Тайната на Ботичели

Първа глава

Пътуването ни до Генуа бе по-лошо и от най-лошото досега.

Радостта ми от събирането ни с брат Гуидо не можеше да бъде изживяна, близостта ни не можеше да се радва на плод, защото сега се съревновавахме със самата пролет. Брат Гуидо изчисли, че остава по-малко от седмица до двайсет и първия ден на март — ден, който и християнските, и езическите календари определяха като първия ден на пролетта, защото в момента течаха идите, или петнайсетият ден. Той бе абсолютно сигурен, че атаката ще започне на този ден, и то не само защото картината славеше сезона на пролетта, а и защото одата на Полициано бе посветена изцяло на темата за предстоящата пролет и обновлението, и новия световен ред, и всякакви други многозначителни идеи. Аз не разбирах нищо от поезия, но пък вярвах на собствените си очи — Флора, образът, за който бях позирала, бе централна за цялата картина на Ботичели, и тя бе единствената, която гледаше наблюдателя в очите, тя бе единствената, която бе на крачка пред приятелите си, тя бе тази, която бе натежала с обещанието за нещо ново. Не можех да пренебрегна и иронията на този факт — преди близо година моят последен клиент и приятел в леглото Бембо ми бе обещал, че аз ще бъда най-важният образ в платното на Сандро Ботичели. Тогава бях взела тези думи за ласкателство — днес обаче вече знаех истината.

Армията на Лудовико Сфорца вече беше по петите ни. Брат Гуидо ми беше казал, че господарят му ще мобилизира войниците в мига, в който открият липсата на неговия боен кон и на моя милост. Веднъж дори с очите си видяхме огромната пехота — дребни като мравки в един планински проход в далечината, но на не повече от ден езда от нас. Армията на Седемте напредваше, а с нея и пролетта. Не след дълго планините свалиха бляскавите си бели шапки, за да ги заменят с тучни зелени пасища с бели селца, виещи се спираловидно по склоновете. В зелено се обагри и всичко надолу към брега, чак до лазурната синева на морето и кораловите крайбрежни пещери. Топлият дъх на пролетта — онзи първи, така дълго чакан ден от годината, когато най-сетне захвърляш мантията си — бе сега за нас предупредителен сигнал за обръщането на сезоните. Приливът идваше.

А оставаха още толкова много загадки, на които не бе отговорено. Каква е ролята на Генуа в целия този заговор? Как е възможно този град държава също да е член на Седемте, щом вече бяхме видели седемте пръстена, доказващи участието в конспирацията?

— Освен ако названието „Седемте“ не се отнася до останалите конспиратори, които са се присъединили към Лоренцо де Медичи, мозъкът на целия заговор — отбелязах на глас.

— В такъв случай би трябвало да се кръстят „Осмината“, не мислиш ли? — изтъкна моят спътник. — Не, не. Готов съм да се обзаложа, че господарят на мястото, където отиваме, не носи такъв пръстен. Защо, това вече не мога да ти кажа. Просто имам усещането, че Генуа няма никакъв пръст в заговора.

В това и аз бях готова да повярвам, стига да не беше присъствието на Симонета — Перлата на Генуа, нейното прочуто лице — ясно като бял ден в картината.

В планинското градче Ториля конят на Мавъра счупи подкова, така че бяхме принудени да спрем за малко. Може и да не ви се вярва, но това бе и първата ни почивка, откакто бяхме потеглили на път. Двамата с брат Гуидо си поделихме една кана вино и самун хляб в близката странноприемница, настанени на една от външните маси, за да наблюдаваме едновременно и входовете на градчето, и ефективността на ковача, който работеше в другия край на площада. Далече под нас, на ръба на морето, постепенно изникващ изпод пластовете мъгла, се очертаваше град с високи сиви крепостни стени, чиито покриви и кули сребрееха като айсберг.

Генуа.

За пореден път развихме картината, затиснахме я с големите си чаши и се вторачихме в красивите черти на последната фигура от тази живописна сцена — Симонета Катанео, прочутата и отдавна споминала се красавица, за която брат Гуидо твърдеше, че била изрисувана абсолютно точно.

— Тя изглежда толкова… толкова важна за цялата картина — промърморих по едно време аз. — Ето, държи ръката на Неапол, а също така и на Пиза!

— И не само това. Виж, мечът на Ботичели, така де, на Меркурий, или по-точно кривият ятаган като моя, който нося тук — потупа ножницата си, — сочи право към Симонета, виждаш ли? Връхчето на ятагана почти докосва крака й. Ако не крака й, то най-малко роклята й. Това безсъмнено подсказва участието на Генуа в конспирацията, независимо дали има още един пръстен или не!

Вторачих се по-внимателно и изломотих:

— Прав си.

— Има и още едно нещо — продължи той. — Симонета е единственото познато лице в цялата картина.

— Какво искаш да кажеш?

— Че е била изключително прочута красавица. Останалите дами, които виждаме, са известни само в собствените си държави. Например майка ти — красотата й е легендарна, обаче никой не я е виждал как изглежда наистина, защото ходи маскирана. Ти пък си дете, израсло по флорентинските улици — вярно, най-хубавото от всички (тук едва сдържах усмивката си), но изцяло непознато за света. А Семирамида Апиани, невестата девственица, е била толкова строго пазена от семейството си, че се прочу чак на сватбата си. Единствено Фиамета от Неапол се доближава донякъде до славата на Симонета, но тя пък е по-скоро архетипен образ.

— Какво е?

— Метафора, модел. Вярно, базирана на истинската Мария Аквинска, но иначе фикционален конструкт на Бокачо. — (Още сложни думи. Ама няма ли да се спре този човек?!) — Докато Симонета… — Погледна я така, че буквално ме накара да ревнувам. — Сигурен съм, че дори и обикновените хора на Тоскана, Ломбардия и Лигурия, където се намираме сега, ще я познаят в мига, в който я зърнат на този портрет. А дори и да не я познаят, перлата на челото й — показа я — автоматично ще им подскаже коя е тя.

Напипах тайно перлата в пъпа на корема си, която спокойно можеше да съперничи на тази на Симонета по размери и блясък, посочих към брошката върху гърдите на Симонета и попитах:

— Ами това бижу тук? — Още перли — всъщност четири, оградени с рубини и поставени в нещо като кръст или звезда.

Брат Гуидо поклати глава и отговори:

— Нямам представа за значението на този предмет, но е ясно, че той още по-силно подчертава значението й, ключовата й роля във всичко. Но защо е отбелязана по такъв начин? Защо е предадена с толкова много подробности? Имам чувството, че Генуа не само не е хрумване на художника в последния момент, а по-скоро е единственият град, който трябва да бъде на платното!

— Значи Генуа трябва да е замесена?

— Така изглежда, което би било истинско чудо, като се има предвид, че Пиза, а да не говорим за Венеция, са нейни отдавнашни и заклети врагове.

— И ако е така, какъв би бил следващият ход на Седмината?

— Франция — отговори кратко брат Гуидо.

О, Франция. Бях чувала за такова място, разбира се, защото бях спала с неколцина от този край. Но си мислех, че е на хиляди левги оттук, може би отвъд най-малко един океан. Споделих впечатленията си с моя спътник.

— О, не! — отсече той. — В момента сме на две крачки от Франция. От другата страна на планината е графство Монако — проходът към Бургундия и въобще цяла Франция. Както вече знаем, земите на Хабсбургите са в безопасност благодарение на съюза със Сигизмунд от Болцано, братовчед на императора. Откъдето следва, че единствената друга цел, граничеща с нашите земи, е Франция.

Измъкнах от корсажа си откъснатата страница от Библията с отпечатаната карта и я разстлах върху картината.

— Възможно ли е това тук да е Франция? — попитах и посочих с пръст малката звездичка, която бях забелязала на северозападния край на картата.

Той се вторачи в малкия знак, почти неразличим от буквите на текста, и промърмори:

— Не разбирам много от картография, но със сигурност знам, че Франция се намира на северозапад от нас. Затова бих казал — да.

Подсвирнах от изумление и възкликнах:

— Значи Седмината възнамеряват да се съберат тук, а после да нападнат Франция, през задния вход!

— Очевидно. По суша и по море.

— В първия ден на пролетта. Двайсет и първия ден на март. — Изчислих на пръсти и накрая отсякох: — Утре!

— Именно. Утре, най-вероятно призори, за да се възползват от предимството на сутрешната мъгла. И безпомощните французи ще усетят върху гърбовете си пълната мощ на Седмината, и ще загинат хиляди невинни френски мъже, жени и деца… Кажи какво ти тежи. — Това, последното, бе изречено почти без никакъв преход. Очевидно бе забелязал скептичното ми изражение.

— Ами, исках да кажа… Какво ни интересува нас? Така де, та те са само…

— Французи — довърши той.

— Да.

Устните му се извиха в лека усмивка и той изрече:

— Всички живи същества са равни в…

— Очите на Бога ли? — довърших изненадано аз.

Той сведе очи към чашата си и изломоти сконфузено:

— Мисля, че това не е правилно. Всеки от Седмината си има по цяло кралство и множество поданици, а сега просто са решили да предизвикат касапница, само и само да съживят една отдавна забравена мечта за империя. Не ти ли се иска да предотвратиш новите кръвопролития? Вече видя онези страшни военни машини в подземията на замъка Сфорца. Искаш ли да ги видиш как се стоварват върху невинни семейства? Върху деца? Освен това, след всичко, което Седмината сториха, след всички загинали наши приятели, след всичките левги, които изминахме досега и след всичките загадки, които разрешихме, не ти ли се иска просто да спреш Лоренцо и неговите съюзници?

Сетих се за майка ми и промърморих:

— Иска ми се.

— В такъв случай не разполагаме с много време. — Пресуши виното си.

Аз кимнах и отбелязах отрезвяващо:

— Краят е наблизо.

— Близо.

— Какво?

— Близо. Краят е близо.

— Направо не мога да повярвам, че дори и когато сме под такова напрежение, ти пак продължаваш да ме поправяш!

— Може да е последната ми възможност да те науча на нещо.

Не казах нищо повече, но усетих как в гърдите ми се надигат грозни предчувствия. За да ги задуша, бързо пресуших чашата си.

Платихме на ковача с парите от колана ми и се отправихме към оградения с високи стени град в далечината. Обърнах се само веднъж и си помислих, че ми се привижда — като че ли зърнах една висока фигура в одежди на прокажен, застанала точно в центъра на площада, който току-що бяхме напуснали. Наблюдаваща ни с очи като две сребърни монети.

— По-бързо! — прошепнах в ухото на брат Гуидо, който държеше юздите.

Последната отсечка от пътуването ни като че ли се оказа най-дългата. По някаква странна игра на природата колкото повече се приближавахме към града през крайморската равнина, толкова повече той се отдалечаваше — като далечна планина, към която всички се стремят, но никога не достигат. Накрая все пак наближихме портите. Когато се смесихме с тълпите търговци и гости, струпали се отпред с надеждата да влязат, брат Гуидо се извърна на седлото и прошепна:

— Както вече ти казах, тук не обичат нито пизанците, нито венецианците, затова се налага да не издаваме нито произхода, нито имената си. Но между Генуа и Милано има договор за сътрудничество, така че ще използвам печата на Сфорца още веднъж, за да влезем. Запомни — аз съм милански войник, а ти си моята куртизанка. И нося писмо за дожа.

— За дожа ли? — стреснах се аз. Как е възможно баща ми да ни е изпреварил дотук?

— Успокой се. Господарят на Генуа също се нарича дож. Между Генуа и Венеция има редица прилики — и двата града разчитат на морето, и двата града се стремят към превъзходство както по отношение на търговските пътища, така и на военноморската си мощ. И двата си имат по един светец, който почитат много повече от всички останали — вие си имате свети Марко, те пък — Йоан Кръстител. Говори се дори, че Джовани Батиста, както наричат по тези места Кръстителя, бил погребан тук — показват и подноса с отсечената му глава. Самият дож в момента се казва Джовани Батиста. Виждаш ли? В сърцето на всяко съперничество винаги лежи сходството!

Портите на Генуа бяха разположени между две кули близнаци — мрачни и високи, и украсени с бойници подобно на две абаносови корони. Двамата неугледни стражи ни пуснаха без особени затруднения — изглеждаха почти заспали, когато погледнаха печата на Сфорца, след което просто ни махнаха да влизаме. Ако те бяха образец за военната мощ на Генуа, значи военният съюз на Седмината не би се сблъскал с особена съпротива от страна на този град. Двамата пазачи бяха пълна противоположност на брат Гуидо, който бе висок и силен като бряст, в нова униформа и броня, която дори след седмица по пътищата не бе изгубила нито грам от блясъка си.

— Е, какъв е планът? — попитах, когато оставихме портите зад гърба си. — Да разкажем на тукашния дож какво знаем ли?

— Разбира се, че не — изсмя се брат Гуидо. — Все едно сами да си изпросим затвора. Не. Просто трябва да прекосим границата и да предупредим Монако, при това много бързо.

Умърлуших се при мисълта, че ще се наложи пак да яздим, и съжалих храбрия боен кон, който ни бе довел толкова далеч.

— В такъв случай какво правим тук? — смотолевих.

— Първо, трябва да сме напълно сигурни в разказа си. Трябва да се уверим, че този знак на картата — звездичката, наистина е Монако. Без тази информация всичко останало би прозвучало просто като предположения.

— И как по-точно ще се уверим?

— Намираме се в морски град. Тук не може да няма добри картографи, които умеят да разчитат карти. Налага се да измолим помощта на някого от тях.

Внезапно ме озари една идея.

— Трябва ни магазин за карти!

— Е, това определено би било добро начало…

Плеснах с ръце, за да го накарам да млъкне.

— Синьор Кристофоро! — възкликнах, припомняйки си думите на майка ми, че просто са го изпратили обратно в родния му град, без да му сторят нищо. Наложи се да поясня: — Познавам един човек, по-точно приятел. Още от Венеция. Заедно с брат си притежават тук магазин за карти. Самият той може и вече да е напуснал Генуа, защото си мечтаеше за пътешествие през всички морета, но пък брат му няма начин да не е тук!

Без да се колебае, спътникът ми извика:

— Да вървим при тях тогава!

Поехме през лабиринта от улици на Генуа — така мрачни, че едва виждахме пътя си. Къщите наоколо бяха толкова високи, а горните им етажи бяха приближени толкова много един към друг, че почти се докосваха и буквално закриваха слънцето. Слънчевите лъчи проникваха само тук-там, единствено в пролуките — пронизваха мрака като ками и ни помагаха да продължаваме напред. Благодарение на такива светли петънца забелязах, че почти всички големи къщи и палати са облицовани в черно-бял мрамор и приличат на порове. Впрочем на порове воняха и улиците — на пикня и на смрадта на уличниците, увиснали по ъглите. Бях чувала, че проституцията в Генуа била сезонен бизнес — защото през студените месеци моряците са в открито море и намират утеха в собствените си хамаци, а през лятото, когато получават отпуските си, се насочват към пачаврите от пристанището, за да им помогнат и те да припечелят нещо. Поговорката гласеше: „През зимата задници и маруля, през лятото — супа и слива“. Както изглеждаше, пролетта бе началото на печалбарския сезон на уличните труженички. Моряци с кухи очи се криеха в сенките на тези високи и затворени улички, които дори морският бриз не успяваше да проветри, и допринасяха за всеобщата смрад със сините облаци дим от своите опиумни лули.

Накрая се озовахме до проблясващите води на залива, на чийто бряг, подредени една до друга като гора от стрели, се изправяха мачтите на множество кораби. Огледах бледосинята линия на хоризонта, увиснала между морето и земята в далечината, търсейки ниския градоносен облак на огромна флотилия, насочена към нищо неподозиращата Франция. Ала там не се виждаше все още нищо — хоризонтът бе чист като детска сълза. В този безоблачен ярък ден цялата идея за заговор ми се струваше крайно невероятна. Генуа ни посрещна съвсем невинна — едно оживено пристанище, в което всеки си гледаше своята работа. Над всичко това се извисяваше висока каменна кула — етаж след етаж, с бойници в средата и на върха. Около зъбците на кулата кръжаха чайки, кацаха върху тях, а после се стрелкаха към водата, за да грабнат плячката си. Насочихме се директно към кулата, както вероятно мнозина преди нас. Накрая се озовахме сред живописно скупчени къщички и магазинчета. Уличките бяха пълни с рибари, предлагащи улова си на странния акцент, който разпознах от разговорите със синьор Кристофоро, и с техните жени и деца, плетящи мрежи с пръсти, които бяха толкова чевръсти, че движенията им се сливаха. Рибарите гледаха да се изпарят от пътя на нашия огромен кон, възрастни и деца стояха и зяпаха като риби как минаваме покрай тях на тази черна планина. Очевидно бе, че привличаме твърде голямо внимание.

— Как му беше името на този твой приятел?

Стори ми се, че долових нещо ново в гласа на брат Гуидо — като че ли не му харесваше особено, че съм си намерила друг съюзник, при това млад мъж.

— Кристофоро — отговорих.

— Не, имам предвид фамилното му име! — сряза ме той.

Замислих се и отговорих:

— Не го знам. Никога не съм го чувала. — После се сетих друго и възкликнах: — Обаче помня, че има брат на име Бартоломео!

— Прекрасно — промърмори недоволно той, но слезе от коня, хвана го за юздите и известно време ме води така, като слуга. Докато накрая не забеляза един седнал върху буре мъж, който слагаше стръв на въдицата си. Брат Гуидо му кимна и на най-лошия милански диалект, който бях чувала, рече: — Джорно! Добър ти ден! Кристофоро и Бартоломео?

Рибарят запрати една слюнка с цвят на сребриста стрида към брат Гуидо и моят приятел отстъпи две крачки. Но човекът очевидно не бе враждебно настроен — когато слюнката му се надигна и запълзя, аз си дадох сметка, че той просто държи червеите за стръв в устата си, за да бъдат топли и за да може да говори, трябва да ги изплюе. Бях толкова заета да се старая да не повръщам от погнуса, че изобщо не чух отговора му. Но кимането му бе достатъчно изразително, така че малко след това ние вече вървяхме в указаната от него посока. Скоро стигнахме до малка къщурка с нисък покрив и оригинална архитектура. Големите парчета бъчви, от които беше изработена, й придаваха вид на корабче. От полуотворената врата се носеха миризми, които бях започнала да харесвам и които бяха като хляба и солта за брат Гуидо — на мастило и пергамент. Дори и без навитата на свитък карта, изрисувана над вратата, ние вече знаехме, че сме на правилното място.

Вътре, с гръб към нас, седеше писар, който драскаше нещо върху пергамент, опънат върху наклонена дъска. Когато се появихме, той не вдигна глава, което ми даде възможност да сръгам брат Гуидо в ребрата и да му посоча един дълъг рафт на отсрещната стена — пред нас се редяха стотици дървени цилиндри — карти, издълбани и белязани като нашата.

Без да вдига очи от работата си, писарят се обади:

— С какво мога да ви помогна?

Дълбоко в себе си сигурно се бях надявала, че пак ще мога да видя синьор Кристофоро. Ала гласът, който чухме, не бе неговият — трябва да беше брат му.

— Бихте ли могли да ни разчетете една карта, сър? — попита брат Гуидо.

— Ние не разчитаме карти — правим ги! — дойде сухият отговор.

Реших да се намеся аз.

— Но, синьор, изминахме дълъг път, а и ще ви платим добре!

Де да можеше да ме погледне! Знаех си, че гласът ми не бе сред най-силните ми страни, но гърдите ми определено щяха да ни помогнат. Оказа се обаче, че няма никаква нужда да използвам старите си хитрини, защото от задната част на магазина до нас достигна един добре познат глас:

— Лучана!

Вярно е, че със синьор Кристофоро никога не сме били кой знае какви приятели, но голямата услуга, която той ми направи във Венеция, го превърна в мой приятел за цял живот. Аз се втурнах в обятията му и той ме целуна по двете бузи, очевидно не по-малко радостен от срещата ни от мен.

— Не се надявах, че ще те заваря тук! — възкликнах. — Помислих си, че вече си тръгнал да обикаляш моретата и да картографираш света!

Той потри срамежливо патладжанестия си нос и промърмори:

— Не че не се опитвам. Върнах се у дома, за да поискам помощ от нашия дож, след като венецианският дож или по-скоро дожаресата… ме прогониха оттам. — Усмихна се тъжно.

— Значи не са ти сторили нищо?

— Нито косъм от главата ми не е паднал! — отговори той и онагледи думите си с разрошване на сплъстената си червена коса.

За пореден път се удивих на променливата природа на майка ми. Тя скопи лодкаря, който трябваше да ме отведе от нея, но мъжът, който бе планирал цялото бягство, просто изпрати вкъщи, защото ми е приятел.

Брат Гуидо продължаваше да стои като статуя зад мен, а погледът, с който поздрави синьор Кристофоро, беше хладен като планински вятър. Обаче скоро бе обезоръжен, защото морякът го удари приятелски по гърба и възкликна:

— Аха! Значи това е твоят приятел, когото тръгна да търсиш, а? Добра среща, човече! Радвам се, че и двамата сте успели да избягате от своите затвори! А как е Нивола?

Сетих се за бедния моряк, който в момента гниеше без очи и без топки в затвора на баща ми, и само успях да кимна:

— Жив е. — И сведох виновно глава. Не излъгах, но и не можех да кажа цялата истина на синьор Кристофоро от страх, че ще откаже да ни помогне.

— Хубава вест — усмихна се домакинът ни. Брат Гуидо също се усмихна. После синьор Кристофоро ни представи синьор Бартоломео — точно толкова грозен, но и точно толкова добронамерен човечец като него, и накрая всички се усмихнахме един на друг. Синьор Кристофоро улесни значително нещата, като повтори въпроса на брат си: — Но какво правите тук? С какво мога да ви помогна?

— Имаме нужда от твоята помощ при разчитането на една карта — отговорих аз и погледнах към брат Гуидо. Той само ми кимна, с което ми разреши да посветя генуезеца в нашата тайна. — Според нас звездата тук обозначава мястото на военно нападение, което ще се проведе утре — допълних и извадих картата от корсажа си.

Синьор Кристофоро се наведе, за да огледа изобразената на картата суша, и усмивката се смръзна върху лицето му.

— Къде намерихте това?

— Във Венеция. Но първо намерих друго. — Показах му и дървения цилиндър. — Ние… отпечатахме го в Милано — допълних кратко. Предпочетох да не го занимавам с подробности от рода, че като основа използвахме една страница от Библията, а вместо мастило — вино за причастие. Историята си беше достатъчно невероятна, а и картата говореше сама за себе си.

Той пое цилиндъра от ръцете ми и го претегли в неговите. После отбеляза:

— Това е ротогравюра. Дървен цилиндър, в който е изрязана карта. Както виждате, такива правим и ние. — Посочи с ръка към дървените свитъци на рафта си. — Моряците често предпочитат да пренасят картите си по този начин, особено на продължителни и опасни пътувания. Така няма опасност да бъдат похабени нито от вятъра, нито от дъжда, както би се случило с един пергамент. Не могат и да се скъсат. А ако корабът потъне, ротогравюрите изплават на повърхността и морето ги изхвърля на брега заедно с останките, за да известят онези, които идват след тях. — Пак завъртя цилиндъра и промърмори: — За по-сигурно искам да направя още един отпечатък, защото не бих казал, че сте използвали най-добрите материали за тази цел. — Приятелска усмивка. — Отпечатъкът ви е ясен като февруарска мъгла. Може ли? — поиска разрешението ни той и ние едновременно кимнахме.

Синьор Кристофоро ни отведе до дебела дървена дъска, върху която забоде чисто ново парче пергамент. Завъртя ротогравюрата в легенче с гъсто черно мастило, а после я превъртя върху чистия пергамент — само веднъж. След този експертен отпечатък вече виждахме ясно всички детайли, а звездата, която бяхме забелязали в горния ляв край на неизвестната държава, се оказа кръст с четири къси рамена. Синьор Кристофоро стоеше като гръмнат, без да отлепя очи от картата. Проследих изцъкления му поглед до изцапания с мастило цилиндър в ръцете му, което цапаше и пръстите му, но той като че ли не го забелязваше.

Стори ми се, че се досещам за причината за неговата реакция.

— Да не би да е някоя от твоите карти? — попитах.

— Не — отговори той и се вторачи внимателно в горния край. — Иначе много прилича на моята, но тук има една змия, изрязана в дървото. А ние слагаме кръст — кръста на Генуа. — Свали една от собствените си ротогравюри от рафта и ми показа.

— Но това е кръстът от нашата карта! — възкликнах сащисано.

— Да, четири рамена с еднаква дължина, като Малтийския кръст — вметна брат Гуидо.

— Именно! Или като генуезкия кръст, защото той украсява и нашия флаг! Затова се налага отново да ви попитам — откъде взехте тази ротогравюра?

Набързо, без да вярвам на собствените си думи, аз му разказах — за бурята, за базиликата на дожа и за коня Зефир. Той само кимна веднъж-дваж, без да задава никакви въпроси. Забелязах, че брат Гуидо се опитва да разгадае изражението му, което се преповтаряше напълно и в изражението на брат му Бартоломео.

— Но какво има? Какво не е наред? — не се стърпях накрая аз.

Двамата братя се спогледаха и накрая синьор Бартоломео започна:

— Ами просто това, че тази суша тук е полуостровът, познат като Италия.

Пак тази дума!

— И ние така си помислихме — съгласи се брат Гуидо. — А кръстът обозначава Монако, нали? Защото е в крайната северозападна точка на сушата. Монако е, нали? Мястото, което ще бъде нападнато, е Монако, вратата към Франция, не съм ли прав?

Синьор Кристофоро поклати глава и изрече гробовно:

— Не, приятелю! Напълно съм сигурен в това, което виждаме. Мястото на града е обозначено не само чрез географската ширина и дължина, но и чрез емблемата на самия град. Което ще рече, че военното нападение, ако изобщо има такова, е срещу Генуа!

Втора глава

Подредихме се — този път четирима — на ниските столчета около разтворената пред нас върху печатната маса „Примавера“. Защото беше настанал моментът да споделим тези най-невероятни елементи от загадката с нашите приятели — че стратегията на Седемте е скрита в картината. Двамата братя се приведоха над пергамента така, както бяхме правили и ние през всичките тези месеци, и огледаха платното с опитните си очи на картографи, улавяйки в него нови детайли подобно на корморани, измъкващи риби от пенещите се вълни.

— Значи всичко това са градове, тези фигури и божества — изрече с благоговение синьор Кристофоро.

— Точно така — потвърди брат Гуидо и започна да ги изброява, сочейки: — Пиза, Неапол, Рим, Флоренция, Венеция, Болцано и Милано. През последните дванайсет месеца сме били във всеки от тези градове — било по силата на случайността, било нарочно. И всеки херцог, крал, ерцхерцог и дори самият принц на Църквата, с които се запознахме, може да се нарече категорично виновен.

— А това определено е Генуа — намеси се синьор Бартоломео. — Защото това е нашата Симонета, Бог да дари с покой душата й.

— Да.

— До какъв извод стигаме тогава — че Седемте планират да нападнат осмата фигура — Генуа? Че Генуа не е член на Седемте, а по-скоро жертва и цел? Че вашият дож не е в заговор с останалите, така ли?

— Бих повярвал по-скоро в това, отколкото да допусна, че дожът ще се съюзи с Пиза и Венеция за каквото и да било. Простете ми, милорд и милейди, обаче той по-скоро би позволил на жена си да се съвкупли с хрътка, отколкото да влезе в каквото и да било общо начинание със заклетите си врагове и съперници! — отсече синьор Кристофоро.

Спомних си за онова, което ми бе казал брат Гуидо на влизане в Генуа и защо се бе обърнал към стражите с милански акцент, силно притеснен да не издаде нито собствения си акцент от Пиза, нито моя венециански произход.

— Но защо? — обадих се и аз. — Защо точно Генуа?

— Отговорът се крие в онова, което току-що каза брат ми — отговори синьор Бартоломео. — Ако Генуа е отказала да вземе участие в плановете на Лоренцо, то тогава каква полза могат да имат от нея? Щом Хабсбургите вече разполагат с търговски договор с Венеция, Генуа, която е на западното крайбрежие, ще се превърне от „Ла Суперба“, „Гордата“, както я наричаме ние, в обикновен краен пост, ще деградира от могъща морска държава с пълна независимост до обикновено рибарско селце.

— А ако Генуа не се присъедини към Седмината, тогава съюзът им не би могъл да бъде в безопасност — продължи брат му. — Защото Генуа е задната врата на полуострова към Франция, Португалия, Испания, а също и Англия. Тези велики нации надали ще се зарадват, ако полуостровът се обедини, защото подобна държава би се превърнала в невероятно могъща сила, при това точно в сърцето на Европа. Тогава ние бихме владели всички търговски маршрути и в Средиземно море, и в Атлантическия океан.

Започвах малко да се обърквам. Както винаги, брат Гуидо не пропусна да се намеси, за да изясни положението, но също както винаги облече обясненията си в думи, дълги като червеи за стръв.

— Искат да кажат, че междудържавните войни и гражданските бунтове държат „Италия“ в мир с останалия свят. — Забеляза погледа ми и се поправи: — Просто сме твърде заети да се бием едни с други, за да се бием с когото и да било другиго.

— Ооо! — кимнах.

— Италианските войни, както и вековните битки между гелфите и гибелините, съхраняват Европа от алчни очи — допълни синьор Кристофоро.

— Като същевременно множеството ни държави винаги могат да сключват договори с други сили, за да подсилят относителните си позиции на полуострова — Генуа с Франция, Милано с Бурбоните, Венеция с Хабсбургите, папските територии с Англия — продължи брат му и грозното му лице светна с блясъка на интелекта. — Но една обединена Италия би била непреодолима сила. Богата, с войници, калени в дългогодишни битки, и с четирите велики флоти на Венеция, Неапол, Пиза и най-великата от всички, разбира се, Генуа.

— Питам се обаче, щом сме се били едни с други толкова дълго, останало ли е изобщо нещо за обединение — отбелязах замислено аз.

— О, останало е, при това нещо много по-голямо от сумата на неговите части! — увери ме брат Гуидо. — Защото нашите държави притежават не само ненадмината боеспособност, но и велики културни достижения. Мъже като Полициано, който е описал „Пролетта“, и Ботичели, който я нарисува, са синове именно на това съревнование. Всяка държава се нуждае от пищен двор, за да надскочи съседите си. И към това военно и културно превъзходство се добавя и силата на самия Бог — допълни мрачно, — защото Негово светейшество папата е глава на Католическата църква. — Последното изрече с нескрито презрение. — Заедно всички биха могли да управляват света.

— Както са го правили някога — възкликнах, припомняйки си преклонението на дон Феранте пред славата и могъществото на Римската империя.

Брат Гуидо кимна и продължи:

— Папата е ключова фигура в цялата конспирация. Той легитимира схемата в очите на света и мисля, че само заради него Лоренцо му е обещал, че Рим ще бъде столицата на новата нация. Защото вижте как Венера е застанала в центъра на картината и е най-високата фигура, с изключение на Купидон!

— Освен това — допълних аз, — тя е облечена като кралица и е вдигнала ръка за поздрав към всички останали.

— Значи Лоренцо де Медичи е в корените на всичко това. Стрелката на компаса! — изрече с удивление синьор Кристофоро.

Замислих се върху метафората му за Лоренцо като стрелката, която сочи пътя. Погледът ми се плъзна към меча на Меркурий — остър, метален. Показващ пътя на останалите.

— Сега вече разбрах защо мечът на Меркурий сочи към Симонета! — извиках възбудено. — Защото врагът е Генуа!

— Не трябва да пропускаме и вида на този меч — допълни брат Гуидо, изваждайки собствения си меч от ножницата му. Острието запя и всички се загледахме с ужас в смъртоносната извивка на стоманата. — Това е ятаган в източен стил — по турски модел, зает от нашия сразен враг по време на Битката за Отранто, когато генуезците успяват да отблъснат турците и да ги върнат в земите им.

— А Симонета носи на врата си кръст от перли — емблемата на нейния град! — довърших триумфално.

— А как успяхте да разкриете останалите конспиратори, тези височайши особи? — попита синьор Бартоломео.

— Някои от тях се издадоха със собствените си думи — отговори брат Гуидо. — Други пък издадоха другите. Но всички до един носеха златен пръстен с деветте топки на Медичите.

— На левия си палец, нали? — извика внезапно синьор Кристофоро и брат Гуидо го погледна изненадано с удивителните си сини очи.

— Да. Как разбра?

— Погледнете внимателно — левите палци на всичките седем заговорници са скрити!

Огледах подред всяка от фигурите на картината, неспособна да повярвам на очите си. Майко Божия! Как сме го пропуснали?

Огненокосата Пиза криеше левия си палец, хваната за ръката на Симонета — Генуа. Фиамета — Неапол, бе скрила левия си палец зад пръстите на сестра си Пиза. Семирамида — Рим, бе скрила левия си палец в алените дипли на сватбеното си наметало. Аз, Флора, бях скрила левия си палец под полата с розите. Левият палец на Хлорида — Венеция, беше скрит зад ръката, която тя бе протегнала, за да хване ръката на дъщеря си. Зефир — Болцано, синьокрилият дух, бе скрил левия си палец в роклята на нимфата, която нападаше. Меркурий — Ботичели — Милано бе скрил левия си палец зад гърба си. Единствено Генуа, единствено Симонета бе показала левия си палец — вдигнат високо и гордо, примамващ окото, свързан с десния палец на Неапол — една от най-високите точки в цялата композиция. Дори и дребният Купидон — нашият водач през загадките на тази картина, бе скрил левия си палец зад лъка си.

— Мътните го взели, вие сте прави! Напълно прави! — ахна брат Гуидо. — Сега, когато го забелязах, ми се стори очевидно.

— Обаче не ми изглежда правилно — промърморих.

— Именно! — съгласи се брат Гуидо. — А добре знаем, че точно в тази картина няма нищо случайно. Ботичели е най-добрият художник от своето поколение. Начинът, по който разбира и представя човешките форми, е неподражаем. Въпреки това някои от ръцете изглеждат определено неловко. Особено силно се натрапва лявата ръка на Зефир — не мислите ли, че когато човек сграбчва друг в пристъп на гняв или страст, би използвал и палеца си, за да го хване по-добре? — Бузите му леко порозовяха, но той бързо продължи: — Даже лявата ръка на Семирамида не хваща както трябва алената й мантия. Но Ботичели никога не би нарисувал човек в неправилна поза. Той е твърде добър художник, за да допусне подобна грешка. Значи всичко това трябва да е нарочно, а оттук и изводът — че всички крият нещо, и по-точно — участието си в алианса!

— Съвсем нарочно си беше! — извиках внезапно. — Защото, когато бях модел на Ботичели, той лично ми нагласи ръцете! Спомням си добре как скри палеца ми под една гънка на роклята, върху която бяха розите. Изобщо не беше случайно! Но защо точно палците, а?

Брат Гуидо сви рамене и отговори:

— По нашите земи е обичайно да захапеш палеца си пред човек, когото предизвикваш на двубой. Мисля, че произходът на този жест се корени в рицарските времена, когато при подобни обстоятелства са измъквали ръкавицата си със зъбите си, започвайки от левия палец, така че дясната ръка да може да поеме лявата ръкавица и да я хвърли в лицето на противника.

Двамата братя не бяха в състояние да следват и половината от това обяснение за палците и започнаха да стават нетърпеливи — съвсем разбираемо предвид огромната опасност, надвиснала над града им.

— И сега какво? — подкани ни синьор Кристофоро.

— Трябва да предупредим дожа на Генуа! — отсече брат Гуидо. — По някакъв начин трябва да получим аудиенция при него и ако видим, че той не носи пръстен на левия си палец, мисля, че можем окончателно да го изключим от конспирацията.

Синьор Кристофоро скочи на крака и извика:

— Бартоломео, предупреди началника на пристанището и градското опълчение! Кажи им да подготвят всички бойни кораби в пристанището. Разкажи им за предстоящото нападение! Кажи, че сме получили поверителна информация от Венеция. Ето, вземи това! — Изтръгна отпечатаната преди малко карта от масата и му я подаде. — Покажи им кръста на Генуа! Побързай!

Брат му взе картата и тръгна, но на вратата се обърна.

— А ти къде отиваш?

— Трябва да заведа нашите приятели при дожа. Там ме познават — вече седмици наред ми наритват задника, задето все искам пари. И никога не биха пуснали вътре жител на Пиза. А аз ще мога да говоря със стражите на генуезки.

— Ами аз? — извиках възмутено.

— Ти оставаш тук! — избоботиха в унисон те. И се спогледаха.

— Аз… — започна брат Гуидо, — тоест ние, не искаме да те излагаме на опасност!

— Ти шегуваш ли се с мен?! — изписках и грабнах пелерината си. — Стигнах чак дотук и през последните месеци трудно може да се каже, че съм била извън опасност! Мога да ви помогна! Не помогнах ли вече достатъчно, а? — Хванах раменете на брат Гуидо и го завъртях към мен, принуждавайки го да ме погледне в очите.

Той ме прониза със своите и с неохота призна:

— Дори нещо повече — ако не беше ти, сега нямаше да сме тук!

— Хубаво, ела — сви рамене синьор Кристофоро. — Но стой по-назад! — А към брат си добави: — Кажи на градското опълчение да отиде на фаро — непременно трябва да сложим пост при светилото!

Сякаш мозъкът ми бе озарен от светкавица.

— Какво каза току-що? — възкликнах.

Очевидно в гласа ми е имало нещо особено, защото и тримата се заковаха на място.

— Какво да съм казал? Пост при светилото, това казах — отговори колебливо синьор Кристофоро.

— Преди това.

— Градското опълчение? Фаро?

— Фаро!

— Означава „кула със светлина“.

— Какво е кула със светлина?

— Очевидно не съм бил добър учител, щом съм пропуснал да ти кажа за това — отбеляза намусено той. — Е, става въпрос за онази каменна кула ето там, виждаш ли я? Та на най-горната тераса тя има огромен фенер. Благодарение на нея и нощем, и при мъгла корабите могат да навлязат спокойно в пристанището. — И посочи с пръст към високата кула, видима и от този, и от всеки ъгъл на Генуа.

— И на тази кула й викат фаро, така ли? — попитах с треперещ глас.

— Да! — отговори натъртено и нетърпеливо той. И тримата мъже вече ме гледаха втренчено, сякаш бях лунатик, откъсващ ги от важните им дела с несвързаните си брътвежи.

— Как се пише това? — попитах мрачно.

Синьор Кристофоро ме изгледа така, сякаш бях дете идиотче, и изрече високо:

— Ф-А-Р-О.

— Фаро! — изкрещях и изтръгнах картината от ръцете му. — Нали вече казахме, че някои градове съдържат насоки за други градове, а? — Това беше към брат Гуидо. — Например Флоренция държи трийсет и две рози, за да подскаже за розата на компаса във Венеция!

— Да де, това вече е ясно.

— Хубаво. Ами спомняш ли си как не можахме да разтълкуваме цветята на Хлорида?

Това вече обърка дори и него.

— Ама какви ги приказваш, за бога?

— Хлорида! — повторих нетърпеливо. — Не си ли спомняш? Брат Никодим беше казал, че цветята излизат от устата й като истини. И се оказа прав! Те действително са истини! От устата на Хлорида излизат четири вида цветя. Спомняш ли си? Фиордализо, анемона, роза и окиченто.

— Така е, макар че това са разговорните думи, а не оригиналните ботанически наименования на латински.

Махнах с ръка и промърморих:

— Забрави за латинския! Представи си само първите им букви!

— Ф-А-Р-О — изброи бавно той и очите му се ококориха. — Светлинната кула! Ще се съберат там!

— Не забравяй също така — продължих, — че окичентото е цветето на смъртта. Думата „фаро“ завършва на „о“ като „окиченто“ — завършва със смърт! Нали предположихме, че това начинание ще завърши със смърт, на един или на мнозина? Е, точно така ще стане, ако не побързаме!

Синьор Кристофоро може и да не успя да следи изцяло нашия разговор, но схвана посланието.

— Бартоломео — рече на брат си, но без да сваля очи от мен, — когато тръгнеш към фаро, върви въоръжен! Кажи и на градското опълчение!

Синьор Бартоломео кимна само веднъж и изчезна. Ние, останалите трима, не закъсняхме да го последваме. Оказа се, че навън вече бе започнало да се здрачава. Брат Гуидо сложи безмълвно ръка върху юздите на черния кон на Мавъра, за да го успокои, докато синьор Кристофоро ги развързваше. И внезапно всичко стана реално. Вече бързахме, за да спасим не безименни френски семейства в някакъв неясен кръстоносен поход, а живи и съвсем познати генуезци, които бяха само на един залез разстояние от огъня и меча. Полите ми бръснаха леко момиченцето, което бе пазило коня ни за една монета.

— Извинявай — промърморих разсеяно.

Момичето вдигна очи към мен и ми се усмихна. Умиращото слънце разкри очи, зелени като моите. Беше много красиво. Върнах й усмивката, докато синьор Кристофоро ме вдигаше на седлото. Обвих здраво кръста на синьор Кристофоро, брат Гуидо скочи зад мен и аз извиках:

— Хайде, няма време!

Трета глава

Синьор Кристофоро поведе безпогрешно коня към настоящата ни цел и съвсем скоро се озовахме пред огромния петнист Дворец на дожа, дом на господаря на Генуа. Когато наближихме портите, дъщерята на династията Мочениго и синът на лордовете Дела Торе се сляха с близките сенки, заедно с черния си жребец. Аз започнах да галя нежно кадифения нос на силното и умно животно, молейки го да пази тишина, докато обикновеният син на Генуа пристъпи напред като наш посланик. От мястото, където се криехме, чувахме безпроблемно последвалия разговор.

— Пак ли ти? — обади се единият от двамата стражи. Като лична охрана на дожа, те изглеждаха доста по-яки от безполезната двойка, която ни бе посрещнала при портите на града. — Мисля, че дожът вече много пъти ти каза да си прибираш мрежите. — Рибарският жаргон просто попадна на мястото си.

— Хей, я почакай, Кристофоро! — подвикна вторият страж, преструвайки се на сериозен. — Имам две солди. Ето! — Дрънкане на монети по плочите. — Докъде ще успеят да те отведат в твоята експедиция, а?

Първият страж се изсмя.

— Е, би било много грубо от моя страна да не помогна и аз с нещо. Я да видя? — Бръкна в кожената си кесия. — Какво ще кажеш за това — ако ти дам това гросо, може би ще успееш да стигнеш до края на света, а после завинаги да се ометеш през ръба му, а?

Дружен войнишки смях.

После беше ред на гласа на синьор Кристофоро — нисък, убедителен, интелигентен.

— Днес не съм дошъл да моля, а да давам. Тук съм, за да предупредя дожа за предстоящо нападение срещу града. Военна атака, в която ще загинете и вие, и вашите семейства, ако не ме послушате!

Стражите заговориха едновременно:

— Кой ще ни напада?

— Откъде знаеш за това?

Синьор Кристофоро отговори първо на втория въпрос:

— От един мой познат венециански търговец. Понякога шпионира за нас. Знаете колко трудно е в наши дни човек да събере пари за експедициите си — допълни с ирония в гласа. — Та той казва, че имало алианс — Венеция, Пиза, че и много други. Идват по суша и по море.

Забелязах, че първо спомена традиционните врагове на Генуа и се възхитих на хитростта му.

Първият страж се обърна към втория, но вече не толкова уверено.

— Изглежда ми сериозен, Салва.

— Той винаги изглежда сериозен. Просяците са си такива.

— Въпреки това никак няма да ми е приятно да бъда човекът, който е знаел за това и не е предупредил дожа — вметна небрежно синьор Кристофоро. — Сигурен съм, че след не повече от седем дни и нощи ще увисне на бесилото. Стига първо да оцелее след нападението на враговете ни, разбира се.

Това вече свърши работа. Вторият страж се отлепи с въздишка от стената, отвори малка врата с човешки ръст в основата на големите порти и се провикна вътре:

— Джузепе! Покривай ме! Отивам горе!

Мястото на Салва беше заето от млад пъпчив войник. Оказваше се, че не разполагаха с толкова добра охрана, колкото изглеждаше на пръв поглед. Тримата мъже пред портите се заковаха мълчаливо в очакване. Не мисля, че през това време се осмелих да си поема дъх. Не след дълго вторият страж се върна.

— Нямаш късмет, Кристофоро. Знаеш ли какво ми каза дожът? — Приведе се и се ухили на нашия приятел с уста, пълна с изгнили, потъмнели като мушмули зъби. — Та дожът ми рече така: „По-скоро бих приел първата курва, която се появи на улицата, отколкото синьор Кристофоро, защото тя поне ще ме възнагради с нещо в замяна на парите ми!“ И като се има предвид, че нашият господар не е много по шегите, ще ми простиш, ама ще го приема на сериозно.

И избута синьор Кристофоро толкова грубо, че якият моряк падна на земята. Аз направих крачка напред, но брат Гуидо ме издърпа обратно. Той вече бе наясно какво съм намислила, разбира се.

— Не! — отсече.

— Ама…

— Не!

— Но аз няма да се чукам с него! Само ще поговорим! Казал, че иска курва — е, ще има мен!

Той стисна ръката ми толкова силно, че почти ме заболя. Стражът почти бе отминал и аз разбрах, че не разполагам с много време за спорове.

— Ако ще се притесняваш за моята девственост, сбогувах се с нея много отдавна. Или може би се тревожиш за душата ми, а? Мисля, че ти пък отдавна се прости с набожността!

Той се отдръпна и аз с болка установих, че в очите му имаше истинска тъга.

— По-скоро бих умрял, отколкото да ти позволя да легнеш с друг мъж! — изрече, преди да се усети.

С разтуптяно сърце аз се вторачих в лицето му и там видях всичко, което бях мечтала да видя, само дето вече бе твърде късно да сторя каквото и да било по този въпрос. Издърпах ръката си и тихо изрекох:

— Тогава умри. Защото ако аз не отида, всички ще умрем! — Втурнах се напред след стража и пътьом облизах устни и пощипнах бузите си, а накрая смъкнах корсажа си почти до малинките. Дръпнах ръкава му точно преди тъмните улици да го погълнат.

— Моля, сър, без да искам, ви чух какво рекохте. Пуснете ме при дожа, а после ще запазя едно захарче и за вас!

Приведох се напред и му позволих да се наслади изцяло на гърдите ми, повдигнати като две тлъсти яребици на поднос. Кики се бе върнала. Светлината наоколо не бе в изобилие, но бе достатъчно — трябва да съм била като чаша десертно вино за този приятел, който очевидно нямаше огромен късмет с жените.

Той хвана брадичката ми с мръсната си ръка и промърмори:

— Много добре. — Облиза устни. — Ставаш. Но не забравяй, че след като той излее благородното си семе, идва ред и на караула, разбра ли? Само попитай за Салваторе!

— Салваторе значи — изчуруликах кокетно, като едва се сдържах да не припадна от зловонния му дъх. — Така се казваше и баща ми.

Той ме държа здраво за ръка чак до вратата, а накрая ми плесна звучно задника. Обаче бях вътре.

Четвърта глава

— Атака? Призори? Алианс на седем градове държави?

Джовани Батиста, дож на Генуа, очевидно не ми вярваше. Не че го винях. На мен също ми бе трудно да си повярвам.

Беше излегнат върху канапе от аленочервено кадифе, в странна спалня от черно-бял мрамор — като всичко останало в този град. Беше доста по-млад, отколкото очаквах, мекичък и пухкав като канапенцето си, с кръгло лице и розово-бяла кожа, но толкова гладка, като че ли все още не знаеше що е това брада. Имаше бледосините очи и ягодоворусата коса на северняк. Би могъл да играе ролята и на Купидон от „Пролетта“, само че пораснал. Но ако ще и да бе братовчедът на Купидон, пак бе пределно ясно, че няма никаква представа за великия заговор. По голия му ляв палец разбрах, че е напълно невинен. Разбрах също така, че е много умен — дребните му очички гледаха интелигентно и изпитателно, въпросите му бяха съвсем на място.

— И ти откъде би могла да знаеш подобни работи, а? Да, обясни ми, ако обичаш, как една проста уличница като теб би могла да се добере до такива важни държавни въпроси?

Очевидно така нямаше да стане. Поех си дълбоко дъх и се простих с временната си роля.

— Защото не съм проста уличница, а дъщерята на дожаресата!

— На Венеция? — Бледите му вежди хвръкнаха към челото му като две рибарски кукички. — Я се приближи!

В стаята не бе особено светло. Затова се приближих към прозореца, за да се възползвам от последните лъчи на деня.

Той ме огледа лениво и замислено, като котарак. После отбеляза:

— Да, вярно е, че приличаш на нея. Както лъвче прилича на лъвицата. Значи Джовани Мочениго е твой баща, така ли? Дожът на Венеция ти е баща?

— Точно така. И сега пристигам директно от свитата на майка ми. Доскоро бяхме в Болцано и Милано, където и ерцхерцог Сигизмунд, и херцог Лудовико Сфорца се присъединиха към този алианс. В момента Мавъра настъпва през планината с армия от хиляда конници и десет хиляди пешаци. Заедно с него са майка ми, баща ми и моят… — Задавих се със следващите думи. — Съпругът, когото са ми уговорили, лорд Николо де ла Торе от Пиза.

Всички тези имена, както и невероятно подробната информация, която му поднасях, го накара да ме погледне подигравателно. Но само донякъде.

— Докажи думите си!

За момент се обърках. Вцепених се. Обаче после си спомних за парите в колана ми.

— Ето! — Бръкнах и ги извадих. — Венециански дукати с печата на династията Мочениго. И това също. — Спомних си за маската на дожаресата и я извадих от качулката си.

Той се надигна от пухкавите си възглавници на не повече от ръка разстояние и измърка:

— Всички тези неща не ми казват нищо повече, освен че си била във Венеция. Нищо повече! Всъщност дори и това не ми казват. Преспокойно си могла да ги откраднеш от там или даже да ги спечелиш по гръб тук, в Генуа. А и ако ти си, както твърдиш, венецианка, тогава защо да ти вярвам? Та ние сме врагове!

Притворих отчаяно очи и почти чух тропота на хилядата коне по склоновете на планините, нахлуващи в морската равнина. Почти чух гръмотевичния тътен на огромните обсадни машини, спускащи се след тях. Мина ми през ума да извадя и картината, обаче си дадох сметка, че ако я размахам пред очите му, това само ще го увери, че съм луда.

— Но вие просто трябва да ми повярвате! — възкликнах отчаяно. — Аз само се опитвам да спася вашия град и хората ви!

— И защо толкова те е грижа за моя град?

Добър въпрос. Но веднага след това ме озари една идея и аз си дадох сметка защо всъщност ме беше грижа за неговия град.

— Защото имам един голям приятел тук! Синьор Кристофоро, който преди малко беше пред портите ви. Той бе мой учител във Венеция, баща ми го беше наел!

— Кой, морякът ли? — Това вече накара пухкавия дож да се стресне.

— Разбира се! Той не ви ли е казал, че неотдавна се върна от Венеция?

— Каза ми. Даже, преди да отиде, ме помоли да му дам разрешение. Пуснах го спокойно — ако може, нека вземе техните пари за налудничавата си мисия, защо да му давам моите?!

— Е, в такъв случай знаете, че е лоялен гражданин, нали?

Лек намек за усмивка. А после:

— Да, смятам го за лоялен. Луд, но лоялен.

— Тогава попитайте него! — възкликнах нетърпеливо. — Той е долу и чака височайшето ви разрешение, за да се яви пред вас!

Дожът въздъхна и се провиква:

— Салваторе!

И само след няколко мига синьор Кристофоро вече беше в стаята. Появата му бе напълно достатъчна, за да накара дожа да седне като нормален човек.

— Кристофоро! — започна строго господарят. — Нали наскоро беше във Венеция?

— Точно така, милорд.

— И познаваш тази дама оттам, така ли? — От вниманието ми не убягна фактът, че бях издигната от уличница в дама.

— Точно така, милорд. За известно време бях неин учител по морско дело, докато чаках решението на Съвета на Десетимата във връзка с молбата ми за помощ за експедицията.

— Да, да, знам. И си наясно с истинската й самоличност, така ли?

— Разбира се. Това е Лучана Мочениго, дъщеря на дожа и дожаресата и единствен наследник на Венецианската република!

— И си чул историята й за предстояща атака?

— Точно така.

— И й вярваш? Преди да ми отговориш обаче, не забравяй, че искам да ми отговориш като добър и лоялен генуезец! Помисли си за момент за твоя град, защото знаеш, че предателството се наказва със смърт!

Видях как приятелят ми преглътна, но убедено отсече:

— Напълно й вярвам, милорд!

Дожът почеса голата си брада и промърмори:

— Много добре. — После се провикна към охраната си: — Салваторе, затворете градските порти и удвоете охраната! — Обърна се към нас: — Е, вече доволни ли сте?

Двамата със синьор Кристофоро се спогледахме и аз отговорих:

— При цялото си уважение към вас, сър, но не сме доволни. — Дожът отново повдигна вежди при тази кръвна обида. — Защото Мавъра води със себе си такива обсадни машини, каквито светът досега не е виждал! Изобретени са от един тоскански инженер.

— Много добре — съгласи се дожът. — Тогава ще направя следното — ще изпратя един съгледвач в планините, който да потвърди разказа ви. А ти, скъпа моя — махна лениво в моята посока, — ще останеш при мен. Да кажем, не като затворничка, нито като заложничка, защото това са все грозни думи. Но като мой гост — докато не се върне съгледвачът.

Изнервена до краен предел, аз се приближих към него, коленичих и заявих:

— Милорд, това е все едно да ме изпратите на брега и да ми заповядате да задържа прилива! Защото за времето, което ще трябва на вашия съгледвач да отиде и да се върне, армията на Седмината ще връхлети града и ще изпревари човека ви! Онова, което всъщност трябва да сторите, е да изпратите всичките си налични пешаци и всичките си обучени кавалеристи директно в планината — веднага!

Синьор Кристофоро реши да се намеси.

— Ако нашите сили ги причакат на склоновете, в изненадваща атака, тяхното числено превъзходство няма да им даде никакво предимство. Ако ги посрещнем в прохода Ториля, ще ги поставим в капан, все едно са в гърло на бутилка!

Дожът почеса отново голата си брадичка и отбеляза:

— Остава обаче един малък въпрос — ако изпратя всичките си налични войници в прохода, кой ще защитава града от нападение по море?

Двамата със синьор Кристофоро се спогледахме и аз рекох:

— Тъкмо се канехме да стигнем и до този въпрос.

— Има и още? — зяпна втрещено горкият обсаден дож.

— В момента към бреговете на Генуа се е насочила цялата флота на Пиза и Неапол, и ще бъдат тук призори, водени от дон Феранте, краля на Неапол!

При тази вест вече младият дож пребледня като мляко.

— В такъв случай с нас е свършено! — прошепна ужасено.

— Не задължително, милорд — намеси се синьор Кристофоро. — В момента брат ми мобилизира началниците на пристанището и градското опълчение, така че до изгрев-слънце нашата флота ще бъде готова и ще ги чака със заредени оръдия. Може и да планират да нахлуят директно в пристанището ни, но ние пък ще им спретнем посрещане, каквото изобщо не са очаквали!

Дребните очички на дожа проблеснаха ентусиазирано и аз се зарадвах — този пухкавичък приятел все пак не бил съвсем за изхвърляне. Започнах да го харесвам.

— Освен това, милорд — продължи синьор Кристофоро, — по най-бързия начин трябва да изгасим фенера на фара, и да запалим огън по западните склонове, при Пели. Така ако вражеският флот се е насочил към фара, ще го отведем директно към скалите на западния бряг и той ще се разбие!

Колебанието на дожа трая само един удар на сърцето.

— Направете го! — заповяда.

Двамата със синьор Кристофоро хукнахме към вратата, а господарят на Генуа прати да доведат генералите му и да донесат бронята му. Докато чакаше, започна да крачи напред-назад пред пухкавото си канапенце, неспособен да повярва, че кралството му започва да се руши. Когато вратата зад нас се затвори, го чух да се отпуска с дълбока въздишка върху кадифените възглавнички. Отворих повторно и пристъпих на пръсти към него. Дожът седеше отпуснато, хванал глава с две ръце.

— Но защо Бог се обърна изведнъж срещу мен? — промърмори отчаяно.

— Не е Бог — изрекох високо и той вдигна към мен съсипаното си лице. — Причината е на друго място. — Подадох му ръка, изпълнена с дълбоко съжаление към него. Изглеждаше толкова млад и толкова сам. Имах усещането, че никога не е ходил на война — бил е обучен за битки, разбира се, но никога не е излизал на бойното поле, никога не се е бил наистина. Благородник по име, но не и по дела. Точно като брат Гуидо. — Милорд, оставете армията си на вашите генерали — те си знаят работата. Предлагам ви да дойдете с нас, на фара. Там ще има много по-голяма нужда от вас, защото въпросите от политическо и държавно естество можете да решавате единствено вие! — Казах го напълно убедено — незнайно как, но изведнъж се изпълних с абсолютна увереност кой точно ще ни очаква там. — А и много държа да ви запозная с един човек!

Пета глава

Брат Гуидо ни посрещна пред портите на двореца с облекчение, съперничещо единствено на моето — защото в мига, в който генуезците разберяха, че срещу тях има заговор, всеки пизанец във военно облекло и с боен кон би могъл да бъде моментално екзекутиран като вражески съгледвач. Но след като представихме брат Гуидо като наш приятел, дожът въобще не се заинтересува за повече подробности — според мен доста бързо осъзна, че при подобна война често съществуват странни съюзи. И от двете страни. Конярите докараха коня на своя господар и не след дълго един бял и един черен жребец се втурнаха напред към кулата на фара. Едва когато се измъкнахме от високите, закриващи небето улици, осъзнахме колко силно вали. Съжалих и двете армии, нагазили в калта на бойното поле в планината, и за първи път се сетих за майка ми. Дали ще излезе жива от предстоящата нощ? Но не за нея се тревожех — болеше ме единствено за синовете на майките, биещи се за своите семейства или за града, който обичат, или дори за седмичната си надница — мотиви, до един по-почтени от нейните.

Нощта окончателно бе завладяла града и фенерът на върха на фара светеше ярко, направлявайки бойните кораби на врага. Двата коня спряха на пристанището и синьор Кристофоро моментално скочи. Провикна се на брат си и се втурна да му помага с организирането на градското опълчение. Брат Гуидо слезе след него, като помогна и на мен, а после изкрещя нещо в ухото ми, надвиквайки барабаненето на дъжда:

— Отведи дожа в кулата на фара — там ще бъде в безопасност! Охранява се от генуезкото опълчение и виждам, че вече са сложили постове. Синьор Кристофоро каза, че на първата тераса имало закрито помещение.

— А аз?

— Ти върви на втората тераса и изгаси фенера! Трябва изцяло да го изгасиш, Лучана, така че се постарай да не се проваляш!

Вкопчих се в подгизналата му мантия. Косата му се бе сплескала и висеше пред очите му на плътни кичури, подобни на затворнически решетки.

— А ти къде отиваш? — изкрещях.

— Трябва да отведа коня до западните склонове и там да запаля огън! — изрева той. — Трябва ни някакъв маяк от треволяци, за да заблуди наближаващата флота. — Вдигна очи към оловното небе, надвиснало над нас. — В този дъжд няма да бъде лесно, но все някак си трябва да стане.

— А не може ли някой друг да отиде? — проплаках, отказвайки да се пусна от него като подплашена маймунка.

— Не — поклати глава той и от косата му се посипаха капки. — Синьор Кристофоро поема командването на флота, а дожът трябва да бъде охраняван в кулата. Аз притежавам най-бързия кон в целия град, а и не мога да плувам, така че трябва да служа по суша, а не по вода. Затова ми позволи да се заема със задачата си, а ти се заеми с твоята! — Погледна ме право в очите и допълни: — Би било добре да се помолиш за мен тази нощ.

Дъждовните капки по лицето ми се превърнаха в мои сълзи. Имах чувството, че си вземам сбогом с него.

— Мислех, че вече си приключил с Бога — изрекох задавено.

— Аз не съм приключил с Бога, само той приключи с мен.

Погледнах го, а той ме дари с най-красивата си, най-слънчева усмивка — беше пак старият брат Гуидо, със светлината на вярата в синевата на очите си.

— Значи после ще се върнеш? Когато всичко това приключи? — Имах нужда да погледна отвъд тази нощ, да знам, че ще настане време, когато ще мога да му ходя на гости в „Санта Кроче“. Дори само мисълта, че е жив, щеше да ми бъде напълно достатъчна.

— Къде, в манастира ли? Не, разбира се.

— Ама…

Той обгърна лицето ми с двете си ръце и изрече:

— Никога няма да се върна там! И не защото не обичам Бога, а защото обичам теб. — И устните му се впиха в моите — леденостудени отвън, парещо горещи отвътре. После се плъзнаха по бузата ми и стигнаха до ухото ми. — Любовта е, когато обичаш някого толкова много, че ти се налага да го наречеш нещо друго — прошепна.

И потегли.

Радост и тъга изпълниха едновременно душата ми — радост, че той ме обича, ала подправена с вцепеняващия страх, че съм го докоснала за последен път. Замаяна от блаженство и грозни предчувствия, аз се понесох неуверено към кулата на фара, следвана плътно от дожа. Входът се охраняваше от двама членове на градското опълчение с кръста на Генуа на гърдите си. Само едно кимване на техния господар бе достатъчно, за да ги накара да разделят пиките си. Пуснаха ни, без да задават никакви въпроси. По кожата ми пролазиха неприятни тръпки, в объркания ми мозък запрепускаха странни образи — ръкавът на единия страж беше толкова дълъг, че покриваше дори китката му, а ръкавът на другия беше толкова къс, че едва покриваше лакътя. Нещо не беше наред.

Щом се озовахме зад стените на кулата, воят на вятъра, бученето на дъжда и разбиването на вълните в скалите изведнъж заглъхнаха — стените бяха толкова дебели, че блокираха дори бурята. Единственият звук, докато се катерехме по стъпалата, бе дрънченето на бронята на дожа. Зърнах светлината на свещите, разливаща се навън, още преди да завием по стълбата. Вече бях сигурна кого ще заварим там, на първия етаж — неспособен да стои настрани, наблюдаващ от прозореца разгръщането на великия си план.

Влязохме в квадратната стая. Празна, с изключение на една-единствена фигура край прозореца, облечена във великолепно пурпурно кадифе и златен брокат, загледана в морето, проследяваща настъпването на нощта. Когато ни чу, се обърна.

Лоренцо де Медичи.

Шеста глава

— Лоренцо?

— Батиста, скъпи ми приятелю!

И двамата мъже бяха изненадани и шокирани, но бързо се овладяха, навличайки познатите си маски на обиграни аристократи и политици, в редица отношения не по-зле от майка ми.

Първо заговори по-младият мъж:

— Какво правиш тук?

Сивите очи на великия Медичи се изпълниха с тревожност.

— Моят… хмм… кораб, се разби в бурята — изломоти. — Потърсих убежище тук, докато бурята свърши и успея да намеря пътя към твоя дворец, за да ме подслониш.

— Така ли? — Лицето на дожа изразяваше учтиво учудване. — Ммм, да. Пролетните приливи често са непредсказуеми.

Двамата благородници се погледнаха като улични котараци, несигурни дали да измъркат, или да се вкопчат един в друг.

— А иначе накъде беше тръгнал?

— Към Пиза. Там скоро ще има сватба, нали така, скъпа моя? — Аз се измъкнах от сенките край вратата. — А никак не ми се иска да пропусна венчавката ти, дете, след като ти бе така любезна да уважиш моя племенник.

Погледите ни се срещнаха и аз разбрах, че той знае всичко. Не знаех какво да кажа, но за щастие на дожа това му беше работата.

— Странна работа. Какъв необичаен маршрут — от Флоренция до Пиза по море. — Гласът му вече бе придобил опасно спокойни нотки. — За съжаление доста си се отклонил от пътя си, милорд.

Сега беше ред на Лоренцо да се почуди какво да отговори. Дожът го изпревари:

— Ще прощаваш, милорд, но преди да продължим този така интересен разговор, се налага да помогна на моята гостенка за една дребна работа. А ти остани и се наслади на драматизма на бурята. — Беше самата учтивост.

Лоренцо бързо улови тона на разговор и отвърна:

— О, не! Мисля, че вече достатъчно прекалих с гостоприемството ти! А и ветровете като че ли отслабват.

— Тук много грешиш. Бурята тепърва ще се разрази. За нищо на света не мога да ти позволя да продължиш пътешествието си при подобни обстоятелства! Настоявам да останеш, а за да ти помогна да вземеш решение, не е зле да те уведомя, че на вратата долу са моите хора.

— Твоите хора, така ли? — подметна развеселен Лоренцо, макар да си даваше сметка, че всъщност се намира в капан. Усетих отново онези познати тръпки по кожата си — беше някак си нередно ракът в котлето да се присмива на рибаря. — В такъв случай би било невъзпитано от моя страна да не поостана още малко, за да си поговорим. За какво искаш да говорим, а?

— Как върви външната ти политика? — Въпросът на дожа беше остър като кама.

— Безинтересно — отговори обиграно Лоренцо Медичи. — Но на вътрешния фронт инвестирах в един примамлив алианс, който, надявам се, съвсем скоро ще предизвика небивал интерес.

— Има огромна разлика между законен интерес и узурпиране на права.

Двата наежени котарака се заковаха на място, а после започнаха да се въртят в кръг, очаквайки следващия удар. Той дойде от Лоренцо:

— Като говорим за интереси, как е банковият ти заем?

— Изключително полезен — отговори Джовани Батиста.

Пак се разделиха, а аз си дадох сметка, че е крайно време да действам. Дръпнах аления ръкав на дожа.

Той се обърна към мен, погледна ме, а после поясни на Лоренцо Великолепния:

— Ах, да. Както вече споменах, моята гостенка тук има да свърши една работа горе. Ти, естествено, нямаш да направиш никакъв опит да я спреш, нали?

— Дори и не бих си помислил да я спра. Върви, скъпа, фенерът те чака!

Усмихнах се и задържах гранитния му поглед, докато се измъквах назад към вратата. Всеки момент очаквах някакъв номер. Лоренцо Великолепния не може просто да си стои и да гледа как разрушавам всичко, към което се бе стремил, нали така?

Оставих ги да си разменят фалшивите любезности и поех по стъпалата към втория етаж. Когато влязох в горната стая, забелязах три неща:

Прима коза: Че фенерът се намираше в средата на стаята и приличаше на слънце — стъкло, изработено от множество парчета кристали и покриващо огромна тавичка с пламъци. Носът ми подсказа, че онова, което гори, е зехтин. Светлината беше ярка и изобщо не се влияеше от четирите огромни неостъклени прозореца, изложени на четирите ветрове, през които бурята виеше и завихряше и косата, и дрехите ми. Вятърните коне очевидно се бяха съюзили, за да ме изкарат чак на зъбците на кулата, така че се наложи да се хвана здраво за стените, за да остана жива. И въпреки всичко това, фенерът продължаваше да си гори все така ярко. Беше красива гледка — множеството фасетки на стъклото улавяха светлината и я връщаха многократно, подобно на най-големия диамант на света. Диамант, ярък като Витлеемската звезда, който водеше корабите напред.

Секонда коза: Краката ми залепнаха на пода по начин, който ми припомни за колибата ми край Арно — същински порой от кръв, бликаща от прерязаните гърла на двамата генуезки стражи, проснати на пода. Един кратък оглед ми подсказа, че нито един от тях не е Бартоломео. Благодаря ти, Господи! И…

Терца коза: Разбрах защо принцът на Флоренция не се бе опитал да ме спре да се кача тук. Защото от другата страна на фара, черен като нощта и мрачен като смъртта, и извисен над фенера също като нея, ме чакаше Прокажения — Кириак Меланхтон.

В продължение на един удар на сърцето двамата се вторачихме един в друг. Той стоеше абсолютно неподвижно, докато вятърът подхващаше мръсните му дрипи и ги развяваше като платна. Черни парцали покриваха лицето му и над тях стърчаха единствено сребристите му очи, които сякаш проникваха в душата ми.

Ловец и плячка лице в лице. Най-накрая.

Този път страхът ми бе подсилен и от още една мисъл — че няма да мога да изгася фенера, че няма да мога да изпълня задачата, която ми бе поставена. Но време за размисъл нямаше, защото той веднага скочи върху мен.

Ръката, с която стисна врата ми, бе като желязно менгеме. Пред очите ми заиграха черни кръгове, в ушите ми загъргориха огън и кръв. Не можех да си поема дъх, а той ме държеше само с една от кошмарните си ръце — другата вече се протягаше към касапския нож. Бих му се помолила, но не можех да говоря… не можех да говоря… През ума ми мина проблясък — как Никодим от Падуа бе казал, че той няма долна челюст, така че не може да говори. Протегнах ръка директно към гърлото на Прокажения. Без да се страхувам от заразяване, аз пъхнах пръсти под парцалите, напипах откритите жлези и тръби, и ги стиснах силно. Този ход ми помогна да се откъсна от него. Той ме пусна, аз се свлякох на земята с хриптене. Ударих си главата във фенера и се опитах да стана от пода, обаче той пак ми налетя. Нечовешки силните му ръце ме вдигнаха като перце и ме хвърлиха директно върху фенера. Стъклото и фасетките му бяха достатъчно горещи, за да изгорят плътта ми. Една от грозните, с окапала плът ръце ме стисна отново за гърлото, а другата успя да извади касапския нож. Той се вдигна над главата ми.

Последните ми мигове бяха сякаш часове. В съзнанието ми запрепускаха образи, времето се завъртя назад като колело. Видях всичко и всички от рождението си досега — бях бебе в бутилка, момиченце в манастир, уличница, благородна дама. Видях и брат Гуидо — толкова много негови образи; видях всички пътища, които изминахме заедно, всеки момент, в който той ме докосваше, видях дори и първата ни среща. Върнах се отново във Флоренция в онзи горещ ден, преди да се запозная с Ботичели, преди съдбата да ме хвърли във всичко това.

Захватът на убиеца се стегна около врата ми, фенерът започна да прогаря гърба ми, кристалите му — да се пукат под главата ми. Затворих очи за настоящето. Исках да умра във Флоренция, с брат Гуидо до мен. Спомних си едно от първите неща, които ми беше казал — Лучана Ветра означавало светлината в стъклото. Пусни светлината, пусни светлината… Бях бебе в бутилка, пусни светлината, пусни светлината…

С последните си останали сили аз се стоварих върху кристалите на фенера и двамата паднахме в огъня. Като в някакъв зловещ танц аз обърнах Прокажения под мен и горящият зехтин подхвана и двама ни. Обаче огънят в стъклото пазеше съименницата си — подгизнали от дъжда, мантията и косата ми не пламнаха, обаче сухият и останал кожа и кости прокажен незабавно пламна. Подобно на човешка факла, той започна да се щура из малката стая, въртящ се в непрестанна агония. Гледах го като онемяла. Зехтинът беше подпалил и пода и с наквасената си пелерина аз започнах да гася отделните огнени джобове, които заплашваха да ме погълнат. Най-накрая Прокажения падна — нечовешката му сила свърши и сребърните му очи се затвориха окончателно. Огънят бе изгорил парцалите по лицето му и аз предпочетох да не се заглеждам в онова, което се бе разкрило. Не бях очаквала да изпитам някакво съжаление към него, но си знаех, че ако Бог бе наказал и мен с подобна болест, и аз като нищо бих могла да се превърна в чудовището, което беше той.

А после, останала в почти пълен мрак с три трупа около мен, един от които страховит като ада, аз се заех да изгася и последните пламъци, питайки се как ли се справя брат Гуидо по западните склонове на Генуа. Тъкмо се молех някой ден пак да го видя, когато Бог ми отговори — най-изненадващо чух гласа на брат Гуидо, който ревеше отдолу:

— Лучана! Лучана!

— Тук съм! — изкрещях и започнах да махам като луда от прозореца.

А той ми махаше отдолу. Носеше малка лодка, която бе вдигнал над главата си, за да се запази от дъжда. Като царевица в шумата си.

— Лучана, изгаси ли вече фенера?

— Почти. Всеки момент ще приключа. Гася последните пламъци — отговорих и се обърнах, за да довърша задачата си.

— Неее! — изрева той с такова отчаяние, че аз се заковах на място. — Слушай ме внимателно! — провикна се моят любим от скалите под фара. — Извади ротогравюрата и я потопи в зехтина. После я запали и ми я хвърли през прозореца! Веднага!

— Какво… Ама защо…

— Просто го направи!

В гласа му се усещаше такава настойчивост, че реших да не питам нищо повече. Извадих дървената карта от ръкава си и я претърколих от всички страни в зехтина на пода, за да се напои. Последните пламъци открих в самото сърце на фенера и се замолих дървеният цилиндър да се запали. На молитвата ми бе отговорено многократно, защото той не само се запали, но и пламна като факла, като едва не опърли веждите ми — сигурно част от мастилото на синьор Кристофоро все още бе останало по него, защото пламъкът бе много буен и ярък.

Приближих се до прозореца, като държах дървения цилиндър колкото ми бе възможно по-далече от мен. Надявах се да успея да го хвърля, преди да е изгорил и омаслените ми пръсти.

Видях как брат Гуидо оставя лодката и увива подгизналата си мантия около ръцете си.

— Хвърли ми го много внимателно, Лучана!

Така и направих, молейки се падането да не изгаси огъня. Обаче необичайната факла падна като комета с горяща опашка. Брат Гуидо я хвана умело и пое предпазливо надолу по скалите. Не можех да му позволя да замине, без да знам.

— Какво стана? — извиках.

— Не можах да запаля огъня. Твърде е мокро! — изкрещя в отговор той.

— И сега ще занесеш тази факла чак до скалите? — изпищях изумено. — Но тя няма да издържи дотам!

— Знам! — извика ми той. — Синьор Кристофоро има друга идея. Трябва да отнеса тази факла до неговия кораб, който той ще подпали и ще го блъсне директно във флагманския кораб! Флотата „Бисто“ приближава — хиляда кораба, на не повече от половин левга оттук!

Мозъкът ми зацикли от налудничавостта на тази идея.

— Но ти ще загинеш! И двамата ще загинете! Бурята, пожарът…

Той бързо ме прекъсна:

— По-добре да загинат двама, отколкото хиляди!

Постави лодката върху бурните морски вълни, захапа факлата и приклещи греблата по местата им.

— Недей! — изпищях. — Остави ги да дойдат! Какво значение има?

Той ме погледна за последен път и отговори:

— Знаеш какво!

Загледах се безпомощно как той се бори с огромните като планини вълни ужасена, че ще се разбие в скалите. Обаче той беше отличен гребец и успя да се измъкне бързо от крайбрежния вихър на морето. Светлинката в лодката му ставаше все по-малка и по-малка. С всеки следващ замах на греблата се ужасявах било, че факлата ще изгасне, било, че няма да изгасне. Не можех да реша дали искам той да изпълни успешно мисията си, или да се провали и да се върне.

Факлата започна да пращи. Огънят умираше. А после пламна лодката — очевидно я бе използвал, за да поддържа огъня. Сега вече знаех, че той няма да оцелее. Наблюдавах в пълно вцепенение как подпалената лодка се разгаря, как осветява още по-голяма част от морето, как се появява високият тъмен силует на една генуезка шхуна, как моряците придърпват лодката към тях с куки и как тук-там започват да пламват по-дребните точици на запалените от огъня на лодката факли. Тъмните фигури подпалиха платната, а веднага след тях пламна и целият кораб — сигурно бяха напоили платната със зехтин. На фона на пълзящите все по-бързо пламъци към водата се понесоха хора — синьор Кристофоро и неговият безстрашен екипаж. Поддържаща перфектно зададения си курс, генуезката шхуна се вряза директно във флагманския кораб „Бисто“. Първо пламнаха десет, после двайсет кораба, а накрая цялата вражеска флотилия бе в пламъци и като че ли пламна и самото море. Писъци и хаос насред пожарите, но и достатъчно светлина за отчаяните ми очи, които търсеха една мъничка, нищожна лодчица. Но все едно се опитвах да видя едно горящо клонче насред пламтящо огнище. А после, за втори път тази нощ, наистина видях една горяща човешка форма, останала сама насред океана в малко огнено островче. Фигурата протегна нагоре ръце като Христос и изкрещя нещо и после потъна в бурните вълни.

Направих така, както ме бе помолил брат Гуидо — започнах да се моля.

Седма глава

Първият ден на пролетта изгря насред студ и ситен ръмеж.

Въпреки че бурята беше отминала, от мъгливия дъждец косата и дрехите ми продължаваха да подгизват — на мястото, където мечтата на Лоренцо бе умряла заедно с моята. Той бе мечтал за империя, аз — за любим. Една голяма мечта и една мъничка. И двете — мъртви.

Ала тук бе дошъл краят на не една и две мечти. Когато тръгнах по плажа в сребристото утро, зърнах стотици овъглени трупове на моряци, които морето изхвърляше на брега — някои генуезци, други неаполитанци. Поставих си зловеща задача — започнах да обръщам с крак всяко тяло, оглеждайки подпухналите лица, търсейки обичните черти на брат Гуидо. Сърцето ми казваше, че него го няма вече, обаче аз трябваше да бъда сигурна, отказвах да се предам. Краката ми буквално се вкочаниха от ледените води на прилива, но аз почти не забелязвах.

— Лучана! — провикна се нечий глас от другия край на брега. Извъртях се на пети, но беше синьор Кристофоро.

— Връщай се! Той не е там!

— Знам.

Той се приближи към мен, постави нежно ръка на рамото ми и рече:

— Накрая просто трябваше да запали лодката си, за да поддържа пламъка жив. Видях го как скача — нямаше друг избор — или морето, или да изгори. А после и всички ние скочихме. Но доколкото знам, той не можеше да плува.

— Не можеше — задавих се в сълзи аз.

— Хей, чуй ме! И много по-добри плувци от него загинаха през тази нощ! Пожарът, бурята — на хората им дойде в повече. На него също.

Погледнах го и попитах:

— А Бартоломео?

— Жив е. Но мнозина други бедни души не оцеляха — и тук, и в планината. Важното е обаче, че Генуа победи!

Стори ми се странна дума — победа. Защото всичко ми изглеждаше изгубено. Извърнах се отново към морето и се загледах в точката, където бях зърнала за последно брат Гуидо.

— Той каза ли нещо?

— Да. Каза: „А плявата Той ще залее с неугасващ огън“. Изкрещя това и скочи.

Кимнах. Напълно онемяла. Сигурно трябваше да бъда доволна, че в края си е цитирал Светото писание — миг преди срещата си със своя бог.

Но бих предпочела да бе изпратил някакво послание на мен.

Синьор Кристофоро ме хвана за раменете и кротко изрече:

— Лучана, той спаси хиляди хора! Той спаси моя град! Мисля, че… трябва да е бил много добър човек.

— Такъв беше — прошепнах и краката ми се подгънаха и аз се отпуснах безсилно върху ситните камъчета на плажа, победена от прилива на скръбта.

Синьор Кристофоро приклекна до мен и се загледа в морето. Тук-там, подобно на чудати айсберги, се носеха овъглените останки на корабите, но само за да потънат завинаги във водите на залива, помахвайки за последно с мачтите си. Много, толкова много изгорени кораби, скупчени на хоризонта като зимна гора.

— Дойдох да си взема сбогом с теб — рече той.

Погледнах го измъчено.

— И ти ли?

Той бе единственият приятел, който ми бе останал.

— Бях твърде дълго разделен от онези, които обичам. Ако тази нощ ме научи на нещо, то е, че е крайно време да видя сина си.

— Диего, нали?

— Запомнила си — усмихна се той.

Извърнах отново очи към морето, напред, отвъд останките от флотата, напред, към безкрайната синева.

— А после какво смяташ да правиш?

— Мисля, че сега, след услугата, която направих на града, дож Батиста може и да плати за един кораб с глупаци, не мислиш ли? А дори и да не го стори, няма значение. Ще се обърна към краля и кралицата на Испания.

— Вземи това от името на Венеция! — Бръкнах под мокрите си дрехи и извадих кесията с петдесетте дуката, която бях откраднала от майка ми. Изцъклените му очи се изцъклиха още повече, когато забеляза проблясъка на златото, чу дрънченето на монетите.

— А на теб няма ли да ти трябват? — попита.

Поклатих глава. Парите вече нямаха никакво значение за мен.

— Сега какво следва?

— Първо Португалия, а след това — Азорските острови, при баща ми и Филипа. И при малкия Диего.

Въздъхнах и въздишката ми бе поета от вятъра. Скърбях за всичко, което той има, а аз никога нямаше да имам.

— Не бих искала да те спирам — промълвих. — Върви да видиш съпругата и детето си. Любовта и семейството са единственото, което има значение на този свят. — А аз бях изгубила и двете само за една нощ.

— Тъкмо се канех да ти кажа същото. Майка ти те очаква в двореца на дожа.

— Майка ми ли? — Не се бях сещала за нея откакто брат Гуидо потъна във вълните.

— Да. Тя, баща ти и Лудовико Мавъра са пленени — доведоха ги в града призори. Сега са заложници на моя господар, докато не подпишат мирния договор, който писарите съставят точно в този момент.

— Ами дон Феранте?

— Обърна и побягна към къщи още когато пламна първият кораб.

— А Николо дела Торе? — Едва не се задавих от името.

— Кой?

— Господарят на Пиза.

Синьор Кристофоро сви рамене.

— Нямам вести за него. Защо?

— Няма значение.

Не бях в състояние да облека мислите си в думи, да му обясня ужасната ирония, че ако сега се върна към обичайния си живот, ще трябва да се омъжа за братовчеда на онзи, когото обичах и който завинаги изгубих. За братовчеда, който ще ми напомня всеки божи ден, че някога е живяло негово далеч по-добро копие. Че някога е живяло и ме е обичало. Жестокостта на тази ирония ме удари в гърдите като юмрук и си помислих, че всеки момент ще умра. Щеше ми се да можех.

— Когато си готова, по-добре се върни при майка си. Ти си първият човек, за когото тя попита. Дори не мислеше за собствената си безопасност. Мисля, че те обича, Лучана. Вярно е, че тя е лъвица, но пък ти си детето на лъвицата!

Усетих как ме целува по челото.

Нямах сили да го погледна. Нямах сили да повдигна уморената си глава.

— Бог да е с теб! — каза той.

— И с теб — прошепнах аз.

Обаче той вече бе поел към пристанището и вятърът грабна думите ми и ги запрати далече от него.

Нямам представа колко съм стояла върху студените камъчета. Приливът настъпваше и запращаше в краката ми дъски и вързопи с платнища. Накрая предателското слънце благоволи да пробие облаците и да ме изсуши, и да стопли камъчетата под краката ми. Започваше един прекрасен ден.

Скоро трябваше да избера дали да остана и да потъна, или да се изправя и да живея. Надигнах се бавно и докато се изправях, усетих как пергаментът под корсажа ми ме одраска. Копието на „Примавера“, с което открих любовта на живота си, за да я изгубя наново. Извадих го и го захвърлих в морето колкото навътре успях, а после се обърнах към сушата, за да не знам къде се е приземило. Вече не ми трябваше. Обаче приливът отказа да ми позволи дори това. Пергаментът се върна при мен, подгизнал и сгърчен като суха скумрия, и буквално се залепи на мократа ми обувка. Загледах се в него, увит около обувката ми, и се сетих, че това е последното нещо, което двамата бяхме докосвали заедно — единственото общо нещо, което някога бяхме имали. Може би някой ден щях да събера сили отново да го погледна. Спасих картината от прилива, преди морето окончателно да си я поиска — изцедих я като мокро пране, а после се обърнах по посока на двореца на дожа просто защото не знаех къде другаде да отида.

Възможностите ми бяха крайно ограничени. Бих могла да остана и да работя по улиците на Генуа — да се чукам с моряците, докато накрая стана твърде стара, за да ме искат. „През лятото — супа и слива“ — припомних си мрачно познатата поговорка. Бих могла също така да се възползвам от рожденото си право и да си взема за съпруг един безхарактерен финочио — като червея, нахлуващ в хубавата ябълка. Или просто да умра от собствената си ръка и да се срещна с брат Гуидо в отвъдното. Само дето, въпреки манастирското си образование, не бях много сигурна дали вярвам в задгробния живот. А дори и да вярвах, монахините не забравяха да ми повтарят, че самоубийците отиват право в ада. И тъй като брат Гуидо, който умря като Христос, спасявайки хиляди други, със сигурност вече е отишъл на небето, щяхме да бъдем разделени дори във вечността. Надявах се брат Гуидо вече да се забавлява с ангелите, в които съвсем наскоро пак бе повярвал.

Влага изпълни очите ми и аз едва не се изгубих в града. Разминавах се с безброй семейства, поели към църквите за литургия, нетърпеливи да благодарят за ориста, която им се бе разминала. Даже и камбаните звучаха весело, призовавайки вярващите към храма. Аз бях единствената жива душа по улиците, която не се усмихваше — дори гледката на жените и децата, които бяхме спасили, не бе в състояние да стопли леденото ми сърце. Накрая успях да се добера до огромния палат на черно-бели ивици, с огромните порти и осъзнах, че в мига, в който почукам на вратата, ще съм направила избора си.

Повиках стражата и приех съдбата си.

Бях поканена с огромни почести в просторна приемна. Чувствах се като Савската царица. Очевидно славата ми вече се бе разнесла и градът усещаше, че ми е задължен. Изпълних се със странно чувство за вина, когато охраната и прислугата започнаха да ми целуват ръка, защото знаех, че не аз заслужавам тази благодарност. Други заслужаваха да им благодарят и да ги възхваляват, други, които вече ги нямаше. Настаниха ме в златен стол, поднесоха ми голяма чаша вино и ме помолиха да почакам — дожът съвсем скоро щял да ме приеме.

Малко след това вратата отново се отвори и срещу мен седна друг височайши персонаж от тази драма, също да чака благоволението на дожа. За него обаче нямаше нито златен стол, нито бокал. Само окови около ръцете.

Вратата пак се затвори и за няколко кратки, невероятни мига аз останах насаме с Лоренцо Медичи.

Осма глава

Той се приведе напред в стола си и ме огледа. Като че ли не излъчваше никаква враждебност към мен — само нескрит интерес. Срещнах директно погледа му, защото през последните няколко часа бях научила, че когато няма вече какво да губиш, няма и от какво да се страхуваш.

— Защо толкова искаше да ме спреш? — Прочутият дрезгав глас говореше съвсем искрено. Просто питаше, искаше да знае. — Какво значение имаше за теб?

С болка си дадох сметка, че той повтаря дословно последния въпрос, който бях задала на брат Гуидо. Сетих се и за отговора му: „Знаеш какво“. Всъщност едва сега разбрах.

— Защото в Генуа двама братя имат картографски магазин на пристанището и мечтаят да открият нови земи. Защото в Болцано ядат едни странни неща, наречени кнедли, и танцуват като лунатици. Защото в Пиза има една кула, която стои наклонена, но никога не пада, и всяка година четири квартала на града бутат дънер по мост. Защото във Венеция са построили град върху водата и изработват прекрасно стъкло от прах. Защото в Неапол можеш да си купиш дървена сцена на Рождество, която е толкова реална, че все едно си там, а на следващата сергия можеш да си купиш череп. — Поех си дълбоко дъх и продължих уверено: — Защото в тази земя човек може да обича града си толкова много, че дори да плати с живота си, за да го запази същия — велик и уникален.

Наложи ми се да спра, за да преглътна сълзите си. Не исках той да ме види как плача. Но издайническите сълзи просто избликнаха и се разляха по лицето ми — първите сълзи, които бях проляла, откакто бях бебе в бутилка. Лоренцо Медичи не каза нищо, но гранитните му очи определено омекнаха. И тъй като знаех, че никога повече няма да имам този шанс, му зададох моя въпрос:

— А вие защо искахте да го направите?

— Защото исках да направя Италия велика — отговори простичко той.

Вдигнах към него обляното си в сълзи лице и промълвих:

— Но тя вече беше! Вече беше!

Вратите към кабинета на дожа се отвориха.

— Господарят ще ви приеме сега — изрече напевно слуга в ливрея, очевидно срещайки значителни трудности да намери подходящия тон, в който да се обърне едновременно към приятел и към враг. — И двамата.

Ние се изправихме, и колкото и да е невероятно, принцът на Флоренция отстъпи, за да ме пусне да мина първа.

Странна гледка посрещна очите ми. В широк полукръг бяха насядали три фигури.

Прима: Лудовико Сфорца — Мавъра, все още в пълно бойно снаряжение, окървавен и сразен.

Секонда: Баща ми, без церемониалните си одежди и без шапката като кочан царевица — просто един тъжен старец. И…

Терца: Майка ми, с плочка на гърдите и облекло за езда, на пръв поглед изглеждаща като амазонска царица, но на втори — стара, като че ли си бе изплакала очите тази нощ; тази и много други.

Майка ми се надигна от стола си, когато ме видя, сякаш се канеше да се втурне към мен и да ме прегърне. Но само един поглед на дожа бе достатъчен, за да я спре. Стаята се охраняваше от въоръжени гвардейци по всички ъгли, с кръста на Генуа на гърдите си, с пики и алебарди, блестящи под лъчите на слънцето. От остъклените прозорци зърнах фара и блестящото море — гладко и кристалносиньо, като че ли всичко си беше наред. Имах чувството, че чувам крякането на същите чайки, които чух и вчерашния ден, преди светът да се обърне с краката нагоре.

Дожът си седеше на любимото аленочервено канапе и разлистваше някакви документи. Днес демонстрираше пълно самообладание. Само за една нощ бе израснал. Днес вече не бе Купидон — днес се бе превърнал в истински крал.

— А, Лоренцо! — махна с ръка той. — Заповядай! Липсва само твоят подпис.

Лоренцо Великолепния се приближи към канапето с физиономия, кисела като лимон. Дожът лично му подаде перото и проследи изкъсо процеса по подписването на документа с оковани ръце.

— Така! — отсече накрая господарят на Генуа. — Както се вижда, вече всичко е наред. Признание и съглашение в едно — договор, който в наше време се постига изключително трудно. Бих желал да благодаря сърдечно на всички ви! — завърши и се усмихна мило на свъсените като градоносни облаци лица в стаята. Баща ми, нали винаги си е бил политик, заговори първи:

— Този мирен договор ще си остане изцяло… sub rosa, нали? — Гласът му прозвуча слабо и неуверено, като глас на старец.

— Така таен, колкото и заговорът, който го направи необходим — отговори многозначително дожът. — Историята няма да научи за тези събития — стига да съблюдавате условията, които ви поставих, разбира се.

— Но това е абсурдно! — избухна безцеремонно Мавъра, неспособен повече да мълчи. — Да не би да искате да кажете, че вече не можем да се срещаме във въоръжен конфликт? Та в Италия е имало войни още от римляните и етруските, та и по-рано!

— Скъпи ми Лудовико! — усмихна се дожът. — Ти обичаш войната, нали? Е, не се притеснявай. Мисля, че някой ден пак ще се срещнем в битка, било то по суша или по море. Сигурен съм, че съюзи ще продължават да се сключват и да се нарушават чак до края на света. Но това тук е различно. — Размаха пергамента. — Този договор казва, че никога повече няма да бъде правен опит за обединението на този полуостров и никой няма да се опитва да подчинява градовете държави в една империя. В подкрепа на твърдението си аз изпращам копия от този договор със своя печат до Негово величество френския крал Луи XI, Техни величества Фердинанд и Изабела, крале на Испания, както и Негово величество Едуард IV, крал на Англия. Сигурен съм разбирате, че подобно обединение на нашите държави би било точно толкова опасно за техните територии, колкото и за моето собствено херцогство. Така че, ако някой от вас или от вашите съюзници от групата на „Седемте“ нарушите споразумението, подписано днес, ще инструктирам моите съюзници да счупят печатите и да прочетат какво сме написали тук днес и да мобилизират силите си срещу вас! С моята пълна подкрепа те могат да прекарат батальоните си през моето херцогство и да стигнат до вашите! Защото Генуа никога няма да се съгласи с подобен съюз!

С тези думи той се отпусна обратно на канапето си и опря пръстите на ръцете си едни в други.

— Между другото, изпращам копие и на Негово светейшество папа Сикст в Рим. Имам усещането, че божествената му съвест ще го подтикне да ратифицира договора. Вие как мислите?

Не се обърна към никого конкретно в стаята. Напълно владееше положението. Всички знаеха, че Светият отец бе заговорничил с конспираторите, но никой не смееше да го изрази с думи. Дожът бе хванал всички тези благородници в мрежата си, превръщайки ги в безброй безпомощни рибки, които той и единствено той можеше да освободи. Което и направи.

— А сега ви давам позволение да се върнете в мир по вашите кралства и херцогства. Що се отнася до мен, вие никога не сте били тук. Ще бъдете придружени до прохода Ториля. Оттам нататък ще трябва да се оправяте сами. — Изправи се, с което сякаш разпусна събранието. — Управлявайте мъдро и добре и нека празнуваме различията си, като същевременно останем приятели!

Височайшата компания се изправи като един на крака, а дожът седна обратно. Нарочно грабна договора, като че ли искаше да го прочете отново, като че ли не искаше да става част от групичката на тези съюзници дори в най-простия смисъл на думата — щом те седяха, той бе прав; щом бяха изправени, той сядаше. Сега и завинаги Генуа щеше да действа сама. Обаче дожът не беше свършил.

— Не и вие, синьор Медичи! — изрече, без да вдига очи от документите.

Лоренцо не се обърна. Само се закова в средата на стаята, очаквайки да узнае съдбата си. Всички се вцепенихме. Престанахме да дишаме.

— Що се отнася до теб, Лоренцо Великолепни — изрече дожът на Генуа с нескрита ирония, — искам искрено да ти благодаря за гостуването ти в моя град! — Нямаше никакво съмнение, че дожът едва се сдържаше да не обвини принца на Флоренция, че е мозъкът на целия този заговор. — Надявам се, че преживяването ти тук не е било помрачено от времето. Защото виждам, че пролетта дари целия свят с мъдрост и хармония! — Махна неопределено с ръка към гледката навън. — В замяна на моето гостоприемство, сигурен съм, че няма да имаш нищо против да опростиш моите неизплатени задължения към банка Медичи. Лично аз не бих искал изворът на снощните събития да стане публично достояние, а ти? А дискретността винаги си има цена!

Великолепния го погледна така, сякаш му бяха поднесли под носа развалена риба. Накрая само кимна, но погледна младия дож право в очите и изрече твърдо:

— Но това ще стане, бъди сигурен! Някой ден нашите държави ще бъдат едно цяло!

— Може би — кимна дож Батиста и се наклони напред. — Но не и в моя живот, а най-вече — не през твоя.

Това беше като хвърлена ръкавица на младеж срещу старец. Лоренцо изведнъж се вкамени, но накрая магията се развали и той се поклони и излезе, следван от своите сподвижници. На прага майка ми се обърна и ме погледна умоляващо.

Вратата се затвори зад тях.

— Синьорина! — обърна се дожът към мен и ме покани на аленото канапенце до себе си. — Услугите ви към моя град приключиха. Приемете моята огромна благодарност и знайте, че завинаги ще съм ви задължен! — Целуна ми ръка, а после ме погледна в очите и промълви: — Чувам, че приятелят ви е мъртъв. Много съжалявам! Той беше храбър и непреклонен воин и служеше предано на Бога! Съветвам ви да вземате пример от него, а не от вашето семейство. Бъдете достойна наследница на своя град, както аз се надявам да бъда на моя. А сега вървете при майка си.

С тези думи се изправи и взе документите.

Присъединих се към останалите, докато чакахме в приемната каретите ни, които да ни отведат у дома. Седнах до майка ми и тя прегърна ръката ми с двете си ръце и я погали. Аз не я отдръпнах. Огледах господарите, насъбрани около мен — някои от тях избрани, други — по рождение. И в този момент разбрах, че днес корабът с глупаци няма да отплува за Португалия. Защото беше тук. В тази стая. Сега вече разбрах последните думи на брат Гуидо, докато изгаряше в пламъци: „А плявата Той ще залее с неугасващ огън“. Само че всичко се бе объркало. Бе изгоряло зърното, а плявата си беше останала.

И тогава разбрах, че Италия е велика не с мъже като тези тук, а с онези, които са загинали за нея.