Танго

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Има една вечерна магистрала, която тръгва от Ню Орлиънс и завива на северозапад към Калгари. Големи участъци от нея минават през високопланинските плата, сред ниска трева и тънка почва, покрай хълмовете с плоски върхове и поръсени сред тях малки градчета, които изникваха на всеки няколко километра от двете страни на шосето. Пътуващите често коментират извития като биволски рог сегмент от магистралата в Йеркс Каунти, огромния завой, който прави на изток и после на север, за да включи Фолс Сити и Ливърмор, а след това рязко се отклонява шейсет километра на запад, преди да се върне към естествената си северна посока, сякаш безумци бяха чертали маршрута.

На двайсетина километра от Ливърмор и на запад от едно градче, наречено Саламандър – градче, което вече е почти замряло, – се намира изход, през който шофьорите се озовават върху щатски път 42. Ако човек завие през този изход и поеме на север по прашния червеникав коларски път, ще подмине една горичка, където малки ястребчета колебливо се издигат нагоре, за да поемат на пътешествие по здрач. Едва успяват да стигнат до края на Йеркс Каунти. Говори се, че ще бъдат заградени с мрежи и ще бъдат включени в размножителна програма към зоопарка на Сан Диего, далеч от вечерната им гора, понеже в целите Съединени щати можеха да се открият едва четири възрастни екземпляра от вида им. От другата страна на пътя, сред едно поле, се намират развалините на някаква постройка, която сигурно навремето е била къща.

Още по-нагоре, на около километър и половина по същия този прашен път, който при дъжд се превръща в лепкав кален капан, се вижда монолит, наречен Хълмът на вълка. Бялото му нагънато лице донякъде се помрачава, когато около него се надиплят ниски облаци. Спри и излез от колата си, на километри от най-близкия малък град. Остани неподвижен за момент. Тишина. Лекият ветрец се появява, изчезва, после пак се появява.

Обърни внимание на ястреба, който е кацнал на трийсетия стълб на дървената ограда, броено от мястото, на което си застанал. Това е свещена земя или поне така твърди Сладкото лекарство. Вярваш му. Всеки, който идва на това място, му вярва. Нищо тук не дава и пукната пара за теб, за това дали ще живееш, или умреш, дали ще плащаш сметките си, или ще танцуваш по топлите плажове на Мексико и ще правиш любов след това. Няма нищо освен тишина и вятър. Не ги е грижа, защото ще останат тук дълго след като теб вече те няма. Това поне го знаят.

Точно когато облакът подмине Хълма на вълка, преди появата на следващия може да ти се стори, че зърваш някаква фигура да се движи на върха. Ако си носиш бинокъл, ще успееш да различиш фигурата на жена. Не се вижда ясно – за това са виновни разстоянието, мъглата. Но забелязваш, че танцува, че бавно се извръща с вдигнати към небето ръце. Дългата ѝ червеникавокестенява коса пада надолу и докосва голата кожа на раменете ѝ, докосва перфектната извивка на голия ѝ гръб, полюлява се при всяко нейно движение. Но увеличителните стъкла на бинокъла ти няма да са достатъчно силни, за да видиш детайлите по пръстена ѝ с опал на лявата ръка, нито сребърната гривна на китката, както и сребърния сокол, висящ на една верижка на шията ѝ. Следващият облак надвисва над хълма и жената изчезва. Двете тъмни очи на петдесетина метра зад гърба ѝ обаче я виждат.

По-добре тръгвай, продължи пътя си. Вероятно ще е най-добре да не споменаваш пред никого за онова, което току-що си видял. И без това може да е било просто игра на въображението ти. Пък и да не е, човек не бива да се меси в подобни неща. Знае се от много отдавна, още от времето преди кавалеристите да преминат през тази земя на път за Литъл Биг Хорн. Знае се от много отдавна.

Ако минеш още петстотин метра нагоре по същия този път, ще видиш една табелка, забита на шейсет метра навътре в тревата: "СОБСТВЕНОСТ НА ИНДИАНЦИТЕ ЛАКОТА ОТ ПЛЕМЕТО НА СИУКСИТЕ. НЕ ПРЕМИНАВАЙ."

Обръщаш се към своя спътник:

– Стъмва се, може би ще е най-добре да се върнем назад и да отседнем в мотел "Бест Уестърн" край... Как се казваше онзи град? ... Ливърмор? В туристическия справочник се казва, че към мотела има ресторант. В него също така се споменава, че за това място съществуват много легенди. Предполага се, че късно вечер на хълма ей там може да се види огън. ѝ Спътникът ти отвръща:

– Добре, давай да се връщаме. Има нещо тук, от което ме побиват тръпки.

Кимваш, без да казваш нищо за онова, което си видял или си мислиш, че си видял през бинокъла си.

Близо до мястото, където главният път подминава Ливърмор, на брега на едно езеро е кацнала стара зала за танци. През лятото, когато капаците на прозорците са вдигнати, човек може да застане по средата на дансинга и да види фаровете на колите, стрелкащи се на север и на юг по пътя отвъд езерото.

Тази вечер капаците са вдигнати, чува се музика. Един старец седи на втория ред сепарета над дансинга, обгърнат в мрак. На масата пред него има чаша бира, в скута му – красиво момченце на име Коуди Робърт Макмилън. До халбата на стареца се е излегнал голям котарак, известен с името Боклукчийски камион, ближе дясната си предна лапа и доволно мърка, докато старецът го поглажда по гърба. Котаракът стои на безопасно разстояние от ръчичките на момченцето, което посяга към него и вика на бебешки език:

– Коте!

Старецът се усмихва и си мисли за ръчната граната, която е скрил в кутия от обувки и която бе смятал да използва срещу един адвокат на име Бърни и съдружниците му. Когато Карлайл Макмилън го беше взел от старческия дом, той бе оставил гранатата при един приятел там, в случай че нещата тръгнат към по-лошо. Онзи старец също бил ветеран от войната и когато нашият познат му дал гранатата, се ухилил и отвърнал, че знаел как да я използва, ако настъпел подходящият момент.

Тече третата година, откакто Карлайл Макмилън се е заловил с възстановяването на старата бална зала "Флагстоун". Предполага, че ще са му нужни още две години, ако не и повече, за да завърши работата си. Тази вечер обаче си почива по молба на Сузана Бентийн. Тя е организирала тържество – без никакъв повод, просто защото лунната светлина се плъзга изключително красиво по водите на езерото отвън.

В източния край на залата е разположена най-добрата маса за билярд, която някога сте виждали – напълно възстановена, с плот, широк метър и петдесет и дълъг три и половина метра. Старецът е убеден, че това е същата маса, на която бе спечелил първия си автомобил през хиляда деветстотин трийсет и осма година. Карлайл напредва в овладяването на играта. Билярдът не се учи лесно и бързо, но въпреки това той отбелязва прогрес. Много добре разбира онази част за физиката, геометрията и уменията, но както отбелязва старецът, коварството все му убягва.

Но това е разбираемо, защото Карлайл е зает с много други неща и не му остава достатъчно време да се упражнява. Едновременно с редовните му поръчки и възстановяването на "Флагстоун" той провежда и една малка операция, свързана с мебелировката. Получил е разрешение от властите да ангажира в довършителните работи всички способни да се движат мъже от старческия дом. Нищо тежко, просто изпипване на детайлите, които се нуждаят от особено внимание и грижи.

Някои от старците могат да вършат работата дори и докато си седят на леглата. Харесва им предизвикателството да довършват нещо. Карлайл е маниак на тема качество, обяснява, че всичко трябва да бъде свършено както трябва, и те се учат. Освен това им плаща и част от тези пари отиват във фонд, благодарение на който качеството на храната в дома е значително подобрено. Вкарва малките печалби от предприятието в специална сметка и казва, че един ден ще построи по-добро място за старите хора в Йеркс Каунти, в случай че и на него му притрябва за в бъдеще.

Книгата, която се е захванал да пише, също поглъща голяма част от времето му. Нарекъл я е "Муфтаджийството – стари вещи за нов живот" и е подписал договор с един местен издател. Карлайл се нуждае от снимки за книгата си, затова си е купил фотоапарат "Никон" втора употреба. Сам ще прави снимките. Изглежда, че има талант за това, дори Сузана го признава, а тя разбира от тези неща. Сега обикаля из околността и прави снимки почти на всичко, което е старо, но може да бъде върнато обратно към живота. Строи фотолаборатория в единия край на "Флагстоун", където навремето се бе намирала гардеробната на балната зала.

Другото нещо, поглъщащо част от времето на Карлайл, е разясняването и на последните въпросителни относно строителството на магистралата. Не се отказа от това, продължи да ровичка нещата, докато най-накрая щатският съд не започна разследване около покупката на парцелите от двете страни на магистралата. Резултатът бе три обвинения в измама и конспирация. И трите страни бяха условно пуснати на свобода, но глобите и лошата репутация доведоха до банкрут двама от тях. Рей Дарджън получи сърдечен удар непосредствено след издаването на присъдата и се пресели в Аризона. След това Карлайл се отказа.

Когато майката на Карлайл, Уин, пристига на гости – а сега тя често гостува, понеже има внук, – двамата вземат чашите си с вино и вдигат кратък тост край езерото.

– За древните вечери и далечната музика – казва винаги Уин, докато вдига чашата си, повтаряйки думите, които беше чула преди много години от бащата на Карлайл Макмилън.

Между Гели и мениджъра на мотела нещата потръгнаха. Тя носи диамант на лявата си ръка, а след месец-два е и сватбата им. Понякога Карлайл се отбива в ресторанта, поклаща се леко на стола си, разсеяно заслушан в шума, идващ откъм новата магистрала.

Гели Девъроу му се усмихва. Ако няма много работа, двамата сядат да изпият по едно кафе и да си побъбрят, както имаха обичай да правят навремето, когато седяха върху купчината дървен материал в една къща, която Карлайл строеше. Това са други времена, времена, когато гледаха пламъците в камината на Уилистън, а виелицата мяташе снега около тях, когато разговаряха за живота си и се опитваха да спрат процеждането на сиропа в корите на парчетата пай... и евентуално го постигаха.

Както и да е, тази вечер във "Флагстоун" се чува музика. Из балната зала са пръснати дъски и сглобки и много по-добра мебелировка от старата, която старецът си спомняше. Карлайл и младежът от Ливърмор, когото си е взел за помощник, имат намерение да сглобят мебелите, преди да е настъпила зимата. Сега обаче е още лято и откъм езерото полъхва приятен бриз...

Високо на стената откъм страната на езерото е закачено парче дърво с гравиран на него символ на богинята Веста и надпис "На Коуди" точно под него. Карлайл го смъкна от мястото му над вратата на старата му къща, преди булдозерът да я събори.

Гейб О'Рурк вече е доста стар, но двамата със стареца си прекарват приятно в разговори за дните, които бяха прекарали в Париж, и в спорове относно цвета на стените на тяхното бунгало, намиращо се в съседство с "Флагстоун". Докато останалите работят в залата, Гейб се упражнява на акордеона си на една страна и така осигурява музикален съпровод на ударите с чукове и тихите ругатни, които се чуват от време на време. Понякога Карлайл изнася градински стол край езерото, за да може Гейб да лови малки рибки. Гейб обича да наблюдава танца на малките бобри току под повърхността на водата, когато някоя рибка захапе стръвта на въдицата му. Когато късно следобед другият старец с куцукане се присъедини към него, двамата почистват улова и за вечеря си готвят риба и пържени картофки.

И, слава на бога, Гейб все така обича да свири танго! Понякога, късно през нощта, когато двамата седят в бунгалото си, съквартирантът му го моли да извади акордеона. Гейб засвирва парижките си песни. Изпълнява ги наистина добре и гледа как приятелят му приближава до прозореца, впива поглед в езерото и крадешком бърше очи, мислейки, че Гейб не го вижда.

Никой от двамата не казва нищо на Карлайл, когато Сузана изчезва за известно време, без да каже къде отива. Намират го за малко странно, но и двамата са се пренастроили на вълната на модерните времена и са приели, че връзката между мъжете и жените сега е много по-различна от преди. Но когато е тук, което значи през по-голямата част от времето, те обичат да наблюдават лицето ѝ, когато Карлайл се връща у дома след дълъг уморителен ден и излиза от един стар зелен микробус с надпис "ФОТОГРАФСКО СТУДИО КИНКАЙД, БЕЛИНГЪМ, УОШИНГТЪН", напечатан с избелели червени букви на вратите. Тя се спуска към микробуса, обвива ръце около шията му и отпуска глава на гърдите му. Той е потен и леко се олюлява от умора, а на рамото му е преметнат стар, но добре запазен кожен колан за инструменти.

Тази вечер Сузана помага на Гейб да се качи на издигната за оркестъра площадка в северната част на балната зала, поднася му стол и масичка, на която да си сложи бирата и пепелника. Старият акордеон никога не е свирил по-добре от сега, когато здрачът се спуска над високопланинските плата. Тя и Карлайл танцуват близо до прозорците с гледка към езерото. Докато новото слънце се надига в западните географски ширини, над Индийския океан и Судан, а една огромна далечна камера следи светлината му, Карлайл се обръща към Гейб и му казва:

– Бавно танго, ако обичаш, добри ми приятелю.

Гейб кимва, отпива глътка бира, оставя цигарата си "Лъки Страйк" в пепелника и засвирва – наистина прочувствено, наистина жално, твърдо, едновременно свободно и с удоволствие. Преди известно време Сузана показа на Карлайл основните стъпки на тангото и всички доста се забавляваха да го гледат как се препъва, докато ги учи. Не е кой знае какъв танцьор, но се справя. Що се отнася до Сузана, тя е пълна противоположност. Както обича да казва Гейб: "Не знам къде се е учила, но Сузана наистина умее да танцува танго."

Облечена е в дълга до земята рокля, която сама си е ушила – с блед цвят на лавандула и тънки презрамки. Роклята ѝ стои наистина добре. Бременна е в петия месец с тяхното второ дете и закръглеността на корема ѝ си личи ясно под дрехата. Прибрала е червеникавата си коса високо на тила си и цялата е окичена със сребро, включително големите халки на ушите. Залата е леко осветена от шейсетгодишните лампи на тавана, които хвърлят причудливи сенки по дансинга и се отразяват в обеците ѝ, когато извърне глава.

Сузана е цялата сребро и мекота, а Карлайл е облечен в специално изпрани и изгладени за случая дрехи – бежова риза в милитъри стил и панталони в цвят каки. Но не е сменил работните си обувки.

Гейб свири наистина добре, леко облегнат на стола си, затворил очи. Карлайл взема Сузана на ръце и двамата се движат по дансинга – красива гледка. Сузана му се усмихва, когато той леко я навежда назад в ритъма на тангото.

В сепарето на втория ред големият жълт котарак се отърква в заслушания в музиката старец, вперил поглед през отворения прозорец към магистралата. Старецът бавно прокарва пръсти през козината на котарака, но не мисли нито за него, нито за магистралата. Едва забелязва Карлайл и Сузана, загледан през тях, зад тях, над езерото и светлините на фаровете, бягащи към Калгари, отвъд времето.

На хиляда и двеста километра югозападно от стареца, от стария павилион за танци и тангото, звучащо в честна лунната светлина, под няколко дъба лежи преобърната каравана. Собственикът ѝ е загинал преди година, прострелян от федерални агенти. Говореше се, че разбил с ритник една врата, размахал оръжие и паднал повален, когато заплашил агентите.

Караваната бавно се обръща в ръжда в планините на Аризона, високопланинският здрач отстъпва място на тъмнината, докато Карлайл Макмилън нежно навежда Сузана Бентийн назад, а един старец разсеяно слуша как друг старец свири танго. Музиката отлита навън през отворения прозорец и се смесва с далечния звук на трафика по онова, което хората наричат Пътя на високопланинските плата.

Старецът си мисли за една жена на име Амели и за един град на име Париж, и къде е изчезнало всичко това... и колко бързо е изчезнало... когато човек не се е вглеждал в него наистина отблизо.