Тайната на Ботичели

Първа глава

В зимното кралство Болцано научих три неща:

Прима скоперта: Че Зефир — синьо-зеленият крилат дървесен дух от „Примавера“, символизира Болцано.

Секонда скоперта: Името на майка ми.

Терца скоперта: Фактът, че е възможно някъде да ми е по-студено, отколкото във Венеция.

Шегувам се, разбира се.

Очевидно е, че с това не мога да изчерпя престоя си в Болцано. Би трябвало да ви разкажа малко повече за събитията в планината. Добре, ще го направя — макар и с огромна неохота. И сега ще ви кажа защо. Защото от мига на пристигането си там до мига на тръгването си бях разяждана от нетърпение — не исках да бъда никъде другаде, освен в Милано, и мечтаех да стигна там колкото е възможно по-скоро. Не исках да бъда с никого другиго, освен с брат Гуидо, и друга компания не ми трябваше. Дори и с майка ми да бяхме останали в Болцано само толкова, колкото е необходимо да издухаш семенцата на едно глухарче, пак щеше да бъде прекалено дълго.

И така, ето какво стана. Само не очаквайте от мен да ви представя с твърде големи подробности тази част от моята история така, както бе с предишните градове, където бях. В картината на Ботичели Зефир не стъпва на земята. Той е нависоко и се носи доста над останалите образи. Нека това бъде и моето извинение. Освен това вътрешно подозирах, а може би просто ми се искаше да вярвам, че точно този град не играе такава съществена роля, както останалите градове; че е леко встрани, леко изолиран и не е част от великия план. Да, необходим елемент, но не и (както казва моят съпруг) интегрален.

(И беше напълно прав.)

Ако трябва да бъда честна, бих се осмелила да предположа дори, че Болцано няма да се окаже един от Седмината. Защото на картината имаше осем фигури на възрастни хора, а в конспирацията участваха само седем. Нещо ми подсказваше, че останалите членове са Генуа и Милано, а Болцано просто отпада.

(И напълно грешах.)

Вярно е още, че в Болцано като че ли и моите крака не докосваха земята. Бях застинала в очакване и същевременно се носех по облака на щастието и надеждата. Наблюдавах света под мен, гълтах с пълни гърди разредения студен въздух и издишвах часовете като глухарче, прегърнато от вятъра.

Работата на майка ми тук бе свързана с ерцхерцог Сигизмунд от Австрия — издънка от родословното дърво на Хабсбургите и братовчед на някакъв си император. Името на Хабсбургите не значеше нищо за мен, но очевидно предизвикваше огромно благоговение в очите на всички, които го чуваха, затова предположих, че семейството е равно на Медичите, само че в австрийски вариант. Или май беше унгарски. Или германски. Няма значение. Някъде от мразовития север, отвъд планините. Майка ми и свитата й не спираха да бърборят за Хабсбургите и за императора на Свещената римска империя, и за планински маршрути, и за мини, и за нещо, наречено „Старата швейцарска конфедерация“. Обаче аз не обръщах никакво внимание на брътвежите им и наблюдавах пейзажа, който се разкриваше пред нас, докато покритата ни карета катереше склоновете и студеното северно слънце багреше белите върхове в кехлибарено и розово. Вярно, красиво. Но по-студено и от Коледа.

Аз просто си се сгуших в кожите и се замечтах за брат Гуидо.

Седем дни и нощи след като напуснахме Венеция и след като оставихме зад нас Кастелфранко и Тренто, стигнахме до някакво приказно място високо в планината. Мислех си, че вече отдавна се бях простила със столицата на измамите, но Болцано се оказа с толкова много фасетки, колкото и розов диамант. Видях как планината се трансформира в град и градът се трансформира в планина, и всяка нова точка на наблюдение представя нов поглед към това място. Омагьосано от вълшебница място — веднъж бе тук, веднъж го нямаше. А при изгрев-слънце всичко се обагряше в аленочервено — като муха под стъкло.

Навлизайки в града, се озовахме на един хубавичък площад, обграден от всички посоки с чудати дървени къщички с цветя от вътрешната страна на всички прозорци. Тук също си имаше катедрала с плочки и огромна островърха кула, достойно конкурираща околните върхове. Прекосихме площада и продължихме още на север и веднага щом напуснахме града, се заизкачвахме към огромен замък, който изглеждаше като недокоснат от човешка ръка, а просто издялан от ветровете в скалата. И розов. Първоначално си помислих, че такова впечатление се създава от слънцето, но с напредването на деня установих, че това не бе игра на светлината, а просто цветът на скалата, от която бе изградена тази крепост — Кастело Ронколо. Този факт ми бе обяснен не от майка ми, а от един от множеството непознати венецианци, които пътуваха с нас. От един мъж, чието име така и не си направих труда да разбера, но който винаги триеше кокалчетата на ръцете си в гърдите ми, когато ми подаваше ръка, за да сляза от каретата. Със смесица от облекчение и съжаление забелязах, че след неуспешния ми опит за бягство от Венеция майка ми се бе отказала напълно да се занимава с моето образование. Отнасяше се към мен мило и любезно, но като цяло ме оставяше да правя това, което си искам. Което ме устройваше перфектно — мечтанията отнемат доста време.

Пътят залъкатуши нагоре към портите на замъка и постепенно пред нас се разкриха високите му бойници. Влязохме и след една безкрайна поредица от рампи се озовахме във вътрешен двор, където бяхме посрещнати от свитата на херцога. Хората се втурнаха да ни подават ръце, за да слезем от каретите, но за съжаление не достатъчно бързо, та да попречат на Онзи-как-му-беше-името да опипа отново гърдите ми.

Нахлухме в голямата зала насред море от любезности, но когато влязохме в тронната зала на ерцхерцога, не можах веднага да го забележа. От една страна, дворът му се оказа много голям и тълпите го скриваха, от друга — по стените имаше много по-интересни неща. Всичко наоколо беше изрисувано с гербове, ловни и забавни сцени, картини на благородници и дами и гротескни великани и джуджета.

Бях дотолкова погълната от фреските, които бяха по-реални и от актьори в комедия, играещи пред очите ми, че почти щях да пропусна една много съществена информация. Тълпите се разделиха като Червено море и Рамзес и Мойсей се погледнаха в очите. Един от нашата дружинка обяви на звънък венециански диалект:

— Дожареса Тадя Микел Мочениго!

(Ако щете вярвайте, но тогава за първи път научих рожденото име на майка ми!)

Едва тогава насочих вниманието си към ерцхерцога, който се изправи, за да поеме ръката на майка ми.

Ерцхерцог Сигизмунд бе поредният от могъщата серия старци, с които се запознах по време на тази одисея. Мъж малко над петдесетте, той бе иначе незабележителен, с изключение на дългата посребрена коса, която се спускаше на вълни до раменете му, тънкото като вейка тяло и плътния гърлен акцент, заради който ми се наложи да се напрегна, за да го разбера. Бедните ми уши едва-що бяха свикнали с венецианския диалект, а ето че тук ми се налагаше да се боря с още един странен език, докато се опитвах да схвана какво казва, когато поздрави майка ми и мен. С известно раздразнение започнах да си давам сметка, че този полуостров се ръководи от отбор могъщи старци: дон Феранте, папата, Лоренцо Медичи, а сега и този ерцхерцог. За един кратък и доста налудничав миг се изпълних с гордост от майка ми — поне в държавата град Венеция тя бе тази, която носеше бричовете и управляваше своя старец, докато го оставяше да си мисли, че управлява той. Запитах се колко ли от тези мъже биваха управлявани от жените, за които са се оженили (или може би не са се оженили), но преди да успея да се впусна в по-нататъшни размисли по този въпрос, получих отговора от майка ми. Тя веднага започна да успокоява ерцхерцога заради загубата на съпругата му и в абсолютно същото изречение попита учтиво как върви подготовката за предстоящата му сватба — очевидно и на него му предстоеше да се ожени по същото време, когато щях да се омъжвам и аз, за някаква дама на име Катерина от Саксония. Бракът им обещаваше да бъде толкова щастлив, колкото и моят — впоследствие научих, че принцесата на Саксония била само на шестнайсет. Горката! Ще й се налага да търпи този дърт гущер да пълзи всяка вечер по младото й тяло! Колко гнусно! Надявах се поне да е богат.

И като че ли наистина беше богат. По време на съвсем краткия разговор между него и майка ми научих, че го молят да финансира някакво начинание, да влезе в някакво партньорство с Венеция. Тук определено наострих слух. Да не би ерцхерцогът да има предвид работата, която майка ми дойде да свърши от името на дожа, или става въпрос за някакъв по-съществен план — и по-точно, за все още неизвестната крайна цел на Седмината?

Наложи ми се да се напрегна значително, докато разгадая какво казва, защото венецианският излизаше от устата му така, сякаш се давеше с гъста супа.

— Постигнахме съгласие по най-важните принципи, а сега смятаме да използваме пристигането ви тук, за да уточним детайлите. И така, по въпроса за металите…

Майка ми бързо го прекъсна:

— Ерцхерцоже! — възкликна с най-очарователния си глас. — Подобни разговори не са никак приятни за ушите на младите девици, а аз съм ви довела най-прекрасната девица на Венеция, за да се запознае с вас! Позволете ми да ви представя моята любима дъщеря, Лучана Мочениго!

Марта ме сръга злобно в ребрата и аз направих няколко крачки напред. От този момент нататък всички очи в залата бяха насочени към мен, включително и тези на двете мишки, които господарят на този замък наричаше кучета. Друг на мое място сигурно би се стреснал от подобен нахален оглед, но ви гарантирам, че ако и вие сте прекъснали сватба на Медичите и ако вашият официален годеник ви беше размотал тюрбана от главата пред целокупното паство, за да насочи вниманието на хората към приликата ви с някоя картина, вече нищо не би било в състояние да ви притесни.

Ерцхерцогът ме огледа така, сякаш оценяваше кобила.

— Превъзходна е! — отсече накрая. — Почти като вас самата преди шестнайсет години. Спомням си отлично времето, когато и вие самата бяхте все още млада и неопитна като нея.

И двамата си размениха многозначителни погледи. От което аз си направих заключение за три неща:

Прима коза: Майка ми очевидно бе успяла да пренапише историята ми. Защото за мен трудно можеше да се каже, че съм „неопитна“. Само да знаеше ерцхерцогът колко ездачи са ме яздили…

Секонда коза: Между ерцхерцога и майка ми безсъмнено е имало нещо. Всъщност думите и начинът, по който бяха изречени, ме навеждат на мисълта, че дъртият козел е отнел девствеността й. Питам се как ли се е възприело това от баща ми.

Терца коза: Каквото и да се бе случило между тях в миналото, вече не съм много сигурна, че той я харесва. В гласа му се усещаше някаква непогрешима острота въпреки всичките любезности — сякаш в завършен гоблен са оставили нарочно игла, за да се убодат онези, които го докоснат.

Ерцхерцогът заговори отново:

— Доколкото знам, тя е сгодена за Пиза.

— Така е. Сватбата е през юли.

— Жалко — подсмръкна старецът, доста бързо забравил собствената си годеница. Като че ли и аз бях на подходящата възраст за него — нали все още нямах седемнайсет. — Да, като че ли наистина е все още твърде млада, за да е принудена да се занимава с нашите дела. Скъпа, бихте ли се оттеглили в покоите си! Убеден съм, че там ще намерите всичко, от което се нуждаете.

Двамата с моя годеник са си лика-прилика.

Аудиенцията ни завърши с обещание да се срещнем вечерта по време на банкета, който ще бъде проведен в наша чест. Въздъхнах вътрешно. Щеше ми се вече да си тръгваме, но знаех, че това щеше да стане едва утре, затова си наложих да изтърпя стоически забавянето. Наведох се, за да целуна ръка на ерцхерцога. Почти очаквах да видя онова, което видях, защото надали ще се изненадате, когато ви кажа, че на палеца му блестеше вече добре познатият ми златен пръстен с топките на Медичите.

Официално освободена, аз последвах Марта и една прислужница, които ме изведоха от залата, а майка ми остана, за да поговори с ерцхерцога за онова, заради което беше дошла. Бях едновременно ядосана и облекчена — майка ми за пореден път ми бе демонстрирала, че въобще не ми вярва. Бе извадила от девет кладенеца вода, за да не позволи на ерцхерцога да изпусне някаква важна информация в мое присъствие. Е, добре. Така поне щеше да ми спести обучението си в тази насока, защото аз и без това нямах мозък за политика. Просто исках да видя отново моя приятел.

Поведоха ме по поредната спираловидна каменна стълба към поредните величествени покои, в поредния непознат дворец. Този път стените бяха изрисувани с невероятни сцени, вилнеещи на воля насред камъните. Тук стенописите разказваха някаква история, в която като че ли участваха рицар, крал и неговата любима. Доколкото ставаше ясно, дамата се забавляваше и с краля, и с неговия убиец на дракони. Въздъхнах замечтано. На мен би ми стигнал и само един мъж, стига да е правилният.

В стаята беше толкова мрачно, че едва успявах да следя развитието на историята на обречените любовници. Затова отворих прозорците. Гледката се оказа толкова замайваща, че затаих дъх. Директно под мен имаше дълбока пропаст, обградена от всички страни от назъбени планински върхове. Побързах да затворя прозорците, но веднага след това отново потънах в мрак — стъклата бяха кръгли и много груби, сякаш някой бе издялал на ръка десетина дъна на бутилки, а после ги бе залепил по-скоро с олово, отколкото със стъкло. Нямаше съмнение, че венецианският гений за изработка на стъкло все още не бе достигнал до варварския север. Изсумтях презрително. Старият номер с разстоянието ме накара да се гордея с родния си град. Но едва сега, когато не ми се налагаше да живея вече там.

После пак отворих прозореца. Намирахме се толкова високо в планината, че облаците се разхождаха точно пред первазите — поспираха за момент, поглеждаха ме любопитно с очи като от стъклени мъниста, а веднага след това се гмурваха в пропастта под нас. Запитах се дали майка ми не бе избрала тази стая нарочно — за да не бягам. Що се отнасяше до вратата, дори не се опитах да пробвам желязната халка — отдавна бях чула завъртането на ключа зад гърба си. Да, подозренията ми се оправдаха. Майка ми бе решила да не поема никакви рискове. Е, сега поне бях сама. По-добре да съм заключена тук, отколкото да се разхождам под зоркия поглед на вездесъщата Марта.

Чух камбаните да бият за обедна служба с глухия грохот на хлопатари. И тъй като нямаше какво да правя до вечерня и вечерята, извадих отново картината и се приближих колкото ми бе възможно по-близо до прозореца, присядайки предпазливо на дървения перваз. Вятърът свистеше в ушите ми, но липсата на добри стъкла ме изправяше пред съмнителна дилема — или да замръзна от студ, или да стоя в пълна тъма. Предпочетох първото и без да свалям кожената наметка от гърба си, се заех отново със загадката.

Исках да науча колкото ми бе възможно повече за Болцано — както наскоро стана ясно, ерцхерцогът тук бе един от Седмината. Исках да накарам брат Гуидо да се гордее с мен. Да направя това, което би сторил и той, ако беше тук — да разгадая ролята на този град във великия заговор. Дали северът щеше да ми помогне?

Първата ми работа бе отново да огледам цялата картина. Смятах, че вече знаем кои точно са Седмината: Пиза, Неапол, Рим, разбира се, Флоренция, Венеция, Болцано и очевидно Милано, тъй като брат Гуидо бе казал, че ще се видим там, а майка ми потвърди, че и ние ще спрем в този град. Знаехме и самите конспиратори: лорд Силвио дела Торе от Пиза; дон Феранте, крал на Неапол и Арагон; Негово светейшество папата в Рим; дожът на Венеция Джовани Мочениго; ерцхерцог Сигизмунд от Болцано и още някой от Милано, чието име брат Гуидо няма начин да не ми каже.

Вече притежавахме доста ясна представа за участниците в тази игра, но все още не знаехме какво възнамеряват да правят. С други думи, отговорихме на въпроса кой, но не знаехме нито какво, нито къде, нито кога.

И каква точно е ролята на Генуа — този град държава, дом на моя верен приятел синьор Кристофоро? Защо Генуа е включена в картината, щом не е част от Седмината?

Мислих ли, мислих по този въпрос, докато накрая чак главата ме заболя. Тогава се отказах и реших да се съсредоточа върху образа на Зефир. Представих си, че брат Гуидо е до мен и ме направлява. Какво забелязваме? Започни с първото, което ти идва наум.

Въоръжена с неговия метод, не след дълго разполагах с цял списък:

Зефир има криле.

Косата му е синя.

Крилете му са сини.

Одеждите му са сини и нагънати като морски вълни.

Кожата му (сега, когато се загледах по-внимателно в нея) се оказа по-скоро сребриста, отколкото синя.

Краката му не се виждаха.

Бузите му бяха издути.

От устните му излизаше сребрист поток вятър.

Очите му гледаха към Хлорида и никъде другаде.

Беше сграбчил Хлорида, твърдо решен да я обладае.

Намираше се зад лаврови клонки.

Намираше се пред портокалови дървета.

Намираше се по-високо от Хлорида, както и от всички други образи, с изключение на Купидон.

Зад лявото му коляно, както и зад дънерите и лавровите храсти, имаше сребристосиня планинска верига.

При така събраната информация дори и аз бях в състояние да си направя някои изводи и без моя приятел. Зефир беше по-висок от Венеция — Болцано също се намираше високо в планините, дори насред сребристосините планини при коляното на Зефир, чиито криле също го издигаха високо. Болцано се намираше на северозапад от Венеция (добре, че бях слушала внимателно обясненията на синьор Кристофоро!) и може би символизираше някакъв вид заплаха, защото на картината Зефир буквално връхлиташе от планината. Може би за да атакува? А синият цвят — е, това беше лесно. Достатъчно ми бе само да погледна пръстите си, които държаха копието на картината. Сини като Борей или по-точно — Зефир. Значението на лавровите храсти и портокаловите дървета също беше ясно — той се намираше между лавъра, емблемата на Лоренцо ди Пиерфранческо, и портокала — емблемата на Лоренцо Великолепния. Зефир беше увит изцяло с растителността на Медичите, нагазил дълбоко в техния заговор.

Не можех да схвана обаче защо кожата му трябваше да е сребриста, освен ако нямаше някаква връзка с водата. Крилата също ме озадачаваха. Дали подсказват за някаква конкретна птица, или Зефир просто е нарисуван така, защото е вятър и се носи по етера? Започнах да броя перата по крилете му, като не забравях, че трийсет и двете рози на Флора ме бяха довели до розата на компаса. Но ако броенето на розите бе трудна задача, тази се оказа непосилна. Не след дълго се отказах и реших да се опитам да разтълкувам изражението на Западния вятър и на нимфата Хлорида. Както ми разказа синьор Кристофоро, легендата твърди, че Зефир обладал Хлорида, тя заченала, а после родила конете на вятъра. Но въпреки че позицията му спрямо нея бе определено заплашителна — връхлиташе към нея отвисоко — и въпреки че тя със сигурност тичаше и търсеше закрила от Флора, при по-внимателно вглеждане в очите и на двамата се забелязваше много по-голяма нежност, отколкото човек би допуснал. Хлорида изглеждаше почти като хипнотизирана, изпълнена едновременно с копнеж и страх — също като девица, на която предстои да бъде докосната за първи път. А самият Зефир, въпреки страховитото му изражение, всъщност бе наклонил глава към своята дама. А ръката, която бе поставил върху нея, бе спокойна и отпусната, а не сграбчваща, тъй като палецът не се виждаше — при един акт на насилие палецът със сигурност би играл много по-съществена роля. Не, това бе по-скоро като… погалване. Запитах се дали това не е взаимно изгоден съюз, подобно на озадачаващата среща, на която бях станала за кратко свидетел долу. Според мен майка ми наистина имаше нужда от Сигизмунд, макар същевременно да се страхуваше от него. Ерцхерцогът също имаше нужда от благосклонността на Венеция по причини, които само той си знаеше, но иначе той не мислеше лошото на нашия град. По-скоро държеше връзката да има някаква целенасоченост, да роди някакъв плод. И тъй като вече знаех със сигурност, че Хлорида е майка ми — беше ясно и от приликата между двете, и от собственото й признание — не ми беше трудно да поставя ерцхерцог Сигизмунд в ролята на Зефир. Само да можех да разбера от какъв характер е съвместното им начинание! Обаче майка ми бе завоалирала думите си толкова добре, че бе успяла да скрие от мен значението им — както и предполагах, откакто бе разкрила плановете ми за бягство, тя изобщо не ми вярваше. В отчаянието си едва не намачках картината. Не за първи път проклинах момента, когато ми хрумна да избягам от Венеция — този глупав ход бе навлякъл цяла планина неприятности не само на мен, но и на мнозина други. Трябваше да имам по-голямо доверие на брат Гуидо, че ще дойде за мен. И ето ме сега тук, в затвор, изолирана от съвещанието, което се провеждаше долу, в пълно неведение за онова, което свързваше Болцано и Венеция — двама от членовете на Седемте.

Цяло щастие бе, че почти бях събрала картината в юмрука си, защото точно в този момент ключът в ключалката се завъртя и аз бях принудена да я напъхам директно в пазвата си. На прага се появи румена прислужница, облечена в сива рокля и с колосана бяла забрадка на главата. Беше почти скрита зад огромна бяла пухкава купчина — да не би да ми бе довела мечка за компания в тъмницата ми? Усмивката й се характеризираше по-скоро с чар, отколкото със зъби, когато ми подаде купчината — тя се оказа толкова тежка, че едва се задържах на крака.

— За вас. Ерцхерцог… той иска — изпелтечи на странния си език, поклони се и си тръгна.

Огледах онова, което ми беше донесла. Да не би да бе някаква завивка, която да ме топли през нощта? Не, имаше ръкави и качулка — боже, ама това беше палто, палто от бяла кожа, каквото никога досега не бях виждала! Изпълнена с огромна благодарност, аз веднага се намърдах в палтото и моментално почувствах разликата. Благодарих стократно на чудовищното планинско създание, което си бе дало кожата заради мен.

Завъртях се от щастие и краищата на палтото се заклатиха около краката ми и усетих, че най-сетне се стоплям. Сцените с невярната девица и нейните двама любовници се заредиха пред очите ми като цветна дъга. А после изведнъж се заковах на място.

Не бях чула обратното завъртане на ключа.

С разтуптяно сърце завъртях халката на вратата. Тя се отвори. Идваше ми да разцелувам добрата прислужница, която ми беше донесла палтото. Бях свободна!

Вдигнах качулката на новия си подарък. Надявах се, че тъй като никой не ме беше виждал още с палтото, ще успея да запазя известна анонимност, макар че в това ярко бяло бе невъзможно да не бъда забелязана. Слязох по стъпалата, които си спомнях, и стигнах до залата с великаните по стените. Обаче вратата се охраняваше от двама начумерени войници.

Мамка му!

Завъртях се на пета и тръгнах обратно по стълбите. После поех по горния коридор, направих няколко завоя и открих стаята, която според изчисленията ми би трябвало да се намира точно над голямата зала. Тук вече извадих късмет. Стаята се оказа празна, с горящи свещи. Изрисувана, подобно на останалите помещения в двореца, но този път с религиозни сцени. Озовах се в параклиса.

Затворих дъбовите врати и се огледах. И старият замък отново ми помогна. През дъските, заедно с течението, нахлуваха откъслечни фрази от разговор. Коленичих, сякаш за молитва, и опрях ухо о огромната цепнатина в дъска, голяма колкото гребло. Гласовете отдолу станаха по-силни, а сред тях различих и тези на майка ми и на ерцхерцога. Прекрасно! Вече чувах всичко!

Първо майка ми:

— И въпреки това вие изнасяте през Венеция за Александрия, Тунис, Индия…

Ерцхерцогът:

— Именно, дожареса. Ние изнасяме през Венеция. Договорът между нас постановява ние да използваме само и единствено вашето пристанище и вашите кораби. И не виждам никаква причина договореностите ни да приключат… после. Тогава също ще разполагате с договор, ратифициран от моя братовчед Хабсбург, който ще гарантира свободното преминаване през тези планини, а обещанието, че земите на Хабсбургите никога няма да нападнат земите на Седемте, ще бъде скрепено с императорския печат. Ние платихме многократно дълга си. Обаче този въпрос с ангела вече е съвсем друго нещо.

— Златният ангел циркулира из Англия вече повече от двайсет години и носи големи ползи за търговията. Регулативните механизми само ще подпомогнат търговията. — Това вече бе гласът на майка ми, набрал инерция в спора.

— Това е напълно вярно. Не мисля, че някога сме имали различия в това отношение. А той дали вече има категорично решение във връзка с мерките и теглилките?

— Нашето разбиране включва неговия собствен флорин. Или нашето мочениго.

— Ах, да, моченигото. Вашият династичен знак. Сигурен съм, че вие лично ще предпочетете него. Обаче аз си мислех за нещо от по-далечни времена, например от Четвъртия кръстоносен поход. Мислех си за вашия предшественик, дож Енрико Дандоло. Нали именно той постанови еталона за гросото? Знаете, че цената, която се заплаща за войната, никога не е била малка, а това начинание, което ни предстои, ще бъде още по-скъпо. И сега, когато отново тръгваме на кръстоносен поход, не мислите ли, че би било добре да излеем негов еквивалент?

— На кое, на гросото ли? — извиси глас майка ми. — Сигурно се шегувате! Та еталонът за гросото беше сто двайсет и четири солди! Вие сериозно ли предлагате ангел с подобно тегло? Та Венеция не разполага с подобни средства!

Гласът на ерцхерцога — тих, спокоен, самоуверен, безкрайно могъщ:

— Венеция — не. Но аз — да.

Пауза.

— Наистина ли? — Майка ми, с немалко благоговение.

— Знаете, че аз отдавна вече си имам свой еталон.

— Разбира се, че знам. Ненапразно сте известен като Дер Мюнцрайхе. — Майка ми, с ласкателен тон.

— Така си е. В такъв случай би трябвало да знаете също така, че аз спокойно мога да гарантирам тази част от сделката, тъй като нашите планини са по-богати и от рудниците на Соломон. Същевременно нашата молба към вас и към нашия общ приятел е ние да ползваме вашия опит в тази област. Защото там са необходими значителни умения — леене, щамповане, рязане и какво ли още не. Ще използвате ли Дзека8?

Пак майка ми:

— В никакъв случай. Операциите трябва да се провеждат извън границите на града. Заповедите му са това начинание да остане в пълна тайна. И тъй като вие не можете да дойдете до Дзека, аз докарах Дзека при вас!

— Къде, тук?

— Тук. В свитата си водя най-добрите майстори на монети, с които разполага нашият град — самите началници на отдели в Дзека. Реших, че ще бъде добре да ги оставя тук за известно време, за да предадат опита си на вашите хора относно вашата мярка. Или по-точно — нашата мярка.

— Тя ще принадлежи на Седмината, както изисква той. Така че мярката не е нито моя, нито ваша.

— По-скоро е на двама ни. — Отново размяна на удари, а този тур като че ли бе спечелен от майка ми. — А ние утре си тръгваме, тъй като в Милано ще ни чака моят господар, дожът.

— Ще носи ли картата?

— Разбира се. Тя е на безопасно място под неговия покрив.

Както вероятно можете да си представите, в този момент аз наострих уши и сърцето ми падна в петите. Баща ми щял да донесе картата. Ако имат предвид дървения свитък, който сега носех в ръкава си, когато баща ми отиде да го търси в крака на онзи кон, ще установи, че го няма. Но дори и в този момент не бях в състояние да схвана как една дървена точилка би могла да бъде карта. Може би има някаква друга карта „под покрива на баща ми“, която той ще донесе — на друго място, със съответните цветове, скрита някъде из двореца. От друга страна, базиликата също беше „негов покрив“ — майка ми често ми бе повтаряла, че голямата църква е личният параклис на баща ми и част от неговия дворец. Засега обаче реших да укротя бушуващите си мисли, за да не пропусна някоя важна дреболия от разговора, който се водеше под мен.

— В такъв случай трябва да бъде тази нощ. След банкета моите хора ще отведат вашите долу.

— Моите хора и мен.

Пауза от страна на ерцхерцога. После:

— Дожареса, това е опасно място!

— Няма значение. Свикнала съм с опасностите.

— В такъв случай ми позволете да се обърна към вас с един съвет от… деликатно естество. Може ли да ви препоръчам да носите… ммм… бричове? — Едва сдържан смях, наподобяващ грухтене на прасе, излезе от гърлото на ерцхерцога, откъдето стигнах до извода, че смехът не е сред обичайните му занимания. Разбрах също така, че ерцхерцог Сигизмунд бе чул същите слухове за майка ми и баща ми, които бяха достигнали и до ушите на дон Феранте — а именно, че в този брак тя е човекът, който носи бричове.

— Много добре — отвърна майка ми с тон, хладен като времето тук. — Но държа да стане ясно, че ще трябва да взема със себе си една заготовка, за да бъде подложена на независима оценка.

— На независимата оценка на вашите инспектори ли? — Ерцхерцогът, презрително.

— Не. — Гласът на майка ми, като стомана. — На неговите.

Пауза. А после домакинът:

— В такъв случай, разбира се. Впрочем ще се радвам да ви дам и една вече изсечена — така той ще може да се наслади на дизайна. Предполагам, че носите образеца?

Тишина. Сигурно тук майка ми просто е кимнала.

— Много добре. Би ми било интересно да го видя. А може би, с ваше разрешение, и аз ще се присъединя към вас довечера.

— Разбрахме се!

На този етап поне един човек напусна голямата зала долу. Когато чух затръшването на вратите, аз се изправих на вцепенените си крака, разтрих зачервеното си ухо и с все сили се втурнах обратно към стаята си — страхувах се майка ми да не реши да намине покрай мен. Когато се върнах в студа и мрака на покоите си, приседнах и се замислих за онова, което бях чула.

Неколкократното споменаване на някакъв ангел обясняваше крилата на Зефир, но защо златен ангел? Та Зефир бе изцяло сребърен! И макар това да не ми бе особено ясно, вече бях сигурна в друго — че майка ми и ерцхерцогът действително са част от Седмината и че това изобщо не е измислица. Ама как можела да лъже майка ми само — като дявол! Ще ми разправя тя, че „Пролетта“ била само невинен сватбен подарък, празник на красотата! Как пък не!

Що се отнася до Дзека, нямах представа какво е. Очевидно бе някакво място във Венеция, което майка ми нарочно не бе включила в образователния си маршрут. Иначе разговорите за търговия и договори по-скоро минаха покрай ушите ми. Щеше ми се да бях обръщала повече внимание на майка ми, когато искаше да ме научи на това-онова. Но пък сега вече почти бях получила отговора на въпроса си за странните мъже в каретата след нас — оказваше се, че са някакви експерти. Въздъхнах. Не можеше да се каже, че подслушването ми бе отворило особено много очите, но бях сигурна в едно — че довечера на всяка цена трябва да проследя майка ми и ерцхерцога, независимо къде се намира това „опасно“ място.

Знаех си, че няма да бъде лесно. Едва бях прекрачила прага на стаята си, когато се появи Марта с онази прислужница, която ми бе донесла палтото. Този път обаче ръцете на дребната жена бяха пълни с розова коприна — рокля от моите сандъци, хитроумно избрана, за да бъде в тон с камъните на замъка — както и няколко редки розови диаманти, инкрустирани в гребени за косата ми. Двете безмълвно започнаха да ме приготвят за вечеря. Непохватните ръце на Марта, които не знам колко пъти убодоха нежната кожа на главата ми, докато ми поставяха гребените, ме изпълниха с носталгия по моята Ясермина. Но когато двете приключиха, трябва да съм изглеждала добре, защото прислужницата възкликна нещо на странния си език и плесна с ръце. Без палтото си обаче аз потрепервах както от студ, така и от вълнение за предстоящата нощ, затова, след като ми се нагледаха, аз веднага го метнах обратно на гърба си.

После всички поехме по поредния величествен коридор, украсен с поредните стенописи, и се озовахме в поредната грандиозна зала, в която бяха подредени от край до край четири дълги маси във формата на квадрат. Аз поздравих ерцхерцога и му благодарих сърдечно за палтото. Той изкашля нещо учтиво на своя чудат диалект — вероятно беше комплимент, защото ми се хилеше с вълча усмивка. После каза нещо, което прозвуча като „Ursus maritimus“. Вярно е, че покрай брат Гуидо бях понаучила някоя и друга латинска фраза, но дълбоко се съмнявах в точността на превода, който се опитах да направя — възможно ли е наистина палтото ми да е дар от някоя велика бяла мечка, която е плувала в студените северни морета? Усмихнах се, кимнах и учтиво отстъпих назад. Оставих ерцхерцога на изпитаните трикове на майка ми.

Нямах големи надежди за храната, защото до този момент всичко в Кастело Ронколо ни връщаше назад във времето най-малко със стотина години, до рицарите от древността. Вече чувах пращенето на цепениците в огромните огнища, благодарение на които в залата бе толкова запушено, че човек едва успяваше да си види ръцете. Местните кучета също бяха заели местата си край масите и въртяха опашки в очакване на тлъстите хапки. Оставаше само шутът. Който не закъсня. Появи се някакъв дребен глупак, облечен в шарени парцалки, който започна да изпълнява очевидно местни фолклорни песни, но по-скоро виеше, отколкото пееше — факт, потвърден и от хрътките, които съвсем скоро се включиха във воя му. Накрая някакъв друг тип наду невъобразимо голям планински рог и банкетът започна. Междувременно той пък започна да подскача и да се върти като лунатик и да пошляпва късите си кожени панталонки и други части от тялото си в странен ритъм. Зачудих се дали не е попрекалил с виното, но докато гледах номерата му, ми хрумна една идея.

Както беше обичаят, двете с Марта се хранехме от една и съща чиния — да не би някой да се опита да отрови наследницата на дожа. А този банкет се оказваше с всеки следващ момент все по-странен. Изостаналостта на това място се бе предала и на храната — поднесоха ни селска храна от опушена шунка, която наричаха шпек, отвратително вонящи местни сирена, кестени и чудати дребни тестени топчици, на които май им викаха кнедли. В този момент си спомних с копнеж за масата на баща ми и за прекрасната риба и спагети, с които ежедневно се хранехме. Но точно сега храната беше последната ми грижа — вниманието ми бе насочено към каната с вино, определена за мен и Марта. Храната може и да беше проста и селска, но пък виното беше в изобилие — жълто като пикня и поставено пред нас в глинени гърнета, опаковани в планински лед. Само след една голяма глътка от него вътрешностите ми се смръзнаха. Много добре. В случая беше добре, че по принцип не обичах виното, защото точно тази нощ имах нужда от бистра глава. Затова бутнах каната настрани и започнах да наливам на Марта — наблюдавах я как изпи на един дъх първата чаша, след което пак й налях. Лакомата вещица побърза да изгълта на един дъх и нея.

Държа да ме разберете — обикновено не отстъпвам на прислужницата си на масата. Обаче тази вечер въобще не ми пукаше за бялото вино, а и идеята ми бе да оставя на Марта лъвския пай от каната. Която тя пресуши. Аз поръчах втора кана. Към края й вечно нацупената грозница вече беше зачервила бузите и не спираше да бърбори — отпусна се на рамото ми като първа приятелка и ми разказа поверително за някакъв кухненски помощник на баща ми, наречен Алвис, който веднъж я бил оправил в една странична уличка. Почти съжалявах горката слугиня, защото тази нощ може би й уреждах един хубавичък бой с тояги призори.

Планът ми сработи почти идеално. Марта се накваси дотолкова, че се наложи да си тръгнем от банкета малко по-рано, отколкото бе учтиво. Майка ми ме фиксира подозрително, но тъй като видя Марта с мен, реши, че всичко си е наред, и се обърна отново към ерцхерцога.

На двора обаче нещата не се развиха чак толкова гладко. В мига, в който ни лъхна студения въздух, Марта започна да повръща обилно. Наложи се почти да я нося до стаята ни, а тъй като тя едва се държеше на крака, беше детска игра да й помогна да отключи, а после незабелязано да пъхна ключа в джоба си. Когато влязохме в стаята, тя се тръшна моментално на ниския си креват на колелца, поставен до моето легло, и едва положила глава на възглавницата, захърка. Аз веднага се измъкнах и я заключих — пленница на пленницата.

Върнах се обратно във вътрешния двор и се скрих в сенките, за да изчакам приключването на банкета. Едновременно благославях и проклинах палтото си заради цвета му. Ругаех наум онзи северен мечок, където и да беше. Знаех си, че ще бъде много трудно да проследя майка ми, облечена по този начин — бях като ходеща снежна пряспа.

Най-накрая майка ми благоволи да се появи с ерцхерцога. Беше облечена като за лов, а след нея вървяха непознатите мъже от свитата ни. Помотах се около портите и в мига, в който пазачите пуснаха малката групичка, аз се плъзнах след тях. Веднага след това отново се покрих и ги последвах в сенките с разтуптяно сърце. Сега вече моят Урсус маритимус ми стана отново приятел, защото благодарение на него се сливах изцяло със снежния пейзаж наоколо. Оставих групичката на майка ми да вземе преднина. Не се страхувах, че ще ги изгубя, защото те носеха запалени факли, които осветяваха цялата планина и ме водеха напред като Витлеемската звезда.

Проследих огненото съзвездие до подножието на планината, след което групичката спря. После звездата се превърна в комета с ярка опашка, след това в кръг и миг по-късно светлината изчезна.

С разтуптяно сърце аз се втурнах към мястото, където бях видяла за последно светлината. Малката разчистена плоча не предлагаше никакъв заслон, но аз се досетих, че групичката трябва да е изчезнала в отвора. Втурнах се напред, озъртайки се навсякъде, с изключение на долу. Но веднага спрях и паднах на колене, озъртайки се отчаяно. Осъзнах, че съм извадила голям късмет, дето съм спряла, защото видях, че се намирам на ръба на зееща дупка, разтворила паст като отвор на кладенец — кладенец, който потъваше в непрогледен мрак. Потреперих въпреки топлото си палто, когато си дадох сметка, че като нищо можех да падна директно в дупката и да си счупя врата в пропастта. Сега вече разбрах защо светлината на факлите бе оформила кръг, преди да изчезне — хората бяха заобиколили дупката, след което се бяха спуснали надолу в шахтата. Проснах се по корем и се приближих внимателно до ръба на пропастта — да, отвътре действително се виждаше жълтеникав отблясък и аз разбрах, че това не е кладенец, а нещо като вход към подземен тунел. Не се чуваше нищо, което ми подсказа, че групичката на майка ми трябва да се е спуснала доста навътре. Опипах меката почва за нещо, където да се задържа, и открих мазно въже, завързано за дебел кол. Поех си дълбоко дъх, като че ли се канех да се гмурна във вода, и се спуснах по него.

В стените имаше нещо като стъпала, издялани в самата скала, където да си слагаш краката, обаче моите модни островърхи обувки отказваха да се пъхнат в тях. Започнах да ритам с крака, ръцете ми едва издържаха. Палтото ми се оказа по-тежко и от воденичен камък — трябваше да го оставя горе. Идваше ми да изритам и обувките си, но се опасявах някоя от тях да не удари по главата хората долу и да ме издаде. Придвижвах се било с подритвания, било с плъзгане. Голите ми ръце започнаха да се охлузват, краката ми пламнаха. Надявах се шахтата да не е много дълбока. В съзнанието ми нахлу споменът за клъцнатата глава на брат Ремиджо, въртяща се бързо към дъното на кладенеца в „Санта Кроче“. Преглътнах надигащия се в гърдите ми страх и се опитах да извикам в ума си някакъв по-щастлив спомен за пребиваване под земята — когато двамата с брат Гуидо бяхме в катакомбите на Рим. Така, с красивото му лице пред вътрешния си взор, аз намерих сили в себе си да продължа и ето че не след дълго краката ми усетиха твърда почва.

Сега обаче следваше нов проблем. От главната шахта се разклоняваха шест различни тунела и тъй като навсякъде по стените наоколо бяха поставени факли, не бях в състояние да отгатна по кой от тях са тръгнали майка ми и ерцхерцогът. Опитах се да успокоя дишането си и се заслушах. А след това някакъв звън, не — по-скоро удар като от метал върху метал. Да не би някъде да се води бой? Да не би да има предателски заговор? Да не би ерцхерцогът да е довел майка ми тук, за да я убие? Със смесени чувства относно съдбата на майка ми — дали ме е грижа за нея или не — аз се плъзнах безшумно към посоката, от която дойде този звук.

Тунелът ме водеше все по-надолу и по-надолу, камъните под краката ми ставаха все по-хлъзгави и неравни. Изведнъж тесният скален коридор се изля в огромна пещера и кехлибареният блясък стана по-силен. Знаех си, че групичката е някъде тук, защото чувах гърмящите гласове на майка ми и на ерцхерцога. Изкатерих се по една голяма купчина камъни и надникнах. Виждаше се всичко. Всички играчи бяха тук, подредени в кръг, обсъждащи нещо. Имах чувството, че гледам театър. Майка ми си беше жива и здрава и говореше, а гласът й отекваше из цялата пещера:

— Ерцхерцоже, позволете ми да ви представя най-добрите специалисти на нашата Дзека! Синьор Да Моето, нашият оценител. — Намусен мъж с черно-бяла мантия и мека, квадратна, четиривърха шапка, пристъпи напред. — Синьор Мантовано, нашият майстор на железните калъпи. — Нисък и набит мъж с най-мръсните ръце, които някога бях виждала. — Синьор Контино, нашият златар. — Аха! Похотливецът от пътуването ни! — И синьор Сарпи, нашият секач на монети! — Синьор Сарпи се оказа истински великан. Не носеше нищо друго, освен бричове и широк колан на борец. В ръка държеше огромен чук. Престанах да се страхувам за майка си, когато я видях в компанията му. — И когато казвам, че те са най-доброто от нашата Дзека, трябва да знаете, че това е най-доброто в целия свят, защото надали има нужда да ви казвам, че венецианската Дзека е най-добрият монетен двор на тази земя!

Усетих неприкритата гордост в гласа й, но това все още с нищо не ми подсказваше какъв е смисълът на цялата тази екскурзия. Но какво ще прави, за бога, тази чудата сбирщина от мъже? С какво са толкова важни, че да пътуват в каретите на дожаресата? Двама от тях безсъмнено имаха благородническа жилка, но другите двама си бяха същински селяни.

— Синьор Мантовано, калъпът, ако обичате! — отсече майка ми и протегна ръка. И човекът, когото тя нарече майстор на железни калъпи, пусна нещо в ръката й — очевидно тежко, ако се съдеше по начина, по който ръката й се отпусна. Нещото се раздели на две. — Печатът! — изкомандва отново тя.

— Може ли да погледна? — обади се ерцхерцогът и излезе напред. След малко отбеляза: — Много интересна изработка. Малко претрупано, но пък всички знаем вкусовете на нашия приятел. А темите са изключително подходящи. Нека да видя и заготовката.

Тук беше ред на златаря, който пристъпи напред и поднесе кръгъл сребърен диск, който проблесна под светлината на факлите.

След това дойде ред на оценителя. Той излезе напред с някакви мънички везни — две малки месингови чинийки, висящи на златни верижки от медна пръчка. Постави елегантно някакво парче олово в едната чинийка, а диска — в другата.

— Сто двайсет и четири! — изрече с тържествен глас. — Гарантирам, че това е сребърен ангел!

— Добре тогава — промърмори ерцхерцогът и потри ръце като дете на Коледа. — Нека сега отсечем една. Синьор? — обърна се към секача на монети. Златарят пое калъпа, постави сребърния диск в едната му част, после постави върху него втората част и отстъпи. — В момента ковем историята! — изрече гордо ерцхерцогът в мига, в който секачът вдигна високо чука си и го стовари с все сили върху калъпа.

Обаче историята като че ли не беше все още готова да бъде изкована, защото великанът, чийто удар бе забавен малко от речта на ерцхерцога, не уцели — дискът се стрелна в мрака и профуча покрай ушите ми. Всички погледнаха в моята посока и аз се сниших бързо зад камънаците. И това ми отвори очите за истината — зърнах в краката си сребърна монета, лежаща там, където беше изхвръкнала. Ангелът бе долетял до мен. Имах точно толкова време, колкото да я пъхна в ръкава си, след което веднага се изправих.

Когато погледнах към групата, заварих притеснено тътрузене на крака, а ерцхерцога — вторачен въпросително в майка ми.

— Съжалявам, дожареса — мърмореше великанът. — От светлината е. Обикновено не работя на факли.

— Постарай се повече! — изсъска майка ми и аз разбрах, че би му зашлевила и плесница, ако не беше толкова едър. — На карта е заложена репутацията на гилдията ти! И репутацията на Венеция!

Този път ударът беше точен и звукът от изсичането на монетата отекна като камбанен звън. Първият ангел беше отсечен, изваден от калъпа и поднесен на ерцхерцога.

Той го заобръща в ръцете си и накрая промърмори:

— Много добре. Ще я задържа, за да я покажа на императора. — И я подаде на слугата си, преди майка ми да успее да каже каквото и да било.

И тъй като това ми се видя като край на срещата им, аз се плъзнах надолу по купчината камъни, колкото бързо можах.

Ала с това се плъзна и късметът ми. Слизането ми положи началото на малка лавина дребни камъчета и сред групичката в другия край на пещерата се възцари напрегнато мълчание.

— Шпиони! — просъска ерцхерцог Сигизмунд. — Бързо!

Сякаш даде командата на мен. Аз се втурнах обратно в атриума, спасявайки живота си. Нито палтото, нито обувките не бяха в състояние да ми попречат, за да обгърна бързо въжето и да се изстрелям нагоре като светкавица. Отново на твърда земя, аз се гмурнах в гъсталака пред входа и се скрих зад най-дебелия дънер, който открих. В паниката си щях да побягна право към замъка, ако не си дадох сметка, че не бих могла да се върна там без групата на домакина. Следващите няколко удара на сърцето, през които ги чаках, бяха истинска агония — тялото ми пищеше да бягам, докато разумът ми напомняше, че не трябва. След малко, един по един, се появиха двама телохранители, майка ми, ерцхерцогът и венецианските майстори.

— Няма никой — промърмори ерцхерцогът, загледан директно в майка ми. — Трябва да е бил плъх. — Ето го пак този тембър — полупрезрителен, полунасмешлив. Все още не можех да разбера дали я мрази, или я обича. Да, двамата наистина бяха като Зефир и Хлорида. — Нали не се страхувате от плъхове, дожаресо?

— Не и от тези, принадлежащи към животинското царство — отговори тя, но продължаваше да стои нащрек. — Предлагам да се връщаме в замъка. Има едно нещо, в което държа да се уверя.

Студените тръпки по гърба ми, които нямаха нищо общо със студа, ми подсказаха, че тя има предвид мен. Тръгнах след тях към замъка, но този път бях още по-безшумна и от преди. Разговорът им продължи, но заради кръвта, бушуваща в ушите ми, не чувах нищо. Не можех да мисля за нищо друго, освен как да се върна в стаята си, преди майка ми да разбере, че съм излизала. Направо не можех да повярвам, че бях поела толкова огромен риск, вместо да си стоя послушно в стаята, да си спя и просто да изчакам утре каретата да ме отведе в Милано, при брат Гуидо. Надявах се само монетата, която бях скрила в себе си, да си е заслужавала рисковете. Не бях сигурна дори дали ще успея да вляза след групичката, без да ме разкрият, защото всеки можеше да излезе от крепостта, но що се отнася до влизането, това вече беше съвсем друг въпрос. Обаче полузаспалите стражи само ни изброиха и тъй като сметките излизаха и на излизане, и на влизане, ме пуснаха да мина. За мой късмет майка ми беше длъжна първо да пожелае лека нощ на ерцхерцога, през което време аз се вмъкнах бързо в замъка и буквално полетях към стаята си. С трепереща ръка измъкнах ключа и го пъхнах в ключалката. Той издрънча и аз пак се разтреперих. Дали няма да събудя Марта? Вратата се отвори с трясък и аз заварих наквасената си до козирката слугиня в абсолютно същата поза, в която я бях оставила. Завъртях отново ключа, изритах обувките си и се измъкнах от роклята си. После скочих в леглото и метнах дебелото бяло палто върху полуголото си тяло, което вече не зъзнеше, а беше разгорещено. Бях наясно, че бузите ми са силно зачервени, а косата ми — влажна от снега навън, затова се обърнах с гръб към вратата и се опитах да успокоя дишането си, защото бях убедена, че тя ще дойде.

Както и стана. Само след няколко удара на сърцето по вратата на стаята ми заваляха удари от юмруци.

— Марта! Марта!

Адско стенание откъм ниския креват до мен.

— Марта! — Ударите станаха още по-силни.

И моята слугиня се изправи някак си на крака, изнесе се с клатушкане до вратата и завъртя бавно ключа. Вратата пак се отвори с трясък и майка ми влетя като фурия. Трябва веднага да ме е видяла, защото сниши гласа си до шепот. Но въпреки това тонът й си остана все така заплашителен, когато се обърна към ужасената Марта.

— Глупачка! Не ме ли чу как те викам?!

Марта изфъфли нещо. А после чух две звучни плесници — майка ми очевидно я зашлеви първо с дланта, а после и с опакото на ръката си.

— Така! Сега вече ме чуваш! Синьорина Лучана излизала ли е някъде тази нощ? Напускала ли е стаята?

— Не, дожаресо! — започна да протестира нещастната слугиня. — Бяхме на банкета, а после се върнахме тук и оттогава насам си спим!

Чух как майка ми въздъхва облекчено, а след това се опитва да оправдае грубото си нахлуване.

— Стегни се, тъпа пияна краво! Ще наблюдаваш дъщеря ми непрекъснато, чуваш ли?! Не съм ти давала разрешение да спиш! Можеш да спиш утре в каретата, когато дожаресина ще бъде под мое наблюдение! Разбра ли ме?

— Да, дожаресо!

През цялото това време се правех на дълбоко заспала, но едновременно с това бях цялата в слух. Незнайно защо, но отново останах с озадачаващото впечатление, че майка ми наистина ме обича и че е еднакво разтревожена както от вероятността да съм я шпионирала, така и заради моята безопасност. Тази жена наистина беше странна смесица от емоции. Но най-много ме беше страх да не дойде отново при мен и да приседне до „спящото“ ми тяло, както бе сторила вече веднъж. Защото, ако погали влажната ми коса или дори целуне горещата ми буза, както беше направила във Венеция, с мен беше свършено. Но, от друга страна, мисля, че познавах майка си достатъчно добре, за да знам, че никога няма да покаже слабост и нежност пред слуга. И се оказах права. Тя излезе от стаята, а моята прислужница се отпусна със стенание на дървената пейка край прозореца, за да ме наблюдава, докато нощта не се превърне в ден. И докато сърцето ми се забавяше и най-сетне започвах да потъвам в сън, почти изпитах съжаление към нея. Почти.

С пукването на розовобузестата зора ние напуснахме Болцано. Докато каретите ни се изнизваха през портите на замъка, забелязах, че ерцхерцогът не беше станал, за да ни изпрати. Не го винях — и аз самата бях спала само два часа. Странните венецианци вече не бяха с нас. Вече знаех, че те ще останат, за да обучат майсторите на монети на Сигизмунд. Майка ми очевидно бе напълно доволна от приключването на работата си тук, защото се отпусна дотолкова, че да си позволи да заспи. Това беше гледка, невиждана от мен досега, гледка, която си струваше да бъде видяна. Спеше си тихо и кротко срещу мен, като младенец. Нито следа от грухтенето и пръхтенето, което идваше откъм посоката на Марта до лявото ми рамо. В съня си лицето на майка ми бе изгубило надменното си изражение и сега тя изглеждаше по-млада от всякога. Дългите й мигли лежаха спокойно върху бузите й, а утринното слънце позлатяваше миниатюрните косъмчета по кожата й, уподобявайки я на кайсиев мъх. Плътните й розови устни бяха леко разделени и разкриваха перленобели зъби, а дългата й коса се бе разстлала по раменете й като булчински воал, златиста под слънчевите лъчи като първия откос ечемик. Не можеше да не й призная на кучката — беше много красива.

Аз се поместих на мястото си, подготвяйки се също за сън, и сребърната монета в ръкава ми ме убоде. Извадих я, за да я огледам. Чувствах се в безопасност край двете спящи жени. От едната страна на монетата зърнах мъжки профил, който познавах много добре, тъй като го бях виждала и му се бях възхищавала в семейната му църква „Сан Лоренцо“ във Флоренция, докато наблюдаваше сватбата на своя съименник.

Това беше благородният профил на Лоренцо Великолепния.

Значи Лоренцо беше онзи, за когото ерцхерцогът и майка ми непрекъснато говореха, без да споменават името му.

Обаче имаше и нещо странно. На главата си носеше собствените си лаврови клони, подредени като слънчевия ореол на Сол Инвиктус, който бях зърнала в Рим. А от другата страна на монетата, отпечатана в среброто, се виждаше една-единствена дума, която разчетох буква по буква: И-Т-А-Л-И-Я.

Италия. Заобръщах монетата в ръката си. Слънцето играеше върху съвсем наскоро изсеченото сребро и отблясъците преминаваха през спящото лице на майка ми. Какво ли беше намислила? И тя, и Лоренцо, и останалите? Италия. Думата не означаваше нищо за мен, но едновременно с това не ми бе съвсем непозната. Бях сигурна, че съм я чувала и преди. Обаче сега бях прекалено уморена, за да тормозя горкия си мозък. Знаех си, че в някакъв момент ще се сетя. Италия. Италия. Думата зазвъня заедно с тропота на колелетата. И-та-лия, И-та-лия, И-та-лия.

Заспах.