Танцуващият с духове

9.

Автомобилът се изтегли от участъка с еднопосочно движение в покрайнините на град Джуниех и пое към Триполи. Шофьорът с каменно лице не обелваше дума. За разлика от него, Зеро и Халид плямпаха на задната седалка. На арабски и без прекъсване. Непознатият език обливаше Уилсън като бял шум, само вмъкнатите думи и фрази на английски привличаха вниманието му. „Окей! Фифти сент! Виагра… «Никс».“

Зеро и Халид трябваше да се грижат за сигурността му. Така поне твърдеше Хаким. Но Уилсън не беше толкова наивен. Да, сигурно щяха да го защитят, ако някой се опита да го ограби, но основната им задача беше да опазят дела на Хаким, в случай че Уилсън реши да духне с него.

След половин час друсане по разкъртената магистрала стигнаха прашните предградия на пристанището. Минаха покрай запусната овощна градина, обрасла с бурени между редиците с дървета, после покрай емигрантско селце от яркоцветни палатки.

— Сирийци — изсумтя Халид. — Крадат работата на хората.

Сирийското селце отстъпи пред жилищни блокове, които приличаха на гробници. Почвата и сградите бяха в еднакъв жълтеникав цвят. Хлапета тичаха след футболна топка сред облаци прах. Жена в бяла дреха размахваше метла.

От задната седалка Зеро повиши глас. Халид се изсмя и каза:

— Забрави.

На пропускателния пункт към пристанищните докове шофьорът отвори протъркан портфейл, извади сгънат лист и го подаде. Пазачът го погледна, сгъна го внимателно и го върна с някакви указания.

Подминаха два малки товарни кораба в процес на разтоварване, после заобиколиха голям хангар, най-вероятно сух док за ремонтни работи. А после — ето я и нея — „Кралица Мармара“. Брънките на котвената верига бяха дебели колкото китките на Уилсън. Плаваше под турски флаг — бели като сняг полумесец и звезда на яркочервен фон. Докато шофьорът паркираше в сянката на гигантския нос, голям кран завъртя стрелката си над палубата и започна да спуска контейнер в яркосин цвят.

— Вижте колко е голямо това нещо — каза Халид. — По-голямо от футболно игрище. — После кимна към контейнера. — Това наше ли е, как мислите?

Уилсън сви рамене. Едно нещо знаеше със сигурност. Хаким имаше много пари, така че ако не станеше нещо катастрофално, контейнерът щеше да е на борда, преди да са отплавали.

Задачата на Уилсън беше да придружи хашиша до Одеса, където щеше да го замени за оръжия. После щеше да потегли с оръжията към Африка и да ги замени за диаманти, които щеше да достави на Хаким в хотел „Бялата лилия“ в Антверпен. Което означаваше, че не е нищо повече от обикновено муле. Също като момичетата, които прекарват кока от Колумбия, и той щеше да си изкара надницата, поемайки огромен риск. Всеки етап от пътуването криеше опасности, все по-големи. Уилсън си даваше сметка, че има поне десетина неща, които могат да се объркат, най-вече в точките на прехвърляне. Докато не предадеше диамантите на Хаким, щеше да ходи по тънко въже.

Очертаваше се да натрупа доста неща в досието си за толкова кратко време — наркотрафик, незаконна търговия с оръжие, контрабанда на диаманти. Но печалбата беше съизмерима с риска. Може и да не беше най-безопасният начин да натрупаш много пари, но със сигурност беше най-бързият.

Корабът представляваше странна гледка — на огромната му палуба имаше поне стотина контейнера, различни по цвят, но всичките големи колкото малко бунгало. На две трети от разстоянието между носа и кърмата стърчеше белият и чист мостик с много прозорци, като замък, надвиснал над бедняшко селце.

Шофьорът кимна отсечено, после им даде знак да слизат.

Зеро и Халид носеха старите си раници, както и спортните сакове с оръжията. Куфарът с колелца на Уилсън се набиваше на очи, докато се качваха по мостчето. Той прибра телескопичната дръжка и го понесе на ръка.

Дълга метална стълба, разделена от пет площадки, водеше към мостика. Халид, който пушеше много, се задъха на половината разстояние.

В кабината завариха първия офицер — пиеше кафе и тракаше на компютъра. Мъжът се здрависа енергично с Уилсън, широката му усмивка разкриваше едри бели зъби. На измъчен английски обясни, че той отговаря за товара, от който и те били част, технически погледнато.

Зеро попита нещо на арабски. Първият офицер го погледна, сякаш едва сега го беше забелязал и видяното не му е харесало. Неприязън пробяга за миг по лицето му, после мъжът поклати пренебрежително глава.

— Може би два часа — отговори на английски той.

Настаниха телохранителите на Уилсън в резервна офицерска каюта №3, а Уилсън — в резервна офицерска каюта №4.

— Не е лошо — каза Халид, когато придружаващият ги моряк отвори вратата на спартански обзаведеното помещение. — Виж, има телевизор.

— Само турско видео — поясни морякът. — Тоалетната е в края на коридора. Или идете сега, ако ви се ходи, или ще чакате, докато дойде някой да ви придружи. — Размаха пръст да подчертае казаното, после поведе Уилсън към неговата каюта и повтори инструкциите със същия тон.

Уилсън огледа стаята — легло, мивка, огледало, вграден гардероб и скрин с чекмеджета, телевизор, си ди плейър, — после се изтегна на леглото. Имаше нещо затворническо въпреки наличието на прозорец.

Уилсън усещаше товаренето на всеки пореден контейнер не със слуха, а с тялото си. Корабът потреперваше под тънкия матрак на леглото и му напомняше за подобни моменти в затвора, когато решетките се затваряха с трясък или масивните електронно контролирани врати се плъзгаха по релсите си.

Понеже за пръв път се качваше на кораб, Уилсън би искал да излезе навън и да види как екипажът подготвя отплаването. Би му било приятно да разгледа и самия кораб. Освен това му се пушеше.

Вместо това трябваше да чака, но това той го умееше до съвършенство. И да бе страдал на времето от някакво нетърпение, затворът се беше погрижил да заличи без остатък тази емоция. В паузи като тази и при отсъствието на каквото и да било напрежение той можеше да забрави за кратко тъгата си.

Извади от портфейла си разпечатана на принтер снимка на Ирина. Беше малка, кажи-речи колкото пощенска марка, и нямаше нужда от прегъване. Пасваше идеално в едно от отделенията за кредитни карти. Уилсън знаеше от опит колко повреди може да причини многократното сгъване и разгъване — дори на писмо, какво остава за фотография.

А тази снимка дори не беше с добро качество, принтирана на обикновена хартия в едно фотостудио. Беше изтеглил снимката на Ирина от сайта с украински момичета (тридесет и две на страница), всичките в търсене на американски ухажори, всичките усмихнати. Тези жени не търсеха любов и той го знаеше. Търсеха билет. Еднопосочен.

Беше се спрял на Ирина заради малката снимка с посредствено качество, но въпреки това, когато се загледаше в лицето й, долавяше проблясък на душевна щедрост. Беше й пратил два имейла през ukrainebrides.org, който действаше като брокер и посредник. Сайтът предлагаше членство, като цената зависеше от броя на жените, с които би искал да се свържеш. Публикуваше снимки и биографични данни на наличните момичета. Обясняваше и определяше стъпките на ухажването, от размяната на писма до доставките на шоколадови бонбони и цветя, които един ден евентуално биха довели до „романтична визита“. Сайтът се задължаваше и да уреди подробностите по временните визи за предбрачните срещи, както и за сватбените церемонии, ако се стигне дотам.

Човек можеше да избере и по-пряк път, записвайки се за „романтично пътешествие“, по време на което заинтересуваният мъж заедно с още двайсетина други „ухажори“ щеше да присъства на партита — в местни заведения от Ялта до Киев — в компанията на стотина налични жени.

Уилсън следваше традиционния маршрут на „ухажване“, който започваше с размяна на писма. Първият му имейл съдържаше кратко описание на самия него — Франсиско Д’Анкония, заможен трийсетгодишен бизнесмен, който понастоящем се занимава с внос-износ. В отговора си, някак срамежлив и колеблив, жената обясни, че работела като сервитьорка в едно кафене в Одеса. Живеела с родителите си и с двете си сестри. Макар да му беше ясно, че езиковите неточности на изказа й се дължат на неадекватната компютърна програма за превод, а не на детска наивност, Уилсън все пак остана очарован.

Второто му послание беше в стила на любовните писма. Възхваляваше красотата й и излагаше собствения си копнеж по „някого, с когото да сподели живота си“. Което си беше вярно. След като приключи с онова, не би искал да остава сам. Достатъчно време беше прекарал сам. След като приключи с онова, искаше да сподели живота си с някого. С жена. Искаше да създаде семейство. Отговорът й преливаше от поетичен копнеж, още по-трогателен заради грешките в синтаксиса.

Прибра снимката обратно в портфейла си. Шансът да срещне достойна партньорка в живота посредством услугите на платен сватовник като ukrainebrides.org би бил равен на шанса да спечели джакпот от лотарията. И той го знаеше.

От друга страна, Уилсън не вярваше в съвпаденията. Нима единствено случайността го беше довела на борда на „Кралица Мармара“, която щеше да го откара заедно с „меласата“ на десетина километра от дома на Ирина?

Разбухна възглавницата, изрита обувките си на пода и затвори очи, но усмихнатото лице на Ирина остана пред очите му. Заспа в мекия пашкул на въображаемо домашно блаженство.

Събуди го вибрация, придружена от силен и равномерен звук. В първия миг се стресна. Усещането сякаш идваше от тялото му, някакъв разрушителен вътрешен резонанс. Когато осъзна на какво се дължи вибрацията — корабните двигатели се бяха включили, — той се изсмя сам на себе си. Бяха отплавали.

След малко дребен енергичен човек потропа на вратата. Пращал го първият офицер за обещаната обиколка. Обясни, че той е третият офицер на кораба и се казва Хасан. Усмихна се обезоръжаващо и разкри два златни зъба — предни, в средата.

— Корабът е много добър. Хасан ще се радва да ви го покаже.

Първо — спасителните лодки. Халид се почеса по главата и смръщи вежди, оглеждайки разстоянието между лодките и водата.

— Хасан обещава, че няма да потрябват.

На Зеро се падна да послужи като модел за спасителните жилетки и не спря да се киска, докато Хасан стягаше каишките.

Продължиха към пожарогасителите и Хасан им демонстрира как се работи с тях. След като приключиха с въпросите на безопасността, третият офицер им показа кухнята, столовата, а после и игралната зала. Очите на Халид светнаха при вида на спартанското помещение с мишена за дартс, маса за шах, джаги и пинг-понг.

През цялото време Хасан ги засипваше с подробности за кораба. Заведе ги на мостика, който предлагаше широка гледка към хоризонта над претъпканата с контейнери палуба, после ги свали в машинното — просторно помещение, чисто като аптека, с огромни медни бутала в постоянно движение и силна миризма на машинно масло.

Върнаха се на палубата и Хасан им показа нещо като пътечка между контейнерите, по която се стигаше до носа. Но ако искали да се поразходят, първо трябвало да го уведомят. А когато се върнат — да му се обадят.

Отидоха при парапета и се загледаха в разпенената вода долу. Денят беше студен и влажен и от гледката на бурното море на Уилсън му прилоша. Корабът под краката им се движеше като живо същество.

— Нужен е повече от километър, за да спре корабът — каза Хасан, — така че гледайте да не падате зад борда. — Халид преведе думите му и Зеро се дръпна инстинктивно от парапета.

— Два дни са до Истанбул, един ден в пристанището там, после още три до Одеса. Няма да слизате в Истанбул?

Уилсън кимна.

— Нямаме необходимите за това визи.

— Хасан съжалява. Велик град.

Уилсън кимна отново.

— Мога ли да си проверя електронната поща? — попита той.

— О, да. Хасан ще ви даде по половин час на ден, става?

Уилсън се усмихна и вдигна ръце при тази неочаквана щедрост, а в отговор Хасан го удостои със златната си усмивка.

— Най-удобно след вечеря, да? Но — побърза да го предупреди турчинът, — компютърът работи от сателит. Понякога сигналът е добър, друг път — лош. — Сви рамене. — Хасан не може даде гаранции.

Зеро и Халид бързо се отегчиха и отидоха да играят джаги. След всичките години в затвор със строг режим за Уилсън скука не съществуваше. Той бързо се адаптира към морския ритъм — чистия въздух, чайките, безкрайната водна шир, закуска, обяд и вечеря в точен час, всекидневната разходка до носа по пътечката между контейнерите.

Харесваше му на носа, защото беше тихо. Погледнеше ли през парапета, виждаше издутата предница на корабния корпус, която пореше водата. Векове наред корабните носове са били заострени. Вече не. Уилсън се замисли над този факт, а после разбра на какво се дължи. Издутата форма повдигаше носа. Това намаляваше съпротивлението на водата и правеше кораба по-ефективен и икономичен. Почуди се кой ли е авторът на тази новост и дали е получил полагащото му се признание.

Зеро и Халид.

Уилсън не намираше придружителите си за интересни, но пък през дългите години в затвора се беше научил да извлича информация от онези, чийто път се пресичаше с неговия. Беше добър слушател. Това оставяше у хората погрешното впечатление, че ги харесва. Нямаше нищо против да бъде нечие кошче за душевни отпадъци, да изслушва с привидно съчувствие гневни изблици, пристъпи на самосъжаление и оптимистични затворнически планове.

В действителност беше въпрос на инстинкт за самосъхранение. Обръщаше внимание на другите затворници — а и на надзирателите, — защото това му даваше предимство.

По същия начин успя да научи доста за бавачките си дори без да ги разпитва. Зеро беше на двайсет и две, Халид — на двайсет и четири. И двамата бяха отраснали в бежанския лагер Шатила в Бейрут. Халид — онзи, който говореше английски — беше по-умният и по-злобният от двамата. Зеро беше лекомислено хлапе с характерен пронизителен смях. За Уилсън най-интересен беше фактът, че и двамата не бяха фанатици. Работеха за „каузата“, защото не притежаваха никакви полезни умения, с които да си изкарват хляба. Но пък умееха да реагират бързо и да отстраняват проблеми. И двамата биха натиснали спусъка без колебание. Халид не хранеше илюзии за бъдещето си. „Ще умра на някой пропускателен пункт или друга такава глупост.“

Не примамливите обещания за задгробния живот на мъчениците — прекрасни девици, вино и мед — ги бяха направили част от опасна кауза. Тяхното беше реакция срещу скуката и беднотията в Шатила, както и съзнание, че войниклъкът е единственото достъпно занятие за млади мъже като тях със символично образование и още по-символични перспективи.

Ако загинеха в борбата — да не дава Господ, — щяха да станат мъченици. Това поне би им спечелило уважение. Семействата им щяха да бъдат компенсирани, а снимките им — разлепени по стените в Западен Бейрут. За седмица-две щяха да са знаменитости. Докато не завалеше или някой друг не бъдеше убит.

Междувременно си мечтаеха как ще емигрират в Канада или Америка — страните, на чието унищожение се бяха посветили (пък било и само на думи). Зеро, по-симпатичният от двамата, беше влюбен в Дженифър Анистън и се кълнеше, че добере ли се веднъж до Холивуд, със сигурност ще я свали. Халид беше по-сложен характер. Баща му беше инженер, майка му — фармацевт. И двамата не бяха упражнявали професиите си от години. Образованието на Халид беше в най-добрия случай откъслечно. Преди да свърже съдбата си с Коалицията, работел като носач на летище. След това воювал в Чечня, където един бръснар му извадил апендикса на дългата седалка в задния край на изоставен автобус. Когато Уилсън го попита защо работи за Коалицията, Халид вдигна рамене и каза:

— Работа като всяка друга. А и Аам Хаким е добър с нас.

Три нощи след отплаването корабът хвърли котва в Мраморно море сред светлините на Истанбул. Двайсетина обкичени с лампички кораба придаваха празничен вид на пристанището, чакайки реда си да отплават на изток или на запад, към Черно или Егейско море.

Уилсън установи, че му липсва ритмичният бумтеж на корабните двигатели. Градът, със смога, джамиите и минаретата, беше колоритна гледка и той съжаляваше, че не може да слезе на брега.

Като всяка сутрин мюезинът призова правоверните на молитва, а високоговорителите пращяха от статичния шум и виеха от микрофонията. Ефектът беше едновременно нелеп и странно романтичен.

След закуска Хасан почука на вратата на каютата му. Изглеждаше нещастен.

— Докерска стачка в истанбулското пристанище.

— Стачка?

— Хасан виждал много стачки. В пристанището на Пирея. На Неапол. Този път — в истанбулското.

— И колко време ще останем тук? — попита Уилсън, обзет от лошо предчувствие.

— Не се знае. Може би… няколко дни. Хасан съжалява.

Уилсън попита дали може да прати имейл на своите „бизнес партньори“ в Одеса. После отиде да съобщи лошата новина на Зеро и Халид. Те свиха рамене и се втренчиха отново в телевизора. Хванали бяха „Ал Джазира“ — вървеше репортаж от нечий арест, осъзна Уилсън. Вкарваха мъж с качулка на главата в черен хамър.

— Какво е това? — попита Уилсън.

— Малайзия — отговори Халид. — Казват, че бил член на „Ал-Кайда“.

На екрана хамърът се движеше бавно сред тълпа от полицаи и войници. Те отстъпваха неохотно встрани, сякаш не искаха да пуснат мъжа.

Халид се обърна към Уилсън.

— Като арестуват някой, все е от „Ал-Кайда“. Гледай само колко ченгета са се събрали.

След няколко минути Хасан се появи отново и каза на Уилсън, че може да използва компютъра. Уилсън тръгна веднага към мостика.

Влезе в акаунта на „Яху“, чрез който държеше връзка с Бо, и написа паролата. Имаше няколко съобщения, всичките — спам. Уилсън изтри две, после отвори кутията с чернови. Беше празна. Той побърза да напише своето съобщение:

Остави съобщението в кутията с чернови, излезе от програмата и пое към носа. Всичко е наред, каза си той. Закъснение и нищо повече. Ами ако онзи в Одеса не е в състояние да нагоди собствените си планове към промяната в разписанието? Какво щеше да прави Уилсън тогава с „меласата“? Хаким пътуваше и ако не успееха да се свържат с него, кой щеше да уреди транзакцията в Одеса?

А и Уилсън имаше свои собствени срокове. Смяташе да се върне в Щатите с парите до април. Дори да успееше, трябваше много работа и още повече късмет, за да подготви устройството до двадесет и втори юни, деня на танца с духове.

Повтаряше си, че с нищо не може да промени ситуацията. Да се тревожи за това, беше като турбуленция във физично уравнение, излишен разход на енергия. Въпреки това тревогата му беше толкова силна, че я усещаше като физически дискомфорт.

Впери поглед във водата долу. Гледаше как пенестите вълни връхлитат и се отливат. Движението им изглеждаше хаотично, но не беше. Като всичко останало и морското вълнение подлежеше на рационален анализ. Движението на водата беше функция от посоката и силата на вятъра, от формата на брега и от подводните течения, от температурата на водата и на въздуха, от лунната гравитация и от движението на останалите закотвени в пристанището кораби…

Не беше хаос значи, а Бог… или нещо подобно.