Тайната на Ботичели

Първа глава

Вода, светлина…

Отново бях бебе, люшкано във водите на майчината утроба. На моята истинска майка. Бях дете, люшкано в ръцете й. Бях жена в полюшкваща се лодка. Под мен вода. Над мен светлина. Отворих очи и светът около мен се завъртя като пумпал. Светлина под мен, вода над главата ми. Лежах облегната на кадифени възглавнички в златна лодка. Носът на лодката беше извит и плосък като брадвата на палача. Зад нас някакъв слуга управляваше лодката с дълъг прът, който показваше, че водата бе едва до кръста. Отдолу нямаше никакви призраци — само плитка канавка. Както скоро ми предстоеше да науча, редица неща в това място не бяха такива, каквито изглеждат на пръв поглед.

Небето над нас бе мрачно сребристо, слънцето — бяло лунно кълбо, увиснало ниско над главите ни, опитващо се, но не успяващо да пробие плътната сива завеса, покриваща всичко наоколо. Навсякъде около мен имаше град, направен от стъкло. От двете страни на този воден канал се извисяваха величествени, рушащи се сребърни палати, стърчащи право от водата. Стотици и хиляди дребни прозорчета бяха увенчани с остъклени розетки, които ме наблюдаваха като любопитни очи. Къщите се разпадаха в лагуната, а отраженията им се превръщаха в нескончаем низ от водни перли — едно безкрайно огледално отражение, което се трошеше на дребни оловни парченца при преминаването на нашата лодка, а после пак се събираше. В състоянието си на полусъзнание не знаех кое е реално и кое — не. Нямаше хоризонт, където водата да среща небето, а фината бяла мъгла, която се вихреше около нас, още повече объркваше сетивата. След горещото слънце на Тоскана промяната си я биваше. Намирах се в огледална страна, на остров от пушек и изящно стъкло.

Бях във Венеция.

И господарката на тази водна страна седеше пред мен в лодката, маскираното й лице — обърнато към носа, подобно на корабен талисман, величественото й тяло — неподвижно като статуя. Прилоша ми и пак затворих очи. Горчивият вкус в устата ми ми подсказа, че съм била упоена — за толкова дни, колкото са били необходими, за да ме докарат дотук.

Не бях готова да се събудя. Все още не.

И сега, преди да се събудя, докато съм в унес още няколко мига, докато съм бебе, очакващо да се роди, бебе, люшкащо се отново в стъкло, мисля, че е време. Време е най-сетне да ви разкажа как пристигнах от Венеция във Флоренция в бутилка.

По-голямата част от историята я знам от монахините, които ме отгледаха, защото тогава съм била твърде малка, за да разбирам какво се случва с мен. Иначе често съм си мислела за онова свое пътуване, опитвайки се да го видя със собствените си бебешки очи — малко вързопче, поставено нежно на дъното на бутилка — всъщност огромен зелен буркан, по-скоро като аквариум, с много дебели ръбове при отвора. Бебето си лежи неподвижно на дъното на буркана, успокоявано от люшкащите се под него вълни, наблюдаващо спокойно светлината, която стъклото разпръсква, със същите зелени очи като него. А после около бебето някой подрежда мек бял хляб, измъкнат от средата на питата от умели ръце, бели като брашното, от което хлябът е направен. Сега бебето вече е поставено удобно и безопасно, обградено от белия хляб, подобно на херувимче върху облак. Жената, която прави всичко това, разтваря робата си и започва да изцърква млякото от гърдите си, докато хлябът не подгизне от соковете й. Бебето надушва млякото и изважда розовото си езиче и започва да се върти, за да суче млякото от напоения с него хляб — така, както ще прави през цялото си пътуване. Нежни бели ръце погалват челцето на бебето само веднъж. Бутилката се запечатва с плоска кръгла, пореста тапа — достатъчно плътна, за да не позволи на виковете на бебето да излизат навън, но и не чак толкова, за да пропуска жизненоважния за него въздух.

А после жената, която извършва всичко това, внимателно отнася бутилката на лодката. Поставя я при нейните побратими и те общо стават дванайсет. Останалите единайсет съдържат най-доброто венецианско вино — валполичела, дар, на който монахините много ще се зарадват. Лодката потегля от пристана си с леко разтърсване и бебето в бутилка поема по дългия си път.

Водите на родната лагуна се люлеят и унасят малкото момиченце в сън. В пристанището на Местре бутилката и нейните другари са пренесени на каруца, откъдето започват дългия си път на юг. Бебето се събужда, пищи, суче възкиселото мляко, а после отново заспива. И накрая виното достига до крайната си цел.

В Оспедале дела Иночента във флорентинския квартал „Санта Кроче“ са свикнали да намират деца. Обикновено те се оставят върху голямото колело, поставено хоризонтално в стената — едната му половина се намира в манастира, другата — навън. Тук, върху половината, която стърчи отвън, могат да бъдат оставяни деформирани или нежелани деца, без въпроси и без присъди. После колелото се завърта и нечии нежни ръце поемат бебето отвътре. Но сестрите не са били свикнали да намират деца в бутилки, изпратени като подарък чак от Венеция. Единствено абатесата е била наясно с инструкциите, дадени от най-високо място, затова направо посегнала към дванайсетата бутилка. И там, противно на всичките й очаквания, но пък в отговор на молитвите й, тя открила бебето живо. Апатично, отпуснато и толкова изпосталяло, че пелените били изпаднали от тялото му, а хлябът, от който е сучело, бил покрит със зловонни изпражнения с цвят на горчица. Но абатесата изобщо не обърнала внимание на тези дребни факти. Като истински добра жена, тя стоплила покритото с мръсотия бебе в расото си и изтрила изпражненията с одеждите си. Докато накрая от топлината и аромата на женска плът и от допира на женски устни върху челото ми аз съм се събудила.

И така сега, след като вече знаете историята ми, аз съм готова да изляза от бутилката си — подобно на джин, да се върна при мен самата и настоящето. Размърдах се и жената при носа на лодката автоматично се обърна и ме погледна. Майка ми пак си бе сложила лъвската маска. Виждах единствено очите й — спокойно, зелено стъкло. Без признаци на тревожност, като че ли винаги е знаела, че ще се събудя, че този ден и този момент някога ще дойдат и ние отново ще бъдем заедно. Отлично знаех какъв ще бъде първият ми въпрос и имам усещането, че тя също го знаеше.

— Ти ли си моята вера мадре!

— Аз.

В гласа й се усети насмешлива нотка. Очевидно намираше прозвището, което й бях дала като дете, фантазията, която бе моя опора през всичките тези години на проституиране по улиците, която бе като хляба насъщен, за изключително смешно.

— И точно ти си ме изпратила от Венеция като бебе в бутилка?

— Точно аз. За твое собствено добро.

Присвих очи. Страхувах се от Нея, но не се страхувах да задам следващия си въпрос:

— Защо си ме изпратила — защото съм била копеле ли?

— Не — отговори моментално тя, без да се замисля. — Изпратих те точно защото не беше копеле. Ти си истинска и напълно законно родена дъщеря и наследница на Джовани Мочениго, настоящия дож на Венеция.

Онемях, осмисляйки чутото. Майко Божия!

Аз съм дъщерята на дожаресата!

Тя прие мълчанието ми като въпрос и се почувства длъжна да обясни:

— Когато ти се роди, в Съвета предстоеше приемането на един много важен военен закон. Управляващата партия се нуждаеше от съдействието на моя съпруг, обаче той не желаеше да ги подкрепи. Те се опитаха да превърнат живота ти в разменна монета за подписа му, затова аз бях принудена да те изпратя далече от тук. На останалите казах, че си починала и ние сме те погребали.

— А защо после не дойде при мен? — Това беше по-скоро шепот.

— По онова време този град беше същинско гнездо на змии. Освен заплахата срещу теб, налагаше се да се подписват споразумения с такива, с които не желаехме да бъдем приятели. Но ние вече те бяхме обещали на принца на Пиза за неговия син, за да сформираме ключов военновременен съюз. Междувременно ти беше в безопасност при монахините — учеха те на Светото писание и бдяха над девствеността ти. Затова преценихме, че на този етап е най-добре да не ти се обаждаме.

На този етап, значи. Та аз прекарах в онзи манастир цели дванайсет години! А майка ми преспокойно ме е прокудила от своя живот и е пропуснала всички ключови моменти на израстването ми. Нямаше я никаква, когато проходих, нямаше я, когато проговорих, нямаше и следа от нея, когато взех първото си причастие. Най-добре, но за кого? За нея, разбира се! Сърцето ми започна да се вледенява — за да се превърне в огледално отражение на нейното.

— А после, когато стана на дванайсет, ти изчезна — обади се тя.

А знае ли защо? Защото се заплеснах по Ена. Видях я на връщане от литургия, когато изостанах от групата. Белите забрадки на сестрите изчезнаха зад ъгъла, докато се възхищавах на красивата рокля на Ена. Защото тогава я помислих за красиво видение, помислих си, че истинската ми майка най-сетне е дошла за мен — на трийсет Ена вече беше достатъчно стара, за да бъде моя майка. Защото тя ми каза, че мога да спечеля цели пет флорина за нещо, което щяло да ми отнеме не повече от няколко мига — че ако посмуча малко една мъжка пръчка и си представя, че е медена бозка, ще разполагам с три монети за себе си и две за нея и тогава и аз ще мога да си купя хубава рокля като нейната. Защото още тогава бях тръгнала с нея до двореца в Рифреди и бях смукала пръчката на един от по-незначителните Медичи, и получих трите флорина, които ми бяха обещани. Защото бях влязла в занаята още на дванайсет години и никога не бях погледнала назад. Защото бях проституирала цели четири години, докато накрая не откраднах една картина и не срещнах един монах, който промени живота ми.

— Пазехме изчезването ти от манастира в тайна от хората в Пиза. Разпространявахме легенди за твоята неземна красота, за манастирското ти образование. Казвахме на всички, че си пълно копие на мен — което си е самата истина. Молех се да те намерим — и това стана. Търговецът на перли Бенволио Малатеста разказал на нашите шпиони за момиче, с което се… срещал.

Бембо ли ме е издал? Виж ти!

— Казал още, че е на възрастта, която търсим, и че действително е копие на мен. — Наклони грациозно маскираната си глава и допълни: — Затова предприехме необходимите стъпки, за да потвърдим самоличността ти.

— Накарала си Ботичели да ме нарисува, за да се увериш, че наистина съм аз, така ли? — втрещих се аз.

— Нищо подобно. Към този момент вече бяхме сигурни коя си и точно това бе причината, поради която беше поканена да позираш за картината. Изборът ти изобщо не беше случаен. Но преди да успеем да те приберем, ти беше изчезнала. Отново. Поразкара ни доста, но ето че най-сетне те намерихме. Вярно е, че не стана по най-добрия възможен начин, за което е виновен преди всичко годеникът ти — от шока по време на бързо развилите се събития на сватбата ти припадна и оттогава насам си в безсъзнание. Затова просто те прибрахме и те докарахме тук.

Годеник значи. Произнесе думата по странен начин, някак си в настоящето, като че ли двамата с Николо дела Торе все още сме сгодени. Обаче лорд Силвио ме е избрал за Николо още докато съм била в люлката. И изобщо не ме е виждал, докато не се запознахме с брат Гуидо.

Брат Гуидо. Едва сега се осмелих да задам въпроса, който трябваше да бъде първи в списъка ми. Но просто се страхувах да чуя отговора.

— Какво стана с Гуидо дела Торе?

— С кого? — В гласа без лице се долови нетърпение.

— С моя… спътник. Благородникът от Пиза.

— Ах, да! Монахът, който е трябвало да стане благородник. Братовчедът на лорд Николо. Беше отведен от стражата на Медичите. Безсъмнено ще се отърват от него заради безочливата му арогантност.

— Ще го екзекутират? — ахнах и едва не припаднах за пореден път. Пред очите ми отново изплуваха увисналите на бесилото тела на мъжете от фамилията Паци. Появи се и обесеният от река Арно, вторачил в мен безжизнените си очи.

— Естествено. Той се е представял за своя върховен господар — провинение, което в Тоскана се счита за държавна измяна. И което е още по-страшното — прекъсна церемония на флорентинската държава! Провиненията му са много и тежки — допълни и помаха на хората от преминаващата покрай нас баржа. Всички до един се изправиха и й се поклониха почтително. — Разбира се, ако лорд Николо е в милостиво настроение, може и да го помилва.

Сърцето ми се разтуптя като барабан, когато си спомних дълбоко стаената омраза на Николо към моя приятел, страха му да не бъде изместен… Ако съдбата на брат Гуидо действително е в ръцете на братовчед му, смъртта му е неминуема.

— Но няма ли първо да го съдят?

Тя сви деликатните си рамене и отговори:

— Може би. Ако беше тук — задължително. Ние имаме перфектна правораздавателна система. Но в земите на варварите… Имам чувството, че в Тоскана са свикнали с по-бързо правосъдие.

Въпреки убийствения студ на това място по кожата ми избиха ситни капчици пот. Сърцето ми се втурна паникьосано в галоп.

— Тогава трябва да се върна! Трябва да го намеря и да му помогна! — извиках и се изправих. И златната баржа се разклати, главата ми се завъртя и аз паднах обратно върху кадифените възглавнички. Ала не и преди деликатната бяла ръка на майка ми да сграбчи моята в железен захват.

— Ако останеш тук и като покорна дъщеря постъпваш така, както искам от теб, аз ще сторя всичко по силите си да проуча как стоят нещата около него. Може би ще успея да използвам връзките си, за да смекча наказанието му. Значителното ми влияние със сигурност ще облекчи съдбата му в доста голяма степен. — Опитах се да кажа нещо, но тя вдигна ръка и отсече: — Но ако не ми се подчиниш, няма да си мръдна и пръста за него. Така че, избирай!

Затворих голямата си уста и двете отново седнахме една срещу друга. Нямах друг избор, освен да се подчиня — и тя го знаеше. Доброволно й бях поднесла оковите, с които да ме прикове към себе си и да ме държи тук.

— Точно в този момент изобщо не може да става въпрос да се връщаш във Флоренция! — продължи доста по-спокойно тя. — Защото ти също ядоса Великолепния, при това в немалка степен.

Боже, Великолепния! Почти бях забравила за него. Сега обаче си спомних съвсем ясно пръстена, който бях видяла на палеца на Лоренцо де Медичи по време на сватбата на неговия повереник. А заедно с този спомен нахлу и осъзнаването, че с помощта на своя прокажен наемник този велик човек готви нещо в съюз със Седмината. Не можех да устоя на изкушението веднъж завинаги да разбуля тази загадка — стига майка ми да можеше да ми предостави отговора.

— Синьора? — започнах тихо.

— Можеш да ме наричаш „дожареса“.

Помислих си, че ще каже „майко“, но очевидно все още не бяхме стигнали до този етап.

— За картината, за „Пролетта“… Знаеш ли какво означава? Знаеш ли нещо за крайната цел, за загадката, която е скрита в нея? Наясно ли си с намеренията на Великолепния? Знаеш ли за войната, която той смята да обяви?

Въпреки че лодката ни се огласи от звънлив смях, очите зад маската се превърнаха в две парчета нефрит. Иначе смехът бе музикален, очарователен, като златни камбанки. Но пък беше напълно фалшив.

— Какво искаш да кажеш с това? Каква загадка? Каква война? Картината не е нищо друго, освен прекрасен подарък, който младоженецът направи на булката, произведение на неговия любим художник. И тя няма никаква друга цел, освен да възвеличи големите красоти на нашата земя, поставяйки булката в центъра й като кралица. Трябва да се смяташ за щастливка, че и ти си сред тези красоти, както се смятам и аз.

— Ти ли, дожареса?

Благородната глава пак се наклони и тя поясни:

— Аз съм изобразена като нимфата Хлорида.

Ама, разбира се! Спомних си за нощта в ботаническата градина на манастира „Санта Кроче“ (която сега ми изглеждаше преди цяла вечност), когато стигнахме до заключението, че Флора и Хлорида са много близки градове. И наистина — Флора и Хлорида действително бяха свързани, само че не от разстоянието, а от кръвта. Двете споделяха едни и същи черти и един и същи произход. В крайна сметка аз наистина „държах тайната“. Оказваше се, че сме били прави и когато решихме, че тайната има нещо общо с раждането на дете — това дете всъщност съм била аз. Предната част на ръцете ми беше покрита с рибешки люспи, за да покаже връзката ми с морето. Да покаже, че аз съм дете на морето, на най-великата морска република, съществувала някога на света — Венеция.

Но що се отнася до всичко останало — до градовете, Седмината, съюза — възможно ли е двамата с моя приятел през цялото време да сме били на грешен път? Наистина ли в картината няма никакво друго послание, освен преклонение пред красотата — моята, на майка ми, на Фиамета, Симонета, Семирамида, а присъствието на Ботичели в ролята на Меркурий да е просто шега от страна на художника? Загледах се в ръцете на майка ми. Носеше огромен пръстен с аквамарин и с някакъв герб — вероятно гербът на фамилията Мочениго. Но на палеца й нямаше никакъв златен пръстен с топките на Медичите. Душата ми се изпълни със съмнение както косата ми — със солени пръски.

— Ама… — започнах, но бях прекъсната от поглед, зелен като замръзнало море.

— Да не съм те чула никога повече да говориш по този въпрос! Това е моя молба, предупреждение и моя заповед към теб като твоя майка!

И съмненията ми се стопиха в тънката мъгла — да, тук наистина се криеше нещо, иначе тя не би ме предупреждавала толкова строго. Внезапно дожаресата се приведе напред, но го направи толкова плавно, сякаш беше едно цяло с лодката и морето, и допълни:

— Държа да бъда разбрана правилно. Двамата с баща ти ще се нуждаем от твоето пълно съдействие, ако ще ти помагаме по въпроса за твоя… нещастен приятел. Постъпките ти вече успяха да поставят семейството ни в достатъчно неудобно положение в очите на флорентинския двор, а може да са имали и по-лоши последствия. Именно поради тази причина преценихме, че с теб е най-добре да си тръгнем преди празненствата в замъка на Медичите. Дожът, моят господар, естествено остана, за да успокои доста вбесения ни приятел и да оправи дипломатическите отношения, но съвсем скоро ще се върне при нас.

Сърцето ми се качи в гърлото при мисълта, че скоро ще се запозная с баща си — с онзи мрачен, безцветен мъж с чудатите церемониални одежди. Странното е, че през всичките тези години, когато мислех за майка си, нито веднъж не ми беше хрумвало, че имам и баща. Единствените венецианци, които познавах, бяха онези, с които съм се чукала, затова съвсем естествено бях приела, че съм копеле, заченато от някой моряк по време на бързо отскачане на брега, който още на следващия ден е потеглил към друго пристанище. Дори и да си го бях представяла, за нищо на света не бих допуснала, че е такъв, какъвто е. Всъщност все още не можех да повярвам, че моят баща е господар на всичко това около мен.

Вторачих се нацупено в приказния град, който изплуваше бавно от мъглата — едновременно грандиозен и покварен. И сякаш за да илюстрира двойствената си идентичност, градът ни предложи интересна гледка — навлязохме в малък страничен канал с палати от двете страни и мост, по чиито перила висяха десетки чифтове женски гърди. Работещите момичета рекламираха даденостите си пред преминаващите пътници. Преди мъглата да погълне моста и надписа, успях да разчета: Понте дела тете — „Мостът на циците“. И сега, както и преди броени дни във Флоренция, поглеждайки тези момичета, аз си спомних, че съвсем доскоро също бях като тях. Ала днес сърцето ми се изпълни по-скоро със завист, отколкото със съжаление. Завиждах им за простичкия и безметежен живот — да мислиш единствено за следващия си клиент и за следващия си доход, как да се облечеш и колко бързо да се съблечеш… Бях дотолкова потънала в мислите си, че ми бе необходимо известно време, докато си дам сметка, че майка ми казва нещо:

— … трябва да се снишим и да изкараме зимата тук — тъкмо завърши.

Майко Божия!

Огледах с неприкрит ужас стъкления град — зимата, тук?! Та сега сме едва август, как ще изкарам половин година на това място?

Реакцията ми не убягна от вниманието на майка ми и тя продължи:

— Скъпа моя, в момента много неща са заложени на карта, велики неща! И ние… сме длъжни да бъдем част от тях! Следващото лято, когато навършиш седемнайсет, вдигаме сватбата ти — така, както гласи договорът ни с пизанците. И можеш да бъдеш сигурна, че когато отново се срещнеш с Николо, вече ще бъдеш съвсем различна! Наясно съм как си прекарала юношеството си — за съжаление. Вярно е, че ще трябва да пренапишем историята ти, но ти гарантирам, че всичко може да бъде постигнато. Обещавам ти, че с настъпването на пролетта ти вече ще бъдеш истинска принцеса на Серенисима7 а не някаква си мръсна флорентинска уличница!

Думите изпадаха от устните на маската подобно на кубчета лед.

През последния час в това плаващо острие аз всячески се опитвах да открия у майка си нещо, което да ме накара да я харесам — да й простя, че ме е изоставила, да превърна хладината й в топлота, да оправдая някак си тоталната й липса на заинтересованост относно съдбата на единствената ми истинска любов и на единствения човек, който някога се е грижел за мен. Но когато накрая тя заля с помията на презрението си и професията ми — професия, към която ме беше подтикнала именно тя, като ме бе изоставила — аз престанах да се опитвам. Спомних си думите на дон Феранте — как тя първоначално е била куртизанка, чийто път към върха е минал през леглото на дожа — и осъзнах, че тази задача с трансформацията е напълно излишна. Защото тя бе точно толкова благородничка, колкото и аз. Защото в нашата фамилия проституцията бе наследствена професия.

Изплюх се елегантно върху златната й маска и изсъсках:

— Върви по дяволите, злобна кучко! Не си въобразявай, че не знам как си пренаписала собствената си история! Защото и ти си просто една долна куртизанка, издигнала се благодарение на уменията си в леглото! Басирам се, че до неотдавна ти също си показвала циците си на онзи мост — е, тогава, разбира се, са били стегнати и сочни като моите! — Приведох се към нея и нанесох финалния удар: — Стигнала си до върха, минавайки през леглото на баща ми, и всички го знаят!

Разтреперих се като хрътка от мириса на кръв. Изобщо не ми пукаше какво ще ми стори.

— О, да. Типичният език на тосканска пачавра. Е, нищо. Разполагаме с достатъчно месеци, за да оправим и езика ти, наред с редица други неща.

Бях готова да се обзаложа, че точно в този момент тази невъзможна жена се усмихваше под маската си и че не само че не съм паднала в очите й с това свое избухване, а по-скоро съм се издигнала. Очевидно и тя от време на време обичаше словесните двубои — нямах нищо против да продължа:

— Въобще не ми пука какво мислиш за мен, но ти гарантирам, че за нищо на света няма да се омъжа за онзи крастав жабок от Пиза! При първа възможност се връщам във Флоренция!

— И как? — извърна се спокойно към мен тя. — Венеция е разположена върху сто острова, обградени отвсякъде с вода. А всички водни пътища се контролират от баща ти. Съгледвачите му са на всяка крачка и на всеки прозорец. А дори и да си тръгнеш оттук, да не би да си въобразяваш, че в града на Лоренцо ще те посрещнат с отворени обятия? Там предпочитат да съдят по съкратената процедура. Позволи ми да ти разкажа една история за отмъстителността на Лоренцо в действие. Предполагам си чувала за конспирацията на фамилията Паци, нали?

Мадонна! Пак тези шибани Паци?! Навсякъде те! Погледнах я нацупено.

А тя преспокойно продължи:

— Всички Паци платиха за престъпленията си, разбира се, но най-високата цена плати синьор Джакопо де Паци, главата на тази нещастна фамилия. След като предал Лоренцо Великолепния, той избягал от града, но не след дълго хората на Лоренцо го намерили, върнали го насила обратно, хвърлили го в затвора „Барджело“ и започнали да го измъчват. И едва когато вече не бил в състояние да издържи на мъченията, но все още бил жив, го завлекли до Палацо дела Синьория, съблекли го и го увесили от прозорците, за да издъхне там заедно с останалите съзаклятници…

Сред които е бил и архиепископът, както каза брат Гуидо.

— Останките му били погребани в параклиса Паци в „Санта Кроче“…

Мястото, където се бях скрила през онази нощ, за да помоля брат Гуидо за помощ. Но защо всяко изречение ми напомняше за него?!

— Обаче гневната тълпа отворила гробницата му и добрите братя извадили тялото му, след което го заровили близо до бесилото, на неосветена земя — за да успокоят народа. Но дори тогава синьор Джакопо не успял да намери покой. Бил отново изровен и момченцата повлекли тялото му из целия град за въжето, на което бил обесен. Когато стигнали до Палацо Паци, започнали да удрят портите с главата на трупа и да крещят: „Отворете! Великият рицар се върна!“

Майка ми очевидно се забавляваше, разказвайки ми тази история — гласът й бе натежал от жажда за мъст. Забелязах я, че се опитва да отгатне реакцията ми, но аз за нищо на света не бих се издала. Иначе бях толкова уплашена, че имаше опасност да напълня гащите. Боже, какъв човек вбесих само! Дори тълпата го обичаше и мразеше всички, които се изправят срещу него!

Майко Божия!

Към този момент обаче моята истинска майка като че ли бе приключила със зловещия си разказ. Не знам защо, но в този момент се сетих, че тя нито веднъж не ми бе разказвала приказка за лека нощ, нито веднъж не ме бе люляла в скута си. Иначе много я биваше да разказва кървави истории за отмъщение и мъчения. Потреперих — ала не заради мрачния ден и хладния бриз и не от страх за собствената ми кожа, защото бе повече от видно, че кракът ми в скоро време нямаше да стъпи във Флоренция. Потреперих заради единствения си истински приятел, който сега бе затворник в онова гнездо на пепелянки — нищо чудно дори в прочутия „Барджело“, където е бил изтезаван горкия Джакопо.

— Разбираш ли сега какви са властта и влиянието на човека, когото твоят приятел си позволи да обиди? — продължи бездушно майка ми. — Защото Лоренцо е едновременно светлина и мрак, страхотен приятел и могъщ враг. Самият той описва двойствения си характер така: „На зазоряване цветът на портокала е ярък знак, на заник слънце започва да излъчва мрак“. Затова най-доброто, на което можем да се надяваме на този етап както за теб, така и за нас, е да те изключим от този грях, да те оневиним за обидата, за проявата на неуважение към него и семейството му и за прекъсването на сватбата. Налага се на всяка цена да те пресъздадем като нова жена — като наследник на Серенисима и булка на Пиза. И тогава ще можем отново да се присъединим към великия план, да се броим сред избраните да бъдат под командата на Великолепния! Разбра ли, Лучана?

Името прозвуча странно от устата й — от устата на жената, която всъщност ми го бе дала.

— Затова сега, докато се омъжиш, твоят дом е тук. Може пък да не е чак толкова лошо, колкото си мислиш. Аз мога да те науча на доста неща.

— Значи все пак се казвам Лучана, така ли? — попитах, без да обръщам внимание на останалото.

— Да. Но фамилията ти не е Ветра. Кръстили са те така заради… начина ти на пътуване към Флоренция.

Светлината в стъклото. Едни от първите думи, които ми каза той.

— Фамилията ти е Мочениго — фамилното име на твоя баща и господар.

Мочениго. Е, ще ми трябва известно време, докато свикна с него.

— А има ли и други членове в това щастливо семейство? Някакви любящи братя и сестри, за които не знам? — попитах.

Настъпи мъничка пауза — приблизително половинка удар на сърцето. И накрая:

— Не. Ти си единственият наследник. Преди имаше по-малък брат, Франческо, но той… почина. — Изрече го така, сякаш нямаше нужда от съчувствие.

И изведнъж в мозъка ми нещо избухна — сякаш онова безпомощно светло кълбо отгоре изведнъж бе пробило сивия похлупак на небето. Присвих очи, за да се предпазя от истината — така, както се присвиват очи срещу светлината.

— Кога? — подметнах изпитателно.

Мълчание.

— Кога почина? — Вече по-силно.

— Когато ти беше на дванайсет.

Разчетох вината в очите й и я намразих. Вече всичко ми ставаше ясно. Любящата ми майка ме е изпратила като пратка към Флоренция, а после, още преди люлката ми да е изстинала, тя е скочила отново в постелята на баща ми, за да се сдобие с ново копеле от величайшите му слабини — моят брат. И в радостта си от своя мъжки наследник моите предани родители са ме забравили. Очевидно в техните очи флорентинският манастир е бил напълно достатъчен за едно момиче — някаква си обикновена разменна монета за политически съюз, просто добра зестра. И са ме оставили да изгния в манастира, докато любимият им син не е умрял и на следващата сутрин те са се събудили, сещайки се, че отново имат нужда от наследник.

Ахатовите очи на майка ми се впиха предизвикателно в моите. Но за нейно огромно облекчение пейзажът започваше да се сменя — пътуването ни бе към своя край. Каналът се бе излял в открито море и в края на големия канал се извисяваше величествена църква с огромно кубе. Странната ни лодка започна да лъкатуши по вълните, но без да се отдалечава от брега, докато накрая стигнахме до огромен площад с гълъби и колонади и две невероятни колони, достигащи чак до небето. Направо от езерото, подобно на меч, подгизнал в кръв, се издигаше величествена камбанария с коралов връх. В далечината планинска верига обгръщаше всичко това като сребърен шал.

— А тук — размах на ръкав в зелено и златно — е твоят нов дом!

Погледнах към гигантския бял палат. Макар и огромен, той бе фин като дантела. Снежнобелите му стени и елегантните колони бяха увенчани с перлени островърхи кулички и ажурни драперии. Фасадата приемаше отражението на водата като същински опал. Каква арогантност, каква самоувереност да изградиш дворец от дантела точно на ръба на морето, и при това да скриеш вътре големия господар! Това не беше нито замък, нито цитадела — мощта на венецианския дож бе толкова голяма, че той нямаше нужда да се крие зад високи стени и тесни бойници.

И точно до този снежен палат, като дракон пазител от Ориента, се издигаше една източна базилика. С позлатените си кубета и островърхи кули и със скъпоценните си фрески тя се издигаше към небето подобно на турски храм. Все едно бях в Константинопол.

Дом, как пък не!

Слугата на дожаресата приближи лодката към пристана, завърза я и подаде ръка на своята господарка, а тя на свой ред се обърна, за да подаде ръка на мен. За един кратък миг си помислих дали да не резна златното въже, което придържаше лодката, с парчето стъкло, което добрите сестри бяха запазили за мен. Бих могла да отпътувам накъдето си искам, да избягам от този воден затвор. Но си знаех, че няма да стигна далече, а и подозирах, че управлението на подобна лодка е доста по-трудно, отколкото изглежда. Затова, макар и с крайна неохота, аз поех ръката на майка си и пристъпих на брега, след което я погледнах право в очите с арогантност, неотстъпваща по нищо на нейната. Бялата фасада отзад ми отвърна с безизразно лице и втренчени очи — също като нейните.

— Непрекъснато ли носиш това нещо? — попитах, когато тръгнахме към парадния вход на двореца. — Имам предвид лъвската маска?

— Когато съм навън, да. Лъвът е символът на нашия велик град, а лъвицата винаги е глава на семейството си.

Не очаквах подобна откровеност от нейна страна, подобна откритост за отношенията й с баща ми, подобно признание, че всъщност тя е господарката на всичко това. „Под полата й топките висят като камбани“ бе казал дон Феранте за нея.

Като че ли осъзнала, че се е разкрила твърде много пред мен, тя побърза да добави:

— Но това е напълно разбираемо. Каквато ме вижда народът, такава ме възприема.

И тогава я видях такава, каквато е — студена и красива на повърхността, смъртоносна в дълбините, също като този чудат град, който някога е бил мой дом и отново щеше да стане такъв.

Втора глава

През следващите няколко месеца аз също се сдобих с маска — получих блясъка на благородството, но сърцето ми се вкамени от нещастие. Имах всичко и нищо. Бях глезена и обгрижвана, и обслужвана, при все това бях по-нещастна от когато и да било.

Прекарвах сутрините си като птичка в клетка — в красивите апартаменти на дожа, в белоснежния дворец Палацо Дукале. Ала нито за момент не забравих, че съм затворник — защото съвсем скоро ми назначиха и охрана. Обикновена жена на име Марта, която бе изпратена да ми прислужва. Тя беше мрачно създание с дребна космата брадавица на горната устна и очи, които иначе гледаха в различни посоки, но като че ли непрекъснато виждаха мен. Та тази вещица ми беше представена като моя камериерка и тя безсъмнено изпълняваше заповедите ми, но с такава неохота и такива физиономии, че често ми идваше да й зашлевя плесница. Впрочем бих била в правото си да ударя прислужницата си, обаче не смеех, защото може и да се водеше моя прислуга, но тя по-скоро беше мой тъмничар — факт, който бе ясен и на двете ни. Нямах никакво съмнение, че всеки детайл от моето поведение стигаше до нетърпеливите уши на майка ми.

Дните ми се нижеха безрадостно, всеки скучен като предишния — сутрин при мен се изсипваше цяло ято прислужници, които започваха да ме къпят, да ме решат и да ме търкат. После ме обличаха в пищни одежди в зелено, златно, сапфирено или рубинено — в коприни и сатени от Изтока, кадифе и тафта от Севера. Тези бляскави цветове бяха задължително покрити с дълга черна туника, предназначена да подчертае белотата на благородната ми кожа. Но туниката не ми носеше никаква топлина, защото беше тънка като пергамент, а дворецът — богат на течения. Затова от сутрин до вечер треперех. Гримираха ме така, както подобаваше на млада благородничка — с винено и червена охра, за да придадат цвят на бледите ми бузи, с черен молив, който да очертава очите ми, и малахит на прах — за оцветяване на клепачите ми. Не бях свикнала на подобни изкуствени средства за разкрасяване. Разбира се, че и ние, проститутките, си имахме нашите трикове — дори и на мен от време на време ми се е случвало да използвам биволска кръв, за да оцветя устните и бузите си. Но като цяло не си губех времето с такива глупости. Не можех да не се запитам какви ли количества от тези помади използва майка ми, за да съхрани младежкото си изражение.

Прическите ми ги правеше едно мавърско момиче на име Ясермина, което не говореше тоскански, но пък си знаеше работата — черните й пръсти буквално летяха, докато сплиташе косата ми на тънки плитчици и втъкваше в тях скъпоценни камъни, всеки от които струваше много повече, отколкото нея самата. След цялата тази сложна прическа косата ми беше покривана с черен воал, наречен „дзендало“ — фина черна коприна, прикрепена към косата ми чрез златна коронка и предназначена да съхранява белотата на кожата ми. Ръцете ми бяха натежали от златни гривни, от едната ми китка висеше ветрило със златна дръжка и бели пера. И докато цялата тази процедура приключеше, камбаните по четири пъти отброяваха четвърт.

След това ми носеха закуската в покоите върху сребърен поднос и аз започвах да дъвча замислено, втренчена в лагуната и в хилядите лодки, корабчета и кораби, мечтаейки си да можех да пътувам надалече като тях. После ме отвеждаха до една от многото приемни, изрисувани от горе до долу с фрески — огромна зала с морски и сухопътни карти, покриващи стените. Там се провеждаше обучението ми. И оттам нататък се изреждаше цяла процесия от учители, чиято главна задача бе да ме научат що е това да си благородник.

На четене ме учеше един строг доминикански монах на име Фра Джироламо. В неговите часове се трудех много усърдно, но не заради киселия му нрав, а заради клетвата, която си бях дала в ботаническата градина на „Санта Кроче“ — че никога повече няма да позволя да ме пращат за зелен хайвер заради неграмотността ми. (Освен това си имах и мои собствени планове, но за това — по-късно.) Една мила фламандка ме учеше на бродерия — и всеки божи ден аз си бодях пръстите и захвърлях гергефа през цялата зала, за шок и ужас на добрата женица. Един млад и модерен французин на име синьор Албер ме учеше да танцувам последните павани от континента — и това бяха уроците, които ми доставяха най-голяма наслада. Тайничко бях изненадана, че майка ми, която иначе бе твърдо решила да пренапише историята ми, ме оставяше съвсем насаме с учителя по танци, който бе чевръст като марионетка и хлъзгав като стрида — обаче скоро осъзнах, че той е точно толкова обратен, колкото и бъдещият ми съпруг. Всъщност единственият човек, който би могъл да представлява заплаха за моята добродетелност, бе синьор Кристофоро — млад генуезец, който беше нает да ме учи на разчитане на карти, морско дело и въобще всички необходими неща, които човек би могъл да научи, без да се качва на борда на кораб. Майка ми бе убедена, че за една млада аристократка от Венеция е „задължително“ да е наясно с всичко това, защото и градът, и богатството на баща ми разчитаха на търговията по море. Не знаех нищо за народа на Генуа, но си дадох сметка, че ако всичките са толкова грозни, колкото синьор Кристофоро, изобщо не изгарям от желание да ходя там. Спомнях си, разбира се, че някога можеше да отида и там с онзи, който бе постоянно в мислите и сърцето ми и наяве, и насън, ако ме бяха оставили да довърша пътешествието, което сега ми се струваше като вълшебна приказка.

Следобедите обикновено прекарвах на разходка из града със свитата си — вземах било гондола (вече бях научила името на прословутите лодки с форма на остриета), било личната баржа на дожа — Бучинторо. Тя бе като излязла от приказките — златна, с глава от злато на носа и позлатени вълнички и завъртулки по края. Чувствах се неудобно в тази плаваща корона, защото изобщо не можеше да става въпрос да премина през града незабелязана — където и да отидехме, слугите обявяваха на висок глас присъствието ми и народът на Венеция се струпваше по бреговете, за да зърне дъщерята на дожаресата, завърнала се от обучението си в манастира, за да се подготви за сключване на брак. Майка ми винаги ме придружаваше на тези следобедни разходки и непрекъснато ми говореше — но неизменно за града и никога за нас. И непрекъснато чувах само една фраза — Стато дел мар, Стато дел мар. Тази фраза присъстваше постоянно на устните на благородната господарка на Венеция — като мелодия, която се изливаше и вливаше с дъха й подобно на самия прилив. Нямаше никакво съмнение, че тя държеше да ми внуши преди всичко и най-вече идеята за Венеция като Държава на морето, за да съм наясно, че морето е онова, което поддържа града. Навсякъде из града ходехме заедно, облечени почти еднакво с изящни рокли, мантии от питомни зайци, които ни пазеха от мразовитите ветрове, и чопини — обувки с доста високи подметки, които пазеха краката ни от неизбежните крайбрежни води. Единственото, което ни отличаваше, бе златната маска на майка ми. Разбрах, че тя има на разположение повече от сто маски, изработени от най-добрите ювелири на Венеция. Всички различни, но и всички от злато, и всички до една изобразяващи лице на лъвица без грива. И макар през зимата голяма част от жителите на града да се разхождаха също с маски, нито веднъж не зърнах маска на лъвица, което ме накара да се запитам дали това не е специална привилегия на майка ми. Гордата и разярена лъвица ми показваше своя град.

Първото, за което ми разказа, бе нашият дом — Палацо Дукале, Дворецът на дожа. Слушах с половин ухо описанието й на този център на управлението, за привилегиите и ограниченията, съпътстващи дожа вследствие на краткия му мандат — длъжност, която се предава ротационно, за да се избегне корупцията. Междувременно аз оглеждах белия дантелен палат и с изненада установих, че когато се вгледаш отблизо, забелязваш, че външните стени всъщност не са бели, а изработени от орнаментирани розетки в бледорозово, инкрустирани със сапфиреносиньо. Все едно обсипани с плячкосаните скъпоценни камъни, с чиято помощ се бе създала тази морска република. Както всичко останало във Венеция, така и тук при поглед отблизо нищо не бе такова, каквото изглежда. А когато вдигнах очи нагоре, в средата на фасадата зърнах две колони, които се различаваха от своите снежнобели съседи подобно на потъмнели зъби след чаша хубаво вино. Майка ми забеляза погледа ми и обясни, че тези две колони са запечатали кръвта на множество предатели, затворени между тях. Схванах отлично скритото й послание и разбрах, че и зад тази красива фасада се крие заплаха от смърт.

Като послушна дъщеря научих наизуст имената на сестиерите или шестте квартала, на които бе разделен градът. Повтарях ги като дете, учещо катехизиса: Сан Марко, Кастело, Канареджо, Дорсодоро, Сан Поло и (уви) Санта Кроче — квартал, кръстен на една разрушена църква, носеща същото име като някогашния дом на брат Гуидо. Само за няколко седмици научих наизуст всеки кале или канал, всеки дворец по Канале Гранде — големият S-образен воден път, който пресичаше града.

Пред всяка голяма къща бях длъжна да изброя имената на собствениците и техните наследници, както и предците им чак до Кръстоносните походи — така, както изискваше от мен майка ми. Знаех всяка църковна кула и всяка камбана, която огласяше града. Знаех дори имената на лодките, скупчени в устието на канала, техните собственици и откъде идваха. В Арсенала научих всички търговски пътища и наблюдавах строежа на нови кораби — всеки от които с горда лъвица на носа си. Майка ми не спираше да бърбори, като че ли изпитваше перверзна наслада от компанията ми. Като че ли за броени седмици тя се опитваше да навакса всичките шестнайсет години на нашата раздяла. Ала никога не допускаше грешката да се впуска в лични откровения. Говореше било за конкретна картина или стенопис, които отивахме да видим, за литургията, на която ще присъстваме, или за острите обувки, които ще си купим в най-добрия кожен ботеге в район Риалто. Веднъж ме събуди много рано, само и само да ме заведе на рибния пазар — място на странни умрели риби с вторачени в нищото стъклени очи и воня като в зайчарник. Показа ми и еврейския квартал, където бяха отделени неверниците — както казваше майка ми, за тяхно собствено добро и за доброто на града. Заведе ме и на остров Мурано, където се изработваше основния износен продукт на Венеция — стъклото. Там видях облечени в кожени престилки майстори, приведени пред пещите си, и други, изработващи чудеса от горещи кехлибарени топки разтопен пясък. С дългите си железни пръчки те издухваха балончета от шафранено стъкло, което се охлаждаше до розово, след което с няколко пощипвания тук и там се превръщаше в красива ваза. Макар и споходена от кашлица заради серните изпарения в този весел ад, аз за първи път от много време се стоплих — за първи път, откакто бях пристигнала в този мразовит град. Оттам отидохме на остров Бурано, където праговете на къщите бяха запълнени от напълно еднакви старици, облечени в черно, опитващи се да уловят последните лъчи на умиращото есенно слънце. Всяка от тях държеше в ръцете си деликатно везмо — дантела, която те създаваха, без да гледат, нежна като снежинките, които съвсем скоро щяха да споходят тези острови.

Есента изтъня в зима, а майка ми продължаваше неуморно да ме тъпче със знания за моя дом. Именно тя ми каза, че през зимните месеци било за предпочитане да излизаш с маска, със снопче изсушени цветя и билки под носа, защото от лагуната обикновено идвали чума и белодробна треска. Именно тя ме научи да нося в джобовете си топли камъни, за да топля замръзналите си ръце. Именно тя ме научи, че във Венеция има само една пиаца — площадът на свети Марко, където се издигаше нашият дворец, а всички останали площадчета били известни като кампи, което ще рече „полета“. Именно тя ме разведе из великата Базилика, изброи ми всички светци, обясни ми всеки стенопис, показа ми всяко безценно съкровище, скрито в нея. Именно тя ми каза, че тази обсипана със злато църква е не градска катедрала, а частният параклис на баща ми, с което искаше да ме накара да осъзная мощта на моето семейство, мощта на Мочениго. Но докато се дивях на богатата плячка, струпана в това място — на златния олтар Пала д’Оро, на пищно инкрустираната икона на свети Марко, на четворката бронзови коне, откраднати от Изтока, у мен започна да се затвърждава едно впечатление. Бях чула всяка дума от разказа на майка ми, разбира се, но това не ми пречеше да си направя собствени изводи. И разпознах истинския облик на Венеция — град, съграден от плячкосани уникати. Този пиратски народ беше откраднал всичко, което иначе го отличаваше от останалите държави наоколо. Съкровищата в голямата базилика, стилът и дизайнът на прозорците на всеки палат, дори и думите във венецианския диалект бяха откраднати от Изтока.

Отново от майка ми научих какво се случва с враговете на управлението на баща ми. Тръгнах след нея през пищните зали на двореца, минахме през тайна вратичка и по тесни дървени виещи се стълби стигнахме до тъмницата, известна като „кладенците“ или поци — защото са под нивото на каналите, влажни и студени. Никога няма да забравя една от стаите — мрачен квадрат с три стълбички в средата, които отвеждаха единствено към груба въжена примка. Разходих се из всички влажни килии на прочутия затвор, където затворниците са под непрестанна охрана, защото ако някой тъмничар позволи на затворника си да избяга, заема неговото място и поема наказанието му. Засега обаче никой не бил избягал, както благоволи да ме уведоми майка ми с немалка доза перверзна гордост. Дребните престъпници били държани точно под покрива на двореца — в пиомбите или оловните килии, където силно нагретите оловни плочи превръщали живота им в ад. През летните месеци кръвта им завирала, а плътта им започвала да цвърчи, за да се подготви за адските огньове. Такива бяха решенията за непокорните във Венеция — по-горещо от огън и по-студено от лед. Не знаех коя от двете съдби е по-кошмарната. Докато слушах капките по стените и виковете на нещастниците, в ума ми нахлу споменът за брат Гуидо и се запитах дали и неговата съдба не е същата. Ала с никого не можех да споделя тези свои мисли. Защото, въпреки изминалите месеци, майка ми все така отказваше да говори както за нашите отношения, така и за миналото ни. Иначе беше сравнително приятен събеседник — забавна, съвършена, достатъчно духовита, та да раздвижи от смях дори замръзналия ми от студ корем. Ала нито веднъж не почувствах, че двете с нея сме майка и дъщеря. Колкото и да не ми се искаше обаче, я съзерцавах с възхита. Тя имаше мек, алтов глас, който се опитвах да копирам. По нейна заповед започнах да изчиствам мръсните думи от езика си. Наблюдавах я как влиза в стаята и започнах да имитирам безупречното й плъзгане — дори и на неудобните платформи на обувките чопини тя се движеше грациозно, докато аз се поклащах като новоизлюпено патенце. Гледах я как стои изправена, сякаш през цялото й тяло минава златна нишка и излиза през главата й, придавайки й излъчване на кралица. Поемах храната си по същия деликатен начин като нея — следях белите й ръце как посягат нежно към хапките или как реже елегантно с ножа си. Започнах да трия устата си като нея — в ръкава на дрехата си, а не с опакото на ръката си. Започнах да си нося копринена кърпичка, за да почиствам носа си, когато ме хванеше треската, а не да се духам директно в полата или в косата си, както бях свикнала досега. Дивях се на жената в нея и на начина, по който общуваше лесно и естествено с всички — от момчето, което караше гондолата ни, до принцовете на Ориента, които идваха на вечеря у нас. Пряко сили започнах да й се възхищавам — на нея и на непоколебимото й желание да ме оформи по свой образ и подобие. Що се отнася до пренаписването на миналото ми, в типичния за нея стил, тя го доведе до логическия му завършек. Инструктира ме в най-големи подробности как парче свинска пача, поставено в женските ми части в нощта преди сватбата, само за една нощ ще хване коричка, която на следващата нощ ще може да бъде разкъсана и ще ме провъзгласи отново за девственица. Нямаше нужда да питам откъде знае подобни хитри номера — безсъмнено именно така бе измамила и баща ми. Това бе най-близкото до интимен разговор, до което стигнахме. Възхищавах й се, но тя никога не се държеше към мен като истинска майка. Дори и в дните, когато слънцето прежуряше като някога в Тоскана и ние се оттегляхме на покрива с бродериите си, тя нито веднъж не заговори за онова, което таим в сърцата си, нищо, че бяхме съвсем сами. В подобни дни двете си слагахме широкополи шапки с дупки в горната част и разстилахме идентичните си златисти къдрици, съревноваващи се със слънчевите лъчи, за да заблестят още по-ярко. Тогава, от време на време, хвърлях тайничко по някой поглед към майка си изпод ръба на шапката си, за да огледам лицето й. Ние бяхме абсолютно еднакви. Но същевременно и напълно различни.

Първата ми официална среща с моя баща се случи скоро след пристигането ми — в деня на неговото завръщане във Венеция ми позволиха да присъствам на негова аудиенция с неколцина от поданиците му. След още три скучни срещи относно разнообразни морски права и един съседски спор за право на ползване на канал той благоволи да ми направи знак да се приближа. Целунах ръката му, както се очакваше от мен, вгледах се в бледосините му очи и не почувствах нищо. Кожата му излъчваше някаква восъчна бледност, а неподвижната му царствена стойка затвърждаваше впечатлението, че не е истински.

— Радвам се, че се върна, Лучана — изрече той с иначе мил тон. — Можеш да ни целунеш!

Едва успях да докосна с устни лоената му буза, преди да ме изведат от залата. И това бе моментът на най-голямата ни близост. Почти не го виждах, защото той се хранеше отделно от нас, с изключение на официални случаи, когато сядаше начело на огромна маса в трапезарията, а разстоянието между нас си оставаше колкото от земята до луната. Ала колкото и да бе далече, бе все пак достатъчно близо, за да забележа една важна подробност. На палеца на лявата си ръка той носеше златен пръстен, украсен с девет златни топки — гербът на Медичите.

Моят баща се оказа един от Седмината.

Никой не говореше за бъдещия ми жених, Николо дела Торе, но аз бях наясно, че сватбеният договор с Пиза е все така в сила. По едно време дори си мислех да преглътна гордостта си и да се опитам да измоля от Николо да се намеси, за да облекчи съдбата на братовчед си. Майко Божия! Та аз дори бих се омъжила за тази твар, само и само да спаси братовчед си! Но засега се налагаше да ме държат далече от погледа му поне до пролетта, когато се очакваше да приключи обучението ми. Дори и да бе идвал на гости на баща ми, аз не знаех нищо за това. Предпочитаха да ме държат в пълно неведение за преговорите. От някои изпуснати реплики на жената, която ме къпеше, разбрах, че зестрата е била уговорена, а сватбата — насрочена за лятото, но засега изобщо не ми се мислеше по този въпрос. Знаех си, че за нищо на света няма да се омъжа за Николо, както и че няма никакъв смисъл да се опитвам да го моля да спаси брат Гуидо. Никога нямаше да забравя злобата, която се излъчваше от бъдещия ми жених, затова бях наясно, че ще остане сляп и глух за молбите ми.

Но докато привиквах към новия си живот, непрекъснато мислех за брат Гуидо. Чувствах се като трикрако кученце или птица с едно крило — дотолкова бях свикнала с присъствието му до мен през последните месеци. А сега нямах представа дали е жив или мъртъв. Доволна от послушанието и покорството ми по време на обучението ми, майка ми удържа на думата си и изпрати запитване за състоянието му до Флоренция. Крачех нетърпеливо из стаята си в очакване на отговора, а когато вестоносецът най-сетне се прибра, новините бяха добри — Гуидо дела Торе е бил освободен от затвора „Барджело“, но оттам нататък никой не знаеше нищо за него. Първата ми реакция при тази новина бе неописуема радост. Ала не след дълго притесненията ми се завърнаха, при това с още по-голяма сила — опасявах се, че ако е бил предаден в ръцете на братовчед му, за него би било по-добре да си остане в затвора. Затова извадих душата на майка ми да проучи нещата по-издълбоко и ето че само след седем дни и седем нощи, които ми се сториха година, тя ми донесе други новини. Напълно поверително ми прошушна, че моят приятел монах е бил предаден обратно в ръцете на братята от „Санта Кроче“, за да продължи да служи на Бога, но при условие че не му позволяват да напуска пределите на манастира. Гърдите ми се изпълниха с неземно облекчение, макар едновременно с това да звънна и известно съмнение — отлично знаех, че той не желае да се връща към монашеския живот, но предположих, че пред алтернативата на смъртта може и да е решил да се помири със своя Бог. И така, бях принудена да се задоволя само с толкова, докато не намеря начин да избягам от това място. Защото сега се намирах в същински капан. Не само в капана на града, но и на зимата — на безмилостните ветрове, планинските снегове от север и смразяващите течения. Ала нищо по-малко от подобна новина не би могло да ме накара да остана. Затова майка ми следеше внимателно реакцията ми, когато ми я съобщаваше, в известно отношение не по-малко радостна от мен. Безсъмнено знаеше, че ако бях разбрала, че брат Гуидо се намира в опасност, щях да намеря някакъв начин да избягам от двореца. Още тази нощ.

Но това безценно късче информация не успя да задоволи за дълго желанието ми да узная нещо повече и съмненията ми относно религиозната трансформация на брат Гуидо заприиждаха на хоризонта като облаци, вещаещи пороен дъжд. Имах нужда от някаква връзка, от някакви допълнителни новини за състоянието му. Как е? Наистина ли отново е открил църквата в себе си? Трудех се здраво при моя невероятно строг доминикански учител по четмо и писмо и ето че след един от уроците ни успях да надраскам кратка бележка — зацапана с много петна молба за информация, изписана с непосилен труд и с много надежда. След продължителен размисъл реших да изпратя тази бележка до брат Никодим, билкаря на манастира „Санта Кроче“, тъй като не желаех нито да пораждам подозрения, нито да привличам излишно внимание към брат Гуидо, като го карам да получава странни писма от Венеция. Бях абсолютно сигурна, че Медичите продължават да го държат под око. Затова лично написах адреса и името и лично изпратих вестоносец до Флоренция — една от малките свободи, които ми се позволяваха като компенсация за водния ми затвор.

А когато отговорът пристигна, всички надежди умряха. С типичната си прозорливост милият брат Никодим от Падуа бе написал един толкова прост отговор, че да мога и аз да го прочета:

Черна мъст срещу майка ми изпълни сърцето ми. Тази лъжлива кучка. Как съм могла да я мисля за благородна, как съм могла да си въобразявам, че е добър човек?! Ето че дори и аз се бях поддала на измамните й трикове въпреки шестнайсетте години, през които не ме бе поглеждала. А тя с какво ми се отблагодари? С лъжа! Как ли ми се е присмивала заради тази измама?! Въпросния следобед прекарах в стаята си, люшкайки се между яростта към майка ми и болката от съдбата на брат Гуидо. Колко ли ще трябва да чака съда, докато не бъде изправен пред неизбежното бесило? Дали са го измъчвали, дали са се опитвали да обезобразят тялото и ума му? С колко време разполагам, за да го спася?

Мина ми през ума да се изправя пред майка ми и да й захвърля истината в лицето като шамар, но прецених, че това няма да ми помогне с нищичко. Намирах се в бърлогата на лъвицата, която би сторила и казала всичко, за да ме задържи при себе си. Затова за мен не би било от полза да й показвам, че зная истината. Бях започнала да се превръщам в същинска венецианка.

Когато вечер си легнех, понякога се впусках в размисли за Лоренцо Медичи и неговия наемник от ада, както и за бъдещите им планове. Вече беше повече от ясно, че бащата на Флоренция е един от Седмината и че всички те са замислили нещо смъртоносно. Но подобни мисли успяваха да се задържат в съзнанието ми само за няколко удара на сърцето. Напълно забравих и за трийсет и двете рози, каквото и да значеха те, и за останалите знаци, които бяхме разгадали по време на едномесечната ни одисея. Скрих копието на картината в едно тайно чекмедже в стаята си, но повече не го извадих да го погледна — болката бе твърде голяма, болката от липсата на онзи, с когото толкова дълго бяхме съзерцавали този пергамент. Вече не се интересувах нито от заговори, нито от картини — единствената ми грижа бе моят изгубен спътник. Знаех си, че няма да намеря покой, докато отново не го зърна, но докато зимата върлуваше, бях напълно безпомощна. Колкото и да бе непоносимо, бях длъжна да изтърпя този пронизващ чак до костите студ толкова, колкото бе необходимо, без топлината от приятни новини за съдбата на моя приятел. Знаех също така, че управата на Флоренция не обича да държи провинилите се за дълго живи — имаше достатъчно крадци и убийци, които да бъдат тикнати в „Барджело“, затова партидите се сменяха бързичко. Което означаваше, че сигурно ще побързат да се отърват и от моя приятел.

От деня, в който получих писмото на нашия приятел билкар, аз започнах да планирам бягството си.

Трета глава

Вече взела това важно решение, аз започнах да обръщам доста по-голямо внимание на уроците на синьор Кристофоро. Държах да науча всичко, което мога, за Стато дел мар, Държавата на морето, защото бях наясно, че единственият начин да се измъкна от този затвор е по море. Признавам, че уроците на моряка от Генуа започваха да ми стават интересни. Оказваше се, че съм доста повече дете на морето, отколкото си бях мислела, защото историите му за велики пътешествия и далечни екзотични острови ме караха да го слушам със затаен дъх. Единствено в такива мигове бях в състояние почти да забравя за зейналата пропаст в душата ми, която бе оставила раздялата с брат Гуидо — подобно на отпечатък от гюлле върху корабна палуба. Аз бях като обстрелян от всички страни кораб, носещ се накуцвайки към брега. Бях като обречена сирена, която с всеки изминал ден потъва все по-дълбоко и по-дълбоко. „Дръж се, моя любов! — напомнях си тайно. — Скоро ще издуя платна и ще те спася, само да се обърнат приливите!“

Поне нямаше опасност генуезкият ми учител да заеме мястото на моя изгубен приятел. Познавайки историята ми, майка ми бе избрала учител, който бе толкова грозен, че дори и аз не бих пожелала да легна с него. Но дори и да бе по-приятен, аз и без това не бих посегнала към него, защото интересът ми към креватните изпълнения постепенно се бе изпарил. А дори и да не се бе изпарил, съществуваха три основни възражения срещу личността му:

Прима обеционе: На главата му беше кацнала опърпана червена рогозка, която той наричаше коса.

Секонда обеционе: Носът му беше като разплут патладжан.

Терца обеционе: Коремът му беше толкова голям, че приличаше на буре.

Но от мига, в който го зърнах, разбрах, че той е по-умен от всеки друг мъж, когото бях срещала. С изключение на един.

Уроците ни се провеждаха все на едно и също място — в Залата на картите, разположена на горните етажи в двореца на баща ми, където стените бяха покрити с карти и схеми, изработени от най-великите художници на Венеция. Пътешествията бяха показани чрез огромни вълнообразни линии, ветровете бяха представени като брадати богове с издути бузи, разположени по всички ъгли. На всяка карта се виждаха назъбени компаси, от бушуващите води се надигаха приказни чудовища, красиви кораби пореха високите вълни.

Въпреки че не бе благословен с особено приятен външен вид, синьор Кристофоро бе изключително любезен и мил човек, а щом успях да схвана невероятно тежкия му моряшки акцент, се оказа и много духовит събеседник и добра компания, изпълнен със завладяваща страст към предмета, който преподаваше.

За пореден път ставах свидетел как животинските страсти на един мъж могат да бъдат потиснати от друга, не по-слаба интелектуална страст. Ботичели — истински гений на нашето време, ме бе погледнал не като жена, а като поредната фруктиера, която трябва да нарисува. А този странен дребен човечец, който не бе особено по-възрастен от мен, гледаше по-скоро в окото на вятъра, отколкото в моите очи, би предпочел да съзерцава лицето на компаса, отколкото моето, и да прокарва пръсти по-скоро по линиите на географската ширина, отколкото по бледите сини венички, които чертаеха картата на деколтето ми.

Защото вече знаех немалко неща за мистерията на града, който обитавах. По една странна прищявка на географията градът се бе превърнал в пазител на портите към Черно море и към всички търговски маршрути оттук до Константинопол. От синьор Кристофоро научих за съперничеството между Венеция и Генуа във връзка с тези маршрути и разбрах, че родният му град е единственият, който може да претендира да бъде почти равен на нашия по военноморска мощ. Разказа ми и за ожесточената конкуренция в изработването на карти, за надпреварата за съставяне на пълна карта на света, за състезанието за изграждане на все по-големи и все по-издръжливи кораби — всички те означаващи, че нашият полуостров управлява моретата както на изток, така и на запад. От него научих великите единици за измерване — за клафтерите, левгите и ъгловите разстояния. По време на тези обяснения той често ме караше да се смея, като разправяше, че кривата на хоризонта го карала да мисли, че светът е кръгъл като ябълка, а не плосък като погача (казах ви, че имаше страхотно чувство за хумор). От него научих, че една от най-ранните и най-съвършени карти е изработена тук, във Венеция, от свещеник на име Фра Мауро. Веднъж синьор Кристофоро ме закара с лодка през лагуната до остров Сан Микеле, защото бяхме получили специално разрешение да видим въпросната карта, съхранявана в манастира там. И докато съзерцавах чудатите линии и деления, държавите на нашия свят, отбелязани в злато върху огромния лазурен диск на морето, аз с удивление установих колко малък всъщност е нашият полуостров — малък, но изключително могъщ. На връщане към двореца морето отново бе станало бурно, но тогава имах възможността от първа ръка да се уверя колко умел всъщност е синьор Кристофоро. Аз си седях преспокойно на възглавничките, наслаждавах се на солените пръски, които пръскаха лицето ми като мъжко семе, и се чувствах спокойна. За разлика от мен постоянното присъствие Марта се бе привела встрани и повръщаше като обезумяла. Не мога да не призная, че наблюдавах с перверзно удоволствие как гадната вещица си изповръща червата в Зиорето. Защото в протоците на Неапол аз бях преживяла неща, много по-страшни от това, бях претърпяла корабокрушение и едва не се бях удавила. Загледах се в учителя ми, който бе вперил бледосините си очи в небето и следеше хоризонта, и се запитах какво ли би казал, ако знаеше, че опитът ми с морето е доста по-голям, отколкото си мисли. Но в момента той бе зает да ми обяснява за високия прилив — за аква алта, който наводнявал града всяка есен и всяка пролет. И когато най-сетне се върнахме в закътаните води на Сан Марко и белите стени на моя воден затвор се извисиха пред нас, пак той ме запозна с най-безценното късче информация до този момент. Докато ругаеше невежите лодкари, заприщили водните пътища, той се оплака, че само след седем дена щяло да стане десет пъти по-зле, защото тогава всяка гондола и трагето в града щели да излязат по Канале Гранде за карнавала. Това бил моментът на невиждани тържества, провеждани всяка година преди Велики пости — четиринайсет дни и нощи на запои, разврат и ежедневни регати по Големия канал. И дори щяло да бъде двайсет пъти по-зле, защото по време на карнавала всички в града ходели с маски и костюми и пияни до козирката, така че неопитните моряци се превръщали в още по-сериозна пречка, защото алкохолът и маските замъглявали очите им, а тежките карнавални костюми спъвали краката им. Допълни, че именно поради тези причини никога не минавало без няколко удавяния — но както поясни с типичния си черен хумор, никога не било късно да станат и повече. Представих си въпросните нещастници как се прекатурват през борда на гондолите си и как напоените с вода тежки брокати и кадифета ги повличат към дъното. И разбрах, че там, долу, се вихрят добре облечени скелети, носещи се в ритъма на тайнствен божествен танц, отдадени на вечния подводен карнавал на мъртъвците.

И тогава взех окончателното си решение.

В мига, в който стигнах до стаята си, освободих Марта. Може да беше шпионин на майка ми и оръжие в нейните ръце, но едновременно с това бе изключително мързелива. Затова, когато видя, че съм на сигурно място в килията си, тя се оттегли. Имах нужда да остана сама, за да помисля. Бях тук вече няколко месеца и дългата зима отминаваше. Сърцето ми се бе превърнало на лед в този снежен палат, но сега като че ли започваше да се топи. Едно малко, но упорито късче в него, една рубинена плът, гореше като тлееща жарава. И това миниатюрно въгленче постепенно се разгоря и се сдоби със сила от една идея, благодарение на която тялото ми изведнъж започна да се стопля — дотолкова, че за първи път от много време насам бузите ми отново поруменяха. Осъзнах, че периодът на карнавала — време на маски и объркване, на преобличания и измами, на постоянни и незабелязани от никого пътешествия за развлечения — е най-подходящото време за бягство от този град. Реших да напусна града така, както го бях направила преди шестнайсет години — с кораб до Местре, а оттам с каруца до Флоренция, за да търся човека, без когото не можех да живея.

Бях наясно, че имам нужда от помощ. Знаех, че единственият човек, от когото бих могла да я измоля, е учителят ми по морско дело, защото той бе най-близо до образа на приятел от всички хора около мен — всички останали слуги в този дворец, включително и баща ми, бяха прехласнати по майка ми и изцяло под нейна власт. Осъзнавах, че ако споделя със синьор Кристофоро намеренията си, ще го изложа на огромна опасност. Същевременно не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен за спасението на брат Гуидо. Имах нужда от опитен моряк, който да ме изкара от Венеция, февруари вече наближаваше, а аз бях сигурна, че синьор Кристофоро знае всички морски съдове из града. И в крайна сметка реших, че още на следващия ни урок ще споделя проблема си с моя учител. Във въпросния ден не можах да докосна закуската си и изпратих слугинчето обратно с подноса с храната. Едва издържах да бъда облечена подобаващо — в рокля и туника, сини като морето, със снежнобели ръкави като пяната, която яздеше по гребена на вълните. Въртях се, мърморех и стенех, докато вещицата Марта прибавяше дантелата към корсажа ми. Тръсках глава, когато мавърката приглаждаше косата ми със зехтин и въртеше кичурите ми около гореща маша, за да ги превърне в лъскави къдрици, към които прикрепи сапфири и лунни камъни. Дори не погледнах в огледалото, за да регистрирам неземната си красота, защото вече долавях аромата на свободата си — нямах търпение да се махна оттук, неспособна да издържа и ден повече в този дворец. Защото през всичките тези дълги зимни месеци аз сякаш бях спала зимен сън, като безпаметна мечка, а сега внезапно се бях стреснала, осъзнала, че трябва да тръгна веднага, като че ли съдебният процес срещу брат Гуидо ще бъде утре. Бях написала още десет, не — двайсет писма на брат Никодим, но бях получила само един отговор — че брат Гуидо си е все така в „Барджело“ и ще бъде съден на първия ден на Велики пости.

Велика сряда беше през февруари.

Точно след карнавала.

Ами ако закъснея?

Почти пробягах разстоянието до Залата с картите. Синьор Кристофоро вече ме очакваше — днес обличането и приготвянето ми бе отнело досадно повече време от обичайното. Когато влязох, той стана, но както обикновено въобще не обърна внимание на кралската ми премяна.

— Синьорина Мочениго! — поздрави с кимане на глава.

После и двамата се настанихме на голямата дъбова маса и той разтвори някакъв пергамент, като го затисна в двата му края с един астролаб и един шублер. Съзнанието ми бе пробито от иглата на един спомен — за многобройните пъти, когато с брат Гуидо бяхме разтваряли копието на „Пролетта“ като прелюдия към разгорещени спорове във връзка със символиката на поредната фигура.

— Днешният урок ще бъде посветен на може би най-важния инструмент в ръцете на моряка — започна учителят с твърдия си генуезки акцент.

Вече не ме свърташе на едно място. Дори не погледнах книжата пред мен.

— Синьор Кристофоро… — започнах.

— Компасът.

Замълчах. Това наистина звучеше важно.

— Благодарение на този уред, създаден от най-великите умове на науката, днес е възможно да знаем с абсолютна точност мястото, където се намираме в морето — дори и в буря, дори и в мрака на нощта.

В мрака на нощта. С благословията на Дева Мария утре вече ще напускам този град — в лодка, в мрака на нощта. Започнах да слушам и да внимавам. Пред мен, изрисуван прецизно върху хартията, се виждаше компас с много стрелки, под които бяха написани посоките. Приличаше на вещерско цвете, а в центъра му се виждаше красива роза, също като оста на корабно колело.

— Това тук — посочи учителят ми с грубия си пръст, — е известно като розата на компаса. Нарича се така, защото изображението на основните посоки прилича много на цветни листенца. Тук виждаме добре известните посоки на четирите ветрове — горе е север, долу е юг, вляво е запад, а вдясно е изток.

Дотук добре.

— А останалите? Тези между тях?

— Тези по-фини стрелки обозначават разделенията между ветровете. Например между север и изток имаме следните посоки:

Север.

Север към изток.

Северозапад изток.

Североизток към север.

Североизток.

Североизток към изток.

Изток-североизток.

Изток.

— Разбра ли?

Не.

— Да.

— Между изток и юг е същото, и все така, по цялото колело, докато стигнем отново до север. В древни времена римляните са се справяли само с дванайсет разделения, всяко от които е било по трийсет градуса — невероятно опасна практика. Сега вече разполагаме с всичките трийсет и две разделения и като вземем предвид градиентите — подразделенията между всеки две точки, можем да разберем с голяма степен на точност положението си в морето. А този компас тук — продължи леко засрамено той — беше нарисуван от мен и брат ми в нашия картографски магазин в Генуа, близо до старото пристанище.

При тези думи той изведнъж напусна залата. Видях го как се отнесе далече към родния си град — изпълнен с гордост и невероятна носталгия. Изпълних се със съчувствие към него — сега, когато разбрах, че част от неговото сърце също липсваше.

— Брат ти ли те научи да обичаш толкова много морето?

— Да, той. Но и тъстът ми.

— Ти си женен? — Бях прекалено изненадана, за да успея като възпитана дама да скрия шока в гласа си. Не че и грозните мъже не се женеха, но обикновено те бяха доста богати като компенсация за грозотата им. Но злочести млади учители без никакво богатство и с шепа перспективи за бъдещето? Малко вероятно. От друга страна, очевидно в Генуа нещата стояха по различен начин.

— Да, женен съм. За жена на име Филипа, която живее на Азорските острови. — (И тогава не знаех къде е това, и сега не знам.) — Имам син, който се е родил съвсем наскоро и когото още не съм виждал. Кръстен е Диего. — За момент очите му се изпълниха със сълзи и се превърнаха в стъкло. И аз се почувствах дълбоко засрамена. Защото бях дотолкова затънала в собствената си трагедия, че бях пропуснала да попитам младия човек как се чувства далече от семейството си. — Така! — отсече по едно време той овладял се. — Какво ще кажете да видим дали сте запомнили посоките между севера и изтока?

По дяволите! Умът ми беше навсякъде другаде, само не и тук. Но моят учител като че ли не забеляза нищо необичайно. Вдигна астролаба и рисунката на компаса се нави с едно завъртане, с което ме остави без никаква помощ. Спомнях си единствено север, след което спрях, но с леко подканяне и подсказване морякът ме приведе през всички посоки. След като стигнах до средата, оттам нататък стана лесно, затова с немалко задоволство продължих съвсем сама и стигнах отново до север.

— Север-северозапад, север към запад, север!

— Много добре! — плесна доволно с ръце той. — Изгълтахте целия компас!

— Какво направих?

— Изброихте всичките трийсет и две посоки на розата на компаса — на моряшки жаргон го наричаме „изгълтване на компаса“. Това е ключова стъпка в обучението на всеки моряк. — Погледна ме като горд баща, което автоматично ми напомни за друг човек, който също ме гледаше по този начин.

— А сега да се насочим към друго парченце от мозайката — самите ветрове — отбеляза той и разви друга рисунка, която притисна по краищата.

— Това е розата на ветровете, която е доста по-стара от розата на компаса и се радва на употреба още от древността. Докато компасът се базира на последните достижения на науката, то розата на ветровете има по-класически произход — изхожда от древните митове и легенди, както и от моряшки суеверия. Но колкото и невероятно да звучи, и двата инструмента са достатъчно точни. Ветровете на вятъра, както са известни, са четирите жребеца на етера — север, юг, изток и запад. В класическата литература са известни като Борей — вятърът на севера, Евър — източният вятър, Нот — южнякът и Зефир — вятърът на запада. Розата на ветровете все още се радва на широка употреба в Средиземно море и тъй като именно ние доминираме в тези води, моряците са кръстили посоките на нашия съвременен език. Така северът става трамонтана, което ще рече „през планините“, и обикновено се обозначава както тук — с царската лилия. Изтокът, който е посоката на Леванта, се обозначава чрез Малтийския кръст, тъй като в тази посока се намира свещеният град Йерусалим. Вероятно забелязвате, че и останалите седем посоки или „румби“, както ги наричат, също имат модерни имена. Така освен Трамонтана, имаме Греко, Леванте, Сироко, Остро — което е за юга, Африкус, Поненте — за запада, Маестро и отново Трамонтана.

Към този момент обаче вече бях спряла да слушам, надявайки се, че няма да ме изпитва и за ветровете. Бях сигурна, че който и да бъде човекът, който ще ме закара до Маестре, ще бъде наясно с тези неща и няма да моли за помощ една благородничка.

— С помощта на ветровете и на компаса съвременните моряци са успели да открият и неизвестното. Розата на ветровете и розата на компаса са уредите, които са помогнали на Венеция да се превърне в морска република, нямаща равна на себе си. Предполагам сте чувала за Марко Поло, нали?

Бях чувала нещичко по време на обиколките с майка ми, но тъй като точно сега не ми се слушаше повече, само кимнах. Но също като брат Гуидо, синьор Кристофоро автоматично разбираше кога го лъжа.

— Върнал се е вкъщи след четвърт век обикаляне на Изтока. Стигнал е чак до Пекин. Семейството му направо не могло да го познае, защото бил облечен в груби татарски одежди. Но когато разтворил туниката си, от нея завалели диаманти и скъпоценни камъни. После, до края на живота си, описвал на книга пътешествията и приключенията си. Но въпреки че живял дълго, на смъртния си одър се оплакал, че не бил описал и половината от онова, което бил видял!

Едва успях да потисна прозявката си, защото, както вероятно си спомняте, изобщо не бях мигнала предишната нощ. Иначе последното — за скъпоценните камъни на корем — ми стана интересно.

— Той положил началото. Обаче там имало много повече, отколкото останалите държави биха могли да си представят. Много повече — повтори със замечтан поглед. — Например, аз съм дошъл във вашия град, за да събера пари именно за такава експедиция.

— Така ли? — възкликнах и усетих, че съм на крачка да разкрия причината, поради която той е приел този скромен пост в домакинството на баща ми — на учител на едно напълно неопитно момиче — лишавайки се от всички, които го обичат.

— Разбира се. Надявам се да мога да се обърна към вашия баща с молба за подобна помощ. Защото помнете, че някой ден хората ще пътуват отвъд ръба на картата!

Лично на мен би ми било достатъчно да стигна до Местре — за по-нататък не настоявам. И въобще не бих си помислила да пътувам, ако мога отново да видя брат Гуидо. Но в момента прецених, че е най-добре за мен да задам един въпрос — така и учителят ще бъде доволен от мен, и аз ще науча нещо за скорошното си пътуване.

— И кой от тези ветрове преобладава в момента?

— Зефир, западният вятър — отговори с усмивка той. — Ето тук вече митологията взема превес над науката. Древните са вярвали, че вятърът Зефир, който е брат на северняка Борей, се е влюбил до болка в Хлорида. И тогава, под негово влияние, тази нимфа се е трансформирала във Флора — богинята, свързана с пролетните цветя!

Тук вече предпочетох да не казвам нищо, защото нямах желание да обяснявам, че зная за Флора и Хлорида много повече, отколкото би ми се искало. Той продължи:

— Зефир налетял върху Хлорида и от тях се родили Ксант и Брут — безсмъртните коне на Ахил. Оттук и асоциацията с „коне“ за ветровете.

Внезапно си спомних как някога брат Гуидо бе казал, че синята фигура от „Пролетта“ е Зефир и сега вече разбрах защо. Там той е в процес на изнасилване на Хлорида — моята любяща майка, която след това се обръща към Флора — тоест моя милост — за помощ. Изсмях се презрително. По-скоро ще умра, отколкото да й помогна. Четирите ветрове да си изнасилват майка ми колкото си искат, ако щат и последователно, ако щат и в задника — въобще не ми пука! Даже ще я държа, че да им е по-лесно.

— Но аз май се отклоних от темата.

(Аз също.)

— Да, преобладаващият вятър в настоящия момент, в средата на февруари, е Зефир. Той е вестител на пролетта, която ще бъде тук точно след един месец.

Оттук нататък обаче аз спрях да слушам. Впоследствие си дадох сметка, че сигурно заради споменаването на февруари — месецът на първия ден на Великите пости, когато ще бъде съдебният процес срещу него — споменът за брат Гуидо нахлу толкова силно и болезнено в съзнанието ми, че чак сърцето ме заболя. Да, знам, че след като станахте свидетели на моя урок със синьор Кристофоро вероятно ще си кажете: „Брей, каква глупачка! Дадоха й какви ли не насоки! Защо не чу нищо, защо не видя?“ Но ви моля да разберете, че по онова време в главата ми се въртеше една-единствена мисъл. Поради което пропуснах да забележа, че получих отговора на един важен въпрос, че пред мен се отваря една голяма врата и че един сложен шифър е разгадан. Тогава просто сграбчих синьор Кристофоро за ръката — това бе първото ни докосване и ви гарантирам, че не беше никак нежно — и прошепнах:

— Трябва да ми помогнете! — Погледнах го умолително. — Човекът, когото обичам, е в голяма беда! Бих сторила всичко на този свят, за да спася живота му! — Поех си дълбоко дъх и в следващите си думи вложих цялото си сърце: — Повярвайте ми, той е и моята Филипа, и моят Диего едновременно!

Макар и значително изненадан, той се загледа продължително в мен, а после въздъхна и прошепна:

— С какво мога да ви помогна?

Четвърта глава

Това беше замък на лъвове, пристанище, охранявано от свирепи зверове. Бях идвала в Арсенала и преди, при една от малките образователни обиколки на майка ми, ала никога до този момент не се бях изправяла срещу съществото, което управляваше този град. Но днес, когато смятах да бягам, виждах образа му навсякъде около себе си — едва сега, когато мечтаех да се откъсна от кървавите му челюсти, си дадох сметка, че лъвът на свети Марко охранява ревниво своята крепост и присъствието му е повсеместно и вездесъщо. Величествените каменни зверове бдяха и при портите на Арсенала — цитадела от кървавочервен камък, увенчана с бели зъбци като остри зъби. Те също бяха създания на майка ми — семе на лъвицата, която ги е откърмила. Знаех, че преминавайки през тези врати, все едно навлизам в цирка. И тук тя би могла да вдигне ръка като римска императрица и да заповяда да бъда разкъсана къс по къс, а след това да влязат гладиаторите, за да размахват мечовете си върху подгизналия от моята кръв пясък. Синьор Кристофоро мина безпрепятствено през портала, а аз го последвах. Дори и там главният страж бе от същите зверове — първото нещо, което видях, бе огромното каменно лице на лъв, издълбано в стената, стиснало в зъбите си яко моряшко въже. Вторачих се като хипнотизирана в зейналата му паст. И отново станах пророк Данаил.

От образователните обиколки с майка ми знаех, че тук охраната е непробиваема като кучи гъз (сравнението е нейно, не мое), но ето че за мен и за синьор Кристофоро вратите моментално се разтвориха. Използвахме същия номер, който бе успял да ни изведе от двореца на дожа без никакви затруднения. Аз просто бях изтичала до стаята на майка ми и бях взела една от нейните характерни маски (казвам „просто“, но истината е, че бях много по-ужасена да вляза в покоите на майка ми, отколкото в Арсенала). Невероятната прилика между нас означаваше, че сложех ли си маската, автоматично се превръщах в нея. В този момент благослових моментите, когато, в стремежа си да се превърна в истинска дама, се бях старала да имитирам начина й на говорене и поведение. Носех се величествено по коридорите с високо вдигната брадичка, нищо, че сърцето ми биеше като лудо от страх да не срещна истинската собственичка на маската. Вярно е, че срещнах и Марта, понесла кофа с въглища, обаче кучката само кимна и се отдръпна почтително. Даже тя не ме разпозна. После се плъзнах елегантно по гигантското стълбище, в чието подножие вече ме чакаше синьор Кристофоро, след което двамата напуснахме двореца без допълнителни въпроси. Щом дожаресата има желание да посети Арсенала с учителя на своята дъщеря, това си беше нейна работа и ничия друга. Поехме с бързи крачки по Рива дели Скиавони по посока на доковете, значително улеснени от отвратителен ситен ръмеж, заради който всички по улиците бяха нахлупили качулките на мантиите си.

Навлизането в Арсенала на Венеция ми напомни за пореден път за нощта, когато двамата с брат Гуидо бяхме неволно попаднали на корабостроителите в старата крепост на Пиза — миризмата на катран, дърво и платнища бе абсолютно същата. Последвах моя учител към частта на покритото пристанище, където цяла армия от ковачи, дърводелци и калафатари се щураха напред-назад като непресъхващ човешки поток, извиращ сякаш от нищото. Знаех, че това са арсеналотите — жужащият кошер работни пчелички, чиято царица бе майка ми. Това бе нашата Стато дел мар в действие.

Синьор Кристофоро присви воднистите си очи и се загледа внимателно в човешката маса около нас. По едно време протегна яката си ръка и сграбчи един преминаващ мъж. Човекът беше дребен и крехък, с младо лице, но посребрена коса и кожа, обрулена от годините, прекарани в открито море. Очите му бяха леко извити в краищата и му придаваха постоянно тъжно изражение, но когато позна човека, който го беше спрял, на лицето му светна широка чаровна усмивка — което бе повече от удивително, защото, доколкото можех да видя, зъби в устата му липсваха. Двамата мъже си стиснаха ръцете, прегърнаха се крепко и се заудряха братски по гърбовете. А когато непознатият заговори, веднага познах, че е генуезец, защото притежаваше същите плътни гласни като моя учител. Може пък това наистина да бе родният му брат.

— Кристофоро, хитрецо стар! Как така те пуснаха от Генуа, а?

— Теб те пуснаха, нали? — отвърна моят учител в същия духовит стил. — Доколкото знам, напоследък са започнали да се освобождават от всички грозни моряци.

— Така ли? Е, значи съвсем скоро там ще стане доста тихо.

Това си беше една съвсем прилична шега, поради което се почувствах длъжна да се усмихна любезно. Но веднага след това осъзнах, че всъщност никой не може да види какво правя под маската и качулката си.

— Как е Лизабета? — попита учителят ми.

— Все така се грижи да съсипва нервите и джоба ми — отговори в същия весел дух непознатият.

— А децата?

— Бива ги.

Но тези простички думи бяха изречени с толкова много любов, че чак ме заболя. Дадох си сметка, че се изпълвам със завист към този беззъб моряк — той е женен и има деца, които обича, точно като моя учител. За момент се изпълних с колебание — защо трябва да го излагам на подобна опасност?

— А какво става с теб? Все така ли даскалуваш? Успя ли да научиш дожаресата на някой друг интересен номер от гащите си, а? Бива си я нея, няма спор! Видя ли я, и чушката ме засърбява!

Тук вече не се сдържах и се изсмях на глас. Едва тогава морякът погледна към лицето под качулката и ме видя. И падна на колене.

— Исусе Христе! Дожаресата! — Лицето му пребледня. — Простете ми, милейди! — занарежда уплашено. — Аз не знаех какво… не беше нищо… аз просто…

— Я се стегни, човече! — възкликна синьор Кристофоро. — Изправи се, че ще привлечеш вниманието на всички наоколо! Това не е дожаресата, а нейната дъщеря. Синьорина Лучана Мочениго, запознайте се с Бонакорсо Нивола, най-добрият моряк по тези и всички останали брегове!

Аз поднесох елегантно ръка на моряка, защото така бях виждала да прави майка ми, а той я целуна замаяно, като човек, току-що ударен с тиган по главата. После синьор Кристофоро придърпа малкото ни трио зад купчина борови греди, високи колкото нас. Ароматът на бор изпълни ноздрите ми.

— Наумила си е да отиде на едно пътешествие и иска ти да я закараш.

— На пътешествие ли?

— Да. Нали все още ти управляваш въжените корабчета до Местре?

— Че кой друг? Иначе как ще плащам за всичките бебета, дето моята Лизабета непрекъснато снася, а? Ето, дори и сега още едно е на път!

— Хубаво тогава. Едно пътуване. А после ще можеш да си храниш децата цяла година.

— В злато ли?

— В злато.

— Колко?

— Петдесет дуката.

Морякът подсвирна с беззъбата си уста, а аз преглътнах тежко. Петдесет дуката си бяха цяло състояние! Откъде, за бога, щях да взема тези пари? Синьор Кристофоро сигурно е полудял! А после, за една кошмарна частица от мига, разбрах — но от мисълта се облях в студена пот. Майка ми разполагаше с цяло сандъче златни дукати в покоите си — видях го с очите си днес, докато търсех къде са маските й. Мадонна! Веднага след това обаче изпънах смело гръб. На този свят имаше само едно, което можеше да ме накара да се върна в стаята й — мисълта за брат Гуидо. Щом се налага, ще вляза. Двамата моряци продължиха пазарлъка си, като че ли мен изобщо ме нямаше там.

— Кога?

— Утре вечер. През първата нощ на карнавала.

Бонакорсо Нивола се замисли, а после извърна глава към мен и попита:

— Майка й знае ли, че ще пътува?

Кратка пауза от страна на синьор Кристофоро. Накрая:

— Не. Пътува по сърдечни дела.

И това си беше напълно вярно — бях разказала цялата история на моя учител и той знаеше, че поемам този риск от любов. Бонакорсо бързо схвана ситуацията и рече:

— Значи еднопосочно пътуване, а?

— Да.

Морякът замълча.

— Няма смисъл да те лъжа, рисковано е — обади се моят учител. — Обаче след това можеш да се пенсионираш.

Бонакорсо засмука беззъбите си венци и въздухът излезе между тях със свистене.

— Е, какво толкова! — отсече накрая, а после за първи път се обърна директно към мен: — Утре вечер, точно в полунощ, бъдете на пристана Сан Закария. Донесете златото в копринена кърпичка. Аз ще бъда на въжената баржа. Ще спра само за миг и няма да чакам! Вие ще ме попитате дали някога съм ходил в Бурано при майсторките на дантели. Схванахте ли?

Кимнах, напълно онемяла едновременно от ужас и радост.

— Е, в такъв случай до утре! — кимна той и потъна в тълпата така неусетно, както се бе появил. Аз се изпълних едновременно с възторг и невероятен страх. Вече беше сторено! За мен нямаше връщане назад! Утре вечер щях да се махна оттук!

След това двамата с моя учител се върнахме обратно в двореца толкова бързо, колкото ни държаха краката, и се разделихме безмълвно в подножието на голямото стълбище. Бяхме твърде уплашени и твърде възбудени, за да се сетим, че може би се виждахме за последен път. Аз си знаех, че повече няма да го видя, а и не можех да говоря с него, за да не се издам с нещо. Но се надявах, че докато ме гледа как се отдалечавам нагоре, той усеща, че няма да го забравя и че е наясно, че съм безкрайно задължена на синьор Кристофоро от Генуа.

Пета глава

През тази нощ изобщо не можах да мигна и щях да прекарам целия следващ ден на тръни, ако не се бе появила вещицата Марта, за да ми съобщи, че майка ми имала желание да ме заведе на специална разходка. Затова се стегнах за ден, посветен на безцелно бърборене и обикаляне по каналите с баржата на баща ми, питайки се дали ще успея да издържа товара на моята тайна, без да се прекърша под зеления поглед на майка ми и да й призная всичко. Но когато се изправих пред майка ми в приемната зала, забелязах, че тя не носи нито обичайната маска, нито обувките на високи платформи. Беше облечена с дълъг шлейф от кремава дантела и безръкавна туника в любимото й зелено, с миниатюрни златни лъвчета, избродирани по подгъва. Не си бе сложила никакви бижута или украшения, но както винаги, тоалетът й бе безупречен и безценен. Може да не разбирам от много неща, но от дрехи разбирам. И сега разбрах, че заради изработката на тази дантела стариците от Бурано сигурно са си счупили пръстите да бързат, а само бродерията на миниатюрните златни лъвчета по туниката струваше стотици дукати. Въпреки скъпото облекло обаче косата на майка ми бе спусната свободно чак до кръста. Не си бе сложила даже грим — само бе натъркала устните си с блестящо мазило, така че да блеснат в естественото си розово, и от същото мазило бе сложила на клепките си, за да могат очите й да говорят сами за себе си — със зеленото на дълбоките води. Изглеждаше на не повече от петнайсет години. И тогава разбрах, че всичките ми труфила, всичките прически и суетни на моите камериерки не струват нищо пред красотата на майка ми — защото тя, дори в най-естествения си вид, беше Венерата на тези морета. Ала когато ми се усмихна, ми се стори много по-смъртна и мила от когато и да било. За един кратък миг изпитах болка, че скоро отново ще я изгубя — моята вера мадре, жената, която копнеех да открия през всичките тези години. Тя ме хвана за ръка и рече:

— Хайде, ела! Днес ще научиш най-ценния от всички уроци досега. Ще научиш най-важното за правосъдието — за правосъдието по венециански!

Думите влязоха в странно противоречие с външния й вид.

И някъде в главата ми звъннаха предупредителни камбани. Обзе ме грозно предчувствие.

Тя ме поведе през многобройните коридори към светая светих на двореца — към кошера от кабинети и проходи, които се кръстосваха с публичните зали на сградата. Властта и присъствието й бяха толкова могъщи, че прислугата се стопяваше в мига, в който се появявахме. Стаите, в които влизахме, се изпразваха и всички спираха работата си, за да ни позволят да продължим необезпокоявани. Накрая стигнахме до четири кабинета с тъмна ламперия, които не бях виждала до този момент. В стената на една от тези стаи имаше лъвска глава със зейнала паст, която отвеждаше незнайно къде. Беше страховита и сърцето ми се изпълни с ужас — бях изправена пред звяра, от който толкова много се страхувах.

— Ла бока дел леоне — обяви майка ми. — Устата на лъва. Тук е мястото, където се разкриват политическите предатели. Обвиненията се излагат в писмен вид и се пускат в устата на лъва към кабинетите вътре. Този тип информация е от съществено значение за гладкия ход на нашата правосъдна система.

Сърцето ми заби като лудо, когато осъзнах, че хората, изпълващи затворите под и над нас, започват пътешествието към тъмниците си тук, предадени от своите приятели, конкуренти или завистливи съдружници.

Наложи се да прочистя гърлото си два пъти, преди да проговоря.

— Не мислиш ли, че подобна система може да се превърне в плодоносна почва за корупцията, а? — изломотих. — Искам да кажа… Не се ли използва за… отмъщение?

— Понякога — сви рамене тя. — Но какво значение има? Във всеки един от случаите наказанието е според престъплението, стига обвинението, разбира се, да е вярно.

Преглътнах.

— Моля те да ми простиш, скъпа Лучана — продължи тя, — ако сега повторим част от предишната ти обиколка. Но според мен добрите учители винаги разчитат на повторението на своите уроци, нали? — Погледна ме със зелените си очи и аз моментално сведох моите, изпълнена с ужасното предчувствие, че говори за синьор Кристофоро. — Затова сега няма да ти се извинявам за повторението, а просто ще те уверя, че този път няма да скучаеш!

И минахме още веднъж през мрачните кабинети, за да стигнем до малката вратичка в стената. Вече знаех къде отиваме — някъде дълбоко в себе си още от самото начало подозирах къде ме води. И още веднъж слязохме по виещата се дървена стълба към затвора — към подземията на венецианската държава. С всяка следваща крачка усещането за ужас се засилваше и кожата ми настръхваше все повече. И още веднъж светлината се смени с мрак, когато напуснахме просторните помещения, за да навлезем в мрачните коридори на поци, и още веднъж писъците на затворниците оглушиха ушите ми — умолителните викове на онези, които все още бяха с всичкия си, и несвързаните брътвежи на другите, които бяха полудели. И още веднъж смразяващият студ превърна кожата ми в оскубано пиле, а убийствената влага нахлу в гърдите ми. Над вратите зърнах драсканици, обозначаващи номерата на тъмниците — някогашните имена вече бяха просто номера, очакващи поредното мъчение или смърт, защото тук покоят бе напълно непознат.

— Ето тук — изрече безгрижно майка ми и кимна на едрия мрачен надзирател. Той отпусна скръстените си пред гърдите ръце и отстъпи встрани.

Аз погледнах въпросително към майка си, която само кимна. Влязох вътре, като почти очаквах да чуя как вратата зад мен се затръшва. Вместо това в носа ми нахлу вонята на изпражнения и повръщано, към която се добавяше и някакъв друг, непознат мирис. Но се оказа не чак толкова непознат — първо го разпозна носът ми и едва след него мозъкът ми. Бях отново в старата си колиба край Арно, подът пред мен — покрит с яркочервена течност, краката ми — затънали до глезените в тази течност, а погледът ми — озъртащ се за Ена, за да я видя с прерязано гърло и едва държаща се за тялото глава. Кръв.

В ъгъла на тъмницата зърнах някакво същество на мрака, свито и плачещо. Сълзите му капеха в такт с водата по стените. Отстъпих крачка назад от съществото пред мен и погледнах към безстрастното лице на майка си. Съвсем спокойно, сякаш ми представяше поредния гост на банкет, тя изрече:

— Разбира се, познаваш синьор Бонакорсо Нивола, нали?

При звука на името си, подобно на дете или на куче, което реагира единствено на начина, по който го наричат, нещото в ъгъла се разгърна и обърна лице към мен. Не бях в състояние да издържа онова, което видях там, затова сведох очи надолу — но за да се сблъскам с нещо още по-лошо: чорапогащникът му беше срязан при слабините и оттам висеше само една кървава кожичка — неестествено, с две липсващи топки, отразяващи онова, което се бе случило на лицето му. Все още влажният от това сатанинско дело нож лежеше виновно на близкото дървено столче. Майка ми го вдигна, приближи го към устните си и докосна с език ръба му, наслаждавайки се на човешката кръв. Кръвта обагри неначервените й устни, а очите й проблеснаха в мрака като нефрит. А аз изхвърчах от тъмницата и докато повръщах, си дадох сметка за онова, което бях видяла.

Очите на човека бяха избодени, топките — срязани.

Докато се гърчех от ужас, усетих, че някой разтрива нежно гърба ми — действие, присъщо на всяка любяща майка към болното й дете.

— Учителят ти се върна обратно в Генуа — каза. — Не сме му сторили никакво зло. Но баща ти и аз много искаме да останеш.

И това бе изречено с много обич, като на приятен гост, който е решил да си тръгне твърде рано.

Привикналият на подобни сцени тъмничар ни наблюдаваше безстрастно. После извади от джоба си мръсен парцал, хвърли го върху повръщаното от мен и го забърса с крак, оставяйки влажно петно върху каменните плочи. Майка ми му хвърли един дукат — отплата, задето е изтрил повръщаното на дожаресината, дъщерята на дожаресата. А после аз се изкатерих, олюлявайки се, по стъпалата, обратно по коридорите и обратно в стаята си.

Шеста глава

Бонакорсо Нивола, Бонакорсо Нивола.

Бях доловила страха в гласа му. Спомнях си, че той бе попитал: „А майка й знае ли?“. Не баща й — майка й. Спомнях си как бе пребледнял, когато си помисли, че пред него стои дожаресата. И си дадох сметка, че той е бил наясно с онова, което разбрах още при пристигането си тук — че лъвицата е красива, но и смъртоносна. Заболя ме, когато се сетих за семейството му, страдах от огромно чувство за вина пред непознатата Лизабета. Ако е обичала нейния мъж така, както аз обичам моя, каква ли е сега агонията й?! Вярно е, че и моят мъж лежеше в затвора така, както и нейният, и двете споделяхме еднаква съдба, ала нейната бе стотици пъти по-тежка — тя бе на практика вдовица, без баща за децата си и без пари, с празно легло и празен долап, и празно сърце, и без нито един петак, който да облекчи орисията й. Изпълних се с невероятна мъка по бедния моряк, който се бе съгласил да ме измъкне оттук. Дълбоко в себе си се заклех някой ден да изпратя достатъчно парична помощ на съпругата и децата на Бонакорсо, защото само един бог знае дали ще са го пуснали от затвора. Добре че синьор Кристофоро бе само прогонен (ако се вярва на думите на майка ми) — бе му позволено да се върне при брат си и при своя любим картографски магазин край морето, а оттам — и при съпругата и сина си, когото още не бе виждал, но който още отсега извикваше сълзи в очите му. Поне за него се радвах.

Ала моята собствена съдба бе безнадеждна. Знаех си, че никога повече няма да мога да избягам; че ще бъда държана да крея тук, дотогава, докато, по някаква зла ирония на съдбата, не ме прехвърлят през планините в Пиза, за да ме венчаят насила за братовчеда на мъжа, когото обичах. За да може злочестата прилика да ми напомня до края на дните ми, че са ми дали фалшификат, бледо копие на мъжа, когото желаех. И което беше най-лошото, брат Гуидо бе все още в „Барджело“ — в затвор, който бе лика-прилика на този, от който току-що бях избягала.

В отчаянието си се запътих директно към вграденото сандъче в прозореца ми — да не би майка ми да е претърсвала стаята ми? Не. Златото, което бях откраднала от нейната стая предишната нощ, си бе все още там. Извадих дукатите и ги завързах в кърпичката, която мислех да връча на Бонакорсо Нивола за услугите му. После залепих вързопа с монети плътно за кръста си, като колан за пари. Щом не могат да ми купят свободата, бих могла поне да ги изпратя на семейството му, както се бях заклела. В дъното на сандъчето зърнах и още нещо — намачкано и отдавна забравено. Извадих го. Копието на Ботичели.

Отворих прозореца с намерението да изхвърля картината в лагуната, защото тя бе унищожила Ена, Бембо, брат Ремиджо, Бонакорсо, брат Гуидо. И мен. Но въпреки това си оставаше единственото нещо, което ме свързваше с брат Гуидо. Единственото, което бяхме докосвали и двамата. Затова пръстите ми сграбчиха здраво пергамента и отказаха да го поверят на западния вятър. Насред воя и стенанието на топлия въздушен поток в ума ми зазвучаха отново думите на синьор Кристофоро, сякаш донесени с пролетния прилив.

Западният вятър. Западният вятър възвестява началото на пролетта. Зефир!

Затръшнах рязко прозореца. Запалих свещ. Развих внимателно картината и много, много внимателно, както правехме някога, я затиснах с няколко тежести. Погледнах отново към картината, която двамата с изгубената ми любов толкова често бяхме съзерцавали. Очите ми бяха привлечени от образа на Хлорида — майка ми, която днес бе вкусила човешка кръв. Изглеждаше невинна, уплашена и бягаща от синьокрилата ярост зад дясното й рамо.

Зефир.

Ръцете й бяха протегнати за помощ към Флора — към мен. Забелязах, че дрехата, която носи Хлорида, прилича много на тази, с която майка ми беше днес. А след това насочих очи към цветята, които излизаха от устата й. И в съзнанието ми зазвучаха думите на стария билкар.

Цветята изтичат като истини от устата й.

И в този момент си дадох сметка, че тези цветя трябва да означават нещо. Стиснах бясно челюст. Много добре. Щом не мога да избягам, мога поне да разбуля коварния план, който майка ми крои заедно с Лоренцо Медичи. Концентрирах се и започнах да сравнявам цветята, които излизаха от устата на нимфата, с онези, които вече бяхме открили в одеждите на Флора. Разрових се в изпълнената си с болка памет, за да си спомня всичко, изречено в ботаническата градина на манастира, налагайки си да си припомня неговото красиво лице, неговия сладък глас, неговите дълги пръсти, изписващи елегантно имената на всички цветя. Вторачих се във всеки отделен цвят. Доколкото можех да преценя, бяха общо десет, макар част от тях да се повтаряха — с други думи, от всеки вид цвете имаше повече от едно. Изброих общо четири различни вида и след известно време като че ли се сетих кои са те. Двете цветя, които бяха почти приклещени между зъбите на Хлорида, бяха окиченто, или така нареченото цвете „сто очи“ — често срещано в живия плет. След това определих малкото бяло цвете с жълтата тичинка като анемона, припомняйки си казаното от ботаника. Следваха две коралови рози, от абсолютно същия вид, който държах в полите си — розите, за чието преброяване положихме толкова много усилия, уви, напразни, защото така и не успяхме да стигнем до полезни заключения във връзка с числото трийсет и две. И накрая, двуглавата метличина, синя като лагуната на залез — фиордализо, кралската лилия. Десет цветя от общо четири вида. Окиченто, анемона, роза и фиордализо. Не можех да постигна нищо повече, защото, дори и да бях чувала латинските имена на тези цветя, за нищо на света не бих могла да си ги спомня — освен на розата, разбира се. Затова единствените отправни точки, върху които можех да работя, бяха числата четири и десет, или буквите О, А, Р и Ф.

Въздъхнах. Усещах, че няма никакъв смисъл да се опитвам да съставям дума от тази четворка — от една страна, имената на цветята, които знаех, бяха на тоскански, а не на латински, от друга — засега почти не можех да чета, да поставям буквите в правилния ред, а какво остава — да съставям дума от плетеница от букви. Но пък буквите бяха само четири, затова реших да опитам. Бях наясно какво правя — търсех убежище в загадката. Докато мозъкът ми бе зает с тази задача, нямаше да се спира върху ужасите, видени през деня, нито щеше да разнищва ужасите, които биха могли да сполетят друг човек, в друг затвор, в друг град държава. Е, та да започвам.

Р за роза.

А за анемона.

Ф за фиордализо.

О за окиченто.

Упражнението беше кратко. Накрая, след много усилия, достигнах до:

РАФО

РОФА

ОФАР

ОРАФ

ФАРО

ФОРА

АФРО

АРФО

Нито едно от тези неща не ми изглеждаше като дума — или най-малкото такава, която аз познавах. Щеше ми се да има още едно цвете с друга, доста по-удобна буква. Ако разполагах примерно с Л, бих могла да съставя името ФЛОРА, което би изглеждало доста показателно (макар да нямах представа за какво). Но желанията ми не бяха в състояние да добавят нещо, което го нямаше там, затова се принудих да се придържам към наличното. Може пък, ако добавя по една буква за всяко от цветята, да кажем, например две Ф за двете фиордализи, които бяха нарисувани? И така нататък. Но и този метод се оказа безполезен. Пред мен се очерта единствено налудничава плетеница от букви, нито една от които нямаше никакъв смисъл за мен.

Накрая реших да оставя буквите и да се насоча към числата. Може би числото четири, броят на видовете цветя, или числото десет — броят на самите цветя, означаваше нещо. Но тази задача ме закопа още по-бързо от предишната. Имаше четири сезона, четири ветрове и четирима апостоли, но не ми хрумваше нищо, което е десет, с изключение на десетте божи заповеди, а и тях си ги спомних само защото бях нарушила по-голямата им част.

Накрая се отказах и се загледах през прозореца, без да виждам нищо. По навик навих картината и я пъхнах в корсажа си. Нямаше никакъв смисъл. Подобно на пеперуда, уплашена от свещта, след като е опърлила крилете си, подобно на оса, уплашена от сочната праскова, след като е била прогонена от ръката на гневен човек, аз се връщах отново и отново към мястото, предопределило съдбата ми. Спомних си една друга вечер на друго място, когато пак се бях взирала през прозореца, но към друго море. През онази вечер това беше Неаполитанският залив, а моментът — когато бях заварила брат Гуидо отпуснат по корем на леглото си с изранен от ударите на колана си гръб заради греха, че ме бе целунал. Но сега, стотици левги на север оттам, и моето сърце вече кървеше и ставаше все по-кораво и по-студено. Може би за нас бе най-добре да се разделим и той да умре, защото аз никога не бих могла да бъда с него, никога не бих могла да го целуна. Затова най-добре е и той да умре, и аз след него.

Останах в стаята си цял ден, отказвайки и храна, и напитки, и компания. Слънцето постепенно потъна в лагуната и гондолиери и проститутки започнаха да се надпреварват да предлагат услугите си. Изтощена и окончателно победена от безсънието от предишната нощ и ужасите на деня, аз се отпуснах на леглото си с дрехите и веднага заспах.

Но само за да се събудя, когато в стаята влезе майка ми. Познах, че е тя, още преди да я зърна. Бях с гръб към вратата, но я познах по свистенето на полите й и звука на дишането й. Познах я по уплашеното стягане в гърдите ми и ситните капчици пот по горната ми устна. Постарах се да продължа да дишам равномерно, за да се престоря на заспала. Но едновременно с това отворих очи съвсем мъничко и надникнах през миглите си. Тя се появи пред мен като ангел на нощта с лице, осветено от свещта, която държеше в ръцете си, и коса като златен ореол. Първо се насочи към прозореца и дъхът й запоти стъклата между рамките — навън бушуваше истинска буря и дъждът се изливаше като из ведро. Ако бях тръгнала за Местре, пътуването щеше да бъде кошмарно — щях да подгизна цялата от вода. Но предпочитах да бъда мокра, отколкото под зоркия поглед на тази жена. Тя се обърна и аз отново затворих очи, като задишах равномерно, за да прикрия факта, че съм будна. Чух я как претърсва стаята — бързо, безшумно, ефективно. Чух я как отваря вграденото сандъче, където съвсем доскоро бяха скрити картината и златото, но сега вече нямаше нищо. Златото, което бях откраднала, се намираше в импровизирания колан на кръста ми, а картината вече се криеше на обичайното си място в корсажа ми. Безмълвно благодарих на Дева Мария, че тази нощ не се бях преоблякла по нощница и че и двете ми тайни бяха на сигурно място при мен. След като разбра, че няма какво да открие, тя се обърна да си върви. Носеше се толкова леко по рогозките, че се зачудих да не би да върви насън. После обаче спря и аз усетих погледа й върху себе си, чух я да приближава. Леглото се отпусна, когато тя приседна встрани, и аз зачаках острието на ножа, което бе лишило от мъжественост и зрение Бонакорсо Нивола. Но въпреки това пак не й позволих да разбере, че съм будна. Ако държеше да умра, нямах нищо против да го сторя веднага, защото всичко, за което живеех, вече бе изгубено безвъзвратно за мен. Усетих докосване, но се оказа само една нежна ръка, която отметна една къдрица от окото ми и я втъкна внимателно зад ухото ми. После тя се приведе и ме целуна с обич, сякаш все още бях бебето, което тя бе сложила в бутилка и бе прокудила от себе си. Усетих топлия й дъх върху бузата си, който запоти кожата ми така, както бе запотил прозореца. Долових докосването на устните й — устни, зад които се криеше езикът, опитал кръвта върху онзи нож. А после тя си отиде.

Валя цяла нощ — оттатък прозореца ми и върху възглавницата ми.

Седма глава

Събудих се като след кошмар, замаяна и изпълнена с надежда. Слънцето бе обсипало прозореца ми с позлата и ужасите от предишния ден за момент избледняха. Докато споменът не ги върна назад. Изправих се и се протегнах. Предателското ми тяло бе гладно и жадно, търсещо опора, копнеещо за живот. Марта се появи със закуската ми и аз настървено се нахвърлих върху нея, защото просто не знаех какво друго да правя. Донесе ми и великолепна рокля, покрита изцяло с паунови пера, придружена от същата маска. Вторачих се неразбиращо в нелепия тоалет.

— Карнавалът — изрече кратко тя.

Майко Божия! Бях забравила.

Облякох се безмълвно и безволево като марионетка — без сила и без собствено мнение. Налагаше се да се превърна в творение на майка ми, защото вече не можех да търся пътища за бягство, не можех да се надявам, че някога отново ще зърна брат Гуидо. Оттук нататък нямаше никакво значение какво правя и какво — не.

След утринната служба бях извикана от майка ми, която ме целуна по същата буза, по която ме бе целунала и предишната нощ, и огледа доволно премяната ми. Самата тя беше облечена изцяло в бели пера, а лъвската маска бе заменена с лебедова, която тя сложи в мига, в който поехме напред. В подножието на стълбите ни чакаше баща ми, със своята шапка корно и церемониалните си одежди. Той не ме поздрави. В други случаи бих допуснала, че е бил уведомен за опита ми за бягство, ако не беше фактът, че той никога не ме поздравяваше. Докато подаваше ръка на майка ми и тя поставяше своята върху неговата, не можах да не се запитам каква част от истината му казват.

Всички поехме със свитата през площад „Свети Марко“. Гълъбите пред нас се издигнаха насред облак от дим. Венеция се бе превърнала в същинска менажерия — граждани, облечени като папагали и лъвове, лудуваха весело с тигри и маймуни, куртизанките покриваха лицата си, но излагаха на показ гърдите си. Уличните продавачи предлагаха маски и чаши вино, циркаджии танцуваха на кокили или жонглираха с огън. Актьори крещяха неприличните си строфи иззад гротескно ухилени маски. Слънцето грееше безмилостно, ала въздухът бе смразяващ. Дъхът ми излизаше на валма от устата ми, но главата ми гореше. Нямах представа накъде сме тръгнали, а и не ми пукаше. Вървях зад майка си, която ми говореше непрекъснато през рамо за гледките, които ни предстояло да видим. Правеше го толкова мило и незлобливо, че се запитах дали бедният ми мозък не си е измислил събитията от вчерашния ден. Тя беше като ветропоказател, променящ посоката си според климата. Вчера буря и мрак, днес — прежурящо слънце.

Доколкото схванах, идеята бе да минем през площада, така че хората да ни видят, а след това да се качим на Бучинторо от пристана Сан Закария, за да започнем един от най-важните ритуали на фестивала — Бракът на морето. Баща ми трябваше да закара баржата си до центъра на лагуната и да хвърли в морето някакъв безценен пръстен, с което да измоли благосклонността му към града за следващите дванайсет месеца. Едва не се разсмях — пристанът Сан Закария бе мястото, където трябваше да се срещна с Бонакорсо Нивола.

Обаче времето си беше наумило нещо съвсем друго. Може би Господ, ако изобщо имаше такъв, се бе вбесил заради съдбата на бедния моряк, защото не след дълго изпрати в небето тъмни облаци, а откъм планините — мощни гръмотевици. От небето се сипна пороен дъжд и тълпите побързаха да се скрият под колонадите, докато над главите им вилици в сребристо и синьо раздираха облаците. Куртизанките се разпищяха и побягнаха с тръскащи се цици и вдигнати поли, под които се разкриха косматите им крака. Перата и кожите се сплескаха, а костюмите прокървиха евтините си бои по паветата, превръщайки се в мръсна дъга. Всеки побърза да намери убежище под сушините на площада, всички бърбореха и се смееха от страх. За малко ме оставиха сама. Заслепена от дъжда и с лека усмивка, играеща по устните — чумата да ги тръшне всички венецианци и техния карнавал! Ококорих очи към небесата, призовавайки светкавицата да ме удари, надявайки се, че подгизналата ми от вода коса е все още достатъчно златиста, за да изкуши стрелите й. И като че ли в отговор на молитвата ми бях заслепена още веднъж, когато небето се разцепи. Обаче светкавицата не ме удари. Единствената полза от нея бе да освети една картина, която бях гледала всеки ден, но всъщност никога не бях виждала.

Пред огромното кубе на базиликата, високо, високо върху позлатената платформа над величествените порти, стояха четири бронзови коня, окъпани в огън — благородни жребци, с извити шии, пяна на устата и предни крака, биещи нетърпеливо земята. Изправяха се над града като страховит квартет. Години по-късно съпругът ми щеше да ми каже, че всъщност те били откраднати директно от Хиподрума на Константинопол — единствената останала квадрига от римския свят и символ на светската мощ на Венеция. Но като че ли малко избързвам — това е далече в бъдещето, когато вече бях женена. На този етап от разказа си обаче аз все още не се бях срещнала повторно със съпруга си (но иначе го бях срещала, естествено, при не един и два завоя в тази история). През онзи въпросен ден обаче аз нямах нужда от обяснения, за да разбера какво означават тези коне. Те означаваха, че Апокалипсисът скоро ще се стовари върху Венеция. И не давах пет пари за това.

Ала ето че точно в този миг на свършека на света и на моето тотално безгрижие по някаква странна причина мозъкът ми реши да ми се реваншира за вчерашната неуслужливост. Парчетата от мозайката внезапно се подредиха — докато четирите ветрове ме биеха от всички посоки на компаса, докато обувките ми се пълнеха с вода и големият площад се наводняваше, докато само аз стоях насред бурята като обречен кораб в открито море, най-сетне осмислих онова, което ме бе учил моят учител по морско дело. Заедно с дъжда, който биеше по главата ми, пристигнаха и три мисли и се настаниха за постоянно в съзнанието ми.

Прима конвинционе: Флора имаше трийсет и две рози в полата си. Розата на компаса притежава трийсет и две посоки. Значи ключът е в компаса.

Секонда конвинционе: Розата на ветровете притежава четири ветрове, колкото са и конете пред мен. А конете на вятъра са децата на Хлорида.

Терца конвинционе: Зефир, западният вятър, изнасилва Хлорида. Хлорида, любимата на ветровете. Хлорида — моята майка. Хлорида, която е Венеция.

И сякаш с поредния си проблясък светкавиците най-сетне осветиха тъмните ниши на моя заспал мозък. Разбрах, че каквито и тайни да криеше този град, те бяха в коня, застанал вляво от всички останали — западният кон, конят поненте.

Конят Зефир.

А след това почувствах, че някой ме дърпа силно за ръкава. Моята тъмничарка Марта бе пристигнала за мен, за да ме завлече зад портите на базиликата, където групата на дожа капеше и се изпаряваше. Навън бурята продължаваше да вилнее и дъждът барабанеше по огромния площад, докато накрая не го покри с няколко пръста вода. Аква алта — високият прилив беше настъпил и морето се опитваше да си върне този град. Майка ми регистрира появата ми с очевидно облекчение. В този момент за пореден път осъзнах, че тя все пак се притеснява за мен и се радва, че съм в безопасност. Обаче нито аз, нито който и да било от нас беше в безопасност. Господ Бог нямаше никакви скрупули да удари собствения си дом. Изпращайки като предвестник мощна гръмотевица, той стовари юмрук върху купола и върху нас започна да се сипе мазилка. Баща ми се опита да надвика писъците на останалите:

— Златото на покрива привлича светкавиците, затова трябва веднага да се върнем в двореца!

Това беше най-дългото изречение, което го бях чувала да изрича.

Двамата с майка ми тръгнаха първи, следвани от свитата си. Марта бе повлечена с тях и аз разбрах, че ще й трябва известно време, докато установи липсата ми. Вмъкнах се в една ниша и се скрих. Нямах никакъв конкретен план, освен да бъда по-далече от моята майка магьосница толкова, колкото ми е възможно. Имах нужда от пространство за размисъл, от пространство за действие. И докато атриумът се изпразваше, аз вдигнах нагоре очи за вдъхновение и зърнах пред себе си най-фантастичната римска мозайка на четирите сезона. Фигурата на Пролетта, обгърната с тучна зеленина, венци от цветя и митични създания, чифтосващи се, за да се възпроизведат (един различен Ноев ковчег), гледаше право към мен и сочеше нагоре с ръка. И тогава разбрах, че съм на прав път.

Поех из мрака на базиликата и установих, че подът също започва да се пълни с вода. Очевидно Ноевият ковчег пропускаше. Миризмата на тамян беше задушаваща, а гласовете на свещениците на баща ми — истерични в молитвите си. Те не бяха успели да спасят Венеция от чумата, не бяха успели да изтръгнат от лапите на смъртта дори и първата съпруга на баща ми. Но с неугасваща вяра продължаваха да се опитват да спасят града от това най-библейско от всички библейски бедствия. Огледах преддверието в търсене на врата, която знаех, че трябва да бъде там, защото Богинята на Пролетта ми беше казала, че е там. Открих портичката и тръгнах по стъпалата, все по-нагоре и по-нагоре, към галерията. Докато се издигах към купола, византийските лица ме наблюдаваха с интерес с огромните си бадемови очи, напълно невъзмутими, въпреки светкавиците, които пълзяха по позлатените рамки на прозорците.

Когато излязох на терасата, дъждът се стовари върху мен като удар на чук, светкавица удари купола над главата ми и аз си помислих, че набързо ще бъда опечена като мида. Скрих се зад най-близкия кон. Каква ирония, че тези жребци на вятъра сега трябваше да ме защитават от бурята. Само преди броени мигове бих била щастлива да скоча оттук, за да намеря смъртта си. Обаче сега се вкопчих в звяра, който ми служеше за убежище, пъхвайки се под корема му като жребче под кобила. Знаех си, че съм в грешния край — при източния кон, затова започнах да се промъквам внимателно зад осем дълги задни крака и осем масивни медни топки. Когато стигнах най-западния кон, изпълзях в предната му част и вдигнах очи нагоре, опитвайки се да ги заслоня от дъжда. Вгледах се в огромното, благородно медно лице на коня Зефир, но дивите му очи не ми подсказаха нищичко. Иначе животното ми предложи десния си преден крак, вдигнат така, сякаш се опитваше да се здрависа с мен. Стори ми се съвсем естествено да приема поздрава му, затова обгърнах копитото му с премръзналата си ръка, търсейки някакъв надпис, някакъв знак — каквото и да било. Поредната светкавица се стовари върху купола на базиликата и медният крак на коня звънна, подобно на монета върху камбана. Малко по-късно същият този крак се разцепи, откъсна се и падна в ръката ми. Едва успях да го хвана и се вторачих в него, ужасена от стореното. Обаче той се оказа кух. Кух, а не тежък.

Мадонна!

В него имаше нещо. Измъкнах някаква дебела дървена пръчка, дълга чак до лакътя ми — като точилките, които сладкарите използват, за да разточват тестото си. Досетих се, че вътре трябва да има нещо — навит документ, монети, картина. Очаквах пръчката да бъде куха, като цилиндър, обаче тя се оказа твърдо дърво. Вярно, че върху нея имаше някакви обозначения, обаче извивките и ченгелчетата нямаха никакъв смисъл за мен. Ако питаха мен, това бе просто опора, която майсторът на конете е използвал, за да изработи животното — нещо като скелет, върху който е излял бронза, непредназначен да бъде виждан от никого другиго. Захвърлих дървото до себе си и покрих лице с ръце. Когато ги свалих, си знаех, че ще видя някого пред себе си — Марта или някой от охраната на баща ми.

И наистина имаше някого.

— Готова съм — рекох. — Можеш да ме отведеш.

Обаче присъствието пред мен не бе на нито един от двамата, които очаквах. Не беше и на същество от този свят. Пред мен стоеше лъв, изправен на двата си задни крака, с лице от злато и тяло на човек. Маската приличаше много на тези на майка ми, само дето беше цяла, а не половин маска. Същинско слънце, грива около окръжността, но по-скоро огнени лъчи, очи и уста — зейнали като на Бока дел леоне. Сега вече знаех, че с мен е свършено — за мен Апокалипсисът бе дошъл. Лъвът на Свети Марко, съществото, от което се ужасявах още от мига, в който прекрачих прага на Арсенала и с това подпечатах съдбата на Бонакорсо. Владетелят на този град, бе дошъл, за да ме погълне.

Аз съм като пророк Данаил.

— Готова съм — повторих. — Вече можеш да ме отведеш.

А после разбрах, че вече съм мъртва, защото съществото ме погледна с очи, за които не бях спирала да мечтая, и заговори с глас, който сънувах.

— Лучана, аз съм.

Изтръгнах маската от лицето му и се хвърлих на врата му, за да го притисна към себе си. Започнах да се смея истерично и да крещя и сигурно щях да го целуна поне хиляда пъти, ако той не ме бе задържал и казал:

— Нямаме време сега. — Вдигна дървения свитък и го пъхна в ръцете ми. — Пази картата! Имай кураж! Ще се видим в Милано!

А после погледна право в очите ми, сякаш се опитваше да запамети лицето ми, и изчезна насред светкавица, синя като очите му. Едва бях успяла да напъхам картата в ръкава на роклята си, когато Марта налетя върху мен.

Очевидно се бе разминала с брат Гуидо по стълбите.

Докато излезем от базиликата, бурята беше преминала и слънцето отново грееше. Площадът беше пълен с вода. Целият град се бе превърнал в едно огромно огледало. Никога досега не бях виждала подобна красота. Нежелаеща да поема нови рискове, Марта бе стиснала така силно ръката ми, че на следващия ден сигурно щях да имам синина. Нагазихме във вода до колене, докато не пресрещнахме носилката на дожа, която идваше за нас. Обаче на мен вече не ми пукаше.

Той беше жив!

Осма глава

Знаех си, че тази страхлива кучка Марта няма да съобщи на никого за изчезването ми. За нейно щастие раздялата ни с нея бе траяла толкова малко, че никой от дома на баща ми не бе забелязал, че не сме заедно. Когато се върнахме, казах, че сме се молили за спасението на града. Забелязах как майка ми ме погледна косо, защото си знаеше, че не съм особено религиозна, но тъй като Марта побърза да се съгласи с версията ми, въпросът бе приключен. Момичето си знаеше отлично интереса — бе наясно, че майка ми щеше да поръча да й ударят сто тояги на голо, задето ме е изпуснала от погледа си. Нищо чудно дори да свърши тази работа и сама, перверзницата му с перверзница!

Но от този момент нататък повече нито веднъж не причиних неприятности на Марта. Станах кротка като агънце и хрисима като овчица, послушна като доброто момиче от манастира, каквото някога бях. Присъствах на всички празненства по време на карнавала, говорех учтиво със съюзниците на баща ми, шиех чинно до майка ми и подхождах към уроците си покорно и с прилежание. Стигаше ми да знам, че брат Гуидо е жив, че не е пострадал от мъченията така, както бе пострадал Бонакорсо, и че ми бе обещал, че пак ще се видим. Нито знаех, нито давах пет пари за това как ме бе последвал дотук — фактът, че вече бе тук, ми бе напълно достатъчен. Прехвърлях през ума си стотици и хиляди пъти кратката ни среща, припомнях си всеки поглед и всяка дума. Не че схващах смисъла на всичко това. Не виждах как дървеният свитък, който държах у себе си непрекъснато, би могъл да бъде карта. Нямах никаква представа как и кога ще се видим, нито как градът, който той спомена, пасва в плановете на Седмината. Но реших да не напрягам бедния си мозък — просто приемах нещата такива, каквито са. Никога не бях ходила в Милано, но вече си знаех, че съвсем скоро ще отида, независимо колко време ще ми трябва да се сетя как. Но на този етап най-доброто, което можех да сторя, бе да се сниша и да правя точно онова, което вещицата очаква от мен — докато не се успокои и не охлаби захвата си.

Оказа се много по-лесно, отколкото си мислех. Веднага щом карнавалът приключи, майка ми обяви, че трябва да се подготвя за дълго пътешествие. Сега, когато снегът започваше да се топи, трябвало да отидем до Пиза, за да се срещна с годеника си и да подготвим брачните договори за сватбата през лятото. За това изобщо не ми пукаше, но когато майка ми започна да изброява спирките от маршрута ни, наострих уши. Пътят ни щял да ни отведе първо в планината, в място, наречено Болцано — по някаква работа на баща ми. Оттам сме щели да слезем надолу към Ломбардия, където сме щели да отседнем за малко в Милано, преди да преминем от Генуа в Пиза. Ставаше все по-добре и по-добре. Разбрах също така, че макар да сме щели да изпълняваме някаква политическа мисия от името на дожа, баща ми всъщност нямало да пътува с нас. Това бе добра новина за мен — макар че майка ми щеше да пътува като посланик на дожа, тя щеше да има само толкова телохранители, колкото се полагат на член на фамилията Мочениго. Охраната, която придружаваше баща ми — строги, ефективни и безмилостни мъже — се числеше към неговата свита и никога не го изпускаше от погледа си.

Накрая денят дойде. Багажът ни беше готов, ние също, карнавалът — приключил. Взех си хладно довиждане с баща ми, след което двете с майка ми се озовахме отново по Канале Гранде, цели шест месеца след пристигането ми тук.

Вода, светлина…

Отново бях бебе, люшкано във водите на майчината утроба. На моята истинска майка. Бях дете, люшкано в ръцете й. Бях жена в полюшкваща се лодка. Под мен вода. Над мен светлина. Светлина под мен, вода над главата ми. Лежах облегната на кадифени възглавнички в златна лодка. Носът на лодката беше извит и плосък като брадвата на палача. Зад нас някакъв слуга управляваше лодката с дълъг прът, който показваше, че водата бе едва до кръста. Отдолу нямаше никакви призраци — само плитка канавка. Редица неща в това място не бяха такива, каквито изглеждат.

Но мен вече не ме беше грижа за нито едно от тези неща — за изменчивостта и измамите, за маските и реалността на моя роден град. Багажът ни плаваше в баржата зад нас. Пътувахме към Местре и към сушата — „Трамонтана“, през планините, а после — после към Милано и до така мечтаната нова среща.

Сбогом, студен, леден сребърен град! Довиждане, стъклено море, стъклени къщи, стъклени канали!

Изобщо не ме интересуваше дали някога ще се върна отново тук.