Танцуващият с духове

48.

Една седмица може да трае много дълго. Толкова дълго, че жената, която допълва каните с кафе и купите със зърнена закуска в трапезарията на мотела, да те поздравява по име и да ти се усмихва дружески.

— Как сме днес? — питаше тя, докато зареждаше таблите с допълнителни понички и гевречета между набезите на гладните клиенти.

Нищо не спираше Бърк да се върне в Дъблин, но той реши, че няма какво да му попречи и да изиграе хорото докрай и да изчака обаждането на мадам Пулетска. След това можеше с чиста съвест да приеме, че е направил всичко възможно. А съществуваше и малък шанс — долу-горе колкото да удариш шестица от тотото — самият Уилсън да се появи във Фалън при Манди. Току-виж на Бърк му излязъл късметът. Междувременно запълваше времето си с туризъм.

Отиде до езеро Пирамид, после и до Граймс Пойнт, където преди едно хилядолетие предците на Джак Уилсън бяха дълбали петроглифи20 в скалите. Там човек стоеше пред глифите21 и се дивеше на миналото, а в небето зад гърба му ревяха матовочерни изтребители от базата на военновъздушните сили.

Вторник. Двадесет и първи юни.

Щеше ли да се обади изобщо мадам Пулетска? Седеше на стол до леглото в стаята си, захвърлил днешния вестник на пода, и репетираше наум репликите си. Приятел на жениха… „Тя казва…/ аз казвам…“ Наближаваше десет, когато телефонът иззвъня. Бърк вдигна слушалката.

— Ало?

— Обажда се мадам Пулетска. Добро утро!

Бърк се представи. Олга явно я беше уведомила за разговора им, защото мадам подкара по същество.

— Вие казвате, сте приятел на Джак? Аз откъде да знам, че е така?

— Добри приятели сме — отвърна Бърк. — Той ми даде номера ви. Каза да ви се обадя. Ако трябва да съм откровен, той е така запленен от Ирина, че се надява и аз да извадя същия късмет.

Лесно можеше да си представи как твърдата обвивка на мадам се пропуква като лед през пролетта.

— Прекрасно момиче — каза тя. — Много се радвам за тях. Много сладка, срамежлива може би… вие също харесва срамежливи момичета?

Не знаеше как да отговори на това.

— Да! Срамежливите момичета са… голяма работа!

— Ако решите да се възползвате от нашите услуги — подхвана тя с неприкрито лукав глас, — можете да изберете пакета „Сладките шестнайсет“, срещу който получавате шестнайсет снимки и имейла. Ако изберете „Великолепната осмица“, получавате снимки и подробни биографии на осем момичета, имейли, едно преведено писмо и една доставка на цветя. Това е по-добър вариант. По-добра подборка. А като за приятел на Джак специално ще ви избера само най-хубавите момичета. Сто двадесет и пет евро. Някъде сто и петдесет долара. Имате компютър? Така връзка най-бърза, но може и с доставка по куриер.

— За Джак…

— Първо да договорим. Вие предпочитате „Великолепната осмица“, да? По-добра сделка. И имате компютър?

Бърк схвана картинката. Може и да му кажеше нещо за Джак, но първо искаше да уредят сделката.

— Да — каза той, — имам компютър.

— Приемаме „Виза“ и „Мастеркард“. Може и през Търговски сайт, ако предпочитате.

Бърк извади портфейла си и продиктува номера на кредитната си карта. Изчака мадам да приключи с инструкциите за достъпа до неговата „Великолепна осмица“, после я попита отново:

— А онова за Джак и Ирина…

— Вие ходи на сватба?

Той направи пауза. Истината беше, че нямаше представа дали сватбата се е състояла или не.

— Аз… не — каза накрая, — но наистина бих искал да им изпратя подарък.

— Много хубаво, да, за младоженците.

— Проблемът е, че Джак ми даде новия си адрес, но аз забравих листчето вкъщи.

Тя се поколеба, но после клекна.

— О? Прекрасно място, наистина! Ирина ми показа снимки. Голям късмет извадило това момиче. — Бърк я чу да трака на клавиатура, а после, затаил дъх, изслуша адреса.

— Пощенска кутия 124, Джунипър, Невада. — Продиктува му и пощенския код.

— Много ви благодаря — каза той, като си мислеше: „Мамка му, пак пощенска кутия“. — А телефонен номер имате ли? — Навярно би могъл да открие адреса по телефонния номер.

Рускинята помълча, после каза:

— Това не мога да дам. Фирмена политика, да?

— Просто от „Федекс“ понякога искат и телефонен номер, това е.

— Тогава го пратете с Ди Ейч Ел — посъветва го тя, след което смени темата: — Каква двойка само! — изчурулика. — Веднага разбрах, че ще се харесат. Понякога е ясно, че не става. Как му казвахте вие? Че ще е пълен провал. Но тези двамата! Съюз, благословен от Бога. А Ирина? Толкова се радвам за това момиче. Ако не друго, да не дава Господ, поне ще получи добро медицинско обслужване.

Бърк реши, че не е чул добре.

— Медицинско обслужване?

— Ами да! В Америка имате най-добрите лекари. Така й казах.

— И с право.

— В Украйна не е толкова добре. Лекарите половината станаха я таксиджии, а сервитьорки. Не ги виня. Заради парите го правят хората. Затова… в Щатите. Там е по-добре за моята малка Ирина.

— Тя… болна ли е?

— Не-не-не-не-не. Напълно здрава е, разбира се! Състоянието й е изцяло под контрол. Нашата фирма гарантира — здрави млади жени. И плодовити.

— Да, но споменахте „състояние“ — каза Бърк. — Ако ще се запознавам с някоя от вашите…

— Да, но не е сериозно, вече ви казах.

— Разбирам, но… — Усещаше я как мисли трескаво в другия край на линията, притеснена дали не е на път да изгуби клиент.

— Добре — каза накрая мадам, — но да си остане между нас, да? Ирина се притеснява. Обещавате ли?

— Нито дума. Просто искам да съм сигурен… заради себе си.

— Ами — започна с въздишка мадам Пулетска — ето какво…

Номер на пощенска кутия може и да не беше най-точният адрес на света, но Бърк не разполагаше с друго. А когато провери местоположението на Джунипър, реши, че пощенската кутия може да се окаже достатъчна. Джунипър беше точица (население 320 души) близо до границата на Айдахо, от онези градчета, където новодошлите не остават незабелязани, особено ако въпросният новодошъл разполага с много пари.

Наближаваше обяд, когато напусна хотела. Пак тогава започна да се тревожи. За пръв път си зададе въпроса „Ами ако взема, че наистина открия кучия му син? Тогава какво?“ Франсиско Д’Анкония беше висок мъж в очевидно добра форма, така го беше запомнил. Което едва ли беше изненада, като се има предвид, че последните десетина години е прекарвал времето си във вдигане на тежести и джогинг из килията.

За щастие в Невада оръжейните магазини бяха толкова начесто, колкото „Дънкин Донатс“ в Масачузетс. На излизане от града Бърк мина покрай магазин с дървена мечка гризли отпред и табела „Пушки и прашки“ ООД. Направи обратен завой, спря на паркинга и влезе. Оказа се любопитна комбинация от оръжеен магазин и щанд за бельо.

Момичето зад щанда беше повече от услужливо. Сигурно би му продала и гранатомет, ако беше поискал. Все пак възникна проблем.

— Телефоните не работят — каза тя.

— И какво? — попита Бърк, оглеждайки една изящна берета.

— Не можем да ви продадем оръжие, без да направим справка с щатската полиция дали нямате криминално досие. Нямате криминално досие, нали? — попита с усмивка тя.

— Нямам — отвърна Бърк.

— Понякога прекъсват само за няколко минути, ако е имало буря или нещо такова. Но се случва да прекъснат и за няколко часа. Искате ли да изчакате? Можете да разгледате щанда ни за бельо, ако искате.

Бърк поклати глава.

— Не, благодаря, бързам. А някое оръжейно изложение? Там не е нужна справка в полицията, нали?

— Да. И можете да си купите каквото поискате. Само че следващото изложение е чак през уикенда. Сигурен ли сте, че не искате да разгледате бельото ни?

— Да, но… онова там мобилен телефон ли е? — Посочи към стъклена витрина, в която бяха изложени пистолети и други дребни неща. Един арбалет. Някакви… палки. Мобилни телефони.

— Прилича на телефон — каза момичето, — но всъщност е електрошоково оръжие. Сто и осемдесет хиляди волта.

— И как действа? — попита Бърк.

— Ами просто докосвате някого с него и… го изваждате от строя, така да се каже. — Момичето направи пауза. — Него мога да ви го продам! Не е смъртоносно оръжие и не се изисква справка в полицията.

Потегли по шосе И-95 до И-80 и оттам — чак до Елко. Осем часа по-късно зави на север по посока на Джакпот. Скоро асфалтът отстъпи на посипан с чакъл черен път. Бърк шофираше сред облак от прах, разминавайки се с една-единствена кола по пустия път.

Наближаваше десет вечерта, когато в мрака напред се появиха далечни светлинки. Джунипър. Градчето се състоеше от две големи дървени бунгала, по едно от всяка страна на пътя, и няколко каравани. Пощенска станция, магазин и кръчма с табелка, която гласеше „Кофа кръв“, образуваха центъра. Кръчмата подсети Бърк за кошмарния бар в онзи вампирски филм на Куентин Тарантино, но беше жаден, а наоколо не се виждаше друго заведение.

„Кофа кръв“ носеше отпечатъка на ексцентричния си собственик. Захранвано с батерия порцеланово коте с червена панделка на ухото седеше на бара и махаше непрестанно с лапа. Прашни пластмасови кончета маршируваха на лавица близо до тоалетната. Една от стените беше покрита изцяло с пощенски картички, а телевизорът имаше украса от еленови рога. Виждаше се ясно, че „Аризонските диаманти“ бяха любимият бейзболен отбор по тези места.

На маса в ъгъла се вихреше игра на покер. Възрастна жена с тънка като паяжина червеникава коса, под която скалпът прозираше, дърпаше отегчено ръчката на игралната машина до вратата. Бърк тръгна към бара, където мършав мъж с анцуг в камуфлажен цвят бършеше чаша. Мъжът вдигна брадичка и го погледна въпросително.

— Една бира — каза Бърк.

— „Сиера Невада“ наливно, „Коорс лайт“, „Будвайзер“, „Будвайзер лайт“…

— „Сиера Невада“.

Беше толкова уморен, че нямаше желание да подхваща разговор. Единственото му желание беше да се просне на някое легло. Затова изпи халба и половина, преди да събере сили за големия въпрос.

— Познавате ли човек на име Джак Уилсън… живее тук някъде?

Барманът го изгледа подозрително.

— Кой пита?

Бърк отвори уста да отговори, когато един от покерджиите вдигна поглед и се изсмя.

— К’во ти пука кой пита бе, Дени? Не е като онзи тип да ти е приятел.

— Може и да не е, а ама на тебе к’во ти пука дали на мене ми пука? — контрира барманът. — Глей си там картите и не приказвай.

— Глей си картите я! — подхвана един от другите играчи.

— Влизаш или не? — попита трети.

Бърк не знаеше да се засмее ли, или да заплаче. Барманът сложи нова халба пред него и вдигна вежда.

— Е?

Бърк отпи от пивото.

— Добро е! Наистина. — След малко добави: — Майк Бърк.

— Дени. — Барманът се зае да лъска нова чаша.

Бърк въздъхна.

— Приемната майка на Уилсън е болна.

— Сериозно — подсмихна се барманът, без да крие недоверието си.

— Да — каза Бърк. — Наистина. Живее в каравана във Фалън. Дал й е само адреса на пощенска кутия. Обещах й, че ще се опитам да го намеря, но…

— Тя не е ли идвала тук?

Бърк поклати глава.

— Не. Но и той е тук отскоро.

Барманът се замисли, после кимна.

— Три-четири месеца, не повече.

— И строи пла-не-та-риум — проточи един от покерджиите.

— Не строи планетариум — поправи го барманът, — а място, на което да монтира телескоп.

— То пък голямата разлика — повиши глас покерджията. — Нали все звездите ше зяпа.

Барманът не му обърна внимание, приковал поглед в телевизора. Бърк започваше да губи търпение, но му беше ясно, че с бързане няма да изкопчи нищо от тези мъже.

— Бас ловя, че и сега зяпа звездите — каза един от мъжете на масата за покер. — Щот’ утре е слънцестоенето. Най-дългият ден в годината.

— Това няма нищо общо със звездите, а със слънцето — отбеляза барманът.

— К’во рече, Дени? — подкачи го покерджията. — Че то слънцето е звезда бе!

Другите мъже около масата се засмяха. Барманът се обърна към Бърк.

— Тази негова приемна майка — каза той — няма ли му телефонния номер?

Откъм масата за покер се надигна вик:

— Ухааа! Прилепа блъфираше бе, гъз смотан! Леле как те прецака!

Дамата от игралния автомат се приближи до бара и бутна чашата си към Дени. Имаше закачливите очи на дете и обруленото лице на сондьор. Можеше да е на четиридесет или на шейсет. Бърк не можа да прецени. Барманът й забърка коктейл от равни количества уиски и севън ъп, после се обърна към Бърк и посочи на запад.

— На осемдесетина километра — каза той. — Хубаво място. На територията на Националния горски резерват. — Взе една подложка за чаши и започна да чертае карта от опаката й страна, като обясняваше в движение: — Има една синя каравана отдясно, за нищо не става, цялата е очукана. С фигурки на розови фламинго отпред. Като я видиш, завиваш вляво и караш още двайсет-двайсет и пет километра. На оградата има табелка. „Б-Лейзи-Б“. Лесно ще намериш ранчото.

— Да бе! — възкликна някой.

Барманът се усмихна.

— Е, може и да не е толкова лесно, но… — Подаде подложката на Бърк. — К’во караш?

Бърк вдигна рамене, после се изсмя.

— Не помня. Под наем е.

— Високопроходим?

— Не.

Барманът се облегна назад.

— Но е джип, нали?

— Не. Обикновен… седан.

Дени примижа скептично.

— Е, значи те чака приключение.

Игралният автомат звънна и нададе вой. Водопад от монети се изсипа на пода. Жената само гледаше тъпо.

— Искаш ли още едно на изпроводяк? — попита барманът.

Преди Бърк да е отговорил, откъм масата за покер внесоха поправка:

— На изпроводяк за козята пътечка, искаш да кажеш!

Всички се засмяха. Бърк също.