Тайната на Ботичели

Първа глава

Майко Божия!

Изобщо няма да повярвате на това, което сега ще ви кажа.

Аз, Лучана Ветра, Кики, обикновената флорентинска уличница, съм гостенка на самия папа!

Кълна се във вера мадре, че това е самата истина! Ето ме сега, стоя на бойниците на замъка Сант Анджело — личната резиденция на папата, разположена край реката. Вглеждам се в снишилите се през лятото води на Тибър — сребърна панделка, точеща се мудно между хълмовете. Поглеждам към другия бряг и църквата „Свети Петър“ — истинско злато под последните лъчи на слънцето, по-величествена даже от нашата Дуомо във Флоренция. И аз съм тук като гост на принца на тази велика базилика — най-могъщият мъж на този наш полуостров, Негово светейшество папа Сикст IV.

Надали е необходимо да ви казвам, че преди тази вечер за нищо на света не бих могла да ви кажа как се казва папата, ако ще и да ми давате буренце марсала. И след като изминахте с нас толкова дълъг път, също надали е необходимо да ви казвам, че брат Гуидо ме запозна с всички необходими подробности, както и с множество не чак толкова необходими. От известно време той изобщо не е на себе си от вълнение и непрекъснато ми шепне нещо в ухото. Разбирам го — за него това е върхът в религиозната му кариера — да бъде тук, в цитаделата на своя първосвещеник, на главата на неговия орден, че и на всички останали ордени. Исусе Христе!

Влязохме в Рим в ранната привечер след пътуване, продължило седем дни и нощи. Този път не се сблъскахме с нито едно от лишенията, които ни сподиряха по пътя от Флоренция до Пиза, да не говорим пък за плаващия ни затвор на борда на флагманския кораб „Бисто“. Каретите ни бяха много удобни, храната и напитките — на корем, а крайпътните ни отбивки — чисти и луксозни. Отбивахме се или в разположените високо по хълмовете дворци на благородници, благоразположени към краля на юга, или в странноприемници, които хората на дон Феранте превземаха изцяло, изхвърляйки навън вече настанилите се гости по долни гащи. Беше приятна гледка да видиш разни нафукани дамички и господа как се лутат като обезумели без слугите си, мърморят заради създаденото им неудобство и заситнят надолу по Виа Апиа, за да открият следващата странноприемница. Настанявах се в техните гнезда с коварното задоволство на кукувица и непрекъснато се питах какво ли е наистина да си благородник и да имаш реална власт, а не само обикновена проститутка, актриса, играеща добре ролята си.

И когато най-сетне преминахме портите на папския град, не можех да не се удивя на мащабите на това място — масивни квадратни постройки светеха като златни на слънцето, сгради с размери, каквито никога не бях виждала — нито във Флоренция, нито в Полето на чудесата в Пиза. Това бяха кучешките дни — Кучешката звезда грееше високо до слънцето, а то светеше продължително и до късно, но дори и тя накрая изчезна. Постепенно светлината над Рим остаря, златото се превърна в сребро и нощта се засвлича бавно. Папските палати и административните сгради, замъците и църквите бяха обгърнати от опаловия блясък на вълшебството. Нищо на този свят не можеше да се сравни с Рим — град, създаден за принцове.

Усещането ми за навлизане в някакъв вълшебен свят се засили при пристигането ни в замъка Сант Анджело — огромна кръгла постройка върху четвъртита основа, изградена от теракотени тухлички — същински червен топ в нашата голяма шахматна игра. Кацнал на бреговете на мудната река, той приличаше по-скоро на крепост, отколкото на палат на удоволствията, но изненадващо покоите ни се оказаха изключително пищни, посрещането — топло. Нашата сватбена процесия получи целия най-горен етаж на замъка, където разполагахме дори със собствена трапезария, където се събрахме за вечеря. След вечеря двамата с брат Гуидо решихме да се поразходим — без да се наговаряме, едновременно, очевидно и двамата търсещи начин да се усамотим. По пътя бяхме успявали от време на време да си разменим по някоя дума, но тогава дамите бяха настанявани отделно от мъжете, така че единственото време заедно, с което разполагахме, бе в каретата по време на път, под погледите на краля и кралицата. От време на време си шепнехме по нещо, но нито веднъж не посмяхме да обсъждаме „Пролетта“. А пък през последните няколко дена, когато стана ясно, че папата ни е поканил в собствения си замък с обещание за аудиенция, преди да потеглим за Флоренция, шептенето на брат Гуидо не бе изразявало нищо друго освен безкрайното му вълнение, че ще се запознае с бащата на цялата Църква. Молеше се толкова много, че по едно време имах чувството, че езикът му ще падне. Коленичеше при всеки крайпътен параклис и накрая се уплаших, че плътта на коленете му ще се износи до кокал. Опасявах се дон Феранте да не заподозре нещо, тъй като нещо ми подсказваше, че Николо дела Торе не се слави с особен религиозен плам. Затова после, отново в каретата, чрез действия и строги погледи се опитвах да напомня на приятеля си да не забравя чия роля играе и да я играе добре. Отпусках се към него като лека жена, притисках гърдите си в лицето му и нашепвах в ухото му укори така, сякаш бяха сладки глупости, а не горчиви сериозности. (Не мога да не призная, че по този начин не само се грижех за нашата безопасност, но и задоволявах собствените си желания.) Постепенно той се усети и поправи поведението си. Но само външно, защото, когато наближихме великия град, усетих, че е под влиянието на неописуемо религиозно вълнение. Моето трудно сдържано вълнение спокойно съперничеше на неговото, макар да бе от различен характер — аз вече нямах търпение да поговорим отново за картината и да разбера как този достолепен град пасва в нашата мозайка.

За вечерната си разходка намерихме идеалното място за разговори — най-високата от всички бойници, охранявана от двама страховити на вид стражи, които непрекъснато обикаляха периметъра. Те нито ни пресрещнаха, нито ни зададоха някакви въпроси — сигурно са били инструктирани относно самоличността на всеки от гостите, а и вероятно са свикнали знатните посетители на папата да излизат по бойниците, за да се наслаждават на гледката. Сега обаче аз обърнах гръб на въпросната гледка така, както някога бях направила и на хълма във Фиезоле, и насочих мисълта си към по-практични дела.

— Насаме ли сме?

Брат Гуидо се огледа. Лекият бриз развяваше къдриците му. Пълната луна придаваше на лицето му перлен блясък и той отново бе заприличал на ангел.

— Така мисля — отговори. — Стражите са най-малко на сто крачки от нас, а тук никой не би могъл нито да ни подслушва, нито да ни следи.

— Тогава давай!

Той бръкна в туниката си и извади оттам копието на картината. Двамата я изпънахме върху стената и се вторачихме в централната фигура — Венера, както я бяхме кръстили и за която вече знаехме, че символизира Рим. И аз зададох въпроса, който не ми даваше мира вече цяла седмица.

— Как разбра?

— Че Венера е Рим ли? Знаците са толкова много, че направо не знам откъде да започна.

— Пробвай ме — подметнах с леден глас.

Той отново ме караше да се чувствам пълна невежа, а след последните ми успехи определено ме беше яд, че той бе разтълкувал сам тази фигура.

— Идеята ми хрумна за първи път, когато се озовахме в Неаполис — римският Неапол. Образно казано, там под „Сан Лоренцо“ се криеше Рим. Сетих се за картината и осъзнах, че Венера всъщност стои под „арка“, образувана от листата, почти римска арка.

— Е, това е малко изсмукано от пръстите — свих презрително устни аз.

— Така е — кимна той, без да се обиди. — Но виждаш ли тук листата? Яркозелени, восъчни и във формата на сълза. А не листата, които човек би открил в някоя селска горичка. Това са листа на култивиран градински храст — листа, които се виждат в двора на всеки дворец във Флоренция.

— Лаврови храсти! — възкликнах внезапно. Да, добре познавах тези храсти. Бях се крила в тях от кучката на Бембо и познавах отлично горчивия аромат на блестящите листа, които ми служеха за убежище.

— Точно така — лаврови храсти. На английски това е името „Лорънс“, на френски — „Лоран“, а на нашия, италиански език — „Лоренцо“. Растението на династията Медичи.

— Добре де, ама Неаполис си е все пак в Неапол. Какво те насочи точно към Рим?

— Редица следи. Рим е град, построен на седем хълма, а както вече разбрахме, числото седем и съюзът на седмина души стоят в центъра на нашата загадка.

— Извинявай — прекъснах го, — но от известно време все се каня да те питам — защо седем, а не осем или девет?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами на картината всъщност има девет фигури, ако броим и Купидон. Или пък осем фигури на възрастни. Тогава защо само седем души участват в този заговор или съюз, или каквото и да е там, а не осем или девет?

Брат Гуидо вдигна качулката на пътническата си мантия, за да се защити от вятъра, и промърмори:

— Честно да ти кажа, и аз не знам. Може би едната от фигурите е просто за заблуда или впоследствие, по някаква причина, е била прогонена от групата.

— Това вероятно съм аз, искам да кажа Флора — Флоренция — подметнах с надеждата, че в крайна сметка няма да ни се наложи да ходим чак там.

— Не и с твоето лице. Невъзможно е да бъде игнорирано — отсече той и аз се изчервих от удоволствие. Но това не беше комплимент, а просто разсъждение на глас. Погледът в очите на монаха беше отнесен. — От друга страна, възможно е една от фигурите да е изключена от заговора или пък да е поставена там, за да ни заблуди. Но това не може да бъде Флоренция — домът и на художника, и на неговия покровител. — Въздъхна озадачено. — Във всеки случай тъкмо седем е числото, споменато от дон Феранте, а числото седем, или седмата спирка на кръста, ни отвори вратата към Неаполис в църквата „Сан Лоренцо“. А както вече казах, Рим е издигнат на седем хълма.

Кимнах и попитах:

— И какво друго?

— Ами, Венера е облечена по римска мода. Виждаш ли? Облечена е доста по-различно от всички останали дами. Всички останали фигури са в леки, бели пролетни одежди, също като пасторални, буколически богини.

Нямах представа какво означава „буколически“, но на мен ми прозвуча като стомашно заболяване. Реших да го игнорирам.

— Но тези рокли са върхът на модата в момента! — възкликнах в знак на протест. — Роклята, с която бях облечена аз, с цветя, буквално изрисувани върху тъканта, е последният писък на модата. — Въздъхнах, спомняйки си за времената, когато единственото, за което мислех, бе за следващия член, който щеше да ми влезе, и за цвета на роклята, която щях да облека на следващия ден.

— Така е — съгласи се той. — Това е върхът на съвременната тосканска мода! Но погледни Венера! Тя изглежда напълно различна. Облечена е в дрехи от отдавна отминала епоха, в тъкани и драперии от античността. И носи силни цветове — не бели, прозирни воали, а наситени, класически цветове — червено, синьо и златно. За нея няма цветя. Тиарата й е директно от римския период, бижутата — също.

Погледнах внимателно. Венера беше относително лишена от бижута — не виждах никакви накити.

— Имаш предвид този медальон ли? — посочих красивия златен медальон, висящ върху гърдите на Венера, който сякаш проблясваше под лунните лъчи. Изглеждаше съвсем обикновен — кръгъл златен диск, в който бе поставен по-малък диск или може би кехлибар. Малкият мащаб на копието правеше бижуто трудно различимо.

— Да.

— И какво му е римското на този медальон?

— Честно казано, за да бъда напълно сигурен, трябва да видя голямата картина, но оттук ми изглежда като медальон на култа към Сол Инвиктус.

Нямаше нужда да го карам да ми обяснява — един поглед му беше достатъчен.

— Преди да открият Бога, хората са живеели съобразно ритмите на сезоните, природата и светлината, която им е давала живот. Затова са се прекланяли пред самото слънце. Знам, че за нас днес изглежда абсурдно, но е така.

Лично аз обаче не мислех така — преклонението пред огнената топка, която дава живот на всяко живо същество, ми изглеждаше далеч по-разумно и логично от почитането на някакъв си мъж, който за два дена бил умрял, а на третия пак бил оживял. Ала вече познавах достатъчно добре мащабите на вярата на брат Гуидо, затова предпочетох да си мълча.

— Култът на Сол Инвиктус, непобедимото Слънце, е бил водещата религия на Рим столетия наред. Даже и след идването на Христос онези, които го следвали, били преследвани и трябвало да се срещат тайно, в подземните катакомби на града. — Тук той се прекръсти.

— Ясно — кимнах, твърдо решена да го върна обратно на главната тема тази вечер. — Та казваш, че е облечена като римска дама.

— Дори нещо повече — като римска булка!

— Откъде знаеш? — възкликнах и се опулих към картината.

— Като малък съм ходил на множество благороднически сватби — изрече той почти с извинителен тон, защото отлично знаеше, че аз не съм ходила на нито една. — В района на Тоскана има обичай булките да посрещат гостите си с ръка, вдигната по този начин, както е направила Венера на тази картина. А тиарата и воалът й са точно като на римска булка. — Тук брат Гуидо ме погледна косо и допълни: — Освен това ще се венчава в петък!

— О, я стига! — изсумтях презрително аз. — Как въобще си го представяш? Знаеш, че никой не се жени в петък — не е на хубаво!

— О, сигурно си мислиш за онова стихче: „Не се жени, не тръгвай на път и не започвай никаква работа нито в петък, нито във вторник.“

Това стихче бе последното, за което си мислех, просто защото не го знаех. Но вече толкова дълго заблуждавах брат Гуидо, че съм по-умна, отколкото съм, че сега просто се усмихнах многозначително. Не че не бих могла да го контрирам, че с него се запознахме в петък и че именно в петък започна и цялата тази история.

— Просто исках да попитам кое те накара да мислиш така?

— Ето, погледни по-внимателно. Мантията на булката е обсипана с миниатюрни кръстчета.

Вторачих се послушно в мантията и установих, че не мога да му противореча.

— Човек би се запитал защо са тези кръстове, когато останалата част от картината е толкова категорично езическа? Отговорът се корени в Разпети петък — денят на разпятието на Христос. А дори и да не беше така, самото име на образа ни навежда в тази посока, тъй като, както знаем, в повечето езици петък е кръстен на Венера.

— Но коя е тя? Да не би да смяташ да обикаляме вечния град в търсене на поредната мъртва лейди?

— Точно обратното — поклати глава той. — Тази тук си е съвсем жива! Погледни цветовете, с които е облечена. Ярки, бляскави, витални. Никакви призрачни прозирни тъкани, никаква бледа кожа. Тази жена е жива, сигурен съм в това! А най-сигурният знак за това е цветът на роклята. Погледни! С кое друго си съвпада на картината?

Вторачих се и възкликнах:

— С дрехата на Меркурий!

— Именно! Съществува визуална, цветна връзка с единствената друга фигура на картината освен теб, за която със сигурност знаем, че е жива!

— Самият художник, Ботичели!

— Точно така!

— Тогава откъде ще започнем? — извиках и с кипнала за пореден път кръв, започнах да крача напред-назад по крепостния вал, нетърпелива като хрътка да започна лова.

— Да започнем ли?

— С идентифицирането на тази дама.

— Не е нужно да го правим. Ако наистина бях наследник на Пиза, а не смирен монах, бих заложил целия си град, че тази дама тук е същински образ и подобие на булката, на чиято сватба скоро ще присъстваме. Даже името й е същото като пътя, по който току-що дойдохме, пътят, който отвежда към Рим — Виа Апиа, Апианският път. Тази дама е годеницата на Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи и племенницата на дон Феранте — Семирамида Апиани.

Името отекна в главата ми, а заедно с него и нечии стъпки. От замъка се появи някаква фигура — първоначално дребна на фона на огромните бойници, но уголемяваща се с всяка следваща крачка към нас — кралят на Неапол, дон Феранте, бе дошъл да ни търси.

— Скрий картината и се дръж така, сякаш мислиш за любов! — изсъсках веднага.

Сграбчих го за врата и притиснах буза о неговата, защото знаех, че ако и сега го целуна, той със сигурност ще се дръпне, така че не го направих. Обаче той с готовност изигра ролята си в тази сценка.

— Да, за любов — промърмори той и в моето сърце изпърха надежда. Но подобно на добър адвокат, той просто бе запазил ключовия си аргумент за накрая. — Венера е богинята на любовта. А на латински любов е A-M-O-R. Какво получаваме, когато прочетем думата отзад напред? — И тъй като знаеше, че буквите не са сред силните ми страни, не дочака отговора ми: — Получаваме R-O-M-A, Рим!

А после дон Феранте вече беше на две крачки от нас, но въпреки това аз все още разполагах с време, за да кимна и да се усмихна в знак, че съм схванала посланието на Сандро Ботичели. Хитрецът бе поставил отговора пред очите на всички! Смеех се, когато кралят ни поздрави:

— Милорд Николо, милейди Фиамета! — Последното беше изречено с много галантност, обаче мен трудно могат да ме излъжат — очевидно човекът просто бе забравил името ми, затова ме бе кръстил така.

— Съжалявам, че се налага да прекъсна любовната ви среща, особено като се има предвид колко малко нощи заедно ви остават! — Не бях много сигурна какво точно има предвид кралят с този зловещ намек. Брат Гуидо също очевидно нямаше представа, затова просто се задоволи с едно сериозно кимване.

— Обаче тази вечер има един спектакъл, за който съм сигурен, че вие, милорд, като човек на науките като мен, за нищо на света не бихте искали да пропуснете!

— Да, Ваше величество? — погледна го въпросително брат Гуидо. Брей, този човек бил самата любезност!

Втора глава

Един звън на камбани по-късно ние вече стояхме пред импозантна сграда, квадратна и сребриста под лъчите на луната. Двамата с брат Гуидо се заковахме едновременно на място, зяпнали като пилета в очакване на храна от майка си. Дон Феранте ни наблюдаваше внимателно — не сградата, а нас. После по устните му заигра самодоволна усмивка, сякаш лично бе издигнал това произведение на строителното изкуство. На крачка зад краля се усещаше постоянното присъствие на вездесъщия Сантяго, безмълвен и раболепен. Тази гигантска постройка, която не беше нито къща, нито църква, като че ли бе реликва от древното минало на вечния град — дори аз схванах, че е римска, заради множеството колони.

В камъка над колоните бе издълбан надпис. Както и можеше да се очаква, брат Гуидо го прочете на глас:

— „Magrippa l f costertivm fecit“ — Обърна се към дон Феранте и преведе: — „Маркус Агрипа ме направи.“

Кралят на Неапол, който очевидно си бе присвоил длъжността на наш екскурзовод, само кимна и допълни:

— Да, Пантеонът!

— Но това е невероятно! — светнаха очите на брат Гуидо. — Мечтая да видя това място още от дете!

Дон Феранте се усмихна доволно, че е доставил радост на своя гост и че има възможността да покаже знанията си за едно място, където „лорд Николо“ никога не е стъпвал.

— Заповядайте, влезте! — покани ни той. — Уредил съм частна визита за нашата скромна групичка, така че Пантеонът ще бъде изцяло на наше разположение за предстоящия спектакъл!

Пристъпихме в огромното тъмно преддверие на подобната на църква сграда. Двама от мъжагите на дон Феранте стояха на пост с пиките си. Зачудих се какво толкова ще гледаме, че ни трябва такава охрана. Обърнах се към вратата и погледнах към площада пред Пантеона — беше необичайно пълен, даже и за подобен голям град. Първоначално си бях помислила, че народът се е събрал да гледа пищните ни каляски, пристигащи от замъка Сант Анджело, обаче никой не ни обърна особено внимание — хората просто крачеха напред-назад и си говореха. Някои от домакините се кръстеха, а господата говореха на висок глас. Интересно какво правеха тук тези обикновени хорица — вечерната служба отдавна беше минала, вечерята също. Във въздуха се носеше някакво очакване, както и нещо друго. Страх.

Докато пресичахме площада и стражите на дон Феранте разбутваха гражданите, за да ни направят път, аз дръпнах брат Гуидо за ръкава и го попитах:

— Но какво е това място? — Нямах никакво съмнение, че макар никога да не бе стъпвал тук, той знае цялата история.

— Това е Пантеонът, което ще рече „Храм на всички богове“. Думата идва от гръцкото „пан“, което ще рече „всичко“ и „тео“ — „Бог“. Част е от първоначалния план на Август Цезар за преустройство на Рим по негов образ и подобие.

— Нали бил построен от Маркус Някой си?

— Маркус Агрипа е бил приятел и генерал на император Август. Много е възможно именно той да е съставил плановете за първия Пантеон, тъй като неговият надпис все още стои над портика.

Предположих, че тази нова дума означава „входната врата“, затова директно попитах:

— Значи в крайна сметка е храм, така ли?

— Вече не. След като Рим приема официално християнството, Пантеонът се превръща в църквата „Санта Мария деи Мартири“, осветена по заповед на византийския император Фока преди много векове.

— Ясно, значи в крайна сметка е църква — обобщих накратко. — Но защо сме тук?

— Това вече не знам.

Както ми беше станало ясно, това бе типично за брат Гуидо — ще ти разкаже хиляди подробности, които не искаш да знаеш, но онова, което всъщност искаш да знаеш, ще се окаже липсващо от научния му арсенал. Лично за мен Пантеонът беше доста призрачен и докато следвах господата, усетих как косъмчетата на тила ми настръхват. За моя изненада по-голямата част от двора на Арагон се оказа вътре, включително кралицата и триото метреси. Всички се обърнаха към мен и любезно ми кимнаха. Джована Арагонска бе спокойна както винаги, ала трите куртизанки представляваха истинско кълбо от нерви и възбуда, крякащо като ято врани. Огромен пръстен от съскащи факли светеше по стените наоколо и осветяваше вътрешността. Не можех да не призная, че това място бе истинско чудо на природата. Забелязах три неща:

Прима коза: По някаква странна архитектурна алхимия отвътре то изглеждаше много по-голямо, отколкото отвън.

Секонда коза: Вътрешността представляваше огромно кръгло пространство с мраморен под. Отгоре имаше гигантски купол.

Терца коза: В центъра на този купол се намираше най-странното нещо на това място — огромна дупка, отворена към небесата, през която се виждаше съвсем ясно луната.

Брат Гуидо се извърна към това фалшиво небе, дивейки се на необичайната дупка.

— Това е „окулус“ — побърза да ни осведоми дон Феранте. — Служи като огледало за кръглото небе над нас. — Извиси глас за по-голям поетичен ефект и всички около него застинаха в очакване на думите му. — Дио Касий е казал: „Благодарение на купола си Пантеонът наподобява на самия небесен свод!“

На мен обаче не ми направи особено впечатление. Нямаше никакво съмнение, че цитира думи, които се бе постарал да наизусти преди не повече от час, само и само да впечатли двора си. Поради което не можах да сдържа устните си да не се изкривят от презрение.

— Напълно вярно! — не остана назад и брат Гуидо. — Пантеонът е истинско олицетворение на римския стремеж към съвършенство в структурната цялост и философската хармония на нещата!

Това изявление, което не беше нито наизустено, нито репетирано (и от което аз нищо не разбрах), ме накара да се гордея със знанията му, сякаш бе мой първороден син. Ала дон Феранте се вкисна.

— Разбира се — промърмори.

Брат Гуидо изобщо не обърна внимание на тона на краля, а продължи да се върти и да се оглежда, като че ли изчисляваше наум обема на пространството над главата си.

— Значи полусферата на покрива всъщност се превръща в цяла сфера в пространството между покрива и мраморния под! Направо удивително!

Тук дон Феранте бе принуден или да се съгласи, или да издаде невежеството си. Затова само кимна като древен мъдрец и допълни:

— Свещената геометрия на космоса!

Това изявление обаче се оказа твърде езическо за набожен човек като монаха, който не закъсня да апострофира краля с думите:

— Но създадена от Бога!

Кралят предпочете да не обръща внимание на това.

— Обърнете внимание, милорд, и на павимента. — Нямаше съмнение, че кралят използва дума, която преди този момент никога не бе минавала през устните му.

Но на брат Гуидо такива не му минаваха. Надпреварата продължаваше.

— Ах, да, павимента, в стил опус сектше. Наистина!

Тук вече монахът срази не само мен, но и краля.

— Кръгове в рамките на квадрати — поясни за всички, — както е в географията на Птоломей. Значи римляните все пак са успели да разчертаят и кръга!

Тук се разсмя и аз забелязах как кралят подема смеха му и буквално видях как се опитва да съхрани тази фраза в главата си, като същевременно не пропусна да хвърли гневен поглед на вездесъщия си иконом. И тогава ми стана ясно кой е бил изпратен, за да събере достатъчно информация в полза на краля, която да му помогне да се представи като блестящ учен по време на тази обиколка, както и че горкият Сантяго ще бъде държан лично отговорен за зеещите празноти в знанията на Негово величество. Така му се пада!

Не след дълго обаче дон Феранте отново взе превес в научната надпревара с умопомрачително скучно изброяване на всеки отделен вид мрамор, който проклетите римляни били използвали за пода. Някаква плоча, която приличаше на парче салам, носела името пурпурен имперски порфир от Египет. Павета с розов цвят като свински пастет, били наричани „доцимиан павонадзето“ от Мала Азия, а плочите, които бяха толкова жълти, че човек оставаше с впечатлението, че някой е повърнал на пода, бяха описани от краля като мрамор „джало нумидиана“ от Картаген. Паветата от „гранито гриджо“, които напомняха за мръсен сняг, идвали от северозапада, от Галия или от Алпите. Някъде към този момент аз изгубих нишката, обаче си знаех, че брат Гуидо няма да закъснее да отвърне подобаващо на удара.

— Невероятно! — възкликна той. — Могъществото на една империя, изваяно в мрамор!

Усмивката ми леко поувехна, защото усетих, че изказванията на монаха започват да ме дразнят. Защо не може да говори на обикновен тоскански?! Избавих краля от срама да пита какво значи това, като побързах да кажа:

— Моля?

— Исках просто да кажа, че тук римляните са построили под, който олицетворява, извинете, показва всяка част от тяхната империя, подредена тук, долу, от единия до другия край. Тези мраморни камъни са донесени от всички ъгълчета на Римското Средиземноморие, символизиращи завоюването на Египет, Азия, Картаген и Галия. Това е политическо изявление, пропаганда чрез порфир!

Исусе Христе!

Не ме разбирайте накриво — не че не бях доволна от тази шибана интелектуална надпревара и когато бяхме в Неапол, се чувствах горда със знанията му. Но някак си ми се щеше брат Гуидо да използва тази игра на мозъци за по-продуктивни цели, като например — да научи повече за плановете на Седмината. Дръпнах го настрани и му прошепнах няколко думи в този дух, като се престорих, че просто се накланям към него за целувка.

Брат Гуидо се дръпна изненадано назад и възкликна:

— Но нали всичко е само с тази цел! Всяка дума има значение, всяка сричка има отношение към нашето търсене!

— Дори и цялата тази пледоария за мрамора ли? — изгледах го накриво аз.

— Особено тя! — дъхът му погали ухото ми. — Очевидно не си слушала много внимателно.

Тук вече ме хвана.

— Добре де, само че се опитай най-сетне да откриеш нещо конкретно за тази каша, в която сме се забъркали! — прошепнах във врата му. — Моля те!

Брат Гуидо ме избута нежно и се обърна прелюбезно към краля:

— И защо сме сега тук, Ваше величество? Да не би да си правим самостоятелна вечерна служба?

— В известен смисъл, да — усмихна се кралят. — Но не в чест на Бога, а на природата! Тази вечер превес вземат старите богове. Ето, вижте! Започва се! Погледнете луната в дупката в свода горе! Гарантирам ви, че в Рим няма по-подходящо място за наблюдение на подобен спектакъл!

Знатните дами и господа започнаха да се събират около нас, а прислугата — да гаси факлите. Безсъмнено се намирахме в точния час за онова, което ни предстоеше да видим.

Вдигнах нагоре очи. Яркият перфектен кръг на луната си седеше спокойно в небесата така, както е правел винаги. Само дето… Почакайте!

— Луната е някак си… много жълта! — възкликнах.

— Така е, доня — съгласи се кралят. — Сега, в идите на юли, луната е в доста болнаво настроение.

— Какви са тези иди? — просъсках в ухото на брат Гуидо.

— Средата на месеца. Скоро ще бъде истинско лято.

— Хубаво — кимнах. Любимият ми сезон. Едно време много обичах да се мотая край Арно заедно с другите уличници именно през лятото. Говорехме си или пиехме вино под някоя лоджия. Дори и в това мрачно място като че ли усещах паренето на флорентинското слънце и долавях лекия аромат, издигащ се от доста намалелите през този сезон води на реката. За останалите този аромат бе по-скоро смрад, съдържаща какви ли не гадории — изпражнения, боклуци, та даже и трупове. За мен обаче това бе ароматът на лятото, приятен като вечерно ухание на жасмин. Носталгията ме удари в стомаха, но не по-слаб от нея бе ужасът от онова, към което ни предстоеше да се върнем.

Сякаш доловил раздвоението ми, дон Феранте отбеляза:

— Лято, да. Обаче после идва зимата, както е правила винаги — зима, която тази година ще отправи доста предизвикателства към всички нас.

Тези думи като че ли носеха особено значение. Усетих как брат Гуидо до мен се поколебава, но след това избира да рискува.

— Но след това слънцето отново изгрява, защото идва пролетта. Ла примавера!

Когато чух тази дума, изтръпнах. Толкова дълго я бяхме шептели тайнствено между нас във връзка с картината на Ботичели, че бях напълно забравила за обикновената й употреба. И двамата едновременно погледнахме към дон Феранте, за да видим реакцията му.

Той погледна приятеля ми в очите и бавно изрече:

— Именно! Ново начало!

Добре де, това си бе достатъчно многозначително, но не ни подсказваше нищо. Надигнах глава, за да видя луната. След като всички факли наоколо бяха изгасени, тя изглеждаше още по-ярка. И изведнъж видях как шафраненожълтият диск започва да изчезва пред очите ми, сякаш някой бе отхапал от него! След малко захапката стана още по-голяма и по-голяма. Хората наоколо ахнаха. Но какво означава това? Да не би да е краят на света? Да не би да се е появил някакъв гигантски небесен звяр, който е решил да изяде нашата луна подобно на прегладнял вълк? Мадонна!

Брат Гуидо усети страха ми, защото аз не закъснях да сграбча ръката му.

— Спокойно! — изрече тихо. — Това е просто затъмнение на Луната — Земята минава между слънчевите лъчи и Луната, а тъй като живеем върху плосък диск, се създава впечатлението, че Луната изчезва. Обаче тя си е все там и след не повече от час отново ще блесне!

Преглътнах и промърморих:

— Ама през нощта няма слънце!

— Слънцето го има постоянно, скъпа моя! Независимо дали ние го виждаме или не, то си е все там — обади се кралят, отново с многозначителен тон.

— Въпреки че подобно събитие може да се случи и със Слънцето — отбеляза предпазливо приятелят ми.

Усетих как кралят се вцепенява.

— Защото, макар и много рядко, понякога Слънцето просто минава зад Луната по същия начин. Защото всички небесни тела се въртят около Земята, а понякога Луната блокира гледката ни към Слънцето!

— Имате грешка, милорд! Според мен само Луната може да бъде покрита по този начин! — отбеляза надменно кралят.

— Нищо подобно! — отбеляза безгрижно брат Гуидо, в блажено неведение за опасността. — Подобни феномени се случват още от библейски времена. „И през този ден, каза Господ, ще накарам Слънцето да се скрие още по обед, и ще затъмня Земята посред бял ден!“ Написано е в Стария завет, в Книгата на пророк Амос.

— Да, ама с облаци! — отсече дон Феранте. — Слънцето никога не може да бъде победено, защото в противен случай всички ще загинем! — Тук в главата ми се събуди някакъв спомен. Опитах се да се сетя къде другаде бях чувала нещо подобно. — Това е най-могъщото светило в небесата! — допълни кралят.

— По-могъщо дори от Господ Бог? — присви вежди брат Гуидо.

Дон Феранте побърза да отстъпи. Очевидно не беше напълно готов да се опълчи на Всемогъщия.

— Исках да кажа само, че слънцето управлява цялата природа — часовете от деня, сезоните… — Вторачи многозначително очи в своя противник, обаче монахът пропусна този поглед, защото вярващият в него отново бе взел превес над учения.

— Да де, обаче Земята не се управлява от него — отсече. — Нито пък Луната! Няма по-голямо доказателство за това от случващото се тази вечер.

Тук дон Феранте вече бе готов с отговора:

— Да де, обаче има и такива, които твърдят, че Слънцето е центърът на цялото мироздание и че всички останали небесни тела се въртят около него! Някои от тези хора са велики личности, които ние познаваме много добре!

Брат Гуидо отново пропусна намека и фанатично се провикна:

— Еретици, сир!

Притворих ужасено очи, защото брат Гуидо бе станал твърде недодялан в аргументите си и стига ушите ми да не ме лъжеха, току-що бе обидил жестоко краля на Арагон и Неапол, наричайки го еретик. Групичките придворни, насъбрали се около нас под отвора в купола, изведнъж се смълчаха, за да слушат нашия разговор.

Наложи се да сръгам приятеля си, за да му напомня да не излиза от ролята си. И побързах да замажа положението с думите:

— Според някои може и да са такива. Но не и според мен! Мисля, че римляните са уловили вярно нещата — Сол Инвиктус, Непобедимото Слънце! Защото не беше ли казал поетът… — Напрегнах ум, за да си спомня. — Ах, да! „Слънцето осветява всички наши намерения със своята светлина!“

Брат Гуидо ме погледна изумено. Обаче вие не се изненадвайте. Защото един от най-големите таланти на всяко уважаващо себе си работещо момиче е да запомня по някоя друга фраза, израз или умен цитат, та да го цитира пред клиентите си. Това е крайъгълният камък на ласкателството и всички мъже го обичат, били те монарси или монаси.

В случая подейства и на двамата. Дон Феранте омекна, кимна одобрително и допълни:

— Вижте! Небесният спектакъл набира скорост!

Вдигнахме отново очи нагоре, изпълнени с облекчение. Доколкото можех да схвана, бурята беше отминала. А сега луната изчезваше още по-бързо — първо беше полумесец, а после просто лунен сърп…

Докато всички гледахме нагоре, дон Феранте се приведе към брат Гуидо и съвсем тихо, така че ми се наложи да се напрегна, за да ги чуя, прошепна:

— Когато затъмнението свърши, опасявам се, че ще трябва да ви напусна, за да се срещна с моите офицери. Кралските каляски са на ваше разположение, за да се върнете в замъка Сант Анджело за два часа. Или може би бихте желали да изчакате в града до времето за нашата среща?

Това вече беше ново.

— Нашата среща ли?

— В полунощ. На уговореното място.

Сега вече бяхме в капан и брат Гуидо нямаше друг избор, освен да попита:

— Уговореното място?

Изтръпнах ужасена, че той вече се е издал. Ако наистина бе един от Седмината, би трябвало да знае кое е уговореното място. Но, от друга страна, какъв избор имаше, освен да попита?

Кралят се приведе още повече и рече:

— Сега не мога да го назова, защото в момента слушат и други уши, освен нашите. Обаче баща ви трябва да ви е казал. Ще кажа само едно, за да ви го припомня… — И изрече нещо на друг език, който ми се стори английски. Накрая завърши: — Ще се видим там!

Имах чувството, че това е краят ни, ала в този момент нямахме никаква възможност да обсъдим нещата насаме. Умълчахме се и проследихме как мракът поглъща и последните остатъци от луната. Незнайно защо, но установих, че сърце не ми дава да гледам как тази приятелска планета изчезва пред очите ми, защото тя ми е била вярна спътница по време на множество мои пътешествия напред-назад из Флоренция, тъй като по-голямата част от работата ми се върши през нощта. Каквото и да казваше брат Гуидо, някакъв нелогичен страх ми подсказваше, че тя никога няма да се завърне. Затова отместих поглед и това спаси живота ми.

В Пантеона цареше почти пълен мрак, но в последния миг лунна светлина забелязах висока и мрачна фигура, застанала в края на нашата знатна групичка. Фигурата бе облечена в одежди на прокажен. Оказваше се, че не само аз не наблюдавам небесата. Имало и още един. И този призрак в момента гледаше право към мен с очи ярки и сребристи като монетите на лодкаря на мъртвите.

Кръвта ми се смръзна във вените ми.

Майко Божия!

Прокажения от Неапол е тук!

В следващия удар на сърцето целият храм вече бе потънал в мрак. И докато дон Феранте се разпореждаше да запалят факлите, аз дръпнах брат Гуидо за ръкава; но със сила, каквато не подозирах, че притежавам. Очите ми може и да не виждаха, обаче умът ми бе запомнил къде точно е изходът и аз избутах монаха навън. Стражите се отдръпнаха, за да ни пуснат. Той ме последва послушно, тихо и бързо, усещайки, че работата е много сериозна, че нещо действително не е наред. Дадох му знак да млъкне и продължих напред. Докато вървяхме из непознатите улици, непрекъснато се оглеждах назад. Очите ми ми казваха, че никой не ни следва, че мигът на пълното затъмнение е бил достатъчен, за да ни освободи от нашия преследвач. Ала лудо биещото ми сърце ми нашепваше, че Прокажения е призрак или фантом, защото само вампир или върколак би могъл да излезе жив изпод руините на „Сан Лоренцо Маджоре“ в Неапол. Сребристите очи продължаваха да ме изгарят и усещането, че съм се сблъскала с лодкаря на мъртвите души, отказваше да ме напусне. Имах чувството, че Прокажения няма да се откаже, докато не ни пренесе през реката на смъртта.

Бяхме стигнали до покрайнините на града, където паметта ми подсказа, че отново сме близо до Виа Апиа. Налагаше се скоро да спрем, защото в противен случай щяхме да сме обратно в Неапол. Забелязах някакво затревено място с древни колони и тъмен свод и дръпнах монаха към него. Виещите се стълби ни отведоха надолу към някаква подземна камера с коридори като на къртича дупка. Щом се озовахме в този подземен свят — сигурно някакво свещено място, защото навсякъде се виждаха запалени свещи — ние спряхме, за да си поемем дъх, и аз разбрах, че е крайно време да обясня какво съм видяла.

Трета глава

В продължение на няколко мига не се чуваше нищо друго освен прокапването на вода и съскането на свещите, които горяха в нишите на този странен подземен храм. Брат Гуидо бе потънал в мълчание — осмисляше онова, което му бях разказала: че Прокажения, който ни следи от самото начало на тази история, продължава да ни следва; че сега се намираме в по-голяма опасност от всякога.

— И си сигурна, така ли? Сигурна си, че това е същият човек? Същият, когото си видяла на Виа Нило и същият „свещеник“ от църквата „Сан Лоренцо Маджоре“? Защото надали е необходимо да ти напомням, Лучана, че църквата бе разрушена почти до основи при земетресението!

Аз вирнах непреклонно брадичка и отсякох:

— Да, но ние избягахме!

С това вече не можеше да не се съгласи. Въздъхна и рече:

— Добре тогава. Да приемем, че ти си права и че Прокажения действително е убиецът на всички досега. Но и моята позиция е последователна. Както многократно вече съм казвал, единственият ни шанс да запазим живота си е да разкрием тайната на картината, след което вече ще разполагаме с предимство пред онези, които ни търсят. Но ако този човек не е нашият убиец, то тогава защо ни помага в театъра, който разиграваме, като крием истинската си самоличност от нашите могъщи домакини?

Внезапно ми хрумна нещо.

— Може пък да преследва мен, а не теб! Възможно е с убийството на брат Ремиджо да е решил, че се е отървал от теб. А ако е тръгнал след нас от Фиезоле, може да е решил, че ти си просто монах, когото абат Джайлс е изпратил да ме придружава до Пиза, за да ме пази.

— Тогава как ще обясниш случилото се с чичо ми? — преглътна с мъка той последната дума.

— Вероятно просто се е натровил с отвратителните стриди — отговорих, макар да си знаех, че изобщо не е така.

— Тогава защо в предсмъртния си час той ми каза да следвам светлината към „Бисто“?

— Защото умираше. Независимо дали е бил натровен от стридите или от нарочно поставена в тях отрова, пак щеше да ти даде същите инструкции.

— А защо Ток ни погна?

Мозъкът ми защрака бързо, за да измисли разумно обяснение.

— Защото, след като чичо ти почина, братовчед ти реши да те премахне като съперник! — възкликнах накрая. — Може би мотивите на Николо нямат нищо общо с картината.

— И въпреки това вече знаем, че чичо ми е бил един от Седмината и че Николо трябва да е наследил мястото му в тази конспирация.

— Едното не следва от другото. Възможно е истинският Николо да не знае нищо за Седмината. А ти, така да се каже, наследи твоята роля в заговора, когато чичо ти ти предаде пръстена и каза да следваш светлината на „Бисто“. Възможно е той да е преценил Николо като неподходящ за участие в този съюз. Ти сам каза, че той е безполезен педал, който мисли повече как да се съеши с малки момченца, отколкото коя книга да прочете. Това бяха мои думи, а не твои, разбира се! — побързах да допълня извинително.

— Но като цяло си напълно права — съгласи се кисело той.

— Е, добре тогава. Възможно е Прокажения да не е наясно с твоята самоличност. Ако пък ни е следвал чак от Флоренция, трябва да признаеш, че сега изглеждаш много по-различно, отколкото безличния монах в Пиза, който бе прекарал три дена на път в собствената си мръсотия. А сега — погледнах го в очите в сумрачната светлина на свещите, — ти си истински принц!

— Щом казваш. Та значи смяташ, че в настоящия момент той няма да предприеме нищо срещу теб, защото смята, че си под закрилата на Николо дела Торе — един от седмината господари, за които работи?

— Че защо не? От едно умно работещо момиче се очаква да сменя лесно страната, която е взело, и да се вкопчва в богаташа, който му предлага закрила! Защото ти наистина би могъл да ме защитиш, да ми осигуриш всички удобства, да купиш мълчанието ми. Вероятно сега той си мисли, че вече не съм опасна. Може и да знам тайните на „Пролетта“, обаче вече се намирам в компанията на един от съзаклятниците, и ако разкрия онова, което знам, бих застрашила и богатството, и позициите ти. Но пък защо да го правя, щом вече си мой покровител? Възможно е той да си мисли, че засега е достатъчно само да ме наблюдава, да ме следва на всяка крачка. Защото, ако наистина бях твоя държанка, ти би се ядосал много, ако с мен се случи нещо лошо — дотолкова, че дори да застрашиш това тяхно начинание. Може би ме отчитат като безопасна, докато не се ожениш, след което вече ще стана напълно излишна.

— Много добре — кимна брат Гуидо. — Да предположим тогава, че той те е проследил до „Санта Кроче“, където, вместо мен, е убил брат Ремиджо. После тръгва след теб към Пиза заради името ми…

— … и заради кулата, издълбана в дървото на вратата ти.

— Наистина. Така той предполага, че преди да умра, съм те изпратил в Пиза при чичо си. Обаче после чичо ми умира — каквато и да е причината за това, но най-вече, защото са смятали, че той ми е казал твърде много за Седмината.

— А той се канеше да ни представи на Лоренцо де Медичи! — възкликнах внезапно, озарена от просветление, сякаш бях пропътувала пътя до Дамаск. — Тогава Прокажения си е помислил, че ние се каним да издадем всичко на властите, че чичо ти е съжалявал за участието си в заговора и че е възнамерявал да предупреди Лоренцо Великолепния, че Седемте са организирали заговор срещу него, конспирация, оглавявана от собствения му племенник!

— Може и да си права. А след това ние побягваме към „Бисто“. От гледна точка на Прокажения монахът, който те придружава, се качва на кораба. Ала той няма как да е стигнал в Неапол преди нас, защото ние пристигнахме с флагманския кораб, а останалата флотилия се появи най-малко половин ден по-късно…

— И следващия път, когато ме вижда — подех щафетата аз, — в двора на краля, аз вече съм с Николо, сина на лорд Силвио, с мъж, който е великолепно облечен, гладко избръснат и на милиони левги разстояние от безпаричния опърпан монах, когото той помни. „Лорд Николо“ носи пръстена на палеца и изключително много прилича на лорд Силвио. Прокажения е убеден, че ти си лоялен на съзаклятниците, а след като твоят баща, който се е оказал слабата брънка във веригата, вече, извинявай, го няма, той може просто да стои отстрани и да ни наблюдава. Защото — не можех да не призная — той не тръгна след нас, когато побягнахме от Пантеона, а не е издал истинската ти самоличност, просто защото не я знае!

Заключението се полагаше на брат Гуидо:

— Значи Прокажения смята, че ти си взела противниковата страна и сега си на заплата при Седмината. Затова върви след теб, но не предприема нищичко. — За момент замълча и това негово мълчание ни подсказа, че не смята версията ми за напълно невъзможна. След това рязко смени темата: — Всичките тези теории обаче само ни губят времето. Защото, ако един или друг не ни предаде, ние сами ще се предадем, ако тази нощ не отидем на срещата с краля!

— В полунощ?

— Да. Затова засега се налага да изоставим този разговор и да насочим умствените си способности към по-непосредствения проблем. Каквато и задача да е получил Прокажения, в момента нашата е далеч по-належаща — след по-малко от два часа да се срещнем с дон Феранте на място, за което нямаме никаква представа. Трябва да се постараем да се сетим, защото единственият ми план да го открия бе внезапно осуетен.

— Говори на човешки език, ако обичаш!

— Имах предвид, че тъй като самият дон Феранте трябва да отиде на въпросното място в полунощ, намерението ми беше да го последвам дотам.

— Но нали първо трябвало да се срещне с офицерите си?

— Така е. Можехме просто да изчакаме, а след това да го проследим до уговореното място. Обаче сега, тъй като избягахме преждевременно от Пантеона, няма начин да узнаем със сигурност мястото на срещата на Седемте в полунощ.

О, разбрах.

— А не можем ли да проверим в някои обичайни места, където кралят би могъл да се срещне със своите офицери? — Знаех, че говоря глупости още в мига, в който изрекох това.

— Би могло да бъде навсякъде — частен дом, дворец или дори някоя кръчма. А такива в Рим има стотици, ако не и хиляди, а вече нямаме време. Не, най-добрият ни шанс да успеем е да обмислим единствената насока, която получихме относно мястото на тази среща, защото тя излезе от устата на самия крал!

— Искаш да кажеш онова, което той промърмори на английски.

— Да. Той каза под седмото слънце!

— Под седмото слънце ли? — Е, това е ясно като в конски задник.

— Да, знам, че изглежда невъзможно, обаче ние с теб, Лучана, вече имаме богат опит в дедукциите, не мислиш ли? Проследихме следата от Флоренция чак дотук, без да ползваме нищо друго, освен умовете си и това копие на картината!

— В такъв случай я вади — въздъхнах.

Той размаха предупредително показалец срещу мен, като че ли бях ученичка, и рече:

— Не и този път, скъпа! Защото това е допълнителна гатанка, подсказана ни от самия крал! Затова съм сигурен, че този път отговорът няма да бъде открит върху пергамента, въпреки че по-значимите теми на творбата вероятно ще действат и тук. Не, в случая трябва да мислим в контекста на самата загадка и на града, в който се намираме!

— Може би целият ни подход към това е погрешен. В Неапол например открихме онова, което търсехме, в църквата „Сан Лоренцо Маджоре“. Сигурно и в Рим си имат църква „Сан Лоренцо“, нали?

Тук той бързо вдигна глава и извика възторжено:

— За това вече мога да бъда абсолютно сигурен, тъй като именно град Рим е мястото на мъченичеството на свети Лоренцо!

— Той е умрял тук? — възкликнах изненадано. Защото след обучението на монахините по Свето писание и житията на светците бях останала с впечатлението, че всичките те са живели на места все из Светите земи, а не в градовете, които кръстосвам и аз.

— Разбира се! — блеснаха със син огън очите на брат Гуидо. — При това близо до Вила Боргезе, недалече от Пантеона! Там дори има параклис, съдържащ скарата, върху която той е бил изпечен!

— Те са го изпекли? — облещих се аз. Винаги съм смятала мъченичеството за благороден, макар и крайно глупашки акт, но никога досега не бях допускала, че един светец може да бъде сготвен като пуйка за Юл.

— Точно така. Не знаеш ли легендата? — заблестяха още по-силно очите му и по лицето му се изписа блаженство — брат Гуидо беше отново монах. — Отмъстителните римляни го поставили върху огромна скара, докато плътта му не започнала да цвърчи. А после, тъй като бил изключително храбър и издръжлив, свети Лоренцо казал: „Вече можете да ме обърнете на другата страна — от тази се опекох!“

Без да искам, се разсмях, но после побързах да се овладея.

— Извинявай — смотолевих. — Но ми стана смешно.

— Разбира се — едва скри усмивката си монахът. — Но това само идва, за да покаже, че слугите Христови не могат да бъдат изтребени толкова лесно!

— Ясно! — скочих на крака. — Тогава какво чакаме? Да тръгваме и да потърсим това място — Вила Боргезе!

— Не става.

— Защо?

— Защото, макар и добро предположение, не е правилното. Свети Лоренцо няма нищо общо с думите „седмото слънце“. Ние с теб може да мислим твърде често чрез средствата на Бога и житията на светците, обаче тук, в Рим, всичко е различно. Не чу ли тази вечер дон Феранте? Сега господстват старите богове! Значи търсим както старите богове, така и старите методи на действие. Затова, колкото и да не ни е приятно, трябва да насочим мислите си към езическото, дори първичното, а не към християнското!

Схванах какво иска да каже и отбелязах:

— Защото тук дори кралят е различен!

— Какво искаш да кажеш? — попита брат Гуидо, макар да имах усещането, че и той е на същото мнение.

— Ами, например в Неапол той едва ли не проповядваше Евангелието на банкета си, говореше за Христос и за звездата, и за неговата дървена скулптура на Рождество. С други думи — чист и непорочен и по-голям светец и от папата, че и от теб! А после, тъкмо когато излизахме от града — спомняш ли си, точно след земетресението? Та той каза, че тези, които са разтресли земята, са старите богове. А вече тук, в Рим, всичко се върти около римляните и езичеството и силата на Слънцето!

— Ти си напълно права — изрече бавно той и кимна. — Възможно ли е обаче чрез онези негови християнски изявления в Неапол той просто да е искал да ни насочи към църквата, за да видим флотата? Спомена Христос на Голгота…

— Който ни сочи пътя! — извиках възторжено.

— И всъщност точно така открихме и вратата, отвеждаща ни към подземната флота — седмата спирка на кръста, последното пътуване на Христос към Голгота, изрисувано на стената на църквата „Сан Лоренцо Маджоре“!

— Обаче тук се интересува повече от слънцето, от луната, от сезоните…

— Води ни да видим затъмнението…

— Даже и гатанката му споменава слънцето…

— Сол Инвиктус! — провикна се победоносно брат Гуидо. — Медальонът на Венера от „Пролетта“! Слънцето! А онова писмо на Марсилио Фичино, което ти си спомни в Пантеона — допълни с гордост, — знаеш ли как гласи изцяло?

Вече всичко си идваше на мястото. Венера бе образът, зад който се криеше Рим, тя носеше слънчев медальон. Значи бяхме на прав път!

— Дай сега да го обмислим по-внимателно! — извиках. — Та значи, кралят ни води в някаква църква…

— Която някога е била езически храм… — Думите ни се стрелкаха толкова бързо, че буквално се надпреварвахме да се довършваме.

— И ни каза, че ще ни чака под седмото слънце…

Обаче тук бяхме принудени да спрем поради липса на информация.

Мадонна! Този път шифърът се бе оказал доста труден. Седмото слънце. Седмото слънце… В „Примавера“ обаче имаше само едно слънце, върху гърдите на Венера. Но и в небето има само едно слънце. Къде са останалите?

Замълчахме озадачени. Отваряхме уста, за да кажем нещо, но после се отказвахме от идеите, които ни бяха хрумнали. Накрая аз промърморих:

— Възможно ли е да има… има ли тук храм или дворец, на чийто таван да са изрисувани седем слънца? Като фреска?

— Може и да има. Ала никога не бихме могли да го открием навреме.

Пак мълчание.

— Може би… — обади се на свой ред той, — да има нещо общо с месеците на годината? Защото „Примавера“ е в крайна сметка сезон — сезонът на пролетта.

— Е, и? — троснах се аз бясна, защото задникът ми вече не издържаше да седи на каменните плочи, а и идеята ми за фреските беше безславно отхвърлена.

— Може би седмото слънце да е седмият месец — септември!

— Брилянтно! — подхвърлих презрително. — Е, сега сме юли, но ще те чакам в полунощ през септември!

Той сведе засрамено глава и всичко отново потъна в тишина. После бе мой ред.

— Ти ми разказваше, че Рим бил построен на седем хълма. Какво има под седмия тогава?

— Седмият хълм! — оживи се леко той. — Може и така да е. Обаче хълмът няма нищо общо със слънцето.

— Защо? Че нали слънцето изгрява и над него? — Знаех си, че това вече е малко прекалено.

— Може би — сви рамене той. — Все пак това е най-доброто, което успя да ни хрумне до този момент.

— Е, тогава кой е седмият? — светнаха с надежда очите ми.

— Бих могъл да ти кажа и седемте, обаче няма начин да се определи кой от тях е седмият, защото Бог е направил всички земи в един и същи ден. — Потърка замислено брадичка. — Що се отнася до първия, за него мога да твърдя с известна увереност, че е той, защото легендата твърди, че Рим е бил основан на хълма Палатин от Ромул. Но що се отнася до „последния“, това вече не мога да кажа. Останалите се казват… ммм, да, Авентин, Капитолий, Квиринал, Виминал, Есквилин и Целий.

И тук аз отново не можах да не се възхитя на знанията му, колкото и безполезни да бяха те за нас в този момент. После му напомних:

— Не забравяй, че търсим онзи от тях, в който може да се мине отдолу. Не може да е вярно за всичките, нали?

Той поклати тъжно глава и отбеляза:

— Колкото и да не ми е приятно, трябва да кажа, че твърдението ти не е вярно. Защото всички тези хълмове биха могли да имат подземни галерии — даже мястото, където в момента сме се скрили, е просто един от милионите подземни тунели на Рим. Всъщност… — Сините му очи отново блеснаха. — В момента също се намираме под хълм! Не забеляза ли старата могила, докато се промъквахме през тъмната врата?

— Искаш да кажеш, че тук, където се намираме, би могъл да е един от хълмовете? — размахах неопределено ръце и за първи път се огледах. Бях дотолкова потънала в този разговор, че изобщо не бях забелязала онова, което бе пред очите ми. Скочих на крака. — Какво е това място?

Той също се изправи и с позата си сякаш придаде тежест на думите си.

— Лабиринтът на мъртвите — отговори. — Катакомбите на Рим.

Облизах уплашено устни.

— Лабиринт на… на мъртвите? — потреперих.

— Няма съмнение — отговори нехайно той. — Всички тези ниши — посочи към правоъгълните дупки в стените, поставени на равни интервали — са гробове. Погледни! Костите се виждат и оттук, както и погребалните покрови.

Аз отстъпих крачка назад.

— И очевидно не са забравени и до нашите модерни времена. Ето, виждаш ли? Все още има свещи, които горят!

Въобще не ме интересуваше дали свещите горят или не — единственото ми желание в този момент бе веднага да напусна тази костница. И страхът очевидно се изписа по лицето ми, защото брат Гуидо рече:

— Не се страхувай! Смъртта не е страшна за онези, които вярват в задгробния живот!

Обаче аз не бях сигурна дали съм сред тази групичка.

— Припомни си отново какво е казал свети Лоренцо въпреки агонията си! Да, вярно е, че тук, в катакомбите, има множество гробници. Едновременно с това обаче има покой и надежда!

Тук вече не можех да се съглася с него.

— Нищо подобно! Тук е доста зловещо, ако питаш мен!

— Така ли смяташ? Лично аз долавям единствено покой в това място на вярата ни.

— Какво искаш да кажеш?

— Първите християни са се събирали именно в тези катакомби, за да провеждат службите си, когато римляните все още са се прекланяли пред фалшивите си езически божества. В онези времена да говориш за Бог Отец и за Неговия Син означавало сигурна смърт. Но всички тези надписи говорят за истинската вяра — погледни, може би тук ще успеем да открием следата, която търсим.

— Така ли мислиш?

— Няма да ни навреди да потърсим някакъв знак. — И започна да ми превежда латинските надписи, издълбани в стените, които бяха изненадващо ясни и четливи въпреки потока на времето. — Ето тук например се говори за някаква седмица!

— Така ли? — приближих се до него. — А нещо за слънца?

— Не… Сбъркал съм. Това са семейни имена. Някакъв дякон на име Север, а тук… — гласът му се снижи — тук е дъщеря му, която е починала преди него. Помислих го за още една седмица, но тя просто е била кръстена Севера, на баща си. — И започна да превежда с напевен глас, сякаш редеше молитва: — Тук почива смъртното й тяло, докато не дойде време Той отново да го въздигне. И Господ Бог, който отне на Севера нейната непорочна, чиста и ненаранима душа заедно с нейния дух, ще й го върне, облян в духовна слава. Тя живя девет години, единайсет месеца и петнайсет дена. Така тя се спомина от този земен живот.

Покрусих се от съдбата на това малко момиче, нищо че бе починало толкова отдавна. Сърцето ми се изпълни със скръб за бащата, който я е обичал достатъчно, за да застане сам в това мрачно място и да издълбае в стената тези букви под мъждивата светлина на свещта, който е мислел за нея през всеки ден от оставащия си живот, и да страда, а после е починал много години по-късно, за да бъде погребан редом до нея в същото това място, за да могат костите им накрая да се прегърнат. Щеше ми се и аз да имах родител, който да ме обича толкова много. Но някой ден ще те намеря, истинска майко, и ти ще ме прегърнеш и ще ме целунеш! За момент останах безмълвна — дотолкова бях разтърсена от тази простичка човешка трагедия. После си спомних, че брат Гуидо също бе изгубил единствения родител, когото бе познавал, при това съвсем скоро, и нещо ми подсказа, че в момента и двамата бяхме забравили за главната си мисия. Погледнах съчувствено моя приятел, но се оказа, че не е имало нужда, защото брат Гуидо се бе настроил на доста по-духовна вълна.

— Разбираш ли какво имам предвид? Чуваш ли гласовете им през вековете? Тук можеш да разбереш какво са мислели ранните християни за реалността на смъртта и за съдбата на душата във вечността, при това във времето, когато са били принудени да крият вярата си. Още тогава искрено са вярвали, че някой ден душата пак ще се въздигне — подобно на свети Лазар, подобно на самия Господ Исус Христос! Сега вече виждаш какво имам предвид, когато ти казвам, че в това гробище всичко говори повече за живота, отколкото за смъртта. И сега ние сме благословени, защото в нашите модерни времена вече няма нужда да се страхуваме, няма нужда да слизаме под земята, за да погребваме вярата си. — Тук той погали нежно надписа с дългите си чувствителни пръсти. — Впрочем Негово светейшество папа Сикст, когото, ако даде Бог, ще видим лично утре, е изградил прекрасен храм за слава на Бога и планира нов купол за църквата на свети Петър, който ще бъде още по-величествен и от купола, който увенчава катедралата в твоята родна Флоренция.

В този момент камбаните на близката базилика удариха следващия час и ми припомниха, че не остава почти никакво време и че трябва да се върнем към търсенето си. Опитах се да върна и брат Гуидо към тази тема.

— И така, щом сега се намираме на място за срещи, където онези, които е трябвало да се срещат тук, са го правели тайно, не е ли възможно в крайна сметка да се намираме на правилното място? Под правилния хълм? По чиста случайност, разбира се?

— Възможно е. Обаче нищо, прочетено до момента, не пасва на загадката.

Огледах се, отчаяно търсеща някакви насоки. Под топлия отблясък на свещите забелязах рисунки, които досега не бях видяла по стените.

— Може би е добре да огледаме и рисунките им, а не само думите им! Нали в крайна сметка една рисунка бе онова, което ни доведе дотук?

Брат Гуидо присви очи и огледа стените на подземието.

— Може би. Защото виж, тук има фрески, които свидетелстват за вярата им! Това е същинска съкровищница за древната вяра!

Погледнах — и видях. Имаше хлябове и риби, ангели и един благ овчар Христос, който пренасяше на рамото си овца, очевидно на по-безопасно място.

А после една рисунка ме накара да се вкаменя.

А после пак да дойда на себе си.

— Виж! — изсъсках. — Мисля, че сме на правилното място. Погледни!

И посочих към изображение на седем фигури на старци, насядали около кръгла маса в очакване на края на постите. Седем!

— Ами, не знам… — потри неуверено тила си брат Гуидо.

— Какво не знаеш? Това са седем фигури, събрани заедно! Седмината трябва да се срещнат тук — сигурна съм! Погледни! Всички свещи са запалени и всичко е готово! И като си помислиш, че попаднахме тук съвсем случайно, бягайки от Прокажения! (Когото почти бях забравила.)

— Не е възможно — промърмори не особено убедено брат Гуидо. — От една страна, тази рисунка е едно доста често срещано изображение на чудото с хляба и рибата — обикновено на банкета се рисуват седем фигури. От друга, това място е твърде християнско за събор на Седемте — както вече казах, катакомбите са християнско убежище, а вече се съгласихме, че и самата гатанка, и всичко в думите и поведението на краля насочва към езически символи, тоест към римско, имперско място за срещата!

С всяка следваща негова дума аз все повече увесвах нос.

— И накрая, какви са шансовете — освен ако не сме били благословени от единствения истински Бог! — да сме попаднали съвсем случайно на същото място, което се опитваме да открием? Не, не, Лучана, не може да бъде!

Сритах един камък под полите си, но единственото, което успях да постигна, е да причиня болка на пръстите си в модните си островърхи обувки. Знаех, че брат Гуидо говореше истината, тъй като би било твърде хубаво, ако мястото действително се окажеше това и след малко тук се появеше самият дон Феранте. И дори и един толкова зелен и неопитен в езика на тялото като мен бе наясно, че тази варварска костница в никакъв случай не би могла да задоволи надутото самочувствие на дон Феранте. Той би избрал нещо далеч по-грандиозно за срещата си. Мътните го взели този крал на Арагон!

— И защо просто не каза на нормален, човешки език къде е това място? В Неапол също — само глупости за Христос на Голгота и за Фиамета… Не може ли просто да ни каже с нормални думи къде да търсим?

— Защото придворните му непрекъснато го подслушват. Вероятно си спомняш, че съвсем наскоро той е успял да потуши бунт на своите барони. Вероятно знатните особи в двора няма да одобрят съюза му със Седемте и плановете им, каквито и да са те. И после могат да се появят могъщи врагове, които доста да усложнят живота му, особено ако бароните му решат да предупредят онези, срещу които той е тръгнал. Тази вечер той говори на английски — очевидно, както и може да се очаква, знае, че съм бил обучаван от английски учител. Спомни си, че единственият път, когато той говори директно за Седемте, без никакви заобикалки, бе денят, в който попаднахме на него и Сантяго в онази огромна галерия. Само тогава той ме нарече един от Седемте, само тогава той не използва никакви алюзии.

Вперих поглед в седемте фигури на стената, събрали се за похапване преди хиляда години, а той продължи:

— Има и още нещо. Дон Феранте ни подсказа чрез израза „под седмото слънце“, но нито веднъж не е намеквал, че всичките седем члена на заговора ще се съберат на тази среща. И наистина, как би могло да е иначе, щом поне един от онези, в които сме сигурни, ще отсъства?!

— Кой е този един?

— Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи, племенникът на Лоренцо Великолепния. Той със сигурност не е мръднал от Флоренция и в момента се подготвя за своята сватба!

Въздъхнах шумно. Не можех да не призная логиката в думите на моя приятел, но, от друга страна, и не можех да оставя с лека ръка идеята за съвпадението.

— Значи твърдиш, че това е просто случайност? Че тази фреска тук показва едно обикновено християнско семейство, което чупи хляба си на масата?

— Най-вероятно. Защото на стената, където се вижда тази рисунка, има само семейни гробници — ето, погледни, много ниши за множество мъртви едновременно. Преброй ги — да, седем са.

Божичко!

— Какво нещастие! Да изгубиш цели седем сина!

— Уви! Онези времена са били изключително опасни за вярващите… — Но внезапно прекъсна и ме погледна: — Я повтори какво каза току-що?

Помислих си, че се е ядосал заради непочтителния ми тон. Обаче аз не исках да обидя никого. След разказа за Севера ми стана мъчно за всички, които са умрели преди толкова много столетия.

— Исках само да кажа, че… седем сина са твърде много за… — Не довърших.

— Господ да ми прости, какъв глупак съм бил! — провикна се брат Гуидо и гласът му отекна из катакомбите. Това бе първата ругатня, която го бях чувала да изрече — ако изобщо можеше да се нарече ругатня. — Но естествено! Седмият син!

— Моля?

— Седмият син, а не седмото слънце!

Сащисах се, защото за мен двете английски думи си звучаха по абсолютно еднакъв начин.

— Ама тези английски думи са напълно еднакви! — възкликнах.

— Да, те наистина звучат еднакво — поясни той, — но се пишат по различен начин! Дон Феранте е искал да каже синове, а не слънца!

Това вече ми дойде малко в повече.

— Искаш да кажеш — погледнах го накриво, че той е имал предвид да го чакаме под седмия син, в смисъл на член на семейство! Ама това ми изглежда още по-безумно и от предишния вариант!

Той започна да крачи подобно на пушач на опиум, търсещ макови полета.

— Не чак толкова! Сега вече всичко е ясно. Има го дори и в тези надписи! Името на седмия син, под него, идеята за империята, преклонението пред Непобедимото слънце — всичко си пасва!

— Само един Господ знае какви ги приказваш, защото аз определено не знам! Кого го има в тези надписи? Кой е той?

— Няма значение. И без това времето вече напредва — докато говорехме, камбаните на базиликата удариха. Значи разполагаме с по-малко от час. Така че, хайде!

И тръгна към изхода.

— Къде?

— Накъде! — натърти той. Да ме поправя очевидно винаги има време. — Връщаме се обратно в центъра на града. Форумът — центърът на езическия, имперски Рим!

Дръпнах ръкава му точно в мига, преди да се хвърли безразсъдно в нощта.

— Ами Прокажения със сребърните очи? — проплаках. — Наясно ли сме какво би могъл да направи? Можем ли да бъдем сигурни, че той не знае истинската ти самоличност? Можем ли да поемем риска той да отиде при дон Феранте и да те издаде?

Брат Гуидо се обърна и ме хвана за раменете — добротата в сините му очи бе толкова различна от спомена за онези зловещи сребристи точици!

— Лучана — прошепна, — просто нямаме друг избор. Да, възможно е, ако отида на срещата, той да ме издаде. Но определено е сигурно, че ако не отида, аз сам ще се издам!

Втурнахме се през нощните улици на Рим като фантоми. Черните ни одежди в случая бяха перфектни като прикритие. Бяхме като две сенки в нощта, подобно на онези, които се криеха пред всяка врата или под всеки свод, под който минавахме на път за центъра.

На всеки завой аз се оглеждах за Прокажения, очаквайки да зърна сребристите му очи, да чуя прошумоляването на расото му. Ала той не се виждаше никъде. Единствено закъснели посетители на кръчмите се блъскаха добронамерено в нас, възкликваха, зърнали красотата ми, а после ни пускаха. Когато наближихме отново древния център на града, ускорихме крачка. Камбаните на църквите удариха веднъж за четвърт час — полунощ наближаваше. Накрая достигнахме до огромна, разрушена постройка, която проблясваше в сребристо под лъчите на луната, която отново си беше цяла. Подобно на изгубен свят, постройката се бе ширнала като сребърно езеро — рушащ се град на елфи и духове, място за отмора на императори. И преди брат Гуидо да ми прошепне, че това е Форумът, аз се досетих, че точно това е мястото, което търсим — да, дон Феранте се оказа прав, това беше игрище за крале.

— Големичко е — промърморих. — Може и да не ги видим.

— Няма начин — дойде бързият отговор. — Кралят беше изключително конкретен — под седмия син! Седмият син във всяко римско семейство е получавал името Септимий, седми. Шести, седми, осми — Сикст, Септимий, Октавий и така нататък. А в самия център на Форума има огромна триумфална арка. Ето там, виждаш ли я?

Видях я — гигантска и масивна, величествена каменна дъга. Но нещо не можех да схвана какво общо би могла да има такава постройка с римското семейство.

— И?

— И — наблегна закачливо той, — това е триумфалната арка на един от най-великите императори на Рим, както и един от най-великите му строители. Именно той е създал концепцията за империя, която видяхме олицетворена в плочите на пода на Пантеона. Освен това се е прекланял пред Сол Инвиктус, непобедимото слънце — символиката на култа се появява дори върху монетите му! А името му е…

Най-сетне!

— Септимий Север! — завърши триумфално монахът. — И Седмината тази нощ ще се срещнат под арката му! Под „седмия син“! Освен това, върху самата арка има едно прочуто изображение на богинята Венера. Спомняш ли си за нея? Венера, с нейната приятна красота, винаги украсява онова, което е било намерено. Да, това е мястото, можеш да бъдеш напълно сигурна!

Все още имах някакви съмнения, но докато слизахме по стъпалата към центъра, видях нещо, което ми доказа, че той е бил прав — защото пред нас стоеше страховит войник, облечен по изключително странен начин. Носеше наметка, която през деня вероятно изглежда яркочервена, но на лунната светлина бе с тъмния винен нюанс на кръвта. Върху гърдите му имаше някакъв знак с луна и звезда. Брей, много небесни тела тази вечер, много нещо! А на главата си имаше шлем, от който извираха косми като на четка за дъски. Майко Божия!

Докато крачехме по древните павета, аз непрекъснато се оглеждах. Всички входове и изходи бяха завардени от подобни войници, подредени в кръг над дъното на Форума.

— И какво ще правим сега?

— Ще съобщим кои сме. Може би — прошепна спътникът ми, макар и вече не толкова уверено, колкото преди.

— Но кои са тези хора?

— Колкото и невероятно да звучи, но имам чувството, че съм се върнал много столетия назад във времето. Луната и звездата на гърдите, алената наметка, центурионският шлем… Това е Преторианската гвардия.

— Каква гвардия?

— Личната гвардия на римските императори. Разпусната е през четвърти век от император Константин, но очевидно някой я е възстановил!

— Господи! — ахнах. — Този дон Феранте очевидно има още по-голямо самочувствие, отколкото си мислех!

Кавалерът ми не обърна внимание на възклицанието ми, защото вече бяхме стигнали до първия страж. В мига, в който ни видя, той прибра пиката до гърдите си. Значи „свободно“. Бил е уведомен за пристигането ни.

— Лорд Дела Торе! — поздрави. — Продължете напред, очакват ви!

Направих крачка напред, за да последвам мъжа на живота си, обаче пиката отново се протегна и се превърна в естествено продължение на мускулестата ръка на гвардееца.

— Дотук, домина.

Изобщо не възнамерявах да споря с него, а и автоматично разбрах, че това бе един от малкото случаи, в които женските ми хитринки изобщо нямаше да помогнат. Под лъчите на луната гвардеецът изглеждаше като издялан от камък — изобщо не ме гледаше, а стоеше вторачен в някаква неопределена точка пред себе си. Брат Гуидо се обърна и през сърцето ми премина страх — дали ще го видя отново?

Той пристъпи напред, сякаш за да ме прегърне, и прошепна:

— Ако не се върна, отиди в замъка Сант Анджело, а оттам върви право във Ватикана! Потърси закрилата на Негово светейшество! Там никой няма да може да те нарани!

Сълзи изпълниха гърлото ми и аз успях само леко да кимна. Страхувах се, че ако тръсна по-рязко глава, те ще избликнат и ще го залеят. Видях го как тръгва към арката и как изчезва в сянката под нея. След това се оттеглих на близката каменна пейка, за да чакам.

Трябва да бе изминала цяла вечност, през която единственото ми занимание бе да се взирам в каменните плочи около себе си и в кръга от гвардейци, които дори не примигваха, колкото и да гледах към тях. Но на практика сигурно не бе минал повече от половината на часа, защото чух как камбаните на близката базилика удариха два пъти. Разбирах защо срещата бе на подобно място — под арката на Септимий Север никой не би могъл да подслушва разговора на Седмината, а що се отнася до шпионите, даже и да успеят да преминат покрай гвардейците, пак биха били забелязани от половин левга.

Накрая, с огромно облекчение на сърцето, зърнах брат Гуидо да върви обратно към мен. Сам. Изглеждаше развълнуван, но не и уплашен.

— Какво стана?

— Не тук — прошепна той. — Очаква ни двуколка, която ще ни върне в замъка Сант Анджело. Ще говорим там.

Щом се прибрахме в замъка на папата, по някакво негласно споразумение решихме да не се оттегляме веднага в покоите си, а да потърсим място, където бихме могли да поговорим необезпокоявани. Вървях след брат Гуидо, докато не стигнахме до някаква зала, пълна със статуи — дълъг коридор, от двете страни на който бяха подредени бюстовете на отдавна умрели императори. Те ни гледаха с белите си, невиждащи очи, слушаха ни безмълвно, обаче ние си знаехме, че никой не би могъл да ни подслушва, тъй като и от двете си страни коридорът бе запечатан от огромни дъбови порти. Никой не би могъл да се приближи към нас, без да го видим отдалече. Брат Гуидо бе научил бързо от Седмината тайните как да останем потайни.

— Е? — извиках, изгаряща от нетърпение да науча станалото.

Без да губи повече време, той отговори:

— Там бяхме само трима души, до един с огромни мантии със спуснати качулки като мен самия. Не използвахме имена, но аз си знаех, че единият от тях е дон Феранте — досетих се не само заради уговорката ни, но го познах и по гласа. Обаче третия никога не съм виждал, сигурен съм.

— Възможно ли е тогава да е бил Лоренцо ди Пиерфранческо де Медичи?

— Не! — отсече без всякакво колебание приятелят ми. — По гласа му разбрах, че е доста стар, а Лоренцо е на моята възраст. Този мъж имаше държавническо излъчване и глас, но нито на неаполитанец, нито на тосканец. А освен това мисля, че вече говорихме за Лоренцо — той трябва да е във Флоренция.

— Не е задължително. Ето, ние сега сме тук, но скоро ще бъдем и във Флоренция, съвсем навреме за бракосъчетанието.

Той сви рамене и добави:

— И още нещо…

— Да?

— Този човек определено превъзхождаше всички останали. Именно той водеше разговора, а и се изживяваше като най-великия сред нас.

— По-велик и от крал? — възкликнах изумено.

— Да — бе краткият отговор.

— И за какво толкова си говорехте?

— Повече от ясно е, че се планира война. Говорихме за флоти, за брой кораби и за „датата на нападението“. Както и за някаква карта. Двамата непрекъснато повтаряха — карта, та карта.

— Но никой не каза къде и кога, така ли?

— Не.

— И никой не спомена картината?

— Не директно. Обаче думата пролет — ла примавера — бе спомената три пъти, откъдето съдя, че вероятно това е времето, когато ще нападнат. И ако Лоренцо ди Пиерфранческо е мозъкът зад цялото това съзаклятие, то тогава напълно се връзва, защото флорентинската Нова година е на Първа пролет. — Потри замислено тила си, както правеше винаги, когато бе озадачен. — И цветя. Говориха много за цветя. Всъщност беше изрично посочено, че тайната се крие в цветята!

Мадонна!

— Значи все още не знаем тайната, така ли? Знаем единствено, че тя се крие в цветята? Че онази картина е препълнена с цветя! Това е едно от първите неща, които забелязах, когато зърнах огромното платно! — възкликнах и въздъхнах нетърпеливо. — И това е всичко? Някаква карта, с която не разполагаме, дата, която не знаем, и цветя, които не разбираме?

— Да.

— Исусе Христе! Щом всичко е толкова объркано, значи въобще не е имало смисъл да ходиш!

— Не съвсем. Най-малкото от всичко, сега мога да бъда сигурен в мястото си сред тях. Но мисля, че вече е крайно време да си лягаме, защото утре сутринта имаме аудиенция при папата преди заминаването ни за Флоренция. А когато стигнем там, сигурен съм, че ще научим много повече — защото там живее един човек, който би могъл да ни помогне, един брат от моя орден. По въпроси, свързани с ботаниката, има само един корифей — Никодим от Падуа, билкарят на манастира „Санта Кроче“. Няма цвете в полето, нито билка в гората, която той да не знае отблизо и по име. А освен това — допълни с подобаваща сериозност, — очаква ни и знатна сватба!

Бях бясна и много разочарована. Облекчението от завръщането на скъпия ми приятел бе заменено от познатото чувство на опипване в тъмното, при това без свещ.

— Но как ще ни помогне това? — прошепнах дрезгаво.

— С това, че според мен картината ще бъде дар за младоженеца. Което ще рече, че най-сетне ще можем да видим истинското, оригиналното, голямото платно!

В това изявление имаше толкова много неща, които ме тревожеха, че тази нощ спах твърде зле. Мятах се от странни сънища за цветя и карти и хиляди кораби, които плаваха нагоре по Тибър и влизаха директно в покоите ми. Претърпях корабокрушение, но после се добрах до повърхността на водата и видях „Примавера“, плаваща по вълните — огромна, масивна, с ярки, живи цветове. Качих се върху нея като на сал и притиснах лице към повърхността й, сякаш се гледах в огледало.

И се събудих.

Градът, който се виждаше от прозореца ми, бе покрит от тънката златиста пелена на зората, църковните камбанарии се тресяха от сутрешен звън. Над цялата тази какофония се носеха птици, наклонили крила по течението на топлия бриз, който навлизаше през дървените кепенци. В стаята ми се появи мургава римлянка, понесла в ръце поднос с яйца и херинга и плодове, и кана с вино, примесено с вода. Измъкнах се изпод завивките с уморени очи. За мен това беше ново преживяване — да ям в леглото. Досега винаги го бях мислела за място, подходящо за друг тип развлечения. Но сега пренебрегнах скрупулите си и се нахраних. И моментално се почувствах по-добре. Римската камериерка се върна, за да ме облече, и облечена в строгото арагонско черно, аз излязох от стаята си, за да видя брат Гуидо, който ме чакаше в коридора — нетърпелив като съпруг пред акушерка, очакващ да чуе новини за първородния си син.

— Хайде, Лучана, побързай! — укори ме нежно той. — Останалите вече ни чакат!

И за пореден път ме поведе през безкрайните коридори на замъка Сант Анджело, в един от които разпознах коридора със статуите, в който бяхме говорили снощи. Не след дълго се присъединихме към краля и свитата му. Дон Феранте ни посрещна гладко избръснат и добре отпочинал и нито с поглед, нито с някакъв жест показа, че снощи, в римския Форум, бе разговарял с брат Гуидо за някакви тайни. Безмълвно последвахме свитата му към някаква зала с тъмна ламперия. Дръпнах ръкава на моя приятел и прошепнах:

— Сега при папата ли отиваме?

— Да — кимна той и облиза устни, същинско кълбо от нерви и вълнение.

— В такъв случай не трябва ли да отидем във Ватикана?

— Да — кимна пак той. — Обаче срещата ни е тайна, затова ще минем от друго място.

И аз отново заживях в някаква приказка, докато наблюдавах как двама свещеници в алени роби отварят тежка дъбова врата. Направиха ни знак да се приближим и аз последвах краля и останалите в тъмно помещение, което отвеждаше до тунел, по чиито стени, на равни разстояния, бяха поставени факли.

— Пасето дел борго — промърмори тихо брат Гуидо. — Древен тунел, свързващ замъка и Ватикана. Тази аудиенция с Негово светейшество определено е много тайна.

След продължителния преход в мрачния тунел аз започнах да се изпълвам със страх и гърлото ми се сви. Никой не смееше да проговори — в мястото и в тържествения ход на свещениците имаше нещо, което не ти позволяваше да си отвориш устата. Не се чуваше нищо друго, освен скърцането на кожените обувки по камъните и лекото свистене на дрехите. Когато най-сетне излязохме от тунела, аз започнах да примигвам като сляпа къртица. Но когато накрая бедните ми очи се приспособиха отново към дневната светлина, зърнах нещо коренно различно — бяхме преминали от подземния свят на мрака в ярък, просторен рай. Това, разбира се, беше Сикстинската капела, изградена от папа Сикст за възхвала на Бога. Буквално зяпнах. Брат Гуидо бе напълно прав — хората вече не бяха принудени да се крият в потайни ъгли и влажни дупки, за да се прекланят пред Христос, славата Божия бе навсякъде, за наслада на всички. Прикрепени с огромно майсторство към позлатените колони се рееха ангели, носещи се чак до тавана. Огромните стени бяха пълни с библейски сцени, в които Дева Мария и хората й буквално оживяваха пред очите ни. И такива великолепни цветове! Лапис лазули, турмалин, злато! Тогава за първи път разбрах едно — рисуването е истинска алхимия. Художници като Ботичели с техните бои, палитри и четки, с пигментите им, проблясващи в бурканчета, бутилчици и реторти бяха събратя на онези чудни аптекари, които създаваха злато от нищото. Стоях като втрещена и се оглеждах. Но заслепението ми не беше чак толкова голямо, та да не забележа, че жените с техните лица и рокли, с позите, в които са застанали, с начина, по който държат главите си и ръцете си, са ми много познати. Всички тези красиви дами пред мен стояха с леко наклонени към десния крак глави, докато тежестта на телата им бе пренесена върху левия крак. „Контрапосто“ — така брат Гуидо бе нарекъл веднъж тази поза, в която бях стояла и аз през онзи знаменателен ден в ателието на Ботичели. Кралят потвърди подозренията ми.

— Виждам, че се възхищавате на фреските, доня — рече любезно. — И в това няма нищо чудно, защото те са създадени съвсем наскоро за Негово светейшество от един магьосник сред художниците — някой си Сандро Ботичели!

Усетих как кръвта във вените ми се смръзва и онемявам. Ботичели, тук! Авторът на всичките ни неприятности? Самият майстор на загадките? Спомних си как го бях ядосала и никак не ми беше трудно да си го представя като отмъстителен Меркурий с извит меч, готов да ме покоси.

— Художникът още ли е тук? — изграчих колкото ми бе възможно по-небрежно.

— Не. — (Какво облекчение!) — Съвсем наскоро се е завърнал във Флоренция. Жалко, че го изпуснахме, защото много бих се радвал да се запозная с него.

Двамата с брат Гуидо се спогледахме.

— Но се очаква всеки момент да бъде заместен от друг от вашите флорентински сънародници — Микеланджело Буонароти, от когото се очаква да украси фронтоните и тавана.

Погледнах скептично към покрива. Той бе огромен, с обширни пространства, които очакваха да бъдат изрисувани, и с чудати триъгълни петна там, където гредите срещаха покрива. Този Микеланджело определено доста ще се озори.

— Мислите си, че не може да стане ли? — погледна ме с дяволита усмивка кралят.

Не знаех какво се очаква от мен да кажа.

— Аз също мисля като вас. Но след време ще видим.

Погледнах към брат Гуидо щастлива, че за пореден път ни се размина. Обаче той стоеше и съзерцаваше невиждащо нещо право пред себе си. Очевидно изобщо не бе чул размяната на реплики между мен и краля. После проследих погледа му и разбрах, че обектът му не е нито празното пространство, нито красивите фрески наоколо — обектът на неговото внимание бе особата, с която бяхме дошли да се срещнем.

Защото на половин левга от нас, пред величествения олтар, стоеше самият папа, готов да ни приеме.

Кардиналите избутаха краля напред и ние го последвахме чинно. Погледнах крадешком към моя приятел. В този момент той вече не беше принцът на Пиза, а отново смиреният послушник от францисканския орден, готов да се срещне с най-великия човек на своята Църква. Изглеждаше така, сякаш му предстоеше да се срещне със самия Господ Бог. По устните ми заигра усмивка, но после усмивката ми замръзна — защото брат Гуидо, монах и сирак, щеше да поздрави папата, своя духовен баща и родител на Църквата. Папата бе единственият родител, който му беше останал, Църквата — единственото му семейство. Ако и аз някога получех възможността да се срещна с единствения си родител — моята вера мадре (което някой ден ще стане, гарантирам ви!), и аз щях да бъда толкова отнесена като него.

Кардиналите се спряха пред златните перила на олтара. Кралят и брат Гуидо се поклониха едновременно пред папата, а междувременно всички останали коленичихме като един на килимчето директно зад тях. Сведох глава като свитата на краля, но нали съм си хитра, извих очи над сплетените си за молитва ръце и огледах добре Негово светейшество папа Сикст IV.

Той седеше на трон от злато, украсен с летящи херувимчета и чудни зверове. Позлатата бе толкова ярка, че буквално заслепяваше. Одеждите му бяха толкова плътно обсипани със скъпоценни камъни, че не можах да определя истинския им цвят. Папската шапка беше от бяло и червено кадифе, поръбена с перли и издигаща се над коронка от злато.

Ала под тази корона лицето на Негово светейшество бе старо и сбръчкано, кожата му — тънка като пергамент, сините му очи — бледи и сълзливи, бузите — изпъстрени с миниатюрни червени венички. Е, в крайна сметка беше човек, при това доста стар. Въпреки старостта си обаче той бе съхранил благородната си, свещена осанка. Когато стана, го направи доста енергично, а когато заговори — гласът му звънна строго и авторитетно.

Първо се насочи към дон Феранте и постави обсипаната си с пръсти костелива ръка върху главата на краля. Двамата велики мъже се спогледаха и си кимнаха съзаклятнически. А след това дойде и благословията:

— Нека Господ и Неговата свята Майка те благословят и те пазят сега и завинаги, и за всичките дни от твоя живот!

След това се премести пред брат Гуидо и аз се усмихнах гордо заради радостта, която приятелят ми вероятно изпитва. Виждах единствено лицето му — бяло като задник на монахиня, и се примолих да не вземе да припадне от религиозен екстаз, когато папската ръка го докосне. Същевременно обаче усетих и немалка доза тъга — защото тогава разбрах, че той е завинаги изгубен за мен. Църквата бе единствената му любов, сега и завинаги, той беше женен за вярата си. Благословията отекна в главата ми и ми подсказа, че той никога повече няма да си вземе друга булка.

След като бе благословил двамата си знатни гости, папата изпя три молитви, поставил ръка върху позлатен псалтир, а след това се обърна да си върви, следван от своите вечни кардинали. Изчезна през някаква странична врата към някое друго тайно местенце на двореца си. Така, само след няколко мига, нашата аудиенция бе приключила. Разбрах, че папата е толкова могъщ, че не може да отдели дори на крал особено голяма част от времето си.

Обаче същият този крал бе предоволен и достатъчно развълнуван. Последвахме го в покорна нишка навън, озовавайки се на великия площад „Свети Петър“. Поех с пълни гърди свежия утринен въздух и се загледах в гълъбите, които кълвяха нещо по позлатените камъни, без да обръщат внимание на вярващите, които вече бяха започнали да се тълпят пред папския дворец. На фона на огромните сгради наоколо се почувствахме като нищожества — не че последното ни преживяване не допринасяше достатъчно за това усещане. Брат Гуидо си бе все така пребледнял, със стиснати устни и очи, блеснали от сълзи — чак толкова развълнуван не бях очаквала да го видя. Лично аз обаче бях мрачна — мислех си за деня, когато той ще се върне обратно в ордена си, и ако се съдеше по днешните събития, това щеше да стане твърде скоро. Дон Феранте го плесна здраво по рамото и почти не го събори на земята — наложи се да го хвана аз.

— Да тръгваме! — подвикна бодро кралят. — Каретите ни са готови. Потегляме за вашата родна Тоскана и за сватбата във Флоренция! Сигурно сърцата ви пеят при тази мисъл, а?

Брат Гуидо не отговори нищо, но нелюбезността му не бе забелязана, защото веднага след това кралят и свитата му се втурнаха през площада по посока на каретите, които чакаха по-надолу, подредени в бляскава линия. Нещо ми подсказа, че настроението на монаха се дължи и на нещо друго, а не само на религиозно преклонение. Затова го задържах, за да разширя разстоянието между нас и групата на краля, и после прошепнах:

— Какво има?

Никакъв отговор.

Опитах пак, този път с лека насмешка:

— Господи! Знам, че очакваше с огромно нетърпение първата си среща с папата, но нямах представа, че чак ще онемееш след това!

Бавно, много бавно той обърна измъченото си лице към мен и прошепна:

— Оказа се, че нетърпението не е било оправдано. Защото съм го срещал веднъж.

Майко Божия! Този човек да не би да откачи?!

— Какво искаш да кажеш? — погледнах го подозрително.

Той хвана с две ръце лицето ми — пръстите му бяха леденостудени.

— О, Лучана! — възкликна болезнено. — Това е краят на вярата ми, това е краят на моя свят! В мига, в който той заговори, аз го познах! Не бе необходимо дори да виждам пръстена на палеца му!

Гълъбите изпърхаха и в краката ми, и в ума ми.

— Кого си познал? — възкликнах изумено.

— Негово светейшество! Той беше там… снощи! — изрече с гробовен глас и очите му се впиха в моите. — Папа Сикст IV е един от Седмината!