Тайната на Ботичели

Първа глава

Отпразнувах завръщането си във Флоренция като се приведох над парапета на Понте Векио и повърнах в Арно.

Ужасът се бе заклещил в дълбините на стомаха ми като грозен дребен трол още в мига, в който започнахме спускането в долината, но когато вече прекосихме реката, отвеждаща към моя дом, си дадох сметка, че няма да издържа, и помолих краля да спре каретата, за да пусна през уста страха си на свобода. А когато после, изтощена и празна, се облегнах на парапета, забелязах три неща:

Прима коза: Тук всичко си бе все така красиво, ала сега то по-скоро ме плашеше. Старият мост бе залят от кехлибарените лъчи на залязващото слънце, но под сводовете му виждах единствено стаени убийци. Медната чаша, куполът на катедралата Дуомо, се издигаше все така над целия град, но сега аз я виждах като бокал с отрова, обърнат, за да покрие всеки камък наоколо със зло. Обиколихме толкова много земи в търсене на граала и накрая се върнахме у дома, за да установим, че този свещен съд е позорно опетнен. Невинните лястовици и чайки, които кръжаха над купола, вече бяха кани и чавки, оглеждащи се за мърша.

Секонда коза: Река Арно си миришеше все по същия начин, ала сега забелязах, че насред сапфирените й води се носят издути трупове на престъпници, свалени директно от гилотината и захвърлени право в реката малко по-нагоре по течението й, при Рубаконте, където бесеха и обезглавяваха виновните. Един от мъртъвците се обърна и ме погледна с невиждащите си бели очи. Запитах се дали съвсем скоро и аз няма да се озова там. С примряло сърце аз обърнах гръб на реката и забелязах…

Терца коза: Брат Гуидо, който бе слязъл след мен от кралската каляска, и сякаш в знак на съпричастност към мен се бе привел над следващата дъга и също повръщаше.

Добре сме си дошли у дома.

Напълно изцедени и с кухи очи ние се спогледахме, а след това се върнахме в каляската. Брат Гуидо ми подаде ръка, за да вляза, след което се наложи да изтърпим любезните, загрижени приказки на нашите знатни домакини, да изслушаме цял списък с лекарства за малария и учтиво да отклоним предложението да изгорят по едно птиче перо под носовете ни. За брат Гуидо вече знаеха, че е болен, защото, откакто напуснахме Рим, не бе отворил уста нито за ядене, нито за говорене. Кралят и кралицата с прискърбие научиха, че и аз съм се заразила с това неразположение, и изразиха надежда, че за сватбата утре вероятно ще бъда по-добре. При което аз едва не се изповръщах в краката им.

Иначе моето неразположение си беше чиста проба страх — за малария изобщо не можеше да става въпрос, а още по-малко, че съм се заразила от моя спътник. Защото той страдаше от нещо съвсем друго — измъчваше се, че се бе отказал от светския живот и от наследството си, за да се отдаде изцяло на Църквата, но само за да осъзнае, че тялото й е покварено и подобно на развалена риба, загнива откъм главата. Единствено аз знаех истинската причина за болката му. Единствено аз бях наясно, че с онази дълбока въздишка, която се изтръгна от гърдите му на площад „Свети Петър“, той бе издишал и вярата си. От Рим насам той не се бе молил нито веднъж — драстична разлика от постоянното цитиране на катехизиса на отиване към Вечния град. На излизане от него беше онемял като риба и колкото аз нареждах литании, толкова и той. Въпреки че по едно време буквално ми идваше да започна да се моля — за него. Да се помоля на Бога, ако някъде има такъв, да излекува сърцето му и да му каже, че всевиждащият Отец на всички ни си е все така в небесата, нищо че отецът на Църквата бе станал част от този коварен заговор.

И по време на това пътуване нямахме възможност да разговаряме. Отново по същата причина — бяхме почти непрекъснато в компанията на кралската двойка. А в редките случаи, когато оставахме насаме, брат Гуидо не желаеше нито да бъде утешаван, нито да говори. Пиеше малко, а още по-малко ядеше. Брадата на лицето му избуя и му придаде запуснат вид, обаче този път приличаше повече на измамник, отколкото на отшелник, защото излъчването на святост отдавна го беше напуснало. Скърбях за вярата му, но далеч повече скърбях за нас — защото без неговия интелект и напътствията му ние бяхме обречени. Че мога ли аз сама да разгадая останалата част от загадката?!

Когато прекосихме моста и Пиаца дела Синьория се сключи около нас, аз вдигнах очи към страховитата кула на палата на Медичите и усетих, че влизаме в бърлогата на лъва. Арката, отвеждаща към най-древния площад на Флоренция, бе като отворена паст, жадно очакваща да ни погълне. Статуите на атлети застинаха, за да видят как ни изяжда.

Знаехме, че кралят и кралицата ще отседнат при наскоро помирилия се с тях Лоренцо де Медичи, но поканата не важеше за „лорд Николо“ — очевидно смятаха, че като тоскански принц, той със сигурност разполага с резиденция във Флоренция, където прислугата вече го очаква. (Само един бог знаеше как щяхме да я измислим тази прислуга.) Погледнах към брат Гуидо, който седеше отпуснат до прозореца и наблюдаваше злобно улиците, които познаваше така добре.

— Аз съм като пророк Данаил — промърмори. Това бяха първите му думи от Рим насам.

Осъзнаването на казаното от него ми причини доста голям шок — въпреки че не бяхме разговаряли дни наред, мислите ни течаха заедно. Той също си даваше сметка, че влизаме в бърлогата на лъва.

Когато каретата спря, аз се изправих, готова пак да сляза, но кралицата ме спря с ръка и мило изрече:

— Останете тук, скъпа! За нас ще бъде удоволствие да ви предоставим каретата си, за да ви отведе до резиденцията на принца. Той не е достатъчно добре, за да се качва на кон. Знаете ли къде е дворецът му?

Бях безкрайно поласкана от любезността и щедростта на кралицата. За момент ми се прииска тя да е моята истинска майка, за да мога да отпусна глава върху напудрената й гръд. Не знаех какво да кажа, затова, както винаги в подобни ситуации, излъгах.

— Отлично, Ваше величество. Дворецът му е нагоре по хълма, по посока на Сан Миниато.

Нямах време да измисля нищо друго, затова, когато те ни помахаха и изискаха от нас да им обещаем, че ще се видим на сутринта на сватбата, дадох указания на кочияша да ни отведе към къщата на Бембо, където, преди малко повече от месец, бях видяла как клиентът ми умира.

Когато каретата потегли, аз се отпуснах обратно на мястото си, но успях да видя как кралят и кралицата на Неапол се понасят по стълбите на Палацо Векио, придружени от свитата си, за да бъдат посрещнати от двама слуги в черно-златистата ливрея на Медичите. Стомахът ми отново се преобърна, този път от двоен страх — и личен, и политически. Първият бе породен от факта, че тук все още издирваха брат Гуидо и мен и може би все още бяхме в смъртна опасност. Вторият — от това, че младата издънка на фамилията Медичи и бъдещ жених Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи бе организирал предателски заговор срещу своя настойник и покровител — Лоренцо Великолепния. Конспирация, изразена чрез езика на боите, обяснена метафорично и скрита в образите от „Пролетта“ — сватбен подарък от Ботичели за неговия млад покровител. И сега аз бях принудена да разтърся своя добър приятел, за да го извадя от болезнения му транс, така че по някакъв начин да спасим бедните си кожи, а ако даде Бог — и града. Но за мой голям късмет се оказа, че няма никаква нужда да разтърсвам брат Гуидо — защото в мига, в който останахме сами, той заговори.

— Ето оттам е започнало всичко! — възкликна и без да помисли за живота си, подаде глава от прозореца и се загледа във високите бели стени на двореца. Аз видях единствено квадратните белези от ешафода и гипсовата мазилка, както и един прозорец, разположен много високо, под кулата с факлите.

— И какво по-точно гледам? — обадих се аз от сенките, зарадвана, че той най-сетне проговори. Иначе нямах никакво желание да се показвам на прозореца, защото като нищо можех да бъда забелязана от някой познат.

— Ето това там! — повтори той с глас, подрезгавял от липса на употреба през последните няколко дена. — Ето там е увиснал Джакопо деи Паци, главата на фамилията Паци, заедно с двама от братята си по обвинение в убийство на Джулиано де Медичи. Тези тримата са го заколили като добиче, и то пред очите на брат му Лоренцо Великолепния. Случило се е в нашата катедрала.

Всички във Флоренция знаеха тази история, затова просто зачаках да чуя какво следва.

— И освен него са обесили Франческо Салвиати, архиепископ на Пиза — човек, когото познавах лично, защото именно той ми даде първо причастие. През онзи фатален ден Лоренцо Великолепния успява да избегне смъртта, но подписва смъртната си присъда, когато качва на бесилото един архиепископ, при това в пълни церемониални одежди, заради участието му в заговора!

Не бе за първи път да ставам свидетел как умът на брат Гуидо понякога прави удивителни и откровено нелепи скокове. Каква ирония, че едва проговорил, той отново бе започнал да ме ядосва.

— И какво общо има с това фамилията Паци, мътните ги взели? — извисих глас.

Сега той се обърна към мен ядосано и извика троснато:

— Ти не ме ли чу какво казах? Не фамилията Паци — архиепископът.

О, светна ми! Въображението ми изрисува виновния прелат как се гърчи на бесилката, как червата и изпражненията му се стичат към земята на алени струйки, подходящо допълнение към светите му одежди, и как лицето му се издува и почервенява, докато се удря в бездушните сиви стени, неми свидетели на безславния му край.

— Значи според теб папата е в заговор с Лоренцо ди Пиерфранческо срещу Лоренцо Великолепния, защото Лоренцо Великолепния някога е обесил неговия архиепископ?

— Точно така.

Но това не би могло да бъде всичко. Никога не го бях чувала да отговаря така кратко. И той се смили, като продължи:

— Не знам дали знаеш, но заради това дело и Лоренцо Великолепния, и цяла Флоренция са били отлъчени от църквата. Папа Сикст изпраща собствения си племенник — Джироламо Риарио, господар на Имола, да арестува и да хвърли в тъмница Лоренцо Великолепния, но флорентинските старейшини се оказват лоялни на принца си и отказват да го предадат на папските власти. И тъй като позоваването на закона се оказва неуспешно, с мълчаливото съучастие на Лоренцо ди Пиерфранческо папа Сикст сформира групата на Седмината и създава съюз, който цели да свали от власт настоящия господар на Флоренция, за да сложи на негово място своето протеже! — Тук той направи пауза, погледна ме и отсече: — Главата си залагам, че в дъното на всичко това стои самият папа! Знаците са изписани в камък!

— Откъде си толкова сигурен? — погледнах го недоверчиво аз.

— Просто съм сигурен. А когато казах, че знаците са изписани в камък, имах предвид в буквален смисъл, не в метафоричен.

Замълчах. Той окончателно ме беше объркал. За щастие не дочака подкана, за да продължи.

— Всеки знак, който ни доведе дотук, беше изписан в камък в най-буквалния смисъл на думата. Спомни си за наклонената кула над вратата ми в манастира „Санта Кроче“! После дойде наскоро издялания в камъка кораб над вратата на самата Наклонена кула, изобразяващ флагманския кораб „Бисто“. След него беше стенописът в църквата „Сан Лоренцо“ в Неапол, показващ спирките на кръста. Аз съм Петър. Даже самата Църква е изписана в камък — папската власт, Ватикана, цялата свещена католическа и апостолическа църква!

Изгледах го неразбиращо.

— Петър — поясни простичко той. — Свети Петър. Символът и главният светец на папската власт. Пазителят на портите и на ключовете към рая. Аз съм Петър ще рече Аз съм скала. И после продължава: И върху тази скала ще изградите вашата църква!

— Така — изрекох бавно. — Обаче къде в цялата тази работа е мястото на Ботичели? Имам предвид, щом отговорни за всичко това са фамилията Паци и папата?

— Ето там! — блеснаха очите на брат Гуидо и посочи към сграда от другата страна на площада. — Това е стената, върху която Ботичели е бил принуден да изрисува конспираторите така, както са висели на бесилките — като предупреждение към всички останали. Поръчали са го покровителите му, разбира се, Медичите.

Присвих очи. И наистина, върху грубите и избелели от слънцето камъни все още си личаха четири фигури, над които се виждаха дълги прави линии — въжетата, на които са висели.

— И когато свикват този заговор, кого да изберат, за да увековечи чрез средствата на изкуството смъртоносните им планове? Естествено, че трябва да бъде любимият художник на Медичите!

— Значи „Пролетта“ разкрива този заговор? — извиках аз. — Разкрива всички градове, които са застанали зад папата, за да обявят война на Лоренцо Великолепния и да го свалят от власт?

— Да.

Най-сетне схванах. Но добавих:

— Добре де, вече знаем защо. Обаче не знаем кога и как ще започне нападението! Следователно информацията ни няма никаква сила, докато не узнаем подробностите. Оттук назрява въпросът: какъв ще бъде следващият ни ход?

Той изви устни в жестока усмивка, която всъщност не беше усмивка.

— Никакъв. Нека се избият едни други! Всички до един са убийци, всички до един са нищожества! Те отдавна са прокълнати, както сме и ние с теб!

Много ми помогна с това, няма що.

Двамата с монаха очевидно си бяхме разменили местата — той бе вдигнал ръце от цялото това търсене, а аз жадувах за още. И бях наясно, че ако разберем всичко, което скриваше картината, може би щяхме да разполагаме с достатъчно информация, за да откупим живота си.

Вече се отдалечавахме от площада и от онази зловеща стена. Налагаше се да измислим нещо, при това много бързо, преди каретата да ни е откарала до Сан Миниато да гоним вятъра. И тогава видях величествения вход и кръглото око на манастира „Санта Кроче“ и в ума ми отекнаха думите на брат Гуидо отпреди два дена: По въпроси, свързани с ботаниката, има само един корифей — Никодим от Падуа, билкарят на манастира „Санта Кроче“. Няма цвете в полето, нито билка в гората, която той да не знае отблизо и по име.

— Дали няма да можете да ни оставите тук? — подвикнах на кочияша. — Моят господар знае вътре един билкар, който би могъл да му даде добро лекарство за маларията.

Кочияшът дръпна юздите на конете.

— Да ви изчакам ли, доня? — извика със силен испански акцент, обаче аз вече бях повлякла брат Гуидо на гърба си, без да чакам нито неговата помощ, нито тази на лакея.

— Не си правете труда! — махнах безгрижно с ръка. — Добрите братя ще пратят някое момче да извика нашата карета!

Лакеят и кочияшът се спогледаха. Кочияшът сви рамене по неговия си испански начин, докосна ръба на шапката си с пръст и вдигна камшика. Така, сред облак прах, изчезна последната ни връзка с неаполитанския двор. И ние останахме сами — Лучана Ветра и брат Гуидо дела Торе, точно един месец, откакто за последно бяхме тук, пред портите на манастира „Санта Кроче“. Оборил глава на решетките, похъркваше нашият стар познайник брат Малахий.

— Защо сме тук? — просъска през стиснати устни брат Гуидо и извърна пребледнялото си лице към това място, което някога толкова бе обичал. Ала в очите му нямаше радост — искреше единствено нескрита омраза.

— За да се срещнем с брат Никодим — ботаника, с когото препоръча да се консултираме. — Надявах се, че ласкателството ще има ефект. Нямаше.

— Няма да вляза!

Очаквах подобна реакция, затова побързах да изрека:

— Но това е твоят дом. И тези мъже тук са твои братя. — Посочих към брат Малахий, който провали цялата ми защитна реч, като се изпърдя шумно. — Не забравяй, че предателството е на папата, а не на францисканския орден!

Той стисна непреклонно челюст и отсече:

— Щом папата е корумпиран, значи цялата църква е корумпирана! Опетнен е и моят живот, и техния, а всичко това… — посочи към спящия монах и огромната постройка пред нас — е една голяма лъжа!

Брей, тази работа май ще бъде доста по-трудна, отколкото предполагах! С горчива усмивка си спомних как само преди седмица бих сторила всичко на света, за да го откъсна от тази негова църква. А сега бих дала дори перлата в пъпа си, за да го вкарам в този манастир, та да поговорим с билкаря!

— Добре де, да предположим, че онова, което твърдиш, е вярно. Тогава защо просто не го спреш?

— Кого?

Въздъхнах и изрекох натъртено:

— Негово свещено задничество папата! Онова, което той върши, е… неправилно, нали така?

Той не отговори. Което направи впечатление и на двама ни. Накрая изсумтя:

— Това не е наша война, не е наш проблем. Въобще не ми пука какво ще стане със Седмината!

Сграбчих го за реверите на туниката му — беше хлабава, което показваше колко се бе свършил през последната седмица — и извиках:

— Напротив, проблемът си е изцяло наш, защото в мига, в който разкрият истинската ти самоличност, с живота ти може би е свършено! Което непременно ще стане някой ден. Не можеш да живееш вечно, представяйки се за Николо! Не вярвам и ти самият да го желаеш, освен ако не си представяш живот на ръба! — Тук той примигна. — Но ако те разкрият, ще бъдеш принуден непрекъснато да бягаш и да се криеш. Както и аз. А какво ще кажеш за онзи предател — Лоренцо ди Пиерфранческо? Не те ли е грижа, че той възнамерява да свали бащата на нашия велик град? Не забравяй, че само ние сме онези, които можем да го разобличим, както и да клъцнем завинаги главата на корупцията в Църквата, връщайки й чистотата и неопетнеността! — Вече лъжех на едро, обаче той нищо не забелязваше. Важното е, че за първи път откакто бяхме напуснали Рим, бях зърнала в очите му проблясък на старото пламъче — при мисълта, че би могъл да провали плановете на папата. Затова реших да се възползвам от пролуката в защитата му и продължих да настъпвам: — Какво ще кажеш да разбулим цялата загадка, а после, по някакъв начин, да разкажем всичко лично на Лоренцо Великолепния — точно както беше предложил чичо ти?! Направим ли го, ще спечелим двойно — ще прочистим църквата, а и ще имаме неговата вечна благодарност и закрила, с което ще си спасим кожите!

— Не ми пука за моята!

— Обаче аз моята си я обичам!

Той пак замълча, но този път беше ясно, че причината не бе в противоречията, които го глождеха — просто мислеше. Погледна ме така, като че ли ме виждаше за първи път, и тогава разбрах, че държи на мен достатъчно, за да се опита да ме спаси. Вярно е, че вечерта беше топла, обаче аз внезапно се сгорещих, сякаш слънцето изведнъж бе грейнало. Но едновременно с мисълта за мен в очите му се забелязваше и още нещо — той не искаше да се отказва от тази игра. И мисля, че ми бе ясно защо. Заради интелекта си. Пламъкът на вярата му може и да бе угаснал, ала пламъкът на мощния му интелект никога не би могъл да бъде изгасен. И тогава нанесох последния си удар.

— Освен това, можеш ли просто да обърнеш гръб на всичко и да си тръгнеш, без да си разбрал какво означава? Би ли могъл да спиш спокойно, без да знаеш тайната, скрита зад символиката на цветята? Какви бедствия ни гласят за пролетта? И защо заговорниците са седем, а не осем, както са на картината? Можеш ли да живееш спокойно, когато знаеш, че не си успял да разбулиш загадката, че си я оставил да те победи?

Това вече сработи. Но не можах да устоя да не му изложа и още един, чисто практичен довод. Защото ние не разполагахме нито с дворец, където да живеем, нито с прислуга, която да се грижи за нуждите ни. Аз не можех да се върна в колибката си край Арно, напоена с кръвта на Ена, а той не можеше да се върне в Пиза, където братовчед му го очакваше, за да го убие. Затова допълних:

— И в крайна сметка къде другаде да отидем, а?

Той знаеше, че съм права. Нямаше друг избор, освен да се върне в манастира, който някога бе наричал свой дом. Вдигнах очи към небето — нощта настъпваше, започваше флорентинският ден. Пристъпихме към портите на манастира и аз събудих брат Малахий така, както го бях направила преди един месец — като заврях гърди в лицето му.

Втора глава

Никодим от Падуа мълчеше.

Бе изслушал цялата невероятна история и сега седеше, от време на време почесваше наболата си бяла брада и изсумтяваше тихичко, сякаш смилаше ядене. Но смилаше нашия разказ.

Брат Малахий ни бе указал посоката към ботаническата градина без много уговорки. Първата ми работа, когато пристъпих в тази градина, бе да се огледам. Оказа се доста интригуващо местенце — осветена от множество свещи огромна зала с редици колони и кръстосан засводен гредоред, поддържащ ниския покрив. Очите ми автоматично бяха проследили колоните нагоре.

Майко Божия!

На две трети от тавана гредите се губеха насред най-невероятната обърната градина на света. От тавана висяха цветя, билки и гулии от всякакъв вид и съхнеха от топлината на огнището, поклащайки се леко, било от нашия дъх, било от внезапно течение. Ароматът на цветя и билки, натъпкани едни до други и изпускащи тежкото си ухание под въздействието на огъня, бе почти задушаващ. Приседнахме на трикрака пейка, поставена близо до камината. Всички останали ниши и ъгълчета на залата бяха заети от гърнета с дебели коремчета, бутилки с коркови тапи и глинени съдове, обозначени с латински надписи и подредени едни върху други чак до тавана. Покрай една от стените се ширеше дълга, изтъркана до блясък маса, претъпкана със стъкленици и горелки, медни тръби и реторти, всички те свързани по някакъв смешен начин с дебели свински черва. Ала най-чудатото от всичко тук бе самият билкар — изумително дребен, но с очи, в които се четеше невероятна мъдрост. Възрастта му не подлежеше на определяне — би могъл да е бил на тази земя още от времето на Кръстоносните походи, защото прастарите му бузи бяха по-набраздени и от сарацинска карта. И колкото много бяха бръчките му, толкова оскъдни пък бяха космите на главата му — избуяваха в бели бакенбарди току над ушите му, а по главата му приемаха вида на гъши пух.

Оставих брат Гуидо да разкаже сам нашата история, без да го прекъсвам, защото още в самото начало на срещата ни разбрах, че старият монах не приема никак спокойно моето присъствие — подобно на всички останали братя тук, и той ме бе виждал някога край портите на манастира и знаеше, че аз внасям развала сред тези стени. Отказа категорично да ме погледне в очите, обаче аз не му се обидих — обиждана съм предостатъчно през краткия си живот, така че мога да изтърпя неодобрението на един достопочтен монах, стига да се съгласи да ни помогне.

Когато накрая заговори, гласът му се оказа изненадващо плътен за подобен ръст, със силен падуански акцент. Дори и да бе изненадан да види един францискански послушник, изчезнал преди месец, как се появява отново, облечен като принц, при това в компанията на добре известна проститутка, с нищо не го показа. И от всички неща, с които можеше да започне, той избра онова, с което удари право в сърцевината на болката на брат Гуидо.

— Сигурен ли си, братко мой, че Негово светейшество е част от тези седем заговорници?

— Напълно, защото носеше пръстена, който всички останали носят на палеца — чичо ми, дон Феранте от Неапол, папата, а сега и аз, както виждаш, брате.

Билкарят се вторачи в златната халка на пръстена, проблясваща под светлината на огъня, и изрече:

— И доколкото разбирам, ако утре на сватбата видиш същия пръстен на палеца на Лоренцо ди Пиерфранческо, ще бъдеш напълно сигурен, че участва в заговора срещу чичо си, нали?

— Да.

Брат Никодим отново замълча. А когато проговори отново, аз си дадох сметка, че и той е заразен с умението на брат Гуидо — далеч по-бързата му от обичайното мисъл вече бе пресяла получената информация и бе извадила от нея важен елемент, който всеки друг лесно би пропуснал.

— Седем, а не осем, казваш? Въпреки че на онази картина има осем образа на възрастни хора?

— Да.

— Лоша работа е тази — кимна замислено билкарят и сведе побелялата си глава.

Брат Гуидо разбра, че сега е негов ред да говори. И сякаш пред изповедник, той най-сетне започна да излива голямата си болка:

— Братко, оттогава насам се лутам в пустошта! Вярата ми и доверието в онзи, на когото служим, ме напуснаха окончателно. Боли ме, когато ти казвам всичко това. И знам, че като брат от този орден, ти също сигурно си силно шокиран от участието на нашия отец, папата, в това дяволско начинание.

— Шокиран ли? — вдигна рязко глава брат Никодим. — Ни най-малко! — Изсмя се тъжно и добави: — Синко, дълбоко скърбя за загубата ти на илюзии. Ала съм длъжен да ти кажа, че човекът, когото си идеализирал, е цапал ръцете си с кръв и преди, при това неведнъж!

Моят спътник се приведе напред и отблясъците от огнището превърнаха лицето му в пламнал кехлибар.

— Какво?! — извика.

— Да, точно така — рече меко старият монах. — Вече спомена конспирацията на фамилията Паци. И кой според теб ги поощри в този убийствен заговор, кой им даде папска благословия? Кой беше онзи, който отлъчи от църквата цяла Флоренция заради последствията, само и само да принуди банката на Медичите да спре да търгува, като по този начин с един удар си спести връщането на десет хиляди флорина папски дълг? Папата се помири с Лоренцо единствено защото земите ни бяха заплашени от нашествието на турците, когато неверниците окупираха Отранто. Но това беше преди цели шест месеца. Сега, когато султанът е мъртъв, а заплахата — отминала, папата се чувства с развързани ръце да предприеме нов ход срещу своя стар враг. — Тук брат Никодим поклати за пореден път глава и завърши: — Братко, ти си все още млад и невинен. И нямаш никаква представа на какво е способен един човек, пък ако ще и да е самият папа!

Брат Гуидо седеше напълно вцепенен, с побелели устни, шокиран до мозъка на костите си. Що се отнася до мен, аз бях спасена от подобни разочарования, защото познавах църковната пасмина много добре — нали от години вече се въргалях и със свещеници, и с монаси!

Очевидно усетил как целият свят на брат Гуидо се срива, билкарят заговори отново, нежно и съчувствено:

— Синко, трябва да се научиш да правиш разлика между човека и Бога. Човекът е греховно същество, Църквата — корумпирана. Ала Господ Бог е истински и никога няма да те предаде! Трябва да откриеш обратния път към вярата, може би чрез един разговор между тебе и Бога. Папите и свещениците идват и си отиват, но Господ Бог е вечен! Онези от нас, които сме верни на своя Завет, сме длъжни да напътстваме останалите по пътя към светлината! — Очевидно подгрял от дългата си реч, старецът надигна дървената чаша с вода и отпи. — Що се отнася до настоящото ти душевно затруднение, мисля, че с чиста съвест можем да зачеркнем Негово светейшество от списъка на кандидатите за организатори на този заговор. Бъди сигурен, братко мой, че мозъкът зад всичко това не е във Ватикана — мозъкът е в дома на Медичите!

— Но какво те навежда на тази мисъл?

— Пръстенът, който носиш, има девет златни топки, подредени по протежението на цялата халка. Това са прочутите пале6.

— Великият пале? — възкликна брат Гуидо и вдигна палец пред очите на всички ни. Пръстенът проблесна под светлината на огъня. — Как можах да не се сетя досега?!

Виждах отлично пръстена с деветте мънички топчици, подредени по него. И не се сдържах.

— Но какво е това пале? — извиках.

— Пале, или топките на Медичите се появяват в кръг, макар и в различен брой, във всички техни хералдически знаци — обясни ми брат Гуидо.

Разбира се, че познавах отлично тази емблема. Защото, освен дето тя можеше да се види над всяка порта и на всяка дворцова стена във Флоренция, лично аз знаех най-малко стотина вица за топките на Медичите. И не само това, ами и лично съм пресушила не един и два чифта от по-нисшите топчици на Медичите — за съжаление, само млади синове и братовчеди. Никога не съм имала възможността да се докопам до Лоренцовците — до нито един от двамата. Мислех си, че водят доста благочестив живот.

Като изключим убийствата, разбира се.

Но точно сега не бе моментът да огласявам мислите си. А и билкарят пак заговори:

— Все още не съм виждал тази картина, разбира се, но бих се заклел в името и на трите Марии, че гербът пале трябва да присъства и там!

Брат Гуидо се изправи и отсече:

— Време е!

После помогна на стария монах също да се изправи, при което последният се оказа до пъпа на брат Гуидо. Двамата монаси се насочиха към дългата маса и брат Гуидо извади от торбичката си копието на картината. Брат Никодим затисна четирите ъгъла с камъни, които, огрени от пламъците на огъня, проблеснаха в червено — предположих, че е червен халцедон, за лечителската му дейност. Макар и неканена, аз застанах зад тях, за да гледам. Не бях виждала „Примавера“ доста отдавна, защото бе скрита до гърдите на моя спътник по целия път от Рим насам, но както винаги, когато не я бях виждала по-дълго време, и този път не можах да не се възхитя на красотата й — особено сега, когато бе оградена от този червен халцедон. Две глави — бяла и черна — се приведоха над картината. Налагаше се да изчакам реда си. Който дойде съвсем скоро.

— Ето тук! — отсече билкарят, като се изправи. — Ябълките на хесперидите! Те символизират пале — герба на Медичите.

Пристъпих напред и очите ми проследиха изкривения пръст на стареца до дърветата над фигурите — там, сред листата, висяха стотина златни плодове.

— Повече ми приличат на портокали — промърморих.

— Според класическата литература, Лучана, ябълките на хесперидите всъщност са портокали — без да се обръща, ме сряза брат Гуидо. — И тези портокали са част от всеки герб на Медичите!

— Ето виж и това! — възкликна внезапно старият монах. И посочи към естествено образувалата се над главата на Венера арка от листа.

— Лаврови клонки, да — кимна брат Гуидо. — И ние ги забелязахме, още в Рим. Но решихме, че символизират жертвата на целия този заговор — Лоренцо Великолепния.

— Или по-скоро организатора — Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи — вметна брат Никодим.

Въпреки топлия огън наблизо, по гърба ми пролазиха тръпки — защото в крайна сметка онова, което в момента разглеждахме, бе картата на едно убийство. Убийство, което на всяка цена трябваше да предотвратим!

Сякаш отгатнал мислите ми, брат Никодим изрече:

— Значи твоят път напред е очевиден, брате. Дори за момент да оставим настрани проблема с вярата ти, моралният ти императив е повече от ясен. Независимо дали си монах или не, ти преди всичко си добър човек. И по милост Божия си получил възможността да присъстваш на тази сватба, макар и под чужда самоличност. На всяка цена трябва да използваш този шанс, за да си уредиш аудиенция при Лоренцо Великолепния, да изложиш пред него целия този коварен план и да спасиш живота му! Защото как по друг начин би могъл да се доближиш до него сега, след като чичо ти вече се е споминал, Бог да даде упокой на душата му? — Въпросът бе безспорно реторичен. — Той за нищо на света не би приел нито един смирен монах, нито… — посочи ме — една млада дам без никакви препоръки. Обаче принца на Пиза и неговата спътница, е… — Нямаше нужда да довършва. — А ако го спасиш от тази конспирация, можеш да бъдеш напълно сигурен, че закрилата му ти е осигурена за цял живот!

— Но, брате Никодиме — възпротиви се брат Гуидо, — на този етап знанията ни за заговора са нищо повече от догадки! Знаем идентичността само на трима от Седмината и нищо повече! Затова се нуждаем и от твоята помощ! Ако успеем да разгадаем тайната на цветята, може и да се сдобием с повече подробности, а именно подробностите са онова, което ще придаде повече достоверност на информацията ни!

— Разбирам ви добре. Хубаво, нека погледнем още веднъж. Но този път ще се съсредоточим единствено върху цветята и растенията.

Когато проточих врат, за да надникна, с ужас установих колко много са всъщност цветята на тази картина.

Мадонна!

Тук имаше повече цветя, отколкото кравешки лайна в краварник!

Както и може да се очаква от картина, посветена на пролетта, наоколо бъкаше от растения. Над главите на фигурите се виждаха портокалови цветове. Цветя имаше в изобилие и по роклята на Флора, както си спомнях и лично от ролята ми на модел на Ботичели — в ръцете ми, в полите на роклята ми, както и други, излизащи от устата на нимфата вдясно от мен, за която брат Гуидо бе пояснил, че е Хлорида. Нито една от фигурите не бе оставена без цветя — дори и войнственият Меркурий си имаше звездовидни цветове, оплетени около краката.

— Свети топки! — извиках ужасено и така си спечелих първия директен поглед от страна на Никодим от Падуа. И автоматично се озовах обратно в класната стая и прецених, че най-добре е да си държа езика зад зъбите, защото за нищо на света не исках да виждам този поглед за втори път. С новопридобития си песимизъм брат Гуидо очевидно усети същото отчаяние като мен, макар да го облече в не чак толкова цветист език.

— Но това е невъзможно! — възкликна. — Извинявай, братко, но мисля, че си губим времето. Цветята са твърде много! Дори и да разполагахме с дни или месеци за анализиране на сцената, никога не бихме разбрали кои от цветята крият тайните, за които спомена папата!

Обаче билкарят вече потъркваше кокалчетата на ръцете си и ги търкаше ли, търкаше, докато не изпукаха като кремък.

— Хайде, хайде, братко! — изрече с мек укор. — Бог ни е дал ума, за да го предизвикваме да мисли! Няма нищо невъзможно на този свят! Много вероятно е тази картина да крие някакъв шифър, а ако тайната се крие сред цветята, също така вероятно е не всички от тях да имат значение. Някои може би са просто за украса или за заблуда. Мисля, че е напълно излишно да се занимаваме с всички цветя!

— Може би е добре да огледаме само цветята, които вървят към образите на платното — осмелих се да вметна аз. — Това ще ни даде общо осем вида цветя, като не броим Купидон. Възможно е тази „тайна“ да е някаква дата или нещо подобно — завърших, горда от себе си.

Брат Никодим не даде никакъв знак, че ме е чул, обаче брат Гуидо отговори:

— Подобен метод може да постави редица проблеми, защото как ще решим кои цветя към кой образ вървят? Например, когато Флора разпръсква цветята по земята, кои да броим — онези, които разпръсква, или само онези, които докосват тялото й? А в случая с нимфата Хлорида трябва ли да вземем предвид цветята, които излизат от устата й, или не? — Забеляза посърналото ми изражение и побърза да добави: — Но иначе идеята за брой на цветята е много добра! Може би…

Билкарят вдигна древната си ръка и отсече:

— Не мисля, че имаме нужда от подобен спор. Може би съществуват и други начини да разберем кои от цветята имат отношение към загадката и кои — не. Помисли, брате! Сети се какво точно бе казано през онази нощ под арката на Септимий Север в Рим?

Бях силно впечатлена от паметта на стария монах. Лично аз вече не си спомнях дори името на арката.

Брат Гуидо се замисли и после рече:

— Говореха на латински, което пасваше отлично на цялостния дух на вечерта — римската арка, преторианската гвардия, градът. А папа Сикст изрече следните думи, цитирам дословно: Flora manus secretum.

— Да, това действително означава „Цветята крият тайната“ — преведе билкарят. — Много добре. Значи вече разполагаме с нашия отговор. — И двамата го изгледахме сащисани. А той продължи: — Представете си, че виждате картината за първи път. Коя фигура, според вас, има най-много допирни точки с цветята?

— Флора! — отговорихме в хор и двамата.

— Именно! Тя е покрита с цветя от глава до пети, а освен това и ги разпръсква. А най-значимо от всичко, разбира се, е името й — Флора, което е латинската дума за „цветя“! — Старецът скръсти ръце пред гърди като адвокат и започна да реди, крачейки напред-назад: — Както го виждам аз, проблемът ви е в това, че ключовата фраза Flora manus secretum — „Флора държи тайната“, може да значи едно от четири неща. Първо, отговорът би могъл да бъде в думата „флора“ в смисъл на „флора и фауна“ — латинската обобщителна дума за всички растения, което ще рече всички цветя, всички билки, всички дървета и всички плодове на картината. Вече обсъдихме въпроса колко продължителен би бил евентуален анализ на всички тези неща тук. Второ, отговорът да се крие някъде в самата фигура на Флора. Трето, отговорът да се крие в града Флоренция. След като вече сте установили, че всяка фигура символизира определен град, съвсем логично е, тъй като тъкмо Флоренция е домът на оригинала на „Примавера“. Или четири — и това е най-невероятното — отговорът да се крие във… — Тук старецът се обърна към мен и за втори път ме погледна директно в очите. — …_вас_.

Заоглеждах се — да не би, без да съм усетила, в залата да е влязъл и някой друг. А после едва ли не изблях:

— Кой, аз ли?!

Брат Гуидо извърна към мен яркосините си очи.

— Да, вие — повтори билкарят. — Защото тъкмо вие сте били моделът за образа на Флора, нали?

— Да, ама…

— В такъв случай възможно е тайната да се крие във вас. Възможно е изборът точно на вас изобщо да не е случаен.

— Мисля, че можем спокойно да зачеркнем тази четвърта възможност — намеси се бързо брат Гуидо. — Синьорина Ветра е била избрана заради… познанството й с един заможен приятел на Ботичели.

— О, да. Синьор Малатеста, мир на праха му! — промърмори билкарят, но като че ли не особено искрено, което ме накара да заподозра, че част от леко съмнителната репутация на Бембо бе успяла да проникне дори зад манастирските стени.

Старият монах се прокашля и продължи:

— Е, в такъв случай бихме могли да концентрираме усилията си върху фигурата на Флора. Защото тя определено е най-флоралният образ от всички останали. Хлорида е може би следващата, а цветята излизат от устата й като истини. И протяга ръка към ръкава на Флора — ето, виждате ли? Според мен бихме могли да допуснем, че между Хлорида и Флора има много тясна връзка!

— Възможно ли е Хлорида да е град, намиращ се много близо до Флоренция? — попита брат Гуидо.

— Защо не! Може би Прато, а може и Имола.

По този въпрос вече нямах никакво мнение, тъй като само допреди месец не бях напускала нито веднъж пределите на Флоренция, освен ако не броим пристигането ми в бутилка от Венеция.

— Но нека сега се върнем на Флора! — настоя билкарят. — Какво бихме могли да кажем за фигурата, освен цветята? Вярно е, че те са главната й характеристика, но преди да се съсредоточим върху тях, може би трябва да разгледаме останалите й особености!

Двамата с брат Гуидо се спогледахме — нашите две полуусмивки правеха една цяла. Именно така процедирахме и ние до този момент.

— Тя е primum mobile на цялата сцена — започна моят спътник. Естествено, че ще започне с нещо на латински — с какво друго?! За щастие вече ме познаваше достатъчно добре, за да ми преведе, без да го подканям. — Тя е първата, която се раздвижва.

Схванах идеята му, но за всеки случай изтъкнах:

— Искаш да кажеш, че тя е най-напред от всички останали фигури в тази сцена, нали? Тя ги повежда?

— Именно. Което пасва перфектно на моята хипотеза, че именно Лоренцо ди Пиерфранческо от града на Флора — Флоренция, е организаторът на целия този заговор, коренът на всички злини — вметна старият монах. — Освен това тя гледа директно към наблюдателя.

— Дрехата й е издута като ангелски крила. — Последни издихания на набожността на брат Гуидо.

— Има рибешки ръкави. — Това бях аз.

Двамата монаси ме погледнаха неразбиращо. Обясних:

— Имам предвид, че предната част на ръкавите й е покрита в… ами… рибешка кожа.

Това вече не можеха да отрекат, колкото и глупаво да звучеше на пръв поглед, защото се забелязваше без особено взиране.

— Хмм… Може би това означава някаква морска връзка, вероятно с Трите грации — отбеляза замислено моят приятел.

— Цветовете й са същите като техните — вметна брат Никодим. — Или по-скоро, липсата на цветове. Тъканта на дрехата й е бяла, също като техните.

— Ама аз не съм мъртва! — изтърсих неочаквано. Имах предвид разговора ни на флагманския кораб „Бисто“, когато стигнахме до извода, че Грациите са мъртви дами — Симонета Веспучи и Мария Аквинска, „Фиамета“.

— Мисля, че присъствието на цветята, които са толкова живи, толкова витални същества, ви отделя категорично от тяхната група, превръщайки ви в жива и дишаща… особа.

Бях сигурна, че билкарят искаше да каже „дама“, обаче не успя да се насили да изрече тази дума във връзка с мен.

— Нека тогава да започнем, като изброим цветята, които украсяват Флора — побърза да замаже положението старецът, — и да видим какво ще ни кажат.

След това протегна ръка и взе някаква интересна измишльотина — две еднакви стъклени кръгчета, поставени в две еднакви оловни такива, които той щипна на носа си. Когато обърна лице към брат Гуидо, очите му изглеждаха огромни под тези стъкла, сякаш бяха увеличени от дъната на две бутилки. Едва не се изсмях, но веселото ми настроение се изпари в мига, в който разбрах, че с тези неща той виждаше далеч по-добре не само от брат Гуидо, но и от мен, нищо че ние бяхме най-малко с петдесет години по-млади от него.

— Какво ще кажете да започнем от диадемата на главата? В центъра, точно върху челото… — вторачи се в картината със стъклата си за очи — виждаме скромната теменужка, viola odorata. Но нека подходим систематично — допълни старецът. Качи се на един стол, защото само чрез него би могъл да стигне толкова нависоко, и от цветното поле над главите ни измъкна едно лилаво цвете. Поднесе го под носовете и очите ни и поясни: — Това е теменужка. — Обърна ни гръб и изрече още една дума: — Следващото.

И така, продължихме в този дух, докато нощта не обгърна цялото небе навън. Обходихме цялата тиара, после се насочихме към гирлянда на врата й. Имената на цветята падаха от устата на билкаря подобно на цветята от устата на Хлорида и отекваха в стените на градината му — но не християнска, а езическа литания. Метличина, маргаритка, кукуряк, момина сълза, незабравка, мирта, нар. И пак теменужка.

Аз го наблюдавах и му помагах да свали онези от цветята, които се падаха твърде високо за него. Ароматите и видът им ме върнаха отново в онзи съдбовен ден в ателието на Ботичели — спомних си венеца, който ми бодеше челото, гирлянда, който одра гърлото ми. Предателската камбана на параклиса Паци, излята от убийци и превърнала се в знак на мемориала им, удари два пъти, преди да успеем да свалим всички цветя. Брат Никодим отбеляза времето със свой собствен часовник. Всички цветя бяха открити и подредени и не след дълго пред нас се оформи същинска градина.

Накрая свършихме с главата и врата, но се оказа, че почивка не ни се полага.

— Роклята! — изкомандва ни брат Гуидо.

— Доста по-лесно — отбеляза билкарят. И извади само две цветя от тавана си. — Ето, метличина и карамфил. Толкова. А около кръста й — препаска от рози. — И измъкна една клонка с множество розови цветове и блестящи зелени листа. Спомних си и този детайл — как бодлите пробиват тъканта на роклята ми и се забиват в кожата ми.

— А в ръцете й?

— Това вече мога да ви кажа и аз. — Спомнях си отлично уханните цветя, които художникът изсипа в полите ми, за да ги държа и да ги хвърлям по земята. — Държах рози!

— Какво? Я повтори? — обърна се рязко към мен брат Гуидо. Макар и объркана, аз повторих:

— Държах рози.

— Флора е държала рози! — Почти прошепна думите, като сънуващ човек. А после по устните му започна да се разлива усмивка, която ставаше все по-широка, докато накрая не подбра всички така внимателно подредени цветя от масата и не ги свали на земята.

Погледнахме го така, като че ли бе откачил.

— Просто си изгубихме времето! — извика той. — Да оглеждаме всички цветя, да ги класифицираме, да ги сваляме от горе. — И започна да подскача из стаята, имитирайки движенията ни през последния час. И се разсмя на глас — за първи път от Рим насам. — Всички до един сме задници! Флора държи тайната! Рози! Това е единственото, което ни е било необходимо! Трябва да се тълкува в буквалния смисъл на думата — тя ги държи с ръцете си! И тя е единствената фигура тук, която държи цветя! Едни от най-скромните цветя, които красят почти всяка градина и жив плет! Можеше и сами да ги видим!

Брат Никодим се отпусна върху столчето за доене, свали стъклата си за очи и прокара ръка през тях. Когато я свали, ни дари с беззъба усмивка.

— Напълно си прав! — изрече. — И ако бяхме истински учени, самият латински щеше да ни подскаже. Гатанката гласеше: Flora manus secretum. Глаголът „манус“ означава „държа в ръка“, от корена „мано“, което значи „ръка“! А ако Флора бе съхранявала тайната в метафоричния смисъл, папа Сикст щеше да използва друг глагол: Flora custodia secretum. — Обърна се към мен и добави: — Дете, в крайна сметка ти наистина си държала тайната, при това в най-буквалния смисъл на думата, когато през онзи съдбовен ден си била модел на Ботичели. — Последва сух смях.

Усетих, че започвам да се ядосвам мъничко. Не можех да разбера за какво са тези усмивки. Току-що бяхме изгубили два часа в търсене и подреждане на цветя, а накрая откриването на истинския отговор се оказа работа на момента. Чувствах се леко разочарована. Значи изобщо не е имало нужда да идваме тук. Рози, моля ви се! Че аз можех да им кажа за това проклето цвете още в каретата от Рим насам, при това само за една пръдня време! Стига, естествено, брат Гуидо да не беше затънал до гуша до седмия кръг на личния си ад. Дори и дете можеше да се справи с тази задача. И изобщо не сме имали нужда от стария монах. Аз започнах да си мисля за вечеря, а брат Гуидо започна да се извинява на билкаря.

— Извинявай, братко! В крайна сметка изобщо не е било необходимо да те притесняваме!

— Напротив, сине! Защото все още не знаеш значението на розите! И дали изобщо крият нещо.

Това си беше напълно вярно. Не бяхме мръднали и крачка напред.

— Но тъй като така и така сме тук — рече брат Гуидо, — най-добре е да се възползваме от всички ресурси, с които разполагаме, тоест, с невероятните ботанически познания на брат Никодим. Освен това, според мен кодовете, заложени в „Пролетта“, са прекалено хитро скрити, за да бъдат забелязани толкова лесно. Оказва се, че Ботичели е невероятно умен и начетен — всички загадки досега са само непреки и имат значение единствено за Седмината. Следователно трябва да се огледаме за нещо хитро и умно. Мисля, че важно е не само самото цвете, но и неговите характеристики. Дайте да седнем и да обсъдим нещата, пък да видим какво ще излезе. Да поговорим за царицата на цветята — розата.

Брат Никодим извади от колекцията си две рози — бледорозова като мида и яркочервена — абсолютно същите нюанси, които държа в ръцете си на картината. Настанихме се около масата и се вторачихме в двете прекрасни рози, сякаш очаквахме от тях всеки момент да ни заговорят.

— Роза. Rosa centifolia — започна старият монах. — Както вече изтъкнахте съвсем на място, позната е като царицата на цветята. Римските булки и младоженци са били коронясвани с рози, както и статуите на Купидон, Венера и Бакхус. Такива венци са били предпочитани и от поетите — поемите на Анакреон например разказват за поети, които на тържествата на Флора и Химен си слагали венци от рози върху главите.

Не разбирах какво общо могат да имат с всичко това шайка изнежени поети — сватбената тема ми изглеждаше далеч по-подходяща за случая. Брат Гуидо обаче не закъсня да се хвърли върху коня на поезията.

— Мисля, че това е много знаменателно! Полициано, дворцовият поет на Медичите, и същият, който е написал „Стансите“, върху които се гради сюжета на „Пролетта“, е писал множество пъти и за красотата на розата. Впрочем — тук той удари силно с юмрук върху масата, — ако паметта не ме лъже, дори в самите „Станси“ се казва, че розата е много по-сърцата от скромната теменужка!

Брат Никодим се изправи в стола си и отбеляза:

— Но теменужката е цветето, което стои в центъра на венеца на Флора, точно върху челото!

— Вероятно поетът, а оттам и художникът искат да ни кажат, че за разкриване на тайната трябва да използваме не главите си, а…

— А какво? Стомасите ли? — разсмях се аз и погледнах последователно посърналите физиономии на двамата монаси, осъзнали, че теорията им се е разбила на пух и прах.

— Хей, я почакай! — провикна се миг по-късно брат Гуидо. — Флора не е ли трудна? Онзи сеньор Бенволио не ти ли бе споменал нещо в този дух, когато е настоявал да станеш модел на приятеля му? Че тя трябва да изглежда така, сякаш носи плодовете на идващия сезон?

— Напълно вярно! — светнаха очите ми. — Наистина трябваше да имам достатъчно богат опит с мъжката пръчка! — Старият монах примигна от моята липса на деликатност, но на мен не ми пукаше — бяхме напипали нещо! — Може би тайната има нещо общо с някакво бебе или дете? А може би някой наистина е труден, а? Представете си, че Семирамида Апиани е бременна! Това ще рече, че копеленцето ще стане наследник на богатствата на Медичите, когато Лоренцо Великолепния умре!

— Синьорина! — изгърмя ненадейно брат Никодим. — Не мога да отрека, че хората от фамилията Медичи нямат някой и друг грях, обаче синьорина Апиани се слави като добродетелна девица, чиста и непорочна като първия сняг!

— Добре де — кимнах и се отпуснах скептично на пейката. — Но все пак не можете да не признаете, че за дон Феранте би било изключително удобно племенницата му да стане майка на наследника на Медичите, нали?! Както и за Лоренцо ди Пиерфранческо, което прави двама от Седемте, доволни от подобно развитие на нещата.

— Да не забравяме също, че розите имат редица връзки и с Венера — добави в моя защита брат Гуидо. — Това всъщност е нейното цвете. Според ритора Либаний, по време на игрите в Париж тя носи венче от рози — същото онова съревнование, което в „Пролетта“ е представено чрез появата на Трите грации.

— А според гръцките легенди розата е била създадена при раждането на Венера, или поне така разказва Анакреон — съгласи се билкарят. — Когато Венера се е издигнала от морето, от земята пък се е издигнал нежен храст, а едно поръсване с нектар от боговете е накарало храста да се изпълни с красиви цветове!

— Така е, братко, но мисля, че малко се отклонихме от темата — обади се деликатно брат Гуидо.

Бях напълно съгласна с него. Но по моя начин на изразяване бих казала, че цялата тази шибана поезия ни дърпа назад. А той продължи:

— В крайна сметка в „Примавера“ Флора е тази, която държи тайната, а не Венера. Флора е тази, която е бременна, а не Венера!

След това изявление отправи с огромно неудобство въпросителния си поглед към мен.

Отговорих на мълчаливия му въпрос веднага:

— Невъзможно!

Бях твърде умна, за да бъда хваната по този начин. За едно работещо момиче това би бил краят на нейната кариера — едно бебе бе по-лошо и от чумата. Сетих се за памучните тампони, които си седяха удобно и безполезно до гърлото на утробата ми, сменяни след всяко месечно кървене. Що се отнася до изминалия месец, невъзможното бе дори невероятно, защото не бях лягала с мъж от Бембо насам. Що се отнася до Венера обаче, тоест госпожица Апиани, това вече беше съвсем друг въпрос. Редица флорентински девици имаха щастието да бъдат вкарани в леглото от годениците си доста преди сватбата и ако бебето се родеше няколко месеца по-рано, какво от това?

— Погледнете обаче роклята й — насочих вниманието им аз. — Такава рокля скрива безпроблемно коремчето ти, ако са те натъпкали с някое копеле.

— Хмм — промърмори брат Гуидо. — Мисля, че тази рокля е в… хмм… римски стил. — Аз само изсумтях презрително, защото беше повече от ясно, че аз знаех повече неща за света, отколкото тези двамата тук. После той допълни: — Все пак тази мисъл си заслужава внимание. Може и да не е далече от истината, като се има предвид, че утрешната дата на сватбата — деветнайсети юли, е навечерието на празника на света Маргарет, светицата покровителка на бременните жени. Но от друга страна, възможно е да изпускаме нещо съвсем очевидно.

Тук вече бях напълно съгласна с него.

— Все говорите за Венера, обаче пропускате главното — очевидно е като пишката на Давид! За мен очевидното е, че рози се дават на жените от онези мъже, които искат да ги чукат! — изстрелях направо, вбесена от целия този дебат и без да се интересувам как това ще се отрази на стария дръгливец. Обаче ето че той ме изненада.

— Тя е права. И това е напълно вярно — отбеляза спокойно билкарят. — Розите са дарове на любовта. А поетът Боярдо казва, че розите се разхвърлят в чест на радостите от любовта. На тази картина Флора също разхвърля рози. По римско време рози са били хвърляни по време на тържествата на Флора и Химен, на пътя на победителите или под техните колесници, или са украсявали като венци бойните им кораби.

Брат Гуидо автоматично се хвана на въдицата.

— На пътя на победителите казваш! — повтори. — Това определено звучи интересно. Защото цялата тази конспирация се върти около идеята за обявяване на война и не след дълго пред очите на всички ни ще се появят хиляди бойни кораби!

— Може би — съгласи се брат Никодим. — Но лично аз не бих свързал розата непременно с войната, а по-скоро с изцелението. Аз непрекъснато я използвам в моята работа.

— За какви оплаквания? — изстреля веднага въпроса си брат Гуидо.

— Розата подсилва сърцето, стомаха, черния дроб и паметта. Добра е при всякакви видове стомашни неразположения, предотвратява повръщането, прекратява болезнената кашлица и подпомага храносмилането. Но, от друга страна, за лечение на въпросните оплаквания аз използвам множество видове рози, обикновено във вид на дестилат, а характеристиките, които изброих, не се отнасят особено за този конкретен тип — Rosa centifolia.

— Ммм… да — промърмори брат Гуидо. — Розата със сто листа — преведе, може би за мен. — Може пък името на розата да е важното. Може би то ни подсказва да търсим някакво число. Все пак шифрите и криптограмите се изписват с числа и може би това е отговорът, който ни подсказват розите. Така, ако открием някакво число, може да открием и дата или нещо подобно.

— Но, братко — възкликна билкарят, — класификацията centifolia не трябва да бъде приемана буквално. Този вид рози имат различен брой листа, който не се повтаря при нито едно цъфтене!

— Е, значи дотук с листата. Но иначе колко листенца има розата на цвета си?

Тримата се вгледахме едновременно в цветята пред нас — дори и само тези двете изглеждаха с различен брой листенца. Билкарят потвърди предположението ни.

— Да, и листенцата са различен брой. Ако търсим някакъв брой, може би важен е броят на розите, които държи Флора!

— Както и броят на розите, които хвърля — допълни брат Гуидо.

Бих могла да се закълна, че преди не повече от два часа и аз бях предложила същото. Но сега предпочетох да си държа езика зад зъбите. Скупчихме се над Флора и започнахме да броим розите в ръцете й. Задачата се оказа по-скоро невъзможна, затова брат Никодим отново се въоръжи с очилата си.

Започнахме да спорим разгорещено дали трябва да броим разцъфналите рози или само пъпките и дали в краката й има няколко пласта рози. Но накрая достигнахме до числото трийсет и едно. Най-ожесточеният ни спор бе относно розата между Флора и Венера. Тя беше от абсолютно същия тип като розите в ръцете на Флора, но от копието бе невъзможно да се разбере дали израства от земята и следователно не трябва да бъде броена, или пък пада от ръцете на богинята като една от „нейните“ рози. Не бяхме в състояние да определим дали стъблото на розата е над цвета й, което подсказва падане, или е под нея, което би означавало, че израства от земята.

— Има ли някакво значение? — обадих се накрая аз.

Брат Гуидо потърка брадичка и промърмори:

— Според мен, да. Ботичели не прави нищо случайно.

Тук и двамата се обърнахме едновременно към билкаря, който се бе привел почти одве над рисунката. Затаихме дъх с надеждата, че той може би ще ни предостави отговора. И той го направи — но не отговора, който бихме желали. Брат Никодим потърка белия пух на главата си точно над тила и отбеляза:

— Да, това вече е голям проблем. Копието е твърде малко, за да видя детайлите. Очевидно шифърът трябва да бъде разчетен от истинската картина „Примавера“, която е сто пъти по-голяма и по-ясна от този пергамент тук, който, ако не ме лъжат очите ми, е видял доста неща.

Беше напълно прав. След цял месец подмятане по кораби, в морската вода и подложена на въздействието на потта, картината определено бе позагубила от оригиналния си блясък. И боята между Флора и Венера, точно там, където се намираше ключовата роза, се бе напукала и поизронила.

Брат Гуидо като че ли изведнъж изгуби няколко сантиметра от височината си, когато отпусна рамене и смотолеви:

— В такъв случай положението е безнадеждно. Оригиналната картина сигурно вече се намира в замъка на Медичите, който се охранява от сто стражи. Единственото, което ни остава, е да се надяваме, че тази последна роза няма значение.

— Почакай! — намеси се брат Никодим. — Ти не каза ли, че картината е сватбен подарък?

— Сигурен съм в това.

— В такъв случай няма никакъв проблем. Значи картината ще бъде на самата сватба!

— Моля?

— А?

Един и същи въпрос в два различни стила — моят и на брат Гуидо.

— Тосканската традиция изисква даровете за младоженците да ги очакват в самата църква — поясни билкарят. — Затова можете да бъдете сигурни, че картината ще бъде там — или вече изложена, или поднесена с много почести. Типично в стила на Медичите. И дори само това подсказва, че розата има значение!

— По какъв начин?

— От онова, което ми разказахте, всичките седем членове на конспирацията ще бъдат на тази сватба. Както и картината. Така че всички те ще могат да схванат какво се крие в ръцете на Флора. И смятам, че тази роза е като застраховка.

Погледнах го неразбиращо.

— Много просто — поясни за мое удобство той. — Записваш някакъв шифър в дадена картина. Искаш този шифър да бъде разчетен от определени височайши особи и от никого другиго. Затова отнасяш картината на място, където ще бъдат всички въпросни особи и картината ще бъде пред очите на всички. А последната роза е застраховката. В случай че някой открадне копието й — както е станало.

— Да, някой действително открадна копието — смотолевих през стиснати устни.

— Именно! — продължи спокойно старият монах. — Затова Ботичели е вградил един детайл, който може да бъде видян добре единствено на истинската картина. По този начин я е застраховал така, както корабовладелец застрахова търговската си флота — само онези, които са достатъчно благородни, за да видят картината в тесен кръг, само онези, които са достатъчно знатни, за да бъдат поканени на сватба на Медичите, тоест конспираторите, ще могат да видят застраховката и по този начин да изтълкуват онова, което виждат. Затова тази роза е много важна — сигурен съм!

— И кой по-добре да разбира процеса на застраховането от Медичите, най-богатото семейство банкери в целия свят! — допълни иронично брат Гуидо.

— А още по-знаменателен е фактът, че още от римски времена розата се е свързвала с тайните. В онези времена римляните са имали обичай да увесват роза над масата за вечеря, което било знак, че всички думи, разменени там — sub rosa или „под розата“, са защитени от силата на секретността.

Тази интригуваща мисъл определено накара сърцето на моя спътник да забие така, както на хрътка, подготвяща се за интересен лов. Ала моето сърце си стоеше спокойно — бях убедена, че сме на грешна следа. Защото, дори и да успеехме да разберем дали розата се издига от земята или пада, все така си оставахме невежи относно тайната, която се крие „под розата“. Което ще рече, че не разполагахме с нищо, което да кажем на Лоренцо Великолепния.

— Хей, да не би да си въобразявате, че ще се изстъпим пред Лоренцо Великолепния и ще речем: „Да знаеш, че тайната е в трийсет и двете рози“ или „Тайната е в трийсет и едната рози“! Много умно, няма що!

— Да, права си — кимна брат Гуидо и отново увеси нос. — Но какъв друг избор имаме?

— Може пък това да е парола и той веднага ще схване значението й? — предложи услужливо старият монах.

Изсмях се и отсякох:

— Така. Да обобщим! Ще съобщим на бащата на Флоренция, че неговият братовчед и протеже е организирал заговор срещу него, заедно с още шестима, четирима от които не знаем. Обаче разполагаме с парола — „трийсет и две рози“ или „трийсет и една рози“. И всичко това сме схванали от картината, която е сред сватбените подаръци. Просто брилянтно!

Някъде по това време забелязах, че небето отвън изсветляваше. Значи сватбата наближаваше. И тук не можах да се сдържа да не добавя едно чисто женско притеснение:

— Освен това сватбата е след два часа, а аз нямам какво да облека!

Брат Гуидо се изправи рязко и рече:

— Права си. Ако смятаме да се появим на церемонията и да се обърнем лично към Лоренцо, колкото и малко да е информацията ни, налице са и някои практически въпроси, на които не можем да не обърнем внимание. Това ще рече, че ти имаш нужда от тоалет, а аз от свита, достойна за принц!

— Не може ли госпожицата да отиде на сватбата с онова, с което е облечена сега? — обади се брат Никодим, който до този момент бе слушал мълчаливо разговора ни. Очевидно държеше да сложи край на греховната ми суета.

Аз сведох поглед към намачкана рокля от черно кадифе, която бях носила в продължение на три последователни задушни дни по пътя след аудиенцията ни при папата, а след това изгледах на кръв нещастния билкар. Като придружителка на принца на Пиза аз не можех да се появя с рокля, намираща се в подобно състояние, да не говорим пък, че тосканският протокол не позволяваше на сватба да се носи черно. В допълнение към всичко това плътното кадифе, макар и подходящо за хладната нощ в ботаническата градина, бе немислимо за горещия флорентински ден. Не посмях да изрека тези свои мисли на глас, но за щастие брат Гуидо познаваше достатъчно добре светския живот, за да е наясно, че роклята действително е неподходяща.

— Не може — отговори на стария монах. — Лично аз също се нуждая от други дрехи, но като че ли най-големият проблем ще бъде свитата ми.

Тук билкарят отново заговори:

— Това не е проблем, братко. Защото в момента гледам пред себе си монах в облекло на обикновен гражданин. Какво пречи и други монаси да се облекат така, а? Разполагам с четирима послушници, които още не са дали обет и нямат тонзури и които безпроблемно могат да бъдат вдигнати от леглата си, за да ви придружат.

— И как ще бъдат облечени? — облещих се аз.

— От време на време, заедно с различните дарения, получаваме скъпи одежди и дори бижута на починалите. Ще се разпоредя да донесат раклата — като нищо може да открием нещо подходящо и за теб, синьорина.

Предложението му беше много мило, обаче аз не можех да си представя да отида на сватба на Медичите, накипрена с мухлясали одежди от минали епохи, носени от отдавна починали старици.

Но се оказа, че жестоко греша. Нищо не би могло да ме подготви за съкровищата, които ми предстоеше да видя. Миг по-късно в ботаническата градина се появиха четирима сънливи послушници, привели гърбове под тежестта на огромна дървена ракла. И докато младежите бяха поети от двамата по-възрастни монаси, за да получат указания, аз отворих нетърпеливо капака към съкровището на Соломон. И автоматично се изключих от разговора на мъжете. Ръцете ми се потопиха с наслада в най-меката и пъстроцветна коприна на света, в сребристи тъкани, леки като воали, в платно като фина паяжина и в топове златотъкан брокат. По-голямата част от дрехите бяха за мъже, но открих и три дамски рокли, прилежно сгънати и очакващи да се превърнат в нечия втора кожа. И докато мъжете се оправяха — квартетът от послушници на билкаря бе на седмото небе, че ще присъства на грандиозна сватба във външния свят — аз си взех трите рокли и се запътих зад паравана край огнището. Не след дълго излязох оттам облечена в тревистозелено, изпъстрено с най-фините златни нишки на света. Не разполагах с огледало, но си знаех, че съм същинско олицетворение на Пролетта. И тази мисъл ми напомни какво ми липсваше — за пореден път навих копието на картината и го пъхнах в корсажа си. Сега вече тоалетът ми беше пълен и аз се обърнах към присъстващите мъже. Дори пред огнището коприната определено охлаждаше тялото ми, обаче погледите на послушниците и на брат Гуидо (макар да се постара да скрие възхищението си) набързо загряха кожата ми.

Билкарят започна да кръжи около мен и по едно време рече:

— Но не е ли по-добре да не бие толкова на очи? — Като че ли мен ме нямаше в стаята. — Не забравяйте, че щом картината ще е там, на всички ще стане ясно, че Флора присъства на сватбата и лично. Освен ако не й скрием косата по някакъв начин.

Брат Гуидо се загледа в мен и промърмори:

— Но ще има и хора, които я познават като моя придружителка и със сигурност ще я познаят на картината. От друга страна, с оглед на всички останали гости… Да, като че ли наистина ще бъде по-добре да не привлича толкова голямо внимание.

Замислих се. Суетата обикновено ми диктуваше да нося косата си разпусната, като златист водопад. Но с приближаването на часа на сватбата тревожността ми се засилваше все повече и свитият ми стомах ми налагаше да се прикрия колкото е възможно по-добре.

— Сетих се! — възкликнах и се хвърлих към един топ златотъкан брокат. — Ще увия косата си по турски маниер — и без това сега това е последният писък на модата!

Изричайки това, си дадох сметка колко непостоянна е богинята на модата. Доколкото схванах от разказа на стария монах, само допреди шест месеца всички са тръпнели от ужас от турските диваци, а ето че вече дамите на Флоренция се разкарваха с тюрбаните на неверниците.

Започнах да увивам платното около косата си и продължих, докато не се уверих, че цялата ми коса е скрита. Без къдриците около лицето си се почувствах странно разголена. Представих се на брат Гуидо за мнение и по изражението му забелязах, че ми се възхищава, но едновременно с това е заинтригуван от нещо.

— Какво? — изгледах го аз.

— Направо не е за вярване! — възкликна той. — И сега си не по-малко красива от преди, но без косата си просто различен човек. Никой от гостите няма да разбере, че си Флора, с изключение на дон Феранте, кралицата му и…

Не довърши.

— И?

— Нищо — промърмори той. Знаех, че крие нещо, но преди да го попитам какво, той се обърна рязко към своя стар брат по орден и рече: — И още едно нещо, братко. Познаваш ли някакъв човек, флорентинец може би, който се разкарва наоколо с одежди на прокажен?

— За съжаление, познавам много такива.

— Обаче този се различава от общото стадо, защото не е потънал в мръсотия. Невероятно висок, с почти прогнила дясна ръка и странен блясък на сребро в очите си.

Дори и само от описанието на това същество потреперих от страх. Оказа се обаче, че не съм сама в ужаса си. Брат Никодим видимо се стресна и извика:

— Вие сте го виждали?

— Вече три пъти. Познаваш ли го?

— Не много добре. Срещал съм го само веднъж, преди много години, когато дойде тук за помощ — при мен, заради уменията ми на билкар и лечител. — Това бе изречено без капчица гордост. — Наложи се да го отпратя, защото болестта му беше твърде напреднала за лечение. И оттогава насам не съм го виждал. Мислех го вече за легенда, за разказ, с който бабите плашат внуците си. Името му е Кириак Меланхтон.

Дори и името беше отблъскващо.

— И кой… какво е той?

— Майката на Кириак е флорентинка, а баща му — фламандец. Още като младеж влезе в доминиканския орден, където бързо се нареди сред най-фанатизираните братя. В продължение на няколко години дори работеше за Доктрината на вярата.

Видях как брат Гуидо преглъща уплашено.

— Каква е тази доктрина на вярата? — помолих за обяснение аз.

— Инквизицията — отговори кратко и ясно билкарят. Даже и аз бях чувала за инквизицията — как измъчвали еретиците и как изгаряли живи нещастните хора. — А после стана семеен изповедник на Медичите… — продължи старецът.

Но аз го прекъснах:

— И сега работи за Лоренцо ди Пиерфранческо!

Брат Гуидо ме погледна неодобрително, обаче старият монах продължи, без да ми обръща внимание:

— Веднъж ходи по техни дела до Светите земи. Пътуваше с флорентинската делегация след подписването на мирния договор в Константинопол. И тъкмо там се зарази от проказата и започна да линее. Говори се, че когато влезли в църквата на Божи гроб в Йерусалим, той си свалил доминиканското расо и проклел Бога. Голата му, свличаща се от костите плът представлявала такъв ужас за всички, които го зърнали, че дори и небето през онзи ден потъмняло — така разказват. После изгорил расото си пред Божи гроб, облякъл одеждите на прокажен и оттогава насам е истински инструмент на Дявола!

— Но Медичите все още се ползват от услугите му, така ли? — възкликна изумен брат Гуидо. Дори и човек, който окончателно е разлюбил църквата, не можеше да не бъде шокиран от подобно нечувано престъпление — да прокълнеш Бога в най-святата църква на християнския свят.

— Не официално — отговори билкарят. — Сигурно е, че се е върнал тук, във Флоренция, защото тъкмо по това време дойде при мен, а аз го отпратих. В продължение на много години не бях чувал името му и затова го мислех за мъртъв — мислех, че тази страшна болест отдавна го е изгризала. Но после дочух, че някои са го виждали, при това пак в нашия град — тогава отдадох тези слухове на обикновени приказки за плашене на малки деца. Едновременно с това обаче се носят слухове, че той е най-ефективният убиец на нашия грешен свят. Не може да говори, защото проказата е изтръгнала челюстта от лицето му подобно на ядец. Затова да погледнеш лицето му, което е всъщност половин лице, е все едно да погледнеш смъртта в очите. Казват, че когато свали платното от лицето си, жертвите му или директно умират от страх, или припадат, след което той им прерязва гърлата като на свине.

Ена. Бембо. Брат Ремиджо.

— Но как така може да е най-добрият убиец, щом носи подобна страшна болест? — възкликнах със свито сърце, макар да знаех отговора.

Билкарят извърна спокойните си очи към мен и отговори:

— Защото, дете, той вече е мъртъв!

Кръвта ми се смръзна във вените. Значи в Рим съм била права, когато помислих Прокажения за фантом.

— Значи той е… призрак? — прошепнах.

Отново сухият смях, но този път с излъчването на дълбок гроб.

— Не съвсем. Исках само да кажа, че рано или късно той ще умре и няма начин да бъде спасен. Затова вече не се страхува от нищо. Знае, че Господ му е обърнал гръб, затова си върши работата без капчица жал. Той е идеалният убиец — безшумен и ням, не може да издаде онези, които са го наели, а и може да ходи навсякъде, без да го закачат заради заболяването му и одеждите на прокажен. Защото кой би се осмелил да се изправи срещу нещо толкова нечисто? Кой би го дръпнал за ръкава или би се опитал да го обгърне с ръце, за да го задържи?

— В такъв случай с нас определено е свършено — прошепнах ужасено.

— Не мисля. Смятам, че сте в абсолютна безопасност, или поне засега.

Лесно му е на него да го каже!

— Как така?

Отговорът изобщо не закъсня.

— Ако Кириак Меланхтон искаше да ви убие, досега отдавна да сте мъртви!

Последната дума отекна в стените като топовен гърмеж. Брат Гуидо най-сетне се осмели да се включи в разговора ни.

— В такъв случай какво иска от нас?

— Вероятно просто ви следи. Но защо, това вече не мога да кажа. Можем само да се надяваме, че измисленото ти име ви пази — но докога, това също не знам.

И за да ознаменува тази щастлива мисъл, камбаната на параклиса „Паци“ отново заби, привиквайки ни на сватбата на техния стар враг. Миг по-късно, като контрапункт на съперничката си, започна да бие камбаната и на църквата „Сан Лоренцо“ — семейната църква на Медичите, разположена в далечния квартал „Санта Мария Новела“. Двете камбани очевидно намираха покой в хармонията на своите интервали. Ставаше ясно, че времето лети. Затова не ни оставаше нищо друго, освен да се ръкуваме с Никодим от Падуа и да му благодарим.

— Върни се скоро при нас, сине мой! — изрече старецът, който ни бе придружил до портите на манастира и сега стоеше и примигваше под ярката светлина на границата на своето царство.

Брат Гуидо разтърси топло ръката му и отвърна:

— Това вече не е мой дом и никога няма да се върна тук!

В думите му се усети невероятна решителност, но и непоносима тъга. Усетих как сърцето ми се свива съчувствено заради онова, което той беше изгубил. Ясните очи на билкаря потърсиха погледа на младия мъж.

— Напротив, някой ден ще се върнеш — рече кротко и пое ръката на брат Гуидо.

Беше напълно очаквано да поеме протегнатата ръка на своя приятел. Но бе съвсем неочаквано после да се обърне и да поеме моята.

Но го направи.

Трета глава

Флоренция бе същински калейдоскоп от цветове.

След черно-белия свят на неаполитанския двор се чувствах като заслепена от пъстротата на моя град. Напредвахме по улиците с толкова помпозност, колкото ни позволяваше импровизираната ни свита, и навсякъде около себе си виждах нюансите, които толкова ми бяха липсвали сред скуката на бялото и черното. Четиримата послушници от двете ни страни крачеха важно в ливреи в розово и кехлибар. Не разполагахме със знамена на Пиза, обаче брат Гуидо ги бе накарал да носят шалчета в оранжево и червено — цветовете на Партията на Петела, тоест на фамилията Дела Торе, които се развяваха зад гърбовете им като флагове. Минахме под огромната сянка на катедралата Дуомо. Дори и тази свята сграда днес изглеждаше доста по-цветна от обикновено — яркото слънце подсилваше нюансите на трите вида мрамор по нея: зеления, червения и златния. Погледът ми се замая от пъстротата, ушите ми оглушаха от звъна на камбаните. С периферното си зрение забелязах три парцаливи уличници, разхождащи се по стълбите на Баптистерия — прозяваха се и се чешеха под слънчевите лъчи и поклащаха съблазнително крака, примамвайки преминаващите покрай тях мъже. Вдигнах високо брадичка, давайки си сметка колко далече бях стигнала в сравнение с тях. Днес вече се чувствах изцяло като знатната дама, за която се представях.

Но когато завихме и се насочихме по Меркато Лоренцини и аз зърнах грубата кафява фасада на църквата на Медичите, храбростта ми ме напусна, червата ми се втечниха и аз се уплаших да не изпаднат от стомаха ми като вътрешностите на Франческо Паци, докато е висял на въжето си.

Навлизайки в площада, устата ми пресъхна. Но там бяхме атакувани от още веселие, цветове и хаос. Тук вече сетивата ми започнаха да ме предават. Върху нас се сипеха листенца от цветя, които жителите на града хвърляха от високите прозорци — същинска многоцветна буря. Да, този град наистина бе град на цветята — и снощи, и сега. Дори самата църква „Сан Лоренцо“ — груба кафява съкровищница, бе заменила ежедневния си работен вид с празнична украса от гирлянди и букети. Портите й поглъщаха лакомо гостите — благородници и официални лица, ярки като папагали в сватбените си одежди, а и не по-малко шумни. Имах чувството, че съм напуснала нормалния свят и съм пристъпила в света на приказките. Усещането ми се потвърди, когато зърнах жирафа на Медичите — същото създание, което бях забелязала да се носи сред синия здрач на хълма във Фиезоле — минаващ величествено през площада. Дългата му шия бе украсена с множество венци от цветя, а черният му език с благодарност си щипваше от лавровите клонки, увесени на всеки прозорец около площада.

След нощта, прекарана сред мрака и тишината на старите камъни в „Санта Кроче“, аз започнах да се замайвам. И като нищо щях да падна, ако не беше брат Гуидо, който ме хвана здраво за ръка. Погледна ме само веднъж — не се усмихна, но кимна. Почувствах се малко по-добре и по-силна. А миг по-късно вече бяхме в църквата и мрачната врата ни погълна.

Хладният въздух в църквата ми дойде много добре. Тук цветовете не бяха чак толкова ярки, пищящите гласове на благородниците — доста по-приглушени. Насочиха ни към украсените с гирлянди пейки непосредствено зад владетеля на Неапол и аз с въздишка на облекчение се отпуснах на мястото си, скрита зад краля и кралицата. Днес те приличаха на канарчета в синьото и жълтото, с което бяха облечени — толкова различно от обичайното им черно. Надявах се погледът на случайния наблюдател да стигне до тях — и да не продължи назад. Главата под тюрбана ми започна да ме сърби.

Настанена, и засега в безопасност, аз имах възможността да огледам спокойно обстановката. Барабаните и дайретата забавляваха пристигащите гости със сватбен химн. Огледах всяка надута особа, всяко благородническо лице, търсейки останалите членове на групата на Седмината. Ето го дон Феранте, ето го там и онзи юда, папата, в мантия с цвят на цинобър. Но къде са останалите? Къде е квартетът от неизвестни конспиратори? Дали бяха вече тук, готови да получат инструкциите си? Но насред всичките чудеса около мен три бяха нещата, които привличаха вниманието ми:

Прима коза: От другата страна на пътеката седеше някакво странно създание — толкова екзотично, че дори и насред подобна пъстроцветна компания пак привличаше погледите. Жената беше облечена в пищна рокля в зелено и златно като мен самата, но лицето й бе изцяло покрито със златна маска. Маската бе изработена с неподражаемо майсторство — представляваше лице на лъвица, инкрустирано с перли, а от брадичката до деколтето й висеше филигранен воал, подобен на изящна златна ризница.

Съзерцавах като омагьосана тази невероятна дама, излъчваща мистерията на Изтока. Тя седеше безмълвно, редом до възрастен мъж в одежди в бяло и аленочервено, поставил на главата си бяла кадифена шапка с формата на пенис. Но колкото и да изглеждаше странен този човек, погледът ми скоро го напусна, за да се върне отново върху дамата, защото тя ме привличаше така, както рибарят привлича рибата със своята въдица. Зазяпах се открито в маската на лъвицата и почти забравих, че зад нея има човек, когато внезапно забелязах, че изпод нея жената също ме погледна с очи, зелени точно като моите. Извърнах засрамено очи, но в този момент осъзнах, че това не е никоя друга, а самата дожареса.

Куртизанката на дожа — жена, която е толкова красива, че не сваля маската си.

Значи мъжът с шапката като пенис, когото придружава, трябва да е дожът на Венеция.

А щом е така, това е майката на момичето, което е предопределено да се омъжи за Николо дела Торе — братовчедът на брат Гуидо и човекът, за когото той в момента се представяше.

Майко Божия!

Ала мислите ми не се задържаха особено дълго, защото тъкмо в този момент забелязах…

Секонда коза: Вляво от стъпалата пред олтара, върху изящно резбован стол, седеше най-величествената и достолепна особа, която бях виждала до този момент. Мъжът, когото познавах добре, когото познаваха и всички флорентинци. Въпреки че не го познавах лично, бях виждала лицето му десетки пъти — благородния нос, черната чуплива коса, издълженото лице. Но никога досега не го бях зървала от плът и кръв. Така разбрах, че това е бащата на нашия град, банкерът на всички аристократи, политикът, който нямаше равен на себе си. Това беше мъжът, когато наричаха „Великолепния“ — Лоренцо Медичи.

Никога досега не бях виждала по-жизнен човек, нито пък човек, носещ бремето на властта с такава увереност. Беше облечен простичко, в пурпурно кадифе — цветът на тъмното грозде, който законът разрешаваше единствено за мъжете от рода Медичи и жените от рода Торнабуони. На главата му имаше барета в същия цвят, чиито пищни гънки падаха вляво от лицето му. Нямаше нито един пръстен по пръстите си. Единственото му украшение бе тежката златна верига на врата му, символ на властта. Вярно е, че през последния месец се бях запознала с принцове и папи — нещо, за което скромно момиче като мен никога не би могло и да мечтае. И виждах, че човекът на онзи стол носи не повече от една десета от стойността на дрехите на дон Феранте. Но въпреки това бях сигурна, че това е мъж, с когото шега не бива, че това е същински тигър в засада. И в този момент си дадох сметка колко смешно нелеп е нашият план. Той не приличаше на човек, който някога ще бъде сразен, не беше и човек, над когото да е надвиснала сянката на опасността. Не беше и мъж, когото един монах и една уличница ще се осмелят да занимават с бръщолевения за загадки и конспирации. Изглеждаше като владетел на света. И въпреки това, когато се приведох, за да прошепна на брат Гуидо, че е време тихичко да се измъкнем и да оставим този велик човек да се справи сам с неприятностите си, внезапно зърнах…

Терца коза: Най-величествената и най-умопомрачителната от всички гледки наоколо. Защото там, украсена с гирлянди от цветя и тревистозелени панделки, и поставена върху огромен дъбов статив в очакване на щастливите младоженци, седеше „Примавера“.

Завършена.

Мадонна!

Беше божествена!

Фигурите бяха в толкова ярки цветове и излъчваха такава виталност, че изглеждаха по-живи дори и от присъстващите тук. В размери, по-големи от естествените, те бяха като богове и богини, слезли на земята. Ето я Фиамета на Неапол, Венера, която ни поздравява с добре дошли, Ботичели, облечен като Меркурий, и най-странната от всички — Флора.

Аз.

През последния месец бях дотолкова свикнала да гледам копието, да виждам фигурата без лице, че бях забравила колко вярно и изчерпателно ме бе нарисувал Ботичели. Лицето ми беше много красиво, но и издаващо житейски опит — загадъчно извити устни, знаещи зелени очи, с други думи — точно физиономията, която правя, когато искам да прикрия нещо или когато възбуждам клиентите си, или когато са споделили с мен тайна, която трябва да бъде запазена. Едно добро работещо момиче знае кога да си държи устата затворена, а аз съм най-добра от всички наоколо.

Богинята Флора от „Пролетта“ си имаше някаква тайна.

Може и да нямах представа какво означават розите, но в този момент разбрах едно — че съм сгрешила за Лоренцо де Медичи. И съм била права, когато бях решила, че е в опасност. Защото той действително бе в опасност. Тук наистина се криеше нещо подмолно. Непосредствено след осъзнаването на този факт си спомних и главната цел, поради която бяхме дошли тук — розата, онази единствена роза, за която Никодим от Падуа ни бе предупредил да проверим. Бяхме дошли, за да я видим тук, на оригиналната картина, за да разберем дали пада или израства от земята, тоест, дали да я броим като част от тайнствения букет на Флора, или да я изключим като едно от множеството невинни цветя, които обсипваха пейзажа. Защото тайната се криеше „суб роза“. Защото тя беше ключът към разгадаването на загадката, крайъгълният камък, застраховката — средство, чрез което художникът се е подсигурил така, че само онези, които присъстват на сватбата, само седемте заговорници да разберат истинското послание.

Но за мое огромно раздразнение от мястото, където седях, виждах целия букет на Флора, но не и единствената роза, която се намираше между нея и Венера. Обаче не смеех да се изправя, за да не привлека излишно внимание върху себе. И без това дон Феранте и кралица Джована вече достатъчно често се обръщаха и ми кимаха усмихнато, кимайки в знак на одобрение за приликата.

Усмихнах им се в отговор, а после проточих врат и започнах да се въртя и да се гърча на пейката като въшлясала, но за съжаление без резултат. Жизненоважното цвете се губеше зад морето от поклащащи се и въртящи се глави пред мен.

— Мирувай! — просъска по едно време брат Гуидо. — Една истинска дама трябва да седи неподвижно като статуя, както изисква благоприличието! Да не би да те сърби някъде?

Погледнах го многозначително и също просъсках:

— Разбира се, че не! Просто се опитвам да видя розата на Флора! От твоето място вижда ли се?

Той погледна към картината, но веднага поклати глава и промърмори:

— Ще можем да я огледаме отблизо едва към края, когато се наредим, за да отдадем почит на присъстващия господар. Виждаш ли ги там онези господа с кошниците с лаврови клонки? Приготвил ги е за Лоренцо, за да може да ги раздаде накрая на гостите като знак за мир и сътрудничество.

Да, видях служителите в ливреи, отговарящи за безполезните листа. Това ме накара да се сетя за жирафа на Лоренцо отвън, който ги похапваше с нескрита наслада — семейният домашен любимец поглъщаше семейния символ. Изсумтях подигравателно. Да бе, мир! Ха! Че Медичите сами ще погълнат себе си — нали половината от семейството бе организирало заговор срещу собствения си глава!

— Виж, Лучана! — продължи брат Гуидо, автоматично забравяйки за благоприличието, което изискваше от мен. Проследих посоката, в която сочеше показалеца му, изпълнена с радост от факта, че за първи път след аудиенцията при папата отново долавях в гласа му нотки на възхищение. Но не забелязах никого другиго, освен един невзрачен, удивително грозен мъж със скучни сиви одежди, приведен над дъсчица за писане. Единственото ярко петно по него бе венецът от рози, който носеше на главата си, и с който изглеждаше смехотворно нелепо. Както изглеждаше, дори и онези с него го намираха за безкрайно скучен — и двамата накипрени като пауни млади мъже от двете му страни се бяха обърнали да разговарят с хората на задните пейки. При все това обожанието в погледа на брат Гуидо бе същото, което бях зърнала във връзка с папата.

— Кой е този? — прошепнах.

— Това е Анджело Полициано! Дворцовият поет на Медичите! Спомняш ли си? Именно той е авторът на „Стансите“, върху които се базира „Пролетта“! Както и на стиховете за розата, за които стана въпрос тази нощ!

— О, да бе! Бяха доста хубави! — възкликнах и погледнах невзрачния човечец с нови очи. Много бях щастлива, че брат Гуидо не е изгубил съвсем всичките си идоли. Защото за него близката среща с човека, чиито стихове бе преписвал толкова често и толкова усърдно в скрипториума на „Санта Кроче“, без всякакво съмнение бе повод за голяма радост.

Но радостта ми угасна в мига, в който един от придружителите на поета се обърна назад. Бях виждала обекта на неговия нескрит интерес и преди, разбира се, но тогава той бе в две измерения, безобиден, прикован върху платното на „Пролетта“ в ролята на Меркурий. Но сега същият този човек бе от плът и кръв.

Сандро Ботичели!

По зла орис точно в този момент очите му срещнаха ужаса в моите очи — и той моментално ме позна.

Тогава едновременно се случиха три неща:

Прима коза: Той се изправи, но същото сториха и всички останали.

Секонда коза: Той изкрещя, ала гласът му се удави насред тържествения фанфарен звук на роговете.

Терца коза: В църквата се появиха булката и младоженецът.

Появиха се на вратата като черни сенки на фона на яркия ден. А после, подобно на приказни създания, се превърнаха в живи и ходещи човешки същества като всички останали. Тръгнаха по пътеката, хванати ръка за ръка, както повеляваше тосканската традиция.

Точно както бе предположил брат Гуидо още в Рим, булката се оказа копие на Венера от картината. Дори дрехите й бяха същите като на картината, до последния детайл — копринената рокля с цвят на стриди, с бродираните пламъци на врата, които сякаш изгаряха нежната й кожа, наметалото в ярка охра и лазурносиньо, поръбено със скъпоценни камъни, филигранните златни пантофки на краката й, лекият като нежна мъгла воал върху червената й коса. На гърдите й, ярък като пролетна утрин, блестеше кехлибаренозлатистия медальон на Сол Инвиктус. Огледах лицето й — деликатно и бяло като магнолия с едва загатнати розови петънца по двете бузи, ясни и спокойни очи. Бях едновременно очарована от тази изящна девица и изпълнена със съжаление към нея — защото тя бе абсолютно невинна заложница в тази игра. С опитно око огледах корема й, но по нищо не можах да разбера дали вече е изляла соковете на своята девственост или не. Дълбоко в себе си бях принудена да призная, че спътникът ми беше прав — римският стил на роклята й прикриваше всичко в тази област. При все това сега, след като я видях, се уверих, че е чиста и непорочна — и излъчването й, и осанката й бяха като на девица. Обикновено не обръщам внимание на прелестите на моя собствен пол, ала не можех да не призная, че красотата и непорочността й бяха удивителни — разстоянието между нейната и моята, чисто земна красота бе като между луната и топлата земя. Да, тя наистина заслужаваше да бъде олицетворение на Венера — кралицата на любовта, а приликата с двойницата й от „Примавера“ стана пълна, когато се обърна и вдигна към насъбралите се ръка, за да ги поздрави с добре дошли.

Младоженецът обаче беше като чакал. Имаше очи за всички останали, с изключение на своята дама. Докато вървеше по пътеката между пейките, той се хилеше, въртеше и подвикваше на приятелите си без никакво чувство за приличие и уважение към ритуала. Зъбите му бяха бели и в изобилие, отровнозелените му очи — като на хищник. Във физическо отношение действително приличаше на своя могъщ братовчед и настойник, но не притежаваше нито авторитета, нито силата, които си вървяха с името му. Прецених го като недостоен за наследник на този град, на моя град. Докато минаваше покрай мен, долових мускусния мирис на мъжко семе и ноздрите ми потрепнаха от гняв — значи копелето не беше опазило чистотата си дори преди брачната си нощ. Миризмата, която се излъчваше от него, в съчетание с характера му ме накараха моментално да го намразя. Вярно е, че нямам почти никакви морални задръжки, но в това отношение бях непреклонна — той бе долен предател и трябваше на всяка цена да бъде спрян!

Младоженците ни обърнаха гръб и се насочиха към стълбите на олтара. Посрещна ги свещеник във великолепен фидон и веднага започна да припява нещо. И тъй като, както вече казах, въпреки манастирското си образование не бях особено силна по латински език, можех спокойно и да проспя церемонията, ако не беше усещането за погледа на Ботичели, който сякаш прегаряше тила ми — особено сега, когато вратът ми бе оголен заради тюрбана. Вече бях наясно, че след службата разполагаме със съвсем малко време, за да стигнем до Лоренцо Великолепния преди Ботичели да е стигнал до мен. А какво ще съобщим на господаря, ум не ми го побираше. Така, през останалата част от службата се люшках между ужасеното очакване на края й и нетърпението свещеникът по-скоро да свърши с каканиженето си. Не се включих в молитвите, тъй като и без това никога не се моля. Но забелязах, че и устата на брат Гуидо остана плътно затворена до самия край на церемонията — от нея не излезе нито молитва, нито псалм, нито отговор на благословия.

Накрая свещеникът започна с връзването на ръцете на младоженците — стара флорентинска традиция. И докато тревистозелената панделка минаваше около и над една тъмна ръка и една светла, аз проточих врат, за да видя левия палец на младоженеца. Бях сигурна, че брат Гуидо прави същото. За един доста дълъг период от време не можахме да видим нищичко, тъй като панделката ни пречеше, но при последното й увиване всичко стана ясно.

Пръстен нямаше.

Беше ясно като ден. Палецът на младоженеца лежеше върху ръката на невестата гол като новородено.

Двамата с брат Гуидо се спогледахме и сърцата ни се разтуптяха. Какво би могло да означава това?

— Може пък, щом като е водачът, да не иска да носи пръстен, а? — подметнах с надежда.

— Само дето пръстенът носи символа на Медичите. Може би го е свалил, за да не се вижда по време на тази церемония.

Но нито неговата, нито моята теория звучаха достоверно. Мамка му! Възможно ли е да сме сгрешили?

Обаче време за размисъл нямаше, тъй като следваха последните молитви и церемонията отиваше към своя край. После булката и младоженецът бяха оженени и тръгнаха обратно по пътеката и вече от доста по-близко разстояние успях да се уверя, че палецът на Лоренцо ди Пиерфранческо наистина е гол. А когато се опитахме да огледаме картината, за да проверим каква е розата, се оказа, че не можем да помръднем от местата си, приклещени от останалите гости.

— Какво ще правим сега? — просъсках на спътника си, когато потокът от сатен и коприна ни повлече по посока на Великолепния, който седеше величествено в резбования си стол. Прислужниците му започнаха да му подават лаврови клонки, които той поднасяше на всеки напускащ църквата гост. Почти не говореше, само се усмихваше и кимаше с истинско благородство. — Какво ще кажеш да се хвърлим в краката му и да измолим за убежище, а? — предложих внезапно. — Просто нямаме друг избор!

По-навътре в тълпата зърнах Ботичели, който се опитваше да разбута хората, за да стигне до мен. Идваше нашият ред.

Брат Гуидо каза фалшивата си титла на слугата, който беше най-близо до нас. Силният аромат на лаврови листа изпълни ноздрите ми, могъщата ръка на Лоренцо Медичи бе опряна до устните на брат Гуидо за почтителната целувка.

Късно, прекалено късно зърнах проблясъка на златото.

По пръстите на Лоренцо Великолепния нямаше пръстени. С изключение на палеца.

В мига, в който устните на брат Гуидо докоснаха ръката на владетеля, сините му очи проблеснаха — беше разбрал. И в същия този момент зад Лоренцо се свеси мъртвешка сянка с качулка на главата и протегна разядената плът на ръката си право към мен.

Вцепененото ми съзнание изстреля една след друга троица панически мисли — също като литанията, която току-що бяхме изслушали:

Прима конвинционе: В групата на Седмината членуваше не младоженецът, а неговият велик братовчед — Лоренцо Медичи.

Секонда конвинционе: И той не беше в опасност — той беше нейният източник!

И най-ужасяващото от всичко…

Терца конвинционе: Кириак Меланхтон бе негов служител.

Извъртях се рязко, за да затворя устата на слугата, който трябваше да обяви имената ни, но беше прекалено късно. Той изрече високо на тоскански диалект:

— Лорд Николо дела Торе от град Пиза!

Глас откъм вратата, също толкова висок, подобно на отговор в катехизиса:

— Никой човек на този свят не може да носи това име освен мен.

Акцентът определено беше пизански. Всички се обърнахме рязко към вратата на църквата.

Също като щастливите младоженци при влизането им, и тази фигура изглеждаше черна на фона на слънцето. Ала аз бих познала това отпуснато тяло навсякъде, нищо, че го бях виждала само веднъж. Пък и за нищо на света не можех да сбъркам свитата му, носеща цветовете и плющящите жълто-оранжеви флагове на партията на Петела.

Това беше Николо дела Торе.

Много, много пъти между онзи и днешния ден съм си задавала въпроса как така изобщо не ни хрумна, че на сватбата ще бъде и истинският Николо дела Торе. Възможно ли е с брат Гуидо да сме решили, че след като той си присвои името му, Николо е изчезнал завинаги от лицето на земята? Възможно ли е да сме били дотолкова погълнати от загадката на „Пролетта“, че напълно сме изключили за неговото съществуване, че сме пропуснали да вземем предвид вероятността той също да е бил поканен на сватбата на Медичите? Или просто бяхме приели, че човек, който отказва да се появи на празненството на баща си в същия град, надали ще си направи труда да прекоси цялата област Тоскана само заради една сватба, колкото и знатна да е тя?

Но в крайна сметка вече нямаше никакво значение какво сме си мислели и какво — не. Защото в мига, в който очите ми срещнаха очите на брат Гуидо, разбрах, че с нас е свършено. Погледите на всички присъстващи се насочиха към нас. И аз просто млъкнах, знаейки, че това е краят.

Тълпата пред Николо се раздели като Червено море пред Мойсей, за да го пропусне. Дори и златните му одежди обаче не бяха успели да прикрият слабостта, излъчвана от лицето му, и подлостта, струяща от очите му. А когато отвори уста, за да изрече съдбовните думи, от нея като че ли се заизлива злост.

— Това е моят братовчед, един прост францискански монах на име Гуидо дела Торе! — Гласът му се извиси отмъстително над последвалите възгласи на събралата се тълпа. Аз пък бях принудена да сведа очи, за да не срещам гневния поглед на дон Феранте. — А това е неговата пачавра, която вероятно вече познавате като богинята Флора, но да знаете, че тя не е никаква богиня, а най-обикновена улична курва! — Задоволството, с което изрече последното, бе осезаемо.

И преди да успея да сторя каквото и да било, той дръпна рязко тюрбана, покриващ главата ми. Започнах да се въртя като пумпал, докато платното се развиваше, и пшениченорусите ми къдрици западаха една по една върху раменете ми, чак до кръста. Слънцето, което струеше от входа, ги улови и ги превърна в златни нишки. Лицата около мен се въртяха все по-бързо и по-бързо, но аз бях напълно безсилна срещу моя обвинител. Двойницата ми от картината съзерцаваше всичко това с дяволитата си усмивка и въобще не желаеше да си мръдне и пръста заради мен — като че ли й беше много приятно целият свят да стане свидетел на моето унижение. Вече нямах представа какво ще стане с мен оттук нататък. Но онова, което всъщност стана, никога не бях очаквала.

Из църквата внезапно се понесе ясният и властен глас на дожаресата на Венеция:

— Това не е обикновена улична курва, принце! Това е моята дъщеря и твоята годеница!

И свали рязко маската си.

Оттук нататък не си спомням много добре какво точно стана, защото бях изгубила ума и дума. Ще се наложи да повторя онова, което по-късно ми разказа съпругът ми — да, той също беше в църквата през онзи знаменателен ден. Та той каза, че когато тогава дожаресата свалила маската си, в църквата сме се оказали три еднакви жени — аз, Флора и тя. Майка и дъщеря сме си приличали така, сякаш между нас имало венецианско огледало. Лично аз забелязах приликата само за част от един удар на сърцето — едно моментално впечатление, че имаме едни и същи зелени очи и златиста коса и че дори носим идентичен нюанс на зеленото. Но когато тя се приближи към мен и докато изпадах в безсъзнание, забелязах, че дори и изражението й буквално копираше полуусмивката на Флора — очевидно намираше сцената за безкрайно забавна.

Докато падах безчувствена на земята, разбрах три неща:

Прима коза: Брат Гуидо бе съборен на пода от двама стражи на Медичите с пики в ръка — за него нямаше мърдане.

Секонда коза: Тълпата се раздели, за да пусне дожаресата при мен, и тогава за първи път имах възможността да видя съвсем ясно последната роза на Флора. Беше със зелено стъбло и ярки, восъчни листа и падаше на земята. И аз паднах заедно с нея. И докато падах, разбрах…

Терца коза: Че най-сетне съм открила своята вера мадре — истинската си майка.