Тайната на Ботичели

Първа глава

И така, в края на пролетта, аз бях отново в града на брат Гуидо. И отново стоях насред Полето на чудесата, пред вратите на величествената бяла катедрала, вторачена във величествения бял баптистерий и величествената бяла кула, която се бе навела, но отказваше да падне. Само че днес бях в пълна хармония с белия град.

Днес беше денят на моята сватба.

Днес в корсажа ми нямаше никаква картина. Вместо нея, за мое собствено успокоение, си бях сложила моя своеобразен нож от зелено стъкло — гърлото от бутилката, в което съм пътувала като бебе. Остър и извит като нокът на хищна птица, той ми напомняше откъде съм дошла и накъде отивам, както и че винаги има изход. Щом самоубийците ги броят за прокълнати, така да бъде. Проклятието може да се окаже за предпочитане пред семейния живот. В Онисанти бях виждала да колят достатъчно агнета, за да знам, че само като притисна острието зад трахеята, и кръвта ще рукне върху бялото и златното, в което бях облечена — удовлетворяващ изход там, пред олтара. Ще говорят за това години наред.

Майка ми прекъсна мислите ми.

— Нека те погледна!

Облечена разкошно в любимото си зелено, днес тя бе сложила една от любимите си златни маски на лъвица — половин маска, със сто златни верижки между носа и брадичката. Усмихна ми се гордо зад нея, сякаш всичко си беше наред. Сякаш аз бях любимата й дъщеря, която всеки момент ще изпълни най-голямото й желание, а няма да я приковат завинаги за един педераст, когото тя ненавижда от дъното на душата си.

Не бях виждала нито веднъж годеника си, откакто пристигнахме в Пиза, защото, по някаква странна ирония на съдбата, ние бяхме гости на Лоренцо де Медичи в неговия крайбрежен палат на Лунгарно Медичо. Място, където някога бях ходила с брат Гуидо и откъдето бяхме откраднали лодка, за да се понесем по реката на хилядата факли. Иронията на този спомен не ми убягна — брат Гуидо бе напуснал родния си град по начина, по който му беше писано да умре.

От време на време виждах и самия Лоренцо Великолепния, който бе самата любезност с мен. Нито той, нито който и да било говореше за събитията, случили се в Генуа преди четири месеца. И през всичкото това време не бях зърнала Николо нито веднъж. Разбрах, че при битката при прохода Ториля получил стрела в крака и заминал в планините, за да се възстанови на някакви бани. Майка ми ме убеждаваше, че всичко било наред. (Като че ли на мен ми пукаше за него.)

— Брачният договор е непокътнат въпреки последните… събития… — Това беше единственият случай, в който си бе позволила да заговори за миналото. — С изключение на някои дребни поправки. Вярно е, че принцът беше ранен в битка, защото, както вероятно знаеш, не е много опитен боец. Но ти гарантирам, че състоянието му по никакъв начин няма да попречи на сватбата, която ще се състои почти така, както беше планирана!

Да бе, като донесат сакатия ми съпруг на носилка. Майко Божия! Единственото по-лошо от това да бъдеш омъжена за зъл егоист е да бъдеш омъжена за зъл, егоистичен инвалид!

И сега, в часа на моята венчавка, майка ми пощипна бузите ми и ми оправи корсажа.

— Така! По-прекрасна си и от летен ден!

Погледнах я подозрително, но не долових ирония нито в гласа й, нито в очите й. Наистина мислеше това, което казваше, и го изричаше с любов. Разтърсих коса, натежала от хилядата перли и лунни камъни, и повдигнах леко корсажа си. Но усетих нещо различно. Погледнах между гърдите си — ножът ми го нямаше.

— Майко! — извиках остро.

Тя се обърна виновно и аз веднага разбрах, че го беше взела. За последно беше докосвала това парче венецианско стъкло в момента, когато ръцете й са ме поставяли в бутилката с хляба и кърмата. А сега ми го беше взела — а с него и избавлението ми.

Въздъхнах шумно, признавайки окончателното си поражение.

— Много добре — изломотих. Вече си знаех, че ще трябва да издържа цялата сватба, но реших, че няма да се жертвам за нищо. — Но ако ще се женя, искам от теб една голяма услуга — като сватбен подарък!

— Разбира се! — възкликна веднага тя и се приближи.

Заговорих бавно и ясно:

— Искам от теб да освободиш Бонакорсо Нивола!

Мислех, че ще се наложи да обяснявам кой е този затворен моряк, защото, както ви казах вече, майка ми никога не забелязваше простия народ. Обаче тя веднага се сети — сигурно е притеснявал и нейната съвест.

— Имаш го!

И докато тя говореше, гръмнаха тромпетите и дайретата и величествените врати на катедралата се отвориха. Аз тръгнах по широката пътека, водена от майка си. И както и преди, имах чувството, че високите бели колони и сводовете над главата ми са кости, а аз съм приклещена в корема на голям звяр. Докато вървяхме между редиците възторжени гости, аз не можах да не се запитам дали това не са същите хора, които ме поздравяваха преди една година, когато бях тук заедно с брат Гуидо и се возех в златна каляска заедно с обречения баща на моя бъдещ жених.

Когато наближихме олтара, майка ми ме целуна по бузата и прошепна:

— Ще бъдеш много щастлива! Повярвай ми!

И за втори път днес аз погледнах в тревистозелените й очи и там не зърнах нито капка лъжа.

И после видях гърба на омразния ми бъдещ съпруг — висок и облечен като мен, в бяло кадифе и златен брокат. Забелязах, че дори не се обърна да ме поздрави, както направиха всички останали — липсваха му дори основни елементи от възпитанието за човек с неговия произход. Беше по-висок, отколкото си го спомнях, косата му се къдреше като тази на братовчед му, обаче беше малко по-дълга — прилика, която за мен бе по-жестока от всичко останало. Усетих, че в крайна сметка ножът май наистина е забит в гърлото ми, защото от душата ми бликна кръв.

Тогава той се обърна и аз едва не преживях втория си припадък на църковна венчавка през краткия си живот.

Това беше брат Гуидо!

Наистина, действително той. Жив, дишащ, широко усмихнат. Подаде ми ръката, която някога носеше златния пръстен с деветте топки на палеца му.

Беше по-слаб, косата му — малко по-дълга, гладко избръснат, с кожа, загоряла от слънцето и открояваща се на фона на снежнобялото. Сърцето ми се изпълни с любов и копнеж. Единствената съществена разлика бе, че лявата му ръка бе почервеняла от все още незараснали рани — дългите му пръсти бяха обгърнати от гладка, нова, наскоро пораснала кожа. Зачудих се какви ли други рани се крият под изящните му одежди, но и не ме интересуваше — щях да го обичам от все сърце и душа, независимо от раните му.

Не успях да чуя нищо от службата, дори не си поех дъх — толкова голямо беше щастието, напиращо в гърдите ми. Едва успях да вдигна дясната си ръка за традиционния тоскански поздрав — към жениха и гостите. Нито чувах свещеника, нито обръщах внимание на думите му, защото не бях в състояние да отлепя очи от моя… Възможно ли е? Съпруг!

Все пак успях да смотолевя отговора си и ние вече бяхме женени!

Стиснах силно изгорената му ръка, когато поехме като едно цяло надолу по пътеката. Улових погледа на майка ми и тя ми се усмихна изпод маската си. Едва когато се озовахме навън, аз успях да проговоря, възползвайки се от момента, когато хвърляхме дребни монети към децата, сбрали се пред катедралата. Имах хиляди въпроси, но започнах само с два:

— Какво стана? Къде е Николо?

— Мъртъв. Разви гангрена в крака и почина от бойните си рани.

Спомних си как майка ми беше казала: Състоянието му по никакъв начин няма да попречи на сватбата, която ще се състои почти така, както беше планирана! А после ме бе уверила, че ще бъда щастлива. Не можех да не се усмихна при този спомен.

— Аз се оказах единственият жив наследник на династията Дела Торе — продължи съпругът ми — и накрая вече бях готов да наследя град. Както ти казах, докато ти разказвах за престоя си в затвора „Барджело“, в политиката на Тоскана нещата непрекъснато се менят. Днешният червей от дъното на боклука утре може да стане господар на замъка.

Децата се блъскаха за монети пред краката ни, но ние все едно бяхме единствените хора на тази земя.

Съпругът ми втъкна нежно един златист кичур зад ухото ми и прошепна:

— Когато влязох в манастира, бях млад и неопитен. Обичах църквата, обичах и книгите, но не знаех нищо за света. Ти ми го показа. В Рим аз разлюбих Църквата. — През лицето му премина мрачен облак. — Обаче сега знам, че мога да обичам и Бога, и теб и че няма никаква нужда да избирам. Моята църква може и да не е вече моя църква, обаче моят Бог винаги ще бъде мой Бог — сега и завинаги!

— Но как… как се спаси?

— Скочих в морето, защото бях целият в пламъци — това го видя. Обаче после се вкопчих в мачтата на флагманския кораб, защото сега, след като те бях открил, не исках да се прощавам с живота си. Бурята продължаваше да бушува около мен и по едно време едва не се пуснах от болка, защото ръцете ми бяха много обгорели и солената морска вода щипеше като оцет. Обаче нещо ме накара да се задържа.

— Кой, аз ли? — вдигнах обнадеждено очи, надявайки се, че Господ е чул молитвите ми, с които се обърнах към него в кулата на фара.

— В известен смисъл — усмихна се той. — Може би трябва да благодарим по-скоро на другата ти същност, на богинята Флора — поясни моят съпруг. — Докато гълтах морска вода и се борех да продължа да дишам, я видях, по-скоро видях теб, с живота и обещанието за живот вътре в тялото й и с бъдещото дете в корема й. Тогава разбрах, че трябва да живея, за да видя пролетта. Обаче и във видението ми, така, както и в копието, тя нямаше лице, затова пак трябваше да видя твоето. — Тук той хвана нежно с две ръце бузите ми, за да се увери, че съм реална. — В същия този момент зърнах светлинките на брега и приливът ме изхвърли при Пели. Оттам се отправих обратно към двореца на дожа — бавно и болезнено пътешествие, защото треската вече ме бе хванала — ту изгарях от огън, ту замръзвах от студ. Бях наясно, че все още не съм извън опасност, защото, ако лоялните генуезци ме откриеха на скалите така скоро след битката, щяха автоматично да ме екзекутират като дезертьор от вражеската армия. Но накрая успях да се добера до Генуа, където дожът ме прие с почести и бе безкрайно щастлив, че е в състояние да ме възнагради за услугите ми. Постави цялата си прислуга на мое разположение — най-добрите си лекари, а когато се оправих, ми даде дрехи, коне и свита. Каза ми също така, че си заминала за Пиза заедно с майка си.

Погледна ме за момент и завърши:

— Каза ми, че има смисъл да тръгна след теб, че имам основание да се надявам. Но аз и без това нямах нужда от неговите думи. — Прегърна ме и ме притисна към себе си. — Той е добър човек и мисля, че ще управлява добре своя град.

— Аз също мисля така.

— И стана така, че аз се върнах у дома, за да заявя рожденото си право и да предявя претенции към двореца, който си е по право мой. Преподписах договорите с баща ти — имаше нужда само от една дребна смяна на името, а майка ти бе предоволна от така стеклите се обстоятелства.

Поклатих глава, все още неспособна да повярвам. Това щастие ми идваше в повече, любовта ми напираше да избликне. Съпругът ми вдигна главата ми към себе си, за да ме погледне в очите, а децата побързаха почтително да се оттеглят, предоволни от своята награда. И аз се вгледах в сините, толкова сини очи на моя съпруг, върнал се от мъртвите като Лазар, излязъл от катакомбите сред светлината на деня — живо доказателство за живота след смъртта, в който аз се съмнявах, а той — не. А ние, ние също бяхме преминали от мрак към светлина, от невежество към познание — бяхме разчели картата на съкровищата, бяхме разрешили загадката и бяхме спечелили наградата. Ала съкровището, което открихме, не бе нито сандъче с бижута, нито кесия с жълтици — нашето съкровище нямаше цена.

— И сега какво следва? — попитах, макар че изобщо не ме бе грижа. Сега, когато вече бяхме заедно.

— Следва банкет в двореца, а после… първата брачна нощ. — През лицето му премина сянка. — Е, прието е обикновено булката да е девствената през тази първа нощ, но…

— Ще бъда много мила с теб! — прошепнах и го целунах по начин, който никак не подкрепяше думите ми.

През този ден Полето на чудесата заслужи достойно името си. Слънцето залязваше зад Наклонената кула — символът на града на Гуидо, а вече и моят, и небето зад нея се обагри в червено. Започна денят.

Очертаваше се едно прекрасно лято.