Тайната на Ботичели

Първа глава

— Неапол! — провикна се възторжено. — Отиваме в Неапол!

Простенах вътрешно. Надявах се никога да не ми се налага да ходя във варварския юг.

— Сигурен ли си? — изломотих.

— Абсолютно! — отсече. — Намираме се на седем градуса географска ширина, посока юг, и пътуваме със скорост дванайсет възела. Добра скорост, между другото. Очевидно ветровете са благоприятни. — Надраска още някакви числа. — Така изминаваме на ден най-малко по деветдесет левги. При същия попътен вятър бихме могли да изминем и сто и седемдесет левги — отбеляза, като продължаваше да драска цифри и да си мърмори някакви изчисления под носа. — Значи ще стигнем там за три дена!

— Какво?! — Не можех да си представя да стоя цели три дена в тази дупка, обаче брат Гуидо изглеждаше доста доволен, мътните го взели!

— Не се коси! — подметна ми той. — Те няма да ни причинят нищо лошо. Говореха да ни заведат при онзи южен господар — дон Феранте, нали така го казаха? Сега не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че той е мъж на честта и ще се отнесе любезно с нас. — В този момент ми се искаше да вметна, че единственото, което знам за юга, е, че е пълен с престъпници и перверзници, които, когато не достигат жени, чукат и маймуни. Обаче монахът вече бе набрал скорост. — Известно ни е, че чичо ми е възнамерявал да се качи на борда на тази флота, тъй като ми каза да следвам светлината до „Бисто“, което и сторих. Вероятно през цялото време е смятал да ме представи на дон Феранте. А и сега е повече от сигурно, че вече сме оставили зад гърба си убийците, които ни преследваха от Флоренция до Пиза. — Очите му светнаха почти щастливо. — Както и да стоят нещата обаче, важното е, че вече прекарахме една нощ на борда на този кораб. Сега просто трябва да впрегнем здравия си разум, за да проучим мислено какво би могло да ни очаква в Неапол.

Погледнах го въпросително.

— Исках да кажа — поясни, — че трябва да огледаме още веднъж „Пролетта“ и да се концентрираме върху третата грация за някакви знаци относно естеството на връзката на това южно кралство с въпросния заговор.

В този момент имах чувството, че го мразя.

— Но първо трябва да изчакаме да ни нахранят и напоят. Защото едва тогава можем да бъдем сигурни, че ще ни оставят на спокойствие известно време, за да можем да се заемем с нашия анализ.

Мисълта за предстоящата храна малко ме поразвесели, защото аз съм от онези момичета, които мислят преди всичко и най-вече за стомасите си. Но пиршеството, което най-сетне се появи, се оказа крайно незадоволително за този мой ненаситен орган — нечия невидима ръка хвърли през решетката два сухара и четвъртинка вода в кратуна от козя кожа. Водата имаше вкус по-скоро на коза, ала дори и това оскъдно похапване ни даде малко сили. Преместихме се в едно светло ъгълче на трюма, за да огледаме за пореден път картината, която, за наше щастие, се оказа напълно незасегната от приключенията ни.

— Добре — отсече брат Гуидо. — Нека отново разгледаме Трите грации, тъй като между тях има много стабилна връзка, а след това трябва да се постараем да научим всичко, което би могло да се извлече оттук, за онази от тях, която е определена да символизира Неапол. — Погледна ме топло и допълни: — Предлагам отново да започнем с твоите наблюдения, синьорина, тъй като последния път този подход се оказа много успешен!

Не пропуснах да забележа, че той отново бе започнал да се обръща към мен официално, с „госпожице“. Доколкото схващах, наричаше ме по име само когато не се контролираше. Въздъхнах и рекох:

— Хубаво. Но се постарай да не бъдеш толкова шибано груб, ако случайно кажа, че някоя от тях прилича на дървесен дух!

Въпреки целенасочено мръснишкия ми език, той едва потисна усмивката си и кимна:

— Дадено.

— Предполагам, че сега очакваш от мен да ти предоставя моето простонародно мнение, за да можеш после да покриеш всичко с академичните си глупости.

Тук вече той определено се усмихна.

— Както кажеш — изрече.

Вгледах се внимателно в трите грациозни девственици с преплетените ръце.

— И така — започнах, — не знам дали е защото сме на борда на кораб, или защото вече знаем, че те са морски градове държави, обаче роклите им изглеждат… мммм… как да се изразя… някак си воднисти. Нали се сещаш — прозрачни и завихрени, и блестящи.

— Прозирни.

Изгледах го кръвнишки и продължих:

— Ръкавът на дясната грация е развяван от вятъра и прилича доста на ангелско крило. — Погледнах косо монаха, за да проверя дали няма да ми се присмее на сравнението, както беше направил с дървесния дух.

Той се вторачи неуверено и накрая проточи:

— Добреееее. — Сякаш изтегляше парче нагорещено стъкло.

— Косите им също. Изглеждат като развявани от морския бриз.

— Добре. Друго?

— Както казах и преди, те танцуват. И някак си по-скоро пристъпват навътре, една към друга, а не се отдръпват. Тежестта им пада на предния крак, ето така!

Изправих се, за да му демонстрирам, с пълното съзнание, че представлявам прекрасна гледка в осветения трюм. А после ефектът бе развален от внезапно накланяне на кораба, което ме събори директно върху задника ми. Като истински джентълмен, брат Гуидо се изправи, за да ми помогне, обаче аз вече бях заела обратно мястото си и прикрих срама си, като продължих:

— Според мен това би трябвало да означава, че се групират заедно, като една сила.

— Алианс! Морски алианс! — почти извика монахът. — Те са абсолютно свързани заедно и отдадени една на друга. Само дето… не…

— Какво?

— Пиза. Останалите две грации се гледат една друга, а тя гледа директно към Ботичели, както вече казахме.

— Освен това — отбелязах, защото го забелязвах за първи път — тя е оставила презрамката на роклята й да се свлече по рамото й. Стар женски трик.

— За да събуди интереса му ли?

— Ако под това имаш предвид дали тя се надява той да я изчука, тогава да.

— Но виж нещо друго! — възкликна брат Гуидо, без да обръща внимание на езика ми. — Той също е оголил едното си рамо, защото туниката му е преметната по диагонал, по класическата мода. Възможно ли е тя просто да го имитира, за да докаже връзката между тях двамата?

— Може пък да зяпа художника само за да подскаже пределно ясно, че именно тя е отправната точка за разгадаване на загадката?

Брат Гуидо разтри тила си, където го бе ударил капитанът, и рече:

— Добре. Предлагам засега да оставим този въпрос. Мисля, че прибързваме, като насочваме вниманието си към Ботичели, защото, според мен, Меркурий е една от последните фигури в това пътешествие.

— Защо? — вирнах войнствено брадичка.

— Както разбрахме още във Фиезоле, с кадуцея си той разбърква облаците, като при това го прави по посока на часовниковата стрелка, от ляво на дясно. А пейзажът, от който виждаме само малки парчета между дърветата, се променя от студено синьо вляво до златисто жълто вдясно, с пристигането на Флора.

— Хмммм — промърморих. — Е, добре. Исках още да кажа, че всички те носят перли, които са рожби на морето! — Последното го изрекох триумфално, опипвайки собствената си перла в пъпа ми.

Брат Гуидо се вгледа по-добре в картината и добави:

— Виждам, че грациите вляво и вдясно носят по една скъпа брошка и по един медальон на вратовете си.

— Върху косата й! — вметнах победоносно.

— Моля?

— Върху косата й! Ето, погледни! — подканих го. Вече бе започнало да ми става забавно. — Виж! Лявата грация носи брошка, закрепена за корсажа й. Обаче медальонът на дясната грация е окачен на една от плитките й!

— Напълно си права! — възкликна той и ме дари с най-ослепителната и красива усмивка на света. По-голяма награда не ми и трябваше. — И двата накита обаче са украсени с рубини. Но къде са перлите на „Пиза“, средната грация?

Посочих му самодоволно. Нямаше никакво съмнение, че по въпросите на модата специалистът бях аз.

— Ето, виж! Втъкани са в яката на роклята й. Вярно е, че са дребни и не толкова скъпи, но все пак са перли!

Той кимна и отбеляза:

— Възможно ли е стойността на бижутата да подсказва и относителното богатство на съответния град държава? Може би Неапол и Генуа са по-богати от Пиза, а?

— Кой, югът ли? — изгледах го невярващо и поклатих глава. — Чувала съм, че когато козите им торби се изпразнят, започвали да си пият пикнята — толкова били бедни.

— Не мога да споря с подобни подробни познания — отбеляза кисело той, — но мисля, че по принцип си права. Северните държави наистина са по-богати. Значи тези бижута не обозначават богатствата им.

— От друга страна, Пиза може би също си има брошка, но тъй като е с гръб към нас, не можем да я видим.

Брат Гуидо ме погледна безизразно, неспособен да схване моята логика. После тръсна глава, за да прогони мисълта ми като досадна муха, и рече:

— Да, но сега нямаме време да се задълбочаваме във въпроса кое може да присъства, но остава невидимо, в една по принцип фикционална сцена от въображаемо платно! Иначе въпросът ти определено носи голям философски заряд.

Сега беше мой ред да го погледна втрещено. Никога досега не бях обвинявана в наличие на философски заряд. За да сменя темата, побързах да отсека:

— Но ще ти кажа нещо важно — бижутата изглеждат съвсем истински.

— Истински ли?

— Да, истински. Като съществуващи. Всичко останало изглежда… ами… измислено. Приказно. Обаче бижутата на двете грации са си съвсем реални. — Посочих му. — Погледни медальона на Неапол — основа от тъмно злато, рубин в центъра, три висящи перли, с правилното тегло и сянка, поставени в обков от бяло злато! — Бях научила доста думички от професионалния жаргон на Бембо.

Лицето на монаха се озари от просветление.

— Искаш да кажеш, че всичко останало е тропа — извинявай, типологичен образ, роден от въображението на Ботичели, обаче бижутата са съществуващи бижута, взети от реалния живот, така ли?

— Точно така. — Е, нямах предвид точно това, но когато става въпрос за обиране на лаврите, не съм от най-срамежливите.

— Значи… — Тук вече почти виждах с очите си как мисълта на брат Гуидо изпреварва доста по-бавния му език. — Значи според теб Грациите са реални хора?

Защо пък не?

— Точно така — кимнах. — Ето, аз също съм реална, обаче позирах за образа на Флора. Защо тогава и тези три девици да не са реални дами? Е, може би без Пиза. Мисля, че тя е типологичен образ, така де, „тропа“, както я нарече, и гледа към Ботичели, за да ни подскаже, че тя е началото. Обаче другите две, вляво и вдясно от нея, са истински дами. Виж! Те дори приличат на истински „хора“ — чертите на всяка от тях са твърде различни от тези на другата.

— Напълно си права. Вярно е, първоначално решихме, че те са взаимозаменяеми, толкова си приличат. Но може би защото именно такова се очаква да бъде впечатлението на наблюдаващия от пръв поглед, така че да се досети, че „градовете“ са сходни, което ще рече — морски. Но когато се вгледаш, забелязваш, че са доста различни. Номерът е в детайлите. Знаци, Лучана, дават ни се знаци!

Сърцето ми се стопли, когато го чух да изрича първото ми име.

— А кои са те, познаваш ли ги? — попитах.

— Мисля, че една от тях познавам — отговори той. — Защото лицето вляво никога не може да бъде забравено. Видях я много отдавна, когато двамата с братовчед ми ходихме във Флоренция с чичо ми, лека му пръст. Трябваше да присъстваме на турнир, организиран в чест на Джулиано де Медичи, нещастният брат на Лоренцо Великолепния.

(Сигурно си спомняте, че същият е посечен от фамилията Паци в катедралата.)

— Та тя беше там, в ложата, и приличаше на Гуиневир.

— На кого?

— Няма значение — махна с ръка той, потънал в спомени. — Беше красива като летен ден. Беше метресата на Джулиано — Симонета Катано.

— „Перлата на Генуа“? — подскочих аз.

Сега беше негов ред да се изненада.

— Чувала си за нея?

— Много пъти — разсмях се аз. — Това беше коронният номер на Бембо, когато предлагаше перлите си. „Заповядайте, милейди — опитах се да имитирам вече мъртвия си клиент, — на този свят има само една перла, по-красива от тази, и това е Симонета Катано, перлата на Генуа!“ Да, спомням си я много добре. А когато тя почина от охтика, той беше съсипан, защото му се наложи да си измисля нов търговски трик.

Усмихнах се, припомняйки си странностите на някогашния си любовник, но после вдигнах уплашено очи, притеснена, че брат Гуидо вероятно няма да одобри подобно безсърдечие. Ала той се оказа твърде развълнуван, за да го забележи — ако изобщо ме беше чул до края.

— Всичко се връзва! — възкликна. — Първоначално си помислих, че носят бяло, защото са… девици. — Едва не се задави при тази дума. — Така де, искам да кажа в смисъл на весталки. — Свих рамене. — Но сега вече схващам, че те всъщност са починали! Ти беше права за ангелското крило. Грацията вдясно и тази вляво са истински жени, които вече са мъртви!

— Добре — кимнах аз. — Значи вече сме наясно, че лявата грация е Генуа, тъй като смятаме, че тя е портрет на Симонета Катано, нали?

— Абсолютно сигурен съм, след като огледах лицето!

— Виж тук! Тя носи перла над челото си! По-ясен знак от това, здраве му кажи!

— Наистина. Никога досега не съм виждал по-голяма. Е, значи това е изяснено.

Докато се помествах, без малко да оголя слабините си, но бързо се оправих. Не исках да развалям приятелската атмосфера.

— И така — продължих, — щом тя е Генуа, а ние със сигурност сме се запътили към Неапол, то тогава тя е последната фигура, а не следващата!

— Именно! Значи поне вече знаем къде завършва приключението.

Направо не можех да си представя за пътешествието, което ни предстоеше — целият този път до чуждата Генуа, която бе в другия край на нашия велик полуостров.

— Да отбележим, че за образа на Генуа все пак поназнайваме нещичко, но за Неапол не знаем абсолютно нищо, което не е добре, защото съвсем скоро ще се озовем там.

— Права си — кимна брат Гуидо, видимо умърлушен след последния ни триумф. — Значи да се концентрираме върху образа на „Неапол“. Първо да обобщим онова, което знаем: тя е мъртва и носи медальон, окачен на плитката й. И е много красива.

— Не е лоша — свих рамене.

Той се усмихна и допълни:

— Би могло да се каже дори, че е най-красивата от всички останали.

Това вече ми дойде в повече.

— Коя, тази ли? Тази нещастна кукличка с бледа кожа?! Ти сляп ли си или какво?! Всеки глупак може да види, че аз изглеждам много по-добре от нея!

— Не ме разбра правилно. Исках да кажа, че просто кожата й е красива — реши да прекрати дразнението си брат Гуидо. — Много по-бяла е, отколкото на останалите девици.

— О, ясно — кимнах и се нацупих недоволно. — А е и доста по-руса.

— И така, да обобщим — следата ни е руса девица с много бяла кожа, починала, която е свързана с Неапол. Хммм…

Като никога брат Гуидо се оказа объркан — дотолкова, че пак започна да разтрива тила си. Изглеждаше толкова унил, че реших да го развеселя с думите:

— Не е ли това мястото, където ти се появяваш на бял кон, развял знанията си от книгите?

Но дори и това признание на знанията му не успя да подобри настроението му. Усмихна ми се накриво и промърмори:

— Не съм много сигурен какво биха помогнали моите знания в случая. Твоите наблюдения, почерпени от самата картина, струват много повече от моите знания.

Няма съмнение, че това беше голям комплимент, който не можеше да не бъде върнат.

— И все пак държа да чуя какво мислиш! — отсякох.

Той се отпусна на лакът и се опъна като римски сенатор. Аз последвах примера му. Слънцето беше на заник и аз се настаних като дете, което се кани да чуе приказка за лека нощ. И той започна:

— Трите грации са много известна класическа тема от античните текстове. Хораций, Хезиод и Сенека ги определят като Аглая, Ефросина и Талия. Те били три сестри, символизиращи взаимната изгода, тъй като едната сестра дава, втората получава, а третата връща услугата.

— В такъв случай — позволих си да го прекъсна — идеята за алианс не е никак неразумна. Иначе защо тази флотилия или както я нарекоха — на „Бисто“, се е запътила към Неапол?

— Възможно е — кимна той и като че леко се оживи.

— Ето че знанията ти имат значение и помагат! — поощрих го аз. — И какво още знаеш?

— Всъщност далеч по-голямо значение за нас в случая имат не въпросните велики писатели, а фактът, че Марсилио Фичино е написал писмо относно Трите грации до Лоренцо Пиерфранческо де Медичи.

— Чакай, чакай! Кой на кой и какво е писал?

— На кого — поправи ме монахът.

Плеснах нетърпеливо с ръце, а той схвана намека и продължи:

— Марсилио Фичино е лирик от двора на Медичите.

— А не беше ли някакъв си Поли, а? Онзи, за когото толкова приказвахте с чичо ти?

— Имаш предвид Полициано, който е написал „Стансите“, върху които, според мен, се базира „Примавера“. Да, той действително е поет лауреат, но пък в двора на Флоренция има много поети. Знаеш, че този град е ключов център на науката и културата.

— Да, знам. Та какво казваше за този Фичино? Че писал на Лоренцо де Медичи за грациите, така ли?

— Не Лоренцо Великолепния, а Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи, любимият по-малък братовчед на Великолепния. Онзи, който живее в Кастело. Хората твърдят, че Лоренцо Великолепния е по-близък с Лоренцо ди Пиерфранческо, отколкото със собствените си синове.

Тук той сведе очи и аз веднага разбрах колко страда по загубата на любимия си чичо. Опитах се да го върна на темата, като подметнах:

— Ясно. И после?

— Лоренцо ди Пиерфранческо е покровителят на Ботичели. Поръчвал му е множество картини и бих бил много изненадан, ако и „Пролетта“ не е сред тях.

Като че ли започна да ми просветва.

— И какво се казва в онова писмо? — извиках. — Чакай! Първо ми кажи откъде изобщо знаеш за него?

— Защото съм амануенсис.

— Ама… какво?

— Амануенсис. Манастирски писар. Тъй като тези поетични писма съдържат красива проза и достойна лирика, Лоренцо ди Пиерфранческо ги заема на манастира „Санта Кроче“, за да бъдат преписани.

Тук за пореден път бях силно впечатлена от уменията му — сигурно най-вече, защото лично аз не можех да изпиша дори „гъз“ на вратата на нужника.

— Преписваме ги в скрипториума, подвързваме ги в отделни томове и ги оставяме в библиотеката, за да бъдат четени от бъдещите поколения и да даряват радост.

— И какво се казва във въпросното писмо? — провлачих сънливо.

Към този момент вече бях легнала по гръб. Светлината отдавна си беше заминала. Бяхме говорили часове наред и клепките ми вече тежаха. Последното, което чух, преди да заспя, бе нежният му глас.

— „Слънцето осветява всичките ви намерения със светлината си. И накрая Венера, с нейната грациозна красота, винаги украсява онова, което е било намерено.“

Мога да се закълна, че накрая нежно докосна бузата ми. И аз заспах.

Втора глава

Събудих се от звук на повръщане и от сладникавата миризма от изпразване на черва. Зърнах брат Гуидо, приведен о две в ъгъла, с посивяло като стар пергамент лице, в пълна хармония със сивкавата светлина на утрото. Тревогата ми за него се оказа по-силна от отвращението и аз скочих на крака.

— По дяволите! Добре ли си?

— Напълно — промърмори той и ме отпъди с ръка, очевидно засрамен от състоянието си. — Просто морската болест. — Пак повърна, а после, както обикновено става след подобни изпълнения, веднага се почувства по-добре. — Когато бяхме деца, братовчед ми Николо много обичаше да ми се подиграва за това. — Усмихна се болезнено. — Много му беше смешно как наследникът на една морска държава не може да издържа в бурно море.

— Ама вчера ти нямаше нищо! — изтъкнах.

— Не ме ли чу какво казах? — изгледа ме той. — В бурно море! Днес морето е различно — вятърът се е засилил и корабът се носи нагоре-надолу по вълните.

И се оказа прав. Дори и да исках, пак нямаше да мога да го доближа, защото, когато тръгнах напред, подът се надигна и аз се надигнах заедно с него, след което паднах назад. Усмихнах се. Струваше ми се като игра. И не след дълго я овладях.

— Виж! — извиках, поклащайки се умело. — Вече мога да ходя като моряк!

Брат Гуидо ме изгледа завистливо и пропълзя бавно към отсрещния ъгъл, далече от повръщаното си.

— Струва ти се смешно, а? — промърмори. — Дано само не стане още по-зле!

— По-зле ли? — провикнах се самоуверено, защото си знаех, че днес е последният ни ден на борда. — Някакво си дребно вълнение, нищо повече.

Той завъртя очи, чиито орбити изглеждаха буквално кухи от пристъпа на морска болест. Брадата му вече беше израснала — беше черна като косата му, а заедно с бледата му кожа и драстичната загуба на тегло му придаваше вид по-скоро на религиозен аскет, отколкото на ангел.

— Може и да си права — изломоти. — Впрочем водите около протоците на Неапол са пословично бурни, тъй като точно тук се събират теченията от седемте морета. Преди не ти го споменах, за да не те уплаша, но ето че вече сама виждаш какво става. — Въздъхна. — Е, така поне ще пристигнем по-бързо. Теченията ще ни изстрелят в пристанището подобно на гюлле от оръдие. Особено с този вятър, който ни е подхванал отзад.

— Ето че вече започваш да разсъждаваш трезво! — подметнах поощрително. — Трябва да гледаме на нещата откъм хубавата им страна. Така поне ще напуснем по-скоро този проклет кораб и копелетата, които го управляват. Гаранция, че утре вечер ще спим в копринените чаршафи в двореца на дон Феранте! — Заподскачах към него по движещите се дъски и го потупах по рамото. — Горе главата! — допълних. — Вероятно едва сега мога да проявя истински венецианската си закалка. Нали знаеш какво казват за нас? Че всеки венецианец е роден насред морска буря, поради което от нас се очаква да имаме най-здравите стомаси в открито море. — Изведнъж сякаш бях забравила както за опасния екипаж над главите ни, така и за непознатия град, в който отивахме. Единствената ми мечта беше да сляза по-скоро на сушата, далече от тази шибана лодчица.

Час по-късно желанието ми беше станало още по-силно. Двамата с брат Гуидо се търкаляхме като грахчета в празна чиния, докато корабът се накланяше заплашително ту напред, ту назад. Всеки път, когато вълнението ни захвърляше под решетката, бивахме заливани от обилно количество морска вода, от която едва успявахме да си поемем дъх и да отворим сърбящите си очи. Към този момент вече и двамата повръщахме, даже аз повече от него. Дотук с моите хвалби за венецианската ми кръв. И вече нямахме възможност да повръщаме прилично само в единия ъгъл — повръщахме навсякъде, един върху друг, и върху нас самите. Разчитахме единствено на морската вода да отмие и мръсотията, и срама ни. Корабът ни подхвърляше като играчки и с всяка следваща среща с поредната дървена стена синините ни ставаха с една повече. По едно време и за огромен наш ужас трюмът започна да се пълни с вода — първо до глезените ни, а после и до кръста ни. Нямах представа какво ще се случи, ако безмилостната морска вода проникне до картината, но и вече не ме интересуваше. На фона на рева на бурята не можехме нито да говорим, нито да се чуем. Подгизнали и треперещи от студ, двамата с брат Гуидо се притиснахме един в друг, подобно на души, запратени в ада. Срамът беше забравен, различията — пренебрегнати. Бяхме като един човек. Имах чувството, че съвсем скоро ще умра, но бях щастлива, че няма да умра сама. Родени насред буря. Това си повтарях непрекъснато. Венецианците са родени в буря. Родени в буря, загинали в буря — кръгът се затваря. Нивото на водата се заиздига още по-нагоре и брат Гуидо започна да се моли. Но когато студените морски вълни проникнаха в корсажа ми, той се ококори и изкрещя. Викът му бе заглушен от воя на бурята и грохота на падащата върху нас вода, но по формата на устните му схванах, че той изговаря името на „Примавера“. Казах, че вече изобщо не ми пукаше за картината, която ни бе довела до това положение. Но ме беше грижа за него. И само заради него, с почти сковани от студа пръсти, аз бръкнах в корсажа си и извадих оттам покрития с восък свитък, след което го вдигнах високо над нивото на водата. Монахът се заоглежда отчаяно в опит да намери начин да спаси рисунката и в следващия момент отговорът доплува пред очите му — кожената кратуна за вода. Набързо пренави пергамента на достатъчно малко руло, за да може да го пъхне в гърлото на кратуната, а после притисна здраво восъчната тапа. А после, тъй като беше по-високият от двама ни, уви кожения ремък на кратуната около врата си и пъхна козята кратуна на гърба си, в качулката на расото си. Знаех не по-зле от него, че ако водата стигне чак дотам, и без това вече ще сме мъртви.

Но съвсем скоро височината на телата ни престана да има значение, защото в един миг водата ни подхвана и започна да ни издига все по-нагоре и по-нагоре от пода на трюма. Или може би корабът потъваше все по-надолу и по-надолу? Не бях в състояние да определя. Нямах нито рул, нито компас, та да определя ляво от дясно, горе от долу. Изпълних се с огромен страх за своя приятел, докато гледах как кафявото му расо подгизва все повече и повече и, поемайки тежестта на водата, става черно и тежко и постепенно го повлича надолу. А не след дълго главите ни опряха в решетката на трюма и ние се опитахме да си поемем въздух. Картината щеше да бъде спасена, но не и ние — бяхме като плъхове в капан. Поради липса на място бяхме принудени да притиснем лица о студеното желязо на решетката, а телата си, едно о друго. Като последен, отчаян жест аз притиснах премръзналите си устни в устните на брат Гуидо, защото не исках да умра, без да съм му показала, че го обичам.

Точно в този момент се случиха едновременно три неща.

Прима коза: Студената желязна решетка се вдигна и се отдалечи от лицата ни.

Секонда коза: Нечии невидими ръце ни издигнаха върху заливаната от морската вода палуба.

Терца коза: Брат Гуидо дела Торе ми върна целувката. Силно и страстно.

Но преди да успея да се замисля за това тройно чудо, усетих, че някой ме влачи напред и надолу, нямах представа накъде. Сграбчих брат Гуидо, защото не бях в състояние да отворя очи — толкова силен беше пороят на морската вода. Усетих, че ме свалят встрани от кораба — Боже, да не би да очакват от нас да си спасяваме живота с плуване?! Обаче не. Вкочанените ми крака усетиха дъното на някакъв морски съд. Потъващият кораб, обречен още на първото си пътуване, все още успяваше да ни защити от зъбите на вятъра и пронизващите солени пръски. Огледах се и установих, че се намирам в малка спасителна лодчица с монаха и капитана. Очевидно всички останали моряци бяха обречени, Бог да приеме душите им. Същата съдба щяхме да споделим и ние, ако черупката ни продължаваше да се навърта около кораба. Обаче мъжете грабнаха веслата и отдалечиха нещастния ни морски съд от туловището на големия кораб, който бавно, но сигурно потъваше и водата около него се завихряше. След което попаднахме в самото око на бурята. Майко Божия! Косата ми плющеше около замръзналото ми лице подобно на змиите на Медуза, кичурите ми вече се бяха втвърдили от сол. С немалка гордост констатирах, че силата, с която брат Гуидо управляваше веслото си, не се отличаваше по нищо от силата и уменията на капитана, което доказваше, че дори и най-лошият моряк на Пиза може да бъде много по-добър от цял екипаж моряци от други места. Аз се хванах здраво за двата края на лодката, за да не падна, докато нещастното корито се изкатерваше на гребена на поредната висока вълна, а миг по-късно пропадаше надолу към мастилените дълбини и ние заедно с него — подобно на прокълнати души, летящи към бездната на ада. Светкавици раздираха небето — черната завеса внезапно се дръпваше, за да разкрие сребристи небеса, същински рай, който зървахме само за миг, за да се простим с него само един удар на сърцето по-късно. Вятърът брулеше лицето ми, затова се обърнах — тъкмо навреме, за да видя как флагът на „Бисто“ потъва в морските дълбини. Последна потъна главната мачта — знамето на Пиза се развя за последен път и в следващия миг вече бе под вълните.

Напълно изтощена, аз се свих на кълбо на дъното на лодката. Оттук нататък изобщо не ме интересуваше какво ще стане. Морската вода и студът постепенно повалиха съзнанието ми и докато се унасях, все още продължавах да усещам върху устните си страстната целувка на брат Гуидо.

Събудих се под ярко слънце. Морето беше синьо и равно като стъкло, отразяващо небето над него. Около лодката ни се полюшваха леко корабни дъски, нацепени като кибритени клечки, отделни парцали се носеха по повърхността като мръсно бельо.

Моите двама гребци лежаха опънати на дъските си. За втори път през този ден се уплаших, че моят приятел е бездиханен. Сърцето ми се разтуптя, но не! Брат Гуидо вдигна бавно ръка, за да отпъди една нахална муха, след това я остави да се свлече до тялото му. Спеше. Изтощен. Капитанът обаче лежеше с отворена уста и не показваше никакви признаци за живот.

Брей!

Ето как принцеса Кики пристигна в пределите на южните кралства. Осолена като скумрия в дребно подобие на лодка, обградена от двама мъже в безсъзнание. И двамата брадясали, опърпани, разкървавени. Единият грозен като седемте смъртни гряха и по-мъртъв и от умряла риба. Другият — красив като зората и победоносно жив. Като че ли умрелият капитан бе отгатнал желанието ми, защото левият ми крак бе окован и привързан с вериги за десния на монаха. Помислих си дали да не пребъркам трупа на капитана за ключа, но после се отказах — не се чувствах неудобно, а и след като брат Гуидо се събуди, винаги можех да го накарам да свърши тази работа. Вторачих се в лицето на спящия монах и сякаш потънах в красотата му, затоплена от спомена от предишната нощ. Междувременно забелязах, че кратуната с „Пролетта“ все още виси на врата му, но вече не бях сигурна дали изобщо ме интересува. Може би след снощи бихме могли да забравим тази загадка и да се установим някъде, където никой не ни познава, да пием вино и да ядем маслини и да отглеждаме красивите си деца. Вперих очи в лицето на баща им и се отдадох с наслада на фантазиите си.

Накрая погледнах напред и зърнах гледка, която ми достави не по-малка радост от предишната. Проблясващ като огърлица върху пясъка, във формата на перфектен полумесец се простираше прекрасен залив. Над него се възправяше горда синя планина, чийто връх леко пушеше като току-що извадено от фурната ястие. По брега, подобно на перли, се гушеха малки бели къщурки. Склоновете пък бяха обсипани с величествени дворци — същински рубини.

— Неапол — изрече нечий глас зад мен.

Но не беше на брат Гуидо. Беше дрезгав и много груб глас.

Мътните го взели!

Капитанът беше жив.

Трета глава

Ужасът ми не остана незабелязан.

— Съжалявам, че ви разочаровах — изрече иронично гробовният глас, докато капитанът се наместваше върху дъската и плюеше поредната порция прогнили зъби. — Все пак очаквах поне едно благодаря, задето ви спасих. Знам, че да искам целувка е прекалено, щото и аз не съм в най-добрата си форма, ама…

Присвих очи срещу блестящото в тях слънце и подметнах:

— Да не би очаквате да ви повярвам, че сте ни спасили само от човещина, воден единствено от добрата си душа?

Усмихна ми се беззъбо. В уста приличаше на чудовищно бебе, което вече бе изгубило млечните си зъби, но още не се бе сдобило с постоянните. Разпери грубите си ръце и отговори:

— Благородството на мотивите ми може да се равнява единствено на наградата, която ще получа за вас.

Не можех да не се възхитя на откровеността му.

— О, това било значи. И смятате, че ще получите добра цена за нас от вашия покровител… дон… — не довърших, опитвайки се да си припомня името.

— Дон Феранте — помогна ми той. — Разбира се. За вас може би не чак толкова много, макар да не може да ви се отрече, че ако се изкъпете и срешете, няма да имате равна на себе си. Обаче изгората ви… той вече е нещо друго. Благородник е, нали така? Поне той това каза.

— Той не е моя… — започнах, но когато забелязах още по-широката му усмивка, млъкнах.

— Приличахте на същински гълъбчета, когато ви измъкнах от трюма.

— Какво стана с екипажа ви? — подметнах, опитвайки се да сменя темата. Все пак крадешком погледнах към брат Гуидо с надеждата за малко помощ, обаче той продължаваше блажено да спи.

— Мъртви са.

— Всичките ли?

— Така мисля. Корабът потъна, нали? А имахме само една спасителна лодка.

Безсърдечието му вцепени дори мен.

— А не ви ли е мъчно за хората ви?

— Не особено — сви рамене той. — И без това останалата част от флота идва след нас. Бяха доста зад нас, така че не може да са се разбили. А дори и да са се разбили, винаги мога да си намеря нов екипаж. Особено в Неапол. Това е много активно пристанище, ако не знаете. Тук кипи много работа — допълни и кимна, сякаш обсъждахме не смъртта на неговия екипаж, а приятното време.

— Хей, да не би да искате да кажете, че когато ни взехте в лодката и тръгнахте, хората ви са били живи, а вие сте ги оставили просто да потънат заедно с кораба?

— Не бяха живи. Някои от тях бяха пометени от вълните.

— Да, ама… — Зачудих се защо изобщо споря с този човек. — Не искахте ли да вземете с вас поне първия си помощник или онзи тип, дето хванал пичи въшки във Фамагуста?

— Кои, Берело и Керети ли? Те нямаше да ми донесат никакво възнаграждение от дон Феранте. Просто двама въшливи моряци. Виж с малкия принц и русалката вече е друго нещо.

— Значи ги оставихте просто ей така, да се удавят?

— Точно така — кимна капитанът, а след като забеляза изражението ми, добави: — Ама вас какво ви е грижа? Нали вие сте живи, а? Единственото, което знаете за Берело, е, че той ви удари по главата.

— Да, ама… той е ваш приятел… беше… ваш приятел, нали така?

— Е, плавали сме заедно двайсетина години, но да знаете, че приятелите са лукс, на който могат да се радват само богатите. Ако сега дон Феранте ми плати добре за вас, може би и аз вече ще разполагам с някоя друга жълтица, за да си купя двама-трима приятели.

— Ама… — не довърших. Погледнах към все така спящия монах. Познавах го не повече от двайсетина дена, а не от двайсет години. И въпреки това бях сигурна, че никога не бих го изоставила. От друга страна, като че ли нямаше никакъв смисъл да споделям тези свои виждания с капитана. Вместо това реших да се опитам да разбера какво точно знае. — Тези ваши кораби са чисто нови, а? За какво са ви толкова много, а? Знаете ли?

Той се изплю през борда със завидна прецизност и отсече:

— Не, не знам. Просто ми платиха да докарам една флота на дон Феранте.

— И това е единственото, което знаете?

— Не ми плащат да знам повече. Но пък знам едно, което е много важно — колкото по-малко знаеш, в толкова по-малко неприятности се забъркваш.

Тук бях напълно съгласна с него, но не можех да не изпитам известно разочарование, че той не успя да ми каже нищо повече за целта на тази огромна нова флота. Огледах се. Оказа се, че докато сме си бъбрели с капитана, лодката е доближила още повече брега. Вече виждах много повече детайли от крайната ни цел — лимонови дървета със слънчево ярки плодове и тъмнозелени, лъскави листа, купища рибарски мрежи, съхнещи под слънчевите лъчи, проблясващи като диаманти пръски вода. Бях наясно, че вече не ни грози непосредствена опасност, тъй като подобен безскрупулен тип като капитана би ни пазил като зениците на очите си, докато не получи възнаграждението си. Затова си позволих да се насладя на всичко около себе си — на деня, на гледката, на новите си надежди.

Но ако трябва да бъда напълно честна, огънят, който всъщност топлеше сърцето ми, бе целувката, която ми дари брат Гуидо. Дори тогава да бях на ръба на смъртта, това пак щеше да бъде най-щастливият миг в моя живот. В онзи момент разбрах, че той всъщност все още не принадлежи изцяло на Бога — поне засега. И че наистина имам основания за надежди. Дадох си сметка също така, че никога до този момент не съм знаела що е това да искаш само един мъж и никой друг. Не казвам, че работата ми не ми е била приятна — така де, добрата врътка си е добра врътка, но що се отнася до сърцето ми, до този момент то никога не бе вземало участие в активността на тялото ми. А снощи имах усещането, че то завинаги ще спре да бие. Оказа се, до този момент то изобщо не е биело. И едва сега бе истински живо и готово за всичко, което би могла да му поднесе съдбата — стига само завинаги да бъдем заедно.

Погледнах отново към моята спяща любов и изведнъж изпитах страх от събуждането му. Дали ще помни, че ме е целунал? Какво ли ще каже? И сякаш с мисълта си го бях събудила, той се размърда, простена и се изправи седнал, примигвайки под яркото слънце. Очите му бяха така изгарящо сини като небето над нас, зениците му — миниатюрни топлийки, а когато погледна към мен, веднага разбрах, че си спомня, защото моментално почервеня, като че ли го бяха топнали във врящо масло. Разбрах също така, че и аз се изчервих като домат.

Капитанът ни огледа весело, без да пропусне нищо, и го поздрави:

— Добро утро, братко!

— Къде сме? — примигна още веднъж брат Гуидо.

— Съвсем близо до пристанище Неапол — показа с жест капитанът. — Всъщност, моят роден дом. Сега, след като се събудихте, смея да се надявам, че ще ми окажете помощ в гребането, тъй като снощи се показахте като много добър гребец. Бих помолил и изгората ви, но пък с нея си побъбрихме много добре, а освен това не ми изглежда особено силна. За съжаление от известно време се въртим в кръг.

Едва сега започнах да оценявам капитана. Оказа се, че не е лишен от остроумие, макар да нямаше състрадание. На фона на обруленото му от ветровете лице очите му изглеждаха дребни и студени като на риба. Въпреки топлината на слънцето потреперих, защото си дадох сметка, че в мига, в който престанем да му бъдем изгодни или ако не получи очакваната цена за нас, животът ни вече няма да струва нищо.

Брат Гуидо предпочете да не се хваща на въдицата му. С неразгадаема физиономия пое греблото и започна безмълвно да гребе. И толкова продължително мълча — с изключение на кратки въпроси относно посоката и скоростта на гребане, до един адресирани към капитана — че аз веднага схванах, че нещо никак не е наред. Не желаеше нито да ме погледне, нито да ме заговори. Въздъхнах. Това им е най-лошото на тези религиозни типове, а след като го бях опознала достатъчно добре, би трябвало да го очаквам от него.

Огромно чувство на вина.

Най-сетне влязохме в пристанището. При по-близък оглед Неапол се оказа не толкова бляскав, колкото изглеждаше отдалече — къщите не бяха чак толкова бели, подробностите не бяха чак толкова красиви. Към нас се приближи някакво джудже, за да завърже лодката ни. Капитанът му подхвърли монета и то я захапа за проба. След това помогна на всички ни да се качим на брега. Когато кракът ми стъпи на твърда земя, ми идваше буквално да падна на колене и да я целуна — толкова бях щастлива да се отърва от морето. Всъщност желанието ми почти щеше да се осъществи, защото краката ми изведнъж започнаха да се държат крайно необяснимо — земята под тях внезапно стана незначителна и неравна, а тялото ми се залюля, като че ли все още бях в открито море. Не ми помогнаха и оковите на левия ми крак. Оттам нататък двамата с брат Гуидо бяхме принудени да провлачваме единия си крак по най-странен начин, завързани заедно като в една от игрите на Белтейн. Ала моята така наречена изгора не стори нищо, за да ми помогне — помогна ми капитанът. Той ме стисна за лакътя и поясни:

— Сушава болест. Скоро ще мине.

А после тримата заедно се отправихме към града и улиците ни прихлупиха.

И изведнъж шумът беше навсякъде. Викове и крясъци. Същинска дъга от цветове. Поех с гърди стотици различни ухания. Всичките ми сетива преживяха едновременна атака. Неапол се оказа несравним с местата, където бях ходила. Имах чувството, че съм се озовала в арабски пазар.

Още с първите си стъпки бяхме непрекъснато нападани и от цигани, и от местни. Улиците приличаха на кааби с крещящите си търговци, които, подобно на ястреби, се втурваха към нас, за да продават пъстрите си стоки — храни, мъниста, риба. На една сергия зърнах дори колекция от човешки черепи, вторачени призрачно към минувачите. Видях също така и влачещи краката си синджири с роби, оковани също като нас, красиви момичета, вързани с въже, мускулести мъже и слугини — всички до един предлагани за продан. И веднага разбрах, че такава съдба ще сполети и нас, ако не се харесаме на дон Феранте. Този град бе царство на беззаконието — шумен, заплашителен, свърталище на крадци. Едновременно с това всички жители ни прегръщаха и ни канеха в дюкяните си, а даже и в домовете си. По едно време капитанът ни поведе към един мрачен вход и купи оттам мях вино за една монета. След като се изредихме да пием от него (както и можеше да се очаква, брат Гуидо отказа), аз се огледах. В една-единствена стая се блъскаше цялото семейство — шестима плюс бебе, заедно с покъщнината — легло, огнище, гърне.

— Боже, каква теснотия! — възкликнах към капитана, когато излязохме. — Добре, че не се задържахме повече. Наистина ли всичките живеят там?

— Наистина — изрева в отговор той, за да надвие шума по улицата. — Нарича се басо. Цялата къща в една стая.

Мадонна! Да готвиш, да сереш, да се чукаш и да спиш в една и съща стая, докато децата те гледат?! Кошмар! Даже с Ена живеехме по-добре в нашата къщурка. Но после се сетих, че той е местен жител, затова се опитах да измисля нещо хубаво.

— Но пък виното беше добро — рекох.

Капитанът кимна и поясни:

— Бяло вино. Наричат го „Лакриме Кристи“ — „Сълзите Христови“. Гроздето за него се отглежда в сянката на вулкан. — Посочи към надвисналата над нас синя планина. — Безценните соли, които изригват от недрата му, се отразяват много добре на виното.

Естествено аз бях чувала за планини, които бълват огън и разтопени скали. Погледнах притеснено нагоре, обаче днес вулканът беше като спящ дракон — димеше си тихо и кротко към яркосиньото небе.

Ала неговият мир и покой не се отразяваше долу, на земята. Навсякъде се носеше някакъв шум — на фона на подвикванията се чуваше и музика, истинска какофония от стилове. При всяка следваща стъпка долавяхме някоя популярна песен. Една от тях беше като че ли навсякъде — различни назални гласове я изпълняваха минимум десетина пъти по краткия път, през който минахме:

Неаполитанският диалект бе за мен почти неразбираем, особено на фона на стотиците яркопъстри папагали, които крещяха от всички страни. Стори ми се, че песента е за „охлюви“, обаче си дадох сметка, че не може да е така.

— За какво пеят? — обърнах се към капитана.

— За един рогоносец — бе краткият отговор. (Знаех какво е това — когато дадена жена се чука с друг мъж зад гърба на съпруга си.) Капитанът изобрази странен знак с показалеца и кутрето си, като ги изпъна, а останалите два пръста сви и задържа с палеца си. — Тук обичаме да си служим със знака на дяволските рога, защото той пази от злини — добави.

Започнах да се оглеждам и наистина забелязах почти всички да правят този знак — от почернените вдовици, които бяха по-ниски и от тревата, свлечени до рушащите се зад тях стени, до маслинооките деца, които си играеха с пумпали в прахоляка. Забелязах също, че когато брат Гуидо ги видя, започна да се кръсти като обезумял. Така знакът на Бога отричаше знака на Дявола, като че ли искаше да прогони подобни езически вярвания. Усмихнах се на монаха, но в замяна не получих нищичко. Затова реших да се обърна отново към капитана:

— А какви злини по-точно очакват?

— Каквито и аз. Надявам се, че когато се оженя, жена ми няма да ми слага рога!

Нямах желание да му пожелавам щастие в бъдещия му семеен съюз, ала тъй като брат Гуидо категорично отказваше да ми говори, предпочетох да продължа разговора с капитана:

— Значи не сте женен, така ли? — престорих се на изненадана.

— Не съм. Но ако толкова много държиш, ще взема теб, захарче. Ако дон Феранте не пожелае да смуче от сладостта на циците ти, аз нямам нищо против.

Погледнах го с неприкрита омраза, вече съжалила, че въобще си направих труда да говоря с него. Но той само се изсмя.

— Стига де! Не можеш да ме мразиш чак толкова много! Все пак в лодката ти се събуди първа, нали? Значи, ако толкова ме мразеше, просто можеше да ме бутнеш във водата и да се отървеш от мен веднъж завинаги.

Хиляди дяволи! Ето какво трябваше да направя наистина! Мамка му и хиляди пъти мамка му!

Обаче той забеляза изражението ми и се ухили още по-широко.

— Е, защо не го направи? — подхвърли.

— Защото не се сетих — отговорих съвсем честно.

Той пак се изсмя и отбеляза:

— Е, поне си честна.

Погледнах към брат Гуидо, за да проверя как ще реагира на тази размяна на реплики — на спокойното обсъждане на убийство. Обаче той се бе затворил в черупката си така, както и прословутият охлюв от песента. Забелязах го как прехвърля мънистата от броеницата си, докато вървим, а устата му непрекъснато пелтечи някакви молитви. Хммм… Нищо чудно да се опитва с молитви да прогони вкуса от устните ми по неговите. Е, късмет, братко! Защото целувката на Кики не се забравя толкова лесно, ако не знаеш. Сърцето ми се изпълни с тъга — в мига на смъртна опасност от нас нямаше по-близки на света, а сега, въпреки че бяхме оковани заедно, от нас нямаше по-далечни.

Запровирахме се през пороя от бързащи за някъде граждани. Не можех да не ги забележа колко са дребни. Изглеждаха не по-големи от джуджето на кея, което бе завързало лодката ни, а освен това бяха мургави и с черни коси — не като високите и стройни като тополи руси хора от севера. Беше ми трудно да си представя как бледата като перла дама от „Пролетта“ би могла да избере да живее сред подобни хора — разликата между тях беше от небето до земята. Както между тях и мен. Гледах отвисоко на тях — и в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Но Неапол бе и място на противоречията. Защото колкото бяха стените, надраскани с груби рисунки подобно на първобитните пещери, или изписани с думи, които караха дори и мен да се изчервя, толкова бяха и нишите със статуи на Дева Мария и разни други светци. Подобни параклиси можеха да бъдат видени на всеки ъгъл — всеки от тях почистен и уважаван, с отлично подредени цветя и поддържани свещи. Забелязах също така, че наред с разнообразните стоки, които търговците предлагаха по улиците, с илачите на аптекарите, странните телесни части и откраднатите вещи, се виждаха стотици сцени от Рождество, издялани от дърво — някои от тях боядисани, други съвсем обикновени, но всяка от тях истински образец на изяществото и майсторлъка. Очевидно те бяха една от местните забележителности. Неапол действително бе град на контрастите, град, в който порокът и вярата вървяха ръка за ръка. Също като брат Гуидо и аз — набожният и безбожникът, събрани по силата на случайността, напредващи заедно въпреки или именно заради различията си.

Не след дълго започнахме да се катерим по хълм, който ни отвеждаше все по-далече от пристанището. Забелязах, че също както във Флоренция, колкото по-нагоре вървиш, толкова по-малко бедняци срещаш и кварталите стават все по-хубави и чисти. Все пак нищо не бе в състояние да прогони непоносимата жега, която ни притисна в мига, в който напуснахме улиците на пазара и покривите на сергиите. Започнах да се потя обилно. Вече виждах крайната ни цел, надвиснала над целия град — червен замък, огромен и величествен, с две назъбени кули от двете страни, съединени от импозантна арка от бял мрамор. Когато приближихме към замъка, осъзнах, че е време за действие — никога нямаше да можем да се измъкнем от това положение, ако брат Гуидо продължаваше да мълчи като риба. Докато пристъпвахме към портите на замъка и капитанът излезе напред, за да подкупи стражите, аз щипнах ръката на монаха. Най-сетне той благоволи да ме погледне, но с очите на смъртен, отново зърнал демона, който го е обладал.

Откачих.

— Виж какво — просъсках, — събуди се и се вземи в ръце! Дръж се като мъж! Каквото и да е станало на кораба, важното е, че все още сме живи и че картината е в нас! Използвай ума си и се огледай! Налага се да се харесаме на този човек — дон Феранте, защото, ако не го сторим, пътешествието ни свършва дотук! Затова, ако обичаш, започни да се държиш като важна особа, защото, откакто стъпихме на твърда земя, си се нацупил така, сякаш е настъпил Денят на Страшния съд.

В отговор той само поклати глава.

Предадох се. Очевидно той бе неспасяем случай.

— Ти си едно нищожество! — извиках. — Добре де, както искаш. Продължавай да се държиш като мекотело! Не че съм очаквала нещо от теб, но въпреки това все още не мога да разбера защо, за разнообразие, не поемеш ти контрола над ситуацията?! Както изглежда, пак аз ще трябва да бъда тази, която ще ни спасява кожите.

И с тези думи хукнах след капитана, като повлякох и монаха след себе си. Знаех си, че последното не бе никак честно към него, защото брат Гуидо ни бе спасявал не един и два пъти, но в случая исках да му кажа нещо, което би могло да го извади от това виновно вцепенение. Не че се получи.

Както винаги, когато ми предстои да се срещна с нов и могъщ мъж, така и сега аз започнах да се притеснявам за външния си вид. Чувствах кожата си опъната от продължителното излагане на слънце и изсъхнала от морската вода, а когато облизах устните си, усетих по тях сол. Косата ми все още стоеше като солени въжета, които изсвистяваха, когато си завъртах главата, а след изсъхването си бе станала толкова руса, че чак бяла. И не след дълго се почувствах като същинска селянка, особено след като капитанът ни поведе от стая в стая, всяка все по-луксозна и изящна от първата. Навсякъде се разхождаха придворни с божествени дрехи, но незнайно защо всички дрехи и бижута, както и всички украси по стените бяха само в черно и бяло. Така към момента, когато стигнахме до третата или четвъртата стая, пълна с надменни придворни в черно и бяло, които ни гледаха отвисоко така, сякаш сме останки от корабокрушение, изхвърлени на брега (което си беше точно така), аз започнах да си мисля, че заслепените ми от слънцето очи са изгубили способността си да виждат в цветове. Нюансите на дъгата, с които бе пълен градът под нас, напълно липсваха в този замък. Без да си давам сметка какво правя, аз оглеждах всяка от дамите за някаква прилика с дясната грация от картината — русата дама, която бяхме определили като „Неапол“. И макар да знаех, че според изчисленията ни въпросната дама би трябвало да е мъртва, аз продължавах да се оглеждам най-малкото за призрака й, разхождащ се между тези придворни. Ала всички дами в този двор бяха тъмнокоси, чернооки испанки и по лунно изящество нито една от присъстващите свраки не бе в състояние да стъпи и на малкия пръст на дясната грация на Ботичели.

— Защо всички са в черно и бяло? Да не би някой да е умрял? — прошепнах на капитана.

Той поклати посребрената си глава и отговори също така шепнешком:

— Това не е траур, а мода. Намираме се в Арагонския двор, а според тях най-модерно и подобаващо е да бъдеш облечен само в черно и бяло.

Майко Божия!

— А… дон Феранте е един от знатните особи в този двор, така ли?

— Не точно — изсмя се злорадо капитанът. — Дон Феранте всъщност е Фердинанд Шести и същевременно Фердинанд Първи, крал на Арагон и Неапол.

Крал ли? По дяволите! Типично. Защо напоследък винаги трябва да бъда представяна на някой велик мъж, когато мириша като пор и изглеждам като таралеж в атака?!

Най-накрая преминахме през импозантни двойни врати и се озовахме в най-величественото помещение — дълга галерия със стени, покрити с изключително интересна резбована ламперия, представляваща миниатюрни парченца от слонова кост, поставени в черен като катран абанос, които образуваха най-фантастични форми и картини. Нито костта, нито дървото имаха особена стойност, но майсторството, вложено в тази ламперия, простираща се докъдето ти око види, ги правеха безценни. В центъра на тази галерия стоеше внушителна фигура, облечена изцяло в бяло, подпряна в благородна поза на лавицата на камината. В този горещ ден огнището беше празно, но в пепелта от последния огън, на трикрако столче, седеше мъж в прости черни дрехи и дялкаше парче бяло дърво. Снежнобелите парчета се виеха между пръстите му и падаха върху решетката.

Човекът в бяло говореше на някакъв непознат за мен език, вероятно арагонски, но когато се заслушах по-внимателно, успях да схвана няколко думи. Стигнах до извода, че испанският не е чак толкова по-различен от тосканския. Слугата на облечения в бяло изгрухтя нещо в отговор, но не вдигна очи от работата си — проява на неуважение към господаря, за която във Флоренция щеше да получи сто тояги на голо.

Тръгнахме бавно и тихо напред. Черно-бялата двойка не ни обърна внимание. По едно време обаче белият господар се обърна и ни видя.

— О, капитан Ферагамо! — възкликна и така за първи път разбрахме фамилията на капитана. — Виждам, че сте оцелели след последната буря. Поздравления! Но може ли да се каже същото за флотата „Бисто“?

Ферагамо се поклони доземи и заговори с толкова покорен глас, че направо не го познах.

— Доколкото ми е известно, милорд, изгубен е само флагманският кораб. Останалите ще пристигнат днес или утре, защото ние имахме доста голяма преднина пред тях. Наложи се да потеглим по-рано заради тези двамата тук!

— О, донесъл си малко плячка за своя господар, а? — Мъжът в бяло имаше някаква странна особеност в говоренето си — някакво странно съскане, подобно на змия.

— Напълно вярно, милорд. Мъжът е благородник от Пиза. Жената му е любовница, но тъй като е красавица, реших, че може да се хареса на Негово величество.

Негово величество ли? Дон Феранте не е ли този мъж в бяло? И още ли стаи трябваше да прекосим, докато стигнем до тронната зала? Мъжът змия заговори отново:

— Но твоят благородник е облечен в монашеско расо, капитане — отбеляза белият и започна да ни оглежда, обикаляйки около нас. Беше приближил към носа си бяла помада, сякаш миришехме неприятно (което може и да беше вярно).

— Обаче не е монах, милорд. Излових го как прегръща тази жена на борда на моя кораб.

Хвърлих един кос поглед на брат Гуидо и го видях как свежда засрамено глава. Облеченият в черно слуга в огнището продължаваше да си дялка дървото. Длетото му свистеше във въздуха, изрезките отскачаха от пръстите му и падаха — туп, туп, туп.

— Хмммм — промърмори змийският език. — Но не й е отнел девствеността, нали?

— Поне не на борда на кораба — отсече напълно убеден капитанът. — Сигурен съм. Бяха под непрекъснато наблюдение.

Това ме накара едва ли не да подскоча. Какво? Били сме под наблюдение? Дали тогава са ни видели как вадим картината и дали са слушали разговора ни, докато обсъждахме значението на фигурите? О, не! Но като се замислих, прецених, че капитанът надали ни е следил лично, а всички останали моряци бяха мъртви. Мислено си казах, че когато останем насаме с брат Гуидо, на всяка цена трябва да го предупредя да се погрижи за картината — защото, ако я изгубим, и ние сме изгубени.

Змийският език ме огледа замислено и накрая отсече:

— Много добре. Тя като че ли става. Какво ще кажете, Ваше величество?

И в този момент откъм камината се чу един изненадващо властен глас:

— Нека я видя!

Погледнах го изумена. Той? Той е дон Феранте, кралят на Арагон и Неапол?! Та той бе облечен в черно, твърде простичко, без никакви украшения, а освен това седеше на това трикрако столче като прост слуга! Да не говорим пък, че ръцете му дялкаха! Но когато се вгледах в мнимия слуга, когато зърнах стоманеносивия му поглед и благородната извивка на носа му, разбрах, че с този монарх шега не бива.

Но ако това ви се струва неочаквано, почакайте да разберете какво стана после! Миг по-късно мъжът в бяло просто сграбчи роклята ми за рамото и я разкъса. Напоената ми със сол и водорасли рокля се съдра много лесно и разкри целите ми гърди, чак до кръста. Мислено благодарих на вера мадре, че бях предала „Примавера“ на съхранение у брат Гуидо — в противен случай сега щяха да я открият и всичко щеше да бъде изгубено. Вкамених се, когато три чифта мъжки очи се впериха в голите ми прелести — с изключение на брат Гуидо, разбира се, който се извърна засрамено. Обаче аз имах голям опит с подобни ситуации и затова реших да се възползвам максимално от настоящата — изпънах гръб, изпъчих се, навлажних устни и макар че помещението не беше достатъчно студено, все пак успях малко да втвърдя зърната си. Щом на гърдите ми се падаше орисията да ни спасят от сигурна смърт, то тогава така да бъде — в това отношение те действително нямаха равни на себе си.

— Става! — отсече кралят. — Вземам я. Обаче мъжа не го искам. Имам си достатъчно благородници в двора и всички до един са пълни досадници.

Мъжът в бяло ми направи знак да се покрия, а аз се извърнах ужасено към моя приятел. Ама не може така да ни разделят, нали така?!

Капитанът изрече мазно:

— Милорд, мислех си за някакъв малък откуп…

Кралят огледа още веднъж монаха, който изглеждаше напълно съсипан и отчаян, и отсече:

— Не смятам, че си струва. Просто го продай, Ферагамо. Досега не си ми правил впечатление на толкова придирчив.

Капитанът падна на колене, за да отключи оковите ни. Краката ни бяха разделени, но аз се вкопчих отчаяно в расото на брат Гуидо. Защо не проговаряше?

— Нееее! — изкрещях. — Не можете да го продавате! Та той е много важна персона! И… аз го обичам!

Почувствах се нелепо.

Без да обръща внимание на молбите ми, капитанът повлече брат Гуидо към вратата. Единственото, което можех да сторя, бе да стоя и да наблюдавам ужасено картината. В отчаянието си, за да го накарам най-сетне да проговори, аз започнах да се кръстя — заговорих на единствения език, който той в момента разбираше — езикът на Бога, на онзи Бог, когото той смяташе, че е предал, като ме е целунал. На онзи Бог, при когото той се завръщаше непрекъснато като заблудена овца. И накрая, о, накрая, той благоволи да ме погледне! Отвърна ми със собствен жест, ала най-невероятният жест, който можете да си представите — изобрази неаполитанския знак на рогата, знака, който бяхме гледали през целия си път дотук, знака, предназначен да ме пази от злини. Очевидно така той виждаше бъдещата ми съдба тук. Пръстенът на палеца, който му бе предал чичо му, проблесна за миг, докато свиваше пръстите си, и аз се извърнах, пребледняла от страх, че оставам сама, без него, в този двор на шахматни фигури и дъски. Но докато импозантните врати на галерията се разтваряха, кралят изведнъж пристъпи напред и се провикна:

— Почакайте!

Беше заповед. Кралят тръгна с широки крачки през черно-бялата галерия, пое лявата ръка на брат Гуидо и започна да оглежда внимателно пръстена на палеца му — ярката златна халка с деветте златни топки, които бяха поставени върху нея. След това кралят вдигна своята лява ръка, където, на палеца му, всички видяхме съвсем същия пръстен. Ококорих очи от изумление. Още един пръстен! Дон Феранте погледна в очите моя приятел и извика:

— Но кой сте вие?

И изведнъж примирението се свлече от лицето на брат Гуидо като маска и аз го видях как изпъва гръб, изправя се и застава равен на краля — самият той крал. Фиксира дон Феранте от Арагон с ярките си сини очи и ясно и отчетливо изрече:

— Аз съм Николо дела Торе, наследник на държавата и доминионите на великия град Пиза!

Невероятният крал слуга се дръпна рязко назад, сякаш току-що му бяха зашлевили плесница, а след това по лицето му се разля усмивка — усмивка, която трансформира цялото му излъчване.

— О, простете ми, милорд! Нямах представа, че сте решили лично да придружите флотата!

— Реших, че така ще бъде най-добре, особено във времена като тези — отговори „лорд Николо“, опипвайки почвата.

— Наистина — кимна кралят. — Напълно сте прав. Обаче той не ми каза…

— Той все още не знае. Избрах да го изненадам за предстоящото събитие.

— Разбира се — още едно кимване. — Разбира се, милорд! Простете ми! Коленопреклонно ви моля да ми простите за начина, по който позволих да се отнесат и към вас, и към вашата придружителка! — Тук любезна усмивка към мен. — Но защо тези свети одежди?

Имах чувството, че буквално виждам брат Гуидо как мисли — като светкавица, и не можех да не му се възхитя.

— О — започна спокойно, — очевидно не сте чули за ненавременната смърт на баща ми. Със сигурност убийство, което ме накара да напусна града колкото е възможно по-бързо — под прикритието на нощта и расото на обикновен свещеник.

— Баща ви се е споминал? О, много съжалявам! Лорд Силвио беше прекрасен мъж, а ако трябва да бъда честен, вие сте негово копие! Носите осанката му, лицето му…

Което си беше напълно вярно. Брат Гуидо действително приличаше на чичо си много повече, отколкото братовчед му — мъжът, за когото бе решил да се представи — на баща си. Но защо бе избрал измамата? Каква полза би могъл да има да се преструва на някой, който не е?

Междувременно кралят продължаваше:

— Предполагам, че баща ви ви е казал всичко, нали?

— Разбира се. Аз съм негов наследник във всички неща! — натърти многозначително брат Гуидо.

— Е, в такъв случай, макар че играчите са сменени, играта си остава същата — отбеляза кралят, с което отново извика в съзнанието ми сравнението с шахматна дъска.

И макар че започнах да се оплитам в тази паяжина от лъжи, усетих, че тактиката на монаха сработваше — залата постепенно се изпълни със слуги, които получиха заповед да бъдат изцяло на нашите услуги. Бях заобиколена от ято прислужнички, които със суетене ме поведоха на някъде, а миг по-късно група слуги сториха същото с брат Гуидо. Капитанът бе освободен със заповед да се погрижи за флотата си, но не и преди да получи тежка кесия с жълтици от мъжа в бяло. Грозникът си тръгна, без да се обръща назад — и защо да го прави, нали бе постигнал всичко, за което беше дошъл, че и повече! Очевидно съжаляваше точно толкова за нашата компания, колкото и ние — за неговата. В мига, в който той изчезна зад вратата, забравих за него. И приблизително по същото време чух краля да изрича:

— Милорд, ще разполагате с най-хубавите покои в моя скромен замък! Придружителката ви ще бъде в съседната стая, за ваша радост и удоволствие. И моля ви, простете на моя иконом за това поругаване на вашата собственост!

— Вече е забравено, Ваше величество — отбеляза благосклонно брат Гуидо и наклони глава по посока на иконома, показвайки, че му прощава.

— Много великодушно от ваша страна! — възкликна кралят. — Що се отнася до дамата обаче, истината е, че освен съпругата аз самият вече си имам три метреси и, честно да ви кажа, не бих имал нищо против да подаря на някого поне едната.

Двамата „благородници“ се разсмяха по мъжки и аз не можех да не забележа колко добър актьор е брат Гуидо. Не можех да не се дивя на този нов човек, когото виждах пред себе си. Възможно ли е това да е същият, когото до неотдавна бях обвинявала в бездействие, безполезност и липса на изобретателност?

— Вероятно ще ми окажете честта утре сутрин да тръгнете заедно с моя двор на север, нали? И без това и двамата сме поканени на великото събитие, така че би било глупост да не пътуваме заедно.

Макар и точно толкова объркан, колкото и аз, брат Гуидо продължи да играе играта. Наклони отново глава и благородно изрече:

— За мен ще бъде удоволствие! Моята свита и без това вече ще ме очаква там.

След това кралят ни изпрати собственоръчно до вратата. Той придружи монаха, а аз бях придружена от иконома в бяло, който с подмазваческа усмивка ме хвана под ръка и ме поведе след височайшата двойка, сякаш бях кралица. Изгледах го надменно, за да му покажа, че никога няма да забравя как съдра роклята ми.

Преди да излезем от шахматната галерия, бях впечатлена от още едно нещо. Докато се покланяхме взаимно, дон Феранте се обърна към своя иконом и високо и ясно, така че да бъде чут от нас, отсече:

— Сантяго, грижи се добре за почитаемия ми гост! Защото, също като мен, лорд Дела Торе е един от Седмината!

Четвърта глава

В стаята ми се появиха две мавърски красавици, които ме отведоха в помещение, което сигурно се водеше за баня, макар да имаше огромен басейн. Момичетата свлякоха от тялото ми съдраната ми и подгизнала от солена вода рокля, а аз се плъзнах блажено в кристалночистата вода, която се простираше като опушено зелено стъкло под римските колони с капители сякаш от захар. Една от мавърките хвърли жасминови цветове във водата, а другата започна да ме търка с гъби, без да пропуска дори най-интимните ми части. И макар че никога не си бях падала по такива неща (въпреки че срещу добро заплащане не бих имала нищо против да приведа в действие и някоя и друга поза на Сафо), точно сега тялото ми излетя на седмото небе. Ала умът ми беше вече съвсем друго нещо. Идваше ми да се разпищя, че ме отделиха от брат Гуидо в подобен ключов момент, когато в главата ми се блъскаха хиляди въпроси. Тялото ми беше в покой, но умът ми — в хаос. Кой или кои са тези „Седмината“? Или по-скоро, щом дон Феранте и Николо дела Торе са двама от тях, то тогава кои са останалите петима? Какво означават пръстените на палците? И каква е връзката между наскоро споминалия се лорд Силвио с дон Феранте? А какво ли ще да е това „велико събитие“, на което ни поканиха? И какво общо, да я вземат мътните, има с всичко това картината „Примавера“? Постарах се да овладея бушуващите си мисли, защото знаех, че в момента брат Гуидо получава същото внимание от слугите, които го поеха, така че щеше да ми се наложи да изчакам търпеливо за височайша аудиенция. Надявах се само монахът да е успял да скрие навреме рисунката от прислугата.

Накрая ме облякоха в свободно падащ копринен халат и ме върнаха обратно в стаята ми — просторно помещение с врата, за която знаех, че отвежда към покоите на „господаря“ ми. Робите продължиха да се суетят около мен и по едно време станаха толкова досадни, че ми се прииска да изчезнат по-скоро — макар да не може да им се отрече, че сториха и още нещо добро, като ми донесоха плодове, ролца от херинга и изстудено вино, поставено в гърне с натрошен лед. На излизане ме уведомиха на странния си неаполитански диалект, придружен от огромно количество жестомимика, че не след дълго ще се появят и камериерките, за да ме облекат за вечеря. По време на цялата тази размяна на любезности обаче слухът ми бе наострен единствено за едно — да разбера какво става в съседната стая. Не знам защо, но дочувах единствено инцидентни викове и стенания, които определено ме объркаха. Ако подслушвах на вратата на когото и да било друг мъж на тази наша плоска земя, бих решила, че е в процес на самозадоволяване. Но като познавах вече доста добре брат Гуидо, прецених, че тук изобщо не може да става въпрос за момент, в който той „се е взел в ръце“. Накрая най-сетне ме оставиха на спокойствие. Изгаряща от любопитство, аз отидох до вратата и се заслушах. Но вече не чувах нищо. Почти сигурна, че там няма никой, аз реших да вляза направо, без да почукам.

Той беше там — сам, легнал по корем на пищното си легло, с лице, обърнато към стената. Расото му лежеше на купчинка в долната част на леглото. Забелязах, че коланът на възли липсваше. Грубото кафяво платно се бе свлякло от тялото му като изсъхнала кожа. Сравнението като че ли не беше много далече от истината. Защото гърбът на брат Гуидо беше подгизнал от кръв, а кожата му — раздрана от множество удари с камшик. И тогава разбрах три неща:

Прима коза: Брат Гуидо бе използвал францисканския си колан на възли като камшик, за да се самонакаже за прегрешенията.

Секонда коза: Без да броя, аз знаех точно колко удара с камшик има на гърба му — четирийсет, броят, с който отмъстителните римляни бяха наказали Христос в деня на смъртта му. Думите замряха на устните ми и аз отстъпих ужасено към вратата. Брат Гуидо извърна автоматично глава от страх да не бъде хванат от някого, но когато видя, че съм аз, в ярките му сини очи проблеснаха две сълзи. Сълзите се търколиха по аристократичния му нос и капнаха върху копринените чаршафи. Лакриме Кристи. И тогава разбрах третото нещо.

Терца коза: Виновна за всичко това бях аз, аз му го бях причинила. Бях го подмамила подобно на морска сирена, той ме бе целунал, мислейки, че това е последният му дъх, а сега не е в състояние да забрави какво е сторил.

Напълно съсипана и безмълвна, аз притворих тихо вратата след себе си.

Пета глава

Седях върху кувертюрата на леглото си, загледана през прозореца. Трябва да съм останала така доста време, защото камбаните удариха два пъти. Потънала в съзерцание на красивия залив долу, аз проследих хода на слънцето по небосвода, чак до самия му заник. Казвах си, че мисля за „Пролетта“ и за загадката, скрита в картината, ала истината е, че през цялото време мислех за брат Гуидо — как лежи едва на една врата разстояние от мен и как тихо страда само и единствено заради мен. Дали бе възможно да се върнем отново към старото си приятелство? Или морето бе причинило на връзката ни необратима промяна, от която нямаше връщане назад? Самоуверената и нахакана Кики отново ме бе напуснала и аз отново бях просто едно момиче, останало насаме с мислите си, Лучана Ветра — без дом, без приятели и без майка. Никога друг път не се бях нуждаела от моята вера мадре повече, отколкото сега, никога друг път не бях изпитвала по-силна необходимост от две обични ръце около мен и топла целувка върху челото ми. За първи път аз не копнеех за мъжки ласки, а за нежните обятия на майка ми. Сигурно вече сте се досетили, че аз не съм от хората, които плачат — не бях плакала, откакто бях бебе в бутилка, когато стъклото запращаше плача ми обратно в ушите ми толкова силно, че за мое собствено добро реших да престана да плача. Но сега имах усещането, че сълзите ми най-сетне ще прокапят. И макар това да не стана, струваше ми се, че перлата на Бембо бе пропътувала целия път от пъпа ми чак до гърлото, където се бе заклещила здраво и упорито отказваше да си тръгне, независимо колко пъти преглъщах.

Блестящата диамантена огърлица на залива долу стана катраненочерна, но аз почти не примигнах, дори когато се появиха слугите и запалиха лампите. Обърнах се, едва когато чух нечий мек глас.

В стаята ми се бяха появили три дами, до една облечени в черно. Приличаха на три врани. Но погребалната им прилика свършваше дотук, защото всички до една имаха красиви лица и весели очи. Усмихнаха се едновременно и широко, така че ми се сториха почти еднакви. Всъщност заприличаха ми на Трите грации, само че не мъртви, а живи и облечени в черно, а не бяло. И колкото лицата на Грациите бяха бели, толкова пък техните бяха тъмни — така, както заливът отвън бе преминал от светло към тъмно в края на деня. Жените се представиха като Евлалия Равиняно, Джована Карачола и Диана Гуардато. Аз мигновено забравих коя коя е, но от възпитание ги дарих с усмивка, за която нямах никакво настроение.

— Вие ли сте камериерките, които трябва да дойдат да ме облекат? Робите ми казаха, че ще се появите.

Една от трите се усмихна по-широко от останалите две и изрече на ясен неаполитански, изпъстрен със съскащите испански звуци, които ги оприличаваха по-скоро на кошница змии:

— Да, ние действително сме дошли да ви облечем, но не сме камериерки. Ние сме свободни дами от двора на Арагон.

— И всички до една споделяме специални отношения с дон Феранте — вметна втората.

— Не по-различни от онези, на които вие се наслаждавате с лорд Николо — допълни третата.

В последното определено се съмнявах, освен ако и трите дами не бяха гонени от флорентинските убийци, задето са откраднали една картина, и по пътя не са си осигурили помощта на един непознат, който е монах, представящ се за благородник. Но иначе схванах накъде бият.

— Вие сте неговите… метреси?

Трите кимнаха като една.

— Всичките? — продължих, но веднага след това си спомних, че самият дон Феранте си бе признал за тях, както и че трябва да обслужва и една съпруга. Затова този път нямах нужда от тяхното потвърждение.

Жените бяха любезни и жизнерадостни. Засуетиха се около мен, чуруликайки си нещо на испански, повдигаха брадичката и косата ми, обгръщаха талията ми с ръце и като че ли обсъждаха с какво да ме облекат. И тогава разбрах какви са в действителност — не ято врани, а косове — с черните си като мъниста очи, синьо-черната коса и леко наклонени глави, докато оглеждаха прелестите ми. Същевременно обаче чувството им за хумор се оказа заразително и не след дълго аз усетих връщането на Кики, която се включи автоматично в разговора им, когато те преминаха на тоскански. Усетих, че ние с тях си приличаме, защото какво бяха те, ако не проститутки от най-висша класа, пък било то и благороднички?! Устати и остроумни, те обсъждаха открито креватните си подвизи и ми задаваха интимни въпроси за връзката ми с моя господар. Аз, разбира се, нямаше как да им призная, че връзката ни е невинна като току-що роден младенец, затова се наложи да импровизирам с детайли от многобройните си клиенти. Всички до една като че ли споделяха мнението на останалите и взаимно довършваха изреченията си с лекота, която подсказваше, че прекарват цялото си време заедно. Доколкото успях да схвана, заедно споделяха дори леглото на дон Феранте, при това по-скоро едновременно, отколкото последователно. А относно моя „господар“ те бяха единодушни:

— В името на всички звезди, той е прекрасен джентълмен!

— Никога досега не съм виждала подобен красавец!

— На неговия фон всички останали мъже в двора приличат на прости слуги!

— С изключение на дон Феранте, разбира се.

— В името на свети Джеймс, нямам търпение да го видя по чорапогащник, за да зърна пакета му! Готова съм да се обзаложа, че и краката, и пакетът му си ги бива!

И всички започнаха да крякат като патици. Усмихнах се, но не бях в състояние нито да потвърдя, нито да отрека предположенията им, тъй като, както добре знаете, никога досега не бях виждала брат Гуидо по чорапогащник.

— Но засега той няма значение! — отсече по едно време жената, която май се казваше Евлалия. — Сега най-важното е да облечем това гълъбче така, както ни заповяда господарят, за да не отстъпва по красота на своя господар!

— Няма да ни е особено трудно, защото тя е красива като ангел!

Боже, само да знаеха истината…

— Дами — осмелих се да се обадя накрая аз, — мисля, че няма нужда да ми помагате. Аз мога да се облека и сама, ако ми дадете рокля.

— За нищо на света, скъпа! — разсмяха се пак те.

— Вярно, че е под ранга ни да ви обличаме…

— Но нашият господар дон Феранте знаеше, че за нас ще бъде удоволствие да украсим такава красива птичка като теб! Знаеше, че ще се зарадваме на молбата му.

— Защото можете да ни вярвате — заговориха в строга последователност те, — че в този двор няма особено голям брой красавици, защото повечето дами са стари вдовици с отпуснати кореми и изсъхнали прелести.

Бях готова да се съглася напълно с тях. Защото дори и те бяха с несъразмерни форми и всяка си имаше някакъв недостатък. Едната беше с дебели ръце, другата — с грозни зъби, а третата имаше толкова лош дъх, че дори и редовната употреба на карамфилово масло не бе в състояние да го прикрие. Предположих, че нейните услуги се ограничаваха само под завивките на дон Феранте, а не лице в лице. Освен това и трите бяха в напреднала средна възраст.

— А и защото кралицата предпочита никой да не засенчва нейната красота — поясниха.

— Значи тя е красавица, така ли? — подвикнах, изпълнена с любопитство, аз.

— Такава е. Джована Арагонска е голяма красавица! — отбеляза благородно Диана, а останалите закимаха в знак на съгласие.

Зачудих се какви ли са отношенията им с кралицата, защото, макар да съм предавала множество знатни дами, сношавайки се със съпрузите им, никога не съм се запознавала отблизо с тях. Какво ли е да живееш пред погледа на жената, която е наясно, че ти редовно топлиш леглото на съпруга й?

— И ние много я харесваме!

— Прекрасна е!

— Горда съм, че нося нейното име — изрече онази, която несъмнено се казваше Джована. — На последния ни общ имен ден тя ми подари броеница!

— И е вярна на дон Феранте, така ли? — изгледах ги невярващо аз.

— О, разбира се! Без никакво съмнение! Той не е мъж, който би позволил да си играят с него. Към онези, които го предават, показва невиждана жестокост! Например наскоро, по негова заповед, бяха убити няколко от неговите барони, които крояха заговор срещу него — нищо, че някои от тях му бяха приятели от детинство. А към жените е още по-лош!

— В Сицилия, скъпа моя, ако изневериш на съпруга си с друг, той има право да те пребие с пълната подкрепа на закона!

Преглътнах. Камбаните за вечерня довяха до ушите ми и напевите на онази прочута неаполитанска песен. Значи тук, ако мъж кривне от правия път, той се превръща просто в персонаж от комична песничка. Но ако това направи жена, сама си подписва присъдата. Ето, кралят всяка нощ спеше с три различни дами, при това под носа на съпругата си, обаче кралицата бе длъжна да бъде безупречна. Размишлявах по тези въпроси, докато трите дами се суетяха около мен, бутаха ме и ме дърпаха, увиваха кичури коса, връзваха панделки и закрепваха бижута, украсяваха корсажа ми. Досега винаги бях живяла извън рамките на закона, извън структурите на обществото и приличието, от което бяха длъжни да се ръководят останалите жени. Въргалях се с мъжете още от мига, в който бях достатъчно голяма, за да прокървя. Възможно ли е тогава някога да заживея по друг начин, като „почтена“ жена, с маниери, шлифовани във всяко едно отношение? Ами любовта? Дали това най-просто и най-силно от всички човешки чувства имаше място в един благороднически двор? Дали кралят наистина обичаше кралицата и въобще — можеше ли да я обича, щом раздаваше ласките си наляво и надясно? От друга страна, ако не я обичаше, какво тогава го интересуваше дали тя ще си намери любовник? Странни, объркващи въпроси. Голям късмет, наистина, че в крайна сметка не съм благородничка.

Бях дотолкова потънала в мислите си, че изобщо не забелязах кога са ме облекли — чак до мига, в който ме избутаха пред огледалото. И ахнах.

Както и в Пиза, аз за пореден път бях трансформирана. Само че този път ме бяха превърнали в гълъбица сред ято врани — бях облечена от глава до пети в бяло. Роклята ми блестеше със стотици перли и от кръста надолу се разширяваше като камбана. Деликатна дантела красеше раменете и лицето ми, което отново си бе възвърнало бледия цвят след дните, прекарани в трюма на кораба. Косата ми бе по-руса от всякога, почти избелена от морската сол, и навита на вълни от милите дами, които бяха втъкнали перли дори в кичурите ми. Кожата ми беше бледа като камъните, които ме красяха. Бях превърната в същата онази Грация, чиято идентичност търсехме тук, в Неапол. И в този момент ме осени една мисъл — във Флоренция бях Флора, в Пиза също. Тук обаче бях една от Грациите. Да не би да ми е писано да се въплътя във всички женски образи от картината?

Но въпреки призрачната си красота аз бях наясно, че Кики също се бе върнала — проблясваше в очите ми. Аз бях сладка утроба, същинско ходещо изкушение за всички мъже в този двор. Защо тогава не се радвах? Защо като друг път не планирах някое страстно и похотливо събиране със случаен мъж тази вечер?

Знаех защо, разбира се. Докато вървях след трите дами към огромната трапезария на двореца, в главата ми кънтеше само една мисъл — досега винаги съм била невярна уличница, но най-сетне срещнах мъж, когото желая не само с тялото, а и със сърцето си. И ако някога съдбата ми позволи да стана съпруга на този мъж, никога и за нищо на света няма да му изневеря!

Шеста глава

Дамите ме поведоха през поредица от шахматни помещения, където към нас постепенно се присъедини цяла процесия царедворци. Накрая пред очите ни се разкри огромна банкетна зала с елегантни греди, които се издигаха в дъга нагоре и изпълваха целия таван като паяжина. В средата на залата бяха поставени три дълги маси, подредени във формата на буквата „П“. Един слуга поведе моя милост и трите дами към централната маса, където бяхме настанени в двата края, за да оставим място за групата на краля и гостите му. Седнала и отново сама, аз огледах залата за брат Гуидо, но не различих нищичко сред морето от черно и бяло. Когато всички заеха местата си, откъм галерията високо над нас се чу тържествен призив на рог. Вдигнах глава и видях четирима музиканти, които бяха издули бузи подобно на четирите ветрове. В другия край на залата се отвори огромна врата и на прага й най-сетне се появи кралят, следван от личните си гости. Групата представляваше величествена гледка, но, също като останалата част от двора, аз имах очи единствено за техния знатен гост.

Той бе напълно неузнаваем, коренно различен от съсипания Христос, когото бях зърнала днес да кърви на леглото си. Беше гладко избръснат. Косата му бе измита и подвита на блестящи синьо-черни къдрици. Лицето му руменееше от здраве с топлите нюанси на кайсията. Сините му очи буквално светеха върху загорялото му лице. Величествената му осанка изпълни цялата зала. Беше облечен в черно. Тъмната му като нощта туника бе украсена с парченца абанос, а обемните му кадифени ръкави бяха сцепени, разкривайки отдолу снежнобял блузон. Твърдите му, дълги и мускулести крака бяха обути в прилепнал по тях плътен чорапогащник, очертаващ прасци и бедра, сякаш изваяни от мрамор. (И тъй като аз съм си аз, очите ми не можаха да не се плъзнат към пакета му, който се оказа съдържащ такова мъжество, че бузите ми пламнаха. Направо не можех да повярвам, че го бях хванала за члена, когато се запознахме. Сега обаче бих дала всичко на света да можех пак да го сторя.) Излъчваше благородство, а силата си носеше като мантия. Изумих се как един смирен монах може да се промени до такава степен, ала в този кратък миг моето капризно женско сърце го желаеше повече от всякога. Дадох си сметка също така какъв би бил, ако се бе съгласил да приеме наследството на чичо си, и безкрайно съжалих, че не го бе направил. А ето че сега Пиза трябваше да страда под хомота на едно недостойно мекотело, на един коварен педал — истинският Николо. Да, лорд Гуидо дела Торе със сигурност щеше да бъде истински принц на Пиза, благородник без равни на себе си. Той беше великолепен!

И аз не бях единствената на това мнение. Дори и кралица Джована, която, не мога да не призная, действително беше хубава по нейния си тъмен, арагонски начин, си позволи да го погледне в очите, докато той й целуваше почтително ръка. Защото, щом жена с подобна безупречна репутация си позволяваше да прояви такъв неприкрит интерес, значи брат Гуидо наистина си го заслужаваше. Извърнах бързо очи към дон Феранте, но кралят тъкмо се настаняваше на стола си и поздравяваше гостите си, така че, за щастие, не бе забелязал размяната на погледи. А после брат Гуидо вече беше до мен и аз усетих как вдига ръката ми към устните си. Но очите му отказаха да се срещнат с моите така, както бе направил с кралицата. Ръката ми се плъзна като попарена в скута ми и бузите ми пламнаха, но докато той заемаше мястото си до мен, аз усетих, че той определено е забелязал красотата ми и че тя му се е отразила точно толкова силно, колкото и когато слизах по стълбите в Пиза.

И наистина — сякаш ехо на далечни камбани, той изрече:

— Тази вечер изглеждаш прекрасно, Лучана! За мен е истинска чест да бъда в твоята компания!

Същите думи, с които го бях подразнила, че е пропуснал, докато слизах по стъпалата в дома на чичо му. Но сега сините очи проблеснаха и аз изпаднах в екстаз от множеството им изражения. За разлика от безизразния поглед следобед, сега те искряха от живот. Реших, че доброто му настроение сигурно си има основателна причина — може би, докато бяхме разделени, той е направил някое важно откритие, което ще ни изведе по-напред в нашето пътешествие.

Но каквато и да беше причината, аз се радвах.

Не след дълго ми стана ясно, че ми предстои прекрасна вечер — по три причини:

Прима раджоне: Брат Гуидо пиеше — нещо, което до този момент не го бях виждала да прави. Очевидно това бе поредната стъпка в подкрепа на версията му, защото би било много подозрително един благородник да пости в ден, в който не се пости официално.

Секонда раджоне: Двамата щяхме да ядем от едно и също блюдо, тъй като аз бях всепризнатата придружителка на господаря на Пиза, а, както диктуваха правилата във висшето общество, всички двойки споделяха платата си.

Терца раджоне: Брат Гуидо наблюдаваше изкъсо останалите благородници и техните куртизанки по масите, за да копира поведението им с мен — привеждаше се към мен, споделяше хапките си и шептеше в ухото ми. Нямаше никакво значение, че всъщност разговаряхме за една открадната картина — самата близост с него ми бе напълно достатъчна. Нямах нищо против да играя неговата игра. Защото този следобед, в стаята си, той ме бе погледнал с очите на прокълнат, отвъд зейнала пропаст, която сякаш никога нямаше да може да бъде премината. А сега, въпреки че бяхме просто актьори в тази игра, аз имах чувството, че някак си е успял да прекоси долината на пропастта и сега се изкачва по бойниците от другата страна. Дали бе твърде самонадеяно от моя страна да се надявам, че някой ден ще поиска да влезе в цитаделата?

И докато тази и други подобни мисли се стрелкаха през главата ми, брат Гуидо разговаряше надълго и нашироко с краля вдясно от себе си. За съжаление обаче шумът наоколо беше твърде голям, за да ги чувам какво казват. Затова, когато той приключи, аз се приведох ниско до парфюмираната му глава и както и преди топлата му коса погали бузата ми.

— Успя ли да разбереш нещо за „Седмината“? — прошепнах.

— Не — издиша в ухото ми той. — Сподели как този дворец бил по-добра резиденция за подобни тържества от стария му палат — Кастел Капуано от другата страна на залива. А този — Кастел Нуово, бил наследил от починалия си баща. Призна, че подобна загуба би могла да ни носи не само скръб, но и радост. Очевидно имаше предвид личния ми траур.

По отношение на последното брат Гуидо нямаше никаква нужда да се преструва, тъй като той скърбеше за чичо си много повече, отколкото истинския Николо.

— Нещо друго? Какво е това велико събитие, на което би трябвало да присъстваме? — продължих в същия дух.

— Не каза, но все пак намекна, че банкетът тази вечер е в чест на някого или нещо. Смята да вдигне тост, така че може би от него ще можем да научим повече.

— А рисунката? Къде е? В безопасност ли е?

Той потупа проблясващите си в черно гърди и прошепна:

— Ето тук.

Изглеждаше подозрително плоско — сякаш под дрехите не се криеше нищо друго, освен широките му здрави мускули.

— Все така в кратуната ли е? — присвих очи.

— Не. Поръчах на слугите да не пипат кратуната, защото съдържа реликви от починалия ми баща. Испанците разбират подобни неща. По-късно лично кралят ми изпрати обсипана със скъпоценни камъни кожена торбичка, плоска като джоб, предназначена точно за пренасяне на реликви от скъп човек. По-късно просто преместих рисунката и сега тя е в безопасност. Напълно непокътната е и такава ще си остане и в бъдеще, тъй като торбичката е здрава и напълно водоустойчива.

Отпуснах облекчено рамене и промърморих:

— Слава богу, по дяволите. Щяхме да нагазим в миризливи лайна, ако бяхме изминали целия този път, само за да…

С едно махване на ръка брат Гуидо ме накара да млъкна. Кралят стана, за да говори, и залата се смълча само за три удара на сърцето. Висок и величествен, дон Феранте определено излъчваше могъщество, облечен от глава до пети в черно.

— Скъпи мои приятели — започна тържествено на тежкия си, изпълнен с арагонски акцент неаполитански. Блестящата му усмивка обгърна цялата зала и с периферното си зрение аз забелязах как и трите му метреси, и съпругата му са вдигнали към него пълни с обожание очи. — Както всички знаете, днес сме се събрали, за да отпразнуваме бракосъчетанието на братовчеда на наш скъп приятел.

Из залата се понесе недоволно мърморене, което определено ме изненада — смятах краля за обичан от двора си. Може би няма да е зле в най-скоро време да види сметката на още някой и друг барон.

Кралят вдигна ръка, за да заглуши протестите, и продължи:

— Не, не, приятели мои! Вярно е, че в миналото Лоренцо де Медичи е причинил на нашето кралство не една и две неприятности и ние невинаги сме били в добри отношения с него. Но след гостуването му при мен преди няколко месеца и след почитанията, които ми поднесе, всичко лошо е вече забравено. Затова считам двама ни за братя — невинаги сме съгласни по всички въпроси, но сме свързани от обща кръв. — Тук избухна гръмогласен смях — очевидно недоволните останаха доволни. — И по тази причина днес празнуваме бракосъчетанието на неговия любим братовчед Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи и Семирамида Апиани от династията Арагон.

Нещастният ми ум правеше всичко възможно да запомни и осъзнае чутото. Значи съвсем доскоро Лоренцо Великолепния и дон Феранте са били врагове, обаче неотдавна той е пристигнал на официално посещение, за да постигне съгласие. Неговият братовчед — покровителят на Ботичели, съвсем скоро ще се ожени за член на династията на дон Феранте. Дали пък този съюз не е „почитанието“, което Великолепния е поднесъл на Арагонската династия?

— Чудя се какви ли са били несъгласията им — прошепнах в ухото на кавалера си аз. — Трябва да са било доста сериозни, щом Великолепния е предложил братовчед си като награда.

— Шшшшшт! — просъска ми брат Гуидо, защото кралят продължаваше.

— И всички имаме честта да бъдем поканени на венчавката, която ще се състои след седем дена от днес.

Така. Това означава ли, че Лоренцо ди Пиерфранческо ще тръгне на юг, за да се ожени в дома на булката си? И към коя част на вонящия юг трябва да продължим? Странно мрачно предчувствие се надигна в гърдите ми.

— Затова нека сега вдигнем чаши за здравето на булката и младоженеца, за ползите от бъдещия ни съюз и за утрешното тръгване на нашия двор за сватбата! Впрочем не е никак зле, че през тази седмица ще отсъстваме от Неапол, защото, както знаете, тази година кръвта на нашия благословен светец свети Дженаро не се втечни.

Това вече изобщо не можах да го разбера. Огледах присъстващите за някакви признаци на усмивки или смях на шега, която като че ли бе твърде интелигентна за моя ум. Но не видях нищичко, освен сериозно, мрачно кимане на глави от всички посоки, с което знатните особи заприличаха на коркови тапи в буре. Погледнах нетърпеливо към нашия домакин и мислено го помолих: „В името на моята вера мадре, кажи ни най-сетне в коя посока потегляме!“

— Затова реших да подаря на всички ви едно пътешествие до красивия град Флоренция!

Виното, което току-що бях погълнала, избликна от устата ми като дъжд. Брат Гуидо сграбчи ръката ми и я стисна толкова силно, че ме заболя. Всички присъстващи утихнаха и ме погледнаха с неприкрит укор, в това число и кралят.

— Много се извинявам! — промърморих. — Разхълцах се.

Въпросителният поглед на краля омекна и се разтопи в усмивка.

— О, няма нищо! На красота като вашата подобни неща са простени, разбира се!

Външно се отпуснах, но вътрешно заврях и закипях. Флоренция ли? Трябваше да се върнем в леговището на лъва, така ли? Да тръгнем на сигурна смърт? Загледах се настойчиво в брат Гуидо, но слънчевото му изражение остана непроменено — единственото, което си позволи, бе да потупа успокоително ръката ми. Сведох очи към скута си, за да потисна бушуващите в гърдите ми чувства, а междувременно кралят продължи:

— А сега ще ви покажа един малък дар за щастливите младоженци, който изработих със собствените си ръце и с който се надявам да докажа приятелството си с династията Медичи!

С елегантен замах на ръката вездесъщият иконом Сантяго дръпна черна копринена салфетка от един издут предмет в центъра на масата. Оказа се дърворезба — красиво изработена и почти завършена сцена на Рождество. Всички проточихме вратове, за да я огледаме. Представляваше същинско чудо от дърво, не беше пропуснат нито един детайл. Смеещото се бебе бе вдигнало подобните си на звезди ръце към Девата, която бе приклекнала благоговейно до него. Всяка подробност бе представена с неподражаемо майсторство — всеки кичур коса, всеки скъпоценен камък от короните на влъхвите. Виждаше се дори и червеношийка. В блясъка на бялото дърво разпознах дървото, което кралят дялкаше в началото на деня, когато ни доведоха при него. Спомних си също така и стотиците сцени от Рождество, които бях зърнала за продан по улиците. Ала нито една от тях не бе в състояние да се сравни с шедьовъра, който виждах сега пред себе си. И докато всички придворни изказваха възторжено одобрението си, кралят заговори с неприкрита гордост:

— Звезда ярка отгоре ще осветява пътя ти…

— … и царе ще се поклонят пред светлината на твоето издигане — довърши брат Гуидо, като че ли завършваше парола.

Затаих дъх от страх, че това прекъсване ще бъде отчетено като обида, но кралят и тук се засмя и каза на монаха:

— Напълно вярно. Виждам, че знаете Светото писание, милорд. Много подходящо за един бъдещ водач. — После се обърна към останалите и продължи: — Христос е най-великият от всички водачи, защото нали той ни показа пътя още от върха на Голгота? Кажете ми, милорд — отново към брат Гуидо, — какво мислите вие за моя дар? — С тези думи дон Феранте склони глава в престорена скромност, очевидно очакващ комплимент.

— Мисля следното: Timeo danaos et dona ferentes — отговори брат Гуидо с хладен поглед и гордо изражение. Безсъмнено говореше на латински, затова се наложи да преведе за по-малко образованите, в това число и моя милост. Ето как научих втората от латинските мъдрости, които си знам, макар че тогава направо не можех да повярвам наглостта на значението й: „Пазете се от данайците (гърците), дори когато носят дарове!“

Този път определено бе отишъл твърде далеч. Придворните хорово ахнаха, а аз погледнах ужасено към краля, който вторачи стоманения си поглед в моя приятел. Усмивката му беше изчезнала. Сръгах брат Гуидо в ребрата. Но какви игри играе този човек, по дяволите? Гордостта и арогантността бяха добри маски за случая, тъй като, прилагани в умерени дози, биха убедили всички, че той действително е Николо дела Торе. Ала явното безочие вече беше съвсем друго. Какво цели този човек? Да уреди убийството ни ли? А той ме скастри, че съм изплюла малко вино!

Дон Феранте изхълца няколко пъти и Сантяго веднага се озова до него с кана вино. Но кралят го прогони с жест и насълзени очи. Толкова ли бе ядосан на госта си, че започна да се задушава? Но не! Брат Гуидо и този път бе преценил правилно отговора си — защото дон Феранте се смееше. Не след дълго цялото ято подмазвачи около него вече се опитваше да го имитира — дотолкова, че по едно време имах чувството, че съм се озовала сред стадо хълцащи чакали.

— Много добре! — изрева накрая кралят. — Много добре! Моят почетен гост успя да направи прекрасна игра на думи с моето име — Дона Ферентес, Дон Феранте — „носещият дарове“. Много добре!

И се отпусна обратно в стола си, като от време на време продължаваше да си повтаря шегата и пак да се залива от смях. Очевидно тостът бе приключил. В този момент разбрах, че кралят на Неапол може и да бе могъщ, безмилостен и дори опасен, но не беше особено умен. Обаче се възхищаваше на учените и знанията им и се стремеше към тях, а брат Гуидо не бе пропуснал да го схване. Не можех да не му го призная — беше много добър актьор! Бе довършил библейския цитат, а после бе изрекъл на латински шега, за която бе сигурен, че дон Феранте щеше да схване повърхностно. И така се бе харесал още повече на краля, който вече го удряше дружески по гърба и повтаряше:

— О, това е нищо! Моят дар, де. Нищо особено. Дреболия.

Кимна по посока на дърворезбата по начин, който подсказваше, че тъкмо сега е моментът за добър комплимент.

И почетният му гост не закъсня да отговори на очакванията му:

— Нищо подобно, Ваше величество! Защото, макар някои други подаръци да имат стойност поради материалите си — злато, скъпоценни камъни и други подобни, вашето произведение е толкова изящно, че стойността му е неоценима! Неоценима е, защото се крие в неподражаемата изработка на майстора!

Тук вече дори и аз, родена ласкателка, си помислих, че брат Гуидо малко прекали. Обаче кралят буквално се разля от усмивки.

— Щом толкова ви харесва, може би ще успея да направя такава сцена и за вас, по случай предстоящата ви венчавка! Чувам, че е дъщерята на дожаресата, нали? Прекрасен избор, ако питате мен!

В мига, в който брат Гуидо наклони глава, за да се съгласи, аз буквално подскочих поне на лакът от стола си. Венчавка ли?

И за втори път през тази вечер кралят ме изгледа накриво. Брат Гуидо побърза да потули гафа ми, като рече:

— Моята прекрасна придружителка има особен афинитет към мелодията, която в момента свирят вашите музиканти. И няма търпение да потанцува, защото има вроден талант за танца и не може да стои мирна, когато музиката я зове!

Усмихнах се и закимах в отговор — защото или трябваше да се съглася с него, или да призная, че съм хванала паралич. И тъкмо си мислех, че ни се е разминало, когато кралят кимна, плесна с ръце и сред настъпилата внезапно тишина се провикна:

— Отлично! Музиканти, музика! Същото! Нашите почетни гости ще ни удостоят с честта да ни покажат танц в пизански стил!

Изгледах на кръв брат Гуидо, но, ако трябва да бъда честна, той също не беше на седмото небе. Лично аз бях напълно уверена в уменията си, защото изобщо не бях излъгала, когато му казах, че танцувам добре — през онази нощ, когато обсъждахме позите на Грациите. Обаче нямах никаква представа докъде се покриват танцувалните умения на един монах. Може и да приличаше на господар — което бе неоспоримо, — но като нищо можеше да се окаже с два леви крака.

Оказа се, че не е имало смисъл да се притесняваме. Музикантите засвириха простичка мелодия и ние започнахме да се обикаляме един друг с равностойни умения, съвсем сами насред огромното празно пространство, един гарван и един лебед, обикалящи елегантно в такт. Бях доволна и изненадана — той наистина е бил отгледан с всички умения, необходими на един бъдещ принц, преди да облече расото. Дори щях да започна да се забавлявам на танца, ако не беше последното разкритие — темата, която обсъждахме със съскащ шепот всеки път, когато танцът ни приближаваше един до друг:

— Значи ти си… Николо е… сгоден?

— Да.

— За дъщерята на дожаресата? На Венеция? О, каква ирония!

— Да. Това беше уредено много преди братовчед ми да отиде в университета.

Мислите ми се завъртяха така, както се завъртях и аз, когато си обърнахме гърбове и се отдалечихме, но само стъпка по-късно се приближихме отново да съберем ръце:

— Ама той е финочио4! Какъв брак?! Как…

Брат Гуидо завъртя нетърпеливо очи и отговори:

— Боже, Лучана! Още от кръговете, в които си се движела преди, би трябвало да си разбрала, че предпочитанията към… компанията на момченца… не може да лиши мъжа от един относително щастлив семеен живот.

Което си беше напълно вярно. Познавах много такива мъже от знатните кръгове на Флоренция — мъже, които никога не са желали услугите нито на мен, нито на приятелките ми, мъже, за които Бембо казваше, че имали „матримонио бианко“ — бял брак.

— Ами любовта? — изтърсих внезапно, сещайки се за онова, което бях научила този следобед — че благородниците като че ли нямат места в сърцата си за човешки чувства. — Как така ще приковат бедната девойка за този груб човек, който няма никакъв интерес към нея? Без… игрички в леглото? — Не можех да си представя нищо по-лошо от това.

— Говориш като глупачка, Лучана! Знаеш, че компенсациите от подобен брак са огромни — той има земи, тя също, имат и големи флоти. Мислех, че поне ти разбираш подобни сделки. Тук въобще не става въпрос за любов — тя не влиза в сделката. А и ако влизаше, съмнявам се дали тогава щеше да печелиш толкова добре в предишната си професия!

Той беше напълно прав. Бракът действително бе по-скоро сделка, отколкото чувства. Ала това не беше правилно.

— Това не е правилно! — изрекох на глас.

— Никога не съм твърдял, че е. Подобна размяна на благородни наследници така, сякаш са породисти говеда, за мен е морално отблъскваща и е една от причините, поради които влязох в манастир. Ако не го бях сторил, девойката от Венеция щеше да бъде определена за моето легло. — Направи такава гримаса, че заприлича на демон. — За щастие обаче, човешката любов вече не е моя грижа, тъй като познавам единствено божествената любов, както подобава на добрия монах.

Помислих си дали да не му разкажа колко от неговите братя съм изчукала, при това в самата свещена обител. Но реших, че разполагам с доста по-възвишен аргумент:

— Фра Филипо Липи е бил монах — изтъкнах, споменавайки един от най-прочутите художници на Флоренция, — обаче се е оженил за монахиня и двамата са имали дете!

Брат Гуидо сви деликатно рамене и изрече:

— Вярно е, че има и такива, които напускат ордена и се връщат към светския живот. Не и аз! Надявам се до края на дните си да остана целомъдрен, доволен единствено с божествената любов! — При тези думи той не посмя да ме погледне в очите. — Пък и не мога да се преструвам, че разбирам това чувство. Човешката любов, както и крайностите, до които тя докарва хората, са пълна мистерия за мен. И какво точно е любовта, можеш ли да ми кажеш?

Не можех да повярвам на думите, които бе изрекъл. Онази предсмъртна целувка, която ми беше дал на потъващия кораб — същата, за която той упорито отказваше да говори и да признае, бе много по-близо до човешките чувства, отколкото той можеше да си представи. Или най-малкото — до човешките страсти. Защото той ненапразно бе окървавил гърба си с четирийсет удара с камшик, за да се накаже като Христос. Но въпросът, който ми бе задал, бе крайно интересен, а и аз бях убедена, че знам отговора.

— Любовта е, когато обичаш някого толкова много, че ти се налага да го наречеш нещо друго! — отсякох, доволна от себе си. Но приятелят ми не изглеждаше особено убеден, затова се върнах към предишната тема: — Впрочем кога трябва да се състои въпросната сватба? — Обърканото ми съзнание не бе в състояние да отдели брат Гуидо от Николо — страхувах се, че бъдещият жених е първият, а не човекът, за когото той се представяше.

— Нямам представа. Било е уговорено, когато вече бях в „Санта Кроче“. Но освен ако не е през следващите няколко дена, мога да се чувствам спасен от оковите на брака.

Танцът завърши и той ми се поклони, едва скриващ усмивката си. Лично аз не виждах кое е толкова смешно и изгарях от нетърпение да разбера. Върнахме се на кралската маса, където кралят започна да ни ръкопляска ентусиазирано, а неговите придворни послушно го последваха.

— Великолепно! — извика Негово величество, хвана ръката ми, а аз направих лек реверанс, докато той я целуваше. И тъй като определено не изгаряше от желание да я пусне, за мен беше добре дошло да се настаня до него на мястото на брат Гуидо, за да му задам няколко въпроса.

— Дамата, която е сгодена за моя господар… — започнах.

Кралят приведе благосклонно глава към мен и попита:

— Дъщерята на дожаресата ли?

— Но защо я наричат така? Защо не е дъщерята на дожа? — възкликнах. Защото знаех, че „дож“, което означаваше „дук“ или „херцог“, е титлата на господаря на моя роден град Венеция, а „дожареса“ — титлата на неговата съпруга.

— Защото за майката и дъщерята се говори, че си приличат като две капки вода. Освен това дожаресата е жена със забележителна воля и силен дух — издигнала се е от улиците, защото някога е била нищо повече от обикновена куртизанка. Смята се, че управникът е тя, а не съпругът й. Мълвата твърди, че под прекрасните й поли виси член и че топките й звънят като камбани, защото дожът нямал такива.

Разсмя се със самоувереност, която намекваше, че лично него никой не би посмял да обиди по такъв начин. Обаче аз не се вълнувах от въпросите на политиката, затова продължих:

— А тя хубава ли е? Искам да кажа дъщерята.

Сега вече той се усмихна. Очевидно му беше забавно, че делова жена като мен е в състояние да изпитва болката на ревността. Защото в крайна сметка за най-лоялните метреси не би имало никакво значение, че господарят им се жени — бракът не би означавал край на тяхната връзка, както очевидно се доказваше и от неговото собствено домакинство.

— Що се отнася до това, не мога да кажа, защото вече от много години тя е затворена в манастир. Но мога да ви кажа със сигурност едно — че майката е красива като майско утро. Говори се, че предпочитала да излиза из града с типична венецианска маска, защото в противен случай съществувала огромна опасност цялата работа наоколо да замре, когато хората спрат и я зяпнат от удивление. Следователно, ако приказките са верни, дъщерята би трябвало да е същата.

Физиономията ми би трябвало да бе станала кисела като лимон, защото тук вече дон Феранте съвсем открито се разсмя.

— Но вие не трябва да унивате, скъпа моя! — възкликна. — Ако ще и да е самата Венера, тя ще бъде само една свещичка на фона на слънцето, което сте вие! Казват, че дъщерите са като палачинките — колкото повече правиш, толкова по-хубави стават. Ако това е вярно, бих казал, че баща ви трябва да е направил поне дузина дъщери на майка ви, преди да зачене и вас!

Ето това беше накратко дон Феранте, кралят на Неапол — изискан комплимент, включващ Венера, следван от простащина за палачинки. Този човек бе едновременно крал и пъдар, учен и пълен невежа. Но както и да го погледнеш, той ми бе направил цели два комплимента, затова аз не закъснях да разцъфтя, да светна като самото слънце.

— Жалко наистина — продължи той, — че ние рядко имаме възможността да избираме съпругите си със сърцата си. — С тези думи той потупа ръката на своята кралица по начин, който подсказваше за изненадващо топла връзка между тях. — Защото, лорд Николо, надали ще намерите някъде по-добра от тази гълъбица тук.

Схващайки това като знак да се включи в разговора, брат Гуидо кимна елегантно, за да благодари за комплимента във връзка с вкуса му.

— Защото тя е същинско въплъщение на Фиамета! — допълни кралят.

Сега беше ред на брат Гуидо да подскочи и да изплюе виното си.

— Не ви разбрах, Ваше величество? — изфъфли.

Воден от заблудата, че шумът наоколо не е позволил на думите му да бъдат добре чути, кралят се приведе през мен и извика: — Казах, че тя е копие на лейди Фиамета — златната коса, бялата кожа, тъмните, извити като дъга вежди. — И ръцете му описаха във въздуха пред мен моите достойнства, сякаш имаше пред себе си дърво.

Напълно пребледнял, брат Гуидо само успя да кимне.

— И тъй като сте учен човек като мен, сигурен съм, че ме разбирате — продължи кралят, с което доказа подозренията ми относно неговата интелектуална суета. — Знаете ли, че Джовани Бокачо е получил вдъхновението си да пише за лейди Фиамета точно тук, в една църква в Неапол? Говори се, че там за първи път зърнал една от моите предшественички — Мария Аквинска, потомка на династията Арагон, и се прехласнал по нейната красота. Оттам нататък е започнал да я нарича в творбите си Фиамета, неговата муза.

Сега беше ред да се обърна към брат Гуидо. Имах чувството, че наблюдавам игра на тенис. Той бе дошъл на себе си с обичайната си скорост и сега отговори:

— Разбира се, че съм чувал за тази прославена дама. И съм относително добре запознат с творбите на Бокачо. — Във второто бях напълно сигурна, но в първото се съмнявах. — Сигурно сте много горд с литературното си наследство, Ваше величество!

Надали можеше да измисли нещо по-добро, с което да поласкае краля — този селянин, който настояваше да го виждат като учен.

— Сигурен съм, че тук разполагате с прекрасна библиотека, Ваше величество — продължаваше в същия дух брат Гуидо с тон, който ми подсказа, че въпросът му не е само проява на ласкателство, а съвсем целенасочено запитване.

— Разбира се, разбира се — закима доволно кралят, докато аз не можех да не се запитам накъде води всичко това.

— В такъв случай мога ли да ви помоля да ми заемете за тази вечер „Елегия за лейди Фиамета“? Напомнихте ми, че няма да е зле да я препрочета, за да я видя с нови очи, особено след като вече знам, че знатната дама е ваша предшественичка.

Кралят вече приличаше на куче, което току-що е открило, че може само да лиже топките си.

— Но, разбира се! — възкликна със светнали очи той. — С най-голямо удоволствие! Сантяго! — Обаче верният иконом вече бе изчезнал, за да донесе търсената книга. — Но ако бях на ваше място, милорд — направи му знак кралят и брат Гуидо се приведе през мен, — бих побързал да затворя книгата, за да се насладя на истинското нещо!

И с похотливо кимване по посока на гърдите ми кралят разцепи въздуха около нас със смеха си, с което демонстрира другата страна на характера си. Ученият отново се оттегли зад селянина.

Веднага щом беше възможно, брат Гуидо извини напускането ни на празненството и аз бях принудена да се затътря след него към покоите ни недоволна, защото не бях изпила виното си. Но щом се озовахме там, киселото ми настроение изведнъж премина. Върху възглавницата на моя господар лежеше малко томче. Търсенето ни като че ли продължаваше!

— Така — отсякох, докато брат Гуидо вдигаше книгата с треперещи ръце. — Моля те отново да ме извадиш от невежеството ми. Този писател, Джовани Бокачо…

— Който е живял преди стотина години и заедно с редица други творби е написал „Декамерон“…

Пуснах това покрай ушите си, защото и без това не го бях чувала. И продължих:

— Видял е някаква жена в някаква църква тук, в Неапол…

— Както стана ясно — Мария Аквинска, принцеса на Арагон.

— И започнал да пише за нея.

— Тя станала негова муза.

— И в книгите си я наричал „лейди Фиамета“.

— Правилно.

— И книгата, с която току-що се сдоби, разказва за живота на Фиамета?

— Да. Това е „Елегия за лейди Фиамета“.

— И ти смяташ, че Мария Аквинска или Фиамета, или както там ти харесва да я наричаш, е мъртвата жена, която търсим, жената от „Пролетта“?

— Да. Тя е Грацията, символизираща „Неапол“ — кимна той, извади картината от торбичката на гърдите си, разтвори я и се вторачи напрегнато в лявата Грация.

Аз поех картината от ръцете му и сторих същото.

— Какво по-точно търсиш, би ли ми казал? — запитах след малко, докато дългите му пръсти разлистваха страниците на книгата с обигран маниер.

— Нещо. Каквото и да е. Някакво описание. Насока. Знак — промърмори той. По едно време един от изящните му пръсти се спря върху някакъв текст и той зачете:

— Става — признах му аз. — Наистина звучи точно като нея. И сега какво?

— Предлагам да останем будни цяла нощ и да прочетем тази книга. А после, на сутринта, може и да сме открили нещо.

Погледнах първо него, а после и книгата. Не изглеждаше много дебела, но дори и на най-бързия четец биха му трябвали часове, за да я смели. Обаче той изведнъж ми се видя ужасно изтощен — вълненията и опасностите от деня бяха започнали да си казват думата.

— Аз пък предлагам — контрирах го аз — просто да открием името на църквата, в която са се запознали, и да тръгнем оттам.

Той се усмихна с облекчение и промърмори:

— За пореден път твоята практичност побеждава моя интелект. Ти си напълно права. Нека си починем, защото и двамата имаме спешна нужда от сън!

Останах на прага на междинната врата достатъчно дълго, за да го накарам да уточни:

— Всеки в своето легло!

Е, струваше си да опитам. Отстъпих и затворих вратата зад себе си. Когато се прибрах в стаята си, погледнах за последен път към залива под нас. Лунните лъчи бяха превърнали огърлицата, наречена Неапол, в наниз от перли. Тази вечер луната като че ли светеше неестествено ярко — надявах се това да не е лош знак.

Седма глава

Първото нещо, което направихме на сутринта, бе да потърсим Сантяго. Открихме го в дългата галерия, където той ни посрещна с мазна усмивка. Сега, когато вече бяхме почетни гости, той се бе превърнал в самата любезност.

— Добри ми приятелю — започна с властен тон брат Гуидо, — двамата със синьорина Ветра имаме желание да отидем на сутрешна служба, за да се помолим за предстоящото бракосъчетание на Лоренцо ди Пиерфранческо. Снощи Негово величество дон Феранте спомена за една конкретна църква — място, където се развива действието на една от местните ви легенди, нещо свързано с писателя Бокачо, с чиято творба вие бяхте така любезен да ме снабдите. — Говореше с равен тон, без да натъртва на уж случайното споменаване на името на писателя, за да не поражда подозрения. — Бихте ли ми казали дали това място е далече оттук?

Сантяго кимна и се усмихна многозначително. Ако не беше толкова деликатен, сигурна съм, че в този момент би ни намигнал. Заговори дяволито, сякаш брат Гуидо току-що го бе помолил да му осигури хубаво момченце.

— Но, разбира се! Двамата с господаря ми очаквахме да проявите интерес към… църквата — наблегна на последната дума той. — Тя не е много далече, намира се на североизток. Тръгнете по Виа Нило, която няма как да пропуснете, защото в началото й се намира интересна римска статуя — изобразява Стареца Нил, за когото се твърди, че отговаря единствено на красивите дами. — Тук икономът се поклони елегантно пред мен и допълни: — Сигурен съм, че изправен пред вашата красота, доня, той няма как да не проговори!

Усмивката ми не изостана от неговата по неискреност.

— А бихте ли ми повторили още веднъж името на църквата? — попита брат Гуидо. Доколкото си спомнях разговора от предишната вечер, дон Феранте нито веднъж не бе споменал името на църквата, затова не можех да не се възхитя за пореден път на актьорските умения на монаха.

— „Сан Лоренцо Маджоре“ — изрече бавно и още по-многозначително Сантяго.

— О, да, наистина — кимна небрежно брат Гуидо. — Спомням си как снощи си казах, че църквата изглежда много подходяща за нашите молитви, тъй като е посветена на светеца, на когото са кръстени както Великолепния, така и братовчед му, чиято венчавка съвсем скоро предстои.

Тук Сантяго се поклони толкова дълбоко, че нямаше как да видим реакцията му на тези думи. После се насочи към вратата, но на прага се обърна и рече:

— И още едно нещо, милорд.

Двамата затаихме дъх.

— Сватбената процесия тръгва на север точно при Ангелус.

— Какво е това „Ангелус“? — запитах, докато излизахме от замъка.

— Камбанен звън, който в южните кралства звучи точно на обяд — поясни брат Гуидо, погледна ме и допълни: — Но ти не се притеснявай. Слънцето е все още ниско. Разполагаме с достатъчно време.

Но монахът не ме бе разбрал правилно — аз не се притеснявах, че ще изпуснем сватбената процесия. Точно обратното — притеснявах се, че ще се включим в нея. Все още не можех да повярвам, че просто ей така ще се върнем у дома, където ни грози смъртна опасност.

Докато вървяхме по коридорите на замъка, не можехме да не забележим подготовката за заминаването, която кипеше наоколо — навсякъде се виждаха облечени в черно слуги, които подреждаха и изнасяха сандъци с коприни, хранителни запаси и пиене. След като излязохме от централната порта, поехме към северната част на града. И двамата бяхме облечени в строги черни ежедневни дрехи, донесени от нашите слуги, макар да забелязах, че този път дойдоха да ми прислужват мавърките, а не трите метреси на краля. Вероятно бяха толкова съсипани от предишната нощ, че сигурно ще се събудят чак при звъна на въпросния Ангелус. Забелязах също така, че макар и обикновени, дрехите на моя кавалер бяха перфектно ушити и прилепваха идеално по тялото му. Надявах се и той да мисли същото за мен, но същевременно имах известни опасения, че изобщо не е забелязал контраста между моите блестящо руси къдрици и черното кадифе, което ми отиваше почти толкова, колкото и бялата ми рокля от снощи. Бях напълно сигурна, че в очите на хората наоколо ние изглеждаме като почтена семейна двойка, която отива на литургия. И когато улиците на града ни обгърнаха, преценихме, че вече можем да говорим спокойно.

— Дали Сантяго се досеща какво сме намислили? — започнах аз.

— Не мисля. Той със сигурност смята, че знае нещо, но не мисля, че то има нещо общо с „Пролетта“. По-вероятно е да го вижда като свързано със Седмината.

— Може пък снощи да ни е подслушвал, а?

Брат Гуидо сви рамене и отговори:

— Вярно е, че испанците нямат нищо против малко шпионаж от време на време. Подслушване и следене — поясни веднага заради мен. — Но какво би могъл да чуе? За картината говорихме единствено по време на банкета, скрити от шума наоколо. А снощи разговаряхме само за Бокачо и Фиамета, както му казахме и тази сутрин. — Замисли се и добави: — И все пак той ни каза нещо твърде интересно. Надали е случайно, че името на църквата е „Сан Лоренцо“ — същото, каквото носят и Лоренцо де Медичи, и Лоренцо ди Пиерфранческо!

— Да де, ама църкви с името „Сан Лоренцо“ колкото щеш наоколо — промърморих задъхано, защото широките му крачки ме принуждаваха да подтичвам след него, за да го стигна. Забелязах, че колкото по-бързо се стрелкат мислите му, толкова по-бързо върви. — Този светец е сред най-обичаните — допълних.

— Напълно си права. Обаче Лоренцо де Медичи е наричан също така и „Великолепния“.

— Маджоре! — провикнах се, изведнъж схванала приликата. Това си беше съвсем същото като църквата.

— Именно. Освен това е братовчед на бъдещия младоженец, който пък е покровител на Ботичели. Чудя се дали Ботичели не е бързал да завърши картината навреме за сватбата? — изрече замислено кавалерът ми и ме погледна. — Както и да стоят нещата обаче, сигурно е, че това събитие не е само обикновено семейно събиране. Има много по-голямо значение.

Подобно на краката ми, мислите ми също се опитаха да настигнат неговите. И попитах:

— Да не би да искаш да кажеш, че Лоренцо ди Пиерфранческо е един от Седмината?

— В това вече не съм много сигурен — отбеляза предпазливо брат Гуидо. — Но знам едно: че тази църква би трябвало да съдържа отговора на най-малко един от нашите въпроси. Поради това те моля да впрегнеш всичките си умения за наблюдение и дедукция!

— Искаш да кажеш да си държа очите отворени и ума нащрек?

— Същото.

Това вече бе нещо друго, отново като в старите времена — той да използва сложни думи, а аз — прости. С изкачването на слънчевите лъчи по гърба ми и брат Гуидо до мен почти можех да забравя опасността, която бе надвиснала над нас от предстоящото ни завръщане във Флоренция. Продължихме мълчаливо.

Разглеждах светците и девите, които ни гледаха от своите ниши, когато внезапно ми хрумна нещо.

— Хей, какво имаше предвид снощи дон Феранте, когато спомена нещо за някаква кръв на светец? Че не била течна?

— А, да. Чудото на свети Дженаро — отговори моментално монахът. — Научих за това от слугите, които ме обличаха. Три пъти годишно в тукашната катедрала вдигали високо стъкленицата с кръвта на своя светец — сан Дженаро. Въпросната стъкленица съдържала съсирена и втвърдена кръв, но след множество молитви и бдения се случвало чудо и кръвта се втечнявала. Стъкленицата се разтърсвала, за да могат всички събрани да видят. След това, в продължение на седем дена, гражданите се редели на опашка, за да целунат стъкленицата. Последния път обаче тази кръв не се втечнила, което местните възприемат като много лоша поличба.

Замислих се и по едно време попитах:

— А какво се е случило последния път, когато пак не се е втечнила?

— Вулканът избухнал — бе краткият отговор.

Погледнах скептично към леко димящата планина над нас. Изглеждаше ми съвсем спокойна.

— И ти вярваш на всичко това, така ли? — подметнах, стараейки се да не давам воля на цинизма в гласа си.

Брат Гуидо сви рамене и отговори:

— Чудесата са елементи на вярата. Когато вярваш, всичко е възможно. Но в случая няма никакво значение дали аз вярвам или не вярвам — важното е, че и слугите, и целият кралски двор го вярва. Те са абсолютно убедени, че в най-скоро време градът ще бъде сполетян от някакво нещастие — отчасти това е причината кралят да бърза да тръгва на север. Защото, когато се върне, ще е настанал моментът за нова проверка на кръвта и тогава резултатът може да е по-благоприятен.

Поклатих иронично глава, но предпочетох да не казвам нищо. Подобни чудеса не бяха част от моята житейска нагласа, но точно сега, когато едва успяхме да си възвърнем деликатния баланс на другарството, не желаех да обиждам моя приятел. Затова реших да сменя темата.

— Сигурен ли си, че вървим в правилната посока?

— Така смятам. Ето, виж! Това там е статуята, за която спомена Сантяго.

— О, да! — свих презрително устни. — Стареца Нил, който говори само с красивите жени.

В отговор монахът се усмихна и рече:

— Е, говори или не, важното е, че това е Виа Нило. Което ще рече, че вървим в правилната посока.

Наближихме статуята. Огледах я. Да, това наистина беше статуя на старец, но доста изронена от ветровете и дъждовете. Нямаше никакво съмнение, че стои тук векове наред. Но въпреки това старецът изглеждаше почти като истински — с отпуснати рамене, сбръчкана кожа и леко притворени очи, които излъчваха някаква странна мъдрост, като че ли всеки момент щяха да ти проговорят. Незнайно защо реших да изостана. Изчаках брат Гуидо да се отдалечи на няколко крачки от мен, след което се приведох и прошепнах на стареца:

— Поздрави от моето време, старче! — Почувствах се много глупаво.

— Погледни назад! — каза той.

Гласът беше дрезгав като изронен камък и стар колкото времето, но съвсем ясен. Усетих как през вените ми минават последователно първо студ, а после горещина. Възможно ли е каменният човек наистина да ми е проговорил? И въпреки скептицизма си се обърнах. Тогава го видях за първи път — създанието, което щеше да ни преследва много дни.

Прокаженият. Или поне такива бяха одеждите, които носеше. Беше отпуснат на останка от римска колона, останалата му без плът ръка бе протегната напред за милостиня. Ала позата му на просяк очевидно беше само за показ, защото гледаше право към мен с очи, които никога нямаше да забравя. Почти сребърни. Те сякаш бяха изскочили от главата му и ме пронизваха подобно на две остри ками. За един удар на сърцето погледите ни се срещнаха и той разбра, че е забелязан, след което веднага изчезна зад колоната. Можех да го последвам още тогава, обаче нямах търпение да се отърва от злокобното му присъствие, затова хукнах напред, за да настигна моя приятел, като дори забравих да благодаря на статуята, която ме бе предупредила за тази злина. А докато бягах към брат Гуидо, допуснах три неща, които не можех да докажа:

Прима коза: Прокаженият ни следва още от Флоренция.

Секонда коза: Именно той е убил Ена, Бембо и брат Ремиджо. Както и лорд Силвио.

Терца коза: Получил е заповед да убие и нас.

Сграбчих черния ръкав на брат Гуидо и го повлякох напред, с което подсилих впечатлението на околните към нас за двойка, която закъснява за литургия. Ала той автоматично забеляза тревогата ми и попита:

— Какво става?

Без да забавям крачка, отговорих:

— Просто се притеснявам, че може и да не разполагаме с време за оглед. Виж! — кимнах към яркото синьо небе над нас. — Слънцето е вече почти на върха!

Той наистина ускори крачка и не след дълго открихме търсената от нас църква — красива сграда от камък с пясъчен цвят и величествена островърха кула. След светлината навън сумракът вътре ни заслепи и първите няколко крачки изминахме като слепи къртици. Но скоро стана ясно, че все пак сме изпуснали литургията. Вътре нямаше жива душа, с изключение на един свещеник близо до олтара, който гасеше свещите от службата. Разменихме си погледи, изпълнени с облекчение — би било далеч по-лесно да разгледаме църквата като двама поклонници, отколкото като част от паството по време на литургия.

— Така — прошепна в ухото ми брат Гуидо. — Оглеждай се добре! Търси нещо, свързано с дама, кичур коса или бижу като онова, което видяхме на картината. В тази църква не може да няма някакъв знак, който да я свързва с Фиамета! Може би гробницата на истинската Фиамета — Мария Аквинска? Или някоя препратка към Бокачо?

Започнахме бавната си и прецизна обиколка на църквата. Обикаляхме всяка колона или олтар, спирахме се пред всяка табела или статуя. След една обиколка обаче осъзнахме, че търсенето може би ще бъде напразно — единствената дама тук май бе Дева Мария, а единствените гробници — на неаполитански рицари от стари времена.

— Очевидно пропускаме нещо — не се предаваше брат Гуидо, без да отлепя очи от свещеника в далечината. — Може би трябва да попитаме…

— Почакай! — провикнах се аз с очи, залепнали за едно релефно изображение на стената. — Ето тук има една дама!

Приближихме се и брат Гуидо се вторачи, за да огледа релефа под светлината на свещите. Прокара дългите си пръсти по камъка, за да го усети по-добре, но после поклати глава.

— Не става — промърмори с неприкрито разочарование. — Това е света Вероника. Ето, виждаш ли? Тук Христос си носи кръста, а тя изтрива челото му с кърпа!

Беше прав. С охладен ентусиазъм аз все пак реших да огледам тази част от стената за последен път, докато монахът се отдалечаваше. — А какво ще кажеш за онези драскулки там горе? Какво би трябвало да означават? — подвикнах след него.

— Драскулки ли? — Той се обърна.

— Ето, виждаш ли? Един клин и една линия. — Прокарах пръст по издълбания камък — V и I. — Тук!

И тогава очите му направиха онова, което правят, когато получи откровение — светнаха в толкова ярко синьо, че едва ли не осветиха църквата.

— Това не са драскулки! — прошепна благоговейно. — Това са числа!

Е, както вече повторих нееднократно, аз не мога да чета, обаче числата си ги знам — най-малкото от едно до десет. Оттам нататък ми става леко мъгляво. Работещите момичета като мен не могат да не се запознаят с числата, защото парите се броят чрез числа, нали така?

— Не може да са числа! — отсякох презрително. — Е, линийката би могла да мине за едно, обаче това, другото, ми прилича повече на връх на стрела или…

— Римски числа! — прекъсна ме нетърпеливо той. — В римската нумерология знаците са различни от арабските, които използваме в ежедневието си. Ето този клин тук — V, означава пет, а I наистина е едно. И двете заедно правят едно число — числото шест!

Но в моя мозък цареше същия сумрак като този в църквата.

— Но защо точно този релеф е обозначен с шест? Не е ли възможно V да означава на латински „Вероника“?

Очите му светнаха в още по-наситено синьо, когато отговори:

— Защото този релеф е част от серия изображения! Тук света Вероника изтрива челото на Христос. Това е шестата спирка на кръста!

— О, вярно.

— Знаеш за спирките? — изгледа ме скептично той.

— Сигурно не съм ти казвала, но съм получила образованието си в манастир — отговорих самодоволно. — Спирките са местата, където Христос е спирал, докато е вървял по пътя към Голгота! Общо са четиринайсет.

— Браво! Е, в такъв случай виж тук! — показа ми друго изображение вляво. — Още един релеф — на мъж, който поема кръста от Христос, за да му облекчи товара. Това е Симон Киренееца, който носи кръста на Христос — петата спирка на кръста.

— Добре де, ама какво общо има това с Фиамета? — погледнах го в недоумение.

— Забрави за Фиамета — плесна нетърпеливо с ръце той. — Очевидно изхождаме от погрешна презумпция. Ако този релеф е пет, следващият — шест, то тогава трябва да има и…

— Седем! — почти изкрещях.

Брат Гуидо се обърна рязко към мен и изсъска:

— Тихо! Не забравяй, че тук има един свещеник! Не искаме да разбере какво правим, нали така?

— Мамка му! Извинявай! — промърморих, но бях прекалено възбудена, за да се разкая истински. — Хайде, ела! — И тръгнахме надясно, след света Вероника към седмата спирка на кръста.

— Тук Христос пада за втори път — прошепна брат Гуидо, като посочи падналата фигура под огромния кръст. — А тук — пръстите му проследиха релефа по-нагоре, — е VII, римското число седем!

— Хубаво де, ама сега какво? — прошепнах нетърпеливо, приковала очи във фигурата под кръста.

— Може би има врата, отвеждаща към проход? Трябва да има някакъв начин да отворим този панел!

— Може би самият кръст? — предположих.

— Паднал е настрани и образува знака „X“ — отбеляза монахът. — Да не би X да обозначава мястото? — Тук почти се усмихна. — Е, струва си да опитаме.

Натиснахме кръста — първо той сам, а после се включих и аз. Нетърпението ни беше толкова неудържимо, а надеждите ни — толкова големи, че изобщо не обърнахме внимание как пръстите ни се сплитат заедно, за да изпълнят задачата. А после, дълбоко разочаровани, започнахме да натискаме и да дърпаме всяка останала част от релефа, дори самия Христос. Накрая се дръпнахме умърлушени.

— Знаеш ли какво — изрекох по едно време почти отчаяно, — нали в крайна сметка е важно числото? Седмицата?

— Напълно си права! — отсече автоматично брат Гуидо и преди да успея да сторя каквото и да било, силните му пръсти вече бяха върху седмицата. Преди да го видя, го чух — петицата пропадна навътре и панелът се отвори с престъргване на камък върху камък. Противно на очакванията звукът не подсказваше за портал, който не е бил отварян векове наред, а за такъв, който редовно се използва. Вътре се разкри врата, чиято брава бе заменена от въжена дръжка с някакво украшение, което висеше от нея.

Въжената дръжка се оказа сплетена на плитка коса.

А украшението — медальонът на Фиамета.

Беше абсолютно същият като на картината — с трите висящи перли и рубинът в златен обков. Сърцето ми заби като обезумяло от радост и аз се обърнах към брат Гуидо, чиято широка усмивка спокойно съперничеше на моята. И верен на принципа си да облече в думи очевидното, той изрече:

— Това е!

— Добре де, давай! Какво тогава чакаме?

Той постави ръка на рамото ми и прошепна:

— Почакай! Нека първо се уверим, че свещеникът не ни е видял! Защото, ако забележи откъде излизаме, тогава тайната ще бъде разкрита!

Доводът му беше разумен.

— Добре, почакай ме тук! Ей сега се връщам.

Излязох обратно на пътеката между редиците, за да проверя къде се намира фигурата с расо — свещеникът си беше все така близо до олтара и оправяше свещите. Но, сякаш доловил присъствието ми с гърба си, той се обърна и изпъна гръб. Сърцето ми заби ужасено. Той беше… доста висок за неаполитанец. И расото му изглеждаше… ами… по-изпълнено като за скромен свещеник. Фигурата пое с широки крачки по пътеката към мен и аз установих, че съм се заковала на място, хипнотизирана като заек от лисица. Черното му расо се ветрееше около него, качулката му падна леко назад и някъде към средата на пътя светлината от покрива падна върху качулката му и улови блясъка на странните му сребристи очи.

Това не беше свещеникът на „Сан Лоренцо“.

Беше Прокажения.

Осъзнаването на този факт най-сетне раздвижи краката ми. Бърза като котка, аз се шмугнах обратно в нишата и изсъсках нетърпеливо:

— Той идва! Хайде!

Нямаше време да обяснявам. Нека засега брат Гуидо си мисли, че страхът ми е насочен единствено към един любопитен свещеник. Дръпнах примката, в която беше извита плитката, и видях как вратата се отваря и разкрива виещи се стълби, слизащи право надолу. Докато двамата с брат Гуидо се спускахме по тези стълби, вратата зад нас се затвори — без звук, напълно, без дори сянка от издайническа светлина, която да подскаже на преследвача ни къде сме се скрили. Представих си Прокажения как се озърта и оглежда цялата църква, неспособен да схване как така сме се изпарили. И сега би трябвало да се радвам, че се бяхме измъкнали така умело изпод носа му. Ала нещо не ми даваше мира. Не можех да се отърва от призрака на сребристите му очи, които носеха в себе си обещанието за смърт. Продължихме да слизаме по мрачните стълби, които ставаха все по-мрачни и по-тъмни. Имах чувството, че влизаме в царството на Хадес, но изобщо не ме беше страх — важното е, че зад себе си бяхме оставили човек, който носеше далеч по-голяма заплаха за нас.

В подножието на стълбите площадката изведнъж се разшири и пред нас се разкри масивна пещера, същинска каменна катедрала. Спряхме задъхани и се огледахме. Не знам какво очаквах да видя — вероятно скрито съкровище или може би останалите членове на Седмината, хвърлящи зарове. Но едно е сигурно — не очаквах да видя просто мрачно подземие, студено като Рождественска служба и влажно като Петдесетница.

— Да не би да искаш да кажеш, че дон Феранте е искал да видим тази… тази пещера? — смотолевих накрая.

— Това не е пещера — поправи ме той. — Огледай се! Това място е плод не на природата, а на човека! Виждаш ли колоните? А ето там и един римски свод!

И наистина — когато очите ми се приспособиха към мрака, видях всичко, което бе видял и той. Части от подземен град.

— Ама какво е това място?

— Място, което някога е било наричано новият град, но сега е старият. Това е Неаполис, римският Неапол.

Поехме благоговейно през подземния град. Косата ми настръхна, докато вървяхме по улиците на този призрачен свят. Минахме покрай колоните на пазара — железните халки, където някога са си връзвали конете, бяха все още там, над главите ни се издигаха крехки арки. И всичко това бе осветено от потискаща зеленикава светлина, която идваше някъде отгоре. Вървях бързо зад широко крачещия монах, нямах никакво желание да изоставам. По едно време се обадих:

— И ти смяташ, че това е таен път, известен само на Седмината?

— Точно така.

— А какво те кара да смяташ, че никой друг не го е открил?

Той се закова на място толкова рязко, че едва не се блъснах в мощния му гръб.

— Медальонът на Фиамета — отговори кратко. — Смятам, че не е поставен там случайно. Първо, служи за знак за онези, които могат да разчетат картината, ид ест5 за членовете на групата на Седмината.

Реших да не задълбавам с въпроси за латинската дума, но иначе схванах смисъла.

— Второ, тя е нещо като тест, начин за обезопасяване на портала. Ако порталът бъде разкрит от обикновен крадец или бедняк, той моментално ще открадне бижуто, защото ще получи за него добра цена. А доколкото мога да преценя, Седмината са все мъже с богатство и положение, крале и принцове. Когато някой от тях минава през портала, той не докосва медальона. А ако някой ден медальонът изчезне, дон Феранте и останалите заговорници ще разберат, че нещо не е наред — че тайната им е разкрита и те трябва да бъдат нащрек.

— Но какво толкова пазят? Защо е цялата тази тайна?

— Именно това ни предстои да разберем — отвърна брат Гуидо. — Все трябва да има някакъв изход оттук, защото тази светлина все трябва да идва отнякъде.

Истината е, че макар да намирах мястото за доста призрачно, обиталище на духовете на мъртвите, за мен бе по-добре да се намирам тук, под земята, далече от сребристия поглед на нашия прокажен преследвач. Не след дълго достигнахме до източника на светлина — римските улици се събраха в една огромна пещера с естествено езеро, а тази пещера отвеждаше директно към морето. В този момент дори не ми мина през ума, че се намираме в капан. Защото пред нас се бе ширнала огромна флотилия от кораби, много по-голяма дори от флотилията, която бяхме зърнали през онази съдбовна за нас нощ в Пиза. Тук имаше не стотици, а по-скоро хиляди кораби, натъпкани един до друг — скрити от човешки поглед, достъпни единствено по море. Но за разлика от старата крепост в Пиза, тук нямаше нито моряци, нито корабостроители. Корабите нямаха екипажи. Всичко бе тихо, неподвижно и загадъчно. Една очакваща своя миг флота, невиждана от никого, освен от нас. Подсвирнах тихичко.

— Мисля, че вече имаме своя отговор — отбеляза тихо и благоговейно брат Гуидо. — Очевидно се планира война, при това в огромни мащаби!

— Възможно ли е Лоренцо ди Пиерфранческо да е организирал заговор срещу своя братовчед заедно с краля на Неапол, чичо ти и… — бързо изчислих на пръсти — още четирима други?

— Нямам представа. Но един от начините да разберем е като отидем на сватбата, както се очаква от нас, и да видим дали и Лоренцо носи същия пръстен на палеца си.

— Значи все пак ще трябва да се върнем там, а? — извиках тихичко, обхваната едновременно и от изблик на радост, и на ужас. — Във Флоренция? У дома? — За съжаление последната дума не ми донесе успокоението, което би трябвало да донесе.

Той ме погледна и като че ли усетил раздвоението в сърцето ми, промърмори:

— Все някой ден трябва да се върнем там, нали?

— Защо?

— Заради Флора — отговори лаконично.

— Но защо! — повторих, без да отлепям очи от флотилията пред нас.

— Стига, Лучана, не може да не си се сетила! Флора — Флоренция! Образът на Флора в „Пролетта“ е най-красивата гражданка на Флоренция — ти, покрита с цветя! Флора! Флора е Флоренция!

Макар и доста размекната от комплимента, не можех да не му призная логиката, скрита в думите му. Не ни трябваше да говорим нашироко, за да стигнем до едно и също заключение.

— Но защо имам усещането, че преди да отидем там, първо трябва да се отбием на друго място?

— Точно така — кимна той. — Между нас и Флоренция стои една фигура — Венера. Налага се да посетим още един град, преди да отидем на мястото на сватбата на Лоренцо ди Пиерфранческо. — Брат Гуидо звучеше така, сякаш знае много повече, отколкото казва, но предпочете да не го споделя. И преди да успея да го накарам да продължи, той смени темата. — Впрочем трябва да има някаква причина, поради която всичките тези кораби са скрити на юг, далече от Флоренция, където никой няма да разбере какво се готви срещу този велик град. Това би обяснило защо чичо ми, ако приемем, че е един от съзаклятниците, не е оставил флотата в Пиза. Там е твърде близо до Флоренция и би била разкрита от всеки флорентински търговец, акостирал в пристанището. — Замисли се. Без съмнение бе крайно притеснен, че чичо му е могъл да се въвлече в нещо толкова непочтено, както и, благодарение на представянето си за своя братовчед, от своето собствено участие. — Значи дон Феранте все пак е искал да видим тези кораби! Именно затова онази змия Сантяго се държа толкова енигматично — и той е знаел, че тук, под църквата „Сан Лоренцо Маджоре“, има скрит проход към стария Неаполис и към морето, вероятно от вулканичен произход. Фантастично, огромно пристанище, създадено от природата, невидимо за хората отгоре — перфектното място да се скрие една тайна армада и място, което би могло да бъде отгатнато само от онези, които са в състояние да разчетат посланието на картината.

— Искаш да кажеш — Седмината — вметнах.

— Именно. Но също така е вероятно и дон Феранте, и който и да е друг от Седмината да са идвали тук редовно, за да видят събирането на корабите, да съставят плановете си. Защото до това място може да се стигне само по два пътя — или от църквата, или по море. Очевидно и капитан Ферагамо е трябвало да докара флотата от Пиза тук. И сигурно точно тук са пристигнали всички онези кораби, които са успели да оцелеят.

При тези негови думи огледах мачтите и близо до входа на пещерата зърнах стотина кораба, развяващи флага на Пиза.

— Ето, виж! — провикнах се. — Ето ги! Това е „Бисто“, флотата, чийто строеж зърнахме преди седем дена! — огледах се. — Но защо никой не ги охранява?

— Няма нужда — отвърна кавалерът ми. — Никой не знае, че са тук. Знаят само Седмината, както и моряците, на които те плащат.

Приближихме се към корабите, за да ги огледаме. Представляваха действително възхитителна гледка. Не можах да не се удивя на разликата между тази флота и онази, която бяхме видели в Пиза — тук нямаше корабостроители, щъкащи нагоре-надолу като мравки, нямаше дърводелци, нямаше мазачи с катран. Тези кораби бяха напълно готови. Но така, празни, приличаха на призрачна флота.

— А къде са моряците? — попитах. Брат Гуидо сви рамене и отговори:

— Най-вероятно разпускат на брега.

— Да, с ром и проститутки — кимнах аз, тъй като ми беше добре познато.

— Ти най-добре знаеш — подметна кисело монахът. — Но предвид начинанието, което предстои и в което безсъмнено ще загинат мнозина, мисля, че желанието им да се повеселят като за последно е напълно оправдано.

— Божичко, в какво ни забърка чичо ти?! — възкликнах.

Той тактично се въздържа да ми напомни, че не чичо му, а аз ни въвлякох във всичко това. Вместо това отговори:

— Нямам представа. Но сега изцяло от нас зависи да се измъкнем от него. — Посочи към океана. — Виж, слънцето се вдига. Ако искаме да се върнем в замъка преди обедната камбана, трябва да тръгваме.

Обърна се. Беше видял онова, което бяхме дошли да видим, и сега тръгна обратно, за да се върне в Неаполис, а оттам — в църквата „Сан Лоренцо“.

Което ще рече — при Прокажения.

Беше време да му кажа.

Сложих ръка на рамото му и прошепнах:

— Но не оттам!

И му разказах всичко — за предупреждението на Стареца Нил, за зловещия Прокажен край римската колона, за същия Прокажен в църквата над нас и за това, че ни преследва, че ни наблюдава неотлъчно изпод качулката си със своите сребристи очи.

А после за няколко удара на сърцето не се чуваше нищо друго освен шепота на вълните и стенанието на корабите, притискащи се един о друг. Накрая брат Гуидо заговори:

— Но дори и наистина да е бил там, кое те кара да вярваш, че именно той е източникът на всичките ни проблеми и че ни е следвал чак от началото?

— Просто го усещам — свих рамене аз.

— Но в това няма никаква логика! Казваш, че има заплашително излъчване, но забравяш, че такова впечатление може да оставя височината му, фактът, че е облечен в расо с качулка, бинтовете по него…

— Не, от очите му е! — изтъкнах.

— Да, казваш, че очите му имали странно излъчване, почти метално. Може и така да е, защото Господ ни прави много различни. Но поведението ти в случая е нелогично. Помисли само! Нямаме никаква представа каква работа има с нас този нещастник! Би могъл да бъде както враг, така и приятел. Досега не си говорила с него, нали?

— Разбира се, че не! — тръснах презрително глава. — Защото съм напълно убедена, че първият ми разговор с него ще ми бъде и последният!

Той хвана ръцете ми и аз едва сега осъзнах как се е смръзнала кръвта ми от мига, в който бях зърнала Прокажения.

— Лучана — започна, — да предположим, че си права. Да предположим, че този човек има враждебни намерения към нас. Но кои са господарите, които му плащат? Ако той наистина ни е следвал чак от Флоренция, то тогава как от известно време успяваме да играем успешно ролята на моя братовчед и неговата куртизанка? Ако този човек знае истинската ни самоличност, не мислиш ли, че досега би ни издал на нашия домакин?

Свих нацупено рамене и отсякох:

— Единственото, което знам, е, че ужасно ме плаши. И ако си толкова сигурен, че той не е заплаха за нас, то тогава защо още сега не излезеш горе в църквата и не се запознаеш с него? И защо не стиснеш прокажената му ръка?

— Не твърдя, че той не е заплаха за нас.

— А кой, според теб, уби Ена и Бембо, и брат Ремиджо край кладенеца, та дори и твоя чичо, а? — продължих вече разгорещено аз.

Той примигна и отвърна:

— Както добре знаеш, никога не съм твърдял, че във всички тези случаи няма нещо мътно. Както съм казвал и преди, смятам, че според някого ние сме научили тайната на картината, поради което сега ни иска мъртви.

— А какво тогава се е случило с онези убийци, а?

— Мисля, че ги изгубихме още по време на пътешествието до Неапол. Не съществува почти никакъв шанс да сме били последвани и по море, защото дори и ние не знаехме накъде пътуваме, а дори и някой все пак да бе успял да се качи на борда на флагманския кораб, той, както знаеш, потъна по време на бурята и никой не се спаси.

— Обаче останалата част от флота е пристигнала непокътната — махнах аз по посока на множеството кораби, закотвени пред нас.

Той ме погледна в очите. Неговите бяха потъмнели като небе преди буря.

— Добре тогава. Да предположим, че приема твърдението ти, че завръщането горе в църквата би означавало за нас сигурна смърт. Значи трябва да е по море. Можеш ли да плуваш?

— Разбира се — кимнах. — А ти?

— Не.

— О, по дяволите! — провикнах се възмутено. Сега обаче не беше време да разпитвам как един млад благородник е могъл да бъде отгледан в крайбрежен град и не се е научил да плува. Ала как да кажа на моя спътник, че предпочитам да се гмурна в морските вълни, които заливаха устието на пещерата? Че предпочитам лично да го пренеса през водите, вместо да се връщам горе, в мрачната църква, за да видя за пореден път сребристите очи на мистериозния Прокажен, който ни проследи чак дотук? — Ще се наложи да излезем през морето! — отсякох непреклонно. — Ако трябва, ще откраднем баржа или нещо подобно. — Обаче бягството оттам бе невъзможно. Гневните кобалтови вълни при устието на пещерата придобиха размерите на планини. Дори и да можехме да плуваме, те щяха да ни запратят към скалите и да ни убият. Заобиколихме поне хиляда кораба, но никъде не намерихме по-спокойни води. — В капан сме — промърморих мрачно.

— Не съвсем — отбеляза с нежен глас брат Гуидо. — Просто трябва да се върнем в църквата и да се изправим храбро срещу този човек, ако наистина ни очаква. Защото няма време — ако не се върнем сега, ще изпуснем потеглянето на кралската свита на север.

Знаех, че е прав. Ала страхът ме влечеше надолу подобно на наквасените с морска вода поли на кадифената ми рокля. Опитах се да се завъртя, но се препънах и паднах по колене в прибоя. Отказах подадената за помощ ръка на монаха. Останах така за миг, молейки се за някакво чудо, което да ме спаси от онази църква и от погледа на онези сребристи очи.

Както вече вероятно сте схванали, молитвите не са сред силните ми страни. Бях убедена, че дори и да разполага с някой и друг свободен миг през деня, Господ надали ще обърне внимание на подобна заблудена овца като мен. Но колкото и да не е за вярване, чудото стана! Природните стихии, които управляваха това място, се смилиха над нас и ни предложиха чудо. В миг на призрачна тишина и внезапно настъпил покой морето започна да се оттегля — плъзгаше се назад по пясъка и само след миг водите вече ги нямаше. Ние се спогледахме озадачени.

— Бог ни откри пътя — усмихна се брат Гуидо. — Прогони морето от краката ни така, както е сторил за Мойсей!

Преди днешния ден никога не се бях изживявала като втори Мойсей, но мисля, че спътникът ми казваше истината — водата се оттегли от очите ни почти до хоризонта, напомняйки за себе си единствено с една спокойна синя линия между небето и земята.

— Остави сега тези библейски размисли! — прекъснах го аз. — Да вървим!

Корабите в тайното езеро зад нас потънаха бавно надолу в пясъка, докато накрая останаха да стърчат само мачтите. Дървените корпуси заскърцаха възмутено. Спасяваше ги единствено плитчината на естествения воден резервоар, предоставена на огромната пещера от скалата, която я крепеше отдолу. Изкатерихме се по една от палубите и се прехвърлихме директно на пясъка, който, също по чудо, бе моментално изсъхнал под яркото слънце и проблясваше в златисто.

— Ако не бях видяла това, което току-що видях, никога нямаше да го повярвам! — възкликнах. — Това не беше само отлив, а сякаш тук никога не е имало море! Какво се случи с водите?

Брат Гуидо поклати глава, не по-малко удивен от мен, и промърмори:

— Нямам представа. Вероятно е нещо обичайно за тези географски ширини — внезапен отлив, който буквално отнема морето от сушата. И в тресавищата на Пиза понякога става така — при лоша луна морето се оттегля. Но никога досега не съм виждал това да става толкова бързо, нито толкова напълно.

Пясъкът беше плосък и златист подобно на житна нива, а небето — синьо като мантията на Дева Мария. Денят беше безоблачен и при други обстоятелства възможността да крача по златистата шир редом до мъжа, когото обичах, би ме направила най-щастливия човек на тази земя. Но дълбоко в себе си усещах, че нещо не е наред. Слънцето беше твърде ярко, небето — някак си прекалено синьо. Всичко изглеждаше някак си твърде… ами… реално. И което беше още по-странното, изведнъж птиците бяха престанали да пеят. Нямаше даже чайки, от чиито крясъци определено ми беше писнало по време на пътешествието ни по море. На брега нямаше не само жив човек, но и друго живо същество — въпреки внезапното отдръпване на морето не се виждаше нито червей, нито заблудена херинга. Във въздуха се носеше нещо зловещо и всяка следваща крачка през него ставаше все по-трудна. Опитах се да изразя с думи част от усещанията си пред брат Гуидо, макар и не особено успешно:

— Въздухът изглежда някак си… ами… твърд, а не течен, какъвто обикновено е.

Очаквах той да ми се присмее, както му се е случвало и друг път при подобни мои странни изявления, но сега той само се озърна и кимна.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Като кръвта на онзи светец.

Спомних си легендата за свети Дженаро. Спомних си и твърде ярката луна снощи. И към всичко това добавих и спомена за внезапното оттегляне на морето, сякаш някой внезапно го бе източил в канал. Поличби, предсказания, знаци. Въпреки горещия ден аз потреперих и ускорих крачка. Изминахме бързо малкото разстояние до пристанището и по ирония на съдбата се качихме на същия пристан, на който бяхме пристигнали само преди един ден. Този път обаче нямаше вълни, които да обливат основите му, нямаше и хора, струпани по доковете. Поехме по същия път през пазара, обаче днес всички врати около нас се затваряха, а облечените в черно вдовици спускаха воалите над очите си. Разюздаността бе заменена от летаргия, хаосът — от необичайно спокойствие. Кучетата се бяха сгушили в сенките, не смеещи да излаят, скрили муцунки в лапите си. Днес знакът на Дявола беше навсякъде — всеки гражданин на Неапол, от най-стария до най-младия, го изобразяваше с ръка — кутрето и показалецът щръкнали, средният и безименният пръст свити, придържани от палеца.

Изкачихме се по пустия хълм към Кастел Нуово и минахме през портите без много суетня. Надявах се, че поне в кралския двор всичко ще си тече по обичайния начин, но се оказа, че тук също бе настъпила промяна като с морето. Външният двор беше пълен с десетина карети в златно и черно, подредени една след друга в очакване на своите пътници. Черните коне стояха неподвижни като статуи — единственото подвижно нещо в тях бяха очите им, които се въртяха безумно, както и капчиците пот, които се стичаха по хълбоците им. Нито потропваха, нито разтърсваха гриви, нито мятаха опашки, за да прогонят досадните мухи — защото, колкото и да не е за вярване, нямаше и мухи. Брат Гуидо и аз продължихме мрачно напред по посока на Сантяго, който ни очакваше. Вече никой от нас не се сещаше да спори с другия дали да се върнем или да не се върнем във Флоренция заедно с краля на Неапол. Независимо дали щяхме да изминем със свитата му целия път дотам, едно беше сигурно — на всяка цена се налагаше да се махнем възможно най-бързо от това призрачно място, защото в противен случай не се знаеше какво ще ни сполети. По знак на иконома ние го последвахме до кралската каляска. Нямахме нужда от подканяне, защото напрежението в гърдите ми нарастваше все повече и повече. Брат Гуидо отвори позлатената врата на третата карета, на която се виждаше сложния герб на династията Арагон. Влязохме и едва ли не се стоварихме в скута на краля и кралицата. Те кимнаха любезно, ала не отрониха ни думица. Очевидно и те усещаха същото като нас.

Когато накрая се настаних на мястото си, погледнах към залива под нас и за пореден път се удивих колко добре скрити бяха пещерата и флотата — ако не беше загадката на Фиамета, никога нямаше да знаем, че са там.

Но докато съзерцавах морето, видях и нещо друго.

Морето се събираше в огромна, стоманеносива маса на хоризонта — вълна с такива библейски пропорции, че човек имаше чувството, че всичките седем морета са се събрали, за да се стоварят върху безпомощния град и да го изтрият от лицето на земята подобно на досадно насекомо. Онемяла от ужас, аз имах сили само да посоча към тази вълна. Благородните ми спътници проследиха с погледи посоката на пръста ми. Това беше достатъчно.

— Тръгвай! — изрева дон Феранте.

И когато тази заповед напусна устните му, се случиха три неща:

Прима коза: Камбаната удари дванайсетия час на деня — прочутият Ангелус.

Секонда коза: Разгневеното море се спусна върху града.

Терца коза: Камшикът на кочияша се вдигна, а след него и земята.

Адски грохот разтърси земята под нас и стените на замъка се надигнаха. Погледнах ужасено към брат Гуидо — зъбите ми затракаха в синхрон с ребрата в гърдите ми. От всички посоки към нас полетяха парчета от защитната стена на замъка, ала ние се втурнахме напред със скорост, която би била страховита, ако не беше по-големият ни страх да избягаме по-скоро от това разпадащо се място. Имах чувството, че е настъпил краят на света. Конете ни хвърчаха като стрели надолу по пътя и към портите на замъка, без да имат нужда от подтика на камшика. Докато се носехме със скоростта на вятъра подобно на семенца от глухарче, оглеждахме безмълвно сцената, която се разиграваше около нас. Отмъстителният прилив вече беше погълнал залива — водите се вихреха и пенеха на брега, лапайки лакомо лодки и бедняшки колиби. Стиснах ръката на брат Гуидо толкова силно, че със сигурност му причиних болка, обаче страхът ми беше твърде голям, за да се контролирам. В отговор неговата ръка стисна моята, за да ме успокои. И в този момент разбрах не само че той също усеща приближаването на смъртта, но и че ми е простил за онова, което се случи последния път, когато пак бяхме в смъртна опасност. Земята под нас продължаваше да се тресе. Къщите на Неапол се срутваха една по една до основите си, и то не само онези на брега, но и другите, по хълмовете. Не един и два пъти бяхме заплашени да бъдем затиснати от падаща от всички страни зидария. Каляската пред нас се преобърна в прахта, обаче нашите коне успяха да я заобиколят умело и да продължат напред. Не видяхме какво се е случило с пътниците в тази каляска, обаче никой дори и не си помисляше да спре. Забелязах, че вече има части от града, където не бе останала нито една постройка. Докато минавахме покрай „Сан Лоренцо Маджоре“, успях да видя, че част от църквата вече представлява само купчина огромни камъни — единствено островърхата кула продължаваше да стои гордо изправена като комин към стелещия се високо горе прахоляк. Отправих безмълвна молитва към Бога онзи черен призрак със сребристите очи да е срещнал смъртта си под падналите камъни. Навсякъде се носеха викове и писъци, по улиците се щураха граждани, подобно на охлюви понесли цялата си покъщнина на гърбовете си. Започнаха да избухват и пожари — първоначално на отделни места, но като се имаше предвид колко изсъхнал бе градът от жаркото слънце, бях убедена, че не след дълго всичко наоколо ще се превърне във въглени и пепел. И едва сега си дадох сметка за силата на кръвта на свети Дженаро — разбрах, че това е не само някакъв религиозен фокус-мокус, на който се бях присмяла презрително снощи. Разбрах, че кръвта на светеца има силата да разлюлява земята и да пресушава моретата. Тази година кръвта му не се бе втечнила, с което той бе предупредил съвсем навреме своите хора, бе им казал за предстоящото бедствие. И то ги бе връхлетяло.

— Към градските порти! — изрева дон Феранте на кочияша, надвиквайки хаоса наоколо. — Трябва да поемем нагоре по хълма, за да се отдалечим от града! — И посочи към величествената триумфална римска арка, под която бяхме минали на път за църквата „Сан Лоренцо“.

Земята пак се разтресе, а с нея — и моите ребра. Когато се втурнахме към арката, върху каляската ни, подобно на копринен балдахин, се посипаха дребни камъчета. Пробиха покрива и заваляха върху главите ни, а двете с кралицата започнахме да се надпреварваме коя по-силно ще пищи. И въпреки всичко това верните ни коне продължаваха напред, заобикаляйки хора, мазилка и коленичили жени, които плачеха или се молеха насред пътя. Дори не си позволих да си представя какво ли бяха загубили. Знаех само, че трябва да стигнем до триумфалната арка и да избягаме от това място. Минахме покрай статуята на Стареца Нил — зарадвах се, че поне той бе оцелял след това бедствие, за да разказва за него още хиляда години. Изпратих му въздушна целувка, за да му благодаря за предишното предупреждение, обаче този път той мълчеше — и той бе онемял от ужаса, връхлетял тази морска цитадела. Но само като го зърнах, разбрах, че сме съвсем близо до градските порти. Каретите от сватбената процесия взеха завоя насред вихрушка от прахоляк, профучаха под арката и поеха нагоре. И изведнъж се оказахме далече от хаоса, високо на хълмовете, отново на твърда земя и далече от прокълнатия град под нас. Изненадах се, че слънцето продължаваше да свети над нас — като че ли бях очаквала и него да го няма.

Всички се заотърсвахме от камъчетата. От къдриците на брат Гуидо се сипна прахоляк, който обгърна главата му подобно на пушечен ореол. Докато продължавахме да се катерим по хълма, каляската ни най-сетне забави ход и се върна до обичайната си скорост. Гледката на зелените чинари и маслиновите горички като че ли поуспокои пулсиращия ми мозък. Когато ушите ми най-сетне престанаха да бучат, отворих уста и успях да изрека:

— Какво стана току-що? — оказа се, че гласът ми е подрезгавял от пищене. — Да не би някой да ни обстрелваше отдолу? Може би някакви скрити оръдия?

Дон Феранте се усмихна — очевидно фактът, че смъртта ни се размина на косъм, не му бе направил никакво впечатление.

— Не оръдия на човеците — старите богове бяха тези, които разтърсиха земята — поясни. — Чувал съм за подобни събития, но никога не бях предполагал, че могат да бъдат толкова силни. — Преспокойно бръсна прахоляка и камъчетата от бухналите си ръкави и погледна през прозореца към напълно разрушената брегова ивица под нас. — Римляните са смятали, че богът на моретата Посейдон е този, който клати земята, и че той причинява тези земетресения. Именно разместванията на земята са тези, които карат моретата внезапно да се оттеглят, а после отново така внезапно да се завърнат във формата на гигантската вълна, на която всички станахме свидетели.

— Искате да кажете, че подобно земетресение се е случвало и преди! — ахнах аз.

— Естествено — намеси се нетърпеливо брат Гуидо. — От Плиний например разбираме, че преди хиляда години в Неапол едно земетресение е прекъснало сценичния дебют на император Нерон като музикант. И след това Нерон си е мислил, че боговете са покосили таланта му.

Дарих го с изпепеляващ поглед. Но пък трябваше да се досетя, че монахът няма начин да не се обади — той си беше на всяко гърне мерудия.

— Да, да — изсумтя дон Феранте не особено доволен от факта, че брат Гуидо знае повече от него. — Боговете може и да са прокълнали Неапол, но поне спасиха нашите кожи.

— Само дето аз не вярвам в боговете в множествено число — обади се брат Гуидо, който понякога действително не знаеше кога да млъкне. — Бяхме спасени от нашия единствен Бог, от Бога Отец!

— Няма съмнение, разбира се — махна небрежно с ръка дон Феранте. — А сега, така и така сме тръгнали, можем да отидем да му благодарим лично в Неговия духовен дом на Земята — следващата ни спирка.

Буквално чух брат Гуидо как затаява дъх, но в момента единственото, за което можех да мисля, бе колко леко дон Феранте бе понесъл разрушението на своето царство, без да броим загубата на една от каляските му. Дано там не са били трите му метреси — толкова приятни жени! Иначе за Сантяго не бих проляла нито една сълза.

— След подобно бедствие не можем да поемем риска да тръгнем по крайбрежния път — продължи спокойно кралят, — защото не се знае дали няма да има нови трусове. Затова ще тръгнем на изток, по Виа Апиа.

Тук брат Гуидо вече буквално се ухили. Не можех да го разбера този човек!

— Виа Апиа, Апианският път — повтори сякаш в транс той.

Дон Феранте кимна с благородната си глава и добави:

— Да, пътят, който ще ни отведе чак до…

— Рим! — довърши изречението му брат Гуидо и се ухили още по-широко.

Обаче само аз го чух как под сурдинка допълва: „Тъкмо където трябва да отидем и ние!“