17

Ранното утринно слънце озари югоизточния склон на Хълма на Гластънбъри. От дупката в земята и каменната плоча на дъното й нямаше и следа — само рохкава пръст и закривения край на едно стоманено колче, който стърчеше над почвата.

— Пристигнахме — каза Клоуи, като посочи към него. Тя остави оборудването си на земята.

Мичъл я гледаше със съмнение, докато тя огради мястото на разкопките с дървени колчета и опъна между тях раирана в червено и бяло лента.

— Има ли някаква полза от това?

— Намираме се в Англия — отвърна Клоуи с усмивка. — Никога не подценявай силата на раираната лента в опита си да държиш хората настрана. Освен това… — Тя измъкна едно електриковозелено елече. — Нищо не прави един човек по-незабележим от работната униформа!

Мичъл не изглеждаше съвсем убеден, но си замълча. Вместо това остави на земята черното си сакче.

— Обадих се в посолството, за да се сдобия с малко оборудване — обясни той, като дръпна ципа и показа на Нина два големи войнишки фенера и две уоки-токита.

— О, ето на кого си се обадил снощи — каза Нина.

— Да, исках да съм подготвен. Не знаем какво има вътре.

— Ако изобщо има нещо вътре. — Първоначалният ентусиазъм на Нина се беше стопил през нощта и в мислите й се въртеше само скарването с Чейс.

С помощта на лопатките, които Клоуи беше донесла, те успяха сравнително бързо да разчистят цялата каменна плоча. Нина използва четка, за да почисти пръстта от изсечените букви. Целият надпис беше на латински и продължаваше няколко реда.

— „Знайте, че под тази плоча лежи гробницата на Артур, крал на британците, и неговата втора кралица Гуиневир“ — прочете Нина. — „Само онези, които познават историята на Артур и легендата за Артур, ще достигнат до него, за да изразят почитта си. Преминете през лабиринта, за да се изправите пред изпитанието на Нивиен…“. Нивиен ли? — попита тя Клоуи.

— Едно от вероятните имена на Дамата от езерото — отвърна британката.

— Добре. „… Изпитанието на Нивиен, която ще задържи недостойните в своите владения, и пред гнева на Мерлин, който поразява само онези, които видят лицето му. Онези, които знаят истината, ще намерят гроба на Артур; онези, които не я знаят…“. Мили боже.

— Какво има? — попита Мичъл.

— „… Никога няма да напуснат това място“. Да, това не звучи добре. Като че ли монасите са заложили няколко капана.

— Но гробницата е на стотици години — възрази Мичъл. — Едва ли капаните все още ще работят след толкова много време.

— Така си мислиш ти! — отвърна Нина със сарказъм, роден от болезнения й опит.

— Това може би обяснява една стара легенда — каза Клоуи. — Говори се, че група от трийсет монаси влязла в тунелите, които открили под Хълма, и само трима от тях оживели.

Нина примигна.

— Ох, не ми харесват тези приказки — каза тя, но взе лопатата и продължи да копае.

Щом разчистиха пръстта около каменната плоча, Нина и Мичъл внимателно измъкнаха изпод нея камъните, на които лежеше, и леко я повдигнаха, като разкриха…

— Мили боже! — възкликна Нина. — Я ела да видиш!

Отдолу се показа тунел, тесен, но проходим, който се спускаше под Хълма. На един от камъните под плочата беше гравиран друг надпис на латински. Нина веднага разчете римските цифри.

— 1191 — каза тя. — Същата година, когато монасите от Гластънбъри твърдят, че са намерили гробницата на Артур в земите на абатството. Но това е истинската гробница… истинското съкровище.

Мичъл светна с фенерче в тунела.

— Тези подпори ми изглеждат доста несигурни.

Докато входът на гробницата беше направен от камък, подпорите на тунела бяха от дърво, вградено в стените от глина и пясъчник, и бяха капитулирали пред гниенето и влагата, просмуквала се от векове в земята.

Нина взе другото фенерче и погледна сама.

— Нали досега са издържали — каза тя, като се надяваше, че думите й няма да подействат като проклятие. Бързо докосна огърлицата си за късмет. — Стига някой да не ги ритне, всичко ще бъде наред.

— Не съм толкова сигурна — каза нервно Клоуи. — Мисля, че предпочитам да изчакам тук, да удържам фронта. Нали нямате нищо против?

Нина й се усмихна успокояващо, докато взимаше жълтата каска от раницата на Клоуи.

— Сигурно ще постъпиш най-правилно. Но ние трябва да проверим тунела колкото се може по-бързо, така че…

Мичъл измъкна втората каска, след което извади едното уоки-токи и го подаде на Клоуи.

— Нали знаеш как се използва? — Тя кимна с глава. — Чудесно. Ще ти разказваме с подробности какво намираме долу.

— Късмет! — пожела им тя, докато двамата събраха оборудването си и се спуснаха надолу по тунела.

— Благодаря, но се надявам да нямаме нужда от него — отвърна Нина.

Първото нещо, с което се сблъска, когато навлезе в тунела, беше миризмата, задушливата, просмукваща се във всичко воня на гнили растения. Клоуи беше казала, че целият район някога е бил блато, и тук определено миришеше така. Второто нещо беше, че въпреки своята теснота, тунелът очевидно не беше направен набързо. Той беше внимателно и усърдно издълбан в Хълма, стените му бяха гладки, а дървените подпори — поставени на равни интервали. Въпреки че беше скрита, монасите се бяха постарали да направят гробницата достойна за своя крал.

Зад нея, приведен ниско, Мичъл вдигна радиостанцията към устните си.

— Проба, проба. Доктор Лам, чувате ли ме?

— Високо и ясно — дойде отговорът. — Как ви се струва досега?

— С една дума ли? Смрадливо.

Нина се усмихна на съвсем ненаучния му отговор, след което се съсредоточи върху тунела, който лежеше пред нея. Достигнаха до подножието на хълма.

— Вече става по-равно. — Тя се спря, когато забеляза, че пътеката пред нея се разклонява. — Ха така…

— Какво има? — попита Мичъл.

— Навлизаме в лабиринта. — На стената на пътеката, която завиваше наляво, тя забеляза малка табела с гравиран надпис. — Подай ми радиото. — Мичъл се подчини. — Клоуи? Мисля, че имаме нужда от твоето експертно мнение. Пред нас има два пътя — левият е маркиран с плочка, на която пише „Моргана“.

— Известна като Моргана ле Фей — отвърна Клоуи по другото уоки-токи. — Според легендата това е сестрата на Артур. Какво пише на другия тунел?

— Нищо, и като че ли никога не е имало табела. По стената не се забелязват дупки, където би могла да стои, преди да падне. Какво мислиш?

— Не съм сигурна — каза Клоуи. — Само по себе си нищо не значи.

Нина освети и двата тунела с фенерчето. Изглеждаха й еднакви и свиваха рязко след няколко крачки.

— Май ще трябва сами да проверим накъде водят. — Тя погледна назад към Мичъл. — По морганиния, или не?

Той сви рамене.

— Не питай мен. Това е в твоята област.

— Да, знаех си, че всичко ще стовариш върху мен. Добре… Моргана — реши тя, като обърна глава към левия тунел.

Върху глинения под се беше образувала локва. Нина прецапа през нея и стигна до първия завой. Недалеч напред тунелът отново завиваше. Тук земята беше по-суха, въпреки че стените и дървените подпори имаха същия влажен блясък, както и в останалата част от тунела. Тя забави крачка, притеснена от нещо. Защо тук нямаше локви?

Мичъл се блъсна в нея.

— Какво има?

— Не съм сигурна, просто… — Тя поклати глава. — Да видим къде ще ни отведе.

Тя пристъпи напред — и подът се срина под краката й.

Тя залитна напред и изпищя, размаха ръце и фенерчето й излетя, като освети, падайки, дълбока тъмна дупка.

Мичъл я сграбчи и рязко я дръпна към себе си миг преди да полети в нея.

— По дяволите! — изпъшка тя и се подпря на Мичъл, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

— Добре ли си?

Нина си пое дълбоко дъх, като се опита да се успокои.

— Така мисля. По дяволите! — Тя погледна предпазливо в дупката и видя как е била измамена. Една тънка дървена плоча беше захлупила дупката и върху нея бе посипан тънък слой пръст, за да се слее с пода. Нужна беше само една стъпка, за да хлътне и да падне в пълна с вода дупка, от чието дъно стърчаха набити остри колове.

— Гадничко — отбеляза Мичъл.

— Помогни ми да я премина — каза Нина, след като възвърна самообладание.

— Сигурна ли си? Ако има и друга…

— Трябва да видим докъде стига този тунел. — Дупката беше широка около четири фута, преминаването беше затруднено от ниския таван, но Мичъл и Нина успяха да прехвърлят една греда над нея. Той й подхвърли своето фенерче и тя надникна зад ъгъла. — Добре, сигурно онзи монах, на когото му е хрумнала тази идея, сега си умира от смях. Тунелът свършва тук.

Мичъл й помогна да се върне по гредата.

— Какво означава това?

— Означава — каза Нина, като извади уоки-токито, — че ни трябва някой, който знае разликите между историята и легендата за Артур. — Тя натисна бутона за разговор. — Клоуи?

— Тук съм, Нина — отвърна весело Клоуи, без да има представа какво се беше случило току-що под земята. — Намерихте ли нещо?

— Може и така да се каже. Мисля, че знам какво означават надписите в началото на тунела. Те са част от историята и легендата и ще ни отведат до гробницата. Маршрутът, маркиран с Моргана… да речем, че не се оказа чак толкова добър. Предполагам, че на всеки кръстопът ще откриваме името на някой или нещо, свързано с Артур. Онези, които са свързани с историята, показват правилния маршрут, а другите, които са свързани с мита… да кажем, че не искаме да следваме техния път.

— Ще видя какво мога да направя, но линията между историята и легендата за Артур се преплитат.

— Просто дай най-доброто от себе си.

— Мислиш ли, че си права? — попита Мичъл.

— Ако не съм, ще се наложи да ме издърпваш от много дупки.

Те се върнаха до първия кръстопът и поеха по немаркирания тунел, като Нина внимателно проверяваше пода при всяка крачка. Той си оставаше твърд. Въпреки това тя напредваше предпазливо по криволичещия тунел, докато пред нея не изникна нов кръстопът.

— Така, Клоуи — каза тя. — Оказах се права, тук има нова табела.

— Какво пише на нея?

Нина я освети с фенерчето и прочете:

— Бедивер.

— О, сър Бедивер си е съвсем истински — обяви Клоуи. Гласът й вече звучеше доста различно, колкото по-дълбоко навлизаха под Хълма, толкова по-силни ставаха смущенията. — Ако не друго, той поне се среща много по-често в разни исторически източници от самия Артур. В най-старите уелски източници е наричан Бедвир и…

— Изглежда, трябва да тръгнем наляво — рече Нина на Мичъл, докато Клоуи продължаваше да бърбори. Те навлязоха в следващия тунел. Освен пода, Нина започна внимателно да проверява стените и тавана. Опитът я беше научил, че строителите на капани рядко използваха едни и същи номера два пъти.

Но теорията й като че ли издържа проверката и те продължиха да навлизат дълбоко под земята, докато стигнаха до следващия кръстопът.

— Клоуи, отново е твой ред. Този път пише Бадон.

— Битката при Бадон — отвърна веднага Клоуи. — Най-великата победа на Артур над саксонците. Или в края на пети век, или в началото на шести — срещаните дати са различни, но това определено е историческо събитие.

— Значи избираме Бадон — каза Нина и тръгна надясно.

Те продължиха да се придвижват предпазливо из лабиринта, като се спираха на всеки кръстопът, за да се допитат до Клоуи. Връзката непрекъснато се влошаваше, съскането на статичните смущения на моменти напълно заглушаваше гласа й. Но те все още можеха да се възползват от съветите й: според монасите от Гластънбъри Лохолт, синът на Артур, е бил историческа фигура, докато рицарите на Артур сър Карадок и Брон, Краля на рибарите, са се считали за митологични герои. Нина и Мичъл продължиха напред. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-застоял ставаше въздухът.

— Аах! — изпищя Нина, когато зави зад ъгъла и отстъпи изненадано назад — беше се озовала лице в лице с някой, когото в началото помисли за жена. Когато първоначалният шок отмина, тя видя, че това всъщност е статуя, слаба, грациозна фигура, която стоеше на ръба на воден басейн. Богатата на желязо почва бе придала кален ръждивокафяв цвят на водата. Залата, в която се намираше, беше по-голяма от тунелите, и басейнът я запълваше изцяло.

— Това сигурно е Нивиен, Дамата от езерото — каза Нина. Тя извади фотоапарата си и направи няколко снимки; дори и да не успееха да продължат напред, тя все пак щеше да има нещо, което да проучва, когато се върне на повърхността.

— Не е кой знае какво езеро. — Мичъл нави ръкавите си и потопи ръка в тъмните води. Беше очевидно, че е доста дълбоко. Той избърса ръцете си в дрехите и насочи фенерчето към другата страна на басейна. — Я виж тук.

На слабата светлина Нина видя входовете на два тунела, които се подаваха над водата, и още една каменна плоча над левия отвор. Но Мичъл нямаше предвид това. Той насочи лъча на фенера към водата. Малки мехурчета се издигаха към повърхността и се пръсваха при допира с въздуха.

— Риба? — попита с надежда тя.

— Газ — отвърна Мичъл. — Затова проклетото място мирише така — цялото е запълнено с блатен газ!

— Сигурно сме стигнали нивото на водата — осъзна Нина. Съмърсетските блата сигурно са били пресушени на повърхността, но земята под тях все още беше просмукана с вода и натрупаните разлагащи се растения произвеждаха отвратителен страничен продукт — метан. Дали монасите са били наясно с това или беше просто съвпадение?

Тя каза на Мичъл да освети статуята. Нивиен беше протегнала едната си ръка, подканяйки ги да навлязат във водата, но Нина не бързаше да го направи.

— Това сигурно е изпитанието на Нивиен. Но какво ли трябва да направим?

— Мисля, че ще трябва да се намокрим — изръмжа Мичъл, като посочи с ръка към двата тунела от другата страна.

— Какво пише на камъка? — Нина присви очи в опит да разчете дребните букви. — Прилича ми на… Ана. — Тя включи радиостанцията, за да опише залата и плочката на Клоуи; връзката вече беше толкова лоша, че едва успяваше да чуе гласа й.

— Ана е сестрата на Артур — успя да чуе през непрекъснатите смущения. — Но не съм сигурна доколко е историческа фигура. Смята се, че тя е майката на сър Гауейн, но според ранните уелски източници — онези, в които се споменава Бедивер — майка на Гауейн е една жена на име Гуиър. Ана може да е другото име на същата личност, но…

— Значи не знаеш със сигурност дали е истинска, или митологична личност? — попита Нина.

— Боя се, че не.

Нина отпусна бутона на радиостанцията и промърмори:

— Чудесно… — след което го натисна отново. — Кое смяташ за по-вероятно? Възможно ли е наистина да е съществувала?

— Вероятно. И на други места са я споменавали, но източниците са от по-късни години.

— След 1191?

— Не, но някои от тях са от началото на 12 век, включително Джефри от Монмът — а по отношение на историческата правда бих сложила Джефри в един екип с Монти Пайтън!

Нина и Мичъл си размениха усмивки при сравнението.

— Дали намирането на гробницата може да предаде допълнителна тежест на някое от мненията? Очевидно в мита за Артур има някаква истина.

Клоуи се замисли.

— Предполагам, че е по-вероятно Ана наистина да е била сестра на Артур, но все още не мога да бъда сигурна. Монасите от Гластънбъри са били склонни да послъгват за различни аспекти на легендата, за да печелят повече, затова не можем да се доверяваме изцяло на техните думи.

— Те са били готови и да убиват — каза Нина. — Клоуи, имам усещането, че изпитанието на Нивиен е на живот и смърт. Избери погрешния тунел и няма да стигнеш до другия му край, преди да ти свърши въздуха.

— Може би трябва да се върнете — предложи Клоуи. — И да изчакате, докато си намерите водолазна екипировка.

— Не можем да чакаме — настоя Мичъл. — Ако Екскалибур е тук, трябва да го намерим колкото се може по-бързо — колкото по-дълго чакаме, толкова по-вероятно е хората на Васюкович да открият гробницата въз основа на изследванията на Руст.

Нина въздъхна.

— Да, страхувах се, че точно това ще кажеш. — Тя отново заговори на Клоуи. — Можеш ли да ни дадеш поне нещо?

— Боя се, че ще трябва сами да решавате. Съжалявам.

— Добре, благодаря. — Нина навъсено прекъсна връзката. — И така, какво мислиш? Първата от сестрите на Артур, с която се сблъскахме, се оказа мит — смяташ ли, че тази тук е истинска?

— Не питай мен, ти си историкът — каза Мичъл. — Изборът е твой.

— Защо накрая винаги аз решавам? — проплака Нина.

Мичъл сви устни.

— Защо ли си спомням за една червенокоса жена, която настояваше да бъде ръководител на операцията…

— Знаеш ли, надявах се, да не си спомниш за това. — Нина погледна плочката и се намръщи. — Добре. Ана или е била сестра на крал Артур, или не. Успокой се. — Тя затвори очи и започна да прехвърля през ума си всяко късче информация, свързано с обекта, което можеше да си спомни. — Бих казала… че е била.

— Научно предположение?

— Само второто — призна тя. — И така, как ще го направим?

— Ще съблечем всичко, което може да ни повлече надолу — каза Мичъл, като започна да съблича якето си. — Палтото ти, обувките, пуловера.

Нина се сепна.

— Ъъъ… не нося кой знае какво под този пуловер.

— Не носиш ли сутиен?

— Нося, разбира се! Но е малко, нали се сещаш, тънък.

Мичъл се съблече гол до кръста. После подаде ризата си на Нина.

— Какво?

— Нищо — каза бързо Нина, като се опитваше да не изглежда твърде впечатлена от голото му, мускулесто тяло.

Той се ухили.

— Различен ли съм от Еди?

— Той е доста по-набит. И малко по-космат. О, боже, спирам да приказвам!

Мичъл се засмя и се обърна с гръб към нея, докато тя събличаше пуловера и обличаше ризата му.

— Остави всичко ценно тук — портмоне, часовник, всичко. Фенерчето се държи добре под вода. Фотоапаратът ти водонепроницаем ли е?

Нина кимна, докато събуваше обувките си, след което колебливо топна пръст във водата.

— О, по дяволите, студена е!

— Това не е нищо — обяви Мичъл, влизайки във водата с фенерче в ръка. — Влизал съм в Атлантика посред зима. На това му се вика студено! Хайде, ще ти помогна.

— Ох… — С голяма неохота Нина го хвана за ръката и влезе във водата. Беше точно толкова студено, колкото беше очаквала. — По дяволите…

— След миг ще се почувстваш по-добре. — Той се оттласна от брега и заплува към тунелите. — Значи Ана. Сигурна ли си?

— Не. — Тя го последва. Краката й не стигаха до дъното на басейна, и при мисълта за неясната дълбочина отдолу я връхлетя паника, която тя едва потисна с усилие на волята. Ами ако тунелите свършваха под водата?

— Можеш да изчакаш тук, докато отида да проверя — предложи Мичъл. — Ако е правилният тунел, няма да е кой знае колко дълъг. Монасите също е трябвало да плуват през него, а подозирам, че въобще не са били във върхова физическа форма.

— Но ако се окаже грешният тунел, може да се нуждаеш от помощ, за да излезеш. Трябва да останем заедно. — Нина млъкна и се намръщи. — Хм. Наистина ли току-що доброволно предложих да плувам в тъмен тунел, на чийто край може би ме чака смъртта?

— Аз ще те пазя — увери я Мичъл. После й подаде фенерчето. — Дръж го в едната ръка, а с другата се хвани за колана ми. Аз ще те тегля напред. Довери ми се — добави той, като видя изражението й. — Ако не си добър плувец, не стигаш далеч във флота.

— Значи в общи линии няма да ти пускам задника?

— Ще го преживея. Готова ли си?

— Не. — Но въпреки това се хвана за колана му.

— Така. Сега се опитай да поемеш колкото се може повече кислород. — Той си пое няколко пъти дълбоко дъх, Нина направи същото. — Готова ли си?

Тя поклати глава, казвайки му „не“ през стиснати устни. Мичъл отново се усмихна…

И се гмурна.

Заплува към тунела, влачейки Нина след себе си. Тя беше затворила очи и единственото, което чуваше, беше ритмичното „ссст“ при всяко негово разсичане на водата с ръце, докато напредваше през непрогледните води. Не беше излъгал за уменията си на плувец; въпреки че риташе с всички сили, тя пак не успяваше да издържа на темпото му и продължаваше да се влачи отзад като багаж.

Мичъл промени посоката, завивайки наляво и леко надолу. Когато тунелът зави, фенерчето й се удари в стена. Още няколко замаха и той се спря, преди да завие отново, продължавайки по пътя напред.

Натискът в гърдите на Нина започна да се засилва. Изчисли, че бяха изминали трийсет секунди от влизането им в тунела. Не беше сигурна още колко дълго ще успее да задържи дъха си; веднъж беше издържала повече от минута, но това беше преди много време, когато беше още малка…

Мичъл изглежда започваше да се забавя, защото натискът на водата върху лицето й намаля. Още един завой, отново гмурване по-надълбоко. Това не беше добре. Тя искаше да излезе нагоре. Вече бяха приближили минутата, сигурна беше. Дробовете й започнаха да парят…

Мичъл спря внезапно и Нина се блъсна в него. Тя протегна ръка, за да се задържи някъде и усети стена. Усещаше го как се върти във водата и търси завой.

Мамка му! Ами ако беше направила погрешния избор, ако тунелът нямаше изход и онези, които не различаваха мита от историята просто се удавяха тук?

Въздухът се опита да се промъкне през гърлото й, но тя го преглътна обратно, тялото й започна да се гърчи. Мичъл го усети. Той заплува надясно, после наляво, търсейки на сляпо пътя напред.

Съскащ звук, не във водата, а в ушите й — сърцето й заби по-бързо, опитвайки се да изтегли малкото кислород, останал в дробовете й. Тя отново се блъсна в Мичъл. Повече от минута — тя вече едва издържаше, камо ли да измине целия път на обратно в тъмнината.

Той помръдна. Не нагоре или обратно към входа, а надолу, дълбоко в мрачните води. Нина искаше да се възпротиви, но единственото, което можеше да направи, е да се държи за колана му, докато съскането в ушите й премина в рев…

Мичъл отново смени посоката — и започна да се изкачва.

Маховете му станаха по-резки, не толкова ритмични, по-трескави. Нина усети как издигащият се тунел се стеснява, крайниците й се удряха в стените, докато двамата се издигаха нагоре към фаталния край или…

Въздух!

Мичъл изскочи на повърхността и веднага сграбчи Нина за ръката, за да я издърпа нагоре. Тя зина, за да си поеме дъх…

И се закашля. Въздухът въобще не беше чист.

Камерата, в която бяха попаднали, беше пълна с газ.

Загрузка...