Тайната на Ескалибур

1

Вашингтон, окръг Колумбия

Три седмици по-късно

— Нервна ли си? — попита Еди Чейс, смушквайки годеницата си, докато се приближаваха към вратата.

Нина Уайлд прокара пръст по верижката на медальона си, който й носеше късмет.

— Ъъъ, да. Ти не си ли?

— Защо? И преди сме се срещали с него.

— Да, но тогава той не беше проклетият президент, нали? — Един помощник отвори вратата и те влязоха в Овалния кабинет.

Щом влязоха, бяха посрещнати с аплодисменти. В стаята ги чакаха бившият флотски адмирал Хектор Амороз, техен настоящ шеф в Агенцията за световно наследство към ООН; неколцина служители в Белия дом и представители на Конгреса; Първата дама… и Виктор Долтън, президентът на Съединените американски щати.

— Доктор Уайлд! — възкликна той и пристъпи напред, за да се ръкува с нея. — И господин Чейс. Радвам се отново да ви видя.

— Ние също се радваме да ви видим. Ъъъ, господин президент — добави бързо Нина.

Чейс също му стисна ръката.

— Благодаря ви, сър.

Останалите насядаха по местата си, докато Нина, Чейс и Долтън останаха прави. Долтън изчака всички да се настанят преди да заговори, полуобърнат както към фотографа на Белия дом, който увековечаваше събитието, така и към почетните си гости.

— Дами и господа — започна той, — уважаеми членове на конгреса, уважаеми министри. За мен е голяма чест да връча тази награда на жената, чиято невероятна смелост пред лицето на опасността спаси живота на много хора както в Америка, така и по света. Същата жена, чиято преданост към науката и откритията промени завинаги нашия поглед към историята, върна ни отдавна изгубени съкровища, които доскоро приемахме единствено като легенди. В определен смисъл тя помогна за запазването на нашето минало и нашето бъдеще. За мен е изключителна чест да ви представя доктор Нина Уайлд, откривател на изгубения град Атлантида и затрупаната гробница на Херкулес, която спаси тази нация от чудовищен терористичен акт, и да й връча най-високото гражданско отличие на Съединените щати — Президентския медал на свободата.

Нина се изчерви, същевременно борейки се с импулса да поправи Долтън — Атлантида беше името на острова, а не на града, — докато той внимателно се пресегна и вдигна за синята лента медала, който лежеше на кадифен поднос.

— Доктор Уайлд, нацията е ваш длъжник. За мен ще бъде чест, ако приемете този символ на вечната ни признателност.

— Благодаря ви, господин президент — каза тя, като наведе глава. Долтън вдигна медала и го окачи на врата й. След това отново се ръкува с нея, преди да я обърне с лице към фотоапарата, чиято проблясваща светкавица за миг я заслепи. Речта, която си беше подготвила по-рано, се изпари от ума й под непрекъснатия поток от светлини и аплодисменти. — Благодаря — повтори тя, като се опитваше да се сети за нещо умно, което да каже. — Аз… Аз съм ужасно признателна за тази награда, за тази чест. И, ъъъ, освен това бих искала да благодаря на годеника ми, Еди… — тя се наруга на ум за избора на думи. Бих искала да благодаря? Това да не са ти проклетите Оскари? — … без когото сега, най-вероятно, щях да бъда… ами, мъртва. И то няколко пъти. Благодаря. На всички. — Тя отстъпи назад с пламнали от притеснение бузи, червени почти колкото косата й.

— Тук доктор Уайлд малко ме поизпревари — закачливо подхвърли Долтън, което предизвика учтив смях и накара Нина да си пожелае Овалния кабинет да има тайна вратичка, през която тя да може да изчезне още в този миг. — Но да, вторият човек, когото искаме да почетем днес, е Еди Чейс — той махна с ръка подканващо към Еди, който пристъпи напред и зае мястото на Нина. — Той е бивш член на елитните спецчасти на Обединеното кралство и като такъв отказа всякаква награда по обективни причини, и ние можем само да уважим избора му. Но тази страна също му дължи огромна признателност за предотвратяването на терористичните атаки. — Той разтърси ръката на Чейс. — Господин Чейс, благодаря ви от името на народа на Съединените щати.

— Благодаря — отвърна Чейс, докато ръкоплясканията се подновиха. Когато стана ясно, че той не възнамерява да добави нищо повече, аплодисментите бързо утихнаха. Този път беше направена само една снимка, която щеше да бъде прибрана в архива на Белия дом, за разлика от тези на Нина, които щяха да бъдат прикрепени към прессъобщение и до час разпратени из новинарските агенции по цял свят. Долтън леко се извърна от Чейс, което бе прието като негласен знак, че официалната част на презентацията е приключила. Всички гости се изправиха и политиците бързо се възползваха от възможността да се доближат до президента.

— Това ли беше голямата ти реч? — попита Чейс тихо, наведен към ухото на Нина. — Мислех си, че ще бъде изцяло за „чудото на великите съкровища от миналото“.

При напомнянето му лицето на Нина се сви смутено.

— Не ми напомняй. Господи, толкова ми беше притеснено. Извади късмет, че успях да кажа нещо по-свързано от „ъъх…“.

Амороз се приближи до тях.

— Е, поздравления и на двамата. Еди, сигурен ли си, че не искаш никаква награда? Мисля, че нещо може да се уреди.

— Всичко е наред — отвърна решително Еди. — През годините разгневих доста хора — последното, от което се нуждая, е чрез получаването на медал да им напомня, че съм убил скапания им брат или там когото и да било. — Той погледна към шията на Нина. — Като споменах за медал, трябва да ти кажа, че много ти отива. Трябва да си го сложиш на летището, да видим дали няма да ти позволят да пътуваш първа класа без доплащане.

Нина го погледна със саркастична усмивка.

— Все още ли смятате да отпътувате довечера за Англия? — попита Амороз.

Чейс кимна.

— Сряда, среща с президента на Съединените щати в Белия дом. Четвъртък, среща с моя старец на чаша чай с бисквитки в Борнмът. Съвсем не са в една и съща лига.

— Сгодени сме почти от година — каза Нина. — Решихме, че е време да се запозная със семейството на Еди.

— Ти реши, че е време — настоя Чейс.

Нина преглътна отговора си, защото към тях се приближи Долтън, заобиколен от дежурните подмазвачи.

— И така, доктор Уайлд. Вие открихте Атлантида и гробницата на Херкулес — кое е следващото по ред? Откриването на храма на Соломон или може би на Ноевия ковчег? — Той завърши изречението с лека усмивка.

Нина не се засмя.

— Всъщност настоящият ми проект в АСН се връща толкова назад във времето, колкото не съм стигала досега — дори преди Атлантида. Опитвам се да се възползвам от предимствата, които ми предлага достъпът на АСН до археологическите и антропологични данни от цял свят за разселването на човешкия род по Земята в праисторически времена. — Ентусиазмът й растеше и тя продължи да говори все по-бързо. — Основният модел на експанзията на човечеството от Африка през Азия и по-късно до Америките и Европа е доста добре развит. Понижаването на нивото на световния океан през ледниковия период позволило на древните хора да пътуват надалеч и да се разселят по места, които сега се намират под вода — в Индонезия например има едно много обещаващо място, което смятаме да проучим по-късно тази година.

— С нетърпение го очаквам — каза Чейс. — Страхотно ще бъде най-накрая да изляза от офиса и да свърша малко работа!

— Внимавай какво си пожелаваш — пошегува се Нина. — Всъщност целта ми е да открия откъде точно е произлязло човечеството; люлката на цивилизацията, така да се каже.

Долтън повдигна вежди.

— Това ми прозвуча така, сякаш сте тръгнали да търсите Райската градина.

— Може и така да се каже. Въпреки че нямам точно предвид Адам и Ева, които разговарят със змията. Откриването на точното място, където хомо сапиенс се е развил от древните хоминиди, със сигурност няма да ощастливи креационистите! — Тя усети, как Долтън се напряга, а Амороз се прокашля предупредително. — О, господи, извинете, те са част от вашата… от вашата „база“, нали? Простете.

— Няма нищо — отвърна Долтън и леко се усмихна. — За щастие моята база не включва единствено креационисткото крило. Дори част от моите поддръжници наистина вярват, че Земята се върти около Слънцето! — Той се засмя пресилено, антуражът му веднага го последва. Нина също се засмя, изпълнена със смесица от смущение и облекчение. — Това наистина звучи очарователно, доктор Уайлд. Въпреки че ще бъде трудно да се надминат открития като Атлантида и гробницата на Херкулес — и то още преди да сте станали на трийсет! Скоро ги навършихте, нали?

— Да, така е — отговори Нина, не особено доволна от напомнянето за възрастта й.

— Е, аз съм убеден, че имате достатъчно време за още много открития! — отново се засмя Долтън. Нина също се засмя, но този път бе неин ред да звучи пресилено.

Президентът тъкмо се накани да се отдалечи, когато Чейс се обади.

— Простете, господин президент, но мога ли да разговарям с вас за нещо? Насаме? — Той кимна с глава към едно ъгълче, на няколко метра от групичката.

Долтън размени погледи с екипа си, след което се усмихна и се отдалечи от тях, наблюдаван неотстъпно от вездесъщите агенти на тайните служби.

— Разбира се. Какво мога да направя за вас, господин Чейс?

— Исках да ви попитам какво става със София.

— София Блекууд ли имате предвид?

Чейс едва се сдържа да не отговори „не, София Лорен“, но успя да потисне саркастичната реплика. Бившата лейди Блекууд — наскоро британският парламент я беше лишил от титлата й — беше и бивша съпруга на Чейс… и главен организатор на планирания терористичен акт с ядрено оръжие, който двамата с Нина едва бяха успели да предотвратят.

— Да, София Блекууд. Последно разбрах, че е била преместена в Гуантанамо бей. Кога възнамерявате да я изправите пред съда?

— Преместихме я в Гуантанамо заради собствената й безопасност — отвърна Долтън. — Ако я бяхме затворили в обикновен затвор, щеше да бъде убита много преди да успеем да подготвим процеса срещу нея.

— Това щеше да спести сума ти пари за адвокати. Всички знаем, че е виновна и така или иначе ще бъде екзекутирана, нали?

Долтън се усмихна студено.

— Вярвам, че съдебната система ще постъпи правилно.

— Радвам се да го чуя. — Чейс протегна ръка. — Благодаря ви, господин президент.

— Аз ви благодаря, господин Чейс — президентът разтърси подадената му ръка и повиши глас. — А сега, ако ме извините, трябва да се погрижа за едни малки различия във възгледите, които имаме с нашите руски приятели. Самолетоносачът „Джордж Вашингтон“ вече е на позиция, но се надяваме, че присъствието на още един кораб ще подчертае нашата позиция. — Приглушеният смях, който последва коментара, имаше доста тъмна отсянка: продължаващото неразбирателство между Запада и Русия по въпроса за териториалните претенции на последната върху арктическите води, беше достигнало до критичната си точка няколко дни по-рано, когато руски бойни кораби принудиха един американски изследователски кораб да напусне спорните води под дулата на техните оръдия. — Доктор Уайлд, господин Чейс… и Хектор, — добави Долтън, като кимна към Амороз, — благодаря ви.

След тези думи Нина, Чейс и Амороз напуснаха Овалния кабинет и един млад помощник ги придружи по коридорите на Белия дом.

— Мисля, че всичко мина добре — каза Чейс. — Поне за мен.

Нина притисна юмрук към челото си.

— О, боже! Не мога да повярвам, че така се изложих пред президента!

— И то два пъти за две минути — обади се Чейс.

— Въобще не ми помагаш!

— Не се тревожи за това, Нина — успокои я Амороз. — Справи се много добре.

Чейс махна с ръка към медала, който висеше на шията й.

— Освен това се сдоби с хубавичка висулка.

— Еди — смъмри го Амороз, — Президентският медал на свободата не е никаква „висулка“!

Нина също се почувства леко обидена.

— Да, Еди, престани. Аз нямаше да ти се подигравам, ако беше получил медал от кралицата.

— Кой е казал, че не съм получил? — отвърна Еди сериозно.

Нина го погледна подозрително. Въпреки че го познаваше от две години, тя все още не можеше винаги да познае кога е сериозен или, както често казваше в такива случаи, кога се „бъзика“.

— Не — каза най-накрая тя. — Ако наистина беше получил медал от кралицата, досега да си ми казал. Дори ти не би могъл да го пазиш в тайна.

Той сви рамене.

— Щом казваш. Но аз имам доста медали. Просто не се фукам с тях. Лежат си в някоя кутия някъде.

— Ами няма да е зле да ги намериш и да ми ги покажеш когато се приберем у дома. Имаме доста време преди полета.

Чейс се ухили.

— Не съм казал, че кутията е тук, нали? — Той чукна с нокът по медала на Нина, който издаде тих металически звън. — Мисля, че трябва да го носиш във влака, докато пътуваме към Ню Йорк. Да видим дали някой ще те познае.

След като се качиха във високоскоростния влак „Асела“ до станция Пен, наистина я познаха, но не заради медала, който тя прибра в кутията преди да напусне Белия дом.

Откриването на Атлантида не се беше осъществило при идеални условия — оказа се, че човекът, финансирал експедицията на Нина, имаше скрити, геноцидни подбуди. Затова западните нации, които бяха създали агенцията за световно наследство под егидата на ООН, бяха решили да създадат за прикритие една по-различна, далеч по-безобидна версия за откриването й.

Историята, за която най-накрая постигнаха съгласие и която разпространиха в медиите, представи Нина на обществото. В резултат на това тя гостуваше на вестници, списания, дори по телевизията — и беше забелязана във влака от един мъж, който й поиска автограф.

— Ако продължава така — рече Чейс, щом слязоха от влака, — ще видиш снимката си във всички таблоиди.

— О, боже, не! Не искам чак такава известност — проплака Нина. Но въпреки това трябваше да признае, че се почувства поласкана, когато беше разпозната от съвсем непознат човек, макар и усещането да беше доста странно. — Да не би да съм кинозвезда!

— За мен си звезда, любов моя — каза Чейс и я прегърна през кръста, след което леко плъзна ръка към задничето й. Тя го побутна леко с бедро, напомняйки му, че все още се намират на обществено място. — Значи ако направят филм за живота ни, кого смяташ, че ще изберат за нашите роли? Жалко, че Кари Грант е мъртъв, щеше да е идеален за мен.

Нина хвърли един кос поглед към ниския, оплешивяващ англичанин със счупен нос.

— Даааа бе — каза тя, като прокара ръка по ниско остриганата му коса. — Продължавай да си мечтаеш.

Чейс се прибра в апартамента им, за да довърши опаковането на багажа, а Нина взе такси до сградата на ООН на брега на Ийст ривър. Взе асансьора и се изкачи до офисите на АСН.

— Доктор Уайлд! — възкликна Лола Джианети, която се изправи до бюрото си, за да я посрещне. — Не ви очаквах днес тук. Как беше в Белия дом? Срещнахте ли се с президента?

— Да. — Лола леко изписка от вълнение. — И съм повече от сигурна, че ужасно се изложих, но Хектор ми каза да не се притеснявам, защото не било чак толкова зле. — Тя се обърна към кабинета си. — Съжалявам, че не мога да остана — обещах на Еди, че няма да се бавя. Ако изпуснем полета, той ще… — Тя се замисли. — Всъщност сигурно няма да се трогне особено.

— Отивате да се срещнете със семейството му в Англия, нали? Желая ви успех. Първия път, когато се срещнах със семейството на моя приятел, аз бях ужасена. Майка му ме мрази!

— О, Лола, много ти благодаря! — каза Нина с измъчена усмивка, докато се отдалечаваше.

Само няколко минути й бяха необходими, за да копира нужните й файлове от компютъра на флашката, а няколко бързи телефонни обаждания я успокоиха, че операциите на АСН, които ръководеше, щяха да се намират в сигурни ръце за времето, през което щеше да отсъства. Бързо събра записките си и излезе от стаята — само за да се сблъска с един човек, когото не очакваше да види тук.

— Мат! — възкликна тя. — Как си?

— Добре, благодаря! — отвърна Мат Трули, като я прегърна. Сламенорусият, леко пълен австралийски проектант на подводници беше помагал на Нина в предишните й приключения, рискувайки живота си за нея, и по нейна препоръка беше приел далеч по-спокойната работа в една от дъщерните организации на АСН. Нина все още не беше свикнала да го вижда в костюм, въпреки че той беше запазил някои черти от предишния си хлапашки вид — днес ризата му беше разкопчана до гърдите и възелът на вратовръзката му се намираше някъде на нивото на сърцето му. — Подочух, че двамата с Еди сте получили ключовете за тая държава. Поздравления!

— Благодаря. Какво правиш тук? Мислех, че си в Австралия с останалите от АОПА — Агенцията на ООН за проучване на Антарктида се подготвяше за изучаването на уникалните екосистеми на праисторическите езера, намиращи се под ледените шапки на Южния полюс.

— Не, още не сме тръгнали. Чакаме зимата там да свърши. Но пък си направих един вид обиколка на света — дойдох от офиса на АОПА, за да разкажа на вашите подводничари за моето пътуване до Русия. Руснаците са експерти в подготовката на подводници за работа под леда и аз си взех някои бележки. Да ти кажа, не е зле да си австралиец — може би ако бях янки дори нямаше да ме допуснат в страната, предвид настоящата ситуация. Дори се качиш на борда на един от техните кораби с ядрени ракети. Много яко, по един такъв стряскащ начин — та те могат да взривят целия свят!

— Да се надяваме, че това няма да се случи.

— Много си права. — Трули погледна към кабинета на Нина. — Еди тук ли е?

— Не, вкъщи си е. По-късно излитаме за Англия.

— О, ще се срещаш със семейството му? — Нина кимна. Трули сви устни. — Успех тогава! Преди време се срещах с едно момиче. Всичко вървеше добре, докато не се запознах със семейството й. Не можеха да ме понасят!

— Благодаря за успокоението, Мат! — отвърна с комично отчаяние Нина. — Съжалявам, но трябва да вървя. Ще се видим за по-дълго, когато се приберем.

— Обезателно — каза Трули, докато тя се отдалечаваше. — О, и не се тревожи за срещата със семейството. Всичко ще бъде наред… най-вероятно!

— Много ти благодаря, Мат! — процеди през зъби Нина, докато влизаше в приемната.

— Доктор Уайлд — повика я Лола, докато прекосяваше фоайето, — току-що се сетих, че имате поща. Какво да правя с писмата?

Нина се спря до вратата.

— Има ли нещо важно?

— Нищо спешно. Редовните сметки. И няколко неща за ексцентричното досие.

— Страхотно — въздъхна Нина. Откакто се бе превърнала в лице на АСН, за голямо нейно неудоволствие се беше оказала на прицела на всяка откачалка на планетата с теория за НЛО, изгубени цивилизации, морски чудовища, психо сили… — Може би ще си взема малко да почета за из път, тъкмо да се посмея. Има ли нещо интересно?

— Обичайното. Кристали, черни хеликоптери и пирамиди с невероятна сила… А, и някой, който твърди, че е познавал родителите ви.

Нина усети неприятно чувство в стомаха си: родителите й бяха починали дванайсет години по-рано, убити по време на собствената си експедиция в търсене на Атлантида. Ако някой ненормалник просто ги използваше, за да се опита да привлече вниманието й…

— Как се казва?

— Бернард някой си. Изчакайте, ей сега ще го намеря, тук някъде е…

— Бернд? — каза Нина, внезапно заинтригувана. Може би все пак не беше ненормалник. — Бернд Руст?

— Да, точно така — отвърна Лола изненадано, докато изваждаше плика от купчинката на масата. — Познавате ли го?

— Бегло, но той наистина е бил приятел на родителите ми. — Нина взе плика, разпечата го и извади отвътре DVD-диск в пластмасова кутийка и сгънат лист хартия. Тя я разгъна и зачете написаното със ситен почерк.

Отдолу беше написан телефонен номер, но нямаше никакъв адрес. Нина погледна плика. Беше изпратен по въздушна поща преди няколко дни и пощенската марка като че ли беше немска.

За миг се изкуши да се върне в офиса си и да провери съдържанието на диска на компютъра си, но един поглед към циферблата на часовника й я отказа. Освен това щеше да вземе лаптопа си; можеше да провери съдържанието на диска по време на полета.

Свързан е с родителите ти. Какво ли е открил Руст? Нина си спомни, че германецът беше историк и години по-късно тя беше научила, че обречената експедиция на родителите й е разчитала на тайни нацистки документи, в които е бил описан пътят до Атлантида. Дали Руст не е бил човекът, който ги е осигурил?

— Добре ли сте? Нина?

Тя примигна при въпроса на Лола, изгубена за миг в мислите си. След това бързо пъхна диска и писмото обратно в плика.

— Добре съм, благодаря. Просто… да, познавам го, просто не сме говорили от доста време. — Русата рецепционистка все още изглеждаше загрижена. — Всичко е наред, Лола, наистина. Ще го прегледам в самолета. Като го споменах — продължи тя, доволна, че има повод да смени темата, — трябва да тръгвам. Ще се видим, като се върна.

— Успех със семейството! — извика Лола след нея.

Този път Нина не реагира. Вече имаше нещо друго, което да я притеснява.

Чейс отпусна седалката назад докрай и се опъна с въздишка на задоволство.

— Ах, така е много по-добре. Но се обзалагам, че ако носеше онзи медал на летището, веднага щяха да ни настанят в първа класа.

— Имам си тука един харизан кон — рече заядливо Нина. — Искаш ли да му погледнеш зъбите? — Доколкото я касаеше, тя бе повече от доволна от местата в бизнес класата, които бяха получили независимо от билетите за икономичната класа, въпреки че когато жената на касата я позна и й предложи по-добри места без доплащане, първото нещо, което й мина през ума, бяха луксозните седалки в първа класа.

— Не. Мисля да подремна. Нямам намерение да се мятам зад волана на колата под наем след като съм спал само два часа по време на презатлантически полет.

— Е, аз не съм изморена все още. — Летяха вече близо час и половина и Нина все още се чувстваше по нюйоркско време. — Можеш ли да ми свалиш чантата?

Чейс изпъшка.

— Страхотно. Първо искаш мястото до прозореца, после непрекъснато ме караш да ставам и да сядам. — Но той се изправи, отвори багажното отделение над главите им и подаде чантата на Нина. Тя извади своя Макбук и плика с диска и писмото на Руст, след което върна чантата на Чейс.

— Ако пет минути след като заспя ме събудиш, защото ти се ходи до тоалетната — измърмори той, докато прибираше чантата в отделението, — ще те изхвърля през аварийния изход.

— Няма да ми е за пръв път да скачам от самолет без парашут, нали? — Двамата се спогледаха с усмивка и Чейс се отпусна на мястото си, а Нина отвори лаптопа и пъхна диска в дисковото устройство. След няколко секунди съдържанието му се появи на десктопа. Тя копира единствения файл на харддиска и кликна два пъти върху него… но за нейна голяма изненада се появи прозорче с искане за парола.

Каква ли беше паролата?

Нина отново прегледа писмото. Там нямаше никаква подсказка — като се изключи телефонният номер. Тя го написа и натисна „enter“, готова да опита отново. Лаптопът изпиука предупредително и изчисти полето за повторно въвеждане на паролата. Тя бързо пресметна наум, че ако паролата е някаква комбинация от единайсетцифрения номер, това означава почти четири милиона комбинации. Не само остатъкът от полета, но и остатъкът от живота й нямаше да стигне, за да изпробва всичките. Дотук с тази идея.

Тя отново опита, този път със собственото си име. Без резултат. След това премина на имената на родителите си, след това името на Руст. Нищо. Беше срещнала за кратко съпругата на Руст по време на панихидата — как ли й беше името? Сабине? Сабрина? Нямаше никакво значение, тъй като и двете не свършиха работа.

— Цяла нощ ли смяташ да караш това нещо да пиука? — оплака се Чейс.

Нина спря звука.

— Кодирано е, а аз не знам паролата.

— Защо, кой ти праща кодирани файлове? Някакво порно ли е?

— Не, не е порно — сопна му се Нина. — Всъщност не знам какво е.

— Тогава значи може да е порно! Дай да погледна. — Той се надигна да седне, докато Нина се опитваше да отблъсне нетърпеливите му ръце.

— Изпрати ми го един стар приятел на моите родители. Пише, че иска да говорим за онова, което е на диска — и за тях. Виж, написал е телефонния си номер.

— Ами обади му се.

— Какво?

— Очевидно няма да ти даде паролата, докато не му се обадиш. — Чейс потупа отстрани на седалката й. — Тук има сателитен телефон, обади му се. Само че използвай своята кредитна карта, ’щото сигурно ще струва поне десет долара на секунда.

— Скръндза — ухили му се Нина. Но идеята му беше добра, затова тя намери кредитната си карта и се обади. Телефонът иззвъня няколко пъти.

— Ало? — чу се сънлив, но напрегнат глас с немски акцент.

— Ало — обади се Нина. — С Бернд Руст ли говоря?

— Кой се обажда? — Внезапно цялата сънливост изчезна, но гласът прозвуча още по-напрегнато.

— Аз съм Нина, Нина Уайлд. Получих писмото ви.

— Нина! — Облекчението в гласа му се усещаше дори през ефирните смущения на връзката. — Да, аз съм Бернд Руст! Благодаря, че се обадихте!

— Получих и диска, но не мога да го отворя. Файлът е защитен с парола.

— Знам. Исках да съм сигурен, че няма да го прочетат други хора.

— И тъй като вече е в ръцете на точния човек, каква е паролата?

Настъпи мълчание.

— Аз… Мога да ви я кажа само лично. Не по телефона.

Нина внезапно стана подозрителна.

— Защо не? Какво става тук?

— Всичко ще ви се изясни като се видим. Но трябва да ви видя лично. Къде се намирате?

— Всъщност съм в самолета. Летя за Англия…

— Англия! — възкликна Руст. — Чудесно, ще хвана първия Евростар на сутринта. В Лондон ли ще бъдете?

— Не, не — каза Нина, като се опитваше да забави темпото. — Ще бъда в Борнмът, отивам да се срещна със семейството на годеника ми…

— Борнмът, ясно. Значи ще се срещнем там.

— Какво? Не, имах предвид…

Руст се засмя.

— Нина, знам, че всичко ви се струва твърде странно.

Смехът на Нина прозвуча малко отчаяно.

— Ами, да. Донякъде.

— Не се тревожете. Няма да ви отнемам много време. Но ви обещавам, че определено ще поискате да чуете онова, което имам да ви казвам.

— За родителите ми?

За миг се чуваха само ефирните смущения. След това:

— Да. За вашите родители.

Чейс я гледаше все по-заинтригуван и Нина поиска да прекъсне разговора преди Руст да се самопокани в хотелската им стая.

— Вижте, ще ви дам номера на мобилния ми телефон, той има покритие и в Европа. Обадете ми се след девет часа английско време. Дотогава вече трябва да сме на летището. — Тя му издиктува номера си.

— Много добре, ще ви се обадя тогава. О, и поздравления за награждаването. И за годежа. Довиждане!

— Благодаря — отвърна Нина в мига, когато връзката прекъсна.

— И така — рече Чейс, — като че ли този човек наистина иска да се срещне с теб.

— Изглежда, е така.

— Значи няма да можем да се срещнем с нашите? О, колко жалко! Може би следващия път. — Той изглеждаше ужасно доволен от това.

— Не, ще се срещнем с тях.

— Пфу!

— Чакай малко, аз трябва да съм нервната в случая, защо аз… — Нина поклати глава. — както и да е. Той иска да дойде в Борнмът, за да се видим. — Тя се загледа в иконката на загадъчния диск. — Защо е всичката тази потайност? И какво общо има с родителите ми?

— Той откъде ги познава? — попита Чейс.

— Той е историк, затова предполагам, че са се запознали, докато са правили археологически проучвания. Всъщност не знам със сигурност — виждала съм го само два пъти. Последно се срещнахме на панихидата. — Тя се облегна назад и затвори очи. — Странно. Напоследък много мисля за тях и сега това…

— Защо?

— Нали знаеш, след като се сгодихме. Толкова е тъжно, че никога няма да те видят. Щяха да те харесат.

— Е, мен всички ме харесват — каза самодоволно Чейс. — Естествено, като изключим задниците, които искат да ме убият.

— Е, поне известно време такива няма да се мотаят наоколо.

— Не го казвай, че ще урочасаш нещата! — възмути се той. — Но да, от всичко, което си ми разказвала за майка ти и баща ти, си мисля, че са били наистина страхотни хора.

— Такива бяха. — Нина въздъхна, потънала в спомени. — Ами ти?

— Какво аз?

— Никога не говориш за родителите си. Тоест, разказа ми какво се е случило с майка ти, но…

— Няма какво да ти разказвам. Напуснах дома си и се записах в армията след като мама умря и оттогава не съм се връщал. — Той се намести в седалката си, като леко й обърна гръб.

— Защо?

— Ммм?

Нина познаваше Чейс достатъчно добре, за да разпознае неохотата в гласа му: обичайното подхъмкване, означаващо „не те чух какво каза“, което всъщност прикриваше „може ли да сменим темата“.

— Попитах — продължи тя, леко засегната от опита му да се измъкне, — защо не си се прибирал оттогава?

— Защото няма за какво да се връщам. — Тонът му вече издаваше раздразнение.

— Да, но защо?

Той се обърна към нея намръщен.

— Исусе, какъв е този шибан разпит? Защо изведнъж толкова се заинтересува от семейството ми?

Тя го погледна невярващо.

— Стига, Еди! Ние ще се женим, така че те ще станат и мои роднини. Не можеш да твърдиш, че тази част от живота ти е държавна тайна! Просто искам да знам що за хора са и защо не обичаш да говориш за тях.

— Ако имаше нещо важно, щях да ти го кажа.

— Като какво, че София ти е била жена? Доста време ти беше необходимо, за да ми го кажеш…

— Не се разбирам с тях, това е! — сопна се Чейс. — Освен с баба. Честно казано, ако сестра ми не живееше в същия град, не бих си направил труда да те водя да я видиш.

Известно време седяха мълчаливо.

— Много жалко, Еди — каза Нина най-накрая.

— Кое?

— Аз вече нямам семейство, освен някакви далечни братовчеди, които за последно видях, когато бях на дванайсет. А ти имаш, обаче не искаш да го виждаш? За мен това е… — Тя остави изречението недовършено.

Чейс й обърна гръб и се зави с одеялото.

— Не всички семейства са толкова близки като твоето. А сега вече мога ли да подремна?

Нина се наведе към него и го целуна по темето.

— Лека нощ, Еди — прошепна тя, преди отново да погледне загадъчната иконка върху екрана на лаптопа си.