Танго

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Началото на лятото. Карлайл почти бе завършил къщата, оставаше му само малко работа по водопроводната и електрическата инсталация, които искаше да завърши, преди да отвори къщата за посетители. Това му осигури повече време за Гели и за разни други неща, които му се бяха въртели из главата. През пролетта бе попаднал на схеми за изработване на петструнно банджо в един брой на "Мадър Ърс Нюз". Изработи прототип, проучи го основно и внесе някои подобрения. На една разпродажба на вещи втора употреба в Саламандър бе открил старо четириструнно банджо "Гибсън". Той го разглоби на съставните му части, за да вземе пръстена, през който минават струните, и да го монтира към изработеното от него ламинирано тяло от кленово дърво, както и да приключи работата си със струга, който взел под наем за един ден. Дръжката бе от гравирано парче махагон, което бе намерил на един строеж във Фолс Сити. Постави прагчето за позициите с точност до милиметър.

Звучеше доста добре – всъщност наистина добре, – въпреки че Карлайл не умееше да свири хубаво, тъй като се учеше от книгите и касетите, които си беше поръчал. Все пак, изглежда, свиренето му бе достатъчно добро за Боклукчийски камион, понеже котаракът не се оплакваше много. Гели също обичаше да го слуша как свири и пее в съботните вечери, след като двамата бяха изпили по някоя и друга бира.

Както беше казал и старецът, Карлайл бе завладян от музиката на Гейб О'Рурк. През по-голямата част от съботните вечери Гейб довеждаше в кръчмата на Лерой и един китарист, който се справяше наистина добре. Двамата бяха изкусни музиканти, което едновременно изненадваше и радваше Карлайл, и накрая той реши, че е подценил възможностите, които криеха високопланинските плата.

Гейб и китаристът изпълняваха предимно мелодии, известни на местните, но от време на време се запъваха и засвирваха – първия път Карлайл не можа да повярва на ушите си! – танго. Истинско танго от улиците, директно от кафенетата на Аржентина и Париж звучеше не другаде, а в кръчмата на Лерой в Саламандър!

В ранните години на Карлайл в дома на Уин Макмилън в Мендосино понякога се появяваше един човек на име Луис. Луис беше професионален танцьор на танго – от прилизаната с брилянтин черна коса до арогантното държание. Една вечер, докато дъвчеше червена захарна пръчка, Карлайл бе чул обясненията му за това, че тангото било танц с универсално значение.

Според Луис движенията на тангото изразявали доминирането на мъжа над жената и че това доминиране се простирало чак до бруталното отношение на мъжете спрямо природата, контрастиращо с майчинските инстинкти на жените. Още преди да е свършил, Луис вече бе развил една малко несвързана теория за това как цялата история и поведение на божественото пространство биха могли да се основават на уникалните движения на тангото.

Карлайл беше единайсетгодишен, когато изслуша лекцията на Луис и видя нагледното му доказателство в потвърждение на новосъздадената от него теория. Партньор на Луис беше една пищна художничка, която бе повече от готова да доминират над нея или поне така изглеждаше в неопитните очи на Карлайл. Когато се връщаше към този си спомен, Карлайл си даваше сметка, че онова, което най-много го беше впечатлило, бе собствената теория на Луис за макрокосмоса. Тя със сигурност беше напълно различна от онова, което бе чувал някога да споменават учителите му по естествени науки, но Луис поне си имаше теория. Своя теория. Дали сериозните учени щяха да я приемат, или не – това беше отделен въпрос, но тя, изглежда, бе успяла да впечатли приятелите на Уин Макмилън.

Доколкото можеше да каже Карлайл, който все пак беше достатъчно голям, за да е в състояние да предполага подобни неща, на Луис му беше все тая дали идеите му ще бъдат възприети; повече се вълнуваше от тангото със съблазнителната художничка. Карлайл би направил същото.

Няколко години по-късно, в един глупав момент, от спомена за който още му ставаше неудобно, Карлайл прояви безразсъдството да спомене възгледите на Луис пред Коуди Маркс и да попита стария майстор дали намира нещо стойностно в тях. Коуди го бе изгледал, бе дръпнал силно от лулата си и бе казал две неща. Първо, Коуди отвърна, че неговите собствени идеи както по отношение на вселената, така и по отношение на тангото не били достатъчно изяснени. Второ, намекна, че ще е благодарен, ако Карлайл с танцова стъпка се отправи към пикапа, за да му донесе кутията с резачката. След като изпълни заръката, Карлайл не повдигна повторно въпроса.

Гейб изпълняваше перфектно различните видове танго. Както обичаше да отбелязва Карлайл, ако беше изсвирено както трябва, в тангото имаше своеобразно минималистично, пестеливо качество – почти същото като в критериите на сър Хенри Уотън за добре построената сграда: простор, здравина и красота. В началото местните освиркваха Гейб, когато той започнеше някоя от своите песни от парижките кафенета. След известно време обаче започнаха да осъзнават, че отношението на акордеониста към точно този вид негови изпълнения беше изключително сериозно, затова когато се протегнеше назад и засвирваше някое старо танго, всички притихваха.

Карлайл вярваше, че акордеонът е инструмент с уникален глас, различен от всичко друго. С напредването на вечерта, когато кръчмата започваше да се опразва, той и Гели ставаха да танцуват, бавно и вдъхновено. Гейб знаеше някои от старите хитове и с това си спечели признателността на Гели. Тя си поръчваше "Звезден прах", "Помня те", "Септемврийска песен" – хубавите парчета от времето, когато ходеше на танци в залата "Флагстоун". Гейб ги знаеше всичките.

Карлайл пък винаги искаше да му изсвирят "Есенни листа", една от любимите му. Гейб докосваше дълбоко душата му със специалния начин, по който изпълняваше тази песен – сякаш докосваше звуците така, както Коуди Маркс бе плъзвал ръце по някой шкаф в момента, в който го завършваше. Китаристът тихо се включваше и само подчертаваше онова, което Гейб изтръгваше от акордеона.

В крайна сметка фактът си беше факт – Карлайл се беше установил на едно място, наречено Саламандър. Той и Гели танцуваха в "Лерой" и обикаляха из района с колите си, любеха се в монумента на Коуди и си готвеха един на друг, приготвяха си огромни пакети с пуканки и ходеха в автокиното на Ливърмор. Когато Гели го помолеше, Карлайл сваляше петструнното банджо от стената и се впускаше в елементарни за изпълнение мелодии: "Баща ми беше фермер в Йеркс Каунти, притежаваше осемдесет акра земя и много грижи..."

Веднъж им хрумна да запалят пикапа му, да хвърлят две торби под брезента на каросерията и да отпрашат към Лас Вегас, намиращ се на хиляда петстотин седемдесет и четири километра от Саламандър, тъй като Гели никога не беше ходила там. Дяволът Джак ѝ бе обещал, че един ден ще я заведе, но така и не го направи.

Отседнаха в хотел, наречен "Брегът на Барбара", и играха на блекджек. В по-дивите му години Карлайл и Бъди редовно отскачаха до Сан Франциско или Рино, за да играят блекджек. Един късен съботен следобед, с ръката на Гели, обгърнала рамото му, той постави зелен чип на една маса за залози от по двайсет и пет долара и за десетина минути успя да спечели над деветстотин долара.

Според разбиранията на Карлайл подобен късмет притежаваше едновременно чистотата на Бах и привлекателността на първо запознаване със секса. Когато картите се обърнаха срещу него, той се отказа, взе си печалбата и заведе Гели в един скъп магазин, откъдето ѝ купи нова рокля, обувки и всичко останало. Същата вечер двамата вечеряха в малък ресторант, подобен по елегантност на онези, които Гели беше виждала само по списанията. Тя изглеждаше слаба и шикозна в новия си тоалет, а Карлайл бе облечен в дрехите си от Станфорд: сиво сако от туид, графитеночерни панталони, бяла риза и раирана вратовръзка.

След вечеря я заведе на танци в истински нощен клуб, както веднъж ѝ беше обещал. Най-хубавото за него от цялото пътуване бе да наблюдава как Гели се забавлява, да слуша тихия ѝ смях, да я гледа как сбърчва вежди, докато чете менюто в "Майкълс". Късно вечерта се любиха страстно, Гели бе всеотдайна и нежна и нашепваше в ухото му колко е доволна и колко силно го желае. Той изпитваше същото и ѝ го каза. На следващата сутрин потеглиха обратно към Саламандър и по пътя пееха заедно с радиото и гледаха как планините приближават към тях.

През август Гели стегна багажа си за Спеърфиш, започна да ходи на лекции и писа на Карлайл: "Прекрасно е. Сякаш отново съм на осемнайсет. Дори ходих на футболен мач и пях заедно с всички бойната песен на колежа. Ела ми на гости, дърводелецо. Липсваш ми."

На Карлайл Макмилън бавно му просветна, че е дошъл в Саламандър с една-едничка цел: да избегне огромния икономически колос, наречен прогрес. Искаше му се той да отмине, без да го забележи, да се самосъхрани възможно най-цялостно в Йеркс Каунти и да запази максимално разсъдъка си.

И така, Карлайл си мислеше, че вече е разбрал. Най-добре беше човек да е по-нисък от тревата, да си върши работата както трябва, без да прекалява, да си изчисти речника и да си намери солидна жена. Да опростява нещата, да не допуска усложнения. Изглежда, подобна тактика действаше.

У него се събуди интерес към дребните ястреби. Беше ги забелязал още първия ден, в който бе обиколил мястото, станало негова собственост. Докато работеше по къщата, те летяха високо над него или кацаха по клоните на дърветата в малката горичка от другата страна на шосето.

За безпристрастния наблюдател птиците са пера и какво ли още не, в тях дори има известна степен магия и те са перфектно създадени за онова, което правят, включително и събуждането на интереса на котараци на име Боклукчийски камион. Малките ястреби от Йеркс Каунти, привлекли вниманието на Карлайл, изглеждаха като недорасли представители на един много по-едър вид. И въпреки това те никога не порастваха, а около малката горичка не се появяваха по-големи ястреби. Ежедневните наблюдения на Карлайл през бинокъла потвърждаваха това. Той си купи основно ръководство за птици. Нищо. После едно по-специализирано, за грабливите птици. Пак нищо. На страница двеста четирийсет и седма от третата книга, заета от библиотеката на Фолс Сити, посветена само на ястребите, се появи нещо, от което го побиха тръпки. Имаше кратко описание на един вид дребни грабливи птици, наречени "ястребите на Тимерман": почти наполовина по-дребни от червеноопашатите мишелови. Статията завършваше така: "Някога обичайни за северните части на високопланинските плата, сега ястребите на Тимерман са изчезнал вид заради променената околна среда. По неизвестни причини тези малки ястреби развиват интензивна привързаност към определена гора и се събират в нея на ята, вместо по-типичното за другите представители на техния вид териториално разпространение. Унищожаването на местния ареал е равносилно на унищожаването на цяла колония от тези ястреби, тъй като, лишени от естествената си среда, тези птици отказват да се размножават, нито пък мигрират, за да си създадат нов ареал."

Карлайл отново прочете статията и си спомни неприятното чувство, което го бе обзело още при първото прочитане на фразата "изчезнал вид". Произнесена гласно, звученето ѝ наподобяваше удар на чук върху студена стомана.

Разгледа рисунката в книгата, после извади бинокъла си и започна да наблюдава кръжащите над главата му птици, повтаряйки тези две стъпки няколко пъти. Едва тогава усети, че го обзема вълнение.

Следващата му стъпка бе да се отбие в катедрата по естествени науки в колежа във Фолс Сити. Един от биолозите се съгласи да го изслуша. Скептично настроен в началото, той също се изпълни с въодушевление, когато изслуша Карлайл и по-късно същия ден пристигна в дома му, въоръжен със силни бинокли.

Прекара известно време в наблюдения. Разгледа книгата на Карлайл, както и една от своите. Отново вдигна бинокъла. Внимателно. После пак.

– Карлайл, мисля, че може би си направил важно откритие – каза Даръл Мур, вдигайки поглед от един от текстовете и обръщайки го към малката горичка. – От известно време насам научната общност вярва, че ястребите на Тимерман са изчезнали още преди десетки години. Тези малки пернатковци, по-известни като Buteo timmermanis, са наречени така в чест на зоолога от деветнайсети век Тимерман, който пръв ги е обособил като отделен вид. Струва ми се, че в горичката отсреща има една двойка с няколко малки. В онази малка групичка дървета няма място за повече от една двойка, макар че понякога се наблюдава и поведение като в цяло ято. Трябва веднага да се свържем с някой специалист орнитолог и да го докараме тук.

Карлайл погледна Даръл Мур и рече:

– Виж какво, ако се окаже, че това наистина са ястреби на Тимерман, ще кажем, че ти си ги открил. Правя всичко по силите си, за да намеря малко уединение и последното нещо, от което имам нужда, е да се мъкна по разни научни конференции и да описвам как съм седял на верандата си с бутилка бира в ръка и съм наблюдавал дребните грабльовци поради липса на по-добро занимание.

Биологът се опита да протестира, но Карлайл го прекъсна:

– Слушай, Мур, ти си този, който ги идентифицира с положителност. Аз просто предполагах. Нямам никакви претенции към откритието, а на теб то може би ще ти донесе някаква полза, докато на мен – никаква. Просто кажи, че един приятел е решил да ти покаже някакви ястреби в горичката отсреща и твоята интуиция на учен е свършила останалото.

– О, но на мен не ми се струва редно! – Даръл Мур изглеждаше смаян.

– Добре, тогава отричам, че изобщо съм забелязал тези птици, преди ти да се появиш тук. Те са изцяло твои. Примири се с това.

– Аз... Благодаря ти, Карлайл. Ако наистина така искаш...

– Така искам. Сега се обади на твоя експерт и напишете съвместен доклад с него или нея. Добре ще се позабавлявате. Аз също, но по свой собствен начин.

Известно време по шосето пред монумента на Коуди се вдигаше доста прах – предимно от пикапи и джипове с логото на един или друг научен институт отстрани. Карлайл започна да се опасява, че това раздвижване може да притесни ястребите и Мур беше съгласен с него, така че стори всичко по силите си да ограничи потока от експерти орнитолози.

Естествено написаха се доклади за новото откритие, но точното място, където беше направено то, не се посочваше в интерес на запазването на вероятно последните оцелели представители от рода на тези дребни хищни птици. А на Карлайл вече не му се налагаше да моли разни учени, понесли тетрадки и по-дълги от ръката му фотообективи, да преместят колите си, за да може да ползва алеята към къщата си.

Карлайл и Мур решиха да закупят парцела, на който се намираше горичката с ястребите. Оказа се, че земята е държавна собственост и не се продава. Но наоколо беше спокойно и ястребите изглеждаха доволни, така че Карлайл и Мур преустановиха усилията си в тази насока. Мур обаче започна съвместна работа с Коалицията за защита на грабливите птици по вкарването на ястребите на Тимерман в книгата на застрашените от изчезване видове.

Орнитолозите предполагаха, че щом съществува една двойка от този вид, то по всяка вероятност имаше и още. След усърдно издирване на около сто и петдесет километра от Йеркс Каунти бяха открити още две двойки. Това беше всичко: шест възрастни и техните малки, общо петнайсет птици. Оцеляването на малките ястребчета беше като неуловима езда на гърба на водни кончета.

Карлайл беше щастлив. Имаше Гели и вършеше полезни дела. Над главата му кръжаха ястребите на Тимерман, на верандата му се излежаваше Боклукчийски камион. Имаше песни, които да пее. Освен това, ако трябваше да бъде пределно откровен, от време на време продължаваше да си мисли за Сузана Бентийн. Така беше с всички мъже. А Сузана Бентийн определено бе жена, за която си струваше да се мисли. Докато работеха по аранжирането на зимната му градина, тя и Гели се бяха сприятелили. Понякога, когато се прибираше от някой обект във Фолс Сити в летния здрач, Карлайл заварваше двете в джакузито на верандата, с чаши вино в ръка, и Боклукчийски камион – раздразнен от присъствието им.

Що се отнасяше до Сузанината голота, всеки път, когато имаше опасност да я зърне, Карлайл извръщаше очи – главно с цел да предпази себе си, не толкова от приличие. Онези усещания от преди година, докато бе наблюдавал танца ѝ по прогонването на злите духове от къщата му и заместването им с добри, не бяха го напуснали. Гели бе едно, Сузана – съвсем друго. Не по-добро, казваше си той, просто различно. Веднъж, за частица от секундата, улови погледа ѝ върху себе си. Когато очите им се срещнаха, той извърна своите встрани.

По-късно Сузана и Гели се появяваха на верандата облечени, с гузно и същевременно весело изражение по лицата. Сузана винаги молеше Карлайл да изпее някоя песен и той сваляше банджото от стената и настройваше неуверения си баритон. Често от мрака изникваше индианецът и четиримата сядаха да гледат ястребите и Боклукчийски камион, който правеше дежурната си вечерна обиколка из имота.

Карлайл бе пленен от историите и легендите за Хълма на вълка. През един дъждовен летен ден, малко преди Гели да замине за Спеърфиш, двамата спряха пикапа и прекосиха високата трева към хълма, разположен на километър и половина навътре от шосето. Денят беше подобен на първия ден на Карлайл в Йеркс Каунти. Пред лицето на хълма се движеха ниски облаци и струи студен дъжд.

– Къде са погребалните могили? – попита Карлайл.

– Мисля, че са от другата страна. – Гели придърпа качулката на якето си и потрепери. – Карлайл, от това място ме побиват тръпки. Съвсем близо е до лобното място на Джак и това допълнително опъва нервите ми.

Карлайл вдигна очи нагоре. Върхът на хълма, равен като плато, се намираше на около деветстотин метра над главите им.

– Откъде точно е паднал професорът?

Гели бе като на тръни, готова да си тръгне.

– Знам, че е гледал надолу към погребалните могили и че не е паднал от Хълма на вълка. От другата страна, на осемстотин метра на северозапад, има по-малък хълм. Сигурно там е лобното му място.

Карлайл искаше да заобиколи и да види могилите, но Гели не даде и дума да се издума.

– Ти върви, щом искаш. Аз ще те чакам в пикапа.

– Не, няма нищо. Някой път ще дойда сам. Разбирам защо това място те притеснява.

– Обикновено не съм суеверна, но мисля, че е наистина странно съвпадение толкова много хора, включително и Джак, да намерят смъртта си именно тук. А старите истории направо се забиват в ума на хората. Както и онези приказки за жрицата на име Сиаула и така наречения Стража. Когато се сетя, наистина настръхвам.

Върнаха се при пикапа по друг път и подминаха знак, обърнат с лице към шосето: "Собственост на "АуРА Корпорейшън". Не влизайте."

Карлайл внимателно огледа знака.

– Някак странно име за една компания, не мислиш ли?

– Да. Като всичко останало тук.

Дъждът премина в лека мъгла и Карлайл пусна чистачките на пикапа колкото да изсушат предното стъкло, после ги спря. Отново погледна към хълма. Беше обгърнат от мъгла и сиви облаци, движещи се наоколо му, но неясните му очертания все още се забелязваха.

– Гели, видя ли това?

– Кое?

– Стори ми се, че нещо помръдна на върха на хълма. – Той излезе от пикапа и застана неподвижно за миг, облегнал ръка на отворената врата. – Сигурен съм, че видях нещо горе. Дали не е Стража?

– Стига, Карлайл, хайде да си вървим! Наистина искам да се махна оттук.

Бяха прекалено далеч, за да чуят звука на флейта, долитащ от върха на хълма, но ако времето беше по-ясно, със сигурност щяха да видят фигурата на жена, танцуваща горе.