Танго

ВТОРА ГЛАВА

Аксел Лукър не беше глупав. Само се държеше като такъв. Дълбоко в себе си знаеше, че онзи учен беше прав, макар като цяло да не харесваше учените. Не ги харесваше, защото без съмнение бяха шайка радикалисти, лапащи от обществената копаня, попълвана от данъците, плащани от такива като Аксел Лукър. Не ги харесваше, защото караха човек да се придържа към логиката, искаха доказателства и не те оставяха да се измъкнеш с успокояващи приказки на чашка в кръчмата, където митовете, породени от личния интерес, се предаваха от човек на човек като бутилка кетчуп. Предаваха се и евентуално се приемаха с одобрително мърморене и кимане на глави, докато не се стигнеше до раждането на една трайна измислица, с която всички се чувстваха комфортно. Ако някой се разграничеше от общата гледна точка, рискуваше да се сблъска с бурно неодобрение, да не говорим, че биваше позорно отлъчен от масата, разположена в дъното на кафенето на Дани.

Екологът беше казал, че дните им тук са преброени, освен ако самите те не се променяха коренно. Каза им, че пресушават големия воден резервоар Огалала и изтощават пасищата. Каза, че оставят почвата, поначало твърде повърхностна, да бъде отвявана от вятъра.

Бяха го слушали – първо, на събранието в гимнастическия салон в Ливърмор, където почти го бяха изгонили с дюдюкане от катедрата. Докато се пръскаха по колите си след това, някой подхвърли, че най-малкото, което трябва да направят, е да разтопят един варел катран и да изритат облепения с пера задник на онзи перко на изток, там, откъдето бе дошъл. Нещата не бяха по-добри, когато екологът се появи в Саламандър, за да говори отново. Въпреки това беше някак по-трудно да се отнесат с пренебрежение към него, тъй като аудиторията бе по-малка и можеха да виждат очите му, както и той – техните. Беше слаб и искрен, говореше тихо. Разполагаше с графики и цифри, имаше гладки и необорими отговори на всичките им въпроси. Изглежда, знаеше, че критицизмът им се корени в митовете, които бяха твърдо решени да бранят, и не се хвана на въдицата им. Те не спираха да търсят слаби места в аргументите му, но не откриваха такива. Това ги накара да го намразят още по-силно.

Както повечето хора – без значение колко интелигентни бяха, – така и Аксел Лукър си имаше свой собствен начин за изтласкване встрани на неприятните доказателства, които не съвпадаха с онова, което му се искаше да се случи. И така, въпреки че Аксел Лукър знаеше, че екологът е прав – знаеше го дълбоко в себе си, – той не можеше да го признае пред никого, дори и пред себе си. Сутрин, насядали в кафенето на Дани, момчетата побутваха козирките на шапките си и коментираха външната намеса в живота им, като същевременно разсеяно попипваха чековете за земеделски субсидии, пъхнати в джобовете на ризите им...

Когато стигна на десетина километра от Саламандър, Аксел свърна от щатски път 41 и се отправи по червеникавия коларски път на север към мястото, което двамата с Ърлийн обработваха от трийсет и четири години. Летният дъжд бе превърнал червената пръст в гъста лепкава кал и той намали, почти спря, когато наближи бежовия пикап с калифорнийски номер.

– Кой, по дяволите, е този? – зачуди се на глас. Утре щеше да поразпита в кафенето на Дани или на силоза да види дали някой знаеше. Човекът зад волана му приличаше на индианец, може да беше някой от онези агитатори, които не спираха да настояват да им върнат земята, завеждаха съдебни дела и твърдяха, че земята е тяхна и им е била открадната преди сто и няколко години. Каква глупост! Аксел може и да не харесваше учените, но искрено мразеше индианците, особено онези, които настояваха, че земята, която той обработва, е крадена.

Когато пристигна у дома, подхвърли на Ърлийн, че може би е време да се замислят за пенсиониране и преместване във Флорида. Не спомена нищо за пикапа, който бе срещнал на връщане от Саламандър. Не искаше да я тревожи.

Връщайки се назад във времето, Карлайл Макмилън осъзнаваше, че може би нямаше да спре в Саламандър през онази първа вечер, ако знаеше какво го очаква, а щеше да пресече Йеркс Каунти и да излезе от другия му край.

– Оказа се, че болката е прекалено голяма за човек, чието единствено занимание е търсенето на тихо и спокойно място – така беше отбелязал веднъж той.

Лесно е да се разбере защо бе казал подобно нещо. Спомените му все още бяха ясни и добре оформени: птици, издигащи се в небето с хищнически писък, воини, завързани за дънерите на дървета през април, за да бъдат бичувани. Бумтене на пушки и дрезгав пукот на старо оръжие. Сирени, крясъци на мъже, прах, издигащ се бързо и високо в утринното небе, огньове на плоското плато, с което завършваше Хълмът на вълка. И бавната деградация на някакво подобие на справедливост и прямота.

Челюстите на Карлайл се стягаха, когато заговореше за това. После се усмихваше едва-едва и казваше:

– Но си имаше и положителни страни. Като цяло, бих сторил същото отново.

Разбира се, че би го сторил. Колко жени като Сузана Бентийн можеха да се открият на тази земя? Или като Гели Девъроу? Почти николко. Сузана, Гели и онова, което по-късно стана известно като Войната в Йеркс Каунти, помогнаха на момчето да порасне. Накараха го да се изправи гордо и да възмъжее. Карлайл го признаваше.

Той пристигна в Йеркс Каунти от север, късно през въпросния августовски ден, спря и се огледа наоколо. Туфи ниска трева, Хълмът на вълка вдясно. Мъгла, лек ветрец, тишина. Отново на юг по прашния червеникав път, след няколко километра

– Асфалтът на щатски път 41 под гумите на пикапа му. Той опъна карта пред себе си, облегна се на волана и се замисли за възможностите. След около час щеше да се стъмни напълно. На десет километъра източно се намираше малко градче. В противоположната посока следващото място с размер, достоен за отбелязване на карта, беше Каспър, Уайоминг, на петстотин километра от мястото, където се намираше Карлайл. Нищо от тук до там. Завой на изток.

Петнайсет минути по-късно Карлайл напрегна взор през чистачките на пикапа и забеляза четирите цилиндрични кули на силоза в далечината. Табела в началото на града: "Добре дошли в Саламандър, нас. 942 души, надм. вис. 6911 м."

Табелата беше очукана, нуждаеше се от пребоядисване. В буквата "о" на "Добре" имаше три дупки от куршуми. Толкова по въпроса за гостоприемството на местните жители.

Още съобщения: дневното разписание на църквата, "Лайънс Клъб" събира членовете си всеки вторник на обяд. Карлайл бавно пое по шосето, представено лицемерно като Главна улица. Градът се състоеше от по две пресечки от двете страни на търговската част и пет пресечки зад него. Покрай "Царството на пикапа и поправка на косачки, елате при Дуейн", покрай автокино "Блу Скуеър" (ЗАТВОРЕНО ПРЕЗ ПОЧИВНИТЕ ДНИ) и "Джакребит Лейнс" (ЗАТВОРЕНО, прозорците заковани с шперплат). Превключи на втора и двигателят леко изръмжа. Чистачките заскърцаха по стъклото, тъй като дъждът бе намалял. Късна слънчева светлина прониза облаците далеч на запад.

Търговците по Главната улица затваряха вратите на магазините си в края на работния ден. Сградите бяха предимно дървени, боядисани в бяло – личеше, че някои от тях бяха стабилно построени, но отчаяно се нуждаеха от изцикляне и пребоядисване, а част от покрива на онова, което навремето бе хотелът на Саламандър, беше пропаднала. Сред дървените постройки се мяркаха няколко чудесни тухлени къщи във викториански стил, като бившата аптека "Мелик" например. Измежду някои от сградите можеха да се видят къщите от страничните улички, а зад тях – безкрайната шир. Нямаше много дървета, а онези, които се мяркаха тук-там, бяха малки поради недостига на вода и плитката на повечето места почва. По-високите бяха отсечени още преди години, за да бъдат използвани в строителството и за огрев.

Карлайл Макмилън спря до очукания бордюр пред една кръчма с табела "Лерой". Излезе от колата, разкърши ръце и колене. Дълъг ден, жаден ден, шестстотин трийсет и пет километра от зори до здрач. Влезе в "Лерой" и точно когато слънцето се скри, се плъзна върху първата табуретка, изпречила се насреща му. Отчаяно се нуждаеше от горещ душ. Лерой беше от другата страна на дървения бар, унесен в разговор с висок мъж с каубойска шапка на главата. Каубоят, който навремето може и да е бил изтънчен, но сега със сигурност беше злъчен и избухлив, пушеше тънка пура и имаше вид на човек, изпълнен с гневно безразличие към живота. Двама мъже с бейзболни шапки, на които бе избродирано логото на фирма за производство на изкуствени торове, се привеждаха над най-мизерното подобие на маса, което Карлайл някога бе виждал. То се клатушкаше и кривеше, а подложките за сервиране бяха дълбоко прогорени от цигари.

Но това не беше най-зле изглеждащият предмет в кръчмата. Първенството се водеше от една стара отрепка, седяща на две табуретки от Карлайл и свила лявата си ръка върху барплота. На ръката бе отпуснато лице, покрито с посивяла брада, небръсната от седмица. Главата, или онова, което минаваше за такава, се надигна. Отрепката се втренчи в Карлайл с набраздени от червени жилки очи:

– Кой си ти, уа?

Когато Карлайл го игнорира, любопитството на пияния нарасна и той извика въпроса си отново, а усилието за малко да го накара да падне от табуретката.

Лерой се придвижи зад бара. Измежду устните му висеше цигара. Избърса ръце в мръсната бяла престилка, препасана около кръста му и дълга до под коленете, с разпран подгъв от едната страна, виснал още по-надолу. Като подмина стареца, Лерой удари с ръка по бара и рече:

– Млъквай, Франк.

– Да те тако'ам, Лиеуой. – Франк запрати ругатнята в отдалечаващия се гръб на Лерой, преди главата му отново да се удари в бара и устатата му да замлъкне.

Лерой кимна. Нито приятелски, нито враждебно, нито нещо по средата, нито стигайки до крайности. Равно и безстрастно, сякаш не му пукаше за нищо и никого.

– Една "Милър" – каза Карлайл.

Лерой отвори металния хладилник зад бара, разгледа съдържанието му и извърна глава назад:

– Ня'аме "Милър". И'аме "Будвайзер" и "Грейн Белт".

– "Будвайзер" тогава. Кръчмата на Лерой смърдеше като всички други кръчми, в които Карлайл беше влизал, само че по-лошо. Кисел, остър мирис. Типично място, където хората идваха, за да умрат, гробище за всички стари, зашеметени слонове от Саламандър.

Лерой отвори бутилката и я сложи на бара заедно с една малка бирена чаша, тясна в основата и разширяваща се подобно на ваза към отвора.

– Седемдесет и пет цента.

Карлайл извади долар. Лерой отвори касата, плъзна монета от двайсет и пет цента към клиента и се върна към разговора си с каубоя.

– Да си виждал вещицата наскоро? – попита той.

– Я я таковай тая!

Лерой се засмя.

– А, доста от нас с удоволствие биха се пробвали.

– Да бе, ще ти се – отвърна каубоят, вперил поглед в разреденото си с вода уиски. Разбърка питието си с показалеца на дясната си ръка, опрял небрежно обутия си в каубойски ботуш крак върху релсата в основата на барплота.

– Някога обръщал ли си внимание на оня инди, с който се влачи?

– Не... Какъв инди? – Без да помръдва глава, каубоят вдигна поглед и се втренчи в Лерой.

– Стар. Живее някъде из хълмовете.

Каубоят шумно се изкашля и бутна чашата си към Лерой.

– Да ги таковам и старите индита. И като говорим за остаряване и таковане, я вземи да ми сипеш още малко отлежало "Джим Бийм" ей тука.

Лерой отново се засмя и посегна към бутилката с уиски.

– Джак, дори да ти сипя двестаградусов алкохол, ти пак ще си мислиш, че съм го разредил с вода.

Каубоят кимна по посока на Карлайл и измърмори нещо неразбрано за "коса, по-дълга от тази на жена", без да го е грижа дали Карлайл го чува, или не. Лерой погледна по посока на непознатия, седящ на бара, докато каубоят поклащаше глава и разбъркваше питието си. Карлайл отпи от бирата си, чудейки се на какво откачено място се бе приземил. Тишина и вятър, вещици и стари индианци. Бирата беше студена и приятна на вкус, въпреки унилата атмосфера и въпреки че будвайзерът се нареждаше някъде на около шейсет и четвърто място в списъка с любимите му марки бира, а "Грейн Белт" стоеше по-долу и от нея. На два метра от него Франк хъркаше или се давеше; Карлайл не беше сигурен кое точно, затова реши, че е и двете. Един от играчите край билярдната маса извика: "Ах, късметлийско копеле!", а другият злорадо рече: "Подреди топките, Арло." Отвън някой форсира двигател, неравномерното бумтене от една дупка в ауспуха рикошира в сградите по Главната улица.

– Как е Гели, Джак? – попита Лерой. – Не съм я виждал от известно време, освен когато минава през града със стария си форд.

– Добре е. Знаеш какви са жените – вечно се оплакват от едно или друго, никога не са доволни от живота. Мисли, че трябва да продадем ранчото и да опитаме нещо друго. Господи, та нали докато изплатим първата и втората ипотека, няма да ни е останало нищо.

Лерой беше чувал тези приказки и преди. Той започна да нарежда празни чаши върху хавлиена кърпа зад бара. Щеше му се болката в кръста му да престане. Беше си сипал чаша уиски, за да облекчи положението, и алкохолът бе подействал за кратко, сякаш само за да засили болката впоследствие.

Карлайл се замисли дали да не си поръча втора бира, но компанията не му я гарантираше, а и не му се искаше да притеснява отново Лерой. Кръчмарят стоеше стъпил с единия си крак върху бидонче с бира и се смееше заедно с каубоя. Не си направи труда дори да се обърне, когато Карлайл изпразни чашата си и тръгна към изхода. Докато затваряше вратата зад гърба си, чу как топките за билярд се удариха една в друга, а старият Франк хъркаше и се давеше, потънал в забвение.

- Какво ни седеше ей там? – попита Джак Девъроу и наклони глава, загледан във вратата, през която току-що беше излязъл Карлайл.

– Нямам представа. – Лерой се извърна да измие още чаши. – Някакъв дългокос от някъде си. Появяват се от време на време. Няма проблем, стига да си мълчат и да си вървят по пътя.

Веднага щом кубинките му стъпиха върху тротоара пред заведението на Лерой, Карлайл забеляза, че един възрастен човек го наблюдава от прозореца на втория етаж на отсрещната сграда, над отдавна закрития телевизионен сервиз на Лестър. Вторият факт, който привлече вниманието му, бе, че Саламандър и слънцето приключваха работния си ден по едно и също време.

През изминалите няколко месеца Карлайл беше видял стотици малки градчета и Саламандър не бе нещо уникално. Други места, и то много, изглеждаха досущ като това със своите празни витрини, училища със заковани прозорци, единици млади хора по улиците. Усещане за безпокойство, за безжизненост, за безвъзвратна обърканост.

Въпреки това залезът през първата му вечер в Саламандър беше красив. От онези, които виждаш при огромни пространства, със западното небе, обагрящо се в розов пурпур, разливащ се върху купол от небесносиньо на север.

Беше гладен. Възможностите – ограничени. Лерой му бе препоръчал пица "Надгробен камък", име, което Карлайл сметна за пророческо, след като огледа Главната улица на Саламандър. Другите специалитети на кръчмата бяха говежда пастърма в буркани и пакетчета бирен фъстък – достатъчни да задоволят дневната нужда от хранителни вещества.

Сумракът настъпи с хлад, така типичен за късните летни вечери в тази част на страната. Карлайл измъкна старото си кожено яке от пикапа, облече го и тръгна по Главната улица. На витрината на "Е. М. Холи" – магазин за мебели и погребално бюро – беше изложено двуместно канапе с бяла дамаска на кървавочервени цветя. Ако можеше да се съди по вида на Саламандър, втората дейност от бизнес империята на Холи определено преобладаваше над първата.

Витрините на "Шърлийн Варайъти" бяха облепени с ленти, на които пишеше "МАГАЗИНЪТ СЕ ЗАКРИВА", което означаваше, че конците, джунджуриите и дребните подаръчета можеха да бъдат закупени на безценица. Две от трите бензиностанции бяха изоставени, на местата на махнатите бензинови колонки растяха плевели. Единствената действаща бензиностанция се опитваше да пробута галон безоловен за три цента повече, отколкото го продаваха при универмага на Харви "Купи и си върви". В железарията "Суейл" вероятно можеше да се намери някой и друг метър тел, а от време на време – дори въглища или дърва за огрев, но едва ли нещо друго. В калта пред задната врата на "Суейл", откъдето се зареждаше магазинът, не се виждаха пресни следи от камиони. Месарница "Орли" и "Ключарски услуги" все още упорстваха, както и плод-зеленчук "Джак и Джил Уебстър".

На вратата на бившия бар "Шолдс Бедлендс" висеше табелка: "Преместих се в Ливърмор". Точно под табелката имаше друга, очевидно залепена там преди много време, понеже долните ѝ ъгли се бяха подвили нагоре. Карлайл присви очи, за да прочете написаното на нея:

Търговската част на Саламандър обхващаше по две групи сгради от двете страни на Главната улица. По средата на втората група, точно срещу мястото, където се намираше Карлайл, имаше малък и премигващ неонов надпис – жълт с очертани в черно букви, – сигнализиращ местоположението на "ДАИ". Когато премина отсреща, Карлайл забеляза изгорялото "И", което хвърли светлина върху основния житейски въпрос, вълнуващ го точно в този момент.

Долната част на вратата на "Дани" беше покрита с лющеща се бяла боя, а горната бе от стъкло. Под един стикер на пепси-кола се мъдреше избеляла реклама на цигари. Над тях имаше табелка, свидетелстваща, че е отворено и че така ще бъде до осем часа.

Пред тезгяха бяха поставени седем високи табуретки с червени седалки. В средата на заведението имаше три маси, покрити с мушама, а покрай стената – шест очукани сепарета. В едно от тях четирима тийнейджъри замаяно минаваха през онзи ужасен период от живота, когато на човек му се струва, че смъртта никога няма да дойде и младежките пъпки никога няма да изчезнат. Г-н Бъди Риймс, бившият партньор на Карлайл от строителната фирма "Риймс & Макмилън", бе стигнал до множество чудесни идеи. Една от най-добрите бе, че всички тийнейджъри трябва да бъдат изпратени на някое пусто място, може би в Северна Дакота. Бе уточнил плана си до най-малката подробност: целият щат щеше да се павира и да се запълни единствено с ресторанти за бързо хранене, паркове за каране на скейтборд и автокина.

Тогава Бъди щеше да седне на една малка масичка, поставена на границата на щата, и всички изолирани трябваше да минават на интервю при него, за да се пробват да получат сертификат за зрелост, преди да напуснат. Някои, мнозина, по-голямата част, никога нямаше да успеят. Онези, които го постигнеха, щяха да получат буква "В" за "възрастен", набита в челото, за да може светът да ги разпознае и третира като разумни същества. Единственото, което Бъди очакваше като награда за своята брилянтна идея, както и за работата си на интервюиращ, бе да получи концесия за разпространение на лосион против акне "Клиърасил" из целия щат за неограничен период от време, както и правото да ръководи долнопробен увеселителен парк, който щеше да нарече "Бъдипенд".

Докато слушаше Бъди, Карлайл си мислеше, че предложението си имаше своите достойнства, стига веднъж човек да превъзмогнеше първоначалното си усещане за налудничавост. Цените на автомобилните застраховки щяха да паднат, както и процентът на престъпността. Лошата музика щеше да се изпари. Имаше и още плюсове. Бъди му беше изброил доста дълъг списък от тях, но точно сега Карлайл не можеше да си ги спомни всичките. По дяволите, Бъди Риймс му липсваше понякога, липсваха му компанията му и добрите му идеи. Освен че беше свестен дърводелец и приятел в пиенето, Бъди бе и първокласен обществен теоретик – е, може би едно-две нива под тази категория – и се държеше като пълна противоположност на Карлайл, като казваше и правеше неща, които Карлайл никога не би си и помислил да каже или направи.

Уейлън и Уили ръмжаха от музикалния автомат в кафенето, възхвалявайки мъжете, пиянстващи из долнопробните заведения, и добродушните мазохистични жени, които ги обичаха въпреки греховния им начин на живот. В цилиндричната пластмасова касетка на тезгяха имаше място за десет парчета пай. Шест бяха изчезнали. Бяха останали ябълков пай и някакви чудесии с крем, изглеждащи някак печално в края на деня – сутрешната им енергия бе само спомен, заменен от ранно нощно клюмване. Карлайл реши, че парчетата пай не са лоша метафора на самия него, както и на жената, която излезе от кухнята и го забеляза да седи пред тезгяха и да се клатушка бавно върху една от високите табуретки.

– О, здравейте. Не знаех, че е влязъл клиент. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

Гели Девъроу беше уморена, чувстваше се уморена и изглеждаше уморена. Приятен, не много висок глас. Леко обрулено от вятъра малко тъжно лице. Тялото ѝ беше слабо – може би да, а може би не. Дълга черна коса с няколко сребристи кичура из нея, вързана на опашка с ластик. Очи с някак омагьосващ цвят – сив или близък до сивото. Много, много отдавна трябва да е била красива, но сега имаше същия сух, изтощен вид като града, в който живееше.

– Ами, опитвам се да намеря къде да вечерям и това, изглежда, е последната ми надежда в Саламандър.

Гели Девъроу се усмихна – добра усмивка, искрена усмивка.

– Тук обикновено си хапваме стабилно някъде около дванайсет на обяд. Към шест е леката вечеря, а дванайсет часа по-късно – закуската. Така че в известен смисъл сте попаднали в пролуката, а последната ви надежда си отива с всяка секунда. Ето, хвърлете един поглед на менюто и може би ще успеем да измислим нещо.

Менюто беше написано на ръка и пъхнато в напукан пластмасов джоб. Карлайл бе виждал същия този списък във всяко едно кафене от тази част на Америка: хамбургер, чийзбургер, зеленчуков бургер, хамбургер с бифтек, свинско филе, сандвич със сирене на грил, сандвич с риба тон, сандвич с яйце, пържени картофи... Цената на сандвича с риба тон беше два долара и четирийсет и пет цента (заедно с пържени картофи), но това предложение бе зачеркнато от менюто.

Карлайл вдигна поглед към Гели и приятелски ѝ се усмихна.

– Какво ще ми препоръча главният готвач? Пилето с бадемов сос и розмарин, сервирано с непретенциозно бяло вино, или телешкото със сметана?

Тя отвърна на усмивката му.

– Ако бях на ваше място, щях да си поръчам топъл сандвич с пуешко месо и салата за гарнитура – още повече че току-що почистих грила и не изгарям от желание отново да се занимавам с него. Ще ми е лесно да ви го приготвя и обещавам, че по-късно няма да скочи и да ви ухапе прекалено лошо. Особено съм загрижена за първото.

– Добре тогава, така да бъде. – Карлайл отново ѝ се усмихна. – Кафе без сметана и чаша вода от листата на течностите. Не си правете труда да ми слагате от специалната заливка за салати, а ми донесете парче лимон, за да го изцедя отгоре.

Тя му сипа чаша кафе – хубаво кафе – и се скри в кухнята. Чуваше я как отваря и затваря вратата на хладилника, докато той потропваше с крак по стената на музикалния автомат и се опитваше да игнорира младежа с мазна коса, който удряше бутоните на машината за пинбол с дланите на ръцете си. Останалите тийнейджъри, измъкнали се за момент от миазмата на своята самопогълнатост, гледаха към него и нервно се подхилкваха. Ако Бъди беше тук, щеше да смъкне панталони и да им покаже голия си задник, както беше направил веднъж във Фресно.

Чу тананикането на микровълновата фурна. След няколко минути сандвичът беше готов. Две големи лъжици картофено пюре, парченца пуешко, задушаващо се между половинките бял хляб, и тъмен сос върху всичко.

Салатата беше от маруля с настърган отгоре ѝ морков. А ето и неговия лимон: той поглеждаше свенливо към него, сякаш искаше да му каже: "Можеше да си вземеш изискан сос, но ти предпочете мен!" Купата, в която бе сложена салатата, беше от онези пластмасови недоразумения – имитации на дърво. Карлайл ги бе виждал и преди и предполагаше, че някъде към хиляда деветстотин петдесет и пета година някой сладкодумец бе преминал през тази част на страната с камион, натоварен с торби от въпросните красавици, и бе продал хиляди от тях на всички малки кафенета във всички малки градчета.

"Не се чупят и по тях не остават петна, освен това изглеждат досущ като дървени. Наистина ще сте доволни, гарантирам ви го."

И така, тези малки купички продължаваха да предлагат салата от марули, убедени в своята способност да надживеят всичко друго освен една слънчева експлозия.

Карлайл се зае енергично и сериозно с яденето. Жената си сипа кафе, облегна се на хладилната витрина за безалкохолни напитки.

– Не сте оттук, нали?

Той поклати отрицателно глава – устата му беше пълна с картофено пюре и сос. След като преглътна, отвърна:

– Не, не съм. Как познахте?

– Ами първо, изразявате се с пълни изречения и използвате приборите за хранене. Това направо ме разби.

Добър отговор. Беше бърза и умна. И той се засмя, докато опипваше повърхността на сандвича си.

– Някога бях от Калифорния. Сега съм от пикапа си.

Хапка пуешко, глътка кафе, за да преглътне хапката. По неизвестна и за него самия причина я попита към кого трябва да се обърне човек, ако пожелае да си купи някое малко местенце тук.

– Сесил Маклин има офис в дома си, на гърба на кафенето – от другата страна на алеята. В Ливърмор има агенция за недвижими имоти "По-добрите къщи и градини". Това е на около петнайсет километра югоизточно оттук. В предложенията им се включва и Саламандър. Сесил е техен представител.

– Предпочитам да прескоча агентите. Няма ли друг начин да се разузнае наоколо?

Тя любопитно го изгледа.

– Всички напускат или се опитват да напуснат, а вие мислите да се заселвате тук?

– Само мисля. Опитвам се да се боря срещу нахлуването на онова, което минава за цивилизация, доколкото е възможно. Саламандър ми изглежда достатъчно добро място, където може да се барикадира човек.

– Правилно сте го преценили. Просто излезте на улицата и размахайте табела, на която пише: "Търся да купя място". Ще бъдете прегазен от хора, навиращи нотариални актове в лицето ви.

Тя отново напълни чашата му с кафе и се облегна на хладилната витрина. Наблюдаваше непознатия, докато той се хранеше. Наистина беше от друго тесто, с това кожено яке, изтъркани джинси и риза от деним. Кестенява коса, дълга до раменете – дълга почти колкото нейната, – опъната назад с помощта на жълтата кърпа, превързана през челото му. Тъмни очи и слабо тяло с яки рамене. Добри маниери. Очевидно цивилизован. Някъде около трийсет и пет, може би малко по-стар. Матова кожа с първите гънки от възрастта и слънцето около очите и устата. Ръце, които бяха отхвърлили доста физическа работа, ако можеше да се съди по вида им.

За един кратък миг Гели Девъроу се зачуди какви ли бяха възможностите за нещо по-така, после отхвърли тази мисъл. Преди две години беше опитала – с Харв Гътридж, който притежаваше каменоломната в покрайнините на града. Харв знаеше как да ухажва жените и една вечер, след като бе затворила "Дани", Гели се бе озовала в леглото му в Ливърмор. Направи го още два пъти. Не беше кой знае какво от гледна точка на секса, но съпругът ѝ Джак отдавна бе престанал да ѝ обръща внимание, а Харв поне ѝ повтаряше, че е почти най-красивото нещо, което някога е виждал.

После Харв беше започнал да се хвали наляво-надясно със завоеванието си, а Гели нямаше нужда от всичките тези многозначителни погледи, с които я измерваха постоянните клиенти на "Дани", докато слагаше чиниите отпреде им, затова прекрати връзката. Джак така и не даде да се разбере дали е чул нещо по въпроса, а Харв продължаваше да са отбива у тях от време на време, за да пие с него.

Харв не му хареса, че е отблъснат от жена, затова сега ѝ се усмихваше като трапер, поел към дома с преметната през рамото плячка. Беше я притежавал и нямаше нищо против да разправя на всеки, който имаше желание да го слуша, колко страстна мадама е тя, когато ѝ свалиш дрехите и я разпалиш.

Докато наблюдаваше Карлайл Макмилън, Гели си даваше сметка, че няма смисъл да си мисли за някакви евентуални романи с него. Млъкни и затваряй. Сложи храната на тезгяха и почувствай бавното разложение на всичко, свързано с женската ти същност. Превръщаше се в едно от момчетата. Постоянната клиентела я третираше така. Също и Джак, когато изобщо решеше, че има какво да ѝ каже. Разпознай капана, когато го видиш. Бавен ляв завой, това е най-доброто, което можеш да направиш засега. И все пак щеше ѝ се да беше малко по-добре облечена тази вечер, може би в новата риза и джинсите, които си бе купила преди две седмици от разпродажбата в "Шърлийн"; също така ѝ се щеше да си бе сресала косата преди около час, когато си бе помислила за това. Просто ѝ се искаше да беше свършила тези неща – без някаква определена причина.

Но беше уморена и може би заради това ѝ минаваха подобни мисли през главата. Осем часа по-рано, преди да тръгне за работа, бе наблюдавала как някакъв самотен орел кръжи с един от последните летни ветрове. Докато стоеше насред дългото поле, водещо към началото на следобеда, и гледаше орела, чуваше кашлицата на Джак откъм кухнята, на сто метра зад гърба ѝ. Кашлицата му беше по-зле от вчера, а вчера – по-зле от онзи ден. Цигарите и уискито буквално го бяха хванали за гърлото. Той умираше. Но, от друга страна, Джак умираше от десет години. Гели Девъроу също бе почнала да умира – по свой собствен начин, – и то от доста време. Може би откакто се беше омъжила за него преди двайсет години и бе дошла във Великата американска пустош.

Между мъжа в кухнята ѝ и онзи, за когото се беше омъжила, имаше много общо. Понякога, когато се замисляше по въпроса, още виждаше как ранният Джак, облегнат на една дъсчена ограда по време на родео в Ефи, Минесота, си играе със своето ласо. Твърд, тънък, надут самохвалко с неговите каубойски ботуши и шапка, риза с перлени копчета и колосани джинси, препасани с широк кожен колан, на чиято медна тока беше гравиран надпис "Дяволът Джак". В онези далечни времена Джак Девъроу беше смел ездач на диви коне и бикове, както и на младите жени, осмелили се да му се усмихнат. Гели и две нейни приятелки от Бемиджи му се бяха усмихнали.

Той им се бе усмихнал в отговор – с онази своя бавна, дяволита усмивка.

– Добър вечер, дами. – Добри очи, сини и прями.

Когато Гели напускаше дома си, за да отиде в колежа, майка ѝ ѝ изнесе цяла проповед за лошите неща, които младите жени се налагало да избягват, за да запазят онези добри неща, които същите тези млади жени трябвало да запазят. Списъкът със забраните беше дълъг и включваше известни футболни защитници, но за нещастие в него не се споменаваше нищо за каубоите. След като същата онази вечер в Ефи се наслади на ездаческите способности на Джак и после обърна три бири от хладилника в пикапа му, Гели охотно смъкна джинсите си, вдъхна с пълни гърди праха от кожата му и го възседна, както се беше излегнал на седалката. На следващата сутрин Джак пое към Боузман, а тя замина с него.

"Лесната" – така я наричаше по онова време Джак. Тя не възразяваше, защото тогава описанието ѝ прилягаше. Освен това в началото на брака им ѝ харесваше как Джак произнася тази дума, нежно и любящо, като например: "Хей, Лесната, искаш ли да отидем на танци тази вечер?" Беше я наричал така с години. Вече не ѝ го казваше. Вече почти нищо не ѝ казваше.

Орелът изчезна някъде на север, скри се зад един дъждовен облак. Когато напълно се скри от погледа ѝ, Гели се извърна и тръгна през прашната ниска трева към къщата. Отвори хладилника, втренчи се в съдържанието му за момент, после погледна към далечния, достоен за презрение мъж, който седеше до кухненската маса и кашляше.

– Искаш ли да ти приготвя нещо за ядене, Джак? Мога да притопля задушените зеленчуци и печеното от неделя.

Краката и ръцете му бяха слаби както едно време, но беше пуснал бирено коремче, което висеше в унисон с подпухналото му и покрито с петна лице. Тази сутрин се наливаше с уиски направо от бутилката. Отметна глава назад, отпи поредната доза. Преглътна я и нищо не каза.

– Наистина трябва да сложиш нещо в този твой стомах. Сякаш вече изобщо не ядеш.

– Щом не ми се яде, значи няма да ям. Престани да ми опяваш, за бога!

Масата беше покрита с празни бирени бутилки, между които се мъдреха два пепелника, пълни с угарки от цигари. Джак и приятелчетата му бяха прекарали поредната вечер в оплюване на тежките времена, които бяха настанали, и на онова, което правителството, проклетите природозащитници, банкерите и европейската земеделска политика причиняваха на начина им на живот.

– Може би, ако разчистваш проклетата маса от време на време, ще ми се прияжда по-често.

– Чисти си я сам, Джак. Ти и приятелите ти мърсите и разхвърляте.

Старият Джак почти бе изчезнал, но нравът му си беше същият. Той помете бутилките с лакът и се премести в дневната. Една бутилка се въртя на пода дълго след падането си, после се удари в крака на масата и спря.

Скръстила ръце, Гели се облегна на рамката на вратата на къщата, която дядото на Джак беше построил през хиляда деветстотин и петнайсета година. Стените се лющеха и имаха нужда от внимание, но енергия за това липсваше. Имаше енергия за уиски – за сдобиването с него и изпиването му, – но не и за къщата. Или пък за нея самата. Нямаше и пари. За последно си беше купила нова рокля преди две години, когато щяха да излизат, за да празнуват рождения ден на Джак, но тогава той се бе натряскал още на обяд и бе изпаднал в несвяст. Днес следобед се беше огледала – стара риза от деним, избелели джинси, изтъркани токове на ботушите. Почувствала се бе ужасно западнала, много по-стара от трийсет и девет.

Зачуди се как ли се справяше Джак Младши. Беше на деветнайсет години и участваше във второто си родео. От време на време пращаше по някоя картичка от Лас Крусес, Ардмор и други места, където биковете имаха каиши, пристягащи гениталиите им, и се опитваха да хвърлят от гърбовете си каубоите, които всъщност не бяха никакви каубои, а просто участници в родео. Шарън също бе заминала – съпругът ѝ беше шофьор на камион и работеше за една фирма в Каспър. В началото Шарън пътуваше с него, когато му се налагаше да превозва товари до Фарго, и оставаше у Гели и Джак за няколко дни, преди съпругът ѝ да мине да я прибере, но вече не го правеше. Сега двете ѝ деца я държаха вързана в Каспър. Но и без децата тя пак не би идвала – заради пиенето на Джак и всичко останало.

Около обяд Гели излезе от къщата, отиде при стария си форд бронко, врътна ключа на таблото и подкара през поляната. Заваля тъкмо когато обърна към шосето, водещо към Хълма на вълка. Четири часа по-късно Джак я последва и влезе в кръчмата на Лерой.

От музикалния апарат в кафенето "Дани" се носеше друга кънтри мелодия, съпроводена от тракането на машината за пинбол: "Не ми (дрън!) стигат думи, но (дрън!) от дълго съм (дрън! Дрън! ... дрън! Дрън! Дрън!) влюбен..."

Карлайл си помисли, че някой съвременен композитор, може би Джон Кейдж, би се впечатлил от това и би го превърнал в нещо по-така. Или пък би го оценил като шедьовър и би го оставил както си е.

– Ваше ли е това място? – Той погледна към жената в избелели джинси, риза от деним и стари каубойски ботуши с изтъркани токове.

– Не, и се радвам, че не е мое, като се има предвид как се развиват нещата тук. Собственичката е възрастна жена на име Телма Енгелстрьом. Наследила е заведението след смъртта на мъжа си. През последните две седмици е в болницата във Фолс Сити, така че ми се налага да работя малко повече от обичайното. Аз и госпожа Маклин, жената на Сесил, един вид движим нещата, докато Телма се изправи на крака. Обикновено работя тук само два-три дни в седмицата, предимно сутрините, но понякога също следобед и вечер.

Карлайл се втренчи в пластмасовата касетка с парчетата пай.

– Тези приятелчета изглеждат малко уморени, нали? – отбеляза Гели Девъроу, проследявайки погледа му. – Госпожа Маклин ги приготвя през ден. Но сиропът пропива в тестото и в крайна сметка го съсипва – така както става със Саламандър.

В думите ѝ имаше нещо директно и вярно. Нещо. Беше мислил върху това и преди.

– Да, наистина изглеждат така. Но все пак ще опитам от ябълковия пай.

– Така ли ще го ядете, или го предпочитате със сладолед?

– Една ивица ванилов. Краят и без това е близо, нали?

Голямо парче ябълков пай, голямо количество ванилов сладолед. Тя облегна корем на фризера за сладолед, джинсите ѝ се опънаха върху добре оформения задник. Измъкна от най-хубавия вид и го сервира с чиста вилица. Отнесе мръсната чиния от предишното ядене в кухнята и отвътре се чу тракане. Компанията ѝ му липсваше. Беше насред Саламандър, някъде насред Америка, по средата на света – място в една вселена, която продължаваше да се разраства. Беше му приятно да разговаря с нея.

Отвън се чу скърцане на гуми. Тийнейджърите си тръгваха. Когато плати сметката, Гели го погледна и му се усмихна.

– Знаете ли, мислех си по вашия въпрос... За мястото де. На около десет километра северозападно оттук живееше един старец, Уипистън. Дворът му е около един акър, почти гол, само с някаква малка барака, но отсреща има хубава горичка. Къщичката вероятно вече е в плачевно състояние. Всъщност тя си беше в плачевно състояние още от самото начало. Чух да се споменава, че някакъв адвокат от Ливърмор или Фолс Сити се опитва да я продаде като част от друг имот. Мога да проуча, ако сериозно мислите да купувате.

– Сериозен съм наполовина. Ще съм благодарен за всяка информация, която можете да ми доставите.

Тя надраска няколко линии на една хартиена салфетка, в горния ляв ъгъл на която се четеше надписът "Купувайте американското", и му я подаде.

– Картата е безплатна. Няма да имате проблем да намерите мястото. По пътя към Хълма на вълка е, хълм, който се слави с репутацията на населен със зли духове и рекламира страшни неща, които уж се случват по тъмно. Тази легенда бе подхранена допълнително, когато преди няколко години от един от близките хълмове падна един професор и се уби. Но вие не ми приличате на човек, който особено се притеснява от подобни работи. – Тя се усмихна и продължи: – Къщата се намира на сто-сто и петдесет метра от шосето, а до нея растат двойка огромни красиви дървета. Мисля, че отстрани има малък навес или нещо от този род. Минавам точно оттам, когато идвам в града, но знаете как е – човек вижда нещо милион пъти и пак забравя как изглежда то.

Карлайл огледа картата.

– Благодаря. Това ми е някак познато. Мисля, че може да съм влязъл в града от тази страна.

Гели Девъроу гасеше светлините на кафенето, когато Карлайл излезе навън. Въздухът беше хапещо студен и той вдигна яката на якето си. Остана на място за миг. На Главната улица освен неговия пикап бяха паркирани още четири коли; всичките стояха в редица под синкавобялата светлина на уличната лампа пред кръчмата на Лерой, подобно на коне, заведени на водопой. Колебливият вятър довя клонче ароматен храст от запад и го затъркаля по тротоара. Карлайл го проследи с поглед, докато подминаваше магазина "Шърлийн", после го видя да спира пред месарницата "Орли", когато вятърът внезапно замря.

Един фалшиво бръмчащ додж, каран от мъж с каубойска шапка, бавно премина в посока, обратна на тази на клончето; фаровете му се отразяваха в празните витрини на магазините. С мрачно, скрито под шапката лице, мъжът погледна за миг към Карлайл, после се втренчи право напред, стиснал здраво волана с ръце. Между пръстите му димеше цигара. На прозореца зад него бе опряна пушка. Изглежда, персонализираните регистрационни номера бяха въпрос на навик в тази част на страната, на този тук пишеше "ДЯВЛДЖК".

Вятърът отново се появи и клончето се затъркаля на изток, подскачайки безшумно по прашните улици на това място, наречено Саламандър. Някъде от вътрешността на бара на Лерой тихо долетя смях. Карлайл чу смеха и се заслуша във вятъра и в скърцането на подметките на ботушите си, докато вървеше по песъчливия асфалт. Във въздуха се долавяше миризмата на приближаващата зима, а Карлайл беше все така далеч от нещото, което можеше да нарече свой дом.

Той запали двигателя и включи фаровете точно когато пред пикапа му мина фигура, облечена в дълго наметало. Жената се стресна от звука и светлината и за момент се втренчи в кабината, където седеше Карлайл. Изпод качулката ѝ се подаваха кичури червеникавокестенява коса, а лицето – или онова, което Карлайл успя да види от него – беше странно, отличаващо се с онази рядко срещана красота, която завладява очите на даден мъж, а после го удря ниско долу. Непознатата отново извърна глава и продължи по улицата, а наметалото ѝ се вееше плавно от вятъра и праха на късното лято, устремило се към ранната есен.

Карлайл направи обратен завой и подкара надолу по улицата. Жената стъпи на бордюра и го изчака да мине. Той отново я погледна. Мнозина поглеждаха повече от веднъж към Сузана Бентийн. Някои дори я наричаха вещица.