Танцуващият с духове

19.

Колкото по-скоро Уилсън напуснеше града, толкова по-безопасно щеше да е за него. Преводът на сумата от Хонконг до Сейнт Хелиър беше отнел само ден и сега Уилсън беше готов да плати прескъпо за какъвто и да било транспорт до Кампала. Само че се намираше не другаде, а в Буниа. Тук пазарлъкът беше неписан закон и ако приемеше офертата, без да се пазари, само би предизвикал излишни подозрения. Затова преговаря пет минути с мъжа, който му предлагаше транспорт с очуканото си рено.

Пристигнаха в Ентебе вечерта, твърде късно, за да хване самолет в нужната посока. Все пак в пет и половина сутринта щеше да има полет на една кенийска авиолиния до Цюрих през Найроби и Амстердам.

По съвет на шофьора Уилсън отседна за през нощта в хотел „Спеке“ — реликва от стария свят с удобни легла, читава охрана и безжична интернет връзка. Шофьорът прекара нощта на задната седалка на колата си, паркирана в двора на хотела.

Уилсън вечеря в стаята си, после се гмурна в интернет с надеждата да открие някакви новини за Бободжон и Хаким. Използвайки различни търсачки, той зададе ключови думи за репортажи от Куала Лумпур и Берлин от февруари и март, в които се споменават имената на Бободжон или Хаким. Нищо. Опита отново, този път без имената, но с нови ключови думи — „терорист“ и „арест“. Излязоха десетина репортажа, но само два можеха да минат за попадения.

Първият беше кратка статия в „Дон“ — най-големия малайзийски вестник на английски език. Статията беше от двадесет и четвърти февруари и отразяваше ареста на двама мъже на летище „Субанг“ в Куала Лумпур.

Уилсън прочете статията три пъти. Три бяха и важните факти — времето, посоката, опитът за самоубийство. Самият той беше обядвал с Хаким в края на февруари, точно преди да отплава за Одеса, а Хаким да тръгне към Куала Лумпур. Колкото до опита за самоубийство… този факт сочеше право към арабина.

Вторият репортаж беше в сайта на Си Ен Ен. Дата — първи март, място — Берлин. Антитерористично разследване завършило с престрелка в апартамента на заподозрян. Агент от Службата за защита на конституцията (СЗК), Клара Дайслер, 31-годишна, била убита. Заподозреният, също убит в престрелката, бил гастарбайтер, свързан с ислямистки групи в Босна и Ливан. Разследването продължавало.

Уилсън вкара името на Дайслер в търсачката с надеждата да открие продължение на историята, но попадна само на статии от немски вестници от същата дата, идентични с репортажа на Си Ен Ен. Нямаше продължение. Което само по себе си беше странно. Двама души бяха убити в престрелка. Единият терорист, другият — правителствен агент, при това жена. И вместо вестниците да гърмят със седмици, след първоначалното съобщение се беше възцарила гробна тишина. Очевидно е била наложена възбрана върху огласяването на случая.

Но дали убитият наистина е Бободжон? Уилсън не можеше да бъде сигурен, но изглеждаше вероятно. Освен всичко останало, това би обяснило и фалшивото съобщение, оставено в папката с чернови. Немците бяха прибрали компютъра на Бободжон. А това най-вероятно означаваше, че ЦРУ също има достъп до него. С колко време разполага, преди онези да разберат за банка „Кадоган“?

Можеше само да гадае. Като нищо федералните вече наблюдаваха банката. Едва ли всъщност. ФБР и ЦРУ бяха затънали до шия в бюрокрация като всички други агенции и учреждения, с единствената разлика, че потулваха всичко под воала на секретността. Което им позволяваше да скрият голяма част от грешките и некомпетентността си. Но единадесети септември извади на светло кирливите им ризи — действаха бавно, осираха всичко и настояваха за още „ресурси“. Само че ресурсите им бяха предостатъчни, за да има човек едно наум.

Въпросът следователно беше: какво би направил самият той, ако беше на тяхно място? След кратък размисъл реши, че най-напред би блокирал всякакви парични преводи от сметката в банка „Кадоган“ с идеята, че Франсиско Д’Анкония непременно би направил опит да се свърже с банката предвид величината на залозите. И когато това стане, местонахождението му ще бъде установено или пък федералните ще се опитат да го примамят в Джърси. Но за да направят всичко това, най-напред трябваше да разберат за банка „Кадоган“ и да си осигурят съдействието й. Бяха ли го направили вече? Уилсън можеше само да гадае.

Пристигна в Цюрих малко след осем часа на следващата вечер, след като пътува близо петнайсет часа. Мръсен и изтощен, той се задоволи със сандвич в едно кафене недалеч от Ниедерхоф, където бяха концентрирани туристическите забележителности на града. След като се нахрани, тръгна по кея край реката, позяпа лебедите, после се прехвърли по пешеходен мост в стария град и си взе стая в безобразно скъпия хотел „Зум Сторхен“.

На следващата сутрин се мота по улиците, докато не откри голям универсален магазин встрани от елегантната Банхофщрасе. Купи си нови дрехи и един кожен куфар. Върна се в хотела, влезе в банята, пъхна се под горещия душ и стоя там, докато не усети, че вонята, хаосът и мръсотията на Бафуазенде и Буниа изтичат в канала и остава само кожата му — неговата риза на духовете. И заклинанието:

Половин час по-късно на излизане от хотела момичето на рецепцията не го позна — а след като все пак го позна с известно закъснение, се изкиска. Облечен в „Армани“, „Брагано“ и „Зеня“, той сякаш беше слязъл от корицата на „Джентълменс Куотърли“. Повървя до Банхоф, хвана първата мотриса до летището и нае кола. Катраненочерен кабриолет алфа-ромео. Ако времето беше на негова страна, щеше да кара със свален гюрук чак до езеро Констанс. Но небето се беше смрачило и го обстрелваше със ситен дъждец, докато шофираше на изток, заобикаляйки Цюрихското езеро.

Имаше само един начин да разбере дали са му хванали дирите. Трябваше да премести парите. Или да опита поне. Ако успееше, значи все още беше с една крачка напред. Ако не… значи не беше.

От друга страна обаче, ако от банката приемеха нареждането за паричен превод без възражения, възникваше друг проблем — какво щеше да прави с три милиона и шестстотин хиляди евро в брой? Направил си беше сметката и знаеше, че дори да му ги изплатяха в стодоларови банкноти, толкова голяма сума щеше да напълни поне два куфара. И щеше да тежи цял тон. Как щеше да внесе парите в Щатите? Да мине през митницата просто така? Би било равносилно на руска рулетка с патрон в цевта. А дори да прекара парите през митницата, после какво? Не можеше просто да ги внесе в банка. Управлението за борба с наркотиците щеше да му скочи моментално.

Съществуваше и друг проблем. Дори да прехвърлеше парите и да ги вкараше някак в Щатите, имаше хора, които щяха да го търсят под дърво и камък. Не само от ФБР и ЦРУ, а и партньорите на Хаким от ливанското министерство на отбраната. Бяха съдействали за историята с хашиша и сега чакаха да приберат своя дял. Преди това беше отговорност на Хаким, но след изчезването му задължението се прехвърляше автоматично върху Уилсън.

Разбира се, ливанците не знаеха името му. Но несъмнено знаеха за Белов (да не споменаваме за Зеро и Халид). Бързо щяха да разберат, че сделката в Бафуазенде е била сключена успешно и че бодигардовете на Уилсън са били убити в Буниа скоро след това. Вероятно можеха да се доберат и до информацията, че Уилсън е шитнал диамантите чрез Големия Пинг, и да стигнат до логичното заключение, че е решил да задържи всичко за себе си. Включително и техния дял. Не че можеха да направят нещо по въпроса. Освен ако не го открият.

Уилсън разсъждаваше над всички тези проблеми, докато шофираше през хълмистата швейцарска провинция на път към миниатюрния Лихтенщайн. В три следобед прекоси неохраняваната граница между двете държави. Пътят започна да се изкачва с поредица от остри завои и се проточи право напред едва когато алфа-ромеото наближи столицата Вадуц. Паркира колата пред Banque Privee de Stern и влезе вътре.

Управителят хер Егли приличаше на младия Айнщайн с щръкнала във всички посоки русолява коса. Като изключим косата обаче, видът му беше в идеален ред. Кожата му беше чиста и гладка като на бебе и много светла, само бузите руменееха с цвета на доброто здраве. Беше с тъмен костюм и бабешки очила с позлатени рамки, в английския му се долавяше британски акцент. Високите от пода до тавана прозорци зад него разкриваха гледка към заснежените планини, надвиснали по границите на Рейнската долина.

Уилсън седна на кожения фотьойл, кръстоса крака и обясни, че иска да направи паричен превод.

— Боя се, че тази услуга е достъпна единствено за нашите клиенти — обясни на свой ред хер Егли.

— Разбирам — каза Уилсън. — Надявах се да стана такъв.

Лицето на Егли провисна от съжаление.

— Всъщност ние почти не се занимаваме с банкиране на дребно.

— Естествено, но… става въпрос за доста пари — каза Уилсън.

В погледа на Егли просветна любопитство.

— Така ли? Мога ли да попитам за каква сума говорим?

— Около три милиона евро.

Банкерът помълча, после кимна замислено.

— Е, не виждам някакви непреодолими пречки — каза той. — Бихме могли да ви отворим сметка още сега, ако искате.

— Бих искал, да.

— Ще отнеме съвсем малко време. Само да погледна паспорта ви. А след това ще ми трябват и банковите кодове за превода, разбира се.

Уилсън плъзна паспорта на Д’Анкония по полираната дървена повърхност на бюрото.

— Прилича малко на регистрация в хотел, не мислите ли? — пошегува се Егли. — Само дето в нашия случай парите са в ролята на гости.

Уилсън се засмя учтиво.

— Ако искате, мога да уредя превода още за този следобед.

— Би било чудесно.

Банкерът извади два формуляра от най-горното чекмедже на бюрото си и започна да ги попълва с данни от отворения паспорт, зададе и няколко въпроса за сметката в „Кадоган“. След малко вдигна поглед и каза с усмивка:

— Английският ви е много добър.

Уилсън също се усмихна.

— Отраснах в Щатите.

— И аз така си помислих. — Банкерът приключи с формулярите и ги подаде на новия си клиент. — Подпишете се най-долу, моля.

Уилсън написа името на Д’Анкония, после продиктува на Егли номера на сметката и паролата в банка „Кадоган“.

Банкерът стана и тръгна към вратата.

— Ще се върна след минутка.

Уилсън махна с ръка в знак, че разполага с всичкото време на света. В действителност обаче вътрешното му напрежение нарастваше лавинообразно. Току-що му беше хрумнало, че федералните може и да не са толкова тъпи. Ако му бяха хванали дирите и наблюдаваха банка „Кадоган“, като нищо можеха да допуснат банковия превод… след като уведомят властите във Вадуц.

След минута вратата се отвори и Егли влезе.

— Всичко е наред — каза той и седна зад бюрото си. — Преводът би трябвало да се осъществи бързо и парите да са налице утре сутринта. Към десет часа, бих казал.

— Чудесно. Много сте експедитивни.

— Стараем се. Макар и да не сме швейцарци, поне технически погледнато, все пак се стараем. Така… Има ли още нещо, с което да ви помогна?

— Има — отвърна Уилсън. — Бихте ли ми препоръчали някой хотел?

— Разбира се! — възкликна Егли.

— И книжа.

— Извинете? — Банкерът изглеждаше озадачен.

— Вашата банка извършва инвестиционни услуги за клиентите си, нали?

— Естествено — каза Егли.

— Бих искал да инвестирам в ценни книжа.

Хер Елги беше доволен.

— Ами разполагаме със значителен портфейл. Облигации, акции, взаимни фондове. Мога ли да попитам какви са вашите предпочитания? — Седеше с химикалка в ръка и празен лист хартия пред себе си.

— Предпочитанията ми са да си тръгна оттук с три милиона евро в ценни книжа — отговори Уилсън.

Банкерът се изкиска нервно. После забеляза, че клиентът му не се смее, и каза:

— Изразихте се фигуративно, разбира се.

Уилсън поклати бавно глава.

— Ни най-малко. Искам да ми купите акции в… няма значение в какво. „Нестле“. „Хофман-Ла Рош“. Без значение, стига да се търгуват на фондовата борса. Когато приключите сделката, искам акциите да бъдат доставени по куриер в хотела ми.

Егли примижа болезнено.

— Обикновено — каза той — ние действаме като депозитар за ценните книжа на клиентите си. Така е по-безопасно. Все пак сме банка. Имаме трезор. Ако искате да го видите…

— Не се съмнявам, че трезорът ви е на ниво, но… мога ли да бъда откровен?

Банкерът изглеждаше изненадан, но все пак го подкани да продължи:

— Разбира се.

— Развеждам се. И ситуацията е сложна.

— Съжалявам.

Уилсън сви рамене.

— Случва се. А когато се случи, далеч по-добре е да разполагаш с ликвидни средства, уверявам ви. Затова предпочитам акциите да бъдат у мен.

Егли кимна с разбиране, но очевидно не му вярваше.

— Нека ви попитам нещо — каза Уилсън.

— Моля. — Егли остави химикалката и скръсти ръце на бюрото.

— Каква е комисионната на банката ви?

Банкерът примигна.

— Извинете?

— Комисионната ви! За това, че ще осъществите сделка на фондовата борса. Каква ви е таксата?

Егли сви устни.

— Три четвърти процент.

Уилсън пресметна наум.

— Което прави… двадесет и седем бона.

— Извинете?

— Комисионната ви върху сделката ще възлезе на двадесет и седем хиляди американски долара.

Изражението на Егли не се промени и за миг. Седеше си и го гледаше. А после сви примирено рамене, стана и се ръкува с Уилсън.

— Споменахте „Нестле“ и „Рош“, нали?

— Нещо от този сорт — каза му Уилсън. — Все тая.

Застанал с паспорт в ръка на опашката пред „Имиграционен контрол“ на летище „Кенеди“, Уилсън се чувстваше напрегнат, макар да си повтаряше, че няма никаква причина за притеснение. Напуснал беше Съединените щати преди два месеца с паспорта на Джак Уилсън на път към Ирландия. Оттам нататък беше използвал паспорта на Д’Анкония. Всеки, който погледне истинския паспорт на Уилсън, би стигнал до заключението, че се е качил на самолет за Ирландия и е прекарал последните два месеца там.

Въпреки това проблем изникна. Когато служителката на имиграционния контрол прекара паспорта му през магнитния четец, нещо изскочи на монитора. Уилсън не виждаше какво е, но очевидно беше достатъчно сериозно, за да предизвика телефонно обаждане.

— Бихте ли седнали ей там за секунда?… — Прозвуча като учтива покана, но не беше.

След малко на сцената се появи симпатична жена, агент на вътрешна сигурност. Размени няколко реплики със служителката от имиграционния контрол, после даде знак на Уилсън да я последва.

Влязоха в тясно помещение и когато вратата се затвори зад тях, жената покани Уилсън да седне на една малка маса. Според баджа на гърдите й се казваше Каролин Амирпашаей. „Що за име е това?“, зачуди се Уилсън в безуспешен опит да отгатне етническата й принадлежност.

— Проблем ли има?

Жената разлисти намръщено паспорта му. Накрая каза:

— Не знам. — Вдигна поглед към него и го попита: — Това истинското ви име ли е?

Уилсън реагира сякаш въпросът го е изненадал искрено. Накрая каза:

— Ами да… Джак Уилсън.

— Джак на галено ли е? Вместо Джон?

Уилсън поклати глава.

— Не, Джак си е. Още от акта ми за раждане. — Усмихна се. — Майка ми е голяма фенка на семейство Кенеди.

— Колко хубаво… — Прелисти отново паспорта, но този път много по-бързо. — Е, кои страни сте посетили, Джак?

— Пише го във формуляра — каза й той. — Бях в Ирландия два месеца, после два дни в Швейцария.

— Мда. — Жената погледна митническия формуляр, който показваше, че е пристигнал с полет от Цюрих. — И какво правихте там?

— Ами, нищо особено. Видях се с приятели. Изследвах келтските си корени, както се казва. — Уилсън се засмя добросърдечно, но ръцете му лепнеха от пот, а периферното зрение на лявото му око започваше да трепти заплашително.

— В Швейцария? — попита тя.

Смехът му прозвуча неискрено дори в собствените му уши.

— Не — каза той. — В Ирландия.

— Но след това сте отишли в Швейцария?

— Да. Бях там два-три дни. — Гледаше я как взема отново паспорта му и прелиства за трети път празните страници.

— Не са сложили печат — каза тя.

— Кой?

— Швейцарците.

— Ами да, само ми махнаха да минавам.

Жената кимна.

— Така правят — каза тя, после килна глава настрани. — Не ми приличате на ирландец.

Уилсън си пое дълбоко дъх. Изведнъж му хрумна, че каквото и да ставаше тук, то не можеше да има нищо общо с Бободжон или Хаким. Ако имаше, от вътрешна сигурност нямаше да го оставят сам с агент на име Каролин. Което означаваше… какво? Защо го бяха спрели? Нямаше представа, но можеше да е някакъв дребен детайл като факта, че е платил билета си в брой. Или пък бяха интегрирали базите данни и имиграционният контрол вече имаше достъп до данните на Бюрото по управление на затворите. Ако беше така, комар го ухапал. Беше си излежал присъдата и след това беше отскочил до Ирландия. Какво от това?

Отпусна се и включи чара си.

— Всъщност приличам — каза той. — На ирландец де. — Наведе се през масата и превключи на закачлив жаргон: — В интерес на истината, прекрасна, пред вас е самата карта на Ирландия, ни повече, ни по-малко.

Жената направи опит да скрие усмивката си.

— Не мисля.

— Твърдите, че никога не сте чували за „черните ирландци“, така ли?

Уилсън знаеше доста по въпроса. Дипломната работа на гаджето му от колежа беше върху келтската диаспора. Жената със странното име вдигна рамене.

— Е, фразата съм я чувала, но…

— Пред вас стои пряк потомък на някой беден нещастник, чийто кораб потънал с все Испанската армада. Част от испанците били изхвърлени от морето на Изумрудения остров, т.е. в Ирландия. Оженили се за местни девойки. И защо не? Нали всички били католици. И ето ви го резултата — моята ухилена физиономия. Тъмна коса, тъмни очи, средиземноморски тен. Ще ви кажа и друго, някои хора смятат, че „меланжите“ са потомци на същата тази иберийска кръв.

— Меланжите?

— В Апалачия. Групите с тройна расова принадлежност. Наистина удивителна история — продължи Уилсън, — защото са правени проучвания на митохондриалната ДНК и…

— Господин Уилсън?

— Да?

— Всичко това ми звучи като празни приказки.

— О… — каза той с вид на дълбоко разочарование.

Тя се усмихна и му върна паспорта. Тормозът продължи и на митницата, но без последствия. Служителят прерови основно багажа му, но не откри нищо. Уилсън беше изгорил паспорта на Д’Анкония в Цюрих, а акциите беше изпратил с „Федекс“ във Вегас, откъдето щеше да си ги прибере в близките дни.

Прибереше ли ги, щеше да си открие банкова сметка в Рино. После щеше да изтегли кредит, използвайки акциите като гаранция. Вероятно би могъл да се спогоди с банката за кредит на стойност осемдесет процента от стойността на акциите, което правеше близо три милиона долара. Банката щеше да задържи акциите, но нямаше да ги продаде — което беше супер, защото така нямаше да попаднат в ничие полезрение.

Седнал в „Адмиралс Клуб“ с чаша първокласно уиски в ръка, Уилсън чакаше да обявят полета му за Вегас и размишляваше върху всичко, което беше преживял напоследък, и за хората, които не го бяха преживели. Бободжон и Хаким, Зеро и Халид, хлапето в диамантената мина. „Животът е гаден, помисли си той, а когато свърши, те заравят в земята.“