Тайната на Ботичели

Първа глава

Флоренция блести като злато и вони като сяра.

Сградите са масивни, величествени и епични. Съградени са от бляскав, позлатен камък и сребрист мрамор. Но пък невъобразимата смрад — животински изпражнения, човешки фекалии, разлагащо се месо и зеленчуци, захвърлени в канавките край пазара — би накарала и кожаря да пребледнее като платно. Да, този град е сборище от противоречия. Създаден е за великани — с огромните си лоджии, зашеметяващите си палати и масивните си колони. Обаче флорентинците са дребен народ, който се щура из сокаците като ярко натруфени пигмеи. Единствените граждани, които отговарят на мащабите на Флоренция, са статуите, които извисяват снаги на Пиаца дела Синьория.

Флоренция е красива и брутална. Красотата й се крие току под кожата, а кръвта под нея тече много близо до повърхността. Приказни палати и параклиси се пъчат рамо до рамо със затвора „Барджело“ — местенце, пред което бледнее и самата преизподня. По стените на всяка църква съжителстват дружески раят и адът. Противоположните съдбини, които очакват всеки от нас, поделят пространството и на таваните, разделяни единствено от гредите. Под кубето на нашата велика катедрала „Санта Мария дел Фиоре“ ангели и демони се въртят заедно във вихрения танц на колелото на съдбата. Благословията и проклятието са на една ръка разстояние едно от друго. Дори и храната тук е изтъкана от противоречия. Да вземем за пример моето любимо меню, карпачото — полусурови пържоли, от които се стича кръв. Великолепно е, обаче нещо трябва да умре, за да го създаде.

Боговете и чудовищата съжителстват и по улиците. Аз нямам илюзии за себе си. Зная си, че съм едно от чудовищата — аз, Лучана Ветра, от време на време модел и по всяко време уличница. Проповедниците плюят отрова за нашата пасмина от своите амвони, почтените жени се изплюват в краката ни на паважа. Господ и Дяволът са в непрестанно съревнование за душите на флорентинците и понякога имам усещането, че Дяволът като че ли взема превес. Ако влезеш в баптистерия и огледаш мозайките на Страшния съд, в коя част от тях ще се загледаш най-дълго? В рая, с миловидните ангелчета и техните ореолчета и алелуята им ли? Или в ада, с дългоухия Луцифер, който поглъща прокълнатите? И ако се хванеш да четеш великата „Божествена комедия“ на Данте, с кое ще започнеш — с рая ли, с неговите свещеници и по-праведните и от папата прелати? Или може би с ада, където от небесата се стича кръв и окованите крака на богаташите се пържат в собствен сос? Е, сами се досещате за отговора.

Та ето ме и мен, кучка и блудница, оплювана от почтените люде, привеждаща в действие по улиците не един и два от седемте смъртни гряха. Една заблудена овца. От време на време и при нас се вясва по някой и друг пастир — някой от божиите братя, предлагащ опрощение.

Тъкмо така се запознах и с брат Гуидо дела Торе.

Е, запознанството ни трудно би могло да се определи като знаменателно. Той не ме видя в най-добрата ми светлина. Вярно, бях натруфена в най-добрите си одежди. За тях никога не правя компромиси — все пак са част от жестоката конкуренция в моя занаят. Но по една случайност точно в този момент бях кацнала на зида край реката и блажено се облекчавах във водите на Арно, поетично обрамчена от опушено жълтите арки на Понте Векио зад гърба ми. Ако трябва да бъдем честни, естеството на моето занимание надали е станало моментално ясно на добрия брат, щото полите ми са доста бухнали. Обаче току-що се бях измъкнала от постелята на Бембо, бях на път за студиото на синьор Ботичели, а количеството мускатово вино, което бях изпила на закуска, напираше да се измъкне от мен.

Но май не започнах откъдето трябва. Преди да продължа с историята на брат Гуидо и праведния път, позволете ми да ви открехна една страница от стария си живот по грешния път. Защото, освен ако не разберете всичко за Бембо и как станах модел на синьор Ботичели, никога няма да схванете тайната — а именно тази тайна е разковничето на нашия разказ. И така, нека се върнем към… предишната нощ? Не, няма смисъл да ви превеждам през всички порочни пози, които заех в името на удоволствието на Бембо и на моя пълен джоб. Смятам, че картинката от сутринта е напълно достатъчна — петък, тринайсети юни, нещастен ден, при това по не една и две причини.

Пролетта — ето това е най-подходящото място, откъдето можем да започнем.

Втора глава

— Кики?

Мадонна! Майко Божия! — Много мразех да ме будят след цяла нощ къртовски труд.

— Да?

— Ще ми направиш ли една услуга?

Още една ли? След нощта, която му подарих, не аз, а Бембо би трябвало да бъде този, който прави услуги — при това на мен! И доста над уговорената ми цена. Обаче работата си е работа.

— Разбира се — усмихнах се сънено.

Бембо надигна огромното си туловище, отпусна се на лакът и до носа ми достигна вонята изпод мишниците му. Майко Божия! Протегнах ръка към лавандуловата помада на нощното шкафче и я притиснах до носа си. А после, за да не вземе да се обиди, му се усмихнах кокетно и зачаках да чуя какво ще ми сервира. С Бембо бе трудно да се каже какво можеш да очакваш — неприлично богатите са си извоювали правото да бъдат непредсказуеми.

Бенволио Малатеста.

Първи факт — Примо фато: Наричаше се Бенволио Малатеста, обаче всички му викаха Бембо. Може би защото умееше да се прави на веселяк, все едно е любимият ви добродушен чичо — съзнателно поддържано поведение, предназначено да скрие безмилостния му подход в работата. Много обичаше да се усмихва и шегува, но…

Втори факт — Секондо фато: Бембо беше един от най-богатите мъже на Флоренция. Бе натрупал парите си от внос на перли от Ориента. Прекрасни нещица са тези перли — огромни, тлъсти и толкова бели, колкото маслините са черни. Пращаше дребни момченца с ножове за миди, за да се гмуркат за тях. Понякога на тези момченца им свършваше въздухът или се оплитаха във водораслите.

Веднъж Бембо извади най-красивата си перла и ми я пъхна в пъпа, за да стои там, докато се чукаме (схващате ли сега какво имам предвид, когато ви казвам, че с него никога не знаеш какво можеш да очакваш?). След това си я поиска обратно, обаче аз му казах, че не може да излезе. Което си беше лъжа. По-късно, във ваната, пробвах и тя се измъкна, само дето… доста ме заболя. Затова си я върнах обратно в пъпа. Пасва перфектно, а и сега съм известна именно с нея — тя е едно от нещата, с които ме познават. (Освен циците и косата ми.) Оттогава насам винаги нося рокли, срязани на пъпа, за да си показвам перлата. Клиентите обичат нетрадиционното. Особено по-богатите.

Бембо като че ли нямаше нищо против. Големите му перли бяха използвани в бижутерията, а по-малките ги стриваха на паста за зъби за богатите господа или на пудра за лице за дамите. От перлите зъбите и кожата им блестяха — дори и на онези, които бяха петнисти като крастави жаби и некъпани от месеци. А пък моята перла в пъпа беше отлична реклама за Бембо. Той обичаше да повтаря, че перлата щяла сама да изскочи някой ден, когато надуя корема. (Не съм го осведомявала, че подобно нещо няма как да се случи. В средата на всеки месец натъпквам памучни тампони дълбоко в сливата си, за да не позволя на мъжката течност да достигне до женските ми части. Така ставам доста по-тясна, обаче засега никой клиент не се е оплакал.) Веднъж, за един кошмарен миг, се ужасих, че Бембо възнамерява да ме оплоди. Абе, той да не би да разсъждава с втората си глава, че да иска брак с мен? Мадонна! Затова ли ми позволи да си задържа перлата? Обаче после, когато дойдох на себе си, осъзнах, че Бембо надали държи да става баща на копеле от курва като мен, ако ще и да съм много красива — все пак си има вкъщи една богата фригидна жена, която да охлажда леглото му и да му ражда синове. И оттогава насам престана да си иска перлата, въпреки че някои мои клиенти биха отрязали и пъпа ми, за да я грабнат, без да ги е грижа дали после ще живея или ще умра. Иначе Бембо никога не би ми го причинил. Той ме харесва. В оная нощ, когато перлата се заклещи в пъпа ми, той дори ми плати обичайните три флорина, нищо че не можах да я измъкна. Очевидно чукането е било особено приятно.

Трети факт — Терцо фато: Бембо познава много художници. Имам чувството, че така се изживява като много културен, сравнява се с перлите си, нищо че всъщност повече му приляга да се нареди сред грозните стриди, които изпълват морското дъно. Произлязъл е от нищото, от семейство на бедни рибари, затова сега се стреми с всички сили да се измъкне на повърхността, към светлината. Подобно на своите стриди, той е грозно създание, способно да създаде красота — и го прави, покровителствайки художници. Именно с този факт ме изненада той през онази сутрин и неволно отприщи върху мен лавина от неприятности.

— Ще позираш ли за един мой приятел?

— Кой приятел? — изграчих сънено.

— Алесандро Ботичели. Сандро.

Спомних си, че някъде бях чувала това име.

— Той те намира за идеална за централната фигура на най-новото му платно.

Отворих едно око.

— Централната фигура ли?

Бембо се усмихна и зъбите му блеснаха като перли. Имах чувството, че носи цялото си богатство в устата си.

— Точно така, Кики — кимна. — Така че не се притеснявай. Ти ще бъдеш в центъра на композицията, а всички останали фигури ще бледнеят пред твоята красота. — Поезията май не му се отдаваше особено.

— И колко са тези, останалите?

— Седем. С теб общо стават осем.

Ха, че това си е цяла тълпа!

— На мен не ми звучи много централно.

— О, ще видиш, че е така! — ухили се широко той. — Цялото платно ще бъде наречено „Ла Примавера“ — „Пролетта“, а ти ще бъдеш самата богиня, самата Флора!

— Хммм — промърморих. — Можеше поне да ме направи Дева Мария!

Тук вече Бембо се разсмя с глас.

— Ти, девствената кралица на небесата? Прочутата Кики, недокосната от мъжка ръка? Не и хиляди пъти не!

Нацупих се и извърнах глава. Той дръпна лекичко зърната ми, за да ме умилостиви.

— Слушай, гълъбче — започна, — Сандро иска теб именно защото познаваш силата на страстта! Флора трябва да бъде опитна жена, плодовита, със знаещо лице! Ако щеш дори и да навежда на мисълта, че носи в утробата си плод! Но най-важното, трябва да бъде по-красива и от най-прекрасния ден!

Боже, този човек определено умееше да докосва струната на моята суета!

— А откъде накъде този Сандро знае за моите прелести?

Бембо се стовари обратно на огромния си гръб и пружината под него изскърца. Махна с ръка по посока на тънката муселинова стена, поставена до леглото. Виждала съм подобни неща и преди — и в дворците на удоволствията, и в частни домове. Викат му финестра д’аморе — прозорец на любовта. Понякога приятелите на домакина го гледат през този прозорец по време на сексуален акт, ако клиентът обича да усеща, че го гледат. Има и случаи, в които друга двойка… ами… съвкупява се в съседната стая, и двете двойки споделят звуците си. Принципно нямах никакъв проблем с подобни факти — всъщност, доколкото си спомням какво правихме с Бембо тази нощ, синьор Ботичели сигурно е останал особено доволен от представлението. Но незнайно защо изведнъж ми стана притеснено. Да бъда гледана от клиенти за тяхна наслада — добре. Ама да бъда гледана от художник, който е готов да ме увековечи на платното си — ужас!

Седнах рязко в леглото и придърпах двете дебели плитки на пшениченорусата си коса над гърдите си в твърде непривичен за мен жест на свенливост. Всъщност, така и така стана дума, да взема да ви изброя и трите факта за мен.

Примо фато: Кръстена съм Лучана Ветра, защото като бебе съм пристигнала от Венеция в бутилка. Говоря ви съвсем сериозно! Някой ден ще ви разкажа повече и за това.

Секондо фато: Имам разкошна златиста коса (и преди да сте се усъмнили, съвсем естествен цвят, без намесата на лимонов сок). Дълга е до кръста, а къдриците ми никога през живота си не са зървали маша.

Терцо фато: Имам фантастични гърди — закръглени, стегнати и големи колкото пъпеши. И ако се вярва на клиентите ми, точно толкова сладки. Обаче може ли да се вярва на простотиите, които ръсят мъжете, докато изръсват семето си?

— Е, какво ще кажеш? — прекъсна размислите ми Бембо.

Стоварих се обратно на възглавницата си и промърморих:

— Ще си помисля.

Знаех какво иска. Бембо искаше после всички да видят картината, за да може да се хвали, че е чукал самата Флора.

— Може би това тук… — докосна лекичко перлата в пъпа ми — ще те накара да погледнеш благосклонно на молбата ми, а?

Е, това вече си беше живо изнудване.

Сведох очи към блестящия млечнобял камък, а после погледнах и него. Шибаната перла! Знаех си аз, че някой ден ще трябва да си платя за нея!

— Добре — кимнах. — Дай ми адреса му.

И ето как през онзи съдбовен ден се озовах на крайбрежието на река Арно, натруфена и накипрена, на път за ателието на Сандро Ботичели, със спешна необходимост от облекчаване на пикочния мехур.

Трета глава

И тъй като не изгарях от особено желание да се връщам у дома само за едното пикаене, предпочетох веднага да отговоря на повика на природата и именно това бе моментът, в който брат Гуидо избра да ме заговори. Държеше в ръка някакъв памфлет.

Простенах вътрешно и се приготвих да го пратя по дяволите с някой добре подбран епитет (такива ги знам в изобилие), обаче, когато се приближи, забелязах, че е напълно добронамерен.

Примо фато: Имаше гъста, чуплива черна коса, която блестеше като пера на врана.

Секондо фато: Имаше удивителни очи — същото синьо като розетките на Дела Робиа в „Санта Кроче“.

Терцо фато: От пръв поглед се виждаше, че няма тонзура, което ще рече, че още е послушник. (Не че обетът би му попречил да се съвкупи — ако не разчитах на постоянния поток от клиенти от манастира, досега да съм фалирала. Да се оправят както си знаят с душите си — за моята грижата имам аз!)

Ала ето че този начинаещ монах се оказа изпълнен с желание да вземе участие в акта на моето спасение. Начерта знака на кръста във въздуха над главата ми и ми пожела добър ден. След това ми подаде памфлета си. Аз въздъхнах и рекох:

— Брате, това не е за мен.

Лицето му се оживи и той възкликна:

— Сестро, може би си мислиш, че думите тук не са за теб. — Гласът му беше басов и сладък. Културен. Изискан. — Обаче Бог обича всички свои чада, дори и падналите! Затова смятам, че дори и ти би могла да намериш някаква полза в тези страници!

Изстисках от себе си и последните капки урина, мозъкът ми регистрира неволната обида, скрита в думите „дори и ти“, и затова реших да се позабавлявам с монахчето.

— Напълно си прав, брате — изрекох с каещ се глас. После поех памфлета от ръката му, изтрих си задника с него и го хвърлих в буйните води на Арно. — Наистина имах голяма полза от него! — допълних сладко.

Той проследи движението на ръката ми и едва в този момент започна да осъзнава какво съм правела, докато той ми е говорил. Схвана, че съм се облекчавала. По цялото му лице се разля червенина и съвестта го загриза. Очевидно изгаряше от желание да се отдалечи от тази неблагодарна блудница, обаче задълженията му изискваха от него поне да се опита да върне заблудената овца към стадото.

Извади още един памфлет от снопа, втъкнат в колана на расото му, и продължи:

— Аз съм брат Гуидо дела Торе, послушник в манастира „Санта Кроче“. Тези напътствия са много важни, сестро, защото ни говорят за спасението на нашите души!

Започваше да ми става адски забавно.

— А задниците? — подхвърлих. — Мислиш ли, че и задниците ни са важни?

— Нищо не би могло да бъде по-важно от тях.

— Значи и за задниците се молиш, а? — запитах със съвсем сериозен тон.

— Всяка нощ.

— И ако реша да се покая, и да тръгна по пътя на добродетелта, смяташ ли, че задниците също ще бъдат спасени?

Очите му пламнаха фанатично, когато отвърна:

— Разбира се, сестро! Защото, ако всеки божи ден се молим и се покайваме, един ден душите ни със сигурност ще отидат в рая!

— Аха — кимнах мъдро. — Значи във въпросния ден човек би могъл да рече, че раят се е напълнил със задници!

Той притвори очи, очевидно наслаждавайки се на тази представа.

— Със сигурност! — отвърна.

— В такъв случай се разбрахме — кимнах, но после реших да се смиля над него. — Обаче въпреки разбирателството ни, надали някога ще имам нужда от твоите памфлети. Щото не мога да чета.

Типично за монасите — печатат памфлети за уличници, които са толкова невежи, че не биха могли да прочетат дори някой мръсен надпис на стената.

— Наистина ли? — ококори се монахчето.

— Наистина.

Ранното ми навлизане в сферата на проституцията не ми бе оставило никакво време за запознаване с писмената. Но пък се радвах на фантастична памет — трябва само да погледна някоя картина или лице, за да ги запаметя завинаги. Освен това нарочно съм обучавала мозъка си — както сигурно вече сте забелязали, старая се да запомням по три важни факта за всеки човек, с когото се срещам. Така че, макар да съм невежа с думите, не съм глупава, затова не допускайте грешката да ме мислите за такава!

Монахът поклати глава, сякаш току-що бе зърнал друг, непознат за него свят.

— Много съжалявам… просто… аз винаги съм бил заобиколен с книги и… Те са всичко за мен. Изчел съм стотици. Дори и сега продължавам да чета! — Тук пак се изчерви, но този път вече от гордост. — Бях удостоен с невижданата чест да стана помощник-библиотекар на „Санта Кроче“, нищо че все още не съм дал монашеския си обет!

Сега беше мой ред да надзърна в друг свят. Свят на думите, в който черните букви, отпечатани върху белия лист на този монах, значеха за него много повече, отколкото хората и нещата около него. Погледнах го в очите и в този миг той като че ли надникна в душата ми. Разбра, че притежава нещо, което аз не притежавам, и че въпреки цялата ми арогантност и хапливост бих искала да имам онова, което има той, и знам, че той го знае.

— На колко години си, синьорина?

Това вече си го биваше! Никой досега не ме бе наричал „синьорина“! Дотолкова се шокирах, че отговорих напълно искрено:

— Не знам. — Сега не беше моментът да разказвам как съм пристигнала от Венеция в бутилка. Реших, че като се върна към облика си на мръсница, ще успея да си възвърна и почвата под краката. — Не знам дали това ще ти помогне да изчислиш, но започнах женските курсове миналата зима.

— Женските курсове ли? — светнаха очите му.

Със сигурност реши, че съм тръгнала на някакви обучителни курсове.

Оставих го известно време с тази заблуда, след което поясних:

— Веднъж месечно сливата ми кърви! — Приведох се съзаклятнически към него и добавих: — Вече се налага да пъхам в дупката си тампони!

Той се отдръпна като попарен назад и пак се изчерви — този път като презрял домат. Хареса ми да го гледам как се гърчи от неудобство. Оказа се обаче, че не бил чак такъв бунак — и той поназнайвал нещо.

— Е, значи още си млада, но няма да бъдеш винаги млада. — Не можеше да му се отрече на този монах, че си го биваше — реши да включи в действие най-голямата заплаха за всички жени, неизбежното остаряване. Протегна ръка, като че ли да докосне бузата ми, но после я дръпна рязко, като попарен. — Сигурно си наясно, че това твое ангелско лице няма да трае вечно. Ще продължаваш ли с този живот и когато остарееш, синьорина…? — извиси глас.

— Лучана Ветра — подсказах му услужливо.

Той се усмихна и внезапно стана красив като ангел. Забелязах, че не само още се радва на всичките си зъби, но и че всичките до един са бели.

— Какво? — изгледах го с присвити очи.

— Това означава „светлина в стъклото“.

Ококорих се. Брей! Значи затова са ме кръстили така! Защото съм била бебе в бутилка. В стъклена бутилка, от Венеция — родината на стъклото. Вече започвах да схващам какво богатство било ученето. И това ме накара да онемея.

Монахът забеляза, че вътрешно започнах да се гърча, и реши да се възползва от този сгоден момент. Хвана ръката ми и заговори пламенно:

— Синьорина Ветра, монасите от „Санта Кроче“ в момента организират приют за пропаднали жени. Защото не беше ли и Мария Магдалина, любимата на нашия Господ Бог, и тя проститутка? Възнамеряваме да обучим жените, така че да могат да си изкарват прехраната с почтени професии, да ги запознаем със Светото писание, да ги научим да четат и пишат. След това всяка от тях би могла да си намери благопристойна работа или дори да влезе в някой от нашите женски ордени като монахиня! — Стисна ръката ми още по-силно и допълни: — Можем да ви помогнем, синьорина! Дайте път на светлината!

За един миг пред очите ми се зареди странна картина. Аз бродя из светата обител заедно с брат Гуидо, с псалтир в ръка, а главата ми е обрамчена от колосана бяла забрадка на монахиня. Може би, ако стана добър човек, ще мога да открия истинската си майка — моята вера мадре, милата, красива дама, която сънувам, откакто се помня, и която ме прегръща със силните си ръце в блага прегръдка. В сънищата ми тя бе прекрасна, загрижена, обаче често бърках образа й с този на Дева Мария, който зървах в дните, в които се осмелявах да прекрача прага на някоя църква. На всяка статуя на Девата, която срещах, говорех така, сякаш тя е моята вера мадре, истинска майка. Така думите на този монах изведнъж ми показаха пътя към най-голямата ми мечта — към личния ми граал. Бих могла да бъда дъщеря, с която всеки родител да се гордее, а не евтина пачавра, за която би било по-добре да бе умряла, вместо да стигне до подобно положение. А след това поклатих глава — но по-скоро към себе си, отколкото към монаха. Осъзнах, че съм свалила маската си и съм оголила защитата си. Затова се налагаше колкото е възможно по-скоро да си възвърна позициите. Къде изчезна безгрижието ми? Как можах да му позволя да ми говори по този начин? Откъде накъде всеки момент от очите ми щяха да рукнат сълзи? Къде беше Кики, когато имах най-голяма нужда от нея? Призовах на бял свят за кратко потиснатия си образ. Дори и този да си въобразява, че ме е хванал в капана си, сега ще му покажа аз! Ръката ми се стрелна светкавично към полите на расото му и сграбчи члена му.

— Аз също мога да ти помогна, брате! — измърках сладострастно, като го подръпнах. — И да дам път на твоята светлина тук!

Монахът ококори шокирано очи. Отскочи назад като попарен, но не и преди да ми даде доказателство за нещо, което определено ме отрезви. Защото, ако искате да знаете, досега не ми се беше случвало да сложа ръка върху мъжки член и да не го усетя да се втвърдява. Обаче този монах остана мек като бебче и за мой срам бързо възвърна самообладанието си. И което беше още по-лошо, очите му вече се изпълниха с немалко презрение, сякаш го бях разочаровала. Сякаш доброволно се бях върнала в кривия път. Сякаш той за миг бе зърнал нещо добро в мен, обаче аз го бях опровергала. Обърна ми гръб и тръгна напред и, колкото и да не е за вярване, на мен ми се дорева. Обаче към този момент около нас вече се беше събрала малка тълпа от курви, затова се налагаше да се държа на положение. Направих крачка напред и подвикнах грубо след него:

— Ако размислиш, винаги си добре дошъл! — И за всеки случай изпъчих циците си. — Само попитай за Кики!

Той обаче продължи да върви напред, без да се обръща, докато накрая изгубих черните му къдрици сред тълпата. В този момент пред очите ми изникна моята най-голяма конкуренция — Ена Джулиани. С дългата си медноруса коса и намазаната с оловна помада бяла кожа тя приличаше на мое бледо и твърде грозно копие. Ако някога се наложеше да търсят актьор за комедия дел арте, за да играе мен, това трябва да бъде тя. Знаех, че когато не съм на разположение, мъжете обикновено викат нея. Тя бе наясно, че аз съм най-популярната сред проститутките, но тя пък вземаше по-малко, затова имаше повече работа. Напрежението между нас не спомагаше за развитието на кой знае какво приятелство. В обичайния случай веднага щях да се разправя с кучката, обаче самоувереността ми беше разклатена. И дори нещо по-лошо — тя бе станала свидетел на цялата сценка и знаеше не по-зле от мен, че не успях да го вдигна на монаха.

— Губиш златната си ръка, а, Кики? — сръга ме тя с костеливия си лакът. Парцаливките около нея се изкискаха, щастливи от моето падение.

Отново усетих в очите си проклетите сълзи. Майко Божия!

— Никой не го знае по-добре от теб — не й останах длъжна.

А после се загледах в лицето й, вече набраздено под пластовете помада, и в увисващите й гърди, които надничаха от деколтето на роклята й. И потреперих. Монахът беше прав. Някой ден всички ще остареем. Ена беше два пъти по-голяма от мен, някъде към трийсет и пет, и вече приближаваше края на кариерата си като проститутка. Ще печели все по-малко и по-малко, докато накрая не започне да умира от глад — ако към този момент не бъде убита от някой от онези клиенти, които предпочитаха опасния секс. И след това във водите на Арно ще открият просто поредната мъртва курва, носеща се по течението, подпухнала като бъчва. Вирнах брадичка. С мен обаче няма да се случи така! Аз бях на път за ателието на Ботичели, за да бъда обезсмъртена завинаги като въплъщение на младостта и красотата. И се понесох напред.

— И на връщане вземи малко боб! — подвикна Ена след мен. (Забравих да ви кажа, че тя бе и моя съквартирантка.)

Вече възвърнала самочувствието си, аз надигнах поли и се изпърдях в лицето й.

— Сама си го вземи! — рекох.

Този път парцаливките се изсмяха на Ена. Оставих ги да се превиват от смях. Разграничавайки се мислено от долната им пасмина, аз поех по Виа Кавалоти към къщата на синьор Ботичели и към по-възвишени неща.

Четвърта глава

Ето ви и трите факта, които знам за Ботичели.

Примо фато: Той се наричаше всъщност Алесандро ди Мариано Филипепи, обаче всички го знаеха с прякора Ботичели заради дебелия му брат Джовани — съдържател на заложна къща, познат още и като „ил ботичело“ — „бъчвичката“.

Секондо фато: Ботичели е флорентинец по рождение. Произлиза от един от най-бедните квартали на нашия велик град — Онисанти. Там е толкова мръсно и страшно, че дори и аз не смея да припаря.

Терцо фато: Беше влязъл напълно под кожата на Медичите. Дори синьор Лоренцо де Медичи — от фамилията основатели на нашия град и човек, толкова велик, че бе известен като Ил Манифико — Великолепния, смяташе, че слънцето изгрява именно от задника на Ботичели. Доколкото става ясно, вила Кастело на Медичите, която се вижда високо на хълма, когато листата на дърветата опадат, е препълнена с фрески и платна на Ботичели.

Безсъмнено много могъщ художник. Но когато пристигнах в ателието му, не бях нервна. Просто казах на човечеца, дето ми отвори вратата, че съм дошла, за да ме рисуват. Момчето беше негър — очите и зъбите му святкаха на фона на черното му лице. Когато минавах покрай него, ме изгледа с до болка познат ми поглед. Самото студио се оказа светло и просторно — толкова много стъклени прозорци досега не бях виждала никъде във Флоренция. В далечния край стоеше някаква сенчеста фигура, на която не обърнах никакво внимание. Защото очите ми се насочиха към нещо друго. Огромно, правоъгълно и с цветове, които сякаш бяха уловили цялата дъга. От пръв поглед се виждаше, че платното е почти завършено и че е прекрасно. Бяха изрисувани седем фигури с ръст, по-голям от нормалния, а над главите им се носеше дебело купидонче. На фона на тези фигури, дори и на купидончето, техният създател изглеждаше като джудже. Наситените им, ярки цветове го превръщаха почти в силует. Вече разбрах, че Бембо не е бил напълно честен с мен — осмата фигура, Флора, която в момента представляваше скица без лице, бе разположена леко встрани и в предната част на картината. Централната фигура всъщност бе нещо като Мадона, завършена и прекрасна. Тя изглеждаше точно така, както си представях моята истинска майка и както я сънувах. Мечът, на който се бе облегнала, бе украсен с невероятни цветя, които надничаха от тревата подобно на паднали скъпоценни камъни. Около нея се виждаха три танцуващи девици в бяло, както и още две други фигури, може би митологични същества, които не ми бяха познати. Останах изключително доволна от тази творба и сигурно съм издала някакъв одобрителен звук, защото Ботичели се обърна и ме погледна.

Беше на средна възраст, сигурно към трийсет и пет, с дълга черна коса, разстилаща се по раменете му. Не можеше да му се отрече, че е красавец, само дето беше твърде нисичък. И едва сега си дадох сметка, че фигурата в далечния ляв край на платното — онзи тип с меча, изглежда точно като човека, който в момента бе вперил поглед в мен.

Прикова поглед в очите ми и започна да ме изучава. После хвана леко брадичката ми и завъртя главата ми първо наляво, после надясно, а накрая отново напред. Накрая ме погледна отново в очите, усмихна се и отсече:

— Перфето!

Имаше странен акцент, дълбок и гърлен, в пълен контраст с красотата на платното, което стоеше пред нас. Обаче аз го разбрах прекрасно. Беше казал „перфектно“, идеално. Усмихнах му се в отговор. Днес за втори път мъж поставяше неканен ръка върху мен, но точно както и монаха, Ботичели също не се интересуваше от мен заради секса. Той си искаше своята Флора и аз бях тук, за да му я дам.

Направи ми знак да се приготвя и аз проследих сочещия му пръст по посока на един параван. Зад него заварих разкошна рокля от брокат. Върху кремавобялата коприна бяха изрисувани безброй цветя. Роклята беше разкошна и много тежка. Параванът пък ми подсказа, че Ботичели не е наясно точно каква жена съм — очевидно смяташе, че притежавам известна свенливост. Нямаше представа, че бих се разсъблякла и насред студиото му без капчица свян. Но сега послушно облякох роклята зад паравана, пуснах косата си, както ми беше поръчал, и пристъпих към него — самото въплъщение на богинята Флора.

От пръв поглед се виждаше, че Ботичели остана много доволен, макар че не каза почти нищо. Докато обикаляше около мен и ми оправяше позата, аз си давах сметка, че се намирам в присъствието на велик човек. Той постави по един цветен венец върху главата ми, през врата ми и на кръста ми. На перваза на прозореца имаше сребърна ваза с червени рози. Той ги взе и ги подреди всичките върху полите ми, броейки — двайсет, трийсет и още повече. Обръщаше ги с главичките напред, за да може всяка от тях да бъде видяна на картината. Показа ми как да държа полите, изпълнени с рози — леко да ги повдигна с лява ръка, а палецът — присвит грациозно. Дясната ми ръка трябваше да потъне в цветовете, като че ли всеки момент се каня да ги разпръсна върху меча. Накрая отметна косата ми назад.

— Няма нужда да крием подобно лице — рече и аз започнах да го харесвам.

— Що се отнася до изражението ти — заяви после с грубия си флорентински акцент, — искам да се усмихнеш лекичко, като че ли току-що си изживяла нещо приятно в леглото. — Е, все пак бе наясно какъв тип момиче съм аз. Спомних си за прекараната с Бембо нощ — бях го тренирала достатъчно добре, за да знае как да ми доставя удоволствие. Имаше си един хитър номер с езика… После си представих как този номер ми го прави монахът и усетих как лицето ми пламва и устните ми се извиват сладострастно. — Есато! — отсече доволен Ботичели. Точно така. И започна да ме рисува.

Рисува ме цял ден. Не каза почти нищо, а аз — още по-малко. Позволяваше ми от време на време да си почивам и да се разхождам, но после държеше да се върна стриктно към позата, в която ме беше поставил. Наблюдавах златистите прашинки на светлината как влизат през стъклените прозорци и се въртят във вихрен танц и как сенките, подобно на стрелки на слънчев часовник, се движат и издължават и студиото се изпълва с топлината на залязващото слънце. Накрая Ботичели остави настрани четките и палитрата си. Аз погледнах към картината и ми се наложи да пипна лицето си, за да се уверя, че все още имам глава на раменете си — толкова перфектно бе отражението ми върху картината. От изражението ми лъхаше спокойствие, загадъчност и… може би известна арогантност. Там аз бях биещо сърце, влажен секс, топло легло.

Бях Флора.

Роклята бе само очертана, макар че ръцете ми върху нея бяха завършени.

— Като че ли няма да имате повече нужда от мен, а? — попитах с леко разочарование. Защото, макар краката ми да ме боляха, бях прекарала един прекрасен ден. Какво по-хубаво от това да бъдеш част от историята!

— Не, няма — поклати глава той. — Роклята мога да я нарисувам винаги. Подобни детайли се рисуват лесно. Обаче ти наистина си рядко флорентинско съкровище! Бембо се оказа напълно прав.

Поклатих глава и го поправих:

— По-скоро венецианско съкровище!

— Наистина ли? — повдигна вежди той. — Никога не съм ходил в този град, но съм слушал много за неговите красоти!

Тук е мястото да ви призная, че на този свят надали има по-яростен защитник на моя роден град от самата мен, макар да знам за Венеция точно толкова, колкото и художникът пред мен, защото съм била съвсем малко бебе, когато са ме пъхнали в онази бутилка и са ме изпратили по течението към Флоренция. Затова сега кимнах с гордост и изтъкнах:

— Напълно вярно! Венеция е град на красотата, но и на търговията. И е много по-велика и от Пиза, и от Неапол, и от Генуа — нейните морски съперници.(Още няколко града, които никога не бях виждала.) Не знам защо, обаче нещо в излъчването на Ботичели ме караше да се представя като по-интелигентна, а не просто поредния чифт цици. Поради което сега изрецитирах въпросното изказване, което веднъж бях чула от устата на Бембо. Но не щеш ли, оказа се, че съм казала нещо не както трябва, защото Ботичели изведнъж пребледня като платно и започна да трепери.

— Какво каза? — прошепна дрезгаво, със стиснати до посиняване устни. Лицето му заприлича на призрак, като че ли всеки момент щеше да припадне.

Но какво казах наистина? Може пък този човек да е дотолкова заслепен от Флоренция и от бордеите на Онисанти, че не иска и да чува за чудесата на други градове. Обаче нали той бе този, който първи спомена за красотите на Венеция?!

— Но Флоренция, разбира се, е най-прекрасната от всички тях — запелтечих аз в опит да поправя грешка, чието естество не ми беше известно. — Все пак тук са великата катедрала Дуомо, баптистерия, вашите творби!

Обаче не се получи. Той се стрелна през стаята и отново ме сграбчи за брадичката, но този път доста силно. Толкова, че не можех да дишам.

— Повтори го!

Бях дотолкова уплашена, че не знаех какво да кажа. Обърканият ми мозък се въртеше в кръг, докато се опитваше да си припомни точните ми думи.

— Казах, че Венеция е много по-велика и от Пиза, и от Неапол, и от Генуа, и че…

Пръстите му се впиха още по-дълбоко в кожата ми.

— Какво знаеш ти за тези места? — изсъска. — Кой ти го каза?

— Кое да ми каже? — едва успях да изфъфля през стиснати зъби, защото той държеше силно челюстта ми.

Очите му се впиха като остриета в мен.

— Кой те подучи за това? Бембо ли беше?

— Моля? Никой нищо не ми е казвал! Какво имате предвид?

И за втори път през този ден усетих, че очите ми се наливат със сълзи. Но веднага след това бях освободена — така бързо и както бях стисната. Ботичели ме пусна рязко и ми обърна гръб, като че ли беше прекалено бесен, за да има вяра дори на самия себе си. Коленете ми се подкосиха и аз се отпуснах на пода. Великолепната изрисувана рокля се разстла с въздишка около мен. Цялата треперех. А когато художникът се обърна, видях, че се усмихва, моля ви се!

— Съжалявам, скъпа моя — рече. — Просто малко разпускане след дългия ден. Хареса ли ти шегата ми?

Виждала съм достатъчно лоши актьори — все пак живея във Флоренция, нали?! Улиците изобилстват от отвратителни комедианти, които само тровят въздуха с нелепите си гърчове и воя си. Обаче никога досега не бях виждала по-неубедително изпълнение от това, на което ставах свидетел сега.

Той подаде ръка и аз приех жеста му като подкана да се изправя на крака. После допълни:

— Това беше просто малка шега за нашите морски градове. Няма нужда да го споменаваш пред Бембо. Върви се преоблечи, синьорина. И после можеш да тръгваш.

Напълно сащисана, аз се вмъкнах зад паравана, преповтаряйки отново наум сцената, която току-що се бе разиграла в това студио. Нещо някъде се бе объркало, ала аз бях по-уплашена като че ли от последиците на нелепия епизод, отколкото от самото насилие — от отрицанието на гнева му, от опита да поправи щетите. Чух го как напуска ателието и затваря вратата зад гърба си. Заедно с него изчезна и страхът. А после, в безопасността на самотата, скрита от чужди погледи зад паравана, бе мой ред да започна да се изпълвам с гняв. Измъкнах се от роклята така бързо, сякаш пареше, и в бързината разкъсах единия от изящните ръкави. Но не ме беше грижа. Какъв отвратителен, пропилян ден! Можех да забърша толкова клиенти на площада! Но сега, с падането на нощта, стражата ще арестува всяка уличница, която не се е прибрала било в собственото си легло, било в нечие друго. Бях изгубила доходите си от цял работен ден, а при настъпилите обстоятелства вече ме беше страх да питам Ботичели за пари. Докато навличах собствените си дрехи, плъзнах поглед по дървената ламперия около мен, преповтаряйки за пореден път краткия разговор, който бе събудил такива страсти. И пак не успях да схвана къде точно бях сгрешила.

Паметта ми ми изневери, ала очите — не. Една от дървените дъски на ламперията имаше по-тъмни очертания от останалите, при това от три страни.

Тайна вратичка, не по-голяма от Библия, която като че ли беше леко отворена.

Дръпнах вратичката и извадих оттам единственото нещо, което се криеше вътре — навит пергамент. За момент забравих и гнева, и объркването си. Осъзнах, че държа в ръка копие на картината, която се рисуваше в момента — перфектно и завършено, с изключение на моето собствено лице. Тук бяха и трите Грации, и пухкавото купидонче, и фигурата в доспехи, която беше автопортрет на Ботичели. Дева Мария също присъстваше на платното, както и останалите фигури, и моята собствена, засега безлика персона. Дори и тревата бе изпълнена със същите цветя. Единствената разлика от оригиналната картина бяха миниатюрните размери на тази, както и фактът, че целият пергамент беше разграфен на точни квадрати, и фигурите изглеждаха като хванати в мрежа.

Тук е мястото да ви кажа, че аз обикновено не съм от курвите, дето крадат. Мръсниците с шавливи пръсти обикновено ги губят, а работещите момичета, които си пъхат носовете в ковчежетата и съкровищниците на клиентите си, често се прощават с въпросния любопитен орган. Не една и две красиви уличници бяха обезобразени било от загубата на носовете си, било на тършуващите си ръце. Обаче днес аз бях бясна, не ми беше платено, а и картината беше толкова красива, че веднага ми се прищя да си я взема, ако ще и само за да й се порадвам още мъничко. Но за да смекча удара от престъплението си, аз извадих от торбичката си памфлета на монаха, навих го като пергамент и го пъхнах в свободната дупка, след което затворих вратичката. Нека после Ботичели си търси изгубеното от Господ Бог! Заради всичко, което ми стори, заради онова, което стори на прочутата Кики! Напъхах малката картина в корсажа си и се понесох с широки крачки към изхода на къщата.

Но в мига, в който обувките ми усетиха топлите павета на огряната от последните слънчеви лъчи улица, съжалих за стореното. Спрях и се поколебах, питайки се дали да не се върна обратно. Обаче после чух как негърът затръшва вратата зад гърба ми и се примирих. Времето напредваше — ако веднага не тръгна към къщи, нощната стража като нищо ще ме арестува. Утре ще връча рисунката на Бембо и ще му обясня, че нямам представа как се е озовала в корсажа ми. Бембо ми вярваше — считаше ме за най-честната проститутка на света.

Успокоена от тази мисъл, аз се запътих към пазара. Заради притесненията си относно открадната картина почти бях забравила за озадачението си от онова, което бях казала на Ботичели и което го бе разстроило толкова много. Надявах се да не изтрие лицето ми от картината, за да нарисува друго момиче, символизиращо Пролетта. Надали. Нямаше никакво съмнение, че му бях допаднала изключително много за този образ. Беше ме харесал. Аз също го бях харесвала — до онзи необясним, внезапен разрив между нас.

Реших, че когато се прибера, ще разкажа всичко на Ена. Ще се наложи поне за една вечер крехките везни на нашата любов и омраза да се наклонят по посока на приятелството — нямаше друг начин, щото подобна история просто плачеше да бъде изслушана и одумана. По този повод измъкнах последния боб от един продавач на пазара — за да предразположа съквартирантката си. Благодарение на синьор Ботичели кесията ми беше празна, обаче платих на човека с широка усмивка и целувка по набръчканата буза. Нямаше смисъл да се престаравам, защото бобът и без това щеше да отиде тази вечер за прасетата, заедно с другите останки от пазара. Бобените зърна бяха доста малки и някои от тях бяха дори почернели, но ги биваше за една яхния, така че щяха да умилостивят Ена и да й платят за услугите на изповедник. Слънцето залязваше и продавачите на пазара затваряха сергиите си. Имаше една флорентинска поговорка, дето казваше, че ако на новия пазар не ти е интересно, значи си мъртъв. Обикновено обичах да се спирам пред различните сергии, да вдишвам аромата на подправките и да се заслушвам в странните акценти на търговците, хвалещи своята риба тон, солта си или виното си. Ала днешният ден не беше за размотаване. Днешният ден беше пълен с твърде много събития, така че нямах търпение да се прибера вкъщи.

Двете с Ена живеехме в една колиба на брега на река Арно. Намираше се в квартала на бордеите, скупчени на левия бряг — паянтови дървени къщички, вкопчени една в друга и в брега, заплашени всеки момент да бъдат отнесени от течението. През зимата в тях беше мразовито, през лятото — задушно, а при големи дъждове се наводняваха. (Миналата пролет например водата в нашата колиба беше стигнала до глезените, така че се наложи да вземем назаем няколко бъчвички, за да си направим пътека до леглата.) Но и без това тук се връщахме много рядко — обикновено преспивахме другаде, така че не виждахме никакъв смисъл да харчим дребните си надници за по-добро жилище. Надявах се тази вечер Ена да си е у дома и да не си е довела клиент. Но когато стигнах до прозореца, чух гласове и изсумтях недоволно.

По дяволите!

Тя имаше клиент.

Нашият прозорец нямаше стъкло (твърде скъпо удоволствие, а и да имаше, уличните хлапета скоро щяха да го счупят) — само тъмнокафява завеса, която спускахме, за да не ни гледат хората. Заслушах се. Ако клиентът вече се бе изпразнил, всеки момент щеше да си тръгне. Но ако Ена все още го загрява, значи по-добре да се отбия за малко в кръчмата.

И ето какво чух.

Гласът на мъжа звучеше ниско и заплашително. Той каза:

— Взела си нещо, което не е твое. Веднага ми го дай!

Ена не звучеше уплашено, което ми подсказа, че са в процес на някаква игра. По света има какви ли не мъже — някои искат да пищиш, сякаш те изнасилват, а други — да си облечена като момче, докато те обладават отзад.

— Нямам представа за какво говорите.

Гласът на Ена звучеше ниско и дрезгаво — от лулата, която понякога пушеше. Зачудих се за какво е цялата тази работа. Доколкото ми беше известно, Ена също не крадеше — бе твърде умна, за да си позволи подобно нещо. Не е ли странно, че и двете сме станали изведнъж крадли, при това в един и същи ден?

— Ще те попитам още веднъж. — Пак мъжът. — Върни ми онова, което си взела, и ще те оставя на мира! Ако не го направиш, лошо ти се пише!

Тук търпението на Ена като че ли започваше да свършва. Бях наясно, че никак не обича да я заплашват, още по-малко — в собствения й дом.

— Вижте какво, синьор — заговори с неприкрит сарказъм тя, — мога да ви дам доста неща, а вие да си платите, и после и за двама ни ще бъде добре. Но не съм откраднала нищо — нито днес, нито когато и да било. Така че, освен ако не искате да ме изчукате, по-добре си вървете!

Мъжът въздъхна и аз усетих, че заплахата като че ли отминава. Въздишката му прозвуча така, сякаш се намираше в бояджийницата и току-що са му казали, че погрешка палтото му е било боядисано зелено, а не синьо. Глупава грешка, но поправима.

— Много добре тогава — рече тихо. — Довиждане, Лучана!

Настръхнах.

Мътните го взели!

Ама той е търсел мен!

Зачаках да чуя как Ена го поправя, но вместо това тя кихна, с което спря думите си. Вратата се затръшна и чух гъргоренето на вино, излизащо от бутилка — очевидно дори и невъзмутимата Ена можела да бъде разтърсена от подобно преживяване и сега имаше нужда от питие. Зачаках, за да се уверя, че мъжът си е тръгнал. Сърцето ми биеше силно и в ушите, и в гърлото ми. Мадонна! Най-добре е веднага да занеса рисунката на Бембо — трябва да е много важна, щом липсата й вече е забелязана. Водите на Арно ревяха в ушите ми заедно с кръвта ми. След сто бързи удара на сърцето пристъпих в колибата ни.

Майко Божия!

Ена лежеше на разнебитеното легло. Във врата й зееше огромна, грозна рана. Главата й се държеше за тялото й само чрез една тънка ивица бяла кожа. Цялата стая беше потънала в кръв — беше повече дори от водите на пролетното наводнение.

И тогава разбрах.

Кихането, което бях чула, е било звукът от ножа, прерязващ гърлото й.

Гъргоренето на вино е била кръвта й, струяща към пода.

Не можех да помръдна. Стоях и гледах как кръвта на съквартирантката ми обагря върховете на обувките ми. Тялото ми реши да я изтрие, като изпусна топла струйка урина, спускаща се неконтролируемо по краката ми. Затаих дъх и се замислих.

Те искаха мен.

Значи трябваше да бягам.

Пета глава

Три са нещата, които взех от дома си, преди да хукна да се спасявам.

Прима коза: — Първо нещо: Пергаментът на Ботичели, навит плътно и напъхан в корсажа ми, близо до сърцето.

Секонда коза: Дебела мантия от сив хермелин, която ми беше подарък от Бембо за един Юл1.

Терца коза: Парче зелено стъкло, отчупено от гърлото на бутилка — единственото, останало ми за спомен от бутилката, която ме е докарала от Венеция до тук. Беше твърдо като камък и извито като нокът на граблива птица. От него щеше да излезе отлично средство за защита. Пъхнах го под един от жартиерите си.

Прескочих огромната локва кръв и затворих очите на Ена, като се стараех да не повърна върху мъртвото й лице. Ако знаех някаква молитва, сигурно щях да я кажа. Но единственото, за което се сещах, бяха думите вера мадре, които започнах да повтарям напевно, сякаш редях Аве Мария. Призовавах закрилата на истинската си майка, като че ли беше Божията. А след това напуснах колибата.

Убежище за през нощта. Някъде, където бих могла да бъда в безопасност. Може би Бембо? Да. Че нали именно той ме забърка в тази каша. Ще отида в дома му, ще се оставя на неговата милост и ще му връча рисунката. Не исках да имам повече нищо общо с нея. Щеше ми се да можех да изчегъртам изображението си и от голямата картина. Щеше ми се никога да не бях чувала за Ботичели. Изпълнена с неистов страх, аз вдигнах качулката си, за да скрия издайническите къдрици, и потънах в нощта.

Въпреки късния час Понте Векио беше пълен с обичайните тълпи. Флорентинският ден започва на залез-слънце и точно тук веднага може да се разбере защо — проститутки и съмнителни търговци започват работния си ден, играейки си на криеница с нощната стража. Добре облечени семейни двойки провеждаха своите вечерни разходки. Прииска ми се да бъда една от тях. Обикновено съм доволна от живота си, но точно сега не можех да си представя нищо по-хубаво от защитата на две силни ръце, от общо легло (не само за час-два) и от една солидна вечеря. Но кой ще е този, дето ще вземе за жена именно мен, а?!

Продължих напред, незабелязана от никого, и скоро поех по хълма към Сан Миниато. Църковните камбани като че ли ме зовяха все по-нагоре и по-нагоре. Половината от града, която е разположена по хълмовете отвъд стария мост, е позната като „Олтрарно“, което ще рече „над Арно“. И от пръв поглед се виждаше, че това е богаташкият квартал. Именно в него Бембо бе издигнал новата си бляскава къща, високо на хълма, колкото е възможно по-далече от бордеите и смрадта на Флоренция. Тук нищо не бе в състояние да достигне до изнежените сетива на местните жители, освен диханието на кипарисите и звънът на църковните камбани. Знаех отлично пътя, но досега не се бях качвала по хълма пеша — момичетата с моите таланти биваха пренасяни с карети (като по пътя бяха длъжни да изпълнят някоя перверзия). Но точно сега страхът ми даваше криле и сърцето ми туптеше бясно с всяка следваща стъпка. Не след дълго вече поемах с пълни гърди уханието на миртата, образуваща жив плет около дома на Бембо. Долових и плясъка на водата от фонтана в центъра на парка му. А после стигнах и до портите. На почукването ми отговори едно познато лице — портиерът на Бембо, Карло, грозен като седемте смъртни гряха. Но в този момент бих го разцелувала така, сякаш е моята истинска майка.

— Буонасера2, Карло. (Примо фато: Знаех името му.) — Как е булката ти? (Секондо фато: Знаех също така, че Карло съвсем наскоро се бе оженил за една млада прислужница, на която Бембо бе дал щедра зестра — като награда за верния си портиер.)

Портите се разтвориха и Карло се усмихна. Постави двете си ръце пред гърдите с обърнати нагоре длани, сякаш поддържаше два пъпеша, и после ги доближи до устните си. Не изрече нито думица през цялата тази пантомима, изобразяваща блаженствата на брачния живот, и това бе, защото (Терцо фато: беше ням) — с неговото лично съгласие Бембо му беше изтръгнал езика, след като бяха подписали договор, който гарантираше на слугата, че до края на живота си може да живее в дома на своя господар, без да се притеснява за нищо. Виждате ли сега какво имам предвид, когато ви казвам, че Бембо също е сбор от противоречия? При него щедростта и жестокостта вървят ръка за ръка. Надявах се тази вечер той да не ми се разсърди.

Прикрих безпокойството си с похотлива усмивка и попитах:

— Вкъщи ли си е?

И кимнах по посока на стълбите и спалнята на Бембо. Карло кимна.

И слава Богу. Следващият въпрос.

— А контесата?

Ако контесата си беше у дома, с мен беше свършено. Е, не точно свършено, но никога не бих могла да видя Бембо, ако надутата кучка, наречена негова съпруга, си беше у дома. Поклащане на главата от страна на портиера. Вдигна ръка, за да дръпне звънеца и да даде знак на дежурния прислужник да ме посрещне, обаче аз поставих ръка върху неговата и рекох:

— Не си прави труда, Карло! Искам да го изненадам!

Похотливата ми усмивка си свърши работата — събуди похотливото ухилване на портиера. Още един проблясък от прочутата усмивка на Кики и аз вече се носех през потъналите в мрак уханни градини на Бембо. Пред мен се очерта огромното езеро, отразяващо небесния свод над него подобно на огледало, чиято позлатена основа се движи под повърхността с преместването на лунните лъчи. След една откъсната роза и бръсване на досадно насекомо, сърцето ми отново се изпълни със страх. Заобиколих езерото и най-сетне се озовах в просторния римски атриум. Наоколо не се виждаше жива душа и аз поех по импозантното каменно стълбище под светлината на факлите.

Когато стигнах до дъбовата врата на спалнята на Бембо, поставих ухо на ключалката, за да доловя някакъв шум. Не се чуваше нищо — нищо, освен биенето на собственото ми сърце. Почуках тихичко, а после малко по-силно. Нищо. Бембо трябва да е заспал.

Едно натискане на бравата и вече бях вътре. Заварих моя някогашен любовник омотан в червени кадифени чаршафи, дълбоко заспал. Размътеният ми мозък обаче вървеше две крачки след краката ми — защото вече бях пристъпила до леглото и бях отпуснала ръка върху завивките, преди да си спомня, че Бембо винаги спеше в перленобели чаршафи от безценен египетски лен. Никога в червени.

Кръв!

Ръцете ми бяха подгизнали в кръвта му. Вече напълно наясно какво ми предстои да видя, аз завъртях тежкото тяло на Бембо и главата му клюмна в поза, непредвидена от природата. Зеещата рана във врата му беше пълно копие на смъртоносната рана на Ена. И бях готова да се обзаложа, че бе дело на същата ръка.

Майко Божия!

Собствената ми кръв се смръзна и сигурно щях да припадна, ако не бях подплашена от едно почукване по вратата. Замръзнах, когато чух гласа на прислужницата, съпругата на Карло.

— Господарю? — Пауза. — Господарю? Карло ме изпрати да ви кажа, че синьорина Ветра е преминала портите. Вече при вас ли е или да й поднеса нещо освежаващо в атриума? — Ново почукване. — Господарю?

Разполагах с не повече от две почуквания време, преди прислужницата да влезе в стаята. Знаех, че няма да се поколебае да събуди господаря си — щом е изпратил да ме повикат, би искал да бъде буден за забавленията. Само след един удар на сърцето вече бях до прозореца, оттам на перваза, а после — хваната здраво за здравите стъбла на глицинията, които покриваха цялата фасада на къщата. Заспусках се като корабна маймунка. Ако трябва да бъдем честни, това упражнение не беше ново за мен — веднъж бях избягала оттук, когато контесата се бе появила неочаквано. Мислите ми се защураха презглава напред. Знаех, че открият ли Бембо, веднага ще ме спрат при портите. Не можех да поема подобен риск, затова не скочих право на земята, а се насочих към един нисък покрив, който стигаше до стената на градината. Прескочих зида и с приглушено тупване се озовах сред камънаците и надгробните плочи на гробището „Сан Миниато“. Усетих нечие присъствие и затаих дъх, за да не се издам, но след малко забелязах само една надменна сребриста чапла, която ме наблюдаваше злобно от близката плоча. Издигна се над гроба като фантом и прелетя безшумно през зида на близката къща — сигурно вече предвкусваше вкусния труп на Бембо. Въздъхнах облекчено, но облекчението ми трая само един миг.

Мътните го взели!

А сега накъде?

В корсажа си имах открадната рисунка, по ръцете си — кръвта на Бембо, в най-буквалния смисъл на думата, и съвсем скоро щяха да започнат да ме преследват като убийца. Ако вече не са тръгнали след мен.

Нуждаех се от друга възможност. От безопасност. От убежище.

Убежище ли? Думата отекна в паметта ми като песен на камбана. Днес някой не ми ли бе предложил убежище? В главата ми се заредиха откъслечни фрази. И изведнъж разбрах къде трябва да отида. Божият дом бе винаги отворен за блудниците.

Обърнах върховете на съсипаните си обувки към манастира „Санта Кроче“, за да измоля помощта на единствения мъж, който не се бе поддал на моите прелести и ласки.

Шеста глава

Три са нещата, които знаех за манастира „Санта Кроче“.

Примо фато: Данте не е погребан тук. Починал е в Равена, където днес гние тялото му, обаче показват гроба му в църквата на манастира „Санта Кроче“, защото напоследък тя се бе превърнала в мавзолей на най-прочутите синове на Флоренция. Обаче най-почитаният от всички флорентинци е почитан в… Равена. Ако питате мен, това е просто поредното доказателство, че църквата е една голяма измама.

Секондо фато: Манастирът изобилстваше с добронамерени францисканци, същите като брата, когото се бях запътила да търся. Струва ми се, че францисканците поддържат много близки връзки с паството си — непрекъснато обикалят и помагат на бедните, прокажените и на други нещастници. За разлика от по-студените си братя — строгите доминиканци от „Санта Мария Новела“ в другия край на града. Ще ви кажа откъде знам, че францисканците са по-любезни и достъпни, при това го знам, макар че кракът ми никога не е стъпвал в „Санта Мария Новела“. Знам го, защото съм идвала тук и преди. При това множество пъти. Което ме води до…

Терцо фато: Монахът, който пазеше входа на „Санта Кроче“, се наричаше брат Малахий и понякога изпълняваше ролята на мой сводник за братята вътре. Да, знам, че е шокиращо, но когато пръчката ти лесно се надървя, плътта е слаба, затова дори и онези, дали обет, забравят Господ Бог за четвърт час игрички. Та поради всичко това познавах Малахий много добре и се надявах тази вечер именно той да е на вратата.

Големият площад пред „Санта Кроче“ беше пуст и потънал в мрак. Нямаше ги дори гълъбите, които по цял ден кълват трохи или цапат дрехите на минувачите. Над площада се извисяваше тъмната фасада на църквата, гигантска и страховита. Вратата й приличаше на черна паст, а единственият й кръгъл прозорец отгоре — на око на циклоп. Сведох очи от това око, защото и без това бях достатъчно подплашена, и потърсих малката вратичка за манастира, която едва се виждаше в огромната дълга стена. За щастие, на вратата беше Малахий. Дремеше, обаче се събуди, когато протегнах ръка през решетките на вратата, за да повдигна качулката му, а после заврях гърди в лицето му. Той автоматично ми се ухили похотливо, сякаш ме бе сънувал и сега приветстваше реалността. Похотливата му усмивка ми напомни какъв мръсник всъщност е той, което на свой ред извика в паметта ми една от трите латински поговорки, които знаех: „Cucullos non facit monachum“ — „Качулката не прави монаха“. (Другите две ще ви ги кажа по-нататък. Точно сега нямам време — заета съм да спасявам нещастната си кожа.)

— Бъди здрав, брат Малахий! — поздравих. — Брат Гуидо тук ли е?

Отвратителният монах се протегна, изпърдя се шумно и се облегна на вратата.

— Тук имаме няколко такива, Кики. Заедно ли ще ги приемеш или последователно?

Точно сега изобщо не ми беше до глупавите му остроумия. Тази нощ бях изминала много километри — нагоре по хълма към Сан Миниато, после надолу и към „Санта Кроче“, и бях видяла две мъртви души, от които едната харесвах, а другата — не. Нуждаех се от убежище, а не от секс, затова започнах да ровя в ума си за фамилията на монаха, когото търсех. Май беше нещо, свързано с кула. Да!

— Гуидо де ла Торе! — извиках.

Малахий се опули.

— Сериозно? Оня от Пиза? Мислех го за твърде набожен за… Няма значение. — Поклати глава. — Е, той поне разполага с достатъчно пари, за да ти плати — така де, семейството му разполага.

Завъртя ключа и аз отстъпих, за да ми отвори вратата. После се плъзнах бързо покрай отблъскващия монах, но не успях да избегна ръцете му, които не пропуснаха да ме стиснат за циците.

— Братята са на молитва — изгрухтя, като ме приклещи с мазното си туловище. — На излизане не забравяй моя дял! Както винаги десет процента.

Мадонна! Устата му вонеше ужасно — само един бог знае с какво ги хранеха тук. Обаче аз се усмихнах срещу мазното му лице и се втурнах към вътрешния двор.

Както вече знаете, аз не си падам много по посещения при Бога, но щом се озовах в манастира, автоматично се почувствах по-добре. Спасена. В безопасност. Тук цареше пълен покой — хладен правоъгълник от смарагдовозелена трева, подобно на застинало езеро, обградено от безупречните сводове на множество арки. В единия край на двора, подобно на храм, се възправяше параклис с кръгла кула и четири бели колони — странно езическо кътче в сърцето на християнския манастир. (Но да не забравяме, че е бил построен за фамилията Паци, а по-нехристиянска пасмина трудно мога да си представя. По-нататък ще ви разкажа и за тях, тъй като те имат огромно участие в нашата история.) Заобиколих тревата и се насочих наляво, към малката манастирска обител. Чух напевите още преди да вляза. Покоят, който излъчваха, успокои и мен. Може пък опасността вече да е преминала и един от онези, дето пееха вътре, да ми помогне.

Дори и безбожна уличница като мен не можеше да не се впечатли от вътрешността на църквата „Санта Кроче“. Беше същински хамбар. Всеки сантиметър от нея бе изрисуван и човек оставаше с усещането, че Светите писания се случват току около него. Приказни параклиси, всички до един скрити зад готически арки, се гушеха при олтара, осветени ярко от свещите на вярващите. Братята, треперещи от студ в кафявите си раса, бяха подредени с очи към олтара, свалили качулките си пред Бога. От страничната врата, където бях застанала, не виждах нищо, освен редици профили, които си приличаха като две капки вода. Щеше да ми бъде трудно да разпозная сред тях моя монах. Гърлото ми се сви от притеснение. Тук имаше стотици. Приличаха на накацали по покривите врани. Как сега ще го открия? Още по-трудно ще стане щом службата свърши и всички отново вдигнат качулките си. В безнадеждността си вдигнах очи към върховете на колоните, до които достигаха напевите. Редици каменни ангели се втренчиха изпитателно в мен и в този момент се сетих, че моят монах има гъста, красива черна коса, също като архангел Михаил.

Беше послушник.

Имаше коса.

А не тонзура.

Трябва да се изкача някъде на високо, за да разгледам братята оттам.

И сякаш в отговор на неизречената ми молитва, насред ангелите видях пътека, която се издигаше високо над основните камъни на арките и опасваше целия главен кораб на църквата. Поех по тясната виеща се стълба към тайната пътека отгоре. Оттам щях да мога да огледам на спокойствие всички братя. Постепенно пред очите ми се очерта величието на църквата — фреските, гробниците, свещите и успокояващите напеви. Вторачих се напред в масивната икона на умиращия Христос, на която той висеше тъжно като парче карантия точно над олтара. Той насочи към мен очите си, напомнящи за Деня на Страшния съд, и аз се хванах здраво за парапета от страх да не падна. Концентрирах се върху приведените глави на молещите се монаси, за да отпъдя ужаса, който внезапно ме бе завладял. Брат Гуидо трябва да е някъде сред тях. Не може да не е!

Огледах внимателно редиците този път от високо, и веднага забелязах послушниците — онези, които още не се бяха сдобили с нелепото плешиво петно върху теметата си. Двама от тях бяха руси като венецианци.

Третият беше той.

И веднага се почувствах по-добре. Той си бе все така красив и много по-висок от останалите, с изключение на тъмния монах, който стоеше точно до него. Обаче очите му се бяха сдобили с огромни черни кръгове, а по бузите му се забелязваше набола брада. Прозина се като животно, с яркобели зъби и розов език, и аз разбрах, че послушникът още не бе свикнал с ранния час на ставане. Защото това бе само началото на деня на францисканците — молитви и бдения в три сутринта, които продължават до Вечерня и до лягане, за да започнат наново малко по-късно. Ежедневие, което определено не беше по моя вкус. И очевидно засега не и по неговия. Прозявката го правеше човек, поради което аз веднага го харесах. И не откъснах поглед от него — нито веднъж по време на цялата служба — защото нямах никакво желание отново да срещам погледа на разпънатия Христос. Накрая напевите спряха и един монах започна да чете монотонно нещо на латински от амвона. Друг пък започна да поклаща кадилницата, пълна с тамян. От сребърния й търбух се заиздига сладникав аромат, който достигна чак до моя нос. Давещата миризма на тамяна, каканиженето на монаха от амвона, поклащанията на веригата на кадилницата, късният среднощен час — всичко това като че ли се съюзи срещу мен. Оборих чело върху студения камък на перилата. Не бях мигвала, откакто за последно бях в обятията на Бембо — преди цяло денонощие, преди един различен свят.

И тогава заспах.

Бях събудена от голяма шумотевица и влачене на крака, когато монасите се изправиха като един и покриха глави с качулките си, за да напуснат църквата. Изпаднах в паника и започнах отчаяно да търся лицето на моя монах, обаче сега, с тези качулки, не бях в състояние да различа монасите един от друг.

По дяволите!

Измъкнах се от скривалището и се втурнах надолу по стълбите, за да ги изпреваря. Обаче скоро дочух трополенето на хиляда крака, напускащи църквата. Разполагах още само с няколко секунди. А сега накъде? Втурнах се към параклиса на фамилията Паци. Скрих се зад една от колоните на входа и се замолих никой да не идва насам, защото от това място можех да различа всеки един преминаващ брат. Вдишах дълбоко аромата на ново — усетих прясно изсечения мрамор, боята по стените, глината на розетките, които ме наблюдаваха отвисоко като сини очи. Направо не бе за вярване, че постройка като тази бе издигната от семейството, което е организирало заговор срещу Медичите — от Паците, които са убили всеки кръвен наследник на основателите на нашия град. Но като че ли и аз вече бях навлязла в техния свят, защото също бях нагазила във флорентинска кръв. Страхът ми се завърна, по-силен от всякога, и едва се сдържах да не побягна от това място, от този красив, спокоен параклис, изграден от убийци. Обаче се насилих да преброя до сто удара на сърцето и после го видях. Вървеше — благодаря ти, истинска майко! — съвсем сам!

Хванах ръкава му и го завлякох в параклиса със сила, която не знаех, че притежавам, след което покрих устата му с ръка, за да не му позволя да извика.

Очите му се ококориха — сини розетки като керамичните над нас — и едва когато видях в тях, че ме е познал, свалих ръка от устата му. Разбрах, че в мига, в който ме видя и разпозна, му се прииска да ми види гърба. Не че го виня. Защото, ако го открият насаме с такава като мен в този безбожен час, абатът веднага ще го изхвърли от „Санта Кроче“.

Брат Гуидо дела Торе оправи расото си и се овладя. Наложи му се да прочисти гърлото си два пъти, преди да заговори. А когато го направи, гласът му прозвуча като дрезгав шепот:

— Синьорина Ветра? Какво правите тук?

Е, хубаво бе, че поне е запомнил името ми. И аз започнах без всякакво колебание. Ако си спомняте, не съм спирала да вървя още от залез-слънце, поради което на всяка крачка разсъждавах за трудното положение, в което се озовах. През целия път от Бембо насам, докато слизах по хълма от „Сан Миниато“, бях мислила какво точно да му кажа. Бях прехвърлила наум стотици варианти и десетки подходи — от пълната откровеност до частичната истина. И бях убедена, че съм достигнала до най-доброто заключение — до онова, което пасва най-добре на моята личност.

Бях решила да лъжа на воля.

Отпуснах се безпомощно на пода, поех ръката му и вдигнах очи към него като истински каеща се жена. Очите ми — зелени и блестящи като стъкло, не отстъпваха по красота на неговите. И сега реших да ги изпълня със сълзи.

— Брате, ужасно ме е срам заради днешното ми поведение! Истината е, че съм изгубена овца и най-голямото ми желание на този свят е да ме намерят, да заживея в лоното на Бога в дълбоко покаяние! — Усетих, че нещо в метафората ми куца, затова продължих: — Ти ми предложи убежище и сега аз се нуждая от него повече от всякога! — Това поне бе самата истина. — Затова дойдох да те помоля за това убежище, докато ми се позволи да вляза в манастир и да стана Христова невеста!

По лицето на монаха се запрепъваха едно след друго удивление, недоверие и тотално нежелание за съдействие. Очевидно посред бял ден той е нямал нищо против да помогне на една пропаднала жена, но никога не е допускал, че същата тази пропаднала жена ще му увисне на врата в подобен час. Думите му издадоха мислите му — да се отърве от мен колкото е възможно по-скоро.

— Сестро… синьорина, не мога да… искам да кажа, че в този ранен час нищо не може да бъде направено. Започваме ежедневните си бдения, затова се налага да ви помоля… Трябва да разберете, че да влезете тук… — Не довърши. Въздъхна горко. — Синьорина, налага се да ви помоля да си тръгнете така тихо и незабележимо, както сте дошла, а в по-приличен час да се обърнете с молбата си към портиера на вратата.

Замислих се дали да не му разкрия истинската природа на въпросния монах портиер, към когото уж трябвало да се обърна — Малахий си бе същински сводник. Но се отказах от намерението си — сега не беше време за подобни любезности.

— Опасявам се, братко, че няма къде да отида. Вече не мога да се върна у дома — отсякох и реших, че е дошло време и за заплахите. — Но щом ти не можеш да ми помогнеш, може би някой друг от братята… — И се престорих, че тръгвам към вратата.

Той протегна ръка, за да ме спре.

— Почакайте!

Имах чувството, че буквално чувам мислите му. Думите ми очевидно са били достатъчно ясни и на него никак не му допадна идеята да се обърна за помощ към друг. Но и разбрах, че сега той се чуди как да си намери защитник.

— Синьорина, мисля, че трябва да изложа молбата ви пред брат Ремиджо, моя началник и библиотекар, както и един от инициаторите за това благородно начинание. Като човек на науката и писмената, именно той състави памфлета, който ви показах днес.

Дори и мракът в параклиса не успя да скрие изчервяването му, когато си спомни какво бях сторила с първия екземпляр. (Реших, че сега не е моментът да му казвам къде съм скрила втория.)

Разбирах го прекрасно. Той искаше да се отърве от мен, да си измие ръцете като Пилат Понтийски и да ме предаде на по-висшестоящите от него. Обаче аз нямах нищо против — колкото по-високо отивах, с толкова по-сигурна закрила щях да разполагам. А по красивия монах ще си чезна в по-подходящ момент. Сега той отиде до вратата на параклиса и се огледа. Стъпките на вярващите братя вече заглъхваха в далечината. Чуваше се само тихото отваряне и затваряне на врати, докато се връщаха в килиите си — безсъмнено за още няколко часа почивка преди следващото бдение. Щом се увери, че в цялата обител цари пълна тишина, монахът ми направи знак да си вдигна качулката и след като и той вдигна своята, ме подкани да тръгна след него. Добре поддържаният правоъгълник с трева блестеше в тъмнозелено, а небето над нас бе обагрено в кадифено синьо. Заобиколена от безупречните сводове на арките, аз отново се изпълних с чувство за мир и покой. Почувствах под лакътя си ръката на брат Гуидо — беше много приятно вече да не бъда сама.

Преминахме на пръсти през две огромни порти вляво от параклиса Паци и навлязохме в по-голям вътрешен двор, този път квадратен и с множество врати отстрани. В центъра на двора се намираше каменен кладенец, над който се бе надвесило красиво дърво и надничаше в дълбините му. Високият монах ме дръпна към една от вратите и закри тялото ми.

— Синьорина, трябва да останете тук! — прошепна. — Това е вратата към моята килия, обаче не мога да ви поканя, защото… няма да изглежда добре. Не мога да ви оставя и на открито. Скрийте се в сенките, докато събудя съседа си — библиотекаря, брат Ремиджо, за когото ви споменах.

Знаех си, че сега не бе време да се правя на обидена, затова удържах езика зад зъбите си и се свих послушно в сенките до дъбовата врата. Добре, че тялото ми бе елегантно. Вярно, че някои мои части леко стърчаха, но като цяло бях доста добре скрита, освен ако някой не влезе или не излезе от тази врата. Но тъй като бе на брат Гуидо, очевидно нямах поводи за подобни опасения. Затова аз зачаках.

И чаках.

Твърдото дърво се впиваше в гърба ми, затова се раздвижих лекичко. Започнах да броя ударите на сърцето си, след това зъбите си с език. Изпях си наум всички мръсни песнички, които знаех, но накрая и те свършиха. След това казах всички молитви, които знаех — което запълни още по-малко от времето. Краката ми изтръпнаха. И тъй като монахът все още го нямаше, аз бях принудена да се измъкна за малко от сенките, за да разтърся крака и глава. Кръвта нахлу в скованите ми мускули с изискано болезненото усещане за хиляди иглички. Обаче монахът все още го нямаше. Затова раздвижих и врата си и докато го правех, забелязах една каменна розетка, изваяна в горната част на дъбовата врата в релеф.

Представляваше голяма кула, със сводове и колони, натрупани едни върху други, налудничаво наклонена надясно. Веднага разбрах, естествено, че това е великата камбанария на Пиза, която, макар и завършена съвсем наскоро (преди не повече от столетие), се оказваше наклонена силно на една страна, като че ли всеки момент канеща се да падне. Флорентинците бяха разделени на два лагера относно истинността на тази приказка. Някои, като мен например, я считаха за опашата лъжа от страна на жителите на Пиза, които търсеха всякакви поводи да величаят своя град и да го изтръгнат от сянката на неговия велик съсед — Флоренция. Другите, които твърдяха, че са виждали кулата с очите си, просто свиваха рамене и отбелязваха, че това било типично за пизанците, които не можели да издигнат както трябва дори и купчина лайна в задния си двор. Зачудих се какво ли прави тук подобен знак, защото не ми изглеждаше като особено религиозен. И после се сетих как брат Малахий бе споменал, че брат Гуидо е от Пиза. Дали тогава тази розетка не е в чест на скромния послушник, който живееше тук? И ако е така, да не би да обозначават по този начин вратите на всички монаси? Ала странната розетка не задържа за дълго вниманието ми, защото бе изместена от друга мисъл.

Той все още не идваше.

Беше ме изоставил.

Започнах да пристъпвам отчаяно от крак на крак и да си нареждам наум всички ругатни срещу жителите на Пиза, които знаех. Тъкмо бях стигнала до „шибащи магарета еретици“, когато видях как вратата на библиотекаря се отваря и оттам излиза брат Гуидо. Обаче беше сам. Потънах обратно в сенките, но той като че ли не забеляза това мое движение. Държеше нещо светло в ръка и клатеше глава.

— Брат Ремиджо не си е в килията — прошепна притеснено. — Обаче тези неща — неговите памфлети, нашите памфлети, бяха разпръснати из цялата килия.

И той ми напъха в ръка листа. Веднага го познах — беше близнак на онези, които бях зърнала през изминалия ден. И се вкамених.

Те вече бяха тук.

Знаеха.

Сграбчих бързо ръката на брат Гуидо и прошепнах:

— Трябва да намерим този брат! Къде би могъл да бъде, щом не е в леглото?

— Нямам представа — поклати озадачено глава той. — След службата тръгнах след него и всъщност вървях по петите му, когато вие… ме спряхте. Щом не си е на нара, значи трябва да е отишъл или в библиотеката, или в скрипториума за някакви свои частни проучвания.

— И къде са въпросните места? — изстрелях аз.

— В другия край на двора.

— Да вървим!

Хванах го за ръкава и го задърпах към моравата. Времето за криене беше отминало — сега бе много по-безопасно да бъдем навън, защото там никой не би могъл да се приближи до нас, без да го видим. Запътихме се мълчаливо до кладенеца и дървото, но докато приближавахме тази централна точка от двора, брат Гуидо изрече с облекчение:

— О, значи всичко е наред! Той е тук!

Първоначално не ми бе много ясно къде точно сочи. Но после осъзнах, че онова, което бях сметнала за наклонено над кладенеца дърво, всъщност е висок монах с чуплива черна коса, точно като на брат Гуидо. Беше приведен в дълбок размисъл над водата. Но в мига, в който си дадох сметка за това, изтръпнах. Защото човекът бе плашещо неподвижен — дотолкова, че и преди половин час го бях взела за дърво. Приближихме и видяхме, че библиотекарят също държи памфлет в ръка. С осезаемо облекчение брат Гуидо докосна рамото на библиотекаря и го извика по име.

Главата на библиотекаря се отдели от тялото му и се понесе към дъното на кладенеца.

Ние се вцепенихме. В продължение на седем удара на сърцето никой не помръдна, никой не рече и думица. Стояхме, втренчили очи един в друг, ококорени от ужас. Едва кошмарният плясък на главата във водата на дъното ме накара да дойда на себе си, да сграбча брат Гуидо и да го накарам да се сниши зад кладенеца и зад трупа на библиотекаря. Лицето на монаха беше пребледняло като платно. Устата му се движеха. Нареждаше катехизиса ли, нещо друго ли — не знам. Той се извърна бавно към мен и отвори уста, и от тях излязоха думите:

— Върви си! Не мога да ти помогна! Вземай си черната магия и ме остави на мира!

Вижте сега, обвинявали са ме в много неща, но никой досега не ме е обвинявал в черна магия. Налагаше се да го накарам да се фокусира върху моя проблем, но си знаех, че единственият начин да накараш един мъж да обърне внимание на молбата на жена е, като го настъпиш по собствения му проблем. А какъв проблем само! Аз може и да не съм начетена, но съм умна и веднага разбрах какво е станало. Затова, без да се церемоня, сграбчих качулката му, притиснах я около врата му и изсъсках:

— Слушай сега, страхлива торба францискански лайна! Моят живот е в опасност, но ако не искаш да ми помагаш, твоя си работа! Дотук със загрижеността ти за заблудените души. Сега обаче не е моментът да събуждаш съвестта си. Вместо това трябва да знаеш, че по-рано днес аз откраднах една рисунка и оттогава насам трима души са мъртви, в това число и твоят брат библиотекар! Очевидно са тръгнали да я търсят. — Братът се опита да зададе някакъв въпрос, но веднъж отприщила се, аз трудно можех да бъда спряна. — Дошли са тук по следите на памфлета, който оставих на мястото на откраднатата рисунка. Търсели са теб. А твоят брат тук — кимнах по посока на безглавия труп над нас — Бог да дари покой на душата му, просто е бил припознат за теб. В църквата той стоеше до теб, килията му е съседна на твоята. Цялата му стая е пълна с тези памфлети. Висок е като теб, слаб е като теб, има… имаше… черна чуплива коса. Единственото, което са пропуснали да забележат, е, че като старши библиотекар той е с тонзура, а ти не си. Но тъй като и той, като всички останали, е бил с качулка, ако аз не те бях дръпнала настрани, те със сигурност щяха да открият онзи, когото са търсели. — Направих пауза, за да му позволя да осмисли чутото. Избиващите петна на ужаса по вече бледото му лице ми подсказаха, че го е направил. — Да, схвана, че съм права, нали? — продължих. — Просто са сбъркали, както е станало и по-рано тази вечер, когато взеха приятелката ми за мен и я убиха (гласът ми потрепери, когато се сетих за Бембо). Обаче дълбоко се съмнявам да се притесняват точно кого са убили — надали са толкова почтени. Едно е ясно — няма да престанат с убийствата, докато не получат каквото искат. И тъй като сега си мислят, че ти ми помагаш, очевидно е, че вече наистина ще трябва да ми помогнеш! Затова сега се стегни и ни изкарай оттук!

Последните думи като че ли го накараха да си събере ума.

— В градината! — изрече бързо и двамата хукнахме напред, преди да успея да му кажа, че докато говорехме, между арките бях дочула стъпки.

Брат Гуидо ме поведе през ниска вратичка в стената. Озовахме се в уханна градина, подредена сред лабиринт от жив плет. Без да спираме, ние се покатерихме по прасковите, които растяха точно покрай стената, и само след миг вече бяхме от другата страна. Цопнахме във водата на канавката, но това не ни попречи да се втурнем бързо към площад „Санта Кроче“. Оттам поехме по една странична уличка, която ни отведе до тих квадратен площад с четири разклонения. Решихме, че можем да си позволим да си починем за малко. Напихме се с вода от шадравана и поуспокоихме бясно биещите си сърца. Небето над нас изсветляваше и ние бяхме наясно, че всеки момент ще ни открият.

— Трябва да бягаме оттук — изрече сякаш в отговор на мислите ми брат Гуидо.

— Къде? — едва успях да изгъгна аз.

— Знам едно място, където ще ни приемат радушно. Не е далече, но пътят до него е много стръмен.

Увесих нос, обаче страхът в мен взе надмощие и ми даде необходимите за изкачването сили.

— Тогава води! — отсякох.

Седма глава

Напускането на Флоренция в търсене на убежище бе може би най-трудната задача за тази нощ. Под сивото петно на небето ние си проправихме път през бордеите на Онисанти и започнахме да се изкачваме към Фиезоле. Както вече имах възможността да ви кажа, Онисанти е една мизерна дупка. И някогашен дом на синьор Ботичели. Подходящо начало за мръсник като него, ако питате мен. Една до друга се блъскаха разнебитени бараки и порутени кирпичени къщици, сиви и кафяви, подредени по размери и вид като грозни зъби. А жителите… Не един и два пъти гледката на монах и момиче, вървящи заедно, пораждаше било мръсни коментари, било неприлични жестове от страна на въпросните жители, които изглеждаха така, сякаш бяха изплюти от Дантевия ад. Навсякъде се носеше непоносимата смрад на работилници за щавене на кожи и прилежащите им помийни ями. Навсякъде се виждаха изкормени животинки, разпънати по гредите подобно на греховни души на дибата. Изгубих обувката си в една дълбока кална яма, останала от пролетното покачване на Арно, обаче бях прекалено уплашена и изтощена, за да се навеждам да я вадя. Моите прекрасни обувки със златните върхове вече бяха преживели срещи с урина и кръв — съвсем подобаващо бе сега калта да си ги поиска. Захвърлих и втората да прави компания на първата и забелязах, че монахът ме поглежда.

— Какво? — троснах му се аз.

Той поклати глава и отбеляза:

— Това като че ли не беше много разумно, синьорина. Пътят, който ни предстои, е дълъг и труден.

— Колко дълъг? — присвих очи аз.

— Около осем километра. Все нагоре.

И посочи неопределено нагоре към хълма, където насред мрачния хоризонт вече се появяваше една сребърна ивица. Аз свих рамене с напереност, каквато не чувствах, и продължих боса след него. Краката ми скоро ме заболяха, с което доказаха основателността на предупреждението му, но от друга страна, преди да захвърля втората си обувка, вече бях изгубила първата — какво очакваше той от мен, да изкачвам хълма с един обут крак и един бос ли? Вирнах смело брадичка и го настигнах — което не беше особено лесно, като се имаше предвид, че поради високия му ръст краката му бяха дълги, а крачките — широки.

— И къде по-точно отиваме? — обадих се запъхтяна.

— Във Фиезоле — отговори той, без да се обръща. — Там, на върха, има един францискански манастир, където ще ни осигурят убежище и храна. Ще можем да останем дотогава, докато обмислим най-подходящия начин за действие в тази ситуация.

От тази негова реч схванах следните три неща:

Примо: Брат Гуидо вече няма никакво намерение да ме изоставя. Използването на множественото число стопли моето смръзнало се сърце. Обаче…

Секондо: Той ми бе много ядосан. Не че го виня. В един момент си живее спокойно в „Санта Кроче“, където най-голямото му притеснение е каква книга да прочете на другия ден, а в следващия вече бяга, за да си спасява живота, придружен от проститутка, която напълно незаслужено го е поставила в смъртна опасност. А, да, и…

Терцо: Неговият начин на говорене се различаваше доста от моя — никога не използваше една дума там, където може да използва три.

Известно време продължих да се мъкна след него, потънала в мълчание, но когато земята под краката ни започна да се издига над града, се наложи да го помоля да спре, защото краката ми бяха целите в пришки. Погледът, който ми отправи, не бе лишен от съчувствие — спря и ми помогна да приседна в един храст. Раздвижих пръстите на подутите си крака, осъзнавайки, за съжаление, че те не бяха предназначени за подобни преходи. Винаги съм имала красиви бели крака — дори и онзи мръсник Ботичели бе отбелязал този факт, докато му позирах като Флора. Спомням си също така как веднъж киснах краката си в златна купа, пълна с розова вода, в дома на един от по-нисшите Медичи, когато турските пантофки, които той ми бе дал да нося, ги бяха протрили. Сегашното им състояние обаче бе далеч по-жестоко от онова протриване и видът им извика в очите ми сълзи на самосъжаление. В този момент пред мен се появи монахът и приклекна до мен.

— Синьорина — изрече неуверено, — може ли да ви предложа… така де… за да облекча страданието ви, да ви предложа…

И за моя огромна изненада ми поднесе сандалите си — обикновени кожени подметки с по една каишка отпред, която да ги държи на краката. Но бе достатъчно да обуя само единия, за да се почувствам така, сякаш съм обула една от баржите по Арно — толкова големи ми бяха. Разликата в размерите между краката на монаха и моите породи първата ми усмивка за тази нощ. И усмивката ми стигна чак до ушите, когато се сетих, че сигурно и членът му е толкова голям.

Далече под нас птиците се виеха над огромното кубе на катедралата. Ивичестият мрамор, от който беше изработена, я превръщаше в гигантски заспал тигър, почиващ доволно след добър лов, очакващ зората. Точно до нея се извисяваше кулата с фенерите от палата на Медичите — дом на най-великото семейство на Флоренция. Зъбците й я уподобяваха на разтворена паст на крокодил. Брат Гуидо ме вдигна на крака и аз усетих как сърцето му постепенно омеква, как започва да разбира, че аз не съм искала нещата да станат така и че съм попаднала в тази ситуация от чиста глупост, но сега ми се иска да не го бях правила — подобно на човек, който е скочил в кладенец, но си е дал сметка какво е сторил едва по пътя надолу. Помислих си да го изрека на монаха, но после си спомних, че тази моя метафора ще събуди неприятни спомени у него — в ума ми отново изплува образът на главата на неговия приятел, която отскача от ръба на кладенеца в манастира и полита надолу, а после чух и плясъка на водата. Затова реших да си държа езика зад зъбите и вместо това да го оставя той да заговори, когато реши. Което и направи след известно време.

— И така, синьорина Ветра, искам да ми разкажете точно какво се е случило днес. Постарайте се да не изпускате нито една подробност, колкото и маловажна да ви изглежда, защото именно тя може да се окаже онова обстоятелство, което ще смекчи нашата вина, когато се заемем с очистването на имената си.

Погледнах го невярващо.

— Смяташ ли, че някога ще можем да се измъкнем от тази каша?

Той кимна изпод качулката си и допълни:

— Сигурен съм, че ако всичко се изясни, нещата ще се оправят.

Забелязах, че с всяка следваща крачка нагоре самочувствието му се връща, което постепенно възвърна и моето. Пътят се виеше напред и разкриваше островърхи черни кипариси, които пронизваха небето подобно на копия, готови да ни защитят. Редици лозници очертаваха пътеката ни. Листата им блестяха под избледняващата луна в индигово пурпурно. Душата ми закопня за сладките плодове на лозите, обаче беше твърде рано за тях — клонките им бяха все още голи. Стомахът ми беше празен, обаче раменете ми се прегъваха под огромен товар тайни. Ако споделя тази история с монаха, вероятно той ще отнеме част от товара ми. Събудените от крачките ни полски мишки се щураха между краката ми и ме караха да се кискам от гъдел. Дъхът от устата ни вече се виждаше, но аз се чувствах затоплена от моята прекрасна мантия и от движението. За момент забравих дори горките си крака. И наистина, докато се катерехме по синия хълм и се отдалечавахме все повече от Флоренция, от спящия тигър и от кулата с остри зъби, започнах да се успокоявам все повече и повече и веднъж дори се запитах имало ли е смисъл да се страхуваме толкова.

Но докато се приближавахме все по-близо към розовеещото небе, моят спътник също изглеждаше все по-жизнерадостен.

— Да, госпожице Ветра, защото не сме съвсем без приятели! Абатът на манастира, в който отиваме, е мой стар приятел, а освен това идва и семейството ми, разбира се…

Не довърши. Но не и преди да ми стане ясно, че той има стабилни връзки и може би ще се окаже човек с голямо обществено влияние. Той зачака. И аз изпълних тишината с разказа си за всичко, случило се през изминалия ден — за поканата да позирам на Ботичели като Флора, за невероятното удоволствие да видиш как се ражда една картина, за внезапния гняв на художника. Казах му за това как съм откраднала по-дребната версия на същата картина от скривалището в ламперията и как, абсолютно безсрамно, съм я заменила с памфлета, който брат Гуидо ми беше дал. Продължих с по-приглушен глас за убийствата на Ена и Бембо, като допълних, че при първия случай са я взели за мен, а за втория вече съм издирвана за убийство. Разказът беше доста дълъг, така че, когато завърших, гърлото ме болеше не по-малко от краката ми. Но междувременно бяхме изминали значително разстояние и вече се намирахме насред великолепните къщи на хълма, където, точно както в Сан Миниато, богатите гнездят надменно над града. Пътят беше станал по-добър и аз започнах да оглеждам любопитно високите порти и арките, които отвеждаха към елегантни, спокойни дворове с перфектно оформени дървета и изкуствени езерца. Веднъж (наложи ми се да се обърна повторно, за да се уверя, че не сънувам) зърнах дори и жираф, който крачеше бавно из моравите и от време на време привеждаше дългата си шия, за да си хрупне от живия плет. Обърнах се към брат Гуидо, за да споделя с него фантастичната картина, но забелязах, че той пак се е замислил. Отначало си помислих, че гневът му се е върнал, но само един поглед към изящния му профил ми даде да разбера, че той просто разсъждава над думите ми. Аз също се замислих. И стигнах до извода, че разказът ми звучи по-скоро като история на идиот, фантазьор или лунатик. Обаче братът, който бе станал свидетел на вечерния завършек на дневното начало със собствените си очи, не изглеждаше да храни никакви съмнения относно истинността на историята ми. Без да спира, той изрече:

— Дори и най-предубеденият слушател не може да не признае, че на фона на вашата непреднамерена пакост последиците от това ваше действие са твърде диспропорционални на евентуалното наказание, което заслужавате.

Този негов учен език започваше да ме дразни. Но когато погледнах красивото му лице, му простих.

— Което ще рече? — погледнах го въпросително.

— Казано иначе, синьорина, тези хора, които ви преследват, безсъмнено се притесняват за престъпление, далеч по-голямо от една открадната рисунка.

Замислих се върху думите му.

— И какво престъпление по-точно? — запитах развеселена. Но преди той да ми отговори, аз забелязах манастирски комплекс зад високи стени с огромни порти и камбанария зад тях и сграбчих ръката на добрия брат. Пътуването ни определено беше към края си. — Слава на вера мадре! — извиках. — Това ли е мястото?

Той поклати глава.

— Не. Това е „Сан Доменико“ — великият манастир на доминиканците, който е духовен дом на ордена им.

— А не може ли да помолим тях за убежище, а? — попитах, защото бе започнало да ми писва.

Той пак поклати глава и перфектният му профил се вкамени.

— В никакъв случай. Те биха приютили францисканец точно толкова, колкото и такава като вас… — изчерви се и се опита да прикрие обидата си, като запелтечи: — Това ще рече, че единствените хора, които те признават, са от техния орден и никога не правят изключение. А нашата цел — посочи още по-високо в небето — е ето там, във Фиезоле.

Проследих пръста му и забелязах малка златиста сграда над нас, кацнала налудничаво на ръба на планината, към която водеха най-малко сто каменни стъпала.

Мамка му!

Опасявам се, че за останалата част от пътуването не бях особено добра компания. Бях дотолкова убедена, че „Сан Доменико“ е крайната ни цел, че не можех да понеса нито крачка след него. Краката ми кървяха, аз стенех и мърморех и на всяка стъпка го молех да спираме. Положението, в което се намирахме, както и моята история бяха напълно забравени, докато се влачехме към целта. Монахът беше безмилостен в темпото си.

— Зората започва да се разстила над долината — поясни той. — Умбрата, тъмноиндиговото на нощта се оттегля от хълма и с всеки следващ удар на сърцето се забелязваме все повече и повече. Напред!

Ала нито поетичния му изказ, нито предупреждението му не бяха в състояние да ме накарат да се разбързам. Липсваше ми както енергията, така и желанието да завърша това последно изкачване. И когато достигнахме каменната стълба, отвеждаща до входа на манастира, аз се свлякох на една каменна пейка в подножието й и се разплаках.

— Само за мъничко! — проплаках. — Позволи ми поне да дойда на себе си, преди да се срещна с този твой абат. Не можеш да отречеш, че молбата ми е разумна, нали?

И той ми позволи да седна, след което се зае да разтрива краката ми и аз за пореден път огледах пришките и раните им, които сега бяха още по-големи от тези при предишното ни спиране. След известно време монахът се изправи и седна до мен, но едва когато ахна, аз вдигнах очи, за да проверя какво толкова гледа.

И мърморенето ми престана.

Защото там, в краката ни, се простираше Флоренция. Като блестящ килим от злато, изтъкан от хиляди персийски неверници. Катедралата вече не приличаше на тигър на пост, а на топла медна камбана, увита любовно с панделката на виещата се река Арно. Седяхме и съзерцавахме мълчаливо гледката, рамо до рамо, а слънцето сгряваше гърбовете ни с усещането за съпричастност. По едно време започнах да приглаждам назад буйната си коса, за да се представя подобаващо пред абата. Изправих се пред моя нов приятел, но той ме хвана за ръкава и рече:

— Не мислиш ли, че е време да ми покажеш?

Мръснишкото ми подсъзнание прехвърли всички възможни неща, които един мъж би искал да види у мен, но по едно време средният ми мозък ми напомни, че нито веднъж и с нито един поглед или жест този човек не е демонстрирал към мен някакво друго чувство, освен раздразнение от моето присъствие. След като вече бях разбрала, че той е истински отдаден на вярата си, се наложи да попитам:

— Какво да ти покажа?

— Онова, заради което се случи всичко това — почти се усмихна той. — Рисунката.

Аз отново приседнах на пейката и извадих изпод корсажа си въпросната рисунка. Беше топла от гърдите ми и леко зацапана от потта ми, което ме накара да се изчервя. Но той като че ли не забеляза нищо и започна нежно да развива пергамента със зацапаните си с мастило пръсти — пръсти, безсъмнено свикнали да боравят с важни документи. Погледнах, но не към рисунката, а към лицето му, докато оглеждаше фигурите на Флора и Венера, на красивото трио танцьорки, на фигурата на воина с меча и портокаловата горичка, обгръщаща всичко това. Съзерцава я дълго време, потънал в мълчание, с изражение, близко до религиозното откровение. Надали и свети Павел е изпитвал такъв екстаз по пътя за Дамаск. Установих, че за пореден път си мисля какъв ли би бил в леглото. (Брат Гуидо, а не свети Павел. От онова, което знам от Светото писание, апостолът със сигурност би устоял на всичките ми прелести.) А после той се обърна и ме погледна с тези негови потресаващо красиви сини очи. За първи път тази нощ погледите ни се срещнаха.

— Красиво е — рече. Сведе отново очи към рисунката в ръката си, след това към Флоренция под краката ни и накрая пак към рисунката. — Красиво е — повтори. — Но не мога да кажа кое от двете е по-красивото.

Осма глава

Дори и аз трябваше да призная, че францисканският манастир във Фиезоле е място на покой и красота. Блестящ под светлината на зората, малък и перфектно разположен на самия връх на планината, той изглеждаше като изваян от кехлибар — останка от дълбоката древност. Доскоро бяхме в Дантевия ад, а сега се бяхме изкачили до рая на поета. Съвсем спокойно мога да кажа, че никога през живота си не бях изпитвала по-голямо щастие от сега. Когато стигнахме върха на широката позлатена стълба, изсечена в хълма, и след като топлината им бе подействала като балсам на разранените ми крака, аз огледах перфектната малка обител, миниатюрния параклис и килиите след него и реагирах по най-типичния за мен начин:

— Слава на Бога, мамицата му!

Брат Гуидо ме стрелна с леден поглед и отсече:

— Внимавай какво говориш, синьорина! Вече сме в божия дом.

— Като че ли не го е чувал и преди — троснах се аз.

Осъзнах, че щом се усетих в безопасност, вятърничавата ми природа се завърна. Брат Гуидо от своя страна като че ли бе станал по-докачлив — сигурно от мисълта за предстоящата среща с абата. Изведнъж започнах да се съмнявам в степента на неговите връзки. Защо иначе ще се притеснява толкова от среща с човек, за когото твърди, че познава добре?

Наоколо беше пусто и аз схванах, че сме пристигнали или по време на сън, когато всички монаси са по килиите си, или по време на молитва, когато стоят натъпкани като сардели в манастирската църква. (Имам известен опит в манастирския живот, защото все пак съм отгледана от монахини, но сега нямаме време да бъбрим за подобни неща. По-късно.)

Най-сетне забелязахме един брат, втурнал се през вътрешния двор, и аз разбрах, че нашият момент е дошъл. Брат Гуидо стисна ръката ми така, че ме заболя, и изсъска:

— Сведи глава и да не си гъкнала! Не забравяй какво говорихме!

И с тези думи той закрачи с широки крачки през моравата, за да пресрещне брата. След кратка размяна на думи той ми направи знак да приближа, а добрият монах ни поведе през една арка, от която се разкри още по-малък вътрешен двор, но не по-лош от предишния. Имаше си малко изкуствено езерце с красиви златни рибки, които подскачаха и проблясваха под слънчевите лъчи. Бяхме отведени до тежка дъбова врата. Монахът, който ни водеше, почука и влезе преди нас. Аз бях забила брадичка в гърди и бях нахлупила качулката си максимално напред — така, както ми бе казал брат Гуидо, така че изобщо не видях въпросния брат. Вместо това само чух на сицилиански диалект:

— Лорд абатът ще ви приеме.

Сграбчих полите на расото на брат Гуидо, както ми беше казано, и го последвах в едно светло и просторно помещение. Вътре нямаше нищо, освен един стол, писалище и разпятие. Прозорецът, изработен от диамантени ромбоиди, гледаше към поредния вътрешен двор, още по-малък от предишните. Замислих се за архитектурата на това място — на пръв поглед изглеждаше малко, но пасващите си един в друг квадрати бяха толкова много, че създаваха усещане за простор.

Абатът се надигна от стола си и ни поздрави с дума, която не разбрах. Брат Гуидо отговори на същия език. Хвърлих един бърз поглед към стареца пред нас и веднага разбрах три неща:

Примо: Беше белокос и усмихнат, като мил, приветлив дядо.

Секондо: Когато заговори, гласът му заваляше нашия красив език по начин, който не бях чувала досега. Такова странно насичане на красивите ни дълги гласни, а съгласните му — като военен барабан. Все пак бях подготвена за този акцент. Беше ми казано, че по рождение абатът е англичанин и е известен като Джайлс от Кеймбридж.

Терцо: Очите му бяха сини като мляко на един ден, покрити с някаква тънка ципа. И едва тогава осъзнах, че планът на брат Гуидо, който обсъдихме, докато катерехме стоте стъпала, има големи шансове за осъществяване.

Защото абатът беше сляп.

От този момент нататък вече можех да си гледам накъдето поискам, стига да си изиграя ролята добре, когато дойде моят ред. Но удивлението ми дойде не толкова от онова, което видях, колкото от онова, което чух. И не беше акцентът, а съдържанието на репликите. Диалогът протече така:

— Лорд Дела Торе! — започна старецът. — Каква чест! Как е семейството ви, как е добрият ви чичо?

Хвърлих един поглед към моя очевидно не толкова нисш спътник. Очите ми бяха две тънки цепки. Значи лорд Дела Торе, а? Никога, в нито един момент от познанството ни, не съм имала основание да допусна, че самият брат Гуидо е благородник. Хммм. Не бях много сигурна дали да бъда доволна или ужасена от това разкритие, но като се замислих, реших, че за мен би било повече от добре брат Гуидо да се окаже богат млад благородник. Защото така като нищо може и да успее да спаси задника ми.

Самият брат Гуидо обаче не ми обръщаше никакво внимание. И като че ли не се притесни особено от това разкритие.

— Добре са, лорд абате, добре са. Но ви моля да не забравяте, че вече съм послушник в „Санта Кроче“ и се подвизавам по света под името брат Гуидо.

При тези думи той приклекна, за да целуне пръстена на абата, а моят поглед се закова върху красивия, осеян със скъпоценни камъни, кръст. Хммм, това определено струва нещичко. Гледах внимателно сцената и репетирах наум собствената си роля. Обаче разговорът продължаваше:

— Да, така е, знам, че сте се присъединили към нашето христово семейство — каза абатът, безсъмнено доволен от това как е бил поправен от по-младия човек. — Но се надявам да ми простите. Все пак пропуснах да забележа расото ви.

При тези думи абатът се усмихна, показвайки, че е приел удара, който му е стоварил Бог — очевидно дотолкова бе свикнал със слепотата си, че нямаше нищо против да се шегува с нея. Тъкмо започнах да го харесвам, когато бях извадена от замечтаността си с репликата, от която нататък знаех, че идва моят ред.

— Може ли да ви представя брат Луций от Салерно?

Гласът на брат Гуидо ме накара да се концентрирам. Навих високо ръкава на хермелиновата си наметка, така че абатът да не усети скъпата кожа. Около китката и пръстите си бях увила францисканската молитвена броеница на брат Гуидо, така че той да усети дървените зърна, когато хване ръката ми. Приведох се над старата му, сбръчкана като пергамент ръка. Съвсем леко докоснах с устни рубинения кръст, защото знаех, че мекотата на женските устни би могла да ме издаде. Но за стареца като че ли всичко си беше наред, поради което размяната на любезности продължи.

— В настоящия момент брат Луций е дал обет за мълчание — поясни брат Гуидо, — но ме моли да ви поздравя от негово име и да ви предам неговите почитания. Той е истински каещ се, господарю, защото извървя целия път от „Санта Кроче“ насам съвсем бос.

Абатът се засмя и още веднъж ни озари с чаровната си усмивка.

— Очите може и да не ми служат вече, но с ушите ми всичко си е наред. Още като влязохте, чух два различни чифта крака — единият обут, а другият — бос. Добре си дошъл, братко! — Това вече към мен. — Няма съмнение, че си истински поклонник. — И кимна три пъти, бавно и замислено, след което насочи невинно сълзящите си очи по посока гласа на брат Гуидо. — Е, сине мой, с какво мога да ви помогна?

Тук зачаках, изтръпнала от напрежение, брат Гуидо да изложи пред абата цялата история, но отново ме очакваше изненада.

— Лорд абате, не молим за нищо друго, освен за легло за деня и нощта, преди да продължим пътешествието си напред.

— Няма нищо по-лесно от това.

— Както и малко от скромната храна, която давате и на останалите братя.

— Имате я! — кимна отново абатът и разтвори щедро ръце. — Предполагам, че и двамата сте много уморени, затова ще ви опростя днешното съблюдаване на нашите правила, за да можете да се наспите. Моля ви само да присъствате на утринната служба, преди да си тръгнете. — Прие благодарностите на брат Гуидо с махване на ръка. — Брат Томазо ще ви заведе до килиите ви. Желая ви приятна почивка и на двамата, брат Гуидо и брат Луций.

Тук вече бях принудена отново да сведа дълбоко глава, защото в стаята се появи онзи брат от Сицилия. Но докато вървяхме след него през вътрешния двор на манастира, а оттам — по една тъмна стълба, не можех да не се замисля върху игривото ударение, което абатът постави върху титлата „брат“ пред моето измислено име. Стигнах до заключението, че има някои неща, които слепите виждат по-добре от зрящите.

Ключовете на сицилианския брат бяха повече и от тези на свети Петър, затова му отне известно време, докато открие двата, които му трябваха за нашите килии. Двамата с брат Гуидо разполагахме с време за кратка размяна на реплики на разговорен тоскански, който се надявахме сицилианецът да не разбере.

— Защо не каза на абата? — просъсках. — Стори ми се много мил. Нали уж ти бил приятел?

— Такъв е.

— Тогава защо, милорд?

Без да обръща внимание на сарказма ми, брат Гуидо отговори:

— Ще ти кажа довечера.

И тогава вратите към килиите се разтвориха и сложиха край на разговора ни. Забелязах малкия нар в ъгъла на моята килия, точно под неизбежното разпятие. И почувствах такъв копнеж по това тясно легло, какъвто не бях чувствала дори по балдахина и пухените възглавници и на най-богатите си клиенти. Не че не бях чула отговора на брат Гуидо, обаче вече бях твърде изтощена, за да мисля за каквото и да било.

Девета глава

— Е?

Бях проспала целия ден. Светлината от прозореца на малката килия вече се превръщаше в меко кадифе, когато почуках на вратата на съседната килия, за да обсъдим положението с моя спътник. Заварих го седнал на единствения стол, вторачен в разгарящия се пламък на единствената свещ. Сложих ръце на кръста и го погледнах отвисоко. В отговор той освободи стола и с галантен жест ме покани да седна. Самият той се настани на нара, където бе прекарал последните дванайсет часа — така, както ги бях прекарала и аз в моята килия. Брат Гуидо притисна ръцете си една о друга, като за молитва, и започна:

— Така. Тази сутрин не разкрих истината за пристигането ни пред абата, защото съм убеден, че… съвсем неволно… ти си направила откритие със знаменателно значение!

Сигурно лицето ми е изглеждало точно толкова безизразно, колкото и ненарисуваното ми изображение от картината, която бях откраднала, защото той побърза да снижи стила си на изказване:

— Открила си нещо. Нещо, което те не искат да знаеш!

— Какво?

— Нямам представа.

— И кои са тези „те“?

— Тайните агенти, които ни преследват и които са твърдо решени да ни изтрият от лицето на земята, а заедно с нас — и това, което знаем.

— Ама ние не знаем нищичко!

Брат Гуидо въздъхна и реши да се обърне към мен с тон, с който би говорил с умствено изоставащ човек:

— Да, аз и ти го знаем, обаче те не знаят, че ние не знаем!

Главата ме заболя. И действително се почувствах като бавно развиващ се човек. После промърморих:

— Няма ли да бъде по-добре за нас, ако разкажем всичко на абата?

— Убежището на светата обител не е онова, което беше някога — отбеляза тъжно монахът. — Сама знаеш, че каймакът на Медичите — Джулиано, беше убит от дяволската фамилия Паци в катедралата!

А, да. Това ми напомня, че ви обещах да ви разкажа за фамилията Паци, нали? Та Паците, в чийто параклис в манастира „Санта Кроче“ се бях крила съвсем наскоро, бяха заклали Джулиано де Медичи, и не само го бяха заклали, ами го бяха нарязали на парчета. Ръгали го с ножовете си двайсет и девет пъти, а накрая клъцнали и главата му, която се пукнала като пъпеш.

— В такъв случай… — запелтечих неуверено — може би е добре да обясним всичко това на… сещаш се… на тях… и после всичко ще се оправи.

Изведнъж монахът се изпълни с такова силно вълнение, че стана и започна да крачи напред-назад и тясната килия.

— И на кого по-точно да обясним? Та нали дори не знаем кой точно ни преследва?! И можем ли оттук нататък да се доверим на някого? Мислиш ли, че можем да се върнем във Флоренция без страх за живота си, а? Откъде можем да бъдем сигурни, че стъпките, които чуваме зад гърба си, не са на поредния наемен убиец? Че ястието, което ни сервират, не е пълно с отрова? Че всеки студен полъх на зимата не е целувката на камата?

Замислих се върху тези аргументи. Да, брат Гуидо нарисува добра картинка, няма що. И нямах никакво желание да живея живота, който описа той.

— Тогава какво ще правим? — попитах.

— Налага се да използваме единственото предимство, с което разполагаме.

Имали сме предимство?

— И какво е то? — запитах на глас.

— Те се страхуват от нас!

— Те се страхуват от нас! — разсмях се аз, но смехът ми прозвуча по-скоро като магарешки рев. — Гониха ме из цяла Флоренция, заклаха приятелите ми… че и твоите… и въпреки това се страхуват от нас?

— Точно така — отговори простичко той. — Онова, което смятат, че знаем, е огромна заплаха за тях. Поради което ние действително трябва да се сдобием с въпросното познание, за да ги държим на разстояние. Тайната е най-големият ни коз и е възможно да бъдем в състояние да я използваме срещу тях, да я разменим за живота и спокойствието си.

— Ама… ама… — обърканият ми мозък не бе в състояние да подреди и едно изречение. — Ние всъщност не знаем тайната!

— Засега.

— Какво?!

— Ще се досетим за онова, което те си мислят, че вече знаем.

— И как по-точно ще го постигнем? — подметнах с нескрит сарказъм аз.

Брат Гуидо се усмихна и посочи към гърдите ми:

— Държиш ключа към загадката точно тук! — Аз сведох очи към гърдите си и за момент се зачудих как така циците ми могат да се окажат пазители на загадки. Монахът плесна нетърпеливо с ръце и поясни: — Картината!

Все така неразбираща, аз се смръщих, но въпреки това изкарах рисунката от корсажа си за втори път през този ден. Тя се бе смачкала, докато съм спала, затова я отворих, пригладих я и я затиснах от едната страна с Библията, а от другата — с една свещ.

Брат Гуидо застана до рамото ми и сянката му сякаш надвисна над мен. Картината си лежеше златиста и перфектна под слабата светлина на запалената свещ и като че ли всеки отделен детайл от нея отекваше в мрачната килия. Монахът снижи благоговейно тон и прошепна:

— И всичките тези хора те преследват само защото си взела тази картина!

Преглътнах паниката, която заплашваше да ме задави, завъртях се на пети и погледнах монаха право в очите.

— Тогава бих могла да им я върна! Мога да отида до дома на Ботичели — абатът ще ни даде ескорт — ще я върна и ще се извиня. Между другото, точно затова отидох и до Бембо. Смятах да му я дам, за да я върне, обаче той…

Пороят от думи, леещи се от устата ми, изведнъж секна, когато забелязах поклащащата се глава на монаха.

— Не разбираш ли, че за теб вече няма връщане назад? — изтъкна той. — Защото, дори и да върнеш картината, пак ще продължаваш да знаеш тайната. Не можеш изведнъж да забравиш всичко, което си научила.

— Ама аз не съм научила тайната! — едва не изкрещях. — Мога да им обясня, че нищо не знам… и… — Този път обаче реших да не чакам да бъда прекъсната от брат Гуидо, затова спрях сама. Нямаше смисъл наистина. Аз бях само една уличница — вярно, добра уличница, но все пак курва. И те със сигурност ще предпочетат да ме убият, вместо да поемат риск с мен. Освен това аз уж съм предала тайната на друг човек, божий човек, който, за разлика от мен, не е сам на този свят. Отпуснах се тежко на стола пред картината и промърморих: — Добре де. Как предлагаш да разрешим загадката?

Монахът отново започна да крачи зад гърба ми. Дългото му расо се вихреше и шептеше върху каменния под, крачките му отмерваха времето. Накрая рече:

— Според мен преследвачите ни са убедени, че ти знаеш нещо за тази картина на Ботичели. За „Пролетта“. Че през онзи ден, когато си му позирала, си видяла нещо.

— Ама аз не съм видяла нищо!

— Ти така казваш. Но от онова, което ми разказа, разбирам, че Ботичели е станал… доста разтревожен (Тук бях принудена да се смръщя, тъй като „разтревожен“ бе доста меко казано.) … докато си му позирала.

— Напълно вярно — кимнах.

— Затова мисля, че си забелязала нещо било в ателието, било на картината, и съвсем неволно си го споменала.

— Ама в ателието му нямаше нищо!

— Значи трябва да е било на картината.

— Да де, обаче картината си е все още там, това тук не е истинската картина. Оригиналната е огромна, колкото корабно платно!

Брат Гуидо нетърпеливо почука с пръст по пергамента, който бях изпънала на масата, и отбеляза:

— Да, обаче това тук, синьорина, е перфектно миниатюрно копие на огромното платно, което синьор Ботичели в момента рисува! Бледите квадрати, които виждаш — тази своеобразна мрежа, служат за пренасяне на фигурите от малката рисунка към огромното пространство на платното. Художникът проучва внимателно съдържанието на всеки от квадратите, след което прехвърля информацията върху по-големия квадрат, който пък е част от мрежата на самото платно. Разбра ли?

Разбрах. Спомних си как в студиото на Ботичели в предната част на платното имаше огромна мрежа от конци. Съобщих на брат Гуидо за тях. Той кимна и добави:

— Точно така. Понякога художниците предпочитат такива мрежи — било от конци, било от въжета, зад платното слагат запалена свещ и така целият квадрат се очертава на стената. Различните художници работят различно, но принципите са все едни и същи.

Като че ли започнах да се изморявам от този урок по изобразително изкуство.

— Всичко е много интересно — троснах се аз, — но ще бъдеш ли така добър да ми кажеш какво точно имаш предвид?

— Ето какво. Онова, с което разполагаме тук, е точно копие на „Пролетта“, точно така, както картината ще изглежда на огромното платно — до последния детайл. Единственият липсващ елемент е твоето лице, но пък разполагаме с оригинала, нали така? — Лека усмивка, която изчезна така, както се бе появила. — Искам да кажа, че каквото и да е онова, което Ботичели е скрил в картината си, каквато и алегория или код да съдържа тя, те са и в това малко копие!

Като че ли започнах да схващам.

— Следователно, сега трябва да разберем какво точно е посланието, а разберем ли го, вече ще минем едни гърди напред в играта!

Не пропуснах да забележа избора на думи на брат Гуидо. За мен обаче събитията от последния ден изобщо не изглеждаха като игра, а и въобще не схващах какво ще да е въпросното „послание“ на картината. Но тъй като не разполагах с кой знае колко възможности, реших да доставя удоволствие на моя спътник, като се престоря на съгласна с него. Все пак той изглеждаше искрено заинтригуван и като че ли изобщо не се страхуваше — по-скоро бе развълнуван от предизвикателството и изглеждаше почти триумфиращ, като че ли вече бе разрешил загадката. Красивото му лице блестеше под светлината на свещта. Шибани интелектуалци!

— Хайде да помислим сега. Разполагаме само с няколко часа преди утринната служба, след което ще трябва да напуснем тази обител. Затова да започваме!

Свалихме рисунката на пода, а аз донесох и моята свещ от съседната килия. Мракът навън се сгъстяваше все повече, докато изучавахме картината в двата кръга светлина. Но детайлите и фигурите по нея бяха толкова много, че направо не знаех откъде да започна.

Сякаш в отговор на мислите ми брат Гуидо предложи:

— Нека започнем от най-простичките характеристики. Едва след това ще преминем към образността и алегоричността на посланието.

Прочистих гърлото си, за да не се издам, че не съм наясно със значението поне на две от думите, които той току-що изрече.

— Добре, давай — промърморих.

С едно махване на ръката той ме подкани да бъда първа. Преглътнах, надявайки се да не ме възприеме като съвсем невежа. И започнах:

— Ами, виждаме осем фигури. Девет, ако включим и малкото летящо джудже.

— Купидон. Осем фигури на големи хора и един купидон или амурче. Добре.

Одобрението му ме окуражи да продължа:

— Мъжете са само двама, а останалото са жени.

— Следователно шест женски образа и два мъжки. Добре.

Хей, ама това било лесно, бе!

— Един от мъжете е… син дървесен дух!

Монахът едва не се задави от смях, който се опита да обърне на кашлица, но не особено успешно.

— Извинявай — рече. — Какво каза, че е?

Бях буквално съсипана. А така добре започнах!

— Ами… прилича ми на дървесен дух — изсумтях, като посочих фигурката в далечния десен край на рисунката. — И е син. И има крила, и е в дърветата!

— О, ясно! Много добре! — кимна брат Гуидо, като се овладя. — Извинявай. Не се сетих, че твоят анализ е малко… паганистки. Както и да е. И какво още?

Не че разбрах всичките му думи, но за мен това беше проява на грубост. Затова реших да му отвърна така, както само аз си знам:

— И се опитва да го начука на момичето, дето бере цветя! — И посочих към девицата в бяло, от чиито уста се лееше поток от цветя.

Монахът примигна при думите ми. После промърмори:

— Да, той действително изглежда като планиращ отвличане или… — прочисти гърлото си… — изнасилване. — Погледна ме, сякаш за да ми се извини за думите. Горкичкият! Чувала съм къде-къде по-гадни от тези! Даже понякога са ми плащали, за да ги слушам. — Добре — допълни. — А какво ще кажеш за другата мъжка фигура?

За първи път се вгледах внимателно във воина с меча вляво. И се стреснах не на шега. Монахът като че ли забеляза удивлението ми, защото побърза да попита:

— Какво има?

— Но това е той! Това е Ботичели!

— Сигурна ли си? Значи е автопортрет? — проточи врат брат Гуидо, за да разгледа по-добре образа, и къдриците му погалиха бузата ми.

— Точно така! — възкликнах със светнали очи. И изведнъж останах без дъх от близостта му. (Не забравяйте, че обикновено ме чукат по десетина пъти на ден, а ето че от предишния залез до сегашния не съм помирисвала мъж!) Наложи се да впрегна цялата си воля, за да се концентрирам върху задачата. — Това е самият той! Забелязах го още тогава, в ателието му. Даже, докато ме рисуваше, беше със същата мантия, с която е и на картината — тази, в цвят охра!

— Ясно — кимна монахът и отстъпи назад, потривайки замислено брадичка. Близостта му вече ми липсваше. — Очевидно това има някакво голямо значение. Но към него ще се върнем по-късно. Какво ще кажеш за останалите фигури?

— Ами, тази точно в средата, грандамата, изглежда като кралица или може би Дева Мария. (Предпочетох да запазя сравнението с истинската ми майка за себе си.) — А тази точно до нея, която е на преден фон — бременната — ами, това съм аз.

— Флора. Е, така поне сме идентифицирали със сигурност един от образите. А мисля, че другата, кралицата, както я нарече, е Венера — богинята на любовта.

Кимнах, сякаш и аз точно за това съм си мислела.

— А после идват и трите девици в бяло — продължих, оглеждайки елегантното трио. — Изглеждат така, сякаш танцуват.

— Браво. И аз съм на това мнение. Като че ли ще се окажат Трите грации от старогръцката митология.

При тези думи ми стана по-добре и продължих по-смело:

— Освен това на земята има много цветя и… — приведох се, за да се уверя — да, това по дърветата са портокали.

— Отлично!

Отпуснах се триумфално назад. После се обърнах към брата и попитах:

— Е, какво разбра от всичко това?

— Какво разбрах ли? Ами, всичко това автоматично ми напомни за „Станси“ — алегоричен цикъл от поеми на Анджело Полициано, който е любимият поет на всички Медичи. Алегорията разглежда метаморфозата на пролетта в лято, което от своя страна съответства на заглавието на платното — Примавера означава „пролет“. На пръв поглед човек би предположил, че фигурите вдясно (безсъмнено изобразяващи легендата за обладаването на овчарката Хлорида от Зефир, бога на западните ветрове, и последващата й трансформация в богинята Флора — фигурата, която изобразяваш ти) са начало на сцената и че тя трябва да бъде разчетена от дясно на ляво — така, както се тълкуват повечето алегорични картини. Обаче присъствието на твоя приятел Ботичели вляво на картината, точно до Трите грации, ме кара да се замисля. И макар че появата му в образа на Меркурий, крилатият вестител на боговете, свързан с месец май, би потвърдил първата ми хипотеза, смятам, че начинът, по който е вдигнал високо своя кадуцей, за да разбърка облаците по посока на часовниковата стрелка, подсказва, че картината трябва да бъде разчетена по друг начин, което ще рече — по посока на часовниковата стрелка, от ляво на дясно! Освен това, ако се загледаме внимателно в детайлите на пейзажа зад фигурите, земята вдясно е в златистите цветове на лятото и есента, а тази вляво носи по-студените, по-свежи нюанси на пролетта и ранното лято. Но въпреки че това може да подсказва посоката, в която трябва да бъде тълкувана алегорията, и че всички фигури са моментално (почти съмнително бързо) разпознаваеми от добре известни митове от древността, не мога да не призная, че добре скритите й тайни си остават скрити и за мен.

Тук той спря, за да си поеме дъх, и поклати озадачено глава.

Аз пък изведнъж се почувствах не чак толкова умна. И доста по-объркана от всякога.

И това продължи часове наред.

Меркурий и Венера били единствените образи с обувки. Листата, обрамчващи главата на Венера, се казвали лаврови клонки, което подсказвало патронажа на Лоренцо де Медичи. Две от трите грации носели бижута, обаче третата била без украшения. И така нататък, и така нататък. Очите ни се насълзиха и кървясаха, мозъците ни се задръстиха от подробности, гърлата ни прегракнаха от говорене.

Междувременно небето бе започнало отново да изсветлява, а аз усетих, че умирам от глад. Беше време за закуска. Малко хапване и халба бира нямаше да ми се отразят зле.

Внезапно брат Гуидо се изправи и отсече:

— Не! Мисля, че още отначало не подходихме правилно! Сега сме точно толкова близо до разгадаването на истинския смисъл на посланието, колкото бяхме и в началото на вечерта. Затова предлагам за момент да забравим картината и да се върнем към спомените ти за деня, прекаран с Ботичели.

Въздъхнах и тихичко изругах. Не си спомням вече колко пъти се връщахме към това.

Монахът не обърна внимание на грубия ми език и продължи:

— Спомняш ли си какви бяха думите ти точно преди той да се вбеси? Кажи ми всичко с най-големите подробности, без да пропускаш нищичко.

— Ами… просто светски разговор.

— За какво по-точно? — настоя той. — Може би си споменала нещо, което е било в картината? За някоя от фигурите или цветята?

Мадонна!

— Вече ти казах, нищо подобно не съм казвала! — извисих възмутено глас аз. — Вече ти казах всичко, което му казах тогава — че съм от Венеция и че това е много красив град, както и голям търговски център.

— Нещо друго?

— Казах и нещо за Пиза, Неапол и Генуа, нейните морски конкуренти.

Най-неочаквано монахът приклекна до мен и ме хвана за раменете — със същия плам, макар и не толкова болезнено, колкото бе сторил тогава Ботичели.

— Значи си споменала само тези три града и нищо повече?

— Ами… Венеция беше първа, разбира се.

— Но си споменала Венеция отделно от тях? А после си групирала трите други заедно?

— Да.

— И синьор Ботичели не е реагирал по никакъв начин при споменаването ти на Венеция? Не е показал нито гняв, нито раздразнение?

— О, не. Беше самата любезност. Всъщност той първи започна да възхвалява този град.

— А се е вбесил, когато си изброила на един дъх, заедно, градовете Пиза, Неапол и Генуа?

— Точно така.

— Сигурна ли си?

— Разбира се!

Очите му пламнаха от вълнение.

— Три града! — изрече прегракнало. — Три града, които се занимават с едно и също нещо. Три девици, които играят един и същи танц. Дори ти самата го каза — изглеждат като едно и също момиче, нарисувано три пъти. Трите грации — три града. Морски сили. Лучана, ти успя! — извика и ме завъртя във вихрен танц. Бях толкова горда със себе си, че почти не си дадох сметка как той за първи път ме нарича по име. — Градове! — повтори натъртено. — Всичките са градове! Значи всички фигури на тази картина символизират някакво място, някакъв град!

Кръвта заби в ушите ми. Вече не се чувствах уморена.

— А кои тогава са останалите градове?

— Не мога да знам. Засега. Но съм сигурен, че нещо се мъти! — Къдриците на брат Гуидо щръкнаха от главата му като на ангел на мрака. Очите му бяха като син огън.

— Но какво… — започнах.

— Война? Търговия? Скрито съкровище?

Този човек май съвсем се отнесе.

— Но съвсем скоро ще разберем! — отсече. — Можем да бъдем сигурни в едно — те смятат, че ние вече знаем. Именно затова попаднахме в тази ситуация.

Погледнах отново към трите красиви девици, танцуващи най-невинно под някакъв си свой странен такт, вечно въртящи се в своето грациозно трио.

— Но кой кой е? — изрекох, но почти на себе си. — Коя грация е Пиза, коя е Неапол, коя е Генуа?

Монахът огледа отново картината, малко поуспокоен.

— Нека огледаме внимателно — промърмори. — Какво забелязваме за тях? — Погледна ме косо. — Смея да допусна, че ти също имаш опит в танците, синьорина. Дори смятам, че танцуваш много грациозно и красиво. Забелязваш ли нещо особено в техните пози?

Той беше прав, разбира се. Аз действително съм отличен танцьор и съм танцувала под множество ритми в най-великите домове на Флоренция, преди да бъда отведена на горния етаж, за да танцувам под други ритми в леглото. Но дори и в тези домове нито веднъж не бях чувала подобни комплименти, затова сега бях длъжна да насоча цялото си внимание към Грациите.

— Ами… — започнах, — ръцете им изглеждат някак… странно.

— В какъв смисъл?

— Ами, знам три неща за дворцовите танци: Примо: Когато танцуваш в кръг, обикновено държиш ръцете си надолу, както е подобаващо за жена в компания. Обаче тук ръцете на две от тях са вдигнати високо, погледите им са насочени към ръцете, а самите ръце са извити странно над главите им по начин, който не би бил… ами… приличен в изисканото общество. — Почувствах се малко нелепо именно аз да говоря за приличие, защото със сигурност не съм такава, но пък фактът, че нямам маниери, не ми пречи да поназнайвам част от тях.

Секондо: При подобен танц в кръг и трите дами би трябвало да гледат в една и съща посока.

Брат Гуидо кимна бавно и отбеляза:

— Може би посланието е в ръцете. Погледът на лявата Грация е насочен към събраните ръце. Може би се опитват да ни кажат нещо, изобразяват някаква форма?

Аз се вторачих отново в този детайл и гледах ли, гледах, докато очите ми не се насълзиха. Монахът стори същото.

— Освен ако не се опитват да ни разкажат нещо за някаква патица или някакъв друг вид водни птици, ако ще и от това да зависи животът ми, не мога да видя друго в тези пръсти — промърморих, като разтрих очи.

— Може пък да изобразяват някакви букви? — допусна брат Гуидо, който вече бе твърде изтощен, за да схване бледия ми опит за шега. — Дали пък не изобразяват някаква буква? Ако не на арабски, то поне на кирилица, защото тук става въпрос за фигури от класическата древност.

Не се бях замисляла за букви — нито за арабски, нито за каквито и да било други, тъй като не мога да пиша. Затова реших да го оставя сам да тръгне по тази своя следа. А моето съзнание се зарея в безкрая, но само за да бъде върнато обратно с един неочакван въпрос:

— Каза, че знаеш три неща за танцуването. Какво е третото?

Брей, този човек бил голям бързак!

— Терцо: Погледът ти трябва да бъде сведен свенливо към земята. Никога не трябва да поглеждаш директно в очите на джентълмен, дори и да ти е партньор за съответния танц, и независимо от това какво възнамерявате да правите после. Въпреки това средната девица — посочих я, — докато двете й сестри си гледат ръцете, тя гледа директно към него! — И посочих с пръст наляво от нея, по посока на образа на Меркурий, игран в случая от синьор Ботичели.

— Напълно си права! — възкликна брат Гуидо. — Тя буквално се е вторачила в него, сякаш иска да му каже нещо!

— Или сякаш го иска в леглото си.

Монахът се изчерви, но продължи:

— Мисля, че именно тази грация е ключът към разгадаването на посланието! Само тя. Защото само тя е свързана чрез погледа си с Ботичели. Затова нека сега започнем от нея. Тя очевидно символизира първия град. Но кой е той? Пиза, Неапол или Генуа? Налага се да потърсим някаква буква или може би герб, скрит някъде из нея.

Тук аз за пореден път бях изхвърлена на брега на невежеството си. Не знаех нищо за нито един от тези градове, освен че и трите имат излаз към морето и че са претъпкани с търговци и моряци, които понякога отскачат и до Флоренция, за да разтоварят стоката си между краката ми. Но за да покажа желание за съдействие, аз се вгледах отново към грацията с огнената коса и зърнах в погледа й, отправен към Меркурий, нещо от собствените си желания. Уморените ми очи се плъзнаха бавно от червенокосата й глава към белите ръце, сключени над нея.

И тогава я видях. Насред умората си забелязах някаква форма.

Тя не бе в онова, което бе там, а в другото, което не бе. В пространството между ръцете, в странното, подобно на криле на лебеди, преплитане на ръцете на танцьорките. Те описваха точно формата, която бях зърнала едва предишната нощ. Някакъв странен трик на изтощения ми мозък ме върна обратно пред вратата на килията на брат Гуидо в манастира „Санта Кроче“, където се бях крила в сенките и се надявах тъмнината да ме спаси от смъртна опасност. И там, в горната част на вратата, която ме пазеше, в една каменна розетка, бе изваяна кула. Кула, която беше наклонена.

— Тя е Пиза! — отсякох внезапно. От напрежението гласът ми излезе като гърлен смях, дълбоко от гърдите ми. — Носи кулата на главата си!

Брат Гуидо се приведе и проследи сочещия ми пръст. И той също започна да се смее — с дълбок, напевен смях, който не бях чувала досега.

— Напълно вярно! Тя е Пиза! — Поклати глава. — А аз, който наричам Пиза свой дом, не го забелязах, макар че съм израснал в сенките на същата тази кула! Формата, наклонът — абсолютно правилни са! Дори и камбанарията на върха е изобразена абсолютно точно от отрицателното пространство между пръстите на Грациите! Какво магаре съм само! Заблудено, глупаво магаре! Що се отнася до теб — тук той се обърна към мен с усмивка, която ме стопли от глава до пети, — очевидно на този свят могат да се научат и други неща, освен онези, които се намират в книгите!

Върнах му усмивката, при това почти свенливо, което изобщо не е в мой стил.

— А сега? — попитах, вече изпълнена с грозни предчувствия за отговора му.

— Пиза! Отиваме в Пиза!

— Наистина ли?

— Да. По две причини. Първо, там моят чичо е голям човек и може да ни помогне. И второ, с всеки следващ час тук излагаме скъпия ни абат на огромна опасност. Защото, ако убийците успеят да ни проследят дотук, може да предположат, че сме споделили с него онова, което знаем, поради което да го убият.

— Не важи ли същото и за твоя чичо?

— Не, защото той е човек с огромна власт и влияние.

— Бембо също беше такъв — изсмях се тъжно.

Брат Гуидо кимна замислено и отбеляза:

— Така е. Но ако изберем точния момент, може и да успеем да се срещнем с него, без да се разкриваме.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще видиш — отговори загадъчно той, а после вдигна глава, сякаш бе дочул мелодия. — Чуваш ли? Камбаните за утринната служба!

— Почакай малко! — дръпнах го за ръкава. — Идентифицирахме Пиза в образа на централната Грация. Но какво ни гарантира, че именно тя е началото на разплитането на загадката? Тук има още много фигури. Не можем да тръгнем да гоним вятъра към Пиза поради единствената причина, че тази Грация се взира в Ботичели с подкана за леглото!

Брат Гуидо се усмихна и отговори:

— Можем да бъде сигурни, защото не похотта, а любовта е онази, която ни сочи пътя! Вярно е, че любовта е сляпа, но погледни, Лучана! Той самият ни подсказва как да гледаме! Просто следваме стрелката!

Този път бе мой ред да проследя пръста му. Брат Гуидо посочи дебелото амурче отгоре, с превръзката, покриваща очите му. Загледах се как показалецът на монаха проследи огнената стрела на Купидон, която сочеше директно към красивата глава на централната Грация.

Огненокоса, сякаш стрелата бе запалила главата й, увенчана с кулата в Пиза.

Изтърпяхме сутрешната служба в мразовития параклис — с плът, вкочанена от студа, и умове, вцепенени от направеното откритие. Спуснала за пореден път ниско качулката на хермелиновата си мантия, аз хвърлих крадешком поглед към брат Гуидо. Той се молеше страстно — ама наистина се молеше, сякаш животът му зависеше от това. А после, в трапезарията на манастира, седях на дългата маса заедно с мълчаливите монаси, които ядяха някак си учтиво, сдържано, докато един от тях четеше на глас някакъв свещен текст. Изпълнена с облекчение, че няма да ми се налага да говоря, дори и с брат Гуидо от едната ми страна, аз се натъпках с хляб и сушена риба, изгълтах до капка порцията си бира и се изпълних с неочакван оптимизъм. След това станахме от масата, за да се сбогуваме с абата. Озовахме се за пореден път пред портите на малкия златист манастир. От пристигането ни беше изминал цял ден и цяла нощ, а сега ние знаехме много повече, отколкото когато пристигнахме. Флоренция, вечният град, си проблясваше все така в долината под нас. Дали убийците, които ни търсеха, са все още там, или вече са доста по-близо до нас? Потреперих и й обърнах гръб. Видях, че към нас вървят абатът и онзи дребен сицилиански монах, който водеше две понита. Милият старец бе решил да ни дари с две понита в замяна на обещаното дарение от името на фамилия Дела Торе. Брат Гуидо заяви, че още при пристигането ни в Пиза ще говори с чичо си. И докато абат Джайлс от Кеймбридж се сбогуваше топло със своя приятел, аз яхнах гърба на едното пони като мъж и примижах от болка.

Старият абат се приближи до мен и рече:

— Брате Луций, в дисагите има нещо за теб. Но най-добре е да ги отвориш, когато слезете от хълма.

Милата му усмивка стигна чак до слепите му очи, но се обърна, преди да бях успяла да му благодаря, и затътри обратно крака към манастирската обител.

Към момента, когато нашите жребци стигнаха подножието на стоте стъпала, слабините ми вече изгаряха от болка, докато се тръскаха върху гръбнака на понито. Когато завихме и манастирът изчезна от погледите ни, аз помолих монаха да ме изчака мъничко и отворих дисагите. Вътре открих удобно странично седло за дами, с коприна и пискюлчета, което нямаше търпение да дари с комфорт изтръпналите кости на слабините ми.

Усмивката не слезе от устата ми по време на целия преход през долината на река Арно. Но когато се обърнах, за да хвърля последен поглед на града, в който бях живяла и обичала, не можах да не се запитам дали някога ще мога отново да крача по улиците му. И докато яздехме по посока на морето, оставили Флоренция зад гърба си, сърцето ми незнайно защо се изпълни с болка.