Танго

ДЕСЕТА ГЛАВА

Съботата, последвала Деня на благодарността, беше така необичайно топла, че подведе хората да си мислят, че зимата ще бъде лека, точно преди ветровете да се прегрупират и да ги цапардосат по главите. Карлайл имаше идеи за къщата си и затова отиде до Литъл Сал, поразрови из пясъчните наноси за плавей. Усети мириса на огъня, запален от Сузана Бентийн, преди да забележи нея самата.

Реката се стесняваше в този участък, а от двете и страни се издигаха ниски склонове. Сузана седеше под една скална козирка, пред нея гореше малък огън, а погледът ѝ бе отправен към реката. Карлайл понечи да се оттегли, но промени намерението си и остана неподвижен на мястото си. Изглежда, Сузана се концентрираше върху нещо и той не искаше да я притеснява. И ако трябваше да бъде абсолютно откровен, не беше сигурен дали иска да бъде насаме с нея. Женското присъствие обикновено не го смущаваше, но нещо точно в тази жена нарушаваше вътрешното му равновесие, а образът на голото ѝ тяло, танцуващо по дървения под във всекидневната му, продължаваше да го преследва.

Убеждавайки я да извърши своя специален ритуал по благославянето на къщата, индианецът бе дарил Строителя с по-богато космическо възприятие на света около него, отколкото Карлайл заслужаваше. Той поне така виждаше нещата. Едно напълно зряло съзнание, предполагаше Карлайл, би се занимавало с доброто, което Сузана и индианецът бяха сторили за къщата му и за него самия. Но той я беше пожелал и бе преследван от видението на извиващото се във вихъра женско тяло, от образи, подсилвани и изострени от ехото, което още се носеше из тъмните ъгли на къщата, която бе построил. Биенето на барабана и тропането на босите ѝ нозе по грубите дъски живееха свой собствен живот.

Сузана Бентийн обаче не беше от онзи тип жени, на които просто можеш да позвъниш и да ги поканиш на среща. Тя не изглеждаше нито достъпна, нито недостъпна. Тези категоризации не се отнасяха до нея.

Също така, подозираше Карлайл, тя и индианецът бяха здраво свързани един с друг по някакъв особено могъщ начин, действаха на ниво, което вероятно бе отвъд разбиранията му. Дали Сузана беше любовница на индианеца – това той не можеше да каже. Но Карлайл харесваше и уважаваше и двамата и не желаеше да се меси дори да знаеше как.

Докато обмисляше варианта да се придвижи нагоре по течението на реката и да остави жената насаме, тя извърна глава към него. За момент просто го гледаше, после се усмихна и му извика:

– Здравей, Карлайл. – Прозвуча така, сякаш го бе очаквала.

Приближи към нея.

– Извинявай, ако съм нарушил спокойствието ти, нямах подобни намерения.

– Не ме притесняваш. Ела, седни до мен. Не са ни останали много хубави дни като днешния.

За пръв път я виждаше облечена в нещо по-различно от дълга до земята рокля. Беше с бежов пуловер, топло тъмнозелено яке, стари, плътно прилепващи към тялото ѝ джинси и туристически обувки. Червеникавокестенявата ѝ коса бе сплетена и плитката висеше на гърба ѝ, стигайки почти до кръста.

– Как е къщата? – попита Сузана.

– Добре, наистина чудесно. Дойдох тук, за да потърся специално парче плавей, което да превърна в парапет на вътрешното стълбище.

– На километър и нещо нагоре реката прави завой. В дълбокото се събират доста дървета и клони, които остават, щом водата се оттегли. Ходил ли си дотам?

– Не, но ще погледна. Благодаря ти.

– Откъде си, Карлайл? Забелязах, че номерът на пикапа ти е калифорнийски.

– Израснал съм в Мендосино, но през последните петнайсет години съм живял по крайбрежието.

– Веднъж съм била там, в Мендосино. – Тя проследи с поглед отплуващите надолу последни есенни листа, сгърчени и кафяви.

– Кога?

Сузана Бентийн присви устни и погледна замислено нагоре.

– Преди шест години. Бях чувала, че е приятно градче, затова спрях там на връщане от Сиатъл.

– От Сиатъл ли си?

Тя изви глава и го погледна.

– Не, аз съм отвсякъде, предполагам.

Реката клокочеше, докато се опитваше да избута хълмовете встрани. Един самотен ястреб се стрелна високо на запад. Лек ветрец разчупи водната повърхност.

– Значи си пътувала много?

– Да, много – отвърна Сузана. – Майка ми почина, когато бях на четири години. Баща ми бе от онези странстващи учени, антрополог, обикалящ света и живеещ от договори и разни фондове. Пътувах заедно с него. – Тя потопи върха на една пръчка във водата и се загледа разсеяно в образувалите се водни спирали, замислена за момент за своето детство.

Една част от скалата опираше в бедрото на Карлайл и му убиваше, затова той леко се отмести. Сузана хвърли пръчката във водата и течението я отнесе.

– Детството ми беше странно и забележително. Как реши да дойдеш в Йеркс Каунти, Карлайл?

– Просто се озовах тук, докато бягах от лудостта на съвременния свят. Стори ми се тихо и гостоприемно и реших да остана и да построя нещо стойностно за разнообразие.

– Къщата ти ми изглежда страхотна. Мъжът, когото наричаш Флейтиста, ми разказа за работата ти още преди да съм имала възможност да я видя.

– Благодаря. Оценявам, че двамата дойдохте да я благословите.

Тя му се усмихна.

– Как ти се стори церемонията ми? Беше свободна интерпретация на езически ритуал, който веднъж наблюдавах в изпълнение на шамана на едно племе в Източна Африка. Статуетката на богинята Веста бе моя идея.

Как би могъл да отговори на подобен въпрос? Нима би могъл да ѝ признае какви чувства и копнежи бяха събудили у него биенето на барабана и видът на тялото ѝ? Измъкна се като страхливец.

– Ами беше по-различно от всичко, което някога бях виждал.

Сузана Бентийн леко се усмихна.

– Да, сигурна съм, че е така. Но какво почувства?

Моментът на истината. Стомахът му сякаш се сви на топка и подскочи. Той въздъхна, впери поглед в реката, избягна погледа на Сузана.

– Честно казано, това бе най-еротичното нещо, което някога съм виждал или съм си представял, че може да съществува. Това е най-директният отговор, който мога да ти дам. – Почувства се по-добре, след като ѝ го каза, и се обърна да я погледне.

Зелените ѝ очи го гледаха спокойно.

– Не това беше идеята, но мисля, че разбирам. – Тя примигна. – Ако трябва да съм откровена, аз самата изпитах подобни вълнения някъде по средата на ритуала, макар да нямаше нищо такова, когато започвах. Годините, прекарани в пътувания с баща ми, времето на живот сред древни култури са ме научили да приемам за нормална голотата, моята и на другите хора. Понякога забравям за това и я имам за даденост. Но признавам, че когато забелязах как ме гледаш, видях неща отвъд ритуала, точно както и ти. Предполагам, че мъжете и жените не могат да го избягнат. Някакъв напор на гените, нещо от много отдавна.

Карлайл се изправи и леко залитна.

– Слънцето клони към залез. След един-два часа ще е тъмно.

– Тъмнината притеснява ли те?

– Не, но експедицията ми не е приключила. Парчето плавей...

– Надявам се, че ще откриеш онова, което търсиш. Беше ми приятно да си поговорим.

– Благодаря, на мен също.

Той тръгна обратно към брега. Беше тъмно, когато се върна у дома, понесъл на рамо дълго бледосиво парче дърво. Сузана все така седеше пред малкия си огън под скалната козирка до реката. Мислеше си за Карлайл Макмилън, за края на есента и началото на зимата и за странните стари чувства, които се връщаха при нея почти всяка вечер и я подтикваха към нещо, което тя полагаше огромни усилия да разбере.

Първата зима във високопланинските плата бе една от най-хубавите в живота на Карлайл. Къси прерийни дни с наситена светлина, време, променящо се от каменносиви следобеди към искрящи крехки утрини. С подредената къща и храната, готвеща се върху акумулиращата печка, той работеше върху интериора, тази фаза от строежа, която винаги бе обичал най-много. Въпреки че не бе пренебрегнал нито един детайл от сградата, перспективата за изява на майсторските му способности бе по-лесна за забелязване и осъществяване във вътрешните пространства.

След Деня на благодарността Гели бе заминала да навести дъщеря си в Каспър и бе оставила ранчото на грижите на външен човек. Дъщеря ѝ беше бременна с третото си дете и ѝ беше доста трудно, затова Гели остана при нея да ѝ помага. Изпрати коледна картичка на Карлайл, в която му пишеше, че компанията му ѝ липсва и че ще се върне веднага щом бебето се роди, в началото на февруари.

През ноември, след прибирането на реколтата, Аксел Лукър оправи пътеката пред къщата на Карлайл. Беше се спрял един ден, когато Карлайл оглеждаше плачевното състояние на алеята си. Есенните дъждове в съчетание с усиленото движение бяха издълбали дълбоки бразди в меката пръст.

Аксел се надвеси над отворения прозорец на пикапа си.

– Здрасти, съседе. Изглежда, един нормален път от шосето до къщата няма да ти се отрази зле.

Карлайл кимна.

– Стоя тук и се чудя как да го оправя.

– Няма проблем. Поръчай чакъл от каменоломната на братята Гътридж и аз ще дойда с малкия си булдозер. Ще свърша за ден-два.

И наистина, Аксел се справи със задачата за два дни. Прекрасен малък път, покрит равно с чакъл, направен така, че да се оттича водата. Карлайл предложи да му плати, но Аксел отказа.

– След като прибрахме реколтата, направо побърквам Ърлийн, като се моткам наоколо ѝ и се чудя какво да правя. А от своя страна тя също ме побърква, защото аз я побърквам. Работата по твоята пътека е един вид семейна ваканция. Някой път аз пък може да имам нужда от твоите дърводелски услуги. Дотогава не го мисли.

След всеки дълбок сняг Карлайл чуваше трактора на Аксел да бръмчи навън, изривайки снега от пътищата и трупайки го встрани. Когато Карлайл излизаше навън, Аксел му махаше приятелски. Лицето му бе зачервено и той очевидно се забавляваше, усещайки силата на желязото под себе си, взел си кратка ваканция отделно от Ърлийн.

Гели се върна от Каспър на петнайсети февруари. Тя позвъни на Карлайл късно следобед, около час след като се бе прибрала в дома си.

– Здрасти, дърводелецо, как я караш?

– Гели! Приятно ми е да чуя гласа ти. Чувствам се чудесно, кова и шкуркам, както обикновено. Как е дъщеря ти?

– Вече е добре. Бебето се роди здраво и в добра форма, а Шарън се взе в ръце и продължи живота си както преди. Господи, радвам се, че нямам три, мъничета, за които да се грижа. Няма миг почивка и така ще бъде през следващите осемнайсет години... Карлайл, липсваше ми. Пътьом се спрях и купих готови храни. Помислих си, че мога да се отбия у вас, ако си настроен за вечер с бира и пъстърма.

– Настроен съм, разбира се. Можеш да дойдеш по всяко време.

– Добре. Имам да разчистя някои неща. Ще ми отнеме около два часа. Става ли?

– Чудесно. До скоро.

Гели Девъроу се потопи в старата си вана, поставена на извити като лапи крака, отпусна се в горещата пяна, прибрала косата си на тила. По това време на годината навън беше мрачно, високопланинските плата очевидно се опитваха да конкурират Сибир по продължителност на зимата си. През прозорчето на банята си тя успяваше да види небето с цвят на сива кал, надвиснало, влажно и злокобно.

Беше ѝ хубаво, че се е прибрала у дома, и тя дълго лежа във ваната, потънала в мисли за дъщеря си, за своя собствен живот и за онова, което би могла да прави отсега нататък. После – за Карлайл Макмилън. Опря пръстите на краката си на кранчето и щастливо ги размърда, после посегна към самобръсначката. Избръсна краката си и излезе от водата, чувствайки се неочаквано женствена и леко палава по някаква необяснима причина, така както се беше чувствала в началото на връзката ѝ с Джак, когато съпругът ѝ я бе наричал "Лесната", както се беше почувствала онази вечер, когато се прибираха от последния концерт във "Флагстоун" и тя караше пикапа, седнала гола в скута на Джак.

Когато чу пикапа на Гели да приближава към къщата, Карлайл бе на стълбата. На почукването ѝ извика:

– Влизай, но внимавай да не събориш стълбата, като отваряш.

Гели внимателно отвори вратата, чу я как леко се чуква в стълбата и се промуши през отвора. Вдигна поглед нагоре.

– Защо висиш така във въздуха?

Той погледна надолу и ѝ се усмихна.

– Реших да си направя малък килер на тавана. Слизам след минутка, само да закова ей тези пирони.

Гели отиде в кухнята, извади храната от хартиените торби и я сложи в хладилника. Погледна към Карлайл. Той беше с гръб към нея, протегнал се нагоре с чук в дясната ръка и гвоздей в лявата. Бейзболната шапка на главата му бе обърната с козирката назад и на предната ѝ част се четеше: "Титани". Изпод нея се спускаше дългата и права кестенява коса. Ризата му висеше отзад, ръкавите ѝ – навити до лактите. Тя видя как дясната му ръка стисна чука и го положи върху главата на гвоздея, как мускулите му се напрягат. Три леки удара по гвоздея и той се озова у дома, идеално, солидно. Карлайл посегна към колана си, извади една замба и зенкерова.

Слезе от стълбата и приближи усмихнат към Гели, прегърна я, все още с чука в дясната си ръка.

– Здравей, Гели Девъроу, радвам се, че те виждам.

Тя отвърна на прегръдката му, усети миризмата на пот и дървесен прах, усети мускулите на гърба му и инстинктивно напъха ризата му в джинсите.

Отстъпи назад и широко се усмихна.

– Липсваше ми, Карлайл.

– И ти на мен, Гели. Тук беше прекалено тихо, след като замина. Боклукчийски камион реши да прекара по-голямата част от зимата в сън.

– Тази стратегия хич не е лоша, бих казала. Животните разбират как да живеят според природата, а ние не спираме с опитите си да се борим срещу нея. Гладен ли си?

– Не, но съм жаден.

– Мога да реша този проблем. Заедно с пъстърмата, зелевата салата, ориза и другите неща купих и няколко бутилки бира. Имам достатъчно голям повод, освен това се връщам у дома и така нататък – има за какво да почерпя.

Докато вземаше стек "Будвайзер" от хладилника на магазина, тя бе забелязала, че има от бирата, която Карлайл беше купил за Деня на благодарността. Върна будвайзера в хладилника и извади стек "Сейнт Поли Гърл". Чувстваше се екстравагантна и се надяваше, че тази вечер Карлайл ще си е вкъщи.

– Карлайл, имаш столове! Три, сгъваеми!

– Да, като от мазето на някоя църква са, но са тук само временно – докато реша какво точно искам. Когато стане въпрос за мебели, в настоящия момент функционалността е определяща. Освен това тези тук ми напомнят за съботните следобеди от детството ми, когато посещавах църковното училище, за да уча катехизиса. Уин, майка ми, се беше отказала от презвитерианството, в което бе отгледана, и се обърна към католицизма.

– И какво отражение имаше това върху теб?

– Монахините имаха навика да ни удрят с линийка през кокалчетата на пръстите, ако не можехме да отговорим на въпросите им, които бяха съвсем прости, от рода на: "Кой е Господ?" Петнайсет години по-късно на финалния ми изпит в университета един професор по философия ми зададе същия въпрос и аз все така не знаех отговора. И сега не го знам. – Той седеше отпуснато на един от столовете, опънал кръстосаните си в глезените крака напред. Приведе се, разкопча колана за инструменти и го сложи на пода до себе си.

– И как отговори на професора? Или просто остави реда срещу въпроса празен?

– Не, мислих върху него през цялата сесия, опитах редица различни гледни точки, но никоя от тях не ме задоволи. Накрая просто написах: "Бог Е".

– И какво стана?

– Получих пет плюс.

Гели се усмихна.

– Умен ход, Карлайл. Повечето хора на твое място биха изписали шестнайсет страници с глупости. Отговорът ти е като дърводелството ти – достатъчно, никога в повече. – Тя събу ботушите си и скръсти крака на стола, облегна лакти на коленете си и го загледа. Размърда пръстите на краката си, обути в бели чорапи. – Кой колеж завърши?

– Станфорд.

– О, от висшата лига! И много скъп.

– Спечелих стипендия, освен това получавах помощи от държавата и работех на половин ден. Справих се.

– Завърши ли?

– Да. Направих го заради майка ми. Исках да я зарадвам, затова останах до края.

– Каква е специалността ти?

– Започнах да уча за инженер. Можех да се справя, но не ми хареса. Прехвърлих се във факултета по изкуствата, като наблегнах на графичния дизайн, освен това взех като втора специалност английска литература. Не беше зле. Но от деня, в който започнах да работя с Коуди Маркс, стареца, за когото съм ти разправял, винаги съм искал само едно – да бъда дърводелец.

Той се усмихна и отпи от бирата си.

– Мисля, че имам нужда от душ. Инсталирал съм си един в недовършената баня. Пусни си музика, ако искаш. Върху кухненския плот има касети.

За секунда на Гели ѝ се прииска да попита: "Може ли да те гледам, докато се бръснеш?"

Навремето обичаше да гледа как Джак го прави. В това обичайно действие имаше нещо еротично. Но само леко се усмихна и се спря, не каза нищо. Прегледа касетите и сложи една в касетофона на Карлайл. Уили Нелсън запя за изплъзващото се време, после премина към "Звезден прах". Някъде откъм вътрешността на къщата долиташе шуртенето на водата от душа.

С бира в ръка, Гели обиколи наоколо. Карлайл притежаваше усет за пестеливост и сдържаност, за елегантност. И наистина беше перфекционист, що се отнасяше до строителството. Рамката на прозореца беше изработена толкова умело, че пасваше идеално, и местата, където дъските се срещаха, бяха почти незабележими, с дебелина на косъм. Малкият килер на тавана беше чудесна идея, помисли си тя. Наслади се на извитите перила на стълбището, водещо нагоре – очевидно бяха изработени от парче плавей, обелено, изшкуркано и полирано, докато не бе станало гладко като излъскана стомана. Полицата на камината бе от дъбова дъска, на външната нает на която бяха резбовани дълги, елегантни асиметрични елементи.

Огледа статуетката отгоре. Не я беше забелязвала преди. Фигура на гола жена с коса като пламъци. Задържа я в ръцете си, прокара пръсти по нея, забеляза всеки детайл – до миниатюрните зърна на гърдите и идеалната извивка на бедрата. Върна я на мястото ѝ и спря поглед върху думата "Сиаула", издълбана в камъка на камината. Леко потръпна.

Карлайл излезе от банята, облечен в джинси и червен пуловер, сиви вълнени чорапи и мокасини на краката. Отиде до акумулиращата печка и отвори вратичките ѝ, добави две големи парчета бял дъб към огъня и сложи предпазен параван пред него.

– Изолирал съм камината за през зимата. През комина ѝ излиза твърде много топлина. Но когато отворя вратичките на печката, ефектът е почти същият – стига човек да не се притеснява прекалено много за ефикасността на горене, нещо, за което не ме е грижа в момента.

Сандвичи със салам и зелева салата край огъня. Непринуден разговор. Смях. Уили Нелсън – зад гърба им, след него – Джери Джеф Уокър. Бира и господин Бил Боджангълс Робинсън. Светлина на огън. Земя, простираща се до вечността. Тя го попита за статуетката върху полицата на камината.

– Индианецът – онзи, когото наричам Флейтиста, мисля, че съм ти го споменавал и преди – и Сузана Бентийн дойдоха да благословят къщата ми. Донесоха ми тази малка статуетка като подарък. Казаха, че изобразявала Веста, римската богиня на домашното огнище.

Нещо в Гели настръхна. Сузана Бентийн, вещицата или каквато там беше. Някакво клокочене отвътре, нещо древно и първично, наречено женско съперничество. Беше изпитвала подобни чувства и преди, когато бе наблюдавала Джак да танцува с някое красиво младо момиче от Фолс Сити например или когато беше по-млада, още ученичка, и куотърбека, с когото тайно се срещаше, обръщаше внимание на някоя друга. Ревност, преминаваща в тънка пареща злоба. Старият инстинкт от толкова отдавна, надпреварата за най-добрия мъжкар, онзи в разцвета на силите си, който носи най-добрите гени за оцеляването на племето. Невероятно, но така беше.

Карлайл долови нещо в очите, в лицето ѝ.

– Не останаха дълго – обясни той, – дойдоха за около час и извършиха ритуалите си. Беше много мило от тяхна страна, макар да не съм сигурен, че успях да схвана всичките магии, които бяха част от церемонията. – Не спомена нищо за сладкия дъжд, ръсещ се от закръглените гърди на Сузана Бентийн.

Вятърът се усили, ниското фучене премина в приглушен вой, който утихна, после отново се появи и остана. Но вътре беше топло. Малко след полунощ Гели открехна вратата и надникна навън.

– Карлайл, виж снега!

Бяха се унесли в приказки и никой от двамата не се беше сетил да погледне навън. Два часа по-рано бе завалял тежък мокър сняг. Беше натрупал десетина сантиметра, а видимостта бе слаба.

– Изглежда, ще прекараш нощта тук – подхвърли Карлайл, надзъртайки над рамото ѝ. – Никой не би се наел да кара в такова време. Между другото, не мисля, че и да опиташ, ще можеш да стигнеш до шосето, камо ли до Хълма на вълка и ранчото ти.

Тя затвори махагоновата врата и се облегна на нея. Стоеше там, без да помръдне в своите джинси, бели чорапи и жълт пуловер с поло яка, и се усмихваше на Карлайл Макмилън. Същият пуловер, който беше облякла и за Деня на благодарността, единственият хубав пуловер, който имаше и всеки път внимателно прибираше в специална найлонова торба. Черна коса със сребристосиви кичури, пусната свободно, отразяваща светлината, идваща откъм печката.

Гели Девъроу се подценяваше, както правеха повечето жени. Не беше поразителна красавица, но беше слаба и дългокрака. Излъчваше достъпност. Добри очи и хубаво лице.

Карлайл приближи към нея, плъзна дясната си длан под яката на пуловера, за да докосне шията ѝ. Палецът му се спря върху лицето ѝ, точно пред ухото. Бавно погали кожата ѝ. Хубава кожа, мека и топла. Карлайл се усмихна. Гели усещаше мазолите по дланта му.

Тя прокара пръсти по бузата, носа и клепачите му. Той се приведе напред и я притисна с тялото си към вратата, целуна я бавно и нежно. Тя отвърна на целувката му, после впи устните си в неговите със страст, каквато не бе изпитвала от дълго време. Обви ръце около шията на дърводелеца, притисна тяло в неговото.

Повдигна пуловера му и прокара длани по мускулите на гърба му, после вдигна предницата и целуна гърдите му.

– Карлайл – прошепна тя, – искам те толкова силно! Мислех, фантазирах си, мечтаех си за това. – Леко се задъхваше. Пръстите му здраво се вплетоха в дългата ѝ коса.

Карлайл я взе на ръце и я понесе към онази част от всекидневната зад камината, която му служеше за спалня. Положи я леко върху матрака и зацелува гърдите и корема ѝ. В един момент и двамата се оказаха напълно разсъблечени и не след дълго се озоваха там, където искаха да бъдат.

В началото бяха малко непохватни, но после неудобството им изчезна. Той се облегна на ръце и погледна надолу към нея. Дръпна я да седне, обви крака около тялото ѝ и Гели стори същото. Погали косата ѝ и тя наклони глава настрани, чувствайки как езикът му пробягва по шията и ухото ѝ, как зъбите му леко се впиват в рамото ѝ, докато ръката му бавно се плъзга надолу по косата ѝ, а после пръстите му отново здраво се впиват в нея.

Дългите самотни часове на Гели Девъроу вървяха към своя край. В това отдалечено място те привършваха с топлината на Карлайл Макмилън, проникнала дълбоко в нея.

Господи, как ѝ харесваше да усеща този мъж в себе си! Тялото ѝ неволно се надигна, коремите им се докоснаха и до ушите ѝ достигнаха думите му, смисъла на които не разбра. Чуваше единствено учестеното си дишане, примесено с неговото, и усещаше как дългата му коса гали гърдите ѝ. Гели Девъроу отново се връщаше към себе си.

Карлайл чувстваше, че нещата трябваше да се случат по този начин. Гели беше малка и крехка под него, уханието и вкусът ѝ бяха уханието и вкусът на високопланинските плата, на безкрайния простор. Той се движеше бавно и нежно, за да ѝ даде възможност да го почувства. Бавно удоволствие за известно време. Танцуваше с нея, пътуваше с нея към далечни места – един от онези моменти, в които ставаш възможно най-близък с човека до теб, който и да е той. А от кухнята Елтън Джон им повтаряше, че Даниъл му маха за сбогом.

По-късно, докато лежеше в леглото, Карлайл наблюдаваше през отворената врата голия гръб на Гели Девъроу в банята. Тя се решеше и тихо припяваше една стара мелодия, която Джери Джеф бе изпълнил малко по-рано, нещо за gecnepagocu, очакващи някакъв влак. Боклукчийски камион доволно мъркаше и обикаляше около матрака.

По-късно – отново заедно в леглото. Не правеха секс, любеха се. Гели Девъроу, възседнала усмихната Карлайл. Карлайл, отвръщащ на усмивката ѝ, прокарващ ръце по гърдите и. Дай воля на чувствата си... Музиката долиташе от кухнята, дай воля на чувствата си... Тя извива гръб, ръцете му се спират върху корема ѝ... Далечен край, далечни места, вятър и хълмове, и земя, разстилаща се като море... Дърводелецът и Гели Девъроу.

На следващия ден се държаха за ръце, докато закусваха.

– За бога, Карлайл, толкова отдавна не ми се беше случвало, че бях забравила колко е хубаво. Всичките тези любовни жестове. Може би и малко поквара, примесена с тях, а от поквара глава не боли, нали така?

Карлайл махна неопределено с препечената филийка, намазана с конфитюр от портокалови кори.

– Гели, покварата никога не е много, стига да е примесена с нещата, за които споменаваш.

Тя се усмихна.

– Тази сутрин взех решение. Лежах на леглото, докато ти още спеше, и се замислих какво искам от живота. Вчера, докато се прибирах от Каспър, спрях до колежа в Спеърфиш и попитах какво ще ми е необходимо, за да продължа образованието си. Ще признаят някои от изследванията, които съм правила преди години в Бемиджи, и излиза, че мога да стана учителка по история за две години и половина. Има една стипендия "Пел Грант", което ще помогне при разрешаването на финансовия въпрос. Може би ще успея и да продам ранчото. Имам намерение да започна от тази есен. Какво мислиш? Една жена на близо четирийсет се връща на училище, глупаво ли е или какво?

– Не, Гели, не е глупаво... Умно е. Наистина умно.

– Колежът е само на няколко часа път оттук, така че от време на време ще можем да се виждаме. Как ти се струва?

– Естествено. Аз ще идвам дотам, ти ще прескачаш дотук, ще се срещаме някъде по средата. Ще се получи.

Гели заобиколи масата и седна в скута на Карлайл. Докосна косата му, погледна го.

– Знаеш ли, не бих си и помислила да се върна в колежа, ако не беше ти. Ти промени живота си. Станах свидетел на това и стигнах до заключението, че и аз мога да променя моя. Ти ме вдъхнови. Чувствам се като нов човек, Карлайл, и заслугата за това е твоя.

Тя наклони глава встрани.

– Какво е това? Звучи ми като някоя сонда.

– Трябва да е Аксел Лукър със своя трактор. Много добър съсед, шампион по каране на тежкотоварни машини и първокласен чистач на сняг от алеята пред къщата ми. – Карлайл отвори вратата и помаха на Аксел, но той вече беше привършил с работата си и тракторът му с клатушкане се носеше към шосето, водещо към Хълма на вълка и Ърлийн.

– Ще ти кажа едно нещо, Карлайл Макмипън, онова, което се случи снощи между нас, няма да остане тайна задълго. Щом кракът на Аксел стъпи в "Дани", на масата в ъгъла ще има шушукане за моя пикап, паркиран пред къщата ти с цели петнайсет сантиметра сняг отгоре му. Между другото, трябва да вървя. Обещах на Телма, че днес ще отида на работа в кафенето. Един солиден пикап ще успее да ме закара дотам. Всъщност един солиден пикап би ме откарал вкъщи и снощи, ако бях тръгнала, когато за пръв път забелязахме снега. – Тя палаво му се усмихна.

– Може би. Въпреки това смятам, че оставането ти беше много умен ход.

– И аз съм на същото мнение. Имаш ли метла, дърводелецо? Трябва да изчистя снега от пикапа си.

– Аз ще го направя, докато ти се обуваш.

Боклукчийски камион излезе на верандата, подуши въздуха, изтръска снега от лапата си и я облиза.

Изчистен пикап, усмихната Гели.

– Отбий се в "Дани" по някое време, Карлайл. Ще ти пусна нещо на аванта, когато Телма не гледа.

– Направо в "Дани" ли? На тезгяха или облегната на хладилника? Къде по-точно?

– След снощи, дърводелецо – където пожелаеш.

– Добре. До скоро. Ще очаквам да изпълниш обещанието си.

Слънцето светеше ослепително, отразяваше се и прясно навалелия сняг. Тя прегърна Карлайл и той отвърна на прегръдката ѝ.

Пикапът ѝ стигна до шосето, водещо към Хълма на вълка, плъзна се малко, въпреки че беше достатъчно солиден, и зави към Саламандър. Карлайл влезе обратно вкъщи и Боклукчийски камион го последва. Препаса кожения работен колан през кръста си. Чувстваше се по-добре от когато и да било от петнайсет години насам, ако не и повече. След глътка кафе се покатери на стълбата, а котаракът, извил опашка в дъга, изпаднал в едно от дивите си настроения, се стрелна по стълбището към тавана и погледна през парапетите към стопанина си. Примигна, после измърка.