.

През отворената врата полъхна вятър, стените вътре потрепериха. По опънатата басма преминаха вълнички.

— Бързо! — заповяда тя. — Хайде, бързо!

Придърпа го вътре и затвори вратата.

— Защо сте дошли?

— Вие много добра жена, Маргарет.

Тя се свъси и поклати глава.

— Не, не съм.

Ах Сук кимна.

— Много добра.

— Поставяте ме в ужасно положение — прошепна госпожа Шепард. — Как можете да бъдете сигурен, че няма да повикам Джордж? Длъжна съм да го направя! Има издадена заповед… А аз изобщо не знаех, господин Сук. Изобщо не знаех, че сте тук, разбрах чак днес заранта. Защо сте дошли?

Ах Сук бавно извади револвера. Тя ахна и вдигна ръка към устата си, сякаш да не извика.

— Вие скриете мен — рече той.

— Не мога — промълви през пръсти Маргарет Шепард, без да отделя очи от пистолета. — Не съзнавате какво искате от мен, господин Сук.

— Вие скрие мен до довечера. Моля.

Устните ѝ се раздвижиха, все едно тя гризеше дланта си, след това отпусна ръка и попита:

— И къде ще отидете тогава?

— Да убие Карвър.

— Карвър…

Тя простена и се отдръпна рязко, като размахваше ръка, сякаш искаше да му покаже да прибере оръжието, да го скрие от погледа ѝ.

Ах Сук не помръдна.

— Моля, Маргарет.

— Не съм и сънувала, че може да ви видя отново. Не съм и сънувала…

Прекъсна я рязко почукване на входната врата в другия край на къщата. Госпожа Шепард замря с отворена уста като извадена на брега риба и за миг Ах Сук се уплаши, че тя ще повърне. След това се хвърли към него и го сграбчи с две ръце.

— Бързо! — прошепна истерично. — В спалнята! Под леглото! Скрийте се. Вървете, вървете!

Избута го в спалнята, която споделяше с тъмничаря. Стаята беше спретнато подредена и в нея имаше само два скрина и едно желязно легло, над което беше закачено избродирано ковьорче. Ах Сук нямаше закога да се оглежда. Пропълзя под леглото с пистолет в ръка. Вратата се затвори, стана по-тъмно. Чуха се стъпки в коридора, след това потракване — някой вдигна резето. Ах Сук се обърна на една страна. Върху басмената стена се очерта светъл правоъгълник, после в него пристъпи черна сянка, която затъмни средата. Полъхна студ.

— Добър ден, госпожо Шепард. Търся съпруга ви. У дома ли е?

Ах Сук застина. Познаваше този глас.

Маргарет Шепард явно беше поклатила глава, тъй като Франсис Карвър попита:

— А къде мога да го намеря?

— Горе на строежа, господине — отвърна тя шепнешком.

— На Гледка е, така ли?

— Да, господине.

Ах Сук хвана револвера с две ръце. Колко просто щеше да е да се измъкне изпод леглото, да се изправи и да насочи дулото към стената. Куршумът лесно щеше да пробие басмата. Но как можеше Ах Сук да е сигурен, че няма да нарани Маргарет? Той се вгледа в сенките по плата, мъчеше се да определи къде свършва сянката на Карвър и къде започва на госпожа Шепард.

— Вдигната е тревога — рече Карвър. — Съпругът ви е издал заповед за задържане. Нашият приятел Сук е в града. Въоръжен.

Тя не отговори. В спалнята Ах Сук запълзя към стената.

— Взел ме е на мушка — продължи Карвър.

Не се чу отговор, навярно тя беше кимнала.

— Съпругът ви ми оказа голяма услуга, като вдигна тревога. Предайте му, че съм му благодарен.

— Непременно.

Капитанът обаче още не си тръгваше.

— Говори се, че е в Хокитика от края на миналата година — каза той. — Нашият общ приятел. Сигурно сте го виждали.

— Не — прошепна тя.

— Не сте го виждали? Или не сте знаели?

— Не знаех. Разбрах… разбрах чак днес заранта.

Ах Сук се надигна на колене, после стана и пристъпи към стената, насочил пистолета към сянката. Ако извъртеше леко револвера, ако стреляше настрани, а не в упор…

— Джордж обаче е знаел — рече Карвър. — От доста време. Държал го е под око. Не ви ли е казал?

— Не.

Тишина.

— Е, има защо — отбеляза капитанът.

Ах Сук беше стигнал до вратата на спалнята. Беше на не повече от два метра от петното светлина на входната врата, от Франсис Карвър го делеше само басмата. Дали Карвър беше въоръжен? Единственият начин да разбере беше да отвори и да се изправи срещу него, но така щеше да изгуби скъпоценни секунди и предимството на изненадата. Но пак не смееше да стреля, тъй като се боеше да не уцели госпожа Шепард. Взря се в очертанията по плата, мъчеше се да разбере къде стои тя. Накъде ли се отваряше вратата, дали наляво, или надясно?

Черното петно върху басмата като че ли потъмня още повече.

— Цял живот си плащате за това, което сторихте тогава — рече Карвър. — Нали?

Мълчание.

— И все не е достатъчно.

Мълчание.

— Той не иска покаянието ви. Помнете думите ми, госпожо Шепард. Не иска покаянието ви, а нещо, което може сам да усети. Джордж Шепард копнее за отмъщение.

Тя най-сетне се обади:

— Джордж гледа с презрение на отмъщението. За него то е варварство, проява на ревност, не на справедливост.

— И е прав — потвърди Карвър. — Но всеки ревнува от нещо, нали?

Черното петно на стената избледня и изчезна, разнесоха се стъпки, които започнаха да се отдалечават. Входната врата се затвори и се чу дрънчене, госпожа Шепард беше пуснала резето. Приближиха се по-леки стъпки и вратата на спалнята се отвори. Съпругата на тъмничаря едва не се блъсна в Ах Сук, спря сепнато на прага и след това насочи поглед към пистолета в ръката му.

— Глупак! — извика тя. — Посред бял ден! И приставът е на пет метра оттук!

Ах Сук не отговори. Госпожа Шепард отново изхълца. Гласът ѝ изтъня съвсем и тя зашепна пискливо:

— Луд ли сте? Какво ще стане с мен, ако го убиете в дома ми? Как може… нима смятате… и приставът е на пет метра оттук… без дори да… и Джордж… Какво си мислите, за бога?

Ах Сук се засрами.

— Съжалява — рече той и отпусна ръка.

— Ще ме обесят. Ще ме обесят! Джордж ще се погрижи за това!

— Нищо лошо не станало.

Истерията ѝ се изля в жлъч.

— Нищо лошо! — извика тя.

— Много съжалява, Маргарет.

И той наистина съжаляваше. Може би беше пропуснал шанса си. Сега тя щеше да го изхвърли на улицата, да повика съпруга си или пристава… Щяха да го заловят и на Карвър щеше да му се размине.

Тя пристъпи към него и измъкна револвера от ръката му. Внимателно го остави на скрина, тъй че дулото да сочи към стената. След това застина, без да го поглежда. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. Той чакаше.

— Ще останете тук, докато се стъмни — рече съпругата на тъмничаря. Продължаваше да избягва погледа му. — Ще останете под леглото, докато се стъмни и е безопасно да излезете.

— Маргарет?

— Какво? — прошепна тя и се отдръпна, очите ѝ блуждаеха по лампата, по таблата на леглото. — Какво?

— Благодаря.

Госпожа Шепард се взря в очите му, после бързо отмести поглед към гърдите и корема му.

— От километър се виждате с тези дрехи — измърмори тя. — Веднага си личи, че сте китаец. Почакайте.

След десетина минути се върна с преметнат върху лакътя панталон и сако и с мека шапка в ръката.

— Пробвайте дали ще ви станат, ще скъся крачолите, ще ви дам и една риза от тези на затворниците. Ще си тръгнете оттук като англичанин, господин Сук, или по-добре не си тръгвайте изобщо.

Нга потики а Рехуа, или децата на Антарес

Теру Тафарей пристигна в аптеката към три и половина, а когато часовникът удари четири, двамата с Причард вече се клатушкаха по пътя в наета кола, теглена от два коня. Причард стоеше гологлав и полуизправен отпред и настървено размахваше камшика. Джобът на палтото му беше издут от шишенце с лауданум: тъмната течност се плискаше и от вътрешната страна на стъклото полепваше мазен слой, който ту изтъняваше, ту се сгъстяваше при всяко подскачане, щом някое колело удареше о камък. Тафарей се държеше с две ръце и беше вперил поглед право напред, защото иначе щеше да повърне.

— Питал е за мен — прошепна развълнувано Причард. — За мен, не за лекаря!

Запитан от адвоката Фелоус, Чарли Фрост не скри истината. Да, откритото в дома на Кросби Уелс злато е било на кюлчета. Било е претопено от един китаец, Кю Лон, който до тази сутрин работел на находището „Аврора“, собственост на господин Стейнс. Господин Фелоус си записа в тефтера тези сведения и любезно благодари на младия банкер за помощта му. След това извади обгорелия акт за дарение, даден му от Анна Уедърел, и безмълвно го сложи на бюрото.

Фрост го погледна и изненадано възкликна:

— Подписан е!

— Моля? — попита Фелоус.

— Емъри Стейнс е подписал този документ през последните два месеца — отвърна уверено Фрост. — Освен ако подписът не е подправен, разбира се… Но аз познавам подписа му, негов е. Само че последния път, когато видях този документ, мястото до името на Стейнс беше празно. Нямаше подпис.

— Значи е жив, така ли? — попита адвокатът.

Щом излезе на „Колингуд“, Бенямин Льовентал изненадано установи, че аптеката на Причард е затворена: вратата беше заключена и на нея беше закачено листче, което уведомяваше клиентите, че аптеката няма да работи. Той заобиколи сградата и отзад намери помощника на Причард, млад мъж на име Джайлс, който четеше вестник на прага.

— Къде е господин Причард? — попита той.

— Няма го. Какво ви трябва?

— Слабително.

— Същото като предишния път ли?

— Да.

— Мога да ви го приготвя. Влезте.

Младежът остави вестника и Льовентал го последва вътре.

— Сигурно се е случило нещо, щом Джо е изоставил работата си в понеделник следобед — отбеляза вестникарят, докато помощникът приготвяше лекарството.

— Излезе с един от местните.

— Тафарей ли?

— Не го знам как се казва. Пристигна много развълнуван. Преди няма и два часа. Предаде някакво съобщение на господин Причард, той ме изпрати да наема кола и потеглиха за Арахура, все едно дяволът ги преследва по петите.

— Виж ти — кимна заинтригувано Льовентал. — И не разбра ли за какво става дума?

— Не — отвърна младежът. — Но господин Причард взе цяла стъкленица лауданум и пакетче стрит опиум. Маорът само нареждаше: „Трябва му лекарство, трябва му лекарство“. Но не каза на кого. А господин Причард пък повтаряше нещо, дето съвсем не ми е ясно.

— Какво по-точно?

— „Куршумът на уличницата“ — отговори помощникът.

— А, Анна Уедърел!

Тонът на Клинч издаваше не просто изненада, а чистосърдечно смайване.

— Здравей, Едгар.

— Какво правиш тук? Добре дошла си, разбира се. Но какво искаш?

Той изскочи иззад бюрото.

— Търся подслон — отвърна тя. — До пет часа. Може ли да се натрапя на гостоприемството ти за няколко часа?

— Да се натрапиш? И дума не може да става за натрапване! — извика Клинч, сетне пристъпи към нея и сграбчи ръцете ѝ. — Да, разбира се, разбира се! Ела в кабинета ми! Искаш ли чай? Бисквити? Колко се радвам да те видя. Чудесно е, че се отби! Къде е господарката ти? И каква работа имаш в пет часа?

— Имам среща в съда — отговори Анна Уедърел, като любезно измъкна ръцете си от неговите.

Усмивката му мигом угасна и той разтревожено попита:

— Призовали ли са те? Нима ще те съдят?

— Не, не. Просто наех адвокат. По своя воля.

— Адвокат ли?

— Да. Ще оспоря наследството на вдовицата.

Клинч не вярваше на ушите си.

— Виж ти! — възкликна той и се усмихна отново, за да прикрие объркването си. — Виж ти… Трябва да ми разкажеш всичко. Ела, ще пием чай. Толкова се радвам, че дойде.

— Хубаво е, че се радваш. Боях се, че ми се сърдиш.

— Да ти се сърдя? Никога! — отвърна разпалено съдържателят. — За какво да ти се… — И в този миг се досети. — Ще оспориш иска на вдовицата за златото?

Тя кимна.

— Има документ, съгласно който наследница съм аз.

— Така ли? — попита Клинч и потръпна. — Подписан и напълно редовен?

— Бил е намерен в печката. В печката на Кросби Уелс. Някой се е опитал да го изгори.

— И е подписан?

— Две хиляди лири — продължи Анна. — О, Едгар, винаги си се държал бащински с мен и аз не искам да крия нищо от теб. Пожелал е да ми ги дари. Две хиляди лири, веднага. Той ме обича. Обича ме!

— Кой? — попита кисело Едгар Клинч, макар да се досещаше.

Докато вървеше към редакцията на „Калайджийска“, Льовентал чу, че някой го вика по име. Обърна се и видя Дик Манъринг, крачеше устремено към него, пъхнал под мишница нагънат вестник.

— Имам клюка за теб, Бен — подхвърли отдалеч Манъринг. — Ако не си я чул вече. Искаш ли да ти я кажа?

Льовентал се намръщи разсеяно, мислите му бяха другаде.

— За какво става дума?

— Говори се, че Шепард е издал заповед за задържането на господин Сук. Сутринта Сук се е появил в Хокитика и е купил боен пистолет! Как ти се струва тази работа, а?

— Дали възнамерява да го използва?

— Че защо човек да си купува пистолет, ако няма да го използва? — отвърна весело магнатът. — Ако питаш мен, може да очакваме стрелба по улиците. Като в Америка!

— Аз чух друга клюка — каза Льовентал, когато двамата завиха по „Гуляйджийска“ и тръгнаха надолу. — Не по-малко интересна от твоята.

— За господин Сук ли?

— За господин Стейнс — отвърна вестникарят.

Кю Лон дробеше зеленчуци за супа в колибата си в китайското селище, когато отвън се чу чаткане на копита и някой извика. Той отиде на прага и дръпна с една ръка завесата от зебло.

— Ти там — рече ездачът и скочи от коня, — призован си да се явиш в съда. Трябва да те заведа в Хокитика.

Кю Лон вдигна ръце.

— Не Ах Сук — рече той. — Ах Кю.

— Много добре знам кой си и точно ти ми трябваш — отвърна мъжът. — Хайде, побързай. Долу на пътя чака двуколка.

— Ах Кю — повтори китаецът.

— Знам те кой си. Викат те за златото от „Аврора“.

— От Арахура? — попита Ах Кю, който не беше чул добре.

— Точно така. Хайде, размърдай се. Призован си от господин Джон Фелоус пред Мировия съд.

След като си тръгна от Запасна банка, господин Фелоус се отби при Харалд Нилсен в „Нилсен и Сие“. Търговецът приготвяше отчет за Джордж Шепард, което беше отегчително занимание, и той се зарадва на прекъсването, ала радостта му бързо се изпари, когато адвокатът извади обгорелия акт за дарение с подписите на Емъри Стейнс и Кросби Уелс. Нилсен мигом пребледня.

— Виждали ли сте преди този документ? — попита Фелоус.

Нилсен обаче беше човек, който се учи от грешките си.

— Преди да ви отговоря — рече той предпазливо, — бих желал да разбера кой ви праща и какво искате от мен.

Адвокатът кимна.

— Имате право. Онази Уедърел е получила документа днес сутринта от анонимен източник. Пъхнали го под вратата, докато господарката я нямало. Сумата е голяма и уж е предназначена изцяло за нея. Но на мен ми намирисва на мошеничество. Не зная кой е подхвърлил документа, нито пък защо.

Търговецът вече беше извършил едно предателство спрямо Кауъл Девлин и нямаше намерение да предава втори път свещеника.

— Разбирам — кимна той с безизразно лице. — Значи вие работите за госпожица Уедърел?

— Не съм свързан с уличници — отвърна рязко Фелоус. — Засега просто проучвам въпроса, нищо повече. Опознавам терена.

— Да, разбира се — измърмори търговецът. — Простете.

— Вие сте събрали вещите на Кросби Уелс — продължи адвокатът. — Интересува ме дали този документ е бил там, когато сте отишли да опишете имуществото.

— Не — отвърна искрено Нилсен. — А ние прегледахме цялата къща, от долу до горе, давам ви думата си за това.

— Добре — кимна Фелоус. — Благодаря.

Той се изправи и търговецът също се надигна. Камбаната на уеслианската църква удари пет без петнайсет.

— Между другото поздравявам ви за дарението — рече Фелоус и се отправи към вратата. — За строежа на затвора. Браво на вас.

— Благодаря — процеди Нилсен.

— В наши дни рядко се среща такава благотворителност — продължи адвокатът. — Моите почитания.

— Господин Стейнс?

Клепачите на младия мъж трепнаха, помътените му очи се спряха на надвесилия се над него Джоузеф Причард.

— О, това е Причард! — възкликна той. — Аптекарят.

Причард внимателно дръпна яката на ризата, за да открие почернялата рана. Стейнс не възрази. Взираше се напрегнато в лицето на аптекаря, докато той оглеждаше раната.

— Успяхте ли да намерите поне едно малко парченце? — прошепна младият мъж.

— Какво парченце? — попита мрачно Причард.

— От опиата. Казахте, че ще ми дадете.

— Донесох нещо, което ще притъпи болката — отвърна строго Причард. — Пристрастили сте се към опиума, така ли? Раната е доста зле, честно казано.

— Да съм се пристрастил ли? — повтори Стейн. — За мен опиумът е по-скоро като трънче, забие ли се, трудно можеш да го извадиш. Изобщо не чух изстрела. Тогава бях в ковчега.

— Откога сте тук? Кога сте яли за последно?

— От три дни. Дали наистина са минали само три дни? Много сте добър. Изключително мил. Сигурно е било към полунощ. Реших да се разходя.

— Бълнува — отбеляза Причард.

— Да — кимна Тафарей. — Ще умре ли?

— Не е отслабнал много — рече аптекарят и опипа бузата и челото на ранения. — Някой поне го е хранил… Или той е успявал да си намира по нещо, където и да е бил. Два месеца, за бога! Не са само молитвите, има и друго, което още го държи тук.

Погледът на Стейнс се плъзна над рамото му към Тафарей.

— Маорите са най-добрите водачи — усмихна се той. — Ще свършите чудесна работа.

— Чуйте ме! — Причард отново се наведе над него и придърпа яката върху раната. — Ще ви пренесем в колата. Ще ви закараме в Хокитика, за да може доктор Гилис да извади куршума. Щом ви сложим в колата, ще ви дам нещо да понамали болката. Съгласен ли сте?

Главата на младия мъж беше клюмнала върху гърдите му.

— Хокитика — прошепна той. — Анна Магдалина.

— Анна е в Хокитика и ви чака. Хайде, да не се бавим. Ще сме в града преди мръкнало.

— Той е написал песен за нея — прошепна Стейнс. — В знак на чувствата си. А аз така и не ѝ казах.

Причард вдигна здравата му ръка, преметна я през врата си и се изправи. Тафарей подхвана ранения през кръста, двамата го изнесоха и го натовариха в колата. Младият мъж продължаваше да бълнува. Кожата му лепнеше от пот. Сложиха го в средата на капрата, тъй че да седнат от двете му страни и да го крепят. Тафарей зави краката му с вълненото си палто. Накрая Причард извади от джоба стъкленицата с лауданум и измъкна тапата.

— Горчи, но ще притъпи болката — каза той и пъхна едната си ръка зад тила му, за да го придържа, а с другата вдигна шишенцето към устата му. — Така, пийте. Лесно влиза, нали? Още една глътка. Браво. Още малко. Сега се отпуснете и затворете очи. Веднага ще заспите.

След като си тръгна от съда, Алистър Лодърбак се насочи право към кантората на превозвача Томас Балфор. Хвърли на бюрото му своя екземпляр от договора за продажба на „На добър час“, седна, без да чака покана, и извика:

— Няма отърване, Том! Франсис Карвър се е впил в мен като кърлеж! Ще смуче, докато съм жив!

На Балфор му отне доста време да разгадае на какво се дължи този мелодраматичен изблик, да разбере какво точно представлява полицата за закрила и обезщетение на „На добър час“ и да изрази своето мнение, което се свеждаше до това, че политикът трябва да признае поражението си ако не изцяло, то поне в този рунд. Франсис Карвър го бил надхитрил. Лодърбак нямало как да оспори двусмисления му подпис, а по отношение на застраховката на кораба Карвър все пак имал правото да изтегли въпросните суми и господин Гарити вече бил одобрил плащанията. Политикът обаче не желаеше да приеме разумния му съвет и продължи да въздиша, да си скубе косите и да проклина. Към пет часа търпението на Балфор съвсем се изчерпа.

— Не с мен трябва да говориш — заяви той. — Нищо не отбирам от право и закони. Не мога да ти помогна.

— А с кого да говоря?

— Иди при комисаря.

— Не е в града.

— А съдията?

— В навечерието на изборите? Луд ли си?

— В такъв случай остава Шепард. Покажи документа на Джордж Шепард и виж какво ще ти каже.

— С господин Шепард не сме в много добри отношения — рече Лодърбак.

— Добре — въздъхна отчаян превозвачът, — но не забравяй, че Шепард не е в добри отношения и с Карвър! Може да реши да ти помогне.

— Какво делят Шепард и Карвър? — попита Лодърбак.

Балфор го изгледа намръщено.

— Карвър е бил в каторга при Шепард. Шепард е бил надзирател на Кокату, а Карвър е излежавал присъда там.

— О!

— Не знаеш ли?

— Не. Откъде да знам?

— Предполагах, че си в течение.

— Не съм говорил с Джордж Шепард нито веднъж в живота си — заяви високомерно Лодърбак.

В средата на следобеда Обер Гаскоан приключи в Запасна банка, а когато часовникът удари пет, той вече беше в съда и изготвяше справка за съдебните решения за „Уест Коуст Таймс“. Когато вратата се отвори и вътре влезе Анна Уедърел, Гаскоан изненадано се понадигна.

Ала тя само му кимна бегло, подмина го и се насочи към господин Фелоус. Двамата размениха няколко думи, които секретарят на съда не успя да чуе, след което адвокатът я въведе в един кабинет и затвори вратата.

— Какво прави Анна при Фелоус? — попита Гаскоан колегата си Бърк.

— Нямам представа — отвърна Бърк. — Тя идва сутринта, докато ти беше в банката. Искаше да говори с адвокат.

— Защо не ми каза?

— Откъде да знам, че те интересува? — отвърна Бърк. — О, виж, тъмничарят Шепард!

Джордж Шепард се насочи към тях.

— Господин Гаскоан, господин Бърк, добър ден.

— Добър ден.

— Дошъл съм за заповедта за задържане на китаеца.

— Готова е, господине.

Бърк отиде да вземе документа. Шепард чакаше със сдържано нетърпение, потропвайки с пръсти. Гаскоан се взираше в затворената врата на кабинета на Фелоус. Изведнъж оттам се чу приглушено тупване, сякаш нещо тежко беше паднало от не много високо, и в следващия миг се разнесе гласът на Фелоус:

— Някой да помогне! Някой да дойде да ми помогне!

Гаскоан прекоси залата и отвори вратата. Анна Уедърел лежеше на земята със затворени очи, устата ѝ зееше леко, адвокатът беше коленичил до нея и разтърсваше ръката ѝ.

— Изгуби съзнание — рече Фелоус. — Просто се срути на пода! Наклони се и падна! — Той се обърна умоляващо към Гаскоан. — Нищо не съм направил! С пръст не съм я докоснал!

— Какво става? — попита тъмничарят от прага.

Гаскоан се надвеси над Анна.

— Диша — оповести той. — Да я изправим.

Повдигна я, забелязал с почуда колко е изпосталяла. Главата ѝ климна назад и той я подпря с рамо.

— Удари ли си главата?

— Не — отвърна Фелоус, който изглеждаше доста уплашен. — Просто се отпусна и падна. Все едно е пияна. Но не изглеждаше пияна, когато влезе. Кълна се, че не съм я докосвал.

— Може да е припаднала.

— Използвайте главите си! — обади се Шепард. — Оттук подушвам лауданума.

Гаскоан също усещаше силната горчива миризма. Пъхна пръст в устата на Анна и разтвори зъбите ѝ.

— Няма оцветяване — рече той. — Ако беше лауданум, езикът ѝ щеше да е кафяв, нали? И зъбите също щяха да са потъмнели.

— Закарайте я в затвора — заповяда Шепард.

Секретарят на съда се намръщи.

— По-добре в болницата…

— В затвора! — отсече тъмничарят. — До гуша ми е дошло от тази уличница и нейните постановки. Закарайте я в лагера и я оковете при останалите. Гледайте да е изправена, че да не се задуши.

Фелоус клатеше глава.

— Не знам какво стана. Както си стоеше, изведнъж погледът ѝ се премрежи, а след това…

Вратата се отвори отново.

— Ах Кю за господин Фелоус — оповести груб мъжки глас.

Бърк също се появи.

— Извинявайте за забавянето, господин Шепард — рече той. — Ето заповедта за задържане на господин Сук.

— Господин Кю ли? — попита Гаскоан и се обърна. — За какво са го довели тук?

— Не се помайвайте, приберете уличницата — заповяда тъмничарят.

Сук Яншън лежеше на голите дъски под леглото на Джордж Шепард и слушаше как камбаната на уеслианската църква отмерва пет и половина, когато на вратата на къщата се почука пак. Той обърна глава на една страна и чу стъпките на Маргарет Шепард. Тя прекоси коридора, вдигна резето и на стената отново се появи светло петно, Ах Сук усети прохладен полъх. Светлината беше отслабнала и сянката на човека на прага не беше толкова тъмна, а се сивееше.

— Госпожа Шепард, предполагам?

— Да.

— Бих искал да разменя няколко думи със съпруга ви. Той у дома ли е?

— Не — рече за втори път този ден Маргарет Шепард. — Слезе до съда по работа.

— Жалко. Удобно ли е да го почакам?

— По-добре първо си уговорете среща с него.

— Тоест да разбирам, че не е много вероятно да се върне сега.

— Той често нощува на Гледка. А понякога играе билярд в града.

— Разбирам.

Сук Яншън не познаваше гласа на Алистър Лодърбак, но от тона и силата му съдеше, че посетителят е човек, свикнал да се разпорежда.

— Простете, че ви обезпокоих — продължи Лодърбак. — Ще ми направите ли услугата да известите съпруга си, че съм го търсил?

— Да, разбира се.

— Познавате ме, нали?

— Вие сте господин Лодърбак — прошепна тя.

— Точно така. Кажете му, че бих искал да разговаряме за един общ познат. Франсис Карвър.

— Ще му предам.

До утре сутринта общият ви познат ще е мъртъв, помисли си Сук Яншън.

Вратата се затвори, спалнята потъна в мрак.

Кауъл Девлин настани Анна Уедърел в ъгъла, встрани от останалите затворници, и тъжно си помисли, че сега тя изглежда много по-зле, отколкото преди два месеца, когато я бяха докарали тук след опита за самоубийство. Нямаше треска както тогава, не бълнуваше и не се мяташе, но сега, облечена в черната траурна рокля и потънала в спокоен сън, будеше повече жал. А и беше страшно отслабнала. Девлин ѝ сложи с нежелание оковите и се постара да ги нагласи така, че да не пристягат китките. Помоли госпожа Шепард да донесе одеяло, за да го подложи под главата на уличницата. Молбата му веднага беше изпълнена мълчаливо.

— Какво е станало? — попита той Гаскоан, докато нагъваше одеялото. — Видях Анна сутринта. Придружих я до съда! Да не би след това да е отишла при Причард да купи шишенце лауданум?

— Аптеката е затворена — отвърна Гаскоан. — Причард го няма цял следобед.

Девлин повдигна главата на Анна и подпъхна одеялото.

— Откъде тогава се е сдобила с лауданума, за бога?

— Може да е бил в нея.

— Не — възрази капеланът. — Сутринта излезе от „Скитническа слука“ без чантичка, без нищо. Дори пари не носеше, струва ми се. Някой ѝ го е дал. Но защо?

На Гаскоан му беше твърде любопитно защо сутринта Кауъл Девлин е ходил в „Скитническа слука“ и какво е станало там, но докато се опитваше да измисли възпитан начин да попита, се чу дрънчене на приближаваща се кола и се разнесе гласът на Причард:

— Ей, отворете! Джо Причард съм, водя Емъри Стейнс!

Девлин зяпна и се ококори, изражението му изразяваше такова смайване, че чак будеше смях. Докато той се изправи, Гаскоан вече беше изхвърчал навън и капеланът се втурна след него, на двора Джоузеф Причард, току-що скочил от колата, водеше конете към коневръза встрани. На капрата седеше Теру Тафарей, прегърнал с две ръце пребледнял младеж с хлътнали очи. Девлин се взря в младия мъж. Това ли беше Емъри Стейнс — това отпуснато обикновено момче? Стейнс беше много по-млад, отколкото си го беше представял. Най-много на двайсет и една. Още дете.

— Тафарей го е намерил в къщата на Кросби, криел се е там — рече рязко аптекарят. — Не е добре, както виждате. Помогнете ни да го свалим.

— Нали няма да го вкарате в затвора! — възкликна Девлин.

— Няма, разбира се — отвърна Причард. — Ще го отнесем в болницата. Трябва незабавно да повикаме доктор Гилис.

— Недейте — обади се Гаскоан.

— Какво?

— Няма да изкара и час, ако го оставите там.

— Няма как да го върнем в дома му — възрази Причард.

— Вземете му стая в някоя странноприемница. Или го настанете в пансион. Но не и в болницата.

— Помогнете ни да го свалим — повтори Причард. — И някой да отиде да потърси доктор Гилис. Той ще реши.

Помогнаха на Емъри Стейнс да слезе от колата.

— Господин Стейнс, знаете ли къде се намирате? — попита аптекарят.

— Анна Магдалина — прошепна младежът. — Къде е Анна?

— Анна е тук — отвърна Кауъл Девлин. — Вътре е.

Стейнс отвори очи.

— Искам да я видя.

— Бълнува — обади се Причард. — Не знае какво говори.

— Искам да видя Анна — заяви с изненадваща яснота Стейнс. — Къде е? Искам да я видя.

— На мен ми се вижда на себе си — рече Гаскоан.

— Вкарайте го вътре — заповяда Девлин. — Докато дойде лекарят. Хайде, щом той го иска. Внесете го в затвора.

Големия Малефик

Ах Сук се беше спотаил в задния двор на „Короната“, държеше револвера с две ръце, краката му бяха превити в коленете, гърбът опираше в дъсчената облицовка на странноприемницата. На външен вид изобщо не приличаше на човека, който беше купил сутринта пистолета. Маргарет Шепард беше отрязала плитката му, беше потъмнила брадичката с черен туш и пак с него беше очертала веждите, освен това му беше намерила овехтяло сако, затворническа риза и червена кърпа за врата. Като прихлупеше шапката и вдигнеше яката, изобщо не си личеше, че е китаец. По пътя към „Короната“ — разстоянието от затвора беше около триста метра — никой не му беше обърнал внимание, а сега, приклекнал в задния двор, Ах Сук беше невидим в мрака.

Вътре разговаряха двама души, мъж и жена. Гласовете им се чуваха съвсем ясно през открехнатия прозорец.

— Май ще стане — рече мъжът. — Това с полицата за обезщетение.

— Но нещо те притеснява — отбеляза жената.

— Да.

— Какво? Парите вече са почти в ръцете ти!

— Знаеш, че не вярвам на хора без никакви познати. Не успях да открия нищо за този Гаскоан. Пристигнал е в Хокитика малко преди Коледа. Намърдал се е тихомълком в съда. Живее сам. Няма приятели. Според теб е дребно конте, но аз се питам мога ли да бъда сигурен, че не го е изпратил Лодърбак.

— Не, има познати. На откриването на „Скитническа слука“ доведе един приятел. Аристократичен тип.

— Как се казва?

— Уолтър Муди.

— Да не е син на Ейдриън?

— И аз първо това си помислих. И той говори с лек шотландски акцент.

— Може и да са роднини.

Издрънчаха чаши.

— Видях го, преди да отплавам от Дънидин — продължи мъжът. — Ейдриън. Беше се натряскал до козирката.

— И се е чудел с кого да се сбие — подхвърли жената.

— Не харесвам хора, които не се владеят.

— Не, Муди нарочно си търси с кого да се сдърпа, за да може да си изкара яда на някого, не знае как да го направи другояче. Но когато е трезв, може да се разчита на него.

— Ако този Гаскоан е свързан с някого от семейство Муди, би трябвало да може да му се вярва.

— Не забелязах никаква прилика — отбеляза жената. — Явно се е метнал на майка си.

Мъжът се засмя.

— Не падаш по гръб, Грийнуей! Друго може да нямаш, но все има какво да кажеш.

За миг настъпи мълчание, после жената се обади:

— Пристигнал е с „На добър час“.

— Муди ли?

— Да.

— Не, няма как.

— Франсис! Не ми противоречи! Той ми го каза онази вечер.

— Не — повтори мъжът, — нямаше никакъв Муди на борда. Бяха общо осем пътници, прегледах лично документите. Името щеше да ми направи впечатление.

— Може да си го пропуснал. Знаеш, че мразя да ми противоречат. Хайде да не се караме.

— Как ще пропусна името Муди? Все едно да пропуснеш някой Хановер или Плантагенет!

Тя се засмя.

— Не бих сравнила Ейдриън Муди с крал!

Изскърца стол, после дюшемето.

— Имах предвид, че щях да го забележа. Ти би ли подминала името Карвър?

Жената въздъхна раздразнено.

— Той със сигурност каза, че е дошъл с „На добър час“. Помня го ясно. Разменихме няколко думи за това.

— Има нещо гнило — отсече мъжът.

— Не пазиш ли списъка с пътниците? Виж във вестника, нали го публикуват.

— Да, права си. Почакай, ще отида да проверя в пушалнята. Там събират старите вестници.

Вратата се отвори и се затвори.

В съседното помещение светна лампа и на двора заигра слаб жълт отблясък. Карвър беше в пушалнята на „Короната“, най-сетне не беше с Лидия Уелс. Ах Сук се надигна леко и надникна през прозореца. Карвър беше с гръб към вратата и разлистваше вестниците на бюрото. Вътре нямаше никой друг. В спалнята Лидия Уелс си затананика тихо.

Ах Сук се изправи. Притисна револвера към бедрото си и като внимаваше да пристъпва леко с ботушите, които му бяха големи, се прокрадна покрай сградата до задния вход. Зави по пътеката и там застина.

— Хвърли оръжието!

В другия край на пътеката стоеше тъмничарят Шепард с пистолет в ръка. Ах Сук не помръдна. Погледът му пробяга по пистолета на Шепард, после по лицето му.

— Хвърли го! — повтори тъмничарят. — Иначе ще те застрелям. Хвърли го веднага!

Ах Сук продължаваше да мълчи.

— Клекни и остави револвера на земята — заповяда Шепард. — Ако не го направиш, ще умреш. Клекни!

Ах Сук се отпусна на колене, но не остави револвера. Пръстът му докосна спусъка.

— Ще си труп, преди да си се прицелил — обади се тъмничарят. — Не се заблуждавай. Остави го.

— Маргарет — рече Ах Сук.

— Да — кимна Шепард, — тя ме предупреди.

Ах Сук поклати глава, не го вярваше.

— Тя ми е съпруга — допълни строго Шепард. — Преди това беше съпруга и на брат ми. Надявам се, че го помниш. Би трябвало.

— Не — отвърна Ах Сук, пръстът му галеше нежно спусъка.

— Не го помниш? Или не смяташ, че трябва да го помниш?

— Не — повтори упорито китаецът.

— Ще ти припомня тогава. Той умря в „Белият кон“ на пристанище Дарлинг, застрелян в слепоочието. Спомни ли си? Джереми Шепард се казваше.

— Помни.

— Добре — кимна Шепард. — И аз помня.

— Не аз убил него.

— Още си пееш старата песен, а?

— Маргарет… — рече Ах Сук отново.

— Франсис!

— Шшт, тихо! Тихо!

— Какво се ослушваш?

— Замълчи!

— Нищо не чувам.

— Аз също. Това е добър знак.

— Някъде наблизо беше.

— Горкичката, уплаши ли се?

— Малко. Помислих си…

— Недей. Най-вероятно е гръмнал случайно. Някой си е смазвал оръжието.

— Сетих се за онзи ужасен китаец…

— Няма да дойде тук. Ще отиде право в „Палас“ и до сутринта ще са го хванали.

— Толкова се боеше от него, Франсис.

— Ела.

— Вече съм по-добре. Дай да видя какво си намерил.

— Ето. — Разнесе се шумолене. — Виж. Маккичън, Морли, Париш. Виждаш ли? Общо осем и никакъв Уолтър Муди.

За кратко се възцари мълчание, тя прегледа внимателно вестника и провери датата. Той се обади:

— Странно, защо ли е излъгал. Особено след като няколко седмици по-късно приятелят му се появява изведнъж да ме осведоми за застраховката. Аз съм просто човек, който обяснява за вратичките в закона, вика ми.

— Сигурно някое от тези имена е фалшиво. Ако пътниците наистина са били осем и Уолтър Муди е бил сред тях.

— Осем бяха и всичките слязоха на брега. Още следобеда с лодката, шест, даже седем часа, преди корабът да се разбие в плитчините.

— Значи е пътувал с фалшиво име.

— И защо го е направил?

— А може и да е излъгал, че е дошъл с „На добър час“.

— За какво му е било?

Явно Лидия Уелс не можеше да даде отговор и на този въпрос, тъй като след малко попита:

— За какво се замисли, Франсис?

— Мисля си да взема да напиша едно писмо на моя стар другар Ейдриън.

— Направи го — подкрепи го госпожа Уелс. — Аз също ще поразпитам.

— Парите от застраховката наистина пристигнаха. Гаскоан не ме е излъгал.

— Да си лягаме — подкани тя.

— Умори се днес, нали?

— Да, много.

— Но накрая всичко се подреди.

— Тя ще си получи заслуженото — рече госпожа Уелс. — И бих искала и аз да получа каквото заслужавам, Франсис.

— Много ти е дотегнало чакането.

— Много.

— Хмм…

— На теб не ти ли тежи също?

— Ами… Яд ме е, че не мога да тръгна с теб по улицата, както ми се иска.

— И как по-точно ти се иска да тръгнеш с мен по улицата?

Карвър не отговори, но след няколко секунди рече тихо:

— Скоро ще бъдеш госпожа Карвър.

— Отдавна съм си го поставила за цел — отвърна Лидия Уелс и след това за дълго се възцари тишина.

Равноденствие

Джордж Шепард нареди тялото на Сук Яншън да бъде откарано в лагера и положено на пода в кабинета му. Заради почернената брадичка и гърло трупът изглеждаше още по-зловещо и при внасянето му госпожа Шепард си пое дълбоко дъх, сякаш вътрешно се стягаше да посрещне вихър. Кауъл Девлин, който току-що беше дошъл от затвора, смаяно се взираше в мъртвеца. Китаецът му напомняше на саможивеца Кросби Уелс, който преди два месеца беше лежал тук, даже на същия муселинов чаршаф, устните бяха леко отворени, едното око се белееше, тъй като клепачът не се беше спуснал до долу. Първоначално капеланът дори не го позна.

— Аз го убих — рече спокойно Шепард. — Беше се прицелил в Карвър. Канеше се да го застреля в гръб през прозореца. Хванах го в последния момент.

Девлин най-сетне си възвърна дар словото.

— Нямаше ли как… да го обезоръжите?

— Не — отвърна тъмничарят. — Беше въпрос на миг. Неговият живот или животът на Карвър.

Маргарет Шепард изхлипа.

— Не разбирам — измърмори Девлин и погледна жената на тъмничаря, след това отново се обърна към него. — Защо е искал да убие Карвър?

— Защо не просветиш капелана, Маргарет? — подхвърли Джордж Шепард и тя отново изхлипа. — Отче, налага се пак да ви помоля да изкопаете гроба.

— Не е ли редно да изпратим тялото на семейството му у дома? — попита намръщено Девлин.

— Той няма семейство.

— Откъде знаете?

— И този въпрос е по-добре да отправите към съпругата ми.

Капеланът нерешително се обърна към нея.

— Госпожо Шепард?

Маргарет Шепард се разрида и покри лице.

— Стегни се — обади се съпругът ѝ. — Не си дете.

Госпожа Шепард веднага свали ръце.

— Прощавайте, отче — смотолеви едва чуто тя, без да го поглежда.

Беше бяла като платно.

— Няма нищо — отвърна озадаченият Девлин. — Вие сте в шок, разбираемо е. Дали да не полегнете малко?

— Джордж… — прошепна тя.

— Смятам, че днес постъпи правилно — заяви тежко тъмничарят, впил поглед в нея. — Поздравявам те.

При тези думи лицето ѝ се разкриви. Тя проплака отново и изтича навън.

— Приемете извиненията ми — рече Шепард, когато останаха сами. — Съпругата ми е с неуравновесен нрав, както виждате.

— Разбирам я — отвърна Девлин. Отношенията между тъмничаря и жена му го безпокояха, но той знаеше, че не бива да изрича на глас притесненията си. — Съвсем естествено е човек да бъде сломен в присъствието на смъртта. Още повече, ако е бил свързан с покойния.

Шепард се взираше в трупа на Сук Яншън. След миг вдигна поглед и рече:

— Девлин, ще изпиете ли едно питие с мен?

Капеланът се сепна, за първи път тъмничарят отправяше подобна покана към него.

— За мен ще е чест — отвърна той предпазливо. — Но дали да не отидем в салона… Или да излезем на верандата, за да не безпокоим госпожа Шепард.

— Да. — Тъмничарят се насочи към шкафа. — Какво предпочитате, уиски или бренди? Имам и двете.

— Амиии — проточи изненадано Девлин, — отдавна не съм пил уиски. Една глътка ще ми дойде добре.

— Имам „Кърклистън“ — каза Шепард и след като извади бутилката, я вдигна пред очите си. — Не е лошо.

Той хвана в грамадната си шепа две чаши и кимна на капелана да отвори вратата.

Дворът беше пуст, вечерта беше захладняло. Капаците на прозорците отсреща бяха затворени, хората вътре спяха, по залез вятърът беше стихнал и цареше почти гробна тишина, тишина като езерна повърхност. Единственият шум беше пърхането на нощните пеперуди, които се скупчваха около стъкленото шише на лампата, закачена на една кука до вратата. Щом пламъкът уловеше някоя пеперуда, за миг проблясваше по-ярко и след това се разнасяше остра неприятна миризма.

Шепард остави чашите на парапета и наля.

— Маргарет беше съпруга на брат ми Джереми — рече той и подаде едната чаша на капелана, а после пресуши на един дъх другата. — Той беше по-голям от мен. След смъртта му аз се ожених за нея.

— Благодаря — измърмори Девлин, после взе чашата и я вдигна към носа си да вдъхне аромата.

Тъмничарят беше твърде скромен, уискито беше много добро. В Хокитика бутилка „Кърклистън“ вървеше по осемнайсет шилинга, а когато запасите се поизчерпеха, цената се удвояваше.

— „Белият кон“ — продължи Шепард. — Така се казваше заведението. Кръчма на кея в пристанище Дарлинг. Беше застрелян в слепоочието.

Капеланът отпи. Вкусът беше плътен и отлежал, с нотка на пушено месо, мирис на нови книги, сено и карамфил.

— И аз прибрах жена му. — Шепард си наля отново. — Така беше редно. Не съм като брат си, отче, нито по нрав, нито по вкус. Той беше развейпрах. Не искам да възхвалявам себе си, като го очерня, но разликата между нас беше голяма. Още от деца. Не знаех нищо за брака му с Маргарет. Тя беше прислужница в кръчмата. Не беше красавица, както се вижда. Но аз се ожених за нея. Постъпих, както ми повеляваше дългът. Взех я при себе си, погрижих се за нея, докато мине траурът, заедно чакахме процеса.

Девлин кимна безмълвно, взираше се в уискито и въртеше чашката в ръката си. Мислеше си за Сук Яншън, който лежеше на пода вътре с почернена брадичка и гърло и очертани като на клоун вежди.

— Горкият грубиян Джереми. Никога не съм му се възхищавал и доколкото знам, чувствата ни бяха взаимни. Беше страшен побойник. Предполагах, че рано или късно ще си намери белята и някое от стълкновенията му ще се окаже фатално. Затова не се изненадах особено, когато научих за убийството му.

Тъмничарят отново изгълта уискито и пак напълни чашата. Девлин го чакаше да продължи.

— Убиецът се оказа китаец. Джереми го бил изхвърлил на улицата, най-вероятно го е направил за смях. И китаецът се върнал да си отмъсти. Намерил брат ми заспал пиян в стаичката му над кръчмата. Грабнал пистолета на Маргарет от нощното шкафче, опрял дулото в слепоочието му и… толкоз. След това се опитал да избяга, разбира се, но и това не успял да направи като хората. Не стигнал и до края на пристана. Заловили го и още същата вечер го хвърлили в затвора. Процесът беше насрочен за след месец и половина.

Шепард гаврътна уискито. Капеланът го гледаше изненадано, до този момент го беше виждал да пие само на трапеза или за лекарство. Навярно смъртта на Ах Сук беше разтърсила тъмничаря.

— Предполагаше се, че резултатът ще е ясен от самото начало — продължи той и отново си наля. Лицето му се беше зачервило. — Първо, заподозреният беше китаец. Второ, той разполагаше с достатъчно мотиви да желае смъртта на брат ми. Трето, не знаеше и дума английски и нямаше как да се защити. Нямаше и капчица съмнение, че китаецът е виновен. Бяха чули изстрела. Бяха го видели да бяга. И тогава на свидетелската скамейка се изправи Маргарет Шепард. Моята нова съпруга, не го забравяйте. Бяхме женени по-малко от месец. Закле се и заяви, че брат ми не бил убит. Сам бил отнел живота си и тя била сигурна в това, тъй като го била видяла с очите си.

Девлин се зачуди дали Маргарет Шепард не ги слуша отвътре.

— И една вярна дума нямаше в показанията ѝ — рече тъмничарят. — Бяха пълна измислица. Тя излъга. И то под клетва. Поруга паметта на покойния си съпруг — паметта на брат ми, — обяви го за самоубиец… само и само да отърве долния китаец от наказанието, което заслужаваше. Щяха да го обесят. Щеше да увисне на въжето. Той беше виновен, а му се размина без наказание.

— Откъде сте толкова сигурен, че жена ви не е казала истината? — попита капеланът.

— Откъде съм толкова сигурен ли? — Шепард отново хвана бутилката. — Брат ми не беше от хората, които биха посегнали на живота си. Ето затова съм толкова сигурен. Искате ли още една глътчица?

— Моля! — Девлин протегна чаша.

Рядко му се предлагаше възможност да пийне уиски.

— Виждам, че не ми вярвате, отче — рече тъмничарят, докато наливаше, — но няма как да го обясня по друг начин. Джереми за нищо на света не би се самоубил. Все едно аз да се самоубия!

— Какво е накарало госпожа Шепард да излъже? И то под клетва.

— Харесваше го — отвърна кисело Шепард.

— Китаеца?

— Да. Покойния господин Сук. Познавали са се. Можете да бъдете сигурен, че това ми дойде като гръм от ясно небе. Но когато разбрах, тя вече ми беше съпруга.

Капеланът отпи. Помълчаха известно време, взрени в тъмните очертания на постройките отсреща.

— Не казахте нищо за Франсис Карвър — отбеляза накрая Девлин.

— А, да, Карвър… — измърмори Шепард и разклати уискито в чашата.

— Каква е връзката му с господин Сук? — притисна го капеланът.

— Познавали са се — отвърна тъмничарят. — Имали са стара вражда. Някаква делова разправия.

Това Девлин вече го знаеше.

— И?

— Отдавна държа под око Сук. Сутринта разбрах, че е купил от оръжейната на „Лагерна“ револвер, и веднага издадох заповед за задържането му.

— Готов сте да задържите човек само защото е купил оръжие?

— Да, стига да съм сигурен за какво възнамерява да го използва. Сук се е заклел да убие Карвър. Заклел се е. Знаех, че намери ли Карвър, ще се стигне до убийство. И щом разбрах за револвера, вдигнах тревога. Поставих „Палас“ под наблюдение. Предупредих Карвър. Заповядах на глашатая да разгласи заповедта за задържането на Сук. До самия край бях една крачка пред него.

— И какво стана накрая? — попита след малко Девлин.

Шепард го изгледа студено.

— Казах ви вече.

— Било е или той, или Карвър, така ли?

— Постъпих както повелява законът — изръмжа тъмничарят.

— Не се и съмнявам.

— Има заповед за задържането му.

— Да, сигурно.

— Отмъщението — заяви твърдо Шепард — е проява на ревност, не на справедливост. То е себично извращение на закона.

— Отмъщението определено е себично — съгласи се Девлин, — но не ми се вярва да има нещо общо със закона.

Той допи уискито и след миг мълчание Шепард последва примера му.

— Съжалявам за брат ви, господин Шепард — рече капеланът и остави чашата на парапета.

— Отдавна беше — отговори тъмничарят и запуши бутилката. — Вече е минало.

— Някои неща никога не отминават — отвърна Девлин. — Не забравяме хората, които сме обичали. Не можем да ги забравим.

Шепард го стрелна с поглед.

— Говорите сякаш от личен опит.

Девлин не каза нищо. След кратко мълчание рече:

— Ако опитът ми ме е научил на нещо, то е да не подценявам колко неимоверно трудно е човек да погледне света през чужди очи.

Тъмничарят изсумтя и не отговори. Девлин слезе по стъпалата и пое в тъмния двор. Край коневръза спря и се обърна.

— Утре сутринта ще се кача на Гледка да изкопая гроба.

Шепард не помръдна.

— Лека нощ, Кауъл.

— Лека нощ, господин Шепард.

Тъмничарят го изпрати с поглед, докато капеланът не се скри зад затвора, после подхвана чашите между палеца и показалеца, взе бутилката и се прибра.

Вратата на помещението за затворниците беше открехната, дежурният седеше на прага с пушка на коленете. Той вдигна въпросително вежди към капелана и рече тихо:

— Боя се, че всички спят.

— Нищо — отвърна Девлин с приглушен глас, — само ще надникна.

Куршумът беше изваден от рамото на Стейнс и раната беше зашита. Мръсните дрехи бяха срязани и свалени от тялото му, лицето и косата му бяха измити и сега той беше облечен с панталон от молескин и широка риза от сукно, взети от магазина на Тайгрийн с обещанието, че ще бъдат платени на другия ден. По време на тези грижи младежът ту се унасяше, ту идваше в съзнание и шепнеше името на Анна, но когато чу, че лекарят възнамерява да го настани в „Критериън“ отсреща, веднага отвори очи. Нямало да остави Анна. Нямало да отиде никъде без нея. Той толкова се развълнува, че в крайна сметка доктор Гилис отстъпи, за да го успокои. Направиха му постеля до Аннината и решиха, че и Стейнс трябва да е окован като останалите, за да не избухнат пререкания. Младежът се съгласи без възражения и щом му сложиха веригите, протегна ръка да погали Анна по бузата. След това затвори очи и заспа.

Оттогава не се беше будил. Двамата с Анна лежаха един срещу друг, Стейнс на лявата страна, тя — на дясната, коленете им бяха свити и вдигнати към гърдите, той беше пъхнал ръка под превързаното рамо, а Анна — под бузата си. Явно по някое време през нощта тя се беше обърнала към него, лявата ѝ ръка беше протегната с разперени пръсти, сякаш да го докосне.

Девлин пристъпи към тях. Беше го обзело някакво силно чувство, което обаче той не можеше да определи. Уискито на Джордж Шепард беше затоплило гърдите и стомаха му — главата му беше замаяна, очите му пареха, — но от историята на тъмничаря му беше призляло, струваше му се, че тялото му е сковано от студ. Плачеше му се. Нямаше да е зле да си поплаче. Толкова неща се бяха случили днес. Сърцето му тежеше, крайниците му бяха уморени. Капеланът сведе поглед към Анна и Емъри, обърнатите им едно към друго тела бяха като огледално отражение. Двамата дишаха в унисон.

Значи наистина са влюбени, помисли си той. Наистина са влюбени. Начинът, по който спяха, го издаваше.