Танцуващият с духове

3.

Не можеше да заспи. Работата беше там, че не знаеше какво ще поискат от него. Знаеше само, че много хора ще си изпатят. Иначе какъв би бил смисълът? И все пак…

Нощта бавно отстъпваше пред зората. По някое време го обори неспокоен сън, от онези, след които се събуждаш по-уморен и отпреди. И наистина се събуди с чувството, че току-що е заспал. Но часовникът показваше обедно време.

Взе си бърз душ, обади се на румсървиса и се облече с дрехите, които беше купил предната вечер. Закуската пристигна на количка — приличаше на подвижно африканско селце, а похлупените съдини лъщяха като посребрени колибки. Яйца с бекон, препечени филии и курабийки. Портокалов сок и кафе.

„Чакай в стаята, не излизай.“

Отхапа от ароматния препечен хляб. При вида на останалата храна стомахът му се сви. Препечен хляб и кафе. Изпи цялата каничка, като крачеше из стаята с чинийката в едната ръка и чашката в другата. Мерна дистанционното, взе го и без да мисли, натисна копчето за включване, а после побърза да го изключи, когато откъм телевизора го заля вълна от аплодисменти.

Обедното токшоу на Регис и Кели. Нямаше нужда да си поглежда часовника.

В Китай хората се ориентират за часа по миризмата. Заради тамяна с подправки и билки, чийто аромат се променя според продължителността на горенето. Сандалово дърво, ливан, лавандула, пачули. Процесия от аромати, които бележат часа.

Същия феномен го имаше и в затвора, но там телевизията играеше ролята на китайския тамян. Каскада от записан смях, саундтракове и токшоута създаваше фонов шум навсякъде около теб. След известно време вече нямаше нужда да си поглеждаш часовника, за да разбереш кое време на деня е. Познаваше се по звуците.

Освен в строгия тъмничен.

В строгия тъмничен беше различно. Беше лежал четири години във федералния административен затвор в Колорадо. Алкатрасът на Скалистите планини4, така го наричаха. През първите две години беше затворен по двадесет и три часа в денонощието. Като в изолатор. Лежеше на бетонен нар в бетонна килия и зяпаше малък черно-бял телевизор. Телевизорът беше вграден в стената и предаваше само една програма — лекции за контрол на гнева и други подобни. Високо на едната стена имаше нещо като прозорец — десет на сто сантиметра, през който се виждаше отрязък небе. Неоновото осветление не се изключваше дори през нощта.

През повечето дни надзирателите го водеха окован в една по-голяма килия, където имаше бетониран в стените лост. Това представляваше фитнес салонът и беше на негово разположение за шейсет минути на ден. Уилсън чакаше с нетърпение разходката до там, защото понякога се разминаваше с друг затворник по пътя. Например с онзи англичанин с бомби в обувките, който изглеждаше съвсем откачен. Или с Тед Качински Унибомбера. Онзи, който години наред пращал бомби по пощата до университети и авиолинии (оттам и прякора, който му лепнаха медиите) като протест срещу ерозията на човешката свобода в модерното технологично общество.

Присъствието на Качински му вдъхваше надеждата, че когато го прехвърлят от Ниво 1 на Ниво 2, ще има някой, с когото да си говори. Но междувременно минаха две години и когато най-сетне го прехвърлиха в Ниво 2, не видя Качински нито веднъж. Жалко. Защото те двамата мислеха еднакво в много отношения.

„Чакай в стаята, не излизай.“

Уилсън изръмжа и се просна в един фотьойл до стъклената стена с изглед към атриума. Осем етажа по-надолу фоайето се къпеше във фалшивия сумрак на лошото време.

Чакаше. Гледаше. Дремеше. Мислеше — ами ако е капан, тогава какво? Ами ако е… На вратата се почука тихо.

Уилсън се стресна, защото не беше видял Бо да влиза в хотела, нито да минава през фоайето. Скочи от стола, отиде до вратата и я отвори, но там го чакаше втора изненада. Не беше Бо. Нито приятел на Бо. А някакъв младеж, латиноамериканец, застанал до количка за багаж. На количката имаше два куфара, стегнати в плътен целофан.

— Багажът ви пристигна — каза пиколото.

Уилсън примигна и се постара да скрие изненадата си.

— Какво? А, да. Да.

— Да ги оставя ли в ъгъла?

— Ами да. Няма значение.

Хлапето вдигна куфарите и ги сложи на рафта за багаж до шкафа за телевизора и минибара. Уилсън бръкна в джобовете си за дребни, намери една десетдоларова банкнота и я даде на пиколото.

— Благодарско! — каза момчето. — Ако ви трябва нещо, само попитайте за Роберто!

Когато вратата се затвори, Уилсън седна на ръба на леглото и впи поглед в куфарите. Бяха от модела с колелца и телескопична дръжка. Хубави куфари. И не особено леки, ако се съди по сгърбените рамене и лепнатите към тялото лакти на хлапето, докато ги внасяше в стаята. Сигурно бяха по десетина килограма всеки.

Уилсън си пое дълбоко дъх. „Това е то — помисли си той, — остатъкът от живота ми. Увит в целофан.“ Отиде при компютъра, влезе в адреса в „Яху“ от предната вечер и отвори кутията с черновите. Връзката беше бавна. Страницата сякаш никога нямаше да се зареди, а когато най-после се отвори, в кутията го чакаше само едно съобщение. Редовете с „относно“ и „до“ бяха оставени празни.

Уилсън четеше и препрочиташе текста със свъсени вежди. Съобщението беше автентично, в това не се съмняваше. Кутията за чернови даваше достатъчно сигурност, но за всеки случай двамата с Бо бяха уговорили допълнителен знак за автентичност на кореспонденцията си. Първото изречение на всеки текст трябваше да се състои от четири думи. Нито повече, нито по-малко. Простичък трик, но вършеше работа.

Облегна се назад и вдигна поглед към тавана. „Една цел би трябвало да е достатъчна. Една жертва — твърде много. Помощник-секретар на нещо си или някоя запустяла сграда. Запустяла сграда най-добре, защото няма да се вдигне шум… а ще свърши работа. Всичко по-голямо би било пълна глупост. Всичко по-голямо би довело до ненужни жертви.“

Колкото повече мислеше за цялата история, толкова повече се тревожеше. Как щеше да се измъкне? Не само от летището, а изобщо? Федералните ще опоскат целия район. Освен… освен ако не е „самоубийствен атентат“.

Уилсън се замисли над това. „Имаш десет минути.“ Щеше ли да ги има? Наистина ли щеше да има десет минути? Ами Бо? „Търси нов модел джип на петнайсети ред.“ Добре. Ще потърси. Ами ако там няма никакъв джип нов модел?

В стаята беше неприятно топло. Усети капка пот да се стича на зигзаг по гърба му. Сърцето му блъскаше като мотоциклет на червен светофар.

„Я се стегни.“

Думите се отрониха шепнешком от устните му:

— Трябва да направиш така, че да се получи.

После си пое дълбоко дъх, наведе се напред и изтри съобщението на Бо, буква по буква. Когато кутийката се изпразни, написа следното:

Облегна се отново назад. „Ще ми трябват някои неща, помисли си той, ръкавици и шапка…“

Продължи да мисли.

„И шина…“