Танцуващият с духове

4.

„Аман от тъжни истории, — мислеше си Уилсън, докато пътуваше с такси към летището, една след друга. — Човек трябва да обръгне, защото историите вече нямат значение. Лицата вече нямат значение. Остава единствено събитието. Както при…“

Като кораба „Аризона“, изгубил почти всичките си хиляда и двеста моряци екипаж при японското нападение над Пърл Харбър. Вече никой не се сеща за моряците, горящи, давещи се, умиращи, преди да са станали от койките си. Или за жителите на Дрезден, изпепелени от въздуха. За улиците на Хирошима и Нагасаки — мъртвите са навсякъде. Значи можеш да го наречеш всякак. Можеш да го наречеш клане. Но накрая всичко се свежда до едно. Всичко се превръща в история.

Колкото до мъртвите, техните имена никой не ги помни. Но Менсън5 и Мохамед Ата6 — те са част от нас, познати като мрака нощем. Истината е, че след време шокът избледнява и дори майстор на масовото клане като Кортес е честван като герой. Като носител на култура, като велик изследовател. Един облян в кръв Прометей.

„Времето смекчава.“ Онова, което започва като клане, се превръща в новина и се консумира като развлекателна информация. И свършва като телевизионен минисериал.

„Но не и този път. Този път няма да има възстановки. Нито новини всъщност. Само събитието. После нищо.“ Тази мисъл го накара да се усмихне.

Никой не помни жълтите панделки на надеждата, които американците връзват на дървета и стълбове, нито плюшените мечета, оставяни сред руините на взривени сгради в памет на жертвите, каза си той. Снимките и написаните на ръка бележки, които се появяват отникъде като гъби след дъжд. Всичко това вече е забравено. Стените и подовете са измити с маркучи. Кланицата се превръща в мемориал. В туристическа забележителност.

Като онази английска принцеса, която загина в Париж. По онова време той беше в Колорадо на строг тъмничен режим като затворник от Ниво 1. Но между възпитателните програми по телевизията показаха и репортаж от Лондон. Хиляди хора стояха с часове под дъжда и чакаха реда си да напишат по нещо в някаква „възпоменателна книга“ на погребението й. Уилсън дълго мисли за това. Защо чакаха онези хора, какво щяха да получат в замяна? Накрая реши, че са искали частичка от смъртта на Даяна, парченце от славата й.

— Ще искате ли фактура? — попита таксиджията.

Уилсън се отърси от мислите си.

— Не, няма проблем.

Пое си дълбоко дъх. „Сложи си шапката.“

Трябваше да си го напомня, защото никога не беше носил шапки. Но сега беше различно. Днес беше денят, а районът на летището беше тъпкан с камери. Затова нахлупи меката шапка с периферия на главата си, отвори вратата на таксито и излезе под суграшицата.

Мокрият сняг се въртеше из въздуха. Летищни служители и пътници влизаха и излизаха със сакове, куфари на колела и дечурлига. „Добре — помисли си Уилсън. — Пълно е. Добре е да е пълно. Те това искат — да е пълно. В това е цялата работа — да е пълно.“

Уилсън заобиколи бързо колата и изчака шофьорът да отвори багажника, после пристъпи напред.

— Аз ще ги извадя — каза той.

Шофьорът вдигна учудено вежди, защото ръката на пътника беше обездвижена с шина, но после сви рамене.

Уилсън бръкна в багажника със „здравата“ си ръка и измъкна куфарите, като ги държеше за допълнителните колани.

— Да ви извикам ли носач?

Уилсън поклати глава.

— Не, благодаря — каза той и подаде на шофьора две банкноти от по двайсет долара и една от десет.

Стоеше до бордюра, наметнал палтото на раменете си като плащ. На врата си имаше шал от фин вълнен плат, пак там беше преметната и копринената лента, която придържаше „шинираната“ му лява ръка. Таксита, автомобили и пикапи спираха и потегляха около него, бълвайки пътници под голямата светеща табелка „Заминаващи“. На няколко метра от Уилсън млад бял полицай крачеше по средата на платното и подканяше шофьорите да действат по-живо.

Температурите бяха минусови. Дъхът на Уилсън се кълбеше във въздуха, докато стоеше под суграшицата и гледаше куфарите. „Изтегли ги. Изтегли дръжките. Но…“

Ченгето го гледаше.

„Какво пък“, помисли си Уилсън, посегна и изтегли дръжката на единия куфар със стегнат на топка стомах. Нищо не избухна. Той изтегли и втората дръжка. Пак нищо! С въздишка на облекчение повдигна маншета на дясната си ръка и погледна часовника, който си беше купил специално за случая.

Часовникът не се връзваше с кашмиреното му палто. Беше евтин електронен часовник с тъмна пластмасова каишка. Нагласен на таймер, часовникът показваше 10:00:00. Уилсън натисна бутончето в основата с надпис „старт“ и цифрите започнаха да се менят. Девет минути, петдесет и четири секунди… девет минути, петдесет и една секунди… девет минути…

Уилсън вдигна глава и се огледа, докато не срещна погледа на един носач. Мъжът притича.

— Накъде?

— Б-А.

— Готово!

Носачът, слаб чернокож мъж с блестящи очи и идеални зъби, се наведе, прибра дръжките на куфарите, натовари ги на количката и се обърна, готов да потегли.

— Първа класа, нали?

Уилсън се изсмя, но реакцията му не прозвуча много убедително.

— Де да беше — каза той.

Гласът му прозвуча кухо дори в собствените му уши. Носачът изсумтя и забута количката към автоматичните врати. Блъсна ги вълна от топъл въздух и множество гласове и след миг се озоваха в терминала, погълнати от характерния за такива места хаос. Носачът кимна към опашка от пътници, виеща се между лабиринт от въжета, опънати зигзагообразно пред билетните каси.

— Може да се позабавите тук, като гледам.

Уилсън сви рамене.

— Ще ги оставя отпред — каза носачът. — Така поне няма да ги подритвате, докато сте на опашката.

Уилсън измъкна петдоларова банкнота от джоба си, благодари на мъжа за помощта и се нареди на опашката пред касата на „Бритиш Еъруейз“. Пред него имаше петдесет или шестдесет души, отегчени и нетърпеливи, уморени още преди да е започнало пътуването им. Приличаха на бежанци с куфарите и саковете си. Уилсън проследи с поглед носача, който се придвижи до началото на опашката, спря и свали куфарите от количката. После извика нещо на една от касиерките и кимна по посока на Уилсън. Касиерката вдигна поглед, видя обездвижената ръка и кимна.

Ризата на Уилсън беше подгизнала от пот, побиваха го студени тръпки, но лицето си чувстваше зачервено и горещо. Стомахът му се бунтуваше, но най-лошо беше вълнистото сияние, оформящо се в ъгъла на дясното му око, сребристо трептене като сляпо петно в периферното му зрение. Уилсън знаеше, че много скоро сиянието ще засегне и другото му око и ще го ослепи. Или почти ще го ослепи. Най-малкото ще го дезориентира.

Като членове на танцова трупа хората пред него вдигнаха багажа си. Пристъпиха напред. Спряха. Оставиха куфарите и подхванаха отново разговорите си.

За пръв път му се случи, когато беше на деветнайсет или двайсет години. Не знаеше какво е, нито какво да прави. Беше уплашен до смърт. Реши, че има мозъчен тумор. Че ослепява. Направиха му скенер в болницата и резултатите бяха нормални. Докторът обясни, че страдал от офталмична мигрена, рядко състояние, което, изглежда, било свързано с нивата на стрес. Не било проучено добре, но се смятало, че има нещо общо с интелигентността, защото само хора с изключително висок коефициент на интелигентност страдали от този вид мигрена.

Така че това с очите не беше проблем. По-скоро неудобство. Поне не го болеше, нищо, че диагнозата му беше мигрена. И не продължаваше дълго. Половин час най-много и само два-три пъти годишно. Достатъчно често, за да му хване цаката. Просто трябваше да изтърпи пристъпа и точка. Което не беше толкова лесно всъщност. Защото получаваше пристъп само в състояние на голям стрес.

Не че не можеше да се справи. В последния клас на гимназията изигра страхотен мач, нищо, че въздухът между него и топката трептеше и се гънеше като изпаренията над нагорещен асфалт. Години по-късно, на срещата с правителствените юристи — когато го уведомиха, че планират да му разкатаят фамилията, — пак получи пристъп. И никой не забеляза. Никой не видя онова, което виждаше той — сияние, което танцуваше из въздуха между тях. Седеше си, сляп като прилеп и заобиколен от адвокати, и слушаше как представителят на Пентагона му обяснява така наречените „факти от живота“. Кодекс на САЩ 35/131. Държавата има суверенното право да отчуждава частна собственост, включително и интелектуална.

Следващият пристъп беше… кога? Когато съобщаваха присъдата му! А после по време на полета до колорадския „Алкатрас“. Където го погребаха жив заради нещо, което… евентуално си бил помислил. (Или както фигурираше в съдебното решение — за подбуждане към убийство.)

Но никой не разбра за очите му, никой не се досети. Нито надзирателите, нито другите затворници. Така че си беше просто едно от онези неща, които ти се случват от време на време.

Но пък не беше и нещо, което да подминеш без внимание. И ето че сега го връхлиташе отново, превръщаше периферното му зрение в лъскаво огледало с разширяващи се дупки. Хора и предмети започваха да изчезват. Скоро…

— … ли ви е?

Уилсън примигна.

— Какво?

Жената пред него, момиче по-скоро, го питаше нещо.

— Просто попитах дали ви е за пръв път.

Направи опит да се фокусира, да погледне покрай аурата или през нея, но това нямаше как да стане, разбира се. Въпреки това разбра, че е младо момиче, на дванайсет или тринайсет, с червеникава коса, къса. С раница на гърба. Зелени обици, които се появиха за миг на фокус.

— Кое да ми е за пръв път?

— Да летите.

Въпросът беше толкова наивен, толкова встрани от собствените му мисли, че той едва не се разсмя.

— Не — каза той. — И преди ми се е случвало.

Момичето кимна замислено, а после попита:

— Страшно ли е? Не съм летяла досега.

— Сериозно?

Погледна часовника си. 5:48… 5:45… 5:43.

— На земята е много по-опасно — каза той. — Самолетите имат сериозни системи за сигурност.

Опашката се придвижи с няколко стъпки напред и Уилсън видя, че момичето пристъпва тромаво, помага си с бастунче и провлачва левия си крак.

— Май сте били на ски.

Тих, горчив смях.

— Никога не съм карала ски.

Уилсън си помисли, че момичето ще каже още нещо, но мигът отмина в мълчание. А после опашката помръдна още крачка напред и момичето заедно с нея. Нямаше гипс. Само бастунчето. „Значи е нещо вродено.“

— Ами вие?

В първия момент Уилсън не разбра какво го пита. После си спомни за обездвижената си ръка.

— О, това ли имате предвид? Ами да, бях в… Килингтън.

Зърна смутената усмивка на момичето иззад вълните на нагънатото огледало. След пет-шест минути това момиче вече нямаше да е между живите. Както и повечето присъстващи.

Не му беше трудно да си го представи — кръвта и изпочупените стъкла, разкъсани и димящи трупове по мраморния под. Оцелелите залитат през отломките, оглушали, кървящи, зашеметени от посттравматичен шок. И тишината — като при автомобилна катастрофа. Пълна тишина, поне в първите няколко секунди. А после тишината щеше да отстъпи пред воя на осъзнаването. Първо единични викове, които да запълнят вакуума, накрая всичко щеше да се слее в един проточен колективен писък. Потискайки импулса да си погледне часовника, Уилсън сведе глава към момичето и каза:

— Извинете?

Тя се обърна и вдигна поглед към него.

— Бихте ли ми запазили мястото?

— Ами добре — каза тя. — Разбира се.

— Няма да се бавя. — Постара се да вложи доза смущение в гласа си.

— Не се притеснявайте.

— Благодаря.

С гримаса, която трябваше да мине за усмивка, Уилсън тръгна към павилиона за вестници, оставяйки зад гърба си опашката, момичето и куфарите си. Впрегна цялата си воля да не поглежда през рамо и да върви със спокойна стъпка към тоалетните. Идеше му да хукне презглава.

Въпреки това продължи бавно напред.

Слезе с ескалатора, потен и останал без дъх, до багажния сектор на долното ниво. Погледна часовника си, но не различи почти нищо. 2:40? 2:10? 39 секунди? Можеше само да гадае.

Ускори крачка и мина през пасажа към изхода, напусна сградата и пресече пътното платно към платения паркинг. „Петнайсети ред.“

Джипа го нямаше там. Стомахът на Уилсън направи задно салто, паника стегна болезнено гърдите му. Бяха го прецакали.

Оглеждаше се трескаво — но нямаше къде да отиде, — оглеждаше се и чакаше светът да избухне, когато чу клаксон, обърна се и видя джипа един ред по-назад. А в джипа седеше Бо, смееше се и му махаше с ръка. Уилсън хукна между паркираните коли, отвори вратата и се метна на седалката до Бо.

Автомобилът вече потегляше, когато Уилсън си даде сметка, че не са сами. На задната седалка имаше някакъв тип, който приличаше на арабин — по-възрастен мъж, когото не беше виждал преди. И който се усмихваше. И кимаше одобрително.

Същото правеше и Бободжон — усмихваше се, кимаше и караше бързо към изхода, с картата за паркинга в скута и готови дребни банкноти. Въпреки това времето летеше. До будката на изхода беше спряло БМВ, а жената зад волана ровеше в чантата си и мърмореше извинения. Така че те си седяха в джипа и чакаха терминалът да избухне, чакаха да се възцари пълен хаос, докато тази алтава кучка си търси платинената кредитна карта.

Мъжът на задната седалка се наведе напред с пакет цигари в ръка. Уилсън си взе цигара, после и запалката, като правеше и невъзможното да прикрие треперенето на ръката си.

Издуха облак дим към предното стъкло и примижа към часовника си. 1:12… 1:08… 1:04.

Жената все така ровеше в чантата си.

Идеше му да я убие. Идеше му да изкрещи. Идеше му да я убие и да крещи.

Бо не изглеждаше нервен. Местеше поглед от Уилсън към жената. После се обърна към другия мъж и каза нещо на арабски. И се засмя.

След миг жената направи същото. Отметна глава назад с възклицание, което те не чуха, и измъкна карта от чантата си. Voila! Отегченият служител прокара пластиката през слота на четеца за кредитни карти и зачака принтирането на разписката. Това отне не повече от трийсет секунди, но всяка от тях беше като дълга, мъчителна минута. Най-накрая жената грабна картата си и потегли, като размаха ръка през прозореца.

Трийсет секунди по-късно Уилсън и приятелите му караха след нея по изходното шосе в посока Вашингтон. Бо беше толкова спокоен, че чак си подсвиркваше, но Уилсън не отлепваше поглед от часовника на китката си — все едно той щеше да се взриви, а не летището. 0:04… 03… 02… Космите по ръцете му настръхнаха, а мускулите на гърба му се стегнаха в спазъм.

Бо му хвърли поглед, после отново се загледа в пътя. Сърцето на Уилсън спря, когато часовникът оповести с бибиткане края на отброеното време и… В същия миг Бо се наведе рязко към него и изкрещя в ухото му:

— БУУУМ!

Мъжът на задната седалка се изкиска.