Танго

ШЕСТА ГЛАВА

Карлайл Макмилън отвори замаяно очи около четири сутринта, стреснат от един камион, направил обратен завой на магистрала 91. Беше му студено и цялото тяло го сърбеше. С клатушкане се прехвърли от стола, на който беше заспал, на по-близкото от двете легла. Все още бе напълно облечен. Зави се с покривалото и отново заспа. Продължи да сънува един непознат, възседнал стар мотоциклет. В съня му жена със забодено жълто перо в косите протягаше ръце към мотоциклетиста през въздушната струя, оставяна при преминаването му.

Три часа по-късно вече беше изкъпан и пиеше кафе, сварено с малкото бързоварче, с което никога не се разделяше. Седна зад бюрото с обгорели от цигарени фасове ръбове и написа писмо до майка си в Мендосино.

Карлайл дръпна завесите, за да види какво е времето. Първоначално светлината беше колеблива, падаше на червени и сини потоци. Но когато напускаше мотела, слънцето най-после си беше пробило път и небето бе ясно и чисто. Стиснал чашата с кафе между коленете си, с опъната на съседната седалка карта, нарисувана върху салфетка, той зави на север, подмина запуснат павилион за танци, издигнат на брега на едно малко езеро навътре от шосето, зави на запад и потегли по щатски път 42. Десет минути по-късно спря пред пощата на Саламандър.

Купи марки, пусна писмото до майка си и посегна да отвори вратата. Лицето, изпречило се пред погледа му, беше същото, което бе видял предната вечер на светлината на фаровете си. Червеникавокестенявата коса, сплетена в дълга лъскава плитка, се спускаше през рамото и почиваше върху дясната гръд. Зелени очи, вперени в него, прям и спокоен поглед.

– Извинете – каза тя, усмихна се любезно и го подмина.

Карлайл седна в пикапа и зачака жената да излезе. Искаше да я види отново, да я огледа така, както някои се връщаха да погледнат за стотен път картина на Матис или пък пак превъртаха Бранденбургската симфония, въпреки че я бяха слушали хиляди пъти.

Седеше там, подобно на камък. Прекалено явно и все пак – не достатъчно дръзко. "Представи ѝ се, кажи ѝ, че е най-невероятната жена, която някога си виждал, попитай я коя е и къде отива. За бога, кажи ѝ, че я искаш още сега, тук, в пикапа, в пощата, на тротоара, по средата на улицата. Трудно беше, подобен директен подход не водеше до нищо добро. Чувстваше се непохватен и недорасъл, сблъсквайки се с подобна красота, под която, изглежда, тлееше добре контролирана жар. Той запали двигателя и пое по Главната улица, впил поглед в огледалото за обратно виждане. Тя излезе от пощата и за момент очите ѝ се спряха върху пикапа. От подрусването на кабината и отражението на слънцето в огледалото фигурата на непознатата сякаш затанцува сред прериен пожар. После жената изчезна, зави покрай пощата. Обеща си, че следващия път, когато я види, ще се представи по-добре. Знаеше, че няма да стане.

Карлайл прекоси Саламандър, пътува десет километра на запад, после зави на север по едно второкласно шосе, а оттам се озова върху прашен коларски път с червеникавия цвят на железен окис. Същият път, по който беше минал предишния ден. На четири километра от мястото, на което се намираше, имаше разклон. Той отново погледна картата: "завой надясно след около четири километра; горичка вляво; стара барака, разположена на петнайсетина метра вдясно". Откри я.

Личеше, че земята бе изоставена. Навсякъде се виждаха избуяли плевели, примесени със слънчогледи, папурите се люлееха в канавките – дълги, жълти и кафяви. В тревата се гонеха славеи, а един червенокрил кос, кацнал на телената ограда, го гледаше любопитно. Някаква катерица подскокна да се скрие в мига, в който Карлайл излезе от пикапа си. Той внимателно притвори вратата.

Една изровена пътека водеше към къщата, но той предпочете да паркира пред нея и да я извърви пеша.

Чувстваше се като натрапник. Харесваше мекотата на пръстта под краката си, топлината на августовското слънце върху лицето си, аромата на дивата природа, галещ ноздрите му – плътен мирис на роса, слънце, зеленина и лек бриз, идващ откъм планините на запад. От време на време облаците хвърляха сянка върху земята, докато бързаха пред слънцето.

Както му беше казала жената от кафенето на Дани, къщата беше в окаяно състояние. Но Карлайл притежаваше таланта да вижда онова, което би могло да бъде. Забиваш достатъчно гвоздеи, нарязваш нужното количество дъски, обмисляш възможностите и се оказваш в позиция, от която вече можеш да виждаш. Обиколи постройката, надзърна през изпочупените стъкла на прозорците, почука с юмрук по рамките, после отстъпи на метър-два назад и направи втора обиколка. За разлика от триетажните фермерски къщи, подслоняващи големи семейства, тази тук беше съвсем мъничка. Първият и единствен етаж бе около трийсетина квадрата, покривът наклонен на четирийсет и пет градуса.

Мивка с кранчета, което означаваше наличието на кладенец. Липсваше тоалетна, но това ни най-малко не го изненада, тъй като още докато пресичаше поляната, бе забелязал нужника, разположен на известно разстояние зад една от стените на къщата. Този проблем би могъл лесно да се разреши. Подът на верандата бе изгнил, а покривът над нея бе провиснал на местата, където подпорите бяха паднали. Внимателно пристъпи вътре, оглеждайки се в полумрака за дупки и за змии, които имаха навика да се навъртат из изоставени места като това. Дупки имаше, змии – не. Липсваше мазе, нещо нетипично за тази част на страната. Тъй като основите трябваше да бъдат поне на метър дълбочина, под линията на замръзване, общоприетата стратегия бе да се подълбае още малко и да се направи мазе. Но тази постройка си стоеше върху основите, повдигната на шейсетина сантиметра от земята, а сред цепнатините на пода ѝ бяха пробили плевели. Никой не беше живял тук от дълго време.

Замисли се дали случайно не я бяха построили като дървена хижа. Откърти парче от една плесенясала дъска от облицовката на стената, за да види дали отдолу няма да открие дебели дървени трупи. Не. Само обичайните греди, но без изолация помежду им. През зимата вътре сигурно беше студено, а лятно време – горещо. Онзи, който бе построил бараката, или беше бързал, или му бяха липсвали елементарни умения. И все пак като цяло конструкцията изглеждаше добре, не личеше да е наклонена, когато човек я погледнеше отдалеч. Вътре имаше огромна каменна камина, красива и наслоена със сажди отвътре.

После Карлайл огледа двата огромни дъба в двора, единият в южната част, другият – в западната, в близост до лицевата стена на къщата. Едновременно с естетическата си стойност, те осигуряваха хладина през лятото. И двете дървета изглеждаха здрави и короните им бяха населени с катерици, които, щом го видяха, запискаха, за да изразят недоволството си от намесата му в личното им пространство.

Докато обикаляше из двора, Карлайл откри малко изворче, скрито сред избуялите плевели на север от къщата. Дребни рибки проблясваха в дълбочината, една малка костенурка се свлече от някакъв пън и цопна във водата. Над главата му, понесен от топлия вятър, кръжеше ястреб – малък ястреб от непознат за него вид. Карлайл винаги бе проявявал интерес към грабливите птици, макар да не знаеше особено много за тях. Просто обичаше да ги наблюдава как летят сред местещите се въздушни пластове. Във високопланински плата ястребите бяха на второ място в своята хранителна верига. Единствените видове, които можеха да ги притеснят, бяха огромните бухали и идиотите с ловджийски пушки. Или така поне наивно си мислеше той.

Пътеката, водеща от шосето към къщата, беше под достатъчно добър наклон, за да осигури на целия терен добър дренаж. На югозапад се виждаха проблясващите води на река Саламандър. Хълмът на вълка беше на около пет километра на северозапад и изглеждаше плосък и бял на утринното слънце. Горичката от другата страна на шосето беше прелестна, простираше се на двайсетина акра и се състоеше предимно от канадски тополи в по-ниските части и дъбове и малки дръвчета от всякакъв вид по по-високите места.

Обратно в града, в "Дани". Отново гладен. Десетина коли по Главната улица. Саламандър се опитваше да прави бизнес, да се държи здраво, пуснал корени в сянката на нежеланите промени.

Гели Девъроу прибираше мръсните чинии от тезгяха, а една възрастна жена обслужваше сепаретата и масите. Карлайл се появи в интервала между сутрешното кафе и обяда, затова завари заведението празно. С изключение на четиримата старци, насядали около масата в дъното, увлечени в игра на карти, и още един възрастен мъж на три табуретки от него. Забеляза, че Гели бе в нови джинси и изгладена риза. Тази сутрин косата ѝ беше пусната свободно, разделена на път по средата. Така изглеждаше по-добре. Очите ѝ също изглеждаха по-хубави, някак блестящи.

– Обратно за още наказание.

– Да. Ходих до мястото на Уилистън, поогледах го.

– Нещо интересно?

– Може би. Случайно да си открила адвоката, който се занимава с имота?

– Не, но мога да го направя за по-малко от двайсет секунди, още сега.

Тя отиде до другия край на тезгяха, където седеше старецът със своята сива работна блуза и тиранти и четеше местния вестник, който пристигаше всяка сутрин от столицата на щата. На крака му бе опрян дървен бастун. Карлайл го беше забелязал и предната вечер, на излизане от "Лерой". Стоеше зад един прозорец над бившия телевизионен сервиз на Лестър. Гели се приведе напред и тихо заговори, за което Карлайл ѝ беше благодарен. Старецът го погледна през очилата с телени рамки, обърна се към жената и ѝ каза нещо.

Гели се върна обратно при Карлайл.

– Парцелът е част от един по-голям имот, точно както си мислех. Наследниците са пръснати из цялата страна. Името на адвоката е Бърни. Държи офис в Ливърмор. – Тя кимна по посока на стареца.

– Той казва, че в Ливърмор има само двама адвокати, така че не би трябвало да имаш проблем да го откриеш. А сега, какво искаш да ти сервирам? Специалитетът на деня е пай с месо, току-що го извадихме от фурната.

Когато Карлайл плати сметката, Гели топло му се усмихна и рече:

– Желая ти късмет с къщата на мечтите ти. Надявам се, че всичко ще се нареди така, както искаш. Този град определено се нуждае от малко свежа кръв.

– Благодаря. Благодаря ти и за помощта. Не само си приличен картограф, но и отзивчив брокер. По-късно ще ти съобщя докъде съм стигнал.

Тя го погледна озадачено.

– Какво значи картограф? Ушите ми не са свикнали да разпознават повече от два звука едновременно. Мисля, че навремето тази дума ми беше позната, но сега не мога да си спомня значението ѝ.

– Рисувач на карти.

– О, имаш предвид салфетката. Радвам се, че ти е помогнала.

– До скоро. И още веднъж – благодаря.

На Карлайл му се понрави фактът, че Гели го бе попитала за значението на думата "картограф". Коуди Маркс го беше учил, че един от първите признаци на природната интелигентност е да си признаеш, че не знаеш, но имаш желание да се научиш. Без второто условие, желанието, бе подчертал Коуди, невежеството прераства в тъпота.

Карлайл подкара към Ливърмор и щом се озова в града, попита на една бензиностанция за адвокатската кантора.

– Да, точно на първата пресечка от тази страна на улицата. Името на негодника е Бърни. Трупа пари като дявол от легализирането на нотариални актове и завещания. С всичките тези ферми наоколо.

Адвокат Бърни беше в кантората си, но бе зает. Ако Карлайл желаел, можел да почака, адвокатът щял да се освободи след около двайсет минути. Докато секретарката чукаше по клавиатурата на компютъра, той се зачете в списание "Земеделието днес".

Бърни – закръглен и с вид на преуспяващ. Месесто ръкостискане, преценяващ поглед към Карлайл, вероятен фураж за неговата легализираща машина след две десетилетия.

– Да, имотът на Уилистън се продава. Трийсет акра, заедно с къщата. – Бърни беше потаен, но все пак не можеше да се мери с калифорнийските предприемачи. – Някак странно ми се вижда де. Офертата по продажбата на това място стои от дълго време. А сега само в рамките на тази седмица вие сте вторият човек, който се интересува от нея. Ако беше във Фолс Сити, този имот като нищо щеше да струва сто двайсет и пет хиляди долара.

Това бе неговият встъпителен гамбит. Слабо. Момчетата от Марин Каунти биха го победили за дванайсет минути, ако не и по-малко.

– Нека да изясним нещо – рече Карлайл, – мислех, че имотът е северозападно от Саламандър, а не във Фолс Сити. Или възнамерявате да го преместите там?

Бърни леко порозовя и се заигра със скъпия моливник на бюрото си.

– Ами не. Но се опитвах да кажа, че става дума за едно наистина хубаво парче земя.

– Но е само толкова – парче земя. Къщата е пълен боклук. Позволих си да обиколя и да огледам наоколо тази сутрин. Няма баня, няма изолация, пълна скръб. Предполагам, че ще е голям проблем да се оправи и ще струва повече, отколкото е цената на целия двор. Ще ви дам шест хиляди, но само ако нотариалният акт е гладък като бебешко дупе.

– Ааа... Вижте сега, господин... ъъъ... Макмилън, нали? – Карлайл кимна. – Нося отговорност пред клиентите си.

– Слушайте, господин Бърни. Нека да престанем да се залъгваме. Шест хиляди. Хиляда сега, останалото – в месечни вноски през следващите три години с шест процента проста лихва върху баланса, без такса, в случай че изплатя сумата предварително. Разбира се, ще искам първо да погледна извлечението.

Бърни нищо не каза, очите му внимателно огледаха Карлайл. После, с добре отрепетирано колебание, адвокатът се отпусна във фотьойла си и се втренчи навън през прозрачните оранжеви завеси, покриващи прозореца на офиса му.

Карлайл се изправи.

– Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Адвокатът въздъхна и погледна обратно към купувача.

– Добре. Клиентите ми се надяваха на малко повече. Но офертата за продажба си стои от години, а те все пак искат да спечелят нещо от този имот. Опитвам се да им обясня, че биха могли да спечелят субсидия по една или друга правителствена програма, стига да кандидатстват. Само че те са градски чеда и мисълта за разни бюрократщини и бумащини направо ги побърква, макар че в действителност не е толкова сложно, колкото им се струва.

Понякога човек наистина може да извади късмет. Карлайл не се беше сещал за правителствените програми. Те бяха нещо чуждо за него, но той не позволи на Бърни да заподозре неговата неинформираност. Ако Карлайл знаеше, не може да се получи доход само като се остави едно парче земя да стои запустяло, може би щеше да предложи повече за него.

Веднъж старият партньор на Карлайл, Бъди Риймс, му беше казал:

– Карлайл, реших да зарежа дърводелството, да се измъкна от това състезание за плъхове и да се отдам на земеделие. – Говореше сериозно, забил поглед в бирата си в един бар в Сан Франциско.

Както обикновено, Карлайл се бе опитал да го приземи:

– За бога, Бъди, за това ти трябват пари! Земя, машини, семена, всякакви такива работи.

– Не – усмихна се Бъди. – Благодарение на щедростта на американските данъкоплатци при финансирането на земеделски програми единственото, от което човек се нуждае, са земя и пощенска кутия.

Той се засмя, после посегна и плесна приятелски Карлайл по лицето.

– Карли, стари приятелю, прекалено си праволинеен. Двамата с тебе като нищо бихме могли да сложим Абът и Костело в малкия си джоб. – Бъди Риймс щеше да сдъвче адвокат Бърни за закуска, след като първо го побъркаше, разбира се.

Адвокатът отново заговори:

– Ще подготвя документите за следващата сряда, ако това ви устройва. Междувременно може да погледнете извлечението. Но ви уверявам, че всичко е наред и че нотариалният акт е... гладък като бебешко дупе. Трябва да запомня тази фраза, добра е.

– Отстъпвам ви я. Мисля, че аз самият я откраднах от Уайт.

– От кого?

– От един писател.

– О!

Карлайл тръгна към пикапа си. Чувстваше се особено умен и безкомпромисен. Постигането на добра сделка бе модерният еквивалент на лова като средство за осигуряване на храна за семейството от по-стари времена. Беше чувал, че някои мъже получавали ерекция дори само като си помислели за сключването на сделки, макар на него лично да му се струваше, че въпросните типове със сигурност са пълна скръб, когато става дума за нещо друго.

Обратно в мотелската стая за няколко часа, посветени на извлечението. Документът изглеждаше наред. Земята се предаваше по наследство в семейството, започвайки от дядото на Уилистън, който се бе установил на мястото според Заселническия акт от хиляда осемстотин и шейсета година и бе получил изряден нотариален акт. Преди петнайсет години бяха продадени сто и трийсет от първоначалните сто и шейсет акра. И тази продажба бе чиста, както всичко останало, а приложеното проучване изглеждаше повече от акуратно.

Той отвори вратата на "Дани" в осем без десет и погледна нагоре, за да види дали старецът е на поста си на прозореца над "Лестър". Там беше, застанал в кафявата олющена рамка като портрет на Вермеер. Карлайл му помаха. Жестът му изненада стария човек, но след миг той му махна обратно в отговор, сковано, но с приятелско чувство.

Кафенето на Дани беше празно. Гели бършеше пода. Изглеждаше уморена.

– Не се паникьосвай, не съм тук по повод, който налага наличието на майстор готвач и келнери в смокинги – обяви Карлайл още с влизането си.

– Не съм паникьосана – отвърна Гели Девъроу. – За днес приключих с готвенето. Гладните пътници, пък ако ще да са Мик Джагър и Джими Картър, се пренасочват любезно към бара на Лерой и деликатесите от неговото меню. Ако искаш кафе, току-що изключих машината, но все още е топла. Можеш да получиш една чашка безплатно, тъй като не ми се струва правилно да вземам пари за нещо, излязло от изключена кафеварка.

– Добре.

Той седна до тезгяха, а тя наля две чаши кафе и се облегна на хладилната витрина, както бе сторила и предната вечер.

– Е, как върви? Ще станеш ли бъдещ жител и данъкоплатец от Йеркс Каунти, или Калифорния ти се струва все по-добре и по-добре?

– Отговорът на първия ти въпрос е "да", така мисля. Разполагам с осъвременено извлечение от нотариалния акт, а Кларънс Дароу от Ливърмор ще подготви документите за два дни. Отговорът на втория ти въпрос е твърдо "не"!

Тогава тя се усмихна и му протегна ръка.

– В такъв случай, името ми е Гели Девъроу.

Той пое дланта ѝ – загрубяла длан на работничка, но едновременно с това – приятна.

– Моето е Карлайл Макмилън. Причината, поради която съм тук, е да ти предложа да те почерпя една бира заради картата и брокерските услуги, ако не си заета.

В мига, в който го каза, съжали за думите си. Досега не бе забелязал венчалната халка на пръста ѝ, не беше свикнал да гледа за такива подробности.

Нескопосна покана, постави и двама им в неудобно положение.

Опита се да замаже нещата:

– Ако... Само в случай, че не възразяваш. Наистина не се замислих, че може да си омъжена... не че не трябва да си... току-що забелязах халката ти. Искам да кажа... Нищо не искам да кажа, не се опитвам да започвам нещо... О, по дяволите!

Гели Девъроу се засмя и сложи ръка пред устата си, опитвайки се неуспешно да прикрие усмивката си. Отдавна не ѝ се беше случвало да се смее на глас.

– Много мило от твоя страна. Изпий си кафето, докато приключа с чистенето, и след десетина минути ще се изправим храбро срещу диваците в "Лерой". Но искам да те предупредя – ще бъда нащрек през цялото време, докато пресичаме Главната улица.

Тя отново се засмя, не на Карлайл, чиято душа очевидно се гърчеше от неудобство, а на ситуацията. Той го усети и ѝ беше благодарен, но въпреки това кръвта нахлу в лицето му.

Ругаейки се наум заради несръчността, Карлайл прехвърли страниците на "Хай Плейнс Инкуайърър", лежащ върху тезгяха. В логото се казваше, че това е вестник, на който може да се разчита, и Карлайл така и направи. Вестникът му разказа за премиерата на някакъв нов филм в Лондон и че носенето на скоби всъщност се е превърнало в мода в Ричмънд, Вирджиния. С тази информация в главата той отгърна на раздела за мнения и прочете заглавието на водещата статия:

ВРЕМЕ Е ДА СЕ ХВАНЕМ НА РАБОТА

Раздвижването на щата в икономическо отношение се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото губернаторът Джери Грават очакваше. Диагнозата му, че твърде много зависим от земеделието и свързаните с него индустрии, попада право в целта, но предложенията му за разрешаването на този проблем, както и проблемите на различните бизнес и законодателни групи, до този момент не са продуктивни. Прогонването на тежката индустрия ни поставя в състезание с щати, които в течение на годините са обръщали по-голямо внимание на инфраструктурните изисквания с индустриални цели, като магистралите например. Жителите на нашия щат постоянно гласуват срещу дори най-минималното повишение на данъците върху бензина, което би допринесло значително за подобряването на пътищата и построяването на нови. Що се отнася до слуховете, че държавата щяла да отпусне средства за нова магистрала, минаваща през нашия щат, те се оказаха единствено това – слухове. Нещо повече, застаряването на населението в резултат на отлива на млади хора стабилно подкопава числото на квалифицираната работна ръка – необходим компонент за възникване и развитие на индустрията в щата. Междувременно финансовите възможности на щата ни, които зависят от данъците върху доходите, намаляват и даже отдавна съществуващи тук предприятия се преместват другаде в търсене на евтина работна ръка, по-добър транспорт и облекчение от различните такси, налагани им от щата, за да се компенсират намаляващите приходи от данъци. Време е губернаторът, както и законодателните и бизнес групите, да престанат да се критикуват един друг и да се хванат заедно на работа. Предложеният от губернатора високотехнологичен коридор от Фолс Сити до столицата е добро начало. Всички жители на щата трябва да застанат зад това далновидно предложение въпреки високите първоначални разходи покрай лазерните и биотехнологичните центрове. Време е да спрем да се оплакваме, да запретнем ръкави и да се хванем на работа.

Докато Карлайл четеше вестника, Гели Девъроу привършваше с бърсането на напукания балатум на пода на едно място, наречено "Дани", и размишляваше върху живота си. Тя бе раздробила съществуването си, сякаш беше двигател на стара кола, разглобен на части и пръснат по изцапания с грес под. Случваше ѝ се поне веднъж седмично, а после се опитваше да събере и сглоби разпръснатото по начин, в който откриваше повече смисъл. Но накрая резултатът винаги се оказваше същият – цвъртяща шумна форма, трийсет и девет годишна, самотна, вървяща към изхабяване, без възможности, жена, която бавно се превръщаше в невидима за мъжете наоколо ѝ. Дори на омъжените жени не им харесва да не бъдат забелязвани, особено от съпрузите си.

Тя облече якето си от деним и започна да гаси лампите.

– Можем да тръгваме, когато си готов.

На излизане Карлайл задържа вратата, докато тя изгасяше неоновия надпис на кафенето.

– Благодаря, свикнала съм сама да си отварям вратите. – Гели отново се усмихна и двамата пресякоха за кръчмата на Лерой.

Масата за билярд беше тъмна. Такова бе и лицето на Лерой. С изключение на стария Франк, градския посрещач, чиято глава както винаги лежеше отпусната върху бара, в заведението нямаше никого, а беше осем и петнайсет, четвъртък вечер. Продажбите не бяха добри и вървяха към по-лошо.

Лерой изгледа накриво дългокосия придружаващ жената на Джак Девъроу и реши, че може би ще е по-добре да не казва нищо на Джак за това. Джак се отличаваше с твърде избухлив нрав, особено след като пийнеше – състояние, в което се намираше повече или по-малко постоянно.

Няколко месеца по-късно, след като опозна Карлайл, Лерой му казваше:

– Карлайл, развил съм манталитет на типичен дребен собственик от малък град. С други думи, "Моля ти се, Господи, не позволявай нищо лошо да се случи, докато не се пенсионирам, после прави каквото искаш с бедните копелета, които остават след мене." Обаче Господ не искаше да ме послуша и мога да ти изброя хиляди причини, за които се сещам в момента.

Карлайл поръча две бутилки "Будвайзер", предполагайки, че Лерой още не е заредил с допълнително "Милър". Взе бирите и ги отнесе в сепарето, където седеше Гели. Мигащите червени светлинки от рекламата на "Лерой" подскачаха по лицето ѝ. Тя се усети и се обърна с гръб към тях.

Карлайл леко надигна бутилката си.

– За правата на заселниците или както там ги наричате.

Тя небрежно чукна шише в неговото и отвърна:

– Подобни права не съществуват, но да се надяваме, че заселниците могат да се изправят на крака, след като са били толкова дълго в коленичеща позиция. – Тя се облегна в ъгъла на сепарето, отпи от бирата си и извърна очи към бара.

Лерой пусна монета в музикалния автомат. Първите две песни бяха стандартна работа: за камиони и изневяра, осемнайсет гуми и довличане късно у дома, с червило на яката. Следващата се изпълняваше от доста сносен мъжки тенор, подплатен със стоманен акомпанимент на китара: "Облягам се на рамката на вратата, повтарям името си, сякаш може да забравя кой съм..."

Нещата малко се поосвежиха, когато в кръчмата влезе човекът патица. Карлайл нямаше представа кой е човекът патица, но през следващите години щеше да го вижда от време на време и държанието му до известна степен го очароваше. Човекът патица седна на бара, поръча си бира и кротко я изпи, без да контактува с никого. Нищо необичайно дотук. Странното беше следното: в широкия балтон, който носеше и зиме, и лете, имаше жива патица. Той често отваряше реверите на балтона си и тогава патицата показваше навън зелената си глава. Мъжът накланяше бутилката, патицата отпиваше глътка "Грейн Белт", после изчезваше обратно в гънките на палтото.

Карлайл погледна към странния мъж, после към Гели. Тя сви рамене и се усмихна, отпивайки от бирата си, но искаше да я разпита за жената с кестенявата коса, но не го направи. Отдавна беше разбрал, че да питаш жена за друга жена, да проявиш дори минимален интерес, беше равносилно на получаването не просто на леко изкривена, а на изцяло негативна информация.

Вместо това той каза:

– Разкажи ми за духовете от Хълма на вълка.

За момент Гели погледна към тавана, после към Карлайл. Забеляза колко топло гледаха очите му. Излъчваха малко тъга може би, но бяха топли и добри. Приличаше на мъж, който не гледаше на жените като на трофеи.

– Ами мисля, че споменах за професора, който падна от една скала близо до въпросния хълм. Това се случи преди известно време. Тогава много са шумеше за някакви индиански могили в този район и в продължение на няколко месеца в Саламандър прииждаха, а после си отиваха всякакви учени типове. Мъже и жени, много приятни хора. Облечени в работни дрехи, изключително любезни, когато идваха да ядат в "Дани". Изстъргваха калта от ботушите си на бордюра, преди да влязат вътре, което много се харесваше на Телма – тя продължава да го споменава и до ден днешен, колчем види някой каубой да внася разни безбожни мръсотии в кафенето. Интересна тълпа бяха, смееха се много и, изглежда, си прекарваха добре.

Заговори се, че индианците са доста разстроени от случващото се на мястото, което те смятаха за свещено и което според стари договори би трябвало да е все още тяхно. Не мина много време и професорът загина, а проектът бе изоставен. Никой не знаеше защо.

Година-две преди смъртта на професора в подножието на Хълма на вълка се беше разположила една изследователска група. Бяха четирима и всичките спяха в една палатка. Една нощ огромно парче скала се отцепило и паднало точно върху палатката. Премаза и четиримата, въпреки че единият поживя седмица, преди да почине от раните си. Истински късмет, че умря, като се има предвид как беше смазан. Всички казваха, че изследователите трябвало да са наясно, че не бива да си правят лагер в подножието на скалист хълм. Пристигна друг отряд и довърши проучването, така поне казват хората. Но в крайна сметка не се разбра какво точно са търсели и проучвали.

Карлайл нищо не каза, остави я да продължи.

– Става все по-странно и по-странно. Някои от по-старите жители твърдят, че от първия път, в който са се появили хора в района на Хълма на вълка, до сега е имало цяла серия от подобни инциденти. Най-различни особени случки, според онова, което съм чувала – огньове на върха, биене на барабани, огромна птица, кръжаща над хълма, космато същество, наречено Големия човек, вилнеещо из околността, какво ли не. Някои твърдят, че историите отиват още по-назад в миналото. Самите индианци настояват, че съществуват древни легенди за някаква жрица, наречена Сиаула. Старите вярват, че там винаги има нещо или някой, който дебне неканените гости. Според легендите името му е Стража и той е син на Сиаула. Страж на какво точно, не съм сигурна. Бди над свещената земя, предполагам. Това май е всичко, което знам. Когато минавам покрай това място на път за града, направо ме побиват тръпки.

Карлайл седеше неподвижно, замислен за миг.

– Доста странна история. Интересът ми към парцела на Уилистън нарасна още повече. Кой притежава земята около Хълма на вълка?

– Не съм съвсем сигурна. Парцелът на Аксел Лукър е на север оттам. Част от земята на запад е държавна собственост, дадена на фермерите за пасища, а друга част принадлежи на някаква корпорация или така говорят хората. Името на компанията е едно такова неопределено, трудно за произнасяне. "АуРА Корпорейшън" или нещо от този род.

– "Аур..Какво? Как се пише?

– Така, както се произнася. А-ура. Нямам представа какво означава. Веднъж попитах Джак, съпруга ми, но и той не знаеше.

Карлайл опря пръст на отвора на бутилката си и я залюля напред-назад.

– От мястото на Уилистън се вижда Хълмът на вълка. Може би, ако си взема бинокъл, ще мога от безопасно разстояние да разбера какво става там. Искаш ли да се възползваме от момента и да си поръчаме още по една бира?

– Разбира се, нека се възползваме. – Гели се усмихна, допи бирата си и подаде празната бутилка на Карлайл.

Той се измъкна от сепарето с празните бутилки в ръка. Докато Лерой изваждаше две нови бири от хладилника, човекът патица крадешком огледа дългокосия непознат. Прихлупи още по-ниско козирката на синята си шапка и придърпа реверите на балтона си, за да ги прихлупи един върху друг.

Когато Гели и Карлайл излязоха от "Лерой", улиците на Саламандър бяха притихнали, а Карлайл си отбеляза наум, че старецът е напуснал поста си на прозореца над "Лестър". Пожела лека нощ на Гели и отвори вратата на пикапа, тананикайки си мелодия, чието заглавие не можеше да си спомни. Но някои от думите се появиха в съзнанието му – думи, разказващи за павилиони за танци в дъжда.