Танцуващият с духове

41.

Уилсън стоя продължително под душа, обръсна се, без да бърза, после се облече бавно и с вниманието, което хората отделят на тази дейност, когато се готвят за важно събитие. Това беше част от процеса на самоподготовка, начин да фокусира мислите си върху онова, което се канеше да направи.

Облеклото му беше образец за дегизировка — евтини маратонки и тъмносин гащеризон с „Джим“, избродирано на джобчето. Имаше си и твърда папка, както и пластмасова щипка за джоб с няколко химикалки. Кортикът от оръжейния магазин се събираше идеално в големия преден джоб на гащеризона. За разлика от останалия му тоалет и аксесоари, кортикът нямаше нищо общо с дегизировката. Усмихна се на работника в огледалото.

После си сложи часовника — не новия с джипиес устройството, а стария, който му бяха върнали на излизане от „Алънуд“. Бяха му го взели в Сан Франциско преди близо десет години. Федералните го бяха прибрали в кутия, а кутията беше следвала Уилсън по дългия му път през системата на американските затвори.

И докато той излежаваше присъдата си, а часовникът отлежаваше в компанията на „личните му вещи“, какво беше правил Роби Мадокс, лайнарът, който му причини всичко това? Докато Уилсън беше виждал само парченце небе през прозореца на килията си, къде е бил Мадокс и какво е виждал? Колко пъти е сядал на маса с приятели, докато Уилсън получаваше храната си на метален поднос през процеп във вратата? С колко жени се беше запознал Мадокс, докато Уилсън седеше самичък и говореше на стената? Колко и каква музика беше слушал Мадокс, докато Уилсън напразно се беше опитвал да затвори съзнанието си за постоянното блъскане на врати в затворническия блок и крясъците на мъже, изгубили всяка надежда?

Това бяха реторични въпроси с общ отговор и Уилсън знаеше какъв е той. През повечето време Роби също е бил в затвора. Две години тук и там, още една година на друго място. Всичко беше описано в доклада на частен детектив от Чикаго на име Чарли Фремо.

Фремо беше открил доносника за по-малко от седмица. Преди повече от година Мадокс се установил в Уейвърли, Небраска, предградие на Линкълн. Пострадал при автомобилна катастрофа, която според полицията била опит за застрахователна измама с неочакван резултат, Мадокс се беше преместил при по-голямата си сестра, Лин, библиотекарка, която живеела сама. Макар да беше се възстановил отдавна, Мадокс все още се възползваше от безплатната храна и квартира при сестра си.

Уилсън преценяваше образа си в огледалото. Знаеше, че непосредствените му намерения са породени от желанието му да си угоди. Не бяха част от основния му план. Дори го поставяха в риск.

Но Роби Мадокс го беше погребал жив. Измамил го беше, разменяйки живота му срещу няколко седмици свобода. Не съществуваше начин, по който Мадокс да плати за времето, което му беше откраднал.

Уилсън се постара да успокои ума си. Представи си образа на листо — зелено листо, уловено от нишка на паяк, което се върти и потрепва под повея на невидим вятър.

Посред бял ден. Не просто през деня, а посред бял ден, от онези дни, в които се ограбват банки и убиват хора.

Изразът се стори интересен на Уилсън. Когато го употребяваха в контекста на извършено престъпление, той винаги съдържаше нотка на гняв. Внушаваше представата за толкова ярък и светъл ден, че всяка простъпка под всепроникващата светлина би трябвало да е немислима. Светлина, която не хвърля сенки и не оставя място, където да се скриеш. И всяко извършено под ореола й престъпление ставаше още по-ужасно.

В един часа следобед Уилсън спря до уличен телефон пред един магазин и се обади в библиотеката, където работеше сестрата на Мадокс. Попита за нея, а когато чу гласа й по телефона, затвори.

В един и петнайсет спря взетия под наем форд ескорт зад ъгъла на пресечката, където се намираше малката къща според адреса, даден му от Фремо. С папката в ръка той тръгна към вратата. На алеята пред къщата имаше мотор, което подсказа на Уилсън, че е на точното място в подходящото време. Почука.

Когато вратата се отвори, Мадокс разполагаше с приблизително половин секунда да направи нещо. Но мина цяла секунда, докато познае мъжа пред себе си. А тогава вече беше късно. Силният удар с юмрук натроши костите около лявото му око и го запрати назад в дневната. Уилсън влезе след него. Мадокс се превиваше от болка и крещеше нечленоразделно.

До камината имаше комплект инструменти за поддържане на огъня и Уилсън грабна машата. Мадокс залитна назад, обзет от паника, и налетя на ниската масичка, прикрил с ръце лицето си.

— Хей — извика той.

Уилсън замахна с машата към коляното на Мадокс и той се строполи с протяжен крясък, който сякаш никога нямаше да спре. Уилсън се огледа. Вратата още беше отворена, но това нямаше значение. Скоро всичко щеше да свърши. Замахна повторно и стовари машата върху рамото на Мадокс. После върху другото рамо. И отново. Захвърли машата и седна на пода до мъжа, който му беше съсипал живота.

— Божке, Роби, отдавна не сме се виждали! Как я караш?

— Оооо, майчице… — Гласът на Мадокс трепереше, смесица от ужас, болка и много лоши предчувствия. Думите му излизаха задъхано, накъсани от паузи: — Не знаех! Не знаех какви ги върша бе, човек… съжалявам! Наистина съжа…

Уилсън бръкна в джоба на гащеризона си и извади кортика. Мадокс видя ножа и се дръпна назад.

— Моля те…

Уилсън заби ножа до дръжката в гърдите му, после го извади, за да довърши работата. Сграбчи доносника за вързаната на опашка коса, дръпна главата му назад и настрани и му преряза гърлото. После се изправи. Беше се задъхал, което го изненада. В краката му се събираше локва кръв. Тръгваше си, когато една мисъл го накара да се обърне. „Наистина би трябвало да му взема скалпа — помисли си той. — Би било, знам ли, подходящо някак.“ Обмисля идеята цели десет секунди, застанал на прага с окървавения нож в ръка. Но накрая реши да не го прави. Все пак не беше дивак, а и… къде щеше да го държи?