Танго

СЕДМА ГЛАВА

–Искаш ли още едно?

– Не, засега съм добре. – Старецът седеше, облегнал гръб на стената на една кръчма в Ливърмор, опънал здравия си крак върху седалката в сепарето, а болния – под масата. Усмихна се и погледна към тавана, похлопвайки тихичко с бастуна по ръба на стола си.

Когато Карлайл Макмилън купи старото място на Уилистън, северозападно от Саламандър, местните си помислиха, че е луд. След като се сдоби с онова парче земя, той се впусна в една от най-великите муфтаджийски експедиции на всички времена.

В окръга не остана място, недокоснато от лапите му. Той претършува всички стари плевни и преобърна и най-тъмните кътчета на склада за преоценен дървен материал във Фолс Сити. Аксел Лукър ежедневно докладваше за нарастващото количество материали, които Карлайл струпваше наоколо, и след три седмици хората почнаха да минават покрай имота му само за да видят за какво става въпрос. Някои се въоръжаваха с бинокли, защото къщата беше навътре от шосето. По-храбрите от местните жители се мятаха в джиповете или пикалите си, преминаваха пътеката, стигаха до самия ѝ край, слизаха и питаха:

– Е, как върви?

Карлайл винаги беше любезен с посетителите, макар отчаяно да се опитваше да завърши къщата преди зимата. Като се имаше предвид, че бе започнал ремонта доста късно, неговото си беше истинско конно надбягване. Не спираше работа, опитваше се да отговаря на въпросите им, докато режеше с триона, ковеше с чука, правеше сглобки, жлебове и четирийсет и пет градусови ъгли, покриваше с дървени плочки. По улиците, в "Дани", в "Лерой" и на силозите се приказваше все за едно и също – за Карлайл Макмилън и неговия проект. Започнаха пренебрежително приказките, че "Земята не е достатъчно, за да се отглежда добитък или зимна пшеница." Или пък: "Тази къща никога не е била нещо повече от една прехвалена колиба, скапана при това." Или: "Виждали ли сте малката къща на границата с прерията напоследък? По дяволите, мразя да ставам свидетел на глупостта в действие."

След известно време обаче тонът се посмекчи. В началото хората бяха взели Карлайл за някакво хипи-дегенерат, но онези, които бяха ходили до парцела на Уилистън, казваха, че имал вид на човек, който знаел какво прави. Казваха, че използвал електрически трион, което означава да си в състояние да управляваш с ръка острие, движещо се с безброй обороти за четвърт от секундата, и че го правел по-добре, отколкото мнозина се справяли с обикновен трион. Добавяха, че с два удара на чука забивал пирон на покрива и никога не пропускал. И носел голям кожен колан за инструменти, който очевидно бил доста употребяван още преди пристигането на собственика му в Саламандър. Някои от жените подмятаха, че били разбрали, че изглеждал наистина добре гол до кръста и с коса, вързана с кожена връв на конска опашка. Това го разпространяваше Алма Хикман след разговорите със своите клиентки във фризьорския салон.

Понякога се довличаше в града точно преди кафенето на Дани да затвори, и ядеше каквото имаше в наличност, две или три порции. През по-голямата част от времето обаче живееше навън и си готвеше на малкия газов котлон, който си беше купил от "Уолмарт" във Фолс Сити.

Хората също забелязаха, че видът на Карлайл се промени, щом започна работа около къщата. Въпреки че когато започна, вече беше ранна есен, той бързо доби тъмнокафяв загар, макар че кожата му поначало си беше по-мургава. Също така някак си се изправи, а джинсите му станаха широки около талията. Дори походката му придоби друг характер, както обикновено се случва, щом човек открие цел в живота, нещо, за което си струва да живее. Очевидно Карлайл влизаше във форма, физически и психически...

Както бе казал старецът, когато Карлайл купи имота на Уилистън на северозапад от Саламандър, местните жители си помислиха, че си е загубил ума. Но по онова време те не познаваха възгледите му за живота, което не е никаква изненада, тъй като и той самият не беше съвсем сигурен какви точно са тези негови възгледи. И, което е по-важно, те никога не бяха учили под ръководството на Коуди Маркс, самобитен творец в един град, пълен с художници и интелигенти.

В Мендосино, градчето, в което бе израснал Карлайл, Уин Макмилън даваше уроци по чело и работеше на половин бройка в една художествена галерия. Постепенно малката им къщичка под наем се превърна в нещо като културен салон на Мендосино, скромно копие на салона, който Гертруд Щайн бе открила трийсет години по-рано в Париж, осигурявайки на Хемингуей, Езра Паунд и техните близки приятели място, където да се събират след края на работния си ден. Така че Карлайл израсна сред хора, които използваха големи думи и анализираха всичко до такава степен, че трудът им преставаше да съществува като нещо разбираемо за обикновения наблюдател. Така поне му се струваше на Карлайл.

На четири години вече беше виждал албуми с картините на Моне. В дневната им звучеше музиката на Моцарт, Хайдн и Шуберт в изпълнение на местни музиканти и той я слушаше, полегнал на леглото си с книга в ръка, погълнат от приключенията на Тарзан и героите на Зейн Грей. Докато си правеше сандвичи с фъстъчено масло в петък вечер, слушаше коментари върху Шопенхауер, Шоу и Спенглър от хора, облегнати на хладилника или наблъскани около готварската печка.

– Здравей, Карлайл. Боже, колко бързо растеш!

– Здрасти, Карлайл. Как върви училището?

– Карлайл, готвя тайландски специалитет за тази недисциплинирана тълпа. Къде държи майка ти куркумата?

Една особено силна страна на тези хора, за което Карлайл винаги щеше да им бъде благодарен, бе начинът, по който се отнасяха към обстоятелствата около неговото раждане. Фактът, че бе извънбрачно дете, нямаше никакво значение за тях. Шопенхауер беше важен, но фактът, че Уин Макмилън се бе търкаляла гола по пясъците на някакъв калифорнийски плаж с мъж, чиято фамилия дори не можеше да си спомни и в резултат на което бе родила сина си, бе незначителен заедно с всичките му морални заключения.

Коуди Маркс не беше сред честите посетители на салона на Уин. Дори и да го бяха канили, той пак нямаше да се появи. Коуди не използваше гръмки думи. Всъщност той по принцип не използваше много думи. Просто беше един от най-добрите дърводелци в целия свят и оставяше способностите му да говорят вместо него. Макар че не го канеха да присъства на дългите вечери, посветени на камерната музика и литературните критики, той беше първият, към когото се обръщаха, когато се наложеше да се прави нещо, свързано със строежи и сгради. Ако в момента Коуди не можеше да дойде, защото беше зает с друга поръчка, хората просто изчакваха, докато се захване с техния проект. Това, разбира се, се отнасяше само за хора перфекционисти.

Коуди Маркс беше много повече от добър техничар. Той гледаше на нещата с очи на художник и с мозък на философ, разбираше, че Зен и прецизност не са взаимно изключващи се понятия, макар най-вероятно никога да не беше чувал за нещото, наречено Зен. Работата му го доказваше. Ако някой му покажеше снимка на къща, стая, кабинет, вече построени от някого, и му кажеше: "Ето това искам", той любезно отказваше ангажимента и бавно се оттегляше. Коуди не строеше копия. Той осъществяваше проектите на Коуди, точка.

Начинът, по който трябваше да се отнася човек с Коуди, бе следният: първо, трябваше да се примири с навика му да пуши лула, после – да обясни най-общо какво значение щеше да има за него крайният продукт от усилията на майстора, накрая – да се оттегли встрани и да остави всичко на креативността и уменията на Коуди. Едно нещо никога, ама никога не биваше да се случва – да се слага краен срок за завършване на даден проект или да се правят опити да се пришпорва Коуди, докато работи.

Последната негова индивидуална особеност стана легендарна, след като той беше зарязал работата по кухнята на един местен банкер. Жената на банкера бе изразила гласно негодуванието си пред Коуди относно неговия бавен, методичен стил на работа, беше се оплакала, че не можела нито да готви, нито да кани гости, нито да прави каквото и да било, докато кухнята ѝ е в такова състояние..

Без да я погледне или да каже нещо, Коуди си събрал чукалата, напуснал и отказал да довърши започнатата работа, докато банкерът не се съгласил да заведе семейството си на продължително пътуване – пътуване, което нямало да приключи, докато Коуди не им изпрател пощенска картичка, на която да пише, че кухнята е готова. Разбира се, въпросната нова кухня с нейните оригинални шкафове, вградена техника и омекотена акуратност на изтънчено майсторство спечели възхищението на всички. Най-щедрата похвала дойде от един представител на британска верига супермаркети и неговата съпруга, посетили дома на банкера в Мендосино, след като се бяха запознали по време на круиза, предприет от банкера и семейството му именно по времето, когато Коуди им оправяше кухнята. И така, Карлайл живееше на северния бряг, косеше ливади и изстъргваше боята от скъпите яхти на летовниците, нещастен от работата си на парче. Никога не бе харесвал повторяемостта, не понасяше да върши нещо, ако не израстваше по някакъв начин, докато го прави. Винаги беше смятал, че в края на всеки изминал ден човек трябваше да е станал по-добър от това, което е бил сутринта. Чувстваше се като закотвена чайка, пърхаща с криле по повърхността на нещата, дърпана надолу от тежестта, опитвайки се да си проправи път нагоре, към свободата.

Беше чувал майка му и приятелите ѝ да споменават името на Коуди и бе попил в голяма доза почитта, с която винаги се говореше за работата на стария майстор. Приятелите на майка му, макар да бяха способни в своите артистични или научни области, не притежаваха ръчни умения, водещи до незабавното сътворяване на нещо реално. Поради тази причина именно те изпадаха в почтително благоговение пред хора като Коуди, които творяха реални неща. Отличните автомеханици влизаха в същата категория, макар и да бяха на малко по-ниско ниво от това на майстора дърводелец.

Да имаш технически способности и да ги използваш, за да правиш неща с утилитарна стойност, неща, които щяха да пребъдат – това беше идея, която привличаше Карлайл. Къщите в Мендосино, които Коуди бе построил в по-ранните си години, бяха пример за отлична конструкция и се издигаха здрави и величествени през годините. Така говореха хората. Всичко – вертикално, никакви наклони, нито течове. Перилата на стълбищата никога не се разхлабваха, плочките не падаха, напречните греди на таваните не провисваха.

Анекдотите за Коуди се повтаряха отново и отново във всекидневната на Уин Макмилън. Бяха известни като "историите за Коуди" или "методите на Коуди". Една от тях по-специално истински впечатли Карлайл и в крайна сметка промени живота му. Мъжът, който я разправяше, бе местен поет, човек, който знаеше доста за скритите неща и потънали значения. Та веднъж въпросният поет отбеляза:

– Коуди Маркс знае точно в кои стени на Мендосино са зазидани костите на просташката претенциозност...

Коуди беше построил пристройка към къщата на въпросния поет и поетът го бе наблюдавал как изшкурква подпорните чамови греди, които щяха така или иначе да се скрият в стените. Никой никога нямаше да ги види, изшкуркването не ги правеше поздрави, нито ги караше да функционират по-добре, затова мъжът се бе заинтересувал защо майсторът постъпва така.

Тъй като предварително се били споразумели за цената, за клиента нямало финансово знамение дали гредите ще са гладки, или не, просто го мъчело любопитство. Коуди предъвкал мундщука на лулата си, погледнал към гредата, която току-що бил изгладил, и казал на поета, че просто се чувствал по-добре, когато правел нещата по този начин. Така му изглеждало по-завършено. Не казал нищо друго, само това. "Методите на Коуди."

Щом чу тази история, Карлайл тръгна да търси Коуди Маркс. Жената на майстора му каза, че мъжът ѝ работел по някаква нова къща в североизточната част на града, на хълмовете срещу Руското дере. Карлайл натисна педалите на велосипеда си в тази посока и щом стигна до мястото, видя пикапа на Коуди, паркиран отвън. От вътрешността на сградата се носеха ударите на чука му. Работеше сам. Такъв беше обичаят му, освен ако не му се наложеше да ползва услугите на някой глупак с големи мускули за ден-два, за да му помага с по-тежката работа.

Карлайл застана настрана и започна да наблюдава работата на стареца. Трепереше от притеснение, че се намира в присъствието на една легенда, и се опитваше да се овладее. Лулата пушеше, а Коуди тихо си тананикаше, докато дялкаше една врата. След минута-две се обърна, за да вземе резачката, забеляза момчето, олюля се и пристъпи назад.

"Сега я втасах", помисли си Карлайл. Коуди наближаваше седемдесетте и момчето си помисли, че с появата си може да е причинил сърдечен удар на стареца.

Но Коуди се съвзе и рече:

– Нямам нужда от помощ, а и да имам, не мога да си я позволя. – Коуди се наведе над резачката и отряза парче от корниза на вратата, върху която работеше. Когато го стори, вдигна пред очите си парчето дърво, за да провери колко добре си пасва с хоризонталната летва, вече поставена на място в горната част на вратата. Елементът се стори перфектен на Карлайл, но Коуди измъкна шкурка от джоба си и започна да заглажда отрязъка. Когато най-после остана доволен от вида му, закова парчето дърво на мястото му, зенкерова отворите за главите на винтовете, за да са готови за по-късно, и през цялото време се държеше така, сякаш Карлайл беше просто кутия с дървесен лак, забутана в ъгъла.

Дърводелецът разрови купчината материал до себе си и попита, без да поглежда към малкия натрапник:

– Ти си момчето на Уин Макмилън, нъл' тъй?

– Да.

– На колко си?

– На дванайсет.

- Мислех, че косиш ливади и други такива.

Карлайл овладя мутиращия си глас, който имаше навика да изтънява внезапно по средата на някоя дума, и произнесе дълго репетираното от него изречение:

– Искам да се науча да работя с ръцете си, да правя неща, които ще останат и след мен. Искам да овладея занаят и да стана майстор занаятчия.

Притесняваше се, че речта му е малко високопарна, прекалено официална, особено както я изстреля на един дъх. Но това беше най-доброто, на което бе способен. Думата "занаятчия" обаче бе подбрана правилно и попадна в целта.

– Знайш, че "занаятчия" е дума, която почти е отпаднала от английския език, нъл' тъй?

Карлайл нищо не отвърна. Старецът избра нужното му парче дърво.

В живота на всеки човек има моменти, когато бъдещето зависи от едва забележимите и критични опорни точки на емоционалните решения на онези, които притежават властта да дават или задържат желаните неща. Както се оказа впоследствие, тази сутрин бе точно такъв момент в живота на Карлайл Макмилън. Коуди подбираше материали, Коуди си тананикаше, Коуди размишляваше.

– Играеш ли футбол или нещо от този род?

– Не. Нямам време, пък и без това не ме интересува.

– В такъв случай ще можеш да бъдеш на разположение в съботите, а също и след часовете по време на учебната година.

Пулсът на Карлайл се учести значително.

– Да, сър.

Коуди продължи да ровичка из купчината дълги тънки дъски и да говори, без да поглежда към Карлайл:

– Преди шест седмици те видях да подрязваш тревата на една ливада точно срещу къщата, в която работех. Онова, което ме впечатли, бе, че накрая се озова на четири крака и оскуба няколкото стръка трева, които косачката не бе успяла да подстриже. – За момент погледна към Карлайл.

– В дърводелството... а и в живота е много важно как завършваш нещата. От другата страна е фразата, която разпръсква леден страх в костите на всеки калфа: "Подготви повърхността." Повечето хора не я подготвят правилно, а това е друг много важен момент в дърводелството и изобщо в живота. Така че независимо дали живееш, или се занимаваш се дърводелство, ако подготвиш правилно повърхността, завършиш както трябва и изпълниш както му се полага всичко между началото и края, значи си се застраховал. Занаятчийството е първо въпроса на отношение и чак след това – на умения. Схващаш ли?

– Да, сър, разбирам ви много добре.

Коуди се изправи и погледна директно към момчето.

– Долар на час. Ще започнеш с почистване, тъй като то винаги е част както от подготвянето на повърхността, така и от завършването. Утре, точно тук, в седем вечерта, готов за работа. Нуждаеш ли се от транспорт?

– Не, сър. Имам колело.

Легендата понесе парче дъска към вратата, тананикайки си. Карлайл го възприе като знак, че трябва да напусне. По пътя към дома, докато въртеше бясно педалите, дишаше тежко, изкачваше баири и вече се чувстваше като занаятчия. Дори самото присъствие на Коуди Маркс даваше криле на човек. Веригата на котвата се разпадаше.

Уин Макмилън бе малко разстроена от развоя на събитията. Не че имаше нещо против Коуди Маркс, но Карлайл изкарваше повече от долар на час с косене на ливади и боядисване на лодки, а онова, което момчето заработваше, беше важно за едно домакинство, намиращо се вечно на ръба на оскъдицата. Въпреки това тя изслуша внимателно сина си, докато той ѝ обясняваше защо иска да работи с Коуди. И го разбра.

Тогава се усмихна. Карлайл никога нямаше да забрави начина, по който се усмихна майка му, и думите, които му каза:

– Бъди най-добрият занаятчия, който Мендосино някога е виждал, Карлайл, щом го искаш. Все някак ще се справим.

Годините, в които Карлайл бе работил рамо до рамо с Коуди Маркс, бяха едни от най-хубавите в живота му. Обикна стареца. Обичаше го заради уменията му, заради възгледите му за живота, заради изяществото, което твореше. Но чувствата му отиваха по-дълбоко от това. Карлайл нямаше баща, Коуди и жена му нямаха деца, така че привързаността между стареца и момчето възникна напълно естествено. В началото Карлайл дори не го беше усетил, но по-късно си даде сметка, че Коуди сигурно го бе разбрал. Както беше с повечето мъже в онези времена, Коуди вярваше, че знае някои полезни неща, които си струваше да предаде на някой, и този някой се оказа Карлайл. Години наред двамата работеха заедно и старецът направи всичко по силите си, за да научи младежа на всичко, което знаеше. На всичко.

С парите от първите си два чека, получени от Коуди, Карлайл си купи два тъмносини гащеризона и бежова работна риза, точно като онези, които носеше майсторът. Същата година на Коледа майка му му подари черна кутия за храна и истински метален термос – почти идентични с тези на Коуди. В продължение на дълги години, та дори и сега, обядът и кафето му стояха в същите очукани кутия и термос, трофеи от времето, в което се бе учил на майсторлък – това бе неговият начин да се протяга назад към здравите ръце на Коуди Маркс и да разбере житейския избор на своята майка.

През първите две години на работа с Коуди Карлайл се обръщаше към майстора единствено със "сър" или с "господин Маркс". Беше все едно че се обучава от някой зен-будист – дължеше уважение на учителя си.

На четиринайсетия рожден ден на Карлайл двамата префасонираха вътрешността на една стара аптека в центъра на града. Карлайл се появи на работа в шест и половина сутринта. Отдавна бе разбрал, че когато Коуди казваше седем, това всъщност значи половин час по-рано.

Каза "Добро утро, господин Маркс", както обикновено, с глас, който вече благосклонно беше започнал да възмъжава и се бе закрепил на най-горното стъпало на баритона.

Коуди тъкмо пълнеше с тютюн първата си лула за деня. Старецът кимна с глава по посока на Карлайл, докато запалваше лулата си и между усилията, нужни за разпалването ѝ както трябва, попита:

– Днес е рожденият ти ден, нали? – Беше разбрал отнякъде.

– Да, сър. – Карлайл се ухили, горд, че вече е на четиринайсет и че работи с Коуди Маркс, горд от нарастващите си дърводелски умения.

Коуди се наведе и бръкна в една кафява хартиена торба на пода. Оттам измъкна нов кожен колан за инструменти, твърд и светлокафяв на цвят. Когато му го подаде, Карлайл забеляза, че от различните джобчета се подават стари, но здрави инструменти.

– Честит рожден ден, Карлайл. Искам да ти кажа, че ми е приятно, задето работиш с мен. Между другото, мисля, че заслужаваш да ти повиша заплатата на долар и петдесет. И още нещо: предпочитам от днес нататък да ми викаш "Коуди". Сега дай да закрепим добре тези греди на тавана, за да можем да се прехвърлим върху по-съществени неща.

Очите на Карлайл овлажняха, докато запасваше колана на кръста си. Отчасти защото, както се беше надявал и Коуди, момчето бе приело подаръка му като символ на прогреса му през време на дългото катерене по стълбицата на уменията и разбирането, и отчасти защото Коуди бе казал, че Карлайл работи с него, не за него. Това бе много важно.

Годините се нижеха. През незатворени прозорци и неокачени врати Карлайл чуваше как училищният духов оркестър се упражняваше в късните есенни следобеди. Ако с Коуди оставаха да работят до късно, за да завършат нещо започнато, до ушите му достигаше шумът на зрителите и гласът на коментатора над футболното игрище. От островърхите покриви на Мендосино наблюдаваше как децата отиват на плажа в летните следобеди, а сутрин подкарват лодките на родителите си навътре в океана., Това не го притесняваше. Всъщност за нищо на света не би сменил мястото си с когото и да било другиго. Той създаваше трайни неща със собствените си ръце. Именно заради това Карлайл обичаше да помага на Коуди Маркс из цял Мендосино, околностите му и щата Калифорния. Те подготвяха повърхности за обработване, завършваха и правеха всичко, което трябваше да се изпълни в промеждутъка между началото и края. Нещо повече, преди всичко те го правеха както му се полага, по начина на Коуди. Хората се усмихваха, когато пикапът на майстора минаваше през града и виждаха как старецът в тъмносин гащеризон и бежова работна риза разговаря с момчето, облечено досущ като него.

Карлайл работеше със стария майстор без прекъсване до момента, в който не се дипломира, а после, през първите две години на обучението си в Станфорд, продължи на половин работен ден. Когато Коуди приемеше поръчка, изискваща повече от един чифт ръце, Карлайл хващаше автобуса от Пало Алто. По време на пътуването се подготвяше за лекции и си мислеше колко лош заместител са учебниците на допира до дървото, плъзгащо се между пръстите ти, и на удоволствието да се изправиш, да отстъпиш назад и да огледаш продукта от добре свършената работа.

Коуди беше започнал да говори за пенсиониране, но Карлайл не му вярваше. После, един четвъртък следобед, майката на Карлайл му телефонира. С тих, пресекващ глас тя му каза, че Коуди е починал.

– Открили го в старата къща на Мъркъл, където монтирал някакви шкафове...

Помръкна един ден от двайсетата година на един мъж – пролетен ден, в който слънцето се сгромоляса. Карлайл се затвори в стаята си и плака в продължение на два часа, удряйки безпомощно с юмрук по бюрото, отрупано с множество книги, обединеното знание от които не беше нищо друго освен празни приказки в сравнение с онова, което Коуди Маркс знаеше и се бе опитал да му предаде. В онзи момент Карлайл взе решение, че заради майка си ще завърши Станфорд, но след това ще следва пътя на Коуди.

Инструментите и стария си пикап майсторът беше завещал на Карлайл. Анна Маркс му ги предаде със сълзи на очи.

Когато младежът понечи да си тръгне, тя взе ръката му в своята и промълви:

– Карлайл, през последните осем години ти беше главната тема на разговори в нашата къща. Всяка вечер Коуди ми разправяше по нещо за теб, за това колко много си научил, какво добро момче си и какво удоволствие му доставяло да те гледа как растеш и се превръщаш в прекрасен млад мъж. В деня, в който се появи на работа, облечен в същия гащеризон и риза като неговите, той се прибра у дома, седна на кухненската маса и рече: "Анна, мисля, че имам син." Оттогава насетне винаги те е възприемал като такъв. Много се гордееше с теб. Господи, колко те обичаше Коуди! Наистина те обичаше.

Карлайл кимна. Беше му казала неща, които той отдавна знаеше, но му стана приятно да ги чуе и от нейната уста.

– Аз също го обичах, госпожо Маркс, не по-малко, отколкото той обичаше мен. Коуди ми даде място в живота, цел и аз ще се опитам да живея така, както той ме е учил.

Карлайл седна в стария пикап, който след ремонта, направен му от Коуди, вървеше като нов, и бавно подкара из Мендосино. Кара с часове, мина покрай всички места, където бяха работили заедно. С изненада установи, че си спомня всеки жлеб, всяка втулка, всеки прорез, всеки винкел и ъгъл, които двамата бяха създали.

Спираше пикапа и избърсваше очи, когато чуваше гласът на Коуди да му казва: "Мисля, че можем да го направим малко по-добре, Карлайл." С тези думи старецът подсказваше на младежа, че не е направил нещо както трябва. Отпусна чело на волана и се замисли за възрастния човек, който бе направил всичко по силите си, за да го изгради като добър занаятчия. Ароматът на пепел, кедър, палисандър и хондураски махагон в пикапа се сливаше с миризмата на тютюн от лулата на Коуди. Спомени... Господи, всичките тези спомени...

Дори години по-късно, особено когато работеше над някой интересен проект, Карлайл се улавяше, че си тананика. Когато това се случеше, той спираше за момент, попипваше стария си кожен колан за инструменти, поправян дузина пъти и потъмнял от потта на ръцете му и от смолата на дървения материал, и се замисляше за Коуди Маркс. За това как старецът бе подготвял повърхността за едно самотно, мълчаливо момче на име Карлайл Макмилън.

Порутената къщурка в парцела край Саламандър бе неодяланият камък за монумента, който щеше да издигне в памет на Коуди Маркс. Беше твърдо решен да превърне бараката на стария Уилсън в образец на най-доброто, на което го бе научил Коуди. В името на най-добрите занаятчийски традиции щеше да спаси изоставения кораб и да го съживи завинаги.

По навик – лош навик, който бе развил, докато работеше за разни предприемачи и хора, които не даваха и пукната пара за истинска добре свършена работа – Карлайл усети, че прави всичко автоматично, само за да приключи с дадения детайл. Когато го осъзна, забави темпото. Понякога дори разваляше вече направеното, ако не отговаряше на наложените от Коуди стандарти, и го започваше отначало. Ако му се наложеше, щеше да спи в кабината на пикапа си в дъжд и виелица, но работата щеше да бъде свършена както трябва.

Първата му задача бе покривът. Есенно време кедровите дъски можеха да се купят на прилична цена. В дъскорезницата на Фолс Сити имаше двайсет и пет кубика, поръчани за някакъв проект и след това – отказани, така че Карлайл успя да се снабди с материала дори по-евтино, отколкото бе очаквал. Позволиха му да порови из партидата и да си избере най-доброто. По калифорнийските стандарти това си беше чиста кражба.

Когато застанеше в къщурката на Уилистън и погледнеше нагоре, виждаше метреците и обшивките, между които липсваше пространство за поставяне на изолация. Така че от първостепенно значение бе издигането на цялата покривна конструкция, за да се създаде нужното място. Карлайл знаеше, че това ще е най-трудната част от целия проект. И най-критичната.

Започна със смъкването на старите керемиди и ръждясалия обков под тях. По-голямата част от метреците бяха в лошо състояние. Замени ги с добре изсушени големи греди. Някои от старите поправи и използва наново, после закова напречни дъски и започна да полага плочите, използвайки пирони от закалена стомана. Освен това изглади с шкурка метреците и по-малките дъски, макар да се изкушаваше да не го прави. Никой нямаше да разбере, освен той и Коуди. Но това бе достатъчно.

Голямата капандура над основната жилищна част от къщата, както и една по-малка, която да пропуска лунната светлина в спалнята, го забавиха доста. Но той ги изработи както трябва и дори ги конструира така, че да може да ги отваря отвътре, когато времето се затопли.

Като свърши с това, Карлайл се зае с подовете. Използва стената на един товарен вагон, открита в близка ферма. Фермерът не му беше взел почти никакви пари. По-късно щеше да нареди хубави дъски върху дъските от вагона. Засега по-важното бе да постави основа, за да може да се живее в къщата и при по-лошо време.

Стените също бяха в лошо състояние – в резултат на използвания евтин материал и недоброто поддържане впоследствие. Както би казал Коуди: "Изглежда, някой просто е решил да остави това място да се разрушава." Карлайл смъкна целия дървен обков, както и мазилката отвътре, и старата къща остана да стърчи като човек с нова шапка и обувки, но иначе – гол.

Ранните есенни дъждове – студени дъждове – заприиждаха на двайсетия ден от началото на работата му. Въпреки това той продължи да кърти и разбива, облечен в мушамата си. Понякога дори използваше фаровете на пикапа и един газов фенер, за да работи и нощем. Както бе казал старецът, жителите на Саламандър започнаха да отскачат дотам, за да видят какво е замислил Карлайл. Той се опитваше да е любезен и да дава отговор на всичките им въпроси, но докато разговаряше, не спираше да работи.

Ако покривът беше чадър, то стените бяха дъждобран. Искаше къщата да стане здрава и надеждна, да я направи така, че да отложи евентуалните ремонти по възможност най-далеч в бъдещето, затова се спря на дървен обков – западен червен кедър или секвоя. И двата вида материал бяха скъпи, а заради принципа той отказваше да ги използва в суров вид. Не одобряваше идеята да отсече големите дървета, за да си направи облицовка на къщата. Разбира се, в дъскорезницата предлагаха стандартните талашитени плоскости с кедров фурнир. Но както бе казал на един от любопитните посетители, който му бе предложил да си облекчи живота и да използва тях, "достатъчно дълго съм работил с такива по време на калифорнийския ми период, за да знам, че няма да издържат до края на живота ми. Не са моят тип материал. Между другото, виждал ли си някога какво правят кълвачите с кедровия фурнир?"

Един местен дърводелец пенсионер дойде да покибичи и да раздава съвети, без да му ги искат – нещо, което Карлайл и без това получаваше в изобилие. Но въпреки това слушаше, докато човекът му разправяше за някаква ловна хижа в Три Форкс, която разрушавали в момента. Старецът участвал в построяването ѝ преди петдесет години и още си спомняше за прекрасния обков от секвоя, който били положили отвътре. Карлайл отиде до Три Форкс, разходи се насам-натам, попазари се с началника на групата, която се занимаваше със събарянето на постройката, и получи онова, което искаше. Всъщност щеше да му остане достатъчно материал, за да облицова банята и ваната си с панели от секвоя. А можеше да му стигнат дори и за зимната градина, която смяташе да пристрои към южната стена на къщата веднъж щом свършеше с изшкуркването на грозния лак и върнеше на дървото неговата първоначална естествена прелест.

Към средата на октомври по-голямата част от облицоването на стените бе привършило. От дъскорезницата в Ливърмор очакваше да му докарат товар от очукан стъклопласт. Точно навреме, тъй като първият сняг беше паднал преди три дни и го бе принудил да спи в пикапа.

Беше се сдобил и с партньор. Голям жълт котарак със сдъвкано дясно ухо, появил се седмица по-рано: бе останал за обяд, после за вечеря и скоро се настани в къщата за постоянно. Спеше в пикапа заедно с Карлайл, а денем го следваше по петите. Карлайл наблюдаваше котарака. Котаракът наблюдаваше Карлайл.

– Е, големи момко, смятам, че името Боклукчийски камион ти подхожда. И тъй, ако не възразяваш, ще те наричаме така. – Боклукчийски камион примигна с жълтите си очи. Карлайл се усмихна.

Една събота по залез слънце той обходи къщата, любувайки се на резултата от работата си. Чувстваше се по-добре от когато и да било напоследък. Коуди имаше навика да цитира някой си сър Хенри Уотън, който преди триста и петдесет години бил казал: "Доброто строителство отговаря на три условия: простор, здравина и красота." Карлайл бе успял да покрие първите две, а за третото имаше ясен образ в главата си. В допълнение към всичко това той се връщаше към нещо, което му бе познато от преди – място, където присъстваше и Коуди, място, в което цареше тишина и всичко придобиваше смисъл.

Карлайл беше гладен, но прекалено уморен, за да запали газовия котлон и да си стопли поредната консерва боб или каквото бе останало под брезента, с който покриваше провизиите си. Нямаше закъде да бърза, тъй като и без това бе прекалено късно, за да свари отворено кафенето в Саламандър. Изглежда, трябваше да се задоволи със сандвичи с фъстъчено масло, плод и десертче "Милки Уей".

Докато двамата с Боклукчийски камион обмисляха бедния си избор, той извърна очи към пътеката и видя, че в здрача по нея се задава Гели Девъроу. В едната си ръка държеше голяма кошница за пикник, а в другата – термос. Вървеше и се препъваше по изровения път. През последните няколко седмици често се беше хранил в кафенето на Дани и бе започнал да опознава Гели, но появата ѝ тук го изненада.

Тя се спря и намести каубойската шапка, която бе паднала ниско над очите ѝ. Карлайл тръгна да я посрещне.

– Здравей, Гели. Каква изненада!

Лицето ѝ беше зачервено. Леко се бе задъхала от катеренето и от товара си. Беше облечена в джинси и ризата, които си бе купила от разпродажбата при затварянето на "Шърлийн", а отгоре бе наметнала зимното си яке от деним. На слабата светлина, с кичурите коса, подаващи се изпод шапката, тя изглеждаше доста добре, просто като леко застаряваща сладурана от някое родео.

– Здравей, дърводелецо. Не знаех дали мога да стигна с колата дотук, или не. Джак се изнесе за уикенда с някои от своите приятелчета ловци, за да стрелят по опасни зверове, сърни и фазани, предполагам, а може би и по колибрита, не знам. Каквото и да е – стига да бяга или лети, ще го гръмнат. Както обичат да повтарят, трябва да пазим района от хищници и да регулираме количеството на животните с екологична цел. Всъщност онова, което правят, е да пият и да фучат с пикалите си наоколо с идеята да уплашат нещо, то да изскочи от храстите и да го застрелят през прозореца.

Остави ме сама да се занимавам с по-младите животинчета. И както си бях навън, яхнала своя скопен тригодишен жребец, изведнъж си казах: "Върви по дяволите, Джак." В същия момент в главата ми се заформи идеята да ти направя едно добросъседско посещение. Помислих си, че с всичката работа, която ти е на главата, може да имаш нужда от храна и гориво. – Обяснението за появата ѝ бе изстреляно бързо и гладко, на един дъх.

– Много мило от твоя страна, Гели. Тъкмо претеглях предимствата на консервата боб пред тези на филия с фъстъчено масло, и ти се появяваш милостиво от падащия мрак, като по поръчка. – Той взе кошницата от ръката ѝ.

Гели се засмя и избърса челото си с ръкав. Беше леко изпотена, въпреки че бързо се захлаждаше.

– Рапортите от всички, които са били тук, не секват. Изненадваш ги. В началото се хващаха на бас, че ще се сгромолясаш от покрива или пък ще отпрашиш обратно за Калифорния, щом падне първият сняг.

В кошницата имаше дебели резени шунка, картофена салата, салата от прясно зеле, ябълков пай, домашно изпечен хляб, както и шест кутии "Милър". Термосът беше пълен с ароматно кафе, специалитет на Гели.

Те обиколиха въплъщението на неговите мечти и той ѝ обясни тънкостите на дърводелския занаят много по-подробно, отколкото бе нужно. Но като цяло жените имат похвалната способност да изслушват мъжките мечти и Гели му задаваше интелигентни въпроси, кимаше и се усмихваше, докато той прокарваше пръсти по плоскостите от секвоя и чам и обясняваше.

После влязоха вътре и се загледаха през по-голямата капандура към червеникавия залез, прорязван диагонално от парите, изпускани от двигателя на реактивен самолет. След дългата седмица, прекарана в "Дани", и ден, преминал в гонене на диви животинки, Гели сигурно бе точно толкова уморена, колкото и той. Карлайл знаеше това, но гостенката му умело скриваше умората си и в този момент отношението му към нея се промени, изпълни го загриженост – като за човек, който може би дори бе малко по-специален от обикновен приятел.

– Искам да ти покажа нещо – каза ѝ той.

Отведе я до камината и посочи към една дума, гравирана в камъка: Сиаула.

– Открих я, когато почистих прахта и саждите. Сигурно Уилистън я е издълбал. Спомних си за легендите, които ти ми разказа, за жрицата, наречена Сиаула.

– Карлайл, имам чувството, че зъбите ми ще затракат! Защо мислиш, че я е гравирал тук?

– Нямам представа. Въпреки това добавя нещо особено към атмосферата на това място. Не мислиш ли?

– Въобще не ми се мисли по този въпрос, точка.

Нощите ставаха все по-студени, но Карлайл бе поправил камината и тя вече работеше. Докато Боклукчийски камион спеше до огнището, той и Гели седяха върху купчина дъски, смееха се, разговаряха и ядяха от храната, която бе донесла с пикапа си, минавайки по червения кален път покрай Хълма на вълка, покрай толкова много неща. Тя често бе шофирала по този път, потънала в мисли за остаряващи жени, които в по-голяма или по-малка степен се бяха простили с търсенето на други възможности. А сега гледаше мъжа от Калифорния с шапка на главата, изпод която се подаваше косата му, дълга почти колкото нейната, завързана на конска опашка с кожена връзка за обувки, и ѝ беше хубаво, че се смее отново.

След като приключиха с вечерята, Карлайл хвърли допълнително дърва в камината и известно време двамата седяха, без да приказват, втренчени в пламъците. Отпиваха кафе от тенекиени канчета, а през процепите, където Карлайл още не бе успял да сложи панели, проникваше лек снежец. Гели седеше приведена напред, с облегнати на коленете лакти, държеше канчето с кафе в двете си длани и мислеше за много неща. Когато си тръгна към полунощ, на върха на Хълма на вълка, на пет километра на северозапад, играеше пламъкът на малък огън, но Карлайл не успя да го забележи.

На следващата сутрин по червения кален път настъпи необичайно раздвижване. Забелязваха се дори няколко полицейски коли и линейка. Карлайл се зачуди какво става, но не искаше да си губи времето в разузнаване. Аксел Лукър спря колата си пред къщата малко преди да е дошло време за обяд, и излезе навън.

– Разбра ли какво се е случило?

– Не. Но като видях всичките тези коли и пикапи наоколо, ми стана ясно, че нещо не е наред.

– Вчера Джак Девъроу и някои от неговите приятелчета по чашка излезли на лов с пикап от другата страна на Хълма на вълка. Неизвестно как една от пушките в пикапа гръмнала и отнесла половината лице на Джак. Загинал на място.

– Мили боже! Кога точно е станало това?

– Към пет и половина следобед.

– Не познавах Джак. Само съм го виждал наоколо. Но познавам Гели. Това е ужасно!

– Е, и да, и не. Такова ще е всеобщото мнение, повярвай ми. Джак пиеше сериозно и се движеше в тази посока и без това. Тези тъпи копелета винаги смесват алкохола с оръжието. Не ги пускам да ловуват в земята ми, откакто преди няколко години простреляха едно добиче. През сезона за лов на сърни покрай къщата ни прелитаха куршуми.

Карлайл си мислеше, че Гели бе пресичала поляната пред къщата му с кошница за пикник и термос с кафе по същото време, когато съпругът ѝ бе издъхнал. По неизвестни причини се чувстваше донякъде виновен за случилото се, сякаш бе имал пръст в него.

– Никой не успя да намери Гели – продължи Аксел. – Беше се запиляла някъде и се прибра късно. – Аксел гледаше към Карлайл. Спомни си, че предната вечер, когато той и Ърлийн се прибираха от пазар в Ливърмор, бе видял един пикап като този на Гели, паркиран пред алеята, водеща към къщата на Карлайл.

Карлайл нищо не каза и Аксел продължи:

– Предполагам, че Гели го понася мъжки. Но ще ти кажа какво разправят редовните клиенти на "Дани". Казват, че не било нещастен случай, макар по всичко да изглежда, че е така. Един от старците, който е експерт по легендите за Хълма на вълка, твърди: "Там няма нещастни случаи. Само изглежда така. Винаги."