Танго

ОСМА ГЛАВА

Първият голям сняг падна в края на октомври, започна тихо посред нощ и се настани върху новите кедрови плочи на покрива на Карлайл Макмилън, докато той спеше. Призори изви вятър и Карлайл се събуди от тракането на пластмасовите плоскости, с които бе закрил незавършените врати и прозорци. Запали камината, хапна хляб и сладко и зачака кафето да се свари в кафеника над огъня.

Беше планирал да инсталира първия от двойните прозорци днес, но очевидно трябваше да даде предимство на акумулиращата печка, която бе пристигнала от Върмонт преди две седмици. В деня, след като му докараха печката, при къщата дойде индианецът. Пристигна късно сутринта, тъкмо в момента, в който Карлайл се чудеше как да пренесе тежкото чудо от пикапа и да го внесе вътре, без да го издраска или по някакъв начин да навреди на капацитета му да функционира като мъжко животно, или и двете заедно. Върху вратичката на печката имаше залепен стикер "Дръзки" и тя изглеждаше именно така – дръзка, полегнала в каросерията на пикапа.

Карлайл виждаше индианеца за пръв път. Дори не беше усетил приближаването му. Стоеше от другата страна на пикапа, сякаш беше част от пейзажа. Лице, подобно на кована мед, тясно като стебло на жълта дива детелина, панталони и яке от деним, очукани каубойски ботуши, бяла риза с петно на яката. Права черна коса със същата дължина като тази на Карлайл и шапка с широка периферия и с обсипана с мъниста лента около основата.

Не каза нищо. Погледна към печката, после към Карлайл. Тъмните стари очи обхванаха проблема, обхванаха Карлайл, обхванаха цялата вселена.

– Тежка е, проклетницата – рече накрая Карлайл.

Индианецът кимна.

– Можем да направим платформа от онези дълги дъски ей там и от две траверси.

Това бе всичко, което каза. Нямаше нужда от повече. Карлайл разбра, че проблемът е решен.

Индианецът трябва да беше някъде към петдесетте, но можеше да е и на седемдесет. Трудно му беше да прецени. Но беше здрав и жилав за размерите си. Двамата наместиха печката върху импровизираната шейна, после я придвижиха към стъпалата, където Карлайл успя да я приплъзне по изгнилите дъски на верандата, които още не бе намерил време да смени.

Предложи бира на индианеца. Седяха на каросерията на пикапа, клатеха крака напред-назад, отпиваха от бирата и разговаряха. Индианецът проявяваше живо любопитство по отношение на къщата и онова, което Карлайл правеше. Каза, че усещал някаква положителна магия във всичко това.

– Когато гледам какво си постигнал, ме завладява силното чувство за преклонение пред предците. Защо?

Карлайл леко потръпна и извърна лице към индианеца. С години не бе споменавал името на Коуди Маркс пред никого. Но реши, че индианецът ще разбере историята му. Заговори и докато приказваше, индианецът бавно поклащаше глава.

Щом свърши, червенокожият каза:

– Когато сложиш вратите и прозорците, ще дойда да изпея няколко молитви за това свещено място. Ще взема и Сузана с мен. Познаваш ли я?

– Не съм сигурен.

– Тя е бледоликата, която живее в малката къща до силозите на Саламандър. Кожата ѝ може и да е бяла, но душата ѝ е по-индианска и от тази на много индианци. Има своя собствена представа за живота

– Не индианска, тъй като подобно нещо е невъзможно, ако не си се родил индианец, – но много близка до нашата. Лечителската дарба е дълбоко заложена в нея и затова ще я помоля също да каже няколко думи върху монумента, който си издигнал в чест на Коуди Маркс.

– Мисля, че знам за кого говориш, въпреки че никога не съм се запознавал с нея. – Карлайл наистина разбра за кого точно става въпрос.

След тази първа среща индианецът започна да минава през няколко дни, за да види докъде е стигнал Карлайл. Винаги пеша, винаги сам. Понякога донасяше пресен костур или морска котка от "Малкия Сал" и готвеше за двамата на открития огън. Понякога сядаше на пода, кръстосваше крака и свиреше на малката си дървена флейта, докато Карлайл работеше. Той харесваше звука на флейтата. Някак си се вписваше в обстановката, в природата, затова помоли индианеца да го научи да свири.

Когато индианецът дойде отново, донесе още една флейта и каза на Карлайл, че може да я задържи.

– Започваш, като я хващаш по този начин, после духваш много леко през ей този отвор. В началото не се опитвай да възпроизведеш някоя мелодия, дори не слагай пръстите си върху дупките. Трябва да се концентрираш върху това да извадиш от флейтата толкова чист звук, че чак сърцето ти да се свие от болка, като го чуеш. Ще ти отнеме месеци, докато го постигнеш, но аз ще ти помогна. Когато видиш от звуците да излиза самотен койот, тогава ще разбереш, че си успял. До скоро, Строителю. Ще дойда пак.

През всичките години на познанството им индианецът не го беше нарекъл нито веднъж с друго име, освен със Строителю. Карлайл от своя страна се обръщаше към него с Флейстисте, тъй като индианецът никога не му се беше представял. Той, изглежда, не възразяваше.

Зидарството не беше най-силната страна на Карлайл, но в северозападния ъгъл на всекидневната бе издигнал чудесен тухлен бордюр, който задържаше топлината и стигаше до средата на стената. Тухлите идваха от една историческа улица в Ливърмор, която градската управа бе решила да павира, и щяха едновременно да предпазват стената и да поглъщат топлината, която щяха да излъчват дълго след като печката угаснеше. Имаше достатъчно материал, за да издигне ниска платформа, на която да постави печката, и дори му остана.

С натрупващия се около къщата сняг той прикрепи седемнайсет чувала от кафява хартия към стената. Във всяка торба се намираха частите по инсталирането на печката – стъпка по стъпка. Коуди го беше научил да действа така, когато работи по нещо, изискващо сглобяването на много части.

Както старият майстор обичаше да казва, "хората просто изсипват на един куп всички части и почват да ровят из тях, за да открият това, което им трябва. Това е не само неефективно, но и води до загуба на по-малките елементи, които имат навика да изчезват някъде, когато човек не гледа. Разделяй работата си на етапи, слагай частите за всеки етап в отделна торба и всичко ще бъде наред." Седемнайсет стъпки, седемнайсет торби. Два дни се бори с непокорния метал, изпонаряза ръцете си, но приключи. Съвсем навреме, тъй като бурята бе последвана от въздушен фронт с високо атмосферно налягане, както обикновено се случваше по високите планински плата, съпроводен от ярка слънчева светлина и рязко спадане на температурите. Карлайл загря печката, после я остави да се охлади. Направи го още няколко пъти, за да свикне чугунът с топлината и да не се спука, щом напали вътре първия голям огън. Когато най-после го стори и печката обгоря, изгаряйки напълно дори отделящите се газове, къщата се изпълни с приятна топлина. Карлайл се зае с инсталирането на последния от прозорците.

Есента бързо отлетя. Четири дни след падането си дълбокият сняг се стопи. Къщата вече бе напълно затворена, оставаше само да се закачи входната врата, награда от солиден махагон, която Карлайл бе изровил от разрушената ловджийска хижа. Нещата бяха под контрол и затова можеше да си позволи да си почине за момент. Седна на прага и зарея поглед към прерията. До него димеше чаша кафе.

Една черна шапка наближаваше към къщата. Под нея беше индианецът, понесъл малък барабан на рамо, а от едната му страна вървеше жена.

Черен шал, наметнат над вълнена рокля с цвят на лавандула. Високи ботуши и плетен ленен пояс над лявото бедро, чиито краища стигаха до коленете ѝ. На челото си беше привързала кърпа в същия цвят като пояса. Сребърната ѝ огърлица отрази един слънчев лъч и той, спускайки се пред тях, стигна до Карлайл преди двамата, които вървяха спокойно и разговаряха.

– Здрасти, Строителю.

– Здрасти, Флейтисте.

– Строителю, доведох Сузана Бентийн със себе си.

Карлайл пое протегнатата ѝ към него ръка и я погледна. Не беше виждал подобна красота. Не типичната перфектна американска хубост, не красотата, която гледаше от кориците на лъскавите списания, а спокойната, бавна, завладяваща красота, която винаги ще те преследва.

Устните ѝ бяха пухкави и добре очертани, скулите – високи, брадичката – леко заострена. И всичко това – обрамчено и изпъкващо на фона на гъстата червеникавокестенява коса. По някакъв начин, който той още не съумяваше да разгадае, тя се усещаше като едно завършено цяло и го съзнаваше. Човек можеше да използва израза "спокойна красота" или "колебливо благородство". За Сузана Бентийн можеше да се каже всичко това, както и много други неща, и описанието ѝ пак нямаше да е изчерпателно. Не съществуваше адекватно описание на едно състояние, в което човек просто е, просто съществува.

Карлайл не можеше да я помести в никаква категория. Почти цял живот се бе мотал из Калифорния и мислеше, че е видял всички възможни типове жени, но Сузана бе единствена по вида си. Тя го гледаше директно, спокойно и леко му се усмихваше.

Индианецът огледа вратата, над която Карлайл се трудеше, прокара длан по вертикалния ѝ ръб, погледна нагоре, после надолу и докато го правеше, говореше:

– Вчера двамата със Сузана си поговорихме. Решихме, че днес е най-вероятният ден, в който ще затвориш къщата, и изглежда, че сме се оказали прави. Не е ли така?

– Пристигате точно навреме – кимна Карлайл. – Закача ли тази врата, това място ще бъде добре защитено от капризите на времето.

– Много добре, Строителю. В такъв случай Сузана ще се подготви да изрече своите благословии, а аз – моите, докато ти работиш. Убедих я да изпълни специалната церемония, която извърши и миналата година при благославянето на моята къща. Първо се опъваше, но ѝ разказах доста за теб и накрая тя се съгласи да го направи, като услуга заради мен.

– За мен е чест. – Карлайл искаше да добави още нещо, но самото присъствие на Сузана Бентийн го смущаваше.

Сузана и индианецът влязоха вътре, а Карлайл извади едно от старите рендета на Коуди и смали периметъра на вратата на няколко места. Изпробва, после отново изряза малко, изглади с шкурката, изпробва и накрая вратата перфектно прилегна към определеното ѝ място с тихо самоуверено щракване. Искаше му се да поглежда към Сузана Бентийн на всеки пет секунди или там някъде, но се принуди да се концентрира върху работата си.

– Може ли да използваме огнището за този случай, Карлайл? – Гладък самоуверен алт.

– Да, разбира се. Искаш ли да запаля огън?

– Предпочитам сама да го сторя, ако не възразяваш.

– Няма проблем. Правете каквото трябва.

Тя запали огъня, докато Карлайл събираше пръснатите си инструменти и помиташе пода. Къщата бе изцяло от дърво, но изглеждаше здрава и стабилна като от бетон. Със своя собствена сила. Всеки, озовал се вътре и обходил я с поглед, можеше да го усети. Два и половина месеца на усилен труд. Карлайл беше доволен. Горд всъщност. Това място щеше да бъде вечно или почти. Отвън се чуваше напяването на индианеца, който обикаляше около къщата. "Хейяяхей! Хейяяхей!"

След като привърши с благословиите, индианецът прие да изпие една бира. Но Сузана избра червеното вино, което Карлайл ѝ предложи, и любезно му благодари.

Ниското слънце проникваше през стъклата на прозорците и осветяваше прашинките, танцуващи във въздуха. Карлайл отвори бира за себе си и седна на едно буренце с гвоздеи. В дъскорезницата на Ливърмор имаше три и ги получи безплатно. В магазините за вътрешна декорация в Калифорния такива буренца се продаваха по осемдесет долара едното.

Стъмни се. Карлайл отвори втора бира и отпи от нея, докато наблюдаваше с половин око как жената изважда малки бурканчета от плетената си чанта и ги подрежда в полукръг пред огъня. Къщата първоначално бе построена със специална покривна конструкция, подобно на постройките, които издигаха за свои центрове менонитите и амиш-християните. Карлайл винаги беше харесвал тази система, тъй като цялата тежест на покрива почиваше върху мрежа от греди, затова стените, върху които не падаше почти никаква тежест, можеха свободно да бъдат премествани. Беше съборил всички вътрешни стени и бе оставил интериора напълно отворен, като камината на Уилистън стоеше на около една трета разстояние от задната стена.

Единствената светлина беше тази на огъня – голям топъл огън – и индианецът се премести до южната стена, за да облегне гръб на нея. Седна с кръстосани крака и намести барабана в скута си. Започна да свири. Леки, небрежни удари на пръстите му по кожата на инструмента. Това продължи около пет минути, звукът отекваше в празното пространство.

После индианецът започна да припява. Жената се бе оттеглила зад камината и не се виждаше. Усещането беше чудесно. Карлайл седеше горд в създадената от него къща и слушаше индианеца. Година по-рано не би имал търпение за подобно нещо, би му се искало церемонията да започне веднага, но усърдието и вниманието, които бе вложил в работата си тук, го бяха успокоили. Беше забелязал, че дори пулсът му се бе нормализирал през последните няколко месеца.

За момент се зачуди какво ли би казал Коуди за всичките тези магии и реши, че старецът би останал доволен. Най-голямата му грижа бе строежът да съответства на целите, които си поставяха хората с него.

Постепенно ударите по барабана зачестиха. Индианецът свиреше по-интензивно, вече използваше дланите си, гласът му се издигаше нагоре. Карлайл за малко да изпусне кутийката с бира, когато Сузана Бентийн се появи иззад камината. С изключение на колието със сребърния сокол, висящо от шията ѝ, и огромните халки на ушите ѝ тя бе напълно гола.

И ни най-малко не се притесняваше от голотата си. Това поне беше ясно. Бавно зае позиция пред камината, събра крака и вдигна ръце към все още непокритите метреци с изолация помежду им.

Тялото ѝ му заприлича на статуя, стругована от талантлив майстор. Сузана Бентийн въплъщаваше в себе си всичко, което някога си бе представял в най-горещите си момчешки сексуални фантазии. Беше жива, здрава жена, която започна да танцува пред камината на Уилистън. В началото изпълни няколко бавни пируета. Дългата ѝ коса се развя на светлината на огъня, а нозете ѝ се плъзнаха безшумно по грубия под.

Докато се движеше, тя се навеждаше грациозно към малките бурканчета на пода, хвърляше някакъв прах в пламъците и те се обагряха в зелено, синьо, наситена охра. Индианецът продължаваше да пее и Сузана започна да отвръща на припева му със свой напев, докато звуците на барабана и двата гласа не се сляха в дива, но синхронна композиция.

Тялото ѝ блестеше от огъня и от усилието. Карлайл усети как собствената му пот избива и се стича по гърба и гърдите му. Темпото на танца ѝ се усилваше, босите ѝ крака тупкаха по пода, сребърните обеци отразяваха пламъците. Карлайл се разкъсваше между желанието да я има и магията, която тя и индианецът създаваха.

Ритуалът продължаваше и продължаваше, и Карлайл започна да усеща, че нещо вътре в него се променя. Нещо бе прекосило стаята и го бе открило. Звукът и образите му въздействаха силно: танцуваща жена, пламтящ огън, жена, старчески ръце върху стар барабан, пламтящ огън, жена. Тя запляска с ръце в такт с ударите на барабана, подобно на танцьорка на фламенко. Очите ѝ срещнаха тези на Карлайл и се задържаха върху тях. Превърна се във фигура от избелял прозрачен кехлибар и той сякаш виждаше дъха в гърдите ѝ, виното – в кръвта ѝ. Можеше да види всичко това, за момент успя да зърне целия път до една прозрачна вечност, която изчезна в мига, в който я откри. Достигнаха до кресчендо. Барабанът спря, а Сузана грациозно се скри зад камината. Тишина. Карлайл погледна към индианеца. Главата му бе приведена, ръцете – замръзнали върху барабана. Единственият звук, който се чуваше, бе пукането на горящото дърво.

След няколко минути Сузана Бентийн отново се появи, напълно облечена. Индианецът се надигна.

– Огнището е благословено и сега това място е свещено. Не се молихме само за дървото и тухлите, но и за теб, Строителю. Молихме се ръцете ти да бъдат водени от шестте сили, докато работят, и този паметник в чест на Коуди Маркс да бъде завършен така, както той би искал. Живей тук и нека къщата да е щастлива.

С тези думи той преметна барабана през рамо и отвори вратата. Карлайл едва успя да се съвземе и да им благодари, както и да им предложи да ги откара с пикапа си, но те отказаха. Наблюдаваше ги, докато се отдалечаваха по пътеката под силещия се лек сняг. Индианецът, жената. Дългият шал, обвит около тялото ѝ, с единия край метнат върху главата. Двамата изчезнаха в снега на десетина километра от Саламандър в някакво друго измерение на съзнанието, което те разбираха, но което убягваше на Карлайл Макмилън. Той си даваше сметка за това.

Докато разпъваше спалния си чувал пред камината, забеляза малка фигурка от липа на полицата. Фигурка на гола жена, от чиито коси излизаха пламъци. По-късно индианецът му каза, че жената представлявала Веста, римската богиня на домашното огнище. Бледоликата лечителка бе накарала индианеца да я издялка.

Карлайл легна в спалния чувал и се замисли за тялото на жената и за това как бе проблясвало на светлината на пламъците, докато тя танцуваше под звуците, излизащи изпод сбръчканите ръце, силно удрящи върху опънатата ярешка кожа, как потта капеше като сладък дъжд от зърната на гърдите ѝ и падаше в огнището при всяко нейно завъртане. Със съжаление установи, че му липсва всякаква чувствителност по отношение на церемонии и освещаване – просто я искаше.