Танцуващият с духове

12.

Стачката на пристанищните докери продължи седем дни, седем дълги дни, като се има предвид, че Истанбул, с всичките му чудеса, беше толкова близо, че почти да го докоснеш. Ароматът на пържена риба и агнешко долиташе до тях откъм спирката на фериботите при Каракьой, където улични продавачи се трупаха да угодят на тълпите от пътници. Халид се пошегува, че можели да преплуват от кораба до брега. И навярно биха могли. Но не го направиха. Без входни визи за Турция бяха осъдени да останат на „Кралица Мармара“.

Затова Уилсън работеше. Ден след ден сядаше на бюрото в стаята си, включваше променливи в уравненията, които беше разработил в затвора, и преглеждаше бележките, които си беше нахвърлил, докато проучваше дневниците на Юри Чеплак край езерото Блед.

Един от проблемите, които още не беше решил, засягаше потока от фотони, който се появява, когато стоящата гравитационна вълна влиза във взаимодействие със своето електромагнитно съответствие при статично магнитно поле. След Тунгуския инцидент Тесла почти се вманиачил на тази тема. А в тетрадките на Чеплак имаше бележка, написана собственоръчно от Тесла, бележка, която превръщаше загадката в Богоявление. Тесла беше разрешил проблема! Сега Уилсън беше убеден, че ще може да фокусира лъча с максимална прецизност, след като включи в уравнението периодичната вибрационна честота на целта.

Най-напред обаче трябваше да конструира миниатюрен модел на оръжието, за да го тества на терен. Трябваше също да определи цели, които са леснодостъпни и без засилена охрана. Не Белият дом, а язовирът „Хувър“. Не оперативния център в Шайенските планини, където се намира командването на военновъздушната отбрана, а мостът Голдън Гейт. Не Пентагонът, а… Калпепър.

Усмихна се при мисълта за щетите, които щеше да предизвика. Огромни, умело изчислени и абсолютно неочаквани, като гръм от ясно небе.

Работеше върху уравненията, когато чу викове откъм доковете. След минутка почукване на вратата потвърди догадката му.

— Хасан се радва да уведоми, че стачката свършила!

След четири часа бяха на път.

Спеше, когато корабът, преборил се успешно с бурното Черно море, наближи Одеса. Събуди го забавеният ритъм на двигателите. Пулсът му се беше синхронизирал с вибрациите им, затова когато ритъмът се забави, той скочи от леглото сякаш получил сърдечен пристъп.

Облече се бързо и излезе на палубата, хлъзгава от дъжда. Градът едва се различаваше зад пелена от гъста мъгла. Небето и морето се сливаха в сивкава вълна, нещо като моряшко затъмнение. Което беше разочароващо, защото Одеса, изглежда, беше интересен град. Според капитана, с когото Уилсън бе обядвал няколко пъти, на времето Одеса била най-голямото пристанище на Съветския съюз.

— Защото водата там е топла през цялата година — обясни капитанът. — В другите големи пристанища през зимата водата замръзва.

Без тласъка на двигателите корабът сякаш стоеше на място. Но тази неподвижност беше измамна. Зад кърмата ги следваше пътечка от стиропорени чашки и цигарени угарки.

Уилсън пристъпяше от крак на крак. Бо му беше оставил насърчително съобщение в кутията за чернови на общия им акаунт. Приятелят им в Одеса знаел за стачката на докерите в Истанбул и щял да нагоди плановете си според развитието на ситуацията. „Спокойно, пишеше Бо, всичко е наред.“

Същото си повтаряше и Уилсън, но не успяваше да прогони безпокойството си. Опипа с пръсти червената капсула, която Хаким му беше дал в Баалбек и която държеше под яката на ризата си. Капсулата съдържаше вещество, което причиняваше кислороден глад в телесните клетки. Бърз начин да умреш, вярно, но не неговият начин.

Бавно и спокойно той отлепи капсулата от яката си и я пусна през борда.

Одеса вече се виждаше ясно. Доковете бяха в самия център на града, централата на пристанищната администрация се помещаваше в грозна бетонна сграда и закриваше „стъпалата на Потьомкин“ отстрани.

Уилсън беше чел за прословутите стъпала в пътеводителя и нямаше търпение да ги види с очите си. Широко стълбище със сто деветдесет и две стъпала, спускащо се надолу към Черно море, архитектурно чудо, построено така, че да изкривява перспективата. Погледнати отдолу, стъпалата изглеждали невероятно стръмни — ефект, постигнат чрез постепенното стесняване, от двадесет и три метра в основата до тринайсет на върха.

Стъпалата бяха увековечени в сцена от филма на Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин“. Във въпросната сцена царските войски откриват огън по мирното население на Одеса. Една майка пада. Бебешката количка полита надолу по стъпалата, минава като по чудо между проснатите трупове, а невинното дете вътре лети към смъртта си. Кръв се лее навсякъде. Хубав филм, помисли си Уилсън. Нямаше търпение да види това стълбище.

Транзитните визи бяха уредени и прикачени към паспортите им. Уилсън и телохранителите му слязоха по мостчето. Там ги чакаше кльощав мъж с жълтеникав тен, който се представи с името Сергей.

— Господин Белов моли да го извините. Не е в града и ще се върне чак утре. Дъщеря му има… — Намръщи се и раздвижи пръсти сякаш свири на пиано.

— Концерт? — подсказа Уилсън.

— Да! — съгласи се ентусиазирано Сергей. — Позволете ми — каза той и грабна куфара на Уилсън. — Насам.

След десет минути вече бяха минали през митницата с все картечните пистолети и всичко.

— Експресно обслужване — каза Халид и Зеро се изкиска.

Половин час по-късно се регистрираха в първокласния хотел „Константин“. Зеро и Халид бяха на седмото небе при мисълта, че ще прекарат цял ден в такъв хотел особено когато се разбра, че в стаята им има плейстейшън 2 с „Grand Theft Auto“.

Уилсън също беше доволен, защото щеше да бъде в един град с Ирина. Въпреки фантазиите си за нея той не страдаше от излишни илюзии. Знаеше, че снимките на жените в уебсайта не отговарят докрай на истината и че в действителност момичетата изглеждат доста по-различно. Някои му приличаха на проститутки, с тежък грим и дълбоки деколтета, но може да беше и въпрос на културни различия. За разлика от тях, Ирина изглеждаше скромна като домакиня от стара ситуационна комедия. Като жена, която обича да сервира чай и да отглежда цветя. Уилсън не смяташе да й се обажда, нито да говори с нея, но нямаше търпение да я зърне.

В три часа седеше на миниатюрна масичка в кафене „Маяковски“ на улица „Дерибасовская“. Кафенето беше голямо, имаше доста клиенти и поне десетина сервитьорки. Тази, която обслужваше неговата маса, беше едра брюнетка с розови бузи. Уилсън си поръча чай и докато чакаше, не изпускаше от поглед двойната летяща врата, през която сервитьорките влизаха и излизаха с поръчките, вдигнали високо подносите. Всички бяха с нагънати дантелени панделки в косите като касинки на медицински сестри, със зелени униформи на каре и бели престилки. Движеха се изящно и сръчно, дори по-възрастните и по-тежките, плъзгаха се между пълните маси и се разминаваха помежду си сякаш имаха вграден радар, прегъваха коляно да сервират горещите напитки и малките парченца торта. На Уилсън, който търсеше ред и модел навсякъде, движенията им изглеждаха почти като хореография с майсторския си ритъм и баланс и той ги гледаше с удоволствие.

Тогава я видя. Появи се през летящата врата, вдигнала високо натоварения поднос, с походка на танцьорка. Искра на чиста радост припламна у Уилсън, нещо като нисковолтажния удар, който те разтърсва при вида на приятел, когото не си виждал отдавна. Нещо като удовлетворението да откриеш важно уравнение, помисли си той, или да завиеш последния болт на машина.

Беше по-дребна, отколкото си я представяше, но извивки не й липсваха. Което беше добре. Научни изследвания доказваха, че има връзка между съотношението талия-ханш и плодовитостта — биологично обяснение на факта защо мъжете харесват такива жени. За разлика от усмивката й на снимката, сега лицето на Ирина изразяваше сериозна концентрация, докато си пробиваше път през препълненото заведение към една маса до прозореца.

Уилсън си поръча втори чай, като не изпускаше от поглед Ирина, която влизаше и излизаше през летящата врата към кухнята.

В момента тя разчистваше една маса, после вдигна подноса на рамо и спря за миг да огледа помещението — за клиент, който иска сметката, за нови посетители и за каквото там се оглеждаха сервитьорките, — когато погледът й се сблъска с неговия.

Разбира се, момичето не реагира. Уилсън беше пратил чужда снимка. Въпреки това го разтърси искра на сексуално желание, което го свари неподготвен. Задържа погледа й, докато тя не се обърна. Явно се беше смутила, защото се спъна в крака на една маса. Няколко лъжички и вилици паднаха от подноса й и тя се наведе да ги събере. Уилсън се изкуши да скочи и да й помогне. Вместо това даде знак на своята сервитьорка и плати сметката, като остави щедър бакшиш. Ирина погледна в неговата посока още веднъж точно преди да се отправи към кухнята с подноса си. Този път му се усмихна и той й отвърна подобаващо, а помежду им прескочи искра на привличане, която като нищо можеше да подпали въздуха. Хрумна му, че би могъл да я изчака навън. Да я проследи до дома й. Да намери начин.

„Не, не му е сега времето. Не още…“