Тайната на Ботичели

Първа глава

Каретата ни носеше напред, а майка ми ме наблюдаваше лениво иззад два блестящи зелени полумесеца.

При всяко поместване на мястото си усещах картината в корсажа ми, дървения свитък в единия ръкав и сребърната монета в другия, и имах чувството, че погледът й прониква и през дрехите ми. Прецених, че за нищо на света не трябва да заспивам повече, макар да ми беше невероятно трудно да държа очите си отворени след почти безсънната нощ, която бях изкарала. Вярвах на майка си точно толкова, колкото и тя вярваше на мен. Знаех, че ме подозира, знаех, че тя усеща нещо гнило, случило се в Болцано — че по някакъв начин съм успяла да измамя Марта. Предполагам, че на някакъв етап е успяла да претърси и стаята ми, макар да се чудех защо все още не бе претърсила и мен самата. Маската на кучката все още стоеше скрита в качулката на мантията ми. Очите ни се срещнаха и аз сведох моите, уплашена да не разчете мислите ми. Предателските ми клепки се склопиха и сънят ме победи.

Мигове или може би часове по-късно бях събудена от звън на метал. Марта бе изчезнала от каретата ни, обаче майка ми продължаваше да ме съзерцава лениво — като лъвица, наблюдаваща плячката си. Светът извън каретата ни беше отново променен. От прозорчето се виждаха огромни стъклени езера, сгушени в подножието на смарагдовозелени планини. Неподвижни и спокойни, като излезли от прекрасна картина.

— Водата е отровена — изрече майка ми, проследявайки погледа ми. Това бе първото изречение, което бе изрекла по време на пътуването. Отношенията ни пак се бяха променили — като полъха на лекия бриз, раздвижващ повърхността на езерата, пренареждащ небето в нов ред. Вятърът бе сменил посоката си и ветропоказателят се беше обърнал. По някаква негласна причина двете бяхме отново във война.

След още един ден вече минавахме през масивните порти на Милано — обширно пространство, оградено от всички страни от броеница от стени и портали. И аз отново се превърнах във врящ котел от емоции и нетърпение. В мига, в който охраната при портите ни пусна да минем и кръстоса пиките си зад нас, аз започнах да се оглеждам за брат Гуидо. Търсех го до всяка врата, опитвах се да различа гласа му над чаткането на конски копита и виковете на търговците, да разпозная чертите му във всеки благородник и селянин, когото подминавахме. Почти не забелязвах дългите широки пътища с чисто новите сгради от сребрист камък, елегантните римски колони, редуващи се с нови арки — съзнанието ми само бегло отчиташе съчетанието между старо и ново. Дори приказната катедрала с гората от сребърни островърхи кули, увенчани със злато като диадема, не успя да ме развълнува. Не бях дошла тук да разглеждам мястото, а да търся един човек.

Със силата на мисълта си се опитвах да го накарам да дойде за мен, да ме грабне и да ме измъкне оттук — макар да бях наясно, че това изобщо не бе в негов стил. Опитвах се да си седя мирно и кротко и да вярвам, че той ще се появи, но когато наближихме огромна кървавочервена крепост с бойници като безброй тъмници, които можеха да задържат мен вътре, а брат Гуидо — навън, аз посърнах. Минахме през високите порти на часовникова кула под зловещия поглед на навита змия, издялана в камъка над герба. Змия, подготвяща се за атака.

Каменните стени във вътрешния двор бяха в брутално червеното на бойно поле, но самият замък беше красив. Представляваше крепост, зад която се простираше вътрешен ров, а зад него се издигаше дворец. Кръглите кули се извисяваха високо в оранжевото небе, където, подобно на знамена, се рееха странни кървавочервени облаци. Дали брат Гуидо вече е проникнал в тази крепост, в тази страховита казарма? Обширният затревен квадрат в центъра на вътрешния двор бе превърнат във военен плац — изпънати като конец редици с войници, провеждащи някакви обучения. Стотици здрави, високи млади мъже, до един с късо подстригана коса, криви мечове и наметала в един и същи нюанс на охрата — нюанс, който ми беше странно познат, но в момента не можех да си спомня откъде. Мъжете реагираха като един на крясъците на някакъв тип с броня, яхнал гигантски черен кон. Ние с майка ми слязохме от каретите си насред маневрите, обаче войниците бяха толкова добре обучени, че нито един от тях не се сети да ни погледне. Капитанът обаче се приближи в тръс към нас. Жребецът му се изправи на задни крака, изпръхтя и блокира слънцето.

— Дожареса! — изрева той, сякаш още говореше на войниците си. — Радвам се да ви видя! А това е дъщеря ви, така ли?

Той скочи от животното и само един войник излезе напред, за да поеме юздите на якото му добиче. Капитанът захвърли шлема си директно на тревата, където той падна с трясък. Разкри права и бляскава черна коса, минаваща чак над ушите му. Имаше прическа на паж — сякаш фризьорът му бе сложил паница върху главата му и после е рязал онова, което остава навън. С непозната за мен фамилиарност той измъкна железните си ръкавици и ни подаде потната си лапа. Трите думи, които изрече — „Лудовико Мария Сфорца“, — бяха достатъчни, за да накарат майка ми да падне на колене. И така, от тази кратка среща научих три неща:

Прима коза: Това бе господарят на цяло Милано.

Секонда коза: Майка ми изпитваше далеч по-голямо благоговение пред този радушен, леко грубоват войник, отколкото пред онова влечуго Сигизмунд. И…

Терца коза: На левия си палец той носеше златния пръст с прочутите пале. Но гледки като тази вече бяха престанали да ме изненадват.

Докато майка ми и херцогът си разменяха задължителните любезности, аз чаках търпеливо инструкции. Мислех, че вече си зная упражнението: приятно ми е да се запозная с вас; ето там са покоите ви; ще се видим на банкета довечера.

Но този път ми предстоеше изненада. Поведоха ме не към сградата от другата страна на рова, където безсъмнено се помещаваха придворните, а към бойниците и една от кулите. Стаята, която се разкри пред мен, нямаше никакви други мебели, освен малко столче. Нямаше и легло, с изключение на сламата, нахвърлена в ъгъла. Нямаше и прозорец, а само една тясна цепнатина, от която подухваше вятърът, а единствените удобства, които ми се полагаха, бяха огниво и няколко свещи.

Намирах се в килия.

Обърнах се, сигурна, че има някаква грешка, но само за да видя как дървената врата се захлопва пред лицето ми и да чуя завъртането на ключа в ключалката. Не, нямаше никаква грешка. Аз бях затворничка.

По дяволите!

Така. Това определено нямаше нищо общо с пищния кралски двор, за който бях чувала от моите клиенти от Милано през годините. Но защо нещата изведнъж взеха подобен обрат? Вярно, че и в Болцано покоите ми бяха доста скромни, но поне предлагаха удобствата, подходящи за моя нов ранг. Възможно ли е по време на краткия си разговор с господаря на този замък майка ми да бе споделила подозренията си? Но как би могла да бъде толкова сигурна, че съм я предала, как така с лека ръка бе решила да ме затвори в тази празна килия? Усетих, че в този момент бих се радвала дори на присъствието на Марта. Ала Марта бе напуснала внезапно каретата ни някъде из Ломбардия — както се бе появила, така и изчезна. Сетих се за дълбоките и смъртоносни прозрачни езера и отровните им води и се зачудих дали не е била захвърлена в тях, за да танцува по дъното — като онези скелети в нашата лагуна? Дали не са я дарили с венецианска смърт? Или може би просто са я върнали във Венеция, за да продължи да се чука със своята изгора от кухнята. Въпреки начина, по който тя се отнасяше към мен, искрено се надявах да й се е случило второто. Бях наясно с отмъстителността на майка ми — когато бе предадена, тя не прощаваше лесно. Предполагам, че онзи ден в каретата се бе досетила, че Марта ме е изпуснала от очи, затова е решила да остави разправата с мен в ръцете на професионалистите. И сега пред килията ми крачеше въоръжен войник — безсъмнено един от многото, които бях видяла долу в двора. Чувах как острието на меча му стърже по вратата на килията, докато крачи напред-назад. Както скоро разбрах, стражата се сменяше на всеки два часа. И аз излязох извън кожата си от отчаяние. Как сега брат Гуидо ще се свърже с мен при наличието на тази заключена врата и въоръжена охрана пред нея? Чух смяната на стражата веднъж, после втори път, но все така никой друг. Нямах нито вода, нито храна и недоволният ми стомах ми напомни разказа за предците на брат Гуидо, които били затворени в кулата „Бисто“ и били доведени до такова състояние от глад, че започнали да се ядат един друг. Не стига, че нямах храна, но и не разполагах с никакви други развлечения, освен гледката от прозореца ми. Не смеех да извадя картината от корсажа си, нито дървения свитък от ръкава си, нито маската на майка ми от качулката от страх да не би да ме следят и да се втурнат да ми вземат всичко. Затова бях принудена да се задоволя със съзерцание на един дребен къс от града през тесния дълъг процеп, който бе моят единствен източник на чист въздух и светлина.

Вятърът зашиба очите ми и зави като контрапункт на марша на войниците долу на двора. Имах чувството, че съм приклещена в тръба на орган.

При третата смяна на стражата на вратата се почука и малко след това на прага се появи плещест стар войник, следван от млад кадет.

— Синьорина — изрече той по начин, който подсказваше, че подобни любезности не са му присъщи, — съжалявам, че ви притеснявам, но по заповед на Ил Моро трябва да бъдете претърсена!

Майко Божия!

Предположих, че „Ил Моро“9 бе прозвището, с което войникът наричаше господаря си, обаче що се отнася до заповедите, знаех, че те идват от майка ми. Затова сега се позовах на нейното име.

— Но, господине, аз съм дъщеря на дожаресата!

Примигване. Само веднъж.

— Напълно вярно и още веднъж се извинявам за това. Но времената сега са твърде опасни, затова всички гости трябва да бъдат претърсвани, в това число дори вашата височайша майка!

Той лъжеше и знаеше, че и аз го знам. Нямаше начин един херцог да си позволи да нанесе подобна обида на благородните си гости. Сърцето ми сякаш замря. Сега щяха да намерят картината и свитъка, и монетата, и петдесетте златни дуката, и маската, която бях откраднала от майка си. По-добре да бях мъртва. За момент ми мина мисълта да им предложа по едно изчукване, ако ме оставят на мира, но веднага след това си дадох сметка, че това е невъзможно — сексът бе моя разменна монета, когато работех на улицата, но ако една благородна девица изгуби „репутацията“ си, обикновено губи и живота си. Мамка му!

Вцепенена и онемяла пред неизбежната си съдба, аз застанах в средата на стаята и кадетът започна да ме претърсва с изненадващо нежни ръце. Вторачих се право в очите на неговия сержант и вдигнах предизвикателно брадичка в очакване скритите по мен неща да бъдат извадени — предметите, които вероятно ще струват живота ми. Но колкото и да бе невероятно, кадетът напипа свитъка в ръкава ми, ала продължи нагоре към рамото ми. Напипа пергамента в корсажа ми, но премина надолу към кръста ми. Мина и покрай маската в качулката ми. Бях едновременно сащисана от невероятния си късмет и възмутена от глупостта на войника, който ме претърсваше. Ако той бе показателен за армията навън, значи щяха да изгубят предстоящата война, за която се гласяха — каквато и да бе тя.

След като претърсването приключи, сержантът ми благодари и пак се извини. Аз наклоних глава, копирайки един от характерните жестове на майка ми — просто не знаех какво друго да направя. Бях привикнала да бъда опипвана от непознати мъже, а сега изпитвах твърде голямо облекчение, за да се правя на обидена.

— Както казах, милейди, това беше чиста формалност — добави плещестият войник. — Помолиха ме да остана през цялото време на претърсването при вас, за да се уверя, че честта ви е неопетнена. Наложи се да подберем много внимателно човека, който ще ви претърси, и смятам, че уцелихме — нашият редник тук е прочут със своето целомъдрие и непорочност, защото доскоро е бил в монашески орден!

И тогава разбрах. Нямаше нужда даже да се вглеждам внимателно в кадета. Нежните ръце, начинът, по който подминаваше нещата по мен, без да ме издаде… Как не се досетих по-рано?! Да, не ми трябваше да вдигам очи, но се радвам, че го направих — защото на вратата той се обърна и лицето му грейна в усмивка.

Брат Гуидо!

Втора глава

И тогава разбрах, че той ще дойде. И вече знаех как. Изядох покорно скромната си вечеря от корав комат хляб и вода, когато пристигна — очевидно за мен вече нямаше да има банкети. Не че ме интересуваше. Нямах търпение да чуя смяната на караула пред вратата ми — знаех, че брат Гуидо ще бъде един от стражите пред килията ми, и знаех, че той ще се постарае да му дадат някоя от нощните смени. Милано потъна в мрак. Аз легнах на сламеника и заспах. Наистина.

Събуди ме почукване на вратата, а после вече бях в обятията му, притисната към тънкото му, но жилесто тяло. Но само за няколко удара на сърцето, преди той лекичко да ме избута от себе си, както бе сторил във Венеция. На мен обаче не ми пукаше. Бе ми напълно достатъчно, че го виждам пак.

— Имаш ли свещ?

Биваше си го поздравът, няма що. Без да казвам нищо, аз драснах огнивото и запалих свещта, която стоеше в поставка до сламата ми.

— Оставих факлата в халката отвън. Ако забележат, че в кулата цари мрак, ще разберат, че съм напуснал поста си — поясни той.

Още преди пламъкът на свещта да се разгори, аз си знаех, че ще видя различен човек. От предишната му поява в килията ми, от отслабналото му тяло, когато за кратко ме задържа в прегръдките си — всички те бяха повече от показателни. Вгледах се внимателно в него, изпълнена с радост, но и с тъга. Защото личеше, че много е страдал. Лицето му изглеждаше по-слабо и остаряло, очите му бяха с дълбоки сенки, бузите — хлътнали, с набола по войнишки брада. И в нея, и в ниско подстриганата му коса прозираха сребърни нишки. Иначе дългите му и елегантни ръце принадлежаха като че ли на скелет. Единствено очите му си бяха същите — вероятно по-тъжни, да, със сигурност, но все така стряскащо сини като розетките на „Санта Кроче“. Едновременно с това обаче вече нямаше нужда да се притеснявам, че майка ми ще го познае, защото дори аз самата едва го познах. Преглътнах с мъка и попитах:

— Нараниха ли те?

Нямаше смисъл да уточнявам кого имам предвид.

— Малко. Дни и седмици наред ме разпитваха за копието на картината, обаче аз винаги им давах един и същи отговор. Знаех, че би било безсмислено да отричам, че е била у нас, затова само казах, че сме я изгубили в морето, при корабокрушението на „Бисто“, и накрая просто бяха принудени да ми повярват, защото нито за момент не промених версията си. Иначе не смееха много да ме измъчват, защото държаха да ме запазят жив — за момента поне им трябвах. — Предпочете да не се впуска в подробности. — Но пък се опитаха да ме уморят от глад, като не ми даваха никаква светлина и почти никаква вода. Месеци наред чаках съдебния процес.

— Толкова дълго!

Устните му се раздвижиха безрадостно и той продължи:

— Да, в политиката на Тоскана нещата се променят доста бързо. Сключват се нови съюзи, старите отпадат. Дори червеят на дъното на боклука от днес може да стане господар на замъка утре. Предполагам, че Лоренцо ме държеше жив като застраховка срещу моя братовчед. За да заплашва Николо, че ще го свали от трона, като държи другия наследник жив. Да го превърне в покорен член на Седемте, принуждавайки го да тръгне по стъпките на лорд Силвио и да докара и Пиза в този техен съюз. Взеха и пръстена на чичо ми. — Показа ми левия си палец, останал единствено с бялата линия на пръстена. — Предполагам, че Николо вече го носи послушно на ръката си.

Замислих се. Прецених, че брат Гуидо почти се бе доближил до истината, но бе пропуснал една важна подробност. Лорд Николо е трябвало да бъде убеден да ме приеме обратно като негова годеница — в крайна сметка една бивша уличница, развявала поли из целия полуостров с братовчед му, надали може да се определи като особено подходяща съпруга за човек с неговото положение, пък била тя и такава красавица. Но като дъщеря на дожаресата аз бях ключова брънка във веригата на властта на Седемте. Затова, докато на мен ми угаждаха с всичко във Венеция и ме учеха как да бъда добра съпруга, брат Гуидо е живял само на мръсна вода, в пълен мрак.

— Сам ли беше? Имам предвид в затвора?

— В началото не. Бях в обща килия с всякакви съмнителни типове — представителна извадка на „Барджело“. Иначе не беше чак толкова лошо — беше почти като в манастира. Имайки предвид, че Църквата също е пълна с крадци, престъпници и педерасти, мисля, че си бях съвсем у дома. Единствената разлика бе, че онези момчета в затвора бяха искрени в престъпните си наклонности, непознаващи нито лицемерие, нито притворство. Не се преструваха на предани на вярата, същевременно нарушавайки всички божи заповеди.

Разбрах, че затворът не бе лишил брат Гуидо от сложността на думите му. Дължината на изреченията му продължаваше да си бъде все същата — почти колкото продължителността на престоя му там. Не бе успял също така и да го върне при неговия бог. А аз си мислех, че в подобни времена на изпитание той би се обърнал отново към своя Господ. Както ставаше ясно обаче, презрението му към Църквата изобщо не бе намаляло.

— Но защо така хулиш манастира? Все пак там има един, който ти беше приятел, а също и на мен, и който дори ми изпрати отговор на запитването за теб!

— Ах, да, брат Никодим. Е, права си. Трябва да изключа добрия билкар. Той се оказа още по-добър приятел, отколкото предполагаш, но и по-лош. Дари ми свободата, но и ме направи убиец! — рече брат Гуидо и ме погледна измъчено.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато си избираше роклята през онази нощ, в ботаническата градина на „Санта Кроче“…

Да, спомнях си, но ми се струваше преди цяла вечност.

— Тогава брат Никодим измъкна една билка от запасите си и ми я пъхна в ръката. Беше беладона. В случай, че нещо се обърка.

Познавах това растение. Всички го знаеха. Смъртоносна отрова наистина. Потреперих.

— Но ти не ми каза нищо! — възкликнах.

— Естествено, че няма да ти кажа! Пъхнах билката в обувката си, а стражата така и не се сети да погледне там. — Потри притеснено тила си — до болка познат жест. — Всеки ден я изваждах и я оглеждах. Всеки ден си казвах, че ако издържа и този ден, ще я взема утре. А на следващия ден си повтарях същото. Така отлагах самоубийството си близо шест месеца.

По тялото ми премина хлад. Не един и два пъти се бях опасявала, че той може да умре, но никога не ми бе хрумвало, че може да умре от собствената си ръка. Едва сега окончателно си дадох сметка колко много се бе отдалечил от неговия Бог.

— Но как успя да оцелееш? — прошепнах едва чуто.

— Размишлявах за „Примавера“. Разглеждах всеки детайл, за който можех да си спомня. Буквално я виждах пред вътрешния си взор. Всеки ден търсех убежище в горичката й, разхождах се между фигурите, разговарях с тях за Данте или Бокачо. Установих, че помня всяка отделна подробност, за която бяхме говорили, затова разпитвах всеки лист и всяко цвете, всеки замах на четката. Ала някои от фигурите си оставаха само сенки — онези, които все още не бяхме разгледали, и някои от детайлите бяха замъглени, неясни или незначителни, стрелкащи се за миг пред очите ми като риби, а мрежата на паметта ми не бе достатъчно бърза, за да ги улови. Други обаче — кратка пауза, — в това число и ти самата, не забравих нито за миг.

Сърцето ми пламна. Направо не знаех какво да кажа. Затова промърморих:

— И в крайна сметка изправиха ли те пред съда?

— Не — отговори той с очевидно облекчение, че съм сменила темата. — Веднъж един от надзирателите, който ми беше станал приятел, ми подшушна, че нещо се е променило, че Лоренцо е бил принуден да действа бързо и затова вече ме иска мъртъв. Щели да ме екзекутират още на следващия ден, без съд и присъда. Правосъдие по бързата процедура — допълни и устните му се извиха иронично.

Спомних си, че във Венеция майка ми беше казала нещо в същия дух, и разбрах, че и тя има пръст в тази работа. Николо дела Торе безсъмнено беше подписал брачния договор, защото помня, че по едно време беше на гости на баща ми. Очевидно е изпълнил всички изисквания на Седмината и след като те са се уверили, че разполагат със съучастието на Пиза, брат Гуидо вече не им е трябвал. Кръвта ми се смръзна, когато си представих, че съм била на косъм да го изгубя.

— Та тогава ми дадоха право на последна молба. Поисках една бутилка кианти от Пиза и две чаши, така че да го споделя с приятеля ми през решетките. Дори докато го разливах в чашите, продължавах да се питам дали да сложа беладоната в неговата чаша или в моята. Както виждаш, не бях забравил, че някога съм бил божи човек.

— И Господ ти проговори? — ахнах тихо.

— Не той. Той замлъкна окончателно за мен още в Рим. Отказа да посети дори килията ми. Прекарвах времето си със старите богове, тези от „Пролетта“.

— Тогава кой беше?

— Аз самият. Реших, че животът на един човек може да бъде пожертван заради злините, които са планирали Седмината. Затова сложих беладоната в неговата чаша и той моментално издъхна. — Тук брат Гуидо погледна ръцете си, като че ли очакваше да ги види в кръв. — Човекът имаше жена и деца. Често говореше за тях.

Също като Бонакорсо Нивола. Значи брат Гуидо беше виновен, беше отнел човешки живот. Разбрах, че тъкмо този факт, а не изпитанията в затвора бяха състарили лицето му и бяха сложили сребристите нишки в косите му. Запитах се дали предвид множеството си провинения и аз не нося подобно изражение. Запитах се дали бих могла някога да му призная какво бях сторила на един невинен моряк заради неговото спасение.

— А после? — изрекох на глас.

— Трябваха ми три часа, за да измъкна ключовете изпод тялото му, и всеки миг от тях бе изпълнен с ужас, че надзирателите всеки момент ще се сменят и ще ме отведат на бесилото. Но още преди зазоряване бях свободен и се отправих директно към „Санта Кроче“. Сварих ги тъкмо в началото на техния ден. Малахий ме пусна, запътих се право към ботаническата градина и брат Никодим ме скри за няколко седмици. Каза ми, че си му писала — между другото, поздравявам те заради новопридобитите ти умения в писането!

Тук вече се усмихна истински и пак стана старият брат Гуидо, за когото четенето и писането бяха всичко. Аз пък се изчервих, нищо че това не ми беше навик. Обаче бях напълно безсилна пред комплимента на единствения човек, на чието мнение държах.

— Така разбрах къде се намираш — продължи той. — Брат Никодим ме изведе от града, предрешен като негов асистент за една медицинска мисия до Мантуа. Там се присъединих към група францисканци, тръгнали за Тренто на религиозен диспут. В подножието на планината се отделих от тях, а добрите братя ми подариха муле, с което да се придвижвам. Стигнах до Местре, намерих лодка и така пристигнах във Венеция. Там обаче отседнах на остров Джудека в компанията на едни йезуити, които строяха църква. В замяна на труда ми ме приютиха и така през почивните си дни можех да те следя.

Тук аз пак се изчервих.

— Ти си ме виждал във Венеция?

— Много пъти. Но навсякъде те придружаваше майка ти, никога не беше сама. Затова предположих, че карнавалът с разюздаността и маските си ще бъде най-добрата възможност за мен да се свържа с теб.

В това отношение поне мислите ни са били в синхрон. Вцепених се, като се сетих, че бях планирала да се възползвам от карнавала, за да избягам — в навечерието на същия ден, когато той е смятал да ме намери! О, Бонакорсо, значи саможертвата ти е била напразна! Бях неспособна да кажа каквото и да било, затова моят приятел продължи:

— И тогава те видях на площад „Сан Марко“. После дойде бурята и аз те последвах в базиликата. Когато те видях да оглеждаш конете, разбрах, че трябва да си намерила нещо. Спомних си какво бяха казали Седемте в Рим — че Флора държи тайната и че имало някаква карта. Затова реших, че трябва да си открила картата, за която говореха те, но тогава имах възможност само да те предупредя да я скриеш и че ще те чакам в Милано. Защото, благодарение на размислите си в затвора, вече знаех, че образът на Ботичели символизира Милано (как се сетих, ще ти обясня по-късно). Обаче не можех да отгатна смисъла на образа на Зефир. Да разбирам ли, че и ти си имала сходни просветления във Венеция?

Вече беше мой ред. Разказах му за живота си във Венеция, разказах му историята на майка ми, моята собствена история за бебето в бутилка. Разказах му и за баща си, и за синьор Кристофоро, за венецианското си обучение и какво бях научила от него. Единствената подробност, която му спестих, беше опитът ми за бягство и съдбата на Бонакорсо Нивола — все още не бях готова да споделя с някого тази потресаваща истина. Но пък не пропуснах да обясня, при това с немалка доза гордост, връзката между трийсет и двете рози и компаса, Както и розата на ветровете, която пък ме отведе до коня Зефир.

Докато ме слушаше, той неколкократно се плесна по челото, възкликвайки: „Ама, разбира се!“, а накрая направо се ухили.

— Всички до една морски аналогии, подходящи за града държава Венеция! Значи съм вървял по грешен път — и в затвора, и в ботаническата градина. Разглеждах единствено фигурата на Венеция, тоест на Хлорида, твоята… майка. Изобщо не ми хрумна, че останалите фигури биха могли да съдържат насоките за следващите градове — защото всички насоки за Неапол се съдържаха само в образа на Фиамета, а всички насоки за Рим — само в образа на Семирамида като Венера. И така нито за момент не ми хрумна, че насоките, съдържащи се в образа на Флора, трябва да се четат като Венеция.

— Колкото повече се доближаваме до истината, толкова по-хитър става Ботичели. — Като че ли изрекох нещо твърде безсмислено, но моят приятел очевидно схвана идеята.

— Напълно си права — кимна. — Двамата с брат Никодим се опитвахме да си припомним цветята, излизащи от устата на Хлорида. Да си призная, без картината пред нас си беше истинско изпитание.

— Аз също ги огледах — отбелязах аз. После извадих картината от пазвата си, развих я и я затиснах радостно, както правехме някога и както не се бях надявала, че отново ще правим. Главите ни почти се докосваха. Поставих пръст върху цветята, излизащи от устата на Хлорида, и започнах да изброявам гордо: — Фиордализо, анемона, окиченто и роза. Но тъй като не зная латинските им наименования, а само тосканските, не успях да съставя никаква дума от тях.

— Значи все пак сме налучкали донякъде. С брат Никодим бяхме напълно сигурни за розата — Rosa centifolia. Що се отнася до метличината, или фиордализо, както я наричаш ти, на латински тя е Centaurea cyanis, а анемоната е Anemone nemerosa. Окичентото пък, което е известно още като стоочка или зеленика, на латински е Vinca.

— Майко Божия! Че този сбор от букви е дори още по-проблемен и от предишния! — възкликнах аз и изброих буквите, показвайки гордо новите си умения.

— А може би истинското значение е най-простото — че има четири вида цветя, както и четири ветрове. Най-вероятно това е друг от знаците, който те е навел на мисълта за розата на вятъра или четирите коня, които увенчават базиликата във Венеция.

Лично аз не бях особено убедена — струваше ми се твърде просто за Ботичели, който се бе доказал като истински дявол на шифрите. Обаче брат Гуидо не беше приключил с размислите си.

— Между другото, брат Никодим допълни, че сред народа окичентото е познато също и като „цветето на смъртта“. Оттук бихме могли да си направим заключение, че Хлорида вероятно има някакви зли намерения и че начинанието й вероятно ще доведе до нечия смърт, а защо не и до смъртта на мнозина.

Потреперих, припомняйки си за пореден път злочестия Бонакорсо Нивола. И въобще не бих се изненадала, ако онази зла кучка, майка ми, излезе от всичко това с ръце, оцапани с кръв.

— Може би значението ще стане ясно по-късно, както стана с аналогията с компаса — рекох.

— Може би. Но дори и без дешифрирането на тези цветя ние пак имаме още два града освен Венеция. И дори без да сме разчели посланието им, вече разполагаме с картата! — завърши триумфално той. — Хайде, дай да я видим, защото не разполагаме с много време.

— Добреее — изрекох много бавно. — Не ми се ще да попарвам ентусиазма ти, обаче този дървен свитък не е онова, което си мислиш. Непрекъснато говориш за карта. Обаче това не е карта — или най-малкото от онези, които съм виждала. А ти гарантирам, че във Венеция се запознах с доста карти, дори ги изучавах! — Благодарение на синьор Кристофоро.

— Глупости! — махна с ръка той. — Дай да я видя!

— Хубаво — свих рамене, измъкнах дървената пръчка и я поставих в ръцете му. Той огледа всички чудати знаци и драскулки и се смръщи. После обаче очите му светнаха. — Ама, разбира се! Трябва да е куха! Подобни неща обикновено съхраняват документи!

Като че ли на мен не ми беше хрумвало. Усетих надигането на добре познатото ми раздразнение, но същевременно за мен бе облекчение да знам, че всички черти у моя приятел, които някога ме бяха ядосвали, са си точно толкова живи, колкото е и той. Той заоглежда ръбовете, обаче аз нищо не казах — нека се увери сам.

— Хммм… Не е кухо.

Замълчах самодоволно. Сякаш, след като бях носила този дървен свитък като трета ръка в продължение на два пъти по седем дни и нощи, в него би могло да има нещо, което не знам.

— Дааа — промърмори той. — Само един странен знак тук.

— Къде? — извиках аз.

— Ето тук!

Сега вече не можех да не му отдам дължимото, защото аз не бях забелязала никакви знаци. А ето че върху една от плоските основи се виждаше следното: „S“.

— Прилича на змия — промърморих.

— Или на буква.

— Буква за какво?

— Седем? Сфорца? — предположи той.

— А може би „Сигизмунд“? — допълних.

— Кой? — изгледа ме неразбиращо брат Гуидо.

Сега ученикът се превърна в учител. Заразказвах му за пътуването ни до Болцано и за Сигизмунд, белокосия крал на Алпите, чиито чувства към майка ми се люшкаха между любовта и омразата, за планината, пълна със сребро, и за пръстена на палеца му.

— Но, разбира се! — възкликна накрая приятелят ми. — Отдавна имах усещането, че фигурата на Зефир трябва да символизира град високо в планината, но трябва да призная, че имах предвид по-скоро Тренто, който има огромно политическо значение за полуострова като център на редица религиозни събори. И аз като теб виждах в синия цвят аналогия със студа, а във височината на образа — надморската височина. — Е, аз не бих се изразила точно по този начин, но приех с благодарност комплимента, който последва: — Браво на теб! И там си научила за ролята на ерцхерцога във всичко това, така ли?

Тук му разказах за разговора, който бях подслушала, както и за полунощното ми пътешествие в мините. Той не направи никакъв коментар относно необмисленото ми приключение, а предпочете да продължи по същество.

— Е, тук поне всичко е ясно. Седемте очевидно са решили да започнат сеченето на свои собствени монети, използвайки като образец английската монета с ангела (която е златна), но в сребърна версия. Все пак районът на Сигизмунд, а и всички земи на Хабсбургите, изобилстват на сребро. Сигурно затова Зефир е със сребърни криле — все пак става въпрос за сребърен ангел.

Оставих го да обере лаврите за нещо, за което и аз самата се бях сетила — сърце не ми даваше да скършвам ентусиазма му, докато ми обясняваше нещата, които бях чула по време на планинското си пътешествие и които не бях разбрала напълно.

— Както вече си се досетила, Дзека е прочутият монетен двор на Венеция. Наред с редица други предимства, твоят роден град притежава и най-добрите секачи на монети в целия свят. А прякорът на ерцхерцога — „Мюнцрайхе“, означава „богат на монети“. След като знаем колко сребро има там, очевидно ти си била в една от самите сребърни мини.

— И аз така мисля. Освен това взех една от монетите, които тогава отсякоха — допълних леко наперено.

— Браво! Покажи ми я!

Бръкнах в единия ръкав, а после в другия. Но монетата беше изчезнала.

— Мамка му! — възкликнах, но веднага се усетих и го погледнах изпод клепки, очаквайки обичайното порицание. Но такова не последва. Тогава се сетих, че в армията на Мавъра той сигурно е чувал далеч по-неприлични ругатни. — Но тя беше тук! Шибана, гадна работа! Сигурно съм я изгубила някъде.

Бях съвсем искрено вбесена на себе си — тази монета беше не само важен елемент от мозайката, но и все още не забравила навиците си на проститутка, бях решила да я похарча при първа възможност.

— Не се ядосвай толкова! — успокои ме той. — Просто ми я опиши. Спомняш ли си как изглеждаше?

— Естествено. От едната страна беше профилът на Лоренцо Великолепния, с лаврови клонки на главата, обаче подредени като слънчеви лъчи в стила на Сол Инвиктус.

— Както и може да се очаква — кимна той. — А от другата?

— Само една дума. Тя… аз… — думата бе излязла напълно от главата ми.

— Е? — извика той.

— Не ми викай! Плашиш ме и така ми е още по-трудно да си спомня! — обадих се жалостиво. Да, нямаше никакъв смисъл. Прочетена веднъж и изгубена сред песента на колелетата, докато се унасях в сън, думата бе безвъзвратно изгубена.

Брат Гуидо скочи на крака и започна да крачи из стаята с блеснали очи. Беше бесен, но не на мен.

— Гибелен, зловреден съюз! — занарежда. — Но какво толкова планират? Възможно ли е Седемте да възнамеряват да навлязат в планините в северната и източната посока на Зефир и да превземат земите на Хабсбургите? Да не би да искат да свалят императора, да подчинят Свещената римска империя и да си изградят собствена?

Версията изглеждаше напълно разумна — ако не беше един важен довод.

— Но императорът на Свещената римска империя също е в заговора! — напомних му аз. — Когато подслушвах разговора между Сигизмунд и майка ми, ерцхерцогът каза, че братовчед му, императорът, е дал на майка ми разрешение за свободно преминаване през планините и й е гарантирал, че няма да бъде нападана от никого в земите на Хабсбургите! Има и още едно нещо — когато онази нощ в сребърната мина изковаха първата успешна монета, Сигизмунд я взе, за да я даде на императора! От всичко това следва, че императорът със сигурност знае за Седемте и е дал благословията си за техния заговор! Значи от тази трънка няма да излезе заек!

— Напълно си права. Но и няма никакво съмнение, че в най-скоро време войната ще почука на нечия врата. Тук ми позволи да продължа разказа за приключенията си. Пристигнах в Милано заедно с един търговец, като негов капелан. При портите на града се разделихме. Там видях съобщение, призоваващо младежта на града да се запише в новата армия, която се събира в Кастело Сфорцеско. Така пристигнах в замъка, за да се запиша, и въпреки одеждите на францискански послушник, които носех, никой не ми зададе никакви въпроси. Дадоха ми тази мантия, този меч, както и този шлем с визьор. — Показа придобивките си. — Не ме питаха нито къде съм роден, нито какво съм правил, нищо, че забелязаха знака, с който жигосват всички, лежали в „Барджело“. Ето, виждаш ли? — И показа вътрешността на китката си, върху която се виждаше отпечатана с нажежено желязо орнаментирана буква „Б“, около която плътта все още не се бе успокоила. — И аз не съм единственият. Жигосани, лунатици, мъже на расото — всички се надпреварват да се записват, за да се бият за Лудовико Сфорца „Мавъра“ и един бог знае още какво. Всички са предоволни със скромната войнишка заплата и откакто сме пристигнали, ежедневно се обучаваме да се бием до смърт. Тук съм вече цял месец и ти гарантирам, че Мавъра е истински магьосник — от сбирщина престъпници и съмнителни типове той ни превърна в ефективна, отлично тренирана пехота, напълно подготвена да води войната, планирана от Седемте — каквато и да е тя. — Хвана ръката ми, стисна я силно и извика: — И в името на Бога или Венера, или който там ръководи света, ние трябва да ги спрем! Хайде, ела! Да използваме оставащото ни време, за да огледаме фигурата на Милано. Надявам се той да ни подскаже каква е крайната им цел.

Трета глава

— Нека започнем така, както сме правили винаги — от очевидното! — отсече брат Гуидо и двамата се приведохме отново над картината. — Както вече знаем, в този образ виждаме Ботичели, самият художник. Той е облечен в мантия с цвят охра, както е бил и в деня, когато те е рисувал. Носи извит меч в турски стил, какъвто имам вече и аз. На краката си има римски сандали, каквито имам вече и аз. Шлемът му също е като моя. С други думи, Лудовико Мавъра е облякъл армията си точно като него.

— Или Ботичели е нарисувал Меркурий като войник от армията на Мавъра.

— Права си. Но и в двата случая си имаме работа с много хитра военна пропаганда. Какви изводи можем да си направим от това?

Не можах да схвана напълно какво каза той току-що, затова реших, че най-безопасният подход е просто да обобщя.

— Че Лудовико Сфорца си създава нова армия с нова униформа, ново въоръжение, нова броня и…

— И това не е всичко — прекъсна ме брат Гуидо. — Довел си е от Тоскана някакъв инженер, човек от градчето Винчи, който му изработва нови военни машини — всички са тук, в някакво тайно подземие на замъка. Някакви огромни механични чудовища, готови да всеят страх и ужас сред противника. Макар че само един бог знае кой е той.

— Хубаво. Значи можем да заключим, че той си изгражда нова армия от хора и машини.

— Обаче армията не е лично негова — тя е на Седмината! Така, както Седмината си имат вече нови монети и нова флота — корабите от Пиза и всички, които видяхме в Неапол. Неапол предоставя също така и основната закваска на всеки политически алианс — изгоден брак. Семирамида Апиани не само обединява династиите на Неапол и Флоренция, но и поднася като зестра оловните мини на баща си — метал, който е от ключово значение при подготовката на една война. Наред с всичко това Седмината имат вече и папската благословия — подкрепата на Църквата. Всеки град, изобразен символично на картината, който вече посетихме, дава своя дял в общото начинание. Например Венеция предоставя експертите си по сечене на монети, а Болцано — среброто за тяхната изработка.

— Не ми изглежда като да сме допринесли с нещо особено.

— На пръв поглед е така. Но не забравяй, че Венеция дава и още едно, вече безценно съкровище.

— Какво?

— Не какво, а кого! Теб! — натърти с усмивка той. — Не трябва да забравяме, че в този съюз има и още един брак. След като дъщерята на венецианския дож се омъжи за господаря на Пиза, то тогава търговията — кръвоносната система на всяка държава — е подсигурена. В случая — за Седмината. Не забравяй, че Венеция е вратата към Черно море и всички източни земи, а династията Мочениго, дори когато мандатът на дожа приключи, е ключова за търговския монопол на Венеция и за морските й маршрути. А за тях гарант си само и единствено ти.

Обърках се. Все още не бях свикнала да се възприемам като толкова важна персона. Не че ми помагаше и фактът, че в момента седях в студена килия, не по-голяма от тоалетна — впрочем и миришеща на такава.

— Ами Флоренция? — попитах.

— Лоренцо де Медичи е мозъкът на целия заговор и тъкмо затова именно неговата глава е върху монетата. И още нещо от особена важност — той държи банка Медичи! Той ще бъде гарант на цялата операция, каквато и да е тя. Ще раздвижи парите между клоновете си с помощта на новата система на „джиросване“. А както вече разбрахме, Милано ще допринесе с нова и ефективна армия.

— Това е ясно. Но искам да те питам нещо друго. Сега, когато вече сме тук и виждаме всички войници облечени като Меркурий, е ясно, че той е Милано. Интересно ми е обаче ти как разбра, че именно Меркурий е Милано? Трябва да си знаел, щом още във Венеция ми каза, че ще ме чакаш тук.

— Много просто — подсказаха ми змиите.

— Змиите ли?

— На неговия кадуцей.

— На неговото какво?

Брат Гуидо посочи към дясната ръка на Меркурий, която се издигаше в небето, и попита:

— Какво прави той тук?

— Разбърква облаците с една пръчка.

— Вгледай се по-внимателно! Погледни пръта, който той използва, за да разбърка облаците и да доведе пролетта. Погледни, виждаш ли ги? Две змии, увити около пръта, готови за атака!

— Е, и?

— Змиите са символът на династията Сфорца — господарите на Милано. Тук змиите са навсякъде — върху бронята ни (тук показа плочката на гърдите си), по стените, знамената и гоблените. Дори и печатът на Ил Моро, който всички, които му служим, носим, за да не бъдем възпрепятствани при изпълнението на заповедите му, изобразява змията на Сфорца. Ето! — Поднесе пред очите ми малка плочка от червена глина, върху която се виждаше гърчеща се змия. — Змиите наистина са навсякъде.

О, да! Змията над входа на замъка!

— Добре, ясно. Змията ни подсказва кой точно е градът. Но сигурно има и още нещо. Какво ще кажеш за онази карта, която все още не сме открили? Тук някъде би трябвало да има някаква насока, стига да я забележим. Какво виждаме друго?

— Да, права си. Да се насочим към детайлите. Той има миниатюрни пламъци по наметалото си…

— И миниатюрни бели цветя около краката си… — Бяхме възвърнали стария си навик да се допълваме.

— Това е кресон или Cardamine hirsuta. Видях го в градината на брат Никодим. — Но пак пропускаме нещо. Какво се опитва да ни каже той?

— Ами, Пиза гледа към него… — започнах неуверено аз.

— Това е! — извика той.

— Ти сериозно ли?

— Обаче не кой гледа към него, а накъде гледа той!

— Е, това е очевидно — гледа нагоре към как-му-беше-името…

— Към кадуцея си. Именно!

— Значи пак се връщаме към змиите. Милано. Добре, сега сме в Милано. И картата трябва да е в Милано. Уф, безнадеждно е! — въздъхнах и се отпуснах обратно на сламата.

Настъпи тишина. А после брат Гуидо рече:

— Не е чак безнадеждно. Виж, Ботичели се е използвал като модел за този образ. Защо ли? Защото той би трябвало да е пазител на ключа, той би трябвало да играе важна роля, той би трябвало да държи отговора! Освен това — тук очите му отново светнаха — бяхме толкова погълнати да си повтаряме, че моделът за този образ е Ботичели, че забравихме кой всъщност е образът! Меркурий! Вестителят на боговете! Което ще рече, че той има някаква вест за нас, съобщение. От нас просто се иска да отгатнем какво е то! — Загледа се отново във фигурата. — Мисля, че той ни казва да направим онова, което прави и той, да видим онова, което вижда и той. Дори използва показалка! Не би могъл да бъде по-ясен от това!

— И какво? Сега да погледнем към облаците ли? — подхвърлих скептично.

— Може би. Но не, почакай! Не ни казва да гледаме облаците! Казва ни да погледнем нагоре към някаква змия! Къде бихме могли да го направим? — Въпросът бе по-скоро риторичен.

Обаче тук аз се изправих рязко — знаех отговора.

— При портите! — възкликнах.

— Моля?

— Имам предвид часовниковата кула. На същия този замък, в който сме сега. На влизане в замъка, над входа, се вижда една огромна каменна змия, точно като тази! — И кимнах към кадуцея.

— Но това е Торе дел Филарете! Напълно си права! Боже, колко съм бил сляп! От един месец насам всеки ден минавам под нея и да не я забележа! — Скочи на крака, изпълнен с едва сдържано напрежение, и пак стана такъв, какъвто го помнех.

Аз също се изправих и рекох:

— Сега това няма значение. Важното е, че щом ще гледаме нагоре към някаква змия, трябва да го направим веднага!

— Кога, сега?

— Караулът се сменя на всеки два часа — гарантирам ти го! А ти си тук от колко — може би час? Камбаните току-що биха за вечерня, което ще рече, че разполагаме с цял час! Хайде! Ела да погледнем!

Сините му очи светнаха, когато извика:

— Перфектно! Хайде, обличай си мантията и приготви онази маска!

Четвърта глава

Навън въздухът бе като че ли по-топъл, а аз бях отново с мантията от норка, която бях носила във Венеция. Цветът й бе приятел на нощта — много по-близък до мрака, отколкото онова абсурдно палто от бяла мечка, с което бях облечена в Болцано.

Бях си вдигнала качулката и пристъпвах след брат Гуидо, който, за да не ни спрат, ме бе стиснал здраво за ръката, сякаш бях затворник, който той води някъде. Измъкнахме се директно върху крепостната стена и запълзяхме внимателно покрай бойниците, чак до часовниковата кула. (Какво й беше името, вече не си спомнях.) Той ме придърпа към себе си и прошепна:

— Там има двама стражи, затова не можем просто да слезем долу и да погледнем нагоре. Но ако погледнем от горе на долу, пак можем да видим нещо. Хайде, ще се редуваме! Аз ще погледна първи, защото, ако ме видят, поне ще ме познаят като един от тях. — И се приведе ниско между двете бойници.

Но веднага след това се изправи.

— Да, съвсем същата змия. Само че с шест намотки, а не седем, както може да се очаква. Обърнати на север… мисля… точно над портата. Ето, погледни!

Погледнах надолу от същото място. Ъгълът на наблюдение бе крайно неудобен, а и единствената светлина наоколо идваше от факлите на стражата. Ако трябва да бъда честна, бях успяла да си съставя много по-ясна представа за релефа в мига, в който минах под него в каретата на майка ми — тогава поне беше светло. Вярно, и сега виждах извивките на тялото, отровните зъби и зейналите челюсти, готови да погълнат някого. Но иначе змията пазеше ревностно тайните си. Вторачих се толкова силно в нея, че ми се зави свят и имах чувството, че ще падна. Затова отскочих рязко назад и само свих рамене.

Брат Гуидо поклати глава и промърмори:

— Очевидно сме слепи.

— Може би е нещо, което може да се види само от долу — предположих аз.

— Или може би змията символизира просто династията Сфорца и този замък като главен щаб на новата армия. И нищо друго.

— Но това не ни приближава ни на йота към картата! — озъбих се аз. — Дай пак да видя! — Приближих се към бойниците и се приведох одве и камъните за втори път смачкаха кокалите ми. Обаче този път зърнах и нещо друго. Друга плоча и друг релеф, точно до змията. — Тук има още нещо! — просъсках, самата аз вече змия. — Някаква фигура. На мъж. Не… Има ореол! Светец!

— Дай да видя! — Брат Гуидо почти ме избута от мястото ми. — Да, права си! — Главата му пак се появи.

— Видя ли кой точно е този светец?

— Няма нужда да гледам. Знам. Това е Сант Амброджо, светецът покровител на Ломбардия. Хората тук се обръщат към него по всякакви поводи — от умиращ кон до изгубена котка, кръщават децата си на него, призовават го даже за ударен пръст на крака. Той е, няма никакво съмнение!

Отскочи назад и приклекна в сенките до мен.

— А каква е историята му? — попитах. — С какво е известен?

— С нищо. Освен… — Не довърши и ме фиксира с изумителните си очи.

— Освен?

— Възвърнал е зрението на един слепец! — изрече тихо и възбудено той.

— Сериозно? — Не успях да сдържа иронията си, защото бях наясно с тези чудеса. Знаех, че те са просто поредният номер, с който църквата обираше парите на бедните хорица.

— Това е! — Той забрави, че трябва да шепне, и се наложи да го усмиря. — Светецът ще ни помогне да прогледнем!

Въпреки съмненията си усетих, че в гърдите ми се надига старото, добре познато вълнение.

— Но как ще го направи? — прошепнах. — И къде?

— Това е лесно. Да идем да го попитаме!

— Той си е все още тук, в Милано?

— Никога не е напускал града.

— Би ли пояснил, моля?

— Мавъра го почита в църквата на манастира „Санта Мария деле Грацие“ и изисква и войниците му да бъдат набожни — безсъмнено иска да се подмаже на Негово светейшество папата. — Гласът му бе натежал от ирония така, както зъбите на змията — с отрова. — Говори се, че е издигнал Милано с меч и кръст.

— Е, и?

— Ние пък ходим в по-голяма църква — няма как, твърде много сме. Тя се нарича „Сант Амброджо“ — „Свети Амброзий“, и се намира недалече и от „Санта Мария деле Грацие“, и от тук. Светецът си е все още там — по-точно мумифицираното му тяло, в гробница с двама по-нисши светци, и всеки, който желае, може да го види в криптата! Всички в Милано знаят легендата. Някакъв слепец прогледнал само като съзерцавал мумифицираното тяло на свети Амброзий. Със силата на тези свети останки мракът за слепеца бил разкъсан и той отново зърнал светлината на белия ден! — цитира триумфално.

— Добре де, но кога е следващата ви служба? — подметнах нетърпеливо. — Неделя е след… — Започнах да броя на пръсти.

— След шест дена — довърши той. — Твърде далече е. А и тогава целият полк ще бъде с мен. Ние обаче трябва да действаме бързо!

С тези думи той се приведе отново през бойниците и преди да успея да го попитам какво възнамерява да прави, брат Гуидо се провикна с все сила:

— Хей, Лука!

Жизнерадостен глас отдолу:

— Какво по…? О, Гуидо, ти ли си? Нали гледаше онова красиво венецианско парче?

— Тя си е заключена и похърква — отговори брат Гуидо. Справяше се добре с грубия войнишки език — сливаше и скъсяваше думите си и разваляше красивия си говор. — Ти ли застъпваш след мен?

— Аха! До полунощ. Обаче няма проблеми — и без това пак щях да я гледам в сънищата си, ама сети се как! — Почти го видях как се хваща за пакета си. Другият страж се разсмя гърлено.

— Виж какво, хайде да ми оставиш смяната си, а? А утре пък ти ще изкараш двойна вместо мен! — провикна се пак брат Гуидо. — Има едно момиче в Порта Тичинезе…

— Ти нали доскоро беше монах, а?

— Бях! Защо според теб се отказах?

Още смях.

— Хубаво тогава, братко, пак ти си наред горе! Една почивка няма да ми се отрази зле.

— Господ да бъде с вас, чеда мои! — изпя иронично брат Гуидо и се престори, че ги благославя със знака на кръста. Нов, още по-бурен смях.

Миг по-късно той вече бе обратно при мен, в сенките.

— Хайде, да тръгваме! Разполагаме само с два часа, преди края на смяната на Лука!

— Къде ще ходим?

— В църквата „Свети Амброзий“, естествено.

— Сега ли?

— Сега.

— Ама как?

— Има един начин.

Побягнахме обратно по крепостната стена, влязохме в кулата и по спираловидната стълба се озовахме долу, на пустия плац.

Под прикритието на сенките стигнахме до ниска вратичка в стената и до тъмен коридор, който ухаеше на наскоро дялан камък.

— Хайде, ела! — подкани ме пак моят приятел. — Да се надяваме, че са го завършили!

— Къде се намираме? — ахнах уплашено.

— В коридор, който отвежда от замъка до доминиканския манастир „Санта Мария деле Грацие“. Мавъра го строи, за да може да ходи необезпокояван до своя любим храм, но вероятно и да може да избяга, ако се наложи.

— Майко Божия!

— Подобни коридори са нещо обичайно за всеки замък.

Това вече го бях разбрала — от тайния проход, свързващ замъка Сант Анджело и Ватикана в Рим. Но прецених, че най-добре е да не припомням на брат Гуидо за деня, в който вярата му умря. Докато бягахме напред, осъзнах, че тази вяра наистина вече я няма. Сами знаете колко свързан го бях виждала с вярата, затова за мен беше истински шок да чуя как се обръщат към него само с „Гуидо“, как той говори за жени и как се присмива на Бога, дори и на шега. Мислено се шляпнах по челото. Но какво ми ставаше, по дяволите?! Щом той вече действително се е върнал в нормалния живот, тогава не би ли имало някакъв шанс за мен, за нас?

Продължихме да бягаме тихо, докато накрая зеленикавите багри пред нас ни подсказаха, че горе има светлина. Изкачихме се по друга стълба и през преддверието се озовахме в широката паст на манастирската църква. Готическите арки, боядисани в млечносиньо, червено и охра, бяха красиво осветени от пълната луна, чиито лъчи проникваха през засводените прозорци на огромния купол горе. Група монаси край олтара каканижеше някоя от среднощните си молитви. Не ни видяха. Промъкнахме се безшумно зад гърбовете им и се изнизахме в нощта. Щом се озовахме навън, брат Гуидо сграбчи ръката ми по-скоро нетърпеливо, отколкото нежно и ме затегли напред през посребрените улици. В мига, в който облаците пак разкриха луната, вече видях крайната ни цел — гигантска църква с две високи кули — базиликата „Сант Амброджо“.

— Сложи си маската! — прошепна приятелят ми, когато приближихме. — Контролирай дишането си. И прави каквото ти кажа!

За миг спряхме пред църквата, за да се овладеем, а после брат Гуидо просто натисна тежките врати.

— Не заключват ли? — прошепнах.

— Божият дом е винаги отворен — изсмя се подигравателно брат Гуидо с тон, който никак не ми хареса.

Когато влязохме, забелязах, че братята тук вървят в синхрон с братята си от „Санта Мария деле Грацие“, защото литургията току-що бе завършила и монасите тътрузеха крака към килиите си за два часа почивка до следващата служба. Беше останал само един свещенослужител, точно както някога в обречената църква в Неапол, който гасеше свещите.

Тръгнахме безшумно по пътеката и брат Гуидо прочисти гърлото си. Старецът се обърна и мило ни се усмихна, като че ли ни беше очаквал.

— Моля за извинение, братко — започна брат Гуидо. — Аз съм член на личната охрана на лорд Лудовико. — Старият монах го огледа от горе до долу, не пропускайки да забележи чисто новото му снаряжение, високата му осанка, благородното му лице. — Имам честта да ескортирам дожаресата на Венецианската република. — Тук посочи към мен, а старецът в расо зяпна от изумление.

Опитах се да се престоря на колкото бе възможно по-надменна.

— Наредено ми е да ви помоля да позволите на дожаресата една частна визита при прочутите ви реликви, защото тя желае да се помоли необезпокоявана в час, когато очите на хората не са вперени в нея.

Свещеникът очевидно бе изгубил ума и дума. Аз носех единствено мантията си от норка и лъвската маска на майка ми, но като се има предвид, че тя бе изработена от чисто злато и позлатен емайл, а към всичко това се добавяше и свободно разпусната ми златиста коса, вероятно съм представлявала удивителна гледка.

Брат Гуидо се опита да го извади от вцепенението.

— Както виждате, нося печата на лорд Лудовико. — И поднесе пред очите на стареца глинената плочка със змията, която ми беше показал преди час.

— Да, това… това е съвсем… всичко е наред. Само дето… — започна да фъфли старият монах.

— Какво?

— Ами, просто… Кои реликви по-точно? Тоест… да де… би желала дамата… би искала да види дожаресата? Нашият блажен свети Амброзий или… — Сведе очи към печата. — Нехущан? — Все едно кихна.

Брат Гуидо ме погледна и аз разбрах, че дори и той няма представа какво означава втората дума — ако изобщо беше дума.

— Разбира се, че светеца.

— Насам, моля! — кимна свещеникът.

Последвахме го покорно към стълби, които безсъмнено отвеждаха към крипта. По едно време дръпнах леко ръкава на брат Гуидо — не можехме да си позволим този монах да стои и да ни гледа, докато открием значението на нашите находки. Той ми отговори с леко кимване, а на стареца рече:

— Не си правете труда, братко. Вършете си вашата работа. Аз ще ескортирам дожаресата до реликвите. Става въпрос за лично покаяние, ако ме разбирате.

Монахът ми се поклони дълбоко и се изпари. Аз го възнаградих с най-незабележимото кимване на света, така, както бях виждала да прави майка ми със слугите, от които беше доволна. А после полетяхме надолу по стълбите.

Мрачна крипта, три горящи свещи за трима светци — всичките скупчени заедно, сякаш споделяха общо легло. Телата им бяха съсухрени, плътта — восъчнобледа, одеждите им — нацепени на парчета около изпосталелите им кокали. Жервез, Протеаз и Блаженият Амброзий, мумифицирани за вечността. Дори разкошът на златното им ложе не бе в състояние да компенсира факта, че те всъщност бяха скелети. А свети Амброзий определено бе най-грозният от тях — тялото му бе сгърчено и разкривено, главата му — издута като мехур, а лицето му — хлътнало от едната страна.

Брат Гуидо проследи погледа ми и поясни:

— Свети Амброзий е бил само с една скула. И приживе е изглеждал твърде нелепо.

Заехме се да огледаме внимателно криптата. От време на време си шепнехме, сякаш тримата светци не бяха мъртви, а спяха. Накрая аз отсякох:

— Тук определено няма нищо. Или поне нищо, свързано със змии. — И се загледах в странната глава на светеца, очаквайки някакво чудо.

— Със силата на тези свети останки мракът за слепеца бил разкъсан и той отново зърнал светлината на белия ден — изрече напевно брат Гуидо, повтаряйки думите от легендата за свети Амброзий. В тази обстановка те прозвучаха по-скоро като молитва, само дето той не се бе молил от Рим насам.

— Тази вечер обаче ние сме слепците — промърморих. А после ми хрумна нещо: — Може би е добре да погледнем нагоре, така, както прави Меркурий на картината! — Двамата вдигнахме едновременно глави нагоре, но не видяхме нищо друго, освен светлия кръг на запалените свещи.

— Тогава може би на горния етаж?

— Струва си да опитаме — сви рамене спътникът ми. — И без това тази гробница като че ли не може да ни помогне с нищо. — И постави ръка върху сгърчения задник на светеца — не с неуважение, разбира се. Но това ме накара за пореден път да се зачудя колко бързо бе преминал в светския живот. Монахът се бе превърнал във войник. Заедно с расото си той бе съблякъл и последните останки от вярата си и бе скрил под войнишката броня съвсем нов човек.

Качихме се обратно в църквата и започнахме да се оглеждаме. Лампата на дежурния свещеник присветваше отдалече като светулка. Наоколо бяха запалени стотици свещи, така че светлината не беше проблем. Проблемът бе във вдъхновението. Претърсихме всяка крачка от това място, преструвайки се просто на любопитни туристи. Накрая свещеникът започна учтиво да изгася свещи все по-близо до нас. Мракът започна да ни поглъща бавно, но сигурно, докато накрая не останахме върху дребно островче светлина насред океан от тъмнина. Положението изглеждаше безнадеждно. Накрая открих един особено интересен иконостас със странни животни по върховете на колоните. Имаше коне, изправени на задните си крака, обърнали се назад дракони и всякакви други чудати същества. Повиках тихо спътника си.

— Ето! — посочих му. — Тук има някакви животни. Да забелязваш змии?

— Хмммм — промърмори той. — Много интересно. Прекрасна изработка, между другото. Трансформации и трансмутации, от живото към животното.

— Да не би някоя от тези думи да означава змии? — изсумтях. — Защото ако не е така, спести си сложните срички!

В дърворезбата имаше множество странни същества, привличащи погледа, но нито едно от тях не се доближаваше до змията на династия Сфорца.

Обезсърчен, брат Гуидо докосна ръкава ми и прошепна:

— Трябва да вървим! Надали разполагаме с много време до смяната на караула. А ако аз не съм там, ще се вдигне вой до небето.

— Аз пък ако не съм там, воят сигурно ще стигне до Бога — съгласих се аз.

Докато вървяхме към изхода, аз не изпусках от очи лампата на свещеника. И тогава си спомних какво бе казал той. И се заковах на място.

— Майко Божия! Наистина сме били слепи!

Поставих ръка върху нагръдника на брат Гуидо, за да го задържа, и рекох:

— Ровехме се като прасета в калта, а пропуснахме да забележим, че този човек ни даде отговора!

— Кой, свещеникът ли? В какъв смисъл?

— Той попита коя реликва по-точно? Светецът или нещо друго — някаква дума, която ми прозвуча като кихавица.

— Вярно бе!

— Шшшшт! И после сведе очи! Изрече онази дума като кихавица, а после погледна към змията, онази върху печата, дето ти му го показа! Значи тук има още една реликва, а втората реликва — онази, дето започва с буквата Н, има нещо общо със змия.

Той кимна и очите му отново блеснаха.

— Хайде, ела!

Приближихме се към стареца и го повикахме.

— Дожаресата се помоли пред светеца и много хареса църквата ви. Желанието й е да я препоръча с най-добри чувства на абата и да подчертае, че е огледала всички чудодейни притежания на тази базилика!

Старецът грейна от щастие. Зачаках брат Гуидо да каже нещо за втората реликва, обаче той не го направи.

— Сега ще си вземем довиждане с вас. Моля, приемете този скромен дар за бедните!

И подаде едно миланско солдо — безсъмнено от скромната му войнишка заплата. За момент се разчувствах. Но в мига, в който монахът пое монетата, аз настъпих безцеремонно крака на моя приятел. Не можех да повярвам, че той ще си позволи да си тръгне, без да е задал ключовия въпрос. Оказа се, че не е имало никакъв смисъл да се тревожа.

— Дожаресата хареса изключително много всичките ви чудеса тук!

— О, но, войнико — възкликна старият свещеник, — тя не е видяла всичките. Не мога да позволя дожаресата да си тръгне, без да… Искам да кажа, настоявам, моля ви, тя да види и Нехущан!

Ето я пак онази дума! Вдигнах крака си от този на брат Гуидо и двамата последвахме свещеника към едно от отдалечените кътчета на църквата вляво от нефа, към орнаментирана колона, възправяща се насред тази пещера съвсем сама, като че ли принадлежаща към друго време и друго място.

— Византийска колона, изключително изящна! — изрече старецът с гордост.

— И това ли е то… Неху… — озвучи разочарованието ми брат Гуидо.

— Кое, Нехущан ли? — усмихна се милият ни домакин. — Разбира се, че не! Трябва да погледнете нагоре!

И когато той изрече тези думи, аз разбрах, че сме на правилното място — дори преди да бях видяла какво трябва да гледаме.

На върха на колоната, извита в кръг и готова за нападение подобно на змията на Сфорца, се виждаше друга, бронзова змия. Насред пламъка на малкото останали запалени свещи тя проблясваше меко — точно като медния нюанс на жезъла на Меркурий в „Пролетта“.

Нямах търпение да попитам какво е това, ала от множеството месеци, прекарани с майка ми, бях наясно, че една височайша дама никога не би се обърнала директно към някакъв си прост монах. От друга страна, бях сигурна, че брат Гуидо няма да пропусне да зададе ключовия въпрос — и не се излъгах.

— Това е невероятно странно нещо — отбеляза небрежно той. — Бихте ли ми казали, моля, какво е значението на тази змия? Сигурен съм, че на дожаресата ще й бъде интересно да узнае.

— Ние сме особено привилегировани — отвърна старият монах, — защото този артефакт пристигна при нас от далечни земи и по далечни морета, чак от Светите земи на нашата Библия, както и от онези времена!

— О! Тогава вероятно е свързана някак си с жезъла на Арон, който се е превърнал в змия? — подметна брат Гуидо, подканяйки любезно нашия домакин да продължи разказа си. — Но аз си мислех, че в Деня на Страшния съд змията на Арон трябва да се върна в долината Йосафат, а не да се крие в някаква църква в Милано, колкото и прекрасна да е тя!

Монахът го изгледа остро, а аз го сритах в пищяла. Защото определено знаеше твърде много от Светите писания за обикновен войник от армията на Лудовико, за колкото и набожен да се представяше.

— Знаете много добре Светото писание — отбеляза предпазливо свещеникът, но и с неприкрито одобрение. — Радвам се, че нашият господар държи на религиозното ви обучение. Но за историята на тази змия трябва да погледнем в друга част от Книгата на книгите. Тъй като Нехущан е свързан с другия брат от онова благословено семейство — с Мойсей, а не с Арон. Накъде близо до Пунон израилтяните започнали да се оплакват от тежкия си живот в пустинята. Разгневен заради липсата им на вяра и заради неблагодарността им, Господ им изпратил като наказание отровни змии. Тогава Мойсей, който се молел усърдно, застъпвайки се за тях, получил указания от Бога да си направи медна змия — израилтяните просто трябвало да поглеждат към нея и веднага щели да бъдат излекувани от ухапванията на змиите. Позволете ми да ви покажа този пасаж.

И се насочи удивително чевръсто към аналоя с разперените криле, където се намираше Библията, и я вдигна. Ние се спогледахме, когато той я донесе при нас и започна да разлиства пожълтелите страници. Забелязах как ръцете на брат Гуидо го сърбят да му вземе книгата, но свещеникът най-сетне намери онова, което търсеше.

— Ето го. Както си и знаех — от „Числа“. Там откриваме разказа за произхода на древната бронзова змия, свързвана с Мойсей. Тук се казва:

Накрая допълни:

— Тази змия била кръстена Нехущан от момчето цар Езекия.- И тук старецът замълча, а ние вдигнахме очи към змията — странна троица от уличница, войник и монах, едновременно и греховни, и праведни като онези, които я бяха докосвали в онази прокълната долина насред пустинята.

— Братко — прошепна накрая моят приятел с глас, изпълнен с едва сдържано нетърпение, — да не би да искаш да ни кажеш, че това е същият Нехущан, че това е истинската змия, която Мойсей е изработил по заръка на Бога? Същата, но донесена в Милано?

— Господ ми е свидетел, същата е!

Не се и съмнявах, че Господ му е свидетел. Погледнах отново към змията със сърце, изпълнено с благоговение, и змията също ме погледна.

— В такъв случай, с ваше позволение дожаресата би желала да се помоли пред това чудо насаме. След малко си тръгваме.

Старецът кимна и окончателно се оттегли. Изгаси фенера си и отиде да се отдаде на съкратената от нас почивка.

— Така! — отсякох аз. — Дай сега да разбулим тази загадка! — Извадих картината от корсажа си и за хиляден път я развих, поставяйки я върху разтворената на „Числа“ Библия. — Тази колона, поставена в църквата на армията на Мавъра, има змия на върха — също като кад… кад… като жезъла на Меркурий.

— Като кадуцея. Точно така.

— Но на тази колона тук има само една змия, а върху жезъла на Меркурий — две. Ето, виж! — И двамата проточихме вратове, за да огледаме фигурата, която разбъркваше облаците със своя змийски жезъл. Бях права — около него се виждаха две змии.

Но това ни най-малко не стресна брат Гуидо.

— Няма проблеми. Мисля, че отговорът е в името на идола. На староеврейски „нахаш“ означава „змия“, докато „нахошет“ означава „мед“ или „бронз“.

— Е, и? — подканих го нетърпеливо.

— Позволи ми да довърша! Окончанието „-ан“ в „Нехущан“ означава множествено число. Иначе казано, подсказва, че оригиналният идол всъщност е имал две змии! Две змии върху един жезъл.

— Ясно. Значи кадуцеят, с който Меркурий разбърква облаците, всъщност е Нехущан.

— Няма никакво съмнение. Обаче аз си мислех и за един друг жезъл, който притежаваме. Жезъл, който също има една змия!

Погледнах го озадачено. Той докосна ръкава ми и рече единствено:

— Картата!

Извадих дървения свитък от ръкава си. Събрахме глави под пламъците на свещите и съвсем ясно видяхме змията Нехущан в горната му част, сякаш жигосана върху дървото.

— Значи това тук, което съм държала в ръкава си толкова дълго, е умален модел на тази колона! — прошепнах сащисано.

— Да, копие на колоната. Само дето не е абсолютно точно копие, защото знаците по дървото са само неясни драсканици и завъртулки, които не означават нищо.

— Докато тази колона — плеснах полирания камък до себе си — си е съвсем тип-топ!

— Хммм — погледна ме замислено брат Гуидо, почесвайки наболата си войнишка брада. — Само змията на върха. Е, много добре. Нека помислим сега какво би могъл да ни подскаже Нехущан. Защото не може да няма причина, поради която бяхме доведени дотук — в църквата, в която слепците проглеждат! Змията пази някаква тайна! — Вдигна нагоре глава и проследи извивката на змията с пръст — един обръч, и в двете посоки.

— Едно завъртане… и главата на змията прилича на стрела… отива натам… да… сякаш…

— Сякаш довършваш изречение ли? — срязах го аз, за да го извадя от мечтанието.

— Извинявай. Сякаш ни дава някаква посока. Завъртане натам. Завърти се веднъж… Хайде, да го направим! Да обиколим колоната!

Обиколихме колоната от противоположните посоки, като змията нито веднъж не ни изпусна от злобния си поглед. Накрая се озовахме там, откъдето бяхме тръгнали. Колоната се оказа напълно безинтересна сама по себе си.

— Прекрасно! — промърморих, когато пак се срещнахме. — Около колоната и нагоре по градинската пътека.

— Хубаво де. Може би змията не иска да ни каже какво да правим с колоната, а какво да правим с копието, където тя също присъства!

Започнахме да обръщаме дървения свитък насам-натам, но продължавахме да стоим в пълно неведение относно значението на посланието.

— Освен ако… — започна бавно брат Гуидо. А после изведнъж откачи.

Втурна се към олтара и грабна един наполовина пълен бокал с вино. Зяпнах. Не мисля, че беше време за пиене. Обаче той се върна при мен, вдигна огромната Библия и откъсна грубо страницата, от която ни бе чел свещеникът. На нейно място остана само едно неравно парче. Затвори книгата и я върна на аналоя, прикривайки деянието си. Аз се ококорих от изумление, защото за нищо на света не бих допуснала, че той е способен на подобна ерес, на подобна проява на неуважение към някогашния си идол. Не бях сигурна кое ме шокира повече — фактът, че той е в състояние да разкъса Библията, или фактът, че съвсем спокойно унищожава книгата, която е била негов приятел и наставник, негова радост и утеха в младостта. Върна се и разстла листа на пода, близо до свещта. После потопи ръце в бокала с вино и когато ги извади, вече бяха аленочервени като ръцете на убиец. Натри с тъмното вино дървения свитък, който бях взела във Венеция, а после го завъртя върху страницата от Библията. Вдигна го. Изображението, което се получи, не бе особено ясно, библейският текст размазваше линиите, но иначе схванахме идеята. Тук беше морето, а тук — сушата.

Това беше карта.

— Но карта на какво? — промърморих изумено.

— Нямам представа. Но змията ни каза всичко, което знаеше. Хайде, да тръгваме, преди да са ни разкрили!

Грабна последната запалена свещ и ние поехме тичешком към вратата. Стигнахме на бегом до „Санта Мария деле Грацие“ и за момент сърцето ми се вцепени от ужас, че вратите няма да се отворят. Но не — там беше в ход поредният цикъл от молитви и ние се прокраднахме в мрака на преддверието, отвеждащо до тайния проход. Докато бягахме в зеленикавата нощ покрай рова, брат Гуидо тихо и задъхано ми даваше инструкциите си.

— Ще дойда при теб утре вечер и пак ще поговорим! Мисля, че вече сме съвсем близо до разкриването на заговора!

— Но как ще дойдеш? Нали си размени караула? — промърморих задъхано.

— Пак ще го сменя. Лука няма да има нищо против. Ще кажа, че момичето ми е отказало, затова предпочитам да бъда по-скоро на пост, отколкото в кръчмата. Очаквай ме в килията си след вечерня!

След тези думи ние хукнахме нагоре по стълбите на кулата, а аз вече имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне. Светлината на следващата смяна вече се виждаше да подскача по крепостната стена. Аз се втурнах в килията си и тихо затворих вратата след мен и чух как брат Гуидо измъква отдавна изгорялата факла от халката на стената. Тъкмо в този момент другият войник се появи иззад ъгъла. Притиснах ухо към вратата.

— Нямаш светлина, редник Гуидо, така ли?

— Двойна смяна, сир. На мястото на Лука. Факлата ми изгасна преди около час.

— Защо не отиде да си вземеш друга факла от сержанта в караулката? — извиси глас мъжът, който очевидно беше с по-висок чин от него.

— Те са чак при Торе Серпиоле, сир. Не исках да напускам поста си.

— Много добре. — Човекът звучеше като убеден, даже и леко впечатлен от подобна отдаденост и дисциплина. — Вече можеш да си ходиш.

Чух отдалечаващите се стъпки на брат Гуидо. И едва сега си позволих да си поема дъх.

— Хей, войнико!

Сърцето ми спря.

— Да, сир?

— Да не си забравиш порциона от грапа! Заслужил си си го!

— Няма, сир! Лека нощ!

— Лека нощ!

Едва след това успях да се отпусна върху сламеника си, изтощена от умора и страх. Но преди да се отдам на съня, огледах отново картата. Не беше лесно да различа каквото и да било, защото линиите на сушата минаваха върху думите от Светото писание — главите и строфите от „Числа“, изписани с черни латински букви. Напрегнах очи в току-що сипващата се зора. Имена на градове не се виждаха. Нищо, което да ми подскаже за кое ъгълче на света ставаше въпрос — само нещо като миниатюрна звезда на северозападния бряг на сушата. Накрая се отказах и напъхах картата в корсажа си, близо до картината. Напрегнах ума си, за да се сетя дали съм виждала подобни очертания по картите, които изучавах под ръководството на синьор Кристофоро.

И докато клепките ми натежаваха, пред вътрешния ми взор изплува образът на тази непозната земя. А тъй като вие не можете да видите онова, което беше пред очите ми, ще ви покажа.

Мисля, че би могло да се опише като ботуш, нали?

Пета глава

Събудих се в килията си, скована от студ. Зората превземаше града. Зефир бе решил да си отмъсти, издухвайки хладните си пролетни ветрове в органната тръба на моята кула, и с дъха си ме беше събудил.

Наблюдавах как слънцето се издига над града и докосва сребърните кули на катедралата. От цепнатината в килията ми се виждаха и двете кули на „Свети Амброзий“, които ме увериха, че събитията през нощта не са били сън. Извадих пергамента от корсажа си, за да разгледам отново картата, но се наложи почти веднага да го напъхам обратно, защото ключът в ключалката се завъртя и вратата се отвори. На прага застана сержантът, който бе надзиравал претърсването ми вчера. Държеше в ръка коприна с цвят на пламъци.

— Нейно височество майка ви ви кани на аудиенция в покоите си — изрече отсечено.

И нищо повече.

Сърцето ми моментално се разхлопа и бузите ми порозовяха, преборвайки студа. Да не би някак си да е разбрала как и къде съм прекарала нощта? Може би чрез същите магии, които й бяха подсказали, че съм напускала стаята си в Болцано?

— Моли ви да облечете това — допълни сержантът и хвърли коприната върху сламеника ми. Което донякъде ме поободри — аз не бих хабила безценна коприна за дъщеря, която я очаква бесило, а вие?

Запитах се дали ще остане да ме гледа как се събличам и обличам — нещо, с което бях свикнала в стария си живот. Но вратата отново се затвори. Аз се измъкнах от старата си рокля и облякох роклята на пламъци. Нямах нищо против да се простя с изпоцапаната розова коприна, защото се беше вкоравила от пот по време на дългото ми пътуване с каретата, а после, снощи, тичането ми из улиците на Милано я беше довършило. Подуших подмишниците си и ми се прииска да разполагах с карамфилово масло, за да го втрия в кожата си, но тъй като наоколо не се виждаше, се примирих. Радвах се, че майка ми не бе изпратила прислужница, която да ме облече, защото тогава щяха да намерят картината, както и колана с парите, дървената карта и страницата от Библията. Косата ми беше спусната и разчорлена, заприличала на птиче гнездо във ветровитата кула, обаче не разполагах с никакви средства, за да я оправя — нито гребен, нито огледало. Затова просто прокарах пръсти през нея, за да разплета поне най-гъстите сплъстявания, а след това я сплетох на дебела плитка, която заметнах върху едното си рамо. И тъй като не знаех какво да правя по-нататък, почуках на собствената си врата. Сержантът отключи, отвори и без да изрече и дума повече, само хвана ръката ми.

Увита с мантията от норка, аз последвах широкоплещестия войник по същите стъпала, които бяхме взели на бегом с моя приятел само преди няколко часа. Поехме през войнишкия плац. Тревата бе все още заскрежена и хрущеше под краката ни. Малко по-нататък група войници се занимаваха с поредното си обучение — гласът на сержанта им отекваше между четирите червени стени, които сутрешното слънце бе обагрило до кръв. Огледах тайничко мъжете във войнишки доспехи и медни шлемове в търсене на брат Гуидо, но не го зърнах сред тях. Дали майка ми не го е познала и не е заповядала да го арестуват? Най-вероятно — не. Майка ми никога не говореше с простите хорица, никога не ги поглеждаше в очите. И никога не би си направила труда да търси благородник сред цял полк войници. От друга страна, може да ме е проследила и така да е разбрала какво съм правила през нощта. Омразата ми към нея — за това, че ме хвърли в килия и ме обрече на глад — се превърна в страх.

Прекосих малкото мостче над рова, отвеждащо към резиденцията на херцога, и се озовах сред такъв разкош, че ако не бях прекарала толкова време в килията си, за нищо на света не бих повярвала, че тя е част от същия замък. Стените бяха покрити с коприни в кайсиев цвят и златисто, а змията на Сфорца беше навсякъде, неизпускаща нито за миг от зоркия си поглед членовете на двора.

Нехущан.

Покоите на майка ми не отстъпваха по разкош на коридорите и другите зали. Бяха потънали в бледосиньо, изпъстрено със сребристи нишки. Тя седеше пред огледалото си в рокля от пламъци, същата като моята. Едва тогава си дадох сметка, че това са същите пламъци, които красяха и мантията на Меркурий — Милано. Да не би всичко около нея да бе някакъв символ на конспирацията, в която бе затънала с двата си крака? Майка ми решеше косата си с гребен от сандалово дърво, а краката й бяха потопени в сребърен леген, пълен с розова вода, чийто аромат изпълваше цялата стая. Страхът ми се замени от гняв. Кучката ме бе заключила в студена кула, а тя се къпеше в сребърни съдове, ще кажеш, че е кралицата на Милано!

Но тук майка ми отново ме изненада. Остави гребена върху тоалетката си и ми се усмихна мило, сякаш току-що се бях върнала от тенис, а не от тъмница.

— Дъще! — възкликна и разпери ръце, за да ме прегърне. — Радвам се да те видя! Надявам се, че покоите ти не са твърде неудобни?

За щастие не дочака отговора ми — защото й бях приготвила изобилие от неприятни думички.

— Щастлива съм да ти съобщя, че ще ти се наложи да изтърпиш тези наложителни лишения само още една нощ. Надявам се разбираш, че не мога да си позволя да изгубя най-скъпото си! Особено след плановете ти за пътуване, които имаше във Венеция.

Хммм. Значи може и да не знае какви ги бях вършила в Болцано. И със сигурност няма представа в какво се бях забъркала снощи.

— Имам добри новини за теб! Баща ти пътува към нас и още утре ще бъде тук!

Добри новини, но за кого? Останах си все така кисела и нацупена.

— Ще доведе, естествено, и личната си охрана, така че оттам нататък няма да се налага да лишаваме лорд Лудовико от неговите войници!

Майко Божия! Най-сетне схванах идеята. Ако телохранителите на дожа се заемат с моята охрана, значи за мен няма мърдане. Ще трябва да намеря начин да съобщя някак си на брат Гуидо! Още тази нощ трябва да се измъкнем оттук!

— Има и още една изненада, но нея ще оставя на нашия домакин херцогът да ти я съобщи. Защото той настоява днес да го придружим в една обиколка — имал някакви велики чудеса, които държал да ни покаже. А ти ми кажи сега, успя ли да нарушиш постите си?

— Ако имаш предвид дали съм яла нещо — не — озъбих се аз.

Нямах представа как да се държа с тази жена. Във Венеция, в двореца на баща ми, бях зърнала едно парче стъкло, което на пръв поглед изглеждаше кристално бяло, но разделяше светлината на седем цвята. Синьор Кристофоро ми обясни, че се казвало призма. Та майка ми беше точно като призма — имаше най-малко седем цвята и аз никога не знаех кой нюанс от характера й ще видя в следващия момент. Но сега тя като че ли не забеляза грубостта ми, защото само махна с ръка към своята прислуга.

— И кажи на онези долу да ми сложат и вечеря, защото и снощи останах само със среден пръст! — изревах след излизащата от стаята прислужница.

Веждите на майка ми скочиха чак до линията на косата й.

— Още се изпускаме, а? Е, сигурна съм, че е случайно.

Да бе, случайно. Била си твърде заета да се тъпчеш със свинско и меки пастички, та да се сетиш да изпратиш и на дъщеря си!

— Така и така сме сами, да поговорим — рече тя. (В момента в стаята на майка ми имаше три прислужнички — но нали вече ви казах какво внимание обръщаше тя на простия народ?) — По-внимателно! Да не би да подковаваш кон?! — Това бе насочено към една от прислужничките, която в момента подсушаваше краката на майка ми с ленено платно. Майка ми срита бедната жена и я запрати по гръб на пода. После, без никаква пауза, се обърна към мен: — Предполагам си се досетила защо покоите ти тук не са толкова… удобни, колкото в Болцано?

Забелязах как нещастната слугиня изпълзя към вратата. Междувременно свих рамене — не исках да се издавам с нищо.

Тя поднесе към мен дългата си бяла ръка и между пръстите й проблесна нещо — сребърна монета.

Сърцето ми затуптя толкова силно, че тя сигурно го чуваше.

Това беше ангелът от мината в Болцано. Който бях взела. И изгубила.

Тя разгада моментално изражението ми и кимна.

— Да. Падна от ръкава ти, когато беше заспала в каретата.

Боже! Звънът на метал, който ме бе събудил, когато зърнах езерата на Ломбардия през прозореца на каретата!

— Но и без това бях сигурна, че онази нощ беше ти, която ни проследи — продължи майка ми. — Както сигурно си забелязала, Марта вече не е сред нас.

Не стана ясно дали Марта се е завърнала във Венеция, или е отпътувала при Бога, а и майка ми не благоволи да се впусне в подробности.

— Рано или късно, Лучана, ще разбереш, че не можеш да победиш и че покорството към мен и баща ти, а после и към съпруга ти, е единственият ти пряк път към щастието! Непокорството води единствено до лишения, затвор и отчаяние. — Изправи се и започна да крачи важно из стаята като адвокат, който иска да придаде тежест на думите си. — Забрави всичко, което си мислела, че знаеш за политиката, защото нищо не знаеш! Не се опитвай да узнаеш повече от онова, което чуваш — заради собствената си безопасност! И като стана дума за това, както и за да угодя на непреодолимото ти любопитство към въпросите от държавно естество, днес ще бъдеш приета в доверения кръг на великия Лудовико Сфорца! Гледай и се учи, щом толкова искаш, а утре ще положим ново начало! А, ето че и закуската ти пристигна. — Премина гладко от политика към закуска без никаква промяна в тона.

Яденето, което пристигна, почти компенсира лишенията от предния ден — солено говеждо, бира, плодове и превъзходен бял хляб. Нахвърлих се върху него с вълчи апетит, а през това време майка ми ме наблюдаваше през спуснати клепки — също като Нехущан. Когато приключих, реших да я възнаградя с едно просташко оригване. Но на нея окото й дори не мигна. Следващият й ход се оказа поредната изненада.

— Косата ти е истинска трагедия — отбеляза. — Киара, донеси ми гребена и маслата! Както и… ммм, да, мисля, че опалите ще бъдат най-подходящи.

Възрастната й прислужница, която разпознах от Венеция, донесе заръчаното от пътническите й сандъци. Майка ми ме настани пред огледалото и собственоръчно започна да ми прави прическата. Ръцете й се оказаха изненадващо нежни и умели. Разреса добре сплъстените ми кичури и ги зави като дребни вълнички, които захвана с опалите, а половината от косата ми остави спусната назад. Когато приключи, стисна лекичко раменете ми и сведе глава до моята. Очите ни се срещнаха в огледалото. Две жени с еднакви руси коси и еднакви зелени очи, облечени в еднаква коприна на пламъци. Кръвната ни връзка беше буквално изписана по лицата ни и в големите ни очи, в красиво извитите по-тъмни вежди, в малките, леко чипи носове и плътните розови устни. Не каза нищо, когато притисна буза о моята, но аз схванах посланието.

Ние бяхме майка и дъщеря.

След като наметнахме мантиите си, обухме се и се маскирахме („защото ще бъдеш сред войници, скъпа“), майка ми изпрати да извикат онзи сержант, който ни изведе от резиденцията по широки каменни стълби и покрай изкуствено езерце, пълно с шарани. Рибите подскачаха във водата и обръщаха коремчетата си и люспите им проблясваха под лъчите на слънцето. Идваше ми да грабна един шаран, да му скърша главата и да го налапам целия — все още умирах от глад.

А после, насред този колоритен пейзаж, се появи херцогът със своята свита. Движеше се бързо. Не можех да не забележа, че Мавъра като че ли винаги маршируваше. Осанката му беше военна, войната — основното му занимание. Всичко по него беше свързано с войнишкия живот. В светлината на утрото забелязах потъмнялата му кожа и маслиненочерните очи и едва тогава разбрах защо всички му викаха „Ил Моро“ — Мавъра.

Той отново ни поздрави по своя малко недодялан, войнишки начин, а към мен се обърна съвсем свойски, сякаш не бях прекарала нощта в една от неговите килии.

— Хайде, елате, госпожо и госпожице! — подкани ни той. — Ще ви покажа великите чудеса, за които говорихме на вечеря.

С тези думи домакинът ни поведе към малка лоджия, проблясваща в черно и бяло под силното слънце, и отключи ниска врата с ръката, на която стоеше пръстенът на Медичите. Обърна се към охраната си и отсече:

— Шестима тук, шестима на пост! Без римляни!

Сержантът започна да разпределя хората си:

— Вие, двамата от Милано, ти от Марема, ти от Сиена, ти от Модена и ти от Пиза! — При последната дума вдигнах очи и видях, че войникът от Пиза, избран да ни охранява, бе брат Гуидо.

Минахме през тъмната порта и заслизахме по поредната вита стълба. Сандалите на войниците трополяха зад нас. Надолу и надолу, докато не достигнахме огромна зала, залята от светлина, която нахлуваше от прозорци на четири метра нагоре в скалата, чак в замъка. Това ми напомни за подземния тунел, по който бяхме преминали на отиване и на връщане снощи. Но ако в онзи тунел имаше същества, страховити като тези, които сега виждах пред себе си, никога не бих напуснала замъка.

Мадонна!

Пред нас се извисяваха гигантски чудовища от дърво и желязо, обсадни кули, подредени като полк великани, военни машини със зъби като на дракони. Конструирани в огромни мащаби, с колела, макари и въжета, с греди и оръдия, и страховити остриета.

Поехме напред в тази невероятна пещера, в тази катедрала — но храм не на Бога, а на войната. И сякаш цитиращ Светото писание, Лудовико Сфорца започна да говори на език, който разпознах като латински. Затова ли херцогът бе настоял с нас да не идват римляни? Дали за хората от Рим беше по-лесно да разбират езика на Църквата? Лично аз, естествено, схващах само една дума от сто. А майка ми, която с кимане приемаше указанията на херцога, очевидно разбираше всичко. Но с огромна гордост в душата си аз си знаех, че тук има и още един, който разбира всяка думица от казаното от Мавъра и после ще може да ми го повтори.

Всяко от тези чудни метални същества си имаше помощници, нещо като пазачи — инженери, които непрекъснато оправяха, нареждаха, експериментираха, провеждаха изпитания, добавяха тук болт, там — пирон, рендосваха дъски или лъскаха метал. И насред цялата тази суматоха председателстваше дребен грозен човечец с лице, буквално скрито под гъста брада и мустаци. Същият този човечец сега се поклони ниско на херцога и започна да бърбори нещо — също на латински, обаче много по-скоростно и по-умело, отколкото своя господар. Човекът се оказа истински фойерверк — идеите буквално бликаха от главата му като искри, подкладени от страстта, която влагаше в работата си. По акцента, с който говореше латински, се досетих, че е тосканец. Което на свой ред ми припомни, че това трябва да е инженерът от Винчи, за когото брат Гуидо снощи ми спомена. В следващия момент вече знаех доста повече за него, защото бе представен на майка ми като синьор Леонардо да Винчи. И докато двамата мъже разговаряха, а майка ми слушаше, не можех да не се запитам защо аз, която бях държана целенасочено в неведение от майка ми толкова дълго време, сега изведнъж се сдобивам с честта да ми показват такива неща. Майка ми ме надиграваше редовно на карти, но сега бе решила да ми покаже ръката си — все едно директно ми признаваше, че се планира война и че тя е част от нея, и че тази нова война, с новата армия, ще бъде водена по нов начин. С помощта на машините, родени от трескавото въображение на този дребен тоскански инженер, чиито идеи се издуваха и изригваха като натежали утроби, за да разпръснат навсякъде кръвта на невинните войници, погълнати от неговите машини. Сякаш доловила мислите ми, майка ми се обърна и тихо изрече:

— Това са машини на смъртта. Който разполага с подобни неща, не може да изгуби никоя война! Разбра ли ме? Не може да изгуби!

Сега вече разбрах причината за тази разходка. Поредните заплахи.

Погледнах я в очите и казах:

— Това ми е ясно. Но какво всъщност искаш да ми кажеш?

Забелязах, че херцогът и инженерът бяха замлъкнали и ни слушаха.

— Че е безполезно да се съпротивляваш на онова, което предстои! То е неизбежно като сезоните!

Тук дребният тосканец изрече една латинска поговорка (на която й бе писано да се превърне в третата латинска мъдрост, която знаех): Verfugo Hiberna.

И всички се разсмяха сърдечно. Намразих ги до един — тези търговци на войната, тези вестители на смъртта!

— А сега мисля, че е време да загърбим военните гледки и да се насочим към по-лицеприятни такива — към въпросите за любовта и брака! — измърка хитро майка ми и ме прегърна през раменете.

— Марс среща Хименей, а? — излая Лудовико. — Вярно е, девойко, възрадвай се! — И ме погледна с обич, сякаш не бе мой тъмничар, а любим чичо. — Защото утре ще посрещнем в нашия двор твоя годеник, лорд Николо дела Торе от Пиза!

Едва не се строполих на пода.

— Лорд Николо? Тук? Утре? — изрекох напевно колкото сили имах, за да може брат Гуидо да ме чуе.

— Точно така — усмихна ми се снизходително майка ми. — Не е ли прекрасно? Той идва, за да се присъедини към нас и да се запознае отново с теб, кралицата на сърцето му!

Прилоша ми, но единственото, на което можех да се надявам, бе, че тази информация е достигнала до ушите на брат Гуидо в задните редици. После всички поехме към изхода. Аз се приведох, уж за да си оправя обувката, но всъщност исках да изчакам брат Гуидо да ме настигне. Когато го видях, се престорих, че се спъвам и протегнах ръка, за да се хвана за него. Получи се.

— Хей, ти! — провикна се Мавъра отгоре. — Помогни на госпожицата да изкачи стъпалата! Няма сили, горкичката, откакто получи новината, че любимият й пристига!

Знаех, че двамата с брат Гуидо разполагаме с шест завоя на спираловидната стълба, за да си кажем каквото искаме. Отне ни дори по-малко.

— Довечера идвам при теб, както говорихме! — прошепна ми той, но толкова тихо, че едва успях да различа гласа му от стъпките на групата ни. — След вечернята!

— Но не чу ли какво казаха? Утре очакват Николо! Той веднага ще те познае!

Това определено го стресна. Но бързо се стегна и рече:

— Ще се скрия във войнишките редици. Той няма да може да ме познае сред толкова пешаци.

Нямаше време да му обяснявам, че майка ми може и да го е виждала само веднъж, на сватбата на Медичите, обаче Николо бе израснал с него. Затова минах директно на въпроса.

— Позволи ми да ти кажа едно! — изсъсках. — Някога познавах много такива от резбата на братовчед ти и ти гарантирам, че онова, което най-много обичат да правят, е да оглеждат войниците! — Почти бяхме стигнали вратата. — Освен това от утре ме поставят под охраната на личната гвардия на баща ми! А можеш да ми вярваш, че те си знаят работата!

Това вече го убеди.

— Много добре — прошепна нежно. — Тогава тази вечер тръгваме! Бъди готова!

Кимнах бързо. Последен завой към светлината, последен въпрос.

— Какво каза накрая на латински онзи тоскански инженер?

Той ме погледна неразбиращо, но преведе:

— Пролетта прогонва зимата.

Останалата част от деня прекарах в трепетно очакване. Симптомите ми бяха до болка познати от деня преди бягството ми от Венеция, което планирах. Изгубих всякакъв апетит и се превърнах във ветропоказател, въртящ се между посоките на възбудата и страха. Бузите ми горяха, клепките ми пламнаха — дотолкова, че на път за литургия в носилката на херцог Сфорца майка ми ме попита дали нямам треска. При което лорд Лудовико ме шляпна през гърба, сякаш двамата бяхме седнали на по чашка грапа в кръчмата, и избоботи:

— Да бе, треска! Ама треската на Купидон! Защото нищо друго не слага цъфнали рози върху бузите на млада девица и ярки искри в очите й, освен събирането с голямата й любов! Помнете ми думата, дожаресо, това са симптоми, насочващи към само една болест — Дела Торе!

Докато се изкашлях от удара и се усмихвах учтиво, си мислех, че домакинът ни всъщност не знае колко е близо до истината. Бе познал, че треската ми е вследствие от мисълта за предстоящото ми събиране с голямата ми любов, както и че болестта се нарича Дела Торе, само дето бе сгрешил клона на това семейно дърво, когото обичах.

И така, аз се озовах в третата миланска базилика за един ден. Дадох си сметка, че откакто пристигнах в този град, съм влизала в повече църкви, отколкото през всичките последни четири години, взети заедно. Този път се намирахме наистина в голямата катедрала — отвън с гора от остри върхове, отвътре — с величествена колонада. Светлината проникваше през дъгоцветното стъкло със зеленикав отблясък, превръщайки колоните в кости — издигаха се нагоре и се виеха като гръден кош на великан. Този път бях не пророк Данаил в бърлогата на лъва, а пророк Йона в корема на кита. Отново бях погълната от звяр — дали щях да мога да избягам от този град? Службата продължи цели два часа, но не чух нито дума от нея.

Когато се върнахме в замъка, безпокойството ми се засили — до вечерята, на която тази нощ бях поканена, макар да нямаше никакъв смисъл — и без това не можах да сложа хапка в устата си. Знаех си, че след вечерня трябва да съм обратно в килията си, затова се извиних с лъжата, че трябва да бъда свежа за пристигането на бъдещия ми съпруг. Майка ми като че ли ми повярва, но въпреки това изпрати с мен двама войници, които да ме отведат до килията и да я заключат.

Озовала се обратно в килията, нямаше кой знае какво да приготвям. Брат Гуидо ми бе казал да бъда готова. Но аз отдавна се бях научила да нося всичко най-важно за мен на гърба си. Още преди си бях избрала най-топлата пелерина, в която бях скрила маската на майка ми. Всичко това бях свила на вързоп, който бе поставен върху единственото столче в помещението. И сега се бях отпуснала върху сламеника, очаквайки да чуя съдбовния звук на камбаната, който щеше да го доведе. И когато едната, след нея втората и накрая третата църква обявиха с камбаните си края на вечерната служба, чух пред вратата си тътрене на крака и завъртане на ключ. Толкова скоро? Сърцето ми скочи в устата, а аз — на крака.

Вратата се разтвори широко.

Появи се майка ми.

Шеста глава

Тя веднага се усмихна, но с това не стопи страховете ми. За моята майка приятелското изражение не значеше нищо — дори и да целеше да те убие, пак щеше да се усмихва ли, усмихва, докато забива ножа в гърдите ти. Погледнах я в очите както подплашен заек — лисица и се опитах да й внуша да не ме пита защо пелерината ми е на столчето. Това, естествено, бе първото място, към което се насочи. Бутна кожата на земята и седна. Изтръпнах от страх да не би откраднатата маска да се изтърколи, но за мое огромно облекчение тя си остана вътре във вързопа и майка ми изобщо не я забеляза. Помислих си, че ще ме попита защо все още съм облечена с роклята си, но после се сетих, че само след няколко удара на сърцето в тази килия ще бъдат достатъчни, за да й отговорят на въпроса.

Тя се настани на ниското столче, облечена в най-красивата си премяна, и се огледа. И пак прие различен нюанс на дъгата. Изглеждаше силно притеснена и говореше колебливо — така, както никога не я бях виждала. Изглеждаше искрено разтревожена заради условията, в които се намирам.

— Без легло! Без стъкла на прозореца! Но аз не… Нямах представа… — После насочи към мен зелените си очи и за първи път ме погледна умолително. — Дойдох да те помоля — изломоти неуверено. — Позволи ми да те закрилям! Позволи ми да те опазя! Защото ако избягаш, ако не се подчиниш, ако се опиташ да предотвратиш онова, което е в ход, онези, които сега държа на разстояние от теб, пак ще те погнат!

С ужас осъзнах, че тя има предвид Кириак Меланхтон — прокаженият убиец, наемникът на Лоренцо Медичи, когото почти бях забравила през престоя си във Венеция. И за първи път осъзнах колко студено може да бъде извън обятията на майка ми.

— Искам да те видя омъжена — продължи тя. — Омъжена, щастлива и с деца, израстващи като лози около масата ти! Аз никога не съм видяла как децата ми растат — допълни тъжно и сякаш изведнъж остаря.

Аз не се приближих до нея, за да я прегърна, не й казах нищо. Но зад маската на каменното си изражение, пряко сили, аз бях значително развълнувана заради онова, което беше изгубила, заради всичко, което си бе причинила с нашата раздяла.

Тя се приведе към мен и прошепна:

— Лучана, искам най-доброто за теб! И в този смисъл аз наистина съм твоята вера мадре.

Ръцете ми почти се вдигнаха към врата й, но аз ги задържах. Тя ме целуна по бузата и си тръгна.

Вцепених се. Онемях. Не можех да повярвам, че тя си спомня онова, което някога й бях казала. Бях изрекла думите вера мадре само веднъж, когато се бях събудила до нея в онази гондола във Венеция. Тогава тя просто се бе изсмяла. И затова оттогава насам никога не бях използвала този израз, нито дори наум. Шестнайсетгодишната ми мечта бе погубена, представата ми за топлата и любяща майка се бе разбила като фалшивия идол, какъвто и беше.

Когато тя си тръгна, чух нови стъпки и отново застанах нащрек. Това беше камбио ди гуарди — смяната на караула. Вцепених се. Въпреки че майка ми никога не би разпознала брат Гуидо насред цял батальон войници, няма начин да не го познае, ако се размине само с него по тесния коридор.

Но не. Очевидно и тя беше развълнувана от краткия ни разговор не по-малко от мен, защото я чух да отминава, след нея и стражът, и брат Гуидо — вече познавах стъпките му — бе отново пред моята врата.

Поколебах се само веднъж, когато станах, за да си взема пелерината и маската от пода. Бях наясно, че в мига, в който вратата се отвори и аз изляза от тази килия, се изправям срещу майка ми и всички останали от Седмината. Завинаги. Амин. Срещу армии, срещу огромни флотилии, срещу цялото сребро в планините, срещу един прокажен убиец, който ме искаше мъртва.

Но когато вратата се отвори, той трябваше само да ми зададе въпроса и аз разбрах, че ще го последвам до края на света, независимо от всички опасности, които ни предстояха. Защото в тях поне щяхме да бъдем заедно.

— Готова ли си?

— Готова съм.

Смъкнахме се по тясната стълба, надолу и надолу в кулата, както бяхме сторили и предишната нощ. Предполагах, че ще използваме пак тайния проход към „Санта Мария деле Грацие“, а оттам някак си ще успеем да се доберем до градските порти преди зазоряване.

— Твърде рисковано е — прошепна брат Гуидо. — За наше щастие, има и друг път.

Свихме наляво и поехме по друг проход — издигащ се нагоре и като истинска пещера, същински подземен път.

— Че оттук може да мине цял полк! — възкликнах.

— Такава е идеята.

— Накъде води? Към друга църква?

— Не. Извежда зад крепостта, директно към барко — ловните полета зад замъка.

— Извън градските порти?

— Извън градските порти.

Едва успял да довърши изречението си, и до ушите ми достигнаха чаткане на копита и пръхтене. Разбира се, че тунелът ще е охраняван. Заковах се на място. Знаех, че сме разкрити, но се надявах, че брат Гуидо ще се сети какво да каже, за да ни измъкне и този път. От чутото от майка ми тази вечер вече знаех, че дори и тя няма да може да ме опази, ако пак стъпя накриво.

— Не се страхувай. Това просто е нашето средство за придвижване.

Завихме зад ъгъла и там, масленочерен и с грива като изгоряла факла, ни чакаше великанският кон, който вчера бях зърнала под краката на Мавъра.

— По дяволите!

— Така е.

— Ама това е…

— Да, знам.

— И ти искаш от мен да…

— Да. Аз ще го яхна първи. А ти ще скочиш зад мен. Ще яздим двамата. Тамплиерите са го правили векове наред. Няма да ти навреди.

Не давах и пет пари за тамплиерите, които и да бяха те, но пък знаех, че никога досега не се бях качвала на истински кон. Единственият нищожен опит, който бях натрупала в тази област, се заключаваше в понито, което яздих от Фиезоле до Пиза с брат Гуидо, обаче то изобщо не можеше да се брои за яздене. И въпреки обучението ми за знатна дама, което бях получила напоследък, ездата не беше включена в уроците — венецианците не са конен народ, а единствените коне в целия град са четирите бронзови статуи на върха на базиликата. Майко Божия!

Брат Гуидо се метна умело върху красивия черен жребец и ме издърпа зад себе си. Конят стоеше неподвижно като статуя, което ме изненада — очаквах да се мята и да цвили.

— Не се притеснявай — прошепна брат Гуидо, доловил страха ми. — Това е боен кон, свикнал на битки и непоклатим като скала. Но иначе се дръж здраво.

Едва успях да обгърна с ръце кръста му, когато той заби пети в добичето и ние полетяхме. Заподскачах като чувал с ечемик отзад, докато накрая не хванах ритъма. Но си знаех, че след това упражнение бедрата ми ще ме болят най-малко седем дни и седем нощи. Нямаше съмнение обаче, че брат Гуидо е имал и уроци по езда по време на обучението си за благородник, защото яздеше леко, хванал небрежно юздите, премествайки умело тежестта си ту наляво, ту надясно. Преминахме с гръм и трясък закрития тунел, докато пред мен не изникна последното препятствие за нашето бягство — двама стражи между нас и нощното небе отвъд стените. Без да спира, брат Гуидо извади за пореден път плочката със змията.

— В името на Мавъра! Трябва да изведа дожаресата на безопасно място!

Стражите се поколебаха, но бързо дръпнаха пиките си. Не че имаха голям избор — черният като нощта кон не бе получил заповед да спре, което ще рече, че просто щеше да премине и през двамата, помитайки ги като сламки.

Измъкнахме се под звездното небе и прекосихме ловните полета — и ние почти като плячка, бягаща от кучетата на господаря.

Продължихме напред, без да се обръщаме, още около час. Когато земята под нас започна да се издига, дочух в далечината камбаните на църквите. Каленият в битки и невероятно издръжлив кон дори не намали темпото, докато не достигнахме до горист хълм със сребърно поточе, където брат Гуидо спря, за да даде възможност на жребеца да си почине и да се напие с прясна вода. Плъзна се елегантно на земята, помогна ми да сляза, а след това даде знак на животното, че може да пие, като го плесна приятелски по врата. Обърнах се към града, от който бяхме избягали и който все още се виждаше зад нас.

— Къде отиваме? — попитах.

— В момента ли?

— Не, имах предвид…

— Знам какво имаше предвид. В Генуа, последния град от картината.

— Добре де, ама в такъв случай не трябва ли да вървим на запад!

Той се обърна и едва сега се загледа внимателно в мен.

— Ами защото — занареждах притеснено, — ето там, виждаш ли? Това е Полярната звезда, тоест Северната звезда, а според компаса… ами… би трябвало да вървим в посока север-северозапад!

Това определено го изненада. Усмихна ми се доволно и отбеляза:

— Права си. Но първата ни задача бе да се измъкнем от града колкото е възможно по-бързо, защото дори само кражбата на коня на Лудовико Сфорца означава смърт — и без останалите престъпления. А сега, когато вече не ни грози непосредствена опасност да бъдем преследвани, ще се насочим на запад — точно както каза и ти.

Отпуснахме се един до друг на замръзналата земя и се вторачихме в Милано. Сребристите под лунните лъчи стени се виеха ревниво около града, държащи гражданите вътре, а останалият свят — навън.

— Дори самият град прилича на змия, не мислиш ли? — обадих се по едно време.

— Така е. На Нехущан. Или на жезъла на Арон, който…

Спря като попарен. Пое си дълбоко дъх.

— Какво? — сръгах го аз.

— Исусе!

— Какво? — повторих.

— Знам какво са намислили!

— Кои?

— Кои, според теб? Седмината, естествено. Дева Марийо и всички светци… — Беше толкова шокиран, че за момент се бе върнал към стария си начин на изразяване.

— Би ли задържал за момент елементите от Светото писание? Кажи ми какво планират?

— Жезълът на Арон! Поне за това се оказах прав.

— Хайде, казвай!

— Жезълът на Арон се е превърнал в змия! И в Деня на Страшния съд той ще изпълзи обратно в долината Йосафат.

— Казах да задържиш за малко Светото писание!

— Но всичко е точно там! В „Книгата на пророк Йоил“ глава 3, стих 2, четем: „Ще събера всичките народи, та ще ги сведа в Йосафатовата долина“. Ще събера всичките народи!

— Извинявай, но нещо не те разбирам.

Той ме хвана за раменете и ме фиксира с онези свои очи.

— Спомняш ли си, когато бяхме в Пантеона в Рим, точно преди затъмнението, и се възхищавахме на мраморния под? Там мраморът идваше от цялата Римска империя, подреден заедно, на едно място, в един под! И аз казах на дон Феранте, че това е политическо изявление за империя, изписано с мрамор?

— Е, и?

— По същия начин и това, това… — Без да ме пита, той бръкна в пазвата ми, извади картината и я размаха пред очите ми. — Това, картината „Пролетта“, е политическо изявление за империя, изписано с бои!

— Все още не те разбирам.

— Лоренцо и Седмината възнамеряват да изградят империя! Точно като римляните! Планът им е да върнат онези дни, когато нашият полуостров е бил една държава, а после този полуостров е станал господар на света от Запада! Ще събера всички народи! Те разполагат с армия, флота, бездънна банка. Събрали са се, за да обърнат с краката нагоре целия полуостров, да съберат своите градове държави и да изградят една нова Италия.

— Това е! — извиках, без да осъзнавам какво правя.

— Кое? — Сега бе ред на брат Гуидо да ме погледне объркано. Не бях в състояние да говоря достатъчно бързо.

— Сребърният ангел! — извиках. — Монетата, която намерих в мината в Болцано. Онази, която изпуснах, а майка ми намери в каретата. От обратната страна. От едната бяха Лоренцо Медичи и Сол Инвиктус, а от другата, само една дума — Италия.

— Това е! Изписано в сребро. Металът на Юда за седем предатели! — Поклати глава, а после съвсем внезапно подхвърли: — Каква дата сме днес?

Неочакваната смяна на темата ме обърка, но се постарах да отговоря, колкото можах.

— Ами, тръгнахме от Венеция в началото на март, а после бяхме в Болцано, после дойдохме тук, та значи… сигурно средата на март?

— Ама, разбира се! Идите на март!

— Нещо не схващам.

— Обаче аз — да. Не разполагаме с много време!

Той хвана отново юздите на жребеца и се метна на него. Извлече ме нагоре още по-безцеремонно и от преди. Срита горкото животно толкова силно, че то буквално се стрелна през горичката. Звездите се завъртяха над главите ни като в планетариум, а вятърът засвири в ушите ми. Наложи се да изрева въпроса си от страх да не би Зефир да го отнесе.

— Нямаме много време преди какво?

— Преди двайсет и първия ден на март — Нова година за флорентинците и нова империя за Медичите! — Извърна глава към мен, за да го чуя. — Преди първия ден на пролетта!