Танго

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Седмица след официалното обявяване на подкрепата за строителството на магистралата, Карлайл седеше до акумулиращата си печка и обмисляше следващия си ход. Не че му бяха останали някакви ходове. Може би просто трябваше да си събере багажа и да си тръгне.

Няколко дни по-рано от Каспър му се беше обадила Гели Девъроу – бе прекарала Коледа с дъщеря си. Беше чула за решението относно магистралата и изрази съчувствието си към Карлайл. Гласът беше мек и загрижен, но нещата между двамата леко, се бяха променили. Той бе напълно погълнат от работата си и битката против магистралата, а тя се бе отдала на учене. И въпреки че Гели не каза нищо подобно, Карлайл усещаше, че трябва да си е намерила някого.

Няколко седмици по-рано се бяха срещнали в един мотел по средата на пътя между Спеърфиш и Саламандър, но беше различно от преди. Гели бе друга, променяше се бързо. Карлайл бе различен; гневът му го бе направил мрачен и незаинтересован от великите идеи, с които Гели се сблъскваше в процеса на ученето, идеи, за които ѝ се говореше с интензитета на жена, преоткриваща себе си. И изглежда, че най-после финансовите ѝ притеснения щяха да отпаднат, тъй като планираният национален парк "Антилопа" щеше да включва и нейната земя.

Особено много ѝ се говореше за професора, който водеше курса ѝ по колониална история – колко брилянтен бил той, колко време отделял, за да разговаря с нея извън часовете. Онова, което бе съществувало между нея и Карлайл, приключваше. И двамата го знаеха. Вината не беше на никого, просто така се случваше понякога. Когато се разделиха в мотела, те стояха прегърнати по-дълго, отколкото бе необходимо, но никой от двамата не спомена да се видят отново.

Почти нищо не задържаше Карлайл в Йеркс Каунти. Магистралата щеше да погълне къщата му и птиците. Той затвори вратичката на печката, след като сложи няколко дъбови цепеници в огъня. Седеше там, с Боклукчийски камион в скута, изпълнен с леко съжаление към самия себе си, и се опитваше да реши какъв да бъде следващият му ход. Може би трябваше отново да стане циганин. Да си намери ново място. Полет – като възможност.

Мислеше си, че трябва да довърши масата за трапезарията. Тя щеше да виси на стената, закрепена на тежки медни панти, взети от една стара църковна врата, и при нужда да пада до хоризонтално положение. Но Карлайл още не беше измислил естетичен и едновременно с това функционален начин за закрепянето на масата към стената, когато не се ползваше. Какъв смисъл имаше? Щеше да я няма, след като магистралата минеше през къщата. Не, каза си той, въпреки това трябваше да я направи. Трябваше да довършва нещата, да ги прави както подобава. След масата трябваше да се заеме с поправката на стъклата на атриума, да приведе тялото в добра форма за предстоящото погребение.

Стоеше и оглеждаше масата, изправен пред вечната дилема между форма и функционалност. Простата кука, която продължаваше да използва, бе лишена от елегантност. Трябваше му нещо също толкова просто, но с повече стил. Боклукчийски камион не спираше да скача върху масата и да се настанява върху нея, готов за сън, и Карлайл трябваше да го премества оттам всеки път, когато му се наложеше да вдигне плота нагоре, за да огледа проблема от всички страни.

Някъде към четири часа следобед, когато слънцето вече клонеше към залез, Боклукчийски камион се събуди и наостри уши. Миг по-късно Карлайл дочу хрущенето на нечии стъпки по снега отвън. Бързо и тихо приближи до един от прозорците и погледна: Сузана Бентийн, сама. Щом Сузана стъпи на верандата, Карлайл отвори вратата. Ръсеше се лек снежец. Тя се усмихваше, лицето ѝ бе почервеняло от вятъра и студа.

– Здравей, Карлайл. Предполагам, че поздравът днес трябва да е "Честита Нова година на патерици". Може ли да вляза?

– Разбира се. Честита Нова година на патерици и на теб, Сузана. Може ли да взема пелерината ти?

– Мисля, че ще постоя с нея. Разходката беше хубава, но в момента ми е малко студено. Една чаша горещ чай ще ми дойде добре. – Тя се огледа наоколо. – Какво ще правиш с масата?

– Опитвам се да измисля как да я закрепя най-добре към стената.

Карлайл говореше от кухнята: приготвяше чая и мислеше. Сузана вече не му изглеждаше толкова труднодостъпна, както преди. В процеса на изграждането на монумента в чест на Коуди Маркс, както и в хода на мъчителната война срещу строителството на магистралата, той бе станал напълно овладян и самоосъзнат човек. Това правеше силно развитата индивидуалност на Сузана по-малко заплашителна.

Разговорът им край реката отпреди година по някакъв начин бе изчистил напрежението помежду им, поне за Карлайл. Той се беше изразил искрено и ясно, тя го бе разбрала. Освен това през последната година го беше посещавала редовно, придружена от Гели или индианеца, и напрежението, което Карлайл изпитваше в нейно присъствие, почти бе изчезнало. Почти. Все още я желаеше, а подобно напрежение никога не можеше да отшуми. Карлайл си даде сметка, че тя за първи път идва сама в къщата му.

– Какъв е проблемът с масата? О, разбирам, опитваш се да измислиш различен начин за закачането ѝ на стената. – Тя се наведе да огледа пантите.

Карлайл взе двете чаши с чай от печката, приближи и подаде едната на Сузана.

– Ще измисля нещо, просто въпрос на време.

– Веднъж видях нещо подобно в Ирак. Опитвам се да си спомня как точно я бяха направили. Можем ли да поседим край печката, докато се стопля?

Сузана отпи от чая си. Зелените ѝ очи наблюдаваха Карлайл Макмилън над ръба на чашата, червеникавата ѝ коса се разстилаше на вълни изпод качулката на пелерината.

Той срещна погледа и, но все още му беше трудно да издържи на по-продължителен контакт с очите на Сузана Бентийн.

– Какво правиш навън в такъв студен януарски ден?

– Прекарах цялата вечер с Марси и Клод Инглиш. Те са много мили хора и от време на време ме канят на гости у тях. Познаваш ги, нали?

– Да. За пръв път срещнах Клод, когато купувах материала за пода от него. По време на бъркотията около магистралата на няколко пъти ме каниха на вечеря. Добри хора, умни хора.

– И аз, и Марси се интересуваме от интензивно градинарство. Един ден се срещнахме в библиотеката на Саламандър, докато и двете ровехме из една и съща секция с книги. Канеха ме да остана у тях и тази вечер, но те имат малки деца и винаги си мисля, че когато оставам за по-дълго, може да ги притеснявам, въпреки че Марси твърди, че не е така. Пък и ми се щеше да се поразходя. Тръгнах към Саламандър, но после ми хрумна да се отбия тук и да видя дали си вкъщи, и как се чувстваш след тежката битка.

– Радвам се, че дойде. Бих те поканил да останеш за вечеря, но се страхувам, че нямам кой знае какво за ядене. Седях си тука и се самосъжалявах, и заради това не ми остана време да отида до "Джак и Джил".

– Карлайл Макмилън, може и да си специалист в областта на дърводелството, но готвенето, когато няма с какво да се сготви, е една от моите слециалности. Овладяла съм тези способности през годините, прекарани по пътищата с баща ми.

– Веднъж спомена, че бил антрополог, нали така?

– Да. Понякога се намирахме на петстотин километра от най-близкия магазин за храна, в австралийската пустош или в някой планински проход в Боливия. Спомням си каква физиономия направи баща ми една коледна сутрин в Боливия, когато погледна хранителните ни запаси. Бях само на четиринайсет, но си метнах палтото и се закатерих нагоре, докато не открих един фермер, който ми продаде доста жилаво наглед пиле. Въпреки това, като добавих малко консервирани зеленчуци, яденето стана хубаво. Имаш ли нещо против да надникна в килера ти? Човек винаги може да сготви супа, независимо колко мизерни изглеждат запасите му.

– Ще съм ти много благодарен, ако го направиш. Мога да ти обещая бутилка прилично червено вино, ако изобщо успееш да скалъпиш нещо от останките в килера. В най-лошия случай можем да си отворим виното и да прескочим вечерята, ако се наложи.

Сузана се усмихна и свали пелерината си.

– Няма да се наложи. Това е нещо, което почти със сигурност мога да ти обещая.

Оказа се права. Половин час по-късно от кухнята се носеше приятен аромат, а Карлайл опъваше масата и продължаваше да се чуди как да я закрепи по-добре към стената. Беше му трудно да се концентрира, когато Сузана бе само на няколко метра от него, пред готварската му печка. Умът му не спираше да превърта спомените за голото ѝ тяло, танцуващо по същия под, на който той стоеше в момента.

Тя си тананикаше, дългата ѝ леко чуплива коса се спускаше по раменете, сребърните халки подрънкваха. Погледна към Карлайл и попита:

– Какво става с масата? Някакви върховни идеи?

– Няколко, но нито една – върховна. Мирише ми на хубаво.

– Все пак ще имаме супа. Знаеше ли, че сред всичките буркани със сладко и кутии с пирони имаше всички продукти, необходими за приготвянето на домашен хляб?

– Не... Наистина ли?

– Да, и хлябът ще бъде готов след малко. В аромата на прясно изпечен хляб има нещо първично. Нещо, връщащо ни много назад в миналото. – Боклукчийски камион се отърка в краката ѝ, мъркайки доволно.

– Права си. А аз току-що измислих как да закачвам масата. Едно резбовано трупче от секвоя, закрепено за стената, което да влиза в специално направена за него вдлъбнатина в долната част на масата, когато я вдигам. Мисля, че перспективата за прясно изпечен хляб си свърши работата.

Карлайл приближи до прозореца и погледна навън. После открехна вратата и отново погледна. Изглежда, жените и големите снежни бури имаха навика да навестяват дома му по едно и също време. Зачуди се на това съвпадение, после извика:

– Сузана, снегът наистина се трупа навън. Искаш ли да те закарам до Саламандър, преди да стане още по-зле?

– Не. Готвя супа и пека хляб. Бурята ще се погрижи сама за себе си. Ако ти не се притесняваш, и аз няма от какво да се притеснявам.

Към осем часа вечерята беше готова, а Карлайл бе монтирал конструкцията за прикачане на масата към стената. Сега тя висеше там. Той я смъкна надолу и подреди върху нея чиниите и приборите за хранене, както и два остатъка от свещи, прикрепени с восък към малки борови дъсчици. Сложи касета в касетофона и изгаси осветлението.

– Не е лошо, а? Мястото изглежда доста добре.

– Много елегантно е. Точно както трябва. Да има човек трион подръка, ми се струва доста успокояващо.

От касетофона се разнесе гласът на Астор Пиацола: танго. Карлайл си беше поръчал тази касета, след като бе чул изпълненията на Гейб О'Рурк в "Лерой".

Сузана вдигна чаша.

– Да пием за Боливия.

– Нека да е за Боливия, щом казваш: да процъфтява, просперира и да снабдява туристите с шарени одеяла.

Сузана се засмя.

– Веднъж ме учиха как се танцува танго. Доста добра бях, ако не е нескромно да го кажа.

– Къде?

– В Аржентина. Бях на път, сама и се отбих за малко там. След смъртта на баща ми реших да видя какво съм пропуснала през ранните си години, когато съм обикаляла заедно с него. Това бе всичко, за което можех да мисля по онова време: следващата гара, следващия автобус, отвеждащ към място, за което никога не бях чувала. Пътуването се просмуква в кръвта ти.

Тя извърна поглед към касетофона за момент, червеникавата ѝ коса се отметна и после отново замря върху шията и раменете. Сузана попи устни със салфетката си и впи очи в Карлайл. Той седеше срещу нея, облечен в синя работна риза и стар черен пуловер, с дървени стружки по джинсите, и я гледаше.

На средния пръст на дясната ѝ ръка имаше пръстен с опал. Друг пръстен, най-обикновена тънка златна халка, обгръщаше показалеца ѝ. На китката ѝ висеше сребърна гривна, а на шията – верижката със сребърния сокол, която Карлайл беше виждал и преди и бе запомнил. Вълнената ѝ рокля беше кремава на цвят, а през едното ѝ рамо с премерена небрежност бе преметнат жълтокафяв шал.

Тя се пресегна през масата и сложи ръката си върху неговата. Карлайл усети хладния допир на пръстена с опала.

– Мислех си за твоите затруднения покрай магистралата, Карлайл. Ще ми позволиш ли да предположа, че в своя гняв и мъка ти пропускаш нещо?

– Какво пропускам?

– Почитта, която отдаваш на Коуди Маркс, не се изразява в дърво и пирони, в прозорци и врати, в материалните обекти, които ни заобикалят. Истинската почит е в това, че си построил тази къща в негово име и така, както той би искал да бъде построена. В процеса на изграждане на тази къща ти изгради наново и себе си. Той веднага би разбрал това, но мисля, че ти някак си си го пропуснал. На базата на онова, което съм чувала за Коуди Маркс от теб, той би бил щастлив заради почитта, не заради монумента. Има разлика.

Карлайл се усмихна.

– Така е. Права си, Коуди няма нужда от монумент. Концентрирал се бях върху резултата, върху онова, което къщата изразява и което магистралата ще стори с нея. Коуди винаги се фокусираше върху пътуването, а не върху крайната точка на това пътуване, върху майсторството, а не толкова върху продуктите от това майсторство. Той знаеше, че добрият процес неизменно води до добри резултати, ако човек не бърза. Някога разбирах това, после отново си го спомних, когато започнах да издигам тази къща, след това отново го забравих. Веднъж и Гели Девъроу каза, че ако искам, мога да си стегна багажа и на сутринта вече да ме няма. Да построя друг монумент някъде другаде, ако трябва. Но аз нямам чувството, че се налага да го направя отново. Тогава Сузана Бентийн му се усмихна.

– Харесва ми... На сутринта вече да те няма. Да нямаш много багаж, да си мобилен. Опитвам се никога да не събирам повече неща с непреходна стойност, отколкото мога да взема със себе си във влак или автобус. Един куфар и една чанта през рамо. Спомням си бушмените в Калахари. Те можеха да го правят: да си издигнат лагер и за по-малко от час да го свият и да потеглят с всичките си принадлежности.

– С баща си ли си била в Калахари? – По лицето на Карлайл бе изписано недоверие. Далечни места.

– Места, за които само беше чувал.

– Да. – Тя избухна в смях. – Много им харесваше радиото му. В деня, в който си тръгвахме, той предложи да им го подари. Бушмените запристъпваха от крак на крак и накрая любезно отказаха. Беше твърде тежко, за да се пакетира, и не им бе необходимо, за да прекарат деня или нощта – времевата рамка, на която основаваха живота си. Вземаха само онова, което можеха да носят лесно. За нас радиото беше портативно, защото си имахме нашия лендроувър, но за бушмените не беше така.

Сузана отчупи малко парче от горещия хляб. Пиацола се прехвърли на "Танго Нуево" и песента се сля с писъка на януарския вятър, който безуспешно се опитваше да открие някоя цепнатина в монумента на Коуди.

– Какво ще кажеш да пийнем кафе край печката?– попита тя.

– Аз ще го сваря, ако ти вдигнеш масата. Струва ми се честно.

– Дадено.

Карлайл нахвърли няколко възглавници на пода пред акумулиращата печка. Сузана разбърка някаква напитка от обикновено кафе, горчив шоколад, канела и няколко капки уиски. След кафето си сипаха още червено вино. Сузана мълчеше и гледаше замислено чашата си. На Карлайл му беше трудно да запази мълчание, сякаш думите му бяха нужни като защитна реакция срещу нейното присъствие. В душата му бушуваха някакви първични сили, смесица от светлина и тъмнина, и той усещаше движението им. Жена, присъствие, какво следва? Чудеше се дали понякога и жените изпитваха същото.

– Сузана, знаеш ли нещо за Хълма на вълка? Носят се толкова легенди за това място. Откакто живея тук, доста често ми се е случвало да забелязвам нещо като огън, запален на върха, обикновено много късно вечер, непосредствено преди зазоряване.

Тя бавно вдигна очи към неговите, погледна го сериозно и прямо.

– Да, знам за легендите за Хълма на вълка. "Истории" е по-точната дума, струва ми се. "Легендите" носят в себе си елемент на отклоняване от истината, или пък са прекалено романтични. В случая с Хълма на вълка повечето от нещата, които си чул, са верни. Това е място, заредено с огромна енергия. Ранните жители са знаели това. Ако разпиташ за хората, намерили смъртта си там, ще разбереш, че са загинали, защото са се опитали да разрушат онова, за което Стража е вярвал, че не бива да бъде докосвано.

Тя пое дълбоко дъх, бръкна в чантата си и извади отвътре един извит тъмнозелен гребен. Задържа го между зъбите си, прибра косата си в кок на тила и я закрепи с гребена. Карлайл я гледаше, а тя му се усмихваше.

- Чувал ли си за професора, който загинал край Хълма на вълка, докато е подготвял археологически разкопки? – попита тя и се облегна на една възглавница.

– Да – кимна Карлайл.

– Това беше баща ми. – Произнесе го с равен тон.

– Господи! – промълви Карлайл.

– Ето какво ме доведе първоначално в Йеркс Каунти. Исках да направя свое собствено частно разследване на смъртта му. Всички обяснения ми се струваха твърде нагласени, твърде подредени, за да обяснят как един такъв бдителен човек като баща ми може да се разхожда там, където е бил много пъти преди, и да падне. Баща ми бе свикнал с грубите терени, знаеше как да се грижи за безопасността си и затова се разкъсвах от подозрения. Беше ми казал, че са заплашени доста репутации на хора от академичните среди, че разкопките в района на Саламандър може да оборят широко разпространени и приети хипотези за миграцията на ранните народи. Залогът е бил доста голям. След смъртта му разкопките бяха незабавно преустановени.

– И до какво доведе разследването ти? Откри ли нещо?

– Не, нищо. После срещнах човека, когото наричаш Флейтиста. Оттогава насам много пъти съм била на Хълма на вълка. Той познава всеки камък, тревичка и издатина по него. И той ме убеди, че баща ми е загинал, защото е искал да направи разкопките на погребалните могили. Каза ми, че в течение на годините много хора са намерили смъртта си на това място, че Стража си има свой начин да се грижи за поверените му неща. И знаеш ли кое е най-странното? Баща ми би разбрал този вид сила и би повярвал в съществуването ѝ. В тази светлина смъртта му придобива някакъв смисъл за мен, тъй като би имала смисъл и за него.

– Защо остана в Саламандър?

– Евтин живот, просторно и тихо място. Заселих се тук и съсредоточих вниманието си върху моя живот, вместо през цялото време да се притеснявам за смъртта на баща ми. Честно казано, нямах много пари. Понеже татко не спираше да пътува, не ми остави много. Онова, което наследих, похарчих покрай пътуванията си. Оправям се.

– Къде беше преди да дойдеш в Йеркс Каунти?

Сузана Бентийн го погледна с директния поглед, който, изглежда, беше нейна запазена марка.

– Пътувах. Прекарах повече от седем години по пътищата. Спирах за малко тук-там. Преди това живях три години на испанското крайбрежие с един мъж, Андрю Танър... В Сан Себастиян. Той беше нещатен журналист, военен кореспондент.

– Какъв живот само, Сузана! – Карлайл бавно поклащаше глава. За кратко изпита завист към мъжа на име Танър. – Мога ли да те попитам още нещо, ако не възразяваш? Предполагам, че е малко нахално от моя страна, така че не се чувствай длъжна да ми отговаряш.

Сузана Бентийн се усмихна.

– Не се чувствам длъжна да правя каквото и да било. Какъв е въпросът ти?

– Знаеш ли кой е Стража?

– Не. И това е самата истина. Но вярвам, че там горе има нещо.

– Дали не е Флейтиста? Той ли е Стража?

– Наистина не знам. Но на хълма и около него има могъща сила, това поне знам със сигурност.

– Знаеш, че магистралата ще мине на по-малко от триста метра от хълма и през част от погребалните могили от другата му страна.

– Да, знам това. Флейтиста е разтревожен. Казва, че Стража има голяма мощ, но може да не се окаже достатъчно силен, за да спре това, което се задава този път.

– А какво е настроението сред индианците като цяло? Струва ми се, че ти мислиш като индианка. Могат ли да сторят нещо?

– Карлайл, ще трябва да ти отворя очите – на теб и на някои други – за истината относно индианците и мен. Вината не е твоя. Нито медиите, нито образователните ни институции знаят или ни учат на нещо достатъчно точно по отношение на индианците. Индианците имат много проблеми, сред които са и безработицата, изключителната бедност, престъпността, разбитите семейства, алкохолизмът. Диабетът е широко разпространен сред тях – очевидно е свързано с комбинацията от гени и начин на хранене. Не знам дали строителството на магистралата ги засяга по един или друг начин. От онова, което знам, законите са твърде сложни, когато става дума за артефакти, а в този щат собственикът на земя може да прави буквално каквото си поиска с нея, включително и да се отърве от археологически находки.

Баща ми многократно ме е предупреждавал да вземам под внимание "благородническо-дивашките" възгледи на традиционалистите. Белите имат митична представа за индианците. Червенокожите ни харесват, когато са част от нашето романизирано и до известна степен измислено минало, от онова идилично време преди пристигането на бледоликите, когато индианците са живели свободно и в пълна хармония с природата. Ако ти кажа, че някои индианци убиват плешивите орли, които са застрашен вид, заради перата им, може да започнеш да си променяш възгледите, въпреки че въпросните пера се използват с религиозна цел. И ако ти кажа, че много от орлите са избивани, за да се използват перата им за направата на антикварни реликви, които се продават на туристите, и че това се случва непрекъснато, ти най-вероятно яростно ще изразиш неодобрението си. Всичко е доста по-сложно, отколкото повечето хора предполагат.

Има много аспекти от индианската култура и вярвания, които са близки до моите собствени възгледи. Именно заради това Флейтиста ме приема така. Но аз не съм някоя мистичка, понесена на гребена на нюейдж вълната, която пристига с беемвето си за сладки индиански церемонии и се опитва да се превърне в индианка за през уикенда. Не съм индианка и никога не мога да бъда индианка. Индианците имат отделни възгледи за живота и природата, такива, които белият човек не може да разбере. И по същата логика индианците не могат да бъдат като мен. Аз имам свои собствени вярвания и свои собствени начини на поведение, формирани в резултат на необичайното ми детство. С години съм живяла сред племенните култури на Африка, Азия, Южна Америка и в Американския югозапад. Моите възгледи не съвпадат с тези на индианците. Те са си МОИ, макар да има някои общи черти.

Карлайл бе леко разочарован.

– Е, лекцията си заслужаваше.

– Нямах намерение да ти изнасям лекции. Просто исках да изясня някои неща. – Тя се усмихна топло и отпи от виното си.

– Във всеки случай за мен е трудно да възприема всичко това, Сузана: баща ти, Стража, хората, загинали край Хълма на вълка, магистралата, птиците, фирмата, наречена "АуРА Корпорейшън".

Сузана вдигна очи към тавана.

– Какво е значението на думата "аура" според речниците? Това е нещо, обгръщащо човек или предмет, нещо, което има своя собствена стойност.

– Да, бих казал, че си достатъчно близко.

Тя леко наклони глава встрани и се замисли.

– Напомня ми за Аврора, римската богиня на зората и изгряващото слънце.

Карлайл измъкна стария си речник от колежа и го прелисти, мърморейки:

– А... арр ат, ау... Ето го, "аура".

Сузана се пресегна и потупа с показалец по страницата.

– Виж как започват всички думи в този ред. Какво имаме?

Той прокара пръст по колоната, после тупна с длан по страницата.

– Аu е химичният символ на златото!

Тя се усмихна.

– Така си и мислех. Знанията ми по химия от средното училище са доста покрити с прах, но си спомням, че някъде бях чела, че символът на златото е заимстван от името на римската богиня Аврора. Тази корпорация не изписва ли точно така името си? С главно "А" и малко "u"?

– Отново си права. Точно така го изписват.

Тя се усмихна и го погледна.

– Какво се оказва, че имаме сега? Дали AuRA е просто хитроумен начин на изписване на думата "аurа", заиграване със символа на златото? Или има някакво друго значение?

– Не знам. Но мисля, че може да си попаднала на нещо.

– И аз не съм сигурна – отвърна Сузана.

Карлайл помълча малко, после каза:

– Може би трябва да поприказваме с Флейтиста.

– И също така с някои от по-войнствено настроените индианци от резервата или с хората от Движението за защита на правата на индианците. Веднъж се срещнах с Ламон Гарвановото крило. Много е добър в юмручния бой. Може би все още може да се направи нещо. Но в момента съм твърде уморена, за да мисля по този въпрос. Имаш ли нещо, в което, мога да спя?

– За дрехи ли ме питаш или за легло?

– И за двете.

Сузана беше около метър и седемдесет висока, с двайсет сантиметра по-ниска от Карлайл. Той реши, че износеният му сив анцуг може да свърши работа. Подаде ѝ го и тя влезе в банята. Появи се след няколко минути и изглеждаше просто прекрасно с навитите ръкави и влачещите се по пода широки крачоли. Сузана знаеше как да придаде характер на всичко, което носеше, и винаги изглеждаше като готова за среднощно модно ревю.

– Можеш да спиш на леглото, Сузана, аз ще разпъна спалния си чувал на тавана.

– Не, предпочитам спалния чувал. На практика съм израснала в спални чували.

Тя понесе торбата нагоре по извитото стълбище. По средата на пътя се спря с ръка на перилата и погледна надолу към Карлайл.

– Лека нощ, Карлайл. Харесват ми нещата, които изработваш, но много повече ми харесвате ти самият и талантът ти.

Карлайл дълго лежа буден. Мислеше за Сузана, за нещата, които му беше казала. Вслушваше се в бурята и в мъркането на Боклукчийски камион, докато се измъкваше изпод акумулиращата печка и се отправяше към стълбището, водещо към тавана. Към четири сутринта Карлайл стана, за да зареди печката. Навлече набързо един пуловер и джинсите си, опитвайки се да не вдига шум, за да не събуди Сузана. Силният вятър задумка като огромна ръка по панелите от секвоя, когато отвори вратичката на печката и сложи няколко парчета бял чам върху въглените. Отново започна да става топло. Карлайл постоя приклекнал пред огъня, за да се сгрее.

– Добро утро, Карлайл. – Сузана надничаше, приведена над перилата на стълбището. Говореше шепнешком.

– Добро утро, Сузана. Извинявай, ако съм те събудил.

- Не си. Будна съм от известно време. Лежах на тавана и слушах вятъра. Искаш ли кафе?

– Да, но този път ще го направя аз. Ти можеш да поседиш до печката. Или може би предпочиташ чай?

– Искам чай, благодаря – отвърна тя, загърна се със спалния чувал и заслиза боса надолу.

Карлайл пусна радиото и намали звука. Искаше да чуе прогнозата за времето. На всеки няколко минути течаха бюлетини, произнасяни като монотонна рецитация. Дебелината на снежната покривка вече бе достигнала трийсет сантиметра, очакваше се през деня да се увеличи поне с още толкова. До вечерта скоростта на вятъра щеше да достигне шейсет километра в час. Музика. Мърл Хагард пееше за шосето. Прекалено ранен час за Мърл, лош ден за шосето, затова Карлайл спря радиото и пусна касета със запис на Пол Уинтър, свирещ на своя саксофон сопрано в Гранд Каньон.

Сузана седеше на една възглавница, все така загърната в спалния чувал, отпиваше от чая си и гледаше към Карлайл, който, облегнат на лакът, пиеше кафе.

– За какво мислиш, Карлайл?

Той мислеше за огън, биене на барабан от опъната ярешка кожа и танцуваща жена. В една снежна февруарска сутрин Карлайл Макмилън мечтаеше за сладък дъжд.

Не отвърна на въпроса ѝ.

– Карлайл, искаш ли да се любим? – Каза го просто и без заобикалки. Говореше тихо и се усмихваше.

Той отвърна на усмивката ѝ.

– Да. Искам да се любя с теб от мига, в който те видях да минаваш пред фаровете на пикапа ми през първата ми вечер в Саламандър.

– Усещах го. Изпитвам същото към теб. Но първо трябва да се изкъпя. После ще използвам остатъците от виното, за да приготвя нещо приятно за пиене.

Карлайл се опита да прикрие лекото треперене на ръцете си, когато ѝ подаваше хавлиите, докато тя изваждаше внимателно и прецизно най-различни неща от чантата си. Вещицата на Саламандър, със зелени очи и древни дарби. Усмихвайки му се, тя се отправи към банята, после спря, взе ръката му в своята и за кратко задържа погледа си върху неговия.

Водата от душа зашуртя и Карлайл се облегна на стената в кухнята, заслушан в звука, представяйки си мокрото ѝ тяло. Десет минути по-късно Сузана излезе, облечена в пелерината си вместо в халат. Качулката беше пусната, косата ѝ се разстилаше свободно по гърба ѝ, стигайки чак до кръста, сребърните халки подрънкваха на ушите ѝ.

– Сега е мой ред.

Беше оставила малък калъп сапун с аромат на сандалово дърво в банята. Четката ѝ за коса и зеленият гребен лежаха на плота до мивката. До гребена се виждаше малко шишенце парфюм без етикет. Четка за зъби и кутийка със сода. Женски принадлежности, наситен аромат на жена, долитащ от много, много далечни времена. Той махна капачката на парфюма и доближи шишенцето до ноздрите си: мирис на цветя, пясък и вятър край бреговете на Тигър.

Остави водата да шиба по тялото му. Гореща вода, леден вятър отвън... Сузана Бентийн. Когато привърши, облече джинсите и пуловера си и влезе във всекидневната.

– Горе съм, Карлайл – разнесе се гласът ѝ откъм тавана.

От възглавниците, одеялата и спалния чувал бе направила нещо като топла люлка, заемаща по-голямата част от малкото таванско помещение. Беше гола и седеше сред възглавниците с подвити под тялото си крака. В празната бутилка от вино имаше забодена свещ, отнякъде долиташе мирис на запалени ароматни пръчици. В ръцете си държеше жълто перо. Ако Сиаула слезеше на земята, щеше да изглежда точно така, помисли си Карлайл.

Тя деликатно насочи върха на перото към един почти невидим белег, започващ между гърдите и извиващ се надясно към ребрата ѝ.

– Една майка бабуин ми остави за спомен това, когато бях на дванайсет години. Играех си с бебето ѝ и тя се изнерви, искаше си детето обратно.

Виното беше топло и ароматно. Закръглените ѝ гърди се повдигнаха, когато се пресегна и забоде перото в косата си. После се засмя, махна перото и го сложи настрана.

– Намерих това перо край пътя, докато идвах насам.

Преходът между нощта и деня беше гладък и почти неосезаем, бурята превръщаше всичко навън в бездънна сивота. Сузана го водеше по коридори от усещания, по които никога не бе ходил и дори не си беше помислял, че може да ходи. В начина, по който се любеше, имаше някаква ритуалност, чувство за прогресия, която го отвеждаше нагоре, нагоре, към нещо, което не можеше да види, нито да си представи.

Лицето ѝ, заровено в шията му, устните ѝ – в ухото му. Не спираше да му нашепва някакви думи, докато те не се превърнаха в един вид мантра и той не престана да мисли за тялото, под което се движеше. Същността на любенето със Сузана Бентийн се състоеше не просто в усещане на физическото ѝ присъствие, но и в превръщането ѝ в присъствие в съзнанието ти.

Тя изви тяло, за да го посрещне – и двете тела, блестящи от пот. Лицето ѝ загуби овладения си израз и се отпусна с надигащата ѝ се сексуалност. Ръцете ѝ се плъзгаха по потния му гръб. Той я изви така, както вятърът превива класовете пшеница през летните месеци във високопланинските плата и в един момент осъзна, че да правиш любов със Сузана Бентийн, означава да стигнеш възможно най-близо до Истината, на крачка от смъртта.

Жената лежеше на пода, докато мазолестите ръце на дърводелеца се плъзгаха по тялото ѝ – навсякъде, където ѝ се искаше да бъдат. Тя докосна шията на Карлайл Макмилън, докато той се движеше ритмично над нея, прокара пръсти по вените и артериите му, усещайки движението на кръвта му и биенето на сърцето му. Думите се изливаха от устата ѝ на суахили, арабски, навахо, сиукски, докато впиваше поглед в лицето му.

Часовете на деня се концентрираха в един миг и после се разшириха до безкрайност. Двамата лежаха смълчани един до друг и тя галеше лицето, гърдите и раменете му с длани, а той отвръщаше на ласките ѝ. Шепнеха си един на друг на стария сладък език, който изглежда така на място в подобни моменти, но по-късно на човек му е трудно да си го спомни.

Бурята продължи и през следващите трийсет и шест часа. Сузана и Карлайл разговаряха, готвеха, любеха се и понякога дори спяха. Сузана спомена, че някога обичала да рисува акварели, но при едно от преместванията си бе изоставила статива си.

– Това може да бъде поправено – каза Карлайл. Сложи якето и ботушите си, завърза въже за бравата на задната врата, за да може да открие по-лесно пътя си обратно през снежната виелица, и се отправи към работилницата си, препъвайки се в дълбокия сняг. Не след дълго Сузана задържа отворена пред него задната врата и той влезе с тежки стъпки вътре, понесъл в ръце дъски от ясен и инструментите на Коуди Маркс. По веждите му белееше сняг.