Тайната на Ботичели

Първа глава

Когато най-сетне се добрахме до Пиза, не бях особено впечатлена от нея по три причини:

Прима раджоне: Дъждът се лееше из ведро и бяхме подгизнали.

Секонда раджоне: Всичко беше почти като във Флоренция, обаче в пъти по-малко. Същата река Арно протичаше през центъра, но тук беше по-бавна и по-тясна. Палатите, които бяха подредени покрай бреговете й, бяха по-дребни и не толкова бляскави като своите флорентински еквиваленти. Хората също изглеждаха някак си по-незначителни и не толкова лъскави като своите елегантни братовчеди от Флоренция (с изключение на моя спътник, разбира се, който стърчеше над главите на всички, покрай които минахме).

Терца раджоне: Задникът ми бе заприличал на моето любимо карпачо, а слабините ми бяха станали толкова безчувствени от гръбнака на понито, че се съмнявах дали някога ще мога отново да изпитам удоволствие от секса. И като си помисли човек, че кръстих проклетото животно „Пене“ („пенис“), защото само така можех да се накарам да го яхна след всяка почивка. Когато споделих тази информация с монаха, за да го развеселя, той ме изгледа като буреносен облак. Той, естествено, кръсти своя жребец с нещо благочестиво — Аквински3. Каза, че било на един от любимите му писатели или нещо подобно. Както и да погледнем нещата обаче, аз си получих заслуженото за малката шегичка — бях в истинска агония.

Не ме разбирайте накриво — бях предоволна, че след това безконечно пъплене из флорентинските планини най-сетне бяхме стигнали в Пиза. Преди, когато си бях на топло и безопасно в града, много обичах да се наслаждавам на върховете, особено когато бяха потънали в мъгла, синьо-зелени и най-вече далечни. Но да ги прекосяваш, яхнала пони, на което всеки момент му се ще да се закове на място и повече да не мръдне, когато с всяка следваща крачка имаш усещането, че ти го нахънтва цялата флорентинска армия… е, със сигурност не го препоръчвам на никого. Особено когато планините най-сетне отстъпиха пред равнините на Пиза. Застояли, равни блата със солена воня и безрадостни цветове, простиращи се докъдето ти око види, и потискащи настроението дотолкова, че накрая се почувствах смазана като самите равнини. Прибавете към всичко това и смрадта на говежди изпражнения, мухите през деня и комарите през нощта. Вече цялото тяло ме сърбеше. Имах чувството, че ухапванията ми са повече от плътта. Не, аз определено съм градско чедо.

Но самият град Пиза, когато накрая стигнахме в него, се оказа нищо повече от бледо подобие на Флоренция — град, който с всяка следваща крачка, която ме отдалечаваше от него, заобичвах все повече и повече. Вече бях забравила за страха, убийствата и кръвта. Помнех единствено златните палати, топлите вани с розови листенца и горещата, солена храна за ненаситния ми стомах. Може да се каже, че буквално подложих на изпитание търпението на брат Гуидо, като непрекъснато хленчех и се оплаквах, и мърморех по време на цялото пътуване. Копелето се оказа доста издръжливо и дори не ме дари с удоволствието да се заяде с мен. Но когато наближихме града и аз започнах да сипя хули относно любимия му роден дом, забелязах, че отровата ми най-сетне прониква в съзнанието му. Вярно е, че съм кучка, но преди да ме осъдите, припомнете си, че бях изранена от седлото, нахапана от комарите, умираща от глад, замръзнала до мозъка на костите и напълно подгизнала. И не бях лягала с мъж вече пет дена. О, да, и бягах, за да отърва кожата.

Докато прекосявахме река Арно, чиято повърхност бушуваше от проливния дъжд, брат Гуидо издърпа качулката още по-ниско над главата си, за да се изолира ефективно от капките и най-вече от моите жалби. Обаче скоро се сети как да се справи се мен, като започна да дава един и същ дразнещ отговор на неизчерпаемите ми въпроси.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

— Къде е тази ваша прочута кула? Тази ли е? — посочих една рахитична, мръсна постройка, обкичена с мръсно бельо, очевидно очакващо да бъде изпрано от дъжда.

Сините очи на брат Гуидо проблеснаха, но не обърна внимание на обидата ми и пак отговори:

— Ще видиш.

— Е, градът ви определено си го бива! — продължих безмилостно. Думите ми бяха подкрепени от една твар, която обърна задника си към реката и изтърси там три огромни фъшкии. — И къде е тази ваша чудодейна архитектура?

— Ще видиш.

Методът му се оказа успешен. Осъзнах, че няма да изтръгна нищо друго от моя приятел монах, и млъкнах. Докато накрая стигнахме до огромна каменна стена с дъговидна порта. Над арката бе поставен огромен камък, върху който беше изрисуван герба на Медичите — шест големи топки в пръстен. Гербът ме изпълни със странното чувство, че съм си у дома. Ала ми предстоеше да видя нещо, което във Флоренция никога не бях виждала. Когато минахме под арката, брат Гуидо изрече една-единствена дума:

— Сега!

И вече наистина видях.

Когато излязохме от другия край на стената, дъждът внезапно спря, сякаш тя бе предназначена да гони и стихиите. Слънцето грейна и една величествена дъга се извиси над най-красивата гледка, която бях виждала в краткия си живот.

Мадонна!

Там, насред тъмнозелена морава, обсипана с диамантените капки на дъжда, се извисяваше една свещена троица от най-красивите постройки, които човек някога може да види. Слязох бавно от понито, зяпнала от удивление. Под яркото слънце бялата катедрала представляваше ослепителен мраморен палат, баптистерият — перфектно обработено кръгло бижу, увенчано с филигранна диадема. А най-фантастична от всичко бе камбанарията, приведена под невъзможен ъгъл. Прочутата кула достигаше до небето чрез етаж след етаж перфектно разположени арки, елегантни галерии и аркади в снежнобяло, които се издигаха спираловидно все по-нагоре и нагоре, докато достигнат облаците. Цялата тази постройка беше истинско чудо на равновесието и красотата. И когато с едно ухо дочух брат Гуидо да съобщава самодоволно, че всичко това се наричало „Кампо деи Мираколи“ — „полето на чудесата“, аз не можех да реагирам по никакъв друг начин, освен да кимна в знак на съгласие.

— Великолепно, нали? — възкликна той. Очевидно екстазът му не му позволяваше да се изрази достатъчно силно. — А след нея — посочи към дълга стена — е Композанто, гробището, перфектна правоъгълна обител, също съдържаща множество чудеса. Почвата за основите тук е донесена от Голгота, да, чак от Светите земи. — Бях си все така онемяла, докато крачехме между величествените постройки, обаче имах усещането, че той вече ми е простил поведението по време на пътя. Което той потвърди, като рече: — Е, Лучана, твоето безсъмнено благоговение компенсира предишната ти докачливост. Защото именно тук се крие истинската красота на моя град, за чието изграждане са били необходими три столетия. Казват, че това поле символизира нашето пътуване до Бога. Казват също така — продължи ентусиазирано приятелят ми, — че в баптистерия ни кръщават в нашата вяра, в катедралата я празнуваме, в гробищата очакваме възкресението и вечния живот, а чрез кулата — посочи високо — достигаме до божествените висини на Царството небесно.

Оставих брат Гуидо да се къпе в триумфа си и му простих учените обяснения, защото това място действително беше едно голямо чудо, превърнато в уникално именно от тази невъзможно наклонена камбанария. Като че ли доловил мислите ми, монахът отбеляза:

— Смятам, че този недостатък на кулата не само че не я загрозява, но дори я прави още по-красива. И предполагам, че веднага си установила по формата и наклона, че именно това е кулата, която Ботичели е решил да изобрази в „Пролетта“ чрез празното пространство между ръцете на грациите.

Беше напълно прав — съотношението беше перфектно. Ние със сигурност бяхме пристигнали на точното място, откъдето започваше нашата загадка. И сега, застанала в основата на наклонената кула, аз бях едновременно уплашена и превъзбудена от гледката. Вдигнех ли очи директно към върха й, имах чувството, че всеки момент ще се срине върху мен и ще ме затрупа. Най-сетне събрала сили да говоря, аз изломотих:

— А можем ли да се качим?

Брат Гуидо очевидно бе много доволен от моя нестихващ ентусиазъм — приятно разнообразие след непоносимите ми настроения от последните няколко дена.

— Разбира се — отговори. — Стига да не се страхуваш.

Страхувах се.

— Не се страхувам, естествено. Откъде накъде ще се страхувам?!

— Защото непрекъснато повтарят, че след по-малко от година кулата ще се срине. Обаче имай предвид, че го повтарят още откакто е построена.

Свих рамене с престорено безразличие, но истината бе, че щеше да ми стане много тъжно, ако подобна великолепна постройка се превърне в купчина камънаци — да не говорим пък, ако точно в този момент аз се окажа в нея. Но сега последвах примера на брат Гуидо и завързах понито си до мрачната врата на кулата, след което вдигнах полите си, готова за изкачване.

— Вътре има удобна стълба — поясни монахът. — Ще трябва да се оглеждаме внимателно за знаци, които биха могли да ни подскажат за връзката на кулата с „Примавера“. Обаче бъди много внимателна! От наклона на кулата, в съчетание със спираловидния път, който се вие нагоре, може да ти се завие свят!

Брат Гуидо не ме излъга. Още преди да достигнем втората галерия, аз вече имах усещането, че съм пресушила на един дъх две бутилки кианти. Но едновременно с това се забавлявах — не само от чувството на опиянение, което почти бях забравила, но и защото с всяка следваща крачка нагоре се изпълвах с все по-голям ентусиазъм. Набързо си припомних женските си номера, като сграбчих за опора ръката на брат Гуидо, кисках се в ритъма на стъпките си и се отпусках върху него толкова често, колкото ситуацията ми позволяваше. Не че това бе кой знае какво за загоряла за мъжки ласки жена като мен, а и неговото тотално безразличие с нищо не променяше нещата, но все пак бе по-добре от нищо. Ала най-прекрасна от всичко бе гледката към зелените поля под нас и към куполите на катедралата и баптистерия, които образуваха огромен бял кръст в краката ни. Накрая стигнахме върха и оттам вече имах възможността да се насладя на панорамата на един (налага се да призная) безспорно зашеметяващ град. Останахме така дълго, почти забравили за картината на Ботичели, наслаждавайки се на сцената под нас и на хората, не по-големи от мравки, които се щураха между колосалните сгради. По едно време забелязах струпването на тълпа — мравките се бутаха все по-близо една към друга и се скупчваха на площада в центъра.

— Какво става там? — попитах монаха, посочих напред и се приведох, опряла гърди в топлия каменен парапет.

С бащински жест, който ме трогна чак до дъното на душата ми, брат Гуидо сграбчи полите ми и ме дръпна назад.

— Внимавай! — После се приближи до мен, за да погледне. — А, да. Подготвят се да започнат.

— Кои са тези хора?

— Ами разни хора, един от които е чичо ми. Подготвят се за Джоко дел Понте, който се провежда всяка година на този ден. Надявах се да пристигнем навреме. — С тези думи той се насочи към вратата на галерията, за да тръгне надолу.

— И какво е това, „Джуки дели Помпей“? — подвикнах след него.

Той се извърна и с дяволите усмивка отвърна:

— Ще видиш.

Тръгнах след брат Гуидо надолу по стълбите на кулата, обаче този път той бе толкова далече пред мен, че не виждах почти нищо друго, освен завихрянето на грубото му кафяво расо при завоя на стълбите и не чувах почти нищо друго, освен лекото трополене на сандалите му в долната галерия. Накрая стигнахме до външната врата, която ни изведе на полето, и едва когато развързвахме жребците си, го видях.

— Виж! — посочих. Точно под трегера на външната врата имаше релефно изображение от бял мрамор, с прясно издялани ъгли. Под силното слънце линиите на длетото чернееха. Представляваше кораб — красив кораб с издути платна и стабилен борд, носещ се по вълните, които бяха предадени толкова добре, че сякаш пред теб се плискаше самото море. — Дали има някакво значение? — зачудих се на глас. — Защото именно каменната кула на твоята врата в „Санта Кроче“ бе причината, която ме накара да видя кулата и в „Пролетта“ — същата, до която сега стоим!

— Просто един кораб — сви рамене брат Гуидо. — Съвсем обикновено изображение по тези места. Пиза е прочута с флотата си. Това е често срещан символ в нашето изкуство и архитектура.

— Ама този релеф тук е съвсем нов! — провикнах се аз. — Ако се приближиш, дори ще усетиш все още неслегналия се прах на мрамора!

Веднъж обслужвах един каменоделец във Флоренция, който покриваше най-скъпите ми рокли със снежнобелия прах на мрамора от Карара. Ако не ми плащаше толкова добре, щях доста да се ядосам. Но миризмата — сладкият, натрапчив мирис на прясно издялан мрамор, ми остана като спомен. И същият този мирис сега проникна в ноздрите ми.

— Не е възможно! — отсече монахът и яхна понито си. — Кулата е завършена преди повече от сто години!

Аз яхнах Пене, но когато поех след брат Гуидо, не можах да се въздържа и се обърнах отново към вратата. И не откъснах очи от каменния кораб на вратата на кулата, докато не се изгуби от поглед. Изображението, фактът, че бе ново, както и морското могъщество на Пиза, което бе потвърдено от моя спътник, ме изпълниха със странно усещане. Последвах го в лек тръс към главната улица на града, където тълпата ставаше все по-голяма и по-шумна, и към момента, когато си спомних къде другаде съм чувала подобни изявления, врявата и натискът на хората станаха твърде силни, за да може той да ме чуе. Три морски градове държави: Пиза, Неапол и Генуа. Това бяха думите, изречени от мен пред Ботичели.

Думите, които можеха да уредят смъртта ми.

Втора глава

Накрая тълпите ни притиснаха толкова силно, че краката ми буквално залепнаха за хълбоците на Пене и конят започна да пърди смрадливо в знак на протест. С не малко удоволствие забелязах, че народът зад задника му се отдалечи значително, за да избегне задушаващата воня. Брат Гуидо свали качулката си, обърна се и изрева в моята посока:

— Върви плътно след мен! Ще отидем при чичо ми! Той ще ни настани добре!

— Къде е той? — провикнах се в отговор.

Отговора не чух, но проследих посоката, която сочеше показалецът му.

Майко Божия!

Бяхме се озовали на огромен площад, пъстър като папагал, със стенописи по всички къщи около нас. Постройките бяха в ярки, зашеметяващи цветове — пилешко жълто, шафранено оранжево. А и самите хора бяха облечени в дори още по-ярки одежди, за да са в тон с града си — воали и панделки, къси туники в биещи се цветове и блестящи сребърни шлемове във военен стил.

Проточих врат, за да видя какво ми сочи брат Гуидо. И високо над целия този човешки хаос зърнах огромна платформа, украсена с панделки и цветя. В средата, на стол, подобен на трон, седеше, красив мъж с наклонена настрани кадифена шапчица и копринена туника. Дългите му крака, обути, както изисква обичаят, в ярък чорапогащник, от коленете надолу се губеха насред същинско море от хрътки, които сновяха около него и лаеха срещу всеки преминаващ, който не им харесваше. Около него се суетеше прислугата му, облечена в дрехи, не по-малко бляскави от неговите, и раздаваше на множеството вино и храна. Но макар че премените събудиха интереса ми на проститутка, жената в мен бе заинтригувана от изражението на този човек. Пурпурното му лице подсказваше за охолен живот, а на неговия фон сините му очи изпъкваха още по-силно. Тези очи вече бях виждала някъде. У брат Гуидо. И, като изключим следите на годините, лицето му също бе като това на брат Гуидо.

Чичото.

Брат Гуидо вдигна ръка насред тълпата и поздрави чичо си. И аз веднага се почувствах неспокойно, защото по пътя уж бяхме решили да се свържем с великия му сродник незабелязано, а не на такова публично място. От друга страна, бях наясно, че в този град брат Гуидо се чувства в безопасност, тъй като беше негов роден дом и тъй като помощта бе твърде наблизо, за да се страхува и сдържа. Когато чичото зърна племенника си, по лицето му се разля широка усмивка и само едно движение на господарската му ръка бе напълно достатъчно, за да изпрати най-едрия от прислугата му със задачата да раздели тълпата и да стигне до жребците ни. Въпросният великан се поклони дълбоко на брат Гуидо и пое едновременно юздите на конете ни, ревейки на простолюдието около себе си да се отдръпне. Така, само след миг, аз бях настанена в ложата вляво от великия господар, с бокал изключително добро кианти в ръка и удостоена с честта да бъда представена на лорд Силвио Герардеска дела Торе. Той целуна ръката ми с най-голяма любезност, въпреки че само един бог знаеше как ли съм изглеждала след три дни път. И изобщо не поиска да знае каква точно е връзката ми с неговия племенник. Вместо това демонстрира истинско гостоприемство, като ни представи своя великан.

— Това е Ток, моят унгарски наемник, който всъщност ви спаси да не бъдете смачкани от нашите добри граждани. Веднъж спаси и моя живот — в полетата на Ломбардия, и сега му се иска да не го беше правил.

При тези думи великанът изобщо не се усмихна. Ако трябва да бъдем честни, съмнявам се лицето му да бе способно на подобно изражение — беше покрито с твърде много белези. Колкото голяма беше главата му, толкова малки бяха очичките му — мрачни, безмилостни и кръгли като гюллета, потънали в почвата на бойното поле. Възрастта му беше трудно да се определи — нещо между двайсет и четирийсет, но белезите не позволяваха да бъде отгатната. Ние му благодарихме сдържано за помощта.

— За мен било удоволствие — отговори Ток и се поклони. — И шъ бъде все така удоволствие да пазя вас по всички начини, докато сте гости на мой господар!

Измъченият му, гърлен тоскански диалект се оказа трудноразбираем. Имах усещането, че някога е получил острие в гърлото, вероятно в защита на своя господар. Но иначе за мен нямаше никакво съмнение, че с това вино, затоплящо стомаха ми, с протекцията на този наемник скала и с любезността на неговия господар аз вече се почувствах значително по-добре. И започнах да харесвам Пиза. Хората изглеждаха много мили. Вярно, че обичаите им бяха странни, но какво от това. Продължих да си пия виното, докато лорд Силвио разговаряше с брат Гуидо, който бе настанен не по-малко удобно от мен, само че от дясната страна на чичо си. Запитах се какво ли си говорят, как ли монахът ще обясни моето присъствие до себе си. Веднъж улових погледа му и той ми се усмихна и кимна, сякаш за да ме увери, че сме в края на пътешествието си, че сме в безопасност и че всичко ще бъде наред. Аз започнах да се отпускам и най-сетне се огледах. Под нас очевидно се разгръщаше някакъв социален спектакъл, тъй като центърът на площада постепенно се изпразни. Появиха се двама церемониалмайстори, които започнаха да организират отборите си, а свирачите надуха своите фанфари.

Лорд Силвио се обърна към мен и се приведе, за да ми каже нещо. За момент се вцепених, ужасена, че той може би иска да ме разпита за присъствието ми до неговия непорочен племенник. Но стана ясно, че просто искал да ми обясни смисъла на фестивала. Каквото и да бе обяснението за мен, което брат Гуидо му беше дал, той очевидно бе напълно доволен от него, макар че, имайки предвид краткото време, през което разговаряха, съмнявам се да му бе казал всички подробности. Реших вече да не се тревожа и постепенно долових топлината на приятния дъх на лорд Силвио върху ухото и гърлото ми — нещо, което ме накара да потреперя. Да, чичото на брат Гуидо определено бе много привлекателен зрял мъж, така че, докато говорехме, му предложих цялата палитра от изпитаните си женски трикове в сферата на флирта. Нищо, че ми се щеше да можех да се зърна в огледало, за да се пооправя.

— Синьорина — започна лордът, — предстои ви да станете свидетел на един от най-старите обичаи на Пиза, въведени в нашия град от самия император Адриан. Джуньо Пизано, или Игрите на Пиза завършват с Джоко дел Понте. — Това вече го знаех от неговия племенник, макар и не по същество. — Става въпрос за едно древно съперничество между групите на Петела — посочи към няколко млади мъже, облечени в червено и оранжево — и на Свраката. — Този път посочи към другия отбор, в другия край на площада, които носеха етажирани туники в черно и бяло. — Вероятно забелязвате, че моят човек, Ток, е облечен за отбора на Петлите, защото това е моят отбор, въпреки че, като господар на този град, не би трябвало да вземам страна. — По лицето му се разля много приятна усмивка и аз установих, че въпреки възрастта му зъбите му все още бяха в отлично състояние.

Ако трябва да бъда честна, игрите въобще не ме интересуваха, но, от друга страна, нямах нищо против да се насладя на гледката на двайсет и четирима мъже в разцвета на силите си, докато слугите на лорд Силвио ме наливат с вино. И сякаш живеехме в приказка, в подножието на нашата трибуна се появи златна каляска с позлатени колела и дъски, боядисани в цветовете на фамилията Дела Торе. Самият лорд Силвио ми подаде ръка и ме настани на кадифените възглавнички. Настани се до мен, а брат Гуидо седна срещу нас.

— Вие, синьорина Лучана, ще бъдете днес моят талисман. За по-прекрасен не бих и могъл да си мечтая!

Самодоволната ми усмивка бе набързо помрачена от киселия поглед на монаха.

— Давай го по-весело! — прошепнах му аз. — Сигурно има предвид, че съм облечена в червено и оранжево — цветовете на отбора на Петела.

Защото иначе покритата ми с петна рокля някога беше превъзходна дреха с вече споменатите цветове. Но този довод като че ли не успя да убеди особено брат Гуидо. Както и да стояха нещата обаче, скоро каретата се разклати и потегли. Все пак забелязах, че докато се носехме по претъпканите улици, той постепенно изпъва гордо гръб — не може да не се радва, че само за броени часове ние се превърнахме от двама замръзващи странници в любимците на местния господар. А после започна да се надпреварва с чичо си да ми показват някои по-известни места и по вече добре познатия си многословен и сложен начин се зае да ми обяснява значението на спектакъла, който ни предстоеше да видим. Накрая пред очите ми се разкри и проблясващата река Арно, извиваща се като нова панделка под яркото слънце, коренно различна от калното корито, което зърнах под плющящия дъжд на влизане в града. Тогава се поклащах на гърба на кльощаво пони. Сега се возех в златна каляска. Да, нещата определено се оправяха. Междувременно тълпите се разделяха пред нас като Червено море, а брат Гуидо поясни:

— Виждате, синьорина, че тълпите се разполагат по северния и южния бряг, което символизира древната вражда между партиите Мецоджорно и Трамонтана.

Вярно е, забелязах, но забелязах също така и че в присъствието на чичо си той се държи доста по-официално с мен. По пътя бяхме станали „брат Гуидо“ и „Лучана“ (той категорично отказа да ме нарича „Кики“), но сега се бе върнал пак към обръщението „синьорина“. Но преди да бях успяла да се замисля по-надълбоко по въпроса, той продължи:

— Хората се подготвят да подкрепят цветовете на съответната си маджистратура или двор. Маджистратурата е военнополитическа организация на съответния градски квартал или на отбора, който ще вземе участие в Играта на моста.

Божичко, каква досада е този човек! Добре поне, че е толкова красив. Едва успях да сдържа прозявката си и попитах:

— И какво точно става в тази игра?

В момента единственото, за което си мечтаех, бе още вино. Вече изобщо не ме беше грижа как изглеждам — нещо твърде необичайно за мен.

— Най-общо казано, всеки от отборите трябва да избута по един голям стенобитен таран, тежащ над седем тона, по стария мост (този, към който отиваме сега), докато другият отбор се опитва да му попречи. Прекрасно състезание, при което елементите на фолклора се смесват с древните бойни традиции на съответните партии и всеки от двата бряга на Арно се бори за господство над моста.

Брей, ама тези пизанци наистина били луди!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че цялата тази суматоха е заради шайка маскирани мъже, бутащи голям дънер по някакъв мост, докато другата, но не по-различна от тях, шайка се опитва да го избута обратно?

— Да — промърмори брат Гуидо, видимо съкрушен.

Мадонна! Обаче бързо си дадох сметка за вниманието, с което лорд Силвио наблюдаваше нашия разговор, поради което побързах да се върна в режим на ласкателства.

— Колко интересно! И колко подходящ… празник на мощта на един велик град! — довърших по-тихо, но останах с впечатлението, че ласкателствата ми не са особено убедителни.

Защото презрението ми не бе успяло да убегне от вниманието на лорд Силвио.

— Хората се забавляват много на този фестивал — отбеляза — и така е било открай време. Това е единствената им възможност за съвсем законно спречкване. Защото, виждате ли, Пиза няма големи шансове в сухопътните битки, но по море… ами, никой не може да се сравнява с нашите морски сили, дори и градове като Генуа и Неапол.

Ето я пак — троицата на морските градове, която за момент изпълни душата ми с хлад, подобно на облак, преминаващ пред лицето на слънцето. Честно казано, почти бях забравила за „Пролетта“, но сега отново усетих полъха на опасността. Обаче чичото и племенникът ме дариха с идентичните си красиви усмивки, след което нашата каляска спря в центъра на моста, откъдето лорд Силвио щеше да съблюдава правилата на играта. Докъдето поглед стига, бреговете на Арно бяха обсипани с тълпи, облечени с цветовете на своите отбори, крещящи с пълни гърла. Видях първите спречквания, насладих се на гледката на млади мъже, които напрягат мишци, за да избутат масивните си фалически тарани по моста. Но гледката на множеството издути мускули постепенно бе заменена от могъщия наемник Ток, който (буквално) отнасяше отбора на Петела към брега на партията Трамонтана. Той ни бе последвал пеша от Площада на седемте пътища, водещ за юздите Пене и Аквински, но въпреки това все още разполагаше с достатъчно енергия, за да се присъедини към битката с ентусиазъм. На фона на тялото му канара и на мишците му огромният стенобитен таран приличаше на кибритена клечка, а противниковият отбор падна поне десетина пъти, докато той напредваше. Видях как той умело заби тарана в отбора на Свраката, събаряйки трима мъже наведнъж, които автоматично бяха заобиколени от жените си и получиха помощта на аптекар. Да, Ток действително беше като разярен бик. С човек като него наистина можех да се почувствам в безопасност от убийците, които Флоренция вероятно е пратила след нас.

Към края на тази безкрайна битка аз се оттеглих обратно в златната каляска, за да се насладя на виното и деликатесите, които слугите ни подаваха през прозорците. Бях задрямала, когато бях стресната от появата на брат Гуидо и лорд Силвио, които се надпреварваха да ми разказват как Петлите са спечелили битката. Аз побързах да ги залея с поздравления и, доколкото можах, се присъединих към анализа им на стратегиите и точните попадения. Когато накрая настъпи пауза в разговора, попитах:

— А ще има ли още наслади през този ден?

— Най-добрите! — ухили се лорд Силвио. — Сега идва банкетът, защото днес е навечерието на празника на нашия светец покровител.

Това вече беше друго нещо. Стомахът ми изкъркори от нетърпение.

— Свети Раниери — побърза да поясни брат Гуидо — е бил велик човек и прекрасен музикант, който оставил цялото си богатство и станал смирен отшелник в служба на Бога. — Тук очите му отново блеснаха, обаче този път от благоговение, а не от триумф, и аз разбрах, че светецът покровител на Пиза очевидно е служил за вдъхновение на младия господар, който също се е простил с наследството си, за да даде обет на Църквата. Но точно сега нямах време за литургии — надявах се да чуя повече за празненствата.

— В моя палат — помаха с ръка лорд Силвио към долната част на речния бряг, където прозорците на големите къщи вече проблясваха като диаманти от запалените вътре свещи — се организират такива празненства, каквито никога не сте виждали! Гостите ми ще имат удоволствието да вкусят най-прекрасните блюда, а вие, синьорина, като приятелка на моя обичан племенник, ще бъдете нашият почетен гост!

Лигите ми буквално течаха към момента, когато каляската най-сетне благоволи да спре пред разкошен квадратен палат точно до брега на реката. И тук отново имах честта да изляза, съпроводена от самия господар, който слезе, направи деликатен знак на лакея си да се отдръпне и ми подаде лично ръка. Докато слизах по стъпалата, леко се олюлях, но се засмях, стъпих здраво на крака и изфъфлих в лицето му:

— Какъв прекрасен ден!

Лордът очевидно остана много доволен.

— Значи харесвате Пиза, така ли? — попита.

Към този момент вече бях изпила почти две бутилки кианти, но не бях хапнала почти нищо, освен няколко рибки аншоа и шепа сушени кайсии. Затова в момента харесвах всичко и всички.

— Точно така — заговорих внимателно, опитвайки се да овладея удебеления си от пиене език. — Много-хубав-град.

Той повдигна нежно брадичката ми с облечената си в ръкавица ръка и ме прониза в очите с очи, които толкова приличаха на тези на брат Гуидо.

— И вече е още по-хубав, синьорина, откакто вие сте тук! — Обърна се, извъртя със замах пелерината си и пое по осветените от факли стъпала. — Хайде, елате! Да влизаме! Ще се веселим в името на свети Раниери и ще се радваме на онова, което ни донесе нощта!

После спря, изчака ме да го хвана под ръка и обходи тялото ми с така познатия ми мъжки страстен поглед. За разлика от него брат Гуидо ме изгледа като буреносен облак, когато тръгна след нас към двореца. Незабелязано от него, аз си позволих да се усмихна лекичко. Да, нощта действително се очертаваше много интересна.

Трета глава

— В името на Бога и всички светии, какво мислиш, че правиш?!

Намирахме се във великолепна стая, чиято пищна подредба подсказваше, че е спалня за дами. Прозорците бяха с изящни стъкла, през които се откриваше прекрасна гледка към потъващата в здрач река Арно. В средата се издигаше огромно легло с балдахин и кувертюра в червено и златно, а цялата стена бе покрита с безупречно изработен гоблен, изобразяващ Райската градина. И от мен вече нямаше по-щастлив човек на тази земя. Отново сред лукса, с който бях свикнала, вече изобщо не ми пукаше за тъпата „Примавера“ и нейните тайни. Какво значение имаха те за мен, принцесата на Пиза?! Та аз вече бях открила рая, в който, за съжаление, се бе стаила и змията, в случая приела образа на брат Гуидо, който ми държеше конско така, сякаш току-що бях отхапала от райската ябълка и с това бях причинила човешкото грехопадение.

Въпреки всичко, което му бях сторила, едва сега можеше да се каже, че го виждам гневен. Дори и когато бе чул плясъка на главата на приятеля си в кладенеца на манастира „Санта Кроче“, той нито веднъж не ме бе укорил за глупостта ми. И нито веднъж не ме бе обвинил, че с необмислените си действия съм намесила и неговата собствена персона в тази пренеприятна ситуация. Опияненото ми съзнание се втурна мислено през всичките прегрешения, които може би бях извършила през изминаващия ден, ала не можа да се натъкне на нищо особено. Според мен се бях държала като истинска дама.

— Какво искаш да кажеш? — изгледах го аз.

Отговорът му определено ме изненада:

— Флиртуваш с чичо ми като най-обикновена… — не довърши. — Подканяш го към грехопадение и по този начин петниш честта на жена му!

— А къде е жена му? И по какъв начин точно съм я наранила?

— Спомина се преди десет години.

Мамка му! Пак бях допуснала огромен гаф, но в това ми опиянено състояние осъзнаването на този факт ме направи още по-нагла.

— Преди десет години значи, а?! — Възклицанието ми излезе като цвилене, достойно да съперничи на гласа на моята Пене. — Господи, и защо горкият човек да не се позабавлява малко, преди да хвърли топа, а?! И без това е скърбил достатъчно! А в случай, че си забравил, аз съм си точно такава — най-обикновена уличница!

Той ме погледна тъжно и отбеляза:

— Надявах се да си оставила този начин на живот зад гърба си. Надявах се от това злощастно стечение на обстоятелствата все пак да излезе нещо добро и в крайна сметка да успея да те измъкна от стария ти начин на живот, каквито бяха и първоначалните ми намерения. — Тук гневът му отново се завърна и той изкрещя: — Но каквато и да си ти, важното е, че той поне е човек, радващ се на почит и уважение, както и господар на този град! Просто не е прилично! С поведението си ти петниш позициите му!

— Нищо подобно! Просто се опитвам да го накарам да ме хареса, за да го предразположа да ни помогне! — излъгах убедително, защото истината е, че нямах причина да се оплача от вниманието на лорд Силвио, както и от негласното обещание за още нещо. Щом не можех да имам племенника, и чичото щеше да свърши работа. С най-голямо удоволствие бих надървила колеца му срещу няколко флорина. Но точно сега не можех да си призная подобни намерения, затова побързах да извъртя нещата. — Ами ти? Я се виж само! Нали щяхме да скрием присъствието си, за да защитим чичо ти, а?! Пристигнахме от Флоренция само за два дена, при това на две крастави понита! Не мислиш ли, че и онези, които ни търсят, няма да се сетят да сторят същото, а?! И не смяташ ли, че като подходи толкова открито към него, не го излагаш на огромна опасност?!

Право в целта! Брат Гуидо се отпусна безпомощно върху изящната кувертюра на леглото с пребледняло лице. Грубата материя на кафявото му расо бе в ярък контраст с коприната на леглото. Въздъхна и прогони гнева от душата си.

— Права си — призна тихичко. — Действително подходих много прибързано. Но изпитах такова облекчение, когато го видях, и такава благодарност за помощта му, че си позволих съвсем открито да приема защитата му, както и неговото прочуто гостоприемство. С това действително го изложих на голяма опасност, наруших постите си и се отдадох на празненства и веселба, вместо да потъна в молитви. Следователно нямам никакво право да те обвинявам за каквото и да било. Защото аз съм този, който извърши грях! И Господ вероятно ще ме накаже за това. — Вдигна към мен прекрасните си сини очи и жалостиво попита: — И сега какво ще правим?

Приседнах до него, изпълнена с неочаквани угризения заради чувствата, които му причиних.

— Спокойно — подметнах. — Все пак нали вече сме под негова защита и най-вече — под защитата на онзи негов унгарски наемник.

— Ток.

— Същият. Та предлагам да се възползваме максимално от дадената ситуация. Тази вечер ще празнуваме — или най-малкото аз ще празнувам, за теб не знам — побързах да се поправя, защото той поклати тъжно глава, — а когато гостите се разотидат, ще покажем на чичо ти нашата рисунка и ще го помолим да ни даде съвет какво да правим по-нататък. Е, вярно е, че вече всички знаят, че сме в неговия дом. Нека знаят. Именно затова ние пък ще се опитаме да получим от него цялата помощ, която би могъл да ни даде.

— Права си — кимна монахът. Изправи се и се загледа през прозореца ми към здрачаващото се небе навън. Изведнъж камбаните на църквите зазвъняха и го извадиха от мечтанието. — Звънят за вечерня — прошепна. — До празненството има още два часа, така че се приготви спокойно. Ще се видим долу.

Вдигна качулката си и направи крачка към вратата.

— Къде отиваш? — извиках, внезапно обхваната от неистова паника.

— На вечерна служба — отговори той. — Съвсем наблизо има една църквица, наречена „Санта Мария дела Спина“. Имат мощехранителница, в която съхраняват един от оригиналните тръни.

Изгледах го неразбиращо.

— Трън от трънената корона на разпнатия Христос. Та ще се помоля пред нея и ще се покая за греховете си, както е сторил Той с последния си дъх.

Дари ме с призрачна усмивка и изчезна. За момент се изпълних с огромна тревога. Макар току-що да се бяхме карали, нямах никакво желание да оставам без единствения си приятел на този свят. Не исках да го споходи нищо лошо по тъмните улици. А и всичките тези приказки за последния дъх ми дойдоха малко в повече.

Обърнах се към огледалото. И в мига, в който зърнах отражението си, забравих всичките си страхове.

Майко Божия!

Приличах на избягала от някоя лудница. Роклята ми — някога най-прекрасната ми придобивка, облечена преди цели пет дена за наслада на Бембо — беше покрита с петна засъхнала кал и пот. Евтината коприна не бе успяла да задържи оранжевата боя, която се бе стекла на по-малки и по-големи ручейчета във всички посоки. Косата ми приличаше на птиче гнездо — стърчаща във всички посоки, а онова, което бе останало да виси на раменете ми, приличаше на слама. Прекрасната ми хермелинова мантия бе заприличала на вълча козина. Пътуването бе придало на лицето ми отблъскващ селски кафеникав вид (дотук с порцелановобялото лице, което доскоро имах), а от виното очите ми блестяха като зелен нефрит. Да, абсолютна лунатичка, няма що. Идваше ми да се разпищя. Как съм могла да правя мили очички на лорд Силвио, когато изглеждам ни повече, ни по-малко като прокажена просякиня?!

Трябваше веднага да направя нещо. Притиснах слепоочията си с пръсти, за да накарам главата ми да спре да се върти, и се огледах. За щастие лордът (или по-скоро неговите слуги) се бяха досетили за всичко, от което има нужда една дама (добре де, аз). Имаше голяма медна купа с хладка вода, с маргаритки, носещи се по повърхността, и кана за загребване. Имаше костен гребен — като онзи, който Бембо веднъж ми бе донесъл от Константинопол. Имаше и малко сандъче от сандалово дърво с безброй дребни чекмедженца, съдържащо всякакви мазила и разкрасители, каквито използват дамите, за да подобрят вида си. До този момент никога не се бях нуждаела от подобни мазила, обаче днес случаят бе съвсем друг. Отчаяното положение изискваше отчаяни мерки. И накрая — тук вече плеснах с ръце от радост — върху раклата с одеялата бе метната една змийска кожа, очакваща своето тяло — разкошна рокля в зелено и златно! Два часа по-късно вече бях нов човек.

Първият от тях го бях прекарала в ресане на сплъстената си коса и освежаването й с ароматизирана вода. След като останах доволна от резултата, аз изцедих косата си и я разстлах по раменете си, за да си съхне на воля, докато свърша останалата работа. Още докато миех лицето си, забелязах в огледалото как русите кичури около ушите и челото ми вече изсъхват и се навиват в обичайния си вид на къдрици, чисти и пухкави като на пиле голишарче. Идеално!

Беше ред на тялото ми. Бях покрита с кал и пот и вонях като изхвърлена на брега риба. Едно помирисване на слабините ми бе достатъчно, за да ме накара да се смръщя. Останалата част от водата, както и грубата кърпа, оставена встрани, използвах, за да изтрия всеки сантиметър от тялото си, докато не се уверих, че е порозовял от чистота. А после, измита и увита в копринена роба, аз направих нещо, което сигурно ще ви отврати — извадих всички цветя от водата, в която се бях мила, и я изпих.

Преди да се отвратите обаче, чуйте следното. Моята съквартирантка Ена — Бог да прости грешната й душа — разказваше как веднъж се чукала с някакъв испанец, който й казал, че ако си препила с вино, трябва да изпиеш същото количество вода, и не след дълго се оправяш. Оказа се, че не я бе излъгал — аз действително се оправих. (Наистина бе дал добър съвет на Ена. Бе й дал и срамни въшки, но това си бе неин проблем, не мой.)

И така, когато камбаните за края на вечерната служба зазвъняха, аз вече бях напълно готова и трезва като репичка, оглеждаща новата си самоличност в изящното огледало. Косата ми блестеше и представляваше разкошен златист водопад, спускащ се до кръста ми, лицето ми бе обрамчено от ситни къдрици. В кожата си бях втрила едно от мазилата, открити в сандъчето от сандалово дърво, и сега лицето ми блестеше деликатно, все едно бе посипано с миниатюрни златни прашинки. Макар и все още потъмняла от слънцето и ветровете, кожата ми излъчваше неземен блясък. Роклята в зелено и златно бе прилепнала по тялото ми, което се оказа малко окльощавяло за вкуса ми (последиците от пътуването), но иначе прочутото излъчване на Кики вече беше налице, за щастие незасегнато от изпитанията. Роклята бе ушита перфектно — така че гърдите ми бяха едновременно видими и скрити, както изисква добрият вкус. Не разполагах с никакви бижута, затова грабнах маргаритките, които бях извадила от водата, и ги посипах из косата си. Отражението ми се оказа умопомрачително, обаче цветята ми напомниха за „Пролетта“ и за моята роля на Флора в тази картина. Извадих миниатюрното копие от корсажа на старата си рокля и го поставих на безопасно място в корсажа на новата. Тази вечер двамата с брат Гуидо щяхме най-сетне да споделим с някого тайната на „Примавера“ и да се сдобием със съюзник. И ето че със смесица от страх и вълнение аз обърнах гръб на огледалото и се запътих към тронната зала.

Величественото стълбище от бял мрамор отвеждаше право в просторен салон, където вече бяха започнали да се събират разкошно облечени гости. Докато слизах, забелязах истинска дъга от коприни и кадифета, същински райски птички в най-красивите си премени. Салонът бе изпълнен със странен шум, докато жителите на Пиза си гъргореха, подобно на пуйки, нещо на техния странен диалект. В един момент обаче салонът изведнъж утихна и всички погледи се насочиха към мен. Насред белите лица на елита зърнах и тези на лорд Силвио и брат Гуидо. (Въздъхнах облекчено, когато видях, че приятелят ми е жив и здрав.) Лордът кимна и се усмихна в знак на одобрение, а монахът буквално зяпна, неспособен да повярва, че това съм аз. Не че го виня — всъщност никога не бе виждал Кики в пълния й блясък. Към момента, когато отидох при него в манастира, вече бях напълно паникьосана и изцапана с кръв, а по пътя се превърнах в мърлява уличница. Едва сега и за първи път той имаше възможност да се наслади напълно на моята красота. В гърдите ми се надигна вълнение. Дали имам основания да се надявам, че някой ден ще мога да пренасоча вниманието му от Бога към удоволствията на плътта — конкретно на моята? Е, ако не него, то в салона забелязах и редица други приятни мъже, докато си проправях път към домакина ни. Бях убедена, че само с няколко добре изпитани номера бих могла да си наваксам изгубените от последните няколко дена печалби. Пък и беше крайно време това да стане — не бях свикнала на толкова продължителен сексуален глад.

Но засега скрих мръснишките си мисли зад маската на невинността и поздравих с усмивка лорд Силвио и неговия племенник — същински образец на почтеността. Към този момент домакинът очевидно бе научил нещичко за мен, но бе така любезен да сдържи коментарите си относно моето положение в социалната йерархия. Вместо това доказа за пореден път благородството си, сътворявайки малка фантазия за моя произход, докато ме водеше към трапезарията.

— Синьорина Ветра, тази вечер вие се нареждате сред най-изисканите дами на венецианския двор, защото спокойно може да се каже, че дори и сред приближените на самия дож не може да се намери дама с по-голяма красота от вашата! Вие сте истинско бижу за Тоскана!

Докато един прислужник издърпваше стола ми, аз се усмихнах на домакина и отвърнах:

— Както разбирам, вашият племенник ви е споменал, че съм от Венеция.

— Така е — кимна той. — И въобще не се изненадвам. С русите си къдрици и светлите очи вие представлявате най-доброто от северния тип жени. Впрочем някога познавах във Венеция една дама, която приличаше много на вас. Тя… — Не довърши. — Няма значение. Да кажем само, че в настоящия момент никоя не може да ви съперничи — нито в онзи град, нито в този.

След това се обърна към вездесъщия Ток, който кръжеше над рамото му. Двамата като че ли заговориха за празния стол вдясно на лорда, което ми даде възможност да се обърна към брат Гуидо, седнал вляво от мен.

— Говори ли вече с него за картината? — изстреля автоматично той.

Изгледах го неодобрително. Вярно, беше божий човек, но това не му пречеше да се опита поне мъничко да усвои маниерите на чичо си.

— Лучана, изглеждаш невероятно в премяната си! — отвърнах саркастично в отговор аз. — Направо не можах да те позная! За мен е истинска привилегия да бъда твой кавалер тази вечер!

Брат Гуидо се усмихна неловко и отбеляза:

— Знаеш, че на монасите не е позволено да мислят подобни неща. Нашите умове са заети от по-висши въпроси, а единствената красота, която забелязваме, е на нашия Господ Бог и Неговия възлюблен Син! — Тук се прекръсти.

Изсумтях презрително, а след това се усмихнах на сервитьора, който ми наливаше виното. Накрая подхвърлих:

— Виж ти. Но докато слизах по стълбите, ми се стори доста впечатлен от моята особа. Или може би си наблюдавал Божиите поли, докато устата ти ловеше мухи, а?

Не било никак трудно да го обидя. Той се изчерви.

— Аз… просто бях изненадан от промяната в личността ти, нищо повече. Освен това ми позволи да ти напомня да не проявяваш греха на суетата, защото това е дяволско чувство, което може да те завлече в ада!

Въздъхнах и рекох:

— В отговор на въпроса, който предхождаше поредната ти проповед, позволи на мен пък да ти кажа, че не съм говорила с чичо ти за картината. Стори ми се, че наоколо има твърде много хора, ако не си забелязал.

Той кимна и като че ли се накани да каже още нещо, обаче аз го изпреварих:

— Празният стол вдясно от чичо ти за сина му ли е? Имаш братовчед, нали?

— Да. Казва се Николо. Но все още не е пристигнал.

— Как така? — попитах, но после се сетих и още нещо. — И в тази връзка къде беше през целия изминал ден? Не би ли трябвало да е до чичо ти по време на празненствата?

— В университета е.

— Кой университет? В Падуа или в Болоня? — Споменах два от трите университета, които знаех. Защото третият — този в Пиза, не би могъл да извини отсъствието му.

— Не, тук, в Пиза — отговори монахът и се усмихна накриво, забелязал изненадата ми. — Но доколкото разбрах, за вечерята е благоволил да доприпка — допълни с неприкрита ирония.

— Къде е тогава?

Брат Гуидо сви рамене. Неохотата му да обсъжда друг човек, особено роднина, беше очевидно. Но в това свиване на раменете съзрях много по-голяма ненавист, отколкото го бях забелязвала да изразява по какъвто и да било друг въпрос. Както и много по-силна критика, отколкото всички, правени през последните пет дена — дори и по повод онези тайнствени личности, убили нашите приятели.

— Очевидно не държи чак толкова много на задълженията си, колкото лорд Силвио би желал. Но като единствен син, той може да си прави каквото пожелае, защото знае, че накрая пак той ще бъде избраникът.

— Откъде накъде? — продължих войнствено. — Чувала съм за много случаи, при които недостойният син бива лишен от наследство в полза на някой друг. Защо и чичо ти не постъпи така?

Брат Гуидо насочи ярките си сини очи директно към моите и рече:

— Защото единственият друг потенциален наследник, на когото вярва и на когото има доверие, изведнъж реши да става монах!

Майко Божия! Вече всичко ми се изясни. Силвио обичаше племенника си Гуидо много повече от единствения си син Николо. Николо вече е бил доказал, че е недостоен за поста на баща си, ала преди Силвио да въздигне Гуидо до статуса на наследник на титлата и трона, Гуидо усетил повика на вярата и навлякъл расото.

— В такъв случай чичо ти не… не е ли правил опити да те разубеди да не поемаш по този път? — промърморих.

— Непрекъснато се опитва — отговори тъжно монахът. — Защото той ми е като баща, във всяко едно отношение. Изгубих родителите си още по време на чумата от 1460 година, но тогава бях твърде малък, за да ги помня и да скърбя. Тогава чичо ми ме взе под крилото си. Отгледа ме, изучи ме, предаде ми всичко, което би трябвало да знае един благородник. Никога не забрави, че съдбата го е дарила със сан, който по право принадлежи на мен, тъй като той бе по-малкият син на дядо ми, а смъртта на моя баща всъщност му подари града. Поради това се отнасяше към мен с не по-малка обич и от истинския си син, дори на моменти с много по-голяма — призна брат Гуидо и поклати глава. — В никакъв случай не твърдя, че подобно отношение е било правилно, а и сама се досещаш, че братовчед ми не беше във възторг от така стеклите се обстоятелства. Но когато пораснах, започнах да чета редовно Светите писания и останалите религиозни книги, с които разполага чичо ми, и така по едно време усетих зова на Бога. С благословията на чичо си се съгласих да вляза в ордена на францисканците като послушник, но първоначално само за година — за да мога да обмисля решението си, преди окончателно да дам обет. Но мисля, че вече съм го взел! — завърши драматично.

Извърнах очи към лорд Силвио и се изпълних със съчувствие към него. Да, аз, обикновената уличница, погледнах великия господар и го съжалих. Защото ето че днес, в деня на светеца покровител на своя град, той седеше в собствения си дом между една никаквица и един празен стол, вторачен в празното пространство пред себе си, докато синът му го унижаваше с отсъствието си, а любимият му племенник бе окончателно изгубен като наследник. Стиснах лекичко ръката на лорд Силвио, за да го върна при нас, и започнах да възхвалявам подредбата на масата и блюдата, твърдо решена да му помогна да си прекара приятно тази вечер.

Впрочем нещата, достойни за похвала, бяха толкова много, че въобще не ми се наложи да си слагам на душата и греха на лъжата. Всяко следващо блюдо бе още по-великолепно от предишното. Тъпчех щастливо в стомаха си тестисите на заек — толкова дребни и гладки, че спокойно биха могли да бъдат глътнати наведнъж, миниатюрни октоподчета с две сладки предни зъбчета, остри като бръснач, които трябваше да се махнат, преди да заръфаш месото, с черни като катран спагети, сварени в мастилото на сепия. После идваше една истинска менажерия от пълнени меса, от които масата буквално започна да се огъва: малки сърни и огромни глигани, изпечени и зашити в собствените им кожи, със стъклени очи, вторачени невиждащо в онези, които се канеха да ги изядат. Имаше дори и паун, сготвен и украсен със собствената си опашка, поставен в центъра на трапезата. Нагъвах всичко пред себе си, докато роклята ми не започна да се пука по шевовете, наливах се обилно с вино, смеех се сърдечно с лорд Силвио и въобще — прекарвах си страхотно.

Брат Гуидо от своя страна не хапна нищичко и пи само вода, защото бе твърдо решил да пости. Пред мен бе поставено плато стриди, за които той не бе спрял да говори по време на пътуването ни — платото бе предназначено и за трима ни. Лично аз не обичах да ям стриди и не питайте защо. Отчасти поради факта, че от тях се извличат перли като онази в пъпа ми, и отчасти, защото ми напомнят за поглъщане на мъжка сперма — нещо, което ми се налага редовно да правя в работата си и нямам никакво желание да правя и през свободното си време. Затова бутнах златното плато към брат Гуидо и подметнах изкусително:

— Хайде, хапни! Нали това е любимото ти блюдо?!

Той ме изгледа така, сякаш бях самият Сатана, стисна твърдо сочните си устни и тръсна тъмните си къдрици.

— Не трябва! — отсече. — В момента постя в чест на свети Раниери, който ме вдъхнови, за да стана божий служител!

— Е, стридите не може да се броят, нали така! Нямат месо, а освен това ги водят и селска храна!

Той отново поклати глава и отсече:

— Утре сутрин вече мога да ям всичко, но не и преди това!

Свих рамене и отместих платото към чичо му, защото, каквото и да си мислите за мен, сърце не ми даваше да причинявам излишни страдания на един праведен монах. Но докато премествах платото, изсипах няколко в полите на роклята си, където спокойно можех да ги скрия до сутринта. Утре сутрин можел да яде, така ли? Е, ще му запазя половин дузина за закуска. Междувременно чичо му си хапна блажено остатъка от платото — очевидно любовта към тези отвратителни черупчести същества се предава по семейна линия.

След стридите дойдоха и десертите и аз пак продължих да се тъпча, обаче този път с целувки, марципани и дребни пастички от Ориента. После беше ред на коронния номер на вечерта — двама слуги внесоха най-прекрасния пудинг на света, представляващ точно копие на наклонената кула, обилно поръсена с пудра захар, обрисуваща всички арки и дори камбанарията на върха. Десертът беше поставен в средата на масата, където се наклони като самата кула и предизвика възторжените аплодисменти на всички гости. Двамата с брат Гуидо се спогледахме. Копието на кулата в Пиза ни напомни за формата, която Грациите на Ботичели бяха изобразили с ръцете си, както и ни подсказа, че тъкмо сега е моментът да споделим тайната си с домакина. Дори и постоянното присъствие на Ток до рамото на господаря му не успя да предотврати потреперването ми. Захарната кула беше скоро разрушена и чиниите с парчетата от нея — поднесени. Забелязах, че както и при всяко друго блюдо тази вечер, и този път пред празния стол до лорда бе поставена пълна чиния, сякаш там имаше някакъв невидим гост. Чиниите вече бяха толкова много, че мястото за неблагодарния син бе заприличало на мивка за миене на съдове. От другата ми страна брат Гуидо отново отказа чинията си. Възхитих се на въздържанието му пред лицето на толкова много прекрасни ястия така, както се възхищавах на красотата на лицето му на стоик. Пудингът беше приказен, но докато се наслаждавах на невероятната му сладост, усетих под лъжичката леко бодване, което ми припомни, че след по-малко от година Гуидо дела Торе ще даде монашески обет и ще бъде завинаги загубен за мен.

Накрая, когато си тръгна и последният гост, двамата наследници на фамилията Дела Торе и моя милост се настанихме в библиотеката, разположена в кулата на двореца — прекрасна стая с четири остъклени прозореца, гледащи към четирите посоки на света, а стените — обсипани от горе до долу с лавици, пълни с книги. Безсъмнено лорд Силвио обичаше да чете не по-малко от племенника си. Никога до този момент не бях зървала толкова много книги, събрани на едно място. Тримата се разположихме около добре осветената маса за четене в средата на библиотеката, подобно на трима генерали, разглеждащи карта на бойните действия. Мина дълго време, докато лорд Силвио оглеждаше картината в пълно мълчание. Изражението му беше неразгадаемо. Единственото му движение бе почукването на левия му палец по масата, сякаш отмерваше някакъв свой вътрешен ритъм. Въпросният пръст бе украсен с голям златен пръстен с девет златни топки и звукът, който издаваше по масата, ми звучеше като удари на камбана. По едно време едва се сдържах да не се разпищя от напрежение. За щастие в крайна сметка лордът благоволи да проговори, но когато го направи, изрече нещо напълно неочаквано.

— Наистина е много красива! Казваха, че ще бъде такава, но съвсем друго е да я видя с очите си. — След тези думи побърза да допълни: — Искам да кажа, че съм чувал за тази творба на синьор Ботичели, но никога не я бях зървал. И вие, синьорина, сте я откраднали? Под носа му?

Увесих засрамено глава, обаче лордът най-неочаквано се усмихна.

— След като вече я видях, не мога да ви виня за това, което сте направили. Никой не би могъл да устои на подобна красота!

— Така е. И други я искат — вметна мрачно брат Гуидо. — Заради нея ни гониха из цяла Флоренция и нищо чудно да са ни проследили дори дотук. Двамата ни най-добри приятели загинаха вместо нас, пак заради нея, както и един от… клиентите на Лучана — добави, като едва не се задави от думите си.

Лорд Силвио сбърчи вежди и отбеляза:

— Но нали разполагат с оригинала? Синьор Ботичели не е изгубил оригиналната си картина, а само това бледо копие!

Брат Гуидо кимна, а веднага след него и сянката му под светлината на свещите.

— Така е. Но онова, от което се опасяваме, чичо, е, че те не искат единствено връщането на копието. Смятаме, че картината съдържа някакво послание и те смятат, че ние вече го знаем, поради което искат да изтрият и нас от лицето на земята, за да не издадем наученото на някого.

— Да, наистина прилича на някаква алегория — съгласи се чичото. — Напомня ми за… „Стансите“ на Полициано…

Мадонна! Не и той!

— И аз си помислих същото! — възкликна нетърпеливо племенникът, — но смятам, че има и друго, по-дълбоко, политическо значение. Синьор Ботичели е изпаднал в нечуван гняв, когато Лучана съвсем случайно е споменала последователно имената на Пиза, Неапол и Генуа!

— Пиза, Неапол и Генуа ли? — погледна ме лордът, но този път без никаква похот, а по-скоро замислено. — Това са все велики морски градове държави!

— Именно. И ние смятаме, че трите Грации тук символизират не богините на алегорията, а тези три велики града!

Лорд Силвио се вторачи още веднъж в картината и промърмори:

— И коя от тях тогава е Пиза, ако смея да попитам?

Брат Гуидо посочи и поясни:

— Ето тук, точно над фигурата на централната Грация, събраните ръце на другите две описват с най-голяма точност нашата прочута наклонена кула!

— Е, просто интересно съвпадение, нищо повече — сви рамене лорд Силвио.

— Освен това, въпреки превръзката на очите си, Купидон е насочил стрелата си точно към нейната глава! Ето защо търсенето трябва да започне оттук!

— Търсене ли? — огледа сащисано лордът своя племенник.

— Точно така. Търсене на смисъла на картината. Три от тези фигури са градове. Но какво символизират останалите? Истината е, че съвсем случайно се сблъскахме с някаква тайна, чичо, и очевидно някой не желае да ни позволи да живеем, за да я разберем.

И точно тук настъпи нещо ужасно странно. Лорд Силвио избухна в гръмогласен, фалшив смях — толкова силен, че отекна в стените на кулата. Но само миг преди да даде воля на смеха си, бях зърнала в очите му една друга емоция.

Страх, първичен и неприкрит страх.

Изчакахме уталожването на пристъпа му и когато смехът утихна, той тупна дружески и двама ни по раменете, сякаш бяхме негови приятели по чашка.

— Глупости! — отсече, все така широко усмихнат. — Тук няма никаква тайна! Това са си просто трите танцуващи грации от старогръцката митология и нищо друго. Трябва да забравите тази работа и да се върнете към живота си. Мога да ви предложа едно по-добро разрешение на проблема, вместо да се щурате наляво-надясно, опитвайки се да се озовете в собственоръчно изработен от вас лабиринт. Защо просто не я върнете?

Брат Гуидо въздъхна отчаяно. Веднага схванах, че е много разочарован, че е очаквал да види в лицето на чичо си верен съюзник. Не беше очаквал някой с лека ръка да изтрие първия ни голям пробив в разгадаването на загадката. Накрая промърмори:

— Ако сега се върнем във Флоренция, онези, които ни търсят, веднага ще ни намерят. А дори и да не го сторят, съветът ще изправи на съд синьорина Ветра и тя вероятно ще изгуби носа си, ако не и ръцете си!

Преглътнах при тази мисъл. Дотолкова се бях вглъбила в мисълта за убийците, които ни преследват, че въобще не се бях сещала за дългата ръка на закона. Обаче брат Гуидо очевидно се бе сетил много отдавна и се бе постарал да ме опази. Майко Божия! Без носа си и без ръцете си, които даряват мъжете с толкова много удоволствия, никога не бих могла да се върна в занаята!

Лорд Силвио кимна и внезапно лицето му се озари от една идея.

— В това отношение мога да ви помогна, при това и на двама ви. Ако спечелим прошката и благоволението на един-единствен човек във Флоренция, никой никога няма да може дори да ви пипне с пръст! — Вторачи се в очите на племенника си и кимна. — Да, същият, Лоренцо Медичи. Великолепният! — Каза го така, сякаш произнасяше името на самия Господ Бог.

Хубаво. Но три са нещата, които знам за управника на нашия град държава Флоренция:

Примо: И той е бил наръган с нож по време на заговора на фамилията Паци, обаче успял да избяга, докато убийците разфасовали брат му Джулиано в катедралата.

Секондо: Той е банкер, следователно — по-богат и от Крез.

Терцо: Пише поезия на тоскански диалект, откъдето и близките му връзки с Анджело Полициано — поетът, който е негов голям приятел и за когото всички напоследък говорят.

От изражението на брат Гуидо стана ясно, че само аз бях подценила обхвата на връзките на неговия чичо.

— И ти се наемаш да… да се обърнеш към него в наша защита? — попита колебливо.

Лорд Силвио се замисли за момент, а после отсече:

— Всъщност мога да сторя нещо по-добро. Той е мой много близък приятел, така че още утре мога да ви отведа лично при него!

— Обратно във Флоренция? — провикнах се аз. Сърцето ми се изпълни едновременно с велика радост и велик страх.

— Не е необходимо да ходим чак там — усмихна се лордът. — Той си има дворец и тук, в Пиза — онзи огромен палат с червените и белите тухлички, който вероятно вече сте забелязали. Цяла една крайбрежна ивица — Лунгарно Медичо — е кръстена на него и неговото семейство. Вестоносците му вече съобщиха, че утре ще бъде в двореца си, в деня на нашия светец. Или по-точно казано — днес.

Защото полунощ отдавна бе отминала.

Двамата с брат Гуидо започнахме да се надпреварваме да благодарим на нашия домакин. Разбира се, че Лоренцо Великолепния ще ни защити! Вече си представях как ще наглася косата си, защото каква по-голяма перла в моята корона от това да бъда приета от най-великия сред Медичите! Вече почти бях забравила за чувствата, които бе извикал в тялото ми лорд Силвио, когато той хвана ръката ми, за да ме изведе от библиотеката, и подвикна през рамо на брат Гуидо:

— С теб ще се видим утре сутрин, племеннико! — После се обърна към мен и добави: — А вас, синьорина, ще чакам в покоите си, когато звъннат камбаните за утринната молитва.

Сърцето и сливата ми трепнаха едновременно при тези думи. Значи в крайна сметка ще мога да си легна с някого, при това — без да се притеснявам от каквото и да било. Стиснах възторжено ръката му, ала радостта ми бе твърде краткотрайна, защото брат Гуидо чу и се провикна:

— Господарю!

Лорд Силвио се закова на място.

— Нямате право да злепоставяте синьорина Ветра! — започна разгорещено монахът. — Не е прилично! Помислете си за светеца, на когото е посветен утрешният ден!

— О, Гуидо! — усмихна се търпеливо лордът. — Можеш ли ти, мъж на расото, да разбереш повика на плътта?! Не забравяй обаче, че Бог ни е дал телата и сетивата ни, за да се наслаждаваме на живота! Затова да отричаме желанията си би било най-големият от всички грехове!

— Аз ли не разбирам?! — провикна се възмутено племенникът му. — Естествено, че разбирам! Да не си мислиш, че като нося това — сграбчи расото си, — сърцето ми не бие, че кръвта ми не тече през вените ми и че сетивата ми — да, същите онези сласти на плътта — не трепват пред лицето на красотата?! — Тук ме погледна и аз забелязах, че в очите му се четеше истинска агония, като на прокълната душа. — Да положиш монашески обет не означава да притъпиш всичките си чувства! Означава да ги чувстваш все така пълноценно, но едновременно с това да ги откажеш и да се отдадеш изцяло на Бога! Затова, поне за една-единствена нощ, моля и теб да сториш същото!

Чичото се обърна за пореден път с намерението да си тръгне — безсъмнено искаше да избегне скарването с единствения човек, когото обичаше. Ала брат Гуидо го завъртя рязко към себе си и продължи все така ожесточено:

— Ако не те е грижа за Бога, то тогава помисли поне за нея, за майката на твоя син, за твоята покойна съпруга! — Ударението, което постави върху думата, бе като киселина. — Нямаш право да петниш репутацията в собствения й дом!

Викът му отекна в стените на библиотеката така, както преди малко бе отекнал и смехът на чичо му. Погледнах уплашено към лорд Силвио — мълчанието му бе далеч по-опасно от думите му. Накрая заговори с тих и отмерен тон, който обаче нито за момент не успя да скрие гнева му:

— Много обичах съпругата си, както изисква от нас Библията, ала нея я няма вече от десет години! Що се отнася до сина ми, той е едно недостойно мекотело, което не заслужава да носи фамилията ни. А племенникът ми — тук вече два идентични чифта сини очи се вторачиха бясно един в друг — трябва да внимава, когато заповядва на чичо си какво да прави в собствения си дом! — Миг по-късно тъгата удави гнева и той допълни: — Много съм самотен, Гуидо. След като и теб те няма, каква утеха мога да имам аз за злощастното си сърце, а?

И внезапно той вече не беше великият господар на Пиза, а просто мъж на средна възраст, който, въпреки богатството и положението си, е съвсем сам на този свят. Изпълних се със съчувствие към него и съм сигурна, че брат Гуидо изпита същото. Стояхме дълго време така, неподвижни като статуи. Картината на масата проблясваше между нас под светлините на свещите, фигурите й — единствени свидетели на току-що казаното. Накрая лорд Силвио наруши мълчанието, като отрони:

— Гуидо, с теб ще се видим на сутринта. А с вас, синьорина, малко по-рано.

Успях само да кимна. Не знаех какво да сторя. Не желаех да ядосвам нито единия, нито другия. Брат Гуидо запази мълчание, ала след като чичо му излезе от кулата и слезе по стъпалата, изкрещя като обезумял:

— Нееее!

Ала вече беше твърде късно. Тази дума и затръшването на долната врата на стълбите прозвучаха едновременно.

Очаквах брат Гуидо да ме залее с молби и проповеди, за да не отида на уговорената си среща, ала не чух нито едното, нито другото. Той също си тръгна, без да изрече нито дума повече, затръшвайки зад себе си тежката дъбова врата. Аз се присегнах към рисунката, навих я и я върнах обратно в корсажа си. Беше ми мъчно за брат Гуидо, но същевременно се зарадвах да разбера, че поне чувствата му били мъжки, а не като на евнух. Ала от пет дена насам и прасковката, и кесията ми бяха празни, така че нищо на света не би ме спряло да не спазя обещанието си тази нощ.

Тоест нищо, освен самият господар, разбира се. Зачаках възбудено в стаята си, крачейки напред-назад под светлините на свещите. Чаках да чуя камбаните за утринната служба, а веднага след това — и почукването на слугата, който да ме отведе в господарските покои. Вече бях измила долните си части с розова вода, а зъбите си бях почистила с копринен конец. Стридите бях изсипала в напълнената с прясна вода медна купа, за да ги задържа пресни за брат Гуидо на сутринта. Но след като подуших полите на роклята си, автоматично съжалих за доброто си дело — вонях като рибен пазар. Затова изпрах полите, а на тялото си метнах един копринен халат. Материята беше толкова тънка, че отдолу се виждаше цялото ми тяло, обаче на мен не ми пукаше — в тази игра лесният достъп до тялото ми можеше да бъде особено полезен. И когато накрая камбаните зазвъняха, на вратата ми се почука. Хвърлих се веднага на леглото и се нагласих съблазнително — в случай че лорд Силвио бе решил лично да дойде за мен. Но вместо него се появи Ток, изпълвайки рамката на вратата с огромното си тяло. И на трудноразбираемия си тоскански ми каза, че лорд Силвио изпращал извиненията си, обаче бил неразположен и затова се налагало да отложи срещата ни. Мамка му!

— Неразположен ли? — запитах с възможно най-надменния си тон. — В какъв смисъл?

Без да се колебае, наемникът отговори:

— Той не добре. Може би нещо, дето мой господар ял на вечеря.

И преди да успея да му задам следващ въпрос, той излезе и затвори вратата.

Мътните го взели!

Хвърлих се обратно на възглавниците и започнах да редя всички ругатни, които се сетих. Неразположен, моля ви се! Няма никакво съмнение, че господарят е бил споходен от пристъп на съвест вследствие на сърцераздирателните молби на своя богонабожен племенник! Да го вземат дяволите този брат Гуидо! Мразя го!

Побеснях си така още известно време, след което се пъхнах под завивките, защото си дадох сметка, че все пак трябва и да поспя. Трябва да бъда красива за представянето си пред Лоренцо Великолепния. Ала не можех да мигна. Докато се въртях и обръщах в разкошните си чаршафи, се успокоявах с мисълта, че лорд Силвио надали се чувства по-добре от мен. Да ти обещаят игрички в леглото, а после да ти ги откажат, е по-лошо, отколкото никога да не са ти обещавали! В интерес на истината бях спала по-добре по време на пътя, в колибите и оборите, насред бълхите и комарите, отколкото в тази луксозна стая. Небето вече сивееше, когато най-накрая се предадох и реших да се отдам на моя доказан метод за бързо заспиване. Плъзнах ръце по гладкия си корем, над перлата в пъпа си, и ги пъхнах между краката си, за да открият другата перла, която се криеше там. Докато се галех и извивах гръбнак, си представях какво щяхме да правим с лорд Силвио, ако не ми беше отказал, но когато избликнаха горещите приливи на сластта, пред вътрешния ми взор се очерта образът на племенника му. И остана заедно с мен, докато потъвах в прегръдките на съня.

Сънят ми беше тежък и продължителен. Събуди ме нарастващо кресчендо от удари по вратата ми. Един поглед към прозореца ми подсказа, че съм проспала деня. Изправих се бавно и плъзнах сухия си език по зъбите си. С удоволствие бих изпила още една купа с вода, но в тази до леглото ми плуваха стридите на брат Гуидо, и аз едва не повърнах от отвратителната им воня на риба. Провлачих крака към вратата и отворих — за да видя пред себе си самия брат Гуидо, от плът и кръв.

Той ме поздрави сдържано, очевидно неуверен как да се обърне към жена, която е спала с чичо му. Направих му знак да влезе и промърморих:

— Между другото, би могъл и да се усмихнеш, защото прекарах нощта точно толкова непорочно, колкото и ти. (Е, ако не броим работата на пръстите ми под завивките.)

Той въздъхна облекчено и отвърна:

— Много се радвам, че сърцето ти — или може би това на чичо ми — е намерило сили за разкаяние!

Помислих си дали да не го оставя с впечатлението, че съм направила тази саможертва заради него (после винаги можех да използвам това като коз за нещо друго), обаче после прецених, че ако чичо му действително не се чувства добре, лъжата ми ще бъде бързо разкрита. Затова поясних:

— Всъщност беше сърцето на чичо ти или по-скоро стомахът му. Ако се вярва на онова чудовище, дето му прислужва, снощи не се почувствал добре.

Брат Гуидо ме погледна сащисано.

— Ти не знаеше ли? — попитах го, но вече с доста по-омекнал тон.

— Не — промърмори. — Прекарах целия ден в катедралата, за да изслушам цикъла литургии в памет на светеца.

— Е, очевидно вече си се молил достатъчно, та да си позволиш да прекратиш постите си — изсумтях и посочих към медната купа и стридите, които му бях запазила.

И представете си — той се усмихна! Когато приседна на леглото ми, за да се наслади на закъснялото си пиршество, беше ухилен до уши.

— Много мило от твоя страна и много ти благодаря! Защото истината е, че умирам от глад!

С тези думи вдигна към устата си най-голямата стрида, но точно в този момент на вратата пак се почука.

С мое разрешение на прага се показа Ток и ни огледа с неприкрит интерес. Един удар на сърцето по-късно обаче се сети за какво е дошъл и заяви:

— Лорд Гуидо, цял ден обикалям из града търся вас! Трябва веднага дойдете при ваш чичо! Болестта му е още по-зле и той бързо чезне!

Брат Гуидо пусна стридата така, сякаш беше нагорещен въглен, и двамата веднага хукнахме след Ток.

Наемникът пое с широки крачки по облицован с ламперия коридор, който ни отведе в тих вътрешен двор с фонтан в центъра, утихнал злокобно в сгъстяващия се здрач. В другия край на вътрешния двор той отвори дъбова врата, отвеждаща към покоите на господаря му. В спалнята беше тъмно, тъй като завесите бяха спуснати. Във въздуха се носеше отвратителна смрад като от изпражнения, към която се добавяше и вонята на тамяна от кандилото, предназначен да пази надалеч злите духове. На огромното легло, увит в копринени чаршафи, по-блед и от тях, лежеше лорд Силвио — бледа останка от мъжа, който си спомнях едва от предишната вечер. Плътта му се бе сдобила с някакъв зеленикав оттенък, дъхът му излизаше на пресекулки. Върху ръката му се мъдреха три пиявици, затлъстели и блестящи от пиенето на отровената кръв. Още от пръв поглед разбрах, че ми предстоеше да видя още един мъртвец. От благоприличие, каквото рядко изпитвах, аз останах до вратата. Но все пак бях достатъчно близо, за да чуя последните думи, разменени между двамата сродници.

Предполагах, че лорд Силвио ще даде воля на голямата си обич към своя племенник, на съжалението си заради скарването им от предишната вечер или дори ще се опита за последен път да го помоли да напусне църквата и да приеме наследствения си пост. Ала думите, които чух, не касаеха нито едно от въпросните неща. Лордът сграбчи качулката на брат Гуидо с треперещата си ръка и изрече неразбираемо:

— Бисто!

— Сигурен ли си? — ококори се ужасено монахът.

— Бисто, бисто! — закима лорд Силвио. А после: — Следвай… светлината!

Оттам нататък изгуби дар слово. Опита се да повтори думата, но от устата му излезе само слюнка, която се залепи за призрачно бялата му буза. Брат Гуидо го накара да се успокои, притисна ръка към все по-трудно биещото сърце на своя чичо, а после зърнах проблясък на злато, докато умиращият мъж извади пръстена от палеца си и го пъхна на палеца на своя племенник. В този момент вратата се отвори и в стаята се появи възрастен свещеник, понесъл атрибутите, необходими за предсмъртна изповед. Забелязвайки, че в покоите му е проникнал непознат, лорд Силвио отказа да говори повече и се отпусна безпомощно назад. Брат Гуидо безмълвно пое маслата и тампоните от свещеника и лично миропомаза чичо си, след което започна да се моли тихичко за спасението на душата му. По лицето на лорд Силвио се разля зловеща усмивка, но когато изпосталялата му само за една нощ ръка се насочи към гърдите му, за да направи знака на кръста, усмивката бе заменена от блажен покой. Господарят на Пиза беше мъртъв.

Оттеглих се от стаята заедно със свещеника, за да оставя двамата благородници Дела Торе насаме. И когато изповедникът ме благослови и си тръгна, аз се замислих за току-що видяното от мен. Първо на първо, не бях в състояние да схвана напълно новата ситуация, в която се оказахме. Спокойно мога да призная, че тогава изобщо не осъзнавах как отново сме се озовали там, откъдето тръгнахме, как изведнъж бяхме загубили всякаква надежда за протекция и защита. Не си давах сметка, че вече не можем по никакъв начин да се обърнем към Лоренцо де Медичи без спонсор. Не обърнах внимание и на странните последни думи на умиращия лорд. Мислех си единствено за брат Гуидо. За брат Гуидо, който бе демонстрирал такава храброст и благородство в малката сцена, на която преди малко бях станала свидетел, че изпитвах неистов срам заради порочните си мисли по негов адрес. Да, той действително бе отдаден на Бога, поради което аз нямам никакво право да се опитвам да го изтръгна от пътя, който е избрал. И въпреки това, докато наблюдавах как изящните му дълги пръсти втриват светото миро в челото на чичо му и докато слушах сладкия му басов глас, отдаден на молитва, и съзерцавах сериозното му лице, проследяващо последните мигове на неговия сродник на тази земя, аз отново видях в него ангела, на когото го бях оприличила още в началото, и го обикнах още по-силно. И тогава за първи път си дадох сметка за опасността, в която се намирам — ала не от убийците на Флоренция, а от моите собствени чувства и желания.

Накрая вратата се отвори и отвътре излезе брат Гуидо с примигващи, ала сухи сини очи. Прекъсна безцеремонно съболезнованията ми с думите:

— Трябва веднага да тръгваме!

— Накъде? — възкликнах и веднага се сетих за картината. Пак ли ще трябва да бягаме? Или ще помолим за аудиенция при Лоренцо Великолепния, въпреки че лорд Силвио се бе споминал? Но очевидно ни предстоеше друга задача.

— Трябва да съобщим новината на Николо — промърмори монахът и започна да върти пръстена на палеца си, който чичото му бе прехвърлил в предсмъртния си час.

— На кого? — Насред тази трагедия напълно бях забравила за кого става въпрос.

Той ме изгледа, а после, когато последните отблясъци на слънцето го обсипаха с позлата и той заприлича на пръстена, отговори:

— На сина му.

Така завърши седемнайсетият ден на месец юни, 1482 година — празникът на свети Раниери, и започна следващият.

Четвърта глава

Ток ни поведе през тъмните улици на града, все още препълнени с празнуващи тълпи. Аз не отлепях очи от запалената факла, която той носеше — следвах я, като че ли бе звездата от Рождество, опитвайки се да проумея станалото. Брат Гуидо се носеше мрачен, приведен под товара на новините, които носеше. Сграбчих краищата на робата му, защото наемникът отпред се движеше много бързо и аз се страхувах да не изостана и да се изгубя. Но продължавах да си мълча. Вътрешно ми се искаше да разпитам брат Гуидо как тълкува последните думи на чичо си. Какво е това „Бисто“? И в какъв смисъл той трябва да „следва светлината“? Дали последното бе своеобразна благословия за избрания от монаха път, касаеща свещената светлина на божественото и живота в лоното на църквата? Ала не смеех да си отворя устата. От една страна, смръщеното изражение на брат Гуидо не предразполагаше към разговори. От друга, не бях много сигурна каква част от разговора той би желал да стигне до ушите на наемника. Затова предпочетох да си държа езика зад зъбите. Накрая стигнахме до поредното странно място — две напълно идентични големи къщи, свързани с арка, поставена на греда, която ги свързваше и превръщаше в едно цяло. Върху гредата имаше часовник, който бих останала да гледам още дълго, ако брат Гуидо не се бе вмъкнал бързо вътре. Тръгнахме по тъмна стълба, която ни отведе до покои толкова бляскави, че привикналите ми към тъмнината очи примигнаха и се насълзиха.

Стаите определено бяха много по-разкошни, отколкото който и да е студент имаше право да обитава — луксът тук надвишаваше лукса дори на самия палат на фамилията Дела Торе. Именно красотите им — меките възглавници, позлатените свещници и кадифените драперии — бяха първото нещо, което забелязах.

Секондо: Забелязах бледолик младеж с нездрав блясък на кожата, изтегнал се върху златен шезлонг.

Терцо: Забелязах малко момче, черно като абанос, легнало върху него, с глава, движеща се усърдно над слабините му.

Горкичкият непорочен брат Гуидо като че ли не схвана веднага какво става. Обаче аз сведох глава, за да скрия усмивката си, а в същия този момент Ток се разсмя дълбоко и гърлено, но побърза да превърне смеха си в кашлица. За първи път зървах някаква проява на веселие в този гигант, а после, когато двамата се спогледахме съзаклятнически, като че ли започнах да го харесвам.

Сценката на дивана се разтури и двете фигури се разделиха. Миг след това Николо Герардеска дела Торе (защото това беше той) небрежно напъха члена си обратно в панталоните си и ни поздрави така спокойно, сякаш го бяхме заварили да прави нещо особено невинно, като например да пише писмо. Малкото негърче, което надали имаше и осем години, се измъкна от стаята, но не и преди да ни изгледа злобно с бадемовидните си очи.

— Е, Гуидо — започна Николо носово, — или може би трябва да те наричам вече брат Гуидо? Значи най-сетне благоволи да се отбиеш, за да изкажеш почитанията си на своя братовчед! Ток ме уведоми, че си пристигнал в нашия прекрасен град и отдавна очаквам посещението ти!

Виж ти! Този Ток не ми бе направил впечатление на особено общителен тип, но очевидно откакто бяхме дошли, той е сновял напред-назад, за да информира наследника за нашите действия. Същевременно обаче вече сте наясно, че на мен не ми трябва много време, за да си съставя мнение за някой човек, а истината е, че още от пръв поглед възненавидях Николо. Той също притежаваше чертите на фамилията, но при него художникът сякаш бе започнал, а после внезапно се бе отказал да довърши делото си. Чертите му бяха притъпени и неравни, аристократичният нос — като клюн, а брадичката — толкова слаба, че буквално се сливаше с врата му. Устните му бяха съмнително червени, непрекъснато влажни и безформени, обградени от миниатюрни бели петънца, подсказващи за доста нездравословен начин на живот. Докато говореше, гласът му менеше октавите си между юношеството и мъжествеността. Любезността му бе очевадно фалшива, а подходът му — по детски злонамерен. Ала макар по-нисък от братовчед си и доста по-млад, Николо имаше по-висок ранг от него. Напълно наясно с този факт, но и с безспорна неохота, брат Гуидо се поклони на своя сродник. Ала в думите му се усети немалка доза сарказъм, когато, напомняйки му за задълженията му на наследник, рече:

— А аз, братовчеде, очаквах да те видя на празненството в дома на чичо си снощи.

— Ах, да, празненството. Ами да, обаче бях зает с други дела — отговори Николо и бледите му очи, воднисти като зимно небе в сравнение с лятно синьото на моя приятел, се стрелнаха по посоката, от която се бе измъкнало негърчето. — Все пак се надявам, че отсъствието ми не е провалило тържествата ви. Нито пък турнира преди тях. — Да, Ток определено не се е скъпил на информация. — А коя е тази кукличка тук, а? Много е красива — отбеляза той и очите му се плъзнаха по тялото ми, но без какъвто и да било интерес. Аз се поместих, чудейки се дали ще долови миризмата на риба от стридите, които бях крила в полите си, и дали няма да я сбърка с миризмата на секса. Точно така и стана. — Аха! Да не си нарушил вече обета си, а? Или тя е твоят малък подарък, с който се надяваш да спечелиш благоволението на баща ми, за да му измъкнеш нещо, а?

Брат Гуидо трепна при споменаването на лорд Силвио, видимо преглътна непоносимостта към братовчед си и пое ръката му с жест, който накара последния едва ли не да изгуби веждите си от учудване.

— Нося лоши новини, братовчеде. Опасявам се, че баща ти е… мъртъв.

Брат Гуидо се задави от тези думи и дори моето каменно сърце се разтопи — но не за сина, а за племенника. Въпреки това зачаках да чуя нормалните вайкания и сълзи от страна на наследника на фамилията Дела Торе — нищо чудно дори да се хвърли на онзи негов диван, където мърсува, и да се разреве. Ала онова, което дойде, изобщо не го очаквах — по слабоволевите устни на момчето заигра хитра усмивка.

— Мъртъв казваш, така ли? — Хвана медальона, който висеше на врата му, и почука с него зъбите си. — Виж ти.

Без да успее да скрие шока и отвращението си, брат Гуидо продължи:

— Има и още нещо. Последната дума, която изрече, бе „убийство“, но на английски.

— Убийство? На английски? — погледна го крайно заинтригуван Николо.

— Да — кимна брат Гуидо. — Нали си спомняш, че преди няколко години си имахме английски изповедник, брат Джайлс от Кеймбридж? Та той научи чичо на този език, за да може да разшири търговията си, а нас учеше на английски в учебната стая. Затова съм напълно сигурен, че чичо заговори накрая на английски, за да го използва като някакъв шифър, така че да не го разбере никой друг. С което искаше да ни каже, че е убит нарочно. — О, ясно. Значи затова не можах да разбера нищичко. Моят английски е по-малко и от английския на шотландец. Но когато брат Гуидо премести сините си очи към вратата, където се бе облегнал Ток, аз разбрах, че не от мен е искал лорд Силвио да скрие последните си думи. — А след това — продължи монахът — ми каза „да следвам светлината“.

Зачаках брат Гуидо да спомене и за златния пръстен за палец, който лорд Силвио предаде на своя племенник, но не чух нищо по този въпрос. Като се замислих, си дадох сметка, че лявата ръка на монаха нито за миг не излезе от широкия десен ръкав на расото му. Мислено свих рамене — може би иска да си има някакъв спомен от своя чичо, а ако го покаже, вероятно би го изгубил. (Напълно го разбирах.) Ала мислите ми бяха най-грубо прекъснати от новия господар на фамилията Дела Торе, който се разсмя съвсем искрено — неприятен, грачещ звук, който би прилягал повече на коледна пуйка, отколкото на новопроизведен лорд.

— Убийство, така ли? Безценно! Баща ми — убит! И може би съм го сторил аз, нали?

Изчакахме го мълчаливо да се наслади на остроумието си.

— Опасявам се обаче, че не съм аз, макар да не мога да отрека, че понякога съм си го мислел — отбеляза по едно време Николо. Изкашля се, за да се овладее, изтри просълзените си от смях очи и продължи: — А сега, братовчеде, възнамерявам да ти докажа защо аз съм интелектуалецът в семейството, човекът с академично образование, а ти не ставаш за нищо друго, освен да разкарваш дървените си сандали по плочите на манастирите!

Идваше ми да му река, че брат Гуидо е прочел много повече книги от който и да е друг, когото познавах, но Николо очевидно бе погълнат от собствената си риторика. Подобно на адвокат, той пъхна палци в подмишниците на жилетката си и запита важно:

— Би ли ми повторил точно какво каза моят баща с предсмъртния си дъх?

Брат Гуидо се помести неспокойно и отговори:

— Вече ти казах. — Той ме сграбчи за качулката, придърпа ме и изрече: „Убийство!“ Каза го два пъти, а след това допълни: „Следвай светлината“.

— „Убийство“ ли бе точната дума, която изрече, или „Бисто“?

Тъмните вежди на брат Гуидо се сбърчиха и той промърмори:

— Всъщност… може и да беше точно така.

Никак не ми беше приятно да се съглася с Николо, но от неговите уста предсмъртните думи на баща му излязоха по-автентично.

— Наистина звучеше по-скоро като „Бисто“ — обадих се накрая. — Така де, аз не знам и капчица английски, освен ако не броите ругатните, научени от разните търговци, с които съм се чукала, но… — Не довърших.

Погледите на братовчедите бяха все така втренчени един в друг, сякаш не бях казала нищо. Пръв се обади брат Гуидо:

— И защо да казва „Бисто“? Какво означава това? Никога не съм чувал подобна дума.

— Скъпи ми братовчеде — ухили се злобно Николо, — само защото ти не си чувал думата не означава, че тя не съществува! Тя не само съществува, но означава и точно място. Това тук е Бисто!

И обгърна с жест огромната стая.

— Тази стая ли? — възкликна изумено брат Гуидо.

— Не. По-скоро сградата, къщата, кулата, в която се намираме. Кръстена е „Бисто“ — подметна злостно братовчед му.

— Нещо не разбирам — изфъфли монахът.

Аз също не разбирах.

Николо се надигна на пръсти и се изпъчи като адвокат, очевидно наслаждавайки се на унижението, на което подлага братовчед си.

— Позволи ми да ти припомня част от местната история, защото очевидно си отсъствал твърде дълго от нашия град — рече самодоволно. — Тази кула е същото онова място, където някога нашият далечен предшественик Уголино дела Герардеска е бил хвърлен в затвора за държавна измяна заедно с двамата си племенници. И в същата тази стая, където се намираме сега, те са били оставени да умрат от глад в продължение на деветдесет дена. — При тези думи Николо направи заплашително крачка напред към монаха. — Не може да не си спомняш тази история, братовчеде! Защото най-големият от племенниците му — натърти зловещо, — усещайки, че умира, предложил на чичо си да отхапе от плътта му, за да се спаси. И така, в същата тази стая, в която се намираме сега, Уголино изял своя любим племенник жив.

Злобата му вече бе неприкрита и недвусмислена. Потреперих, когато пред вътрешния ми взор пищното обзавеждане наоколо изчезна и кулата пак се превърна в студен каменен затвор, зад чиито стени са се разиграли подобни ужасии. Воднистите очи на Николо заблестяха — безсъмнено и той виждаше същото, само че му се наслаждаваше, а аз усетих, че моят приятел е в огромна опасност и мислено благодарих на звездите за присъствието на Ток.

Ала брат Гуидо срещна погледа на братовчед си, без да трепне, с кураж, който ме накара да го харесам още повече.

— Разбира се, че знам тази история. Зверствата на Уголино са отлично документирани в Тринайсета песен на Дантевия „Ад“, когато той среща поета в седмия кръг на ада. — При други обстоятелства бих изръкопляскала, защото брат Гуидо определено спечели съревнованието по четенето на книги. — Само не знаех, че това място е било кръстено „Бисто“.

Поставен в неизгодна позиция, Николо сведе очи и се обърна и присъстващите малко се поотпуснаха.

— Е, сега вече знаеш — рече накрая. — Радвам се, че го научи именно от мен. И след като най-сетне беше просветен, дори и човек с твоите ограничени възможности би трябвало да схване, че баща ми просто е искал да ти каже да дойдеш до кулата Бисто, за да ми съобщиш за смъртта му.

— А светлината? — не се предаваше брат Гуидо. — Вероятно твоите величайши знания съдържат някаква информация относно това какво е имал предвид чичо, когато каза да „следвам светлината“?

Ала Николо вече бе изгубил интерес към последните думи на баща си. Той само махна с ръка и промърмори:

— Стигнахте дотук благодарение на факлата на Ток, нали така? За друго не знам. А и си имам по-важна работа. Фабрицио!

Негърчето се появи в стаята толкова бързо, че веднага разбрах, че е подслушвало до вратата. Изгледах го презрително. Обиграният подслушвач като мен отлично знае, че преди да влезе, когато е повикан, трябва да изчака няколко удара на сърцето, за да не се издаде.

Брат Гуидо веднага схвана намека.

— Е, в такъв случай ще те оставя насаме с твоята скръб — натърти и се поклони, без изобщо да си прави труда да скрива отвращението си.

Почти бяхме стигнали до вратата и Николо вече бе започнал да гали косата на момчето, когато изстреля заключителните си думи:

— О, и, братовчеде, остани в двореца — като мой гост, разбира се, защото имаме да обсъждаме доста неща. Семейни въпроси, ако се досещаш. Не заминавай никъде, разбра ли? Ток, постарай се той да не ходи никъде!

И двамата с брат Гуидо забелязахме погледите, разменени между наемника и новия му господар при затварянето на вратата. Кралят умря, да живее кралят. И двамата разбрахме, че старият ред си е отишъл и че на негово място се е възцарил новият режим — любимият племенник е бил изхвърлен, а черната овца на семейството триумфира.

И двамата с брат Гуидо бяхме наясно, че току-що Ток бе получил задачата да го убие.

Пета глава

Когато излязохме, първоначално тръгнахме хрисимо след Ток. Ала само един поглед и едно леко стискане на ръката ми от страна на монаха ми бяха напълно достатъчни като знак да побягна и да се гмурна в тълпите. Запровирахме се през претъпканите от народ улици и едва когато стигнахме до брега на реката и се уверихме, че сме се изплъзнали на преследвача си, си позволихме да се облегнем на перилата, за да си поемем въздух. Накрая аз успях да изфъфля:

— А сега накъде?

Брат Гуидо поклати глава и смотолеви задъхано:

— Вече не можем да се върнем в двореца. Единствената ни надежда е да слезем надолу по реката до палата на Медичите и сами да поискаме аудиенция при Лоренцо Великолепния.

— Без протекцията на чичо ти?

— И какъв друг избор имаме? Можем само да се надяваме, че семейното ми име ще бъде достатъчно. Освен това разполагаме с рисунката като допълнителна гаранция. Хайде, ела!

Побягнахме, колкото сили имахме, по Лунгарно Медичо, провирайки се между тъмните фигури на празнуващите, докато накрая не зърнахме пред очите си червения колос, познат като палат на Медичите. Когато насочих поглед към постройката, издигаща се насред мрака — огромна, отблъскваща, с цвят на сурово месо — се изпълних с грозно предчувствие, обаче толкова силно, че едва не изпразних червата си. Сграбчих брат Гуидо за ръкава на расото и извиках задъхано:

— Недей! Нещо не е наред!

— Много неща не са наред, синьорина, но все пак трябва да сторим нещо. Не можем вечно да бягаме — отговори той и се приближи към величественото стълбище, осветено от множество запалени факли, където двама въоръжени стражи разговаряха с трети човек — сигурно търговец или от празнуващите. Но в импозантния ръст на човека имаше нещо познато, като че ли бяхме виждали вече тези широки рамене. Великанът се обърна.

Третият човек беше Ток.

— Това са те! — изкрещя той на стражите. — Бързо! — И ни подгони.

По дяволите! Ама как е успял да ни изпревари? Обърнахме се и побягнахме обратно към реката, но се оказа, че от двете страни сме притиснати от тълпите. (Но какво чакат тези хора? Като че ли се бяха събрали, за да видят залавянето ни.)

Брат Гуидо ме поведе бързо към малък частен пристан. Започна да развързва въжето на единствената закотвена там лодка, но междувременно Ток вече трополеше по дъските на пристана, следван плътно от стражите на Медичите. По-бърза и от светкавица, аз измъкнах ножа от зелено стъкло от жартиера си и срязах въжето. След един благодарен поглед от страна на брат Гуидо двамата се строполихме на дъното на лодката, задъхани като улични псета, с дробове и крайници, изгарящи от болка.

Докато течението ни отнасяше към средата на тъмната река, зърнахме Ток, приведен ниско над пристана, гледащ кръвнишки след нас. И когато брат Гуидо измъкна две почти разцепени гребла от дъното на малката лодка, аз се почувствах достатъчно спокойна, та да помахам на великана, който ни беше изпуснал. След малко той се превърна в пигмей, а накрая, при поредния завой на реката, изчезна от погледа ми.

— И сега какво? — попитах.

Брат Гуидо се опитваше да управлява спасителния ни съд, за да го задържи насред буйното течение на реката. Поклати глава. Тъмните му къдрици бяха залепнали по челото му от пот.

— За първи път мога спокойно да кажа, че нямам никаква представа какво да правим оттук нататък. Чичо ми — нашето единствено спасение, го няма. Подписах смъртната му присъда в мига, в който седнах до него на фестивала. Разбрали са, че ще му покажа „Примавера“. Ти беше права — трябваше да отидем при него скрито.

Права или не, сега не беше време да се правя на важна.

— Виновни са стридите — отбелязах, най-сетне имаща възможността да споделя с него едно свое подозрение от снощи. — Златното плато със стридите е било предназначено за нас — за да убие цялото семейство начело на масата.

Той кимна в знак на съгласие и отбеляза:

— В такъв случай трябва да благодарим на Бога, че никой от нас не хапна от тях — ти, защото не ги обичаш, а аз заради постите. Да, светецът действително ме спаси.

Може би. Но потреперих, когато се сетих, че му се размина само на косъм да хапне от стридите, които му бях отделила за закуска — ако не беше връхлитането на Ток, той щеше да сподели съдбата на чичо си. Иронията във всичко това бе, че сега същият този Ток бе изпратен да ни убие от Николо, който, ако беше постъпил като добър син и се бе появил на вечерята, щеше да яде от същото това плато и също да умре. Майко Божия! От математиката на убийствата получих главоболие!

— Ако не по този начин — обади се отново брат Гуидо, — щяха да се справят с него по друг. И сега ние не можем да осъществим аудиенцията си при Лоренцо Медичи — единственият човек, който би могъл да ни спаси. Направо не знам какво да предложа, нито къде да те заведа. Носим се по течението — в буквален и в преносен смисъл. Ние сме като лист отбрулен по водите на реката и затова се налага да се оставим в Божиите ръце.

Обаче аз нямах никакво намерение да позволявам на Бога да ръководи шоуто.

— Не можем да се предадем така лесно! — извиках. — Все трябва да има място, където можем да отидем!

Брат Гуидо ме погледна в очите. Неговите бяха безизразни и смирени.

— Не — поклати глава. — Ако не се случи някакво чудо, с нас е свършено.

Огледах се, отчаяно търсейки някакво разрешение на въпроса, но единственото, което зърнах, бе странният пейзаж от тъмни къщи, подредени от двете страни на Арно. А после, подобно на проблясък на Полярната звезда, в един от прозорците се появи светлинка. После още една. А след това по цялото протежение на брега, нагоре и надолу — всеки прозорец, всяка врата, всяка тераса и балкон, се изпълниха с факли и свещи. Всяка лампа беше запалена, всяко огнище — накладено, всяка кутийка огниво — отворена. Възможно ли е това да е свързано с нас? Възможно ли е това да означава, че Ток бе вдигнал на крак целия град и сега всички се опитват да ни открият? Не, разбира се, че не. Защото вече цяла Пиза бе залята от светлина, подобно на едно божествено съзвездие. А после, докато се оглеждахме, светлинките наводниха реката като звезди, плъзгащи се по повърхността на водата — тълпите от двата бряга започнаха да пускат малки хартиени лодчици с по една запалена свещ. Тази огнена флотилия се понесе заедно с нас по течението, докато накрая не обкръжи малката ни лодка, подобно на огнени цветя. Въпреки положението, в което се намирахме, аз се усмихнах щастливо. Забелязах, че брат Гуидо също се усмихва.

— Това ли е нашето чудо? — попитах го аз.

— Може би — кимна той. — Това е празникът на светлината — Луминара, който се провежда всяка година вечерта в деня на свети Раниери. Трябваше да се сетя, че…

Млъкна, сякаш се бе задавил, и аз се приведох към него, като в притеснението си изхвърлих моето весло през борда. Уплаших се да не би да е получил сърдечен пристъп. Може и да беше пораженец, ала той бе единственият съюзник, който ми бе останал на този свят. Златистият отблясък на хилядите свещи бе напълно достатъчен, за да видя колко бе пребледнял.

— Какво има? — извиках, а когато той не отговори, аз го хванах за раменете и го разтърсих. — Брат Гуидо, какво става?

— Светлината! — прошепна накрая той, а очите, с които ме погледна, бяха по-ярки и от най-ярката факла в Пиза през тази нощ. — Следвай светлината! Чичо ми ни показа пътя! Значи последните му думи към мен са посочили пътя ни за бягство!

Сърцето ми се разтуптя като обезумяло.

— Но къде отиват тези лодчици? Накъде води светлината?

Той посочи надолу и отвърна простичко:

— Към морето.

И ние продължихме да следваме безбройните хартиени лодчици, отнасящи своите свещи към морето.

Ала много скоро, преди църковните камбани на града да отброят следващия четвърт час, започнахме да си даваме сметка, че крайната ни цел не е открито море, а място, което е значително по-близо. Защото една прищявка на течението принуждаваше всяка хартиена лодка да се насочи към едно широко заливче — нещо като чудо, което, подобно на езеро, бе разположено в подножието на огромна, подобна на замък постройка. А завоят на реката на същото това място означаваше, че свещите трябваше да спрат. Огнените лилии се събираха бързо, образувайки огнено езеро — безсъмнено прекрасна гледка.

На този етап почувствах три неща.

Прима коза: Удивление от гледката.

Секонда коза: Облекчение, че в крайна сметка няма да излезем в открито море с това подобие на воден съд, което при това разполагаше само с едно гребло и вече се пълнеше с вода.

Терца коза: Все по-нарастващ страх, че всеки момент ще пламнем. Но съвсем скоро стана ясно, че хилядите свещи в хартиените лодки биват изгасяни от някого или от нещо, защото в мига, в който достигнеха брега, те угасваха — така бързо, както и бяха запалени. Докато лодката ни се носеше по течението, забелязахме безброй тъмни фигури, всяка от тях с кофа в ръка, които изгасяха свещите в мига, в който се доближаха до тях. Предположих, че са наети за тази работа от гражданите, за да намалят риска от избухването на пожар в тази суха пролетна нощ, ала нещо тайнствено и безмълвно в действията на тези хора ме накара да замълча и да се сниша на дъното на лодката още при първия знак с ръка на брат Гуидо. Лодката ни се спря в крайбрежните храсталаци и ние изпълзяхме предпазливо сред тях. Брат Гуидо веднага ме придърпа на земята.

— Къде сме? — прошепнах.

— Това е Фортеца Векиа — старият замък. Виждаш ли назъбената кула горе?

Надникнах внимателно между листата на храстите и прошепнах:

— Нарече го „старият замък“. А сега какво е?

— Арсеналът на града.

Дори и аз бях наясно какво означава арсенал — спала съм с достатъчно корабостроители. Но също така знаех, не за работата си те са зависими от дневната светлина. Не бях чувала някой да работи нощем.

— Какво става тук? — продължих да шепна.

Брат Гуидо сви рамене и ми направи знак да тръгваме. Приведени о две, ние изпълзяхме от шубраците и се насочихме към подножието на крепостта. Поехме по протежението на оградната стена, скрити в огромната й сянка. Когато приближихме входа, дочухме звуците от строителството — чукане, запояване, рязане с трион, както и виковете на работниците, които, благодарение на някакъв странен акустичен трик, не достигаха до откритите води на реката.

— Завоят на реката, както и дебелината на крепостните стени очевидно задържат звуците и не им позволяват да бъдат чути от града — прошепна брат Гуидо.

Посочи нещо нагоре — малка врата, през която влязохме. Над нас се извисяваше порутената кула на стария замък, с поизронена спираловидна стълба и гарвани, гнездящи в бойниците. Започнахме да се изкачваме нагоре, за да се отдалечим от оглушителната какофония от звуци, и накрая стигнахме самия връх на кулата. Зад нас Пиза проблясваше като небесния свод на Венера. Ала под нас се простираше гледка, принадлежаща към селенията на Марс.

По изкуственото езеро във вътрешността на огромния, полуразрушен замък бе наредена цяла флотилия гигантски кораби на различни етапи на завършване. С яките си носове и назъбените предни части те бяха точни копия на картината, която бях зърнала онзи ден.

— Корабът от кулата! — прошепнах възбудено на брат Гуидо в миг на просветление.

Той закима ентусиазирано. И той го бе осъзнал — видът на тези бойни кораби бе изобразен с абсолютна точност над вратата на Наклонената кула в Пиза. Знак, следа, шифър, записан в камъка. Бях сигурна повече от всякога, че тази бойна флотилия е по някакъв начин свързана с „Пролетта“ и рисунката, скрита в корсажа ми.

Загледах се в осветените от факлите работници — бяха стотици и хиляди. Майсторите на платна бяха напъплили мачтите подобно на мравки, а заварчиците приличаха на дяволи от ада с нажежените си инструменти. До носа ми достигна уханието на сандалово дърво, миризмата на катрана от въжетата и на корабното платно на мачтите. Брат Гуидо ме потупа лекичко по рамото. Обърнах се, за да видя какво ми показва — там, от другата страна на реката, където всичко бе потънало в мрак, се очертаваше неясният корпус на друг кораб, а след него на още един и още един — докъдето ти око види. Вече разбрах защо бяха поставили хора до брега, за да гасят свещите — ако бяха достигнали по-надолу по реката, щяха да подпалят цялата армада и да я превърнат във въглени. Корабите отвъд замъка бяха напълно готови за отплаване. Наблюдателницата на най-близкия от тях се намираше току под върха на кулата, на който бяхме застанали, и почти на същата височина. Знамето на Пиза с характерния кръст на града плющеше толкова близо до мен, че бих могла да го хвана. Мадонна! Ама какво става тук?

Очевидно ахването ми е било много по-високо, отколкото съм си дала сметка, защото веднага след това отдолу се чуха викове и корабостроителите започнаха да ни сочат. Половин дузина от тях се втурнаха по спираловидната стълба.

— Към реката! — изкрещя брат Гуидо и сграбчи ръката ми, сякаш се канеше да скочи в мрачната бездна под нас.

Дръпнах ръката му толкова силно, че едва не я изкарах от рамото му, и изкрещях:

— Да не си полудял?! Твърде високо е! — И наистина — от мастиленочерната вода ни отделяха най-малко дванайсет метра. — Ето тук! — посочих и скочих — уж по посока на реката, но всъщност към наблюдателницата на мачтата на най-близкия кораб. Протегнах ръка към монаха и го подканих: — Хайде, скачай!

Той отскочи, обаче расото му се оплете в краката и той едва успя да се залови за перилата на наблюдателницата. Сграбчих и двете му ръце и прошепнах:

— Само не се паникьосвай! — Погледнах го в изпълнените с ужас очи и допълних: — Не се страхувай! Държа те! — Нищо че бедните ми рамена вече щяха да изскочат от ямките си под силата на тежестта му. — Опитай се да се хванеш с крака за въжетата!

Сандалите му намериха въжетата и той успя да се задържи за тях с крака. Но в мига, в който се уверих, че е стабилен, аз вече се спусках по съседното въже като същинска корабна маймунка. Ако успеем да стигнем до брега, преди те да стигнат нас… ако успеем да стигнем до брега, преди те да успеят да стигнат нас… Вече бях на палубата, но веднага след това дочух скърцане на дъски зад гърба си.

— В капан сме! — изсъсках по посока на слизащия по другото въже монах. — В трюма, бързо! — посочих решетката и скочих, а брат Гуидо ме последва толкова бързо, че едва не ме смачка.

Претърколихме се зад купчина чували и затаихме дъх. Над главите ни прозвучаха стъпки, последва скърцане на нови дъски, човешки гласове, задаващи въпроси. Решетката бе заляна от светлина на факла. Търсеха ни. Знаех, че ако се сетят да слязат тук, ще ни открият. Но след едно плъзване на факлата стъпките по дъските се отдалечиха — тръгнаха да ни търсят на другия кораб.

След известно време брат Гуидо се опита да се надигне, обаче аз го дръпнах обратно надолу — не трябваше да се показваме, докато не сме сигурни, че теренът е съвсем чист. Реших да преброя хиляда удара на сърцето, обаче бях преброила едва до триста, когато в стомаха си усетих едно познато разтърсване. Скочих като стрела и просъсках:

— Движим се! — Брат Гуидо също скочи на крака. — Бързо!

Изкатерихме се на палубата, но докато стигнем до перилата, разстоянието между нас и брега вече беше станало толкова голямо, че ако скочехме, със сигурност щяхме да се удавим. Обърнахме се бавно, напълно съзнавайки какво ще видим зад гърбовете си. Бяхме наобиколени от факли, подредени в полукръг, всяка от тях осветяваща грозната мутра на моряка, който я държеше. Загорели, целите в белези и беззъби до последния от тях, сбръчкани и натъпкани с мускули като чували с орехи, те не изглеждаха никак доволни да ни видят. Мамка му!

Най-високият и най-грозният направи няколко крачки към нас — очевидно беше капитанът. Насочи факлата си към лицето на брат Гуидо, а първият му помощник стори същото пред моето. Само дето поздравът към мен се състоеше от похотлива усмивка и опипване на гърдите. Изплюх се в лицето му само миг преди неговият капитан лично да му зашлеви звучна плесница. Първият помощник се обърна, за да изплюе един зъб (вероятно последния си), след което продължи да изпълнява задълженията си с факлата, без да прояви никакви лоши чувства към капитана. Майко Божия! Ама че грубияни!

Брат Гуидо се наежи от обидата срещу моята персона и очевидно реши да премине в нападение.

— Аз съм племенникът на лорд Силвио дела Торе! — обяви на висок глас, като че ли се намираше пред самия папа.

Капитанът обаче като че ли не се впечатли особено.

— Е, и? — отбеляза, крайно пестелив на думи.

— И настоявам веднага да ни пуснете да си отидем в мир!

Капитанът си пое дълбоко дъх и започна да чеше сухата си брада и чешеше ли, чешеше, докато накрая въшките не се разпълзяха по цялата му ръка. Ако на борда на кораба имаше аптекар, очевидно щеше да възприеме работата си тук като златна мина.

— Не можем да сторим подобно нещо — прозвуча накрая отговорът. Не беше особено враждебен, по-скоро — делови. — Щом веднъж сте се озовали тук, оставате тук!

— И къде е това тук! — изстреля брат Гуидо, поощрен от безразличието на капитана.

— Това тук е флотата на „Бисто“!

Забелязах как очите на монаха блесват от изненада, ала веднага след това се затварят, когато капитанът го цапардоса с дръжката на факлата си.

Това бе само миг преди първият му помощник да стори същото и с мен, откъдето нататък всичко ми причерня.

Шеста глава

Дадох си сметка за три неща:

Прима коза: Някой имаше силно главоболие.

Секонда коза: Някой стенеше подобно на агнец на заколение.

Терца коза: Когато отворих очи, си помислих, че не съм ги отворила, защото в началото всичко тънеше в непрогледен мрак. Полежах така неподвижно известно време, но достатъчно дълго, за да схвана, че силното главоболие е лично мое и че аз бях въпросният стенещ агнец. Спомних си как ме бяха ударили по главата и от люшкането под себе си схванах, че сме на борда на кораб. Ние ли? А, да, брат Гуидо също беше тук. Един по-силен тласък на кораба ме претърколи върху тялото му, обаче той си лежеше все така в безсъзнание.

Да не би да беше мъртъв?

Тази мисъл ме накара да се изправя на лакът, нищо че главата ми забарабани дружно със сърцето ми. Започнах да ръгам монаха и да го разтърсвам, докато не го видях да помръдва глава и клепките му да изпърхват, разкривайки прекрасните му сини очи.

— Лучана — изрече той. Но по-скоро като твърдение, сякаш до преди миг ме е сънувал и за него не е имало нищо по-естествено от това първо да види мен. — Къде сме?

Бях дошла на себе си съвсем малко преди него, но напълно достатъчно, за да си отговоря на този конкретен въпрос.

— Отново сме в трюма.

Той се надигна, приседна, простена и се огледа. Както и можеше да се очаква, първата му грижа бе моето състояние. И отново, както можеше да се очаква, облече милото си запитване в думи, които дори и най-ученият аптекар би се препотил да разбере:

— Имаш ли някакви абразии по краниума? Зрителните ти сетива в поносима форма ли са?

— Не разбрах и дума от това, което ме попита, но иначе мога да ти кажа, че съм добре — отговорих, колкото ми бе възможно по-весело. — Е, главата ме боли така, сякаш вътре се е настанил негър с огромен африкански барабан, а устата ми е пресъхнала като корабен сухар. Но като изключим това, жива съм. А ти?

Той разтри тила си, а след това огледа бледата си ръка за следи от кръв.

— Очевидно и аз съм добре. Засега.

— Засега ли? — изгледах го стреснато. — Да не смяташ, че се канят да ни убият?

По-скоро го чух, отколкото го видях да поклаща глава.

— Не веднага, естествено. Мисля, че имат да изпълняват някаква важна задача, а тази флота — на флагманския кораб „Бисто“ — трябва да достигне крайната си цел навреме. В момента за тях ние сме по-скоро две досадни мухи.

— Смяташ ли, че знаят за картината?

— Надали. Всичко това безспорно е свързано с „Пролетта“, обаче те нямат никаква представа, че и ние сме свързани с нея. Можем само да се надяваме, че ще ни отведат там, където отиват, и после ще ни освободят.

Надежди, надежди…

— Сега първото, което трябва да сторим, е да прикрием съзнателното си състояние от нашите похитители.

— Моля?

Макар и смътно, забелязах как вдига осветения от луната си пръст към устните.

— Да не им позволим да разберат, че сме будни. Така ще можем по-лесно да ги чуем какво си говорят за нас и какво ни гласят.

Предложението му ми се стори съвсем разумно, а и пулсиращата ми глава се зарадва отново да заеме хоризонтално положение. Затова и двамата заехме предишните си бездиханни пози и зачакахме. И чакахме.

Отгоре не се чуваше нищо — нито стъпки, нито разговори. По едно време дори започнах да се чудя дали капитанът и отвратителният му екипаж не са ни оставили да се носим сами по вълните в поредния призрачен кораб. Бях чувала за подобни страховити морски съдове, които бродели из испанските протоци без никакъв видим екипаж. Накрая се почувствах толкова уморена и изтощена от страх, че се наканих наистина да заспя, когато над решетката на трюма забелязахме проблясъка на факла, а малко след това чухме и гласове.

— … би било чиста загуба на пари, а знаеш колко мразя подобни работи.

Това беше гласът на капитана — човек, който някога е бил образован, вероятно от заможно семейство, но сега гласът му звучеше като корпуса на кораб — оплетен в тиня и водорасли и напукан от морския въздух.

— Май наистина сме ги убили. — Това беше млад глас, необразован, а не на първия помощник, който ме бе ударил.

— Надали. Берело удря хората по главите вече години наред — ако поискам от него да убие някого, той просто ще го убие.

— И сега какво?

— Ще ги задържим. Ако момъкът е благородник, ще го заведем при дон Феранте — може да ни дадат някакъв откуп. А девойката е толкова красива, че за нея ще вземем добри пари на пазара.

— Би могла да направи плаването ни по-приятно. Не съм чукал никоя още от Фамагуста. От онази мръсна туркиня, дето ми лепна въшките!

Задържах дъха си, за да чуя отговора на капитана. Вярно е, че съм от момичетата, които нямат нищо против да се позабавляват, когато имат тази възможност. Но нямах никакво желание да бъда яздена от цял екипаж грозници, при това пълни с въшки, които на всичко отгоре няма да ми платят.

— Изобщо не си го помисляй! Ако е девственица, ще получим още повече пари за нея! Нищо чудно дори самият дон Феранте да пожелае да я вземе — което никога няма да стане, ако е минала през ръцете на пасмина като вас! Затова си дръж оная работа в гащите, иначе като нищо ще ти я клъцна и ще я дам за храна на акулите! Можеш да предупредиш и другарчетата си да го имат предвид!

— Да, капитане — смотолеви порицаният моряк. — А ще ги храним ли, а?

— Защо не? Е, не с целите дажби, разбира се. Но момичето не е добре да е прегладняло, защото циците й трябва да бъдат сочни. А момчето, ако наистина е важна особа — Дела Тори ли рече, какво ли, може да се окаже зле за нас, ако умре, преди да пристигнем…

С тези думи стъпките започнаха да утихват, а ние останахме едновременно доволни и отчаяни. Зачакахме да се възцари пълна тишина, а след това си зашепнахме.

— Е, сега поне знаем, че ще ни нахранят и че засега за нас няма непосредствена опасност. — Това бе гласът на брат Гуидо в ухото ми.

Аз намерих неговото ухо и на свой ред прошепнах:

— Но продължавам да се питам къде ни водят. Жалко, че не чухме целия разговор. Защото, ако не е някой от градовете на картината, ще се отклоним от пътя си.

— Не може да не е някой от тях — отсече убедено монахът. — Флотата, чичо ми — всичко е свързано. Сигурен съм, че това е някакъв таен заговор и ние вече сме част от него. В името на Дева Мария и на всички светии те уверявам, че отиваме или в Неапол, или в Генуа — нещо, което веднага ще разбера в мига, в който видим слънцето.

Бях впечатлена, но и твърде изтощена, за да го питам как, за бога, ще отгатне посоката ни само по слънцето. Всички знаят, че слънцето е една огромна огнена топка, която се върти около земята — то никога не стои на едно място, така че как изобщо би могло да бъде някакъв маркер? На настоящия етап обаче започнахме да се движим, защото решихме, че ако екипажът разбере, че сме будни, ще ни донесе нещо за хапване. Но след часове наред крачене из нашия тесен затвор и опипване на дървените му стени, през решетката над главите ни забелязахме просветляването на небето. Вече виждахме добре тъмницата си — пространство от три квадратни метра, чийто единствен отвор бе решетката, поставена много високо над главите ни. Разбрахме, че без въже или стълба никога не бихме могли да избягаме оттук. Значи затова всички бяха толкова спокойни за нас — знаеха, че сме приклещени като раци в глинено гърне. Накрая приседнахме обратно на пода, огледахме дупката, в която се намираме, обмислихме вариантите си за действие и стигнахме до извода, че те се свеждат до нула. И тъй като нямахме представа каква ще бъде съдбата ни, не желаехме да планираме нищо и затова просто проследихме напредването на утрото. Насред мълчанието, в което бяхме потънали, посрещнахме един нов феномен — ярък слънчев лъч внезапно нахлу през решетката над нас. Златистата светлина запълзя по стените на трюма и накрая достигна и пода. Брат Гуидо веднага скочи на крака, бърз като лисица, и застана точно под решетката, за да определи местоположението на слънцето. Застанах до него, но не видях почти нищо — след толкова часа в пълен мрак светлината бе твърде ярка за мен, за да различа нещо. Брат Гуидо се огледа и помръкна.

— Какво ти трябва? — попитах.

— Някакъв маркер — перо, молив, въглен. Очевидно е, че наближава пладне, затова трябва да направя измерванията си.

— Не мисля, че тук ще открием подобни неща.

— Хммм.

Той се насочи наляво и започна да чегърта катрана между дъските в стената. Корабът беше толкова нов, че катранът все още не беше засъхнал. Монахът извади доста голямо количество, нави го като дълго перо, а в единия край го сплеска. После се вторачи в пода и отбеляза с малко черно кръстче точката, в която падаше слънчевият лъч от южния край на решетката.

— Какво, по дяволите…

Той вдигна ръка, за да ме накара да замълча, а другата постави на сърцето си. Броеше. Мина доста време, а после, внезапно, отбеляза още една точка — където светлината от същия край на решетката бе променила позицията си. После свърза двете точки с линия, нарисува трета, на пръв поглед случайна точка, и свърза трите в триъгълник. След това изрисува кръг около най-изпъкналите части на триъгълника и започна да пише някакви числа в срещуположните точки. Доскуча ми да го гледам и вдигнах нагоре глава, надявайки се най-сетне някой да ни донесе нещо за хапване. Ала мечтите ми за солено говеждо и корабен ром скоро бяха прекъснати — брат Гуидо се отпусна обратно на колене с лице, блеснало от задоволство.

Той вече разполагаше със своя отговор.