Танго

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

След уикенда, през който къщата на Карлайл бе отворена за посетители, телефонът започна да звъни. По два-три пъти на ден. Някакъв училищен директор искаше пристройка към къщата си, съпругата на един хирург от Фолс Сити мечтаеше за нова кухня, а един биохимик искаше направо да му се построи цяла къща. По начина на Коуди: първо, върши добра работа на разумна цена и така никога няма да останеш без поръчки. Второ, когато е възможно, проявявай избирателност; ако работиш достатъчно добре, клиентите ще те чакат.

Сега, след като Гели беше заминала да учи и къщата му бе завършена, Карлайл започна да упражнява дърводелския занаят така, както Коуди го беше учил, и отново започваше да се чуди как изобщо бе допуснал да се отклони от този път. Но знаеше: беше се поддал на изкушението от лесните пари, винаги това. Той бе любезно селективен, приемаше проекти, които можеше да изпълни сам или с помощта на някой як младеж, наеман за един ден, караше пикапа си по шосетата на Йеркс Каунти с прилежно подредени инструменти и почти толкова прилежно подредени мечти.

Карлайл Макмилън бе доволен и нямаше нищо против да продължава да бъде такъв – странстващ работник, най-сетне намерил покой. И ако в раздадената му от съдбата ръка нямаше карта на екстаза, то спокойствието бе напълно достатъчно. Точно това си мислеше Карлайл през една януарска вечер, когато Сузана, индианецът, Боклукчийски камион и той самият газеха през скърцащия сняг край езерцето и се чудеха как ли се справят дребните рибки под леда.

Три дни по-късно бяха обявени плановете за строителството на нова магистрала. Старецът от апартамента над "Лестър" седеше на обичайното си място, когато Карлайл влезе в "Дани". Старецът бутна един брой на "Инкуайърър" по тезгяха към Карлайл и каза:

– Господин Макмилън, мисля, че е най-добре да хвърлите един поглед.

Карлайл втренчено се загледа в онова, което минаваше за заглавие: "ПРЕДЛАГА СЕ СТРОИТЕЛСТВОТО НА ПЪТ ВЪВ ВИСОКОПЛАНИНСКИТЕ ПЛАТА." Прехвърли набързо втора и трета страница, където бяха дадени картите, и проследи с показалец маршрута на новата магистрала. Пътят тръгваше от намиращия се на северозапад Ню Орлиънс и оформяше криволичещ диагонал чак до Калгари, Албърта. Криволиците очевидно бяха измислени, за да се включат Литъл Рок, Канзас Сити и Омаха към магистралата. "Инкуайърър" бе надминал себе си в графично отношение, показвайки в изключителни детайли как точно широката триста метра ивица, състояща се от четири платна, плюс една затревена лента в средата, щеше да прекоси щата.

Магистралата правеше широк завой, за да включи Фолс Сити и Ливърмор, минаваше на десет километра от Саламандър и се вливаше неотстъпно и директно в шосето пред къщата на Карлайл, пресичаше двора му, както и малката горичка на ястребите на Тимерман, преди да завие на северозапад и да разцепи на две земята на Гели. Другите клиенти наблюдаваха как гневът и недоумението напират да изкривят лицето на Карлайл.

– Карлайл, можеш да вземеш вестника, ако искаш. – Когато му го предложи, Телма Енгелстрьом не се усмихваше.

Той прекара цял ден в проучване на картите, четене на четирите придружаващи ги статии и мислене. Магистралата правеше остър и очевидно ненужен завой югоизточно от Фолс Сити, за да включи града заедно с Ливърмор. Това му се струваше подозрително, от което гневът му нарасна още повече. И преди беше виждал подобни мерзости – навсякъде из Калифорния. Някой просто насила бе добавил големия завой в магистралата и там, където беше този завой, играеха големи пари. Онова, което Карлайл за пръв път виждаше при целия си опит с магистралите, бе, че този тук проект трябваше да бъде изпълнен в изключително кратки срокове. Вече се даваше възможност на контракторите от шест щата, както и от Канада, да наддават, за да спечелят правото за изпълнението му. Първото общо събрание, на което щеше да се обсъжда предложеният маршрут на магистралата с населението, беше предвидено за след два месеца. Като се имаше предвид състоянието на района с неговата слабо развита индустрия, ерозирали почви и пресъхващи води, трябваше да се предприеме нещо, и то – незабавно. Това беше официалното обяснение.

Имаше достатъчно пари за всеки заинтересован, по нещо за всички. Щатски сенатори и депутати бяха преизпълнени с радост от икономическите придобивки, които дори самото построяване на магистралата щеше да донесе на техните избирателни райони. В допълнение на това можеше да се изгради нефтопровод от Арктика до Калгари, откъдето нефтът да се превозва с камиони до рафинериите в Ню Орлиънс, компенсирайки намалелия добив в Тексас и Залива. Така че шофьорите на камиони, нефтените компании и Ню Орлиънс щяха да спечелят.

Що се отнасяше до островите и техните вечни неволи, този проект си имаше своите силни страни.

Все още се очакваше одобрение на идеята да се източва нефт от Арктика, но как можеше да се отхвърли тя сега, като се имаха предвид всичките пари, които щяха да бъдат похарчени за една магистрала, по която да се транспортира нефтът? И ако Арктика така или иначе щеше да бъде плячкосана, нефтът все някак трябваше да бъде извозван. Ето защо магистралата беше жизненонеобходима. Това гениално хрумване осигуряваше пълната подкрепа на работещите на сондите, на производителите на нужната им екипировка, производителите на цистерни и на много други заинтересовани страни, в това число и профсъюзите. Но Карлайл подозираше, че сондажите в Арктика бяха от второстепенно значение. Магистралите, или най-малкото самата идея за тях, имаха своята собствена вътрешна енергия, неясната идея, че циментът неизменно води със себе си състояние на нирвана. Прекарай главна магистрала през щата си и всичко ще бъде направо чудесно. На природозащитниците също бяха подхвърлени малко трохи. Част от плана предвиждаше закупуването на целите имоти на Гели Девъроу и Аксел Лукър. Земята щеше да бъде използвана за резерват, в който да се отглеждат бизони и антилопи и който евентуално можеше да стане известен като Национален парк "Антилопа". По нещо за всекиго.

Губернаторите на щастливите щати бяха направо на седмото небе, заявявайки щедро своята подкрепа на проекта за магистралата по страниците на вестниците, възхвалявайки невероятния тласък на икономическото развитие, който щеше да настъпи при осъществяването на този проект. Според тях туризмът щеше да процъфти, малките градове щяха да се съживят, а големите да се разраснат още повече, населението щеше да се увеличи и така нататък, и така нататък. Възторжените ревове се чуваха от всяка страница на вестника.

Карлайл прочете всичко от край до край, после пак и настроението му силно се понижи. Същата вечер Гели се обади от Спеърфиш.

- Карлайл, направо ми призлява от тези планове за новата магистрала. Цял ден се опитвам да не се разрева, като си помисля какво ще ти причини въпросният проект. Преди малко говорих с Телма и тя ми каза, че всички смятат, че това е спасението на Саламандър.

– Гели, неприятно ми е да ти го кажа, но Саламандър вече е мъртъв, въпреки че не го осъзнава. Някаква проклета ивица асфалт, минаваща на десет километра от него, няма да промени нищо за този град. Единствено ще направи по-лесно придвижването на местните жители до големите магазини във Фолс Сити. Телма и останалите може и да искат да вярват на всичките тези глупости, но те просто не са истина. Съжалявам, че се изразявам толкова буквално, но това е поредният ръждив пирон в ковчега на моите мечти. Повдига ми се от тези негодници и тяхното очевидно намерение да превърнат целия свят в пустиня от асфалт и джунджурии.

За момент Гели замълча, после заговори тихо, преминавайки в отбранително положение:

– Наистина е доста сложно, Карлайл. Ти можеш да вземеш инструментите си и просто да се преместиш там, където има работа за теб. Много от нас не могат да си го позволят, а ние също трябва да оцеляваме. Не мога да взема земята си и да я преместя, а съм на косъм от банкрута. Телма не може да вземе "Дани" и да го премести. Ти можеш да си построиш друга къща, нали така?

– Аз да, но ястребите на Тимерман – не.

– Но ако се стигне дотам да се преценява дали да се предпочете оцеляването на птиците или на хората...

Той я прекъсна:

– Отново ще кажа същото, Гели. Магистралата няма да помогне нито на "Дани", нито на Саламандър. Ако някой друг освен предприемачите, циментовата индустрия, ти и Аксел – ако намерението му е да продава, макар че той едва ли има друг избор – спечели от цялата тази работа, това ще са градовете, които и без това се справят добре, както и "Стъки", "Рамада" и "Тексако", и останалата част от тази петролна шайка, възнамеряваща да хомогенизира планетата.

– Това е единственият шанс за нашия град, Карлайл. На какво друго бихме могли да се надяваме?

– Ако бях експерт по тези въпроси, пред вратата ми щеше да има опашка, дълга чак до Йелоустоун. Знам само две неща със сигурност. Първо, магистралата по-скоро ще навреди, отколкото ще помогне на Саламандър. Второ, в този проект има нещо гнило. Зад всички фанфари дочувам лошо изпълнена музика. Чувствам го дълбоко в себе си и знам, че то със сигурност няма да доведе повече клиенти в "Дани".

От другата страна на шосето ястребите на Тимерман се връщаха у дома след дълъг изморителен ден. В мрака се носеше песента на щурчетата, въздухът беше хладен и Карлайл извърна взор на запад през перфектно обрамчения си прозорец към розовооранжевия залез.

– Гели, признавам, не съм предубеден към подобни неща, но в това, което се случва в момента, има нещо наистина много изкуствено – не само в тази глупост с магистралата, но и по отношение на целия район. Магистрали, набързо построени лоши конструкции, които минават за нови къщи, заведения за бързо хранене, предлагащи боклуци, огромни търговски центрове, пълни с джунджурии, от които никой няма нужда – всичко това. Капитализмът се е обърнал на джунджуризъм и ние съсипваме тази държава.

Сега Карлайл беше в стихията си, гневен, ядосан на Гели, на целия свят.

– Някой е успял да ни убеди, че повече значи по-хубаво, но никой не си задава въпроса повече от какво? Просто повече. Повече е по-добре, защото по-малко е по-лошо и спорът, изглежда, свършва тук. Мислим си, че знаем какво правим, но, изглежда, надценяваме способността си да разбираме какво всъщност правим и не си даваме сметка за последствията в дългосрочен план. Имаме нужда от Министерство на Вечността или нещо от този род, хора, които да се грижат за бъдещето. Не знам, не виждам никакъв смисъл в това, което се случва. Единственото, което знам, е, че тази държава е загубила способността си да се бунтува, да изразява гнева си. Аз обаче не съм. Ще се боря срещу тази магистрала както заради себе си, така и заради ястребите на Тимерман, но най-вече заради тях.

Гели отново замълча, по линията се разнесе шум. Въпреки това Карлайл чуваше дишането ѝ – тя очевидно мислеше, подбираше внимателно думите си.

– Не знам какво да ти кажа, Карлайл. Ужасно съжалявам, наистина, заради онова, което може да се случи с монумента на Коуди. Ти създаде рай за себе си и аз наистина плача, когато си представям как магистралата минава през него и го разрушава. Но за разлика от теб не тая в себе си гняв заради посоката, в която се движи светът. Не съм достатъчно силна, за да променя тези неща, дори и да исках. Ще ми се да бях там, за да мога да те прегърна, но утре имам изпит.

– Е, магистралата ще реши поне твоя проблем, Гели, ще можеш да продадеш земята си. Една добра последица от цялата тази лудост.

– Какво мислиш да правиш?

– Не знам. В Станфорд има един професор, който, изглежда, е истински боец, що се отнася до неща от този род. Миналото лято четох статия за него в университетското списание. Мисля да му се обадя.

– Трябва да вървя да уча за изпита. Можеш ли да дойдеш този уикенд?

– Не знам. И честно казано, едва ли съм приятна компания точно сега. Така че може би ще е най-добре да не идвам. Ще ти позвъня, ако променя намеренията си.

– Добре – рече тъжно тя. – Имам планове за събота вечер, но ще ги отменя, ако решиш да наминеш. Карлайл...

– Да – отвърна той рязко и нетърпеливо, сякаш имаше далеч по-важни неща за вършене от това да разговаря по телефона с Гели Девъроу.

– Много държа на теб.

Карлайл въздъхна, поотпусна се.

– Знам, Гели. И аз държа на теб. Желая ти успех на изпита.